Каин и Авел

24.

Авел изчете внимателно новината за „Лестър, Каин и сие“, съобщена на финансовите страници на „Чикаго Трибюн“. Броят на вестника бе посветен почти изцяло на Пърл Харбър, нападнат от японците, и Авел сигурно щеше да пропусне дописката, ако към нея нямаше малка стара снимка на Уилям Каин, толкова стара, че Каин изглеждаше почти както преди десетина години, когато Авел бе ходил при него в Бостън. Изглеждаше прекалено млад на фотографията, за да пасва на описанието, което вестникът му правеше като блестящ председател на управителния съвет на новоучредената банка „Лестър, Каин и сие“. По-нататък в дописката се предсказваше, че „след решението на господин Каин да слее двете прочути семейни банки новата банка, обединила нюйоркската «Лестър» и бостънската «Каин и Кабът», ще стане една от най-важните финансови институции в Съединените щати. Доколкото «Трибюн» разполага с информация, акциите ще бъдат в ръцете на двайсетина души, тясно свързани по роднинска или друга линия с двете семейства“.

Авел се зарадва най-вече на последните думи, защото си даде сметка, че Каин явно е загубил контролния пакет акции. Прочете още веднъж дописката. Откакто двамата бяха кръстосали шпаги, Каин очевидно се бе издигнал в живота, но същото можеше да каже и той, пък и имаше да урежда стари сметки с новоизбрания председател на банка „Лестър“.

През последните десет години хотелска верига „Барон“ жънеше небивал успех и Авел бе успял да се разплати с тайния си благодетел и да изпълни до последната буква първоначалното им споразумение: сега вече притежаваше изцяло търговското дружество.

През последното тримесечие на 1939 година вече бе покрил дълга си, а печалбата за 1940 година надскочи вододела от половин милион долара, което съвпадна с откриването на два нови хотела от веригата, един във Вашингтон и втори в Сан Франциско.

През това време Авел не бе така предан като съпруг, макар че надали можеше да бъде по-грижовен като баща. Зофя мечтаеше за второ дете и накрая го убеди да се прегледа. Оказа се, че семенната му течност не е достатъчно силна — вероятно заради някакво заболяване в миналото или от недохранването по време на германската и руската окупация. Флорентина със сигурност щеше да си остане единственото му дете, затова той се отказа от надеждата да има син и съсредоточи изцяло вниманието си върху нея.

Сега славата му се носеше из цяла Америка и дори журналистите го наричаха Чикагския барон. Той вече не обръщаше внимание на шегичките, които пускаха зад гърба му по негов адрес. Владек Кожекевич беше успял и по-важно, смяташе да задържи успеха. През 1941 година печалбата от тринайсетте хотела възлизаше на близо един милион долара и тъй като разполагаше с излишни средства, той реши, че е време за още по-голямо разширение.

Точно тогава обаче японците нападнаха Пърл Харбър.

Авел вече привеждаше на британския Червен кръст значителни суми, с които помагаше на сънародниците си след онзи ужасен ден през септември 1939 година, когато нацистите бяха нахлули в Полша, та по-късно да се срещнат с руснаците в Брест-Литовск и отново да си поделят неговата родина. Беше подел яростна битка и в Демократическата партия, и в печата, с която да убеди Щатите да се включат във войната, пък било то вече и на страната на руснаците. Дотук усилията му си оставаха безплодни, ала онази декемврийска неделя, когато радиостанциите навред из страната засипваха невярващата нация с нови и нови подробности, Авел разбра, че сега вече САЩ ще отидат да воюват.

На единайсети декември чу как президентът Рузвелт съобщава, че Германия и Италия са обявили официално война на Съединените щати. Авел също смяташе да се включи, първо обаче имаше да обявява своя си малка частна война, затова се свърза по телефона с Къртис Фентън в банка „Континентал Тръст“. През годините бе започнал да се осланя безусловно на преценката на Фентън и след като бе станал пълноправен собственик на хотелската верига, го беше оставил в управителния съвет, за да съхрани тясната връзка между хотелите и банката.

Къртис Фентън вдигна слушалката, както винаги възпитано и сдържано.

— Колко са свободните пари в резервната сметка на веригата? — попита Авел.

Къртис Фентън взе папката с надпис „Сметка + 6“ и се сети за дните, когато всички дела на господин Розновски се бяха вмествали в една-едничка тъничка папка. Прегледа цифрите.

— Малко под два милиона долара — отвърна той.

— Чудесно — рече Авел. — Проучете, ако обичате, една новоучредена банка, името й е „Лестър, Каин и сие“. Установете как се казват всички акционери, какъв дял държат и при какви условия са готови да продадат дяловете си. Но нека това стане без знанието на председателя на управителния съвет на банката господин Уилям Каин. Държа да не споменавате и моето име.

Къртис Фентън затаи дъх и не каза нищо. Пак добре че Авел Розновски не виждаше изуменото му лице. Защо ли искаше да влага пари в нещо, свързано с Уилям Каин? Фентън също бе прочел в „Уолстрийт Джърнъл“ за сливането на двете прочути семейни банки. Насмалко да подмине съобщението, толкова бе погълнат от Пърл Харбър и главоболието на жена си. Покрай молбата на Розновски се сети, че трябва да прати на Уилям Каин поздравителна телеграма. Докато слушаше напътствията на Авел, си го записа в долния край на папката на хотелска верига „Барон“, за да не забрави.

— После ми докладвайте. Но лично, не искам да има нищо черно на бяло.

— Както наредите, господин Розновски.

„Дано все някой знае какво става между тях двамата. Лично аз не проумявам нищичко“, добави той наум.

Авел продължи:

— В тримесечните доклади бих искал да включвате подробности за всяко официално изявление, направено от „Лестър“, и кои фирми имат отношение към него.

— Добре, господин Розновски.

— Благодаря ви, господин Фентън. Между другото, маркетинговият отдел ми препоръчва да открия нов хотел от веригата „Барон“ и в Монреал.

— Войната не ви ли притеснява, господин Розновски?

— Не, разбира се. Ако германците стигнат до Монреал, всички ние, включително „Континентал Тръст“, можем да пускаме кепенците. Последния път им разказахме играта, и този път ще ги победим. Единствената разлика е, че сега ще участвам и аз. Приятен ден, господин Фентън.

