Измамата на краля

43

В хода на разговора раздразнението на Антрим ставаше все по-голямо. Насреща се беше появил познатият гробовен глас, който видимо изпитваше удоволствие от ситуацията.

— Чувате ли какво ви казвам? — гневно попита Антрим. — В тази работа е замесен лично проклетият шеф на МИ6! Той е убил Фароу Къри, а не вие!

— Чувам ви, но предпочитам да не вярвам на онова, което говори някакъв бездомен хлапак. Аз знам какво се случи. Ние издадохме заповедта.

— Катлийн Ричардс е агент на АБТОП. Познавам я лично. Каква, по дяволите, е нейната роля? И това ли знаете?

— Не, тази информация е нова за мен. Но не виждам проблем. Нещата скоро ще приключат. Вие ще си получите парите още преди разсъмване и после ще си тръгнете.

Тук си прав, въздъхна в себе си Антрим. Колкото по-скоро се случи това, толкова по-добре.

— Ако Томас Матюс действително е замесен, той най-вероятно захранва слушателите си с фалшива информация — добави гласът.

Това също беше вярно. Но въпросът с Котън Малоун продължаваше да стои.

— Какво се случи в Хемптън Корт?

— Все още очаквам информация за последния развой на събитията. Засега знам, че Малоун е бил изтласкан към подходящото място за ликвидирането му. Нещата се развиват по план.

— Искам да знам кога ще се случи това.

— Защо се интересувате от Малоун?

— Изобщо не се интересувам от него. Вие сте тези, които проявяват интерес. Той е прочел съдържанието на флашката и така се превръща във ваш проблем, а не в мой.

— Дълбоко се съмнявам. Вие не сте честен човек.

— Вашето мнение изобщо не ме интересува. Вие убивате хора. Може и да не ви се вярва, но МИ6 наистина са замесени. Това означава сериозен проблем с ограничаването на техните действия. И този проблем е ваш.

— Също и ваш — спокойно възрази гласът. — Ако нещата стигнат до ушите на вашите началници, те несъмнено ще се запитат какво всъщност се опитвате да постигнете.

— Което означава, че нещата ще се разчуят и вие ще трябва да се простите със скъпоценната си тайна.

Мълчанието насреща беше доказателство за правотата му.

— При вас ли е Иън Дън? — попита след кратката пауза гласът.

— Да, жив и здрав.

— Дръжте го там, където е. Междувременно ние с вас трябва да се срещнем.

Как ли пък не. Той не беше идиот и отдавна беше осъзнал, че физическото му отстраняване бе най-доброто решение за Ордена на Дедал.

— Няма да стане! — отсече на глас той.

Гласът насреща се засмя.

— Мисля, че молбата ми ви засяга пряко.

Антрим запази мълчание.

— Е, добре — въздъхна онзи. — Предлагам да се срещнем на публично място, където има дори охрана. Надявам се, че това ще ви направи по-спокоен.

— Защо трябва да се срещаме?

— За да ви покажа нещо. Нека разгледаме нещата и под друг ъгъл — вие държите Иън Дън, който е вашата сигурност. Сигурен съм, че ще го скриете добре — на място, известно само на вас. Той е застрахователната ви полица, нали така?

— Защо ви е това момче? Нали ви интересува само флашката?

— Свидетел е на смъртен случай, а ние не обичаме да оставяме следи.

Логично.

За съжаление, в момента изпитваше остър недостиг на хора, което означаваше, че Дън и жената трябваше да останат в склада. Но онези от Ордена на Дедал знаеха адреса.

Какво пък толкова, отново се запита той. На кого му пука? Смъртта на двамата дори беше за предпочитане.

После изведнъж осъзна жестоката истина. Орденът на Дедал бяха единствените му приятели.

— Кажете къде и кога — изрече бързо той.

Гари остана насаме с мис Мери.

— Изглеждаш ми разтревожен — отбеляза тя.

— Трябва да говоря с мама или с татко.

— Сигурно ти е много трудно — прошепна тя и сложи ръка на рамото му.

— Повече, отколкото предполагах — кимна той.

Тя се обърна към артефактите, струпани по масите наоколо.

— Кражбата на тези неща ме кара да се запитам що за човек е господин Антрим.

— Шпионин. Понякога се налага да върши и такива неща. Преди месец и на мен ми се наложи…

— Лоши неща?

Той кимна.

— Спасих живота на един приятел.

— Смела постъпка.

— Просто реагирах — сви рамене Гари. — Той беше в опасност.

— Но ти не знаеш почти нищо за този човек, който твърди, че е родният ти баща. А по всичко личи, че обичаш човека, който те е отгледал.

— Откъде познавате баща ми?

— Не го познавам. Но снощи го видях в действие. Смел е.

Това беше вярно.

— Не бързай с оценките — добави тя. — Предстои ти да научиш още много истини. Но съзнанието ни е устроено така, че не може да възприеме всичко наведнъж. Затова бъди внимателен.

Тази жена беше искрена. И приличаше на баба му, която също много му липсваше.

— Мама би трябвало да оправи нещата.

— Длъжна е — кимна мис Мери.

— Тя създаде цялата тази бъркотия.

— Но ти не знаеш какво се е случило преди толкова много време.

— Били ли сте омъжена?

Тя поклати глава.

— Тогава откъде знаете?

— Била съм влюбена. Освен собственото си сърце разбих сърцето и на друг човек. Искам да кажа, че вината никога не е само в единия. Никога!

Той се замисли върху тези думи и стигна до заключението, че й е причинил болка.

— Съжалявам.

— За какво? — усмихна се мис Мери.

— Просто се опитвате да помогнете.

— Но не особено сполучливо — въздъхна тя.

Желязната врата в дъното се отвори и Антрим се появи в склада.

— Все още мисля, че трябва да поговоря с мама — понижи глас Гари.

— Какво ще й кажеш?

Той се замисли. В главата му изплуваха мигове от конфликта, родил се през последните две седмици. И най-вече твърдият отказ на майка му да разкрие каквото и да било.

— Не знам…

Иън видя как Антрим приключи разговора и пусна телефона в страничния джоб на якето си. Ето го шанса, рече си той. Оттегли се към тоалетната и зачака отварянето на външната врата. После изскочи навън, обърна се и пое обратно към мястото, на което беше оставил мис Мери и Гари.

По следите на Антрим. Бързо го наближаваше. Пет метра. Два.

Антрим спря и се обърна. Иън се блъсна в американеца. Дясната му ръка се плъзна в джоба на якето и напипа телефона. После се дръпна обратно. Всичко стана за част от секундата.

— Извинявай, не те видях — промърмори той с обичайното заспало изражение на лицето си.

— Няма нищо — усмихна се Антрим.

Ръката с телефона остана притисната до тялото на Иън, докато Антрим се обръщаше обратно. После той пусна апарата в задния си джоб, надявайки се да не започне да звъни. Ако това се случеше, щеше да му бъде трудно да обясни защо го е откраднал. Изравни се с Антрим и двамата се насочиха към вътрешността на склада.

— Налага се да изляза — обяви американецът. — Искаш ли дойдеш с мен, Гари?

— Разбира се.

Иън улови изражението, изписало се върху лицето на мис Мери. Тя очевидно не беше съгласна с решението на Гари, освен това вече знаеше какво беше направил самият той.

Но не каза нищо. Което на него му говореше много.

— Вие двамата останете тук и всичко ще бъде наред — добави Антрим. — Ще се върнем след два часа.

Иън остана да гледа след Гари и Антрим, които тръгнаха към вратата. После се приближи към мис Мери.

— Бих казала, че този човек изобщо не го е грижа какво ще стане с нас — прошепна тя.

Иън се съгласи.

— Какво открадна?

Той измъкна телефона.

— Прекрасно! — светна лицето на мис Мери.

44

Малоун гледаше как Катлийн Ричардс изчезва от тухления зид. Таня беше завъртяла докрай ръчката на газта и лодката се плъзна покрай отрупано със зеленина продълговато островче в средата на реката, което скри гледката към двореца.

В главата му се въртеше един настоятелен въпрос: ако онези в тунела са го преследвали с цел да го убият, дали не са получили задачата да ликвидират и Ричардс? Той й беше дал възможност да избира и тя го беше направила. Но дали това наистина беше нейният избор?

— Трябва веднага да се върна обратно — извика той към Таня.

— Мислите, че тя е в опасност?

— Не знам. Но трябва да разбера.

Той насочи поглед към игрището за голф, простиращо се край брега от страната на двореца. Единственото в Англия, разположено в кралски парк. Преди време беше играл на него. Посочи го на Таня и тя се насочи към брега, намалявайки оборотите на двигателя.

— Не можете да се приберете у дома, защото вече са ви идентифицирали — подхвърли той.

— Нямах такива намерения — поклати глава тя. — Имах намерение да погостувам на Мери…

— Мери е прибрана на сигурно място. Кой е любимият ви хотел в Лондон?

— О, боже. Харесвам много хотели, но ако трябва да бъда честна, най-любимият ми е „Горинг“ в „Белгрейвия“, близо до Бъкингамския дворец. Изключително елегантен хотел!

— Идете там и си вземете стая. Каквато пожелаете.

Очите на Таня светнаха.

— Какъв хубав жест! Но какво да правя там?

— Ще чакате да ви взема. Ако няма свободни стаи, ще ме чакате във фоайето.

— Може би няма да им е приятно — колебливо отвърна Таня.

— Поръчайте си храна и няма да ви закачат — усмихна се той. — Ако възникнат някакви проблеми, аз ще звънна на рецепцията и ще ви оставя съобщение. — Той измъкна флашката от джоба си и й я подаде. — Вземете и нея…

— Това ли е чела Мери?

Той кимна.

— Разчитам да я пазите като очите си.

— Бъдете спокоен, господин Малоун.

— И час по-скоро изчезвайте от тази река.

— Само ще я прекося, а после ще оставя лодката на пристана и ще хвана такси.

— Имате ли достатъчно пари?

— О, да, благодаря — отвърна тя. — Притежавам кредитна карта с доста висок лимит.

Той не се съмняваше, че тази жена ще се оправи. Вече го беше доказала.

Скочи на брега. Пистолетът беше на мястото си, в колана на гърба му. Тежестта му действаше успокояващо.

— Помнете какво ви казах — обърна се към Таня той. — Не мърдайте от хотела, докато дойда.

— Знам как се изпълняват инструкции — кимна тя. — А вие гледайте да не пострадате.

Малоун нямаше такива намерения, но все пак не би се обзаложил, че ще измъкне жив и здрав.

Таня подаде газ и лодката се насочи към средата на реката. Той остана да гледа след нея, докато пърпоренето на извънбордовия мотор заглъхна надолу по течението.

От брега започваше широка, покрита с чакъл алея, която стигаше до старателно подстригана морава, заобиколена от високи шубраци. В съзнанието му изплуваха спомените за особеностите на игрището за голф, най-вече за издигнатите полянки, разделени от дълбоки долчинки. В далечината се виждаха мъже със стикове в ръце, но той продължи пътя си към двореца, който се намираше на около шестстотин метра по-нататък.

Напусна игрището и пое по затревена алея с липи от двете страни. Вдясно от него се простираше дълъг канал. Някъде тук трябваше да се намира Метусалемският дъб, чиято възраст според някои надхвърляше 750 години. Малоун се отправи към отворената метална врата в дъното на алеята. Тревата свършваше малко пред нея, заместена от ситен чакъл. Отстрани се виждаха високи тисове, подрязани във формата на гъби. Встрани от тях бълбукаше малък фонтан.

Малоун забави крачка, напомняйки си да внимава. Отново беше в обсега на камерите. Наоколо се тълпяха туристи, които се възхищаваха на цветята и добре оформените дървета. Източната фасада на двореца се издигаше право насреща му, а вдясно от нея бяха струпани по-старите спомагателни постройки.

Катлийн Ричардс крачеше между двама мъже под други, подстригани високо тисове. На два метра пред тях вървеше друга жена. Той спря, после потърси укритие зад дънера на близкото дърво.

Преведоха Ричардс покрай бароковата част на двореца и продължиха към сградите, зад които се намираше главният вход. Малоун прекоси широката, покрита с чакъл пътека и потърси укритие зад друго дърво, от което се виждаше по-добре. Групичката хлътна в последната сграда — издължен правоъгълник със скосен покрив и редица тесни прозорци на втория етаж. Който изобщо не беше етаж.

Малоун го знаеше, защото беше влизал в тази част на Хемптън Корт.

Катлийн не беше в състояние да направи каквото и да било. Нямаше къде да избяга. Градините наоколо бяха открити и равни, без да предлагат никакво укритие. Което не беше добре за нея. Бяха я заловили на брега на реката, след което я преведоха през Тайната градина обратно към двореца и покрай табелата с надпис КРАЛСКИ ТЕНИСКОРТ.

Насочиха се към отвор в тухления зид, препречен от метална врата, която меко се захлопна след тях. Поеха по тесен остъклен коридор, който гледаше към някогашния тенискорт на Хенри VIII — един от първите в Англия. Наоколо нямаше никой. Нито туристи, нито обслужващ персонал.

Завиха зад ъгъла и продължиха покрай късата страна на корта. В дъното се виждаше друга врата, която най-вероятно водеше към складовете и работилниците. Направиха й знак да влезе в стая, в която имаше маса със столове и кафемашина. Приличаше на помещение за почивка.

Ева Пазан влезе с нея, а тримата мъже останаха отвън.

— Сядай — разпореди се Пазан и затвори вратата след себе си. — Трябва да обсъдим някои неща.

Малоун напусна градината с фонтана и се насочи към входа на кралския тенискорт. Приближи тухления зид, който се виеше около Тюдоровата част на двореца, зави зад ъгъла и видя табелата, която съобщаваше, че обектът е затворен за посещения.

Натисна дръжката на вратата. Беше заключена. Вратата беше метална, с подвижни жалузи в горната и долната част. Той вкара ръката си в горния процеп, протегна се и успя да стигне до дръжката от вътрешната страна. Вратата се отвори. Той измъкна пистолета, пъхна се в процепа и побърза да затвори след себе си.

Вдясно имаше тесен коридор, който вървеше успоредно с покрития корт. Високите прозорци позволяваха на слънчевите лъчи да го обливат с ярката си светлина. Отвъд стъклата се виждаше дълга редица места за зрителите. На крачка от мрежата стоеше мъж, облечен в костюм с жилетка.

Томас Матюс.

— Заповядайте, господин Малоун — подвикна възрастният мъж. — Отдавна ви чакам.

45

Иън не отделяше поглед от джиесема на Антрим. Двамата с мис Мери вече бяха прегледали номерата на последните проведени разговори. Три от тях бяха отбелязани с НЕПОЗНАТ НОМЕР.

— Последният му разговор попада в същата категория — отбеляза той.

— Чудя се дали да не го наберем — промърмори мис Мери.

— Дали е уместно?

— Не харесвам този Антрим и не му вярвам. Изглежда ми, как да кажа… прекалено загрижен…

Вярно беше.

— По време на последния разговор стискаше телефона с такава сила, че чак кокалчетата му побеляха — рече Иън. — Очевидно не му хареса онова, което чу.

— Много скоро ще разбере, че телефона му го няма — напомни мис Мери.

— Ще кажа, че съм го намерил на земята — сви рамене Иън. — Защото му е изпаднал от джоба.

— Няма как да ти повярва, особено ако вземе предвид специфичните ти умения — усмихна се мис Мери.

— Гари не трябваше да тръгва с него.

— Вярно. Но нямаше как да го спрем. Той просто иска да опознае родния си баща.

Почти не бяха говорили за миналото на Иън и това му харесваше. Мис Мери никога не обсъждаше неща, които не подлежаха на промяна. Беше винаги позитивна и гледаше напред, изпълнена с оптимизъм.

— Казах му, че не познавам нито баща си, нито майка си — отбеляза той. — И че това изобщо няма значение.

— Но не е така, нали? — подхвърли тя.

Беше успяла да проникне в душата му както винаги.

— Защо да се разстройвам, след като никога няма да ги срещна?

— Има начин да ги намерим и ти добре го знаеш. Когато си готов, ще го направим.

— Не искам да ги познавам.

— Може би ще пожелаеш, но това ще стане по-късно.

Телефонът завибрира. Мис Мери го дръпна от ръката му.

— Трябва да вдигнем — каза тя и се втренчи в дисплея. — Не, само сигнал за постъпващ имейл.

— Умееш да се оправяш с тази машинка — отбеляза Иън.

— Имам законен бизнес с продажба на книги в интернет — усмихна се тя и натисна няколко бутона на клавиатурата. — Някой докладва, че е успял да отвори файловете на флашката. Приложено изпраща защитения с парола.

Иън знаеше какво означава това.

— Флашката, която задигнах, съдържаше три файла. Единият от тях не можеше да се отвори без парола, но Малоун каза, че експертите ще се справят.

— Със сигурност — кимна мис Мери. — Мисля да препратя този имейл към собствения си компютър.

— И така ще можем да прочетем всичко? — усмихна се той.

— Надявам се.

Мис Мери докосна дисплея и зачака.

— Ето, готово — добави след секунда тя. — Сега трябва да изтрия следите от операцията, която току-що осъществих. Така ще попречим на господин Антрим да разбере какво се е случило.

Тя му подаде апарата и добави:

— Остави го на бюрото в канцеларията. Нека се чуди как е попаднал там.

— Няма да се хване.

— Може би. Но ние вече ще сме далече оттук.

Антрим последва групата посетители в Залата с кралските съкровища, намираща се зад стените на Лондонския Тауър. Гласът по телефона наистина беше предложил възможно най-публичното място за среща. И най-сигурното. Охраната беше навсякъде, включваща въоръжени пазачи, металдетектори, камери и сензори за движение. Залата беше претъпкана с туристи, нетърпеливи да разгледат колекцията на британските крале от корони, скиптри, жезли и мечове, изложена във витрини с блиндирани стъкла. Тук вкарването на оръжие беше изключено, а входовете и изходите бяха покрити от тежковъоръжена охрана.

Всичко това го накара да се почувства по-добре, но не много.

Един от екскурзоводите обясняваше как по време на Втората световна война кралските съкровища били преместени в близката кула „Уейкфийлд“, в едно от подземията, намиращо се точно под казармите „Уотърлу“. Там те били положени в специално изработен осветен сандък, като последната кралска ювелирна колекция на света. Но напливът на посетители бил толкова голям, че пазителите на съкровището били принудени да го върнат на повърхността в специално построена за целта зала.

Ярката слънчева светлина не проникваше тук, заменена от хладен полуздрач. В широкия коридор имаше хоризонтален ескалатор, който принуждаваше хората да продължават напред, без да спират. Самите витрини бяха осветени от халогенни лампи и миниатюрни лазери. Ефектът беше магически. Поредното впечатляващо британско изложение.

Гари остана навън, предпочел разходката на чист въздух. Антрим обеща да не се бави, но го предупреди да не излиза извън крепостните стени.

— Какъв спектакъл — обади се женски глас зад гърба му.

Той се обърна и замръзна от изненада. Пред него стоеше Дениз Жерар.

Разхождайки се наоколо, Гари спря пред табелата, която сочеше към великолепната Уайт Тауър, кулата, която доминираше над всичко наоколо. Вече беше успял да разгледа съседната Грийн Тауър, където според един от униформените охранители изпълнявали смъртните присъди. Тук били обезглавени две от съпругите на Хенри VIII, а също и лейди Джейн Грей — седемнайсетгодишното момиче, управлявало Англия в продължение на девет дни, преди Мери, първата дъщеря на Хенри VIII, да вземе и нейната глава.

Гари прочете информацията на табелата и насочи поглед към Уайт Тауър, оградена от трийсетметрова каменна стена с три квадратни стражеви кули по ъглите и една кръгла. Някога тези стени били бели и оттам идваше наименованието на сградата. Днес обаче цветът им беше нещо средно между кафяв и златист. Над всичко това се развяваше Юниън Джак — националното знаме на Великобритания. Той знаеше, че тази древна цитадела е един от символите на Англия, както Статуята на свободата за Америка.

Той не преставаше да се пита какво търсят тук. В таксито почти не разговаряха. Антрим просто обяви, че трябва да се погрижи за някои недовършени неща и че това няма да му отнеме много време. После щяха да се върнат в склада и да чакат обаждането на баща му. Той попита дали може да говори и с майка си, на което Антрим отговори, че това дори е задължително.

Тя чака да й се обадиш, бе казал той. А после и аз ще поговоря с нея. Но първо трябва да говорим с баща ти.

Той се бе съгласил. Това наистина беше първата им работа.

Денят беше ясен и слънчев, със синьо безоблачно небе. Наоколо беше пълно с народ. Антрим купи два входни билета, които включваха посещение и в Залата с кралските съкровища, където бе влязъл той.

Какво ли ставаше вътре? Защо дойдоха именно тук?

Гари реши да потърси отговор на тези въпроси.

— Какво търсиш тук?! — смаяно попита Антрим.

Облечена в светлосиня пола и елегантно сако, Дениз изглеждаше превъзходно.

— Аз съм тази, с която имаш среща.

Тотално объркан, той я гледаше и мълчеше.

— Не ме зяпай така. Бях в Брюксел, за да те наблюдавам.

Възможно ли бе това?!

— Ти работиш за Ордена на Дедал?

— Изпратиха ме да следя всяка твоя крачка — леко кимна тя. — Правих го почти цяла година.

Объркването му премина в шок. Нима самият той е бил обект на следене?

Погледът му попадна върху короната на свети Едуард зад блиндираното стъкло на близката витрина. Четиристотингодишна. Същата, която Кентърбърийският епископ полагал върху главата на поредния монарх с традиционния възглас: Бог да пази краля или кралицата, а ехото отскачало от дебелите стени на Уестминстърското абатство.

Какво, по дяволите, става тук?

Антрим направи усилие да събере мислите си.

— Значи оная работа с мъжа в Брюксел е била само театър? — попита той.

— Беше време да се разделим. Решихме да измислим такава причина, която няма да поставиш под съмнение. Добре познаваме склонността ти към насилие спрямо жените, Блейк. Доказателства за това колкото искаш. Целта беше да си тръгнеш по собствена воля и да потърсиш място, на което да се чувстваш добре.

— А какво трябваше да се случи след това? Може би друга жена на твоето място?

— Не се наложи — сви рамене Дениз. — Решихме да те мотивираме по друг начин.

— Като убихте агента ми в „Сейнт Пол“?

— Старейшините искаха да ти покажем на какво сме способни. Искат го и сега. Важното е да осъзнаеш тяхната непоколебима решителност.

Тя му направи знак да слезе от хоризонталния ескалатор. Той въздъхна леко и се подчини.

— Миналото има своите символи. Те ни напомнят за времената, когато кралете и кралиците са разполагали с реална власт, а не само с влияние, както е днес.

— Значи цялата ни връзка е била театър?

— Че какво друго? — засмя се тя.

Заболя го. И то доста силно.

Тя посочи изложените скъпоценности.

— Винаги съм била на мнението, че английската монархия си е направила много лоша услуга, заменяйки реалната власт с борба за оцеляване. Тя позволила на Парламента да управлява, срещу което запазила привилегията нейните представители да бъдат наричани крале. Всичко това започнало през хиляда шестстотин и трета година при управлението на Джеймс Първи.

Той си припомни информацията от Фароу Къри. Първият крал от династията на Стюартите бил повърхностен и слабохарактерен и предпочитал помпозността и забавленията пред реалното управление. Благодарение на здравата ръка на Робърт Сесил първите му девет години били поносими. Но след смъртта на Сесил през 1612 г. останалите тринайсет се характеризирали с умерено равнодушие, което отслабило монархията и в крайна сметка довело до обезглавяването на сина му Чарлс I двайсет и три години по-късно.

— Елизабет Първа била последният монарх, упражнявал реална власт — добави Дениз. — Била е стопроцентова кралица.

— Не съвсем.

Дениз насочи в гърдите му дългия си показалец с безупречен маникюр.

— Ето я остроумната мъдрост, която демонстрираш понякога. Много жалко, че през останалото време си безполезен.

Тя умишлено го дразнеше. За да покаже, че го държи в ръцете си.

— Какво иска Орденът на Дедал? — попита той.

— За съжаление, нещата непрекъснато се променят. Твоят Котън Малоун избяга от Хемптън Корт и все още е жив. Но двамата ти агенти нямаха неговия късмет.

Всичко му стана ясно. Беше сам.

— Работя за ЦРУ — заяви той. — Там имат още много агенти.

Дениз очевидно не беше в настроение да търпи самохвалството му.

— За твое съжаление никой от тях не е тук — отсече тя. — Искаме Иън Дън.

— Ами вземете го — сви рамене Антрим. — Той все още е в склада, който, съдейки по думите на вашия старейшина, познавате много добре.

— Наистина е така — кимна тя. — Но има нещо друго, което ме озадачава, Блейк. Познавам добре твоята склонност към измами, защото съм я изпитвала върху себе си. Предупредих водачите ни, че си нечестен човек. Затова ти давам един последен шанс. Какво още има в този склад, за което не знаем?

Антрим моментално усети, че все пак държи решителния коз. Копията на хард дисковете. Никой не споменаваше за тях.

— Знаете всичко, което знам и аз — отговори той.

Преди да се върне на ескалатора, Дениз се повдигна на пръсти и леко го целуна по бузата. Един безспорно мил жест, но най-вероятно предназначен за околните.

— Скъпи Блейк — прошепна тя. — Ние вече разполагаме с копията на хард дисковете, които си оставил при своя експерт. Казах им, че ще излъжеш за това.

Краката й стъпиха на гумираната лента.

— Пази се, скъпи — подвикна тя и му изпрати въздушна целувка.

46

Малоун тръгна към Томас Матюс. Срещнаха се в центъра на корта. Просторният правоъгълник беше добре осветен от слънчевите лъчи, нахлуващи през високите прозорци.

— Не съм те виждал от Лондон насам — подхвърли той. — Преди колко години беше това? Седем?

— Спомням си — кимна Матюс.

— Аз също.

Нямаше как да не помни, защото заради Матюс едва не бе изгубил живота си.

— Искам да знам нещо, Котън. Само заради Катлийн Ричардс ли се върна тук?

— Значи си ме следил?

— Естествено.

— Казваш го така, сякаш съм допуснал грешка.

— Зависи от твоята гледна точка — сви рамене Матюс.

Малоун веднага усети леката несигурност в гласа на възрастния мъж. Сякаш опипваше почвата, неспособен да разбере какво бе накарало един пенсиониран американски агент да се включи в активна операция на ЦРУ.

— Ти нападна моите хора пред онази книжарница — обяви Матюс.

— Твоите хора? — вдигна вежди Малоун. — Не помня някой да е споменал, че са твои хора. От друга страна обаче, Ричардс явно се нуждаеше от помощ. — Замълча за момент и добави: — И я получи.

— Въпросът е защо именно от теб?

Той нямаше никакво намерение да се задълбочава по темата.

