Изтръгнати от корен

Глава 25

Увихме се в разпокъсаните пелерини на мъртвите войници и хукнахме, оставяйки кървави дири след себе си. Бях прибрала меча на Алоша в странното му място — заклинанието й бе отворило специален джоб в света, в който да го държа. Каша носеше момиченцето, аз стисках Сташек за ръка. Спуснахме се по стълбището и на площадката се разминахме с двама мъже, които ни изгледаха озадачено и намръщено, но ние не спряхме, а бързо свихме зад ъгъла и се озовахме в тесния коридор към кухните, където слугите сновяха напред-назад. Сташек се опита да се отскубне.

— Искам татко! — каза той с треперещ глас. — Искам чичо Марек! Къде отиваме?

Не знаех. Просто бягах; знаех само, че трябва да се махнем надалеч. Лесът беше пръснал твърде много семена навсякъде около нас; те бяха нападали тихо по земята, но сега връзваха плодове. Нямаше сигурно място, щом покварата живееше в кралския замък. Принцесата беше решила да заведе децата при родителите си, в Жидна. Океанът е неподатлив на покварата бе казала Алоша. Но все пак и в Жидна растяха дървета; Лесът щеше да преследва децата до самия бряг.

— Към кулата — казах аз. Не го направих съзнателно, думите сами излязоха от устата ми като виковете на Сташек. Жадувах за застиналото спокойствие в библиотеката на Саркан, за едва доловимата миризма на подправки и сяра в лабораторията му, за тесните коридори, за чистите линии и пустотата. Кулата се издигаше висока и Самотна срещу планините. Лесът не я беше достигнал. — Отиваме в кулата на Змея.

Някои от слугите забавяха крачка и ни оглеждаха. По стълбите се чуха стъпки, които ни настигаха; мъжки глас извика авторитетно:

— Ей, вие там!

— Дръж се за мен! — казах на Каша.

Допрях ръка до стената на замъка и прошепнах заклинанието, за да преминем през нея в кухненските градини, където изненадахме един градинар, коленичил в пръстта. Втурнах се между редиците с бобови стъбла, Сташек беше доловил страха ми и тичаше след нас с широко отворени очи, а Каша ни следваше по петите. Стигнахме до външната стена от дебели тухли и преминахме и през нея. Камбаните на замъка забиха тревога, но ние продължавахме да бягаме сред пръски кал по стръмния склон към Вандалия.

Тук, край замъка, реката течеше бърза и дълбока, оставила града след себе си и устремена на изток. Високо над нас изкряска хищна птица — сокол, който описваше широки кръгове около замъка: дали това беше Соля? Отскубнах няколко тръстики на брега без формули и заклинания — те всички се бяха изпарили от главата ми. Вместо това издърпах един конец от пелерината си и вързах наръча в двата му края. Хвърлих го надолу, така че половината да падне във водата, и насочих магията си към него. Той се превърна в дълга, лека лодка, която реката веднага дръпна от брега; ние скочихме бързо в нея и се понесохме по течението. Чуха се викове и високо над нас по външните стени на замъка се появиха стражи.

— Залегнете! — извика Каша, като притисна двете деца към дъното на лодката и ги закри с тялото си. Войниците насочиха лъковете си към нас. Една стрела разкъса пелерината на Каша и се удари в гърба й. Друга падна точно до мен и се заби, вибрирайки, в лодката. Аз отскубнах перата й и ги хвърлих във въздуха. Те си спомниха какво са били някога и се превърнаха в полуптици, които закръжиха и запяха отгоре ни, скривайки ни за няколко секунди от погледа на войниците. Вкопчих се в бордовете на лодката и призовах забързващото заклинание на Яга.

Полетяхме напред. След миг замъкът и градът се смалиха като детски играчки в далечината. След още миг реката направи завой и те съвсем изчезнаха. На третия се блъснахме в пустия бряг. Тръстиковата ми лодка се разпадна и ние се озовахме във водата.

Едва не потънах. Тежестта на дрехите ме дърпаше назад и надолу в непрогледната вода, светлината над мен избледняваше. Виждах облака от издутата пола на Каша. Мятах се, размахвах неистово ръце, за да изляза на повърхността, и улових малка ръчичка: Сташек ме дръпна и сложи ръката ми на един корен. Хванах се за него и се измъкнах, като кашлях и някак успях да стъпя на крака във водата.

