Изтребление

53.

Проблемът беше в ронливата пръст. Всеки, който се е опитвал да изкопае дупка на плажа, знае за какво говоря — стените на дупката се свличат към дъното и я запълват. Ние копаехме вече часове през рохкавата пръст, като топлината от лазерите създаваше относително здрави стени. Създавахме нещо като тръба от по-здрав материал в рохкавата тъкан на планината. Но когато стигнахме празнина, място, където ронливата пръст да се изсипе, вместо да се набива в стените на прохода, тя се превърна в свлачище. И повлече още пръст. Таванът на прохода се пропука и по главите ни се заизсипва пръст. Тази под краката ни поддаде и се изля заедно с нас в бездната. Пръстта от тавана ни затрупа. Броени секунди след като наредих на колоната да спре, авангардът ни вече се пързаляше безпомощно по гигантска купчина мека пръст, под ъгъл от четирийсет и пет градуса, по поне стометрово нанадолнище.

Полетях надолу с другарите си, опитах се да запазя равновесие като сърфист, но не успях. Пропаднах и пръстта ме затрупа. Вдигнах ръце, осъзнал, че съм погребан жив, с надежда ръцете ми да останат над повърхността и някой да ме намери. Пръстта се срутваше с трясък отгоре ми, а аз се питах колко ли време костюмът ще ме поддържа жив — няколко дни, може би? — и дали някой изобщо ще ме намери и ще ме изкопае. Нещо тежко ме удари по ръката и смаза пръстите ми. Примижах. Дано не беше някоя дълбачка. Раздвижих пръсти за опит. Болеше, но поне реагираха на командите от мозъка ми.

Опитах се да включа комуникатора си с брадичка, но не се получи, а без ръце нямаше как да проверя какъв е проблемът. Може би комуникаторът просто се беше разкачил при падането. Слава богу, поне животоподдържащите системи на костюма ми работеха и осигуряваха рециклиран въздух.

След около минута в пресния си гроб усетих как някой сграбчва пръстите ми. Силен натиск и дръпване, което разкачи ставите им. Ако можех, бих дръпнал ръцете си под земята. За един благословен миг болката престана. Усещах как пръстта ме притиска, задушава ме с тежестта си. Повечето загинали в лавини умират именно заради тежестта на снежната маса, която смазва дробовете им с натиска си, дори нещастникът да е попаднал във въздушен джоб. Тук, на Хелиос, където гравитацията беше почти два пъти по-голяма, пръстта тежеше много и дробовете ми се бореха за всяка глътка въздух.

Усетих някакво раздвижване около ръкавицата си. Червей? Дали не обикаляха свлачището в търсене на вкусна мръвка? Усещането за движение около ръката ми се усили и за миг ми се прииска да не бях вдигал ръце като някакви знамена над пясъчен замък.

Смазващата хватка около ръката ми се възобнови, последва силно дръпване. Първо поддаде рамото ми. Ставата излезе и аз изкрещях от болка в тясното пространство на смазания си шлем. Звукът беше като от писък под вода.

Стиснах със сетни сили онова, което ме дърпаше. Изтеглиха ме като морков. Кафявата пръст се разсипа около мен. Стърчах наполовина над повърхността, когато дърпането престана. Ръката ми падна като отсечена. Почистих очилата си с другата.

Все още бях погребан до кръста. Куон беше надвиснал отгоре ми. Стискаше с две ръце пушката си. Въртеше се насам-натам и крещеше нещо. Моят комуникатор още не работеше и не разбирах какво казва сержантът.

После автоматичното затъмнение на очилата се активира да защити зрението ми от блясъка на лазерните лъчи. Хората ми стреляха по нещо. Стиснах зъби срещу болката, доизмъкнах се преждевременния си гроб и се изправих.

Куон ме огледа от глава до пети. Посегна към шлема ми с дебелите си пръсти. Трепнах, но все пак го оставих да си свърши работата. Той нагласи нещо близо до ухото ми. Чу се изщракване и главата ми внезапно се изпълни със звуци. Комуникаторът ми се беше разкачил при падането.

— … поне трийсет загинали, сержант — чух да казва някой.

— Червеи на север и на изток. Придържат се към растителността.

— … снайперистки огън!

Огледах се трескаво. Залитнах, стиснал изваденото си рамо. Опитах се да преценя ситуацията. Хора по свлачището, стотина. Прикритие нямаше, но бяхме попаднали в нещо като падина и ако червеите наистина идваха от север и изток, значи не бяха в добра позиция за обстрел. Част от моите хора се намираха на ръба на могилата, образувала се в резултат на свлачището. Именно те стреляха по снайперистите. Други се опитваха да изровят окоп, където да се прикрием.

