Изтребление

28.

Записах съобщение до екипа на генерал Кер. Е, той беше в немилост, разбира се, но аз все още мислех за него като за генерал. В съобщението обясних какво става и подробно описах „непознатата конструкция“, която бяхме открили на Венера. Не споменах, че се спускаме натам с непочтени намерения. Ако оцелеехме и се приберяхме у дома, щях да го уведомя за резултатите от експеримента. Ако не се върнехме, той беше достатъчно умен и сам да се досети, че пръстенът е опасен.

За пръв път проучвах чужда планета и ми се падна точно Венера — един от най-гадните светове в Слънчевата система. Повърхността ѝ беше крайно смъртоносна. Атмосферата ѝ беше деветдесет и два пъти по-плътна от земната. Атмосферното налягане се равняваше на налягането, което би изпитал човек, ако се намира на километър и половина под повърхността на земните океани. В добавка „въздухът“ беше отровен, съставен главно от въглероден диоксид и азот. Високите непрозрачни облаци, които обвиваха планетата като в саван, се състояха от сярна киселина. И за да стане още по-интересно, серните облаци препускаха около планетата, гонени от ветрове със скорост триста километра в час. На повърхността положението беше дори по-лошо. Температурата се движеше около приятните четиристотин и двайсет градуса по Целзий, достатъчни да стопят цинк в слънчев ден — не че на Венера имаше слънчеви дни.

Свързал бях дигитални записващи устройства към външните камери и сега ги включих до едно, за да увековеча спускането ни. Смятах да подаря данните на учените глави у дома като знак на добра воля. Тревожех се, че камерите няма да издържат на налягането и температурите, макар да бяха защитени с балистично стъкло, каквото използваха военните. Конструирани бяха да работят на шпионски самолети, но не при такива екстремни условия. Когато навлязохме в атмосферата, казах на „Сокоро“ да покрие всички външни портове с пласт от нанитен метал, включително и стъкления под на обсерваторията. Щяхме да се спуснем на сляпо, ако не броим корабните сензори и релефния екран на мостика.

Спускането ни през атмосферата не вървеше гладко и Сандра не успяваше да прикрие растящия си страх. Ветровете блъскаха и подмятаха нашата консервена кутия с голяма площ и ниско относително тегло. Двигателите ръмжаха от усилието да поддържат някакво подобие на курс.

— Сякаш сме в центрофугата на пералня! — надвика врявата моето момиче.

— Минаваме през пласта от киселинни облаци — извиках в отговор. — Излезем ли от него, ще тръгне по-гладко.

— Какви киселинни облаци? — писна Сандра.

— Искаш ли да се връщаме у дома?

Сандра кимна. Очите ѝ бяха станали огромни. Каза още нещо, но аз не го разбрах.

— Вече е много късно за това! — извиках ѝ с усмивка.

Сандра ми показа среден пръст. Е, поне все още можехме да си общуваме.

Аз също бях притеснен, но заради нея демонстрирах спокойствие. Причини за тревога имах много и Венера беше само една от тях. Друга бе непознатата пръстеноподобна конструкция под нас. Макросите бяха третата. Ами ако онова нещо имаше автоматична отбранителна система? Още не ни беше прихванало с лъч, нито беше изстреляло ракети към нас, но може би беше само въпрос на време — докато не го подразним достатъчно. Ако наистина беше портал, имаше ли си копче за изключване? Отворен ли беше в момента, или затворен? И дори да беше отворен, дали преминаването през него не изискваше допълнителни предпазни мерки, за които ние не знаехме нищо? Радиационен щит например? Ако беше вход към пространствено-времеви проход, дупка в тъканта на вселената, и ние влезехме в него без инерционни стабилизатори? Щеше ли това да е последната грешка в живота ми?

И най-големият въпрос от всички — ако все пак преминехме успешно през портала — ако изобщо беше портал, разбира се, — кой щеше да ни чака от другата страна? Щяха ли да се зарадват, че моят малък кораб си вре носа в нещата им? Нещо не ми се вярваше.

Измъкнахме се от облачния слой, навлязохме в гъстата кафеникава мъгла отдолу и ветровете утихнаха. Отново можех да чувам Сандра.

— Това беше пълна лудост — каза тя.

— Знам, но все пак успяхме, нали? Тук, под киселинните облаци, ветровете са относително слаби. При повърхността газовете са гъсти като супа, а ветровете духат само с няколко километра в час.

— Ще спреш ли да споменаваш тези киселинни облаци най-сетне?

— Добре.

Бяхме само на двайсетина километра от пръстена. Виждах го на предната стена, висока арка, която изглеждаше гигантска. Трудно ми беше да преценя с точност, но ми се струваше около четири и половина — пет километра в диаметър. Долната ѝ половина беше потънала в земята и оставаше видима само за пасивните сензори на нанокораба.