„Дали някога ще разбера какво му се върти в главата на Авел Розновски?“, запита се Къртис Фентън, докато затваряше телефона. Мислите му отново се върнаха към първата молба на Авел — за дяловете в „Лестър“. Тя го стряскаше още повече. Уилям Каин вече не бе свързан по никакъв начин с Розновски, но Фентън се притесняваше докъде ли ще се стигне, ако клиентът му се сдобиеше с голям пакет от акциите в „Лестър“. Реши сега-засега да не изказва мнението си пред Розновски — надяваше се все някой ден един от двамата да му обясни какво са намислили.

Авел също се колебаеше дали да казва на Къртис Фентън защо смята да купува акции в „Лестър“, после обаче стигна до извода, че колкото по-малко хора знаят за намеренията му, толкова по-добре.

Временно забрави за Уилям Каин и помоли секретарката да намери Джордж, който сега бе заместник-председател на управителния съвет на хотелска верига „Барон“. Той беше израснал заедно с Авел и сега бе най-довереният му човек. Както седеше в кабинета си на четирийсет и втория етаж в хотел „Барон“ в Чикаго, Авел погледна надолу към езеро Мичиган, към онова, което всички наричаха Златния бряг, но мислите му отново го върнаха към Полша. Дали някога щеше са доживее да види пак своя замък, който сега се намираше на територията на Русия, под контрола на Сталин. Знаеше, че никога няма да отиде да живее в Полша, но пак искаше да му върнат замъка. При мисълта, че германците или руснаците отново са завзели достолепния му дом, му се прииска да… Точно тогава влезе Джордж.

— Викал си ме, Авел.

Единствен той в цялата верига говореше на малко име с Чикагския барон.

— Да, Джордж. Как мислиш, ако замина за няколко месеца, ще се справиш ли с управлението на хотелите?

— То се знае, че ще се справя — отвърна другият мъж. — Защо? Да не би най-сетне да отиваш на почивка? Отдавна си си го обещал.

— Не, отивам на война — отговори Авел.

— Моля?! — възкликна Джордж. — Моля? — повтори той.

— Утре сутринта отивам в Ню Йорк, за да се запиша доброволец.

— Ти си превъртял! Ще вземат да те убият.

— Не, намеренията ми са други — аз да убия няколко шваби — отвърна Авел. — Тия негодници не ми видяха сметката първия път, няма да го допусна и сега.

Джордж продължи да настоява, че Щатите ще спечелят войната и без Авел. Зофя също възропта — тръпки я побиваха само при мисълта за война, а Флорентина, която току-що бе навършила осем години, се разрева. Тя не знаеше какво точно означава „война“, затова пък разбираше, че баща й няма да го има много дълго.

Въпреки това на другия ден Авел хвана първия самолет за Ню Йорк. Всички американци като че ли се бяха устремили в различни посоки и той завари града гъмжащ от младежи в защитни униформи, които се сбогуваха с родители, любими и съпруги — уверяваха се взаимно, че войната ще свърши до няколко седмици, но никой не вярваше в това.

Авел пристигна в нюйоркския „Барон“ тъкмо за вечеря. Ресторантът беше пълен с младежи, момичетата се притискаха отчаяно до войници, матроси и пилоти, а Франк Синатра пееше под съпровода на бигбенда на Томи Дорси. Докато гледаше как младежите танцуват на дансинга, Авел се запита кога ли мнозина от тях пак ще имат възможност да изживеят вечер като тази. Спомни си Сами и разказа му как е станал оберкелнер в хотел „Плаза“. Тримата му шефове се бяха завърнали от Западния фронт с общо един крак на тримата. Никой от младежите нямаше и представа какво всъщност е война. Авел не се присъедини към веселбата — ако това изобщо беше веселба. Качи се в стаята си.

На заранта си облече евтин тъмен костюм и отиде в наборната комисия на Таймс скуеър. Бе дошъл да се запише доброволец именно в Ню Йорк, защото се притесняваше, че все някой в Чикаго ще го познае и като нищо ще го пратят да търка столовете в някоя канцелария. Помещението на наборната комисия бе още по-препълнено и от дансинга предната вечер, тук обаче никой не се притискаше към никого. Авел вися цяла сутрин колкото да попълни формуляр, с който в кабинета си би могъл да приключи и за три минути. Веднага му направи впечатление, че всички други доброволци изглеждат по-здрави и годни за служба от него. После чака още два часа на опашка, за да разговаря със сержанта, който го попита с какво си вади прехраната.

— С хотелиерство — отвърна той и разправи на офицера патилата си по време на предишната война.

Без да казва нищо, сержантът го изгледа мълком — Авел беше висок метър шейсет и осем и тежеше близо осемдесет и шест килограма. Ако беше обяснил, че всъщност е Чикагския барон, сержантът сигурно нямаше да се усъмни в разказа му за военнопленническия лагер и бягството, Авел обаче предпочете да не споменава това, така че към него да се отнасят както към останалите му сънародници.

— Утре сутринта трябва да се явите на медицински преглед — бе единственото, което сержантът каза в края на монолога му, сетне добави, сякаш го смяташе за свой дълг: — Благодаря, че пожелахте да се запишете доброволец.

На другия ден се наложи Авел да чака още няколко часа, докато мине на медицински преглед. Лекарят не прояви особен такт, когато заговори за общото му физическо състояние. Досега заради положението и успеха си — Авел бе защитен от подобни подмятания. Подейства му като студен душ, когато лекарят го обяви за негоден за действителна служба.

— Страдате от свръхтегло, зрението ви е лошо, сърцето — слабо, на всичко отгоре куцате. Да ви призная, Розновски, вие сте си направо негоден. Не можем да водим в битка войници, които още преди да са открили врага, ще вземат да получат сърдечен пристъп. Това не означава, че не можем да използваме дарбите ви. Ако проявявате интерес, в тази война има много работа за деловодители.

На Авел му идеше да го удари, той обаче знаеше, че това няма да му помогне да се добере до униформата.

— Не, благодаря ви… господине — каза той. — Искам да се бия с германците, а не да им пращам писма.

