Измамата на краля

30

Гари все още беше смаян от разкритията на Блейк Антрим. Съмненията, които го измъчваха, откакто чу истината от устата на майка си, бяха заменени от някакво особено напрежение. Реалността го беше връхлетяла неочаквано, без да му даде време за подготовка.

Двамата с Антрим се върнаха в офиса.

— Искаш ли да се подложим на ДНК тест? — попита Антрим.

— Мисля, че да.

— Само така ще получим твърд отговор.

Антрим извади вакуумиран найлонов плик, в който имаше два стерилни тампона в две шишенца. Разкъса плика, измъкна единия от тях и го пъхна в устата си, след което го върна обрано.

— Отвори — кратко заповяда той.

Гари покорно отвори уста и му позволи да повтори операцията.

— Утре ще имаме резултат.

— Утре няма да сме тук — поклати глава момчето.

Което му напомни, че предстои още една притеснителна стъпка — да съобщи на баща си. Или на Котън Малоун. Беше му все едно как ще го нарича оттук нататък. Внезапно осъзна, че появата на истинския му баща повдига въпроса какво ще стане с човека, който го беше гледал цял живот.

В офиса влезе непознат мъж. Антрим му подаде плика с пробите и продиктува адреса, на който трябваше да бъдат занесени. Мъжът кимна и излезе.

— Все още нямаме новини от баща ти — обади се Антрим. — Да се надяваме, че е намерил Иън Дън.

— Какво е откраднал Иън?

— Загиналият в метрото Фароу Къри беше мой служител. Той дешифрира книгата, която ти показах оттатък. За съжаление, беше качил резултатите от работата си на външно устройство, което според нас е попаднало в ръцете на Иън. Сега просто трябва да си го приберем обратно.

— Какво пише в тази книга? — попита Гари.

— Не знам — сви рамене Антрим. — В деня на смъртта си Къри се обади с новината, че е успял да разбие шифъра. Поиска среща с някой от хората ми на „Пикадили Съркъс“, но той се появил там точно в момента, в който Къри паднал на релсите. Успял да види как Иън измъква флашката от джоба му, но после го изгубил в тълпата.

— Как се запозна с майка ми?

Този въпрос продължаваше да го измъчва.

— Вече ти казах. Стана по времето, когато тя и баща ти живееха в Германия, аз също. Не беше щастлива, защото баща ти й изневеряваше. Беше засегната и гневна. Един ден я срещнах на пазара във Висбаден. Заговорихме се. Това доведе до нови срещи и разговори, а после и до други неща.

— Ти беше ли женен?

— Никога не съм се женил — поклати глава Антрим.

— Но тя е била.

— Знам. Не постъпих добре. Но тогава бях много млад, тя също. На млади години човек върши неща, за които после съжалява. Убеден съм, че и тя се чувства по същия начин.

— Да, спомена нещо подобно — кимна Гари.

— Майка ти беше самотна, Гари. Чувстваше се предадена. Нямам представа какво се беше случило между нея и… баща ти. Единственото ми желание беше да я накарам да се почувства по-добре. Поне за малко.

— Не ми изглежда много правилно.

— Разбирам те. Но постави се на моето място. Връзката й с мен беше начин да се справи с болката, която изпитваше. Правилно ли беше? Не, разбира се. Но се случи и резултатът си ти. Как може тогава да е лошо?

— А тя защо не ми каза нищо за теб?

— Може би защото това би породило още въпроси — сви рамене Антим. — А тя със сигурност не е искала да мислиш лоши неща за нея. За съжаление, в нито един момент не е помислила за твоите чувства. За моите — също.

Наистина беше така.

— Не мисля, че нашата среща ще й хареса.

— Вероятно не. Даде ми да го разбера, когато я притиснах в службата й. Не искаше ние с теб да се видим. Каза ми да се махам и никога повече да не я безпокоя.

— С което не съм съгласен.

— Нито пък аз.

Антрим си напомни да подбира думите си много внимателно. От това зависеше дали ще спечели момчето на своя страна, или ще го загуби завинаги. Нямаше съмнение, че Гари го приема за истинския си баща. Съвпадението на ДНК пробите щеше да бъде от полза и за двамата, но Пам вече беше дала ясно да се разбере какъв щеше да бъде резултатът. Сега оставаше той да накара петнайсетгодишното момче да зададе въпроса кой всъщност е неговият баща. Онзи, който го е отгледал? Или другият, който му е дал своите гени? Антрим нямаше вина, че не е бил част от живота му, а Гари очевидно си даваше сметка за това.

Виновна беше майка му.

Но той все още не искаше от него да я подлага на разпит. Това щеше да стане по-късно. Когато узнаеше за случилото се тук, Пам без съмнение щеше да побеснее. Доколкото я познаваше, тя щеше да надрънка какви ли не глупости по негов адрес. Но ако той разиграеше картите си както трябва, те нямаше да имат значение. Защото подозренията на момчето щяха да са насочени много повече към нея, отколкото към него. В крайна сметка тя беше онази, която го е излъгала. Защо момчето трябваше да й вярва?

Въпросът с Котън Малоун продължаваше да е на дневен ред. Той беше наблизо и би могъл да заздрави позициите си още преди момчето да възприеме новата ситуация.

Това не биваше да става.

Антрим се надяваше, че след този разговор Гари ще започне да си задава въпроси. А неговата задача беше да му внуши, че и баща му носи известна отговорност за случилото се. Обработено както трябва, момчето можеше да насочи гнева си към Котън Малоун. А това щеше да улесни възприемането на онова, което Антрим беше планирал.

— Трябва да се обадя по телефона — рече на глас той. — Чакай ме тук, ще се върна след няколко минути.

Гари остана сам. През прозореца се виждаха масите, отрупани с книги и компютри. Нямаше представа за какво е всичко, но усещаше, че е важно. Какво ли прави баща ми, запита се той. Надяваше се, че проблемите на Иън не са много сериозни.

Майка му беше категорична, че не желае истинският му баща да се превръща в част от живота им. Но без да посочи причини.

Което го объркваше още повече. Блейк Антрим му се струваше свестен човек. Който доскоро не беше подозирал истината, като всички останали. И който се беше задействал веднага след като бе узнал всичко. А това означаваше много.

Но какво трябваше да направи самият той? Беше получил неочакван шанс. Защото имаше куп въпроси към Антрим и баща си. Кои бяха най-важните? Щеше ли майка му да се обвърже с друг мъж, ако баща му не бе имал връзки с други жени? Антрим е бил там. Бил е непосредствен свидетел на случилото се. И беше категоричен, че майка му е страдала много.

Трябваше да поговори с някого. Но с кого? Не можеше да се обади на майка си. Би било голяма грешка. А баща му беше тръгнал да търси Иън.

Нямаше кой да разбере чувствата на гняв и объркване, които бушуваха в душата му.

С изключение на Блейк Антрим.

31

Малоун видя как Катлийн Ричардс сваля пистолета, но без да отделя очи от лицето му. Той също държеше оръжието си в ръка.

— Какво стана? — попита той, обръщайки се към мис Мери.

— Мъжът, който се изтърколи по стълбите, направи опит да избяга, но тази жена беше отвън и стреля през стъклото.

— Имаше пистолет, прикрепен към глезена му — добави Ричардс. — Насочи го към мен, а аз реших, че няма смисъл да чакам, за да видя какво ще се случи.

— Онзи мъж откри огън и хората изпаднаха в паника — рече Иън и посочи Ричардс. — Тя залегна на тротоара, а това му даде възможност да изчезне.

— Не успях да го хвана на прицел, защото наоколо имаше много хора — оправда се Ричардс.

— Никой не е ранен, така ли?

— Никой — кимна тя.

В далечината се разнесе вой на сирени, който бързо се приближаваше.

— Оставете на мен да се разправям с полицията — подхвърли Ричардс, обръщайки се към Малоун.

— С удоволствие, защото ние си тръгваме.

— Ще ви помоля да не го правите, господин Малоун. Трябва да поговоря с вас. Изчакайте да се оправя с полицията. Ще ви отнема само няколко минути.

След кратък размисъл той кимна. Защо не? Освен това имаше въпроси към нея.

— Качете се горе в апартамента — предложи мис Мери. — Изчакайте там, докато си тръгнат. Аз ще помогна на младата дама да се оправи. Ще кажа, че е имало опит за грабеж, но нейната намеса е прогонила крадците.

Той нямаше нищо против.

— Добре. Ние с Иън ще бъдем горе.

Катлийн успя да направи бърза оценка на Котън Малоун. Напрегнат, фокусиран, смел. Конфронтира се с нея спокойно, без никакво колебание.

Тя нямаше друг избор, освен да стреля по нападателя. Той отвърна на огъня и това я принуди да помисли за невинните хора наоколо. Но непознатият или беше най-слабият стрелец на света, или нарочно се беше целил високо, за да предпази минувачите. Онова, което беше научила през последните няколко часа, я караше да си мисли, че по-скоро е второто. И само усили объркването й.

Воят на сирените стана оглушителен. Миг по-късно пред магазина заковаха две патрулни коли с включени аварийни светлини. От тях изскочиха четирима униформени полицаи, които бързо се насочиха към магазина. Тя вече беше извадила служебните си документи от АБТОП, но водещото ченге не им обърна никакво внимание.

— Предайте оръжието си — заповяда той.

Правилно ли беше чула?!

— Защо?

— Някакъв мъж с пистолет се опита да ограби книжарницата — намеси се по-възрастната жена. — А тази дама му попречи.

Двама полицаи останаха да охраняват вратата, а другите двама не изглеждаха впечатлени от показанията на собственичката.

— Оръжието! — повтори първият.

Катлийн му го подаде.

— Арестувай я!

Другият полицай хвана ръцете й и се опита да ги извие назад. Катлийн се завъртя, блокира хватката и заби коляно в слабините му. Онзи изпъшка и се преви на две. А тя се обърна към другия, готова да се разправи и с него.

— Лягай долу! — заповяда ченгето и насочи пистолета в гърдите й.

Тя не помръдна.

— Защо правите това?

— Долу!

Останалите двама униформени напуснаха позицията си до вратата и се изправиха от двете й страни. Тя за миг се поколеба, но после отстъпи. Шансовете й срещу трима въоръжени мъже бяха равни на нула.

— Вдигни ръце и лягай на пода!

Катлийн се подчини. Ръцете й отново бяха извити назад и блокирани с пластмасови белезници, които болезнено се впиха в кожата й.

Изправиха я на крака и я поведоха навън.

Малоун се завъртя и закова очи в лицето на Иън.

— Къде е флашката?

— Не се хвана на номерата на мис Мери, нали? — усмихна се момчето.

Тя наистина прояви прекалено старание да го насочи към металната кутия. А и цветът на флашката вътре беше друг.

Иън бръкна в джоба си, извади флашката и му я подхвърли.

— Мис Мери е адски умна, нали? — гордо подхвърли той.

Такава беше. Освен това и смела. Не е лесно да разиграеш такъв блъф с опрян в главата пистолет.

— Мисля, че онези хора доста ще се ядосат, когато разберат измамата — добави Иън.

— О, със сигурност. Ще се погрижиш ли за мис Мери?

— Можеш да разчиташ на мен.

Малоун гледаше флашката, припомняйки си записаното в нея. Явно щеше да се окаже, че джакпотът се крие в последния, защитен с парола файл.

— Защо избяга от кафенето? — обърна се към Иън той.

Вече беше задал този въпрос, но не бе получил отговор.

— Защото не обичам непознатите — отвърна момчето. — Особено онези, които приличат на ченгета.

— Аз също съм непознат.

— Ти си различен.

— Какво те уплаши в онази кола, след като открадна флашката?

Лицето на Иън се сбърчи в напрегнат размисъл.

— Кой казва, че съм се уплашил?

— Ти.

— Онези двамата щяха да ме убият. Видях го изписано върху лицето на по-стария, преди да го напръскам със спрея. Щеше да прибере флашката и да ме убие. Никога не се бях сблъсквал с подобно нещо. — Момчето замълча, после с въздишка добави: — Прав си. Наистина бях уплашен.

Малоун си даде сметка какво му струва това признание. Особено след като беше обявил, че не вярва на никого и на нищо.

— Затова избягах от кафенето. Видях същото изражение в очите на онези с палтата. И то никак не ми хареса. За пръв в живота си усетих какво е някой да те иска мъртъв.

— Това ли беше причината да заминеш за Съединените щати?

— Един ден попаднах на онзи мъж, който ми предложи пътуване до Щатите като най-доброто място за мен. Знаех, че работата не е чиста. Но там щеше да ми бъде по-добре, отколкото тук. Просто исках да се махна.

На долния етаж цареше тишина.

Малоун измъкна телефона си и набра предварително вкарания номер.

— Държа Иън и флашката — докладва на Антрим той. — Но възникна един проблем…

Разказа му за инцидента преди малко, включително и за появата на агент на АБТОП, чието име не му беше известно.

— Не ми харесва намесата на властите — процеди Антрим. — Можеш ли да се измъкнеш?

— Мисля по въпроса. Как е Гари?

— Справя се добре. Тук всичко е спокойно.

— А къде е това тук?

— Говорим по открита линия. Звънни ми, когато си готов да тръгнеш, и аз ще ти кажа къде ще се срещнем. И побързай, Малоун.

— Ще се постарая.

Той изключи и се запита какво става долу. После отиде до прозореца и надникна навън.

Изведоха окованата с белезници Катлийн и спряха минувачите, за да я преведат до чакащите полицейски коли. Тя се намръщи на начина, по който я гледаха. Очевидно се питаха коя е и какво е извършила. Какъв смисъл имаше да я арестуват? И да я унижават? Тя беше агент на АБТОП и не беше извършила никакво нарушение.

Прекосиха платното и се насочиха към една от патрулките с отворена задна врата. Напъхаха я вътре и затръшнаха вратата. Уличният шум се стопи. Хората продължаваха да сноват наоколо. През затъмненото стъкло се виждаше книжарницата, пред която стоеше собственичката. Никой от четиримата полицаи не си направи труда да разговаря с нея. Това правеше нещата още по-подозрителни.

Какво ставаше?

Малоун видя как поведоха Ричардс към една от полицейските коли. Ръцете й бяха на гърба, оковани с белезници.

— Защо я прибраха? — попита Иън.

— Може би изобщо не е агент на АБТОП.

— Истинска е — поклати глава момчето.

Малоун беше на същото мнение. Всичко около тази жена беше реално.

Трафикът по тясната улица се възобнови с пълна сила. Колите се движеха плътно една след друга. Патрулките бяха спрели до отсрещния тротоар с включени сигнални светлини. Как трябваше да действа той оттук нататък? Очевидно разговорът с нея нямаше да се състои. Дали не трябваше да предаде флашката на Антрим, а после да си тръгнат за дома?

Нещо не беше наред. Как онези мъже бяха разбрали, че трябва да дойдат именно в тази книжарница? И откъде знаеше името му агентката на АБТОП?

Освен това въпросът за сигурността на Иън продължаваше да стои открит.

На улицата спря черен седан, от който слезе възрастен мъж с посребрена коса, облечен в костюм с жилетка. Подпирайки се на бастуна си, той прекоси платното към полицейските автомобили, заобиколи онзи, в който бяха напъхали жената, а после отвори вратата и се настани до нея.

Иън се взираше във възрастния мъж така, сякаш не можеше да повярва на очите си. Никога нямаше да забрави това лице.

— Този беше в колата на Оксфорд стрийт и искаше флашката — прошепна той. — Именно той заповяда на другия да ме убие! Сигурен съм, че беше той!

32

Катлийн би трябвало да се досети.

Сър Томас Матюс.

Той се настани на седалката до нея.

— Никога ли няма да поумнееш? — процеди той, забравил всякакви любезности. — Как може да стреляш в магазин?! Не помисли ли, че ще пострадат невинни хора?

— Но не пострадаха, нали? — рязко отвърна тя. — Това не ви ли се струва странно?

— За какво намекваш?

— Вие ми кажете!

— Вече разбирам защо твоите началници ме предупредиха да не те забърквам в тази работа. Не си струва, казаха те.

— Онзи мъж беше въоръжен. А в магазина имаше жена и дете. Постъпих така, както трябва.

— А къде са Малоун и Иън Дън?

— Нима полицията не ги е открила?

На лицето на Матюс се появи усмивка. Мрачна и раздразнителна.

— Все си мислех, че на даден етап ще започнеш да си извличаш поука от грешките.

Всъщност тя вече го правеше.

— Къде е Ева Пазан?

— Предполагам, че е мъртва — сви рамене Матюс. — Самата ти докладва за инцидента.

— И двамата знаем, че не е така. Тази жена не съществува. Не и в Оксфорд.

Матюс седеше с изправен гръб, положил длани върху глобуса от слонова кост на бастуна си. Гледаше право пред себе си.

