Глава 33

Спряхме пред къщата на Джордж Смиц малко след 9 сутринта. Рони шофираше. Аз се возех по принуда. Габриел и Рейна бяха на задната седалка. Ако зависеше от мен, щях да избера други хора за подкрепление. Освен това нямаше да избера бившата любовница на гаджето си. Какво си мислеше Ричард? Или може би Рейна не му бе дала право на избор. Ставаше дума за идването и днес, не за секса. Все още не бях сигурна как се чувствах по въпроса. Добре де. Знаех как се чувствам. Бях бясна. Но и аз бях спала с друг. Стъклени дворци и прочее. Във всеки случай Ричард ми беше осигурил точно каквото исках: страховити, заплашително изглеждащи превръщачи. Не бях свикнала да получавам точно каквото съм си поискала. Следващия път щях да бъда по-конкретна.

Габриел отново беше облечен в черни кожени дрехи. Почти беше възможно да са същите, с които го бях видяла първия път, чак до обкованата с метал гривна на дясната му ръка. Може би целият му гардероб представляваше един огромен парад на кожените дрехи. Обиците липсваха. Дори дупките по хрущялната част на ухото бяха зараснали.

Рейна бе облечена достатъчно нормално. Така да се каже. Носеше дълго до глезените кожено палто. Лисица. Канибализмът е едно, но да носиш кожата на мъртъвците си? Изглеждаше малко твърде хладнокръвно дори за откачена кучка от ада. Добре де, тя беше вълк, не лисица, но проклятие, аз не нося кожа по морални съображения. Тя се пъчеше с нея.

Наведе се към седалката и попита:

— Какво търсим пред къщата на Пеги?

Беше време да разкрием картите. Защо не ми се искаше да го правим? Разкопчах колана и се обърнах към нея. Гледаше ме с достатъчно приветливо изражение. Костната структура на ликантроп бе оформена с високи скули и пищни устни. Може би планираше да върши нещо порочно по-късно днес.

Габриел се бе отпуснал на задната седалка. Ръката с гривната зашари по рамото на Рони. Дори и под коженото си палто тя пак потрепери.

— Докосни ме отново и ще те накарам да изядеш тази ръка.

Отдръпна се от него колкото й позволяваше кормилото, което всъщност не бе особено далече. Габриел я беше докоснал неколкократно по време на пътуването.

Закачливо, нищо смущаващо, но въпреки това беше дразнещо.

— Ръцете са много костеливи. Предпочитам да има повечко крехко месце. Гърди или бедра по възможност — каза Габриел.

Сивите му очи бяха поразителни и на дневна светлина, дори може би повече. В сивото имаше светлина, която бе почти сияйна. И преди бях виждала подобни очи, но не можех да се сетя къде.

— Габриел, знам, че си трън в задника. Знам, че ти е адски забавно да закачаш Рони, но ако не престанеш, ще видим на практика точно колко добри са възстановителните ти сили.

Той се плъзна по седалката по-близо до мен. Не беше непременно подобрение на ситуацията.

— Твой съм, когато ме поискаш.

— Нима приближаването толкова близо до смъртта е твоята представа за секс?

— Стига да боли — отвърна ми той.

Рони ни изгледа с разширени очи.

— Ще трябва да ми разкажеш как си прекарала вечерта.

— Не искаш да знаеш.

— Защо сме тук? — повтори въпроса си Рейна.

Нямаше да си позволи да се разсее заради г-н Кожения. Браво на нея. Лошо за мен. Погледът й бе напрегнат, сякаш лицето ми бе най-важното нещо на света.

Това ли харесваше у нея Маркус? Много мъже се чувстват поласкани от съсредоточеното внимание. Но пък нима всички не сме така?

— Рони?

Тя извади фотографиите от чантата си. Бяха от типа снимки, които не се нуждаят от обяснение. Джордж беше оставил завесите вдигнати, доста невнимателно от негова страна.

Габриел се сви обратно на седалката и започна да прехвърля снимките с широка усмивка на лице. Стигна до един определен кадър и се разсмя.

— Много впечатляващо.

Реакцията на Рейна беше доста по-различна. Не се забавляваше. Беше ядосана.

— Доведохте ни, за да го накажем, че изневерява на Пеги?

— Не точно — казах аз. — Смятаме, че е отговорен за изчезването й. Ако е отговорен за едно изчезване, може да е отговорен и за повече.

Рейна ме погледна. Беше все така съсредоточена, но сега трябваше да се преборя с желанието да потръпна. Яростта и беше чиста и проста. Джордж беше наранил член на глутницата. Щеше да си плати за това. В погледа й нямаше несигурност, само ярост.

— Нека двете с Рони да говорим. Вие двамата сте тук, за да го сплашите, ако има нужда.