— Нешке! — викаше Каша, хванала Мариша в ръце.

Изпълзяхме на калния бряг. Краката на Каша затъваха дълбоко на всяка крачка и оставяха дупки, които бавно се пълнеха с вода след нея. Свлякох се на тревата. Треперех от магията, която искаше да се излее от мен необуздано във всички посоки. Бяхме се придвижили прекалено бързо. Сърцето ми препускаше; то още се свиваше под дъжда от стрели, още бягаше отчаяно, още не бе стигнало до тихия, пуст бряг, при подскачащите във вълните водни бръмбари и калта, изпоцапала полите ми. Прекалено дълго бях стояла в замъка, заобиколена от всички страни от хора и каменни стени. Брегът на реката ми изглеждаше почти нереален.

Сташек се отпусна до мен, а на малкото му, сериозно личице беше изписано объркване. Мариша допълзя и се сгуши в него. Той я прегърна. Каша седна от другата им страна. Можех да легна тук и да спя цял ден, цяла седмица. Марек обаче знаеше в коя посока да ни търси. Соля щеше да изпрати очи по реката. Нямаше време за почивка.

Оформих грубо две волски фигурки от калта и им вдъхнах живот, после направих каруца от клонки. Едва бяхме изминали и час път, когато Каша погледна назад и само каза:

— Нешке.

Бързо свърнах зад малка горичка встрани от пътя. В далечината се виждаше облаче прах. Държах юздите, воловете покорно мируваха, всички бяхме притаили дъх. Облакът се разрасна неестествено бързо. Приближаваше все повече и повече, докато покрай нас не прелетя малък ескадрон от ездачи с червени пелерини, арбалети и голи мечове. От копитата на конете хвърчаха магични искри, а стоманените им подкови звънтяха по отъпкания път като камбани. Сътворени от ръцете на Алоша, сега бяха преминали в служба на Леса. Изчаках, докато облакът отново се скри от погледа ни, и изкарах каруцата на пътя.

Когато влязохме в първото село, намерихме вече поставени обяви. Бяха нарисувани грубо и набързо: дълъг пергамент с моето лице, а отгоре това на Каша, забоден за едно дърво до църквата. Не се бях замисляла какво значи да те преследват. Чаках да стигнем до село, в което можем да спрем и да си купим храна: коремите ни се бях свили от глад. Вместо това нахлупихме качулките ниско на главите си и преминахме колкото можем по-бързо, без да говорим с никого. Ръцете ми трепереха на юздите, но извадихме късмет. Беше пазарен ден, а селото беше голямо, съвсем близо до града. Имаше достатъчно непознати, така че никой не ни обърна внимание и не поиска да види лицата ни. Щом отминахме последните къщи, дръпнах юздите и воловете забързаха напред, докато селото изчезна зад гърба ни.

Наложи се да спрем още два пъти заради прелитащи конници, а после още веднъж вечерта, когато видяхме пратеник на краля с червена пелерина, препускащ в обратна посока към Кралия; от подковите хвърчаха ярки искри на здрачаващата се светлина. Забързан, той не ни забеляза; ние бяхме само сенки зад плета. Докато се криехме, зърнах нещо тъмно и четвъртито зад нас: отворената врата на изоставена къща, полускрита между дърветата. Каша държеше воловете, а аз претърсих обраслата градина: намерих малко късни ягоди, няколко стари репи и лук, малко фасул. Дадохме повечето храна на децата и те заспаха в каруцата, а ние подкарахме отново по пътя. Поне воловете ни, направени от кал, нямаха нужда нито от храна, нито от почивка. Можеха да вървят цяла нощ.

Каша седна до мен на капрата. Звездите бяха изгрели отведнъж на ширналото се, черно небе, далеч от всичко живо. Въздухът беше студен и неподвижен, прекалено тих — дори каруцата не скърцаше и воловете не пръхтяха.

— Не си се опитала да пратиш вест на баща им — тихо каза Каша.

Аз гледах право пред себе си в мрака.

— Той също е мъртъв. Росийците са устроили засада.

Каша ме хвана внимателно за ръката и двете седяхме прегърнати, докато каруцата се поклащаше по пътя.