— „Сокоро“ — казах, — искам да останеш на настоящата си позиция.

Корабът наби спирачки, променяйки посоката на тягата, и ние политнахме напред.

— Конструкцията активна ли е? — попитах го.

— Уточнете въпроса.

След кратък размисъл уточних:

— Излъчва ли енергия от вътрешен източник?

— Да — отговори корабът.

— „Сокоро“, знаеш ли как да активираш конструкцията? — попитах с надежда.

— Не. Конструкцията е неизвестна.

— Корабът вече изясни това, но ти пак трябваше да попиташ — обади се Сандра.

— Ами да — казах аз. Опитвах се да мисля. — Ако бяхме на „Аламо“, той със сигурност щеше да знае какво да прави. Той и събратята му потеглиха към най-далечната точка на Слънчевата система без никакво колебание. Обзалагам се, че и там има пръстен като този.

— Защо просто не минем през него? Тоест, ти така или иначе ще го направиш. Ако се мотаем тук, току-виж се появил някой макрос.

Замислих се над думите ѝ. Въздъхнах, после кимнах. Така де, артефактът беше гигантски пръстен. За какво друго би могъл да служи, освен да прелетиш през него?

— „Сокоро“, какво ще стане, ако минем през центъра на конструкцията? — попитах аз, отново с надежда.

Познатото колебание. Явно бях затруднил новоизлюпения мозък на кораба.

— Предположение — използваното първо лице множествено число се отнася до този кораб и неговия екипаж. Анализ въз основа на предположението — корабът ще излезе от другата страна.

— Без майтап — каза Сандра.

Намръщих се.

— „Сокоро“, къде е другата страна?

— Неизвестно.

— Страхотно — каза Сандра и скръсти ръце. — Е, ще го направиш ли?

— А ти искаш ли да го направя?

— Няма значение какво искам аз. Ти винаги си правиш своето.

— Може да загинем, затова питам какво мислиш.

Сандра ме погледна.

— Значи признаваш, че е опасно?

— Естествено, че е.

Май не ѝ хареса, че го признавам. Запитах се дали не умира от страх и не се шегува само за да отложи паниката. А аз току-що бях съсипал усилията ѝ с въпроса си. Може би Сандра разчиташе на демонстративната ми самоувереност повече, отколкото си бях давал сметка.

— И искаш аз да реша? — попита тя. — Ти какво мислиш?

— Трябва да опитаме. Трябва да проучим всеки технологичен артефакт на извънземните, на който попаднем. Не можем просто да си седим и да се надяваме някой да ни обясни принципите му на действие. Или да се молим да изчезне от само себе си.

— Да го направим тогава — каза тя. Изглеждаше уплашена.

Кимнах.

— „Сокоро“, махни металната ципа от предната камера. Искам да запиша това.

— Камерата няма ли да се стопи? — попита Сандра.

— Възможно е — казах и вдигнах рамене. — Като се приберем, ще монтираме нова. Струва си да поемем риска.

Екранът се събуди, захранен от дигиталните образи. Светът навън беше тъмен и мъглив. Повърхността беше напукана и приличаше на солени равнини, напечени от безмилостно слънце. Небето беше жълтеникавооранжево. Няколко секунди се взирахме занемели в образа. После се сетих да натисна копчето за запис на дигиталната видеозаписвачка и казах:

— Насочи камерата към пръстеновидната конструкция, „Сокоро“.

— Пренасочването извършено.

Присвих очи, но пак не видях пръстена.

— Може би сме прекалено далече — каза Сандра. — Атмосферата е… задимена.

— Ами да се приближим — казах аз. — „Сокоро“, снижи ни бавно.

Със снижаването атмосферното налягане върху корпуса нарасна. Корабът се люшкаше. Земята беше на километър под нас. Нагъната повърхност от черни скали. Явно представата на „Сокоро“ за „бавно“ не съвпадаше с нашата. По мои сметки се движехме със скоростта на малък самолет в земната атмосфера.

— Ето го — прошепна Сандра. — Прилича на арката в Сейнт Луис.

Кимнах. Ходил бях в Сейнт Луис преди години и това нещо, каквото и да беше в действителност, наистина приличаше на тамошната стоманена арка. Но беше черно, а не сребристо, и в метала не се виждаха никакви шевове. Ако изобщо беше направено от метал.

— „Сокоро“, направи кръг около конструкцията, като насочваш предната камера така, че да видим пръстена от всички ъгли.

Плъзнахме се наляво и набрахме височина. Минахме над планински връх, толкова близо, че беше чудо как скалите не остъргаха корпуса, и аз си дадох сметка, че корабът автоматично се е издигнал, така че хем да изпълни моята заповед, хем да избегне унищожение. Сандра също го забеляза. Вдиша шумно и затаи дъх.

