Изтръгнати от корен

Глава 1

Нашият Змей не яде момичетата, които отвлича, каквото и да разправят извън долината. И ние чуваме понякога тези истории от преминаващите пътници. Говорят така, сякаш правим човешки жертвоприношения, а той е истински змей. Това, разбира се, не е вярно: той може да е магьосник и безсмъртен, но все пак си е човек, а и бащите ни щяха да се вдигнат и да го убият, ако искаше да изяжда по една от нас на всеки десет години. Той ни пази от Леса и ние сме му признателни, но не чак толкова.

Той не ги поглъща наистина, само така изглежда. Води ги в кулата си, а след десет години ги пуска, но тогава те вече са различни. Дрехите им са изискани и говорят като придворни дами. Освен това са живели сами с мъж цели десет години, така че са озлочестени, макар до една да твърдят, че не ги е докосвал. Но какво друго да кажат? А и това не е най-лошото — все пак Змеят им дава по една кесия сребро за зестра, затова всеки с радост би се оженил за тях, колкото и да са озлочестени.

Те обаче не искат да се омъжват. Изобщо не искат да останат при нас.

— Забравят как се живее тук — неочаквано ми каза веднъж баща ми.

Возех се до него в голямата, празна каруца на връщане към къщи, след като бяхме разнесли дървата за горене за седмицата. Живеехме в Дверник, което не беше нито най-голямото село в долината, нито най-малкото. Не беше и най-близкото до Леса: намирахме се на единайсет версти от него. Пътят ни обаче минаваше над висок хълм и в ясен ден отгоре се виждаше реката чак до бледосивата ивица изгоряла земя и плътната тъмна стена от дървета зад нея. Кулата на Змея беше далеч в другата посока; приличаше на парче бял тебешир, забито в подножието на западните планини.

Бях много малка — на не повече от пет, мисля, но вече знаех, че не говорим за Змея и за момичетата, които той взима. Затова ме порази фактът, че баща ми нарушава правилото.

— Помнят да се страхуват — добави той.

Това бе всичко. После подвикна на конете и те продължиха надолу по хълма към гората.

Не го разбрах. Всички се страхувахме от Леса. Но долината беше нашият дом. Как може някой да напусне дома си? Въпреки това момичетата не оставаха тук. Змеят ги пускаше от кулата и те се връщаха за малко при семействата си — за седмица, понякога за месец, но никога повече. После взимаха зестрата си и заминаваха. Повечето отиваха в Кралия и Университета, често си взимаха мъж от града или пък ставаха учени или отваряха собствен магазин, макар че за Ядвига Бах, отвлечена преди шейсет години, се говореше, че станала куртизанка и любовница на барон и херцог. Когато съм се родила обаче, тя вече беше просто богата старица, която пращаше великолепни подаръци на всичките си племеннички и племенници, но никога не ги навестяваше лично.

Така че не беше като да дадеш дъщеря си да бъде изядена, но не беше и щастливо събитие. В долината няма много села и възможностите са малко — Змеят взима само седемнайсетгодишни момичета, родени в периода от октомври до октомври. В моята година сме единайсет и има по-голям шанс да те изберат, отколкото ако се решаваше с хвърляне на зарове. Всички казват, че момиче, родено за Змея, се обича по различен начин с напредване на годините — няма как иначе, като знаеш колко лесно може да го изгубиш. Но при мен и моите родители не беше така. Когато пораснах достатъчно, за да разбера, че може да вземе мен, вече всички знаехме, че ще вземе Каша.

Само пътниците, които не знаеха това, хвалеха Каша пред родителите й и се възхищаваха на красотата, ума и добротата й. Змеят не взимаше непременно най-хубавата девойка, но винаги си избираше най-специалната: ако имаше някоя, която да се слави като най-красивата, най-умната, най-милата или най-добрата танцьорка, той някак се спираше точно на нея, макар и да не разменяше нито дума с момичетата, преди да направи избора си.

А Каша беше всичко това наведнъж. Сплетената й коса с цвят на златно жито стигаше до кръста, очите й бяха топли и кафяви, а смехът й звучеше като песен, която те караше да ти се допее заедно с нея. Хрумваха й най-хубавите игри и сама измисляше приказки и нови танци; можеше да сготви храна за цял пир, а когато предеше вълната от овцете на баща си, нишката излизаше гладка, без ни един възел и усукване.

Знам, че я описвам като героиня от приказка, но всъщност беше точно обратното. Когато майка ми разказваше приказките за принцесата с балната рокля, храбрата гъсарка и русалката, във въображението ми всички те приличаха по малко на Каша; така я възприемах аз. И понеже не бях достатъчно голяма, за да бъда мъдра, я обичах не по-малко, а повече, защото знаех, че скоро ще ми я отнемат.

Тя казваше, че няма нищо против. Освен всичко друго, беше и безстрашна: майка й Венса се бе погрижила за това. „Трябва да бъде смела“, чух я да казва веднъж на моята майка, докато подканваше Каша да слезе от едно дърво, и майка ми я прегърна с насълзени очи.

Живеехме само на три къщи едни от други, а аз си нямах сестра, само трима братя, много по-големи от мен. Каша ми беше най-скъпа. Играехме заедно още от люлката — първо в кухните на майките си, където гледахме да не им се пречкаме в краката, а после на улицата пред домовете си, докато не пораснахме достатъчно, за да тичаме на воля в гората. Никога не исках да стоим вкъщи, щом можем да се хванем за ръце и да тичаме под клоните. Представях си как дърветата се навеждат, за да ни пазят. Не знаех как ще го преживея, когато Змеят дойде да я вземе.