— Бях до принцесата, когато умря — каза тя след малко. — Пъхна децата в гардероба и застана пред него. Те я пронизваха отново и отново, но тя не помръдваше от вратите. — Гласът й затрепери.

— Нешке, можеш ли да ми направиш меч?

Не исках. Разбира се, би било разумно да й дам меч, в случай че ни хванат. Не се боях за нея: остриетата се затъпяваха в кожата й, стрелите отскачаха, без да я одраскат. Но тя щеше да бъде опасна и страшна с меч в ръцете. Нямаше да й бъде нужен нито щит, нито броня, нямаше да трябва даже да мисли. Можеше да премине през поле с войници, все едно жъне овес — уверено и ритмично. Помислих си за меча на Алоша, за това странно, гладно за смърт оръжие, прибрано в магичния джоб, макар все така да усещах тежестта му на гърба си. Каша щеше да бъде неумолима като него, но не исках да прави такива неща. Не исках да се нуждае от меч.

Безсмислено желание. Извадих ножа от колана си, а тя ми даде своя. Свалих катарамите от коланите и обувките ни, и иглите от пелерините ни, отсякох пръчка от едно дърво по пътя и събрах всичко в полата си. Докато Каша водеше воловете, наредих на тези неща да станат прави, остри и силни; изпях им песента за седемте рицари, а те ме слушаха в скута ми, сливайки се в дълго, извито острие, изтънено само от едната страна — по-скоро като кухненски нож, отколкото като меч, с малък стоманен гард на дървената дръжка. Каша го пое в ръце, после кимна веднъж и го прибра под седалката.

Пътувахме вече три дни. С всеки изминал час планините успокоително нарастваха в далечината. Воловете поддържаха добро темпо, но всеки път, когато видехме конници — а те бяха неспирен поток — трябваше да се крием зад плетове и възвишения, и изоставени къщи. В началото просто се радвах, когато оставахме незабелязани — изпълнена със страх и облекчение, не мислех повече за това. Но докато надничахме над един плет към поредния облак прах, отдалечаващ се по пътя, Каша отбеляза:

— Продължават да минават.

В корема ми се загнезди твърда, студена топка. Осъзнах, че са твърде много, за да допусна, че просто разнасят нареждането за издирването ни. Правеха нещо повече.

Ако Марек беше заповядал да завардят планинските проходи, ако хората му бяха блокирали кулата, ако бяха погнали самия Саркан, докато се опитва да опази Заточек от Леса…

Нямаше какво да сторим, освен да продължаваме напред, но планините вече не ни вдъхваха успокоение. Не знаехме какво ще намерим от другата страна.

Този ден Каша се возеше отзад при децата, без да сваля ръка от меча, скрит под пелерината й. Пътят започна плавно да се изкачва нагоре в полите на планините. Слънцето грееше високо и обливаше лицето й със златна светлина. Тя изглеждаше далечна и странна, нечовешки издръжлива.

Стигнахме до върха на възвишението и последния кръстопът в Жълтите блата — малък кладенец с корито за водопой. Пътят беше пуст, въпреки че и в двете посоки имаше много следи от обувки и копита. Не можех да предположа дали са повече от обичайното. Каша ни донесе кофи с вода, за да пием и да измием прашните си лица, а аз размесих малко прясна кал да пооправя воловете: бяха се напукали тук-там. Сташек мълчаливо ми носеше пълни шепи кална трева.

Бяхме казали на децата за баща им, колкото можехме по-внимателно. Мариша не разбра почти нищо, само се уплаши. Вече неведнъж беше питала за майка си. Сега почти през цялото време се държеше за полите на Каша и не я изпускаше от очи. Сташек обаче разбра много добре. Прие новината, без да каже нищо, а после ме попита: „Чичо Марек ли се опита да ни убие?“, а после добави: „Аз не съм дете“, като ме гледаше право в очите, въпреки че нямаше нужда да ми го казва, след като току-що ми бе задал такъв въпрос.

— Не — отвърнах аз сподавено. — Той само позволява на Леса да го управлява.

Не бях сигурна, че ми повярва. Оттогава насам стана още по-мълчалив. Беше търпелив към Мариша, която се вкопчваше в него, и ми помагаше, с каквото може. Но почти не продумваше.

— Агнешке — повика ме той.