Вечерта се прибра в хотела оклюмал, но изпълнен с решимост — знаеше, че още не всичко е загубено. На следващия ден опита отново и отиде при друг офицер от наборната комисия, но се върна в „Барон“ със същия резултат. Вярно, вторият лекар бе малко по-любезен, ала се изказа не по-малко категорично за физическото му състояние и също го обяви за негоден за войнска служба. Авел проумя, че при сегашното му здравословно състояние никой няма да го пусне да се сражава.

На другата заран намери на Петдесет и седма улица в Уест Сайд спортна зала и плати на частен треньор да му помогне. Всеки божи ден в продължение на три месеца смъкваше килограми и укрепваше. Боксираше се, бореше се, тичаше, скачаше, вдигаше тежести и гладуваше. Смъкна теглото си до седемдесет килограма и треньорът го увери, че никога няма да бъде по-слаб или да се радва на по-добро здраве.

Авел се върна при първия офицер от наборната комисия и попълни същия формуляр, но вече с името Владек Кожекевич. Този път сержантът — различен от първия — бе много по-отзивчив, а лекарят, който го подложи на подробен медицински преглед, накрая го одобри за резерва и му каза да чакал да го повикат.

— Но аз искам да замина веднага за фронта — настоя Авел. — И да се сражавам срещу тия негодници.

— Ще ви потърсим, господин Кожекевич — обеща сержантът. — Бъдете готов и не губете форма. Не се знае кога ще опрем до вас.

Авел си тръгна, вбесен, задето пращат веднага на фронта по-млади, по-слаби американци, и докато излизаше, се блъсна във висок снажен мъж в униформа със звездички на раменете.

— Извинявайте, господине — рече Авел и хвърли един поглед назад.

— Младежо! — повика го генералът.

Авел продължи по пътя си, защото реши, че генералът се обръща към друг — макар да беше едва на трийсет и пет години. Не помнеше откога не бяха го наричали „младежо“.

Генералът опита отново.

— Младежо! — извика той малко по-силно.

Този път Авел се обърна.

— Мен ли викате?

— Да, вас, господине.

Авел отиде при генерала.

— Заповядайте в кабинета ми, господин Розновски.

„Да го вземат мътните! — ядоса се Авел. — Този ме позна и сега никой няма да ме пусне да се сражавам във войната.“ Оказа се, че временният кабинет на генерала е в задната част на сградата и се помещава в тясна стаичка с два дървени стола, олющена зелена боя и отворена врата. Авел не би допуснал и последният служител в някой от хотелите „Барон“ да работи в такава обстановка.

— Господин Розновски — подхвана генералът, който излъчваше огромна енергия, — казвам се Марк Кларк и съм командващ на Пета армия във въоръжените сили на САЩ. Току-що идвам на еднодневна инспекция от остров Гъвърнърс и наистина бях приятно изненадан, когато буквално налетях на вас. Отдавна съм ваш почитател. Животът ви е твърде поучителен за всеки американец. А сега ми кажете какво търсите в сградата на наборната комисия.

— А вие как мислите? — каза доста припряно Авел. — Извинявайте, господине — побърза да се поправи той. — Не исках да съм груб, просто никой не желае да ме пусне да участвам в тая проклета война.

— И какво искате да правите в, както се изразихте, тая проклета война? — поинтересува се генералът.

— Как какво, да замина на фронта и да се сражавам срещу германците — възкликна младежът.

— Като пехотинец ли?

— Да — потвърди Авел. — Нима не се нуждаете от всеки, готов да се бие?

— Разбира се, че се нуждаем — рече Марк Кларк, — но аз бих могъл да уредя да бъдете далеч по-полезен с уменията, които притежавате, отколкото като пехотинец.

— Готов съм на всичко. На всичко! — натърти Авел.

— Сигурен ли сте? — рече генералът. — Ами ако ви помоля да предоставите хотела си в Ню Йорк за щабквартира, какво ще кажете? Защото, да ви призная, господин Розновски, това ще ми помогне много повече, отколкото ако успеете да убиете десетина германци.

— „Барон“ е ваш — отсече Авел. — Сега ще ми издействате ли да замина на фронта?

— Знаете ли, вие сте луд — каза генерал Кларк.

— Аз съм поляк — натърти другият мъж. И двамата се засмяха. — Разберете ме и вие — продължи той вече по-сериозно. — Роден съм недалеч от Слоним. Видях как германците завземат дома ми, как руснаците изнасилват сестра ми. По-късно избягах от трудов лагер в Русия и извадих късмета да се добера до Америка. Не съм луд. Това е единствената държава на белия свят, където можеш да дойдеш гол като пушка и въпреки това, ако работиш къртовски, да станеш милионер. Сега тия негодници искат да подпалят още една война. Не съм луд, генерале. Най-обикновен човек съм.

— Е, щом настоявате толкова да ви запишем доброволец, господин Розновски, бих могъл да ви използвам, но не така, както очаквате. Генерал Денвърс има нужда от интендант на Пета армия, докато тя се сражава на предната линия. Ако смятате, че Наполеон е бил прав, когато е казал, че войската напредва „по стомах“, можете да изиграете жизненоважна роля. За длъжността се полага чин майор. Ето ви начин да помогнете много на Щатите да спечелят войната. Какво ще кажете?

— Съгласен съм, генерале.

— Благодаря ви, господин Розновски.

Кларк натисна звънеца върху писалището и при тях дойде съвсем младичък лейтенант, който изкозирува бойко.

— Отведете майор Розновски в отдел „Личен състав“ и после се върнете тук.

— Тъй вярно. — Лейтенантът се обърна към Авел. — Елате с мен, майоре.

Авел тръгна след него, а на вратата пак се обърна:

— Благодаря ви, генерале.

Прекара края на седмицата в Чикаго, със Зофя и Флорентина. Зофя го попита какво да правела с петнайсетте му костюма.

— Задръж ги — отвърна той и се запита накъде ли бие. — Не се бой, няма да загина.

— Сигурна съм, че ще се върнеш здрав и невредим, Авел — рече Зофя. — Друго ме притеснява. Костюмите вече не ти стават, по-големи са с цели три размера.