Даже да не беше Каша, родителите ми пак нямаше да се боят много за мен. На седемнайсет все още бях кльощава хлапачка с големи крака и вечно оплетена, мръсно кафява коса, а единствената ми дарба, ако изобщо можеше да се нарече така, беше, че мога да скъсам или да покрия с петна всяка дреха в рамките на един ден. Още на дванайсет години майка ми се отчая и ме пускаше да тичам наоколо в умалелите дрехи на братята ми, освен на празнични дни, когато трябваше да се преоблека точно двайсет минути, преди да излезем от къщи, а после да седя на пейката пред вратата, докато не тръгнем за църква. Въпреки това не беше много сигурно, че ще успея да стигна до селския площад, без да се закача в някой клон или да се опръскам с кал.

— Ще трябва да си вземеш за мъж шивач, малка Агнешке — казваше баща ми през смях, когато се прибереше вечер от гората и аз тичах да го посрещна с измърляна физиономия, с най-малко една дупка по себе си и без кърпичка в джоба. Той въпреки всичко ме завърташе във въздуха и ме целуваше, а майка ми само въздъхваше: никой родител не би могъл да съжалява за недостатъците на дъщеря, родена за Змея.

Последното лято преди идването на Змея беше дълго, топло и напоено със сълзи. Каша не плачеше, но аз — да. Скитахме до късно в гората, удължавайки колкото можем повече всеки златен ден, а после аз се прибирах гладна и уморена и веднага си лягах в тъмното. Майка ми идваше при мен, галеше ме по главата и ми пееше тихо, докато заспях, обляна в сълзи, а после оставяше чиния с храна до леглото ми, за да хапна, когато се събудя от глад посред нощ. Не се опитваше другояче да ме успокои — та и как би могла? И двете знаехме, че колкото и да обича Каша и майка й Венса, неволно дълбоко в себе си изпитва радост — че не е нейната дъщеря, не е нейното единствено момиче. И разбира се, аз не бих и искала да изпитва друго.

Почти цяло лято бяхме само двете с Каша. Отдавна беше така. Като малки тичахме с другите деца в селото, но когато пораснахме и Каша стана толкова красива, майка й каза: „Най-добре да не се виждате много-много с момчетата — и за вас, и за тях“. Аз обаче не се отлепях от нея, а майка ми обичаше Каша и Венса достатъчно, за да не се опита да ме отдели, макар да знаеше, че накрая ще ме боли повече.

Последния ден намерих една полянка в гората, където дърветата още бяха облечени с листа. Златни и огнено червени, те шумяха над нас, а земята беше посипана със зрели кестени. Запалихме си огън от клонки и сухи листа, за да си приготвим малка вечеря. На другия ден беше първи октомври и големият фестивал в чест на нашия господар и покровител. На другия ден щеше да дойде Змеят.

— Хубаво е да си трубадур — каза Каша, легнала по гръб със затворени очи, и си затананика. В селото беше дошъл пътуващ певец за празника и сутринта репетираше на площада. Каруците с налози пристигаха през цялата седмица. — Да скиташ из цяла Полния и да пееш за краля.

Каза го замислено — не като дете, което си говори ей така, а като човек, който наистина обмисля да напусне долината, да замине завинаги. Протегнах ръка и стиснах нейната.

— Ще си идваш за Млада година[1] — казах аз, — и ще ни пееш всички песни, които си научила.

Държахме се здраво, а аз не си позволявах да си спомня, че момичетата, които Змеят отвличаше, никога не пожелаваха да се върнат.

Естествено, в този момент аз изпитвах към него единствено свирепа омраза. Но той не беше лош господар. Баронът на Жълтите блата от другата страна на северните планини държеше армия от пет хиляди мъже, които се биеха във войните на Полния, и замък с четири кули, и съпруга, която носеше накити с цвят на кръв и наметка от лисича кожа, а земята им не беше по-богата от нашата долина. Един ден седмично всички мъже трябваше да работят на нивите на барона, които бяха най-хубавите от всички; взимаше здравите момчета за армията си, а с толкова войници наоколо момичетата трябваше да си стоят вкъщи и никога да не остават сами, станат ли жени. А дори той не беше лош господар.

Змеят имаше само една кула и нито един въоръжен войник или слуга, освен момичето, което взимаше. Не му се налагаше да държи армия: службата му за краля беше личната му магия. Понякога трябваше да ходи в двореца, за да поднови клетвата си за вярност. Предполагам, че кралят можеше да го повика на война, но като цяло дългът му се заключаваше в това, да стои тук и да наблюдава Леса, за да пази кралството от това зло.

Единственото му разточителство бяха книгите. Всички четяхме добре по селските стандарти, защото той плащаше в злато за всеки том и при нас идваха множество книгопродавци, макар да живеехме на края на Полния. Самарите на мулетата им бяха пълни със стари и евтини книги, които ни продаваха за дребни монети. Само най-бедните къщи в долината нямаха поне две-три книги, гордо изложени на стените.

На всеки, който не живееше близо до Леса, за да разбере, тези неща може би звучаха дребнаво и жалко, недостатъчна причина да се откажеш от дъщеря си. Аз обаче бях преживяла Зеленото лято, когато горещият вятър донесе цветен прашец от Леса на запад дълбоко в долината и го пръсна по нашите поля и градини. Реколтата израсна страшно буйна, но странна и обезобразена. Всеки, който хапнеше от нея, се поболяваше от гняв, започваше да посяга на семейството си и ако не бъдеше вързан, рано или късно избягваше в Леса, където изчезваше.