— Внимавай повече, ако обичаш — каза тя. — Току-що каза на кораба да ни разбие.

— Спокойно — казах ѝ. — Програмирал съм достатъчно предпазни мерки и корабът автоматично редактира заповеди, които застрашават целостта му.

— Значи животът ни зависи от твоите умения на програмист?

Усмихнах се.

— Животът ти зависи от уменията на програмист всеки път, когато се качваш на самолет. На екип от програмисти и инженери.

Тя кимна и направи опит да се отпусне.

— Имам доверие на теб и професионалните ти умения. Но не вярвам на онзи пръстен там и на макроските роботи, които са го построили. Ами ако е капан, примамка?

Поклатих глава.

— Не. Разполагаха с достатъчно ресурс да ни унищожат и няма никаква логика да ни залагат капани. Сложните стратегии не са по силите на макросите.

— Добре, и какво ще правим сега? — попита Сандра.

— „Сокоро“, дай ми химически анализ на конструкцията.

— Неотразяващ материал. Конструкцията е изградена от кондензирана звездна материя.

— Тоест като от неутронна звезда? — попитах изненадано.

— Източникът на материала е неизвестен.

— Какво го държи? Гравитацията тук не е достатъчна да компресира материя.

— Неизвестно.

— Какво става? — попита Сандра.

— Корабът мисли, че това нещо е направено от неутроний или нещо такова.

— Какво, по дяволите, е неутроний?

— Като се приберем, ще те запиша на астрономически курс онлайн. Ще ни е много полезно, ако го издържиш.

— Естествено, че ще го издържа. А сега ми отговори на въпроса, професоре.

— Така се нарича материята на неутронните звезди или в центъра на всяка звезда. Гравитацията е толкова силна, че смазва материята до свръхплътно, колабирало състояние. Никой не е наблюдавал такава материя отблизо, разбира се… досега. Според нашите теории неутроний би трябвало да съществува в изгасналите колабирали звезди. В по-голямата си част оцелялата материя е съставена от неутрони. Отдавна подозираме, че такова вещество съществува. Пръстенът сигурно тежи колкото цялата планета.

— Това не би ли променило оста ѝ на въртене? — попита Сандра.

Погледнах я с вдигнати вежди.

— Добър въпрос. Може би артефактът разполага с някакъв контрол върху гравитационното поле, така че хем да запази структурата си, хем да не разруши планетата.

Не можех да откъсна поглед от пръстена. „Сокоро“ все така обикаляше в широк кръг около него.

— Какво има? — попита ме по някое време Сандра.

— Тази технология… направо ме побиват тръпки. Ако извънземните са толкова далече пред нас… Това не са ти няколко термоядрени генератора. Това е удивително. Чувствам се като мравка, която зяпа косачка за трева и се чуди какво да очаква от нея.

— Този въпрос е лесен — каза Сандра. — Ще ни всмуче, ще ни завърти няколко пъти, после ще ни размаже на каша. Точно като мравки в косачка.

Кимнах. Може и да беше права.

— „Сокоро“, конструкцията тук ли е била построена, или е транспортирана и поставена на това място? — попитах кораба.

— Неизвестно.

— Откога е тук?

— Неизвестно.

— Защо ли ми се струва, че долавям модел в отговорите на кораба, Кайл? — каза Сандра. — „Сокоро“ изобщо си няма представа какво е това нещо. Компютърът му е в пелени, така че не го юркай.

— Да — казах аз. — За пръв път от много време „Аламо“ наистина ми липсва. Той беше по-умен от този кораб. Обзалагам се, че щеше да ми каже доста неща за арката.

Екранът угасна. Непосилните температури навън бяха видели сметката на предната камера. Почесах се по бузата и въздъхнах. Свършили ми бяха извиненията да се мотая на прага.

— Наистина ще вкараш кораба в това нещо, нали? — попита Сандра. — Не е за вярване.

— Колкото по-дълго се мотаем, толкова по-голям става рискът макросите да ни забележат. Не знам как ще реагират, ако ни заварят тук.

— А как ще реагират, ако се появим изневиделица в орбита около родния им дом?

— Ако се стигне до това, ще бягам.

— А ако не можеш? Или ако ни последват вбесени?

Вдигнах рамене и се усмихнах.

— Ами, тогава ще прибягна до красноречието си.

Насочих кораба напред и скоро разстоянието се скъси до половин миля. Задал бях курс към центъра на пръстена — лесна задача предвид гигантския му диаметър.

— Ами ако преминем в погрешната посока? — нервно попита Сандра.

— Какво имаш предвид?

— Това нещо има две страни. Откъде знаеш, че сме се насочили към правилната?

Замислих се. Нямаше откъде да знам.

— Вероятно няма значение — казах след малко.