Авел се засмя и отнесе дрехите в центъра за бежанци от Полша. Сетне се върна в Ню Йорк, отиде в хотел „Барон“, отмени резервациите и след дванайсет дни предостави сградата на Пета американска армия. Печатът посрещна решението му като „проява на безкористност“, достойна за човек, който през Първата световна война е бил бежанец.

Минаха още три месеца, докато призоват Авел на действителна служба. През това време той се погрижи генерал Кларк да се чувства удобно в нюйоркския „Барон“ и се яви във Форт Бенинг, където премина подготовка за офицер. Когато накрая получи заповед да се присъедини към генерал Денвърс и Пета армия, се оказа, че заминава някъде за Северна Африка. Вече се питаше дали някога ще се добере до Германия.

Преди да потегли, състави завещание, с което оставяше при изгодни условия цялата хотелска верига „Барон“ на Дейвид Макстън, а останалото си имущество разпределяше между Зофя и Флорентина. За пръв път от двайсет години се замисляше за смъртта — не че виждаше как ще го убият в полковия стол.

Докато военният кораб напускаше нюйоркското пристанище, Авел се обърна и погледна Статуята на свободата.

Помнеше добре как се е почувствал, когато преди близо двайсет години я е зърнал за пръв път. След като корабът я подмина, Авел не я погледна отново, но се закани на глас:

— Следващия път, когато те видя, френска кучко, Щатите ще са спечелили войната.

Прекоси Атлантическия океан заедно с двама от най-добрите си главни готвачи и петима техни помощници. На 17 февруари 1943 година хвърлиха котва в град Алжир. Авел прекара близо година в жегата, прахоляка и пясъка на пустинята, като се стараеше всички в дивизията да са нахранени възможно най-добре.

— Храним се зле, но все пак малко по-добре от останалите — отбеляза генерал Кларк.

Авел реквизира единствения свестен хотел в град Алжир и го превърна в щабквартира на генерал Кларк. Виждаше, че върши добра работа, но не го свърташе да влезе в истинско сражение, макар и да знаеше, че интендантите рядко се озовават на предната линия.

Редовно пишеше на Зофя и Джордж и гледаше на снимките как Флорентина расте. Случваше се да получи писмо и от Къртис Фентън, който му съобщаваше, че хотелска верига „Барон“ има още по-големи печалби — заради постоянното придвижване на войски и цивилни всички американски хотели били претъпкани. На Авел му беше тъжно, задето не бе бил на откриването на новия „Барон“ в Монреал — вместо него бе отишъл Джордж. За пръв път не присъстваше на откриването на хотел от веригата, но заместникът му писа, че той се ползва с голям успех. Чак сега Авел си даде сметка колко много е постигнал в Щатите и колко му се иска да се върне в страната, която сега смяташе за свой дом.

Не след дълго му втръсна от Африка, от войнишките столови, печения фасул, одеялата и мухоловките. На два-три пъти в западния край на пустинята избухваха ожесточени престрелки, поне така разправяха хората, завърнали се от фронта, той обаче така и не видя истинско сражение, въпреки че, караше ли храната на предната линия, му се случваше да чува стрелба, което го вбесяваше още повече. Много се развълнува, когато един ден Пета армия на генерал Кларк получи заповед да нахлуе в Южна Европа.

Прикривана от американската авиация, тя направи десант на италианския бряг. Срещнаха ожесточена съпротива при Анцио, после и при Монте Касино, но Авел гледаше само отдалеч и вече се притесняваше, че войната ще приключи, а той така и няма да помирише сражение. Но все не можеше да измисли как да се доближи до предната линия. Шансовете му не станаха по-големи, когато го произведоха подполковник и го пратиха до следваща заповед в Лондон.

След десанта в Нормандия започна големият пробив в Европа. Съюзниците навлязоха във Франция и на 25 август 1944 година освободиха Париж. Авел мина победоносно по Шанз-Елизе заедно с американските войници и с бойците от Френската съпротива, наредили се зад генерал Де Гол, и докато разглеждаше великолепния град, реши къде точно ще построи първия хотел от веригата „Барон“ във Франция.

Съюзниците продължиха през Северна Франция и устремени към Берлин, прекосиха границата с Германия. Авел бе прикрепен към Първа армия под командването на генерал Брадли. Храната идваше главно от Англия. Градовете, през които минаваха, вече бяха плячкосани от отстъпващата германска армия. И с трън да завъртиш, нямаше какво да закачиш. Веднага щом навлезеха в някое населено място, Авел за броени часове реквизираше всички налични хранителни продукти, докато другите интенданти в американската армия още дълго не можеха да се ориентират. Британските и американските офицери даваха мило и драго да похапнат в Девета бронедивизия, а после недоумяваха откъде ли там са се сдобили с такива вкуснотии. Веднъж генерал Джордж С. Патън дойде да вечеря с генерал Брадли и Авел се запозна с прославения военачалник, който винаги въвеждаше войските си в бой с високо вдигнат револвер с ръкохватка от слонова кост.

— През цялата проклета война не съм ял по-сладко — отбеляза Патън.

През февруари 1945 година Авел бе прекарал в униформа близо три години и знаеше, че войната ще приключи до месеци. Генерал Брадли продължаваше да му праща благодарствени писма и безсмислени нашивки, които да красят все по-широката му униформа, те обаче не помогнаха. Авел току се молеше на генерала да му разреши да участва в едно-едничко сражение, но той не искаше и да чуе. Макар да бе задължение на младшите офицери да карат с камионите храната на предната линия и да наглеждат разпределението й сред войската, Авел често се нагърбваше сам с тази отговорност. И точно както в хотелите, никога не съобщаваше на подчинените си къде точно ще се появи следващия път.

Един дъждовен ден, на празника на Свети Патрик, в лагера постоянно пристигаха заметнати с одеяла носилки и на Авел му се прииска да отиде на предната линия и да види какво става. Накрая не издържа да гледа еднопосочното движение на тела, затова събра подчинените си и лично се зае с подготовката на четиринайсетте продоволствени камиона. Взе със себе си един лейтенант, един сержант, двама ефрейтори и двайсет и осем редници.