Тогава бях на шест. Родителите ми се опитаха да ме предпазят, доколкото могат, но въпреки това ярко помня лепкавото чувство на ужас навсякъде, повсеместния страх и неспирния глад в корема си. Бяхме приключили всички запаси от предната година, защото разчитахме на пролетта. Един от съседите ни, обезумял от глад, изяде няколко шушулки зелен фасул. Помня писъците от дома му онази нощ. През прозореца видях как баща ми грабва вилата от хамбара и се притичва на помощ.

Един ден същото лято, твърде малка, за да проумея опасността, аз избягах от уморената си, отслабнала майка. Отидох в гората и намерих един почти изсъхнал, къпинов храст на завет от вятъра. Разтворих сухите клони и в защитената му сърцевина открих вълшебни плодове, несмачкани, цели, сочни, прекрасни. Всеки от тях беше взрив от радост в устата ми. Изядох две шепи и напълних полата си; после забързах към къщи цялата в лилави петна. Майка ми заплака от ужас, когато видя омазаната ми физиономия, но не се разболях: къпината някак си бе избегнала проклятието на Леса и плодовете й бяха здрави. Сълзите на майка ми обаче ме уплашиха много и години след това не хапвах къпини.

Онази година призоваха Змея в двореца. Прибра се рано и отиде право на нивите, където с магичен огън изгори цялата заразена реколта, всеки отровен стрък. Това беше дългът му, но после тръгна по къщите, в които имаше болни, и им даде да вкусят от вълшебен цяр, който прочисти умовете им. Заповяда на по-далечните села на запад, които бяха избегнали чумата, да споделят урожая си с нас и даже дари собствения си дял, така че никой от нас да не гладува. На следващата пролет, точно преди времето за сеитба, още веднъж мина по нивите и изгори малкото отровни останки, за да започнем на чисто.

Но въпреки че ни беше спасил, ние не го обичахме. Той никога не излизаше от кулата си, за да пийне с мъжете по жътва, както правеше Баронът на Жълтите блата, или да си купи някоя дрънкулка от панаира като баронесата и дъщерите й. Понякога през планините пристигаха пътуващи театри и певци от Росия, но той не идваше да ги види. Когато трябваше да му закарат налога, вратите на кулата се отваряха сами и коларите оставяха всичко в избата, без дори да го видят. Той никога не разменяше повече от няколко думи със старейшината на селото, нито даже с кмета на Олшанка — най-големият град и долината, разположен съвсем близо до кулата му. По никакъв начин не се опитваше да спечели обичта ни; никой от нас не го познаваше.

И, разбира се, владееше черна магия. В ясни нощи покрай кулата му проблясваха светкавици, дори през зимата. Бледите блуждаещи огънчета, които излизаха от прозорците му, се носеха над пътищата и реката и се отправяха към Леса, за да бдят вместо него. А понякога, когато Лесът хванеше някого — пастирка, стигнала твърде близо до него, докато е следвала стадото си, ловец, пил от лошия извор или злощастен пътник, минал през планинския проход с песен на уста, която се забива в главата ти — тогава Змеят излизаше от кулата си, но онзи, когото отведеше, не се връщаше.

Не беше зъл, но беше далечен и страшен. И щеше да вземе Каша, заради което го мразех, мразех го от дълги години.

Чувствата ми не се промениха и последната нощ. С Каша изядохме кестените. Слънцето залезе и огънят угасна, но ние останахме на поляната, докато не изтля и последният въглен. Утрото щеше бързо да дойде. Фестивалът обикновено се провеждаше в Олшанка, но в годината на сгледата винаги се състоеше в село, в което живееше поне едно от момичетата, за улеснение на семейството й. А в нашето село бе Каша.

На следващия ден, докато обличах новия си зелен сукман, мразех Змея още повече. Майка ми сплете косата ми с треперещи ръце. Знаехме, че ще бъде Каша, но въпреки това се страхувахме. Аз обаче придържах високо полата си и се качих в каруцата, колкото можех по-внимателно, като два пъти се огледах за трески и даже позволих на татко да ми помогне. Решила бях да се постарая. Ясно бе, че няма смисъл, но исках Каша да знае, че я обичам достатъчно, за да й дам справедливи шансове. Нямаше да изглеждам мърлява, кривогледа или изгърбена, както се преструваха някои момичета.

Общо единайсет момичета се събрахме в редица на селския площад. Масите бяха наредени в квадрат, целите отрупани, защото не бяха достатъчно големи да поберат налозите от цялата долина. Всички се бяха наредили зад тях. На тревата в ъглите бяха натрупани пирамиди от чували с жито. Само ние стояхме на тревата заедно със семействата си и старейшината Данка, която крачеше напред-назад пред нас и устните й се движеха безмълвно, докато упражняваше приветственото си слово.

Не познавах кой знае колко другите момичета. Не бяха от Дверник. Всички стояхме мълчаливи и сковани в красивите си дрехи и сплетените си коси и гледахме към пътя. От Змея нямаше знак. В главата ми се щураха луди фантазии. Представях си как се хвърлям пред Каша и му казвам да вземе мен вместо нея, или заявявам, че тя не желае да тръгне с него. Но знаех, че не съм толкова смела и няма да го направя.

