Изтребление

10.

След още два опита врагът се отказа от идеята да надупчи лагера ни с минохвъргачки. Сандра отвръщаше на огъня бързо и ефикасно. Широкият зелен лъч грейваше в нощта, прогаряше просека през няколко десетки дървета и се забиваше в мрака. Борове експлодираха. Нежни палмови листа пламваха от съпровождащата лъча горещина. Лъчите траеха по няколко дълги секунди, прогаряйки си път през гората. Резултатът беше неизменен — минохвъргачките замлъкваха. След като лъчът угаснеше, единствените звуци бяха от виковете на моите хора и от припукването на горящите дървета.

Факторът, който наклони везните в наша полза, беше релефът на остров Андрос. Най-високата точка се издигаше едва на трийсетина метра над морското равнище. На острова нямаше възвишения, нито клисури, а в района на нашия лагер теренът си беше направо плосък. Врагът нямаше къде да се прикрие. Евентуален щурм щеше да извади командосите на открито, под обстрел.

Биха могли да използват нещо по-голямо от минохвъргачки, разбира се. Нещо с по-голям обсег, дори ракети „Томахок“. Само че по-големите оръжия можеха да унищожат безценните фабрики, а това никой не го искаше.

Час след полунощ един от предните отряди се върна в лагера. Видях как голямото оръдие се завърта да проследи движението на хората. Примижах; надявах се, че Сандра няма да нареди стрелба, подведена от паника или грешна преценка. Но големият лазер мълчеше. Вдишах с облекчение. Тръгнах да ги посрещна — броят им и формата на костюмите отговаряха на очакванията ми. Можех само да се надявам, че не е някакъв капан.

Пехотинците спряха на няколко крачки от мен. Аз също спрях. Долових нечие присъствие край себе си. Куон. Познах го, без да поглеждам. Беше от онези хора, чиято поява усещаш с всичките си сетива. Сигурно раздвижваше въздуха около себе си, или земята вибрираше под стъпките му, не знам.

— Патрулен взвод, докладвайте — казах аз.

Мъжете се спогледаха. Бяха напълно екипирани, затворени в костюмите си, и нищо чудно. Ефрейторът, който командваше отряда, пристъпи колебливо напред. Познах го — беше индиецът, с когото бях разговарял при портите преди часове. Зад него, също толкова колебливо, стояха седмина мъже.

— Полковник Ригс? — попита той.

— Аз съм. Докладвай.

— Сър, влязохме в сражение с врага. Знаете ли кои са те, сър?

— Имам известна представа. Дай подробности.

— Бяха хора, сър. Армейски рейнджъри. Убихме двайсетина, а след като разбрахме кои са, прекратихме стрелбата и тръгнахме назад към базата. Какво, по дяволите, става, сър?

Гледах ги няколко секунди, преди да отговоря:

— Добре, момчета. Ще бъда напълно откровен с вас. Ако решите да си тръгнете, няма да ви спирам. Атакуват ни сили на американското правителство.

Всички се разприказваха, а мен ме присви стомахът. Тези мъже не се бяха включили в Армадата, за да се сражават с други хора.

— Трудно е за всички ни — продължих аз. — Целта им е да ни избият до крак и да си присвоят извънземната технология.

— Ама, сър — каза ефрейторът, жално някак. — Нали уж имахме сделка? Те не знаят ли, че сме на една и съща страна?

Поколебах се.

— Вижте — започнах, без да съм сигурен как ще им обясня кашата, в която се бяхме озовали. — Както те виждат нещата, извънземните са си тръгнали завинаги, следователно моментът е подходящ да ни откраднат технологията. Страх ги е, че някоя друга държава ще го направи, ако не действат веднага. Те са алчни и параноични. Това мога да го разбера. По време на война такива неща се случват. По история сме учили, че когато французите капитулирали пред германците през Втората световна, създали така наречения Режим на Виши, френско марионетно правителство, което играело по свирката на фашистка Германия. Много французи намерили смъртта си в сражения срещу Съюзниците.

Млъкнах. Всички ме слушаха. Та, какво исках да им кажа?

