Кафенето на лунатиците

Глава 21

Крачех сама по тротоара в университетското градче към колата си. Вървях от едно езерце светлина към следващото. Дъхът ми излизаше като мъгла на светлината на уличните лампи. Беше свободната ми вечер, затова бях облечена изцяло в черно. Бърт не ми позволяваше да нося черно на работа. Твърдеше, че създава погрешно впечатление — твърде сурово — свързвано със злата магия. Ако се беше постарал да направи някакво проучване, щеше да разбере, че червеното, бялото и една камара други цветове също се използват в злите ритуали. Зависеше от религията. Беше много англосаксонско от негова страна да забрани само черното.

Черни дънки, черни въздушни найкове със синьо лого, черен пуловер и черен тренчкот. Даже пистолетите и кобурите ми бяха черни. Тази вечер просто бях изцяло едноцветна. Носех и сребро, но беше скрито под пуловера; кръст и по един нож на всяка предмишница. Отивах в „Кафенето на лунатиците“. Щях да се опитам да убедя Маркус да ми позволи да споделя информация с полицията. Липсващите ликантропи, даже онези като Пеги Смиц, които не искаха тайната им да бъде разкрита, вече бяха отвъд негативната публичност. Бяха мъртви. Трябваше да са. Няма начин да задържиш осем превръщачи против волята им за толкова дълъг период. Не и живи.

Нямаше да пострадат, ако съобщим на полицията, а имаше шанс да се предотврати изчезването и на други. Трябваше да разговарям с хората, които последни бяха виждали изчезналите. Защо никой от тях не се бе съпротивлявал? Това трябваше да е следа. Рони беше по-добра в тези неща от мен. Може би имаше възможност утре двете с нея да излезем да разследваме.

Щеше ли Ричард да е там? Ако да, какво се очакваше да му кажа? Мисълта ме накара да спра. Стоях в студа, хваната като в капан между две улични лампи. Не бях готова да виждам Ричард отново. Но имахме мъртвец, а може би и повече от един. Не можех да се крия само защото не искам да го срещам. Щеше да си е чиста проба проява на малодушие.

В интерес на истината, по-скоро бих се изправила срещу стадо вампири, отколкото пред един кандидат-годеник.

Вятърът изсвири зад гърба ми, сякаш зад мен се движеше виелица. Косата ми се развя около лицето. Дърветата обаче бяха ледено неподвижни, нямаше вятър. Завъртях се рязко с браунинга в ръка. Нещо ме удари по гърба и ме запрати на тротоара. Опитах се да се предпазя, като омекотя удара в асфалта с ръце. Вцепениха се и изтръпнаха. Не ги усещах. Главата ми политна надолу.

Има един момент след наистина добър удар по главата, в който не можете да реагирате. Замръзнал в пространството момент, когато се чудите дали някога отново ще можете да се движите.

Някой беше седнал на гърба ми. Ръцете му рязко дръпнаха палтото ми наляво. Чух късането на тъканта. Чувствителността започваше да се връща в ръцете ми. Бях загубила браунинга. Опитах се да се превъртя на една страна и да извадя файърстара. Нечия ръка отново удари главата ми в тротоара. Пред очите ми избухнаха светлини. Притъмня ми, а когато отново можех да виждам, мярнах лицето на Гретхен, наведено над мен.

В ръката си държеше сноп от косата ми, болезнено опънат на една страна. Парче от пуловера ми бе откъснато от рамото. Устата на Гретхен бе широко разтворена, а зъбите й проблясваха в мрака. Изкрещях. Файърстарът бе заклещен под тялото ми. Посегнах към един от ножовете, но беше под ръкава на палтото и ръкава на пуловера. Нямаше да успея да го извадя навреме.

Чу се пронизителен крясък, но не от мен. На края на тротоара стоеше жена и пищеше. Гретхен вдигна глава и изсъска. Мъжът, който придружаваше жената, я хвана за раменете и я изблъска настрани. Побягнаха. Мъдро.

Забих ножа в гърлото й. Не беше смъртоносен удар и го знаех, но се надявах, че ще се отдръпне. Че ще ми даде възможност да докопам пистолета. Не го направи. Забих ножа до дръжката, по ръката ми потече кръв и изцапа лицето ми. Тя се стрелна надолу към гърлото ми. Ножът не беше свършил работа. Все още бях затиснала пистолета. Разполагах с цяла вечност да съзерцавам как устата й се спуска над мен, да знам, че ми предстои да умра.