Озовали се бяхме близо до дъното на фантастично голяма пещера. Таванът беше на стотици, ако не и на хиляди метри над нас, почти невидим в сумрака. Подът на камерата беше покрит с нещо като растителност, странни образувания, които приличаха на влажни гумени кристали. Нещо в структурата им напомняше за цветя, което ми подсказа, че са живи организми, а не минерални образувания. Най-много приличаха на големи колонии от корали. Сякаш се намирах в подводна пещера, от която някой е изпомпил водата.

Погледнах нагоре, към върха на свлачището. Входът на полусрутения тунел се виждаше. Видях и пехотинци там, с пушки в ръце. Гледаха надолу към нас. Изглежда, чакаха някой да издаде заповеди.

Погледнах надолу. Търкалянето по нанадолнище явно не се отразяваше добре на танковете. Една от двете дълбачки в челото на колоната ни се беше забила с носа напред в основата на свлачището. И по пътя си беше покосила немалко пехотинци — личеше по следата от размазани хора. Втората дълбачка се бе справила по-добре — приземила се бе „на крака“ и нанитите вече поправяха раздраните места по корпуса ѝ. Това означаваше, че мозъчната ѝ кутия не е пострадала. Оръдието ѝ, преработено за копане, нямаше необходимия обхват да стреля по снайперистите. Но ако червеите решаха да ни нападнат, танкът щеше да ни осигури мощна отбрана.

Тръснах глава в опит да подредя мислите си.

— Тук Ригс. Някой държи ли на мушка снайперистите?

Хората се развикаха доволно.

— Радвам се, че сте оцелели, сър — каза познат глас. Погледнах към екранчето на комуникатора да видя кой е. Беше капитан Року.

— Капитане? Танкистът във водещата машина оцеля ли?

— Не, сър. Тази пързалка уби много свестни хора.

— Така — казах аз. — Року, сега ти командваш танковете. Вече си мой пръв заместник в тази мисия.

— Ами, добре, полковник — каза той, без да крие изненадата си.

А не би трябвало да е изненадан, помислих си, защото беше с най-високия чин след мен. Имахме още двама капитани, но в пехотата, а аз исках начело на експедицията да застане танкист, ако не успеех да се измъкна от следващата дупка, в която ме захвърли съдбата. В ситуация като нашата, където смъртта променя нещата постоянно, е от критично значение всеки да знае мястото си в командната верига.

— Капитане, възможно ли е танковете да се спуснат долу безопасно?

— Да, но ще ни е нужно време, сър — отговори той. — Можем да прокопаем надолу по спирала и да излезем на вашето ниво, без никой да пострада.

Куон ми махна. Сочеше към дъното на каверната. Зрението ми се беше нагодило донякъде. Коралоподобната растителност периодично изпускаше дим. Враговете се криеха сред коралите и дима като пълзящи снайперисти в гората. Придвижваха се настрани, явно с идеята да ни ударят по фланговете. Ако продължаха в същия дух, скоро нищо нямаше да прикрива моите хора от проектилите им.

— Докладвай настоящото си положение, капитане — казах аз. В същия миг снайперистки огън уцели реакторната раница на един мъртъв пехотинец недалеч от мен. Не бях изненадан, че червеите стрелят по мъртъвци. Изглежда, не можеха да различат живото тяло от мъртвото. Клекнах да се прикрия от огъня. Куон допълзя при мен.

— Изтеглих танковете стотина метра назад в прохода — каза Року със спокойния глас на човек, който седи на завет в танка си. — Свлачището бе предизвикано от комбинираната тежест на двата танка в челото на колоната. Ако копаем надолу и в дъга…

— Не, не, капитане — прекъснах го аз. — Това ще отнеме час и повече. Тук сме в слаба позиция. Врагът вече се придвижва за атака, а без съмнение ще дойдат и подкрепления. Боя се, че много скоро ще ви ударят в гръб откъм тунела, а нас ще ни атакуват фронтално. Целта ни се намира някъде в центъра на тази пещера. Искам хората и танковете ти да се спуснат тук по най-бързия начин и да приключваме.

— Сър? Как да го направя, сър? — попита той.

— Ще измислиш нещо, Року. Не мога да направлявам ситуация, която не виждам.

— А ако не успея, сър?

— Тогава ще те понижа в лейтенант — казах аз. — Ще разкарам своите пехотинци от пътя ви и ще потърсим прикритие в онази странна гора от корали на пода на каверната. Ще намерим работа на снайперистите, докато вие се довлечете тук. Имаш десет минути. Ригс, край.

