Изтръгнати от корен

Глава 20

Стражите пред „Чаровников“ ме познаха въпреки дрехите. Отвориха тежите дървени врати пред мен и после пак ги затвориха. Притиснах гръб в тях. Позлатата, ангелите над главата ми и безкрайните лавици с книги обикаляха по едната стена и се връщаха по другата, изчезваха в нишите и излизаха отново от тях. Имаше още няколко души, които работеха тук-там на писалищата — млади мъже и жени в роби, привели глави над ретортите и книгите. Не ми обърнаха никакво внимание; всички бяха заети със себе си.

„Чаровников“ не ме посрещаше приветливо. Това място беше по-студено от библиотеката на Змея и твърде безлично, но поне го разбирах. Все още нямах представа как ще спася Каша, но знаех, че имам по-голям шанс да открия отговора тук, отколкото в някоя бална зала.

Хванах най-близката стълбичка и я издърпах със скърцане до първата лавица. Запретнах полите си, качих се догоре и започнах да ровя. Този начин на търсене ми беше познат. Отивах в гората, не за да намеря нещо конкретно, а каквото има за намиране, оставяйки идеите сами да дойдат. Ако намерех купчина гъби, на другия ден щяхме да ядем супа от гъби; ако намерех плоски камъни в дупка на пътя, щяхме да ремонтираме къщата. Мислех си, че тук трябва да има поне няколко книги, които да ми заговорят като книгата на Яга; може би даже имаха и някоя нейна, скрита сред тези лъскави, позлатени томове.

Действах колкото можех по-бързо. Преглеждах най-прашните, най-рядко използваните книги. Прокарвах ръце по тях, четях заглавията на гърбовете им. Въпреки всичко вървеше бавно и мъчително. След като прехвърлих дванайсет широки етажерки от пода до тавана, с по трийсет реда всяка, започнах да се чудя дали ще открия нещо: всички книги ме оставяха със сухо, сковано усещане, нищо, което би ме приканило да продължа да търся.

Стана късно. Малцината други ученици си бяха отишли, магичните лампи едва тлееха с горещата си пепел, сякаш бяха заспали; само тази на моя рафт продължаваше да грее силно. Гърбът и глезените ми ме боляха. Бях стъпила неудобно на стълбата, запънала крак на едно от перилата, за да достигам и най-горните книги. Едва бях прехвърлила една четвърт от едната стена, при това възможно най-бързо, без да преглеждам подробно и една десета от книгите. Саркан би измърморил нещо недоволно.

— Какво търсиш?

Едва не паднах от стълбата върху главата на отец Бало, но успях да се хвана навреме, извъртайки болезнено крака си. Една част от етажерката свършваше на средата, а отдолу имаше врата към някаква тайна стая: оттам беше излязъл отецът. Носеше четири дебели книги, които може би искаше да върне обратно по местата им, и ме гледаше подозрително отдолу.

Вътрешно още треперех от изненадата и без да мисля, изтърсих:

— Търся Саркан.

Бало погледна неразбиращо лавиците, които преравях: да не би да мислех, че ще намеря Змея, притиснат между страниците на някоя книга? Но щом изрекох тези думи и на себе си, внезапно осъзнах, че тъкмо това правя. Търсех Саркан. Исках да ме погледне иззад купчината си книги и да ми се скара за хаоса, който създавах. Исках да разбера какво прави той, дали Лесът е нанесъл ответен удар. Исках да ми каже как да убедя краля да пусне Каша.

— Искам да говоря с него — казах. — Искам да го видя.

Вече знаех, че няма такова заклинание в книгата на Яга, а и Саркан никога не ми бе показвал нещо подобно.

— Отче, какво заклинание бихте използвали, ако искахте да разговаряте с някого в друга част на кралството?

Бало вече клатеше глава.

