Каин и Авел

1.

18 април 1906 година

Слоним, Полша

Жената спря да вие едва след като издъхна. Чак тогава детето нададе плач.

Момчето, тръгнало на лов за зайци в гората, така и не разбра кое го е стреснало, дали предсмъртният стон на жената или първият вик на новороденото. Доловило опасността, то рязко се обърна и затърси с поглед изпадналото в беда животно. Никога досега не беше чувало звяр да вие така. Тръгна предпазливо към мястото, откъдето идваше плачът, който малко по малко се превърна във вой, но и така не се сещаше кой ли звяр може да вие така. Надяваше се да е малък, та да го убие и поне днес да не вечерят отново заешко.

Момчето се отправи крадешком към реката, откъдето се разнасяха странните звуци. Притичваше от дърво на дърво, така поне усещаше с гърба си кората на дънерите, нещо, което да докосва. Баща му го беше учил никога да не стои на открито. Накрая излезе от гората и видя ясно пред себе си долината и реката, въпреки това трябваше да мине известно време, докато осъзнае, че странното скимтене не идва от какво да е животно. Продължи нататък по посока на воя, макар да беше сам-само и вече да бе излязло на открито. Сетне най-неочаквано съгледа жената с поли, запретнати чак до кръста, и широко разкрачени голи крака. Никога дотогава не бе виждало жена в такъв вид. Втурна се към нея и се вторачи в корема й. Бе толкова уплашено, че не смееше да я докосне. Между краката се розовееше телцето на нещо влажно, прилично на животинче, привързано към жената като че ли с връв. Невръстният ловец запокити зайците, които току-що беше одрал, и се свлече на колене до малкото същество.

Гледа го дълго, сетне извърна уплашени очи към жената. Веднага съжали, че е дошъл тук. Тя бе посиняла от студ и макар и двайсет и три годишна, приличаше на старица. Не се налагаше да обясняват на малчугана, че е мъртва. Той вдигна хлъзгавото телце — ако някой го беше попитал защо, макар че нямаше кой да го стори, хлапакът щеше да отговори, че се е притеснил заради мъничките нокти, впити в сбръчканото личице — ала видя, че майка и дете са свързани със слузестата връв.

Преди няколко дни беше наблюдавал как се ражда едно агънце и сега се опита да си спомни. Точно така, овчарят беше направил това и това, но дали и той щеше да се престраши да го повтори с дете? Новороденото вече не плачеше и малкият ловец усети, че час по-скоро трябва да вземе решение. Извади от калъфа ножа, с който преди малко беше одрал зайците, избърса го о ръкава си, подвоуми се само за миг и сряза току до тялото на детето пъпната връв. От двата края рукна кръв. Как беше постъпил овчарят след раждането на агнето? За да спре кръвта, бе завързал възел. Точно така! Момчето отскубна малко трева и припряно пристегна с нея пъпната връв. Сетне гушна детето. Изправи се бавно, зарязвайки трите мъртви заека и мъртвата жена, родила детето. Преди да обърне гръб на майката, събра краката й и придърпа надолу полата, та да поприкрие коленете й. Стори му се, че е длъжен да го направи.

— Божичко! — възкликна на глас — казваше това всеки път, когато бе направил нещо много добро или много лошо.

Още не знаеше какво е сторил в този случай.

Хукна към къщата, където майка му щеше да приготви вечерята и само чакаше той да донесе зайците. Тя сигурно се питаше колко ли е уловил днес: имаше да храни осем гърла и й трябваха най-малко три заека. Случваше се момчето да хване някоя патица, гъска и дори фазан, избягал от имението на барона, където работеше баща му. Тази вечер обаче младият ловджия се прибираше с по-различен звяр и когато стигна къщата, не се осмели да го пусне дори с едната ръка, затова се опита да отвори вратата с босо краче, добре че майка му дойде да му помогне. Тя дори не посегна да вземе създанието и долепила длан до гърдата си, загледа смаяна грозното личице.

— Мили Боже! — възкликна накрая и се прекръсти.