Стори ми се, че го чух да ругае, преди да затвори. Усмихнах се и плеснах Куон по гърба със здравата си ръка.

— Мерси, че ме извади. Не знам дали бих могъл да направя същото за теб.

— Но щяхте да се опитате — каза Куон.

Кимнах и изпълзях до ръба на импровизирания окоп, който пехотинците бяха изкопали набързо. Два проектила вдигнаха фонтани пръст недалече от мен. Снайперистите започваха да се изнервят. Побързах да се наведа.

— Хайде да засипем с огън снайперистите. Разполагаме с петдесетина човека. Аз ще заведа половината в гората долу. Ти и другите ще ни прикривате.

Куон кимна. Обърнах се към хората при отвора на тунела. Никакво раздвижване при тях. Каквото и да беше намислил капитан Року, дано скоро го приведеше в действие.

— Слушайте! — ревна Куон, настроил почти на максимум външните говорители на костюма си. — Масирана стрелба по снайперистите, ВЕДНАГА!

— Добре — казах аз и се заех да събера взвод от оцелели пехотинци. Офицерът им, както и вторият сержант на ротата, бяха погребани заедно с много от подчинените си. Минавах от човек на човек, потупвах по гърба всеки втори и давах знак на избраните да се отделят настрани. Скоро разполагах с взвод, който да ме последва.

Лявата ми ръка гореше и щипеше. От опит знаех, че скоро пак ще е в работен режим. Нанитите бяха истински магьосници, но като болногледачи никак не ги биваше. Пет пари не даваха за комфорта на пациентите си. Понякога бяха така добри да възстановят нервните окончания последни или да прекъснат нервите по време на оздравителния процес. Друг път раненият изпитваше жестоки болки в продължение на часове. Напълно способни бяха да изключат участъците с поразени нерви, така че болката да не извади пехотинеца от строя, но не винаги го правеха. Лекуваха по целесъобразност и раненият стискаше палци нервите да не са в челото на списъка им, но май всичко опираше до късмет.

Поведох хората си към преобърнатия танк. Непосредствено до машината стъпих на нещо твърдо. Наведох се и разрових пръстта. Твърдото нещо се оказа портативният сензор, който Йенсен бе влачил със себе си. Вгледах се в пукнатия екран и изсъсках от гняв. Глупакът беше намалил обхвата до минимум.

Придвижих се пълзешком около основата на танка и скоро открих ефрейтор Йенсен. Беше се движил непосредствено след водещата дълбачка и беше пропаднал заедно с нея. Половината му глава липсваше. „Извадил е късмет“, помислих си. Спестил си бе гнева ми, задето не се е подчинил на пряка заповед и ни е вкарал в тази каша. Ако не се бе тревожил толкова, че ще привлече вниманието на нов гигантски червей, можеше и да не направим последните фатални стъпки в бездната.

Когато всичките ми хора се събраха зад прикритието на преобърнатия танк, си дадох сметка, че няма начин да стигнем до гората от корали пеша. Дотам имаше повече от сто метра открито пространство, а въпреки прикриващия огън на втората група пехотинци противниковата стрелба ставаше все по-интензивна. Лазери святкаха над нас към гората, пушките на червеите им отговаряха. Понякога червей се сгърчваше обгорен сред коралите, друг път пехотинец политаше назад с писък. Но така или иначе, не можехме да мръднем от позицията си.

— Капитан Року! — извиках по командния канал. — Какво имаш за мен?

— Имаме план, сър.

— Слушам те.

— Ще спуснем машините, вързани с нанитно въже, една по една. Въжето ще е вързано за друг танк в тунела, пехотинците също ще дърпат. Така би трябвало да преодолеем инерцията и да убием скоростта на спускане. Надявам се първият танк да е при вас след няколко минути.

Кимнах мълчаливо. Танковете нямаше да са при нас след десет минути. Както аз виждах нещата, щеше да мине най-малко половин час. Но нищо по-добро не ми хрумваше.

— Добре, направете го. Какво е състоянието на танка, който е тук долу? Танкистът жив ли е?

— Да, сър. Ранен е, сложна фрактура на крака. Но не ти трябват крака, за да управляваш танк.

— Прав си. Как се казва?

— Подофицер Слоун, сър.

Отворих частен канал към Слоун.

— Можеш ли да управляваш машината си, Слоун?