— Тук е играл тенис самият Хенри Осми — смени темата Матюс. — Според легендите са му докладвали за екзекуцията на Ан Болейн по време на мач. Една доста различна игра от тази, която наричаме тенис, но не по-малко вълнуваща.

Обстановката наоколо беше съвсем модерна. Очевидно кортът се използваше и днес, и то за най-новата версия на играта. При нея топката се прехвърляше през мрежата не само след отскачане от подовата настилка, но и от стените и тавана.

— Впечатляващ е начинът, по който старите неща са актуални и в наше време — подхвърли му поредната въдица Матюс.

Която този път Малоун реши да захапе.

— Например вероятността Елизабет Първа да е била мъж?

Старецът го дари с хладен изпитателен поглед. Този човек все пак беше един от най-опитните шпиони в света. Дори Стефани Нел говореше за него с уважение и страхопочитание. Самият Малоун пазеше живи спомени от случилото се преди седем години. Матюс се беше представил наистина по великолепен начин.

А сега той отново беше попаднал в полезрението на англичанина.

— Бях разочарован от оттеглянето ти — заяви Матюс. — Ти беше отличен агент. Предполагам, че и до днес липсваш на Стефани.

— Тя разполага с много други агенти.

— Скромен както винаги — усмихна се Матюс. — Това също не съм го забравил.

— Давай по въпроса.

— Като си помисли човек, възможността Елизабет Първа всъщност да е била самозванец едва ли има значение четиристотин години по-късно — започна възрастният мъж. — Но аз искам да те уверя, Котън, че е точно обратното.

— И то бе достатъчно, за да убиете Фароу Къри?

— Момчето ли ти го каза?

— Точно затова го искаш — кимна Малоун. — Флашката изобщо не те интересува. Ти искаш момчето, защото е свидетел и трябва да му затвориш устата.

— За съжаление, обстоятелствата изискват извънредни мерки. Нещо, до което не бих прибегнал при нормални обстоятелства. Особено тук, на английска земя.

— Аз пък ти гарантирам, че няма да позволя дори косъм да падне от главата му! — отсече Малоун.

— Ако бях чул тези думи от друг, несъмнено бих ги приел като безпочвено самохвалство. Но на теб ти вярвам. Ами синът ти? И той ли е толкова ценен?

— Глупав въпрос.

— Може и да не е, особено ако се вземе предвид кой го държи в момента.

Малоун направи крачка напред и се надвеси над Матюс.

— Писна ми от глупости! — процеди той. — Какво, по дяволите, става тук?

Катлийн седеше до масата в малката стаичка. Ева Пазан беше заела позиция близо до вратата.

— Театърът в Джизъс Колидж беше полезен за теб — подхвърли Пазан. — Начин да се запознаеш със ситуацията.

— Беше по-скоро губене на време — отвърна Катлийн. — Можеше просто да ми кажеш. Кой беше мръсникът, който ми стъпи на лицето?

— Знаех, че няма да ти хареса — засмя се Пазан. — Беше колегата ми, който чака зад вратата. Решихме, че малко насилие в комбинация с нападение срещу мен ще задържи вниманието ти. За съжаление, сбъркахме.

— И ти си ли член на Ордена на Дедал?

— Няма такъв орден.

Катлийн изобщо не се изненада.

— Създаде го Томас Матюс, нали? — попита тя.

Пазан кимна.

— Но защо избяга в двореца, след като си го разбрала?

— Тук е трудно да бъдеш сигурен в каквото и да било. А при последната ми среща с Матюс се убедих, че той иска смъртта ми.

— Разузнаването няма нищо общо с твоята работа — усмихна се похитителката й. — Ти търсиш факти, за да осъдиш виновните. Но ние нямаме нито съдилища, нито затвори. При нас нещата са на живот и смърт и успехът е единственото, което има значение.

— Матюс е измислил Ордена на Дедал заради Антрим, нали? С желание да го манипулира, но без да разкрива участието на СИС.

— Умно момиче — похвали я Пазан. — Наблюдаваме Антрим още от самото начало на операцията. Нуждаехме се от начин да се намесим, но без да оставяме следи. Идеята за фиктивна древна организация беше най-добрият начин да го постигнем, а за късмет, Антрим захапа въдицата. За разлика от теб.

— Това комплимент ли е?

— Едва ли. Ти ни създаде големи проблеми. Отначало се надявахме да ни помогнеш с Антрим, но после нещата се промениха.

Катлийн знаеше защо.

— Заради Котън Малоун.

Малоун изчака известно време да получи отговор, а после добави:

— Аз знам за освобождаването на Абделбасет ал Меграхи.

— Значи знаеш и друго — че твоето правителство не искаше това да се случи. Те искат от нас да спрем Единбург.

— Което е напълно във вашите възможности.

После се запита защо не се бе случило това. Имаше само едно смислено обяснение. Петролът.

— Какво искате в замяна от либийците? Какво ви предложиха срещу освобождаването на Ал Меграхи?

— Да речем, че нямаше как да игнорираме искането им по хуманитарни причини.

— Значи клекнахте срещу отстъпки в цената на суровия петрол?

— Тази държава трябва да оцелява — сви рамене Матюс. — Напрегнати сме до крайност като всички останали. Но изведнъж се оказва, че имаме нещо, което ги интересува, а те имат нещо, което ние искаме. Много проста сделка.

— Той уби английски, шотландски и американски граждани!

— Вярно е. И скоро ще се изправи пред Създателя, за да си плати греховете. Болен е от рак в терминална фаза. Не го освобождаваме, за да се наслаждава на дълъг живот. Но ако този акт е по-изгоден за нас в дългосрочен план, защо да не го осъществим?

Едва сега Малоун разбра на какво се дължеше мълчанието на британското правителство. Последиците от евентуално изтичане на информация щяха да са изключително тежки. Потресаващи заглавия от сорта на ВЕЛИКОБРИТАНИЯ СКЛЮЧВА СДЕЛКИ С ТЕРОРИСТИ в световните медии. Докато американската позиция оставаше твърда и неизменна: никакви преговори с терористи. Точка. Разговорите с тях означаваха само едно — да се спечели време за нанасянето на решителен удар.

— Погледни нещата от друг ъгъл, Котън. След Втората световна война и Великобритания, и Америка използваха услугите на бивши нацисти. Именно те създадоха вашата космическа програма. Благодарение на тях Америка постигна огромен напредък в своето самолетостроене и електроника, да не говорим за голямата експанзия в областта на разузнаването. Всичко това дължите на бившите си врагове. Вие участвахте открито в управлението на следвоенна Германия. А и ние, и вие ги използвахме срещу Съветския съюз. Нима сегашният случай е по-различен?

— След като идеята е толкова добра, защо не я обявите пред света? — контрира Малоун.

— За съжаление, нещата не са само черно-бели.

— Това е една от причините да напусна службите. Защото само така сега мога да постъпя правилно.

— Винаги съм те харесвал, Котън — усмихна се Матюс. — Ти си смел човек, който притежава чувство за чест. За разлика от Блейк Антрим.

Малоун замълча.

— Вече повече от година Антрим провежда операция на ЦРУ на английска земя — продължи Матюс. — Кодовото й име е „Измамата на краля“. В хода на този процес той системно краде наши национални съкровища и търси начини да разкрие наши исторически тайни. Само преди четирийсет и осем часа е заповядал оскверняването на гробницата на Хенри Осми в църквата „Сейнт Джордж“, използвайки имплозивни заряди за разбиването на мраморната плоча отгоре. А после се е ровил в кралските тленни останки. На всичкото отгоре приел да прекрати операцията срещу сумата от пет милиона паунда. Половината от тази сума вече е платена.

— Откъде знаеш това? — погледна го с нов интерес Малоун.

— Лично се разпоредих за превода, отново от името на митичния опонент, наречен Ордена на Дедал. Най-важното е, че успях да убедя Антрим в неговото съществуване.

— Като заповяда ликвидирането на Фароу Къри?

— Много добре знаеш, че понякога трябва да се стигне и дотам — въздъхна възрастният мъж. — Къри събра много информация и проникна в нашите тайни. Бях сигурен, че смъртта му ще реши проблемите ни, но за съжаление, се наложи отстраняването и на още един човек.

Малоун не знаеше нищо за това.

— Един от оперативните агенти на Антрим ни предложи информация срещу заплащане. Но прояви прекомерна алчност и поиска повече пари, отколкото струваше. Затова ние използвахме неговата смърт, за да се отблагодарим директно на Антрим. И трябва да ти кажа, че се получи. Всичко беше наред. Докато не се появи ти.

— Значи затова си изпратил хората си да ме убият в онзи тунел?

— Точно така — погледна го право в очите Матюс.

Гневът на Катлийн растеше с всяка изминала секунда.

— В един момент Малоун беше никой — поясни Ева. — Напълно неизвестен за нас. Но появата му изведнъж ускори нещата. Затова всичко трябва да свърши. Тук и сега.

— Кое е онова, което трябва да свърши?

— Американците ни притискаха да направим определени неща, но ние отказахме. И те решиха да използват други лостове. Слава богу, че и тях ги неутрализирахме навреме. Сега остава само да разчистим терена.

— Мен?

— И Антрим.

Катлийн веднага разбра какво трябва да направи.

— Не искам да умра! — заби поглед в очите на Пазан тя. — Ще изпълня всичко, което поискате от мен. Но не искам да умра.

Бутна стола и се изправи. Очите й се навлажниха, но останаха заковани в другата жена.

— Моля те! Не искам да умра!

Пазан я гледаше и мълчеше.

— Уморих се да бягам. Същевременно разбрах всичко. Вие държите ситуацията в свои ръце. Аз съм ваша пленница. Не можеш ли да звъннеш на Матюс и да му предадеш, че съм изпълнила всичко, което поиска от мен? — Тя напипа разпечатките в джоба си и ги измъкна. — Откраднах ги от Малоун. Съдържат всичко, записано на онази флашка. Дойдох тук с намерението да ги предам на Томас Матюс, но ти и твоите хора ме подгонихте. Нямах представа, че работите за него…

Тя пристъпи напред. Листовете потрепваха в лявата й ръка, протегната напред. Пазан посегна да ги вземе.

— Не искам повече проблеми — умолително прошепна Катлийн.

В същия миг десният й юмрук се стрелна нагоре, описвайки перфектен ъперкът. Ударът попадна в брадичката на Пазан и тя рухна като подсечена. Катлийн грабна близкия стол и го стовари върху нея. Агентката на СИС се прегъна на две. Побесняла от гняв, Катлийн отново вдигна стола и го заби в главата й. Пазан се просна по очи и не помръдна.

Вратата отлетя на пантите си. В стаичката връхлетя партньорът на Пазан с пистолет в ръце. Същият, който беше стъпил на лицето й. Тя стовари стола върху протегнатата му ръка и оръжието изтрака на пода. Вторият удар попадна в гърдите му и го спря на място. Третият го улучи в главата с такава сила, че положително му счупи черепа и мъжът рухна до Пазан.

Тя захвърли импровизираното оръжие, грабна пистолета и разпечатките и тръгна към вратата.

— Сега сме квит — прошепна тя на мъжа, който лежеше на пода.

47

Изправен до мис Мери, Иън четеше файла, свален от телефона на Антрим.

Превод от дневника на Робърт Сесил.

Научих за измамата от баща си. Той ме повика на смъртното си ложе и ми разказа една невероятна история. За смъртта на тринайсетгодишната принцеса Елизабет, отнесена от силна треска. Погребали я в каменен ковчег в двора на Овъркорт Хаус без никакви церемонии. Присъствали единствено лейди Кейт Ашли и Томас Пари. И двамата се страхували за живота си, тъй като крал Хенри VIII поверил своята любима дъщеря именно на техните грижи.

По онова време Хенри боледувал често, бил ужасно дебел, изключително жесток и раздразнителен. Ашли и Пари знаели, че ще платят с живота си за смъртта на принцесата, въпреки че нямали никаква вина. Но нещата неочаквано се развили в тяхна полза. Първото благоприятно обстоятелство се съдържало във факта, че бащата виждал дъщеря си изключително рядко, тъй като бил зает с други дела. По това време той водел война на два фронта — срещу Шотландия и Франция. Петата му съпруга Катрин Хауърд съвсем наскоро била екзекутирана заради изневяра. После кралят се впуснал да ухажва Катрин Пар и не след дълго тя станала съпруга номер шест.

Последните години на управлението му преминали под знака на тревогите за единствения му законен наследник Едуард и собственото му здраве. Поради това дъщеря му останала на втори план.

Елизабет живеела далече от двора в компанията на своята гувернантка лейди Ашли и това било второто благоприятно обстоятелство. Неочакваната й смърт изисквала спешни действия. Томас Пари бил този, който предложил решение. Той бил в течение на новината, че кралят вече имал незаконен внук, плод на преждевременния брак между Хенри Фицрой и Мери Хауърд. До смъртта си през 1536 г. Фицрой се радвал на изключителното благоразположение на краля, който благословил брака му с Мери, но при условието той да бъде консумиран по-късно, когато младите любовници станат пълнолетни. Те обаче нарушили забраната и през 1533 г. им се родило дете. Хенри обаче никога не узнал това.

Пари предложил подмяна. Неизвестният внук на мястото на починалата принцеса. Лейди Ашли била против тази абсурдна идея, убедена, че и двамата ще изгубят главите си.

Но Пари изложил пет съображения, която я направили приемлива. Първо, за да няма подозрения, самозванецът трябвало да има физическа прилика с принцесата. Това не било проблем, защото внукът наследил светлата кожа и рижата коса на Тюдорите, плюс очебийната прилика с дядо си. Второ, трябвало да познава живота на принцесата. Той растял в изолация в едно от именията на Хауърд, но знаел всичко за благородническото си потекло. Трето, трябвало да има образованието и познанията на принцесата. И това условие било налице, тъй като момчето изучавало география, математика, история, механика и архитектура. Четвърто, владеенето на класически и чужди езици. Внукът говорел и пишел на френски, италиански, испански и фламандски. И пето, трябвало да има осанката и поведението на роден благородник — нещо, което внукът притежавал в изобилие, тъй като Хауърд била сред най-знатните благороднически фамилии в Англия.

Томас Пари отпътувал до мястото, където живеел внукът, и предложил плана си на майка му. Мери Хауърд го приела с готовност. От смъртта на съпруга й били изминали тринайсет години. Тя живеела скромно, въпреки че брат й, графът на Съри, бил един от любимците на Хенри VIII. Но вътре във фамилията Хауърд имало противоречия, за които Пари не подозирал. Бащата на Мери поискал разрешението на краля да омъжи дъщеря си за Томас Сиймур. Разрешението било дадено, но Мери отказала този брак, подкрепяна от брат си. Той бил обладан от идеята, че сестра му трябва да съблазни краля и да стане негова любовница. Нещо, което Мери отхвърлила с отвращение. Това довело до обтягане на отношенията помежду им. На по-късен етап Мери дала показания срещу него и Хенри го екзекутирал за държавна измяна.

Мери приела предложението на Пари и скъсала всякакви отношения със семейството си. Тя не встъпила във втори брак до самата си смърт през 1557 г. — една година преди синът й да бъде провъзгласен за кралица на Англия. Попитах баща си как е била поддържана измамата след това. Защото някои членове на фамилията Хауърд със сигурност са се запитали какво се е случило с момчето. Но след екзекуцията на графа на Съри през 1547 г. фамилията изпитвала дълбока омраза към Хенри. Ако някой от членовете й знаел нещо за подмяната, той със сигурност си е държал езика зад зъбите. Самата Мери била отлично запозната с домогванията на фамилията към кралската власт. И въпреки че ненавиждала баща си и брат си, вероятно се е забавлявала от факта, че именно тя — пренебрегваната дъщеря, постигнала нещо, за което никой от мъжете Хауърд дори не би могъл и да мечтае.

Баща ми разбрал за измамата малко след като Елизабет била провъзгласена за кралица. Тя го повикала в покоите си и го посрещнала сама. По това време била на двайсет и пет, носила години наред скромно облекло на монахиня. Била тотално пренебрегвана за сметка на брат си Едуард, сестра си Мери и многобройните съпруги на краля. Но вече била кралица. Посрещнала баща ми права, с втренчен поглед и величествена осанка. Отрупана с пръстени, ветрила, бижута, перли и дантели. Косата й била жълтеникавочервена, кожата й — мъртвешки бледа. Дълбоко хлътналите й очи гледали агресивно.

— Милорд Сесил, вие сте човек, който благодарение на своята мъдрост и дискретност отдавна е спечелил нашето доверие — обявила тя.

Баща ми приел комплимента с дълбок поклон.

— Нашето желание е да ни служите като държавен секретар. Нямаме никакво съмнение, че ще ни бъдете верен, но все пак има един въпрос, който трябва да обсъдим.

Това е моментът, в който самозванецът се разкрил и обяснил на Сесил всичко, което съм описал до тук. Баща ми търпеливо слушал думите, които щели да променят живота му, разбирайки, че му се предоставя уникален шанс. Човекът с кръв на Тюдорите в жилите не бил роден да управлява, но изведнъж се оказал кралица на Англия. Истината била известна единствено на лейди Ашли и Томас Пари. Разобличаването на самозванеца би означавало гражданска война, тъй като твърде много хора биха проявили претенции към овакантения престол. Но от това никой не би спечелил. През последните дванайсет години човекът срещу него бил живял като жена, без никой да подозира. И за това време се бил превърнал в една съвършена Елизабет Тюдор. За баща ми това означавало връзка до гроб. Това, което предлагала кралицата, не било позиция в кралския двор, а партньорство в една огромна измама.

От смъртното си ложе баща ми внимателно наблюдаваше как приемам изповедта му.

— Отговорих на самозванеца, че съм негов слуга и ще остана такъв до края на живота си — прошепна той.

Аз замълчах.

— Кралицата знае, че споделям с теб голямата си тайна — добави той. — Нейното желание е и синът ми да й служи вярно, както го вършех аз. Това е и моето желание.

— А моето е да бъда верен слуга дори ако успея само наполовина в сравнение с теб — отвърнах аз.

Баща ми почина на следващия ден — 4 август 1598 г.

Кралицата изпрати да ме повикат.

По това време тя беше шейсет и пет годишна, с хлътнали бузи, високо чело, издължена брадичка и орлов нос, който подчертаваше сухата и набръчкана кожа на лицето й. Повечето от зъбите й липсваха. Главата й беше покрита с къдрава червена перука, а около шията й се спускаше голяма дантелена яка. Гледаше ме с онзи твърд като камък поглед, с който беше управлявала Англия в продължение на четирийсет години.

— Какво ще кажеш?

Отпуснах се на едно коляно и сведох глава.

— Ще ви служа, както ви е служил баща ми. Вярно и лоялно.

— Така да бъде, мой лорд-канцлер. Заедно с теб ще съхраним силата на Англия.

— Той е знаел истината — прошепна мис Мери.

Намираха се в станцията на метрото, на няколко пресечки от склада. Мис Мери пожела да види съдържанието на файла и затова те пропуснаха две композиции една след друга.

— Това потвърждава всичко, което съм чувала за момчето от Бизли — добави тя. — Голяма част от легендата се оказва истина.

Иън я гледаше и мълчеше.

В станцията имаше малко хора.

— Това може да промени всичко — прошепна тя.

— Как?

— Трябва да уведомим господин Малоун.

Телефонът й завибрира и те едновременно се надвесиха над дисплея.

— Непознат номер — констатира тя.

— Вдигни — настоя Иън.

Мис Мери се подчини.

— Боже, Таня! Тъкмо си мислех за теб! — възкликна тя. — Трябва да говоря с господин Малоун. Той още ли е с теб?

Послуша известно време, после кимна.

— Добре, идваме веднага!

Линията прекъсна. Лицето й беше мрачно и загрижено. Иън чакаше обясненията й.

— Проблем в Хемптън Корт — обяви тя. — Някакви хора са се опитали да убият сестра ми и Котън Малоун. Трябва да тръгваме.

48

Антрим напусна Залата с кралските съкровища и се потопи в ярката светлина на обедното слънце. Във вътрешността се чувстваше далеч по-сигурен, отколкото под открито небе — може би защото там имаше много посетители, камери, охрана и металдетектори.

Но в момента сърцето му се свиваше от ужас. Дениз — агент на Ордена на Дедал? Която го бе разигравала през цялото време? По всяка вероятност операцията е била разкрита още от самото начало. Но какво е накарало британското разузнаване да се намеси точно сега? По всичко личеше, че Фароу Къри е бил убит по заповед на Томас Матюс, а не от Ордена на Дедал.

Той потърси с поглед Гари. Беше му казал да го чака отпред.

Алеите бяха изпълнени с хиляди хора, дошли да разгледат една от най-големите английски забележителности. Сред тълпата, може би на трийсетина метра от него, забеляза Дениз Жерар в компанията на някакъв мъж. В следващия момент двамата се обърнаха и тръгнаха към него.

Едва сега му просветна. Те го искаха именно тук.

Реши да влезе обратно в сградата, но опашката беше твърде голяма. Ако тръгнеше да си пробива път, положително щеше да привлече вниманието на охраната. И съответно да поиска помощ от тях. Това обаче не беше твърде разумно в по-далечна перспектива. Много по-добре беше да си плюе на петите, и то веднага.

Но къде изчезна Гари? Нямаше време да го търси. Момчето можеше да бъде навсякъде. Нищо не можеше да направи. Беше го предупредил да не мърда никъде. Поклати глава и продължи по пътя си около Уайт Тауър, който щеше да го изведе при изходния портал на външната тухлена стена.

Бръкна за телефона си, решил да провери дали твърденията на Дениз за двамата му подчинени в Хемптън Корт отговарят на истината. Но телефонът не беше в джоба му. Опипа останалите джобове, после се огледа. Телефона го нямаше. Отново поклати глава и продължи да се промъква на зигзаг сред тълпата. Бърз поглед през рамо го увери, че Дениз и непознатият стоят на същото място.

Никога не се беше изправял лице в лице с предишните си любовници. Решението за раздяла винаги беше негово — твърдо и трайно. Просто така му харесваше. Не обичаше да удря жени. А когато се стигаше дотам, винаги съжаляваше. Понякога обаче това изглеждаше необходимо. Вината беше изцяло на баща му, но Дениз едва ли би проявила интерес към този факт.

Започнала като бизнес, операцията бързо се превръщаше в личен проблем.

По-сериозен от всякога.

Гари се измъкна от Залата с кралските съкровища. Това не стана лесно, тъй като беше принуден да се смеси с тълпата, за да не бъде видян от Антрим и непознатата жена. Те се бяха изправили встрани от хоризонталния ескалатор и оживено разговаряха до една от остъклените витрини. Антрим беше видимо ядосан.

Какво ли ставаше? И къде беше Антрим сега?

Свърна по някакъв коридор вляво, прекоси го до края, а после зави надясно и пое по павираната алея между Уайт Тауър и една друга сграда, обозначена с табела, на която пишеше „Болница“ и „Оръжейна“. Петдесет метра по-нататък се виждаха стражева кула и част от външната крепостна стена, маркиращи границите на терена. Павираната алея завиваше в обратна посока, минавайки пред внушителната външна фасада на Уайт Тауър. Пред нея имаше изумруденозелена морава, по която подскачаха черни птици. Струпалите се наоколо туристи ги щракаха с телефони и фотоапарати. Гари забеляза Антрим на паважа отвъд пътеката, която минаваше успоредно на страничната стена на Уайт Тауър. Агентът се беше насочил към външния портал.

После зърна жената, с която Антрим беше разговарял във вътрешността на галерията. Тя бързаше след него в компанията на непознат мъж. Край външния портал чакаха още двама мъже, извърнали глави в посоката, от която се приближаваше Антрим. Той, изглежда, не ги беше забелязал, защото често се обръщаше назад, опитвайки се да открие жената и нейния придружител.

Явно беше в беда. И той трябваше да му помогне.

Малоун не отделяше поглед от лицето на Томас Матюс.

— Нямах избор — заяви по-възрастният мъж. — Наистина ми беше трудно да издам тази заповед.

— Но все пак я издаде — сдържано отвърна Малоун.

— Появата ти промени всичко, и то към по-лошо.

— Ти си убил двама американски граждани.

— Единият беше алчен, а другият прекалено умен. Но ти знаеш, че в нашия бизнес подобни действия не са изключени. Аз имах конкретна задача и това не ми даваше възможност за маневри.

— Но искаш да убиеш и Иън Дън — отбеляза Малоун, после побърза да се поправи: — Не, всъщност трябва да го убиеш.

— Поредното нещастно стечение на обстоятелствата — сви рамене Матюс.

Малоун съзнаваше, че трябва да се махне, и то веднага. Всяка секунда забавяне увеличаваше риска, който вече беше поел.

— Имаш ли представа защо те забърка Антрим? — подхвърли Матюс.

Стоеше изправен, с изпънати рамене. Дясната му ръка стискаше прословутия бастун. Малоун си спомни за някакъв проблем с тазобедрената става, влошаващ се с напредването на възрастта. Именно той беше наложил използването на бастуна.

— Помоли ме да открия Иън Дън и това е всичко.

— Нямах предвид точно това — поклати глава възрастният мъж. — Питам те защо си точно тук, в Лондон?

— Помолиха ме за услуга.

— Май наистина нищо не знаеш — искрено се учуди Матюс.

Малоун мълчеше и чакаше.

— Антрим е уредил именно ти да придружаваш Иън Дън по обратния път от Щатите. Той е бил заловен във Флорида, но специално заради теб са го прехвърлили в Атланта. Защо? Нима във Флорида няма агенти, които биха могли да го придружат до Англия? Но Антрим е посочил теб. После неговият пряк началник се е свързал със Стефани Нел.

— Откъде знаеш това, по дяволите?

— Много отдавна съм в този бизнес, Котън. Имам приятели навсякъде, имам източници. Нима не разбираш, че Гари е бил отвлечен от хората на Антрим?

Не, това не го разбираше.

— Целият този театър е бил в твоя чест.

Малоун изпита ужасното чувство, че изостава най-малко с три крачки от развоя на събитията. Което със сигурност означаваше сериозни неприятности.

Измъкна телефона от джоба си, включи го и набра номера на Антрим. Никой не отговори. След няколко безкрайно дълги сигнала, апаратът се включи на гласова поща.

Неприятностите вече започват, мрачно си помисли той.

— Трябва да тръгвам — обяви той и прекъсна връзката.

— Това не мога да ти го позволя — поклати глава възрастният мъж.

— Аз не съм Антрим! — процеди Малоун. Ръката му продължаваше да стиска пистолета в джоба на панталона.

Долови някакъв шум и се обърна. От вратата, водеща към кабинките за наблюдение на външната стена се появиха двама мъже.

И двамата бяха въоръжени.

Катлийн затвори вратата на малката стая, където лежаха неподвижните тела на агентите. Тръгна обратно към вратата, от която се излизаше на тенискорта. Гневна, с пистолет в ръце. Тесният коридор беше безлюден. Но през остъклената стена зърна четирима мъже. Двама от тях бяха в градината, въоръжени. Томас Матюс. Плюс Котън Малоун, също въоръжен, но явно в беда. Какво търсеше тук? Би трябвало отдавна да е изчезнал.

