Изтръгнати от корен

Глава 3

Цяла нощ лежах сгушена в леглото, без да спя, отново обзета от отчаяние. Бягството от кулата обаче не ставаше по-лесно от факта, че го желая по-силно. Въпреки това на другия ден отидох при голямата врата и колкото и глупаво да беше, за първи път се опитах да повдигна огромната греда, с която бяха залостени. Естествено, не успях да я помръдна и с инч.

Слязох в килера и с помощта на дългата дръжка на един тиган отместих железния капак на отходната яма и погледнах вътре. Някъде дълбоко лумтеше огън; не можех да мина оттам. С усилие върнах капака на мястото му и заопипвах стените с две ръце; пъхах ги във всяко тъмно ъгълче с надеждата да открия някакъв отвор, някакъв изход. Но и да е имало такъв, аз не го намерих, а после утрото се разля по стълбите зад гърба ми с противната си златна светлина. Трябваше да приготвя закуската и да се отправя с подноса към своята орис.

Докато нареждах храната — яйцата, препечения хляб, сладката — погледът ми постоянно се отклоняваше към дългия месарски нож от лъскава стомана, чиято дръжка стърчеше към мен. Бях го използвала, за да режа месо; знаех колко е остър. Родителите ми всяка година гледаха прасе. Помагах при коленето и държах кофата за кръвта, но мисълта да забия нож в човек беше съвсем друго нещо. Затова не си го и представях. Просто сложих ножа на подноса и тръгнах нагоре по стълбите.

Когато влязох в библиотеката, Змеят стоеше до прозореца с гръб към мен и сковани от раздразнение рамене. Механично подредих блюдата едно след друго, докато върху таблата не остана нищо, освен ножа. Роклята ми беше опръскана с овесена каша и яйца; само след миг той щеше да каже…

— Приключвай и се качвай горе.

— Какво? — не разбрах аз. Ножът беше още под салфетката и удавяше всички други мисли. Трябваше ми секунда да осъзная, че съм помилвана.

— Да не би да оглуша? — сопна се той. — Стига си се суетила покрай тези чинии и се махай оттук. Стой си в стаята, докато не те повикам.

Роклята ми беше оцапана и смачкана, цялата в оплетени панделки, но той дори не се бе обърнал да ме погледне. Грабнах подноса и избягах от стаята, без да търся извинение. Изтичах нагоре по стълбите, почти без да усещам ужасната умора, от която едва влачех крака. Отидох в стаята си и като затворих вратата, се измъкнах от копринената рокля, за да навлека отново домашния сукман; после се отпуснах на леглото и с облекчение обвих ръце около тялото си като дете, избегнало боя.

Тогава видях на пода захвърлената табла и голия, лъщящ нож върху нея. О! О, каква глупачка съм била даже да си го помисля. Той беше моят господар: ако по някаква ужасна случайност го бях убила, несъмнено щях да бъда осъдена на смърт за това, а вероятно и родителите ми заедно с мен. Убийството не беше никакъв изход; по-добре да се хвърля от прозореца.

Дори се обърнах и погледнах нещастно през прозореца; тогава видях какво е предизвикало тази злост в Змея. На пътя, водещ към кулата, се вдигаше облак от прах. Не беше каруца, а голяма покрита каляска, напомняща на къща на колела, водена от потни коне, двама ездачи пред кочияша, всичките с куртки в сиво и искрящо зелено. Отзад следваха още четирима конници в подобно облекло.

Каляската със зеления герб с многоглавото чудовище спря пред портите; ездачите слязоха от конете и се захванаха за работа. Всички потрепнаха леко, когато вратите на кулата се открехнаха — огромните врати, които аз не можех и да помръдна. Извих шия и видях Змея сам да излиза на прага.

От търбуха на каляската слезе приведен висок, златокос, широкоплещ мъж с дълга пелерина в същия искрящо зелен цвят; той скочи от стъпенката, поставена за него, пое с една ръка меча, който друг от слугите му поднесе, и се отправи решително между шпалира към вратата, като по пътя препаса оръжието си.

— Мразя каляските повече от химерите — каза той на Змея достатъчно ясно, за да чуя гласа му, извисяващ се над пръхтящите, потропващи коне. — Цяла седмица затворен. Защо никога не идвате вие в двореца?

