Кафенето на лунатиците

Глава 11

Маркус зае място на платформата. Алфред застана зад него като добър телохранител.

— Присъединете се към нас, госпожице Блейк. Срещата може да се окаже дълга за правостоящ човек.

Не исках да сядам с Алфред зад гърба ми, така че се настаних на последния стол. Празното място помежду ни създаваше усещане за необщителност, но пък бях извън обсега на Алфред. Безопасността пред добрите обноски.

Рейна седеше от дясната страна на Маркус с ръка на коляното му. Той седеше по същия начин, по който вършеше всичко — твърдо. Поза, която щеше да направи леля ми Мати горда. Но не премести ръката на Рейна. Даже сложи дланта си върху нейната. Любов? Солидарност? Не ми правеха впечатление на особено съвместима двойка.

През вратата влезе някаква жена. Имаше късо подстригана руса коса, оформена в прическа с помощта на гел. Бизнес костюмът й бе червен с розови полутонове, подобно на листенце от роза. Бялата й блуза имаше една от онези връзчици, които придаваха на костюма женствен вид и същевременно го караха да изглежда леко глупав.

— Кристин, хубаво е, че дойде — каза Маркус.

Жената кимна и зае мястото в края на оформената като подкова маса, най-близо до сцената.

— Имах ли избор? Даде ли избор на някого от нас? — попита го тя.

— Нужно е да сме единни по този въпрос, Кристин.

— Докато ти си начело, нали?

Маркус започна да отговаря, но тълпата се увеличи. През вратата влизаха хора, някои сами, а други на групи по двама и трима. Той остави въпроса недовършен. Можеха да спорят по-късно и бях готова да се обзаложа, че ще го направят. Оплакването на жената звучеше, сякаш не е от вчера.

Разпознах един от новодошлите, Рафаел, кралят на плъховете. Беше висок, тъмен и красив с късо подстриганата си черна коса, силно изразените мексикански черти и арогантно изражение. Щеше да изглежда суров колкото Маркус, ако не бяха устните. Бяха меки и чувствени и разваляха част от ефекта.

Рафаел ми кимна. Отвърнах му по същия начин. С него имаше двама плъхолаци в човешка форма. Не разпознах никой от тях.

Когато Маркус се изправи и тръгна към подиума, в стаята имаше около дузина превръщачи.

— Приятели, поканих ви тази вечер, за да се срещнете с Анита Блейк. Вампирите я наричат Екзекуторката. Вярвам, че може да ни помогне.

— С какво може да ни помогне един ловец на вампири? — Въпросът дойде от висок мъж, който стоеше сам, със столове от двете страни, които му служеха като стени.

Имаше къса бяла коса, подстригана по странен начин, наподобяващ прическите на Мия Фароу от шестдесетте години, но малко по-мек. Беше облечен с бяла риза с дълги ръкави, светлорозова вратовръзка, бяло спортно сако и кремави панталони. Изглеждаше като Шегаджията, само че с пари. Имаше защо.

— Не ни е нужна помощта на човек. — Коментарът беше от мъж, който седеше до друг мъж.

Косата му бе подстригана до яката и толкова къдрава, че изглеждаше сякаш е козина или може би… Не. Гъсти вежди засенчваха тъмните му очи, а чертите му бяха тежки и чувствени. Устните на краля на плъховете може и да изглеждаха подходящи за целуване, но този мъж изглеждаше създаден за порочни дела, извършвани по разни потайни кътчета.

Облеклото пасваше на лицето му. Ботушите, които беше кръстосал върху масата, бяха от мека кадифена кожа. Панталоните му — от черна блестяща кожа. Ризата, с която беше почти облечен, нямаше ръкави и оставяше по-голямата част от мускулестото му тяло разголена. Дясната му ръка беше покрита от лакътя до пръстите с кожени ленти. От ставите на пръстите излизаха шипове. Космите по гърдите му бяха тъмни и къдрави като косата. До него на масата беше захвърлен черен каубойски шлифер.

Жената от дясната му страна потърка буза в рамото му, сякаш беше котка, която маркира територията си. Дълга тъмна коса се спускаше на вълни по раменете й. Това, което успях да видя от облеклото й, изглеждаше прилепнало, черно и основно от кожа.

— Тук всички сме хора, Габриел — отговори му Маркус.