— Подценил съм те — обяви след дълга пауза той.

— Това означава ли, че не съм толкова тъпа, колкото очаквахте?

Той извърна глава и закова очи в нейните.

— Означава точно онова, което казах — подценил съм те.

— Какво всъщност вършите?

— Защитавам тази държава. В момента тя е изправена пред сериозна заплаха, последиците от която ще бъдат изключително тежки. Всъщност тази история е доста забележителна. Не съм вярвал, че нещо, случило се преди петстотин години, ще ни създаде толкова проблеми днес.

— Предполагам, че няма да споделите какво е то.

— Едва ли. Но искам да бъда ясен: то представлява реална заплаха, която не може да бъде пренебрегната и срещу която твоят Блейк Антрим най-накрая ни принуди да се изправим.

— Сигурен ли си, че това е той? — попита Малоун, без да откъсва очи от лицето на момчето.

— Имаше същия бастун. С бяла топка отгоре, върху която са издълбани някакви знаци. Носеше същия костюм, с който е облечен и сега. Той е!

Твърденията на Иън изглеждаха още по-невероятни, имайки предвид самоличността на възрастния мъж.

Томас Матюс. Дългогодишният директор на Сикрет Интелиджънс Сървис.

Като агент на Министерството на правосъдието, Малоун беше работил няколко пъти с МИ6, два от тях директно с Матюс. Един проницателен, умен и предпазлив човек. Най-вече предпазлив. Именно поради тази предпазливост присъствието му преди месец на „Оксфорд Съркъс“, където загина Фароу Къри, повдигаше купища въпроси.

Един от които се нуждаеше от спешен отговор.

— Ти каза, че Къри е бил блъснат на релсите от мъжа, който после те е напъхал в онази кола. Още ли твърдиш, че е така?

— Същият е — кимна Иън.

Малоун си даваше сметка, че отнемането на живот е неразделна част от работата на разузнаването. Но брутално убийство? Тук, на английска земя, осъществено от английски агенти? И жертвата е служител на близък съюзник? С прякото участие на ръководителя на службите? Този факт повишаваше залозите неимоверно.

Антрим се беше забъркал в нещо много голямо.

— Вече доста време седи в колата при нея — загрижено отбеляза Иън.

Притеснението му бе напълно основателно.

— Мислиш ли, че е в беда? — добави момчето.

О, да. И още как.

Катлийн ясно разбираше положението си. Беше изцяло във властта на Матюс.

— Госпожице Ричардс, тук става въпрос за изключително важна операция, от която се интересува лично министър-председателят. Както ти правилно отбеляза в Куинс Колидж, законите са заобиколени, а може би и директно нарушени. Но да не забравяме, че става въпрос за националната сигурност.

Тя веднага усети неизказаното, което се криеше зад тези думи: Защо продължаваш да създаваш проблеми?

— Вие ме повикахте — изрече на глас тя.

— Така е. Но вече разбирам, че съм допуснал грешка.

— Не ми дадохте шанс да направя каквото и да било.

— Тук грешиш. Дадох ти всички шансове. Но ти реши да действаш по свой начин. — Матюс се поколеба за миг, после добави: — Информиран съм за въпросите, които си задала на хората от охраната в Оксфорд, знам и за срещата ти в Инс ъф Корт. Трябваше да послушаш съветите, които ти дадох в Куинс Колидж.

— А вие трябваше да сте по-искрен с мен.

Той се засмя.

— За съжаление, това е лукс, който не мога да си позволя.

Тя не беше съгласна.

— А сега какво? — попита.

— Рано или късно непослушни като теб стигат до края на пътя си.

— Значи съм безработна, така ли?

— Де да беше толкова лесно. Интересите на националната сигурност, за които споменах преди малко, изискват извънредни мерки. Лично аз рядко прибягвам до тях, особено вътре в страната. Но тук нямам избор.

Думите му решително не й харесаха.

— Не можем да позволим на неспокоен дух като теб да си отвори устата — заключи Матюс и посегна към ръчката на вратата.

— Ще ме убиете ли?

Той отвори вратата, измъкна се навън и я затръшна след себе си.

Обзе я паника.

Двама мъже моментално заеха предните седалки.

Тя се изви като дъга и нанесе силен ритник на вратата до себе си. После съобрази, че е по-добре да счупи стъклото, и отново вдигна крак. Единият от мъжете се обърна и заби дулото на пистолета си в корема й. Очите им се срещнаха.

— Стой мирно или ще те гръмна на място! — изсъска той.

Малоун видя как Томас Матюс излезе от колата, а на предните седалки седнаха двама мъже. После главата на Ричардс изчезна, заменена от подметките й, които заблъскаха по задното стъкло.

— Тя е в беда! — уплашено рече Иън.

Улицата отново беше блокирана от трафика. Колата нямаше как да потегли бързо.

— Да й помогнем! — подхвърли момчето.

— Имаш ли някаква идея?

— Мисля, че да. Досега винаги ми е помагала.

За пръв път в живота си Катлийн разбра какво означава да се вцепениш от ужас. И друг път беше попадала в заплетени ситуации, но винаги беше успявала да избегне най-лошото. Разбира се, с цената на мъмрене и други наказания от страна на шефовете й поради поетите рискове. Но те винаги идваха по-късно, когато опасността вече беше отминала.

Сега обаче беше различно. Мъжете отпред щяха да я убият.

Съмняваше се, че това щеше да стане в полицейската кола. Което не беше изключено, ако продължаваше да се съпротивлява. Затова тя обърна нужното внимание на забития в корема й пистолет и престана да рита.

— Седни нормално — заповяда мъжът и се отпусна обратно на предната седалка, но пистолетът му остана насочен в нея.

Патрулката се отлепи от тротоара и се включи в двупосочния трафик. Колите покрай тях пълзяха едва-едва, като непрекъснато спираха и потегляха.

Търпение, каза си тя. Запази спокойствие. Изчакай подходящия момент.

Но кога? Къде? Как?

Перспективите съвсем не изглеждаха розови.

33

Антрим се отдалечи на петдесетина метра от склада и спря на място, където можеше да говори спокойно и едновременно с това да наблюдава вратата, зад която се намираше Гари Малоун. Набра номера от листчето в Темпъл Чърч.

Насреща вдигнаха на третото позвъняване. Същият гробовен глас.

— Готов съм да сключим сделката — съобщи му той.

— А защо ми съобщавате за решението си в този късен час? — попита гласът. — Може би нещата около вас продължават да се усложняват?

Същият снизходителен тон, който отново го ядоса.

— Точно обратното — рязко отвърна той. — Нещата около мен се развиват отлично. Същото обаче не може да се каже за нещата около вас.

— Ще ми обясните ли защо? Все пак ще ви платя цели пет милиона паунда.

— Получих помощ от един бивш агент на име Котън Малоун, който доброволно ми предложи услугите си. Той беше един от най-добрите, с които сме разполагали. И откри онова, което търсех.

— Иън Дън?

Той трепна. Не беше предполагал, че мъжът насреща знае това име.

— Точно така. Заедно с флашката. Предполагам, че след като сте информирани за Дън, знаете и за нея.

— Правилно заключение. Надявахме се, че ще стигнем до нея и до момчето преди вас, но това вече няма значение. Нашите хора се провалиха в онази книжарница.

— Значи знаете как се чувствам аз.

— Заслужих си го — разсмя се по-възрастният мъж. — В крайна сметка ние си направихме труда да ви напомним, че в действията ви липсва напредък. Но след като флашката е намерена, изглежда, че късметът се усмихна и на двама ни.

Това беше вярно.

— Сега, след като вече решихте да сключим сделка, трябва да намерим отговор на още два въпроса — добави старецът.

Антрим замълча в очакване.

— Искаме да получим всички материали, които държите в онзи склад.

— Знаете и за тях?

— В църквата вече ви споменах, че следим нещата отблизо. Дори ви позволихме да оскверните замъка „Уиндзор“ и гроба на Хенри.

— Вероятно защото и вие сте били любопитни какво има там — подхвърли Антрим.

— Бяхме любопитни докъде сте готови да стигнете, нищо повече.

— Докрай — отсече той, надявайки се да покаже, че не се страхува от нищо.

В мембраната се разнесе смях.

— Много добре, господин Антрим. Ще работим с презумпцията, че наистина сте готов да стигнете докрай. — Настъпи кратка пауза. — Ние разполагаме с точен списък на всичко, което държите в склада. Молим да направите необходимото нищо от него да не изчезне.

— Другият въпрос?

— Харддисковете.

По дяволите! Тези хора знаеха всичко за работата му.

— Знаем, че сте подменили харддисковете на трите компютъра, използвани от Фароу Къри. Идеята ви е била да свалите кодираната информация, която се съдържа в тях. Искаме и тях.

— Толкова ли е важна тя?

— Вие търсите истина, която е била скрита в продължение на векове. А ние искаме тази истина да си остане скрита. Всъщност възнамеряваме да унищожим всичко, което сте открили досега. Само така ще сме сигурни, че този проблем ще бъде решен веднъж завинаги.

Това изобщо не го интересуваше. Единственото му желание беше да се измъкне.

— Аз също имам един проблем — рече на глас той.

— Може би пет милиона паунда не са ви достатъчни?

— Тази сума покрива прекратяването на операцията. Без странични ефекти и без по-нататъшна намеса от страна на Вашингтон. Просто отива в небитието, без шансове да бъде подновена. Такива бяха вашите условия. Ще ги изпълня и ще поема цялата вина за провала на онова, което сме започнали.

— Пет милиона паунда означават и едно много комфортно излизане в пенсия.

— Така си мислех и аз. Но сега вие искате физическите доказателства, записани на въпросните харддискове. Окей, разбирам ви. Но остава проблемът с флашката. Котън Малоун трябва да бъде отстранен.

— Ние не сме убийци.

— Но спокойно елиминирате хора — отвърна той, защото добре помнеше съдбата на Фароу Къри и на неговия човек в „Сейнт Пол“. — Малоун е прочел съдържанието на флашката.

— Сигурен ли сте?

— Той сам ми каза. Ако искате операцията да бъде прекратена завинаги, Малоун трябва да бъде отстранен. Той притежава фотографска памет и няма да забрави нито един детайл.

Мълчанието насреща означаваше, че Орденът на Дедал няма достатъчно аргументи, за да откаже.

— Мнението ви ще бъде взето под внимание — обади се най-сетне старецът. — Флашката у него ли е?

— Да.

— Как да го открием?

— Ще ви съобщя допълнително къде и кога.

Линията прекъсна.

Малоун скочи от противопожарната стълба и се присъедини към Иън, който вече беше на земята. Бяха използвали същия прозорец и същата стълба, през която беше избягал стрелецът.

Тъмната уличка беше безлюдна, без следа от полицейско присъствие.

Те се отдалечиха от книжарницата и потънаха в мрака.

Иън му беше обяснил какво има предвид. И той се съгласи, защото нямаше кой знае колко други опции. Освен това идеята имаше всички шансове да успее.

В края на уличката се сляха с любителите на късни вечерни разходки, които изпълваха тротоара. Поеха към близката пряка. Книжарницата остана на петдесет-шейсет метра вдясно от тях. До тротоара срещу нея продължаваше да стои едната полицейска кола. Другата беше заседнала в трафика на петнайсет метра по-нататък и чакаше светофарът да светне зелено. Именно в нея бяха напъхали агентката на АБТОП. Малоун се надяваше тя да е единствената в колата, която познава него и Иън.

Томас Матюс не се виждаше никъде.

Малоун вдигна ръка и Иън потъна в тълпата пред ярко осветените кръчми и магазинчета. След миг той се появи отново, вече много по-близо до полицейската кола. Насочи се към отсрещния тротоар, а после тръгна заедно с бавния трафик, раздвижил се, след като светофарът светна зелено.

Иън беше доволен, че Малоун прие предложението му. Защото наистина искаше да му помогне.

Старецът с бастуна беше опасен. Усети го в мига, в който го зърна. Жената от АБТОП успя да прогони другия мъж от книжарницата. И със сигурност беше спасила живота му и този на мис Мери. Сега беше негов ред да й помогне.

Няколко пъти беше прибягвал до номера, който предстоеше да изпълни в момента. По принцип за него се изискваха двама, а дори трима участници — особено когато плячката беше обещаваща.

Но рискът беше голям. Два пъти беше ставал свидетел на пълен провал.

Надяваше се, че тази нощ нямаше да бъде третият.

Малоун видя как Иън изскочи пред полицейския автомобил. Изскърцаха спирачки и колата закова на място, Иън се строполи на асфалта, хвана се за краката и нададе неистов рев.

Малоун се усмихна. Хлапето наистина си го биваше.

Униформеният шофьор изскочи навън, оставяйки вратата отворена.

Малоун се промъкна между две спрели коли, сграбчи шофьора за раменете и рязко го завъртя. Дясното му кроше потъна два пръста под гръдния кош. Мъжът политна и се блъсна в колата.

В същия момент Малоун сграбчи презраменния му кобур и светкавично издърпа пистолета от него. Ченгето започна да се надига, но той не му даде никакъв шанс. Ръкохватката на пистолета го улучи в слепоочието и тялото му рухна на земята. Светкавично завъртане и пистолетът се насочи в челното стъкло на патрулката.

Дясната врата рязко се отвори. Но Иън вече беше на крака и със силен ритник я затръшна обратно. През това време Малоун седна зад волана, насочи пистолета в главата на второто ченге и без проблеми прибра оръжието му.

— Готова ли си? — подхвърли на Ричардс той, без да изпуска от очи мъжа на съседната седалка.

Задната врата се отвори. Иън й помогна да слезе.

— Не мърдай от тук — изсъска на смаяното ченге Малоун, после изскочи от колата и прекоси платното в обратна посока.

Иън и все още окованата в белезници Ричардс се присъединиха към него.

— Предлагам да изчезваме — спокойно обяви той.

34

При нормални обстоятелства Антрим би се разтревожил за обема на информацията за секретната операция, с която разполагаше Орденът на Дедал. Към него бяха прикрепени двама агенти и двама анализатори, а специално за цирковото шоу с Котън Малоун беше потърсил услугите на още двама, но на свободна практика. Двама от шестимата вече бяха мъртви.

Как се стигна до това? Дали проблемът не беше неговият човек в „Сейнт Пол“? Какви бяха последните му думи? Това не трябваше да се случи. Едва сега започваше да разбира какво бе имал предвид. Но объркването му продължаваше да расте. Какво е трябвало да се случи в „Сейнт Пол“?

Подозренията му, че изтичането на информация бе свързано именно с убития в „Сейнт Пол“ агент, имаха своите основания. Но и останалите четирима не бяха извън подозрение. Най-вече онези на свободна практика. За тях той не знаеше почти нищо, освен че имат право да участват в операции на това ниво.

Всъщност изобщо не го беше грижа. Вече не. Той щеше да си подаде оставката. Благодарение на смъртта на Фароу Къри беше успял да разиграе картите си както трябва. Операция „Измамата на краля“ просто щеше да приключи. В крайна сметка Лангли щеше да хвърли вината върху него, а той щеше да си направи харакири, подавайки си оставката. Която със сигурност ще бъде приета. Така всички замесени щяха да се оттеглят безпроблемно.

Проблемът с убития в „Сейнт Пол“ нямаше как да бъде подминат, но докъде щеше да стигне евентуалното разследване? Вашингтон за нищо на света не би искал да привлича вниманието, особено това на англичаните. Далеч по-удобно беше причините за стрелбата да останат необяснени, а мъртвото тяло просто неоткрито.

Само той знаеше кой е виновен за това, но фактите нямаше как да бъдат свързани с Ордена на Дедал. Единствената улика беше джиесемът му — апарат за еднократна употреба, закупен на чуждо име в Брюксел, който много скоро щеше да бъде разбит на парчета, а след това изгорен.

Оставаха трите хард диска.

Затова той остави Гари в склада под наблюдението на един от агентите си и подкара към лондонския Ийст Енд. Там живееше един холандец, компютърен специалист, когото бяха използвали и при други операции. Солов играч, който прекрасно разбираше, че му се плащат луди пари не толкова за професионалните му услуги, колкото заради това, че умееше да си държи езика зад зъбите. Антрим не се обърна към специалистите криптографи на ЦРУ, по простата причина че бяха твърде далече. А при подобна операция изобщо не бе задължително да се използват само вътрешни хора. По-скоро беше обратното, защото смисълът на тези операции беше да се провеждат извън системата.

— Искам онези три хард диска — обяви той в момента, в който вратата на апартамента се затвори след него. Беше проявил съобразителността да звънне предварително, прекъсвайки дълбокия сън на домакина.

— Приключи ли екшънът? — попита холандецът.

— Дръпнаха щепсела — отвърна Антрим. — Край на всичко.