Макар че фронтът отстоеше само на трийсет и два километра, оная заран пътуването до там бе мъчително бавно. Авел седна зад волана на първия камион — така се чувстваше едва ли не като генерал Патън — и подкара през проливния дъжд и непроходимата кал. Многократно се налагаше да се дръпва встрани, за да стори път на медицинските коли, които се връщаха от фронта. Ранените тела имаха предимство пред празните стомаси. На Авел му се искаше много повечето да са само ранени, ала рядко се случваше някой да даде признаци на живот, като кимне или махне с ръка. С всеки изминат километър от разкаляния път Авел се убеждаваше все повече, че край Ремаген се разиграва нещо голямо. Вълнуваше се много. Предусещаше, че този път ще участва и той.

Когато накрая пристигна в командния пункт, чу в далечината вражеския огън и тропна гневно с крак, докато гледаше как санитарите носят с носилките неизвестно откъде още и още мъртви и ранени. Призля му при мисълта, че няма да научи нищо за истинската война, докато тя не се превърне в история. Подозираше, че всеки, който чете „Ню Йорк Таймс“, е по-осведомен от него.

Нареди на конвоя да спре отстрани на полевата кухня и скочи от камиона, като се прикриваше от дъжда. Досрамя го, че само на няколко километра други се прикриват от куршумите. Загледа как разтоварват четиристотин литра чорба, тон осолено месо, двеста пилета, половин тон масло, три тона картофи и сто и десет половинкилограмови консерви печен боб, а също задължителните неприкосновени запаси — все храна за онези, които отиваха на фронта или се връщаха оттам. Когато влезе в палатката, служеща за столова, видя, че вътре има дълги маси и пейки, на които не седи никой. Остави двамата готвачи да приготвят храната, нареди на дневалните да се заемат с беленето на хиляда картофа и тръгна да търси дежурния офицер.

Отправи се към палатката не на друг, а на бригаден генерал Джон Ленард, за да разбере какво става: непрекъснато подминаваше носилки с мъртви и още по-страшно, с полумъртви войници, при вида на които при други обстоятелства на всеки би му призляло, но които край Ремаген бяха нещо обичайно. Авел тъкмо понечи да влезе в палатката, когато отвътре изскочи генерал Ленард, придружаван от адютанта си. Генералът попита, без да спира:

— Какво обичате, подполковник?

— Започнахме да приготвяме храната на вашия батальон — в изпълнение на заповедта от вчера. Какво…

— Засега не се притеснявайте за храната, подполковник. Рано тази сутрин лейтенант Бъроус от Девета дивизия се натъкнал северно от Ремаген на неповреден железопътен мост, издадох заповед да се мине незабавно по него и на източния бряг на реката да се направи плацдарм. Досега германците успяваха да вдигнат във въздуха всеки мост на Рейн още преди да сме се доближили до него, не можем да се мотаем с разни обеди и да чакаме да унищожат и този.

— А Девета дивизия успя ли да се прехвърли на другия бряг? — попита запъхтян Авел.

— И още как — отвърна генералът, — но в гората отсреща са се натъкнали на ожесточена съпротива. Първите взводове са попаднали на засада, един бог знае колко души сме загубили днес. Затова си яжте сам храната, подполковник, лично аз трябва да се погрижа да опазя живи възможно най-много от хората си.

— А аз мога ли да помогна с нещо? — попита Авел.

Военачалникът поспря за миг и се взря във възпълния подполковник.

— Колко души са на ваше пряко подчинение?

— Един лейтенант, един сержант, двама ефрейтори и двайсет и осем редници, с мен общо трийсет и трима души.

— Това е добре. Идете с хората си в лазарета и вижте с какво можете да помогнете — трябва да пренесете по възможност всички загинали и ранени, които откриете.

— Тъй вярно — отвърна Авел, след което хукна презглава към полевата кухня, където завари подчинените си да седят в един ъгъл и да пушат.

Никой не го усети кога е влязъл в палатката.

— Ставайте, мързеливци такива! За разнообразие ще поработим истински.

Трийсет и двамата мъже се вторачиха в него.

— Тръгвайте с мен! — изкрещя Авел. — И не се мотайте!

Обърна се и пак хукна, този път към лазарета. Младичкият лекар тъкмо обясняваше на санитарите какво да правят, когато на входа на палатката застанаха Авел и неговите задъхани, несвикнали да тичат подчинени.

— Мога ли да помогна с нещо, господине? — попита лекарят.

— Не, но се надявам ние да ви помогнем — отвърна Авел. — Водя ви трийсет и двама мъже, пратени в подкрепление от генерал Ленард.

Те го чуваха за пръв път. Лекарят също погледна учуден подполковника.

— Слушам, господине.

— Не ме наричайте „господине“ — рече Авел. — Дошли сме да видим с какво да ви помогнем.

— Слушам, господине — повтори лекарят.

Връчи на Авел няколко ленти със знака на Червения кръст, които готвачите, дневалните и белачите на картофи си сложиха, докато слушаха обясненията на лекаря, който разказваше подробности от операцията в гората от другата страна на моста Лудендорф.

— Девета дивизия е понесла тежки загуби — продължи той. — Войниците с медицински опит ще останат в зоната на сражението, а останалите започвайте да пренасяте ранените в лазарета.

Авел бе много доволен, че най-сетне ще върши нещо полезно. Лекарят, на чието подчинение сега бе отряд от четирийсет и деветима души, раздаде осемнайсет носилки, всеки войник получи и пакет за оказване на първа помощ. Сетне поведе пъстрата група към моста Лудендорф. Авел вървеше на крачка след него. Запяха, докато крачеха през калта и дъжда, но щом излязоха на моста, млъкнаха. Там започнаха да се натъкват на носилки, където под одеялата личаха тела. Стигнаха мълком другия бряг, като стъпваха в индийска нишка по железопътните релси, и видяха резултата от заложения от германците взрив, така и не разрушил основите. Докато се придвижваха към гората, откъдето се чуваше стрелба, Авел се развълнува, задето е само на хвърлей от врага, и се ужаси, осъзнал какво е способен да причини той на неговите сънародници. Накъдето и да се обърнеше, виждаше страдания и още по-страшно, чуваше как другарите му стенат от болка. Другари, които до днес бяха смятали обнадеждени, че краят на войната вече се вижда, но както се оказа, не за всички.