Нещо тъмно се удари в нея и я отхвърли настрани. Останах задъхана и премигваща върху тротоара. Файърстарът бе в ръката ми. Не помнех да съм го вадила. Практика, практика, практика.

Върху Гретхен имаше плъхолак. Тъмната му муцуна се стрелна надолу, оголила проблясващи зъби. Тя го сграбчи за муцуната, удържайки щракащите зъби далече от гърлото си. Една покрита с козина лапа разсече бледото й лице. Рукна кръв. Гретхен изкрещя и го удари в стомаха с една ръка. Това го повдигна във въздуха достатъчно, за да сложи краката си под него. Повдигна ги и го запрати настрани. Плъхолакът се преметна като хвърлена топка.

Гретхен се озова на крака като с магия. Наведох цевта на оръжието, като все още лежах на земята, но тя бе изчезнала в храстите след плъхолака. Бях пропуснала шанса си.

От мрака се разнесе ръмжене и звук от чупене на клони. Трябваше да е Луи. Не познавах толкова много плъхолаци, които биха ми се притекли на помощ.

Изправих се и светът се завъртя. Залитнах и ми отне цялата воля да се задържа на крака. За пръв път се зачудих колко ли лошо съм ранена. Знаех, че съм поожулена, защото можех да почувствам острата болка, характерна за смъкването на първия слой кожа. Вдигнах ръка към главата си и я свалих покрита с кръв. Част от нея бе моя.

Опитах се да направя още една стъпка и успях. Може би просто се бях опитала да се изправя твърде бързо. Надявах се да е така. Не знаех дали един плъхолак може да се справи с вампир, или не. Но нямах намерение да стоя на открито и да чакам резултата.

Бях стигнала до дърветата, когато те се претърколиха от мрака и ме връхлетяха. За втори път се озовах на земята, но нямах време да си поемам дъх. Превъртях се на дясната си страна и насочих ръка към шума. Движението беше твърде рязко и зрението ми се замъгли. Когато отново успях да фокусирам, Гретхен бе забила зъбите си във врата на Луи. Той издаде пронизителен, див писък. Не можех да я застрелям, както си лежах на земята, единственото, което виждах, бе тялото на плъха и ръцете и краката й, обвити около него. Единственото място, на което можех да я прострелям и убия, бе една ивица от русата й глава. Не смеех да се пробвам. Можех да убия и Луи. Даже и да не бях замаяна, подобен изстрел беше много несигурен.

Изправих се на колене. Светът се завъртя и започна да ми се гади. Когато всичко най-сетне застана неподвижно, все още нямаше по какво да стрелям. Някаква игра на светлината от далечната улична лампа проблясваше по кръвта, течаща от гърлото му. Ако зъбите й бяха като на Луи, досега да беше мъртъв.

Стрелях в земята близо до тях с надеждата, че това ще я изплаши. Не се получи. Прицелих се към едно дърво точно над главата й. Беше максимално близкото разстояние до Луи, на което смеех да стрелям. Куршумът експлодира в дървото. Едно синьо око погледна към мен, докато тя продължаваше да се храни. Щеше да го убие пред очите ми.

— Застреляй я. — Това беше гласът на Луи, променен от косматите челюсти, но все пак неговият. Очите му се изцъклиха и затвориха, докато го гледах. Последни думи.

Поех си дълбоко въздух за баланс и се прицелих, стиснала пистолета с две ръце, едната закриваща другата подобно на чаена чаша. Мярнах бледото око. Зрението ми се замъгли. Чаках ослепяла на колене да се избистри, за да натисна спусъка. Ако зрението ми изчезнеше, докато стрелях, щях да ударя Луи. Нямах други възможности. Или пък имах.

— Ричард ме помоли да се омъжа за него и аз се съгласих. Можеш да помиришеш лъжата. Съгласих се да се омъжа за друг. Не е нужно да правим това.

Тя се поколеба. Втренчих се в окото й. Зрението ми беше ясно. Ръката — спокойна. Започнах да натискам спусъка. Тя пусна гърлото му и приплъзна главата си в косматия му врат, криеше се. Гласът й прозвуча приглушено, но достатъчно ясно:

— Свали жалкото си пистолетче и ще го пусна.

Поех си въздух и насочих оръжието към небето.

— Пусни го.

— Първо пистолета.