Тъкмо бях довършила задния крак на втория вол и станах да се измия. Обърнах се и проследих погледа му. Пътят се виждаше много версти назад. На запад беше покрит с гъст облак от прах. Той сякаш се движеше и приближаваше към нас. Каша прегърна Мариша. Аз вдигнах ръка срещу слънцето и присвих очи.

Това беше тълпа от хиляди мъже. Отпред блестеше гора от копия, сред конници и голямо, бяло-червено знаме. Предвождаше ги дорест кон с ездач в сребърни доспехи, а до него — сив кон с ездач в бяла пелерина…

Светът се изкриви, стесни и ме връхлетя. Лицето на Соля изскочи ярко срещу мен: гледаше ме право в очите. Извърнах глава тъй внезапно, че паднах.

— Нешке? — разтревожи се Каша.

— Бързо — отвърнах аз задъхано, като скочих и избутах Сташек към каруцата. — Той ме видя.

Продължихме към планините. Опитах се да пресметна на какво разстояние е армията от нас. Бих пришпорила воловете, ако мислех, че ще помогне, но те така или иначе вървяха, колкото могат по-бързо. Пътят беше осеян с камъни, тесен и крив; краката им бързо се пропукваха. Нямаше кал, с която да ги поправя, дори да можех да спра. Не смеех да използвам и заклинанието за забързване: не виждах нищо зад завоите. Ами ако и отпред имаше войници и налетяхме право в ръцете им? Или ако паднехме в някоя урва?

Левият вол внезапно се наведе, кракът му се строши и той се разби в камъните. Вторият продължи още малко напред и също се разпадна между две крачки. Колата политна напред, останала без опора, и всички се намерихме седнали на земята сред купчина от клони и сухи треви.

Вече се намирахме високо в планината, дърветата бяха ниски и сухи, от двете страни на лъкатушния път се издигаха високи върхове. Не се виждаше достатъчно надалеч, за да преценим колко ни е доближила войската. Обикновено преминаването на прохода отнемаше един ден пеш. Каша взе Мариша на ръце, Сташек се изправи. Тръгна до мен уморено, без да се оплаква. Бързахме, краката ни боляха, студеният разреден въздух дразнеше гърлата ни.

Спряхме да си поемем дъх до една издадена скала с малко лятно поточе, достатъчно да пийнем по шепа вода. Когато се изправих, чух над себе си дрезгаво грачене и подскочих. От клоните на едно сухо дърво между скалите ме гледаше лъскава черна гарга. Изграчи силно още веднъж.

Ние побягнахме, но тя продължи да ни следва, като скачаше от клон на клон и от камък на камък. Замерих я с камък, за да я пропъдя, но тя само отскочи и изграчи отново, злобно и победоносно. Малко по-нататък към нея се присъединиха още две. Пътят се виеше по ръба на хребета, а стръмните склонове бяха покрити със зелена трева.

Не спирахме да тичаме. Пътеката се гмурна надолу — едната планина се отдръпваше, оставяйки шеметна пропаст отдясно. Може би вече бяхме прехвърлили върха. Не можех да спра, за да помисля. Почти влачех Сташек за ръката. Някъде зад нас изцвили кон: сякаш животното се беше подхлъзнало в бързото препускане по тесния проход. Гаргите се вдигнаха във въздуха — всички с изключение на вярната ни спътница, която продължи да подскача напред, без да откъсва лъскавите си очи от нас.

Въздухът тук бе разреден и всички се задъхвахме. Слънцето вече залязваше.

— Спрете! — извика някой зад нас и в скалите над главите ни издрънча стрела. Каша спря, подаде ми Мариша и застана най-отзад. Сташек ме погледна уплашено.

— Продължавайте! — казах аз. — Не спирайте, докато не видите кулата!

Сташек се втурна напред и изчезна зад скалите. Аз притиснах Мариша до себе си; тя уви ръчички около шията ми и крачета на кръста ми, и заедно хукнахме след него. Конете бяха толкова близо, че чувахме скърцането на камъчетата под копитата им.

— Виждам я! — извика Сташек отпред.

— Дръж се! — казах аз на Мариша и хукнах, колкото можех по-бързо.