— На бас, че това е последната мисъл на кучето, преди да излезе на магистралата.

Прехапах устни.

— Ами да помислим тогава. Венера се върти много бавно и на обратно.

— Тоест?

— Тоест слънцето изгрява от запад и залязва на изток и го прави за около двеста и петдесет земни дни.

— Кефи ме като говориш такива умни неща.

Погледнах я и видях в очите ѝ нещо познато, нещо, което обичах, но в момента нямах време да се възползвам от него. Тъжно е, когато пропускаш такива възможности.

— Какво? — попита тя.

— Нищо. Макросите се бяха събрали тук преди девет месеца, тоест преди един венериански ден. Значи, ако видим как са разположили корабите си тогава, може би ще разберем коя е правилната страна.

— Имаш запис оттогава?

— Е, не отблизо. Но имам всички записи от телескопите на Кер. Правителството от доста време е знаело, че макросите се събират тук и се крият зад планетата, преди да нападнат Земята.

— Гадняри с гадняри.

Свих рамене.

— Това е напълно в стила на изкуствения интелект. Основна тактика. Струпване на неочаквано място и изненадващо нападение с всички сили.

— Говориш за геймърски тактики, Кайл. Това не е игра.

— За компютрите всяка игра е на живот и смърт — казах аз. — Те не разбират разликата. Отнасят се към игрите и истинския живот с еднаква решимост.

Прегледах записите на Кер с помощта на интерфейс, свързан към дистанционно управление. Намерих онези, които показваха как корабите пристигат и се струпват зад Венера. Пуснах ги. Бяха много дълги, затова се наложи да превъртя часове запис, докато открия сцена, където наистина се случва нещо.

— Ето, там! — каза Сандра.

Седнала бе на облегалката на креслото ми, за да вижда по-добре. Близостта ѝ ме разсейваше. Насочих отново поглед към записа и натиснах бутона за пауза.

— Дай на мен — каза тя и ми взе дистанционното. Превъртя бавно назад. — Не знам какво беше, но се стрелна много бързо.

Изпитах мигновеното чувство на загуба, което изпитват всички мъже, когато някой им изтръгне дистанционното. Но не си го взех обратно. Така де, Сандра беше видяла онова нещо, не аз. Тя продължи да връща записа на бавна скорост, докато нещо наистина не примигна на екрана. Пуснахме го отново, вперили очи в екрана. Корабът се издигна от гъстата атмосфера и се плъзна зад планетата.

Изгледах записа няколко пъти.

— Заснето е от гледната точка на Земята. Според документацията телескопът е бил ориентиран така, че северът и югът са си на мястото.

— Какво?

— Север е нагоре, юг — надолу. Като гледам, корабите идват отляво, тоест от запад. В това има смисъл, защото се е случило преди един венериански ден и конструкцията е била долу-горе на същото място като сега. Ние също се намираме в западното полукълбо на планетата, погледнато от Земята.

— Защото Венера се завърта около слънцето за една земна година?

— По-скоро за девет месеца, но иначе — да.

— Добре… — бавно каза Сандра. — Това какво ни показва за страните на пръстена? Коя е правилната?

Поклатих глава.

— Не съм сигурен. Корабите сякаш се издигат, без да завиват. Което би трябвало да означава, че в момента сме ориентирани правилно.

— Но не си сигурен? — попита притеснено Сандра.

— Да. Може да са излезли от другата страна, после да са завили под облачната обвивка и да са минали зад планетата, след като са излезли от атмосферата.

Тя ме погледна с тревога и примижа.

— Ако трябва да гадаеш, какво би…

— Бих казал, че в момента сме ориентирани правилно.

— Какви са шансовете?

Отворих уста да ѝ кажа, че е само догадка и че повишава шансовете ни най-много с десет процента. Истината беше, че или бяхме прави сто процента, или грешахме сто процента. И нямахме никаква представа до какво ще доведе евентуална грешка.

— Спри — каза тя и вдигна ръка. — Не ми казвай. Не искам да знам нищо за шансовете. Всичко ще бъде наред.

Усмихнах се.

— Точно така. Всичко ще бъде наред.

Тя ме целуна. Страстно и продължително. След минута завъртях глава да освободя устните си и ѝ казах нежно:

— Вържи се в скоковото кресло.

Стана ѝ неприятно и аз се запитах дали целувката не е била диверсия, предназначена да отложи заповедта ми към „Сокоро“. Е, почти беше успяла.

— „Сокоро“ — казах, загледан в любимата си. — Пълен напред. Вкарай ни в пръстена.

Корабът залитна, Сандра — също. Върза се в скоковото кресло и впери ококорен поглед в предния екран. Релефното изображение на пръстена се приближи към жълтата буболечка на нашия кораб.

После минахме под арката и всичко се промени.