— Разговорите от разстояние са измислица от приказките, колкото и удобна да е тази идея за бардовете. — Звучеше така, сякаш четеше лекция. — Във Венеция са открили изкуството на влагането на заклинание за общуване между две огледала, направени от един и същи живак. Кралят има такова огледало, а другото се носи от пълководеца. Но дори те могат да разговарят само помежду си. Дядото на краля купи такива огледала в замяна на пет стъкленици с огнено сърце — добави той и аз неволно изписках, като чух цената: за толкова можеше да се купи и цяло кралство. — Магията може да задълбочи сетивата, да изостри зрението и слуха, да усили гласа или да го затвори в черупка, от която да се покаже по-късно. Но не може за един миг да пренесе образа ти през половината кралство или да донесе нечий глас до теб.

Слушах го неудовлетворено, макар за съжаление да звучеше прав: защо инак щеше Саркан да ползва пратеници и да пише писма, ако можеше просто да направи заклинание? Звучеше логично: също както можеше да използва заклинанието за транспортиране само на своя собствена територия, в долината, но не и да отскочи до столицата и обратно.

— Има ли тук други книги като на Яга, в които бих могла да погледна? — попитах аз, макар да знаех мнението на Бало за нея.

— Дете мое, тази библиотека е сърцето на магическото учение в Полния — отвърна той. — Книгите не са нахвърляни по лавиците според прищевките на някой колекционер или по усмотрението на случаен книгопродавец; не са тук, защото са ценни или позлатени за наслада на благородническото око. Всеки том тук е бил внимателно прегледан от поне двама магьосници в служба на короната, които са потвърдили достойнствата им и са изпитали поне три заклинания, и дори тогава трябва да притежава истинска сила, за да заслужи място тук. Самият аз съм посветил почти целия си живот на премахването на по-незначителните работи, на любопитните чудеса и закачки на миналото. Няма начин да намериш тук нещо подобно.

Аз го зяпнах: целия му живот! Несъмнено бе изхвърлил всичко, което аз бих могла да използвам. Хванах се за страничните пръчки на стълбата и се плъзнах надолу под неодобрителния поглед на присвитите му очи; предполагам, че по същия начин щеше да реагира, ако бе видял някой да се катери по дърво.

— Изгорихте ли ги? — попитах отчаяно.

Той потръпна, сякаш му бях предложила да го направи.

— Не е задължително една книга да бъде магична, за да бъде ценна — отвърна той. — Всъщност аз исках да ги преместя в сбирката на Университета за по-цялостен анализ, но Алоша настоя да ги държим тук, под ключ, което, не мога да отрека, е благоразумна мярка, тъй като подобни книги биха могли да привлекат най-недостойните елементи на нисшето общество. Понякога малко дарба е достатъчна уличният аптекар да стане опасен, ако в ръцете му попадне неподходяща книга. Мисля обаче, че архиварите в Университета, които са мъже с отлично образование, при съответните наставления и строг надзор, са натоварени да пазят по-незначителните…

— Къде са? — прекъснах го аз.

Стаичката, в която ме въведе отец Бало, беше претъпкана със стари, оръфани книги и нямаше дори малък процеп за въздух. Трябваше да оставя вратата открехната. Беше ми много по-приятно да се ровя в тези безредни купчини, без да се притеснявам дали ще ги върна в правилния ред, но повечето книги бяха също толкова безполезни, колкото онези в „Чаровников“. Отмятах множество сухи учебници по история на магията; сборници със сложни, но незначителни формули, поне половината от които биха отнели два пъти по-дълго време и биха създали пет пъти по-голяма бъркотия, отколкото ако човек свърши въпросното нещо на ръка; както и такива, които ми се струваха съвършено разумни книги със заклинания, но явно не отговаряха на строгите стандарти на отец Бало.

Имаше и по-чудати неща. Едно томче много приличаше на книга със заклинания, пълна със загадъчни думи и рисунки, схеми като тези в много от книгите на Змея и бележки, в които не намирах никакъв смисъл. След като изгубих цели десет минути, установих, че просто са откачени. Бяха написани от луд човек, който се е преструвал на магьосник — някой, на когото му се е искало да бъде магьосник. Изобщо не бяха истински заклинания, а напълно измислени. Имаше нещо безнадеждно тъжно в това. Избутах книгата в един тъмен ъгъл.

