Изтръгнати от корен

Глава 19

Три дни по-късно процесът още не беше започнал, а аз мразех всички наоколо.

Саркан ми беше казал, че тук може да се придобие голяма сила, и предполагах, че за човек, който разбира дворцовия живот, несъмнено е така. Сама се убедих, че има някаква магия в записването на името ми в книгата на краля. След срещата си с писаря се върнах в стаичката си, озадачена и несигурна какво да правя, но преди да мине и половин час, на вратата ми се бе почукало пет пъти и прислужниците ми бяха донесли куп покани за вечери и тържества. Първия път реших, че е грешка. Но дори след като си дадох сметка, че не може всички да са полудели, все още нямах идея какво да правя с тях и защо ми ги изпращат.

— Виждам, че вече се радваш на интерес — каза Соля, като изникна от сумрака и влезе, преди да успея да затворя вратата след поредната прислужница с покана.

— Това е нещо, което се очаква да правим ли? — попитах предпазливо. Вече се чудех дали това не е част от задълженията на придворните магьосници. — Тези хора се нуждаят от магия ли?

— О, може и това да се наложи — отговори той. — Но засега само се домогват до привилегията да се похвалят с най-младата вещица, кръщавана някога. — Той взе картичките от ръцете ми, прегледа ги и ми подаде една. — Графиня Богуслава е най-полезната: кралят се вслушва в графа и несъмнено ще се посъветва с него относно кралицата. Ще те заведа на нейното соаре.

— Не, няма! Значи искат само да се покажа? Та те дори не знаят коя съм!

— Знаят достатъчно — каза той търпеливо. — Знаят, че си вещица. Наистина мисля, драга, че най-добре е да приемеш първия път да те придружа. Човек се ориентира трудно в придворния живот, когато не познава обичаите му. А двамата с теб искаме едно и също: да оправдаят кралицата и Каша.

— Вие пукнат грош не давате за Каша. И не ми харесва начинът, по който постигате желанията си.

Той не се изкуши да отстъпи от добрите си маниери. Само се поклони учтиво, докато отстъпваше назад в тъмнината.

— Надявам се скоро да разбереш, че трябва да имаш по-добро мнение за мен. — Гласът му се носеше отдалеч и накрая се стопи в мрака. — Все пак имай предвид, че съм готов да ти бъда приятел, ако се залуташ.

Хвърлих картичката от графиня Богуслава след него, но тя падна на пода в празния ъгъл.

Нямах му никакво доверие, но се притеснявах, че отчасти казва истината. Започвах да съзнавам колко малко разбирам живота тук. Ако слушах Соля, трябваше да се появя на празненство, организирано от жена, която не ме познава, тя да остане доволна, да го сподели със съпруга си, а той да каже на краля да не убива кралицата? И кралят щеше да го послуша? Всичко това ми звучеше безумно, но същото важеше и за това, че получих куп покани от непознати, само защото някакъв си човек е записал името ми в някаква си книга. Само че аз държах тези покани в ръка, значи просто пропусках нещо.

Искаше ми се да можех да поговоря със Саркан — отчасти да поискам съвет, отчасти да му се оплача. Даже отворих книгата на Яга и потърсих заклинание, което би ми позволило да се свържа с него, но не намерих нищо подходящо за случая. Най-близкото се наричаше „киалмас“, а бележката под него гласеше: „за да те чуят в съседното село“ само че не мислех, че той ще се зарадва да извикам толкова силно, че гласът ми да прехвърли една седмица път, нито че планините така или иначе ще пропуснат звука, ако ще и да оглуша всички в Кралия.

Накрая избрах най-скорошната покана за вечеря и отидох.

Така или иначе бях гладна. Последният къшей хляб, който бях скрила в полата си, беше толкова твърд, че и с магия не бих могла да го преглътна, а и не би ме заситил. В замъка сигурно имаше кухня, но слугите ме гледаха странно, когато минавах по коридора; не ми се мислеше какви физиономии ще направят, ако ме видят да тръгна към кухнята. В същото време не можех да спра някоя от прислужниците, момичета също като мен, и да я помоля да ми сервира, все едно наистина се мисля за изискана дама, а не само съм облечена като такава.