— Моля те да хвърлиш оръжието — обяви с равен глас Матюс, обръщайки се към Малоун.

От мястото си над дъното на корта Катлийн имаше възможност да следи развоя на събитията, без да бъде забелязана.

На няколко метра от нея се отвори врата. Тя приклекна под рамката на стъклото, пропълзя напред и хлътна в една от кабинките за наблюдение. Три успоредни реда седалки. Все така приклекнала, тя се плъзна покрай тях и отвори вратичката, водеща към корта.

Беше дошло времето да върне една услуга.

49

Иън последва мис Мери във вагона.

Често беше прониквал в забранени за пътниците зони, така че познаваше отлично мрежата на лондонското метро. Част от подземните тунели предлагаха сигурно убежище както от зимния студ, така и от летните горещини. Там той имаше възможност да пребивава спокойно — разбира се, докато не бъдеше открит от полицията или от хората от поддръжката. Доста време не беше идвал, и по-специално откакто мис Мери му предложи да охранява книжарницата. Изпитваше огромна благодарност към тази жена и се радваше, че в този момент е с него.

Отпуснаха се на две свободни седалки.

— Не знам за теб, но аз изгарям от нетърпение да изчета всичко, което е писал Робърт Сесил — прошепна тя.

Той кимна в знак на съгласие.

Мис Мери измъкна телефона си и отвори имейла, който беше изпратила сама на себе си.

Службата ми при кралицата започна на 4 август 1598 г. Тогава нямаше как да знам, че тя щеше да продължи едва пет години, колкото оставаха до края на управлението й.

Двамата обсъдихме измамата общо шест пъти, четири от тях през последните месеци на живота й. Спомените ми са най-ярки за първия случай.

— Питай каквото искаш — каза кралицата.

Намирахме се в спалнята й в „Нонсъч“ — дворец, изграден от Хенри VIII с голямо въображение. За разлика от Мери, първата дъщеря на краля, тази кралица го харесваше много.

— Баща ти ни служеше изключително вярно — добави тя. — Негова е заслугата за нашите успехи и дълголетие. Надяваме се, че и ти като него ще ни донесеш щастие и късмет.

— Това е единственото ми желание.

— В такъв случай задай си въпросите и да приключим с тази тема.

Разговаряхме близо два часа.

Историята, която чух, беше смайващо дръзка. Той бе внук на Хенри VIII. Баща му бе незаконно дете на Елизабет Блаунт, а майка му бе от фамилията Хауърд, дъщеря на уважаван лорд. Бе водил затворен живот под грижите на фамилията Хауърд. Никой от Тюдорите не бе подозирал за неговото съществуване. Бил почти тринайсетгодишен, наивен, но добре образован, с високото самочувствие на богопомазан. Шансовете му да стане нещо повече от син на незаконен кралски наследник били нулеви. Всички титли и привилегии, на които се радвал баща му, изчезнали заедно с неговата смърт. Само година след нея Джейн Сиймур родила законен наследник на краля и от този момент нататък никой от династията на Тюдорите не се интересувал от Хенри Фицрой и от децата, които би могъл да има. Но Мери Хауърд видяла шанс за промяна след неочакваната смърт на принцеса Елизабет и появата на Томас Пари, който имал готов план за подмяната на кралската дъщеря с незаконния внук на Хенри.

По онова време той имал дълга червена коса, стройна и доста женствена фигура. Фактически винаги се чувствал раздвоен, защото имал тяло на мъж, но съзнание на жена. Този вътрешен конфликт го тормозел, откакто се помнел, но изчезнал в мига, в който научил за предложението, получено от майка му. Той бил готов да се превърне в жена и да се превъплъти изцяло в ролята на принцеса Елизабет.

Това се случило през 1546 г. По това време никой не допускал, че един ден той можел да стане кралица. Идеята била само да заблудят Хенри, за да спасят живота на Нейт Ашли и Томас Пари. Пътят към престола бил осеян с много препятствия. Едуард бил все още жив, също и Мери. В най-добрия случай принцеса Елизабет се явявала трета наследница на краля, и то при положение че братът и сестра й нямало да оставят наследници след смъртта си. Измамата обаче проработила. Внукът растял под дебели пластове грим, перуки и широки рокли, които постепенно се превърнали в негова запазена марка. Лейди Ашли и Томас Пари задоволявали и най-малките му прищевки. Никой не подозирал за измамата.

Така изминали дванайсет години. Едуард и Мери умрели, без да оставят наследници. Умряла и майка му, Мери Хауърд. Той останал сам и без идентичност, освен тази на принцеса Елизабет. После на двайсет и пет годишна възраст той бил провъзгласен за кралица. Когато попитах как е поддържал измамата след коронясването си, той ми отговори снизходително, че когато човек внимава и се държи разумно, няма начин да бъде разкрит. Лейди Ашли служила на кралицата чак до смъртта си през 1565 г.

— Това беше един от най-тъжните дни в живота ни — промълви той и очите му се насълзиха, въпреки че оттогава бяха изминали трийсет и три години.

Томас Пари умрял през 1560 г., две години след интронизацията. Той не бил сред популярните личности в двора и мнозина твърдели, че е напуснал света благодарение на постоянно лошото си настроение. Разбира се, като автор на измамата, Пари останал много близък с кралицата. Получил рицарско звание и станал главен иконом на кралските имоти. От баща си знам, че кралицата платила за погребението му в Уестминстър — нещо необяснимо за мен преди онзи разговор в двореца.

След смъртта на лейди Ашли съпругата на Пари, Бланш, станала първа придворна дама и останала на тази длъжност чак до 1590 г. Тя явно била посветена в измамата, въпреки че никога не го признала. Кралицата се отнасяла към нея като към баронеса, възложила й управлението на своите имения в Йоркшър и Уелс, а накрая й организирала пищно погребение в уестминстърския параклис „Сейнт Маргарет“.

— Никой нищо няма да научи, докато вършим някои неща на тъмно — добави кралицата.

Това обяснява голяма част от нейните навици. Най-вече обличането и събличането без свидетели, а също така и къпането, на което имали право да присъстват единствено лейди Ашли или Пари. Той притежавал колекция от над осемдесет перуки и държал на облекло, което прикривало гърдите му, а от кръста надолу било широко и безформено. Лицето му винаги било покрито с дебел пласт бял грим — признак на чистота според мнозина наблюдатели, но също така и като надеждна маскировка на чертите му. Определено по-скоро женствен, отколкото мъжествен, той имал почти незабележимо телесно окосмяване. Включително и по главата, тъй като бил наследил плешивостта на Тюдорите. Лекарите можели да го лекуват, но им се позволявало да изследват само очите, устата и гърлото му. Никой нямал право да го докосва независимо от обстоятелствата. Малцина могли да се похвалят, че са го сторили.

След този разговор аз се почувствах едновременно доволен и уплашен. Този човек, успял да управлява Англия в продължение на трийсет и девет години и вероятно най-добрият владетел на страната дотогава, в крайна сметка не беше нищо повече от самозванец. Той нямаше никакво право да бъде на престола, но въпреки това го беше узурпирал — напълно и безкомпромисно като истинската Елизабет. Народът го обичаше. Никой не поставяше под съмнение популярността на кралицата. Баща ми ме закле да му служа вярно и аз го направих. Чак до смъртта му през 1603 г. Съобразителен и нащрек както винаги, той категорично забрани да му бъде направена аутопсия и забраната беше спазена. Кралицата подробно ми обясни какво да се направи с тялото й, а аз изпълних желанието й с особена прецизност.

— По всичко личи, че Робърт Сесил е заслужил прякора си „Лисицата“ — промълви мис Мери.

— Какво означава това особена прецизност? — любопитно попита Иън.

— Че е проявил уважение към онова, което е преценил, че си заслужава, а на останалото просто не е обърнал внимание. Това обяснява защо изобщо е оставил този дневник. Искал е хората да научат истината.

Влакът спря на поредната станция. Иън и мис Мери слязоха и се насочиха към друг перон, където щяха да вземат влака към хотел „Горинг“.

— Може ли да почетем още малко? — попита той веднага след като се прехвърлиха.

— Разбира се — усмихна му се сърдечно мис Мери. — Любопитна съм не по-малко от теб.

Докато баща ми служеше на кралицата и аз също като другите постоянно се питах защо тя не желае да се омъжи. През целия си живот крал Хенри е бил обзет от натрапчивото желание да си осигури наследник от мъжки пол. Кралица Мери също бе направила всичко възможно да роди дете, но не бе успяла. Елизабет получи много предложения за женитба — у дома и от чужбина. В един момент изявен фаворит за ръката й бе лорд Робърт Дъдли, но баща ми дълбоко го презираше. В крайна сметка кралицата се съобрази с мнението му и публично отклони предложението на Дъдли. Тя постъпи по същия начин и с предложенията на Филип II Испански, австрийския ерцхерцог Карл и на още двама френски принцове. А когато Парламентът настоя за брак или номинация на наследник, Елизабет тотално го пренебрегна. Посветен в тайната, баща ми знаеше на какво се дължи този отказ. Същевременно той изкусно използва всяко едно от тези предложения и настоявания от страна на Парламента за политически цели. Ето какво заяви Елизабет пред Камарата на общините: „В крайна сметка надпис върху мраморна плоча ще бъде напълно достатъчен, за да отбележи простия факт, че една дълго управлявала кралица е живяла и умряла като девственица“.

За поетите тя се превърна в девствената кралица, омъжена за своето кралство по волята на Бога. „Всички добри хора са мои съпрузи“, бе изразът, който й приписваха те. Но Елизабет нито за миг не забрави своя дълг да осигури бъдещето на кралството. Тя изпитваше ужасен страх от евентуална гражданска война. Затова ми заповяда да започна кореспонденция с шотландския крал Джеймс, син на екзекутираната за държавна измяна кралица Мери. На практика това означаваше, че английската корона се примиряваше с този жесток, но неизбежен акт и предлагаше на Джеймс да поеме управлението на страната след смъртта на Елизабет. В замяна Джеймс трябваше да прекрати всякакви бунтове и нападки срещу Англия. След екзекуцията на майка му шотландецът изпитваше дълбока омраза към всичко английско, но перспективата да се възкачи на престола бързо бе стопила гнева му. Той бе ограничен и безпринципен човек, податлив на всякакви изкушения. И нещата се подредиха. След смъртта на кралицата той пое управлението на Англия, без да се пролее нито капка кръв.

Постепенно започнах да уважавам самозванеца и да му се възхищавам. Управляваше страната мъдро и предпазливо. Баща ми също го ценеше високо. Често съм се питал дали истинската Елизабет би могла да се справи толкова добре. Но по-важното беше, че Англия бе управлявана цели четирийсет и пет години от монарх, който бе осигурил на страната така желаната стабилност. За разлика от династията на Тюдорите самозванецът беше дарен с дълъг живот и сравнително добро здраве. По време на втория и последен разговор на тази тема той ми разказа за своите родители.

— Нашата скъпа майка почина, преди да станем кралица. Съжаляваме, че не стана свидетел на този акт. Ние така и не се видяхме повече, след като Томас Пари ни върна в Овъркорт, за да ни направи принцеса.

— Но се възкачихте на престола чак след дванайсет години.

— Така е. Майка ми беше жива през единайсет от тях. Лейди Ашли и Пари редовно ме информираха за живота и здравето й. Казаха ми, че тя е доволна от развоя на събитията. Тя много обичаше баща ми, но мразеше дядо ми, крал Хенри. В деня, в който Пари ме отведе в Овъркорт, тя ми каза, че одобрява случващото се, защото то е справедливо. Най-после щях да стана пълноправен член на династията на Тюдорите. Желанието й беше един ден да ме види кралица. Тази мисъл ме изплаши. Но после постепенно свикнах с дълга си и се успокоих.

Забелязах, че за пръв път говори за себе си в единствено число, а не в множествено. Насреща ми стоеше мъж и син, който никога не бе искал онова, което го бе сполетяло, а просто изпълняваше дълга си.

— Вие управлявате този народ и вашата дума е закон — заявих аз.

— С едно изключение, драги Робърт — отвърна той. — Което един ден ще реши всичко.

Знаех много добре за какво говори. В крайна сметка той не беше принцеса Елизабет, следователно не можеше да бъде законен владетел на Англия. От това следваше, че всеки негов декрет щеше да бъде обявен за невалиден в мига, в който измамата бъдеше разкрита.

Сякаш той не беше съществувал.

50

Гари се шмугна в тълпата, пробивайки си път към външния портал. Дистанцията между него и Антрим все още беше около трийсетина метра. Въпреки че агентът знаеше за присъствието на жената и нейния придружител зад гърба му, той все още не бе забелязал двамата мъже на портала. Защото, ако ги беше видял, едва ли щеше да продължава право към тях, нали?

Докато Антрим беше във вътрешността на Залата с кралските съкровища, Гари обикаляше наоколо и се вслушваше в думите на колоритно облечените пазачи, които забавляваха групите туристи на различни места. Гари имаше чувството, че всичко наоколо е свързано с миналото, а не с настоящето. В училище историята не беше сред любимите му предмети, но тук тя беше навсякъде. Каква разлика от изписаните на хартия думи и от видеокадрите! Около него се издигаше една от най-старите крепости в Англия, зад чиито стени бяха умирали мъже в нейна защита. Но нещо отново се случваше. Сега, в този момент. Точно тук.

Той отново насочи вниманието си към Антрим, който продължаваше да се промъква към изхода. Двамата мъже все още бяха там, а Гари забеляза как ръката на единия изчезва под якето. За миг зърна кожен кобур — същия като на баща му. Мъжът не извади оръжието си, но ръката му остана там. Беше готов.

Антрим продължаваше да крачи към портала. Гари беше на петнайсет метра от него, все още скрит в тълпата. Антрим най-после видя двамата до портала и се закова на място. Изражението му издаваше изненада и загриженост. Жената и другият мъж го приближаваха изотзад.

Беше време за действие.

Антрим осъзна, че няма къде да отиде. Единственият изход от Тауър беше блокиран от двама очевидно въоръжени мъже, а връщането обратно означаваше да се сблъска с Дениз. Беше сключил сделка с дявола, но сега дяволът в лицето на Ордена на Дедал беше решил, че и той се е превърнал в пасив. Вярно, че в банковата му сметка чакаха няколко милиона от техните долари, но те щяха да бъдат напълно безполезни за един труп. Беше много ядосан на себе си за допуснатите грешки. Операцията, на която се беше надявал да му донесе спасение, изведнъж се превърна в кошмар.

И което беше още по-лошо, вероятно беше такава от самото начало.

Според първоначалната идея той трябваше да открие някакво средство, с което да принуди английското правителство да попречи на шотландците да пуснат на свобода един осъден терорист.

Вътрешните разчети на ЦРУ за потенциала на операцията сочеха, че при успех информацията може би ще се окаже достатъчна. Англичаните винаги са се гордеели със стриктното спазване на законите. Все пак тук са били поставени основите на обичайното право, а тяхната лоялност към законността е била използвана неведнъж за обуздаването на някой крал, разширяване на парламентарните права или потушаване на недоволството в някоя колония. Но операция „Измамата на краля“ беше замислена така, че да обърне тази лоялност срещу самите тях. Ако всичко беше минало по план, Даунинг стрийт нямаше да има друг избор, освен да притисне шотландците. Единственото желание на Вашингтон беше един убиец да остане зад решетките. А срещу това обещаваха никой никога да не разбере какво се бе случило преди 400 години.

За съжаление, намесата на Ордена на Дедал обърка всичко.

Антрим много би искал да научи повече за древния орден, но нямаше време за подобно разследване, което освен всичко друго би привлякло вниманието на Лангли.

В момента го вълнуваше един-единствен въпрос: как, по дяволите, да се измъкне от тук невредим? Дали противникът щеше да използва оръжие в присъствието на толкова много хора? Кой знае? Тези хора бяха фанатици, а фанатиците са непредвидими.

Идеята беше да ликвидират Котън Малоун. Но по всичко личеше, че самият той бе попаднал на мушката.

Гари се промъкваше напред, използвайки за прикритие група японски туристи. Седем метра деляха Антрим от мъжете на портала, а жената и нейният придружител бяха спрели на десетина метра зад гърба му. Между тях непрекъснато се движеха хора.

Родният му баща се нуждаеше от помощ и Гари нямаше никакво намерение да му обърне гръб. Мъжете на портала все още не подозираха за присъствието му и бяха насочили цялото си внимание към Антрим. Гари се приближаваше странично към тях и те не можеха да го видят.

Той се измъкна от тълпата и направи дълъг скок. Тялото му се завъртя във въздуха и се стовари върху нищо неподозиращите мъже. И тримата се строполиха на паважа. Собственото му падане беше омекотено от двете тела под него. Остро изхълцване, последвано от глухия тътен на главите, влезли в съприкосновение с камъка. Двамата бяха зашеметени от внезапното нападение.

Гари скочи на крака.

Антрим моментално схвана случващото се.

Единият мъж се преви на две, а ръката му се появи от вътрешността на якето, стиснала пистолет. Миг по-късно главата му издрънча на паважа и хватката му се разхлаби.

С два скока Антрим стигна до него и грабна пистолета. Очите им се срещнаха.

— Трябва да изчезваме от тук!

— Знам — кимна Гари. — Видях онази жена.

Антрим се учуди, че момчето познава Дениз, но нямаше време за обяснения. Пръстът му обхвана спусъка. Той се завъртя и насочи оръжието в гърдите на Дениз.

— Пистолет! — разнесе се истеричен вик.

Измина цяла секунда, преди сцената да бъде регистрирана в съзнанието на хората, които влизаха и излизаха през портала. Двамата униформени пазачи напуснаха мястото си и хукнаха към него.

Дениз се стрелна към тревната ивица вляво от пътеката. Дулото на пистолета му я проследи, а пръстът му натисна спусъка. Трясъкът на изстрела сякаш даде старт на последвалата лудница. Хората се разбягаха с писъци, препречвайки пътя на пазачите. Антрим се обърна, пъхна пистолета в джоба на панталона си и направи знак на Гари да го последва към изхода. Всичко се случи за броени секунди. Антрим си напомни да запази спокойствие, да се смеси с тълпата и да използва суматохата, за да изчезне.

— Бавно и спокойно — рече той и леко стисна ръката на Гари. — Не трябва да привличаме вниманието.

Момчето кимна. Двамата свърнаха надясно към бетонната пътека покрай брега на Темза и се отдалечиха от Тауър. Виковете и блъсканицата останаха зад тях. Морето от развълнувани хора ги обгръщаше от всички страни като заграждение. Сърцето му блъскаше в гърдите.

Не след дълго стигнаха до оживената улица и Антрим спря първото такси, което се появи пред очите му. Секунди по-късно вече бяха далече от суматохата.

— Закарайте ни до най-близката станция на метрото — нареди той на шофьора.

Метрото предлагаше най-бързия и безопасен начин да стигнат до склада. Една от станциите му се намираше на няколкостотин метра от него.

— Постъпи смело — обърна се към момчето той.

— Ти имаше нужда от помощ. Жената беше точно зад теб.

— Как разбра за нея?

— Отидох в Залата със скъпоценностите и ви видях да разговаряте.

Какво още е видял или чул, запита се Антрим. Едва ли много. Докато разговаряше с Дениз, наоколо почти нямаше хора. А самият той не беше видял Гари във вътрешността на сградата.

Както и да е. Хвана слабичките рамене на момчето и леко ги разтърси.

— Ти ми спаси кожата!

— И ти би направил същото за мен — усмихна се Гари.

51

Все така приклекнала, Катлийн се запъти към вратата на кабинката за наблюдение, от която се излизаше на корта. Очите й шареха във всички посоки. Съмняваше се, че мъжете в стаята ще се свестят скоро. И двамата се нуждаеха от лекар. Нервите й бяха опънати от познатия прилив на адреналин. И това й харесваше. Терапевтът беше прав — в моменти като този адреналинът й помагаше да мисли и да взема решения, от които може би зависеше животът й.

Тя нямаше нищо против да разчита единствено на себе си.

Котън Малоун беше притиснат в ъгъла. Пистолетът в ръката му едва ли щеше да му помогне. Томас Матюс беше успял да му заложи капан.

— И сега какво? — подхвърли Малоун, заковал поглед в двамата въоръжени мъже, изправени на десетина метра от него.

Матюс стоеше вляво от Малоун, откъм страната на Катлийн.

— По всичко личи, че двама от вас ще бъдат простреляни, а третият ще се измъкне — отвърна възрастният мъж.

И беше прав. Най-доброто, на което можеше да се надява Малоун, бе да свали поне единия от противниците си.

— Какъв е смисълът на всичко това? — попита той, без да отделя очи от противника си.

— Нищо лично, Котън. Вероятно разбираш, че това е само бизнес.

— В момента мисля единствено за сигурността на сина си. Останалото е твой проблем, не мой.

— А случайно да си чул, че Блейк Антрим е направил ДНК проба на себе си и на твоя син?

Малоун се вцепени от изненада.

— Какво, по дяволите, беше това?!

— Резултатите от теста са ми известни — спокойно отвърна Матюс.

Правилно ли беше чул?!

— Вече ти казах, че още в Щатите Антрим е направил така, че именно ти да придружиш Иън Дън обратно до Англия. Истинската му цел обаче сте били вие двамата — ти и синът ти. Искал ви е в Лондон. А след като пристигнахте, е успял да те ангажира с издирването на Дън, докато самият той е наглеждал сина ти.

— Но той откри Гари, който беше отвлечен — възрази Малоун.

— Хората, които нападнаха теб и отвлякоха сина ти, работят за Антрим — поклати глава Матюс. — Всичко е било постановка.

— Но защо?

— ДНК тестът доказва, че Антрим е истинският баща на Гари.

— Нямам време да слушам подобни глупости! — отсече Малоун.

— Уверявам те, че това е истината, Котън.

Някакво шесто чувство му нашепваше, че наистина е така.

— Доскоро нямах представа за проблемите в личния ти живот — продължи Матюс. — Едва преди няколко месеца си разбрал, че не си биологичният баща на момчето.

— А ти откъде знаеш това?

— Антрим наблюдава бившата ти съпруга от доста време. Засякохме няколко негови разговора с човек в Джорджия, който е наблюдавал жена ти.

— А защо го прави?

— По всичко личи, че тя го е ненавиждала. Отказала му е всякакви контакти с момчето и в един момент той решил да поеме нещата в свои ръце.

Реалността се стовари върху му със смазваща сила. Антрим е родният баща на Гари и се намира тук, в Лондон?!

— Гари знае ли?

— Да — кимна Матюс.

— Трябва да тръгвам!

— Страхувам се, че не мога да ти го позволя.

Катлийн чу всяка дума от разговора. Явно съществуваше пряка връзка между Блейк Антрим и сина на Малоун. Нещо, за което мъжът на няколко крачки от нея, не бе имал никаква представа.

Тя не беше изненадана, тъй като добре познаваше Антрим. Но да има дете? Чиято майка го ненавижда? Най-вероятно защото и тя бе станала жертва на насилие от негова страна.

Двамата мъже насреща продължаваха да държат на мушка Малоун. Катлийн реши, че е крайно време за действие. Ситуацията се нуждаеше от балансиране. Изскочи от полутъмната кабинка и натисна спусъка. Единият от мъжете рухна, улучен в бедрото.

Другият светкавично реагира и завъртя оръжието си. Към нея.

Малоун чу изстрела и отчете резултата от него. Завъртя се наляво и регистрира появата на Катлийн Ричардс. Едновременно с реакцията на втория нападател, който насочи пистолета си към нея. Последва примера й и натисна спусъка. Мъжът се строполи, също улучен в бедрото. Ричардс се стрелна напред и прибра оръжията им. Двамата се гърчеха от болка, а кръвта им обагряше гладката повърхност на корта.

— Ние тръгваме! — обяви Малоун, обръщайки се към Матюс.

— Грешка — поклати глава възрастният мъж.

— Отивам да се погрижа за момчето си — просъска Малоун и направи крачка към него. Наученото току-що, прибавено към невъзможността да се свърже с Антрим, означаваше сериозни неприятности. — Стой далече от мен!

— Няма да харесаш онова, което ще откриеш.

— Ще се справя.

Но дали наистина беше така?

— Трябва да се погрижиш за четирима от твоите агенти, които се нуждаят от медицинска помощ — процеди Катлийн и насочи пистолета си в гърдите на Матюс.

— Ти се оказа голяма особнячка — поклати глава той.

— Направих услуга на твоя човек отсреща, като го прострелях в бедрото. Но следващия път няма да бъда толкова снизходителна.

— Нито пък аз — добави Малоун.

— Нима си готов да рискуваш живота си? — изгледа го Матюс.

— Въпросът е дали ти си готов на това.

Той направи знак на Ричардс. Двамата бързо напуснаха тенискорта и излязоха на открито под щедрите лъчи на следобедното слънце. Наоколо не се виждаха агенти. Хукнаха наляво, подминаха прочутия градински лабиринт и изскочиха на улицата, която водеше обратно към двореца. Пред входа чакаха няколко таксита. Скочиха в едно от тях и напуснаха района.

— Благодаря ти — подхвърли той.

— Това беше най-малкото, което можех да направя.

Умът му напрегнато работеше. Измъкна телефона си и отново набра номера на Антрим. Никой не отговори.

— Не можеш да го хванеш, а? — подхвърли Ричардс.

Той кимна.

— Накъде? — обади се шофьорът зад пластмасовата преграда.

— Хотел „Горинг“.

— Чух какво каза за момчето ти Матюс.

Малоун се завъртя към нея.

— Искам да ми разкажеш всичко, което знаеш за Блейк Антрим — настоя той.

52

Кралицата умря спокойно в покоите си. Просто заспа, за да не се събуди повече. Душата ми се изпълни с тъга. Дори за миг не бях помислил, че този самозванец е нещо друго освен моя най-висш суверен. Този човек укрепи монархията и повдигна самочувствието на цялата нация, въпреки че отказа да изпълни задълженията си за създаване и отглеждане на потомство. Крал Хенри щеше да бъде запомнен единствено с безразсъдните си прищевки, докато Елизабет остави след себе си наистина стойностни неща.

Инструкциите на кралицата за онова, което трябваше да се направи след смъртта й, бяха точни и ясни. В последния ден от живота си ме повика в покоите си и помоли да бъдем оставени насаме.

— Чуй това — дрезгаво започна той. Гласът му беше тих, почти шепот.

Говори непрекъснато в продължение на няколко минути, изтощавайки се до крайност. Разказа ми за кралица Катрин Пар, която го изпратила да живее в едно от своите имения. Това станало след смъртта на крал Хенри, малко след организирането на измамата.

— Тя беше разбрала всичко и знаеше, че аз не съм принцесата.