Най-после ръката ми попадна на малка, тънка черна книжка. Отвън приличаше на книгата на майка ми с празнични рецепти и веднага ми се стори топла и приветлива. Беше направена от евтина, пожълтяла и смачкана хартия, но пълна с малки, приятни заклинания, изписани със ситен почерк. Прелистих я, като неволно се усмихвах, а после погледнах вътрешната страна на корицата. Със същия дребен почерк пишеше: „Мария Олшанкина, 1267 година.“

Седях и я гледах, едновременно изненадана и не изненадана. Тази вещица беше живяла в моята долина преди повече от триста години, не много след заселването й: на големия камък в църквата на Олшанка — най-старата сграда в долината, беше гравирана годината 1214. Изведнъж се почудих къде ли е била родена Яга. Била е росийка. Дали е живяла в долината от другата страна на Леса, преди Полния да я превземе?

Знаех, че това няма да ми помогне. Книгата беше топло, мило присъствие в ръцете ми, но просто като приятел, който седи утешително с теб до огъня, но не може да промени нищо. В повечето големи села имаше народни вещици, които лекуваха някои болести и се справяха с главнята по нивите; предполагах, че Мария е била от тях. За миг я видях: едра, весела жена с червена престилка, която мете двора сред деца и пилета, а после влиза вътре да приготви отвара срещу кашлица за притеснен млад баща с болно бебе вкъщи; налива я в чашата му, докато го укорява, задето е прекосил цялото село гологлав. Имаше нещо кротко в нея — магията се беше събрала в езеро, не течеше като буен поток, отнасяш всички обичайни неща от живота й. Въздъхнах и все пак прибрах книжката в джоба си. Не исках да я оставям тук, захвърлена и забравена.

Намерих още две такива книги сред хилядите натрупани и ги прелистих; имаше някои полезни заклинания и добри съвети. Мястото не беше указано, но някак си знаех, че и те идват от моята долина. Едната беше написана от фермер, открил заклинание за струпване на облаци и призоваване на дъжд. На съответната страница беше нарисувал нива с облаци отгоре и познати, назъбени планини в далечината.

Най-отдолу имаше предупреждение: „Внимавайте, ако вече е сиво: призовете ли много облаци, ще дойдат и мълнии“. Докоснах кратката, простичка дума: „калмоз“, и разбрах, че мога да извикам гръмотевици и светкавици от небето. Потръпнах и оставих книгата настрани. Представих си как Соля ще поиска да ми помогне с такова заклинание.

В нито една от книгите не намерих това, което ми трябваше. Разчистих си място на пода и продължих, приведена над една книга, докато със свободната си ръка ровех в купчината за следващата. Без да гледам, пръстите ми напипаха твърдия ръб на релефна кожа. Дръпнах ръката си и неспокойно я отърсих.

Веднъж, като малка още нямах и дванайсет, докато обикалях из гората през зимата, намерих странен, голям бял чувал между корените на едно дърво, заровен под сухите листа. Боднах го няколко пъти с пръчката си, а после изтичах при баща си и го доведох, за да му го покажа. Той отсече най-близките дървета, за да не пламне всичко, а после изгори дървото с чувала. Когато разровихме пепелта с пръчка, намерихме свит скелет на някакво безформено същество; не приличаше на никое познато животно.

„Стой далеч от тази поляна, Нешке, чуваш ли?“, помня, че ме предупреди баща ми. „Сега всичко е наред“, отвърнах аз. Някак си бях разбрала. „Въпреки това“, отвърна той. Повече не говорихме за това. Даже не казахме на майка ми. Не искахме да мислим какво означава това фактът, че можеше да намеря зла магия, скрита между дърветата.

Ето че сега яркият спомен се върна: слабата, влажна миризма на гниещи листа, студеният ми дъх, излизащ на бели облаци, лъскавият скреж по върховете на клоните и кората, тежката тишина в гората. Бях отишла за друго, но някаква тревога ме бе притеглила към онази поляна. По същия начин се чувствах и сега. Но нали бях в „Чаровников“, в сърцето на кралския дворец? Как бе възможно Лесът да е тук?