Габриел издаде груб звук.

— Вярвай в каквото искаш, Маркус. Но знаем какво сме ние и какво не е тя — посочи ме той с бронирания си юмрук.

Не изглеждаше като особено приятелски жест.

Рафаел се изправи. Това спря спора. Имаше нещо в начина, по който стоеше пред нас, облечен в обикновените си ежедневни дрехи, което те караше да го гледаш, сякаш носи корона. Осанката му вдъхваше респект повече, отколкото тонове черна кожа. Маркус изръмжа ниско. Твърде много крале в една стая.

— От името на Анита Блейк ли говори Маркус, така, както говори от името на вълците?

— Да — отвърна Маркус. — Говоря от името на госпожица Блейк.

Изправих се.

— Не знам какво става, но мога да говоря от свое име.

Маркус се обърна като малък рус буреносен облак.

— Аз съм водачът на глутницата. Аз съм законът.

Алфред тръгна към мен, а мускулите по големите му ръце се изпънаха.

— Успокой се, косматко. Ти не си ми водач и аз не съм член на глутницата.

Алфред се приближи дебнешком. Скочих от сцената. Имах пистолет, но вероятно щеше да ми потрябва за по-късно. Ако го извадех сега, можеше да не е на разположение, когато ми беше нужен. Той скочи от сцената, сякаш на нея имаше трамплин, от който да се засили. Паднах на земята и се претърколих. Почувствах как въздухът се раздвижи при преминаването му. Озовах се с гръб към сцената. Посегнах за оръжието и той ме връхлетя. Беше по-бърз от куршум, по-бърз от всичко, което бях виждала.

Ръката му сграбчи гърлото ми и стисна. Устните му се разтегнаха назад, разкривайки зъбите, и издаде ниско ръмжене подобно на ротвайлер.

Държах файърстара, но първо трябваше да го вдигна, да го насоча и да дръпна спусъка. Никога нямаше да успея. Много преди това щеше да ми е разкъсал гърлото.

Изправи ме на крака, като ме държеше за гърлото. Пръстите му стиснаха, колкото да ми позволят да почувствам силата на ръцете му. Всичко, което трябваше да направи, бе да стисне юмрук и предната част на гръкляна ми щеше да бъде откъсната. Оставих ръката си върху пистолета. Щях да се държа за него като умра.

— Нима битките ти вече се водят от Алфред? — Беше Кристин с блузата с връзки. — Водачите на глутница трябва лично да се бият с всички, поставящи под съмнение господството им, или да се откажат от позицията си. Това е един от собствените ти закони.

— Не ми цитирай собствените ми закони, жено.

— Тя постави под съмнение твоята власт над нея, а не тази на Алфред. Ако я убие, той ли ще е новият водач на глутницата? — В гласа й имаше лек присмех.

— Пусни я, Алфред.

Очите на Алфред се стрелнаха към Маркус, а след това обратно към мен. Пръстите му се стегнаха, забивайки се по-дълбоко, и ме вдигнаха на пръсти.

— Казах да я пуснеш!

Пусна ме. Залитнах обратно към сцената и с едно движение се прицелих с файърстара. Не беше особено елегантно, но пистолетът бе изваден и насочен към Алфред. Ако отново ме пробваше, щях да го убия и да се наслаждавам на действието.

— Мислех, че я провери за оръжие — каза Маркус.

— Проверих я. — Алфред отстъпваше, държейки ръце пред себе си, сякаш, за да се предпази от удар.

Придвижих се бързо покрай сцената, така че да държа Маркус под око. Мярнах Рейна, която все още седеше на мястото си и изглеждаше развеселена.

Отстъпих от всички, стараейки се да поставя зад себе си стена. Ако Маркус беше по-бърз от Алфред, се нуждаех от разстояние, например стотина километра, но трябваше да се задоволя и с далечната стена.

— Накарай го да я обезоръжи — обади се Рейна. Стоеше с кръстосани крака, ръцете й бяха на коленете, усмихваше се. — Беше недоглеждане на Алфред. Нека го поправи.

Маркус кимна. Алфред отново обърна очи към мен.

Подпрях се по-стабилно на стената, сякаш, ако натиснех достатъчно силно, щях да направя врата в нея. Алфред започна да се придвижва към мен, бавно, като маниак от някой филм. Насочих пистолета към гърдите му.