И тогава, за наш ужас, той се появи. Не дойде по пътя, просто изникна от въздуха. В този момент гледах точно натам. Първо се материализираха пръсти във въздуха, след това ръка, крак и половината човек — толкова невъзможно и нередно, че не можех да отвърна поглед, макар коремът ми да се бе свил на две. Другите имаха по-голям късмет — дори не го забелязаха, докато не направи първата си крачка към нас, и се опитаха да не трепнат от изненада.

Змеят не приличаше на никой друг мъж в селото. Трябваше да е стар, прегърбен и побелял — все пак живееше в кулата си от сто години, но вместо това беше висок, прав, гладко избръснат, с изпъната кожа. Ако го зърнех на улицата, сигурно щях да го взема за млад мъж, не много по-голям от мен самата; някой, на когото бих се усмихнала през масите на фестивала и който би ме поканил на танц. В лицето му обаче имаше нещо неестествено: мрежа от бръчки покрай очите, сякаш годините не можеха да го засегнат, но употребата можеше. Въпреки това не беше грозно лице, но студенината го правеше неприятно. Всичко в него говореше: „Аз не съм един от вас и не искам да бъда“.

Дрехите му, естествено, бяха богати: брокатът по жупана му можеше да изхрани цяло семейство за година, дори без златните копчета. Но той беше слаб като човек, който не е успявал да събере реколта три години от четири. Стоеше сковано, с напрегнатата енергия на ловно куче, сякаш единственото, което иска, е да се махне по-бързо оттук. Това беше най-лошият ден от живота ни, но той нямаше търпение за нас. Когато Данка се поклони и му каза: „Ваше Благородие, позволете да ви представя…“, той я прекъсна: „Да, давайте да приключваме по-бързо“.

Усещах на рамото си топлата ръка на баща си, който се поклони, застанал до мен; ръката на майка ми стискаше моята от другата ми страна. Двамата неохотно отстъпиха назад заедно с другите родители. Единайсетте момичета инстинктивно се приближихме едно до друго. Двете с Каша стояхме в края на редицата. Не смеех да я хвана за ръка, но бях достатъчно близо, за да се докосваме. Гледах Змея и го мразех; мразех го, когато тръгна покрай нас и повдигаше брадичките ни, за да ни види.

Не говореше. Не каза нищо на момичето от Олшанка до мен, въпреки че баща й, Борис, беше най-добрият коневъд в долината и тя носеше вълнена рокля, боядисана в яркочервено, а черната й коса беше сплетена на две дълги красиви плитки с червени панделки. Когато дойде моят ред, той ме погледна намръщено, със студени черни очи и свити, бледи устни, и попита:

— Твоето име, момиче?

— Агнешка — казах или поне се опитах да кажа аз. Устата ми беше пресъхнала. Преглътнах и шепнешком повторих: — Агнешка, Ваше Благородие.

Лицето ми пламтеше. Наведох очи. Видях, че колкото и да се бях старала, от ръба на полата ми са плъзнали три големи кални петна.

Змеят продължи нататък. После се спря, загледан в Каша, както не се бе спирал пред нито една от останалите. Стоеше там, вдигнал брадичката й с пръсти и с доволна усмивка на тънките, сурови устни, а Каша го гледаше смело и не трепваше. Не се опита да звучи дрезгаво или пискливо, или каквото и да било, а с уверен и мелодичен глас отвърна:

— Каша, Ваше Благородие.

Той отново й се усмихна — не приятно, а с вид на доволна котка. Продължи формално до края на редицата, но почти не погледна останалите две момичета. Чух как Венса си пое дъх като ридание зад гърба ни, когато той се обърна и се върна при Каша със същото доволно изражение на лицето. А после пак се намръщи и погледна право към мен.

Бях се самозабравила и все пак бях хванала Каша за ръката. Стисках я до смърт, тя също, но бързо ме пусна и аз прибрах ръце пред полата си, пламнала от смущение и уплашена. Той само присви още повече очи. А после вдигна ръка и в пръстите му видях мъничко кълбо от синьо-бял пламък.

— Тя не е казала нищо лошо — обади се Каша храбро, толкова храбро, колкото аз не се бях застъпила за нея. Гласът й трепереше, но се чуваше, а аз гледах втренчено пламъка и треперех като заек. — Моля ви, Ваше Благородие…

— Тихо, момиче — каза Змеят и протегна ръката си към мен. — Вземи го.

— К-какво? — не разбрах аз. Бях по-объркана, отколкото ако беше хвърлил кълбото към мен.

— Не стой като кретен. Вземи го.

Ръката ми трепереше и колкото да не ми се искаше, неволно докоснах пръстите му, докато се опитвах да взема кълбото от тях; кожата му пареше. Огненото кълбо обаче беше студено като мрамор и не ме опари. Аз стъписано и облекчено го държах между пръстите си и го гледах. Той ме изгледа раздразнено.

— Е — каза мрачно той, — явно ще си ти. — После взе кълбото от ръката ми, затвори шепа и то изчезна така бързо, както се бе появило. Обърна се към Данка и каза: — Изпратете налога, когато можете.

Все още не разбирах. Мисля, че никой не беше разбрал, даже родителите ми. Всичко стана много бързо и бях слисана, че изобщо съм привлякла вниманието му. Нямах дори възможност да се обърна и да се сбогувам, когато той ме хвана за китката. Само Каша помръдна. Погледнах я и видях, че се кани да посегне към мен, но Змеят ме дръпна нетърпеливо и ме повлече след себе си.