— Ваше Височество ще трябва да ми прости — отвърна хладно Змеят. — Задълженията ми тук ме възпрепятстват.

Забравила страха и нещастието си, аз се бях протегнала толкова много навън, че можех лесно да падна. Кралят на Полния имаше двама сина, но кронпринцът Зигмунд беше просто един млад, здравомислещ мъж. Беше добре образован и се беше оженил за дъщерята на някакъв граф на север, което ни беше донесло съюзник и пристанище. Вече бяха подсигурили наследници — момче и момиче за всеки случай; предполагаше се, че той е отличен управник и ще стане отличен крал, така че никой не се занимаваше с неговата особа.

Принц Марек беше къде-къде по-интригуващ. Чувала бях поне десетина истории и песни как е убил Вандалийската хидра, които една с една не си приличаха, но хората бяха убедени, че всичките са верни до най-малката подробност; освен това беше убил поне три-четири великана в последната война срещу Росия. Веднъж дори беше тръгнал на поход срещу истински змей, но се оказало, че някакви селяни си били измислили историята за змей, който изял овцете им, за да избегнат данъка. А той дори не ги бе екзекутирал, а бе наказал господаря им, задето е наложил твърде висок данък.

Принцът влезе в кулата заедно със Змея и вратите се затвориха зад гърба им, а хората му се заловиха да вдигат лагер в равното поле пред портите. Отдръпнах се от прозореца и започнах да обикалям в кръг в малката си стаичка. Накрая се промъкнах по стълбите, за да се опитам да чуя нещо; слизах стъпка по стъпка, докато не долових гласовете им от библиотеката. Едва разбирах една на пет думи, но разбрах, че говорят за войни с Росия и за Леса.

Не се напрягах много да подслушвам; всъщност не ме интересуваше особено за какво си приказват. Далеч по-важна беше слабата надежда за избавление: каквото и да ми правеше Змеят, това изсмукване на живота несъмнено беше забранено от кралския закон. Той ми беше наредил да стоя по-далече и да не му се мяркам пред очите, но причината може би не беше само неописуемият ми мърляв вид, който той можеше да поправи само с една дума, а нежеланието му принцът да разбере какво става. Ами ако се хвърлех в краката на принца, молейки за милост, и той ме отведеше оттук?

— Достатъчно! — Гласът на принц Марек прекъсна мислите ми; думите му долитаха по-ясно, като че ли се бе доближил до вратата. Звучеше ядосано. — И вие, и баща ми, и Зигмунд — всички блеете като овце. Стига толкова. Няма да оставя нещата така.

Бях боса и бързо се качих обратно по стълбите, колкото можех по-безшумно: стаите за гости бяха на третия етаж, между моя и този с библиотеката. Седнах най-горе и се заслушах в стъпките на ботушите им, докато не заглъхнаха. Не бях сигурна, че ми стиска да се противопоставя открито на Змея: ако ме хванеше да тропам на вратата на принца, със сигурност щеше да ми стори нещо ужасно. От друга страна, той и без това го правеше. Каша нямаше да пропусне шанса, сигурна бях в това. Ако тя беше тук, щеше да отиде, да отвори вратата и да коленичи в краката на принца, за да го помоли да я спаси — не като хленчещо хлапе, а като девица от приказките.

Върнах се в стаята и започнах да репетирам сцената, като мърморех под носа си, докато слънцето потъна зад хоризонта. Когато най-после се стъмни и времето напредна, с разтуптяно сърце се промъкнах по стълбите. Все още се страхувах. Първо слязох долу и се огледах, за да се уверя, че светлината в библиотеката и лабораторията е угасена: Змеят не беше буден. На третия етаж под вратата на първата стая за гости мъждееше оранжево зарево от огън; вратата на Змея въобще не се виждаше, потънала в мрака в дъното на коридора. Въпреки всичко на площадката се поколебах и накрая слязох в кухнята.

Казах си, че съм гладна. Треперейки пред огъня, изядох няколко залъка хляб и сирене, за да се подкрепя, и се качих горе. Съвсем догоре, в собствената си стая.