Мъжът разрови отрупаната си работна маса и му подаде дисковете, без да задава повече въпроси. Но любопитството на Антрим надделя.

— Откри ли нещо? — попита той.

— Открих около шейсет файла и работех върху защитите на паролата.

— Прочете ли нещо?

— Знам си работата — поклати глава анализаторът. — Предпочитам да не знам.

— Утре ще имам грижата да ти бъде преведен остатъкът от хонорара — кимна Антрим.

— Жалко, бях на път да отворя и защитените файлове.

Антрим моментално наостри уши.

— Направил си пробив?

— Още не — прозя се човекът. — Но съм близо. Пробих една от паролите на Къри, чрез която мога да стигна до останалите. Това не беше чак толкова трудно, защото все пак играем в един отбор.

За да задоволи изискванията на Ордена на Дедал, той трябваше да им предаде всичко, събрано в склада, плюс хард дисковете. Но един допълнителен подарък нямаше да е излишен, особено когато си имаше работа с напълно непознати хора, каквито бяха членовете на въпросния орден. Освен това беше любопитен да разбере докъде бе стигнал след цяла година работа.

А в телефонното си обаждане във фаталния ден Къри звучеше наистина развълнувано. По всичко личеше, че е направил голямо откритие.

— Копира ли съдържанието на дисковете?

— Разбира се — кимна анализаторът. — Просто за всеки случай. Ще вземеш и копията, нали?

Човекът се надигна и започна да рови по разхвърляната маса.

— Не. Продължавай да работиш с тях. Искам да разбера какво съдържат кодираните файлове. Обади ми се веднага след като приключиш.

Никога през живота си Катлийн не беше изпитвала радостта, която я обзе при вида на момчето, което изскочи пред колата. Надяваше се Иън Дън да не е сам и изпусна дълбока въздишка на облекчение при появата на Котън Малоун. В момента се намираха на няколко пресечки от мястото на инцидента, пред затворен магазин за сувенири. Иън измъкна джобно ножче и преряза пластмасовите белезници.

— Защо го направи? — попита тя, обръщайки се към Малоун.

— Защото приличаше на човек, който се нуждае от помощ. Какво искаше Томас Матюс?

— Охо, значи познаваш този доблестен рицар.

— Срещали сме се. В миналото.

— Той спомена, че си бивш агент. ЦРУ?

— Не — поклати глава Малоун. — Министерството на правосъдието. Екип за международни разследвания, в продължение на дванайсет години.

— Сега си в пенсия.

— Непрекъснато си повтарям, че съм в пенсия, на май не се чувам. Какви са интересите на Матюс в тази операция?

— Иска ме мъртва.

— Мен също — обади се Иън.

— Така ли? — внимателно го изгледа тя.

— Той уби един човек на „Оксфорд Съркъс“, а после искаше да убие и мен.

Тя се обърна към Малоун.

— Казва истината — кимна той.

— Ти пое голям риск, като изскочи пред колата — каза на момчето тя. — Задължена съм ти.

— Правил съм го и преди — сви рамене Иън.

— Наистина ли? Да не ти е навик?

— Един от номерата на уличните професионалисти — поясни с усмивка Малоун. — Първият спира колата, преструвайки се, че е блъснат, а вторият отмъква от нея всичко, което успее да докопа. Та какво казваш за Матюс? Защо иска смъртта ти?

— Явно вече няма полза от мен.

— Дали не е било блъф?

— Възможно е. Но аз не бях в настроение да проверявам дали е така.

— Какво ще кажете да обменим информацията, с която разполага всеки от нас тримата? Може би само така ще започнем да проумяваме какво се случва.

Направиха го.

Тя разказа на Малоун всичко, което се беше случило от предишния ден насам в замъка „Уиндзор“ и Оксфорд. Не пропусна и подозренията си, свързани с Ева Пазан, завършвайки с това, което Матюс й беше казал в колата. Малоун направи кратка рекапитулация на своите двайсет и четири часа, които изглеждаха не по-малко хаотични от нейните. А Иън Дън добави подробно описание на случилото се преди месец на „Оксфорд Съркъс“.

Катлийн пропусна само три неща. Текущото си положение в АБТОП, някогашната си връзка с Блейк Антрим и факта, че я бяха насочили към Инс ъф Корт специално за да се види с Антрим. Прецени, че няма смисъл да разкрива тези детайли.

Поне засега.

— А как ни откри в книжарницата? — попита Малоун.

— Матюс ме изпрати. Той знаеше, че сте там.

— Така ли ти каза?

— Не — поклати глава тя. — Той не е от най-разговорливите.

— Каква работа има един агент на АБТОП с МИ6? — усмихна се Малоун.

— Получих специално назначение.

Което беше вярно. Но само донякъде.

Малоун не беше съвсем удовлетворен от обясненията на Катлийн Ричардс. Но те изобщо не се познаваха и той не можеше да очаква от нея да бъде напълно откровена с него. Казаното от нея обаче му беше достатъчно, за да стигне до някои конкретни решения. Първото от тях беше свързано с Иън. Момчето трябваше да бъде изтеглено от фронтовата линия и да бъде изпратено при Антрим и Гари. Нещо, на което то със сигурност щеше да се противопостави.

— Тревожа се за мис Мери.

Той обясни на Ричардс, че става въпрос за възрастната жена в книжарницата, а после добави:

— Оставихме я сама, но онези мъже може да се върнат.

— Полицията няма да свърши работа, защото изпълнява заповедите на Матюс — поклати глава Катлийн.

Малоун се обърна към Иън.

— Искам да се погрижиш за нея.

— Но нали каза, че ти ще го направиш? — възрази момчето.

— И ще го направя, като изпратя и двама ви там, където се намира Гари.

— Искам да дойда с теб.

— Кой казва, че отивам някъде?

— Ти.

Момчето беше умно, но това съвсем не означаваше, че ще постигне своето.

— Мис Мери се грижи за теб, когато си в нужда. Сега е твой ред да направиш нещо за нея.

— И ще го направя — кимна Иън.

— Аз ще се свържа с Антрим с молба да прибере и двама ви.

— А ти къде отиваш? — намеси се Катлийн.

— Да получа някои отговори.

Листчето с телефонния номер, който му беше дала мис Мери, все още беше в джоба му. Сестра ми. Преди малко говорих с нея. Очаква да й се обадиш утре сутринта.

— Може ли да дойда и аз?

— Предполагам, че няма да приемеш отказ.

— Вероятно — кимна тя. — Но значката на АБТОП все пак може да свърши някаква работа.

Това беше вярно. Особено когато се вадеха пистолети.

— Сега ще се обадя на Антрим, а после мисля да подремна час-два.

— Бих ти предложила апартамента си, но това е първото място, на което ще ме потърсят.

Беше права.

— По-добре да отида на хотел — кимна той.

35

Събота, 22 ноември

8:00 ч. сутринта

Малоун довърши закуската, състояща се овесени ядки и плодове. Двамата с Катлийн прекараха остатъка от нощта в хотел „Чърчил“ — той на разтегателното канапе в хола, а тя в спалнята. Апартаментът беше единственото, което хотелът можеше да им предложи в късните часове на нощта. Часовата разлика след полета най-после взе своето и той заспа в мига, в който се отпусна на канапето. Но преди това не пропусна да се свърже с Антрим и да се увери, че Иън и мис Мери са прибрани на безопасно място в компанията на Гари. А Ричардс го помоли да не разкрива самоличността й, преди да поговорят. Той се съгласи.

— Матюс ме включи в операцията именно заради Антрим — каза тя, настанила се на масата срещу него.

Ресторантът на „Чърчил“ беше разделен от фоайето с помощта на голяма остъклена стена, през която се виждаше оживеното движение по Портман Скуеър.

— Някога имахме връзка — добави тя. — Преди повече от десет години. Матюс настоя да използвам този факт, за да осъществя контакт с него.

— Проблем ли е Антрим?

Беше длъжен да зададе този въпрос, тъй като беше поверил момчето си на него.

— Не и в смисъла, който имаш предвид — отвърна тя. — С него синът ти е в безопасност. Но за момиче, което е скъсало с него, нещата стоят малко по-различно. — Замълча за момент, после добави: — Това обаче е друга история.

Той моментално усети неизказаното.

— Бурна раздяла?

— Нещо такова. По-скоро запомняща се.

— Но въпреки това ти се съгласи да установиш контакт?

— Антрим е замесен в нещо, което застрашава националната ни сигурност.

Това моментално прикова вниманието му.

— За съжаление, Матюс не каза по какъв начин — побърза да уточни тя.

— А снощи те е изпратил в книжарницата, за да се свържеш с мен и Иън. Нека отгатна: той иска флашката, нали?

— Точно така — кимна тя. — Предполагам, че няма да споделиш какво си прочел в нея.

Всъщност защо не? Какво общо имаше той с всичко това? Тази битка не беше негова. Освен това на флашката нямаше чак толкова важни неща.

— Може да ти прозвучи невероятно, но Антрим се опитва да докаже, че кралица Елизабет Първа всъщност е била мъж.

Изненадата й беше видима.

— Сигурно си се побъркал! Нима Матюс искаше да ме убие заради подобни глупости?

— Става и по-лошо — сви рамене той. — Матюс е бил там, когато Фароу Къри е бил блъснат под колелата на връхлитащия влак. Иън е свидетел, че това е дело на един от неговите хора.

— Сега разбирам защо иска да залови Иън Дън.

— Иън е свидетел на убийство, извършено на английска територия — кимна Малоун. — Всички улики сочат директно към МИ6. Слава богу, че в момента момчето е на възможно най-сигурното място — при Антрим, чиито интереси са коренно противоположни на интересите на Матюс.

— А самият Антрим наясно ли е с това?

— Снощи му обясних по телефона — кимна Малоун. — Той обеща да държи Иън под око.

Което обясняваше защо самият той все още е тук. Ако не беше проблемът с Иън, двамата с Гари трябваше да излетят още тази сутрин. Но нямаше как просто да обърне гръб на всичко и да си тръгне. Искаше да остане още малко и да се опита да отърве момчето, веднъж и завинаги.

— Матюс ми каза, че операцията е свързана с издирването на тайно скривалище, в което Тюдорите държали личното си богатство — подхвърли Катлийн.

— Снощи пропусна да споделиш тази информация — отбеляза Малоун.

— Сигурна съм, че и ти пропусна някои неща — кимна тя.

После му разказа какво се беше случило след смъртта на Хенри VII и Хенри VIII.

— Останах с впечатлението, че информацията на въпросната флашка може би ще ни насочи към това скривалище — заключи тя.

Но Малоун не си спомняше нищо, което да сочи в тази посока.

— Докато довършиш закуската си, аз ще направя някои разпечатки — надигна се от масата той.

— От флашката?

— Не е зле да разполагаме с копия — кимна той.

— Отиваме ли някъде?

— Да, в Хемптън Корт. Трябва да поговорим с един човек там.

Катлийн огледа ресторанта, но не забеляза нищо особено. Двамата с Малоун си размениха джиесемите, тъй като той я беше предупредил, че Антрим го следи чрез джипиеса в неговия. Тя беше запозната с тази технология и знаеше, че само изключеният телефон е безопасен.

После се запита защо отиват в Хемптън Корт. С кого щяха да се видят? И какво значение имаше това за нея? В рамките на последните дванайсет часа беше загубила не едно, а две работни места. Малко неща й останаха след тази битка. Може би трябваше да сложи край на загубите си и да се оттегли. Но дали това щеше да спре Томас Матюс? Едва ли. Тя беше длъжна да изясни нещата между тях. Дали намеренията му да я ликвидира бяха сериозни? Все още беше трудно да се каже, но мъжът от полицията заплаши да я застреля, ако не престане да се съпротивлява.

Тя приключи със закуската и зачака Малоун, вслушвайки се разсеяно в тихите гласове, долитащи от околните маси. Сервитьорът й доля кафе в чашата и се зае да разчисти съдовете. Тя не пушеше, пиеше съвсем малко, не играеше хазарт и не употребяваше наркотици. Нейният порок беше кафето. Обичаше го всякак — горещо, студено, сладко, горчиво. Достатъчно беше да съдържа кофеин.

— Това е за вас.

Тя вдигна глава. Сервитьорът се беше завърнал с плик в ръце.

— Някаква жена го е оставила за вас на рецепцията.

Тя пое плика. Устата й пресъхна. Всичките й сетива се изостриха. Кой би могъл да знае, че е тук?

Разтвори плика и извади единичен лист хартия, изписан с черно мастило.

Катлийн не можеше да повярва на очите си. Томас Матюс я наблюдаваше.

Наложи си да запази спокойствие. Изпълнението на това, което искаше Матюс, означаваше предателство спрямо Котън Малоун. Но той беше един непознат, чиито действия нямаха отношение към нея. Вярно, че беше прекарала нощта в една стая с него, вярно, че изглеждаше достоен човек. Но тук ставаше въпрос за националната сигурност. За собствената й кариера. Може би не като агент на АБТОП, а като редовен служител на Сикрет Интелиджънс Сървис. Там не приемаха молби за работа. Там просто набираха хора с доказани качества. Както се случваше в момента.

Разбира се, ако думата на Томас Матюс — рицарската му дума, изобщо означаваше нещо.

Тя си пое дълбоко въздух и направи опит да се успокои. После бавно кимна.

36

8:30 ч. сутринта

Антрим плати входния билет за Уестминстърското абатство и започна да си пробива път към масивната църква. Мина покрай плочата от черен мрамор на гроба на Незнайния воин и продължи към мястото на църковния хор с прочутите дървени скамейки. В светилището отвъд перилата на олтара бяха коронясвани британските крале и кралици. Очите му се спряха на табелата, обозначаваща гробницата на Ана Киевска, четвъртата съпруга на Хенри VIII и единствената, проявила достатъчно здрав разум да го напусне. През последната година Антрим беше прочел много неща за Хенри, съпругите и децата му най-вече за третото от тях, Елизабет. Доскоро беше убеден, че няма по-ненормално семейство от неговото, но Тюдорите доказваха, че винаги има и нещо по-лошо.

Посетителите бяха много, в което нямаше нищо чудно, тъй като това беше една от задължителните забележителности в Лондон с прочутия Ъгъл на поетите, разкошните параклиси и праха на толкова много монарси. В Америка нямаше нищо подобно. Тази църква беше на хиляда години и бе свидетел на почти всичко, свързано с Англия от нападението на норманите насам.

Той пое по вътрешната галерия към полираното мраморно стълбище, което водеше до параклиса на Хенри VII.

Построен от първия крал на Тюдорите като семейна гробница, по-късно той бе приел името orbis miraculum — чудо на света, и то съвсем заслужено. Масивните входни врати бяха изработени от бронз, в дъбова рамка, украсени с рози, стилизирани лилии и символи на династията на Тюдорите. Залата зад тях беше разделена на три централни пътеки, четири ниши и пет вътрешни параклиса. Между тях бяха подредени редиците дървени пейки, над които висяха знамена, саби, шлемове и шарфове на Рицарите на банята.

Още един древен орден. Създаден от Джордж I и възстановен от Джордж V, днес той беше смятан за четвърти по значение в английската история.

За разлика от Ордена на Дедал, който, изглежда, съществуваше само на сянка.

Богато резбовани ниши, във всяка от които бе изложена статуя, опасваха цялата вътрешна част на църквата под крехките на вид централни прозорци. Но безспорно таванът беше най-забележителната част от този храм. Поддържан от плетеница радиално разположени носещи греди, украсени с ажури и висулки, резбованият покрив приличаше повече на крехка паяжина, отколкото на издялан камък.

Гробницата на Хенри VII се намираше в дъното. Забележителност, белязана от противоречия. Бе по-скоро римска, отколкото готическа. Което беше разбираемо, защото бе изградена от италиански майстор. В момента най-малко седемдесет и пет посетители се наслаждаваха на вътрешността на храма. Той беше провел телефонния разговор още снощи, веднага след като напусна апартамента на анализатора. Казаха му да се появи тук при отварянето на храма и да носи хард дисковете, които в момента лежаха в найлоновата торбичка в ръката му. Многобройните посетители бяха по-голяма гаранция за личната му сигурност, но не кой знае каква. Защото насреща си имаше хора, които бяха храбри и решителни, с широки връзки навсякъде.

Затова той си напомни да бъде нащрек.

— Господин Антрим.

Обърна се. Зад него стоеше жена, наближаваща шейсет, дребна, с прошарена руса коса, стегната на кок. Беше облечена с тъмносин костюм с панталон и късо сако.

— Тук съм, за да ви посрещна — добави тя.

— Как се казвате?

— Наричайте ме Ева.

Гари се зарадва на появата на Иън и веднага хареса жената на средна възраст с него, представила се като мис Мери. Тя приличаше на майката на баща му, която живееше в центъра на щата Джорджия, на няколко часа път от Атланта. През лятото той прекарваше поне по една седмица при нея, тъй като майка му беше запазила добри отношения с бившата си свекърва. Но по принцип беше много трудно някой да не харесва баба Джийн — спокойна, с благ характер, имаща добра дума за всекиго.