Притисках с другата си ръка устата си, защото ми се гадеше. Когато ме пусна, се свлякох на колене и повърнах, без да виждам къде се намирам. Той възкликна сподавено от отвращение — бях изпръскала издължения, елегантен нос на кожената му обувка, и каза:

— Безполезна си. Съвземи се, момиче, и изчисти мръсотията.

После се отдалечи, екотът от токовете му по каменните плочи постепенно заглъхна и той изчезна.

Останах така, треперейки, докато не се убедих, че повече нищо няма да излезе, след това избърсах уста с ръка и вдигнах глава да се огледам. Коленичила бях върху каменен под, но не от обикновен камък, а от чисто бял мрамор, прорязан от яркозелени жили. Намирах се в малка кръгла стая с тесни прозорци, твърде високи, за да надникна през тях, но над главата ми таванът рязко се скосяваше. Това беше самият връх на кулата.

Вътре нямаше никакви мебели и нищо, с което бих могла да забърша пода. Накрая използвах полата на роклята си; бездруго вече беше мръсна. После седях дълго там, обземана от все по-голям ужас, но понеже нищо не се случи, станах и плахо излязох в коридора. Бих излязла през всяка друга врата, само не и през тази, през която бе минал той, но тя беше единствената.

Него обаче го нямаше. Късият коридор бе пуст. Под краката ми студенееше същият твърд мрамор, осветен в неприветлива, мъждива бяла светлина от висящите лампи. Всъщност това не бяха истински лампи, а буци полиран камък, който светеше отвътре. Имаше само една врата и свод в края, водещ към стълбите.

Отворих вратата и тревожно погледнах вътре, защото бе за предпочитане пред това, да отмина, без да знам какво се крие там. Видях обаче само малка, гола стая с тясно легло, масичка и мивка. Отсреща имаше голям прозорец, в който синееше небето. Изтичах до прозореца и надникнах над перваза.

Кулата на Змея се възправяше в подножието на западната граница на земите му. Цялата ни дълга долина се простираше на изток с всичките си селца и ферми. От прозореца можех да проследя цялата линия на река Спиндъл, която течеше сребристосиня по средата, а до нея лъкатушеше прашният, кафяв път. Реката и пътят се движеха заедно чак до другия край на земите на Змея, гмурваха се в горите и изплуваха отново при селата, а накрая пътят просто свършваше в огромната черна плетеница на Леса. Реката продължаваше сама в неговите дълбини и изчезваше, за да не се появи никога отново.

Там беше и Олшанка — най-близкият до кулата град, в който в неделя правеха Големия пазар. Баща ми ме беше водил там два пъти. Зад него бяха Понец и Радомско, извити по бреговете на малкото езеро, и моят Дверник с големия си зелен площад. Виждах дори големите бели маси за фестивала, на който Змеят не пожела да остане; свлякох се на колене, облегнах чело на перваза и заплаках като малко дете.

Майка ми обаче не идваше да сложи ръка на главата ми или баща ми — да ме вдигне и да ме разсмее, докато забравя за сълзите. Ридах сама, докато ме заболя главата, а после измръзнах и се схванах от болезнено твърдия под и носът ми потече, но нямах с какво да го обърша.

Използвах друга част на полата си и седнах на леглото, за да помисля какво да правя. Стаята беше празна, но проветрена и спретната, сякаш току-що е била напусната. Вероятно беше точно така. Друго момиче бе живяло тук десет години, съвсем само, загледано в долината. Сега тя бе отишла да се сбогува със семейството си, а стаята й вече бе моя.

На стената срещу леглото висеше картина в тежка позлатена рамка. Изглеждаше някак не на място — твърде помпозна на малката стаичка и дори не точно картина, а широки щрихи в светлозелено, със сиво-кафяво по края, една блестяща синкаво-сребриста линия, която се виеше по средата на нежни дъги, и няколко по-тънки сребристи линии, които я посрещаха от краищата. Гледах я и се чудех дали това също е магия. Никога не бях виждала подобно нещо.

На различни места по сребристата линия имаше нарисувани кръгчета на познати разстояния едно от друго. Осъзнах, че картината изобразява долината, само че плоска, както би я видяла птица от високо. Сребристата линия беше Спиндъл, реката, която течеше от планините към Леса, а кръгчетата бяха селата. Цветовете бяха ярки, боята — лъскава и на места се издигаше в малки връхчета. Почти виждах вълните на реката и отблясъците на слънцето по водата. Картината приковаваше погледа и ме караше да я гледам отново и отново. В същото време обаче не ми харесваше. Това беше кутия, нарисувана около живата долина, и като я гледах, самата аз се чувствах затворена.

Отместих поглед. Не можех да остана повече в стаята. Не бях хапнала и залък на закуска, нито предната вечер, сякаш имах само пепел в устата. Сигурно не трябваше да ми идва апетит точно сега, когато ми се бе случило нещо по-лошо от най-лошите ми кошмари, но въпреки това изпитвах болезнен глад. В кулата нямаше слуги, така че никой нямаше да ми донесе обяд. Тогава ми хрумна ужасяваща мисъл: ами ако Змеят очакваше аз да му занеса на него?

После ми хрумна нещо още по-ужасно: ами след това? Каша беше убедена, че Змеят никога не е докосвал жените, които се връщаха. „Взима момичета от сто години насам. Все някое щеше да си признае и щеше да се разнесе мълва“, казваше твърдо тя.

Преди няколко седмици обаче тя все пак помоли мама насаме да й разкаже какво се случва, когато едно момиче се омъжи — това, което би й казала собствената й майка вечерта преди сватбата. Дочух ги през прозореца, когато се прибирах от гората, и се спрях. Слушах ги, а по лицето ми се стичаха парещи сълзи. Изпълни ме силен гняв заради Каша.