— Да, сър, но врагът не е в обсег понастоящем…

— Не искам от теб да стреляш. Разшири предната част на корпуса. Идеята е да се отправиш към гората, а ние да се придвижим зад теб. Ти ще ни бъдеш прикритието.

— Почвам, сър.

След няма и минута Слоун задвижи машината си напред. Танкът се раздуваше в движение, предницата му се разшири като главата на кобра преди атака. Машината видимо залиташе надясно — гравитационните стабилизатори от тази ѝ страна бяха пострадали, но въпреки това танкистът се справяше с управлението. Хукнах след танка, последван от хората си. Бяхме тренирали тази маневра стотици пъти. Въведена за първи път от германците през Втората световна, тя осигуряваше подвижно прикритие за пехотата при сражение на открито. Придвижвахме се плътно зад раздутите щитове на танка, които ни пазеха от обстрел по права линия. Стигнехме ли до прикритието на коралите, щяхме да се развърнем и да ударим на свой ред. Лесно щяхме да се справим с червеите, стига да не извадеха тежка артилерия или да не ни минеха във фланг.

Първите петдесет метра изминахме без проблем. Явно точно тогава червеите разбраха какво правим. Прекратиха стрелбата по танка, който беше непробиваем за проектилите им. Вместо това започнаха да копаят.

— Оглеждайте се за червеи — казах аз. — Може да се появят изпод краката ни.

Точно тогава големият лазер на танка се обади и окъпа всичко пред себе си в нажежена вълна. Цели откоси коралова растителност почерняха и се сгърчиха. Червеите, попаднали в обсега на мощното късообхватно оръдие, буквално се изпариха. Все едно бяхме метнали запалена факла в гнездо на личинки.

Вече бяхме много близо до началото на кораловата гора, когато разбрахме какво са намислили червеите. Прокопали бяха тунели по пътя ни, точно под повърхността. Когато танкът ни мина над един от капаните, земята внезапно пропадна, а заедно с нея и дясната страна на машината. Мозъчната кутия нямаше опит в бойна обстановка. Претоварените стабилизатори нададоха вой. Танкът се мяташе като изплашено животинче в опит да възстанови равновесието си. Дясната му страна беше пострадала при първоначалното свличане и увеличената тяга преобърна машината на една страна. При контакта си със земята голямото оръдие, все още в режим на стрелба, избухна.

— Това е то, момчета! Разпръснете се и атакувайте! — извиках.

Без повече бавене хукнах към кораловата гора покрай горящите останки на дълбачката. Чувах ботуши да трополят зад мен, но не се обърнах да видя кой ме е последвал и кой — не. Зърнах неколцина пехотинци да потъват в меката пръст, засмукани от жадни за кръв червеи.

Извадих лазерния си пистолет и започнах да стрелям по всичко, което ми се стореше дори в минимална степен съмнително. Оставих пушката да виси на ремъка си, защото ранената ми ръка още не бе в състояние да борави с нея. Очилата ми потъмняваха периодично, реагирайки на стрелбата наоколо, и тази бърза, непредсказуема промяна в светлинния фон беше неприятна и объркваща. Автоматичното засенчване пазеше очите ни, но затрудняваше мозъка.

Веднага щом стигнах до коралите се метнах по корем на земята. Паднах болезнено върху ранената си ръка — нанитите все още не бяха възстановили контрола ми върху нея и тя се бе озовала под тялото ми. Вдишах и издишах през стиснати зъби, за да не изкрещя.

Продължих да се влача по корем напред, досущ като някой от червеите. Стигнах до прилично прикритие сред коралите, активирах с брадичка комуникатора и извиках на Куон да придвижи своите хора към нас при първа възможност. Трябваше да овладеем свой периметър в гората, преди врагът да ни е обградил.

— Изтласкайте ги назад — наредих на пехотинците, които се бяха придвижили заедно с мен в горящата гора от корали. — Намерете си прикритие и стреляйте по всичко, което се движи.

Погледнах зад себе си към участъка между повредения танк и кораловата гора. Преброих шестима мъртви пехотинци и мислено добавих към тях подофицер Слоун. Ала след миг танкистът пропълзя до мен и ме потупа по крака.

Изпръхтях от изненада.

— Как, по дяволите, се измъкна от машината, Слоун?

— Ами, то тези танкове могат да се управляват и сами, сър.

— Да — казах и погледнах към горящата дълбачка. Знаех всичко за кодовете на наномашините. Явно Слоун бе дал инструкции на танка си, после се беше измъкнал отзад и бе продължил след машината пешком заедно с нас. Замислих се дали да не го смъмря, задето е напуснал поста си, но решението му се беше оказало добро.