— Във времена на сериозни конфликти нищо не е черно и бяло. Не казвам, че те са на грешната страна, нито че ние сме непременно прави. Казвам, че залозите са големи и че те няма да ни позволят да запазим извънземната си технология и да се бием като независима армия за Земята, освен ако не докажем, че сме достатъчно силни да опазим технологията си. Повечето от вас са американци, останалите са индийци. Тези две нации са се отделили от Великобритания и са отстоявали независимостта си. Какви са били предците ви — бунтовници или борци за свобода? Отговорът на този въпрос зависи само от едно — кой е победителят. Същото се случва и днес, но залогът е по-голям. Ако решите да останете с нас, трябва да сте убедени, че сте на правилната страна. Вярвате ли, че Звездната армада може да опази Земята? Или смятате, че тази отговорност трябва да се носи от американските политици?

Ефрейторът пристъпи напред и застана до мен.

— С вас съм, Ригс — каза той. — Ония от правителството ще прецакат работата.

В крайна сметка всички минаха на моя страна, влязоха в лагера и заеха позиции в окопите, които бяхме изкопали тук-там. Явно ги бях подбрал добре. Надявах се, че решението няма да им струва живота. Още по-силно се надявах, че аз няма да прецакам работата, по един или друг начин.

Щурмът започна в два след полунощ. Дотогава почти бяхме завършили втората кула. Майор Робинсън беше в окопите, отремонтиран в достатъчна степен от нанитите. Вече му се разбираше какво говори. Бузата му не беше зараснала напълно, но поне не кървеше. Присъствието на втори офицер, който да обикаля из лагера и да крещи заповеди, повдигна бойния дух на момчетата.

— Майоре, искам от теб да надзираваш довършителните работи по втората кула. Аз и Куон се заемаме с отбранителните позиции.

Робинсън кимна, без да спори. Още не беше във форма, а и аз от опит знаех, че след инжекциите е трудно да управляваш собственото си тяло. Не беше готов да влезе в сражение. Нужни му бяха няколко дни да свикне с промяната. Затова сметнах, че ще е най-полезен при някоя от кулите, да ѝ помага с избора на мишени.

Двамата с Куон се заехме да инспектираме периметъра. Хангарите имаха бетонна основа, малко по-широка от самите конструкции. Накарахме момчетата да изкопаят окопи между хангарите и да натрупат пред тях чували с пясък — така отбранителните съоръжения се превръщаха и в добри позиции за стрелба. Теренът беше разчистен на стотина метра около хангарите във всички посоки. Покрай дърветата бяхме опънали спирали от бодлива тел. Портативните лазери и оръжейните кули имаха задачата да спрат нападението в така оформения открит периметър.

— Освен ако не засипят лагера с бомби — казах аз, — не виждам как биха могли да ни надвият. Е, освен ако не използват многобройна пехота без оглед на собствените си загуби.

— Съгласен съм — каза Куон, който вървеше до мен. — Последното би било кървава баня.

Не му отговорих. За комуникация разчитахме само на отворени радиолинии, които врагът не заглушаваше, но най-вероятно подслушваше. Предупредих хората си, че противникът чува всяка наша дума. Комуникационното предимство не беше на наша страна.

След приблизително половин час чух нещо. Нещо, което трещеше и скърцаше пронизително. Погледнах Куон. Бяхме спрели да си починем, опрели гърбове в стената на един от вътрешните хангари.

— Бетеери? — каза Куон, изричайки на глас собствените ми мисли.

— Това трябва да е — казах навъсено. Мразя да греша. Явно това бяха чакали — бронираните машини. Как изобщо бяха докарали тежките машини толкова бързо?

— Сякаш идват от изток — каза Куон. — Използват собствения ни път.

Кимнах. Означаваше ли това, че сме изгубили главната база? Или Барера ме беше предал и беше минал на страната на врага? Приех най-лошия вариант.

— Можеш ли да определиш по звука какви са машините, Куон? Има ли тежки танкове?

Той се заслуша.

— Не са достатъчно тежки за M1. Може би нещо от по-лекия клас, „Брадли“, да речем.

— Мда. Нещо, което да транспортират с кораби. Нещо, което са струпали в крайбрежни води и са чакали удобния момент да използват срещу нас.

Точно тогава чух гласа на Сандра в ухото си, по отворения канал.

— Кайл? Засичам вражески единици на пътя.

— Знам.

— Какво да правя?

— Не стреляй, докато не предприемат нещо.

След минута-две звукът на напредващите машини замлъкна. Чакаха нещо. Не знам какво чакаха, но през следващите десетина напрегнати минути не се случи нищо особено.

