Изтребление

39.

Гледахме на камерите как двамата мъже в тежки костюми закопчават колани с инструменти на кръста си и подхващат с общи усилия бъчвоподобния контейнер. Бяха невъоръжени и притеснени. Безтегловността значително улесняваше задачата им. Двамата просто излязоха на покрива на една от тухлите в участъка за поддръжка и съхранение и подскочиха към тавана. Завъртяха се бавно и магнитните им ботуши ги прилепиха към корпуса. Намираха се на трийсетина метра от четиримата макроски пазачи. Тръгнаха към пазачите, които не реагираха, ако не се броеше лекото завъртане на оръжейните им системи. Следяха до милиметър приближаващите се мъже.

Намръщих се.

— Поне да им се махнат от пътя, мамка им — изсумтях.

Моите пехотинци направиха още десет крачки, после още десет. Все по-бавно. Взеха да махат на макросите в знак да им направят път. Една от машините проследи с оръдието си размаханата ръка, но нищо повече.

Един от офицерите в щаба ми даде знак и когато се обърнах, ми подаде портативен комуникатор.

— Двамата техници, сър. Притеснени са.

— Нищо чудно — казах. — Да останат на място. Ще говоря с макросите. Може би не разбират, че трябва да влезем в кораба, за да си свършим работата. Проклети машини. Команден модул, предай на макроското командване следното. Позволете на моите техници да минат покрай пазачите ви, за да монтират сензорите.

Минаха няколко секунди. Техниците стояха на място.

— Входящо съобщение: „Дайте ни местоположението си“.

— Тук сме, точно пред вас.

— Входящо съобщение: „Дайте ни местоположението на Кайл Ригс“.

— Моето? Ами, тук съм. В моя команден модул, в моята тухла, точно където съм от самото… — започнах, после млъкнах рязко. Нещо не беше наред. — Не, чакайте, аз…

Но беше късно. Четиримата макроски пазачи бяха в идеалната диамантена формация. Всичките имаха чиста огнева линия към моите невъоръжени техници и можеха да стрелят по тях, без да се наранят взаимно. Двама откриха огън по моите хора. Енергийните лъчи ги прерязаха на две. Не им остана време дори да изкрещят. Но макросите още не бяха приключили. Продължиха да стрелят по разхвърчалите се парчета, докато не остана нищо по-голямо от обгорял пръст. Гъста пара, най-вече от моите раздробени на атоми техници, скри макросите от погледите ни. Виждахме като през мъгла как оръжията им потрепват наляво-надясно, сякаш продължават да търсят мишени с достатъчна маса. Контейнерът със сензорите беше останал на мястото си, прилепен с магнити към тавана на трюма. Напълно невредим.

Изтръгнах слушалките от главата си и ги запратих по компютърната маса.

— Мамка му!

Откъм слушалките се чу звук и аз се пресегнах да ги взема. Чух познат глас. Сержант Куон. Бях го назначил за шеф на сигурността. Явно и той беше видял фиаското на тавана.

— Сър, моля за разрешение да видя сметката на тези машини.

— Не. Молбата ти е отхвърлена.

— Сър, мога да го направя без жертви от наша страна.

— Знам, че можеш, сержант. Но няма нужда да усложняваме това недоразумение.

Мълчанието се проточи, после отново чух гласа на Куон:

— Слушам, сър. Оставам в готовност.

Поех си дълбоко дъх и плъзнах поглед по шашардисаните си офицери.

— Затворници ли сме, сър? — попита капитан Сарин.

— И за какво „недоразумение“ става въпрос? — добави майор Робинсън.

Местех поглед между двамата.

— Макросите разбират всичко буквално. Дадоха разрешение на мен да инсталирам сензорите. Защото точно това поисках, ако си спомняте. Поисках да разрешат на мен да поставя сензорите.

Майор Робинсън пръв разбра какво им казвам.

— А… и когато се свързахте повторно с тях, са разбрали, че не вие сте там, при входа.

— Че не съм един от двамата техници, да. И ги убиха, защото са били твърде близо до портала. — Не знаех на кого се гневя повече — на макросите или на себе си. Пристъпих към едно шкафче и измъкнах оттам боен костюм.

Майор Робинсън тръгна след мен и ми каза тихо:

— Сър, не се налага да отивате.

Погледнах го.

— Да. Но ми писна да стоя на тъмно. На теб не ти ли се иска да знаем как изглежда другата част на този кораб? Не мислиш ли, че ще сме по-ефективни при атаката, ако можем да видим планетата, на която ще кацнем?

Той кимна и отстъпи.

— Ти командваш, докато аз съм извън линия, майоре — казах му, докато си нагласях качулката и почуквах кода, активиращ нанитите. Малките гадинки затвориха всички шевове, а аз вкарах друг код, за да херметизирам костюма.

