Изтребление

46.

Върнах се при компютърната маса. Повтарях си, че има много и добри причини да поверя мисията на майор Робинсън. Първо, трябваше ми време да поработя върху новото програмиране на фабриките. Те вече работеха и бълваха нанити, с които да разширим и подсилим площадката под базата като бариера срещу червеите. Давах си сметка, че можем да използваме фабриките — които в много отношения бяха най-голямото ни предимство — за други, по-важни неща. Най-елементарната стратегия бе да продължим с производството на нанити, които да добавят нов пласт втвърдена пръст под обжарената повърхност на Хелиос. Само дето тази стратегия нямаше да издържи в дългосрочен план. Рано или късно червеите щяха да преодолеят и най-здравата мрежа. А и за да бъде наистина ефективна, подземната ни мрежа трябваше да е гигантска както като площ, така и в дълбочина. Ако червеите дръзнеха да използват ядрени мини, можеха да ни видят сметката и отдалече.

Имах по-добра идея. Трябваше ми ново возило. Транспортно средство, способно да прокопае тунел до недрата на гигантска планина. Само дето нямаше гаранция, че врагът ще ми даде времето, необходимо да проектирам и произведа тези нови машини. Червеите очевидно имаха свой дневен ред и тепърва ни готвеха изненади.

Наблюдавах чрез камерите в базата как Робинсън събира своите три роти, екипирани леко за бързи маневри. Когато зората се изсипа рязко и повиши също толкова рязко температурата, той изведе хората си от базата на път към надвисналата черна планина. Преходът не беше дълъг. Най-близкият тунел се отваряше само на двайсетина метра от периметъра на лагера.

Всеки от трите набелязани тунела погълна за нула време по една рота от моите пехотинци. Гледах ги как изчезват и потропвах с пръсти. После взех да ги пукам. Всяко кокалче поотделно. Капитан Сарин примижа от неприятния звук, но аз продължих да го правя, докато не изпуках по две стави на всеки пръст. Междувременно и последният пехотинец се скри в тунелите, все едно вече ги бях погребал. Странно, но се почувствах по-добре.

— Танковете да се изтеглят — наредих. — Нека врагът си мисли, че съсредоточаваме силите си в базата, защото очакваме нова атака. Само два да останат извън периметъра, но с изключени активни сензори. Да чакат на място и да сканират само с пасивните. И никой да не продумва и в двете машини. По всичко личи, че ония смотани червеи имат остър слух.

След това ни остана само да чакаме. Трите роти пехотинци бяха инструктирани да изключат предавателите си. Не искахме червеите да разберат за засадата.

— Червеите все така се придвижват към нас, сър — прошепна капитан Сарин.

Погледнах я с усмивка.

— Спокойно, капитане, тук не могат да ни чуят.

— Извинете, сър — каза тя.

— Как сме с времето?

— Робинсън и хората му ще бъдат на позиция след осем минути.

Погледнах към вратата. Водеше към коридора, а той към офиса ми и Сандра. Нямах време да отида там и да ѝ кажа, че този път съм изпратил Робинсън, вместо сам да си рискувам кожата. Отворих едно приложение и ѝ написах бележка.

„Изпратих Робинсън“.

След миг отговорът ѝ пристигна с тих звън: „Знам, бебчо“.

Намръщих се и се опипах за ново звънче. Открих го в костюма си. Скрила бе малък предавател в задния ми джоб, явно докато ме беше превързвала след битката. Изключих го и го върнах в джоба си. Поклатих глава.

„Станала си потайна“.

Приложението иззвъня отново.

„Такава съм открай време“.

— Сър, става нещо — каза капитан Сарин. — Вражеските единици сменят посоката. Отправят се към трети тунел.

Ротата на Робинсън дебнеше при втори тунел, онзи в средата. Хората му се виждаха на екрана като сбор от зелени светлинки, изчакващи в засада. Гледах екрана и размишлявах.

— Да предупредим ли Робинсън, сър?

Поклатих глава.