В това имаше логика, тъй като, докато кралят бе все още жив, тя бе прекарвала почти цялото си време с принцесите Мери и Елизабет.

— Но тя не ме е разкрила — продължи самозванецът. — Вероятно защото бе съзряла в иронията на ситуацията едно заслужено наказание за мъртвия си съпруг. Тя никога не е била сред фаворитките на Хенри. Първоначално отказала да се омъжи за него, но била принудена. Не хранила никакви чувства към него, смятала го за жесток тиранин. Прекратила задълженията си на кралица без ентусиазъм, с единственото желание да бъде свободна — нещо, което станало възможно едва след смъртта на краля.

Но вдовстващата кралица направила лош избор с четвъртия си съпруг. Томас Сиймур бил интригант и манипулатор, чиято единствена цел била да се ожени за принцеса Елизабет и направил всичко възможно да я постигне. Кралицата много се забавлявала от опитите му да спечели сърцето на младата принцеса, защото добре знаела, че това няма как да стане. А когато й станало ясно, че съпругът й никога няма да се откаже, тя просто изпратила самозванеца да живее другаде, като така отстранила и опасността измамата да бъде разкрита.

— За мен домогванията на Сиймур бяха неочаквани. Но те останаха единствената заплаха за разкриването на тайната през целия ми по-нататъшен живот. За да ме предпази, вдовстващата кралица беше принудена да ме премести на друго място, но го направи неохотно. Очевидно й беше мъчно за мен. В деня на отпътуването ми проведохме един последен поверителен разговор. Тя ме предупреди много да внимавам, уверявайки ме, че всичко, което знае за мен, ще си остане в тайна. Няколко месеца по-късно тя почина, но не и без да ми напише прощално писмо, което получих след смъртта й. В него за пръв път споменаваше, че един ден аз ще бъда кралица.

Той ми подаде писмото и кратко нареди:

— Ще го погребеш заедно с мен.

Аз кимнах в знак на съгласие.

— По време на последния ни разговор кралица Катрин сподели с мен нещо, което бе научила от дядо ми. Една тайна. Споделена единствено от кралете на династията на Тюдорите. Но вече няма такива. Затова слушай внимателно, драги Робърт, и следвай точно инструкциите ми.

Аз отново кимнах.

— Крал Хенри повикал кралицата до смъртното си ложе — точно както аз повиках теб. Преди това дядо ми е бил повикан до смъртното ложе на своя баща. За да бъде предадена тайната. Желанието на крал Хенри било вдовстващата кралица да сподели тайната с неговия син Едуард. Но тя не го направила. Вместо на него тя се довери на мен, давайки ми свободата да правя с информацията каквото намеря за добре.

Слушах напрегнато и с интерес, който ме изненада.

— Има едно място, което е известно само на четирима души. Трима от тях са мъртви, а и аз скоро ще се присъединя към тях. Ти ще бъдеш петият. На това място аз съм натрупал огромно богатство, което прибавих към събраното от дядо ми и прадядо ми. Там скрих и тялото на принцеса Елизабет. Разбира се, много преди това Томас Пари го беше изровил от гроба й в Овъркорт. Ти не можеш да ме погребеш в кралска гробница, защото няма гаранция, че тя няма да бъде отворена след години. Ако това не се случи достатъчно късно и останките ми все още не са се превърнали в прах, тайната, която ревниво съм пазил цял живот, ще бъде разкрита. Затова ти трябва да положиш принцеса Елизабет в моя гроб, а моето тяло — в нейния. Това затваря кръга и гарантира, че всичко ще бъде наред. Искам да се закълнеш пред Бог, че ще го направиш.

Аз се заклех и той остана видимо доволен.

Постави треперещата си длан върху ръката ми и добави:

— Богатството там трябва да премине в ръцете на Джеймс. Предай му да го използва внимателно и да управлява мъдро и справедливо тази държава.

Това бяха последните думи, които чух от устата му.

Смъртта на кралицата бе повод за национален траур. На мен се падна задачата да осигуря вечния й дом. Присъствах лично на подготовката на тялото, след която самозванецът беше положен в гробницата на Тюдорите редом с прадядо си Хенри VII. Той щеше да остане там до завършването на отделната гробница, което отне три години. През това време тялото на младата принцеса Елизабет, открито точно там, където ми беше обяснено, беше разменено с това на самозванеца. Тази работа свърших сам, без чужда помощ. Реших да събера на едно място кралица Мери и принцеса Елизабет, които бяха сестри в живота, смесвайки костите им. Това беше най-добрият начин истината да остане неразкрита. Когато телата най-после бяха положени в мраморната гробница, аз съчиних една епитафия, която обобщаваше целия живот на самозванеца.

Аз изпълних своя дълг към кралицата с две малки отклонения. Първо, запазих писмото, което му беше изпратила Катрин Пар. По всичко личеше, че то е последното физическо доказателство, свързано пряко с голямата му тайна. Изгорих го веднага след като завърших този дневник. Второ, не разкрих пред никого тайната за скритото богатство. Крал Джеймс се оказа недостоен човек, който не спечели моето уважение и адмирации в качеството си на първи владетел от династията на Стюартите. Твърдо съм убеден, че с монархията е свършено, ако той е прелюдията към това, което ще последва.

Моят край също е близо. Ако този дневник бъде прочетен някога, това ще означава, че някой упорит и интелигентен човек е успял да открие камъка, който положих в основите на двореца „Нонсъч“. Странната комбинация от букви отразява по най-добрия начин ексцентричността на кралската резиденция. Какъв е смисълът на тайна, която не може да бъде разкрита? Ключът към нея трябва да бъде пред очите на онзи, който може да го види. Този дневник ще остане сред моите книжа и документи под надзора на наследниците ми. Ако някой някога открие връзката между него и камъка, той ще разкрие истината за една неустрашима душа. Ако посмееш, умни човече, потърси скривалището, което Тюдорите са изградили за своя род. Но веднага искам да те предупредя, че там те очакват други предизвикателства. Оставям ти още един знак — в случай че продължаваш да се съмняваш в достоверността на тази история. Това е портрет на кралицата, поръчан лично от мен, който според последната ми воля трябва да бъде окачен в Хатфийлд.

И да остане там, докато този дом е собственост на моите наследници. Разгледай го внимателно. Хубаво е, когато си спомнят за теб. Паметта на баща ми предизвиква чувства на гордост и уважение. Може би и моята ще бъде такава.

Иън вдигна глава от монитора.

Двамата с мис Мери вече се намираха в хотел „Горинг“ в „Белгрейвия“ — луксозния и скъп квартал в сърцето на града, съвсем близо до Бъкингамския дворец. Той остана изненадан от Таня, сестрата близначка на мис Мери. Двете се оказаха не само еднакви на външен вид, но и с еднакви гласове и маниери. Единствената разлика беше, че Таня бе по-импулсивна и не беше толкова търпелива. Тя вече беше наела стая на третия етаж, която всъщност се оказа луксозен апартамент с изцяло остъклени външни стени, гледащи към тихата уличка. Обзавеждането беше стилно и удобно, състоящо се от множество канапета и меки кресла. То включваше и един лаптоп, чрез който влязоха в акаунта на мис Мери и успяха да прочетат края на историята, написана преди 400 години от Робърт Сесил.

— Каква невероятна история! — прошепна Таня. — Какъв живот за един самозванец!

— Как е възможно никой да не е разбрал? — попита Иън.

— Англия по времето на Елизабет не е била като днешната. Не е имало телевизия и вестници, които нарушават личното пространство на хората. Всеки, който се отклонявал от кралския етикет, рискувал да изгуби живота си. И мнозина го изгубили. От дневника става ясно, че лейди Ашли, Томас Пари и двамата Сесил — най-близките хора до кралицата, били наясно с това и благоразумно си затваряли устата.

— Но защо са го направили? — пожела да узнае Иън.

— По една много проста причина — усмихна се Таня. — Всички са искали да бъдат максимално близо до властта — колкото по-дълго, толкова по-добре. Най-вече куртизанките. Самозванецът е знаел, че ще му трябва помощ, и е направил много внимателен избор. Забележително! Легендата за момчето от Бизли се оказа истина!

— Все още не разбирам как е възможно хората да бъдат заблуждавани толкова дълго време — поклати глава Иън.

Таня се усмихна.

— Всъщност ние имаме съвсем бледа представа за това как е изглеждала Елизабет. Оцелелите до наши дни портрети са доста съмнителни, а самата тя определено е имала странни навици. Както отбелязва Робърт Сесил, тя е носела перуки, силен грим и широки дрехи. Според всички описания е била непривлекателна жена с дрезгав глас и груби маниери. Но е имала пълен контрол върху живота си и околния свят. Никой не смеел да оспорва решенията й. Според мен измамата е била напълно възможна.

Иън забеляза, че мис Мери не казва нито дума.

— Какво има? — попита я той.

— Безпокоя се за Гари. Може би не трябваше да напускаме онзи склад.

53

Антрим се насочи към склада, следван от Гари. Наоколо беше спокойно. Районът беше пълен със складови площи — една от причините да избере точно това място. Въпреки това се приближи много внимателно и леко побутна вратата. Вътре продължаваше да свети. Отрупаните с артефакти маси изглеждаха недокоснати, но Иън Дън и собственичката на книжарницата не се виждаха никъде.

— Къде са? — загрижено попита Гари.

— Казах им да чакат тук. Иди да провериш тоалетната.

Момчето заобиколи вътрешните стени, очертаващи канцеларията, и изчезна зад ъгъла. Металната врата се отвори.

Миг по-късно той се появи обратно и поклати глава.

— Не са там.

Втората врата в дъното беше затворена и блокирана от електронна ключалка. Къде бяха изчезнали? Отвлякъл ли ги бе някой? Всъщност това беше без значение. Ако някой ги бе отвлякъл, просто му спестяваше труда да се отърве от тях. Той влезе в офиса и веднага забеляза мобилния си телефон на металното бюро.

Как бе попаднал тук? Почти веднага намери отговора на този въпрос. Онова гадно хлапе, Иън Дън. Беше се сблъскал с него, но само за да измъкне телефона от джоба му. Това беше единственото смислено обяснение.

Грабна го и освети дисплея. Един имейл и нищо друго. От човека, който беше хакнал хард дисковете на Фароу Къри. Той изчете краткото, обещаващо успех съобщение. Към него беше прикачен последният файл, защитен с парола, която експертът очевидно беше успял да пробие.

Отвори файла.

— Какво е това? — попита Гари.

— Едно нещо, което очаквах — отвърна той, без да отделя очи от дисплея.

В главата му постепенно се оформи друго решение. Онова, което отначало изглеждаше добра идея, сега се превръщаше в проблем. Налагаше се сам да свърши някои неща. Майната им на онези от Ордена на Дедал. Вече разполагаше с половината от обещаната сума и това беше достатъчно. Няколкото реда от дневника на Робърт Сесил, които току-що беше прочел, обещаваха нещо далеч по-голямо. Онези ирландски адвокати преди четирийсет години бяха подушили съкровище на стотици пъти по-голяма стойност от пет милиона паунда. Спомни си колко развълнуван беше Фароу Къри във фаталния ден. Може би причината за това вълнение е била скрита именно в дневника на Сесил. Което означаваше, че той трябва да го прочете много внимателно от край до край.

Но това не можеше да стане в присъствието на Гари Малоун.

През целия си съзнателен живот не беше имал деца. Може би трябваше да си остане такъв, особено сега, когато се налагаше да бяга не само от Ордена на Дедал, но и от ЦРУ. А това беше почти невъзможно в компанията на едно момче. Особено пък на момче, чиято майка го ненавиждаше, а баща му бе бивш агент, известен със своите качества.

Малоун беше успял да се измъкне от Ордена на Дедал. А това означаваше, че той едва ли щеше да получи друга възможност да го отстрани. Следователно трябваше да изчезне.

Но какво да прави с Гари?

Най-напред обаче трябваше да се погрижи за имейла. Експертът го беше изпратил на акаунта, който лично той му беше дал. Но по-сигурните места беше запазил за себе си. Натисна няколко бутона и препрати посланието с приложения файл на добре защитен адрес, а после го изтри от паметта на телефона.

— Трябва да открием мис Мери и Иън — обади се Гари.

Той не му обърна внимание, продължавайки да мисли напрегнато.

— Може ли да използвам този телефон, за да се обадя на баща ми?

Антрим понечи да откаже, но вниманието му беше привлечено от някакъв шум отвън. Автомобилни двигатели, които бързо заглъхнаха. Отваряне и затръшване на врати. Втурна се към единствения прозорец и забеляза две коли.

От първата слязоха двама мъже. Двамата от Тауър. От втората слезе Дениз. Всички държаха пистолети в ръце.

Антрим се втурна към бюрото и издърпа чекмеджето. Пистолета го нямаше там. Спомни си, че снощи го беше оставил в хотелската стая. Беше сигурен, че днес нямаше да му трябва. Денят трябваше да бъде използван за прочистване, нищо повече. А после трябваше да отлети като волна птичка там, където го чакаха парите, и да се наслаждава на отношенията с новооткрития си син, натривайки носа на Пам Малоун.

Но нищо от това вече нямаше значение. Освен частта с парите. Но за да може да им се радва, трябваше да изчезне от склада невредим.

После изведнъж му хрумна нова идея.

— Хайде — подвикна на Гари той.

Двамата изскочиха от офиса и се насочиха към работните маси. Антрим разчиташе, че Дениз и хората й щяха да предприемат стандартните предпазни мерки и да огледат предварително терена. А това щеше да му осигури времето, от което се нуждаеше.

Той грабна пластмасовия контейнер от бетонния под, постави го на близката маса и щракна ключалките. Вътре бяха подредени осем белезникави топки, наподобяващи глина. Те бяха остатъците от специалните експлозиви, които беше използвал за взривяването на гробницата на Хенри VIII в „Уиндзор“.

Опасен материал. И доста чувствителен.

На дъното на контейнера лежаха осем детонатора. Той пъхна четири от тях в четири топки и ги активира. После грабна малко дистанционно управление, оборудвано с един-единствен бутон. Пъхна останалите четири топки и детонаторите в раницата наблизо, а после хвърли телефона си в празния контейнер и щракна ключалките. Никога повече нямаше да има нужда от него.

— Вратата отзад! — подвикна на Гари той. — Кодът е три-пет-точка-седем-точка-четири-шест.

Момчето кимна и хукна към дъното на склада. Антрим измъкна дневника на Сесил изпод стъкления похлупак и го пъхна в раницата си.

Главният вход на склада се отвори с трясък. Дениз беше начело с пистолет в ръка. Също като двамата след нея. Антрим преметна раницата през рамо и хукна към Гари, който го чакаше край задната врата на трийсетина метра отнето.

— Стой! — изкрещя Дениз.

Той продължи напред.

Изтрещя изстрел. Куршумът звънна в бетона, на сантиметри от десния му крак. Той се закова на място.

Дениз и двамата нападатели го държаха на мушка. Сега трябваше да действа внимателно. Детонаторът остана скрит в дланта му, а палецът докосваше бутона.

Отвори вратата, артикулира само с устни той, извърнал глава към Гари. После бавно се обърна с лице към нападателите.

— Горе ръцете! — заповяда единият от мъжете. — Да ги виждаме!

Антрим бавно се подчини. Пръстите на дясната му ръка се разтвориха, с изключение на палеца.

— Твоят компютърен експерт каза, че ти е изпратил дешифрирания текст на Фароу Къри — подвикна Дениз.

— Така е — отвърна той. — Но нямах време да го прочета.

Тя пристъпи към работните маси и започна да разглежда струпаните върху тях крадени книги и документи.

— Петстотингодишна тайна — отбеляза тя. — Разгадана с помощта на тези книги.

На лицето й се появи самодоволна усмивка, която никак не му хареса. Мислеше се за умница, взела ситуацията в свои ръце. Беше се подиграла с него както в Брюксел, така и тук, в Тауър. Той мразеше самонадеяните жени, особено онези, чиято арогантност бе резултат от добрия външен вид, богатството и властта. А Дениз беше точно такава.

Вниманието й беше привлечено от стъкления капак.

— Къде е дневникът на Робърт Сесил?

— Няма го.

Все още не беше обърнала внимание на пластмасовия контейнер.

— Това не е хубаво, Блейк.

— Знаеш ли какво пише в него? — попита той.

— О, да. Твоят експерт беше достатъчно словоохотлив. Никак не беше трудно да се разберем. Разполагаме с копията на хард дисковете и с целия превод.

Двамата мъже стояха зад нея, вече доста по-близо до масите. Продължаваха да го държат на мушка. Високо вдигнатите му ръце бяха напълно неподвижни. Имплозивните заряди бяха уникални. Висока температура, управляема взривна вълна, минимален шум. Ефективността им произтичаше от високата температура, фокусирана към мишената. Способна да нанесе големи поражения на различни повърхности. Включително и каменните. Интензивната топлина повреждаше тяхната структура. Това беше сигурно, особено тук. Много хартия, пластмаса, стъкла и плът.

— Този дневник ни трябва, Блейк.

Разстоянието помежду им беше петнайсетина метра. Би трябвало да е достатъчно.

— Дано изгниеш в ада, Дениз! — процеди той и натисна бутона.

После се втурна към задния вход, просна се на бетонния под и запуши ушите си с длани.

Гари беше забелязал дистанционното, което Антрим държеше в дясната си ръка. Какво ли щеше да бъде въздействието на онези глинени топки, запита се той.

Отговорът на този въпрос не закъсня.

Антрим се просна на пода в мига, в който от зоната около масите изригна ослепително огнено кълбо, насочило се към него. Беше успял да деактивира електронната ключалка малко преди тримата нападатели да насочат оръжията си към Антрим. Вратата беше открехната. Тялото му се блъсна в нея и излетя навън. Горещата ударна вълна профуча над главата му и се насочи към небето. Той се надигна и погледна назад. Огненото кълбо беше изчезнало. Масите и предметите върху тях бяха обгорели до неузнаваемост. Жената и двамата мъже лежаха на пода. Овъглените им тела димяха.

Никога през живота си не беше виждал подобно нещо.

Антрим започна да се надига. Разстоянието до взрива се беше оказало достатъчно, за да го спаси от касапницата. А и огненото кълбо беше просъществувало едва няколко секунди.

Дениз и двамата мъже лежаха мъртви. Слава богу. Всичко се беше превърнало в пепел. На пода се търкаляше само каменната плоча, но и тя беше обгоряла до неузнаваемост, напълно безполезна.

Майната им на старците от Ордена на Дедал. Тримата убити агенти бяха достатъчни, за да разчисти сметките си с тях.

Преметна раницата през рамо и се измъкна навън. Гари лежеше на бетона.

— Добре ли си? — наведе се над него той.

Момчето кимна.

— Съжалявам, че трябваше да видиш всичко това.

Гари се изправи. Имаше предчувствието, че опасността все още не е отминала.

— Да се махаме от тук! — тръсна глава той.

54

Малоун мълчаливо слушаше разказа на Катлийн Ричардс. Онова, което научи за Блейк Антрим, решително не му хареса. Оказа се, че преди десетина години той бил близък с Ричардс, но връзката им приключила скандално. Тя го описа като нарцистичен индивид, който не приемал провала, особено в личните отношения. Често сменял жените, но не търпял самият той да бъде отхвърлен. В съзнанието на Малоун изплуваха думите на Матюс, изречени на кралския тенискорт. Пам ненавиждала Антрим и му отказала всякакви контакти с Гари. Вероятно и тя е била подложена на униженията, преживяни от Ричардс. Това обясняваше защо бе отказала да разкрие пред Гари самоличността на биологичния му баща.

Но Гари вече знаеше. Така поне твърдеше Матюс.

Таксито навлезе в центъра на Лондон. Скоро щяха да стигнат до хотел „Горинг“, където го чакаше Таня Карлтън. Беше й поверил флашката просто защото нямаше друг избор. Сега обаче искаше да разполага с информацията, записана върху нея.

— Ти два пъти ми се притече на помощ — обади се Ричардс.

От нея се излъчваха самоувереност и вяра в собствените способности — две безспорно положителни качества. След развода си той беше имал две връзки с жени като нея. Явно го привличаха умните и смели представителки на нежния пол.

— А защо отнесе онази разпечатка в Хемптън Корт, а после избяга? — пожела да узнае той.

— Бях убедена, че си върша работата. Сър Томас искаше флашката. Каза, че става въпрос за националната сигурност. Бях убедена, че върша онова, което трябва, и не задавах повече въпроси.

Което беше логично.

Част от съзнанието му се измъчваше от тревоги за Гари, но друга извършваше задълбочен анализ на ситуацията. Какво значение имаше, че Елизабет I е била една измамница? Защо ЦРУ проявяваше интерес към нейната тайна, а английските власти се стремяха истината да не излезе наяве? Суета? Национална гордост? Въпрос, засягащ историята на страната? Не. Със сигурност беше нещо по-важно.

Той прехвърли в съзнанието си няколко възможни сценария, а после извади телефона си и набра вашингтонския номер на Стефани Нел.

— Пълна бъркотия — въздъхна тя. — Едва преди малко научих, че вчера в катедралата „Сейнт Пол“ е бил убит агент на ЦРУ. Горе-долу по времето на твоето пристигане. Бил част от екипа на Антрим и работил по операция „Измамата на краля“.

— А аз знам кой го уби — кратко отвърна Малоун.

После той й разказа за Томас Матюс.

— Това усложнява нещата още повече — отвърна тя. — Самата аз се добрах до тази информация по един от страничните си канали. От ЦРУ пропуснаха да ме запознаят с нея, когато ми се обадиха във връзка с теб.

Нормално. В шпионския бизнес откровеността не е на почит. А колкото по-високопоставен е лъжецът, толкова повече лъже. Това беше една от причините той да харесва Стефани Нел, която беше абсолютно честна. Откровеността често й създаваше политически неприятности, но въпреки това беше оцеляла по време на няколко администрации в Белия дом, включително и сегашната, начело с президента Дани Даниълс.

Той й разказа за онова, пред което бе изправен Гари.

— Съжалявам — въздъхна тя. — Аз съм виновна, че те забърках.

— Не е точно така. Всички бяхме измамени. Сега трябва да открия Антрим.

— Ще видя какво мога да направя с шефовете му в Лангли.

— Направи го. Но не пропускай да ги информираш, че при създалата се ситуация един бесен бивш агент е готов на всичко, защото няма какво да губи.

Беше сигурен, че тази реплика щеше да ги накара да наострят уши.

— Какво ще правим с Матюс? — попита тя. — Той е извършил сериозни нарушения. Съмнявам се, че тук има хора, които ще им обърнат гръб и ще позволят смъртта на двамата агенти да остане ненаказана.

— Молбата ми е да задържиш още малко нещата, докато открия Гари.

— Смятай, че е изпълнена.

Разговорът прекъсна.

— Според мен Блейк няма да направи нищо лошо на момчето — подхвърли Ричардс.

Но той не я чу. Самият той беше поверил Гари на грижите на Антрим. Изборът беше единствено негов. Разбира се, нещата щяха да се развият по съвсем различен начин, ако Пам му беше казала името на мъжа, с когото е имала връзка. А ако беше проявила откровеност към Гари, и двамата щяха да знаят. Разбира се, той също имаше вина заради глупостта да изневерява на жена си преди шестнайсет години.

Ако… Ако…

Той си заповяда да престане да мисли за това. Не за пръв път се озоваваше в опасни ситуации.

Но никога толкова заплетени като тази, в която бе попаднал в момента.

Антрим искаше да узнае съдържанието на имейла, изпратен от компютърния експерт. Дениз умря при опит да измъкне тази информация, но той й беше дал добър урок. Онези от Ордена на Дедал го подценяваха, но той съвсем не беше некомпетентен и знаеше как да се погрижи за себе си.

След като напуснаха склада, двамата с Гари изминаха тичешком няколкото пресечки, които ги деляха от най-близката станция на метрото, и скочиха в първата появила се на перона композиция. Антрим реши да потърси някое интернет кафене, откъдето да получи достъп до защитения си акаунт и да разбере за какво става въпрос.

— Защо трябваше да убиеш онези хора? — попита Гари, след като слязоха на станция близо до „Марбъл Арч“.

Но Антрим вече беше превключил на режим оцеляване и присъствието на едно любопитно петнайсетгодишно хлапе видимо го затрудняваше. Все пак реши, че трябва да отговори на този въпрос.

— Във всяка операция участват добри и лоши хора. Онези в склада бяха от лошите.

— Но ти ги вдигна във въздуха, без да им дадеш никакъв шанс.

— А какво щеше да стане, ако него бях направил? Двамата с теб вероятно щяхме да сме мъртви или в най-добрия случай щяха да ни арестуват. И двете алтернативи не ме устройваха.

Той изрече тези думи с напрегнат и дори остър тон.

Двамата се насочиха към табелите с надпис „Изход“. Гари мълчеше, а Антрим стигна до заключението, че не бива да го отчуждава чак толкова. Той все още не изключваше възможността да започнат от там, докъдето бяха стигнали — разбира се, след като всичко приключеше. Сърцето му се сви при мисълта, че Пам може би ще спечели битката. А и Котън Малоун все още беше жив и здрав. Връщането на Гари невредим със сигурност щеше да разкара този кръвожаден булдог по-далече от него.

— Виж какво — спря на място той. — Не исках да се нахвърлям върху теб, но развоят на събитията малко ме изнерви.

— Разбирам — кимна Гари. — Всичко е наред.

Катлийн последва Малоун в хотел „Горинг“. Познаваше това място. Преди сто години човек на име Горинг убедил Уестминстърския херцог да му продаде един парцел зад Бъкингамския дворец, на който построил последния грандхотел от едуардианската епоха — само с апартаменти, снабдени с централно отопление — нещо наистина забележително за времето си. Преди тя беше имала случай да пие следобедния си чай на една от терасите и все още помнеше великолепния вкус на бисквитките с крем.

Днес обаче нямаше време за подобни удоволствия. Малоун беше видимо разтревожен. Още два пъти се опита да се свърже с Блейк Антрим, но без резултат. Тя му съчувстваше, но с нищо не можеше да му помогне. Служебната карта на АБТОП свърши работа на рецепцията, откъдето веднага им дадоха номера на стаята, в която беше отседнала Таня Карлтън. Отвори им Иън Дън, който очевидно им се зарадва.

— Вие защо не сте с Гари? — попита ги с разтревожен глас Малоун. — Нали всички трябваше да сте заедно?

Таня Карлтън седеше зад малко бюро, а близначката й стоеше права до нея. Пред тях имаше работещ лаптоп.

— Гари тръгна с Антрим — обясни Иън. — Направи го, въпреки че ние не бяхме съгласни.

— Затова реших, че трябва да се махаме — добави мис Мери. — Беше ясно, че Антрим е приключил с нас, а аз имах лоши предчувствия за онова място.

— Кое място? — попита Малоун.

Мис Мери му описа склада, разположен близо до реката.

— Някаква идея накъде тръгнаха Антрим и Гари?