Не можех да си представя наистина как заставам на вратата на принца, коленича и произнасям красива реч. Аз не бях Каша, не бях нищо особено. Щях само да избухна в сълзи и да приличам на луда, а той вероятно щеше да ме изхвърли или по-лошо, да повика Змея, за да ме накаже, както заслужавам. Защо да ми повярва? Селянка в сукман от домашно сукно, слугиня в дома на Змея, която го буди посред нощ с небивала история за тормоз от великия маг?

Върнах се покрусена в стаята си, но изведнъж спрях. Принц Марек стоеше там и разглеждаше картината на стената; беше свалил покривалото, което бях метнала отгоре й. Обърна се и ме погледна скептично. „Господарю… Ваше Височество“, казах или поне се опитах да кажа аз. Думите излязоха като нечленоразделен шепот, който той надали чу.

Но това като че ли не го интересуваше.

— Е, ти май не си от неговите красавици — каза той и със скръстени ръце прекоси стаята. Трябваха му само две крачки; от неговото присъствие тя изглеждаше още по-малка. Сложи ръка под брадичката ми и завъртя лицето ми, за да го огледа. Аз го гледах глупаво. Беше много странно да стоя толкова близо до него. Той беше по-висок от мен, широкоплещест като човек, който живее почти непрекъснато в доспехи, красив като портрет и гладко обръснат, свеж като след баня; златистата му коса беше влажна и се спускаше на къдрици по врата му. — Но може би имаш някакво специално умение, мила, което компенсира това? Типично за него, нали?

Не звучеше жестоко, по-скоро сякаш ме дразнеше със заговорническа усмивка. Изобщо не се чувствах обидена, само замаяна от толкова внимание, като че ли вече бях спасена, без да съм казала и дума. После той се разсмя, целуна ме и ловко посегна към полата ми.

Аз изумено започнах да се мятам като риба в мрежа и да се боря с него. Все едно се борех с портите на кулата; беше непосилно и той дори не забелязваше усилията ми. Изсмя се отново и ме целуна по гърлото.

— Не се безпокой, няма как да възрази — каза той, сякаш това беше единствената причина да се съпротивлявам. — Все пак е васал на баща ми, колкото и да му се нрави да си стои в най-затънтения край на кралството и да те пази само за себе си.

Не че се наслаждаваше от победата си над мен. Аз все така мълчах и предимно замахвах объркано срещу него. Невъзможно бе той, принц Марек, изобщо да ме желае. Не пищях, не се молех, а на него, предполагам, изобщо не хрумваше, че мога да му се противопоставя. В някой обикновен благороднически дом слугинята вероятно с радост би се вмъкнала сама в спалнята му, спестявайки му усилията сам да я търси. В интерес на истината, сигурно и аз бих се зарадвала, ако просто ме беше попитал и ми бе дал време да превъзмогна изненадата си и да му отговоря. Борех се по-скоро инстинктивно, отколкото от желание да го отблъсна.

Той все пак надделя. Тогава вече наистина се уплаших и исках да избягам; блъснах го с ръце и с пресекващ глас повтарях:

— Принце, недейте, моля ви, почакайте.

Макар да не бе търсил съпротива, когато се сблъска с нея, не се ядоса, само започна да губи търпение:

— Хайде, хайде, спокойно — каза той, сякаш бях кон, който трябва да бъде успокоен и обязден, и притисна ръка към бедрото ми. Сукманът ми беше вързан с лента на проста панделка; вече и беше развързал и повдигаше полите ми.

Опитвах се да ги смъкна надолу, да го отблъсна и да се освободя, но напразно. Той небрежно ме държеше в силната си хватка. Но когато посегна към чатала си, аз отчаяно изрекох на глас, без даже да мисля:

— Ванасталем.

От мен се изтръгна неведома сила. Банелите на корсажа ми се стегнаха като броня, той се отдръпна и отстъпи назад, а между двама ни зашумоля стена от кадифени поли. Облегнах се разтреперана на стената, опитвайки да си поема въздух, докато той ме гледаше с разширени очи.

После със съвсем различен глас и тон, който не можех да разбера, каза:

— Ти си вещица.