Сега обаче това щях да бъда аз. И не бях смела; не мислех, че ще мога да дишам дълбоко и да не се стягам, както мама бе посъветвала Каша, за да не я боли. Представях си лицето на Змея отблизо, по-близо, отколкото на фестивала; черните му очи, студени и лъскави като камък, и твърдите му като желязо пръсти, странно топли, които отделяха роклята от кожата ми, докато ме оглежда с онази мазна, доволна усмивка. Ами ако целият беше такъв горещ, като въглен върху тялото ми, легнал отгоре ми…

Потреперих, отърсих се от тези мисли и станах. Погледнах леглото и малката стаичка, в която нямаше къде да се скрия, после бързо излязох в коридора. В дъното му имаше тесни вити стълби, от които не се виждаше на долния етаж. Глупаво беше да се страхувам от някакви си стълби, но аз бях ужасена. Едва не се върнах обратно в стаята. Накрая сложих ръка на гладката каменна стена и бавно тръгнах надолу, като стъпвах с два крака на всяко стъпало и се ослушвах, преди да продължа.

След като пропълзях цяло кръгче по този начин и нищо не ме нападна, се почувствах като глупачка и започнах да се движа по-бързо. Но когато направих още едно кръгче, без да стигна до площадка, и още едно, отново ме обзе страх — този път, че стълбите са омагьосани и ще слизам вечно по тях. Забързах още повече, даже взимах по три стъпала наведнъж… и налетях право на Змея.

Бях кльощава, но баща ми беше най-високият мъж в селото, а аз му стигах до рамото; пък и Змеят не беше едър. Без малко да паднем заедно по стълбите. Той се хвана с една ръка за перилата, а с другата улови мен и някак си успя да задържи и двама ни. Осъзнах, че съм се облегнала тежко на него, стиснала съм го за дрехата и го гледам право в слисаното лице. За миг той така се изненада, че заприлича на обикновен човек, стреснат от неочакваното връхлитане, с леко глупаво, леко омекнало изражение, отворена уста и разширени очи.

Самата аз бях толкова изненадана, че не помръдвах, просто стоях и го зяпах безпомощно. Той се съвзе бързо; на лицето му се изписа възмущение и той ме помести от себе си, за да ме изправи на крака. В този миг си дадох сметка какво съм направила и в паниката си го преварих:

— Търся кухнята!

— Така ли? — попита той с копринен глас. Лицето му вече не изглеждаше меко, а сурово и яростно, и продължаваше да стиска ръката му. Хватката му беше здрава и болезнена и усещах топлината през ръкава на ризата си. Той ме притегли към себе си и се наведе към мен. Струва ми се, че искаше да изглежда много по-висок, но понеже не беше, се ядоса още повече. Ако имах секунда да помисля, щях да се приведа назад, за да изглеждам по-дребна, но бях твърде уморена и уплашена. Така лицето му се оказа точно пред моето, толкова близо, че усещах дъха му върху устните си, и колкото чух, толкова и почувствах студения му, ожесточен шепот:

— Може би трябва да те заведа.

— Аз мога… аз мога да… — опитах се да кажа разтреперана, като се мъчех да се отдръпна от него. Той се обърна и ме повлече надолу по стълбите след себе си. Описахме пет кръга, преди да стигнем до следващата площадка, а после още три. Светлината ставаше все по-мъждива, докато най-после стигнахме до най-долния етаж на кулата — голямо, голо подземие от издълбан камък, с огромна камина във формата на извита надолу уста, в която се стрелкаха адски пламъци.

Той ме повлече към нея и в един миг на сляп ужас осъзнах, че иска да ме хвърли вътре. Беше толкова силен, много по-силен, отколкото се очакваше от ръста му, и с лекота ме дърпаше по стълбите. Аз обаче нямаше да позволя да ме хвърли в огъня. Не бях от тихите, учтиви момиченца; цял живот бях прекарала в гората, тичах, катерех се по дърветата, промушвах се в храстите, пък и паниката ми даваше голяма сила. Запищях, започнах да се боря, да го дращя и да се извивам и този път успях наистина да го съборя на пода.

Паднах заедно с него. Главите ни се удариха едновременно в каменните плочи и за миг останахме да лежим замаяни с преплетени ръце и крака. Огънят бумтеше и пращеше до нас и когато паниката ми започна да отстъпва, изведнъж забелязах, че в стената до него има малки железни вратички на фурна, пред тях — скара за печене, а отгоре — огромна, широка лавица с тенджери. Това просто беше кухнята.

След малко той попита почти смаяно:

— Ти умопобъркана ли си?

— Мислех, че ще ме хвърлите в пещта — отвърнах аз, все още замаяна, а после се разсмях.

Това не беше истински смях — бях на път да изпадна в истерия, изцедена до крайност и мъртва от глад, глезените и коленете ме боляха от влаченето по стълбите, а главата ми пулсираше, като че ли съм си пробила черепа; но просто не можех да спра.

Той обаче не го знаеше. Знаеше само, че глупавата селянка, която бе избрал, му се присмиваше — на него, на Змея, на най-великия маг в цялото кралство и неин господар. Едва ли някой му се бе смял през последните сто години. Той се надигна, измъкна краката си от моите и се изправи. Гледаше ме като разярена котка. Аз само се засмях още по-силно, при което той рязко се обърна и ме остави там, сякаш не му хрумваше какво да ме прави.