— Той не каза нищо — поклати глава мис Мери. — Подхвърли, че скоро ще се върнат, но нещо ми подсказа, че това няма да се случи, и реших да се махаме. Преди това обаче Иън успя да задигне мобилния телефон на Антрим и това се оказа доста полезно.

— Как така? — вдигна вежди Малоун. — Аз от доста време се опитвам да се свържа с него именно по този телефон.

— Оставихме го в склада — обади се Иън.

Което означаваше, че Антрим не се е върнал да го търси или че се бе случило нещо друго.

— Открихме за какво става въпрос — гордо добави Таня и посочи лаптопа.

— Аз също — отвърна Малоун.

55

На тези страници аз разкривам една изключително важна тайна, която ще има големи последици, когато стане обществено достояние. Надявам се, че когато този разказ бъде разшифрован, фактът, че Нейно Величество Елизабет I не е била това, за което се е представяла, ще бъде само една любопитна подробност от историята. От баща си знам, че истината е мимолетна и променя своето съдържание в съответствие с времето и обстоятелствата. Този текст е отлично доказателство за това. Убеден съм, че читателят, който успее да стигне до него, няма да пропусне онова, което са оставили след себе си Хенри VII и Хенри VIII, а също така и думите на Катрин Пар, предназначени за самозванеца. Наградата ви за разшифрирането на този дневник е възможността да стигнете до едно място, което е било достъпно единствено за коронованите особи. Там съм оставил богатството на династията на Тюдорите. Там лежат и тленните останки на самозванеца, далече от любопитни очи, спокойни и необезпокоявани във вечния си сън. Англия имаше късмета да бъде управлявана от него, въпреки че бе нелегитимен във всяко отношение. Но нека сложим точка на угризенията. Тяхното време изтече. Аз ще легна в гроба с чисто сърце и щастлив, че няма да бъда свидетел на сгромолясването на всичко скъпо на моето семейство. Според мен допуснахме огромна грешка, позволявайки на Стюартите да стигнат до престола. Кралската власт е много повече от короната. В един момент бях решил да разкажа на Джеймс всичко, което знам. Но това беше, преди да разбера, че този човек е негоден да бъде крал. Той не знае нищо, също като всички останали. Аз съм последният. А ти, читателю, ще бъдеш първият. Направи каквото решиш с това знание. Единствената ми надежда е да проявиш онази мъдрост, която кралица Елизабет демонстрираше през всичките четирийсет и пет години на своето управление.

Онова, което търсиш, е скрито в основите на някогашното абатство „Блекфрайърс“. То било положено там далеч преди изграждането на самото абатство, а го открил монах, живял по времето на Ричард III. Достъпът до него е през някогашната винарска изба, на пода на която има замаскиран капак, скрит под една от големите бъчви. Върху нейните дъски е издълбана стара монашеска молитва: „Който пие вино, спи добре. Който спи добре, не може да прегреши. А който не прегрешава, отива на небето“.

Антрим приключи с четенето на дългата история, описана от Робърт Сесил. Седеше пред компютъра в някакво интернет кафене, а Гари стоеше до него.

— Къде е това абатство „Блекфрайърс“? — попита момчето.

Добър въпрос.

Наименованието му беше познато. То беше свързано с място, близо до Инс ъф Корт на брега на Темза. В рамките на Сити, но без никакви следи от абатство. Това име носеше само близката станция на метрото. Той придърпа клавиатурата, влезе в Гугъл, изписа БЛЕКФРАЙЪРС и потъна в четене на информацията, изскочила на екрана.

— Няма го вече — промърмори Антрим. — Абатството отдавна е изчезнало.

Обзе го чувство на безизходица. Какво да прави?

— Виж какво се появи на екрана — обади се Гари.

Антрим прикова поглед в монитора. В ъгъла се беше появил символ за имейл, получен в защитения му акаунт. Той го отвори. Изпращачът беше Томас Матюс, а темата ЖИВОТЪТ ВИ.

— Иди в другия ъгъл — разпореди той на Гари.

В очите на момчето проблесна негодувание.

— Част от работата ми в ЦРУ — поясни той. — Иди там и чакай.

После отвори съдържанието на имейла.

Антрим отмести очи от екрана. В МИ6 знаеха всичко. Какъв избор имаше сега?

Прочете инструкциите. Мястото беше наблизо. Наистина беше възможно да стигне за трийсет минути. Раницата лежеше в краката му. Вътре се намираха дневникът на Сесил и останалите експлозиви. Трябваше да прибере оръжието на някой от нападателите в склада, но в онзи момент искаше час по-скоро да се махне от там.

Той погледна към Гари, който се беше изправил край една от витрините и гледаше навън. Матюс не беше споменал нито дума за него. Но той можеше да бъде използван.

В негова полза, разбира се.

Гари беше объркан.

Биологичният му баща все по-малко приличаше на онзи, който го беше отгледал. Раздразнителен, емоционален, с остър език. Но той беше голямо момче и щеше да се справи, въпреки че новото преживяване беше съвсем различно.

Освен това беше станал свидетел на начина, по който този човек беше изпепелил три човешки същества без никакви угризения. Жената очевидно го беше познавала, тъй като два пъти го извика по име. А той миг преди детонацията беше процедил: Дано изгниеш в ада, Дениз.

Веднъж баща му беше разговарял с него на темата убийства. Това се случи преди месец, когато той, баща му и майка му бяха в Копенхаген. Нещо, което не ти харесва, но понякога си длъжен да направиш. И Гари го разбра много добре.

Но Блейк Антрим очевидно имаше друг подход. Това не го правеше непременно по-лош, само по-различен.

В момента Антрим изглеждаше ядосан. Разстроен. Загрижен. От вчерашното му самочувствие нямаше нито следа. Особено онова, което демонстрира, когато разкри, че той е бил мъжът с майка му. Нещата се бяха променили.

Гари наблюдаваше как Антрим грабва раницата и се насочва към него.

— Трябва да вървим.

— Къде?

— На мястото, посочено в дневника. Вече знам къде се намира то.

— А баща ми?

— Няма начин да се свържа с него. Дай да видим за какво става въпрос, а после ще измислим как да го намерим.

Това звучеше логично.

— Но ще се наложи да направиш нещо за мен — добави Антрим.

56

Малоун беше готов за действие. Трябваше да предприеме нещо. Каквото и да е. Но не беше наясно за пътя, по който трябваше да поеме. Не можеше да влезе в контакт с Блейк Антрим, не можеше да открие Гари. За това се ядосваше най-вече на себе си, защото цяла нощ беше вземал поредица от лоши решения. И заради тази небрежност сега синът му беше в опасност. Мис Мери и Таня му показаха дешифрирания дневник на Робърт Сесил и му дадоха възможност да го прочете в цялост. А също и на Катлийн Ричардс да се запознае с него.

— Абатството „Блекфрайърс“ отдавна не съществува — обяви Таня.

Поредната лоша новина.

— На неговото място е изградена станция на метрото, която в момента е затворена за основен ремонт.

Той мълчаливо изслуша разказа на сестрите за старата гара, построена на мястото още през XIX век. По-късно към железопътните линии се прибавили и линиите на метрото. Миналата година сградата била разрушена, а на нейно място постепенно се оформила модерна, изцяло остъклена станция. От известно време насам там не спирали железопътни композиции, но метрото продължало да функционира.

— Бъркотията е огромна — обобщи мис Мери. — Навсякъде се строи, околните улици са затворени. Самата станция е точно на брега, съвсем близо до една много оживена улица.

— Искаш да кажеш, че една четиристотингодишна загадка се е озовала в задънена улица?

— Това ли е причината за повишения интерес на СИС? — добави Ричардс. — Какво му пука на Томас Матюс, ако там няма нищо?

Отговорът беше прост.

— Значи има — промърмори Малоун.

Той набързо прехвърли в съзнанието си възможностите, с които разполагаше, и с неудоволствие установи, че те са съвсем малко. Да не предприема нищо? Никога. Отново да се обади на Стефани Нел? Това беше възможно, но часовата разлика щеше да забави нещата. Да се опита сам да открие Антрим? Невъзможно. Лондон бе твърде голям град.

Следователно имаше само един избор.

— Можеш ли да се свържеш с Матюс? — обърна се той към Ричардс.

— Имам един номер — кимна тя.

— Набери го — отсече той и посочи стационарния телефон в апартамента.

Катлийн прости на Малоун за безцеремонното отношение. Кой би могъл да го обвинява? Човекът се намираше в затруднение, от което можеше да го измъкне само онзи тип, който се беше опитал да убие и двама им. Оказа се, че шпионският бизнес е безкрайно далече от нейната всекидневна работа. Нещата неочаквано се променяха всяка минута, без да има време за реакция. Всъщност тази част й харесваше. Но продължаваше да се чувства объркана, защото не знаеше кой на чия страна играеше и къде точно бе нейното място.

Слава богу, че все още беше жива и здрава. И в играта.

Тя набра цифрите от листчето, което й беше дал Матюс. Насреща вдигнаха веднага след втория сигнал.

— Очаквах да се обадиш по-рано — прозвуча в ухото й познатият глас на Матюс.

Без да отговори, тя подаде слушалката на Малоун.

— Слушай ме много внимателно! — изсъска Малоун. — Синът ми е бог знае къде, без дори да предполага в каква ситуация е попаднал.

— Не е попаднал, а е бил насочен към нея.

— С твоята благословия, нали? Аз не знаех, но ти си знаел през цялото време. Възползва се от мен по същия начин, по който се възползва от Ричардс!

— Поддържах връзка с Блейк Антрим и нищо повече.

Именно това искаше да чуе Малоун.

— С него ли е Гари?

— Да. В момента бягат, защото Антрим уби трима от моите агенти.

— Как?

— Решил, че те са враговете му, и ги вдигнал във въздуха.

— А Гари?

— Бил е там, но нищо му няма.

Лошо. Беше време да изиграе основния си коз.

— Притежавам флашката с пълната дешифровка на дневника на Робърт Сесил. Вече я прочетох, а това означава, че никога няма да я забравя.

— Аз също разполагам с дешифровката.

— Но аз вече знам за какво става въпрос. — Той замълча за момент, после добави: — Ирландия.

Мълчанието насреща потвърди подозренията му.

— Какво искаш? — обади се най-накрая Матюс.

— Сина си. Плюс свободата да заминем.

— А какво ще стане с онова, което вече знаеш?

— То ще ми бъде застраховката ми срещу евентуални действия от твоя страна. Само с едно кликване на мишката ще изпратя съдържанието на флашката на Стефани Нел. Всъщност току-що го качих на компютъра. Искаш ли да го изпратя в Америка? ЦРУ вероятно ще бъдат доволни, като научат, че са участвали в издирването на нещо съвсем реално. Освен това ще се зарадват, че си убил двама от техните хора. Може би ще ти го върнат, като разпространят новината по целия свят просто за да натрият носа на Даунинг стрийт.

Матюс звучно се разсмя.

— И двамата знаем, че ако направиш това, аз няма да спечеля нищо. Но от друга страна, ти имаш какво да губиш. Сина си.

— Тук си прав, негоднико. Затова нека прекратим празните приказки и да сключим сделка.

— Знам накъде се е насочил Антрим. Той също разполага с дешифровката на Сесил.

— Абатството „Блекфрайърс“ отдавна го няма.

— Аха, значи знаеш и това. Да, така е. Но светилището на Тюдорите си е на мястото. Ще ми дадеш ли флашката, ако ти предам Антрим?

— Дори да кажа „да“, все още мога да разкажа всичко на Вашингтон.

— Можеш, но няма да имаш физически доказателства и това ще им върже ръцете. А по повод агентите им ще ти кажа, че те са отговорни за смъртта на повече от двама мои агенти. Затова съм готов да поема риска.

Малоун имаше своите резерви по въпроса, но все пак каза онова, което се очакваше от него:

— Имаме сделка.

— В такъв случай трябва да дойдеш тук.

Включеният високоговорител на хотелския телефон даде възможност на Иън и трите жени да чуят целия разговор. Малоун правеше всичко възможно да контролира стареца, сдържайки гнева си и използвайки мозъка си. Иън го разбираше много добре, тъй като на улицата правеше същото, за да оцелее. Но едновременно с това се чувстваше гузен. Все пак той беше откраднал флашката, той беше напръскал стареца с лютивия спрей, той беше избягал в Америка, а после и от онази преустроена конюшня.

Но се върна. За да открадне телефона на Антрим, който съдържаше разшифрования текст. Без него Малоун нямаше да има никакъв коз за преговори. Тоест беше свършил нещо полезно.

Но въпреки това се чувстваше отговорен за тревогите, които му причиняваше. И искаше да му помогне.

Малоун прекъсна разговора. Обърна се и срещна погледа на Катлийн Ричардс, давайки си сметка, че всички бяха чули думите на Матюс.

— Не можеш да му имаш доверие — поклати глава Катлийн.

— На мен ли го казваш?

Мислите му бясно препускаха. Трябваше да проведе още един разговор. Вдигна слушалката и набра номера на Стефани Нел в Америка.

— На път съм да се ангажирам с Томас Матюс — обяви той, а после й разказа последния развой на събитията. — Искам откровен отговор, без шикалкавене — каза в заключение той. — От ЦРУ обясниха ли ти подробностите по операция „Измамата на краля“?

— Въпросът ти означава, че вече знаеш отговора — отвърна тя.

И наистина беше така.

— Ирландия, нали?

Бившата му шефка започна да обяснява.

Съвременните проблеми започнали през 1966 г. и приключили през 2003-та. Насилието отнело живота на 3703 души, а близо 40 000 били ранени. Това са шокиращи цифри предвид факта, че по онова време в Северна Ирландия живеели едва 900 000 протестанти и около 600 хиляди католици. Това били три кошмарно дълги десетилетия на насилие, недоверие, страх и омраза, които разкъсвали страната и постепенно се прехвърлили в Англия и Европа.

Но семената на този конфликт били посети в далечното минало.

Някои експерти са на мнение, че всичко започнало след инвазията на Хенри II в Ирландия през 1169 г. Но по-реалистичните предположения сочат, че началото било поставено от династията на Тюдорите. Хенри VIII бил първият, който проявил интерес към Ирландия. Той нахлул в страната, окупирал Дъблин и околностите му, а после постепенно разширил зоната си на влияние, изпробвайки успешно новите оръжия, с които укротил и подчинил местните лордове. Успехът му бил толкова голям, че през 1541 г. ирландският парламент го провъзгласил за крал на Ирландия. Реакцията била незабавна. Появили се бунтовнически фракции, които трябвало да бъдат укротявани с оръжие. Проблемът бил там, че Ирландия била традиционно свързана с Рим и папата, докато Хенри изисквал подчинение на своята нова протестантска религия.

Така възникнало духовното разделение. Местните ирландски католици срещу новопоявилите се английски протестанти.

По време на краткото управление на следващите двама Тюдори — Едуард VI и Мери, Ирландия играела второстепенна роля. Но това се променило при Елизабет I.

Самата Елизабет смятала острова за диво място и предпочитала да го игнорира. Но серия бунтове, подкопаващи устоите на цялата й външна политика, я принудили да действа. Изпратила многобройна армия за потушаване на бунтовете, а след това като допълнително наказание конфискувала голяма част от земите на Ирландия. Този акт сложил край на влиянието на галските кланове и династиите, които съществували там от векове. Те били обявени за собственост на короната, а Елизабет започнала да ги раздава под аренда на английски колонизатори, които създали големи плантации. Началото на тази конфискация било поставено от Хенри VIII, продължила в ограничени мащаби при Едуард и Мери, процъфтяла при Елизабет и стигнала своя връх при нейния наследник Джеймс I. В страната нахлула огромна армия заселници от Англия, Шотландия и Уелс, за да обработват новопридобитите земи. Идеята била Ирландия да бъде превзета отвътре от англичаните, които били лоялни на короната. Английският се наложил като официален език, както и английските традиции и нрави. Ирландската култура била осъдена на изчезване.

Всичко това посяло семената на остър културен и религиозен конфликт, който щял да продължи векове. Ирландските католици националисти срещу английските протестанти юнионисти.

През 1640-те се появил Кромуел, който избил хиляди хора. Ирландското въстание през 1790-те било потушено с изключителна жестокост. Гладът през 1840-те довършил останалото. В края на XIX и началото на XX век се направил опит за вътрешно управление. Властта преминала в ръцете на Парламента в Дъблин, но той останал подчинен на Лондон. Това бил фарс, който задълбочил разделението. Ирландското общество ставало все по-войнствено и радикално. През 1919 г. Ирландската републиканска армия започнала война за независимост с Англия. Нейният край обаче не удовлетворил нито една от двете страни. Ирландия останала с 26 графства от 32. Всички те били на юг, където доминирали католиците националисти. Другите шест били на север, където мнозинство били протестантите юнионисти. Там се обособила отделна държава, наречена Северна Ирландия.

След което избухнало насилието.

Възникнали една след друга фракции със собствена радикална програма. Размириците станали нещо обичайно. Католическото малцинство в Северна Ирландия се чувствало застрашено и започнало да нанася удари. Юнионистите реагирали и се установил омагьосан кръг от удари и контраудари. Всички опити за създаване на коалиционно правителство се провалили. Ирландците от Юга и националистите от Севера искали да прогонят английските протестанти. В същото време протестантите юнионисти потърсили закрилата на Лондон за своите права и земи, тъй като именно английската корона им отпуснала тези земи. Шестте графства, които образували Северна Ирландия, били конфискувани от Елизабет, което означавало, че всеки нов собственик се ползвал от закрилата на короната. Като минимум юнионистите настоявали Лондон да защити юридическите им права.

И Лондон го направил. Като изпратил войска срещу националистите.

В резултат размириците се увеличили. Националистите пренесли конфликта в Лондон и Европа. Бомбените атентати станали често явление на целия континент. През 1998 г. било постигнато крехко примирие, което продължава и до днес. Но двете страни останали подозрителни една към друга и само формално изразили готовност да работят съвместно за предотвратяването на нови кръвопролития.

Корените на конфликта остават. Продължава дебатът, стартирал преди много години. И враждебността остава.

Националистите настояват за обединена Ирландия, управлявана от ирландци. Юнионистите държат Северна Ирландия да остане част от Великобритания.

Иън слушаше разговора между четиримата възрастни. След като затвори телефона, Малоун обясни, че бившият му шеф — жена на име Стефани Нел, бе потвърдила интереса на Антрим към Северна Ирландия и към освобождаването на арабски терорист от шотландски затвор. Американците искали от Англия да попречи на това и за да я притиснат, възнамерявали да открият доказателства за фалшивата самоличност на Елизабет I, поставяйки под съмнение дългогодишното й управление и най-вече законността на създаването на Северна Ирландия.

— Каква безразсъдна схема — отбеляза Малоун.

— И опасна — добави Ричардс. — Сега вече разбирам защо е загрижен Матюс. Това лесно може да се превърне в искрата, която ще предизвика нова вълна от насилие в Северна Ирландия. В момента има спорадични прояви и от двете страни. Битката със сигурност не е приключила. Противниците просто изчакват удобен повод, за да започнат отново да се избиват.

— Мирът беше сключен просто защото нямаше друг полезен ход — добави Таня. — Англичаните са си в Северна Ирландия и нямат никакво намерение да я напускат. А убиването на хора не доведе до нищо.

— Представете си какво ще стане, ако истината излезе наяве — промълви мис Мери. — Разбира се, ако Елизабет Първа действително е била фалшива кралица. Това означава, че всичко, направено по време на нейното управление, е измама. Невалидно и незаконно.

— Включително всяка педя конфискувана земя и всяко поземлено дарение в Северна Ирландия — добави Малоун. — Всичко става незаконно. Елизабет конфискувала земята на всичките шест графства, които съставлявали Северна Ирландия.

— Но дали това ще бъде валидно след цели петстотин години? — попита Таня.

— Абсолютно — отвърна Малоун. — Все едно че съм ти продал къщата си и ти живееш в нея десетки години, но някой ден се появява човек, който представя доказателства, че сделката помежду ни е била измама. Преди всичко защото аз не съм имал право да ти прехвърлям чужда собственост. Елементарно вещно право. Сделката става невалидна, без никакви юридически последствия. Всеки съд — тук или в Америка, без колебание ще възстанови правата на истинския собственик на земята, обезсилвайки моето прехвърляне като незаконно.

— Тази битка ще се решава в съда — добави Ричардс.

— Но ще бъде спечелена от ирландците.

— Работата е там, че истината ще бъде предостатъчна за възобновяването на кръвопролитията между юнионисти и националисти — въздъхна Катлийн. — С тази разлика, че този път те ще имат законното право да се борят. Почти чувам призивите на ирландските националисти, които от петстотин години насам се борят за прогонването на англичаните: Вашата фалшива кралица окупира страната ни и открадна земята ни. Най-малкото, което може да направите, е да ни я върнете и да се махнете! Но това няма да стане. Лондон ще се противопостави, защото е длъжен да го направи. Никога досега не са изоставяли юнионистите в Северна Ирландия и нямат причини да го правят и сега, защото там са инвестирани милиарди. Лондон ще бъде принуден да се бори за тях — независимо дали в съда, или на улицата. И това ще бъде жестока и безпощадна война, защото никой няма да отстъпи.

— Точно така — съгласи се Малоун. — Но проблемът може да бъде решен много просто — достатъчно е вашето правителство да забрани на шотландците да освободят един терорист и убиец и да го върнат на Либия.

— Аз също не харесвам това решение. Но това не оправдава безразсъдната тактика, до която се прибягва. Знаеш ли, че хиляди може да загинат?

— Точно затова ще предам флашката на Матюс — отвърна Малоун.

— А какво ще стане с Иън? — попита Ричардс.

— Добър въпрос — обади се момчето. — Какво ще стане с мен?

— Знаеш, че Матюс те иска мъртъв, нали? — погледна го Малоун.

Момчето кимна.

— Въпросът е докъде е решил да стигне при разчистването на тази бъркотия — добави американецът. — Особено сега, когато истината е известна на доста повече хора. Той трябва да запушва много дупки, но аз ще се погрижа и за тях.

Той се обърна към Ричардс и добави:

— Трябва да тръгваме.

— Сър Томас изобщо не спомена, че и аз ще отида.

— Имам нужда от помощта ти.

— И аз идвам! — обяви Иън.

— Глупости! По телефона Матюс не каза нито дума за теб, а това означава две неща. Първо, че не знае къде си, и второ, че чака да си тръгнем, за да се заеме с теб. Според мен е първото. За кратко време се случиха твърде много неща и той не може да знае всичко. Ако знаеше, вече щеше да се е задействал. Освен това искам да си на сигурно място, за да мога да се спазаря за твоята сигурност. Нещо, което няма как да направя, ако попаднеш в ръцете му.

Малоун се обърна към близначките и добави:

— Оставате тук с Иън и чакате да ви се обадя.

— А какво ще стане, ако не се обадиш? — попита мис Мери.

— Ще се обадя.

57

Антрим тръгна към строежа заедно с Гари. Старата метростанция „Блекфрайърс“ беше разрушена, а на нейно място се издигаше все още недовършена лъскава сграда с остъклена фасада. Временна ограда отделяше строителната площадка от тротоара, а стотина метра по-нататък тъмнееха водите на Темза. Над тях се извиваше наскоро реконструиран железопътен мост във викториански стил, върху който се строеше модерна железопътна гара. Някъде беше чел, че това е първият транспортен център в Лондон, построен над вода.

През процепите на заграждението не се виждаха работници. Наистина, беше събота, но на подобни строежи би трябвало да се работи непрекъснато. Матюс го беше насочил именно към тази част на обекта. Вдясно се виждаше широк и оживен булевард, пресичащ Темза в южна посока. Антрим все още носеше раницата с експлозивите — единственото оръжие, с което разполагаше в момента. Не искаше да бъде безпомощен, в случай че отново му заложат капан.

По разровената земя беше разпръсната тежка строителна техника. Множество дълбоки ровове с железопътни релси на дъното чезнеха по посока на речния бряг и строящата се гара на моста.

Той помнеше това място от годините на младостта си. Една наистина много оживена гара, която денонощно гъмжеше от хора. Но не и днес. Строителната площадка беше абсолютно безлюдна.

Напълно подходяща за намеренията на Томас Матюс.

Досега Антрим стриктно беше следвал неговите инструкции. Но дойде време и за някои импровизации.

Малоун пътуваше с метрото от „Белгрейвия“ към една станция близо до Инс ъф Корт и „Блекфрайърс“. Катлийн Ричардс седеше до него. Съзнанието му продължаваше да е заето с информацията, която получи половин час по-рано от Стефани Нел.

— ЦРУ се опитва да спаси каквото може — беше казала тя. — Още преди четирийсет години група ирландски юристи направили опит да докажат, че Елизабет Първа била фалшива кралица. Става въпрос за легендата, наречена „Момчето от Бизли“…

— Същата, за която пише Бром Стокър?

— Името. Тук трябва да признаем, че тези хора направили всичко възможно да принудят англичаните да напуснат Северна Ирландия по мирен и ненасилствен начин. По онова време размириците били в разгара си. Всеки ден умирали хора. Положението изглеждало безизходно. Крайната им цел била да докажат в съда, че претенциите на англичаните към земите им били безпочвени. Такъв юридически прецедент би разчистил пътя към обединяването на Ирландия.

— Умно. По онова време идеята им била добра, но днес вече не е така.

— Съгласна съм. Най-малката искра може да доведе до възобновяване на насилието. Но ЦРУ е притиснато до стената. Положили много усилия да открият Ал Меграхи и да го изправят пред съда. И никак не били съгласни той да бъде пуснат на свобода просто ей така. Белият дом настоявал за конкретни действия, независимо какви, и в Лангли решили, че малко рекет може да свърши работа. За съжаление, пропуснали един важен факт: действащият президент не одобрявал подобни действия, особено когато били насочени към съюзник.

Това наистина беше така.

— Току-що имах разгорещен спор с директора на ЦРУ — продължи Стефани. — Засега Белият дом няма представа за операцията, която се провежда в момента, и той иска положението да остане без промяна. Още повече че самата операция върви към провал. Но намесата на СИС означава огромен скандал, който може да избухне всеки момент.

— Затова разчитат на мен, за да разчистя бъркотията.

— Нещо такова. За съжаление, прехвърлянето на затворника е решено и ще се осъществи съвсем скоро. Оттук и промяната в непосредствените задачи — най-вече да не се позволява на медиите да раздухат този въпрос. По всичко личи, че англичаните знаят всичко за операцията. Единственият плюс за нас е, че те явно не желаят и светът да узнае това.

— Лично мен изобщо не ме интересува какво желаят и какво не.

— Разбирам те много добре. Ти мислиш само за сигурността на Гари, но в момента той е при Антрим, а в Лангли нямат никаква представа за местонахождението му.

Затова той беше принуден да се свърже с Матюс. И в момента се приближаваше към поредния капан.

— Какво очакваш от мен? — попита Ричардс.