Бяха прекарали нощта в къщата, в която той и баща му бяха отведени предишния ден. Иън му бе разказал за случилото се в книжарницата, а също и за събитията, след като бяха освободили агентката на АБТОП. Гари се разтревожи от действията на баща си, но едновременно с това изпита гордост от онова, което беше направил. Антрим не остана при тях, но се обади да съобщи, че с баща му всичко е наред.

— На сутринта има да свърши още някои неща, а аз го уверих, че ти си добре.

— Спомена ли му за теб и мен?

— Това ще го направим заедно, лице в лице. Най-вероятно утре, след като си свърши работата.

Гари се съгласи.

В момента отново се намираха в офиса на склада. Двамата агенти бяха навън, а Антрим не се виждаше никъде.

— Знаете ли къде е отишъл баща ми? — попита той, обръщайки се към Иън и мис Мери.

— Не ни каза — поклати глава Иън.

Още вчера Гари имаше желание да поговори отново с Антрим, но това се бе оказало невъзможно. А сега реши да сподели какво се беше случило миналата вечер.

— Сигурен ли си, че всичко това е истина? — попита мис Мери, след като той свърши.

— Направихме си ДНК тест, който ще го докаже — кимна Гари.

— Трябва да е било голям шок за теб — поклати глава тя. — Да откриеш истинския си баща точно тук.

— Все пак е добре, че вече знаеш — добави Иън. — Майка ти би трябвало да ти каже много по-рано.

— Може би е имала причини да запази името му в тайна — защити я мис Мери.

— Доволен съм, че разбрах всичко — отсече Гари.

— И какво ще правиш с тази информация? — изгледа го мис Мери.

— Още не знам.

— Къде е Антрим?

— Всеки момент ще се появи. Той е агент на ЦРУ и изпълнява оперативна задача. Баща ми му помага.

Но безпокойството му остана. Спомни си развода на родителите си. Майка му обясни, че годините на тревоги са си взели своето. Тогава той не разбра какво означава това, но вече знаеше. Несигурността за съдбата на любим човек е нещо изключително гадно. Той я изпитваше едва от няколко часа, но майка му беше живяла с нея години. При развода им се ядоса страшно много, може би защото не разбираше какво означава декларацията по-добре разделени, която бяха обявили в един глас. По-късно стана свидетел на огорчението между тях. Примирието беше сключено едва преди месец след всичко, което се беше случило в Австрия и Синай. Но той не забеляза особена промяна в поведението на майка си. Беше все така неспокойна, напрегната, избухлива.

Разбра защо е така едва след като тя реши да му каже истината. Но не направи нищо, за да я облекчи. Категорично пожела да научи името на истинския си баща. А когато тя отказа, я заплаши, че ще отиде да живее в Дания.

Конфликтът се задълбочи. Много повече, отколкото и двамата бяха предполагали.

Сега изпитваше нужда да поговори с нея. И щеше да го направи, но след появата на Антрим или на баща му.

Антрим реши да й отпусне времето, от което тя се нуждаеше.

— Защо сме тук? — попита той.

— Елате с мен — отвърна Ева и го поведе към гробницата на Хенри VII. — Това е може би най-прекрасният единичен параклис в цяла Англия — започна с тих глас тя. — Тук лежи Хенри със своята кралица. Елизабет Йоркска. Под тях се намира гробницата на Тюдорите, където са положени тленните останки на Джеймс Първи и на момчето Едуард Шести, а наоколо са гробниците на Мери Шотландска, на Чарлс Втори, Уилям Трети, Мери Втора, Джордж Втори и кралица Ана. Тук са дори двамата принцове в Тауър — синовете на Едуард Четвърти, убити от чичо си Ричард Трети. — Тя се обърна и спря пред една от арките, отворена към странична ниша. — А накрая и това…

Той огледа паметника от черно-бял мрамор, ограден от колони с позлатени капители. Издялана от камък женска фигура в кралски одежди.

— Последният дом на Елизабет Първа — добави Ева. — Тя умряла на двайсет и четвърти март хиляда шестстотин и трета година и отначало била погребана отсреща, в гробницата на баща си. По-късно посоченият от нея за наследник на престола Джеймс Първи издигнал този паметник и тленните й останки били преместени тук. Това станало през хиляда шестстотин и шеста.

Приближиха се към гробницата заедно с малка група посетители.

— Обърнете внимание на лицето й — прошепна Ева.

Той направи крачка напред и напрегна поглед. Лице на старица.

— През последните години на управлението й „Маската на младостта“ била наложена със закон. Той забранявал на художниците да я изобразяват по друг начин освен като млада жена. Но забраната не се отнасяла за скулптурното творение на гроба й, което щяло да остане тук завинаги.

Статуята беше с корона на главата и висока яка, прикриваща шията. В едната си ръка държеше скиптър, а в другата глобус.

— Отдолу лежат две тела — добави Ева. — На Елизабет и на нейната полусестра Мери, която царувала преди нея. Но костите им отдавна са се смесили. Погледнете това тук — каза тя и посочи надписа на постамента. — Можете ли да го разчетете?

Той поклати глава.

— „Партньори на престола й в гроба, ние спим тук. Елизабет и Мери, две сестри, очакващи Възкресението.“ Странно, не мислите ли? Да ги погребат заедно.

Той се съгласи.

— И двете са били кралици. Всяка от тях е имала право на собствена гробница. Но вместо това почиват на едно място. Смесването на костите им бил поредният мъдър ход на Робърт Сесил. Никой нямало да знае кои са на Мери и кои на Елизабет. Разбира се, Сесил не е имал никаква представа за сравнителната анатомия и за ДНК тестовете. По негово време общото погребение е било напълно достатъчно.

— Надничал ли е някой долу?

— Не — поклати глава Ева. — Тази гробница не е отваряна никога. Дори по времето на Кромуел и Гражданската война.

— Защо съм тук? — повтори въпроса си той.

Туристите се прехвърлиха на следващата ниша.

— Лордовете прецениха, че ще е най-добре да видите как търсената от вас тайна се пази на едно от най-публичните места в Лондон.

— Лордовете?

— Вече се срещнахте с тях в църквата. Те управляват Ордена. Всеки един получава поста си по наследство — още от хиляда шестстотин и десета година насам, когато организацията била създадена от Робърт Сесил. Естествено, вие знаете за тясната му връзка с Елизабет…

Той наистина знаеше. Сесил беше служил като държавен секретар на кралицата чак до смъртта й.

— Но Сесил е умрял през хиляда шестстотин и дванайсета — отбеляза той.

— Точно така — кимна Ана. — По принцип бил доста болнав. Орденът на Дедал е част от неговото наследство. Той е знаел голямата тайна, от която допреди няколко десетилетия никой не се е интересувал. Тук е мястото да ви похваля за усилията. Никой преди вас не е навлизал толкова надълбоко в тези неща.

Но тази жена не знае цялата истина, помисли си той. Успехът му се дължеше на онзи стар доклад на ЦРУ, който съдържаше много подробности за усилията на малка група дръзки ирландски адвокати, опитали се да разплетат възела още преди четирийсет години.

Ева посочи гробницата.

— Тази статуя на Елизабет е последният паметник в Уестминстър, издигнат върху гробницата на английски владетел. Не ви ли прави впечатление, че той изобразява само Елизабет, въпреки че под него са погребани две кралици? И я представя като старица въпреки изричното й предсмъртно желание?

Антрим мълчеше и слушаше.

— Робърт Сесил контролирал всичко, свързано с погребението на Елизабет и полагането й в гробница. След нея той продължил да служи като държавен секретар при приемника й Джеймс Първи. Именно това му позволило да надзирава изграждането на паметника. Отново ще кажа, че вие сте единственият човек, който разбира значението на този факт.

Така беше. Къри го беше информирал подробно за двамата Сесил, най-вече за Робърт — нисък, прегърбен и с криви крака, които били причина за доста странната му походка. Пронизителният поглед на черните му очи не пречел на репутацията му на любезен, скромен и благ човек.

Съзнавайки физическата си непривлекателност, той майсторски си изградил двойствен образ. Единият на държавен служител — благоразумен, рационален, вдъхващ доверие. Другият на гражданин и джентълмен — екстравагантен, страстен комарджия и ценител на женската красота, което му причинявало продължителни пристъпи на дълбока депресия. Популярността му сред обикновените хора намалявала правопропорционално на службата му в кралския двор. Враговете му се умножавали. Влиянието му постепенно се стопявало, способностите да постига резултати — също. Когато настъпил смъртният му час, той бил мразен от всички. Наричали го „Лисицата“, в лошия смисъл на тази дума. В съзнанието му изплува едно стихче, което според Къри било доста популярно по онова време.

Фактът, че Сесил бе водил шифрован дневник, влизаше в противоречие с потайната му натура. Но както беше споделил Къри, има ли по-добър начин да спечели доверието на поколенията, освен като им остави конкретно доказателство за съществуването на тайната? Свързаните с нея хора отдавна ще са мъртви.

Който контролира информацията, той контролира и резултатите. А единственият човек, който печели от това, е Робърт Сесил.

Ева го побутна към страничната част на паметника и посочи друг надпис на латински, който без усилие му преведе.

Антрим моментално обърна внимание на ключовите думи.

Обладаваща царствени добродетели, далеч надвишаващи присъщите на пола й такива.

На пръв поглед абсолютно безсмислени и незначителни думи, ако човек не знае, че Елизабет Първа не е била такава, каквато е изглеждала.

— Умно, нали?

Той кимна.

— В тази категория попадат голяма част от качествата на Робърт Сесил. Като ренесансов човек с възвишен дух, той несъмнено е имал желание да остави нещо след себе си. Няма никакво съмнение, че е бил именно такъв въпреки всичките си недостатъци.

Къри беше използвал почти същите думи.

— През хиляда шестстотин и шеста година, когато паметникът бил поставен тук, Робърт Сесил бил единственият жив човек, който знаел истината. Следователно само той е бил в състояние да остави тези следи.

Тя кимна към торбичката в ръцете му и той й подаде дисковете.

— В рамките на следващите трийсет минути в сметката, която предварително посочихте, ще бъдат преведени два милиона и половина паунда. Остатъкът ще бъде изплатен след официалното прекратяване на операцията. Което трябва да стане в рамките на следващите четирийсет и осем часа.

— А другият ми проблем?

— Къде е Котън Малоун?

Той вече имаше отговор на този въпрос благодарение на самия Малоун, който му звънна снощи с молбата да поеме грижите за Иън Дън и собственичката на книжарницата. Не му стана много приятно, но въпреки това изпрати един от агентите си да ги прибере. Това беше единственият начин да задържи Малоун там, където го искаше.

— В момента пътува към Хемптън Корт — каза на глас той.

37

9:10 ч. сутринта

Малоун обичаше Хемптън Корт. Огромният и доста помпозен дворец от червени тухли стоеше вече петстотин години на северния бряг на Темза. Някога разположен върху земя на тамплиерите, той преминал в ръцете на Ордена на рицарите хоспиталиери, а после, през 1514 г., бе станал собственост на Томас Уолси малко преди да стане архиепископ на Йорк, а след това кардинал и председател на Камарата на лордовете. Но само след шест години този могъщ човек изпаднал в немилост, защото не успял да удовлетвори желанието на Хенри VIII да се разведе с Катерина Арагонска. В опит да умилостиви краля Уолси му подарил Хемптън Корт.

Малоун много харесваше тази история. Особено частта й за положението след проваления развод, когато Уолси станал жертва на същата жестокост, с която се отнасял към по-нискостоящите от него. От обезглавяването го бе спасила единствено смъртта, която го бе споходила точно навреме. Хенри обаче харесал подаръка и побързал да преустрои двореца по начин, който да отговаря на кралските му изисквания.

Векове по-късно Оливър Кромуел бил на път да го продаде за старо желязо, но навреме осъзнал, че може да го използва като убежище от лондонската мъгла, и се преместил да живее там. Великият архитект Кристофър Рен възнамерявал да събори двореца и да построи нов на негово място, но плановете му останали неосъществени заради липсата на пари и смъртта на Мери II. Той все пак успял да построи едно солидно разширение в бароков стил, изглеждащо крайно неуместно.

Тук, в огромния дворец с хиляда стаи, кацнал на завоя на спокойното течение на Темза, все още можеше да се усети присъствието на Хенри VIII. Каменните кули, обраслите със синкав мъх тухлени стени, парапетите, множеството комини — всичко това бяха лесно различимите символи на архитектурата от епохата на Тюдорите. Тук Хенри построил своята Голяма зала и добавил астрономически часовник, пищно украсени портали и тенискорт — един от първите в Англия. Знатни гости от чужбина се забавлявали сред лукса на коренно преустроените спални и кухни, а и съпругите на краля били свързани с Хемптън Корт. Именно тук било взето решението за изпращането на Катерина Арагонска в манастир, тук изпаднала в немилост Ан Болейн, Джейн Сиймур родила кралския наследник, а после умряла, Катрин Хауърд била арестувана, а Катрин Пар сключила брак.

Ако в Англия имаше едно типично място за Тюдорите, то без съмнение се наричаше Хемптън Корт.

Той и Катлийн Ричардс изминаха с влак трийсетте километра от центъра на Лондон. Решиха да използват този вид транспорт след основателните подозрения на Катлийн, че колата й, останала паркирана пред книжарницата, почти сигурно е под наблюдение или оборудвана с електроника за проследяване. Влакът им предложи анонимността на стотиците пътници и ги стовари на гара, която се намираше наблизо до двореца. Той вече се беше обадил на сестрата на мис Мери, която работеше в Хемптън Корт. Тя предложи да се срещнат на място веднага след отварянето.

Малоун беше объркан и същевременно заинтригуван. Все още не можеше да възприеме идеята, че Елизабет I, кралица на Англия в продължение на 45 години, всъщност е била мъж. Отначало я възприе като нелепа, но после си напомни, че както ЦРУ, така и британското разузнаване бяха проявили огромен интерес към нея.

Защо?

Катлийн Ричардс също имаше повече въпроси, отколкото отговори. Желанието на Томас Матюс да я види мъртва беше обезпокоително по много причини. Той се съгласи с мнението й, че има нещо гнило с „мъртвата“ професорка в Джизъс Колидж, а и в странния факт, че стрелецът в книжарницата не беше улучил никого при безразборната си стрелба. Театър? Може би. Докато работеше за Министерството на правосъдието Малоун бе виждал всякакви номера.

Но с каква цел?

Поеха след шумната тълпа туристи, които се блъскаха по широката, застлана с каменни плочи алея. Влязоха през главния вход и се озоваха във вътрешен двор, в дъното на който имаше още един портал.

След като сключил брак с Ан Болейн, Хенри заповядал нейният семеен герб, изобразяващ качулат сокол, да бъде обединен с инициалите им в любовен възел, който да бъде гравиран по таваните на всички помещения. Но малко след като Ан била обезглавена, кралят заповядал соколът да бъде махнат, а буквата „А“ да бъде заменена с първата буква от името на новата му съпруга Джейн Сиймур. Но в бързината майсторите пропускали едно „А“, което все още можеше да се види на арката над главата му.

Малоун отиде в следващия вътрешен двор и вдигна глава към астрономическия часовник. Едно гениално съоръжение с планетата Земя в центъра, около която се върти Слънцето. Освен точния час големите му циферблати показваха различните фази на Луната и изтеклите след Новата година дни. Още по-забележителна беше способността му да показва височината на прилива под Лондонския мост — информация от важно значение за програмата на Хенри VIII, свързана с пътуването до двореца и обратно.

— Описахте се забележително точно, господин Малоун.

Той се обърна с лице към жената, която се приближаваше. В първия момент реши, че това е мис Мери. Същата дребна фигура, същата посребрена коса и сърдечна усмивка. Чертите й почти не се различаваха от тези на сестра й, но бяха подчертани с лек грим и едва забележими следи от червило.

— Сестра ми май е пропуснала да ви каже, че сме близначки — забеляза объркването му тя.

— Очевидно — кимна той.

Приликата между сестрите беше наистина съвършена, включваща дори маниерите им. Жената се представи като Таня Карлтън, а после добави, че може да се обръща към нея на малко име.

— Живея насреща, отвъд Темза — обясни тя. — Но работя тук, в магазина за сувенири в Двора с часовника.

Дори гласовете им бяха идентични.

— Бас държа, че сте си правили доста шеги на млади години — подхвърли Малоун.

Тя моментално схвана какво има предвид.

— И все още го правим. Хората трудно ни различават.

— Знаете ли защо сме тук? — обади се Ричардс.