Избърсах ръце в полата си, стегнах се и извадих книгата. Корицата беше покрита със сложни рисунки и релефи, изработени на ръка, с изпъкнала кожена амфисбена[4]. Всяка люспа беше оцветена в искрящо синьо, два рубина служеха за очи, а около нея имаше гора от зелени листа, сред които като плодове от клоните висяха златни букви, изписващи думата „Bestiare“.

Прелиствах страниците с палец и показалец, като внимавах да докосвам само ъгълчето им. Това беше странен бестиарий[5], изпъстрен с чудовища и химери. Някои дори не бяха истински. Бавно разгърнах още няколко страници, като само бегло поглеждах думите и картинките. Със страх осъзнах, че докато чета, усещам чудовищата като живи; че започвам да вярвам в тях, и то достатъчно дълго. Рязко затворих книгата, оставих я на пода и отстъпих встрани от нея. Задушната стая беше станала още по-спарена — като в най-тежките летни дни, когато въздухът става горещ и влажен под душащата тежест на неподвижните листа, които не пропускаха никакъв вятър.

Пак избърсах ръце в полата си, за да се избавя от мазното усещане за страниците по пръстите си. Гледах подозрително книгата. Имах чувството, че ако отместя очи, тя ще се превърне в нещо извратено и ще скочи със съскане и нокти върху лицето ми. Инстинктивно посегнах към огненото заклинание, за да я изгоря, но щом отворих уста, спрях — разбрах колко глупаво би било това: намирах се в стая, пълна със стари, сухи книги; самият въздух бе толкова сух, че имаше вкус на прах, а навън имаше огромна библиотека. В същото време бях сигурна, че не е безопасно да оставя книгата там, дори за секунда, а не можех да си представя отново да я докосна…

Вратата се отвори.

— Разбирам предпазливостта ти, Алоша — казваше подразнено Бало, — но не виждам какво лошо…

— Спрете! — извиках аз.

Двамата замръзнаха на тясната врата и се втренчиха в мен. Предполагам, че съм изглеждала нелепо: застанала посред стаята като звероукротител пред особено свиреп лъв, а на пода до мен спокойно лежи само една книга.

Бало ме изгледа учудено, после надникна към книгата.

— Какво, за бога…

Алоша обаче не чакаше; избута го внимателно настрани и извади дълга кама от колана си. Приклекна, протегна ръка и побутна книгата само с върха на острието. То грейна със сребърно сияние по цялата си дължина, а където докосна книгата, светлината доби зеленикавия цвят на покварата. Алоша отдръпна камата си.

— Как я намери?

— Беше в купчината. Опита се да ме хване. Имах чувството, че е… Лесът.

— Как е възможно… — започна Бало, но Алоша вече беше изчезнала. След секунда се върна с тежка метална ръкавица. Взе книгата само с два пръста и даде знак с глава. Последвахме я в основната част на библиотеката, където лампите светваха една по една над главите ни, докато минавахме. Алоша разчисти купчината от едно от големите каменни писалища и сложи книгата върху него.

— Как ти е убягнала тази гадост? — попита тя Бало, който надничаше през рамото й, разтревожен и намръщен.

— Надали изобщо съм я отворил — оправда се немощно той.

— Нямаше защо: от пръв поглед се виждаше, че не е сериозен текст, и прецених, че няма място в библиотеката ни. Помня, че по този повод разменихме доста силни думи с бедния Георг: той настояваше да я оставим, въпреки че в нея нямаше и най-малък признак за магия.

— Георг ли? — повтори мрачно Алоша. — Това не е ли било непосредствено преди изчезването му?

Бало замълча и кимна.

— Ако бях продължила — обадих се аз, — щеше ли…да направи едно от тези неща?

— Предполагам, че щеше да превърне теб в такова — гласеше ужасяващият отговор на Алоша. — Преди пет години един ученик изчезна, а в същия ден от каналите изпълзя хидра и нападна замъка. Помислихме, че тя го е изяла. По-добре да свалим главата на горкия Георг от стената в парадната зала.

— Но как изобщо се е озовала тук? — попитах аз, като гледах книгата с шарените, светло и тъмнозелени листа и двуглавата змия, която ни намигаше с червените си очи.