Заотстъпвах назад като предпазливо животно; виеше ми се свят, не можех да дишам нормално. Роклята ме беше спасила, но корсетът ме задушаваше, полите тежаха и се влачеха по пода, сякаш нарочно бяха станали невъзможни за сваляне. Принцът се приближи бавно към мен с протегната ръка и каза: „Чуй ме…“, но аз нямах ни най-малко намерение да слушам. Грабнах подноса за закуска, който още стоеше на шкафчето ми, и замахнах към главата му. Ръбът издрънча силно в черепа му и той залитна настрани. Стиснах таблата с две ръце, вдигнах я и продължих да удрям заслепена и отчаяна.

Продължавах да замахвам, когато вратата рязко се отвори и на прага застана Змеят в дълъг, великолепен халат, наметнат върху нощницата. Очите му гледаха свирепо. Той направи крачка и се спря на място. Аз също спрях задъхана, с вдигнати ръце по средата на замаха. Принцът се бе свлякъл на колене пред мен. По лицето му се стичаше лабиринт от струйки кръв, а на челото му се виждаха кървави синини. Очите му бяха затворени. После падна с глух удар в несвяст.

Змеят видя всичко това, погледна ме и каза:

— Какво направи сега, глупачке?

Двамата заедно повдигнахме принца на тясното ми легло. Лицето му вече почерняваше от синините, а подносът на пода беше изкривен от извивката на черепа му.

— Прекрасно — процеди Змеят през зъби, докато го оглеждаше. Когато повдигна клепачите му, очите на принца бяха празни и странни, а ръката му падна безжизнено и се залюля отстрани на леглото.

Стоях и гледах, дишайки тежко в корсета. Отчаяният ми гняв беше изчезнал и бе останал само ужасът. Колкото и странно да звучи, не само се боях какво ще стане с мен, но и не исках принцът да умира. В съзнанието ми той все още бе донякъде бляскавият герой от легендите, объркано преплетен със звяра, който току-що се бе нахвърлил отгоре ми.

— Той нали… той нали няма…

— Ако не искаш някой да умре, не го биеш по главата — сопна се Змеят. — Слез в лабораторията и ми донеси жълтия еликсир й прозрачната стъкленица от лавицата в дъното. Не червения и не виолетовия. И се постарай по възможност да не я счупиш по стълбите, освен ако не желаеш да се пробваш да убедиш краля, че добродетелта ти си е заслужавала живота на сина му.

Сложил длани върху главата на принца, той започна тихо да напява думи, от които ме полазиха тръпки. Хукнах към Стълбището, прихванала полите си с ръце. Занесох му еликсира след броени секунди, задъхана от бързането и стегнатите банели. Змеят още работеше. Без да прекъсва пеенето си, той протегна нетърпеливо ръка и аз му подадох стъкленицата. Той извади тапата с пръстите на едната си ръка и наля една глътка в устата на принца.

Миризмата беше отвратителна, като на развалена риба; едва не се задавих, въпреки че просто стоях наблизо. Змеят ми подаде обратно стъкленицата и тапата, без дори да ме поглежда, и аз трябваше да спра дъха си, за да я затворя. Той затвори устата на принца с две ръце. Макар ранен и в безсъзнание, принцът подскочи и се опита да изплюе. Еликсирът светеше в устата му толкова ярко, че виждах очертанията на челюстта и зъбите му през кожата.

Успях да запуша стъкленицата, без да повърна, и се втурнах да помогна. Стиснах носа на принца и след миг той най-после преглътна. Силното сияние се спусна по гърлото към стомаха му. Виждах как светлината преминава през тялото му под дрехите и постепенно избледнява, разклонявайки се към ръцете и краката, докато накрая отслабна и изчезна.

Змеят отпусна главата му и спря да пее заклинанието. Отпусна се до стената със затворени очи; изглеждаше по-изцеден от всякога. Аз кръжах тревожно над леглото — и над двамата всъщност, докато накрая смотолевих:

— Той ще…

— Не и благодарение на теб — изсумтя Змеят, но това ми стигаше. Аз се свлякох на пода сред кремавото си кадифе и зарових лице в леглото с ръце, обвити в бродирана златна дантела.

— А сега ще ми цивриш — каза Змеят над главата ми. — Какво си мислеше? Защо си облякла тази нелепа рокля, щом не си искала да го съблазниш?

— По-добре така, отколкото да бях останала с онази, която той скъса! — извиках аз, като вдигнах глава. Нямаше сълзи; бях изплакала всичките, останал ми бе само гневът. — Не аз избрах тази…

Млъкнах, загледана в копринената гънка, която стисках в ръката си. Всичко това се случи, без Змеят да е до мен, без да прави магии и да изрича заклинания.

