Изтребление

52.

След като пробихме през сравнително тънките стени на пещерата-галерия и продължихме да копаем в пръстта от другата им страна, танковете ни ускориха ход. Ако темпото ни се запазеше, щяхме да стигнем до целта си само след няколко часа.

Междувременно бях назначил нов офицер по сензорите — ефрейтор Йенсен.

— Йенсен, ела тук! — викнах.

— Слушам, сър! — извика той и дотича, влачейки след себе си портативния сензорен модул на покойната лейтенант Чен. Устройството беше огънато тук-там и обгорено, но все още работеше. Имаше колелца, но въпреки това подскачаше опасно по неравностите на пода.

— По-внимателно с това нещо — казах на Йенсен. — Не би влачил така пушката си, нали?

— Извинете, сър — каза той, като пристъпваше нервно от крак на крак.

Оставих го да се пече на шиш още секунда-две. Дали не си мислеше, че предшественичката му е загинала в пастта на гигантския червей заради задачата, която аз ѝ бях поставил? Може и да беше прав. Може би червеите, особено големите, не харесваха активните ни сензори. Може би сонарното ехо, с което сензорите ни опипваха околността, ги дразнеше. Ами, техен проблем.

— Успокой се, човече, че май ще напълниш гащите — казах. — На теб се пада най-сладката работа. Задачата ти е да следиш сензора и да ме държиш в течение за плътността на скалата пред танка. Ти ще отговаряш за активния сензор, докато не умреш или не намеря някой по-добър да те замести.

— Благодаря ви, ъъ, сър — каза Йенсен. Въведе няколко команди в интерфейса с треперещи пръсти. Настрои го на трийсетметров обхват. Толкова малък обхват рядко се използваше, но беше напълно достатъчен за информацията, която бях поискал.

А после намали обхвата още малко. Знаех защо го прави. Мислеше си, че активното „опипване“ със сонарното ехо е привлякло вниманието на големия червей, който беше изял Чен. Сигурно не му допадаше идеята да се озове в търбуха на следващия великан.

— Е? — попитах.

— Плътността е много ниска, сър — отговори той. — По-ниска от плътността на почвата у дома. Май изобщо не е пръст всъщност. Прилича повече на… талашит. С много целулоза и смола. Но притежава структурна якост. Здрава е, иначе досега да сме потънали. Има и друго — копаем с лазери и от топлината материалът се топи и става по-твърд.

— Добре — казах аз, обмисляйки информацията. — Отсега нататък искам да се движиш непосредствено след водещия танк. И увеличи малко обхвата. Искам да знам дали наблизо има кухини или отвори. Би трябвало лесно да ги видим — стените са по-тънки, а зад тях пръстта очевидно е рохка. И гледай таванът да не се стовари отгоре ни или да не пропаднем във… в някой воден резервоар например.

— Да. Слушам, сър — каза Йенсен. — Ъъ, в какъв диаметър искате да сканирам, сър?

— Трийсет метра. Във всички посоки. И гледай да не те хвана, че си намалил обхвата, ясно?

— Да, сър — каза ефрейторът. Направи въртеливо движение с пръст върху един син екран. Устройството се разписука ентусиазирано. Самият Йенсен леко позеленя. Сигурен бях, че пак си мисли за Чен. И с право. Може би сензорът звучеше като любовен сигнал за червеите? Йенсен тръгна след дълбачката, повлякъл устройството след себе си. Напомни ми за играч на голф с калъф за стикове на колелца, който се е загубил на игрището. Усмихнах се зад прикритието на шлема и очилата си. Това тук беше най-лошото игрище за голф в познатата вселена.

Тактиката ни, изглежда, сработваше и колоната ни се придвижваше относително бързо. Избягвахме тунелите, които засичахме в съседство. Заобикаляхме ги, макар това да удължаваше пътя ни и да ни отклоняваше временно от начертания курс. Но като цяло скъсявахме разстоянието до целта си в сърцето на исполинската планина.

