Изтръгнати от корен

Глава 26

— Събрал е всички войници от южна Полния — каза владетелят на Жълтите блата, взирайки се в армията на принца. Беше едър мъж с корем като бъчва и металната ризница му тежеше не повече от платнена риза. Щеше да изглежда у дома си и в селската ни кръчма.

Тъкмо получил известие да се яви в столицата за погребението на краля, когато, воден от забързваща магия, пристигнал и пратеник на Марек, съобщил му, че кронпринцът също е мъртъв, и му предал заповед: да премине през планините, да залови Саркан като покварен и предател и да заложи капан за мен и децата. Баронът кимнал, събрал войниците си и изчакал пратеникът да си замине. После отишъл право при Змея, за да му каже, че в столицата се е развилняла дяволска поквара.

Двамата се върнали заедно в кулата; това долу бяха неговите войници, които бързо издигаха защитни укрепления.

— Няма да издържим повече от ден, не и срещу това — каза той, като посочи с палец към войските, стичащи се по планинския склон. — Добре би било да измислите нещо. Казах на жена ми да пише на Марек, че съм изгубил ума си и съм се заразил с поквара, така че се надявам да не обезглави нея и децата, пък дано и аз да запазя главата на раменете си.

— Могат ли да разбият вратите? — попитах аз.

— Ако опитват достатъчно упорито — отвърна Саркан. — Както и стените. — Той посочи двете дървени коли, които трополяха по пътя, натоварени с дълги железни бурета с гюлета. — Магията не може да удържи вечно на обстрела.

Той се извърна от прозореца.

— Знаеш, че вече сме изгубили — каза ми той безцеремонно. — Всеки мъж, когото убием, всяко заклинание и отвара, които изразходваме, ще послужат на Леса. Можем да заведем децата при семейството на майка им и да вдигнем защита около Жидна…

Не че не го знаех; не че не го знаех, още когато побягнах към дома като птица към горящо гнездо.

— Не — отвърнах аз.

— Чуй ме. Знам, че сърцето ти е в тази долина. Знам, че не можеш да я оставиш…

— Защото съм свързана с нея ли? — попитах остро. — Аз и всички други момичета, които избираш?

Бях нахлула в библиотеката му, следвана от цяла армия по петите и половин дузина души наоколо, и моментът не беше подходящ за подобни разговори, но още не му бях простила. Исках да го хвана насаме и да го разтърся, докато не получа отговори, пък и още малко за всеки случай. Той замълча, а аз се насилих да потисна пламналия си гняв. Знаех, че не му е времето сега.

— Не това е причината — казах. — Лесът успя да стигне до замъка в Кралия, на седмица път оттук. Мислиш ли, че можем да заведем децата на място, където Лесът няма да ги намери? Тук поне имаме шанс за победа. Но ако избягаме, ако му позволим да превземе цялата долина, никъде няма да съберем армия, която да може да проникне в сърцето му.

— За съжаление — отвърна горчиво той, — тази, с която разполагаме в момента, върви в грешна посока.

— Тогава трябва да убедим Марек да я обърне.

Двете с Каша заведохме децата в подземието — най-сигурното място, направихме им сламеник и ги завихме с одеяла от шкафовете. Кухненските запаси бяха недокоснати от времето, а всички бяхме толкова изгладнели от цял ден тичане, че и тревогите не можеха да заглушат апетита ни. Извадих един заек от студената изба, сложих го в тенджерата заедно с малко моркови, гречка и вода и с помощта на „лиринталем“ се опитах да го превърна в нещо годно за ядене. Нахвърлихме се отгоре му, без да се бавим да го сипваме в паници, след което децата мигом заспаха изтощени, сгушени едно в друго.

— Аз ще остана при тях — каза Каша, седнала до сламеника. Остави голия меч до себе си и сложи ръка на главичката на Мариша. Направих обикновено тесто в голяма купа — само брашно и сол — и го занесох горе в библиотеката.