Когато си тръгна, смехът ми постепенно секна и усещането на празнота и страх намаля. Все пак не ме бе хвърлил в пещта, нито ме беше ударил. Станах и се огледах. Трудно се виждаше, понеже огнището беше много ярко, а друго осветление нямаше, но щом се обърнах с гръб към пламъците, започнах да различавам очертанията в огромната зала. Беше разделена на ниши, с ниски стени и рафтове, пълни с лъскави шишета. Досетих се, че е вино; веднъж чичо ми беше донесъл подобна бутилка в дома на баба ми за Млада година.

Навсякъде имаше провизии: бъчви с ябълки, покрити със слама, чували с картофи, моркови и пащърнак, дълги плитки лук. На една маса по средата на стаята намерих книга с незапалена свещ, мастилница и перо, а когато я отворих, разбрах, че е опис на провизиите, воден с уверен почерк. В края на първата страница имаше бележка с много дребен надпис; когато запалих свещта и се наведох, успях да разчета:

Закуска в осем, обяд в един, вечеря в седем. Оставяй храната пет минути по-рано в библиотеката, няма нужда да го виждаш (излишно бе да се уточнява кого) цял ден. Кураж!

Безценен съвет, а това „Кураж!“ звучеше като докосване от приятелска ръка. Притиснах книгата към себе си и за първи път този ден се почувствах по-малко самотна. Изглеждаше около пладне, а змеят не бе хапнал нищо в селото, затова се залових да приготвя обяд. Не бях кой знае каква готвачка, но като малка майка ми не ме остави на мира, докато не се научих да слагам масата, пък и у дома аз берях всичко, така че знаех как да различа свежото от изгнилото и кой плод ще има сладък вкус. Никога обаче не бях разполагала с толкова продукти: тук имаше даже чекмеджета с подправки, които миришеха на кейк за Млада година, и цяла бъчва с прясна, мека сива сол.

В дъното на стаята беше странно студено; там открих окачено месо: цяла сърна и два големи заека, както и кутия с яйца. До огнището имаше прясно изпечен самун хляб, увит в кърпа, а до него — тенджера със заешко, елда и дребен грах. Опитах го: приличаше на гозба за празник, толкова солена и малко сладка, и стопяващо нежна — още един подарък от анонимната ръка от книгата.

Не знаех как се приготвят такива ястия и потръпнах при мисълта, че Змеят ще го очаква от мен. Въпреки това бях отчаяно благодарна за готовото ядене. Вдигнах го на огъня, за да се стопли (не без да опръскам роклята си), и сложих две яйца в паница във фурната, за да се изпекат. После намерих поднос, купичка, чиния и лъжица. Щом заекът стана готов, извадих го на подноса и нарязах хляб — налагаше се, защото бях отчупила крайчето и го бях изяла, докато чаках яденето да се стопли — и го намазах с масло. Опекох даже и една ябълка с подправки: майка ми ме беше научила да го правя за неделните вечери през зимата, пък тук имаше толкова много фурни, че всичко можеше да става едновременно. Когато наредих всичко на подноса, изпитах известна гордост от себе си: приличаше на празник, макар и странен, с храна за един човек.

Тръгнах внимателно по стълбите нагоре, но късно си дадох сметка, че не знам къде е библиотеката. Ако се бях замислила, сигурно щях да се досетя, че не е на най-долния етаж и наистина беше така, но го установих, едва след като с подноса в ръце обиколих една огромна кръгла зала с прозорци със завеси и тежък, подобен на трон стол в единия край. В другия имаше врата, но когато я отворих, видях само входа и масивните врати на кулата, три пъти по-високи от мен и залостени с дебела дървена греда в железни скоби.

Обърнах се и прекосих обратно залата до стълбището. Качих се на горната площадка, където мраморният под беше застлан с мека, пухкава тъкан. За пръв път виждах килим. Ето защо не бях чула стъпките на Змея. Тръгнах притеснено по коридора и надникнах зад първата врата, но бързо се отдръпнах назад: стаята беше пълна с дълги маси, странни бутилки, бълбукащи отвари и неестествени искри в цветове, които не биха могли да излязат от никое огнище. Не исках да остана и миг повече вътре, но на излизане все пак закачих роклята си на вратата и я скъсах.

Следващата врата, от другата страна на коридора, най-после се оказа вярната: от пода до тавана бяха наредени дървени лавици, натъпкани с книги. Миришеше на прах и имаше само няколко тесни прозореца, през които се процеждаше светлина. Толкова се зарадвах, че съм открила библиотеката, че в първия момент не забелязах Змея, седнал в едно масивно кресло с голяма книга, разтворена на масичка върху краката му. Страниците бяха дълги колкото лакътя ми, а от корицата висеше голям златен пискюл.

Замръзнах, втренчена в него; чувствах се предадена от съвета в книгата. Някак си бях приела, че Змеят ще стои някъде настрани, докато му оставя храната. Той не вдигна глава да ме погледне, но вместо тихо да занеса подноса до масата в средата на стаята, да го оставя и бързо да си изляза, аз висях на вратата, боейки се да вляза без покана.

— Аз… аз ви донесох обяда.

— Нима? — каза той язвително. — Без да паднеш в някоя дупка по пътя? Удивен съм. — Едва тогава вдигна очи и се намръщи. — Или все пак падна?