Авел загледа как младичкият лекар спира ту при един, ту при друг и се опитва да му помогне. Случваше се милостиво да убие ранен, за когото нямаше и капчица надежда да оживее. Авел тичаше от войник на войник. Викаше ги да отидат при някой ранен, който не можеше да си помогне сам, и насочваше контузените към моста Лудендорф. Когато стигнаха гората, от първоначалния отряд бяха останали само той, лекарят и един от белачите на картофи — всички останали пренасяха загиналите и ранените до лагера.

Тримата навлязоха сред дърветата и чуха някъде наблизо вражеска стрелба. Авел различи само на две крачки сред шубрака огромно оръдие, което още бе насочено към моста, но вече бе излязло от строя. Сетне чу оглушителен картечен откос и за пръв път си даде сметка, че противникът е само на неколкостотин метра. Бързо се подпря на коляно и зачака, напрегнат като изопната струна. Изневиделица някъде отпред отново започна да се стреля. Авел скочи и се завтече, следван от уплашения лекар и белача на картофи. След още неколкостотин метра се озоваха насред падинка, обрасла с тучна зелена трева и бели минзухари. Накъдето и да погледнеха, виждаха убити американски войници. Авел и лекарят хукнаха от труп на труп.

— Каква касапница! — изкрещя гневно Авел точно когато екна огънят на отстъпващите германци.

Лекарят не каза нищо. Беше крещял така преди цели три години и оттогава бе претръпнал.

— Не се занимавайте със загиналите — рече той. — Търсете живи.

— Насам! — извика Авел и се свлече на колене до сержанта в калта.

Беше улучен в лицето.

— Мъртъв е, подполковник — заяви лекарят, без дори да поглежда повторно загиналия.

Авел изтича при следващото тяло, сетне при трето, но се натъкваше все на едно и също и поспря само когато зърна глава, отхвърчала от тялото и паднала насред калта. После се обърна, за да я погледне още няколко пъти, сякаш бе бюст на гръцки бог. Заповтаря думи, които бе научил от барона:

— „Кръвта и разрухата ще бъдат вездесъщи, всички ще са свикнали с ужаса дотолкова, че майки само ще се усмихват при вида на разкъсаните телца на невръстните си рожби.“ Нищо ли не се променя? — изкрещя потресен Авел.

— Не, нищо, само мястото на битката — отвърна лекарят.

След като обиколи към трийсетина — или може би бяха четирийсет трупа, Авел пак се върна при лекаря, който се опитваше да спаси живота на капитан, който бе омотан целият в окървавени бинтове. Виждаха се само едното му око, и то затворено, и устата. Застана отстрани и загледа безпомощно нашивките на капитана — бяха на Девета бронедивизия, после се сети за думите на генерал Ленард: „Един бог знае колко души сме загубили днес“.

— Проклети шваби! — изруга той.

— Точно така — рече лекарят.

— Мъртъв ли е? — попита Авел.

— Бере душа — отвърна по инерция другият мъж. — Изгубил е много кръв, едва ли ще прескочи трапа. — Той вдигна очи. — Няма какво повече да правите тук, подполковник, дали да не опитате да отнесете единствения оцелял в лазарета, докато и той не е издъхнал? Предайте на командващия, че смятам да продължа нататък и че имам нужда от възможно най-много хора.

— На всяка цена — рече Авел и помогна на лекаря да вдигнат внимателно капитана и да го сложат на носилка.

Двамата с белача на картофи тръгнаха към лагера съвсем бавно, тъй като лекарят ги бе предупредил, че раненият ще загуби още повече кръв, ако не внимават с носилката. Авел не разреши на белача да си почине нито веднъж, докато вървяха към лагера, отстоящ на цели три и половина километра. Искаше да даде шанс на човека да живее, после смяташе да се върне в гората при лекаря.

Близо час вървяха през калта и дъжда и Авел вече беше сигурен, че капитанът е издъхнал. Когато най-сетне стигнаха в лазарета, и двамата с белача бяха капнали от умора и Авел предаде носилката на санитарите.

Докато откарваха с количката капитана, той отвори окото, което не бе закрито от превръзките, и се вторачи в Авел. Опита се да вдигне ръка. Авел изкозирува бойко — идеше му да скача от радост, че човекът е дал признаци на живот. Молеше се да оживее.

Излезе на бегом от лазарета и тъкмо да поеме с малкия си отряд обратно към гората, когато дежурният офицер го спря.

— Търся ви под дърво и камък, подполковник — рече му той. — Триста прегладнели мъже чакат да ги нахраните. За бога, къде се губите?

— Както никога, вършех нещо полезно.

Тръгна бавно към полевата кухня — още си мислеше за младичкия капитан.

И за двамата войната беше приключила.

25.

Санитарите отнесоха капитана в една от палатките и го сложиха внимателно върху операционната маса. Капитан Уилям Каин видя медицинска сестра, която го гледаше тъжно, но така и не разбра какво му казва — или защото главата му бе омотана в бинтове, или защото бе оглушал. Виждаше как жената мърда устни, но не схващаше какво му говори. Затвори очи и се замисли. Много за миналото, малко за бъдещето — бързаше да мисли, в случай че умре. Знаеше, че ако се размине със смъртта, ще има много време за мислене. Спомни си за Кейт в Ню Йорк. Тя бе отказала да се примири с решението му на всяка цена да се запише доброволец. Уилям беше осъзнал, че жена му никога няма да го разбере, затова бе спрял да се опитва да й излага доводите си. Още го преследваше споменът за отчаяното й лице. Изобщо не допускаше, че ще умре — на никого не му се мре — и сега единственото, което искаше, бе да оцелее и да се върне към предишния си живот.

Докато се върне… точно така, докато се върне, бе поверил ръководството на банка „Лестър“ на Тед Лийч и Тони Симънс. Не им бе наредил какво да правят, в случай че не се прибере. И двамата го бяха молили как ли не да не заминава. Те също не го разбираха. Когато няколко дни по-късно Уилям се записа доброволец, не намери сили да погледне децата в лицето. Десетгодишният Ричард беше отишъл сам на гарата и се бе сдържал да не плаче, докато баща му не му каза, че няма как да го вземе, та и той да се сражава срещу германците.