Оставих ги там, около компютърната маса. Излязох през шлюза и скочих към тавана. Поздравих се за всяко упражнение при нулева гравитация, в което си бях направил труда да участвам. Направих салто и се приземих на крака върху тавана на трюма. Тръгнах напред и скоро стигнах до обгорените петна, останали от моите двама техници. Изгледах с омраза макроските пазачи.

— Аз съм Кайл Ригс. Пуснете ме да мина.

След няколко напрегнати секунди те се раздалечиха и видях тъмен отвор в тавана между тях. Освободих магнитните ключалки на контейнера и го повлякох след себе си. Като размери беше колкото кофа за боклук. Обемист, но без тежест в нулевата гравитация.

Влязох в отвора и вмъкнах тромаво контейнера.

Бях в тъмен коридор, който минаваше по дължината на кораба от носа към кърмата. Включих една от светлините на костюма си и пробвах връзката с командния център. Връзка имаше, но качеството беше много лошо. Коридорът беше отрупан с кабели. Някои приличаха на полупрозрачни маркучи, по които бавно течаха желирани течности в различни цветове — розови, златни, сини и цикламени, поели към незнайни дестинации. Други кабели представляваха оплетени голи жици с минимална изолация. Реших, че това са нисковолтажни кабели за пренос на данни, но не можех да съм сигурен. Стремях се да не докосвам никой.

Включих всички записващи системи, с които беше оборудван костюмът ми, и данните потекоха към командния модул, където да бъдат съхранени дигитално за поколенията. Вървях по коридора и при всяка възможност завивах по отклонения, водещи към външния корпус. Сензорите би трябвало да работят нормално дори преградата между тях и външния свят да е дебела трийсетина сантиметра, само че аз не знаех достатъчно за материала, от който бе изграден корпусът на кораба. Най-добре би било да ги прикрепя към нещо като прозорец, но не ми се вярваше да намеря такъв. Макросите не ми приличаха на създания, които обичат да зяпат звездите.

След второто отклонение загубих връзка с командния модул. Стана ми самотно, озовал се бях в странната роля на таен биологичен шпионин насред вражеска крепост. Чувствах се като една от онези праисторически катерици, които надничат в гнездата на динозаври. Тук, в кораба на макросите, аз бях чужденецът.

Стигнах до тесен тунел с нисък таван. Толкова нисък, че се изгърбих и повлякох след себе си контейнера, който се удряше в разни издатини. Реших, че съм стигнал до външния корпус. Вдигнах ръка и докоснах гладката повърхност над главата си. Отвъд тази стена царуваше вакуумът на междузвездното пространство.

Открих нещо като ниша и набутах контейнера в нея. Активирах сензорите и им зададох автодиагностика. Скоро би трябвало да получа данни за външния свят, а те да потекат по кабел от навързани нанити към трюма отдолу. Контейнерът си имаше свой реактор, което елиминираше проблема със захранването.

Гледах как сензорният модул преминава през различни настройки, сканирайки всичко около себе си. Накрая индикаторите му светнаха в жълто — не беше върхът, но по-добре това, отколкото нищо. Успеех ли да прехвърля сигнала към командния модул, повече нямаше да летим на сляпо.

Отворих една клапа. Струя лъскави нанити се изля от отвора като изтичане на смъртоносни количества живак и пое по своя инициатива към най-близкия изход. Бяха като колона мравки, които винаги намират пътя към дома си. Потокът нанити постепенно изтъня и почти се изгуби от поглед.

Надигнах се и превитият ми гръб опря в ниския таван. Различавах лъскавата нанитна нишка, но само след няколко метра мракът я поглъщаше. Това място беше потискащо и нямах търпение да се върна в своята си тухла. Завъртях глава наляво и надясно, за да осветя тунела с прожектора на шлема си. Разминал се бях само с няколко макроса по пътя си дотук и всички те бяха на долните нива, близо до трюма. Оголих зъби, обмисляйки следващия си ход. Устата ми изведнъж изсъхна.

Накрая стигнах до обичайното си заключение: „Защо не, мамка му“. Кога друг път ще имам уникалния шанс да се разходя из действащ извънземен кораб?

Не тръгнах след нанитите към относителната безопасност на трюма. Вместо това поех в обратната посока, навътре в кораба на макросите. Записвачките още бяха включени, а във вградената памет на костюма ми имаше много място за съхранение на данни. Реших, че нищо не ми пречи да поразгледам още малко.

Движех се към кърмата, там, където се намираха двигателите и където би трябвало да са жилищните помещения на макросите. Точно обратно на посоката, в която бяха поели нанитите. Отдалечавах се от трюма и другите човешки същества на борда. Чувах как Сандра скърца със зъби и ме обявява за луд. За щастие, тя не беше наблизо.