Изтръгнати от корен

Глава 27

Какъв съвършено разумен съвет. Заседна в стомаха ми като несмилаема буца. Слязох в подземието и легнах при Каша и децата; свих се тихо до тях, макар че вътрешно кипях. Чувах зад себе си кроткото им, равномерно дишане. Звукът му трябваше да ме успокои, но вместо това само ме дразнеше: „Те спят, а ти не!“ Студеният под не можеше да охлади парещата ми кожа.

Тялото ми помнеше безкрайния ден. Сутринта се бях събудила от другата страна на планината; още чувах екота на приближаващи конски подкови зад себе си, усещах паниката и задъханото напрежение в гърдите си, докато бягах с Мариша на ръце. Петичките й бяха оставили синини по краката ми. Трябваше да съм изтощена. Магията обаче беше жива и трептеше в корема ми, нямаше къде да отиде; чувствах се като презрял домат, който иска да се пръсне, за да намери най-сетне облекчение, но пред вратите ни стоеше армия.

Съмнявах се, че Соля е прекарал вечерта в приготвяне на защитни и приспивни заклинания. Той щеше да напълни окопите ни с бял огън и да покаже на Марек накъде да насочи оръдието, за да покоси най-много мъже. Той беше военен магьосник; беше видял десетки битки, а Марек имаше зад гърба си цялата армия на Полния — шест хиляди мъже срещу нашите шестстотин. Ако не успеехме да ги спрем, ако Марек преодолееше стените, които бяхме издигнали, и разбиеше портите, ако ни убиеше и отведеше децата…

Отметнах завивките и станах. Каша отвори очи за миг да ме погледне, после пак ги затвори. Седнах разтреперана до пепелта на огнището. Не можех да прекъсна омагьосания кръг на мислите си: толкова лесно можехме да изгубим и Лесът да се спусне тъмен и страшен над долината, като зелена вълна, поглъщаща всичко по пътя си. Опитвах се да се спра, но в съзнанието си постоянно виждах как на площада в Дверник изниква дърво-сърце и разпростира чудовищни клони като онова ужасно дърво в Поросна отвъд началото на Леса, представях си как оплита с ненаситните си корени всички, които обичам.

Станах и побягнах от собствените си мисли нагоре по стълбите. Тесните прозорци в голямата зала бяха тъмни, не се чуваха и песни. Всички войници спяха. Продължих нагоре, покрай лабораторията и библиотеката; зад вратите им още блещукаха зелени, лилави и сини светлинки, но там нямаше никой: нямаше на кого да се разкрещя, нямаше кой да ми се скара и да ми каже, че се държа като глупачка. Качих се още един етаж нагоре и се спрях на следващата площадка, където свършваха ресните на дългия килим. Изпод най-далечната врата в дъното на коридора се виждаше мъждива светлина. Никога не бях припарвала дотам — към личните покои на Саркан. Преди това беше бърлога на чудовище.

Килимът беше дебел и тъмен с вплетени мотиви със златножълт конец. Рисунъкът представляваше една непрекъсната линия: започваше в тясна спирала като навита опашка на гущер, постепенно ставаше все по-плътна и се виеше по целия килим като пътечка, водеща към сенките по коридора. Краката ми потънаха в меката вълна. Тръгнах по златната линия, която се разширяваше и придобиваше формата на едва проблясващи люспи. Отминах стаите за гости — две врати една срещу друга, и коридорът стана още по-тъмен.

Вървях срещу някакъв натиск, срещу някакъв насрещен вятър. Мотивът на килима оформяше по-ясни фигури. Прекосих голям крак с бели като слонова кост нокти и бледозлатисти крила с тъмнокафяви жили.

Вятърът ставаше все по-студен. Стените изчезнаха, сляха се с мрака. Килимът се разшири и изпълни целия коридор, докъдето виждах и след това. Вече не приличаше на вълна. Стъпвах върху топли, застъпващи се люспи, меки като кожа, които се надигаха и спускаха под краката ми. Сърцето ми искаше да тупти в инстинктивен ужас. Краката ми сякаш искаха да се обърнат и да побягнат.

Вместо това затворих очи. Вече познавах кулата, знаех колко дълъг трябва да е коридорът. Направих още три крачки по люспестия гръбнак, после завих и протегнах ръка към вратата, която знаех, че е там. Напипах дръжката, пръстите ми усетиха топлия й метал. Отворих очи: отново бях в коридора и гледах към вратата. Няколко крачки по-нататък коридорът и килимът свършваха. Златният мотив се завърташе към себе си; едно блестящо зелено око ме гледаше от глава с два реда сребърни зъби, очакваща онзи, който не знае къде да завие.

Натиснах дръжката. Вратата тихо се отвори. Стаята не беше голяма. Леглото беше малко и тясно, с балдахин от червено кадифе; пред камината имаше един стол — красиво гравиран и самотен, а на малката масичка до него — една недопита чаша вино, една книга. Огънят беше стихнал и само въглените светеха, лампите бяха угаснали. Приближих се до леглото и дръпнах завесата. Саркан спеше проснат, все още по панталони и риза, беше свалил само палтото си. Стоях и държах завесата. Той премигна и се събуди; за миг изглеждаше беззащитен и твърде стъписан, за да негодува, сякаш никога не бе допускал, че някой може да го връхлети така. Изглеждаше толкова озадачен, че изгубих желание да крещя.