Пратиха го първо в офицерска школа във Върмонт. За последен път бе виждал Върмонт, когато бяха идвали заедно с Матю тук, за да карат ски — да пъплят бавно по нанагорнището и да се спускат шеметно. Сега пътуването и нагоре, и надолу бе бавно. Обучението трая три месеца и за пръв път, откакто се бе дипломирал в Харвардския университет, Уилям се почувства във форма.

После го пратиха в Лондон, където бе пълно с американци и той бе назначен офицер за свръзка между американци и британци. Разквартируваха го в „Дорчестър“, който британското военно министерство бе реквизирал и бе предоставил на американската армия. Уилям бе прочел някъде, че и Авел Розновски е предоставил на военните хотела си в Ню Йорк, и бе одобрил постъпката му. Затъмненията, бомбардировките и предупрежденията за поредното въздушно нападение създаваха у него усещането, че участва във война, но той се чувстваше някак откъснат от онова, което се разиграваше само на неколкостотин километра от Хайд Парк Корнър. През целия си живот беше държал нещата в свои ръце, никога не беше позволявал да бъде просто наблюдател. Но сега единственото, което правеше, бе да снове между щабквартирата на Айзенхауер на Сейнт Джеймс и кабинета на Чърчил на Сторис Гейт и се чувстваше с вързани ръце. Вече му се струваше, че няма да се сблъска лице в лице с германец, докато Хитлер не нахлуе на Трафалгар скуеър.

После част от Първа армия беше прехвърлена в Шотландия за учения с Черната стража11 и Уилям бе пратен като инспектор със задължението да докладва на командването. Често пътуваше до Шотландия с пъплещия като мравка влак, който не спираше да спира — вече си мислеше, че се е превърнал в пословичния вестоносец, и се питаше дали изобщо си е струвало да се записва доброволец. Установи все пак, че в Шотландия е различно. Там поне на пръв поглед като че ли се готвеха за война и когато отиде отново в Лондон, Уилям подаде молба веднага да го прехвърлят в Първа армия. Полковникът беше на мнение, че който иска да се сражава с врага, не бива да бъде държан по кабинетите, и я удовлетвори.

След три дни Уилям се върна в Шотландия, за да се присъедини към новата си част. В Инвърери тя се подготвяше за нахлуването на американската армия, което, както всички знаеха, щеше да започне скоро. Ученията бяха тежки. Нощите в планините на Шотландия, където американците уж влизаха в сражение с Черната стража, не приличаха по нищо на вечерите, когато Уилям бе писал в „Дорчестър“ поредния доклад.

Три месеца по-късно ги пуснаха с парашути в Северна Франция, където те се присъединиха към частите на Омар Н. Брадли и поеха през Европа. Във въздуха миришеше на победа и Уилям си мечтаеше да е първият воин, стъпил в Берлин.

Първа армия премина в настъпление към Рейн, решена да прехвърли реката по всеки мост, който открие. Онази заран капитан Каин получи заповед да мине по моста Лудендорф и да нападне врага на километър и половина североизточно от Ремаген, в гората от другата страна на реката. Той застана на билото на един хълм и загледа как Девета дивизия излиза на моста с очакването, всеки миг той да политне във въздуха.

След нея полковникът също поведе своята част. Уилям тръгна подире му със сто и двайсетимата под негово командване, които подобно на него влизаха за пръв път в бой. Това тук не бяха ученията с обиграните шотландци, които уж го убиваха с халосни патрони, а после всички заедно сядаха да похапнат. Германци с истински куршуми и смърт — „после“ вероятно нямаше да има.

Когато излязоха при гората, Уилям и хората му не срещнаха съпротива, затова решиха да навлязат сред дърветата. Напредваха бавно и мъчително, въпреки това Уилям вече си мислеше, че Девета дивизия си е свършила чудесно работата и на тях не им остава друго, освен да вървят подире й. Точно тогава започнаха да ги обстрелват от засада. Сякаш ги нападнаха от всички страни. Под дъжд от куршуми и снаряди хората на Уилям залегнаха, за да се прикрият сред дърветата, но за броени секунди той загуби близо половината взвод. Битката, ако това изобщо можеше да бъде наречено така, продължи по-малко от минута, а той не бе и зърнал германец. Стоя още няколко секунди в храсталака, когато ужасен, видя, че следващата дивизия навлиза в гората. Изтича и се скри зад едно дърво с надеждата да предупреди другарите си за засадата. Първият куршум го улучи в главата, Уилям се свлече на колене в калта и продължи да маха трескаво, дано го видят. Вторият го уцели във врата, третият — в гърдите. Той се строполи в кишата и зачака да умре, без дори да е видял противника — каква позорна, мръсна смърт!

Следващото, което усети, бе, че го носят на носилка, но не виждаше и не чуваше нищо и се запита дали е нощ, или той просто е ослепял.

Пренасяха го доста дълго. Когато накрая отвори око, Уилям съгледа нисък възпълен подполковник, който излезе с куцукане от някаква палатка. Беше му познат, той обаче нямаше сили да си спомни откъде. Санитарите го отнесоха в палатката за операции и го сложиха на масата. Уилям се опита да се отърси от съня — страхуваше се, че това е смъртта. Заспа.

Събуди се. Усети, че двамина се мъчат да го повдигнат. Докосваха го много внимателно, после му биха инжекция. В просъница Уилям видя Кейт, сетне и майка си, после пък Матю, който си играеше със сина му Ричард. Заспа.

Събуди се. Видя, че са го преместили на друго легло. Мисълта за неминуемата смърт бе изместена от плаха надежда. Уилям лежеше като вцепенен, гледаше с едно око брезентовия покрив на палатката и не можеше да помръдне глава. Дойде медицинска сестра, която се взря в картона, сетне и в Уилям. Той заспа.

Събуди се. Колко ли време беше минало? Друга медицинска сестра. Този път той виждаше по-добре и — о, каква радост! — можеше да мърда глава, макар че го болеше много. Лежа възможно най-дълго буден. Живееше му се. Заспа.

Събуди се. Преглеждаха го четирима лекари — какво ли обсъждаха? Той не ги чуваше, затова не разбра.