Обикалях нагоре-надолу по стълбите и коридорите, докато не намерих изход към двора. Там се престраших и попитах един от гвардейците за пътя, като му показах поканата. Той ме изгледа по същия странен начин като слугите, но погледна адреса и каза:

— Жълтата къща, третата след външната порта. Вървете по пътя и ще я видите веднага след катедралата. Желаете ли стол… Ваша милост? — Обръщението изрече с леко колебание.

— Не — отказах аз, объркана от въпроса, и тръгнах.

Не беше далеч: жилищата на благородниците, или поне най-богатите от тях, бяха вътре в цитаделата. Лакеите в жълтата къща също ме погледнаха странно, когато се готвех да вляза, но ми отвориха вратите. На прага обаче спрях: беше мой ред да зяпна от изненада. По пътя се бях разминала с не една двойка мъже, разнасящи чудати високи кутии в околностите на замъка, но не знаех какви са. Сега донесоха една такава в подножието на стълбите на къщата, точно зад мен. Лакеят отвори вратичката отстрани и вътре видях стол. От нея се появи млада жена.

Лакеят й подаде ръка, за да слезе, но после се върна на мястото си. Тя се спря на най-долното стъпало и ме погледна.

— Имате ли нужда от помощ? — попитах аз колебливо.

Не ми изглеждаше така, сякаш я боли кракът, но не виждах какво има под полата й, а не можех да си представя друга причина да се затвори в това странно нещо.

Тя обаче само ме гледаше. Междувременно отзад пристигнаха още два стола и разтовариха следващите гости,

— Вие никога ли не ходите? — попитах смаяно аз.

— А вие как успявате да се опазите от калта? — отвърна тя също с въпрос.

И двете погледнахме надолу. Аз имах пет пръста кал по края на днешната си пола от лилаво кадифе и сребриста дантела, по-широка от колело на каруца.

— Не успявам — признах аз намръщено.

Така се запознах с лейди Алися от Лидзвар. Влязохме в къщата и веднага бяхме прекъснати от домакинята, която застана между нас, поздрави превзето лейди Алися, а после ме хвана за ръцете и ме целуна по двете бузи.

— Скъпа ми лейди Агнешка, колко прекрасно, че успяхте да дойдете! И каква прелестна рокля: вие несъмнено ще поставите началото на нова мода.

Аз я гледах отчаяно в грейналото лице: името й сякаш беше излетяло от главата ми. Това обаче май нямаше значение. Докато мърморех някаква учтива благодарност, тя уви парфюмираната си ръка около моята и ме завлече в салона, където се бяха събрали гостите.

Показа ме на всички подред, а аз мълчаливо и горещо мразех Соля, задето се оказа прав. Всички бяха доволни да се запознаят с мен; всички бяха безкрайно учтиви — поне отначало. Никой не искаше магии. Искаха само клюки за спасяването на кралицата. Възпитанието не им позволяваше да задават директни въпроси, но всеки казваше нещо от типа: „Чух, че я е пазила химера…“ и спираха в очакване посред изречението, приканвайки ме да ги поправя.

Можех да им кажа всичко. Можех да подмина с остроумна бележка или да се похваля с всякакви чудеса: те просто бяха готови да се впечатлят от мен, да ме свържат с ролята на героиня. Аз обаче не можех да прогоня спомена за адското клане и земята, разкаляна от кръв. Потръпвах и отвръщах с равен глас: „Не“ или изобщо нищо не казвах. Изоставях разговор след разговор в неловка дупка от тишина. Накрая разочарованата ми домакиня ме остави в един ъгъл близо до някакво дърво — вътре в къщата растеше портокалово дръвче, в саксия — и отиде да приглади разрошените пера на другите си гости.

Беше ми безпределно ясно, че ако съм можела да направя нещо добро за Каша тук, всъщност съм свършила тъкмо обратното. Докато мрачно се чудех дали все пак не трябва да преглътна съпротивата си и да намеря Соля, до мен се появи лейди Алися.