— Как успя… — Той се надигна на лакът и на лицето му най-после се изписа възмущение, но аз го бутнах назад и го целунах.

Той издаде звук на изненада в устата ми и като ме стисна за ръцете, ме откъсна от себе си.

— Слушай, невъзможно създание, аз съм с век и половина по-стар…

— О, млъкни! — отвърнах нетърпеливо аз. — От всички възможни оправдания — точно това ли? — Покатерих се на високото легло и се озовах върху него; дебелият пухен дюшек потъна надолу. Погледнах го със свирепа страст. — Искаш ли да си тръгна?

Той стисна още по-силно ръцете ми, замълча, без да ме поглежда в очите и после каза пресипнало:

— Не.

Беше негов ред да ме притегли към себе си; устата му беше сладка, пареща и прекрасна, заличаваща всичко останало. Вече нямаше нужда да мисля. Дървото-сърце пламна с грохот и пукот и изчезна. Остана само топлината на дланите му, които се плъзгаха по студените ми, голи ръце и ме караха да тръпна отново и отново. Прегърна ме с една ръка и силно ме стисна. Хвана ме през кръста и повдигна широката ми блуза. Аз измъкнах глава и ръце от ръкавите, косата ми се разпиля по раменете, а той изстена и зарови лице в безредните кичури, като не спираше да ме целува — по гърлото, по раменете, по гърдите.

Вкопчих се в него, останала без дъх и щастлива, изпълнена с прост, невинен ужас. Не ми бе хрумвало, че ще го направи — езикът му се плъзна по зърното ми и той го пое в устата си; аз потръпнах и го стиснах за косата, може би болезнено. Той се отдръпна; внезапен студ опари кожата ми.

— Агнешке — каза той тихо и дълбоко, почти отчаяно, сякаш още му се искаше да ми изкрещи, но не можеше.

Завъртя се заедно с мен и ме притисна върху възглавниците под себе си. Стиснах неистово ризата му в юмруци. Той се изправи и я съблече, а аз се облегнах и гледах в балдахина, докато той повдигаше влудяващите пластове на полите ми. Обзе ме отчаяна ненаситност, жадувах ръцете му. Бях се опитала да забравя онзи смайващ, съвършен момент — плъзването на палеца му между краката ми, но о, как си го спомнях. Той ме погали с кокалчета и през мен отново премина онзи сладък трепет. Затресох се неимоверно и инстинктивно стиснах бедра върху ръката му. Искаше ми се да му кажа да побърза, да забави, да направи двете едновременно.

Завесите отново се бяха спуснали. Той се наведе над мен; очите му бяха само блясък в тъмното убежище на леглото и ме гледаха безкрайно сериозно. Можеше пак да ме потърка с палеца си, съвсем малко. Погали ме само веднъж. В гърлото ми се надигна звук — въздишка или стон, и той се наведе и ме целуна, сякаш искаше да го погълне, да го улови в устата си.

После отново ме погали с палец и аз се отпуснах. Стисна ме за бедрата, разтвори ги и вдигна крака ми на кръста си, като продължаваше да ме гледа жадно.

— Да — казах аз настойчиво, като се опитвах да се движа с него, но той продължаваше да ме гали с пръсти. — Саркан.

— Несъмнено бих могъл да помоля за малко търпение — каза той с пламтящи очи. Изгледах го свирепо, но той ме погали нежно и ме докосна с пръсти; описваше дълги линии между бедрата ми и кръгове отгоре. Задаваше ми въпрос, чийто отговор не знаех, докато не го научех; изведнъж стиснах силно, изцедена и влажна върху ръцете му.

Отпуснах се назад върху възглавниците; вдигнах ръце към заплетената си коса, притиснах ги в потното си чело.

— О — възкликнах задъхано, — о-о…

— Ето — каза той самодоволно.

Седнах и го бутнах назад върху леглото. Хванах колана на панталоните му — той още беше с тях! — и казах: „Хулвад“. Те се стопиха отведнъж, а аз, аз захвърлих полите си. Саркан лежеше гол под мене, издължен и слаб, с внезапно присвити очи, притиснал ръце в хълбоците ми. Самодоволната усмивка беше изчезнала. Аз го възседнах.

— Саркан — казах аз, наслаждавайки се на дима и гърма от името му в устата си като на скъпа награда, а после се плъзнах върху него. Той стисна очи почти измъчено. Чувствах цялото си тяло прекрасно натежало, удоволствието продължаваше да се разлива в мен на широки вълни, като сдържана болка. Харесваше ми да го усещам дълбоко в себе си. Той дишаше тежко, на дълги пресекулки. Пръстите му се впиваха в хълбоците ми.

Аз го стисках за раменете и се поклащах отгоре.

— Саркан — повторих аз; завъртях името му върху езика си, изследвайки дългите му, тъмни ъгълчета, дълбоко скритите му тайни, а той стенеше безпомощно и се изтласкваше нагоре. Увих крака около кръста му, вкопчена в него, а той ме прегърна с ръка и ме събори върху леглото.