— Мери ми обясни. Тя прекрасно знае за интереса ми към всичко, свързано с династията Тюдор и най-вече с Елизабет.

— Истина ли е онова, което се говори? — директно попита Малоун.

— Напълно възможно е — отвърна жената.

Катлийн се стараеше да скрие интереса си. Беше почти сигурна, че Матюс е някъде наблизо и я наблюдава. След като даде мълчаливото си съгласие на предложението му в хотела, тя остана на масата и търпеливо зачака Малоун, който скоро се появи от бизнес центъра на „Чърчил“ с три листа хартия в ръка.

— Всичко това е свалено от флашката — заяви той, но не уточни къде се намира самата флашка. Вероятно беше у него, но нямаше как да го попита.

Оставаше й да бъде търпелива. И да чака своя шанс.

Антрим не беше особено щастлив от присъствието на Иън Дън и собственичката на книжарницата. Те му отнемаха от времето, което искаше да прекара с Гари. Разполагаше с броени часове, за да нанесе удара си, и не желаеше да го прекъсват. Но нямаше как да откаже на Малоун. Защото искаше смъртта на бившия агент, а това можеше да се случи само ако той се намираше там, където това щеше да бъде възможно. И беше принуден да се примири с присъствието на още двама гости. Възнамеряваше да ги държи тук максимално кратко. Щеше да ги изпрати в сигурната квартира веднага след като се върнеше в склада.

Той напусна Уестминстър и се отби да хапне в близкия пъб. Едновременно проведе един телефонен разговор с банката си в Люксембург и научи приятната новина, че половината от уговорената сума вече е преведена по сметката му. Което означаваше, че е станал по-богат с цели три и половина милиона долара. Чувството беше много приятно.

Реши да си поръча обилен обяд, въпреки че нямаше още десет сутринта. Избра бъргър с пържени картофи и се настани в едно от празните сепарета. Телевизорът зад бара предаваше новините по Би Би Си. Звукът беше изключен, но нещо на екрана привлече вниманието му. Образът на мъж, под който течеше лентата с последните новини.

Зърна дистанционното на барплота и скочи да усили звука.

Антрим изключи звука и се върна в сепарето.

Прекрасно разбираше възприетата тактика. Малко изтичане на информация, предназначено за изпробване на публичната реакция. Това щеше да продължи няколко дни, после щеше да изтече още информация. Ако всичко се контролираше правилно, шокиращото съдържание на новината щеше да бъде значително смекчено. Ако не се появеше солидна опозиция, подкрепена от безмилостния огън на медиите, имаше всички шансове историята да бъде забравена и светът да насочи вниманието си към по-свежи новини.

Но изтичането на информация означаваше и още нещо. Връщане назад нямаше да има. Всички бяха твърди по въпроса. Идеята бе да се направи веднага, преди нещо да попречи. Но какво получаваха англичаните срещу мълчанието си? Защо позволяваха да се случи всичко това? Той искаше да знае отговорите на тези въпроси, но освен това живо се интересуваше от още един.

Какво ставаше в Хемптън Корт?

38

Катлийн крачеше редом с Котън Малоун и Таня Карлтън. След като платиха входната такса, те влязоха в замъка заедно с тълпата посетители. Само преди два дни тя се беше затворила в апартамента си и се питаше какво да прави с остатъка от живота си. А сега се вихреше като оперативен агент под прикритие, получил задачата да надхитри бивш американски агент и да отмъкне компютърната флашка, която най-вероятно беше в джоба му. И всичко това по поръчение на човека, който се беше опитал да я убие.

Тя не се чувстваше особено комфортно, но друг избор нямаше. Патриотичният призив на Матюс свърши работа. Въпреки че майка й беше американка, Катлийн винаги се беше чувствала англичанка. Затова беше избрала кариера, свързана с правоохранителните органи. А след като страната й имаше нужда от нея, пътят й беше ясен.

Влязоха в Голямата зала с типичния таван в стил „Тюдор“. По високите стени висяха великолепни гоблени. Екскурзоводът на групата наблизо обясняваше, че те са били поръчани лично от Хенри VIII.

— Действително Хенри построил тази зала главно за забавления — обади се Таня. — По негово време голите греди на тавана били боядисани в синьо, червено и златно. Гледката със сигурност е била забележителна…

Прекосиха помещението, наречено „Голямата стая за наблюдение“, използвано от охраната за проверка на всички, пожелали достъп до кралските апартаменти. По тесен коридор се стигаше до галерия с кремави стени с релефен кант и с протъркан килим върху дъсчения под. Една от стените беше заета от дълги прозорци, а на другата висяха три картини между три затворени врати. Таня спря пред централното правоъгълно платно, на което беше изобразен Хенри в компанията на четирима души.

— Тази е най-известната — каза тя. — Нарича се „Семейството на Хенри Осми“. Кралят е седнал, а от едрата осанка и подпухналото лице личи, че портретът е рисуван към края на живота му. Жената вляво от него е третата му съпруга Джейн Сиймур. Вдясно е синът й, престолонаследникът Едуард, а още по-вдясно — първородната дъщеря на краля Мери. Последната вляво е втората му дъщеря Елизабет.

— Всичко това е плод на въображението — отбеляза Малоун. — Известно е, че Джейн Сиймур е умряла при раждането и не е доживяла да види Едуард толкова голям. Тук той изглежда поне седем-осемгодишен.

— И двете ви забележки са правилни — кимна Таня. — Според експертите картината е рисувана някъде около хиляда петстотин четирийсет и пета година — две години преди смъртта на Хенри. Но тя е убедителен пример за душевната нагласа на Тюдорите, защото ясно показва династичната същност на наследството на Хенри. Той е прегърнал с една ръка сина си, изправен до него. Законния му наследник. Отдавна мъртвата му трета съпруга е част от неговите спомени. Останалите му две наследници са далече настрани. Обърнете внимание на облеклото на Елизабет и Мери, на бижутата, които носят. На прическите им, а дори и на лицата им. Почти идентични. Сякаш художникът е знаел, че те имат второстепенно значение. Важен бил синът, който заема централно място редом с краля.

— Това е Галерията на призраците — отбеляза Малоун, оглеждайки се наоколо.

— Познавате ли я?

— Входът към параклиса е ето там, до кралските столове. Според легендата, когато идват да арестуват Катрин Хауърд за държавна измяна, тя избягала през него и се озовала в параклиса, където Хенри общувал с Бог. Тя го молила за пощада, но той останал глух за молбите й. В крайна сметка била заловена от стражата и по-късно била обезглавена. Говори се, че скоро след това в коридора започнал да се появява нейният призрак, облечен в бяло.

Таня се усмихна.

— На по-практичен език това е мястото, където придворните чакат да бъдат забелязани от краля по пътя му към параклиса — поясни тя: — Но екскурзоводите много обичат тази история с призраците. Специално на мен най-много ми харесва добавянето на бялата рокля, въпреки че според историята кралица Катрин е била всичко друго, но не и чиста.

— Искаме да си поговорим за това, което е споделила с вас мис Мери.

— Признавам, че бях много впечатлена. Елизабет била много различна от останалите деца на Хенри. Никое от тях не е живяло дълго. Първата му съпруга Катерина Арагонска пометнала няколко пъти, преди да роди Мери. Ан Болейн също, преди да даде живот на Елизабет. Умрял едва петнайсетгодишен и Едуард, синът на краля от Джейн Сиймур. Хенри създал още няколко незаконни деца, но никое от тях не доживяло до двайсет.

— Но първородната му дъщеря Мери доживяла до… колко беше, май до четирийсет?

— Четирийсет и две. Но през целия си живот била болнава. За разлика от нея Елизабет живяла до седемдесет и била здрава до смъртта си. Оцеляла дори след като се заразила от едра шарка тук, в Хемптън Корт, девет месеца след възкачването й на престола.

В Галерията на призраците се появиха още хора и Таня им направи знак да се приближат към прозорците, за да ги пропуснат.

— Вълнувам се, като гледам колко много хора проявяват любопитство към тези неща. Доскоро почти никой не се интересуваше от тях.

— Може би защото са им изглеждали доста, хммм… чудновати — обади се Малоун.

— По-скоро чисти глупости — поправи го Катлийн.

Таня се засмя.

— Разкажете ни какво знаете — помоли я Малоун.

— Мери ме предупреди, че едва ли ще проявите много търпение.

— Снощи отново сте разговаряли със сестра си, така ли? — вдигна вежди той.

— О, да. Тя се обади да ми разкаже какво се е случило и спомена, че вие сте я изпратили на сигурно място. Между другото, много съм ви благодарна за това.

Покрай тях мина нова група туристи.

— Мери е по-стеснителната от нас двете. Управлява си книжарницата и това е всичко. И двете не сме се омъжвали никога, макар че, забележете, сме имали доста предложения.

— И вие ли сте пристрастена към книгите? — попита Малоун.

— Аз притежавам половината книжарница — усмихна се тя.

— А любимата ви тема за проучване е животът на Елизабет Първа?

— До последния детайл — кимна Таня. — Имам чувството, че ми е най-добрата приятелка. Жалко, че всички писмени документи, достигнали до нас, я описват не като женствена кралица, а като сурова мъжкарана. Знаете ли, че тя често е говорила за себе си като за мъж и се е обличала като баща си и тогавашните благородници, а не като жена? А веднъж изпратила за свой заместник мъж, а не жена на кръщенето на някаква френска принцеса — нещо нечувано дотогава. След смъртта й не са правили аутопсия на тялото й, а приживе никога не позволявала на лекарите да я прегледат. Била слаба, некрасива и самотна, но за разлика от останалите си роднини притежавала неизчерпаема енергия.

Катлийн посочи картината на стената.

— Но там прилича на красива млада жена — посочи тя.

— Това е плод на въображението — поклати глава Таня. — Никой не е позирал за тази картина. Приликата с Хенри е от известния портрет на Холбайн, който по онова време бил изложен в двореца „Уайтхол“. Както правилно отбеляза господин Малоун, Джейн Сиймур починала далеч преди създаването на портрета, а трите деца почти никога не били заедно на едно място. Художникът ги рисувал по памет, използвал скици или просто ги копирал от други портрети. Преди да се възкачи на престола, Елизабет почти не е била рисувана и затова ние нямаме никаква представа как е изглеждала преди двайсет и пет годишната си възраст.

Катлийн си спомни думите на Ева Пазан за „Маската на младостта“.

— Как е изглеждала след тази възраст, също е под въпрос — отбеляза тя.

— Абсолютно вярно. През хиляда петстотин и деветдесета година тя обявила с декрет, че ще бъде вечно млада. Всичките й други портрети били унищожени. Оцелели само няколко.

— Значи е възможно да е умряла много по-млада, както пише Брам Стокър — подхвърли Малоун.

— Това е напълно логично — кимна Таня. — Така са си отишли всичките й роднини, с изключение на една. Възможно е Елизабет наистина да е починала на дванайсет-тринайсетгодишна възраст.

Катлийн беше любопитна да разбере какво точно бе писал Брам Стокър, тъй като Малоун беше пропуснал да я запознае с този детайл. Но името й беше познато. Авторът на „Дракула“. Тя си отбеляза да запознае и Матюс с този факт.

Таня им направи знак да я последват към изхода на Галерията на призраците. Отвъд нея започваше бароковата част на двореца, в която дълго време се разпореждали Уилям и Мери.

Тук атмосферата беше различна. Типичната за династията на Тюдорите пищност беше заменена от безличния стил, преобладавал през XVII век. Озоваха се в помещение, известно като апартамента „Къмбърленд“, обзаведено с изящни кадифени кресла, огледала с позлатени рамки, свещници и масички.

— По времето на Джордж Втори това са били покоите на втория му син Уилям, херцог на Къмбърленд — обясни Таня. — Винаги съм харесвала това място, толкова е наситено с цветове и жизненост.

Срещу двойката прозорци на външната стена имаше ниша с малко легло, покрито с червена коприна. От двете му страни висяха барокови картини.

— Мери каза, че сте прочели откъса на Брам Стокър за момчето от Бизли — подхвърли Таня. — Всъщност Стокър бил първият, който е писал за тази легенда. Но незнайно защо, наблюденията му били напълно пренебрегнати.

Катлийн си отбеляза да напомни на Матюс и за тази книга, която явно беше важна.

— Донесох ви нещо от собствената си библиотека, което бих искала да видите — добави Таня, после извади смартфон и го подаде на Малоун. — Това е снимка на страницата, която направих тази сутрин. На нея са описани последните часове на Елизабет.

— Виждам, че сте усвоили модерните технологии — отбеляза Малоун.

— О, тези машинки са страхотни — усмихна се тя. — И двете с Мери ги използваме.

Той увеличи изображението и започна да чете.

Катлийн и Малоун вдигнаха очи от дисплея и смаяно се спогледаха.

— Точно така — забеляза това Таня. — Последното изречение е напълно безсмислено, ако човек не подозира нещо.

— Кога е писан този текст? — попита Малоун.

— През хиляда деветстотин двайсет и девета година. Част от биографията на Елизабет, която винаги съм харесвала.

Какво ли означава това? Заедно със своята тайна.

— Мери категорично настоя да ви го покажа — продължи Таня. — Много сме разговаряли по тази тема. Тя винаги твърдеше, че е глупаво да се ровим в нея, но сега разбирам, че вие двамата разполагате с нова информация за тази огромна загадка.

Малоун извади листовете с разпечатката, която беше направил от флашката в „Чърчил“.

— Разгледайте ги — предложи той и ги подаде на Таня. После се извърна към Катлийн и шепнешком добави: — Остани с нея, а аз ще изляза да се обадя на Антрим.

Тя кимна, а той напусна апартамента „Къмбърленд“ и тръгна обратно към оживената галерия. Катлийн го изчака да се отдалечи и попита:

— Нима твърдите, че Елизабет е била просто самозванка?

— Нямам никаква представа. Но знам, че легендата за момчето от Бизли е просъществувала дълги години. Според мен много хора, включително авторът на онова, което току-що прочетохте, са подозирали нещо, но са се страхували да го произнесат на глас. С изключение на Брам Стокър, който го е направил открито. Разбира се, твърденията му се посрещнали с подигравки. Пресата го осмяла. В рецензията на книгата в „Ню Йорк Таймс“ те били наречени дивотии.

— Но са верни, така ли?

— От бележките, които току-що получих от господин Малоун, става ясно, че вече доста хора са на това мнение.

Катлийн научи всичко, което й беше необходимо. Беше време за действие.

— Дайте ми това — каза тя и издърпа листовете от ръката на Таня. — От вас искам да останете тук до завръщането на Малоун.

— А вие къде отивате?

Тя вече беше забелязала, че изходът от тук е само един — през вратата, която беше използвал Малоун. А посетителите бяха достатъчно много, за да потъне сред тях.

— Да изпълня част от задачите, които са ми възложени от АБТОП. За съжаление, не мога да говоря за тях, защото са секретни.

— Мери ми спомена, че сте доста импулсивна — подхвърли Таня.

— Но мога да бъда и строга — отвърна Катлийн. — Затова останете тук и не вдигайте шум.

39

Антрим проведе разговора от телефонната кабина в пъба. Реши да действа веднага след като погълна бъргъра и пържените картофки. Часовникът му показваше 10:40 ч., което означаваше 5:40 ч. във Вирджиния. Разбира се, Оперативният център на ЦРУ никога не спеше и обаждането му беше прехвърлено към шефа на контраоперациите — единствения му пряк началник освен самия директор на ЦРУ.

— Свърши се, Блейк — рече с въздишка шефът му. — Направихме всичко възможно да спрем шотландците, но те се оказаха костелив орех. Сделката вече е факт. В момента изпипват детайлите и подготвят общественото мнение.

— Този убиец трябва да изгние в затвора! — мрачно процеди Антрим.

— Всички сме на това мнение — въздъхна шефът му. — Но за съжаление, той не е наш затворник.

— Аз ще приключа нещата тук.

— Направи го, и то бързо.

— А какво ще правим с нашата жертва?

— Не виждам как можем да проведем следствие, без да алармираме неподходящите хора. Според мен са англичаните, но може да бъде и всеки друг. Това вече е без значение. Тази смърт ще остане необяснена.

Което означаваше, че на близките щеше да бъде съобщено, че агентът е загинал при изпълнение на служебния си дълг и толкова. Нито къде, нито кога, нито как. Просто се бе случило. Една звезда повече на мемориалната стена в Лангли. Доколкото си спомняше, на нея имаше повече от сто звезди. Но в Книгата на честта в основата на стената едва ли беше вписано нечие име. Там фигурираха само агентите, които са били разкрити след смъртта им. Не че това го интересуваше. На практика избледняването на спомените за човешките съдби го устройваше много добре.

— Слагам край на операцията още довечера — обяви той.

— Тя си беше лудост още от самото начало — отново въздъхна шефът му. — Но далечните цели понякога дават резултат.