Отвън войниците бяха опънали шатрата на Марек с две високи магични лампи отпред. Синята им светлина придаваше неземно сияние на бялото платнище, като че ли цялото нещо се бе спуснало направо от небето — предполагам, точно такава е била и идеята. Кралското знаме с червения орел с отворен клюн и нокти и корона на главата плющеше на вятъра. Слънцето потъваше зад хоризонта. Дългите сенки на западните планини бавно пълзяха по долината.

Отвътре излезе глашатай и застана между двете лампи. Облечен бе в безупречна бяла униформа, а на врата си носеше тежка златна верига: поредното творение на Рагосток, с което гласът му отекваше в стените на кулата като йерихонските тръби. Той заизрежда всичките ни престъпления: поквара, държавна измяна, убийството на краля, убийството на принцеса Малгожата, убийството на отец Бало, заговор с изменницата Алоша, похищение на принц Казимир Станислав Алгирдон и принцеса Регелинда Мария Алгирдон — отне ми известно време, докато се сетя, че това са Сташек и Мариша, съюзяване с враговете на Полния и прочее, и прочее. Зарадвах се, че споменават Алоша като изменник: може би още бе жива.

Списъкът свършваше с искане да върнем децата и незабавно да се предадем. После глашатаят замълча, за да си поеме дъх и да пийне глътка вода, след което започна страховитото си слово отначало. Хората на барона сновяха неспокойно в подножието на кулата, където бяха разпънали лагера си, и поглеждаха нагоре към прозорците ни.

— Да, Марек само чака да го убедим — каза Саркан, като влезе в стаята. По гърлото, ръцете и челото му лъщяха мазни петна — беше приготвял отвари за сън и забрава в лабораторията си. — Какво се каниш да правиш с тестото? Съмнявам се, че Марек ще яде отровен хляб, ако си намислила това.

Сложих тестото върху гладката мраморна повърхност на дългата маса. В главата ми смътно се въртеше идеята за воловете. Да, бяха се строшили, но все пак ги бях направила от кал.

— Имаш ли пясък? — запитах аз. — И може би някакви малки парченца желязо?

Омесих тестото с железни стружки и пясък, докато глашатаят отвън продължаваше да нарежда. Саркан седеше срещу мен и с перото си пишеше дълго заклинание за илюзия и отчаяние, сглобено от книгите му. Между двама ни стоеше пясъчен часовник, който отмерваше времето, докато се готвеха отварите. Неколцина недоволни войници на барона чакаха и пристъпваха неспокойно от крак на крак в ъгъла на стаята. В мига, в който паднаха и последните песъчинки, Змеят остави писалката.

— Добре, елате с мен — повика ги той и ги заведе в лабораторията, за да им даде стъклениците, които да занесат долу.

Докато работех, аз си тананиках песничките, които мама пееше, когато правеше хляб, и месех в уверен ритъм. Мислех си за Алоша, която непрекъснато точеше острието си и му вдъхваше магия.

Щом тестото стана гладко и ковко, откъснах едно парче, направих от него кула, поставих я по средата, а от едната страна издигнах планините, които се възвисяваха зад нас.

Саркан се върна, погледна какво правя и се намръщи.

— Очарователно — каза той, — децата с радост ще си поиграят.

— Ела да ми помогнеш — казах аз.

Оформих малко тесто, за да направя стена около кулата, и замърморих земни заклинания отгоре й: „фулмедеш, фулмища“, като ги повтарях равно и ритмично. После вдигнах още една стена, и още една, без да прекъсвам тихия си напев. През прозорците се донесе стенание, като воя на дървета, брулени от силен вятър, и подът затрепери леко под краката ни: земята и камъните се пробуждаха.