— Не бях разбрала, че вие сте новата вещица — каза тя, като ме хвана за ръката и се приведе съзаклятнически. — Разбира се, че не ви е нужен стол. Кажете ми, как се придвижвате? Сигурно се превръщате в огромен прилеп? Като Баба Яга…

Беше ми приятно да си говорим за Яга — за всичко, но само не за Леса, — и още повече се зарадвах, че намерих друг човек, освен Соля, готов да ме въведе в живота тук. Към края на вечерята вече се бях съгласила да придружа лейди Алися на закуска, игра на карти и вечеря на другия ден. Прекарах следващите два дни почти изцяло в нейната компания.

Не я възприемах точно като приятелка. Не бях в настроение за завързване на приятелства. Всеки път, когато отивах неохотно на поредното празненство, трябваше да минавам покрай казармата на кралската гвардия, а в средата на двора се издигаше железният, почернял от пламъци блок, на който обезглавяваха заразените с поквара и после изгаряха труповете им. Наблизо беше ковачницата на Алоша, от която често се чуваше ревът на огъня и се виждаше силуетът й сред фонтани от оранжеви искри и чук, направен от сянка.

„Единствената милост, която можем да проявим към заразените, е наточеното острие“, каза тя, когато се опитах да я убедя поне веднъж сама да навести Каша. Неволно си помислих, че точно в този момент работи върху брадвата на старейшината, докато аз седях в задушни стаи, ядях хайвер с препечени филийки без корички, пиех чай със захар и се мъчех да си говоря с хора, които не познавам.

Намирах обаче за много мило от страна на лейди Алися да вземе под крилото си едно непохватно селско момиче. Тя беше само с година-две по-голяма от мен, но вече беше омъжена за богат възрастен барон, който прекарваше повечето си дни в игра на карти. Тя като че ли познаваше всички. Бях благодарна и решена да бъда благодарна, и се чувствах донякъде виновна, че не съм по-добра компания и не разбирам обичаите в двореца. Не знаех какво да кажа, когато тя настоятелно ме обсипваше с комплименти за пищните дантели по роклята ми или за начина, по който плетях крака в изтънчения танц, на който бе убедила един нещастен и опулен млад благородник да ме покани, за ужас на пръстите на краката му и веселба на всички околни.

Едва на третия ден разбрах, че през цялото време ми се е подигравала. Бяхме се разбрали да се срещнем на следобедно музикално събиране в дома на една баронеса. На всички тържества имаше музика, така че не разбирах какво ще бъде особеното, а когато я попитах, Алися само се засмя. Въпреки това след обяд старателно се понесох натам, като гледах да държа вдигнат дългия си, сребрист шлейф и да крепя на място шапката в същия цвят, която непрекъснато се килваше назад или напред и не искаше да застане, както трябва. В момента, в който влязох в залата, шлейфът ми се закачи на вратата и аз се препънах, а шапката се плъзна назад върху ушите ми.

Алися ме видя и драматично притича през стаята, за да ме хване за ръцете.

— Скъпа моя — каза тя припряно и задъхано, — какъв невероятно оригинален ъгъл, никога не съм виждала нещо подобно!

— Ти… нарочно ли искаш да ме обидиш? — изтърсих аз.

В мига, в който тази мисъл мина през главата ми, всички странни неща, които тя бе казвала и правила, си дойдоха на мястото и добиха злобен смисъл. Отначало не можех да повярвам, не разбирах защо би направила подобно нещо. Никой не я караше да говори с мен или да ми прави компания. Не можех да си обясня защо полага толкова усилия само за да ми създаде неприятности.

В следващия миг всички съмнения изчезнаха: Алися надяна учудено изражение с разширени очи, което означаваше просто „да“. Тя наистина целеше да ме засегне.

— Защо така, Нешке… — започна тя, сякаш ме мислеше и за малоумна.

Аз дръпнах рязко ръцете си от нейните и се взрях в очите й.

— Агнешка звучи по-добре — казах аз стъписано и остро, — и след като стилът ми толкова ти допада: катбору.