— Направих всичко възможно.

— Никой не те обвинява. Въпреки че някои хора тук със сигурност ще се опитат. Ти работи с въображение и щеше да бъде гениално, ако нещата се бяха получили.

— Май е време да тръгвам — заяви Антрим, вече започнал да планира бъдещите си действия.

— Не бързай толкова. Мисли. Не се укорявай прекалено много.

Това не беше реакцията, която беше очаквал.

— Мразя да губя — процеди той. — Особено в този случай.

— Всички сме така. След това прехвърляне всички ще се чувстваме като идиоти. Но ще трябва да го преглътнем.

Антрим прекъсна връзката.

Операция „Измамата на краля“ отиде в небитието. Най-напред щеше да освободи двамата агенти под негово разпореждане, а после щеше да опразни склада, предавайки всичко в ръцете на Ордена на Дедал. После щеше да получи и остатъка от парите си. Надяваше се, че тогава Котън Малоун вече щеше да е мъртъв поради трагична случайност. Нищо нямаше да сочи към него, а това означаваше, че Гари съвсем естествено щеше да потърси близостта му.

Щяха да се сближат. Да станат приятели. Баща и син. Най-после.

За миг си помисли за Пам Малоун.

Майната ти.

Малоун чакаше телефонът му да се зареди. Беше го изключил умишлено, за да избегне евентуалното проследяване. Отлично знаеше, че през следващите няколко минути ще бъде беззащитен, но трябваше да говори със Стефани Нел. Сутринта, когато стана от масата за закуска в „Чърчил“, той не само се отби в хотелския бизнес център, но и набра телефона й в Атланта и я вдигна от леглото. Отдавна вече не беше един от дванайсетте агенти на ръководения от нея отряд „Магелан“, но вършеше услуга на американското правителство и тя още снощи го увери, че може да я търси по всяко време.

Телефонът се активира и той видя, че Стефани вече го беше търсила — преди около двайсетина минути. Побърза да я набере.

— Къде си? — попита тя.

— Чакам да разбера дали съм глупак или гений.

— Не ми се ще да питам какво означава това.

— Какво научи за Катлийн Ричардс?

— Действително работи за АБТОП. От десет години. Добър следовател, но непредвидима. Върши нещата по свой начин. Кариерата й е белязана от купища гафове и щети. Веднага си помислих, че вие двамата би трябвало да си паснете идеално.

— Сега повече ме интересува какво прави тук, докато е с мен.

— Добър въпрос, защото в момента тя е отстранена от работа заради някакъв инцидент, случил се преди месец. Казаха ми, че най-вероятно я чака уволнение.

— Научи ли нещо за евентуални нейни контакти с МИ6?

Беше се оттеглил в ъгъла на шумната галерия и говореше с лице към стената, но непрекъснато се озърташе.

— Не. По този въпрос трябваше да действам много внимателно.

В галерията се появи нова група туристи, насочили се към вътрешната част на двореца.

— Не ми каза дали си глупак или гений — напомни му Стефани.

— Още не знам.

— Тук имаме усложнения.

Мразеше тази дума. Усложнения. Кодът на Стефани за пълна бъркотия и предстоящи наказания.

— Преди малко получих обратно обаждане от ЦРУ.

Той мълчаливо изслуша обясненията й за някаква операция, провеждана в Лондон и ръководена от Блейк Антрим. После и за решението на шотландските власти да освободят Абделбасет ал Меграхи, осъден за взривяването на полет 103 на „Пан Ам“ над Локърби през 1988 г., и да го предадат на Либия, където да изкара последните дни от живота си, защото бил болен от рак в терминална фаза.

— Това решение беше обявено само преди няколко часа — добави Стефани. — Но за да се стигне до него, е била нужна цяла година. Операция „Измамата на краля“ е имала предназначението да го спре.

— Но това не се е случило.

— Точно така. И те просто дърпат щепсела. Но преди това искат да знаят дали ще можеш да нанесеш един последен удар.

— В какъв смисъл?

— Флашката, която е у теб, съдържа информация, която е умряла заедно с мъжа в лондонското метро. Въпросният човек е бил анализатор на ЦРУ и участник в операцията. Благодарение на Антрим в Лангли знаят, че флашката е у теб. Молбата им е да провериш дали от нея няма да изскочи нещо.

Той не можеше да повярва на ушите си.

— Но аз дори не знам какво търсят в Лангли! Как, по дяволите, мога да разбера дали съм открил нещо?

— Зададох им същия въпрос. Отговорът беше, че ще го разбереш от самата флашка. Ако това не се случи, значи в нея няма нищо съществено.

— Някакви проблеми с Антрим? В момента той държи не само Гари, но и Иън Дън.

— И да има такива, не ми казаха. Само ме информираха, че се е провалил с операцията, и те молят да направиш един последен опит. Освобождаването на онзи либийски затворник се очертава като един огромен пиар провал за нас.

Това беше истина. Само при мисълта за него в гърдите му се надигаше гняв. Мръсникът трябваше да умре в затвора!

В галерията се появи поредната група посетители и започнаха да се приближават към мястото, което си беше избрал. Той побърза да се смеси с тях, за да наблюдава вратата, която водеше към апартамента „Къмбърленд“.

Миг по-късно там се появи Катлийн Ричардс. Тя се поколеба за момент, огледа се, а после бързо тръгна надясно.

— Гений съм — промълви в слушалката той.

— Което означава?

— Означава, че съм бил прав за онази агентка на АБТОП.

— Какво възнамеряваш да правиш? ЦРУ иска да знае.

Не беше виждал Стефани от пет месеца. Последната им среща беше във Франция през юни, когато й беше помогнал да се справи с една друга история. Очевидно важна за нея, защото на тръгване бе казала, че му дължи услуга. Но той добре помнеше и думите, които беше добавила: Използвай я разумно.

— Означава ли това, че ако изпълня молбата ти, вече ще ми дължиш две услуги? — пожела да узнае той.

— Е, стига де — засмя се тя. — Тази не я правиш на мен. Аз съм само куриер. Но ако успееш да направиш нещо, което би попречило на онзи убиец да излезе от затвора, ще направиш услуга на всички ни.

— Ще ти се обадя — обеща той.

— И още нещо, Котън. Колегите от ЦРУ ме предупредиха, че Антрим не знае нищо за молбата им и не желаят да знае.

Той прекъсна връзката и затвори телефона.

Гари показа на Иън и мис Мери артефактите, струпани в склада. Жената беше възхитена от старите книги, част от които бяха ценни оригинали от XVII век, но най-голямо внимание обърна на онази под стъкления капак, със златистозелените страници.

— Твоят господин Антрим е крадец — обяви тя. — Това издание ми е познато. Принадлежи на Хатфийлд Хаус.

— Блейк е от ЦРУ — отново й напомни Гари.

— Блейк?

— Той ме помоли да го наричам така.

Изпитателният й поглед никак не му хареса.

— Питам се кой дава право на този Блейк да отмъква националните ни ценности? Много пъти съм посещавала библиотеката на Хатфийлд Хаус. Уредниците там с готовност биха му позволили да снима или копира всичко, което поиска. Но да го открадне? Това е непростимо!

След оттеглянето на баща му от службата в Министерството на правосъдието двамата много пъти бяха обсъждали оперативната работа. Тежестта й, изискванията й, непредвидимостта й.

Преди около месец дори бе изпитал някои части от нея на собствения си гръб, затова не му се искаше да обсъжда действията на Блейк Антрим. А и какво всъщност знаеше тази жена? Като собственик на книжарница, едва ли имаше представа с какво се занимават агентите на разузнаването.

— Господин Антрим обясни ли ти какво точно представлява тази книга? — попита мис Мери и вдигна стъкления капак.

— Шифрован дневник на човек на име Робърт Сесил.

— Каза ли ти какво е значението на този дневник?

— Не съвсем.

— А искаш ли да научиш?

Катлийн не забеляза Котън Малоун и се възползва от момента да се смеси с тълпата. Надяваше се, че информацията на копираните листове ще задоволи Матюс. Изпитваше известно неудобство, че измами Малоун, но беше твърдо решена да си свърши работата. Без въпроси.

Тя се отдели от групата и се насочи към вътрешността на бароковата част на двореца. Скоро се озова в Галерията на съобщенията. Прозорците от едната й страна гледаха към вътрешен двор с фонтан, а стената срещу тях беше облицована с дървена ламперия, на която висяха няколко маслени платна. Достъпът до тях беше ограничен от червен кадифен шнур, опънат между декоративни стойки от ковано желязо. Ако продължеше напред, със сигурност щеше да стигне до някой от многобройните изходи на двореца.

Бърз поглед назад я накара да трепне. За миг успя да зърне лице, което познаваше. Ева Пазан. Възкръснала от небитието. Само на десетина метра от нея. В компанията на някакъв мъж.

Побиха я ледени тръпки. Макар и да беше сигурна, че Пазан не беше убита в Джизъс Колидж, фактът, че я виждаше на няколко метра от себе си, беше доста изнервящ.

Дали наистина тя бе част от Ордена на Дедал? Или бе нещо друго?

Пазан изостана. Между тях имаше поне петдесетина посетители, които се възхищаваха на галерията. Пазан не направи опит да скъси разстоянието. Лишена от избор, Катлийн се остави да я повлече тълпата.

В дъното на галерията реши да спечели малко време, грабна последните две метални стойки и ги кръстоса в началото на тесния коридор. Хората зад нея спряха пред кадифения шнур и това предизвика малко задръстване. Двамата й преследвачи се оказаха чак накрая на опашката. Неколцина посетители изпитателно я изгледаха, но после решиха, че е уредничка, която ги предупреждава, че не могат да продължат по-нататък.

Тя не си губи времето в обяснения. Вместо това отвори най-близката врата вляво от себе си, на която пишеше „Анимационна галерия“.

В залата имаше още поне петдесет човека. В далечния ъгъл, точно над изхода, беше монтирана видеокамера. Катлийн машинално отчете, че трябва да я избегне на всяка цена.

Подвикване зад гърба й я накара да се обърне. Пазан и придружителят й бяха на двайсетина метра зад нея. Тя сви зад първия ъгъл и започна да прекосява подредените една след друга елегантни стаи — спалнята на кралицата, трапезарията, мястото за преобличане и всекидневната.

Катлийн прекоси последната стая и свърна надясно.

Срещу нея се появи един мъж, който й блокира пътя.

Малоун се измъкна от тълпата и хлътна обратно в апартамента „Къмбърленд“, където откри Таня Карлтън.

— Какво се случи? — рязко попита той.

— Тя грабна листовете, които ми дадохте, и си тръгна. Преди това заплаши, че ще ме арестува.

Беше се запитал какво е намислила Ричардс и бе решил да й даде някакъв шанс. Вярно е, че разполагаше с информацията от незащитените файлове, но той предварително беше преценил, че тя не съдържа нищо съществено.

Всъщност съвсем нищо.

— Не изглеждате изненадан — подхвърли Таня.

— Защото не съм.

— С ваше позволение, вие се държите като фокусник, господин Малоун.

— Това е, защото ми омръзна да ме мамят нечестни хора.

— Как ще постъпи тя според вас?

— Ще се върне там, откъдето е дошла — сви рамене Малоун. — А ние можем само да се надяваме, че наистина ще постъпи така.

Вече имаше нов проблем — как да помогне на ЦРУ.

— От Мери разбрах, че вие и младият Йън сте спасили живота на тази жена — подхвърли Таня. — Странен начин да ви се отблагодари.

— Не е чак толкова странен в областта, в която работех някога.

— Аз успях да прочета разпечатките, преди тази жена да ги дръпне от ръцете ми. Те не съдържат нищо шокиращо, поне за мен. Но аз все пак отдавна познавам легендата.

— Да се махаме от тук. Искам да поговорим, но не с толкова много хора наоколо.

— В такъв случай нека да разгледаме градините, които са наистина великолепни. Тъкмо ще се поразходим на слънце.

Той харесваше тази жена. Точно както харесваше и сестра й.

Напуснаха апартамента „Къмбърленд“ и се върнаха във външната галерия, все така шумна и претъпкана с хора. Вдясно от тях се появиха двама мъже. С познати физиономии. Полицаите от книжарницата, но вече без униформи. Бяха облечени небрежно, но веднага си пролича, че не са забравили малкия инцидент, който им се беше случил по-рано. Върху лицето на единия личеше грозна цицина.

— Имаме проблем — прошепна той. — По всичко личи, че сме в компанията на хора, който изгарят от желание да ни задържат.

— Това звучи страшничко.

— Можете ли да ни измъкнете от тук?

— Преди да поема магазина за сувенири, работех като екскурзовод. Познавам всяко кътче на Хемптън Корт.

Той изложи двата си проблема. Малката камера, монтирана в дъното на галерията, непосредствено под тавана. Една от многото, които беше забелязал. Това означаваше, че някой ги наблюдава, а от опит знаеше, че от електронните очи няма спасение.

— Кои са тези младежи? — подхвърли тя. — Изглеждат доста ядосани.

Отличен въпрос. Най-вероятно МИ6.

— Някакви полицаи.

— Никога през живота ми не са ме арестували.

— Не е забавно — поклати глава той. — И обикновено води до други лоши неща.

— В такъв случай не се тревожете, господин Малоун. Знам как да се измъкнем от тук.

40

Хенри VIII бил баща на най-малко дванайсет деца. Осем от тях били мъртвородени или недоносени — шест от първата му съпруга Катерина Арагонска и две от втората, Ан Болейн. Законни били само три — Мери, Елизабет и Едуард, всичките родени от различни жени. Едно било незаконно. Хенри Фицрой, роден през 1519 г. от любовницата на краля Елизабет Блаунт. Фамилията Фицрой означава „син на краля“ и често се използвала от незаконните деца на владетелите. Хенри охотно признавал Фицрой за свой син, който бил първото му дете изобщо. Наричал го свое съкровище и едва шестгодишен го удостоил с титлата граф на Нотингам, а по-късно го направил херцог на Съмърсет и херцог на Ричмънд — титлата, която притежавал самият той, преди да бъде провъзгласен за крал. Детето израснало в Йоркшър, където се грижели за него като за принц, особено след като станало ясно, че Катерина Арагонска не можела да дари краля с мъжка рожба. За Хенри детето било доказателство, че проблемът не е у него, и той направил всичко възможно да анулира брака си с Катерина, за да може да се ожени за друга, който да му роди законен наследник.

Хенри демонстрирал личен интерес към отглеждането на Фицрой, който бил обявен за лорд-адмирал на Англия, лорд-председател на Северния съвет, почетен военачалник на похода към Шотландия и лорд-лейтенант на Ирландия. Според много изследователи, ако Хенри беше починал без законен наследник, Англия почти сигурно щяла да се сдобие с крал Хенри IX независимо от факта, че Фицрой бил незаконен син. В Парламента бил внесен специален проектозакон за отнемането на всички наследствени привилегии от първата законна наследница на престола Мери и за даването право на Хенри да посочи свой наследник, независимо дали е законен, или не.

Но съдбата решила друго.

Фицрой умрял през 1536 г., единайсет години преди баща си. Отнесла го туберкулозата, която причинила смъртта и на Едуард, втория син на Хенри. Разликата била, че Едуард умрял на петнайсет, а Фицрой на седемнайсет. Той обаче успял да се ожени за Мери Хауърд — дъщеря на втория по старшинство английски благородник. Първият бил дядо й. Те се венчали през 1533 г., когато Мери била на четиринайсет, а Фицрой на петнайсет.

Артър, по-големият син на Хенри, умрял едва на шестнайсет, без шанс да се възкачи на престола. Самият Хенри бил убеден, че причина за ранната му смърт бил безразборният секс, и забранил на Фицрой и Мери да консумират брака си веднага. Забраната обаче била пренебрегната. Мери забременяла и през 1534 г. родила син. Фамилията Хауърд поела отглеждането на детето извън Лондон, а Хенри така и не разбрал, че е станал дядо.

Гари слушаше историята на своенравния внук с неподправен интерес.

— Той в много отношения приличал на баща си Фицрой — продължи разказа си мис Мери. — Болезнено слаб, със светла кожа и рижа коса. Но отговорността за отглеждането му поела фамилията Хауърд. За разлика от децата на Тюдорите момчето било здраво и жизнено, което, за съжаление, не можело да се каже за Елизабет, втората дъщеря на Хенри. Нейната майка Ан Болейн също произхождала от рода Хауърд по майчина линия. Но Елизабет наследила родовото проклятие на баща си и умряла едва тринайсетгодишна.

— Но тя не беше ли кралица? — озадачено попита Гари.

— Не — поклати глава мис Мери. — След ранната й смърт тази чест се паднала на незаконния й племенник и син на Хенри Фицрой.