Саркан наблюдаваше намръщено. Усещах погледа му върху тила си. В мен изплува споменът за последния път, когато правихме заедно магия в тази стая: розите и тръните, които се бяха разпрострели неудържимо между нас. Едновременно желаех и не желаех помощта му. Исках да продължа да му бъда ядосана поне още малко, но още повече желаех онази връзка — да го докосна, да почувствам яркото, хладко жило на магията му в ръцете си. Продължавах да работя, навела глава върху масата.

Той се обърна и отиде при един от шкафовете си; донесе малко чекмедже, пълно с дребни камъчета с различни размери, които изглеждаха също като сивия гранит на кулата. Започна да ги лепи с дългите си пръсти в стените, които бях направила, и да изрича заклинания за възстановяване, запълване на пролуки и спояване на камъни. Магията му потече през глината, и ярка и жива, се докосваше до моята. Той разпростря заклинанието си върху камъка, за да положи дълбоки основи, като издигаше мен и творението ми: сякаш полагаше земя, на която да стъпя, за да построя още по-високи стени.

Въвлякох неговата магия в творението си, прокарвайки ръце по стените, а напевът ми продължаваше да звучи под мелодията на неговото заклинание. Хвърлих му бърз поглед. Той гледаше надолу и макар да се стараеше да запази навъсената си физиономия, се беше зачервил от висшата, отвъдна светлина, която бе вдъхнал на сложното си вълшебство: едновременно доволен и подразнен от факта, че си е проличало.

Навън слънцето беше залязло. Слабо синьо виолетово сияние проблясваше по повърхността на тестото като горящ спирт в тиган. Едва го отличавах в сумрака на стаята. После творението ни пламна като сухи съчки на огъня. Магията рукна отведнъж, но този път Саркан беше готов. Щом заклинанието проработи, той рязко се дръпна от мен. В първия момент инстинктивно посегнах към него, но после и аз се отдръпнах. Двамата се върнахме в отделните си кожи, вместо да се обливаме един друг с магията.

През прозореца се донесе грохот като пропукващ се лед през зимата; чуха се викове. Аз с пламнало лице заобиколих Саркан, за да погледна навън. Магичните лампи пред шатрата на Марек бавно се люлееха като фенери на лодка върху вълните. Земята се тресеше като бурно море.

Хората на барона се притиснаха в стените на кулата. Тънкото им ограждение, което не беше нищо повече от наръчи от съчки, се разпадаше. На светлината на заклинанието видях как Марек излиза от шатрата си с блестяща коса и доспехи, а в юмрука си стиска златна верига — същата, която бе носил глашатаят. След него се изля тълпа от войници и слуги, които бягаха навън: цялата внушителна шатра се срутваше.

— Изгасете факлите и огньовете! — изрева Марек с неестествено силен глас. Земята простена и се разтресе от нещастни гласове.

Соля излезе от шатрата заедно с другите. Той взе една от магичните лампи от земята и я вдигна с остра дума, която усили светлината й. Земята между кулата и военния лагер се беше изгърбила като недоволен ленив звяр, надигащ се на крака. Малко по малко около кулата се издигнаха три високи стени от камъни с бели жили и назъбени ръбове. Марек трябваше да заповяда на хората си бързо да изтеглят оръдието си, докато стените измъкваха земята изпод краката им.

Накрая земята се успокои и въздъхна. От кулата се разнесоха няколко последни вибрации и отмряха. От стените се посипаха малко пръст и камъни. На лицето на Марек беше изписано объркване и ярост. За миг той впери нагоре кръвнишки поглед в мен, аз му отвърнах със същото. Саркан ме дръпна от прозореца.

— Няма да убедиш Марек да те чуе, ако продължаваш да го вбесяваш — каза той, когато се обърнах рязко към него, забравила всяко смущение в гнева си.

Стояхме съвсем близо един до друг. Той го забеляза в същия миг, в който и аз. Пусна ме рязко и отстъпи назад. Отмести поглед и вдигна ръка да избърше капките пот от челото си.

— По-добре да слезем долу и да успокоим Владимир, че не възнамеряваме да пратим него и всичките му войници вдън земя.