Момчето се взря в майка си да види дали одобрява, или му е ядосана. В очите й се четеше нежност, каквато малчуганът не бе виждал в тях никога дотогава. Значи беше постъпил добре.

— Това бебе ли е, мамо?

— Малко момченце — кимна тъжно жената. — Къде го намери?

— Долу при реката — отвърна момчето.

— Ами майката?

— Мъртва е.

Жената се прекръсти още веднъж.

— Тичай бързо да кажеш на баща си. Нека да намери в имението Урсула Вожняк и да я доведе.

Невръстният ловец подаде момченцето на майка си, доволен, че все пак не е изтървал хлъзгавото създанийце. Обърса длани о крачолите на панталоните си и хукна да търси баща си.

Майката затвори с рамо вратата и повика най-голямата си дъщеря да стопли вода. Седна на дървения стол, разкопча блузата си и побутна повехнала гърда към сбръчканите устица. Тази вечер по-малката й дъщеря Зофя — едва на шест месеца, щеше да си легне гладна. Всъщност това важеше за цялото семейство.

— И за кой дявол? — завайка се на глас жената, сетне загърна и себе си, и новороденото с шала. — Клетото, надали ще доживее до сутринта!

Но късно същата вечер не повтори тези думи пред старата акушерка Урсула Вожняк, докато тя къпеше мъничкото телце и завързваше наново пъпчето. Мъжът й стоеше мълком отстрани и само наблюдаваше.

— Дойде ли ти гостенин в къщата, с него идва и Бог — каза старицата полската поговорка.

Мъжът й се изплю.

— Да го вземат мътните дано! И нашите дечурлига ни стигат.

Жената се престори, че не го е чула, и загали новороденото по главицата с тъмна рядка коса.

— Как ще го кръстим? — попита тя и вдигна очи към мъжа си.

Той само сви рамене.

— За какво да го кръщаваме. Нека си умре некръстен.

2.

18 април 1906 година

Бостън, щата Масачузетс

Лекарят хвана новороденото за глезените и го шляпна по дупето. То се разплака.

В Бостън, щата Масачузетс, има болница, която е предназначена главно за онези, страдащи от заболяванията на заможните, и където от време на време си позволяват да израждат някой и друг богаташ. В общата болница на Масачузетс родилките не пищят и със сигурност не раждат облечени. Там това е недопустимо.

Пред родилното сновеше млад мъж, а вътре в отделението дежуреха двама акушер-гинеколози и семейният лекар. Бащата не искаше да рискува с първородното си дете. Акушер-гинеколозите щяха да получат тлъсти хонорари колкото да стоят отстрани и да наблюдават събитието. Под бялата престилка единият беше с официални дрехи, тъй като по-късно щеше да ходи на прием, но не можеше да си позволи да не присъства точно на това раждане. Тримата бяха хвърлили жребий, та да видят кой ще изражда детето, и късметът се беше усмихнал на доктор Маккензи, семейния лекар. „Името му звучи тежко и внушава спокойствие“, отсъди наум бащата, докато продължаваше да кръстосва напред-назад по коридора. Не че имаше причини да се притеснява. Сутринта Робъртс беше докарал с двуколката жена му Ан в болницата, тъй като тя бе изчислила, че точно днес е двайсет и осмият ден от деветия месец на бременността. Малко след закуска бяха започнали и контракциите, въпреки това обаче бяха обяснили на бъдещия баща, че детето ще се роди едва надвечер, след като банката затвори. Той беше човек на реда и не виждаше причини едно раждане да прекъсва добре подредения му живот. Все пак продължаваше да снове припряно. Покрай него като хали минаваха медицински сестри и млади лекари, които, щом го наближеха, понижаваха глас, а после, след като се отдалечаха, продължаваха разговора си. Той обаче не ги забелязваше, защото открай време всички се отнасяха така с него. Повечето не го бяха виждали, ала всички знаеха кой е.