Вратата на склада проскърца. Антрим влезе, приближи се към масите и се представи на Иън и мис Мери. Предишната вечер не се бяха срещнали, тъй като операцията се ръководеше изцяло от хората на Антрим.

— Ти ни причини куп неприятности, млади човече — обърна се към Иън той.

— Какви по-точно? — пожела да узнае мис Мери.

— Открадна една компютърна флашка, която съдържа важна информация.

— Толкова важна, че да постави в опасност живота на едно дете?

— Аз нямах представа, че има опасност за живота му.

— Вече цял месец бяга и се крие.

— По своя вина, защото е извършил кражба. Но това вече не е проблем. Операцията е прекратена и ние се изнасяме оттук.

— Прекратена? — учуди се Гари.

— Да — кимна Антрим. — Получих изрична заповед в този смисъл.

— А какво ще се случи със съкровищата, които сте откраднали вие? — попита мис Мери, посочвайки купчината книги.

Антрим я изгледа мрачно и отвърна:

— Това не ви засяга.

— А да кажете нещо за Котън Малоун и другата жена?

— Каква друга жена?

— Агентката на АБТОП — поясни Иън. — Онази, която стреля по хората, появили се в книжарницата, за да вземат флашката.

— Малоун не спомена, че става въпрос за жена — отвърна Антрим. — Два пъти говорих с него.

— Може би е решил, че тази информация не ви засяга — хапливо подхвърли мис Мери.

— Къде е татко? — попита Гари.

— В Хемптън Корт.

— Значи и тя е с него — каза Иън.

— Тя няма ли си име?

— Има, разбира се — отвърна мис Мери. — Показа ми значката си. Казва се Катлийн Ричардс.

Катлийн не даде възможност мъжа, който й блокираше пътя, да реагира. Повали го със светкавично движение и заби коляно в слабините му. Той изкрещя от болка.

Тя скочи на крака. Пистолетът все още беше отзад на колана й, скрит под палтото.

Хората наоколо инстинктивно се отдръпнаха от пътя й. Тя измъкна значката си.

— Отдръпнете се! Полицейска операция.

Мъжът в краката й продължаваше да се гърчи от болка.

Вниманието й беше привлечено от охранителната камера на стената. Това беше проблем.

Тя бързо прекоси още няколко барокови помещения, после се обърна и осъзна, че се намира в най-отдалечената част на двореца. На затворената врата вдясно пишеше „Авариен изход“.

Става, каза си тя и рязко бутна вратата. Пред очите й се появи стълбище, което водеше надолу.

Антрим беше смаян. Чуваше това име за пръв път от десет години насам. Нима и Катлийн Ричардс се бе забъркала в тази история?

Това не можеше да бъде случайно.

— Опишете я — каза на глас той.

От онова, което чу, му стана ясно, че Катлийн не се бе променила много.

— Аз и Малоун спасихме дамата от АБТОП от същите хора, които се опитаха да ме убият — поясни Иън. — Те се готвеха да убият и нея.

— Разкажи ми всичко, което знаеш.

Слушаше внимателно описанието на Иън Дън за инцидента на „Оксфорд Съркъс“ и последвалите събития. В един момент вдигна ръка и го прекъсна:

— Знаеш ли кои са били хората в онова бентли в нощта, в която загина моят агент?

— Старецът се казва Томас Матюс. Така го нарече Малоун снощи, когато го видяхме пред книжарницата.

Още една смайваща новина. Самият директор на Сикрет Интелиджънс Сървис!

Какво ставаше, по дяволите?!

Той изслуша останалата част от разказа на момчето и усети как го обзема паника. Една добре планирана операция, която би трябвало да премине гладко, изведнъж се оказваше изпълнена с подводни камъни. След снощната информация на Малоун за присъствието на агент на АБТОП сега изведнъж се оказваше, че в операцията са замесени и самите МИ6. Нямаше никакво съмнение какво щеше да се случи, когато шефовете му в ЦРУ научеха това. Със сигурност щяха да го хвърлят на вълците. Щяха да го оставят без защита, за да бъде арестуван.

Или нещо по-лошо.

Трябваше да говори с хората от Ордена на Дедал, и то веднага. Те положително нямаше да са доволни от тези усложнения.

Ама никак.

Малоун и Таня се върнаха в Галерията на призраците. Но този път вървяха срещу тълпата туристи, които нахлуваха откъм Голямата зала.

Прекосиха я бързо и се прехвърлиха в Залата за наблюдение, откъдето се насочиха към стълбището, водещо надолу. Стените бяха украсени с еленови рога. Таня умишлено се отклони от коридора, който водеше към Голямата зала.

— Оттук — подхвърли през рамо тя. — По тези стълби ще се спуснем до кухненския комплекс.

Малоун я последва, разминавайки се с неколцина посетители.

Пред стълбището беше опъната желязна верига, на която беше окачена табелка с надпис ВХОД ЗАБРАНЕН. Те я прескочиха и се спуснаха по стълбите.

— Хей, не можете да влизате там! — подвикна един от униформените служители, зърнал ги през парапета.

— Всичко е наред — обърна се Таня. — Аз съм.

Човекът очевидно я позна, защото им махна да продължават.

— Тукашните служители са доста стриктни — поясни тя, докато се спускаха надолу. — Всекидневният наплив е много голям, а винаги има хора, които обичат да се мотаят където не трябва. Но след двайсет години работа на това място всички ме познават.

Той все още държеше пистолета под якето си.

Малко след като стигнаха приземния етаж, по стълбите зад тях прозвучаха забързани стъпки. Трябва да са фалшивите ченгета, помисли си той.

— Да побързаме — прошепна Таня.

Излязоха навън през врата без ключалка. Жалко. Едно обикновено резе щеше да свърши отлична работа. Но това беше някаква модерна противопожарна стълба от първия етаж, поставена на мястото на пътя, по който са пренасяли храната от кухните към Голямата зала.

Пред очите им се разкри дълъг тесен коридор, по който се движеха посетители. Таня пое наляво, после надясно и не след дълго се озоваха в Голямата кухня. Малоун си припомни някои неща за тази част от двореца. Повече от петдесет стаи с обща площ от около триста квадратни метра, в които някога бяха работили двеста души. Те приготвяли храна за осемстотинте придворни на Хенри VIII, поднасяна два пъти дневно. Намираха се в просторна зала с две големи пещи, в които гореше буен огън. Стените и високият таван бяха боядисани в бяло. Оживена група туристи говореха на висок глас и щракаха с фотоапаратите си, вероятно представяйки си, че са се върнали 500 години назад във времето.

— Оттук, елате.

Прекосиха кухнята и спряха на прага на вратата, от която се излизаше в малък вътрешен двор.

— Огледайте се добре и кажете дали виждате преследвачите ни.

Малоун предпазливо надникна, след като пропусна покрай себе си непрекъснатия поток от туристи. Почти веднага забеляза единия от мъжете. Намираше се в коридора, който прекосиха непосредствено след като слязоха по стълбите. Таня беше описала почти пълен кръг и сега двамата стояха от обратната му страна.

— Единият е зад нас — докладва Таня.

Той се обърна. Преследвачът беше в Голямата кухня, но все още не ги беше забелязал.

— Да вървим.

Прекосиха вътрешния двор. Първият се отдалечаваше по дългия коридор с гръб към тях, но вторият скоро щеше да бъде тук.

— Трябва да стигнем онази врата — каза Таня и посочи дясната част на коридора.

Вратата беше на седем-осем метра от тях. Имаха шанс да се скрият зад нея, преди мъжът в кухнята да ги забележи.

— Защо не се насочихме право към нея, вместо да обикаляме? — попита той.

— Щяха да ни видят — обясни тя. — Бяха точно зад нас, а така успяхме да ги объркаме.

Жената беше права. В следващия миг тя тръгна натам със спокойна, но решителна крачка.

Малоун я последва. Спуснаха се по няколко каменни стъпала и стъпиха на пода, покрит с червени плочки. Озоваха се във винарната на двореца. Три дебели греди подпираха извития таван, а през малките прозорчета нахлуваше ярка слънчева светлина. Край стените лежаха огромни бъчви, в средата на помещението имаше още няколко реда такива.

Таня го поведе към противоположния край на избата, където още няколко каменни стъпала водеха към затворена врата. Оказа се, че тя е оборудвана с електронна ключалка, но Таня бързо набра някакъв код и му направи знак да я последва.

Непознатите се появиха на входа. Ръката на единия потъна под сакото му.

Малоун знаеше какво означава това. Със светкавично движение той измъкна пистолета си и изстреля един куршум вдясно от вратата. Изстрелът проехтя като експлозия в затвореното каменно помещение. Хората, които се възхищаваха на големите бъчви, отначало направиха гримаси, но после видяха пистолета в ръката му и изпаднаха в паника. Малоун се възползва от суматохата и тичешком преодоля стъпалата към отворената врата. Таня побърза да я затръшне зад гърба му.

— Не могат да влязат, ако не знаят кода — докладва тя.

Онези двамата най-вероятно са от МИ6, съобрази Малоун. Работят за Томас Матюс в сътрудничество с полицията. Но кой знае, може пък да е намесена и тукашната охрана, поклати глава той.

Огледа се, но не видя нищо. Наоколо цареше пълен мрак и миришеше на мухъл.

Таня се раздвижи. Изведнъж светна силно фенерче.

— Държат ги тук — обясни шепнешком тя.

— Къде сме?

— В канализацията, къде другаде.

Катлийн стигна долния край на стълбището. Прекоси дълъг коридор и се озова в тясно правоъгълно помещение с надпис „Горна оранжерия“ над вратата. На външната стена имаше малко решетъчно прозорче, през което нахлуваше слънчева светлина. Имаше и други хора, макар и не толкова много като на първия етаж.

Ако Томас Матюс бе тук, защо не й помагаше?

Вместо него се беше появила Ева Пазан, която я следеше, без дори да се прикрива. Нямаше да й трябва много време, за да разбере, че мишената й е избягала надолу. Не беше сигурна на чия страна е Пазан, но след инцидента в книжарницата вече не вярваше на никого.

Просто трябваше да се махне. Но не през официалните изходи, които със сигурност бяха под наблюдение.

Отвъд прозорчето се простираше великолепната Тайна градина, която стигаше чак до брега на Темза. Пътят за бягство със сигурност беше натам.

Тя пристъпи към един от прозорците и го огледа. Нямаше алармена инсталация. А и защо да има? Дворецът разполагаше със стотици прозорци. Поставянето на датчици върху всеки от тях би струвало много пари. Решението е било далеч по-просто — сензори за движение. Вече беше забелязала няколко във вътрешността на оранжерията. Разположени под тавана, за да обхванат и прозорците. Надяваше се, че през деня са изключени.

Огледа се внимателно, но не забеляза униформени служители от персонала. Освободи резето на прозорчето и вдигна долната част нагоре.

От земята я деляха около два метра.

Част от посетителите се бяха обърнали и я наблюдаваха. Без да им обръща внимание, тя се покатери на перваза.

41

Заинтригуван от разказа на мис Мери, Иън пожела да научи повече за Хенри Фицрой.

— Значи тоя Фицрой се е оженил за четиринайсетгодишно момиче, когато самият той е бил на петнайсет? — подхвърли той.

— В онези години това се случвало доста често. Привилегированите не се женили по любов, а по сметка. Целта им били властта и богатството. Хенри разглеждал сродяването с фамилията Хауърд единствено като средство за придобиване на още повече и от двете. По негово време незаконният му син не представлявал проблем, защото всички знаели колко щедро раздавал чувствата си.

— А какво смятала съпругата му по този въпрос? — попита Гари.

— Не била щастлива, разбира се. Може би това било причина за някои от помятанията й. В много отношения Катерина Арагонска била крехка и уязвима жена.

Американецът на име Антрим се затвори в офиса с двама от хората си. Въпреки че току-що го беше срещнал, Иън усети, че нещо около него не е наред. Отдавна беше свикнал да се доверява на инстинктите си. Затова беше харесал веднага както мис Мери, така и Котън Малоун. И срещу Гари нямаше нищо против, въпреки че младият Малоун все още нямаше понятие за трудностите в живота.

Самият Иън не познаваше майка си и баща си и вероятно никога нямаше да ги опознае. Леля му се беше опитала да му разкаже нещо за семейството, но той беше твърде малък, за да я разбере. А когато избяга, беше изпълнен с гняв и не му пукаше.

А Гари имаше двама бащи.

Какъв беше проблемът? В мига, в който мис Мери предизвика Антрим, той успя да зърне предпазливостта в очите й. Тя също не го беше харесала. Но Гари, затънал в личните си проблеми, не забелязваше нищо.

Това обаче беше без значение. Той щеше да мисли вместо него. Нали Малоун го беше помолил да се грижи за Гари?

— По-късно и самият Хенри Осми се оженил за член на фамилията Хауърд — продължи разказа си мис Мери. — Съпругата му била пета поред, казвала се Катрин. За съжаление, тази Хауърд се оказала доста палава и кралят заповядал да й отрежат главата. Фамилията никога не му простила този грях, но и той не им простил. Хауърд бързо изгубили неговото благоразположение. Хенри, граф на Съри и брат на Мери, бил екзекутиран за държавна измяна. Той бил последната жертва на Хенри Осми преди смъртта му през януари хиляда петстотин четирийсет и седма година.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Гари.

— От книгите — гордо обясни Иън.

Мис Мери се усмихна.

— Наистина е така. Но към тази тема винаги съм проявявала специален интерес. Сестра ми е тази, която знае всичко за династията на Тюдорите, а по всичко личи, че и господин Антрим споделя нашия интерес.

— Той си върши работата — кимна Гари.

— Наистина ли? Това ли е причината да се рови толкова усърдно в английската история? Доколкото ми е известно, Великобритания и САЩ са близки съюзници. Какво налага този човек да души наоколо и да ни шпионира, след като може просто да попита?

— Шпионажът не е толкова лесна работа — възрази Гари. — Знам го от баща ми, който дълго е работил в тази област.

— Баща ти ми изглежда достоен човек — отвърна мис Мери. — Но мога да ти кажа, че той е не по-малко объркан от мен по отношение на тази история.

Антрим беше в паника.

Нима МИ6 бяха замесени в убийството на Фароу Къри? Тогава те знаеха за провеждането на операция „Измамата на краля“. Но представителите на Ордена на Дедал бяха поели отговорността за това убийство. Което означаваше, че някой лъжеше. Или те, или Иън Дън.

Но кой?

А сега Котън Малоун бе в Хемптън Корт в компанията на Катлийн Ричардс. Какво, по дяволите, търсеше тя там? За да получи отговор на този въпрос, той веднага изпрати двамата агенти да разберат какво става.

Извърна глава към прозореца, който гледаше към склада. Жената и двете момчета продължаваха да разглеждат предметите, които скоро щяха да бъдат унищожени. Той чакаше обаждането, потвърждаващо смъртта на Котън Малоун. После лично щеше да съобщи тъжната новина на Гари.

Разбира се, Пам също щеше да се намеси. Но нямаше как да му навреди, тъй като Гари със сигурност нямаше да позволи отново да го изолират — още повече че вече нямаше да има друг баща. Мисълта за близката победа го накара да се усмихне. Вече беше предупредил наетия частен детектив в Атланта да започне наблюдението. Подслушването на телефоните на Пам през следващите няколко месеца със сигурност щеше да бъде от полза. Информацията бе най-добрият приятел на разузнавача. Колкото повече, толкова по-добре. Финансирането на подобна операция не беше проблем, след като в банката щяха да го чакат седем милиона долара.

Но всичко по реда си. Сега трябваше да приключи операцията.

Според уговорката.

Гари беше разтревожен от отношението на мис Мери към Антрим. Тя нямаше право да говори лоши неща за него. Въпреки внимателно подбраните думи въпросът й към него беше пределно ясен:

Сигурен ли си в този човек?

Разбира се, че беше сигурен. Най-вече защото Блейк Антрим не го излъга. За разлика от майка му. Която Антрим не беше наранил за разлика от баща му. Сериозният разговор с нея все още предстоеше. Тя едва ли щеше да остане доволна от развоя на събитията, но щеше да се наложи да ги преглътне.

В противен случай той щеше да изпълни заканата си да отиде да живее в Дания. Надяваше се, че баща му щеше да прояви повече разбиране.

— Хенри Фицрой и Мери Хауърд имали дете, момченце — поднови разказа си мис Мери. — При смъртта на дядо му Хенри Осми през хиляда петстотин четирийсет и седма година то било на тринайсет години. Слабичко, със светла кожа и рижа коса като Тюдорите. Но силно и решително като фамилията Хауърд.

— Това ли търси баща ми? — попита Гари.

— Не знам. Наистина не знам.

Гари веднага усети, че Антрим е разтревожен. Остана при тях за кратко, след което се извини и бързо се върна в офиса. Няколко минути по-късно двамата агенти забързано напуснаха склада. Антрим остана сам. Сега беше моментът да поговори с него. После забеляза някакво раздвижване.