— Какво сте направили с мен? — прошепнах аз. — Той каза… нарече ме вещица. Вие ме превърнахте във вещица.

— Ако можех да превръщам хората във вещици, нямаше да си избера малоумна селянка за целта — изсумтя Змеят. — Нищо не съм направил с теб, освен да се опитам да набия няколко жалки формули в почти непробиваемия ти череп.

С уморено пъшкане той се надигна мъчително от леглото, донякъде като мен през онези мъчителни седмици, когато…

Когато ме учеше на магия. Все така на колене, аз го гледах объркано, но въпреки нежеланието си, започвах да му вярвам.

— Но защо ви е да ме учите?

— С удоволствие бих те оставил да мухлясваш в миниатюрното си селце, но имах болезнено малък избор. — Продължавах да го гледам неразбиращо и той се намръщи. — Хората с дарба трябва да бъдат учени: тъй повелява законът на кралството. Във всеки случай би било безумно от моя страна да те оставя да гниеш там като зряла круша, докато от Леса не изскочи нещо, което да те изяде и да се превърне в забележителен кошмар.

Потръпнах в отвращение, а той се обърна все така смръщено към принца, който тъкмо бе простенал тихо и се бе размърдал насън: започваше да се разбужда и вдигна уморено ръка да потрие лицето си. Скочих на крака и тревожно се отдалечих от леглото, за да застана по-близо до Змея.

— Ето — каза той, — каликуал. По-добре, отколкото да пребиваш разни ухажори до несвяст.

Той ме наблюдаваше с очакване. Погледнах първо него, после бавно опомнящия се принц и пак него.

— Ако не бях вещица… ако не бях вещица, щяхте ли да ме пуснете… да се прибера у дома? Не можете ли да ми го вземете?

Той мълчеше. Вече бях свикнала с противоречието на магьосническото му лице, едновременно младо и старо. За всичките си години имаше само няколко бръчки покрай очите, една между веждите и остри смръщени линии около устата: нищо друго. Движеше се като младеж; а ако възрастта правеше хората помили и доброжелателни, това определено не се бе случило с него. Но сега за миг погледът му стана истински стар и много странен.

— Не — каза той и аз му повярвах.

После се отърси и посочи; като се обърнах, видях, че принцът се е надигнал на лакът и мига срещу нас, все така замаян и неразбиращ, но в един момент нещо му проблесна и той си ме спомни.

— Каликуал — прошепнах аз.

От мен отново потече сила. Принц Марек се отпусна обратно на възглавниците и очите му се затвориха. Аз се приближих, олюлявайки се, до стената и се отпуснах на пода. Месарският нож още лежеше там, където беше паднал. Вдигнах го и най-после го използвах: за да разрежа роклята и дантелата на корсета си. Тя се свлече от тялото ми, но поне можех да дишам.

Един миг останах така, облегната на стената и със затворени очи. После погледнах Змея, който се бе извърнал нетърпеливо заради умората ми и гледаше подразнено принца.

— Хората му няма ли да питат за него на сутринта?

— Ти да не си мислиш, че ще държиш принц Марек заключен и дълбоко заспал за вечни времена? — отвърна Змеят през рамо.

— А като се събуди… — започнах аз, но замълчах. — Можете ли… ще можете ли да го накарате да забрави?

— Ама разбира се. Той няма да забележи нищо особено, когато се събуди с разцепващо главоболие и огромна дупка в паметта.

— Ами ако… — Изправих се с усилие на крака, все така стиснала ножа. — Ами ако си спомня нещо друго? Как си е легнал в собствената си стая…

— Пробвай да не говориш такива глупости. Ти каза, че не си го съблазнила, и той е дошъл тук по своя инициатива. Кога се е породило това намерение? Просто тази вечер, след като си е легнал? Или е мислил за него по целия път — топло легло, гостоприемни обятия — да, разбирам, че твоите не са били такива, достатъчно ясно го доказа — сопна се той, когато се готвех да възразя. — Доколкото знаем, той е смятал да го направи още преди тръгването си — нещо като добре пресметната обида.