— За да стигне сигналът до тях, трябва да е насочен, а това ще издаде позицията им. Бихме могли да изпратим нанитна нишка, но ще е бавно. По дяволите, трябваше да изчакаме. Така щяхме да съсредоточим хората си на правилното място.

Следващите няколко минути на бездействие бяха трудни за всички.

— Ако взривят онова нещо сега, какви ще бъдат щетите? — попитах. Трябваше да попитам. Това ми беше работата, макар че не ми се искаше да знам отговора.

— Ще изгубим ротата в трети тунел. До последния човек. Хората в средния тунел вероятно също ще загинат, защото тунелът ще се срути върху тях от ударната вълна. Първа рота и самата база не би трябвало да пострадат, стига зарядът да е същият като на мините, които ни посрещнаха при входа на системата.

— След колко време ще стигнат червеите до нашите хора в трети тунел?

— Приблизително седемнайсет минути, сър.

— Капитан Сарин, поемете контрола тук. Аз ще сваля още две роти в трети тунел.

Тя вдигна стреснато глава.

— Защо, сър?

— За да съм сигурен, че червеите няма да взривят бомбата си.

— Но, сър, така може да изгубим три роти вместо една.

Запечатах костюма и си сложих качулката. Материята приглуши гласа ми.

— Изчисленията ви са верни само ако бомбата е малка. Ако е по-голяма и успеят да я взривят, всички ще загинем. Няма да поема този риск.

Влязох в шлюза и затръшнах вратата му. Тичах да събера още две роти и се чудех кога Сандра ще разбере, че съм слязъл в тунелите. Стигнах до извода, че вече се е досетила. Беше умно момиче.

Щом излязох от базата, хукнах като луд. Куон лично бе приел заповедта ми за мобилизацията на още две роти. Настигна ме малко преди входа на тунела.

— Луда работа, сър — каза той, задъхан в костюма си.

— Кое ѝ е лудото?

— Обичате да се биете с червеите, нали?

— А, това ли? Не, не обичам. Но държа да ги натупаме.

Междувременно бяхме хлътнали в мрака и той ни погълна. Тласкани от инерцията на спринта си, залитахме като пияници по неравния ронещ се под на тунела. След силната червеникава светлина отвън проходът тънеше в непрогледен мрак. Таванът беше нисък и се наложи да тичам приведен. Реакторната раница стържеше по тавана и събаряше камъчета и пясък по гърба ми. Скоро тясното пространство се изпълни със задушлив ситен прах — почвата под краката ни беше нестабилна и се свличаше заради големия наклон. Ако не бяха филтрите и рециклиращите системи на костюма, щях да се давя от кашлица.

Спуснахме се стотина метра надолу, изминахме на бегом още двеста по относително равен участък, после продължихме в стръмна спирала още по-надолу. В края на поредната пързалка огромни ботуши ме фраснаха в гърба и ме запратиха към една от стените на тунела.

— Много се радвам, че нанитите възстановиха изгубеното ти стъпало до нормалния му размер, сержант — казах аз.

— Съжалявам, сър. Краката ми бяха големи още като малък.

Кимнах, изправих се и хукнах нататък. Куон тичаше зад мен и пухтеше като мечка в костюм от неопрен. Сто пехотинци се придвижваха след него и още сто — след тях.

При последния завой спрях.

— Червеите вече трябваше да са се появили. Нищо не чувам.

— Явно сме ги изпреварили, полковник — каза Куон.

Примигнах в мрака на костюма си. Хладен въздух циркулираше покрай тялото ми, изсушаваше потта и гъделичкаше клепачите ми. Един от най-големите недостатъци на костюмите бе невъзможността да се почешеш по лицето. Замислих се разсеяно дали не бих могъл да кодирам и тази функция — групички нанити, които да чешат сърбящите места и така да облекчават дискомфорта на пехотинците.

— Не ми харесва. Куон, изпрати един отряд напред да огледа.

Последва кратка размяна на реплики и ръкомахане. Скоро неколцина пехотинци притичаха покрай мен.

— Отваряйте си очите — казах им аз.