Ако му се родеше момче, син, той вероятно щеше да построи новото детско отделение, от което болницата се нуждаеше толкова много. Вече бе изградил библиотека и училище. Опита се да чете вечерния вестник, но макар да виждаше думите, не вникваше в смисъла им. Беше припрян, дори притеснен. Те (за него почти всички останали бяха „те“) никога нямаше да проумеят, че на всяка цена трябва да му се роди син, който един прекрасен ден да го замени като председател на управителния съвет на банката. Той разлисти страниците на „Ивнинг Транскрипт“. Бостънският „Ред Сокс“ беше победил „Хайландърс“ от Ню Йорк — едни щяха да празнуват. Сети се за заглавието на първа страница и пак се върна на нея. Най-страшното земетресение в историята на Щатите. Опустошение в Сан Франциско, най-малко четиристотин загинали — а други щяха да скърбят. Стана му неприятно. Това щеше да отклони вниманието от раждането на сина му. Хората щяха да помнят, че на този ден се е случило и друго. И през ум не му минаваше, че може да се роди момиче. Отгърна на финансовите страници и провери котировките на фондовата борса, които бяха паднали рязко. Заради проклетото земетресение акциите му в банката се бяха обезценили с цели сто хиляди долара, ала личното му състояние възлизаше на над шестнайсет милиона и той не се притесняваше. Трябваше да се случи нещо, още по-страшно и от калифорнийското земетресение, та младият мъж да усети последиците. И занапред смяташе да живее от лихвите, шестнайсетте милиона щяха да си останат непокътнати и да чакат все още неродения му син. Младият мъж продължи да кръстосва из коридора и да се преструва, че чете вестника.

През летящата врата на родилното отделение се показа гинекологът с официалните дрехи, излязъл да съобщи новината. Смяташе, че не е зле да стори нещо, за да си заслужи баснословния хонорар, за който не си беше помръднал и пръста, пък и беше облечен най-подходящо за случая. Известно време двамата се гледаха мълчешком. И лекарят се притесняваше, но нямаше намерение да го показва пред бащата.

— Честито, драги ми господине, имате син, прекрасно малко момченце.

„Какви нелепици говорят хората, когато се роди дете! — помисли бащата. — Нима е възможно момченцето да не е малко?“

Едва след това осмисли новината: син! Прииска му се да благодари на Бога. Акушер-гинекологът се престраши да зададе въпрос — колкото да наруши мълчанието:

— Решили ли сте как ще го кръстите?

Бащата отвърна без колебание:

— Уилям Лоуел Каин.

3.

Дълго след като вълнението около появата на новороденото беше преминало и всички бяха легнали да спят, майката още седеше будна с момченцето на ръце. Хелена Кожекевич вярваше в живота и го беше доказала с деветте деца, които беше родила. Три бяха починали съвсем малки, но тя дълго се беше борила за тях.

Беше на трийсет и пет години и знаеше, че някога ненаситният Яшо ще престане да я дарява с повече синове и дъщери. Бог й беше изпратил това невръстно момченце и то със сигурност беше орисано да живее. Вярата на Хелена беше съвсем простичка и това бе само добре дошло, защото не й беше писано да води някакъв сложен живот. Беше бледа и слаба, но не защото го искаше, а заради оскъдната храна, многото работа и немотията. И през ум не й минаваше да роптае, ала в днешния свят с това набръчкано лице би минала по-скоро за баба, отколкото за майка. Нито веднъж през живота си не бе обличала нова рокля.

Стисна уморените си гърди толкова силно, че около зърната избиха червеникави петна. Появиха се и капчици мляко. Когато човек е на трийсет и пет години и е преполовил жизнения си път, винаги има на какво да научи другите, а Хелена Кожекевич наистина беше натрупала голям житейски опит.

— Най-мъничкото на мама — зашепна тя нежно на детето и приближи зърното с избилото по него мляко към сгърчената уста на новороденото.

То отвори сини очи и се опита да суче, при което по нослето му избиха капчици пот. Накрая майката потъна волю-неволю в непробуден сън.