Шапката й се килна назад и отнесе със себе си изящните къдрици от двете страни на главата й, които очевидно бяха фалшиви. Тя тихичко изписка, хвана ги с ръце и избяга от стаята.

Това обаче не беше най-лошото. По-лошо беше хихикането, което се понесе из цялата зала — от мъже, с които я бях виждала да танцува, и жени, които наричаше близки приятелки. Аз бутнах собствената си шапка и бързо се насочих към изобилния бюфет, където скрих лице над купите с грозде. Но дори там един млад мъж с бродирано палто, което сигурно бе коствало цяла година труд на някоя жена, се присламчи до мен и доволно прошепна, че Алися няма да може да си покаже лицето в двореца поне година, сякаш това трябваше да ме зарадва.

Успях да се измъкна от него в коридора за прислугата и отчаяно извадих книгата на Яга от джоба си. Намерих заклинание „за бързо измъкване“, с което да премина през стената, вместо да се връщам отново вътре, за да изляза през парадния вход. Нямаше да понеса повече отровни поздравления.

Изскочих през жълтата тухлена стена задъхана, сякаш бягах от затвор. В центъра на площада гъргореше малък фонтан с лъвска глава, следобедното слънце искреше, уловено в шадравана, а наоколо бяха накацали статуетки на птици, които тихо чуруликаха. От пръв поглед можех да кажа, че това е работа на Рагосток. А на ръба на фонтана стоеше Соля и си играеше с пръсти във водата.

— Радвам се да видя, че си се спасила — каза той. — Въпреки че влезе вътре толкова решително.

Той не бе присъствал, но бях сигурна, че знае всички подробности за унижението на Алися, както и за моето, а въпреки печалното му изражение, бях убедена, че с удоволствие е гледал как се излагам.

През цялото време бях благодарна на Алися, че не се интересува от магиите или тайните ми, а изобщо не ми бе хрумнало, че може да се интересува от нещо друго. Но дори да беше така, не бих допуснала, че търси мишена за злобата си. В Дверник не проявявахме глупава жестокост един към друг. Естествено, имаше препирни и едни се харесваха по-малко от други, понякога даже се ядосваха повече и избухваха свади. Но дойдеше ли време за жътва, съседите идваха да си помогнат за прибирането и вършеенето, а когато надвиснеше сянката на Леса, имахме достатъчно благоразумие да не я правим още по-мрачна. И каквото и да става, никой от нас не би се отнесъл зле с вещица.

— Мислех си, че дори една благородница има повече разум — отвърнах аз.

Соля сви рамене.

— Може би не е повярвала, че си вещица.

Отворих уста да възразя, че ме е виждала да правя магии, но може би не беше: не като Рагосток, който влизаше в стаята с мълнии от сребърни искри и птици, летящи във всички посоки; дори не като Соля, който елегантно изникваше и се скриваше в сенките с изящните си тоги и проницателните си очи, виждащи всичко в замъка и околностите. Аз си измагьосвах рокли в собствената си стая и упорито ходех по тържества в задушаващ корсет, който ме оставяше без дъх и без да правя фокуси, само за да се покажа.

— Но как според нея съм се озовала в списъка?

— Вероятно по същата причина, за която първоначално си помислиха и другите магьосници.

— Какво, че сте ме вписали, защото Саркан е влюбен в мен? — попитах иронично аз.

— По-скоро Марек — отвърна той напълно сериозно и аз зяпнах от възмущение. — Наистина, Агнешке, очаквах поне тези неща вече да си ги разбрала.

— Изобщо не искам да ги разбирам! Тези хора вътре се зарадваха, че Алися ми се подиграва, а после пак се зарадваха на нейното унижение!

— Естествено. Станало им е много приятно, като са открили, че се правиш на недодялана, само за да изиграеш превъзходен номер на първия човек, който се хване на въдицата. Така ставаш част от играта.

— Не съм й залагала капан!

Исках да добавя, че никому не би хрумнало подобно нещо, поне не и на човек с всичкия си, но имах неприятното, лепкаво усещане, че на някои от тези хора би им хрумнало.