Не исках да се отказвам от единственото си оръжие. Изглеждаше ми наистина лоша идея. Но какъв избор имах? Ако бях на мястото на Гретхен, и аз нямаше да искам да имам насреща си себе си, въоръжена. Все още разполагах с втория нож, но от това разстояние беше безполезен. Даже и да успеех да го хвърля достатъчно точно, че да я пронижа в сърцето, трябваше да е много силен удар. Беше твърде стара и един обикновен кос удар нямаше да свърши кой знае каква работа. Бях забила в гърлото й нож чак до дръжката и това не я беше забавило. Бях впечатлена.

Оставих файърстара на тротоара и вдигнах ръце, за да покажа, че съм невъоръжена. Гретхен бавно се надигна иззад отпуснатото тяло на Луи. Без подкрепата й тялото се изтърколи по гръб. Имаше нещо твърде отпуснато в него, което ме притесни. Нима бе твърде късно? Възможно ли е ухапването на вампира да е смъртоносно като среброто?

Двете с Гретхен се гледахме една друга. Ножът ми стърчеше от гърлото и като удивителен знак. Дори не си бе направила труда да го извади. Исусе! Изглежда, бях пропуснала ларинкса, в противен случай нямаше да може да говори. Даже вампиризмът си има граници. Гледах я в очите. Нищо не се случваше. Все едно гледах в обикновени очи. Не би трябвало да е така. Може би държеше силите си в готовност? Едва ли.

— Жив ли е още?

— Ела по-близо и виж сама.

— Не, благодаря. — Ако Луи беше мъртъв, смъртта ли нямаше да му помогне.

Тя се усмихна.

— Кажи ми отново новината.

— Ричард ме помоли да се омъжа за него и аз се съгласих.

— Обичаш ли този Ричард?

— Да. — Не беше време за колебания.

Прие отговора с кимване. Предполагам, че беше истина, каква изненада.

— Кажи го на Жан-Клод и ще съм удовлетворена.

— Планирам да му го кажа.

— Тази вечер.

— Добре, тази вечер.

— Лъжа. Когато те оставя, ще се погрижиш за своите рани и за неговите и няма да кажеш на Жан-Клод.

Не можех да използвам дори толкова мъничка лъжа. Проклятие!

— Какво искаш?

— Тази вечер той е в „Престъпни удоволствия“. Иди и му кажи. Ще те чакам.

— Преди да правя каквото и да било, трябва да се погрижа за раните му — отвърнах аз.

— Погрижи се, но ела в „Престъпни удоволствия“ преди съмване или примирието ни се прекратява.

— Защо не му кажеш сама?

— Няма да ми повярва.

— Той може да прецени дали казваш истината — отвърнах аз.

— Само защото вярвам, че нещо е истина, не го прави непременно такова. Но той ще помирише истината по теб. Ако ме няма, ме изчакай. Искам да съм там, когато му кажеш, че обичаш друг. Искам да видя как лицето му помръква.

— Добре, ще съм там преди зазоряване.

Тя прекрачи тялото на Луи. В дясната си ръка държеше браунинга, дланите й бяха на цевта и дръжката не за да стреля, а да попречи на мен да го направя. Приближи се наперено и вдигна файърстара, без да откъсва очи от мен.

По дръжката на ножа, забит в гърлото й, се стичаше кръв. Капеше с тежки мокри звуци. Усмихна се, когато очите ми се разшириха. Знаех, че не ги убива, но си мислех, че ги боли. Може би просто вадеха остриетата по навик. Това, изглежда, не притесняваше особено Гретхен.

— Можеш да си ги получиш обратно, след като му кажеш.

— Надяваш се да ме убие.

— Няма да пролея сълзи от съжаление, ако го направи.

Страхотно. Гретхен направи крачка назад, после още една. Спря се край дърветата, бледа форма в мрака.

— Чакам те, Анита Блейк. Не ме разочаровай.

— Ще бъда там.

Тя се усмихна, показвайки окървавените си зъби, отстъпи отново и изчезна. Помислих си, че е някой от номерата със съзнанието, но имаше раздвижване на въздуха. Дърветата се разтресоха, сякаш преминаваше буря. Погледнах нагоре и мярнах нещо. Не криле, не прилеп, но… нещо. Нещо, което очите ми не успяваха или не искаха да разпознаят.

Вятърът утихна, а зимният мрак беше застинал и тих като в гробница. В далечината свиреха сирени. Предполагам, че студентите бяха повикали полиция. Не бих казала, че ги виня за това.