— Можеше да ни предупредите — каза сухо баронът, когато излязохме навън, — но няма да се оплаквам. Можем да го накараме да плати за тези стени повече, отколкото може да си позволи, стига самите ние да успеем да се придвижим между тях. Камъните режат въжетата ни. Трябва ни проход.

Той искаше да направим два срещуположни тунела от двете страни на стените, така че да принуди Марек да се бие по цялото им протежение. Двамата със Саркан решихме да започнем от северния край. Войниците вече нареждаха пиките си по стената на светлината на факлите с остриетата нагоре и опъваха на тях пелерините си, за да си направят заслони, в които да преспят. Някои седяха покрай малки огньове, киснеха сушено месо във вряла вода и бъркаха каша. Като ни видяха, бързо се отдръпнаха, без да кажем и дума. Саркан като че ли не забеляза, но на мен ми стана мъчно и странно; чувствах се виновна.

Един от войниците беше момче на моята възраст, което усърдно и сръчно точеше върховете на пиките с камък: търкаше всяко по шест пъти и ги наостряше толкова бързо, колкото мъжете, които ги редяха до стената, можеха да се върнат да си ги вземат. Явно се бе заел с това по свое желание и се бе научил да го прави добре. Не изглеждаше мрачен или нещастен. Сам беше избрал да стане войник. Може би историята му започваше така: бедна овдовяла майка и три малки сестри, и едно момиче, което всяка сутрин му се усмихва през оградата, докато води бащиното стадо на паша. Затова бе дал парите от постъпването си в армията на майка си и беше тръгнал да си търси късмета. Полагаше много усилия; скоро щеше да стане ефрейтор, а после сержант; щеше да се прибере у дома в хубавата си униформа, да сложи сребърниците в шепите на майка си и да поиска ръката на усмихнатата девойка.

Или щеше да остане без крак и да се прибере у дома скръбен и огорчен, за да научи, че момичето се е омъжило за човек, който ще се грижи за стопанството. Или пък щеше да се пропие, за да забрави, че е убивал хора с надеждата да забогатее. Това също беше история; те всички имаха истории. Имаха майки или бащи, сестри и любими. Не бяха сами на този свят; имаха значение за някой друг, освен за самите себе си. Изглеждаше ми безкрайно неправилно да се отнасяме към тях като към монети в кесия. Искаше ми се да отида и да си поговоря с това момче, да го питам как се казва, да узная истинската му история. Но това щеше да бъде нечестно, само залъгване на собствените ми чувства. Усещах, че войниците прекрасно знаят как ги пресмятаме: толкова можем да пожертваме, но повече не, сякаш всеки от тях не беше човек сам по себе си.

Саркан изсумтя.

— Каква полза да ги разпитваш и да разбереш, че еди-кой си е от Дебна, че на другия баща му е шивач, а третият има три деца? Много по-добре е, че вдигна стени, така че войниците на Марек да не ги избият на сутринта.

— Още по-добре щеше да бъде Марек да не се опитваше да го направи — отвърнах аз, подразнена от нежеланието му да разбере. Единственият начин да принудим Марек да преговаря бе да направим превземането на стените толкова скъпо, че да се откаже. Въпреки това бях бясна — на него, на барона, на Саркан, на себе си. — Ти имаш ли останали близки? — попитах го рязко.

— Не знам. Бях тригодишно просяче, когато подпалих Варша, опитвайки се да се стопля на улицата една зимна нощ. Никой не си направи труда да издири семейството ми, преди да ме пратят в столицата. — Говореше безразлично, сякаш нямаше значение, че е откъснат от целия свят. — Не ми прави жалостиви физиономии. Това беше преди век и половина; петима крале са склопили очи оттогава насам… шестима — поправи се той. — Ела и ми помогни да намерим пролука.