Той се обърна да я погледне и отвърна с въпрос:

— Защо си отстранена от работа?

Тя очевидно се изненада, че той знае.

— Исках да арестувам определени хора и това предизвика суматоха. Нищо ново за мен.

— Много добре — кимна Малоун. — Точно сега имам нужда от малко суматоха. Всъщност от голяма суматоха.

Иън не беше доволен от отказа на Малоун да го вземе със себе си. Не беше свикнал да му нареждат какво да прави. Винаги решаваше сам. Дори мис Мери не можеше да му заповядва.

— Всичко това е невероятно — обади се Таня. — Дори не мога да си представя как ще се отрази на историята на Англия.

Иън обаче не се интересуваше от историята на Англия. Той искаше да бъде в центъра на събитията. А това беше станцията „Блекфрайърс“.

Седеше на един от столовете и напрегнато мислеше.

— Гладен ли си? — попита мис Мери.

Той кимна.

— Ще ти поръчам нещо — каза тя и се насочи към телефона в далечния край на стаята.

Сестра й седеше пред компютъра. Той скочи, отвори вратата и се озова в коридора. Стълбите му се сториха най-подходящият път и той се стрелна към светещата табела.

Вратата зад гърба му се отвори. Обърна се и срещна загрижения поглед на мис Мери. Нямаше нужда от думи. Насълзените й очи бяха достатъчно красноречиви. Жената не искаше той отново да изчезне. Но по погледа й личеше, че е безсилна да го спре.

— Бъди внимателен — прошепна тя. — Много внимателен!

Гари последва Антрим към вътрешността на строителната площадка. Поеха по тясна разкаляна пътечка, която заобикаляше тежките машини. Дъното на най-големия изкоп беше запълнено с бетон. Следобедното слънце беше успяло да изсуши седемметровите му стени. На по-късен етап съоръжението щеше да бъде засипано с пръст, но в момента всичко беше открито — стени, покрив, кабели и тръби. Огромният бетонен правоъгълник се простираше петдесет метра по-нататък и опираше в брега на реката. Там се спускаше надолу и изчезваше под платното на затворената крайбрежна улица.

Двамата започнаха да се спускат към дъното му, използвайки една от многото дървени стълби, опрени в стените. Пред очите им се появи широка пукнатина, тънеща в мрак. Момчето примигна няколко пъти, за да свикнат очите му. Вляво се издигаше отвесна бетонна стена, вдясно се виждаха големи купчини пръст. Тук пътеката беше суха и добре отъпкана.

Антрим спря и му направи знак да пази тишина. Не се чуваше нищо освен далечния грохот на трафика.

В стената пред тях се очерта тесен процеп. Антрим се насочи натам, надникна вътре и махна на Гари да се приближи.

Оказа се, че това е тесен тунел, подготвен за полагане на релси. Готовият кофраж беше осветен от ярки луминесцентни лампи. Как да се ориентира в тази бъркотия, запита се той. Може би онзи имейл в интернет кафенето съдържаше съответните инструкции.

Антрим скочи на чакълестия насип и внимателно тръгна напред. Хладният въздух беше напоен с миризмата на мокра кал и съхнещ цимент. От двете страни на насипа имаше още метални триножници с прикрепени към тях прожектори. По приблизителните му изчисления се намираха най-малко седем-осем метра под земята, точно под недовършената сграда с остъклената фасада. Не след дълго стигнаха до широка площадка, която водеше към дълбоки шахти, спускащи се под наклон още по-дълбоко в земята.

— Това е фоайето за пътниците, които ще се спускат от станцията към бъдещите тунели — шепнешком поясни Антрим.

Гари надникна в близката шахта. Следващото ниво беше на петнайсет метра по-надолу. Нямаше нито стълбища, нито ескалатори. Дъното на шахтата беше осветено и това им позволи да зърнат още една дървена стълба, опряна в стената.

— Трябва да слезем долу — каза Антрим.

Катлийн последва Малоун, който напусна станцията на метрото и се насочи към ескалаторите. Когато излязоха на повърхността, пред очите им се разкри чудесна гледка към купола на „Сейнт Пол“, недалече от брега на Темза. На петдесетина метра по-нататък се виждаше станцията „Блекфрайърс“. И двамата бяха отказали да се разделят с оръжията си. Малоун й обясни какво трябва да прави, а после млъкна. Тя не започна да спори, макар да беше сигурна, че ги чака капан.

Безспорно Томас Матюс беше господар на положението, тъй като знаеше къде се намира Антрим. Но Малоун благоразумно поиска доказателства за присъствието на Гари.

А сега трябваше да чакат.

Телефонът на Малоун завибрира, сигнализирайки за входящ имейл. Той го отвори и видя, че към него е прикачен видеофайл.

Още едно натискане на бутона и на екрана се появиха фигурите на Блейк Антрим и Гари, които се намираха на нещо като строителна площадка в затворено пространство без прозорци. Антрим се приближи към някаква дървена стълба и заслиза по нея. Гари го последва.

Посланието в имейла беше кратко:

Ричардс забеляза загриженото изражение на лицето на Малоун, но и самата тя беше объркана. Нямаше как да разберат къде са заснети тези видеокадри. Оставаше им да гадаят.

Станцията „Блекфрайърс“ на около километър от тук. Намираха се в непосредствена близост до Инс ъф Корт. Там, където само ден по-рано беше започнало всичко.

— Направи онова, за което те помолих — каза Малоун. После той се обърна и се отдалечи.

58

Антрим скочи от стълбата върху широка площадка, която явно щеше да се превърне в перон. На метър и половина под нея проблясваха релси, които чезнеха в насрещния тунел. Оборудвани със сигнални лампи и табели, предупреждаващи за включено високо напрежение. Две от главните линии на лондонското метро — „Съркъл“ и „Дистрикт“, по маршрут изток-запад прекосяваха „Блекфрайърс“. Всяка седмица оттук преминаваха милиони пътници. Без влаковете да спират, разбира се, но и без никаква възможност да бъдат отклонени по алтернативен маршрут.

Гари също се спусна по стълбата и застана до него.

Площадката беше добре осветена от няколко подвижни прожектора, монтирани на метални триножници. Стената зад нея беше частично облепена с вишневи мозаечни плочки, а по самия перон бяха безразборно нахвърляни всякакви строителни материали.

— Господин Антрим — прозвуча гробовен глас и той стреснато се обърна.

Томас Матюс стоеше на петнайсетина метра от него, този път без прословутия си бастун.

— Насам — направи му знак възрастният мъж.

Малоун навлезе в Инс ъф Корт, повтаряйки си наум инструкциите на Томас Матюс. Точно под краката му течеше река Флийт, която извираше на около шест километра на север. В продължение на много години реката била един от основните водоизточници на Лондон. Но още през Средновековието била силно замърсена от живеещите наоколо. В един момент вонята станала толкова непоносима, че викторианските инженери се принудили да вкарат водите в тунел, превръщайки Флийт в най-голямата подземна река на града. Той беше чел за лабиринтите от тунели, пресичащи „Холборн“ и насочващи течението към Темза.

— Иди в Инс ъф Корт и търси Голдсмит Билдинг, на север от Темпъл Чърч — беше казал Матюс. — В мазето й има проход, който ще бъде отворен и ще те чака.

— А после?

— Ще следваш електрическите кабели.

Малоун зави надясно и пое по Кингс Бенч Уок. Не след дълго влезе в пълния с неделни посетители църковен двор и се насочи към Темпъл Раунд. Забеляза тухлената сграда с надпис „Голдсмит“. Влезе през главния вход и пусна резето след себе си. В дъното на късия коридор се виждаше стълба, която го отведе в подземие, облицовано с дялани камъни. От ниския таван висяха две голи крушки. Срещу стълбата се виждаше квадратен отвор с вдигнат железен капак.

Малоун се приближи и надникна.

Триметрова метална стълба се спускаше към пръстения под. Пътят към Гари. Единственият, който беше на негово разположение.

Гари скочи от бетонната платформа и последва елегантно облечения възрастен мъж към вътрешността на тунела. По стените му на всеки петнайсет метра имаше осветителни тела. Някъде в далечината се появи грохот, който бързо нарастваше. Старецът спря, обърна се и махна в обратна посока.

— По релсите тече ток, затова внимавайте. Придържайте се близо до стената. Високото напрежение може да ви убие.

Гари видя светлина в изхода на тунела от другата страна на новия перон. Грохотът нарастваше, появиха се и вибрации. В следващия миг на релсите изскочи влак с осветени вагони, пълни с хора. Той профуча покрай тях, принуждавайки ги да се залепят за стената. След секунди вече го нямаше. Грохотът заглъхна, въздухът се успокои. Старецът отново тръгна напред към метална врата, до която чакаше друг мъж.

— Момчето остава тук — обяви Матюс.

— То е с мен — възрази Антрим.

— В такъв случай ти също не можеш да продължиш.

Антрим замълча.

— Баща ти те чака в катедралата „Сейнт Пол“ — обърна се към Гари възрастният човек. — Този господин ще те заведе при него.

— Откъде познавате баща ми?

— О, знаем се от много години. Обещах му, че ще те върна при него.

— Върви — обади се Антрим.

— Но…

— Просто го направи — настоя с равен глас агентът. Очите му се бяха изпразнили от съдържание. — Ще се видим в Копенхаген. Тогава ще поговоря с баща ти.

Но нещо в поведението му подсказваше, че това няма да се случи. Нито в Копенхаген, нито където и да е.

Непознатият се приближи към тях, свали раницата от раменете на Антрим и дръпна ципа.

— Имплозивни заряди — обяви Матюс, след като хвърли бегъл поглед върху съдържанието й. — Не съм и очаквал нещо друго. С тях ли взриви гробницата на Хенри Осми?

— И убих трима членове на Ордена на Дедал — кимна Антрим.

Възрастният мъж го изгледа продължително.

— В такъв случай си ги запази — отвърна след паузата той. — Може би ще ти потрябват.

— Дай дистанционното — подхвърли Антрим, обръщайки се към Гари.

Първоначалната му идея беше да държи експлозивите в активно състояние, с готови за действие детонатори. А дистанционното да остане у Гари с надеждата, че никой няма да го претърси за оръжие.

Но нещата очевидно бяха претърпели промяна.

— Искам да остана — промълви Гари.

— Невъзможно — поклати глава възрастният мъж и кимна към непознатия, който го хвана за ръката и му направи знак да го последва.

— Мога да вървя и сам — изтръгна се от хватката му Гари.

Антрим и старецът се насочиха към отворената врата.

— Накъде води тази врата? — попита Гари.

Никой не му отговори.

Иън беше горд със себе си. Успя да открадне една абонаментна карта със светкавична бързина и се спусна в метрото. Хвана влака, който прекосяваше Лондон и спираше източно от „Блекфрайърс“. Умишлено пропусна станцията „Темпъл“, на която щяха да слязат Малоун и Ричардс, за да се насочат към Инс ъф Корт. А той щеше да го направи от противоположната страна. По време на пътуването обмисли следващите си действия. Не беше сигурен какво точно ще се случи, но все пак беше по-добре да е тук, отколкото да чака в хотелската стая.

Съжаляваше, че беше обидил мис Мери. От изражението й беше ясно, че тя не иска той да ходи никъде. Може би сега трябваше да се довери на нейната преценка и да я послуша.

Скоро той видя строителната площадка, от двете страни на която минаваха платната на оживения булевард. Вдясно се виждаше масивният купол на „Сейнт Пол“. Площадката беше заобиколена от временна ограда, но той успя да се шмугне вътре през един от процепите. Озова се сред купчини отпадъци, покриващи изсъхналите храсти. Не видя никого, но това не му попречи да вземе предохранителни мерки, напредвайки внимателно сред разхвърляните навсякъде строителни материали и техника.

Не след дълго се добра до основната сграда и се промъкна вътре. Боклуци заскърцаха под подметките му. После долови гласове.

Вдясно от него имаше скеле, в основите на което бяха струпани кашони и празни каси. Той бързо се шмугна между тях.

Катлийн навлезе в строителната площадка „Блекфрайърс“ от запад и започна да си пробива път към новата сграда на станцията с пистолет в ръка. Малоун не пожела да я вземе със себе си, тъй като Матюс изрично беше подчертал, че го иска сам. Но в замяна на това той я бе помолил да провери площадката и да бъде в готовност. Матюс каза, че Антрим се е спуснал под гарата „Блекфрайърс“, а изпратеният от него видеозапис потвърди, че агентът действително се намира на някакъв строеж в компанията на Гари Малоун. Логично беше да се допусне, че става въпрос именно за този строеж, и затова Малоун я бе помолил да разузнае. А накрая бе използвал и една дума, която значеше много.

Импровизирай.

Тя внимателно продължи напред и скоро се озова в един истински лабиринт от платформи и коридори, всичките осветени от ярки прожектори. Съмняваше се, че някой ги е оставил включени за целия уикенд. От всичко, което беше прочела за този проект, ставаше ясно, че тук се работеше седем дни в седмицата главно поради кратките пускови срокове. Но къде бяха работниците? СИС със сигурност се бяха погрижили да ги преместят на друго място поне за днес.

Във вътрешността на новата сграда очите й попаднаха на нещо познато. От онзи видеозапис.

Напрегна поглед към широк отвор в пода, от който се слизаше на по-долното ниво — там, където мътно проблясваха коловозите на метрото. До тях се стигаше по множество дървени стълби, точно като онази, която беше използвал Малоун.

После долови някакъв шум. Вдясно от себе си. На нейното ниво.

Обърна се и тръгна натам.

Иън проследи с поглед Гари Малоун и непознатия мъж с него. Висок, млад. Без съмнение ченге.

— Не искам да си тръгвам — оплака се Гари.

— Това не зависи от теб — отсече ченгето. — Хайде, мърдай.

— Ти ме лъжеш. Баща ми не е в „Сейнт Пол“.

— Там е. Ела и ще видиш.

Гари се закова на място и поклати глава.

— Връщам се обратно!

Мъжът измъкна пистолет изпод якето си и го насочи в главата му.

— Тръгвай пред мен! — изсъска той.

— Какво, ще ме застреляш ли?

Смело момче, поклати глава с уважение Иън. За съжаление, самият той се съмняваше в отговора, който очевидно очакваше Гари.

Умът му бясно препускаше. Какво да прави?

После изведнъж му просветна. Точно както в онази кола преди месец. В компанията на Матюс и другия мъж, който искаше да го убие. Найлоновата торбичка със съкровищата му остана в книжарницата на мис Мери, но за всеки случай той беше извадил ножа и флакончето с лютив спрей. В момента бяха в джоба му.

Усмихна се. Веднъж се беше получило. Защо да не стане и втори път?

Гари гледаше пистолета и не помръдваше. Беше малко изненадан от собствената си смелост, но в момента мислеше повече за сигурността на баща си, отколкото за своята. И за Антрим, който просто го беше изоставил. От което го заболя.

Той долови някакво движение с периферното си зрение и рязко се завъртя. Иън крачеше към тях.

Този пък какво търси тук, по дяволите?

Мъжът с пистолета също го забеляза.

— Тук влизането е забранено! — подвикна той.

— Аз пък постоянно се разхождам из това място — нехайно отвърна Иън, продължавайки да се приближава.

Мъжът очевидно си даде сметка, че държи пистолета си, насочен в главата на момчето, и леко наведе дулото. Което потвърди хипотезата, че стрелба няма да има.

— Ти ченге ли си? — подхвърли Иън.

— Да, ченге съм. А ти не трябва да си тук.

Иън спря на крачка от тях. Дясната му ръка се стрелна напред, разнесе се съскането на спрей. Мъжът с пистолета нададе дрезгав вик и вдигна ръце към очите си. Иън вдигна крак и го заби в слабините му. Човекът се прегъна на две и рухна на бетона.

Момчета се обърнаха и си плюха на петите.

— Чух какво ти каза онзи тип — подхвърли Иън, без да намалява ход. — Баща ти не е в „Сейнт Пол“, а тук.

— А аз знам къде точно.

59

Сводестият таван на тесния проход беше толкова нисък, че Антрим се принуди да сгуши глава в раменете си. Отгоре бяха прикрепени кабели за високо напрежение, между които приблизително на всеки двайсет и пет метра имаше голи крушки, скрити зад предпазни решетки. Ярката им светлина буквално режеше очите му.

— Открихме тези тунели при първата реконструкция на „Блекфрайърс“ през седемдесетте години на миналия век — обясни Матюс. — Тогава беше изграден удобен вход към тях, който държим под непрекъснат контрол. Скоро ще разбереш защо сме прокарали и електричество.

Значително по-нисък на ръст, Матюс ходеше изправен, без опасност да удари главата си в тавана. Подът под краката им беше сух като пясъка в пустинята.

— Помислих си, че все пак трябва да видиш онова, което търсите от толкова дълго време — добави той. — Положил си много труд и усилия, за да изпълниш задачата.

— Значи то наистина съществува? — попита Антрим.

— И още как — кимна възрастният мъж.

— Кой е прокопал тези тунели?

— Според нашите специалисти това са били норманите, водени от желанието да си осигурят път за бягство. След тях тамплиерите ги направили по-удобни, укрепвайки стените им с тухли. Намираме се съвсем близо до Инс ъф Корт и е логично да допуснем, че рицарите са ги използвали редовно.

Появи се глух грохот, който бързо се усилваше. Антрим реши, че той е предизвикан от влак в някой от съседните тунели.

— Това е река Флийт, която се намира точно пред нас — поясни Матюс.

Приближиха се към отворена врата в дъното на тунела. От нея се влизаше в друг, перпендикулярен тунел с далеч по-големи размери, по дъното на който течеше вода. Двамата спряха на железен мост, издигащ се на около три метра над повърхността.

— Това съоръжение е изградено малко след като открихме тунела, по който минахме току-що. След вкарването на Флийт под земята подземният проход бил неволно блокиран. Скоро това ще се промени, но всичко зависи от приливите и отливите. При прилив водата стига почти до мястото, на което стоим в момента.

— Предполагам, че не искаш да бъдеш долу, когато се случва това — заяви Антрим.

— Със сигурност.

Малоун напредваше в тунела. Водата вече стигаше до прасците му и продължаваше да се покачва. Беше проникнал тук през входния отвор в Голдсмит Билдинг. Тунелът беше голям. Най-малко седем метра широк и пет висок, с плътно иззидани тухлени стени, гладки и лъскави като стъкло. Със сигурност газеше в река Флийт. Водите й бяха студени и отдавна пречистени, но във въздуха продължаваше да се усеща неприятна миризма. Преди доста години беше попаднал на книга, която описваше множеството подземни реки, пресичащи Лондон. В главата му изплуваха наименования като Уестборн, Уолбрук, Ефра, Фолкън, Пек, Некингър, а най-големите сред тях безспорно бяха Флийт и Тайбърн. Общата дължина на тези реки бе около сто и шейсет километра, а Лондон балансираше върху тях като жив организъм, попаднал във водно легло. В тавана над главата му се виждаше поредица от вентилационни шахти, през чиито чугунени решетки проникваха свеж въздух и светлина. Той беше виждал много такива решетки по улиците. Но в момента се намираше под тях, във вътрешността на впечатляващо с размерите си викторианско творение, а водите на река Флийт се плискаха наоколо. Нормалното чувство на дискомфорт в подобна обстановка се смекчаваше от широчината на тунела и високия таван. Освен това Гари беше тук. Някъде тук.

Което означаваше, че той трябва да продължи напред.

Матюс го предупреди да следва електрическите кабели. Същите, които започваха от Инс ъф Корт и продължаваха по тавана на тунела, високо над знака за максимален прилив. Пистолетът все още беше отзад на колана му, скрит под якето. Беше му ясно, че е подведен, но това не му се случваше за пръв път. Като агент в отряд „Магелан“, често се беше налагало да поема подобни рискове. Знаеше какво прави. Онова, което не знаеше, беше развитието на отношенията между Антрим и Гари. Но фактът си оставаше. В живота му се беше появил един непознат човек, който го разделяше от сина му. За съжаление, този човек не вдъхваше доверие, защото беше приел подкуп от милиони долари, за да предаде родината си. Дали смъртта на двамата американски агенти не лежеше на съвестта на Антрим? Положително. Но в момента този предател държеше Гари и му разказваше кой знае какви лъжи.

Голяма бъркотия. Резултат от грешките, които той беше допуснал преди много години.

След като определи откъде идва шумът, Катлийн успя да види как Иън Дън напръска със спрей лицето на непознат мъж — вероятно лютив, съдейки по реакцията на жертвата. Хлапакът явно беше нарушил указанията на Малоун да чака в хотела. Тя се скри зад бетонобъркачка, покрита със сиви пръски засъхнал бетон. От там наблюдаваше бягството на момчетата, второто от които очевидно беше синът на Малоун. Долови думите на Иън, който му обясняваше, че баща му е наблизо. А Гари добави, че знае точно къде се намира той. Тя реши, че в момента е по-разумно да не разкрива присъствието си, и приклекна зад машината, пропускайки ги да я подминат.

После има даде малък аванс и тръгна след тях.

Строителните отломки и съоръжения й осигуряваха отлични шансове да остане незабелязана. Няколко минути по-късно момчетата откриха стълбата от видеото и се спуснаха по нея. Тя ги последва, като преди това предпазливо се огледа. Стъпи на дъното точно навреме, за да види как Гари Малоун изчезва в някакъв тунел вдясно.

От противоположната страна се появи мощна въздушна вълна и миг по-късно покрай нея прогърмя влак, който потъна в тунела, в който бяха изчезнали момчетата. Тя се втурна напред, изчака отдалечаването на вагоните и се взря в мрака.

Двете момчета се отлепиха от бетонната стена и хлътнаха в някаква врата.

Антрим се спусна по няколко мраморни стъпала и се озова в добре осветено овално помещение. Извитият му таван се крепеше на осем колони, отстоящи на равно разстояние една от друга. Стените бяха покрити с лавици, отрупани с чаши, свещници, чайници, лампи, купи, порцелан, бокали, кани и халби.

— Част от богатството на Тюдорите — поясни Матюс. — Преди петстотин години тези предмети са имали голяма стойност.

Антрим спря в средата на овалната стая и огледа колоните, пищно декорирани с лозови листа и спирални орнаменти. Над всяка от тях бяха изрисувани херувимчета, а таванът също беше покрит с цветни пана.

— Всичко това е открито в състоянието, в което се намира сега — добави Матюс. — За късмет, СИС били първите, които влезли тук през седемдесетте години, и помещението останало запечатано чак до наши дни.

На десет метра встрани от тях беше положен голям каменен саркофаг. Антрим пристъпи към него и видя, че капака го няма.

Погледна към Матюс, който кимна.

— Разбира се, че можеш да надникнеш.

Малоун продължи да следва кабелите, които скоро се отклониха от водното корито и завиха обратно към сушата. Отклонението беше малко и почти незабележимо — едва шест-седем метра. При повишаване на нивото водата със сигурност щеше да го напълни, помисли си Малоун. За щастие, не изцяло поради наличието на подчертан обратен наклон.

Горе се виждаше арка без врата. Отвъд нея имаше тъмна камера, в дъното на която имаше осветена врата. Долови познати гласове.

Матюс и Антрим.

Малоун извади пистолета си, влезе в първото помещение и безшумно се промъкна към осветената врата. Таванът се крепеше на три носещи колони, които предлагаха известно укритие. Той се залепи за стената и затаи дъх.

После надникна.

Иън вървеше пръв, следван по петите от Гари. Следваха кабелите за високо напрежение и прожекторите — точно според телефонните инструкции на Матюс в хотел „Горинг“. Гари го отведе при желязната врата, описвайки мъжа, който ги беше чакал. И когото Иън познаваше.

Томас Матюс.

До слуха му достигна нарастващ шум от течаща вода. Източникът му се намираше съвсем близо до отворената метална врата. Беше чувал за течащата под Лондон река Флийт. Няколко пъти дори се беше спускал в тунелите. Спомни за една табела, която предупреждаваше за опасност от удавяне при силен прилив. В момента стоеше на железен мост над клокочещата вода, която бързо нахлуваше в страничния тунел. Подпорите на моста вибрираха.

— Трябва да се махнем от тук — обади се Гари.

Иън беше на същото мнение.

Продължиха напред към следващата арка. През отворената метална врата се виждаше малко, но добре осветено помещение.

Електрическите кабели се спускаха по стената, пресичаха пода и изчезваха в съседно помещение. От там се чуваха приглушени гласове.

Гари се плъзна към вратата в дъното. Иън го последва.

Спряха и напрегнаха слух.

Антрим оглеждаше саркофага. Външната му част беше съвсем обикновена. Без орнаменти, без издълбани надписи или художествени орнаменти. Просто гол камък.

Вътре имаше прах и кости.

— Криминалистите установиха, че останките са принадлежали на седемдесетгодишен мъж — поясни Матюс. — А благодарение на вашия вандализъм успяхме да вземем проби и от самия велик крал Хенри Осми.

— Радвам се, че съм помогнал с нещо.

Матюс прие иронията му с лека гримаса и продължи:

— ДНК анализите на двата скелета доказаха генетична връзка между този тук и Хенри Осми.

— Значи това са останките на сина на Хенри Фицрой — кимна Антрим. — Самозванецът, който се е представял за Елизабет Първа.

— Вече няма съмнения, че е така. Легендата се оказа истина. Онова, което някога е било фантастична приказка за хората от Бизли и околностите, вече е доказан факт. Разбира се, легендата е била съвсем безобидна, преди да…

— Преди да се появя аз — довърши вместо него Антрим.

— Нещо такова — неохотно се съгласи Матюс.

Робърт Сесил беше казал истината. Самозванецът наистина бил погребан под „Блекфрайърс“, а мъртвата Елизабет, едно тринайсетгодишно момиче, била преместена в Уестминстър и положена в саркофага на сестра си.

Невероятно.

— При откриването си тази камера била пълна със сандъци със златни и сребърни монети — добави Матюс. — На стойност милиарди лири стерлинги. Ние ги претопихме и ги върнахме в държавния трезор, където им е мястото.

— Не си ли взе малко? — подхвърли Антрим.

— Това са глупости! — отвърна възрастният мъж.

В гласа му се долови възмущение.

— А сега искам дневника на Робърт Сесил, моля! — сухо добави той.

Антрим отвори раницата си и му подаде книгата.

— Виждал съм го и преди — констатира Матюс.

— Не исках да попадне в ръцете на Ордена на Дедал — въздъхна Антрим. — Всъщност какво стана с тях? Няма ли да създават проблеми?

— Едва ли — поклати глава Матюс.

— А какво възнамерявате да правите с това място? — любопитно попита Антрим.

— След унищожаването на дневника то автоматично ще се превърне в място на поредните археологически разкопки. Никой няма да подозира за скритото му значение.

— Значи операцията ни ще завърши успешно, така ли?

— За съжаление, сте прав, господин Антрим — върна се към официалния тон Матюс. — Не можем да си позволим истината за Елизабет да излезе наяве.