Току загребвах шепа от материала, през който дълбаехме. Нямахме лаборатория, която да направи химичен анализ. Но дори с просто око се виждаше, че Йенсен е прав. Този материал не приличаше на пръстта, която човек очаква да види в планински недра. Стиснех ли я в шепа, тя намаляваше обема си. Беше много рохка. Като градинска почва, която току-що си разорал на ситно.

— Куон, ела тук — казах аз и махнах на сержанта. Той май никога не се отдалечаваше твърде много от мен. Не знаех дали се върти около мен с идеята да ме защити при необходимост, или защото смята, че постоянно имам нужда от помощ. Не си направих труда да го попитам.

— Сър?

— Какво мислиш за това? Нали си отраснал в някаква ферма?

— Сечахме дървета и отглеждахме риба.

— Добре де, ферма за риба. Самият аз имам известен опит с обработката на почва. Какво мислиш за тази пръст?

Изсипах малко от ронливата пръст в шепата му. Бучките изглеждаха още по-малко в голямата му лапа, пъхната в още по-голяма ръкавица. Куон я стисна и я остави да се изсипе между пръстите му. Явно вземаше въпроса ми съвсем на сериозно.

— Прилича ми на пръст, сър — каза той.

— Обикновена пръст?

— Не. Това е хелиоска пръст. Обилно наторена с червейски лайна. Хубава, плодородна пръст.

Кимнах.

— Да, и аз стигнах до същия извод. Забеляза ли, че тук долу няма никакви камъни? Очаквах да налетим на скала, на някакви препятствия.

Куон плъзна поглед по стените. Нашите дълбачки оставяха различни шарки по тях, не като ребрата на червеите. Лазерните сонди стапяха пръстта и оставяха лъскави петна по стените на прохода, като парчета стъкло.

— Няма камъни? — попита Куон.

— Няма. Поне не големи.

— Това е странно. Копал съм в пещери, в планински склонове. Винаги има камъни, сър. Големи камъни.

— Да — казах аз. — И мисля, че знам защо тук няма.

Куон се обърна да ме погледне.

— Това не е планина, Куон. Това е изкуствено създадена могила. Кошер или гнездо. Нещо като термитник. В Африка има доста големи термитници.

— Двайсет и пет хиляди метра? — попита невярващо Куон.

— Не. Но пък червеите са доста по-големи от термитите. Освен това са интелигентни. Според мен това не е планина, която са издълбали отвътре за собствените си цели. Мисля, че са я построили сами. Повърхностният слой на планината е дебел близо километър и е твърд като стомана. Макросите са го обстрелвали, но не са го пробили. Затова ни доведоха тук. Да изкараме червеите от крепостта им. Не разбираш ли?

Куон загреба още една шепа пръст и я разтроши.

— Може и да сте прав. Мравуняците изглеждат точно по този начин отвътре. Пръстта, която мравките използват за строежа си, е наронена ситно. И е мека като… като едросмляно кафе.

Изсумтях.

— Не знаех, че си поет, Куон.

— Какво съм?

Поклатих глава и не отговорих. От време на време попадах на английска дума, която Куон не знаеше. „Поет“ очевидно бе една от тях. Не бях изненадан.

— Ти защо се включи, Куон? — попитах го изведнъж. Мъжете от Звездната армада рядко говореха за миналото си. Точно като във френския Чуждестранен легион от по-ранните столетия, и при нас се считаше за грубо да задаваш въпроси. А когато някой все пак отговореше, историите никога не бяха щастливи.

— Аз ли? — попита той, изненадан, че съм проявил интерес. — За да се бия с наносите.

— С наносите? А не с макросите?

— Да. Наносите убиха сестра ми. Един от онези кораби я грабнал, вкарал я в търбуха си, а след минута я изхвърлил смазана. Паднала през покрива на една от сушилните във фермата. По онова време не бях там, а в армията. Но като чух, че Звездната армада набира хора срещу извънземните, веднага се включих.

— И после си разбрал, че се сражаваме срещу други извънземни, така ли? — попитах.

— Да. Смешно, нали?

— Направо да се пукнеш от смях. Аз също не харесвам наносите, между другото. Или най-малкото не харесвам онези, които са изпратили нанокорабите. Наричам ги Сините.