Спомних си думите на принца: „Типично за него, нали?“ — сякаш го беше помислил предварително, сякаш едва ли не го беше планирал.

— Да обиди вас?

— Той си мисли, че аз взимам жените като наложници. Повечето царедворци го правят или биха го правили, ако имаха възможност. Затова предполагам, че е искал да ми сложи рога. След това с удоволствие би разпространил мълвата в двореца, сигурен съм в това. С такива неща си губят времето благородниците.

В гласа му личеше презрение, но когато връхлетя в стаята ми по-рано, несъмнено беше ядосан.

— Защо би искал да ви обиди? — попитах смутено. — Той не дойде ли, за да… да ви помоли за някаква магия?

— Не, дойде да се наслади на гледката на Леса. Естествено, че дойде за магия, но аз го пратих да си гледа работата, която е да посича вражеските рицари и да не се меси в неща, които не разбира. — Той изсумтя. — Започнал е да вярва на собствените си трубадури. Иска да си върне кралицата.

— Но нали кралицата е мъртва?

Бях объркана. Тъкмо така започнаха войните. Преди двайсетина години росийският кронпринц Василий дошъл на визита в Полния, влюбил се в кралица Хана и избягали заедно, а когато кралските войници ги настигнали, двамата изчезнали в Леса.

Това беше краят на историята: никой, който влезеше в Леса, не излизаше оттам или поне не цял и не същият. Понякога хората излизаха слепи и пищящи, друг път обезобразени до неузнаваемост, а най-лошото бе, когато запазваха лицата си, небелязани от смърт, но ужасно объркани отвътре.

Кралицата и принц Василий не бяха излезли изобщо. Кралят на Полния обвинил росийският наследник, че я е похитил, кралят на Росия обвинил Полния за смъртта на наследника си и оттогава войните вървяха една след друга, прекъсвани само от редки примирия и няколко краткотрайни договора.

Тук, в долината, клатехме глави на тази история; всички смятахме, че тя от самото начало е била работа на Леса. Кралицата — с две малки деца — да избяга? Да обяви война на собствения си съпруг? Ухажването им беше легендарно, за сватбата им се пееха песни. Майка ми също ми бе пяла една от тях или поне каквото си спомняше; пътуващите певци, разбира се, вече не ги изпълняваха.

Нямаше начин Лесът да не стои зад всичко това. Може би някой беше отровил двамата с вода, налята от реката там, където навлиза в Леса; може би някой придворен, пътувайки през планинския проход към Росия, случайно беше прекарал нощта твърде близо до тъмните дървета по края на Леса и се бе върнал в двореца с нещо друго в себе си. Знаехме, че виновен е Лесът, но това не променяше нищо. Кралица Хана я нямаше, беше тръгнала с принца на Росия, затова всички бяхме във война, а Лесът всяка година настъпваше малко по-напред и в двете земи, хранейки се с тяхната смърт и със смъртта на всички след тях.

— Не — отвърна Змеят, — кралицата не е мъртва. Тя е още в Леса.

Аз зяпнах. Прозвуча спокойно и сигурно, макар аз да не бях чувала нищо подобно. Но беше достатъчно ужасно, за да повярвам: да бъдеш пленник на Леса цели двайсет години, в някакъв смисъл безкрайно дълго — това бе точно от нещата, които Лесът би сторил.

Змеят сви рамене и махна с ръка към принца:

— Няма как да я измъкне оттам и ако самият той влезе, само ще предизвика нещо още по-страшно, но той няма да разбере това — изсумтя тя. — Мисли си, че убийството на еднодневна хидра го е направило герой.

В никоя от песните не се споменаваше, че Вандалийската хидра е била само на един ден: това доста омаловажаваше подвига.

— Във всеки случай предполагам, че е огорчен. Благородниците и принцовете ненавиждат магията, най-вече защото им е толкова необходима. Да, жалко отмъщение е най-вероятното обяснение.

Лесно можех да повярвам това и определено разбирах мисълта на Змея. Ако принцът е искал да се наслади на компаньонката на Змея, която и да е тя — във въображението ми веднага изникна образът на Каша на мое място, лишена дори от нежелана магия, която да я спаси — той не би си легнал спокойно в леглото. Този спомен не би се вписал добре в главата му, също като парче от мозайка, което не е на място.