— О… — Бало се поколеба, после отиде до един рафт с големи инвентарни книги, които стигаха почти до кръста му. Измърмори някакво малко, прашно заклинание и прокара пръсти по тях. Една страница в далечния край заблестя. Той извади с пъшкане тежката книга и я донесе на масата, като по навик разсеяно я придържаше отдолу. Отвори я на осветената страница, на която грееше един определен ред. — Бестиарий, старателно украсен, с неизвестен произход — зачете той. — Подарък от двора на… на Росия. — Гласът му секна. Той гледаше датата под изцапания си с мастило показалец. — Преди двайсет години. Това е една от половин дузина книги, които са ни били дарени по същото време. Трябва да са били донесени от принц Василий.

Злата книга лежеше по средата на масата. Ние стояхме мълчаливо до нея. Преди двайсет години росийският принц Василий беше дошъл в Кралия, а три седмици по-късно си беше заминал посред нощ заедно с кралица Хана. Бяха минали прекалено близо до края на Леса, за да се измъкнат от преследвачите. Това беше историята. Само че може би бяха заловени много по-рано. Може би някой нещастен писар или книговезец беше скитал близо до Леса и беше събрал листа за хартия или приготвил мастило от соковете на дъбовете, за да впише покварата във всяка дума, да направи капан, който ще проникне даже в кралския дворец.

— Можем ли да я изгорим тук? — попитах аз.

— Какво? — подскочи възмутено Бало като на пружина. Стори ми се, че инстинктивно не можеше да понесе мисълта да изгори книга, в което нямаше нищо лошо, стига да не ставаше дума за тази.

— Бало — каза Алоша и по изражението й виждах, че изпитва същото като мен.

— Ще се опитам да я пречистя, за да можем да я разгледаме безопасно — каза отецът. — Ако не стане, тогава, разбира се, ще се наложи да помислим за по-груби начини да се избавим от нея.

— Това не е нещо, което трябва да държим тук, било то и пречистено — възрази мрачно магьосницата. — Трябва да я занесем в ковачницата. Ще запаля бял огън и ще я оставим вътре, докато не стане на пепел.

— В никой случай не можем да я изгорим веднага — отвърна той. — Тя е доказателство, свързано с кралицата, и кралят трябва да знае за нея.

Доказателство, както твърде късно осъзнах, за поквара: ако кралицата е докоснала тази книга, ако тя я е завела в Леса, значи е била заразена още преди това. Ако бъдеше представена на процеса… Погледнах разочаровано Алоша и Бало. Те не бяха дошли да ми помогнат. Бяха дошли да ми попречат да открия нещо полезно.

Алоша въздъхна.

— Аз не съм ти враг, макар да искаш да ме мислиш за такава.

— Вие искате да ги убият! Кралицата, Каша…

— Аз искам да запазя сигурността на кралството — каза Алоша. — Вие с Марек мислите само за собствените си грижи. Проблемът е, че сте твърде млади за силата, която имате. Не сте губили хора. Когато видите да минава цял век, ще добиете повече разум.

Канех се да възразя срещу това обвинение, но последните й думи ме накараха да замълча. Гледах я ужасено. Може да беше глупаво от моя страна, но до този момент не ми бе хрумнало, че и аз ще живея като Саркан, като нея — сто години, двеста… кога изобщо умираха вещиците? Нямаше да остарея, щях да си остана все същата, докато хората около мен вехнат и окапват като крайните листа на бръшлян.

— Не искам повече разум! — казах на глас, нарушавайки тишината в стаята. — Не и ако разум означава да спра да обичам. Какво друго си заслужава, ако не хората?

Яростно заблъсках глава: може би имаше някакъв начин да дам част от този живот на семейството си, на Каша — ако те пожелаеха да го вземат. Та кой би желал такова нещо, на цената да изпадне от света, да напусне живота?

— Много се разстройваш, скъпо дете — каза Бало с отмалял глас и жест, който целеше да ме успокои.