Лежах, сгушена в него, за да се поберем в тясното легло, и се опитвах да си поема дъх. Ръката му беше заровена в косата ми, на обърнатото му към тавана лице беше изписано объркване, като че ли не можеше да си спомни как точно се случи всичко. Ръцете и краката ми бяха натежали от сън, сякаш можех да ги повдигна само с макара и въже. Отпуснах се върху него и най-после попитах:

— Защо ни взимаше?

Пръстите му, които ровеха разсеяно в косата ми и оправяха заплетените възли, спряха. След миг той въздъхна под бузата ми.

— Всички сте свързани с долината, родени сте и сте израснали тук. Тя има власт над вас. Но това също е канал и мога да го използвам, за да отклоня част от силата на Леса.

Той вдигна ръка над главите ни, очертавайки фина дантела: скелет на картината в моята стая, карта на магичните линии, протичащи през долината. Проследяваха дългия, ярък път на Спиндъл и малките й притоци, извиращи от планината, а звездички бележеха Олшанка и всичките ни селца.

Линиите някак не ме изненадаха: имах чувството, че винаги са били там, под повърхността. Плисъкът на кофата с вода в дълбокия кладенец на мегдана в Дверник, шепотът на забързаната Спиндъл през лятото. Бяха пълни с магия и сила. И той беше прокарвал канали, за да черпи от тях, преди Лесът да ги превземе.

— Но защо ти бяхме нужни ние? — не разбирах аз. — Можеше да имаш просто… — Аз свих шепи.

— Не и след като сам не бях свързан с долината — каза той, все едно това обясняваше всичко. Аз замръзнах, объркването ми нарастваше. — Няма защо да се тревожиш — добави той сухо, разбрал ме напълно погрешно. — Ако оцелеем, ще намерим начин да те откъснем.

Той прокара отново ръка през сребърните линии и ги изтри. Не говорихме повече; не знаех какво да кажа. След малко усетих равномерното му дишане до бузата си. Тежките кадифени завеси ни притискаха от всички страни, сякаш се намирахме в неговото обградено от стени сърце. Вече не усещах суровата хватка на страха, но ме болеше. Усетих сълзи, горещи и смъдящи, сякаш се мъчех да отмия нещо, което е влязло в окото ми, но не мога. Почти ми се искаше да не се бях качвала горе.

Всъщност не бях мислила за после: след като възпрем Леса и оцелеем; струваше ми се глупаво да мисля за бъдещето след нещо толкова невъзможно. Сега осъзнавах, че без да мисля много, си бях представяла как живея тук, в кулата. Да спя в малката си стаичка горе, да ровя безгрижно в лабораторията и библиотеката, да тормозя Саркан като палаво духче, което оставя книгите му не на място и отваря големите порти, и го принуждава да ходи на пролетния панаир, и да остава достатъчно дълго, за да изиграе един-два танца.

Вече знаех, без да се налага да го изричам с думи, че в дома на майка ми няма място за мен. Знаех обаче, че не искам да прекарам дните си, скитайки по света в къщичка на крака, като в историите за Яга, нито в кралския дворец. Каша искаше да бъде свободна, мечтаеше широкият свят да бъде отворен за нея. Аз никога не бях хранила такива мечти.

Но мястото ми не беше и тук. Саркан се беше затворил в тази кула; взимаше ни една след друга, използваше нашата връзка, за да не се налага да изгражда своя. Имаше причина да не слиза в долината. Нямаше нужда той да ми казва, че не може да дойде в Олшанка и да танцува с нас, без сам да пусне корени, а той не желаеше това. Цял век се бе държал настрани зад тези каменни стени, пълни със стара магия. Вероятно би ме пуснал да вляза, но щеше да иска да затвори вратите след мен. Беше го правил и преди. Аз си бях навързала въже от копринени рокли и магия, за да се измъкна, но не можех да принудя него да избяга през прозореца, ако не го желаеше.

Отдръпнах се и седнах. Ръката му се беше плъзнала от косата ми. Разтворих задушаващите завеси на леглото и станах, увита в една от завивките. Отидох до прозореца, отворих капаците и подадох главата и раменете си на нощния въздух навън. Исках да усетя вятъра по лицето си. Но нямаше вятър. Въздухът около кулата беше застинал. Напълно.

Стиснах с ръце каменния перваз. Беше среднощ, тъмно като в рог, повечето огньове бяха изгаснали или засипани за през нощта. Не виждах нищо на земята. Ослушах се за старите каменни гласове в стените, които бяхме издигнали, и чух тревожен шепот.

Бързо се върнах при леглото и разтърсих Саркан, за да го събудя.

— Нещо става!

Навлякохме дрехите си; с „ванасталем“ получих чиста пола и вързах нов корсаж на кръста си. Саркан държеше сапунено мехурче в шепите си — умален вариант на блуждаещите си огънчета, и му заръчваше съобщение: „Влад, вдигни хората си бързо: опитват се да направят нещо под прикритието на нощта“. Духна го през прозореца и двамата хукнахме надолу; когато стигнахме в библиотеката, в окопите долу вече горяха факли и фенери.

В лагера на Марек обаче почти не се виждаха светлини, освен тези на стражите и една лампа вътре в шатрата.

— Да — потвърди Саркан, — прави нещо.