В пет сутринта, когато стана, Яшо Кожекевич, едър свъсен мъж с рунтави мустаци — единственото, с което можеше да се гордее в инак робското си съществувание — завари жена си и новороденото да спят в люлеещия се стол. Така и не бе забелязал, че не си е лягала при него. Погледна копелето, което — слава богу — поне бе престанало да хленчи. Дали беше мъртво? Яшо отсъди, че ще се измъкне най-лесно от задънената улица, като иде на работа и се махне от натрапника — нека жена му да мисли за живота и смъртта, по изгрев-слънце той трябваше да бъде в имението на барона. Отпи няколко юнашки глътки козе мляко и обърса с ръкав гъстите си мустаци. Грабна в едната ръка комат хляб, а в другата капаните и се измъкна на пръсти от къщата — да не би да събуди жена си и тя да почне да го занимава с глупостите си. Пое към гората с надеждата, че няма да види повече малкия навлек и до вечерта не се сети за него.

Следваща в кухнята влезе най-голямата дъщеря Флорентина. След малко допотопният часовник, който отмерваше по свой си начин времето, отброи шест часа. Не служеше за нищо друго, освен да показва кога е станало време за ставане и за лягане. Сред всекидневните задължения на Флорентина бе да приготви закуската, което не бе кой знае колко сложно: трябваше просто да раздели гюмчето козе мляко и самуна ръжен хляб така, че да има за всички в семейството, общо осем души. И все пак се искаше соломоновска мъдрост, за да го направи тъй, че никой да не роптае заради пая на другите.

Който видеше Флорентина за пръв път, оставаше изумен колко красиво и крехко е дрипавото момиче. Жалко, че от три години ходеше все с една и съща рокля, ала онези, които успяваха да разграничат впечатлението си от Флорентина и мнението си за средата, в която тя живееше, разбираха защо Яшо се е влюбил навремето в майка й. Дългата й руса коса направо блестеше, а пъстрите й очи грееха напук на сиромашията и оскъдната храна.

Флорентина отиде на пръсти при люлеещия се стол и погледна надолу към майка си и момченцето, което бе обикнала от пръв поглед. Беше на осем години, а никога не бе имала кукла. Всъщност бе виждала веднъж кукла, когато баронът ги бе поканил на Никулден в замъка. Но и тогава момиченцето не бе и докоснало прелестната вещ и сега, кой знае защо, му се искаше неудържимо да гушне новороденото. Наведе се и взе полека детето от ръцете на майка си, сетне се взря в сините очи на момченцето и започна да му пее. Новороденото възропта, усетило промяната на температурата, след като от гърдите на майката се озова в студените ръце на момиченцето. Начаса се разплака, от което майката се събуди. Единственото, което усети, бе вина, задето е заспала.

— Божичко, още е живо — рече тя на Флорентина. — Приготви закуска на братята си, а аз ще се опитам още веднъж да го накърмя.

Ще не ще, Флорентина върна новороденото на майка си и загледа как тя отново мачка увиснали гърди. Не можеше да откъсне очи от двамата.

— Побързай, Флорка! — подкани я майката. — И другите вкъщи трябва да хапнат.

Момиченцето се дръпна точно когато братята му дойдоха от плевнята, където спяха, целунаха за „добро утро“ ръка на майка си и се вторачиха със страхопочитание в новороденото. Всички знаеха, че то не е дошло от корема на майка им. Флорентина бе толкова развълнувана, че не сложи и залък в уста, затова момчетата, без изобщо да се замислят, си поделиха и нейния пай от закуската и оставиха на масата храната на майка си. После тръгнаха да вършат кой каквото имаше да прави и така и не забелязаха, че откакто момченцето се е появило в къщата, майка им изобщо не е хапвала.