Погледнах се. На полата ми имаше огромно грозно петно от повръщано — бях се опитала да го изчистя в кухнята, но не бях успяла да го изкарам докрай — и още едно на мястото, с което си бях издухала носа, три-четири големи пръски от яхнията и следи от бърсането на тенджерите. Краят й още беше кален от сутринта и я бях скъсала на няколко места, без да разбера.

Майка ми беше сплела и вдигнала косата ми, която вече се беше свлякла и висеше на голям възел по средата на врата ми.

Не бях забелязала; всичко това беше нещо обичайно за мен, като изключим, че бях с хубава рокля. Опитах се да обясня:

— А… аз сготвих… и почистих…

— Най-мръсното нещо в тази кула си ти — отвърна той. Беше вярно, но все пак грубо. Изчервих се и с наведена глава се приближих до масата. Оставих всичко и го погледнах. Със свито сърце осъзнах, че докато съм се мотала, всичко е изстинало, освен маслото, което се беше размекнало в чинията. Дори прекрасната ми печена ябълка се беше втвърдила.

Гледах отчаяно храната и се чудех какво да правя, дали да не отнеса всичко пак долу? Или пък той няма да се впечатли? Обърнах се и едва не извиках: той стоеше точно до мен и надничаше през рамото ми.

— Разбирам защо се уплаши да не те изпека — каза той, като се наведе, загреба една лъжица яхния през изстиналата мазнина на повърхността и я върна обратно. — Ти щеше да бъдеш по-добър обяд от този.

— Аз не съм идеална готвачка, но…

Исках да му обясня, че не съм и толкова зле, просто съм объркала пътя, но той изсумтя и ме прекъсна.

— Има ли нещо, което можеш да правиш? — попита той насмешливо.

Ако ме бяха учили да сервирам, ако някога бях допускала, че мога аз да бъда избраната и се бях подготвила, ако не бях толкова нещастна и уморена, ако не се бях почувствала макар и малко горда от себе си в кухнята, ако не се беше присмял на вида ми със злоба, а не както правеха всички, които ме обичаха — ако поне едно от тези неща не беше така и ако не бях се блъснала в него на стълбите и не бях открила, че той не иска да ме хвърли в огъня, вероятно щях просто да се изчервя и да побягна.

Вместо това хвърлих ядосано подноса на масата и извиках:

— Защо ме взехте тогава? Защо не взехте Каша?

Веднага щом го изрекох, млъкнах от срам и ужас. Изпитах желание веднага да си взема думите назад, да му кажа, че съжалявам, че не го мисля и не смятам, че е трябвало да вземе Каша вместо мен, а после щях да отида и да приготвя нов обяд…

— Кой? — попита той нетърпеливо.

Погледнах го изненадана.

— Каша! — Той ме гледаше така, сякаш само потвърждавах идиотизма си, и в объркването си аз напълно забравих благородните си намерения. — Щяхте да вземете нея! Тя е… тя е умна и смела, и готви чудесно, и…

С всяка следваща секунда Змеят изглеждаше все по-ядосан.

— Да — прекъсна ме той, — помня това момиче — нямаше конска физиономия и не беше мърлява, и подозирам, че нямаше да ми крещи сега: достатъчно. Вие, селските момичета, всичките сте досадни в началото, но ти се оказа особено изявен случай на несръчност.

— Значи не ви трябвам! — избухнах аз, ядосана и обидена от „конската физиономия“.

— За голямо мое съжаление, точно тук грешиш — отвърна той.

После ме хвана за китката и ме завъртя. Застана зад мен и протегна ръката ми над храната на масата.

— Лиринталем. — Странната дума се търкулна като капка вода от езика му и отекна звънко в ушите ми. — Кажи го заедно с мен.

— Какво?

Чувах я за първи път. Той ме натисна по гърба, доближи уста до ухото ми и прошепна:

— Кажи го!

Аз потреперих. Исках само да ме пусне и затова повторих лиринталем все така с ръка над храната.

Изведнъж въздухът над нея се развълнува, като че ли целият свят беше езеро, в което той можеше да хвърля камъчета, и това беше ужасяващо. Когато отново се успокои, храната беше променена. На мястото на яйцата имаше печено пиле, вместо заешката яхния — свеж зелен фасул, въпреки че сезонът му беше минал преди седем месеца, а печената ябълка беше заменена от сладки с тънки като хартия ябълкови резени, тлъсти стафиди и медена глазура.

Змеят ме пусна. Олюлях се, останала без опора, и се хванах за ръба на масата. Дробовете ми се изпразниха, сякаш някой беше седнал на гърдите ми; чувствах се като изстискан лимон. В периферното ми зрение блещукаха звезди и едва не припаднах. Някъде в далечината го виждах как гледа подноса странно намръщен, като че ли беше едновременно изненадан и подразнен.

— Какво ми направихте? — прошепнах аз, щом си възвърнах способността да дишам.

— Престани да хленчиш — отвърна той пренебрежително. — Елементарна магия.

И да е бил изненадан от нещо, това чувство вече беше изчезнало. Той махна с ръка към вратата и се настани на масата.

— Добре, излизай оттук. Виждам, че ще губиш впечатляващо количество от времето ми, но за днес ми стига.

С радост се подчиних. Дори не посегнах да взема подноса, само се измъкнах бавно от библиотеката, притиснала длан към тялото си. Още се олюлявах от слабост. Отне ми почти половин час да се завлека по стълбите до най-горния етаж, после влязох в малката стаичка, затворих вратата, дръпнах шкафа пред нея и се строполих на леглото. Ако Змеят е идвал, докато съм спяла, не съм чула нищо.