После се обърна към масата, където беше извадил няколко книги със защитни магии. Останах до прозореца и гледах намръщено навън. Усещах натрупването на магия, носеща знака на Соля, но имаше и нещо друго, нещо, което се движеше бавно и дълбоко. Още виждах само неколцината обикалящи стражи.

В шатрата на Марек някой премина пред лампата и хвърли сянка върху стената: женски профил с високо вдигната коса и венец с остри връхчета на главата. Аз отскочих задъхано от прозореца, сякаш ме беше видяла. Саркан ме погледна учудено.

— Тя е тук — казах. — Кралицата е тук.

Нямахме време да помислим какво означава това. Оръдието на Марек изрева с оранжев пламък и страховит тътен. Първите полета удариха външната стена и навсякъде се разлетяха буци пръст. Чух гръмовния вик на Соля и в целия лагер на принца блесна ослепителна светлина: войниците хвърляха въглени в купи сено и съчки, които бяха наредили в линия.

Срещу моята каменна стена лумна стена от огън, а зад нея стоеше Соля; по бялата му роба играеха оранжево-червени петна от светлината, която излизаше от широко разперените му ръце. Лицето му беше изопнато от напрежение, сякаш вдигаше някаква тежест. Ревът на огъня ми пречеше да чуя думите, но явно беше заклинание.

— Опитай да направиш нещо с огъня — каза ми Саркан, като погледна бързо надолу. После се върна на масата и разгърна един от десетината свитъци, които беше приготвил предния ден — заклинание срещу оръдеен обстрел.

— Какво да… — започнах аз, но той вече четеше. Дългите, заплетени срички се лееха като музика; нямаше време за въпроси. Отвън Соля присви колене и повдигна ръце, сякаш хвърляше голяма топка. Цялата стена от пламъци скочи във въздуха, изви се над стената и се стовари върху окопите, където се бяха свили хората на барона.

Виковете и писъците им се сляха с пукота на пламъците; аз за миг се вцепених. Небето над нас беше широко и твърде ясно, обсипано със звезди от край до край, без нито едно облаче, от което да изстискам дъжд. В отчаянието си се спуснах да взема каната за вода от ъгъла: помислих си, че щом мога от един облак да направя буря, ще успея да превърна капката в облак.

Налях малко вода в шепата си и й зашепнах заклинанието за дъжд; казвах на капките, че могат да бъдат дъжд, да бъдат буря, да бъдат потоп, докато езерцето в дланта ми не заблещука като плътен живак. Хвърлих го през прозореца и от него наистина рукна дъжд: водата се изля с гръм право върху окопа и потуши огъня на това място.

Оръдието не спираше да трещи. Саркан застана до мен на прозореца, издигнал защитата си пред войниците, но всеки удар по нея отекваше и върху него. Оранжевите пламъци огряваха лицето му отдолу и играеха по стиснатите му зъби, докато той пъшкаше от силните удари. Искаше ми се да можем да поговорим, да го питам помежду залповете наред ли е всичко — не можех да преценя дали ние взимаме връх или те.

Огънят в окопите продължаваше да гори. Изливах върху него пороища, но не беше лесно да се прави дъжд от шепа вода, а и ставаше все по-трудно. Въздухът пресъхна, кожата и косата ми се напукаха, като че ли измъквах всяка влага около себе си, а всеки път успявах да угася огъня само на едно място. Хората на барона помагаха, с каквото могат; потушаваха пламъците с мокри пелерини.

Двете оръдия изтрещяха едновременно. Този път обаче железните гюлета сияеха със син и зелен огън като комети. Саркан политна назад и се удари в масата. Олюля се, закашля се и заклинанието се развали. Двете гюлета пробиха защитата и потънаха бавно в стената, като нож, забит в неузрял плод. Камъните около тях сякаш се стопиха, обагрени в червено. Изчезнаха вътре, а после се взривиха с приглушен тътен. Във въздуха се разлетяха буци пръст и камъни с такава сила, че чувах как се удрят в стените на самата кула и насред стената зейна дупка.

Марек вдигна копието си във въздуха и изрева:

— Напред!

Не проумявах защо някой би се подчинил: огънят от другата страна на назъбения отвор продължаваше да лумти и съска, независимо от всичките ми усилия, и мъжете крещяха сред пламъци. Въпреки това те го направиха: вълна от войници с копия на нивото на кръста се впусна в горящия хаос на окопа.

Саркан се хвана за масата, стана и се върна до прозореца, като бършеше кръвта от носа и устната си.

— Решил е да хвърли всичко — каза мрачно той. — Едно такова гюле се изковава за десет години. Полния има най-много десет от тях.

— Трябва ми още вода! — отвърнах аз и го улових за ръката, за да слеем магията си. Усетих, че иска да възрази: не беше подготвен да се включи. Все пак само измърмори под носа си и произнесе малко заклинание — едно от първите, на които ме беше учил, за да напълни чаша вода от кладенеца долу. Някога се вбесяваше, когато разливах вода по цялата маса или получавах едва няколко капки. Ето че сега каната спокойно се напълни до ръба и аз запях дъждовното си заклинание едновременно към нея и към студената, спяща вода в кладенеца долу, а после изхвърлих цялата кана през прозореца.