Вгледах се в него, в тънките бръчици покрай очите му и в тях видях всичките дни, които бе прекарал сред прашните книги, без да обича нищо друго; видях и двамата с Алоша, която говореше с еднаква лекота за горенето на хора и книги. Спомних си Саркан, който взима момичета от селото, и студенината му, когато за първи път влязох в кулата, сякаш беше забравил да мисли и чувства като обикновен човек.

— Народът също са хора — каза Алоша. — Повече хора от малкото, които ти обичаш. А Лесът заплашва всички.

— Откакто се помня, живея на десет версти от Леса — отвърнах аз. — Няма нужда да ми обяснявате какво е. Ако не исках да спра Леса, щях отдавна да съм взела Каша и да съм избягала с нея, вместо да позволя да я местите като пионка, сякаш няма никакво значение!

Бало започна да мърмори нещо, но Алоша само се намръщи.

— И въпреки това говориш за правото на живот на заразените, сякаш не знаеш за какво става дума. Лесът не е просто бърлога на злото, дебнещо хората, които са имали глупостта да пристъпят в него, и ако ги измъкнеш оттам, всичко ще бъде наред. Ние не сме първият народ, който се сблъсква с неговата сила.

— Имате предвид хората от кулата — казах бавно аз, мислейки си за погребания крал.

— Видяла си гробницата, нали? И магията, която я е създала и, която сега е изгубена за нас? Това би трябвало да бъде достатъчно предупреждение, за да бъдеш по-предпазлива. Тези хора не са били нито слаби, нито неподготвени. Лесът обаче е сринал кулата им, вълци и лесници са ги заловили, дървета са задушили долината. Един-двама от по-слабите им магьосници са избягали на север и са взели няколко книги и истории със себе си. А другите? — Тя махна с ръка към книгата. — Превърнали са се в кошмари, в зверове, преследващи собствените си братя. Това е всичко, което Лесът е оставил от тях. На това място има нещо по-лошо от чудовища: нещо, което създава чудовища.

— Знам го по-добре от вас! — Ръцете още ме сърбяха, а книгата лежеше злокобно на масата. Не можех да спра да мисля за онова тежко, чудовищно присъствие, което ме гледаше от очите на Каша, от лицето на Йежи: чувството, че някой те гони под короните на дърветата.

— Наистина ли? — попита Алоша. — Отговори ми — ако кажа да изтръгнем от корените им всички хора в твоята долина, да ги преместим някъде в кралството и да оставим другото на Леса; да ги спасим и да се откажем от всичко останало, ще се съгласиш ли? — Гледах я, без да кажа нищо. — Защо още не сте се махнали? Защо продължавате да живеете там, в тази сянка? В Полния има места, които не са преследвани от злото.

Опитах се да намеря отговор, какъвто всъщност нямах. Тази идея просто ми беше чужда. Каша беше мислила за това, защото й се беше наложило; аз обаче не бях. Обичах Дверник, дълбоките тихи гори край дома ми, дългата, искряща Спиндъл под слънцето. Обичах планинските върхове наоколо, които ни заслоняваха като стена. В селото ни, в долината ни се чувстваше дълбок покой и не беше само заради леката ръка на Змея върху юздите. Това беше домът ни.

— Дом, в който обезобразени същества могат да излязат през нощта от гората и да откраднат децата ви — възрази Алоша. — Още преди Лесът отново да се въздигне, тази долина беше обхваната от поквара. Старите истории от Жълтите блата разказват за десници от другата страна на планинските проходи, още преди да прекосим планините и да започнем да сечем дърветата. Но хората продължаваха да се стремят към тази долина, да се заселват там и да се опитват да живеят в нея.

— Да не мислите, че всички сме заразени? — ужасих се аз. Може би тя беше готова да изгори цялата долина заедно с хората вътре, стига да й се получеше възможност.

— Не заразени. Примамени. Кажи ми, къде отива реката?

— Спиндъл ли?