Телцето й се удряше в моето, но тя само сгуши бузка в рамото ми и не казваше нищо. Когато се показах задъхано зад скалата, Сташек се обърна тревожно: стоеше на една площадка в склона, широка почти като поляна. Краката не ме държаха и се свлякох на земята, като едва успях да оставя Мариша, без да падна отгоре й. Бяхме стигнали до южните склонове. Пътеката под нас се виеше чак до Олшанка.

От другата страна на селото, на фона на западните планини, се възвисяваше кулата на Змея; силуетът й блестеше на слънцето, все още малък и далечен. Беше обградена от войници — малка армия от мъже в жълти туники. Гледах я отчаяно. Бяха ли проникнали вътре? Големите порти още бяха затворени, не се виждаше дим от прозорците. Не исках да повярвам, че кулата е паднала. Идеше ми да закрещя името на Саркан и да се хвърля напред. Изправих се на крака.

Каша беше спряла на тесния път зад нас. Тя извади меча, който й бях дала, точно когато конете се показаха иззад завоя. Марек беше с тях, най-отпред; шпорите му бяха подгизнали от кръв и мечът му — оголен, а той ръмжеше, показвайки зъби. Дорестият му кон се спусна в атака, но Каша не помръдна. Косите й се вееха на вятъра. Тя стъпи здраво на пътеката и протегна меча си напред. Марек дръпна юздите и извъртя коня си, за да не се наниже на острието.

Той спря, но едновременно с това заби меча си в нея. Каша пое удара и със свирепа сила го изби от ръката му. Оръжието изтрополи на пътеката и изчезна надолу по склона сред облаци от дребни камъчета и прах.

— Пика! — извика Марек и един от войниците му подхвърли своята; той я хвана в движение, докато завърташе коня си на пътеката. Замахна широко и едва не уцели Каша през кръста. Тя отскочи: ако я беше съборил в пропастта, нямаше да има никакво значение, че е по-силна от него. Опита се да сграбчи края на пиката, но Марек бързо я дръпна, а после смушка коня си, спусна се напред и рязко го спря, така че животното вдигна копита във въздуха до главата й. Опитваше се да я избута назад: успееше ли да я изтика до мястото, където пътят се разширяваше, другите войници щяха да я обградят. Тогава можеха и да я заобиколят, за да стигнат до нас — до децата.

Опитах се да направя заклинанието на Змея за пренасяне: „валису“ и „зокинеж“, но още докато съставях думите, някак си знаех, че няма да се получи. Още не бяхме стигнали до долината, този път още не беше отворен за нас.

Зави ми се свят от разредения въздух и отчаянието. Сташек беше вдигнал Мариша и я държеше здраво в обятията си. Затворих очи и изрекох заклинанието за илюзия: призовах библиотеката на Саркан, от голите скали наоколо се издигнаха високи етажерки с книги със златни надписи и мирис на кожа, птичката с часовниковия механизъм в клетката, прозорецът, който гледаше към цялата зелена шир на долината и виещата се река. Даже видях и нас самите в илюзията: мънички, движещи се фигурки като мравки на планинския склон. По пътеката зад Марек се бяха наредили двайсетина мъже: ако успееше да стигне до място, където се разширяваше, щяха да ни нападнат.

Знаех, че Змеят не е там, а на изток, в Заточек — там, където от края на Леса се вдигаше тънък димен стълб. Въпреки това го поставих в библиотеката — на масата, със сурови черти на лицето, осветени от свещите, които никога не се стопяваха, и ме гледаше с онова раздразнено, объркано изражение: „А сега какво правиш? “

„Помогни ми!“, казах му аз и избутах Сташек напред. Змеят автоматично протегна ръце и двете деца паднаха в тях. Сташек извика и видях как гледа Змея с разширени очи. Саркан също го гледаше.

Обърнах се — наполовина в библиотеката, наполовина в планината.

— Каша!

— Бягай! — извика тя.

Пред един от войниците зад Марек се отвори пряка видимост към мен и библиотеката зад гърба ми; той опъна тетивата на лъка си и насочи стрелата.

Каша се наведе под пиката, сложи ръце на гърдите на коня и го отблъсна назад. Животното изцвили, изправи се на задни крака и се замята. Марек я изрита, като я уцели в брадичката, и удари с пиката между тях, точно зад глезена й. Държеше оръжието с две ръце, пуснал юздите, но въпреки това успяваше да накара коня си да го слуша. Животното се обърна, Марек завъртя тялото си и препъна Каша с пиката. Конят я удари със задница и я избута на ръба на пътеката, а принцът я блъсна с всичка сила. Каша падна; нямаше време дори да извика. Чу се само стъписаното й възклицание и в следващия миг тя изчезна, отскубвайки стиска трева, за която се опита да се хване.