За миг не виждах нищо: пред очите ми се изви вихрушка и заплющя студен жилещ дъжд. Избърсах лицето си с ръце. Долу в окопите пороят беше удавил всички пламъци, само тук-там проблясваха малки огънчета. Мъже в брони от двете страни се плъзгаха и падаха в неочаквания потоп, който ги заливаше до глезените. От дупката в стената плискаше кал. Сега, когато огънят беше изгаснал, хората на барона застанаха с пики пред пробойната в стената и изблъскваха войниците, които се опитваха да преминат. Отпуснах се с облекчение на перваза: бяхме спрели огъня на Соля, бяхме спрели нахлуването на Марек. Той вече беше пропилял много магия — повече, отколкото можеше да си позволи, и въпреки това го бяхме спрели; сега със сигурност щеше да се замисли, преди да…

— Приготви се — каза Саркан.

Соля правеше ново заклинание. Беше вдигнал ръце във въздуха под ъгъл, изпънал пръсти напред и вперил поглед право по тях. От всеки пръст излизаше сребърна нишка, която се разделяше на още три. Извити като дъги, те преминаваха стената и всяка се приземяваше върху различна цел: нечие око, пролука в бронята пред гърлото, лакътят на ръката, държаща меча, мястото точно над сърцето му.

Доколкото виждах, тези линии не правеха нищо. Те просто висяха във въздуха, едва видими в мрака. После едновременно иззвънтяха тетивите на десетки лъкове: Марек беше наредил стрелци зад пехотинците. Стрелите улавяха сребърните нишки и се забиваха право в мишените си.

Протегнах ръка в безсмислен протестен жест. Стрелите продължаваха да свистят. Трийсетина войници, охраняващи пробойната в стената, паднаха едновременно. Войниците на Марек се втурнаха напред, разпръснаха се в окопа, а останалата част от войската му се струпа зад тях. Започнаха да изтикват войниците на барона назад към първия проход.

Водеше се сурова битка за всяка педя земя. Хората на барона държаха копията и мечовете си насочени напред, и войниците на принца не можеха да стигнат до тях, без да се нанижат на остриетата. Соля обаче изпрати срещу тях още един залп от стрели. Саркан не гледаше натам: разлистваше книгите си и търсеше заклинание, с което да отвърне, но нямаше да го намери навреме.

Пак протегнах ръка, но този път опитах заклинанието, с което Змеят беше пренесъл Каша от планинския склон. „Туал, туал, туал“ извиках аз към нишките и те се закачиха, трептейки, за пръстите ми. Наведох се и ги хвърлих към стената. Стрелите ги последваха върху камъните и изпопадаха със звън на купчина на земята.

За момент си помислих, че по ръцете ми просто е останала малко сребриста светлина, която се отразява върху лицето ми. После Саркан извика предупредително. През прозореца нахлуваха десетки нови сребърни нишки, устремени право към мен, към гърлото, гърдите и очите ми. Имах само секунда да ги стисна и сляпо да ги захвърля настрани. В следващия миг през прозореца влетяха множество стрели и се забиха навсякъде, където бяха паднали нишките: в етажерката, в пода, в стола; върховете им се забождаха дълбоко, а перата им силно вибрираха.

Гледах ги изумено; бях твърде стъписана, за да се уплаша веднага и да осъзная, че за малко не съм била покосена от десетки стрели. Оръдието отвън изтрещя. Вече бях започнала да свиквам със звука; потръпнах автоматично, без да гледам, все още смаяна от близостта на стрелите. Саркан обаче внезапно обърна масата; книгите се разлетяха, а столовете подскочиха от удара по пода. Той ме дръпна зад нея. Пронизителната, свистяща песен на гюлето идваше все по-близо.

Имахме достатъчно време да си дадем сметка какво ще се случи, но недостатъчно, за да направим нещо. Присвих се под ръката на Саркан, загледана в обратната страна на масата и лъчите светлина, които се процеждаха между масивните греди. Гюлето влетя през прозореца и отворените стъкла с трясък се пръснаха. То се затъркаля и се спря чак в каменната стена, където се взриви и от него се вдигна зловещ сив дим.

Саркан закри с ръка устата и носа ми. Задържах дъх — разпознах каменното заклинание. Докато сивата мъгла се носеше плавно към нас, Саркан сви пръст като кука към тавана и едно от блуждаещите огънчета се спусна в шепата му. Той оформи дупчица в повърхността му и с друг безмълвен, властен жест насочи сивия пушек в клъбцето, докато всичкият не влезе вътре като облак.

Дробовете ми щяха да се пръснат. През зейналата стена нахлуваше вятър и разлистваше шумно скъсаните страници на разпилените книги. Избутахме масата до дупката, за да не паднем навън. Саркан взе с парче плат един нажежен къс от избухналото гюле и поднесе блуждаещото огънче към него, все едно показваше миризма на хрътка.

— Мения каижа, стонан олит — каза той на огънчето и го пусна към нощното небе. То се понесе и сивото му клъбце скоро се стопи като мъгла.

Всичко това продължи не повече от няколко минути — колкото можех да задържа дъха си. В окопа обаче бяха успели да нахлуят още войници и да избутат хората на барона към първия тунел. Соля беше насочил още един залп от стрели и беше освободил място, но не беше само това: Марек и рицарите му яздеха отвън зад войниците и ги тласкаха напред; виждах как използват камшици и копия срещу собствените си хора, за да ги вкарат в процепа в стената.