— Да. Реките се вливат в морета, езера или блата, не в гори. А тази къде отива? Всяка година се пълни от снеговете на хиляда планини. Тя не потъва току-тъй в земята. Мисли — добави жлъчно тя, — вместо сляпо да искаш. Дълбоко във вашата долина има някаква сила, нещо особено, различно от смъртната магия, което привлича хората там и им дава корени. И не само на хората. Каквото и да е това, което живее в Леса и разнася покварата, то се е заселило там и пие от тази сила като от чаша. Убило е хората от кулата, а после е заспало за хиляда години, защото никой не е бил толкова глупав, че да го обезпокои. После дойдохме ние заедно с армиите, брадвите и магията си и си мислим, че този път можем да победим. — Тя поклати глава. — Достатъчно лошо е, че изобщо отидохме там. Още по-лошо бе, че продължихме да упорстваме, да сечем дървета и отново не разбудихме Леса. Кой знае къде ще свърши всичко? Зарадвах се, когато Саркан отиде там, за да го възпира, но сега той се държи като глупак.

— Саркан не е глупак — сопнах се аз, — аз също.

Бях гневна, но и уплашена; думите й ми звучаха вярно. Усещах липсата на дома си болезнено, като глад и празнота в себе си. Липсваше ми всеки ден, откакто бяхме напуснали долината на път за планините. Корени… да. Те стигаха толкова дълбоко в сърцето ми, колкото би могла да проникне една поквара. Замислих се за Мария Олшанкина, за Яга — моите сестри в странната магия, която никой друг като че ли не проумяваше; и изведнъж разбрах защо Змеят взима момичета от долината. Знаех защо ги отвежда, а те след десет години си тръгват.

Ние принадлежахме на тази долина. Раждахме се в нея в семейства, които са пуснали толкова дълбоки корени, че не я напускат, дори когато знаят, че дъщеря им може да бъде отведена. Израствахме в долината и пиехме от силата, която хранеше и Леса. Спомних си картината — онази странна картина в стаята ми, на която се виждаше сребристата Спиндъл и всичките, й притоци, и особената й притегателна сила, която ме накара инстинктивно да я покрия. Ние бяхме канал. Той ни използваше, за да стигне до силата на долината, и държеше момичетата в кулата си, докато корените им не пресъхнат и каналът не се затвори. А след това те вече не изпитваха силната връзка с долината. Можеха да я напуснат и го правеха — махаха се от Леса, както би сторил всеки разумен човек.

Копнеех да говоря със Саркан повече от всякога; да му крещя, да го разтърся за кльощавите рамена. Вместо това закрещях на Алоша:

— Може би не е трябвало да влизаме, но вече е късно. Лесът няма да ни пусне да си тръгнем, дори да можехме. Той не иска да ни прогони, иска да ни погълне. Иска да погълне всичко, така че повече никой да не се върне там. Трябва да го спрем, не да бягаме.

— Лесът не може да бъде победен, само защото на някого му се иска.

— Това не е причина да не опитваме, когато имаме шанс! Вече унищожихме три дървета-сърца с помощта на Призоваването и пречистващото заклинание; можем и още. Само кралят да ни даде достатъчно войници и двамата със Саркан можем да започнем да опожаряваме…

— За какво говориш, дете? — изумено се обади Бало. — Да нямаш предвид Призоваването на Луг? Никой не е правил това заклинание от петдесет години…

— Добре — каза Алоша, взирайки се в мен изпод тъмните си вежди. — Разкажи ми как точно унищожавате тези дървета, но от самото начало. Не биваше да разчитаме на Соля, че ще ни предаде всичко, както трябва.

Запъвайки се, им разказах за първия път, когато направихме Призоваването — за дългата, ярка светлина, достигнала до Каша, за Леса, който се пресягаше към нея и се опитваше да я задържи, за последните ужасяващи моменти, в които пръстите на Каша ме стискаха за гърлото, а после започнаха един по един да ме пускат, за страха, че ще трябва да я убия, за да я спася. Разказах им и за Йежи, и за странния вътрешен Лес, където двама се бяха скитали изгубени и който магията ни беше показала.

Бало през цялото време гледаше смутено; не знаеше дали да се съпротивлява или неохотно да ми повярва, и само от време на време немощно продумваше: „Но аз никога не съм чувал…“ и „Не е известно Призоваването да може…“, но замлъкваше пред нетърпеливите жестове на Алоша да пази тишина.