Антрим изпита задоволство от признанието.

— Имам един въпрос — обади се след кратката пауза Матюс. — Ти си имал лични причини да подмамиш Котън Малоун в Лондон заедно с неговия син. А аз успях да разкрия какви са те. Момчето е твое. Как мислиш да се справиш с тази ситуация?

— Откъде знаеш всичко това?

— Имам петдесетгодишен стаж в разузнаването.

Антрим реши да бъде откровен.

— В крайна сметка установих, че да имаш син може да бъде и голяма досада — въздъхна той.

— Да, децата създават проблеми — кимна възрастният мъж. — Но той все пак е твой син.

— Няколкото милиона долара, които получих от Ордена на Дедал, са достатъчна компенсация за подобна загуба.

Матюс вдигна книгата пред очите му.

— Предполагам, вече осъзнаваш, че онова, което беше намислил да направиш с този дневник, е пълна глупост.

— Нима? Защо тогава ти прояви толкова голям интерес към него?

— Явно нямаш представа за събитията в Северна Ирландия — въздъхна Матюс. — Но аз познавах доста мъже и жени, които изгубиха живота си по време на размириците. Включително и мои агенти. Да не говорим за хилядите убити цивилни. В тази страна все още действат нелегални групировки, които само чакат повод, за да започнат отново да се избиват. Част от тях искат да прогонят англичаните, други са на обратното мнение. Но всички са готови да изколят хиляди невинни хора, за да докажат тезата си. Разкриването на тази тайна несъмнено ще доведе до хиляди жертви.

— Достатъчно беше просто да заповядате на шотландците да не освобождават онзи либиец — отбеляза Антрим.

— Доста интересно отношение към вашите съюзници — не му остана длъжен Матюс.

— И ние можем да кажем същото за вас.

— Американците нямат отношение към това. Онзи самолет беше взривен над шотландска територия. Ал Меграхи беше осъден от шотландски съд. Решението какво да правят със затворника си е тяхна работа.

— Нямам представа какво ви е било обещано от Либия. Както на вас, така и на шотландците. Но явно е било нещо голямо.

— Морал ли ще ми четеш? — сбърчи вежди Матюс. — Ти, човекът, който продаде страната си, кариерата си и собственото си дете срещу няколко милиона долара?

Антрим замълча. Не виждаше смисъл да се оправдава. Вече не.

— Ти манипулира Котън Малоун — добави възрастният мъж. — Плюс момчето му, бившата му съпруга, ЦРУ и Ордена на Дедал. Направи опит да манипулираш и моето правителство, но след това реши, че твоето благополучие е по-важно. Как се чувства един предател, господин Антрим?

Беше време да сложи точка. На всичко.

Антрим свали раницата от рамото си и я пусна до близката подпорна колона. Детонаторите бяха на място, готови за действие.

— А сега какво? — попита той.

— Малко правосъдие, господин Антрим — усмихна се Матюс.

60

Малоун слушаше разговора между Антрим и Матюс с бързо нарастващ гняв. Оказа се, че тоя тип мисли само за себе си. Гари изобщо не го интересуваше. Всъщност къде бе Гари? Би трябвало да е тук, с Антрим. Стисна пистолета, сложи пръст върху спусъка и направи няколко крачки напред, към ярката светлина на прожекторите.

Матюс беше с гръб към него, но в замяна на това Антрим го видя съвсем ясно и на лицето му се изписа смайване.

— Какво търси той тук, по дяволите?!

— Аз го поканих — отвърна Матюс и бавно се обърна. — Предполагам, че чу всичко, нали?

— До последната дума.

— Доведох ви тук, защото реших, че ще ви трябва някое уединено място, за да се разберете — поясни Матюс и се отправи към противоположната врата. — А сега ще ви оставя да изгладите различията помежду си…

— Къде е Гари? — рязко попита Малоун.

— Погрижих се да е на сигурно място — отново се обърна Матюс. — А ти се разбери с Антрим.

Чул думите на Матюс, Гари потръпна от отвращение. Каква лъжа!

Тръгна напред с намерението да се покаже. Баща му трябваше да знае, че е тук.

— Не го прави! — прошепна Иън и го сграбчи за рамото. — Тоя тип е много коварен. Иска да ме убие, а по всяка вероятност и теб!

Гари се втренчи в очите на Иън и бавно осъзна, че той не лъже.

— Не мърдай от тук, изчакай малко — добави Иън. — Нека баща ти се оправи с него.

Готов да натисне спусъка, Малоун местеше поглед от Матюс към Антрим и обратно.

— Стига, Котън — усмихна се старецът. — И двамата знаем, че не можеш — или по-скоро не искаш — да ме застреляш. Това фиаско е изцяло дело на Вашингтон. Аз не съм направил нищо повече от това да защитавам сигурността на своята страна. Ти разбираш сериозността на ситуацията. Нима можеш да ме обвиниш? Направих онова, което и ти би направил на мое място. Министър-председателят е в течение на всичко, случващо се тук. Ти можеш да ме убиеш, но това няма да попречи на предаването на затворника. Само ще влошиш още повече положението на Вашингтон.

Малоун си даваше ясна сметка, че старецът е прав.

— Фактически той е автор на този проблем — добави Матюс и посочи Антрим. — Ще призная, че имам желание да го видя как страда. Той уби трима мои агенти.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? — извика Антрим. — Не съм убивал хора, които работят за теб!

— Тъпако, аз създадох Ордена на Дедал! Хората, с които си разговарял, бяха мои агенти. Аз преведох парите, които ти бяха платени. Всичко беше театър. Не само ти можеш да манипулираш околните.

Антрим мълчеше, явно опитвайки се да осъзнае чутото.

— Ти уби двама от моите хора — рече най-сетне той. — А твоите трима агенти искаха да убият мен. Аз просто се защитих.

— Което, честно казано, ме шокира. Ти си един некомпетентен глупак. За мен остава загадка как изобщо успя да подредиш пъзела, оцелял в продължение на толкова много години. Вероятно е станало случайно, но това няма значение. Ти не ми остави друг избор.

— Вършех си работата.

— Тъй ли? И при първата възможност продаде страната си. За няколко милиона долара беше готов да забравиш всичко, включително двамата убити американски агенти.

Антрим замълча.

— Винаги съм си мислил за иронията, която се съдържа в името ти. Северна Ирландия е разделена на шест графства — Арма, Даун, Фърмана, Лондондери, Тайроун и… — Матюс направи многозначителна пауза и добави: — Антрим. Това е древно място. Може би в жилите ти тече и мъничко ирландска кръв.

— Какво значение има това? — сви рамене Антрим.

— Тъкмо там е работата. На практика нищо няма значение освен теб. А сега ще ви оставя да си изясните отношенията.

Матюс се обърна и заизкачва каменните стъпала.

Гари послуша съвета на Иън и остана зад прикритието си. Откакто майка му призна, че има друг баща, той не спираше да се пита що за човек е той. И вече имаше отговор. Биологичният му баща се оказа лъжец, предател и убиец. Безкрайно далече от представите му.

До слуха му долетя скърцане на подметки по грапавия бетон. Които се приближаваха.

— Някой идва! — прошепна Иън.

Намираха се в тясно помещение само с един изход — онзи, през който бяха стигнали до тук. Крушката под телената мрежа на тавана хвърляше доста ярка светлина, която обаче не стигаше навсякъде. Мракът край отсрещната стена беше доста гъст. Двамата хукнаха натам, свиха се в ъгъла и отправиха очи към вратата.

Секунди по-късно под рамката й се появи старецът с бастуна. Той понечи да продължи към следващия изход, после спря и се обърна. Погледът му се насочи към тъмния ъгъл.

— Впечатлен съм, че двамата сте стигнали чак до тук — рече Матюс с нисък гърлен глас. — Може би така е още по-добре. Трябва да видите онова, което ще последва.

Момчетата не помръднаха. Сърцето на Гари биеше лудо.

— Нищо ли няма да кажете?

Мълчание. После Иън се размърда.

— Ти искаше да ме убиеш — промълви той.

— Вярно е. Защото научи неща, които не трябваше да знаеш.

Гари разпозна книгата, която старецът държеше в ръка.

— Това е дневникът на Сесил — обяви той.

— Естествено, че е той. Може би и ти си научил неща, които не би трябвало да знаеш.

Матюс се обърна и продължи пътя си към тунела, който щеше да го изведе към подземния мост и строителната площадка.

Момчетата останаха на място. Искаха да бъдат сигурни, че старецът няма да се върне. После се размърдаха и тръгнаха обратно. По-близо до вратата.

Антрим все по-малко харесваше ситуацията, в която се беше озовал. Матюс го беше подмамил тук, за да го сблъска с Малоун, който държеше пистолет в ръка и гледаше лошо. Раницата с експлозивите продължаваше да лежи край една от носещите колони, без да привлича внимание. Дистанционният детонатор беше в джоба му. Дори не се налагаше да го вади, едно плясване по бедрото щеше да бъде достатъчно.

Но още беше рано. Самият той се намираше твърде близо до експлозивите.

Матюс не каза нито дума за тях пред Малоун. Не го предупреди. Сякаш му даваше зелена светлина да ги използва. Какво беше казал англичанинът? Запази ги, може да ти потрябват.

Малоун стоеше между него и стълбите, по които се беше оттеглил Матюс. Но втората врата, през която беше влязъл Малоун, зееше отворена. Изходът беше именно през нея. В обратната посока на тази, по която беше поел Матюс.

Беше крайно време да сложи точка на всичко това. Да излезе на повърхността на земята и да се наслаждава на парите си.

— Много си нахакан с тоя пистолет в ръце — подхвърли той. — А аз нямам оръжие.

Малоун хвърли пистолета и той изтрака на пода.

Предизвикателството беше прието.

Катлийн последва Иън и Гари през желязната врата и осветения тунел зад нея. Крачеше бавно, с насочен пистолет. Нарочно беше изостанала, за да види накъде води тунелът. Безпокоеше се за момчетата и беше готова да се изправи срещу тях. Грохотът на течаща вода се усили и малко по-късно тя се озова на малък метален мост, под който се пенеше бързо течение.

Река Флийт.

Два пъти й се беше случвало да се спуска в тези тунели — веднъж, за да преследва беглец, и втори път, за да търси труп. Подземната река беше окована в серия от големи тунели, преливащи се един в друг. Височината им беше най-малко десет метра. В момента водата покриваше половината от нея, но стигаше почти до моста.

Тя долови някакво движение от другата страна и бързо се оттегли в сянката на близката стена.

На моста се появи Томас Матюс и старателно затвори вратата след себе си. Катлийн видя как вади от джоба си ключ и го превърта в ключалката. После в ръката му се появи малка радиостанция.

Катлийн направи няколко крачки напред и стъпи на моста. Старецът я зърна, но лицето му остана безизразно. Никаква изненада.

— Вече се чудех кога ще се появиш — каза той, спирайки на два метра от нея.

Тя насочи пистолета в гърдите му.

— Къде са двете момчета?

— Зад онази врата, която току-що заключих.

— Подмамил си всички там, нали?

— Само Антрим и Малоун — поклати глава Матюс. — Появата на Иън Дън беше неочакван бонус. А с него беше и синът на Малоун.

— Какво се случва зад онази врата? — попита Катлийн. Едва сега забеляза книгата, която държеше стареца. — Какво е това?

— Онова, което търсех. Може би ще се окаже, че го притежавам благодарение на теб.

— Дневникът на Робърт Сесил! — възкликна тя.

— Ти наистина си много добър агент. Притежаваш изключителна интуиция, но за съжаление, ти липсва дисциплина.

— Започвам да разбирам какъв е залогът — повиши тон тя, опитвайки се да надвика грохота на водата. — Отлично знам на какво са способни онези нелегални организации в Северна Ирландия. Не одобрявам начина, по който американците се бъркат в нашите работи, но в същото време разбирам защо го правят. Онзи проклет терорист трябва да остане в затвора! Но вие объркахте нещата. Всички, без изключение.

— Доста остра критика от страна на един дискредитиран агент — отбеляза Матюс.

Тя преглътна обидата и тръсна глава.

— Дискредитиран агент, който е загрижен за две момчета, изпаднали в беда!

— Иън Дън е очевидец на убийството на агент от ЦРУ. Тук, на британска земя. Нещо, което нарушава закона — както ти правилно отбеляза в Куинс Колидж.

— Хубав скандал за теб и министър-председателя — поклати глава тя. — Той знае ли какви си ги свършил?

Мълчанието му беше достатъчно красноречив отговор.

— Да кажем, че ще се оправя сам — сдържано отвърна той. — Но това трябва да приключи тук и сега. За доброто на народа.

— И за твоето.

Беше чула достатъчно.

— Дай ми ключа от онази врата! — заповяда с леден тон Катлийн.

61

Малоун потръпваше от гняв. Очите му следяха всяко движение на Антрим.

— Струваше ли си всичко това? — подхвърли той.

— И още как! Разполагам с много пари, а след малко ти ще си мъртъв.

— Много си самоуверен.

— Натрупал съм доста опит, Малоун.

— Но аз не съм някое от бившите ти гаджета. Със сигурност няма да ме напляскаш толкова лесно.

Антрим се измести надясно, по-близо до отворения саркофаг. Пистолетът лежеше на около три метра от тях, но той не показа никакъв интерес към него и тръгна в обратна посока.

— А ти защо се бъркаш във всичко това? — попита той. — За да защитиш честта на бившата си жена? Преди петнайсет години не беше толкова загрижен за нея.

Малоун отказа да захапе въдицата.

— Харесва ли ти да биеш жени?

— Специално твоята нямаше нищо против — сви рамене Антрим.

Тези думи го жегнаха.

— Ако това ще те успокои, бих казал, че момчето изобщо не ме интересува — добави Антрим. — Исках само да проверя дали ще се получи нещо. Преди няколко месеца Пам много ме ядоса. Беше си въобразила, че може да ми нарежда какво да правя. Но в моя живот има едно основно правило: никога не позволявай да те контролира жена.

Гари чу почти всичко, което изрече Антрим. В душата му закипяха отвращение и гняв. Той понечи да се втурне в помещението, но Иън го сграбчи за раменете и поклати глава.

— Остави всичко в ръцете на баща ти — прошепна в ухото му той. — Сега това е негова битка.

Беше прав. Моментът не беше подходящ. Внезапната му поява само щеше да усложни нещата. Баща му наистина щеше да се справи по-добре без него.

— Добре ли си? — почти беззвучно попита Иън.

Той кимна. Но не беше добре.

Антрим умело предизвикваше Малоун. По всички правила на занаята, очаквайки съответната реакция. Но в думите му имаше и истина. Не за Пам или Гари. Те вече нямаха значение. Сега беше важно да надвие Малоун, а после да изчезне през другия изход, взривявайки експлозивите в последния момент. Отчитайки дебелината на околните стени, дистанция от петнайсетина метра щеше да бъде повече от достатъчна. Високата температура и ударната вълна със сигурност щяха да предизвикват срутване, осигуряващо подходяща гробница на Котън Малоун, бивш агент от отряд „Магелан“. За да постигне това, трябваше само да преодолее трите метра, които го деляха от вратата. Което означаваше Малоун да бъде обезвреден за не повече от няколко секунди.

Но трябваше да действа крайно внимателно. Не биваше да се ангажира в близък бой, защото имаше опасност от случайно задействане на детонатора.

Беше сигурен, че ще се справи.

Малоун се стрелна напред и сграбчи Антрим през кръста. Двамата се строполиха на каменния под. Той обаче го държеше здраво.

Иън чу тътена на падащите тела, придружен от тежко изпъшкване. Рискува да надникне в помещението и видя, че двамата мъже се бият. Антрим отблъсна противника си и скочи на крака. Малоун също се изправи и замахна с юмрук, но ударът му беше блокиран. Контрата на Антрим попадна в корема му.

Гари също гледаше.

Иън огледа помещението и бързо откри пистолета, който лежеше вдясно от входа, в подножието на стъпалата, осигуряващи достъп.

— Трябва да вземем онзи пистолет — прошепна той.

Но вниманието на Гари беше приковано изцяло върху двамата мъже, вкопчени един в друг.

— Антрим разполага с експлозиви — каза той.

Усетил изненадата на Иън, Гари побърза да добави:

— Раницата на пода. Детонаторът е в джоба му.

Вече беше видял какви поражения могат да нанесат безобидните на пръв поглед глинени топки.

Специална продукция, беше казал Антрим.

После Гари си спомни, че при експлозията в склада Антрим се беше отдалечил на петнайсетина метра и остана невредим. Ако успееше да изхвърли раницата през насрещната врата, може би всичко щеше да се размине. Защото Антрим едва ли планираше взрив, докато все още е в помещението.

Оставаше детонаторът. В джоба на Антрим. Който можеше да бъде случайно натиснат, докато се биеха.

Баща му беше в опасност.

— Ти прибери пистолета, а аз ще се погрижа за раницата — каза Гари.

Малоун блокира един десен прав и крошето му попадна в лицето на Антрим. Той политна към стената, после отново се хвърли към него.

Посипа се градушка от удари. Един от тях разцепи устната на Малоун. В устата му се появи солен вкус. Отвърна със серия от удари в главата и тялото. Отстъпил към лавиците, Антрим грабна една метална кана и я запрати по него.

Той светкавично се наведе и импровизираният снаряд профуча над главата му.

В следващия миг Антрим беше върху него. Нещо тежко го удари в тила, причинявайки остра болка. Той сплете пръсти, вдигна ръцете си рязко нагоре и стовари двойният юмрук в лицето на нападателя зад гърба си.

Бронзова манерка изтрака на пода.

Виеше му се свят, пулсирането в слепоочието му се превърна в остра болка. Ритник в глезените го принуди да се люшне встрани. Той се завъртя, дишайки престорено учестено. Това му даде време да се подготви за следващата атака.

Внезапно в помещението се появи Иън, който се спусна по стъпалата и се стрелна към пистолета. След него връхлетя и Гари.

Какво ставаше, по дяволите?

За миг Малоун се закова на място, смаян от присъствието на момчетата. Иън посегна към пистолета, но Антрим скочи към него, изтръгна го от ръцете му и му нанесе силен удар в лицето с опакото на дланта си.

Гари грабна раницата и я хвърли в съседното помещение.

Антрим вдигна пистолета.

— Достатъчно! — извика той и се прицели.

Малоун изглеждаше замаян, а момчетата застинаха с разширени от ужас очи. Иън разтъркваше лицето си в опит да се справи с последиците от удара.

Страх прониза тялото на Антрим. Потта му излъчваше неприятна сладникава миризма. В главата му се въртеше една-единствена мисъл.

Махай се от тук. Веднага!

— Съберете се ей там, при стълбите! — заповяда той.

Лявото му око беше почти затворено от юмруците на Малоун. Цялото лице го болеше. Брадичката, слепоочията, веждите. Започна да се изтегля към втория изход. Сърцето му блъскаше в гърдите.

Малоун не реагира на командата и той насочи пистолета в гърдите на Гари.

— Нима предпочиташ да го убия? — изкрещя той. — Хайде, мърдай!

Малоун направи крачка назад, следван от момчетата.

— Добре ли си? — попита той, обръщайки се към Иън.

— Нищо ми няма.

— Ще ме застреляш ли? — спря се на място Гари. — Собствения си син?

Нямаше време за излишни емоции.

— Виж какво, петнайсет години не сме се познавали. Няма смисъл да започваме сега. Затова отговорът ми е да, ще те застрелям. Особено ако не млъкнеш веднага!

— Значи си искал да нараниш майка ми и нищо повече?

— Аха, подслушвал си — направи гримаса Антрим. — Но така е по-добре, защото няма нужда да се повтарям.

Малоун прегърна Гари през раменете и го притегли към себе си. Очите на момчето останаха заковани в агента.

Антрим стигна до вратата. Един бърз поглед му беше достатъчен, за да се увери, че съседното помещение е празно. Там беше тъмно, но отблясъците на лампата бяха достатъчни, за да зърне вратата в далечния край, на около десетина метра от него.

Бръкна в джоба си и стисна детонатора.

— Стой там, където си — изсъска на Малоун той.

После започна да отстъпва навътре в тъмното помещение, продължавайки да ги държи на мушка.

62

Катлийн насочи пистолета си право в Томас Матюс. Никога не си беше представяла, че ще се изправи лице в лице с шпионин номер едно на английското разузнаване. Но през последните два дни вършеше именно това.

— Ключът за онази врата! — повтори тя.

— И какво ще направиш с него?

— Ще им помогна.

— Ами ако те не се нуждаят от помощта ти? — изсмя се Матюс.

— Там вътре са всичките проблеми, нали? — мрачно попита тя. — Удобно заключени.

— Този резултат стана възможен благодарение на доброто планиране и старателната подготовка.

Откъде този човек е могъл да знае, че всичките му проблеми ще бъдат решени, запита се Катлийн.

— Откъде тази сигурност? — попита на глас тя.

— При нормални обстоятелства не бих отговорил на този въпрос — поклати глава Матюс. — Но сега ще направя изключение. Надявам се да си извлечеш съответните поуки. Твоят Блейк Антрим се появи в тунелите с цяла торба експлозиви от същия тип, използван в параклиса „Сейнт Джордж“.

Нещата започнаха да се изясняват.

— И той ще ги взриви?

— Няма значение как ще приключи всичко — сви рамене той. — Преднамерено или случайно. Важното е да приключи.

— А ако Антрим успее да се измъкне, след като избие всички останали?

— Ще бъде убит.

Тя изведнъж осъзна, че Матюс протака, надявайки се на бърза развръзка зад заключената врата. Което означаваше, че времето й е малко.

Но вътре имаше две деца.

— Ключа!

Той й го показа в дясната си ръка, с която държеше и радиостанцията. После го провеси през парапета на моста.

— Не!

Той пусна ключа и течението го отнесе.

— Правя каквото трябва — заяви с каменно лице Матюс. — За мен родината винаги е на първо място. Подозирам, че същото важи и за теб.

— Това включва ли убиване на деца?

— В този случай, да.

Катлийн се упрекваше, че не спря момчетата много по-рано. Защото те се оказаха зад заключената желязна врата именно по нейна вина.

— Не си по-различен от Антрим! — процеди тя.

— О, напротив. Много съм различен от него, защото не съм предател.

— Ще те застрелям!

— Няма да го направиш — усмихна се той. — Всичко приключи. Забрави го.

Тя забеляза как пръстът му натиска някакво копче на радиостанцията. Наблизо със сигурност имаше други хора, а това означаваше, че скоро няма да бъдат сами. Беше чувала за моментите, през които целият живот на човек протича като на кинолента в съзнанието му. Моменти, в които се вземат или се избягват най-важните решения. Някои ги наричаха повратни моменти.

И на нея самата й се беше случвало да бъде близо до тях — най-вече в случаите, когато животът й е бил застрашен. Но те нямаха нищо общо със случващото се в момента.

Всъщност Томас Матюс изразяваше мнение, че тя е твърде слаба, за да предприеме каквото и да било. Беше изхвърлил ключа в реката, за да я предизвика.

С професионалния й живот беше свършено. Беше се провалила. Това обаче не означаваше, че се е провалила като човек.

Малоун и двете деца бяха в беда. А един старец й пречеше да им помогне.

Той поднесе радиостанцията към устните си.

— Те трябва да умрат. Това е единственият начин да сложим край на тази история.

Това не беше така. Дано да й прости Господ. Тя натисна спусъка.

Куршумът улучи Матюс в гърдите. Той политна към ниския парапет и дневникът падна в краката му. На лицето му се изписа шок.

Тя се изправи над него.

— Както виждаш, невинаги си прав.

После вдигна крак и го бутна в реката.

Тялото му потъна, но веднага изскочи на повърхността. Устата му беше широко отворена за въздух, ръцете му се движеха. Но силите бързо го напускаха. Потъна отново и вече не се показа. Течението го отнесе в мрака, по посока на Темза.

Катлийн нямаше време да мисли за последиците от онова, което беше направила. Втурна се към вратата и се наведе да разгледа ключалката. Новичка, от лъскав месинг. Самата врата беше желязна.

Отдръпна се крачка назад и я изрита. Но освен че беше метална, вратата се отваряше навън, а това беше допълнителен проблем.

Имаше само един начин.

Тя се оттегли още малко назад, прицели се и изпразни пълнителя в бравата.

Гари не смееше да помръдне.

Нещата се развиха толкова бързо, че Антрим едва ли беше забелязал изчезването на раницата. Вниманието му беше насочено изцяло към Иън и пистолета. Той продължаваше да отстъпва назад към тъмното помещение. Пистолетът му беше насочен към тях. Скоро се стопи в мрака. Но те останаха на място, осветени от ярката лампа над главите им.

Баща му също стоеше на място и наблюдаваше развоя на събитията.

— Остави го да върви — раздвижи устни Гари.

Малоун долови думите на Гари.

— С какво разполага? — попита беззвучно той, без да отмества очи от тъмната рамка на вратата.

— Опасни експлозиви — отвърна Гари. — Адски висока температура, която изпепелява хората. Донесе ги в раницата си.

Какво беше казал Матюс в Хемптън Корт? За Антрим и гробницата на Хенри VIII? Използвал е имплозивни заряди, за да разбие мраморната плоча над саркофага. Познаваше много добре силата на този вид експлозиви. А също и недостатъците им.

Още веднъж обходи с поглед помещението. Раницата беше изчезнала.

— Остави го да върви — повтори синът му.

Антрим стискаше детонатора в дясната си ръка. Чувстваше се сигурен в съседното помещение. През отвора на вратата виждаше съвсем ясно Малоун и двете момчета. Между него и контролираните експлозиви имаше предостатъчно препятствия, които гарантираха оцеляването му. Продължаваше да държи тримата на мушката си и това очевидно имаше ефект, защото никой от тях не помръдваше. Бърз поглед назад го увери, че следващата врата се намира само на няколко метра от него. Нямаше представа някъде води тя, но очевидно беше изход, и то в обратна посока на тази, в която беше изчезнал Томас Матюс. Той изчака няколко секунди, за да свикнат очите му с мрака. Не носеше фенерче, но и Малоун нямаше такова. Това означаваше, че пътят навън едва ли щеше да бъде труден. Само трябваше да пази очите си в мига на експлозията.

Томас Матюс искаше от него да убие Малоун. А момчетата? Странични поражения. Колкото по-малко свидетели, толкова по-добре.

Гари? Нямаше значение. Той не ставаше за баща. Последните четирийсет и осем часа го потвърждаваха. Сам се чувстваше най-добре. И щеше да си остане сам.

Отпусна се на пода, готов да се просне по очи. Вдигна детонатора и натисна бутона. На три метра от него проблесна ярка искра.

Тук. В това помещение.

Мракът се разкъса от оранжева светлина, която се превърна в жълта, а после в синя. Той изкрещя.