Тези, които бяха най-отпред, с ужас посрещаха с гърди мечовете на защитниците. Другите ги притискаха отзад. Малко по малко хората на барона бяха принудени да отстъпят. Окопът вече беше осеян с трупове, нападали един върху друг. Войниците на Марек стъпваха върху тях, за да стрелят отвисоко, без да ги е грижа, че тъпчат собствените си мъртви другари.

Войниците на барона от втория окоп започнаха да мятат сферите с отварите на Саркан над стената. Те се приземяваха със сини експлозии и вдигаха облаци край себе си; всички, които попаднеха в мъглата им, се свличаха на колене или падаха по лице и потъваха в сън. След тях обаче идваха нови и нови, прегазваха ги, тъпчеха ги като мравки.

Обзе ме неистов ужас.

— Не преценихме правилно ситуацията — каза Саркан.

— Как е способен на това? — попитах аз с треперещ глас. Марек изглеждаше толкова решен да победи, че колкото и скъпо да му струваше превземането на стените, пак нямаше да се спре. Готов бе да плати всяка цена, а войниците му щяха да го следват до сетния си дъх. — Явно и той е покварен…

Не ми хрумваше друго обяснение за лекотата, с която пилееше живота на хората си като вода.

— Не — отвърна Саркан, — Марек не се бие, за да завладее кулата. Той се бие за трона. Ако изгуби тук, от нас, ще изглежда слаб пред магнатите. Притиснат е в ъгъла.

Разбирах, макар да не ми се искаше. Марек наистина щеше да пожертва всичко, което имаше. За него нямаше прекалено висока цена. Всички хора и магии, които вече беше използвал, само затвърждаваха решителността му, като човек, който е похарчил твърде много пари и не може да си позволи да отидат напразно. Не можехме просто да го отблъснем. Трябваше да се бием до последния човек, а той имаше още хиляди, готови да влязат в боя.

Оръдието изрева още веднъж, сякаш за да подчертае смразяващата истина, а после замря в неочаквана, благословена тишина. Блуждаещото огънче на Саркан се беше спуснало върху него и се бе пръснало върху горещото желязо. Десетината войници, обслужващи оръдията, се бяха превърнали в статуи. Един стоеше пред лявото оръдие, пъхнал пръчка в дулото му, други стояха превити над въжетата, с които трябваше да го изтеглят обратно на мястото му, трети държаха гюлета или чували: паметници на една незавършена битка.

Марек веднага заповяда да махнат статуите оттам. Започнаха да ги влачат в калта. Изтръпнах, като видях как един войник чупи пръстите на статуите, за да освободи въжетата; искаше ми се да извикам, че може да са вкаменени, но още са живи. Съмнявах се обаче, че Марек се вълнува от това.

Статуите бяха тежки и работата вървеше бавно, така че успяхме да си отдъхнем за кратко от обстрела. Възвърнах самообладанието си и се обърнах към Саркан:

— Ако предложим да се предадем, дали ще ни чуе?

— Със сигурност. Ще убие веднага и двама ни и все едно сама си прерязала гърлата на децата, но ще му бъде приятно да го чуе. — Саркан се зае да развали магията на стрелите, като посочи с ръка и изрече формула за заблуда; следващият залп от стрели се заби във външната стена. Той се загледа надолу, докато отърсваше ръката и китката си. — Сутринта — каза накрая. — Дори да е готов да пожертва цялата си армия, хората му не могат да се бият безкрайно без почивка, храна и вода. Ако успеем да издържим до сутринта, ще се наложи да ги оттегли за малко. Тогава може да склони на преговори. Ако издържим до сутринта.

Сутринта изглеждаше далеч.

За известно време битката забави ход. Хората на барона вече се бяха оттеглили изцяло във втория окоп и бяха натъпкали прохода с трупове, така че войниците на Марек да не могат да проникнат. Принцът сновеше напред-назад с коня си пред стените, кипеше от гняв и нетърпение и наблюдаваше усилията на войниците си да възобновят оръдейния обстрел. До него Соля ритмично засипваше втория окоп със стрели.

По-лесно му беше да насочва стрелите, отколкото на нас — да ги отклоняваме. Главите на стрелите бяха работа на Алоша. Те искаха да намерят плът, а той само им показваше пътя. Междувременно ние се опитвахме да ги заблудим, само че за целта трябваше да преборим не само неговото заклинание, но и нейното: силата на нейната воля, мощта на чука, с който бе набила магия и решителност в желязото и дори естествения полет на стрелите. Това беше мъчителна, изтощителна работа, а Соля продължаваше да хвърля сребърните си нишки във въздуха с леки движения на ръката си, сякаш сееше нива. Двамата със Саркан се редувахме и всеки поемаше по един залп, което струваше всичките ни усилия. Нямахме време и сили за друго.

Работата ни следваше естествен ритъм: издърпвах залпа от стрели, все едно изтеглях тежка рибарска мрежа, а после Саркан поемаше, за да пийна вода и да отдъхна. След това се връщах отново на прозореца. Соля обаче постоянно нарушаваше ритъма. Правеше възможно най-неприятни паузи: толкова малки, че да нямаме време да поседнем, преди отново да трябва да скочим, или пък по-дълги, или пък запращаше стрели срещу нас самите, или изстрелваше два залпа бързо един след друг.