— Не съм си го и помислял — отвърна благоразумно Соля. — Но може би е по-добре да оставиш хората да вярват, че е било така. Всъщност те ще го вярват, каквото и да им кажеш. — Той стана от ръба на фонтана. — Положението не е непоправимо. Според мен на вечерята ще установиш, че хората са станали много по-дружелюбни към теб. Ще ми позволиш ли все пак да те придружа?

Вместо отговор аз се завъртях на острите си токчета и се отдалечих от него и развеселения му смях, а глупавият ми шлейф се влачеше по земята след мен.

Преминах като буреносен облак през спретнатия двор и излязох сред шумната суетня в зеления външен двор на замъка. До пътя стоеше камара от бали сено и бъчви, които чакаха да бъдат натоварени нанякъде. Седнах на една от балите да помисля. Имах ужасната сигурност, че Соля отново е прав. А това означаваше, че всеки придворен, който пожелаеше да говори сега с мен, щеше да го прави, защото му е харесала злобната игра; никой почтен човек нямаше да иска да има нищо общо с мен.

Нямаше обаче с кого да поговоря, нито да поискам съвет. Слугите и войниците не искаха да ме виждат, официалните — лица, бързащи за срещите си — също. Когато минаваха покрай мен, всички ме поглеждаха подозрително: изискана дама, седнала на бала сено до пътя, облечена в коприна и дантели, с дълъг шлейф, целият в треви и пясък — изсъхнало листо в добре гледана градина. Мястото ми не беше тук.

Още по-лошо беше, че от мен нямаше полза: нито за Каша, нито за Саркан или за някой друг у дома. Бях готова да свидетелствам, но нямаше процес; бях помолила за войници, но никого не бяха изпратили. Бях присъствала на повече тържества през последните три дни, отколкото през целия си живот, но нямаше какво да покажа, освен че бях съсипала репутацията на едно глупаво момиче, което може би никога не бе имало истински приятел.

В пристъп на гняв и безсилие извиках „ванасталем“, само че завалено, и между два преминаващи фургона се облякох отново в дрехите на дъщеря на дървар: хубаво, просто домашно сукно, пола, която не беше толкова дълга, че да скрива удобните ботуши, престилка с две големи джоба. Веднага задишах по-леко, а и изведнъж сякаш станах невидима: никой вече не ме гледаше, никой не се интересуваше коя съм и какво правя.

Невидимостта криеше и своите рискове: докато седях до пътя и се наслаждавах на удоволствието да дишам дълбоко, покрай мен издрънча огромна каляска, надвесена от всички страни над колелата си, с четирима лакеи отвън, и едва не ме събори. Отскочих настрани и стъпих в локва, а полата ми се изпръска с кал. Не ме интересуваше. Можех да се позная за първи път от седмица насам, застанала върху истинска земя, а не върху излъскан мрамор.

Върнах се нагоре по хълма по следите на каляската с широка и свободна крачка в удобната си пола и без проблеми се вмъкнах във вътрешния двор. Пищната каляска беше спряла, за да изплюе един посланик в бяло палто и яркочервен колан през гърдите. Кронпринцът беше излязъл да го посрещне заедно с тълпа от придворни и почетен гвардеец, който носеше знамето на Полния и още едно жълто-червено знаме с волска глава на него, което никога не бях виждала. Явно идваше за официалната вечеря. И аз трябваше да отида там с Алися. Всички стражи следяха церемонията поне с половин око, а когато им пошепнах, че съм твърде незначителна за вниманието им, погледите им се плъзнаха невиждащо отгоре ми, както и бездруго им се искаше.

Имаше и нещо хубаво в това, да се налага да ходя на празненства по три пъти на ден от неудобната си стая: научих се да се ориентирам в замъка. Коридорите бяха пълни със слуги, но всичките бързаха да подготвят трапезата, натоварени с покривки и сребърни прибори. Никой нямаше желание да обръща внимание на някаква си окаляна прислужница. Промъкнах се между тях и се отправих по дългия, тъмен коридор към Сивата кула.

Четиримата стражи в основата на кулата отегчено се прозяваха в късния час.