Вече беше съвсем тъмно и нямахме никакъв шанс да открием пукнатина, освен пипнешком. Долепих ръка до стената, но бързо я отдръпнах. Камъкът мърмореше странно под пръстите ми — с хор от дълбоки гласове. Взрях се внимателно. Бяхме вдигнали не само голи камъни и земя: от пръстта се подаваха отчупени парчета гравирани блокове, костите на старата кула. На места бяха изписани древни думи, почти заличени от времето, но все още можеха да бъдат усетени, ако не видени. Потрих ръце една в друга. Пръстите ми бяха прашни и сухи.

— Отдавна са си отишли — успокои ме Саркан, но ехото не спираше. Лесът беше съборил тази кула, погълнал и разпръснал всички тези хора. Може би и с тях бе станало така: може би и те бяха превърнати в негови оръжия и насочени един срещу друг, докато не са се избили, за да могат корените му тихо да пропълзят над телата им.

Сложих отново ръце на камъка. Саркан беше намерил тясна пролука в стената, в която можехме да пъхнем върховете на пръстите си. Хванахме я от двете страни и затеглихме. Фулмедеш, изрекох аз, а той направи заклинание за отваряне; процепът се разшири със силно скърцане, сякаш се пропукват плочи на каменен под. Отвътре се изля ситен каменопад.

Войниците започнаха да събират камъните с шлемовете и металните си ръкавици, докато ние разширявахме още отвора. Когато свършихме, тунелът беше достатъчно голям, за да може да мине мъж с доспехи, ако се наведе. Вътре в него в тъмнината тук-там сияеха сребристосини букви. Преминах колкото можех по-бързо през него, като се стремях да не ги гледам. Войниците се заеха да копаят окопи, а ние тръгнахме покрай дългата дъга към южния край, за да направим втория тунел.

Докато приключим и с него, хората на Марек вече бяха започнали да изпробват външната стена, макар и не особено сериозно: мятаха горящи парцали, натопени в масло, с набучени железни шипове във всички посоки. Това обаче едва ли не зарадва войниците на барона. Те спряха да ни гледат и започнаха с удоволствие да си дават заповеди и да се подготвят за обсадата — най-сетне работа, която им беше позната.

Ние вече нямахме място сред тях, само им пречехме. Така и не заговорих никого, а мълчаливо последвах Змея в кулата.

Той затвори големите врати зад нас и ударът на резето в железните скоби прокънтя в кулата. Вестибюлът и голямата зала си бяха същите — същите неприветливи тесни дървени пейки до стените, същите висящи лампи на тавана. Всичко си беше неприветливо и официално като първия ден, когато се лутах тук с подноса с храна, толкова уплашена и самотна. Дори баронът бе предпочел в топлото време да пренощува отвън, при хората си. Чувах гласовете им през тесните прозорци, но съвсем слабо, сякаш идваха много отдалеч. Част от войниците пееха — сигурно беше нещо цинично, но изпълнено с весел ритъм. Не различавах думите.

— Поне ще имаме малко тишина — каза Саркан.

Той изтри челото си с ръка и остави чиста следа върху тънкия сивкав слой, полепнал по кожата му; дланите му бяха изцапани със зелен прах и масло, което лъщеше на светлината от лампите. Той ги погледна с отвращение и направи гримаса заради развитите ръкави на работната си риза.

За миг сякаш останахме отново сами в кулата: без армии отвън, без кралски наследници в избата и сянката на Леса върху вратата. Забравих, че се опитвам да се сърдя. Искаше ми се да се сгуша в обятията му, да заровя лице в гърдите му и да го усетя с дъха си, заедно с всичкия дим, пепел и пот; исках да затворя очи и да го накарам да ме прегърне. Исках да оставя отпечатъци от ръцете си върху праха по кожата му.

— Саркан…

— Вероятно ще нападнат на зазоряване — пресече ме бързо той. Лицето му беше непроницаемо също като вратите. Отстъпи назад и посочи към стълбите. — Най-доброто, което можеш да направиш в момента, е да поспиш.