— Запасите му все трябва да имат край — казах аз, облегната на стената. Бях изцедена, всичко ме болеше. Край стрелците тичаха момчета, които търсеха използваните вече стрели, изтръгваха ги от труповете и стените и им ги носеха обратно.

— Не — отвърна Саркан някак отдалече; той също беше вглъбен в себе си заради постоянното изцеждане на магия. — Но нарочно не праща по много. Вероятно ще му стигнат до сутринта.

Когато аз поех, той излезе за малко от стаята и се върна със запечатан буркан от лабораторията, пълен със сиропирани вишни. В задния ъгъл на библиотеката имаше голям сребърен самовар, в който чаят никога не свършваше; беше оцелял след обстрела, въпреки че крехката стъклена каничка беше паднала и се беше разбила. Той наля чай в две мерителни купички и ми подаде буркана.

Това бяха тъмни, виненочервени вишни от градините край Виосна, по средата на долината, в захарно-алкохолен сироп. Сипах две препълнени лъжици в чая си и лакомо облизах лъжицата. Вкусът им ми напомни за вкъщи; бяха стаили в себе си бавната магия на долината. Той си взе само три, сдържано и премерено, а после остърга лъжичката в ръба на буркана, сякаш дори сега внимаваше да не прекали. Отместих поглед и отпих с наслада от чая, стиснала с две ръце купичката си. Беше топла нощ, но ме побиваха тръпки.

— Легни и дремни малко — каза Саркан. — Вероятно ще направи последен опит малко преди съмване.

Оръдието беше гръмнало в крайна сметка, но не беше нанесло особени щети: предположих, че всички, които са умеели да работят с него, са попаднали под вкаменяващото заклинание. Част от гюлетата бяха паднали съвсем близо, сред собствената войска на Марек, а други бяха прелетели чак от другата страна на кулата. Стените все още удържаха. Войниците на барона бяха покрили втория окоп с пиките и копията си, а отгоре бяха разстлали одеяла и платнища, за да се скрият от стрелите.

Въпреки чая продължавах да се чувствам изтощена, уморена и притъпена като нож, с който са рязали дърва. Сгънах килима на две, за да легна отгоре. Беше много приятно, но сънят не идваше. Сребристите линии, водещи стрелите, осветяваха горната част на рамката на прозореца на дълги, неравни интервали. Тихият глас на Саркан, който ги отклоняваше, звучеше много отдалеч. Лицето му беше закрито в сянка, профилът му се очертаваше ясно върху стената. Подът под бузата и ухото ми потреперваше от битката, като земя под тежките стъпки на великан.

Затворих очи и се опитах да не мисля за нищо, освен за собствения си дъх. Може и да съм задрямала за момент, но ми се стори, че падам; стреснах се и седнах. Саркан гледаше надолу през прозореца. Стрелите бяха спрели. Надигнах се и отидох при него.

Рицари и прислужници обикаляха около шатрата на Марек като пчели от разбунен кошер. Кралицата беше излязла навън. Върху семплата си бяла рокля беше сложила ризница, а в ръката си държеше меч. Марек се наведе към нея и заговори; тя го погледна с ясно и твърдо като стомана лице.

— Ще дадат децата на Леса, както Василий ме даде мен! — извика тя достатъчно силно, за да я чуем. — Но първо ще трябва да ме насекат на части!

Марек се поколеба, после скочи от коня, извика да му донесат щита и също извади меча си. Останалите рицари също заслизаха от конете си; Соля застана до него. Погледнах безпомощно Саркан. Почти мислех, че Марек заслужава да умре, след като беше пратил на смърт толкова много хора, но ако наистина вярваше в това, ако мислеше, че възнамеряваме да сторим нещо ужасно с децата…

— Как може да го вярва? — попитах аз.

— Как е могъл да се убеди, че всичко друго е съвпадение? — отвърна Саркан, който вече беше отишъл при етажерките си с книги. — Това е лъжа, която отговаря на желанието му.

Той взе една тежка книга с двете си ръце — масивен том, висок почти метър. Посегнах да му помогна, но неволно се дръпнах: беше подвързана в особена почернена кожа, отвратителна на допир, лепкава като нещо, което не иска да се махне от пръстите ми.

— Да, знам — каза той, като я вдигна на стола си. — Това е некромантски текст и е наистина противен. Но предпочитам да пожертвам два пъти повече мъртъвци, отколкото още от живите.

Заклинанието беше написано със старовремски шрифт. Опитах се да му помогна, но не можех; отблъснаха ме още първите думи. Коренът на това заклинание беше смъртта; то беше смърт от начало до край. Не можех да се насиля дори да го погледна. Саркан се намръщи раздразнено.

— Превземаш ли се? — попита той. — Не, не е това. Какво ти става, дявол да го вземе? Все едно, върви и се опитай да ги забавиш.

Хукнах, щастлива, че мога да се махна от тази книга, и бързо отидох при прозореца. Взех шепа натрошени камъчета от пода и пробвах дъждовното заклинание, както бях направила с каната с вода. Върху войската на Марек се изсипа порой от камъни и прах. Войниците се опитваха да се скрият, вдигаха ръце над главите си, но кралицата дори не спря. Премина през процепа в стената и прегази труповете; краят на роклята й подгизна от кръв.