— Те сини ли са, сър? — попита Куон.

— Не — отговорих и поклатих глава. — Не знам какви са, но едва ли са сини.

— Ами…

— Но ако оцелеем остатъчно дълго, сержант, може би ще ни се удаде възможност да обясним това-онова на кукловодите, без значение какви са на цвят. А току-виж сме разбрали и какъв цвят са отвътре.

— Нямам търпение, полковник.

Изминали бяхме доста голямо разстояние, когато червеите ни настигнаха. Чудех се дали не са чакали с часове в засада, готови да ни нападнат веднага щом се появим в някой от просторните им тунели. Със сигурност бяха заложили десетки капани и продължаваха да залагат нови. После някой от командирите им е забелязал, че не се придържаме към сложната система от проходи с много завои и обиколни маршрути, а се движим извън утъпканите пътеки и си прокопаваме пряк път.

Първият знак, че са ни разкрили, дойде откъм моите хора в края на колоната. Въпросния знак го видях, преди да го чуя. Отблясъци ярка светлина грейнаха далече зад мен. Заради голямото разстояние очилата ми не реагираха веднага на лазерния огън и полезрението ми се изпълни с цикламени петна — стъклените стени на тунела бяха отразили и усилили светлината.

Една от странностите на лазерните престрелки е тишината, която ги съпровожда. Лазерните пушки не гърмят като конвенционалните си посестрими, а само изжужават леко при изстрела. Понякога уцелената мишена се взривява със силен трясък, но това е изключение. Така че сега шумът, съпровождащ битката, идваше основно от пехотинците, а не от оръжията им. Най-често сражението се водеше в относителна тишина, ако не броим някой и друг вик и писъците на ранените. Подозирах, че дори битките в древността, когато мъжете са се млатели с мечове, са били по-шумни от нашите.

Всички около мен спряха и взеха да се оглеждат. Очилата ми вече реагираха на зелените отблясъци и автоматично потапяха в мрак всичко около мен. Имах чувството, че съм потънал в дълбока вода… или в езеро от мастило.

— Ариергард, докладвай — казах по общия канал.

— Забелязани вражески единици, сър! — дойде отговорът на един млад танкист. Капитан Року, ако не грешах.

— Настъпват ли?

— Не, сър. Видяхме ги да изскачат от стените на тунела зад нас и стреляхме. Изглежда, се оттеглиха, сър.

— Колко са?

— Най-много трима потвърдени — каза Року. — Искам разрешение да ги последвам, сър. Може да са разузнавачи и да докладват за позицията ни.

Впечатлен бях от храброто предложение на капитан Року.

— Не, оставете ги. Вече знаят къде сме. Това можеше да се очаква. Няма да губя напразно хора в лабиринтите им. По-добре да водим битката в своя тунел.

— Какво ще заповядате, сър?

— Твоят взвод да остане на място пет минути, после да се изтегли и да настигне колоната. Убийте всеки червей, който подаде глава от стените. И следете стените за нови пробиви.

Свързах се с танкистите и наредих една от машините да се върне назад и да наглежда взвода на Року, а друга да се придвижи в челото на колоната при водещата дълбачка и двете машини да копаят успоредно. Така проходът щеше да се разшири и танковете да маневрират по-лесно. По-широкият проход позволяваше да прегрупираме пехотинците си, така че да не са разтеглени в толкова дълга и уязвима колона.

Намирахме се на четири-пет километра от сърцето на планината, когато ефрейтор Йенсен взе да ми маха. По жестовете му личеше, че нещо не е наред. Изсумтях и притичах да надникна над рамото му.

Йенсен почука по екрана на сензора.

— Сър. — Изглеждаше притеснен, както винаги. — Сър, отпред няма нищо.

— Това е добре, нали така? — попитах аз.

— Не, сър, имам предвид съвсем нищо. Копаем към някаква бездна. Гигантско празно пространство.

Включих общия канал и излъчих към всички:

— Колона, спри на място!

Но бях закъснял.