Хелена Кожекевич бе доволна, че от съвсем малки децата й се оправят сами. Можеха да нахранят животните, да издоят козите и кравите, да прекопаят зеленчуковата градина и да вършат другата работа, без някой да им помага или да ги подканя. Надвечер, когато Яшо се прибра, тя изведнъж си даде сметка, че не му е направила вечеря, добре че Флорентина бе взела от Франк, нейния брат — ловеца, зайците и се бе заела да ги сготви. Момиченцето бе много гордо, че са му поверили и вечерята, нещо, което правеха само ако майка им не се чувстваше добре, а Хелена Кожекевич рядко си позволяваше този лукс. Невръстният ловджия се бе прибрал с четири заека, а бащата — с шест гъби и три домата. Тази вечер щяха да си направят същински пир.

След вечеря Яшо Кожекевич седна на мястото си до огнището и за пръв път се взря по-внимателно в новороденото. Гушна го под мишница, подпря с палци безпомощното вратле и огледа детето от глава до пети. Личицето бе сбръчкано и беззъбо, добре че бяха красивите, все още разногледи сини очи, които му вдъхваха живец. Яшо плъзна поглед надолу по телцето и вниманието му тутакси бе привлечено от нещо. Мъжът се свъси и разтърка с палци детето по гърдичките.

— Забелязала ли си, Хелена? — провикна се ловецът и й показа гръдния кош на момченцето. — Тая малка грозотия има само едно зърно.

Жена му също сбърчи чело и на свой ред прокара палец по кожата на момченцето, сякаш с надеждата така липсващият орган да се появи. Мъжът й беше прав — мъничкото безцветно ляво зърно си беше на мястото, но отдясно гърдичките на детето бяха съвсем гладки и розови.

Нали си беше суеверна, Хелена веднага възкликна:

— Господ ми го праща! Виж, белязано е от Бога.

Мъжът й върна ядно детето.

— Дрън-дрън! Голяма гъска си, да знаеш! Майката е заченала от мъж с лоша кръв. — Той се изплю в огъня, за да изрази още по-ясно мнението си за потеклото на детето. — Но карай! Не бих се обзаложил и на един картоф, че копеленцето ще прескочи трапа.

Всъщност нямаше да даде дори картоф за това детето да остане живо. Не че беше коравосърдечен, но момчето не беше негово. И бездруго той едвам свързваше двата края. Само това оставаше — да храни още едно гърло. „Ала ако му е писано да живее, кой съм аз, че да оспорвам волята на Всевишния!“, каза си той и задряма край огъня.

Дните минаваха и заминаваха и дори Яшо Кожекевич започна да вярва, че момченцето ще остане живо. Ако наистина бе сключил облога, щеше да загуби картофа. С помощта на по-малките си братя най-големият син — ловецът, измайстори детско креватче от дървата, които събраха в гората на барона. Флорентина пък му уши дрешки, като преправи стари свои рокли. Биха могли да го нарекат Арлекин, стига да знаеха какво означава това. Всъщност около името на детето възникна препирня, каквато не бе имало в къщата от месеци. Само бащата нямаше мнение по въпроса. Накрая решиха да го нарекат Владек и другата неделя момченцето бе кръстено в параклиса на огромното имение на барона. Майката благодари на Бога, задето му е пощадил живота, а бащата се примири със съдбата си.

Вечерта, по случай кръщенето, имаше малка гощавка с гъската, подарък от имението на барона. Всички ядоха до насита.

От този ден нататък Флорентина се научи да дели всичко на девет.

4.

През нощта Ан Каин спа като къпана. На заранта след закуската синът й Уилям бе предаден на грижите на една от медицинските сестри и майката изгаряше от нетърпение да го притисне отново до себе си.

— Е, госпожо Каин — подхвана бодро-бодро сестрата в бяла престилка, — ще дадем ли и на новороденото да закуси?

