Кафенето на лунатиците

Глава 43

Нито Едуард, нито аз отидохме в затвора, въпреки че полицаите откриха убитите от нас хора. В общи линии всички смятаха, че е цяло чудо, че сме се измъкнали живи. Хората бяха впечатлени. Едуард ме изненада, като показа документи за самоличност на името на Тед Форестър, ловец на глави. Убийството на банда незаконни ловци на ликантропи само подобри репутацията на всички ловци на глави, и тази на Тед Форестър в частност. Аз също получих доста добри отзиви. Бърт беше доволен.

Попитах Едуард дали Форестър е истинското му име. Той само се усмихна.

Долф беше изписан от болницата навреме за Коледа. Зербовски трябваше да остане по-дълго. Купих и на двамата по една кутия сребърни куршуми. Това бяха само пари. Освен това не исках никога да гледам как животът на някой от тях изтича от системите.

Направих едно последно посещение в „Кафенето на лунатиците“. Маркус ми каза, че Алфред е убил момичето по собствена инициатива. Габриел не знаел, че това щяло да се случи, но веднъж щом тя умряла, решил да не оставя храната да иде нахалост. Ликантропите са, ако не друго, практични. Рейна бе разпространила филма по същата причина. Всъщност не им повярвах. Адски удобно беше да стовариш вината на мъртвец. Но така и не казах на Едуард. Обаче казах на Рейна и Габриел, че ако се появи друг снъф-филм, могат да се сбогуват с косматите си задници. Щях да уведомя Едуард за тях. Макар че не им казах последното.

Купих на Ричард златен кръст и го накарах да ми обещае, че ще го носи. Той ми купи плюшен пингвин, който свиреше „Winter Wonderland“, торба чернобели гумени пингвини и малка кадифена кутийка като за пръстен. Помислих, че ще си глътна сърцето. Вътре нямаше пръстен, само бележка, която гласеше „Обещания, които да се спазят“.

Жан-Клод ми подари стъклена скулптура на пингвини върху леден къс. Беше красива и скъпа. Щях да я харесвам още повече, ако ми я беше подарил Ричард.

Какво подарявате на Господаря на града за Коледа? Половин литър кръв? Спрях се на старинна камея.

Щеше да изглежда страхотно на врата на някоя от неговите дантелени ризи.

Някъде през февруари пристигна колет от Едуард. Съдържаше лебедова кожа. Бележката гласеше: „Открих вещица, която да вдигне проклятието му“. Извадих покритата с перушина кожа от кутията и оттам на земята изпадна втора бележка. Тази гласеше: „Маркус ми плати“. Трябваше да се досетя, че ще изкара печалба от убийство, което би извършил безплатно.

Ричард не разбираше защо убих Айкенсен. Опитах се да му обясня, но убийството на човек само защото сте казали, че ще го направите, наистина звучи, сякаш е въпрос на гордост. И все пак не ставаше дума за гордост. Беше заради Уилямс, който никога няма да завърши доктората си или да види бухалите си отново. За Холмс, която никога няма да стане първата жена, началник на полицията. Заради всички хора, които беше убил и никога нямаше да получат втори шанс. Щом те нямаше да имат тази възможност, и за него важеше същото. Не изгубих съня си заради убийството на Айкенсен. Може би това би трябвало да ме притеснява повече от самото убийство — фактът, че въобще не ме притеснява. Не-е.

Поставих лебедовата кожа в изискана рамка, зад стъкло. Окачих я във всекидневната. Отива на кушетката. Ричард не я харесва. На мен обаче ми допада.