— Е — каза тя, когато свърших, — признавам, че двамата със Саркан сте постигнали нещо. Не сте пълни глупаци. — Тя все още държеше камата в ръка и почука с върха й по каменния ръб на масата. Чу се звук като от малка камбана. — Това не означава, че си е заслужавало да спасите кралицата. След двайсет години скитане из сенките, които сте видели, какво очаквахте да е останало от нея?

— Нищо. Саркан нищо не очакваше. Но аз трябваше да…

— Защото Марек те заплаши, че иначе ще убие приятелката ти — довърши тя вместо мен. — Проклет да бъде.

Не се чувствах длъжна на Марек за каквото и да било, но не се стърпях и искрено възразих:

— Ако беше моята майка, и аз щях да бъда готова на всичко.

— И щеше да се държиш като дете, не като принц. И той, и Соля. — Тя се обърна към Бало. — Трябваше да се досетим, още когато предложиха да отидат за момичето, което Саркан е извел от Леса. — После пак ме изгледа мрачно. — Аз бях твърде заета да се тревожа, че Лесът най-после се е добрал до Саркан. Исках само да я убием бързо и да доведем Саркан тук, за да го държим под око. И все още не съм убедена, че така няма да бъде най-добре.

— Каша не е заразена! Нито пък кралицата.

— Това не означава, че не могат да бъдат привлечени да служат на Леса.

— Не можете да ги убиете, само защото може да се случи нещо страшно, за което дори няма да са виновни!

— Не мога да не се съглася с нея, Алоша — обади се Бало. — След като реликвите доказаха, че са чисти…

— Естествено, че можем, ако това ще спаси кралството от Леса — прекъсна ни безмилостно Алоша. — Това не означава, че искам да го направим, а още по-малко — добави тя към мен, — да те подтикна да направиш нещо глупаво. Започвам да разбирам защо Саркан ти дава толкова свобода.

Тя почука отново с острието по масата и с внезапна решителност произнесе:

— Гидна.

Премигнах срещу нея. Чувала бях за Гидна, разбира се: пристанищен град на брега на океана, далеч на север, от който си доставяхме китова мас и зелено вълнено сукно; оттам беше и съпругата на кронпринца.

— Достатъчно далеч е от Леса, а океанът е неподатлив на покварата — продължи тя. — Ако кралят прати и двете там, може и да се получи. Графът има една вещица, Бялата чучулига. Заключете ги под неин надзор и след десет години — или ако успеем да изгорим целия дяволски Лес — ще може да престанем да се тревожим толкова.

Бало вече кимаше. Но… десет години! Искаше ми се да изкрещя, да се противопоставя. Отново ми отнемаха Каша. Само стогодишен човек можеше с такава лекота да захвърли десет години. Но се поколебах. Алоша не беше глупава и виждах, че е права да бъде предпазлива. Погледнах заразената книга на масата. Лесът залагаше капан след капан. Беше пратил химера в Жълтите блата и бели вълци в Дверник, само и само да хване Змея. Беше заловил Каша, за да ме накара да вляза. А когато намерих начин да я отскубна от хватката му, се опита чрез нея да зарази и двама ни със Змея; когато и това не се получи, я остави да живее, за да ни примами отново в лапите си. Бяхме се измъкнали и от този капан, но ако имаше и друг? Ако Лесът успееше отново да превърне победата ни в поражение?

Не знаех какво да сторя. Ако се съгласях, ако послушах Алоша, щеше ли и кралят да се вслуша в нея? Ако пишех на Саркан и той ми отговореше, за да знам дали е съгласен? Прехапах устни. Тя повдигна хладно вежда в очакване на отговор. В следващия миг отмести поглед: вратите на „Чаровников“ се бяха отворили. На прага стоеше Соколът със снежно-бели, искрящи одежди; бяла фигура в тъмния правоъгълник на вратата. Той огледа трима ни с присвити очи, после надяна една от изкуствените си усмивки.

— Виждам, че сте заети — каза той небрежно, — но междувременно събитията си текат. Може би ще благоволите да дойдете на процеса?