Измамата на краля

Епилог

Малоун приключи разказа си. Беше говорил в продължение на цял час.

Седнала зад кухненската маса, Пам слушаше внимателно. В очите й имаше сълзи.

— А аз се чудех защо Антрим не се обажда — прошепна тя. — Живеех в постоянен страх, че може да се появи всеки момент.

Малоун се канеше да проведе този разговор от доста време насам. Тя трябваше да научи истината. Въпреки че двамата с Гари бяха решили да не й казват нищо.

— Разбрах защо изведнъж реши да ми съобщиш за Гари — въздъхна той. — Антрим ви е срещнал в мола, видял го е и всичко му е станало ясно. Вероятно те е заплашил, че ще ми каже всичко, и ти не си имала друг избор.

Пам помълча известно време, после кимна.

— Тогава имах тежък ден в офиса. Реших, че трябва да знаете, когато той отказа да си тръгне. Най-напред разказах на теб.

Обаждането, което Малоун нямаше да забрави никога.

— Гари беше толкова различен, когато се прибра след Деня на благодарността, който прекарахте заедно — добави тя. — Извини се за поведението си и ме увери, че всичко ще бъде наред. Каза, че всичко сте изяснили помежду си. Изпитах такова облекчение, че не попитах нищо. Бях благодарна, че с него всичко е наред.

— Това „изясняване“ ни струваше много — поклати глава Малоун.

Загриженото изражение на лицето й потвърди, че тя знае за какво става въпрос. Бяха рискували живота си.

— Блейк беше ужасен човек — въздъхна тя. — Бях с него в Германия само защото исках да те нараня. Да ти го върна. Да те накарам да изпиташ болката, която изпитах аз. Можеше да бъде всеки, но аз, глупачката, избрах точно него.

— Вероятно щях да те разбера, но ти не ми каза нищо. Как да изпитам болка? Изпитала си я ти, защото мълчеше и живееше с последиците от онова, което беше направила.

И двамата знаеха защо се беше получило така. Тя не можеше да се примири с факта, че той й беше изневерил. Външно сякаш му беше простила, но шокът продължаваше да дълбае душата й като злокачествен тумор. И от време на време показваше грозната си глава, най-вече при спорове. Постепенно липсата на доверие у нея разби психиката и на двамата. Ако беше признала и собственото си прегрешение, нещата може би щяха да се променят. И бракът им щеше да свърши още тогава.

А може би изобщо нямаше да се получи нищо.

— Изпитвах силен гняв, но съзнавах, че съм просто лъжкиня и лицемер — продължи тя. — Като се връщам назад, разбирам, че не сме имали шанс да останем заедно.

Наистина беше така.

— Когато зърнах Антрим в мола, изведнъж разбрах, че миналото се връща, за да вземе своето. Тоест Гари…

Замълчаха.

Насреща му седеше жената, която беше обичал. И която може би все още обичаше, макар и по свой начин. Сега вече бяха по-скоро приятели, отколкото любовници. Познаваха както силните си страни, така и слабостите си. Това ли е близостта? Може би. Поне частично. От една страна, това създаваше някакво чувство за комфорт, но от друга, беше плашещо.

— Блейк се нахвърли върху мен в деня, в който скъсах с него — добави Пам. — Винаги е бил агресивен и избухлив. Но в онзи ден буквално полудя. Изражението в очите му ме плашеше. Имах чувството, че иска да се спре, но не може.

— Същото каза и Катлийн Ричардс — кимна Малоун.

Ричардс му се беше обадила два месеца след лондонските им приключения, а после дойде да го види в Копенхаген, където прекараха няколко наистина забележителни дни. Известно време след това си разменяха имейли, но в крайна сметка прекратиха контактите помежду си. Понякога той се питаше какво ли е станало с нея.

— Не исках Гари да познава този човек — въздъхна Пам. — Той не означаваше нищо за мен и исках нещата да си останат така.

— Гари пръв разбра какво е важно за Блейк Антрим. Особено след като чу какво мисли за него той. Знам, че е било болезнено, но по-добре, че стана така. Сега и двамата знаем защо си мълчала толкова дълго.

— Той е истинският ти син. Нито веднъж не показа, че знае за родния си баща.

— Някой ден ще стане добър агент — усмихна се Малоун. — А за нас остава да се надяваме, че няма да прояви интерес към тази професия.

— Част от мен се бунтува от факта, че е видял истинската същност на Блейк. Не искам цял живот да се пита дали няма да стане като него.

— О, ние обсъдихме този въпрос, след като се прибрахме в Копенхаген. Според мен той няма подобни притеснения. Ти правилно отбеляза, че си е истински Малоун. Поне по отношение на важните неща в живота.

— Блейк още ли е там, в онова подземие?

— Да — кимна той. — То се превърна в неговия гроб.

Стефани му съобщи, че няма да има поредната златна звезда на мемориалната стена в Лангли. Просто защото това бе привилегия за героите.

— А истината за Елизабет Първа ще остане неразкрита?

— Така трябва да бъде. Светът не е готов да приеме истината за тази част от историята.

Малоун я остави да осмисли огромната важност на отминалите събития. Самият той си изясни свързаните с тях подробности след разговор с Гари, а няколко седмици по-късно — и със самата Стефани. Съвместно разследване на Министерството на правосъдието и английското Вътрешно министерство беше установило всички подробности, свързани с дейността на Антрим и Матюс.

Такива бяха последиците от съгласието му да направи проста услуга на добър приятел.

— Самолетът ми за Копенхаген излита след три часа — изправи се той.

Беше пристигнал в Щатите, за да купи антикварни книги и реши да се отбие за няколко дни в Атланта, за да се види с Гари. Не беше очаквал да проведе този разговор, но се радваше, че нещата между него и Пам най-после се бяха изяснили.

Край на тайните.

— Престани да се самообвиняваш — добави той. — Всичко това се е случило много отдавна и би трябвало да е забравено.

Тя се разплака. Което беше необичайно. Пам беше твърда жена. Проблемът беше там, че бе прекалено твърда. Прибавено към собствената му неспособност да се справя с емоциите, това качество автоматично ги беше превърнало във воюваща двойка. Макар и щастлив в много отношения, бракът им в крайна сметка се оказа провал. Слава богу, че след толкова години двамата най-после си дадоха сметка, че взаимните обвинения са безсмислени. Гари беше единственият смисъл в живота им.

Стояха изправени от двете страни на кухненската маса. После тя пристъпи към плота и откъсна няколко парчета домакинска хартия, за да попие сълзите си.

— Съжалявам, Котън. Много съжалявам, че се получи така. Трябваше да бъда честна с теб. Още преди много години.

Вярно. Но и това беше минало.

— Изложих живота ти на опасност — добави тя. — И на детето си, за бога!

Той нарами сака си и тръгна към вратата.

— Да речем, че сега сме квит.

В очите й се появи объркване.

— Как е възможно това?

Ако беше чул този въпрос три години побрано, със сигурност щеше да има отговор. Но много неща се бяха случили, откакто напусна Джорджия и се премести в Копенхаген. Животът му стана друг, с нови приоритети. Омразата към бившата съпруга беше не само безсмислена, но и непродуктивна. Освен това беше разбрал, че все пак е само наполовина виновен за натрупалата се болка.

Беше време да обърне гръб на всичко това и да продължи напред.

На лицето му се появи широка усмивка.

— Всъщност сме повече от квит — искрено добави той. — Защото ти ми върна Гари.