Помогна на Ан, най-неочаквано усетила колко натежали са гърдите й, да седне в леглото и показа на двамата новаци как се кърми. Ан не искаше да издава смущението си, да не би да си помислят, че е лоша майка, затова се вторачи в сините очи на Уилям — по-сини, отколкото на баща му, и си наложи да се вживее в новата си роля, която не би трябвало да я притеснява. Беше на двайсет и една години и не можеше да се оплаче, че й липсва нещо. Беше издънка на рода Кабът, беше се омъжила за представител на рода Лоуел, а сега се бе родила и първата й рожба — син, който да продължи традицията, толкова добре изобразена върху картичката, която й прати една нейна приятелка още от училище:

Половин час Ан приказва на Уилям, ала почти не получи отклик. Сетне го отнесоха да поспи по същия начин, както го бяха донесли. Ан храбро устоя на изкушението да похапне от плодовете и бонбоните, струпани върху нощното шкафче. Беше решена до лятото отново да носи старите си дрехи и да си възвърне полагащото й се по право място в модните списания. Така де, та нали не друг, а принцът на Гарона бе възкликнал, че тя е единственото красиво нещо в Бостън! Дългата й златиста коса, изящните черти и стройното тяло будеха възхищение в градове, където Ан не бе и стъпвала. Тя се погледна в огледалото — по лицето й нямаше издайнически бръчки, хората щяха да се чудят и маят, че е майка на припкащо момченце. Слава богу, че бе родила момче!

След вкусния лек обяд се приготви за посетителите, които щяха да се изсипят следобед — списъкът с имената им вече бе проверен от личния й секретар. В първите дни бяха разрешили на свиждане да дойдат само роднините и представителите на най-изтъкнатите семейства, а на останалите щяха да кажат, че Ан още не е готова да ги приеме. Но Бостън бе последният град в Щатите, където всеки си знаеше мястото в обществената стълбица, затова се надяваха да няма натрапници.

В стаята, където бе настанена Ан, можеха да се поберат още цели пет легла, стига тя да не бе задръстена с букети. Някой случаен минувач би отсъдил, че тук се провежда малка изложба на цветя, ако не беше младата жена, седнала в леглото. Ан включи електрическото осветление, все още новост за нея — те двамата с Ричард бяха изчакали ток да си прокарат първо Кабътови, нещо, което цял Бостън изтълкува като оракулски знак, че електромагнитната индукция вече е приемлива за обществото.

Първа на свиждане на Ан дойде свекърва й — госпожа Томас Лоуел Каин, глава на семейството от миналата година, когато бе починал мъжът й. Беше много изискана, вече на зряла възраст, и бе довела до съвършенство умението да нахълтва в помещението така, сякаш то й принадлежи, докато всички присъстващи се чувстваха натрапници. Беше облечена в дълга широка рокля чак до глезените — единственият мъж, който ги бе виждал, вече беше на онзи свят. Откакто се помнеше, госпожа Каин беше стройна и слаба. Смяташе, че ако една жена е дебела, това издава лошо хранене и още по-лошо възпитание. Сега бе най-възрастната в рода Лоуел, всъщност и в рода Каин. Затова очакваше да види първа новородения си внук — и другите го очакваха от нея. Така де, нали тъкмо тя бе сватосала Ан и Ричард! За госпожа Каин любовта нямаше особено значение. Важни бяха богатството, общественото положение и престижът. Не че достолепната дама имаше нещо против любовта, просто бе на мнение, че за разлика от другите три неща тя обикновено трае ден до пладне. Госпожа Лоуел Каин целуна одобрително снаха си по челото. Ан докосна бутона върху стената, при което се чу тихо бръмчене. Госпожа Каин бе изненадана от звука — и досега не й се вярваше, че електричеството ще влезе в постоянна употреба.

Медицинската сестра се появи с наследника на ръце. Госпожа Каин го огледа от глава до пети, изсумтя доволно и махна да го изнесат.

— Добре си се справила, Ан — отбеляза възрастната дама, сякаш снаха й бе спечелила някакво незначително спортно състезание. — Всички се гордеем много с теб.

След няколко минути се появи и майката на Ан — госпожа Едуард Кабът. И тя подобно на госпожа Каин бе вдовица от няколко години — двете си приличаха външно толкова много, че отдалеч често ги бъркаха. Но няма как да не се признае на госпожа Кабът, че тя прояви значително по-голям интерес към новородения си внук и дъщеря си. После огледът се прехвърли върху цветята.