— Ще го убия.

— Малките ти куршуми не могат да ме наранят — обади се Алфред.

— Покрити със сребро защитни куршуми „Глейзър“ — уточних аз. — Ще пробият в гърдите ти достатъчно голяма дупка, че да промуша юмрук.

Той се поколеба.

— Мога да оздравея от всичко, включително и от сребро.

— Не и ако изстрелът е смъртоносен. Улучвам сърцето ти и си мъртъв.

Погледна обратно към Маркус. Лицето на водача беше изкривено от гняв.

— Ти й позволи да вкара оръжие.

— Ако те е страх от оръжието, Маркус, сам й го вземи — обади се отново Кристин.

Този път не бях сигурна, че ми помага.

— Не ви мислим злото, госпожице Блейк. Но обещах на останалите, че няма да внасяте оръжие. Дадох им думата си. Ако предадете пистолета си на Алфред, това може да приключи.

— Няма начин.

— Противопоставяте ми се, госпожице Блейк. Не мога да позволя на никого да оспорва властта ми. — Беше застанал в края на сцената, възможно най-близо до мен.

Беше по-близо от Алфред. Не бях сигурна дали това е подобрение на ситуацията.

— Пристъпиш ли от сцената, ще стрелям.

— Алфред. — Отново произнесе само името, но то бе достатъчно.

Алфред застана до него с очи, вперени в лицето му.

— Господарю?

— Вземи й го, Алфред. Не може да ни се противопоставя.

— Ще причиниш смъртта му, Маркус.

— Не мисля така.

Алфред направи стъпка напред, заставайки пред Маркус. Изражението му бе неутрално, а очите — неразгадаеми.

— Тъпо е да умреш заради подобно нещо, Алфи.

— Той заповядва, аз се подчинявам. Така стоят нещата.

— Не го прави.

Алфред направи крачка напред.

Бавно си поех дъх, за да се успокоя. Чувствах всички останали, но очите ми бяха вперени само в Алфред. В едно петно в центъра на гърдите му.

— Не блъфирам.

Почувствах как се стегна и знаех, че ще го направи. Беше сигурен, че може да се придвижи по-бързо, отколкото аз бях способна да натисна спусъка. Нищо не беше толкова бързо. Надявах се.

Хвърли се напред със същото движение, което беше използвал по-рано. Паднах на коляно, прицелвайки се в движение. Куршумът го удари насред скока. Сгърчи се и се строполи на пода.

Изстрелът отекна в тишината. Изправих се на крака. Пистолетът ми все още бе насочен в него. Пристъпих напред. Той не помръдна. Ако дишаше, не можех да го забележа. Коленичих, докато пистолетът не опря в гръбнака му. Никакво движение. Попипах врата му за пулс. Нищо. С лявата си ръка извадих браунинга от колана му. Държах файърстара насочен към всички останали. Не бях толкова добра с лявата ръка, а не исках да губя време да сменям ръцете.

Маркус слезе от сцената.

— Недей — казах му аз.

Замръзна и ме зяпна. Изглеждаше шокиран, сякаш не бе вярвал, че ще го направя.

Рафаел се приближи през масите.

— Мога ли да го погледна?

— Разбира се. — Но въпреки това отстъпих. На теория бях извън обсег.

Рафаел го обърна. На пода се беше образувала локва кръв от дупката в гърдите му. Яркочервени ручейчета се стичаха надолу по устните му и се просмукваха в брадата му. В крайна сметка не беше по-бърз от куршум.

Маркус ме изгледа над тялото. Очаквах гняв, но единственото, което видях, беше болка. Той тъгуваше за смъртта на Алфред. Може аз да бях дръпнала спусъка, но той беше накарал Алфред да действа. Той го знаеше, знаех го и аз. Всички го знаехме.

— Не беше нужно да го убиваш — каза Маркус тихо.

— Ти не ми остави избор.

Той погледна надолу към тялото на Алфред, а след това обратно към мен.

— Да, предполагам, че не ти оставих. Убихме го заедно, ти и аз.

— Справка за в бъдеще, така че никога да няма други неразбирателства между нас, Маркус. Аз никога не блъфирам.

— Така каза.

— Но ти не ми повярва.

Той гледаше как кръвта се разпростира по пода.

— Сега ти вярвам.