— Ако съществува и най-малкият шанс да държи Джейсън, нямаме време да действаме потайно — обади се Рейна.

Бях съгласна с нея, но не го казах на глас.

— Ние говорим, вие стоите отзад и изглеждате зловещо. Освен, ако не ви помолим за друго. Ясно ли е?

— Тук съм, защото Ричард ме помоли — каза Рейна. Той е алфа мъжкар. Подчинявам се на заповедите му.

— Някак си не мога да си те представя да се подчиняваш на каквито и да било заповеди — коментирах аз.

Тя ми хвърли доста гадна усмивка.

— Подчинявам се на заповедите, на които искам да се подчиня.

Това го вярвах. Посочих с пръст към Габриел.

— Кой повика него?

— Аз го избрах. Габриел е много добър в сплашването.

Беше едър, облечен в кожи, обкован с метал и имаше остри стърчащи зъби. Да, бих казала, че това изглежда заплашително.

— Искам думата ти, че ще стоите назад и няма да се месите, освен ако нямаме нужда от вас.

— Ричард каза, че трябва да ти се подчиняваме така, както се подчиняваме на него — отвърна Рейна.

— Страхотно и понеже се подчиняваш на Ричард, когато ти изнася, това какво означава?

Рейна се разсмя. В смеха се долавяше твърда, остра нотка. От типа, който кара човек да си представя луди учени и хора, държани твърде дълго в изолация.

— Докато вършиш добра работа, ще те оставя да се оправяш сама, Анита Блейк. Но Джейсън е член на моята глутница. Няма да позволя твоята гнусливост да го изложи на опасност.

Това започваше да ми харесва все по-малко.

— Не съм гнуслива.

Тя се усмихна.

— Така е. Моите извинения.

— Ти не си вълк — коментирах аз. — Какво печелиш от цялата работа?

Габриел се усмихна, демонстрирайки остри, щръкнали зъби. Все още премяташе снимките.

— Маркус и Ричард ще ми дължат услуга. Цялата проклета глутница ще ми е задължена.

Кимнах. Това беше мотив, който можех да приема.

— Върни снимките на Рони. Без остроумни забележки, просто й ги дай.

Той се нацупи с издадена напред долна устна. Щеше да има по-добър ефект, ако не бяха зъбите. Но все пак върна снимките. Върховете на пръстите му погалиха ръката и, задържаха се малко, но не каза нищо. Това бях поискала. Всички превръщачи ли разбираха нещата толкова буквално?

Странните му очи се взираха в мен. Внезапно си спомних къде ги бях виждала. Зад маска в един филм, който предпочитах да не бях гледала. Габриел беше другият мъж в снъф-филма. Не бях спала достатъчно, за да успея да скрия шока си. Почувствах как изражението ми се променя и не можах да го спра.

Габриел наклони глава на една страна, като куче.

— Защо ме гледаш така, сякаш току-що ми е поникнала втора глава?

Какво можех да кажа?

— Очите ти. Току-що се сетих къде съм ги виждала.

— Да? — Премести се по-близо и постави брадичката си на облегалката, предоставяйки ми добра възможност да погледна в блестящите му очи. — Къде?

— В зоопарка. Ти си леопард. — Лъжа, лъжа, при това скапана, но не можах да измисля по-добра за толкова кратко време.

Той примигна и продължи да ме гледа.

— Мяу, но не това си помисли. — Звучеше много сигурен в себе си.

— Ако щеш вярвай, не ми пука. Това е най-добрият отговор, който ще получиш.

Той остана в тази поза, с брадичка, набраздяваща тапицерията. Човек не можеше да види раменете му и главата изглеждаше, сякаш е отделена от тялото, като набучена на копие. Каквото би станало, ако Едуард разбереше кой е той. А Едуард щеше да разбере. Щях да му кажа с готовност, ако това щеше да спре заснемането на още подобни филми. Естествено, не бях сигурна, че ще ги спре. Те бяха творение на Рейна. Може пък да не знаеше за алтернативния край. Да бе, а пък аз работех като Великденския заек.

Рони ме зяпаше. Познаваше ме твърде добре. Не й бях казала за снъф-филма, а сега я бях запознала с две от звездите. Мамка му. Излязохме от колата на ярката, студена светлина на зимната утрин. Вървяхме по тротоара с един превръщач зад гърба ни, когото бях видяла да убива жена и да се храни с все още потръпващото й тяло. Господ да е на помощ на Джордж Смиц, ако беше виновен. Господ да ни е на помощ, ако не беше. Джейсън беше изчезнал. Един от най-новите членове на глутницата, бе казал Ричард. Ако Джордж Смиц не го държеше, кой беше тогава?

Загрузка...