Малоун зърна проблясъка и чу вика. Представи си разкривеното от ужас лице на Антрим, осъзнал случващото се. После се хвърли наляво, повличайки и момчетата със себе си. Проснаха се едновременно на пода и той ги закри с тялото си — единственият начин да ги предпази от ударната вълна, непоносимо високата температура и ослепителната светлина, които нахлуха през отвора. За щастие, саркофагът лежеше между тях и вратата и блокира голяма част от огромната енергия. А самите заряди не притежаваха ударната вълна на конвенционалните експлозиви, която със сигурност щеше да разруши и двете помещения.

Все пак високата температура направи доста пакости.

Електрическите кабели се разтопиха и крушките се пръснаха със синкави искри. Всичко наоколо потъна в непрогледен мрак. Малоун вдигна глава и успя да долови полъха на освободения въглерод. Хладният въздух изведнъж се затопли, достигайки летни стойности.

— Добре ли сте? — попита той.

Момчетата отговориха утвърдително. И те бяха чули отчаяния писък на Антрим.

— Ти постъпи правилно — подхвърли на Гари той.

— Той щеше да ни убие — добави Иън.

Гари запази мълчание.

Тишината се наруши от остро пропукване. Сякаш се цепеше дърво, но доста по-силно. После се разнесе още едно, а след това второ, трето. Малоун неволно се стегна, а сърцето му се сви от тревога. Защото знаеше какво се случва. Вековните тухли, с които бяха облицовани стените и тавана на съседното помещение, бяха започнали да поддават под влияние на високата температура. Това означаваше, че скоро щяха да рухнат под тежестта на хилядите тонове пръст.

Беше само въпрос на време.

После нещо падна. Нещо много тежко. Последваха го и други трясъци, достатъчно силни, за да разклатят пода.

Таванът се срутваше. Тяхното помещение се държеше. Все още. Но трябваше час по-скоро да изчезнат от тук.

Имаха обаче един сериозен проблем. Непрогледният мрак, който ги заобикаляше. Малоун не можеше да види дори ръката си, вдигната на сантиметри пред лицето му. Нямаше как да се ориентира за правилната посока.

И разполагаше с много кратко време, за да я открие.

Катлийн захвърли пистолета на мостчето и се втурна към желязната врата. Беше вкарала четири куршума в патрона на бравата, разбивайки го напълно. Едно доста рисковано начинание предвид рикошетите, но просто нямаше друг избор. Вратата нямаше нито дръжка, нито топка за отваряне. Затворена я държеше само патронът, за който беше достатъчно едно завъртане на ключа.

Но такъв нямаше.

Поредният ритник даде известен резултат. В смисъл че металът се изкриви леко, но достатъчно да пъхне пръстите си в пролуката и да дръпне с всички сили. На втория път разбитият патрон се предаде и вратата рязко се отвори.

Моментално усети миризмата на изгорял въглерод. Същата, която я посрещна при разбитата гробница на Хенри VIII в „Уиндзор“. Безпогрешната воня на изразходван имплозивен заряд. Нещо се беше случило.

Пред очите й се разкри тъмен коридор. Единствената светлина идваше от вентилационните шахти на речния тунел.

До слуха й достигна тежък тътен. Беше паднало нещо много масивно.

Не знаеше какво да прави.

— Иън! Гари! Малоун! — изкрещя с всички сили тя.

Малоун чу гласа на Катлийн Ричардс. Беше успяла да стигне до тях.

Радост и паника изпълниха гърдите му.

Виковете й потънаха в грохота на падащите камъни. После нещо тежко се стовари на метър-два от тях. Срутването набираше сила. Гъстият прах затрудняваше дишането им.

Трябваше час по-скоро да се махнат от тук.

— Насам, насам! — изкрещя с цяло гърло той. — Продължавай да говориш!

Иън също долови далечния глас на Ричардс, който най-вероятно идваше от тунела с мостчето над реката.

— Тя е там, откъдето дойдохме — извика той, надвиквайки поредния грохот на падащите камъни.

— Ставайте! — заповяда Малоун. — Хванете се за ръце.

Дланта на Гари легна в неговата.

— Намираме се в някаква тъмна стая! — отново изкрещя Малоун. — Зад тунела, в който навлизаш.

— Ще броя на глас — долетя приглушеният отговор на Ричардс. — Ориентирайте се по това.

Гари стискаше ръцете на Иън и на баща си.

Стените се срутваха. Съседното помещение, в което беше Антрим, по всяка вероятност вече не съществуваше. Въздухът беше наситен с прах. И тримата кашляха. Беше им трудно да дишат.

Баща му ги поведе към стъпалата. В момента, в който стъпиха на тях, наблизо падна голям камък. Гари не пусна ръката на Иън, който вървеше последен.

После до слуха му достигна женски глас, който броеше обратно от сто.

Малоун пое по стъпалата, насочил цялото си внимание към гласа на Ричардс. Дясната му ръка беше протегната напред, опипвайки въздуха в опит да открие изхода.

— Осемдесет и седем, осемдесет и шест, осемдесет и пет…

Той зави надясно. Гласът веднага заглъхна. Бързо смени посоката.

Грохотът на падащите камъни зад тях не стихваше. Столетната постройка се срутваше с неудържима сила.

— Осемдесет и три, осемдесет и две, осемдесет и едно, осемдесет…

Ръката му най-после напипа рамката на вратата. Прекрачи прага, издърпвайки момчетата след себе си.

Тук въздухът беше по-добър и почти не затрудняваше дишането им. И нищо не падаше от тавана.

— Излязохме! — извика към мрака той.

— Тук съм — обади се Ричардс.

Точно пред тях. И съвсем наблизо.

Той предпазливо продължи напред.

— Тук няма нищо — обади се Гари. — Само едно празно помещение.

Точно навреме.

— Продължавай да говориш — подвикна към Ричардс той.

Тя отново започна да брои, а той дръпна момчетата по посока на гласа й.

Дясната му ръка продължаваше да е протегната напред. Не след дълго напипа тухлена стена и въздъхна с облекчение.

Трясъкът стана оглушителен.

Ръката му срещна дланта на Ричардс. Тя го хвана здраво и го дръпна към някакъв страничен тунел. Два завоя по-късно пред очите му се появи бледа светлина. Синкава като отражение на лунните лъчи.

Прекосиха някакъв праг. Той веднага забеляза изкъртената врата с разбит от куршуми патрон. Не след дълго се озоваха на извито мостче над реката. В същия тунел, който той вече познаваше. Нивото на река Флийт бързо се покачваше. За щастие, пенещата се вода все още беше на около метър под мостчето.

Той се обърна, за да огледа Гари и Иън. И двамата изглеждаха добре.

— Благодаря за навременната помощ — подхвърли към Ричардс той.

В същия миг забеляза нещо, което лежеше на мостчето. Дневникът на Робърт Сесил. След това видя и пистолета. И моментално разбра какво се беше случило.

Вдигна пистолета и натисна бутона за освобождаване на пълнителя. Вътре нямаше нито един патрон.

— Открила си Матюс?

Тя кимна.

— Старецът знаеше, че Антрим има експлозиви — обади се Гари. — Дори му каза, че може би ще му потрябват.

Всичко беше ясно. Матюс се бе надявал Антрим да го убие, а едновременно с това да убие и себе си. Ако случайно оцелееше, тази работа щяха да свършат агентите на СИС, които положително дебнеха някъде наблизо. А самият Антрим се бе оказал твърде глупав или просто нетърпелив, за да проумее, че е било невъзможно да спечели.

— Матюс знаеше, че Гари и Иън също са тук — добави Ричардс.

— Той ни видя на излизане — кимна Иън.

Малоун прекрасно познаваше процедурата. Никакви свидетели. Какъв мръсник!

Той пристъпи крачка напред, все още с пистолета в ръце. Срещна погледа на Катлийн Ричардс и разбра истината. Тя беше ликвидирала директора на СИС.

Веднага прецени, че е най-добре да не казва нищо. По силата на същото правило. Без свидетели.

Едновременно с това държеше да й предаде нещо. Като професионалист на професионалист. Очите му се заковаха в лицето й.

Добра работа, казваха те.

63

Хатфийлд Хаус

Неделя, 23 ноември, 9:45 ч. сутринта

Малоун влезе в къщата, разположена на трийсет километра на север от Лондон. Пристигна тук с влак в компанията на Катлийн Ричардс, Иън, Гари, Таня и мис Мери. Гарата се намираше непосредствено до имението. Денят започваше с типичното за Англия време в късната есен — с малко слънце и чести превалявания. Беше успял да поспи няколко часа, без да сънува никакви кошмари. Всички бяха взели душ, сменили дрехите си и закусили добре. След края на вчерашните ужаси изглеждаха видимо облекчени, но все още неспокойни.

Проведената серия от нощни разговори най-после даваше резултати.

Вашингтон и Лондон постигнаха нещо като напрегнато примирие. От което никак не бяха щастливи.

Вашингтон беше разгневен, тъй като предаването на либийския затворник предстоеше да се осъществи. Лондон се възмущаваше от недопустимите действия на своя най-близък съюзник, позволил си да оскверни историческото минало на страната. В крайна сметка бяха стигнали до споразумение да обърнат гръб на скандала и да гледат напред. Затворникът щеше да бъде върнат в родината му, а страните обещаха да не предприемат никакви ответни действия, свързани с операцията.

Сделката щеше да бъде сключена тук, в Хатфийлд Хаус, древното имение на фамилията Сесил, което все още беше собственост на седмия маркиз на Солсбъри и съпругата му — далечни роднини на Уилям и Робърт Сесил. През 1607 г. крал Джеймс I продал имението на Робърт Сесил, който построил солидна тухлена резиденция във формата на буквата Е, представляваща две отделни крила, свързани с централен блок. Архитектурата беше особена смесица от якобински и тюдорски стил. Таня ги увери, че екстериорът почти не се беше променил от времето на Робърт Сесил.

— Това историческо място е посещавано от много крале и кралици — каза тя.

Вътре беше просторно и величествено, обзаведено семпло, но стилно. Въздухът беше напоен с миризмата на лак за дърво, на восък за полиране на настилките и едва доловимия аромат на изгорели в камините дърва.

— Ние сме идвали тук още като деца — добави мис Мери. — И тогава миришеше така.

Намираха се в Мраморната зала — едно якобинско чудо, което заемаше два етажа и обхващаше цялата ширина на голямата къща. Златистата слънчева светлина нахлуваше през еркерните прозорци и осветяваше дървената ламперия. Малоун с възхищение оглеждаше галерията за музиканти, изящните гоблени по стените и неизбежните черно-бели мраморни плочки, подредени шахматно на пода. В голямото огнище играеха веселите пламъчета на огъня, а пред него бяха подредени множество солидни дъбови маси и пейки, които бяха част от оригиналното обзавеждане.

Няколко часа преди да тръгнат насам, бяха извадили тялото на Томас Матюс от водите на Темза с дупка от куршум в гърдите. Предварителните резултати от аутопсията сочеха наличие на вода в белите дробове. Тоест възрастният човек се беше удавил. Стефани Нел не беше уведомена, че Катлийн Ричардс го беше убила. Пистолетът отдавна лежеше някъде на дъното на река Флийт. За това събитие знаеха само Ричардс и Малоун. Официалната версия гласеше, че нещастието е последица от излязла от контрол специализирана операция на контраразузнаването. Част от постигнатото споразумение беше съгласието на двете страни да не провеждат разследване за смъртта на Матюс, Антрим и петимата агенти на службите.

Стефани докладва, че СИС били направили опит да проникнат в подземията, където се беше разиграло всичко, но те се оказали разрушени. Миниатюрни камери, използвани при спасителни операции след земетресения, бяха открили овъглени човешки останки сред купищата камъни и унищожени артефакти, които потвърждаваха смъртта на Антрим. Операция „Измамата на краля“ беше приключила.

Оставаше само една малка подробност.

В далечния край на залата се появи фигурата на жена. Висока и слаба, с величествена осанка. Меднорусата й коса беше подредена в безупречна прическа. Тя се насочи към тях с решителна походка. Облицованите с дърво стени поглъщаха острото почукване на токчетата й. Това беше Елизабет Макгуайър от Министерството на вътрешните работи, отговаряща по въпросите на националната сигурност, които включваха и надзор върху работата на СИС. Томас Матюс беше работил за нея.

Жената спря на две крачки от Малоун и огледа малката група.

— Бихте ли ни извинили за момент? — попита тя. — Искам да поговоря насаме с господин Малоун.

Ричардс и сестрите близначки поведоха момчетата към вратата. Макгуайър ги изчака да се отдалечат и подхвърли:

— Предизвикахте голяма бъркотия, не мислите ли?

— Дарба по рождение — сви рамене Малоун.

— А сега ви е забавно, така ли?

Беше ясно, че тази жена не е тук, за да си разменят любезности и шеги.

— На практика цялата работа беше една огромна глупост — отвърна със сериозен глас той. — И за двете страни.

— Съгласна съм — кимна тя. — Но веднага трябва да посоча, че американците започнаха всичко.

— Наистина ли? Нима идеята да изтъргуваме свободата на един терорист и убиец беше наша?

С тези думи искаше да й покаже от коя страна на оградата се намира той.

Чертите й се смекчиха.

— Стефани Нел е моя близка приятелка. Спомена ми, че някога сте били един от най-добрите й агенти.

— Плащам й, за да говори такива неща — отвърна Малоун.

— Трябва да призная, че и двете бяхме силно шокирани от развоя на събитията. Най-вече по отношение на Иън Дън. Няма оправдание за начина, по който едно малко момче беше изложено на опасност.

— Но въпреки това вие получихте онова, което бяхте намислили — отбеляза Малоун. — Либиецът си отива у дома, а Великобритания получава обещаните компенсации, каквито и да са те.

— Така е устроен светът. Съединените щати сключват подобни сделки всеки ден. Няма смисъл да демонстрираме лицемерие. Вършим онова, което трябва. — Тя замълча за момент, после добави: — Разбира се, в рамките на допустимото.

Малоун можеше да поспори докъде точно се простират въпросните рамки, но времето за дебати беше изтекло.

Макгуайър му направи знак да я последва и тръгна към далечния край на залата.

— Избрах Хатфийлд Хаус за място на нашата среща заради този портрет — поясни тя, обръщайки се с лице към стената.

Малоун вече беше обърнал внимание на платното, окачено между две величествени арки в центъра на облицованата с дърво стена и заобиколено от два по-малки маслени портрета. Единият беше на Ричард III, а другият — на Хенри VI. Под тях беше разположен масивен инкрустиран скрин, обкован със златни и сребърни тини.

— „Портретът с дъгата“ — промълви Макгуайър.

Същият, за който се споменаваше в записките на Фароу Къри и в дневника на Робърт Сесил, досети се Малоун. Портрет на млада жена, въпреки че, когато бил рисуван, Елизабет била седемдесетгодишна.

— Наситен със символизъм — добави Макгуайър.

Малоун мълчеше, докато тя разказваше.

Горната част на роклята беше изпъстрена с бродерии, изобразяващи пролетни цветя — теменужки, иглики и орлови нокти, и внушаващи илюзията за пролет. По оранжевата мантия се виждаха миниатюрни очи и уши, потвърждаващи внушението, че Елизабет вижда и чува всичко.

Около левия ръкав беше увита змия, от устата на която висеше сърце. Символ на страст и мъдрост.

— Портретът получава името си от дъгата, която кралицата държи в дясната си ръка — поясни Макгуайър.

Малоун веднага отбеляза липсата на каквито и да било цветове.

— Елизабет е подбирала портретите си с голямо внимание. Но този е бил довършен след нейната смърт и това е дало по-голяма свобода на художника.

Впечатляващо, призна в себе си той.

— В тази зала се е състояло последното тържество в чест на Елизабет Първа — продължи Макгуайър. — Кралицата посетила Робърт Сесил през декември хиляда шестстотин и втора година. Церемонията била изключително пищна — един блестящ финал на дългогодишно управление. Три месеца по-късно тя умряла.

Малоун обърна внимание на категоричния начин, по който се произнасяше местоимението тя.

Вече беше забелязал надписа вляво от портрета.

NON SINE SOLE IMS

Той разбираше латински, а и още няколко езика. Страничен ефект, свързан с фотографската му памет.

„Без слънце няма дъга.“

Той посочи латинската сентенция.

— Историците дълго са спорили за смисъла на това мото — каза Макгуайър. — Част от тях предполагат, че слънцето е Елизабет, чието присъствие носи мир на кралството й и оцветява дъгата.

— Но в дъгата няма никакви цветове — отбеляза Малоун.

— Точно така. Други твърдят, че портретът представлява подмолен и коварен удар срещу авторитета на кралицата. Не се вижда дъга, защото няма слънце. Величието й е фалшиво. — Жената замълча за миг, после добави: — Това не е много далече от истината, нали?

— В такъв случай смисълът е съвсем друг — отвърна той. — Да допуснем, че променим една буква в тази фраза. Без син няма дъга.3 В смисъл че без него не би имало нищо.

— Правилно — кимна тя. — Прочетох разшифрования дневник на Робърт Сесил. Той е изпитвал огромно уважение към самозванеца. Предполагам, че често е съзерцавал този портрет.

— А сега какво? — подхвърли Малоун.

— Добър въпрос. От снощи размишлявам върху него. За съжаление, Томас Матюс не оцеля, за да ми помогне в анализите. Ще ми кажете ли какво се случи с него?

Той нямаше никакво намерение да се хваща на дребните й трикове.

— Не съм сигурен. Всичко може да се случи при рискована работа като неговата.

— Но ако бяхме получили възможност да разпитаме всички вас, със сигурност щяхме да научим нещо по-конкретно, нали?

Това беше част от сделката. Никой не разговаря с никого за нищо.

— Въпреки всичко случилото се ще си остане загадка — сви рамене той. — Също като смъртта на двамата американски агенти.

— И на още трима от наша страна.

Туш.

Тази жена не беше идиот и си даваше ясна сметка, че Матюс е бил убит или от него, или от Ричардс. Но това нямаше значение.

— Синът ми беше изложен на смъртна опасност — реши да поясни той. — Също и Иън Дън, както вече споменахте. Те не са играчи. Никога не са били и никога няма да бъдат. А когато човек отиде далече в игра като тази, някой трябва да плати цената.

— Аз признах пред Стефани, че и двете страни отидоха твърде далече. Загубата на седем човешки живота е повече от достатъчна, за да си извлечем поуки.

Той беше на същото мнение.

Тя посочи дневника на Робърт Сесил, който той държеше в ръка. Стефани го беше предупредила да го вземе със себе си. Връщането му също беше част от сделката.

Макгуайър пое старата книга, прелисти шифрованите й страници и се обърна да го погледне.

— Попитахте какво ще стане сега, нали? Ето какво…

Пристъпи към камината и хвърли дневника в огъня. Пламъците бързо обхванаха корицата. Над нея се изви тънка струйка дим, която бързо беше засмукана от комина. Няколко секунди по-късно дневникът се превърна в пепел.

— Предполагам, че историята няма значение за вас — отбеляза Малоун.

— Напротив, има. И то огромно. Защото именно историята е причина да претърпим тези тежки загуби. Елизабет Първа е била измамница, а това означава, че всичко, извършено по време на нейното царуване, е незаконно. Или в най-добрия случай, твърде съмнително. Но оттогава са изминали четиристотин години. Вие сте юрист, господин Малоун. Би трябвало да сте запознат с принципите на вещното право. При тях най-важното е правото на собственост. Елизабет конфискувала ирландски земи и прехвърлила правото на собственост върху тях на английски протестанти. Всяко от тези прехвърляния ще бъде поставено под въпрос или директно обявено за недействително.

— Но вие, англичаните, винаги сте се гордели с върховенството на закона.

— Наистина е така. И това прави този сценарий още по-стряскащ.

— Значи, ако Антрим не беше предател и не беше разшифровал дневника, това би довело до блокиране на освобождаването на онзи затворник?

Тя го изгледа изпитателно, а после поклати глава.

— Никога няма да узнаем отговора на този въпрос.

Но той вече го знаеше.

— Има и още нещо — добави Макгуайър. — Елизабет носи цялата отговорност за възкачването на престола на Джеймс Първи. Ако самата тя не е била самозванец, това не би могло да се случи никога. Майката на Джеймс е Мери, кралицата на Шотландия, която се явява племенница на Хенри Осми, защото баба й е негова сестра. Но преди смъртта си Хенри изключва този клон на фамилията от наследниците на престола. Много е съмнително дали истинската Елизабет би нарушила волята на баща си. Но самозванецът не е имал никакви скрупули. Знаел е, че не може да остави наследници, и без колебание си избрал човек, когото дядо му решително отхвърлил. Вероятно го е направил от уважение към майка си, която ненавиждала Хенри и всички Тюдори. Сам разбирате, че историята има значение, господин Малоун. Всичко това се е случило благодарение на нея.

— Но вече я няма — отбеляза Малоун и посочи огнището. — Доказателствата не съществуват.

— Дешифрирания текст също го няма — добави тя. — Предполагам, че последният екземпляр е у вас.

Той бръкна в джоба си за флашката и й я подаде. Тя без колебание я хвърли в пламъците.

Малоун се присъедини към останалите, които чакаха в градината. Елизабет Макгуайър си тръгна веднага след като срещата им приключи. Беше си свършила работата. За нея целта на посещението й тук беше да унищожи дневника и флашката. Наистина, всички около него — Иън, Ричардс, Таня и мис Мери — също бяха посветени в тайната, но едва ли някой щеше да им повярва без наличието на физически доказателства. Историята им щеше да прозвучи като фантастична приказка и нищо повече. Подобно на легендата за момчето от Бизли и историята, описана от Брам Стокър преди сто години.

— Време е да тръгваме — каза той, обръщайки се към Гари.

Момчетата се сбогуваха, след което Иън се извърна към него.

— Някой ден ще дойда да ви видя в Дания.

— Много ще се радвам — кимна Малоун и стисна ръката му. — Наистина.

Мис Мери стоеше зад Иън, положила ръце на раменете му. Гордото изражение на лицето й казваше всичко. Най-после се беше сдобила със син.

А Иън с любяща майка.

— Май удари часът да се простиш с живота на улицата — каза той.

— Прав си — кимна момчето. — Мис Мери иска да живея при нея.

— Чудесна идея.

Таня направи крачка напред и го прегърна.

— Беше ми много приятно да се запознаем, господин Малоун. Предложихте ни страхотни приключения.

— Ако някога ти потрябват препоръки за разузнавателния бизнес, обърни се към мен — усмихна се той. — Справи се много добре.

— Беше невероятно преживяване. Никога няма да го забравя.

Малоун остави Гари да се сбогува със сестрите и дръпна Ричардс встрани.

— Какво се случи там вътре? — тихо попита тя.

— Дневникът и дешифровката вече не съществуват. Изгоряха в огъня. Официално това не се е случило.

Не й беше разказал много за снощния си разговор със Стефани, но потвърждението дойде още рано сутринта.

— Връщат те на работа в АБТОП. Заповедта идва от най-високо място. Всичко е забравено.

— Вече се чудех как ще си изкарвам хляба — усмихна му се тя с благодарност.

— Благодаря ти за всичко, което направи там долу. Дължим ти живота си.

— И ти би постъпил по същия начин.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Каквото пожелаеш.

— Не се променяй. Продължавай по същия начин. Притежаваш достатъчно качества, за да пратиш правилата по дяволите.

— Страхувам се, че това е единственият начин да си върша работата — въздъхна тя.

— Точно това исках да чуя.

— Но все пак убих Матюс. Бих могла да го прострелям в крака и просто да го обезвредя.

— И двамата знаем, че това нямаше как да стане. Мръсникът заслужаваше да умре. На твое място и аз бих постъпил по същия начин.

— Вярвам ти — отвърна тя, след като го изгледа изпитателно.

— Още навремето го предупредих, че някой ден ще прекрачи границата, и това наистина се случи.

Тя му благодари за всичко, което беше направил за нея, помълча за миг, после добави:

— Може пък и аз да отскоча някой ден до Копенхаген. Просто ей така, да те видя…

Но очите й обещаваха много повече.

— По всяко време — кимна той. — Само ме предупреди.

Върнаха се при останалите.

— Е, оказа се, че бяхме един чудесен екип — усмихна се той. — Благодаря на всички.

Дълго гледа след тях, докато се отдалечаваха към гарата, за да вземат влака за Лондон. Двамата с Гари щяха да тръгнат направо за летище „Хийтроу“. Пред главния вход на къщата вече ги чакаше кола, уредена от Стефани Нел.

— Добре ли си? — подхвърли на Гари той.

Всъщност двамата почти не бяха обсъждали събитията от предишния ден. Момчето не беше участвало пряко в ликвидирането на Антрим, но беше допринесло за смъртта му.

— Той беше лош човек — прошепна Гари.

— Във всяко едно отношение — кимна Малоун.

Светът бе пълен с мошеници, измамници и всякакви други измислени герои, а родителите правеха всичко възможно да предпазят децата си от тях. Но в този случай истината трябваше да излезе наяве. Той се чувстваше длъжен да каже каквото трябва.

— Ти си мой син, Гари. Във всяко отношение. И винаги ще си останеш мой син. Нищо не е в състояние да промени това.

— А ти си моят баща. Това също не може да се промени.

Малоун усети как го побиват тръпки.

— Вчера се наслуша на разни неща — подхвърли той.

— Трябваше да ги чуя. Такава е реалността. Мама дълго време ги държеше в тайна от мен. Но аз най-сетне стигнах до истината.

— Сега вече и двамата знаем защо майка ти не споделяше нищо за Антрим.

— Дължа й извинение — кимна Гари.

— Тя със сигурност ще се зарадва. Преди време двамата с нея допуснахме много грешки. Хубаво е да знаем, че повечето от тях са поправени. Поне аз се надявам да е така.

— От днес никога повече няма да ме чуеш да говоря за това. Всичко приключи.

— Така и трябва да бъде. А какво ще кажеш за случилото се тук? Защо да не го запазим за себе си?

— За да не те убие мама ли? — усмихна се синът му.

— Нещо такова.

Замълчаха, омагьосани от красотата на прекрасните градини. По тревата подскачаха птици, дебелите зеленясали стъбла на дърветата излъчваха спокойствие. Той си спомни историята за грохналия от старост дъб, който се издигаше в далечината. Там през 1558 г. облеченият в дрехите на принцеса Елизабет 25-годишен самозванец беше посрещнал новината за смъртта на кралица Мери. Вдигнал очи от книгата в ръцете си, той бавно беше осъзнал, че вече е владетел на Англия — роля, за която се беше подготвял в продължение на дванайсет години.

И беше изрекъл пророческите думи: Божие дело, което изглежда прекрасно в нашите очи.

През съзнанието му отново преминаха събитията от последните два дни, които вече приемаше със спокойствие и чувство за необратимост. Много неща се бяха случили. Много неща бяха приключили. Но въпреки това той, подобно на самозванеца преди толкова векове в същата тази градина, изпитваше усещането, че още толкова все още предстои.

Той прегърна сина си през раменете.

— Хайде да си вървим у дома.