А после се чу пронизителният вой на умни ракети. Връхлитаха върху новата ми кула. Цял рояк. Може да бяха изстреляни от кораби или подводници в крайбрежни води, или от самолети във висок полет. Не знаех и не ме интересуваше особено, мислех само за програмирането на кулите и дали ще свърши работа. Е, кулите преминаха на автоматичен режим и си свършиха работата повече от добре.

Първото, което чух, беше завъртането на лафета. Изящно и без никаква засечка, кулата се завъртя и се прицели нагоре.

— Кайл? — обади се Сандра. — Това нещо действа само.

А после чух характерния напевен звук, предхождащ стрелбата. Кулата беше открила цел и миг по-късно стреля по нея. Светлина разкъса небето. Кулата прихвана нова цел и стреля отново. Повтори серията още два пъти, отстрелвайки в небето неща, които изобщо не можех да видя.

— Раздвижват се! — извика Куон.

Вече разбирах какво се случва. Отворили бяха работа на кулата ни, принуждаваха я да прихваща летящи мишени от запад. Едновременно с това колоната бронирани машини щеше да се придвижи от изток и вероятно да стреля със снаряди по кулата. С толкова цели едновременно не можехме да се справим.

— Изкарай десет души от окопите, сержант! — ревнах аз. — Да не използват радиото. Ще трябва да се справим с бетеерите, преди да са излезли на открито. Преди да им се отвори пряка линия за обстрел по единственото ни голямо оръжие.

— Слушам, сър! — отвърна Куон и се затича без колебание да изпълни заповедта. Разкрещя се и пехотинците от най-близките окопи изскочиха от прикритията си и хукнаха след него. Басовият му глас се чуваше дори през воя и трясъка на взривовете.

Затичах се след тях, като оглеждах напрегнато линията на дърветата. Ако бяха подготвили пехотна атака, сега беше моментът да я започнат. Бавеха се обаче. Може би пехотинците им не можеха да тичат достатъчно бързо.

— Някакви нови вражески единици, Сандра?

— Само ракетите и бетеерите.

— Поддържай стрелбата по ракетите — казах аз, със съзнанието че врагът чува разговора ни. — Трябва да ги спреш всичките.

— Кулата го прави сама.

Куон вече бе събрал отделение пехотинци. Махнах им към пътя и те затичаха натам с гигантски скокове. Тръгнах след тях.

Пресрещнахме първата машина точно когато излизаше от гората със скорост петдесетина километра в час. Трябваше да спрем бетеерите, преди да излязат на открито и да хванат на мушка оръжейната кула. Идваха в колона, разбира се. Нямаха друг избор, защото не бяха достатъчно тежки да повалят дървета, а гората беше толкова гъста, че да се маневрира между стволовете беше невъзможно.

Начело на колоната се движеше „Брадли M2“ с двайсет и пет милиметрово автоматично оръдие на покрива, което моментално откри огън по нас. Моите хора се пръснаха и залегнаха в тревата. Един пострада зле още при първия откос — срина се като чувал с картофи и не се изправи повече.

Най-много се боях от двете ракетни установки, монтирани отстрани на кулата. Ракетите, които изстрелваха, бяха противотанкови. При изстрел отблизо лесно щяха да видят сметката на моя лазер.

— Целете се високо! В оръдието и установките!

Хващахме последния влак, но все пак успяхме — първо четири лъча прорязаха нощта, после още три. Ракетите така и не излетяха. Когато осакатената и горяща машина намали и спря, задната рампа се отвори и двама души се изтъркаляха в тревата. Сви ми се сърцето. Тези бронетранспортьори обикновено бяха натъпкани с пехотинци. Но вече нищо не можех да направя по въпроса. Отстреляхме и следващите два M2, като продължавахме да се целим високо. За жалост, експлодиращите оръдия и установки често предизвикваха вторични експлозии, които унищожаваха целите машини. Имаше оцелели сред пехотинците, макар и малко. Наредих на хората си да не стрелят по тях.

Отстреляхме още шест машини и горящите им останки запречиха пътя на останалите. Екипажите им явно стигнаха до извода, че са прецакани, и започнаха да се изтеглят.

Малко след това прекъсна и баражният огън с ракети. Изгубил бях няколко добри мъже, но бяхме победили… засега.