— Ще изляза отвън, за да проведа един разговор — подвикна Антрим.

— Къде е тоалетната? — отвърна с въпрос Иън.

— Тук, в офиса. Вратата вдясно от прозореца.

Иън реши да действа. Нямаше нужда от тоалетна. Трябваше да разбере какво бе намислил Антрим. Изненадата му от намесата на ексцентричния старец Матюс беше повече от очевидна, също както и от появата на агентката на АБТОП. А Малоун се намираше в Хемптън Корт. Иън беше любопитен да разбере защо. Няколко пъти беше ходил там, привлечен от безплатния вход за дворовете и градините, привличащи тълпи туристи с пълни джобове. Обожаваше лабиринта. Един от пазачите на входа го беше харесал и му бе позволил да обикаля на воля.

Той тръгна към посочената от Антрим тоалетна, обърна се да хвърли поглед към Гари и мис Мери, които продължаваха оживения си разговор, а после свърна към изхода на склада. Внимателно завъртя топката на бравата и открехна металния портал. Антрим стоеше край стената на двайсетина метра от него и притискаше телефона към ухото си. Нямаше как да стигне по-близо до него, за да дочуе нещо от разговора. Но и отдалече личеше, че Антрим е ядосан. Със сковано тяло и гневно поклащаща се глава.

Иън затвори вратата и се замисли как да докопа този телефон.

42

Малоун грабна едно от фенерчетата, окачени на алуминиевото табло — модерно допълнение към древната обстановка, и последва Таня по наклонената пътека, която свършваше пред перпендикулярно разположен тунел.

— Трябва да благодарите на късмета си, господин Малоун — обади се Таня. — Малко хора са виждали това, което се намира тук. Трикилометров подземен лабиринт, прокопан под двореца. Великолепно съоръжение за времето си. Благодарение на него са докарвали вода от километри разстояние, за да решат сериозните проблеми, предизвикани от тоалетните и отпадъците от кухните. — Фенерчето й се насочи надясно, после наляво. — Натам — реши тя. — Към река Темза.

Ниският тесен тунел правеше почти обратен завой. Стените му бяха облепени с боядисано в бяло тухли с петна от мухъл.

— Според легендата любовниците на Хенри са били превеждани именно по този тунел.

— А на вас явно ви допадат подобни легенди.

— Така е — засмя се тя. — Но сега трябва да побързаме.

Поеха наляво. Подът имаше лек наклон. Очевидно, за да се използва земното притегляне за оттичане на нечистотиите. В средата му беше издълбана тясна вада, запълнена със застояла вода, която на места се оживяваше.

— Змиорки — поясни Таня. — Безобидни са, но най-добре е да вървите встрани.

Което той вече и правеше. Чувстваше се кипящ от енергия и в състояние да измине големи разстояния. Във флота беше летял с изтребители, беше скачал с парашут, беше се гмуркал в морските дълбини. А по време на службата си в отряд „Магелан“ се беше изправял лице в лице с въоръжени бойци, изгарящи от желание да го убият. Подземията бяха единственото нещо, което ненавиждаше. Многократно беше попадал в подобни помещения и се беше измъквал с усилия на волята. Въпреки това обаче никога не беше успявал да се отърве от тягостното чувство, че е заобиколен от тонове пръст.

За разлика от него Таня Карлтън се чувстваше като у дома си.

— Идвали ли сте тук и преди? — попита той, опитвайки се да не мисли за ситуацията, в която беше попаднал.

— Много пъти. Преди време дори ни възложиха да проучим тунелите, които се оказаха наистина забележителни.

Той насочи фенерчето към тъмните дупки в стената близо до тавана на тунела.

— Отточни тръби — поясни Таня. — Събират дъждовната вода и я отвеждат към реката.

Направи му впечатление, че нищо наоколо не беше заковано, залепено или замазано. Тухлите бяха подредени плътно една до друга без никакви свързващи материали. Ако Малоун не беше наясно, че градежът е на повече от петстотин години, със сигурност щеше да се почувства изложен на опасност.

— Скоро ще подминем двореца — добави Таня. — Той е разположен на доста обширна площ. После ще минем под градините и накрая ще стигнем до един от изходите на тунела.

Кухните се намираха в северната част на двореца, а реката беше на юг. Разстоянието между тях беше горе-долу колкото три футболни игрища. Предостатъчно от негова гледна точка, тъй като трябваше да го преодолее под земята.

— Не мирише чак толкова много за отходен канал — отбеляза на глас той.

— Как ще мирише, господи! — възкликна Таня. — Та той не е бил използван от столетия. Изхвърлянето на отпадъци в реката отдавна е забранено. Оттук изтича предимно дъждовна вода, освен това има специално назначени хора за поддръжката. През вратата, която използвахме, са минавали слугите на Хенри, които се грижели канализацията да не се запуши.

Тази жена се държеше съвсем спокойно, без да изпитва никакво смущение или объркване от ситуацията, в която беше попаднала. Но той въпреки това пожела да й се извини.

— Съжалявам, че ви забърках във всичко това.

— Глупости! Отдавна не бях изпитвала подобно вълнение! Мери беше права, като ме предупреди да очаквам приключения. Тя каза ли ви, че преди време съм работила за СИС?

— Не. Очевидно го е пропуснала.

— На млади години бях анализатор. Бих казала, доста добър анализатор… — Тя замълча за момент и продължи да крачи напред. — Тази работа не е толкова вълнуваща като вашата някога, но ме научи да разсъждавам трезво.

— Нямах представа, че знаете с какво съм се занимавал.

— Мери каза, че сте били американски агент.

От време на време му се налагаше да се навежда, но Таня нямаше този проблем. Фенерчетата осветяваха терена на седем-осем метра пред тях. Край краката му продължаваха да подскачат змиорки.

После долови някакъв шум зад гърба си и се закова на място. Гласове.

— О, боже! — спря се и Таня. — Страхувам се, че в акцията участват и хора от персонала на двореца. Само те могат да отворят онази метална врата.

Катлийн се приземи на алеята, посипана с дребен чакъл. Пред очите й се простираше Тайната градина, запълнена с тисови дръвчета с пирамидална форма, зеленики с кълбовидни корони, фонтани, статуи и дълги редици старателно подрязани храсти. Между тях се виеха тесни и широки пътеки, предлагащи примамлива разходка сред красивия природен декор.

Тя реши да тръгне в обратна на реката посока, към задната част на двореца. От там щеше да опише широк кръг и да се насочи към гарата, разчитайки да хване някакъв превоз. Все едно за къде. Важното беше час по-скоро да се махне от това място. Имаше нужда от време за размисъл. И за вземане на решения, този път задължително разумни. За съжаление, имаше само едно място, от което можеше да получи помощ. С АБТОП беше свършено. Никой там нямаше да си мръдне пръста за нея. Същото се отнасяше и за полицията. Само Томас Матюс беше в състояние да й помогне.

Но дали бе така наистина? Дали той щеше да пожелае да го направи?

Тя продължи по пътеката към задната част на двореца, после зави наляво.

На петдесет метра пред нея стояха Ева Пазан и мъжът, който я придружаваше вътре. Засякоха я моментално. Катлийн се завъртя и хукна обратно. Пред нея нямаше нищо друго освен оборудвани с камери сгради.

Затова реши да поеме наляво към реката и отново се гмурна в океана от цветове на Тайната градина.

Малоун разбираше, че имат известна преднина, но се запита накъде го води Таня. Мисълта за преследвачите зад тях многократно усилваше неприятното чувство, че се намира под земята. В един момент беше готов да спре и да се конфронтира с тези хора. Ако наистина бяха от МИ6, не би трябвало да има проблем с тях. Същото важеше и за полицията. Какъв бе възможно най-лошият сценарий? Арест? Стефани Нел щеше да го освободи незабавно.

— Вече сме съвсем близо — обади се Таня.

Преследвачите им би трябвало да са въоръжени с фенерчета, но мракът зад тях беше все така непрогледен. В такова затворено пространство ефективността на фенерчетата със сигурност бе доста ограничена. Но това означаваше, че и техните осветяват само няколко квадратни метра отпред. Пред очите му се появи стълба, която водеше към някакъв процеп в тавана.

— Ей, Малоун — прозвуча един глас от тунела. Придружен от ехо, което издаваше наличието на известна дистанция. — Даваме ви само един шанс. Спрете и ни изчакайте.

Таня се хвана за стълбата, а той й направи знак да поеме нагоре с максимална бързина.

— Това не е твоята битка, Малоун — извика гласът. — Не си струва да умираш за нея.

Да умира? Ръцете му се вкопчиха в стълбата. Беше солидна и здрава, изработена от алуминий.

— Кои сте вие? — извика в отговор той.

— Това не те засяга.

Малоун напрегна поглед към тъмния тунел вляво от себе си. Далече вдясно се долавяше бледо сияние. По всяка вероятност там беше изходът към Темза. Над главата му също се появи светлина. Таня беше отворила капака на късия проход в тухления таван.

Нещо изтрещя и той се стресна. После се разнесе нов трясък. Последван от още няколко. В тунела се стреляше.

Куршумите звънтяха в тухлените стени. Той беше над тях, съвсем близо до изхода, но въпреки това се опасяваше от рикошет. Добра се до повърхността за броени секунди и побърза да затръшне капака и да сложи резето.

— Слава богу, че този изход никога не се заключва — обяви с облекчение Таня. — Преди няколко години прокопахме този тунел като допълнителна мярка за сигурност.

Той се огледа. Намираха се на юг от двореца и на запад от Тайната градина, от която ги делеше тухлен зид, обрасъл с високи храсти. Съвсем близо до тях се виждаха очертанията на Банкетната къща, построена на брега на реката. Тя беше затворена и очевидно празна, но отвъд храстите долитаха гласове. Там трябваше да е Градината с езерата. Той я познаваше от предишните си посещения и дори се беше разхождал в нея. В многобройните езерца бяха държали жива риба, готова всеки момент да потегли за кухнята.

— Това стрелба ли беше? — попита Таня.

— Страхувам се, че да. Трябва час по-скоро да се махаме.

Нещата се бяха променили. Онези мъже бяха тук с намерението да го ликвидират.

Малоун се наведе да разгледа капака. От външната му страна имаше стоманен лост за отваряне, който се движеше успоредно с другия, монтиран отдолу. Огледа се, търсейки нещо подходящо. Каквото и да е. Откри го близо до централното езерце. По-точно на пътеката, която пресичаше тревата и цветните лехи. Тя беше павирана с плоски камъни. Втурна се натам и успя да измъкне един от тях, макар и с цената на доста усилия. Защото беше тежък, с диаметър поне трийсетина сантиметра, плътно забит във влажната почва. Пренесе го обратно до капака и го сложи редом с лоста на резето. Това вече беше по-солидна ключалка. Ако някой се опиташе да отвори отдолу, лостът щеше да опре в камъка.

— Накъде? — погледна към Таня той.

Беше ясно, че тя неслучайно го изведе от тунела именно тук.

— Натам — отвърна тя и посочи Банкетната къща на брега на реката.

Катлийн продължаваше през Тайната градина към реката. Безупречно поддържаните храсти бяха твърде ниски, за да предлагат някакво укритие. От двете страни на широката, посипана с чакъл алея към централния фонтан имаше дълги редици квадратно подрязани храсти, които й стигаха едва до коленете. Хората наоколо не бяха много, но все пак достатъчно. Ева и придружителят й се появиха в далечния край на градината и се насочиха към нея.

Тя се замисли как да използва по най-добър начин пистолета, с който, за щастие, не се беше разделила. Ако се наложеше, щеше да си пробие път с огън. Но липсата на подходящи укрития й пречеше да вземе окончателно решение. По тревата от двете страни на алеята имаше доста статуи, някои от тях достатъчно големи, за да се скрие зад тях. Но пространството до там и обратно беше абсолютно голо.

Затова тя продължи право напред.

Малоун и Таня заобиколиха Банкетната къща. Дребничката жена изглеждаше абсолютно уверена в онова, което вършеше. Прекосиха малка морава с няколко голи дръвчета и се озоваха пред двуметрова тухлена стена, която разделяше имението от тясна бетонирана пътека, следваща извивките на Темза.

— Живея точно отсреща, в къща от другата страна на реката — поясни тя. — Всеки ден идвам на работа с лодка.

Умна жена, рече си той, опитвайки се да скрие усмивката си. През цялото време си беше задавал въпроса как щяха да се измъкнат от стотиците декари, заобикалящи Хемптън Корт. Кой беше най-краткият път? През реката, разбира се. Нещо, което за Таня Карлтън беше просто и ясно.

В стената имаше тясна врата от ковано желязо, също оборудвана с електронна ключалка. Таня набра кода и вратата се отвори.

— Пазачът ме познава, защото всеки ден минавам оттук — подхвърли тя. — Преди години използвах ключ, но технологиите вече стигнаха и до тук.

Забързаха надолу по пътеката, оградена с бял дървен парапет откъм водата. Не след дълго пред очите му се появи железопътната гара на отсрещния бряг. Той непрекъснато поглеждаше назад към тухлената стена, готов да измъкне пистолета си.

Беше спокоен, с кристално бистър ум. Някой го искаше мъртъв. Може би там долу, в тъмното и мрачно уединение на тунела. Което предлагаше най-удобната възможност за тази цел.

Трябваше да говори с Антрим в момента, в който се измъкнеха от тук.

Катлийн се насочи към декоративната ограда от ковано желязо, изработена от опитни майстори. През позлатените й листенца се виждаше Темза. Беше част от масивен тухлен зид, висок над два метра и с остри шипове отгоре. Ева и партньорът й бързо скъсяваха разстоянието. Тя напрегна поглед към мястото, където желязната ограда опираше в зида. Вниманието й беше привлечено от няколко стъпала, които водеха към следващото, по-високо ниво на градината. Там теренът се издигаше почти до нивото на тухления зид. Лесно би могла да се прехвърли от другата му страна и да стигне до крайречната пътека, а после да побегне колкото я държаха краката или да се опита да преплува пълноводната река.

Тя се стрелна вдясно и хукна по покритата с чакъл пътечка, която свършваше пред стъпалата. Погледна през рамо и видя, че Пазан тича след нея.

Изкачи стъпалата и се озова на друга пътечка. Предположенията й се оказаха верни. Желязната ограда действително опираше в тухления зид, който благодарение на по-високия терен изглеждаше значително по-нисък. Би могла лесно да го прескочи. Но миг по-късно насреща й се появиха двама мъже с пистолети в ръце. Ева вече беше в основата на стълбите, също въоръжена.

— Няма да се измъкнеш — подвикна й тя. — А дори и да го направиш, погледни надолу. Ще видиш голо поле, където не можеш да избягаш от куршумите.

Катлийн се обърна наляво. Къде бяха изчезнали всички хора? В тази прекрасна съботна утрин градините би трябвало да гъмжат от народ. Но наоколо беше пусто. Къде бе Матюс? На бетонния пристан под краката й бяха закотвени две големи лодки, но и те бяха празни.

Пазан изкачи стъпалата и се насочи към нея.

— Оръжието! — заповяда тя. — Извади го, бавно и внимателно, а после го хвърли на земята.

Катлийн се подчини.

— Коя си ти? — попита тя.

— Не тази, за която ме мислиш.

Малоун скочи в малката лодка на Таня. Дължината й не надминаваше три метра, но размерите на извънбордовия й мотор будеха уважение. Във вътрешността й лежаха две спасителни жилетки и чифт гребла.

— Слава богу, никога не ми се е налагало да ги използвам — подхвърли Таня, уловила посоката на погледа му.

— Искате ли да запаля мотора? — попита той.

— За бога! От години дърпам връвта на този приятел. Мога да се справя и сега.

Малоун кимна и се отдръпна встрани. Моторът забоботи при второто дърпане на стартера. Той откачи въжето и лодката се отлепи от кея. Описаха широк кръг и се насочиха обратно към територията на двореца, който беше малко по-надолу по течението на Темза.

— За всеки случай се придържайте към далечната част на реката — подхвърли Малоун.

Таня натисна руля и лодката се отдалечи от двореца, порейки кафявите води. Приближаваха се към друг кей, на която бяха завързани две големи лодки. Върху тухления зид, ограждащ Банкетната къща, непосредствено до мястото, където свършваше желязната ограда, се виждаше женска фигура. Катлийн Ричардс.

Вдясно от нея стоеше друга жена в компанията на двама мъже. Всички държаха пистолети.

В следващия миг Ричардс беше смъкната долу. Таня също видя какво се случва.

— Изглежда, дамата има проблеми — подхвърли тя.

Това беше извън съмнение.

Отчитайки случилото се в тунела, Малоун беше принуден да признае, че мнението му за тази жена можеше да се окаже дълбоко погрешно.