— Колко мило от страна на Джаксънови, че са се сетили — пророни госпожа Кабът.

Госпожа Каин не се вживя чак толкова. Плъзна поглед по крехките цветчета, сетне се зае с картичките на хората, пратили букетите. Взе да изрежда през шепот имената, които й действаха като благ мехлем: Адамс, Лорънс, Лодж, Хигинсън. И двете баби не казаха и думица за имената, които не знаеха — бяха прехвърлили възрастта, когато на човек му се иска да научава нещо ново или да опознава нови хора. И двете си тръгнаха доволни — беше им се родил наследник, който поне на пръв поглед бе момченце за чудо и приказ. И двете бяха на мнение, че последният им дълг към семейството е изпълнен успешно — макар и от друг, и оттук нататък те могат да се оттеглят на заден план.

Но не бяха познали.

Същия следобед близките приятели на Ан и Ричард се изсипаха на цели тумби с подаръци и благопожелания: първите във вид на злато и сребро, вторите — на пискливи брамински възгласи.

Когато след края на работното време се появи и мъжът й, Ан вече бе капнала от умора. На обяд за пръв път през живота си Ричард бе пийнал шампанско, но само защото старият Еймос Кърбс настоя много, а всички в клуб „Съмърсет“ бяха вперили очи в тях и не вървеше младият баща да откаже. Жена му отсъди, че за разлика от обикновено той не е така скован. Беше висок метър и осемдесет и пет и изглеждаше много представителен в черното дълго сако и панталоните на тънки райета, а разделената му на среден път черна коса лъщеше на светлината на голямата електрическа крушка. Малцина биха познали, че е на трийсет и три години — Ричард никога не бе държал на младостта, единственото важно нещо за него бяха парите. Уилям Лоуел Каин бе донесен за пореден път за оглед, сякаш бащата искаше да провери банковия отчет след края на работния ден. Момченцето си имаше всичко: две крачета, две ръчички, по десет пръстчета на ръцете и на краката, и бащата не откри нищо, което да го притесни, затова Уилям бе отпратен наново.

— Снощи звъннах на директора на „Сейнт Пол“. Уилям е записан за учебната година през 1918-а.

Ан не отвърна нищо. Ричард очевидно се бе заел да чертае жизнения път на своя син.

— Е, драга, днес възстанови ли се напълно? — поинтересува се той, понеже никога през живота си не бе лежал и ден в болница.

— Не… Всъщност да… Струва ми се, че да — изпелтечи смутена жена му и едвам преглътна избилите в очите й сълзи, за които знаеше, че ще вбесят мъжа й.

Ала Ричард не можеше и да се надява да разбере отговора й. Той целуна жена си по бузата и се върна с двуколката в семейния дом — така наречената Червена къща на Луисбърг скуеър. Заедно с прислугата, новороденото и бавачката сега имаше да храни девет гърла. Но изобщо не се притесняваше от това.

Уилям Лоуел Каин получи благословията на църквата и имената, които баща му му беше дал още преди той да се роди, в протестантския храм „Сейнт Пол“, където присъстваха всички важни бостънчани и неколцина не толкова важни. Службата беше отслужена от грохналия епископ Лорънс, кръстници на детето бяха Дж. П. Морган и Алън Лойд, банкери с безупречно име, и най-добрата приятелка на Ан, Мили Престън. Негово Светейшество поръси със светена вода главицата на Уилям, който дори не трепна. Вече усвояваше малко по малко браминския, с други думи кастовия подход към живота.

Ан благодари на Бога, задето синът й се е родил здрав и читав, Ричард също му благодари, задето му е дал син, на когото да остави състоянието си, макар и да гледаше на Всевишния като на ревизор, който поколение след поколение само отразява делата в рода Каин. Все пак си помисли, че няма да е зле да се презастрахова и да се погрижи да му се роди още един син. Както бе коленичил, стрелна с поглед жена си. Беше много доволен от нея.