— Пропуснала си стълбището към кухнята, сладурче — добродушно каза единият. — Трябва да се върнеш назад по коридора.

Аз си запазих тази информация за по-късно, а после се постарах да ги погледна по начина, по който ме гледаха всички през последните три дни:

— Не знаете ли коя съм? — попитах аз, безкрайно изумена от невежеството им. — Аз съм Агнешка, вещицата. Идвам да видя Каша.

И най-вече кралицата. Нямах друго обяснение за забавянето на процеса, осен ако кралят се опитва да даде повече време на кралицата да се възстанови.

Стражите се спогледаха несигурно. Преди да решат какво да правят, аз прошепнах „Аламак, аламак“ и минах право през заключените врати помежду им.

Те не бяха благородници, така че надали имаха желание да спорят с вещица. Във всеки случай не ме последваха. Аз се изкачих по тясното, вито стълбище и стигнах до площадката с гладното дяволче, зинало срещу мен. Когато докоснах чукалото, имах чувството, че по ръката ме облизва вълк, за да прецени дали ще бъда приятна на вкус. Хванах го възможно най-предпазливо и потропах на вратата.

Имах цял списък с аргументи за Върбата, подплатени с непоклатима решителност. Бях готова, ако се наложи, просто да мина покрай нея; подозирах, че е твърде изискана дама, за да падне толкова ниско, че да се сбие с мен. Тя обаче изобщо не се появи на вратата, а когато долепих ухо, дочух викове отвътре. Отстъпих разтревожено назад и се опитах да събера мислите си. Дали стражите можеха да съборят вратата, ако ги повиках?

Съмнявах се. Вратата беше желязна и закована с железни нитове, а ключалка не се виждаше.

Взрях се в дяволчето, което се зъбеше срещу мен. От празната му паст лъхаше глад. Ами ако го заситех? Призовах едно простичко заклинание — само малко светлина, но дяволчето започна мигом да я поглъща. Продължавах да подавам сила на магията, докато най-после в шепата ми заблестя малко пламъче като от свещ. Гладът на дяволчето беше огромен и поглъщаше почти цялата магия, която имах, но някак си успях да отклоня едно тясно сребристо поточе. Оставих го да се събере в малко езерце вътре в мен, после изстисках едно „Аламак“ и с отчаян скок преминах през вратата. Това ми отне и последните сили. Изтъркалях се на пода от другата страна и се проснах изцедена по гръб.

Чух тичащи стъпки и Каша застана до мен.

— Добре ли си, Нешке?

Виковете идваха от другата стая. Застанал със стиснати юмруци по средата на стаята, Марек крещеше на Върбата, която стоеше изпъната като бастун и побеляла от гняв. Никой от двамата не обърна внимание на начина, по който се стоварих през вратата; бяха твърде заети да беснеят един срещу друг.

— Погледни я! — Марек вдигна ръка към кралицата. Тя все така стоеше до същия прозорец, вяла и неподвижна. Дори да чуваше караницата, не потрепваше. — Три дни, без да продума — и ти се наричаш лечителка? Каква полза от теб?

— Очевидно, никаква — отвърна ледено Върбата. — Направих всичко, което може да се направи, толкова добре, колкото може да се направи. — В този момент най-после ме забеляза. Обърна се и ме изгледа отвисоко. — Разбирам, че това е чудотворката на кралството. Може би ще успееш да я откъснеш достатъчно дълго от леглото си, за да свърши нещо повече. Дотогава сам се грижи за нея. Аз няма да стоя тук и да слушам как ме ругаят въпреки усилията ми.

Тя ме заобиколи, като дръпна настрани полата си, за да не ме докосне, сякаш се боеше да не я омърся. Махна с ръка, резето се вдигна и тя излезе, а тежката желязна врата се хлопна зад нея, като изстърга върху камъка като брадва.

Марек обърна неизразходвания си гняв срещу мен.