— Все пак — добави Змеят с леко снизходителен тон, сякаш бях кученце, което е успяло да се сдържи да не загризе обувката му, — идеята не е съвсем безполезна: сигурно ще мога да променя спомена му в обратна посока.

Той вдигна ръка, а аз озадачено повторих:

— В обратна посока?

— Ще му дам спомен, че се е насладил на благоразположението ти. Допълнен с подходящ ентусиазъм от твоя страна и удовлетворение от факта, че ме е направил на глупак. Убеден съм, че с лекота ще го приеме.

— Какво? Ще го… не! Той… той ще…

— Да не искаш да кажеш, че те интересува какво мисли за теб? — повдигна вежди Змеят.

— Ако си мисли, че съм легнала с него, какво ще го спре… да го поиска отново!

Змеят махна небрежно с ръка.

— Ще направя спомена неприятен — с много лакти, момински кикот и бърз край. Освен ако ти нямаш по-добра идея? — добави злъчно той. — Може би предпочиташ, когато се събуди, да си спомни как си положила всички усилия да го убиеш?

И така, на сутринта имах отвратителното преживяване да видя как на излизане от кулата принц Марек поглежда нагоре към моя прозорец и ми праща весела, недискретна въздушна целувка. Гледах само за да се уверя, че наистина си е тръгнал; трябваше да събера цялата си останала предпазливост, за да не хвърля нещо по главата му и то нямаше да е сувенир за моето благоразположение.

Змеят обаче не грешеше, като ме предупреди да внимавам: въпреки удобния спомен, записан в главата му, на стъпалата на каляската принцът се поколеба и отново погледна нагоре леко смръщен, като че ли нещо го гризеше, но накрая се приведе, влезе вътре и позволи да го откарат. Аз стоях на прозореца и гледах как прахът след каляската чезне по пътя, докато съвсем не се скри зад хълмовете; чак тогава отстъпих назад и отново се почувствах в безопасност — абсурдно чувство, предвид че се намирах в омагьосана кула с мрачен магьосник и магия, дебнеща под собствената ми кожа.

Навлякох кафяво-зелената си рокля и бавно слязох в библиотеката. Змеят отново седеше в креслото си с отворена в скута книга. Обърна се и ме изгледа.

— Много добре — каза той кисело както винаги. — Днес ще опитаме…

— Чакайте — прекъснах го аз. — Може ли да ми кажете как да превърна това в нещо, годно за носене?

— Ако още не си схванала ванасталем, не мога да ти помогна — скара ми се той. — На път съм да повярвам, че си умствено увредена.

— He! He искам… това заклинание — казах бързо аз, опитвайки се да избегна дори произнасянето на думата. — С тези рокли не мога да се движа, нито сама да ги връзвам, нито да почистя нещо…

— Защо просто не използваш формулите за почистване? Научил съм те поне на пет такива.

Аз обаче се бях постарала да забравя всичките.

— По-малко се уморявам, когато търкам на ръка!

— Да, както гледам, ще оставиш светла следа в небесната твърд — каза той раздразнено, но това не можеше да ме обиди; всяка магия беше достатъчно лошо нещо и нямах ни най-малко желание да бъда велика и могъща вещица. — Що за странно същество си ти? Не мечтаят ли всички селски момичета за принцове и бални рокли? Пробвай в такъв случай да я съкратиш.

— Моля?

— Да махнеш част от думата. Изговори я завалено, измрънкай я, нещо такова…

— Всяка част? — попитах аз усъмнено, но все пак пробвах: — Ваналем?

Съкратената дума беше по-приятна в устата ми, по-малка и някак по-дружелюбна, въпреки че сигурно всичко беше във въображението ми. Роклята потрепери, полите й се отпуснаха като фин летник от небоядисан лен и се спряха на прасците, а отгоре се появи семпъл кафяв сукман със зелена панделка за пристягане. Поех си дълбоко дъх с облекчение: нищо не ми тежеше от раменете до глезените, не ме душаха корсети, нямаше влачещи се шлейфове: просто, удобно и лесно. И дори магията не ме бе изцедила тъй ужасно. Изобщо не бях уморена.

— Ако си удовлетворена от вида си — каза Змеят саркастично и като протегна ръка, призова една книга, която долетя от лавицата, — ще започнем със сричкова композиция.