Марек и рицарите му се спуснаха пред нея, вдигнали щитовете над главите си. Стоварих отгоре им по-големи камъни, но макар неколцина да паднаха на колене, повечето успяха да се предпазят с щитовете. Стигнаха до прохода и започнаха да разчистват труповете. Хората на барона ги посрещнаха с копия. Рицарите поемаха ударите с щитовете и доспехите си. Пет-шест души паднаха; телата им в тежките доспехи се отпуснаха на земята. Но останалите продължиха, пробиха отвор и кралицата влезе вътре.

Не виждах битката вътре в тунела, но тя скоро свърши. От прохода плисна кръв, черна на светлината на факлите, и кралицата излезе от другата стана. Захвърли главата на един човек, която държеше в свободната си ръка, след като я бе отсякла гладко от шията. Защитниците се отдръпваха уплашени от нея. Марек и рицарите я бяха заобиколили, посичаха и убиваха наред, а пехотинците се спускаха в окопа. Соля хвърляше бели, пращящи потоци магия.

Хората на барона започнаха бързо да отстъпват; препъваха се назад в желанието си да се отдалечат от кралицата. Точно така си бях представяла Каша с меч. Кралицата не спираше да размахва своя, пронизваше и сечеше брутално навсякъде около себе си, но никой меч не засягаше нея. Марек крещеше заповеди. Войниците на барона зад последната стена се бяха покачили отгоре и нападаха кралицата отгоре. Стрелите обаче не пробиваха кожата й.

Обърнах се и отскубнах от етажерката една от черните стрели, направени от ръката на Алоша. Занесох я до прозореца и спрях. Ръцете ми трепереха, но не виждах какво друго мога да сторя. Никой от тях не бе в състояние да я спре. Но ако убиех кралицата, Марек никога, никога нямаше да се вслуша в нас; можех да убия и него още сега. Ако я убиех… при самата мисъл се чувствах странно и ми призляваше. Тя беше малка и далеч на земята; не човек, а кукла, която вдига и спуска ръката си.

— Почакай малко — каза Саркан.

Отстъпих назад, доволна и облекчена, макар че трябваше да запуша ушите си, докато той изричаше дългите, треперливи думи от заклинанието. През прозореца духна вятър и близна кожата ми като влажна, мазна ръка, миришеща на гнило и желязо. Продължи да духа, постоянен и ужасен, а труповете в окопите се раздвижиха и бавно започнаха да се надигат.

Оставяха мечовете си на земята. Не им бяха нужни оръжия. Не се опитваха да наранят войниците; само протягаха празните си ръце и ги хващаха, всеки по двама-трима. Долу имаше повече мъртви, отколкото живи, а те се подчиняваха на заклинанието на Змея. Войниците на Марек ги удряха и пробождаха, но мъртвите не кървяха. Лицата им бяха отпуснати, безизразни и безразлични.

Някои продължиха напред към рицарите и кралицата. Хващаха я за краката и ръцете, но тя ги отхвърляше, а рицарите с доспехите ги посичаха с широките си мечове. Хората на барона бяха не по-малко ужасени от заклинанието; те бягаха и от мъртвите, и от безмилостната кралица. А тя газеше напред срещу тях. Мъртвите удържаха останалата част от армията, а войниците на барона поразяваха рицарите, но тя не спираше.

По роклята й не бе останало и едно бяло петно. Беше окървавена от земята до коленете, ризницата й също се беше обагрила. Ръцете и дланите й бяха червени, лицето й беше опръскано. Погледнах стрелата и докоснах магията на Алоша: усетих нетърпението на стрелата отново да полети, да намери топла, жива плът. Върхът й беше нащърбен; аз го изгладих с пръсти, както бях виждала Алоша да прави с меча си. Влях й още малко магия и почувствах как натежава в ръката ми, пълна със смърт. „В бедрото“, прошепнах й аз, уплашена от мисълта за убийство. Това щеше да бъде достатъчно да спре кралицата. Насочих я и я хвърлих.

Стрелата полетя право към кралицата с радостно свистене. Уцели я високо в бедрото и прониза ризницата. Остана да стърчи там. Нямаше кръв. Кралицата я извади и я захвърли. Вдигна поглед нагоре към прозореца — само за миг. Аз се отдръпнах назад. Тя се върна към клането.

Лицето ме заболя, сякаш ме беше ударила — остър, кух натиск в горната част на носа. Беше ми познато.

— Лесът — казах на глас.

— Какво?

— Лесът. Лесът е в нея.

Всички заклинания, които бяхме направили, всички пречиствания, свещените реликви, изпитанията — нищо нямаше значение. Изведнъж го осъзнах с абсолютна сигурност. Отдолу ме бе погледнал Лесът. Лесът беше намерил начин да се скрие.

Обърнах се към Саркан.

— Призоваването — казах аз. — Саркан, трябва да им покажем. На Марек и Соля, и на всички останали. Ако видят, че е завладяна от Леса…

— Мислиш, че той ще повярва? — Въпреки това погледна през прозореца и след малко каза: — Добре. Така или иначе изгубихме стените. Ще вкараме оцелелите в кулата. И да се надяваме, че портите ще издържат достатъчно, за да направим заклинанието.