— Каша! — изпищях аз. Марек се обърна към мен. Стрелецът отпусна тетивата.

Две ръце ме хванаха за раменете; стиснаха ги с позната, неочаквана сила и ме дръпнаха назад. Стените на библиотеката се затвориха, точно преди стрелата да мине през тях. Свистенето на вятъра и студеният въздух изчезнаха от кожата ми. Аз слисано се обърнах: Саркан беше там, стоеше точно зад мен. Той ме беше дръпнал назад.

Ръцете му още бяха върху раменете ми, а аз се притисках в гърдите му. Измъчваше ме тревога и хиляди въпроси, но той ме пусна и отстъпи назад. Осъзнах, че не сме сами. На масата беше разгъната карта на долината, а от другата й страна стоеше огромен широкоплещест мъж с брада, по-дълга от главата му, и метална ризница под жълтата туника. Той ни гледаше изумено, а зад него стояха четирима мъже в доспехи, стиснали здраво дръжките на мечовете си.

— Каша! — плачеше Мариша в обятията на Сташек и се бореше да се отскубне. — Искам Каша!

И аз исках Каша; още треперех от спомена. Докъде ли можеше да падне, без да пострада? Изтичах до прозореца. Бяхме далеч, но все пак виждах тънкия стълб прах на мястото, на което беше паднала, като линия, прокарана по склона на планината. Самата тя беше купчинка от кафява пелерина и златна коса, на петнайсетина сажена[7] под пътеката. Опитах се да събера мислите и магията си. Краката ми още трепереха от изтощение.

— Не — каза Саркан. — Спри. Не знам как направи всичко това и подозирам, че няма да остана възхитен, когато науча, но през последния час изразходва прекалено много магия.

Той насочи пръст през прозореца към мъничкото, сгърчено тяло на Каша и присви очи. После изрече: „Туалидетал“, стисна юмрук, дръпна го обратно вътре и посочи с пръст към едно свободно място на пода.

Каша се строполи от въздуха на това място сред облак от кафеникав прах. Завъртя се и бързо се изправи, като само малко се олюляваше. По ръцете й се виждаха няколко кървави драскотини, но беше успяла да задържи меча си. Погледна въоръжените мъже от другата страна на масата и като хвана Сташек за рамото, избута го зад себе си и вдигна меча като преграда.

— Шшт, Мариша — каза тя, като я погали по бузката, за да я успокои; момиченцето се опитваше да се гушне в нея.

През цялото време едрият мъж само гледаше, но сега внезапно каза:

— Боже небесни, Саркан, та това е младият принц.

— Да, така ми се струва — отвърна Саркан.

Прозвуча някак примирено. Аз го зяпнах; още не вярвах, че наистина е там. Изглеждаше отслабнал в сравнение с последния път, когато го видях, а косата му беше почти толкова разчорлена, колкото и моята. По бузите и врата му имаше сажди, които бяха оставили фин слой навсякъде, така че линията на разхлабената му яка показваше разликата между чистата кожа и мръсната. Маншетите на ръкавите и робата му бяха почернели, а по целите му дрехи се виждаха следи от изгорено. Изглеждаше така, сякаш идваше право от горящия Лес; изведнъж се почудих дали някак си не съм го призовала със заклинанието си.

— Барон Владимир? — обади се въпросително Сташек, надничайки иззад гърба на Каша. Той издърпа предпазливо Мариша към себе си и погледна към Саркан. — Вие ли сте Змеят? — Детското му гласче звучеше треперливо и подозрително, сякаш човекът пред него не отговаряше на представите му. — Агнешка ни доведе тук, за да ни спаси — добави той още по-усъмнено.

— Разбира се.

Саркан погледна през прозореца. Марек и хората му вече слизаха по пътеката и не бяха сами. От прохода идеше цяла армия. Краката на войниците вдигаха облаци прах, позлатен от залеза, който се спускаше като мъгла към Олшанка.

— Е — каза ми той иронично, — определено ми доведе войници.