— А ти! Трябва да бъдеш главен свидетел, а се шляеш из замъка с вид на кухненска повлекана! Да не мислиш, че някой ще повярва и на една дума от устата ти? Три дни, откакто съм те вкарал в списъка…

— Вие сте ме вкарали? — възмутих се аз, като се изправих на разтрепераните си крака, подпряна на ръката на Каша.

— … а ти успя само да убедиш целия двор, че си безполезна, недодялана селянка! И сега това? Къде е Соля? Той трябваше да ти покаже какво да правиш.

— Не искам нищо да правя! Не ме интересува какво мислят тези хора. Тяхното мнение няма значение!

— Разбира се, че има! — Той ме стисна за ръката и ме дръпна от Каша. Аз се запрепъвах след него, мъчейки се да съставя заклинание, с което да го отблъсна, но той ме завлече до прозореца и посочи навън. Аз погледнах озадачено. Не виждах нищо тревожно. Посланикът с червения колан тъкмо влизаше в сградата с кронпринца Зигмунд.

— Този мъж с брат ми е пратеник на Мондрия — процеди тихо и свирепо Марек. — Техният принц-консорт почина миналата зима; траурът на принцесата изтича след шест месеца. Сега схвана ли?

— Не — отвърнах аз объркано.

— Тя иска да стане кралица на Полния!

— Но кралицата не е мъртва — обади се Каша.

В този момент и двете разбрахме.

Аз изстинах и погледнах ужасено Марек.

— Но кралят… той я е обичал…

— Той отлага процеса, за да спечели време, разбираш ли? Щом споменът за спасяването избледнее, ще обърне вниманието на благородниците в друга посока и тихомълком ще я убие. Сега ще ми помогнеш ли или ще продължиш да се луташ из замъка, докато завали сняг и я изгорят — заедно с любимата ти приятелка — когато вече е прекалено студено, за да излезе някой да гледа?

Стиснах с пръсти коравата ръка на Каша, сякаш така можех да я предпазя. Чувствах се невъобразимо жестока и глупава: освободихме кралица Хана и я изведохме от Леса, само за да може кралят да й отсече главата и да се ожени за друга. Да добави още една провинция към картата на Полния, още една перла в короната си.

— Но той я е обичал — повторих аз. Не можех да преглътна това възражение, макар вероятно да бе глупаво от моя страна. Историята за изгубената любима кралица ми звучеше по-смислено от тази, която чувах от Марек.

— И мислиш, че това ще го накара да й прости, че го направи на глупак? Красивата му съпруга, която избяга с росиец, защото й пееше омайни песни в градината? Така говореха за нея, докато не пораснах достатъчно, за да убия всеки, който го каже. Като бях малък, ме предупреждаваха дори да не споменавам името й пред него.

Той гледаше кралица Хана, седнала на стола, безизразна като празен лист. В лицето му виждах детето, което се крие в изоставената градина на майка си от същата тълпа отровни придворни, които се подсмихват и шепнат, клатят глави, преструват се на опечалени и шушнат, че през цялото време са знаели.

— И мислехте, че можете да спасите двете с Каша, като танцувате на тяхната музика?

Той вдигна очи от кралицата и ме погледна. Струва ми се, че за пръв път се заслуша в думите ми. Гърдите му се повдигнаха и спуснаха три пъти.

— Не — съгласи се накрая той. — Те са само лешояди, той е лъвът. Те ще клатят глави и ще се съгласяват, че е жалко, и ще гризат кокалите, които им подхвърля. Можеш ли да принудиш краля да я помилва? — попита той така спокойно, сякаш не молеше да омагьосам краля, и да отнема нечия воля, също като Леса.

— Не! — ужасих се аз. Погледнах към Каша. Тя стоеше, подпряла ръка на облегалката на стола на кралицата, изправена, златна и стабилна. Поклати глава. Тя не би поискала това от мен. Тя не би поискала дори да избягам с нея, да изоставя своите на Леса, дори това да означаваше, че кралят ще я убие, само и само да може да убие и кралицата. Аз преглътнах. — Не. Няма да го направя.

— А какво ще направиш тогава? — изръмжа Марек, отново ядосан, и излезе от стаята, без да дочака отговор.

Все едно. Не знаех какво да кажа.