Водачът им кимна в отговор и разузнавателният отряд изчезна в мрака напред. Погледнах зад себе си — пехотинците изпълваха тунела в дълга колона. Изведнъж ме затисна мисълта, че цялата тази акция е много лоша идея. Това беше територията на червеите. Тук те си бяха у дома. Можеха да минават през стените като призраци, а ние бяхме принудени да следваме тунелите в силно разтеглена формация и слепешком.

Нещо се чу откъм тунела пред мен. Странен звук. Като… като трошене на кости. Представих си как разузнавателният отряд е смазан на желе и всички кости на пехотинците са се строшили едновременно. Клекнах и свалих пушката от гърба си. Чаках, взирах се в мрака и се ослушвах. Десетина пехотинци край мен правеха същото. Зловещият звук не се повтори.

Получихме сигнал обаче.

— Край, сър… — стигна до мен неясният глас. — Аз… всички…

Връзката се разпадна. Куон вдигна предавателя си да отговори, но аз плеснах ръката му.

— Никакви разговори.

— Ако следят радиоефира и са чули последната емисия, вече знаят, че сме тук, сър — възрази Куон.

Въздъхнах и вдигнах собствения си предавател.

— Докладвай местоположение и личен състав.

Никакъв отговор. Вгледах се напред към непрогледния мрак на тунела. Нямаше помен от отряда, който бях изпратил да разузнае, нито от ротата, която бе слязла тук по-рано. Нямаше никого.

Надигнах се.

— Оттегляме се. Да се махаме от тази дупка.

Опитахме. Хората ми се отзоваха моментално с отлична скорост. Но вече беше късно. Дори да бях издал заповедта по-рано, едва ли бих променил нещата. Вече бяхме влезли в капана на червеите и измъкване нямаше.

Подът се срина под войската ми. Средната част на тунела поддаде и отнесе със себе си стотина от хората ми. Неравният под потъна с трийсетина сантиметра, остана така за част от секундата, после се раззина. Към бездна с неизвестна дълбочина. Мъже падаха, дращейки в ужас празното пространство, лазерни лъчи разсякоха мрака, прогаряйки тавана, стените и стъпалата на онези, които още не бяха пропаднали. В другия край на ямата, на петдесет метра от мен, оцелялата част от пехотинците клечеше в тунела, напълно откъсната от нас. Нещо ужасно се случваше в пропадналия участък. Не го виждах, но го чувах.

— Включете вградените светлини! — изревах.

Светлините не ни помогнаха особено. Облаци прах се кълбяха над мелето. Зърнах нечий сребрист костюм, после дулото на пушка. Извит гръб на червей. Битката се вихреше на десетина метра под нас. Червеите бяха подкопали пода на тунела и ни бяха хванали в капана на собствената ни засада.

— Проклета прах! Стреляйте само при ясна мишена!

Мъжете в другия край на тунела произведоха няколко изстрела, но само толкова. Под нас другарите ни се сражаваха на живот и смърт в прахоляка. Виждах отблясъци на ножове. Чувах викове и крясъци на дива ярост. Както и характерното припукване на противниковите оръжия, следвано от оранжевото сияние на избухващите им проектили.

— Целете се в стрелците — наредих аз. Прицелих се и стрелях. Един червей почерня и се сгърчи в смъртна агония. Извадил бях късмет. Като нищо можех да уцеля някой от собствените си хора… ако изобщо имаше оцелели.

Обърнах се към Куон.

— Така или иначе сме в капан и не можем да излезем. По-добре да се включим в мелето.

Той се поколеба, но само за част от секундата. После кимна и каза:

— Винаги съм мразел червеи, сър.

И се хързулна с рев в ямата.

Оголих зъби и го последвах. Усетих как пехотинците, отрязани в моята част от тунела, правят същото.

Озовах се на четири крака в мека пръст. Беше като борба в кал. Зарязах пушката да виси на ремъка си и извадих ножа. Замахвах към всичко, което ми заприличваше на червей, и изпълзях настрани, за да не ме стъпчат собствените ми хора.

Надигнах се и пред очите ми се разкри истински ад.