Отново го преместиха. Този път видя как го вкарват във военна линейка. Вратите зад него се затвориха, двигателят заработи, линейката потегли по неравен път. До Уилям седеше поредната медицинска сестра, която го държеше здраво. Пътуваха някъде към час, макар че той бе изгубил представа за времето. Линейката излезе на по-равен път, после спря. Отново го преместиха. Този път вървяха по гладка повърхност, сетне се качиха по стълби и го вкараха в тъмно помещение. Зачакаха. По едно време помещението се раздвижи. Уилям вероятно бе в друг автомобил. Помещението се издигна във въздуха. Сестрата пак му би инжекция и той изпадна в унес, докато не усети, че самолетът се приземява. Отново го преместиха. Поредната линейка, поредната медицинска сестра. Друга миризма, друг град. Ню Йорк, при всички положения Съединените щати, само там миришеше така. Линейката подкара по друг гладък път, като ту спираше, ту пак потегляше, докато накрая пристигна закъдето беше тръгнала. Отново пренесоха Уилям по някакви стълби и го вкараха в стая с бели стени. Сложиха го да легне на удобно легло. Той усети как главата му опира възглавницата, сетне пак се унесе и когато се събуди, бе съвсем сам. После погледът му се избистри и Уилям видя, че пред него стои Кейт. Опита да вдигне ръка и да я помилва, да й каже нещо, но от устата му не излезе и звук. Кейт се усмихна, Уилям обаче знаеше, че тя не може да види усмивката му, а когато се събуди отново, жена му пак бе при него, но вече с друга рокля. Или си беше тръгвала и бе идвала няколко пъти? Тя отново му се усмихна. Откога ли Уилям бе тук? Помъчи се да премести глава и видя сина си Ричард, висок, красив. Искаше му се да види и дъщерите си, но не успя да извърти още малко глава. Тогава те застанаха пред очите му. Мигар Вирджиния бе порасла толкова! Ами Луси! Не, това бе невъзможно. Къде ли бяха отишли годините? Уилям заспа.

Събуди се. При него в стаята нямаше никого, затова пък сега можеше да движи глава. Бяха махнали част от превръзките и той виждаше по-ясно. Опита се да каже нещо, но от устата му не излезе и звук. Заспа.

Събуди се. По-малко бинтове. Кейт пак беше там, русата й коса бе по-дълга и се спускаше до раменете. Беше красива, толкова красива с меките кафяви очи и незабравимата усмивка. Уилям изрече името й. Жена му се усмихна. Той заспа.

Събуди се. По-малко превръзки. Този път заговори синът му Ричард. Каза:

— Здравей, тате.

Уилям се чу да отговаря:

— Здравей, Ричард.

Но не позна звука на гласа си. Медицинската сестра му помогна да седне и да посрещне семейството си. Той й благодари. Лекарят го докосна по рамото.

— Най-лошото отмина, господин Каин. Скоро ще бъдете добре и ще се приберете у дома.

В стаята влезе Кейт, следвана от Вирджиния и Луси, и Уилям се усмихна. Имаше да им задава толкова много въпроси. Откъде ли да започне? В паметта му имаше бели петна, трябваше да ги запълни. Кейт му каза, че се е разминал на косъм със смъртта. Уилям го знаеше, но виж, не беше забелязал, че от деня, когато в гората край Ремаген дивизията му е попаднала на засада, е минало повече от година.

Кога ли са се изнизали месеците, през които той е бил в безсъзнание и се е мятал между живота и смъртта? Ричард щеше да навърши дванайсет години и вече си мечтаеше как ще следва в Харвардския университет, Вирджиния беше на девет, Луси наближаваше седем. Роклите им бяха възкъси. На Уилям му предстоеше тепърва да ги опознава наново.

Кейт бе по-красива от всякога. Сподели с Уилям как така и не се е научила да се примирява с мисълта, че той може би е загинал, разказа му, че Ричард учи в „Бъркли“ и е отличник, заяви и че Вирджиния и Луси имат нужда от баща. Намери сили да му съобщи и че цялото му лице и гърди са в белези, за които лек нямало, и благодари на Бога, задето лекарите са убедени, че главата му не е пострадала и зрението му малко по малко ще се възстанови. Сега желаела само едно: да му помогне да оздравее. Кейт искаше това да стане постепенно, Уилям — бързо.

Всеки в семейството допринесе посвоему. Първо звуци, после зрение, накрая — говор. Ричард помагаше на баща си да ходи, докато накрая той хвърли патериците. Луси пък му помагаше да се храни, докато Уилям пак започна да го прави сам. Вирджиния му четеше Марк Твен. Уилям така и не знаеше дали всъщност дъщеря му не чете на себе си — и на двамата им бе много забавно. После, вече след Коледа, му разрешиха да се върне у дома.

След като се прибра на Шейсет и осма улица в Ийст Сайд, Уилям започна да се възстановява по-бързо и лекарите обещаваха, че до половин година ще бъде в състояние да се върне на работа в банката. Е, с доста белези, затова пък жив и здрав. Вече можеше да приема и посетители.

Пръв при него дойде Тед Лийч, който се постъписа от вида му. Още нещо, с което поне засега Уилям трябваше да свикне. От Тед Лийч научи новина, която го зарадва много. В негово отсъствие „Лестър“ била отбелязала напредък и колегите му очаквали с нетърпение да го посрещнат като председател на управителния съвет. Затова пък, когато дойде да го види, Тони Симънс му донесе вест, която го натъжи. Били починали и Алан Лойд, и Рупърт Корк-Смит. Предпазливата им мъдрост щеше да му липсва. После се обади Томас Коен, за да му съобщи колко се радвал, че оздравява, и да докаже — сякаш това още се налагаше — че времето се движи, като му съобщи, че почти се е оттеглил от адвокатската практика и е прехвърлил повечето клиенти на своя син Тадиъс, който бил открил клон в Ню Йорк. Уилям отбеляза, че и двамата са кръстени на апостоли. Томас Коен се засмя и изрази надеждата, че господин Каин и занапред ще работи с кантората. Уилям му каза да не се съмнявал в това.

— Между другото, имам новина, която би трябвало да знаете.

Уилям изслуша мълком възрастния адвокат и се ядоса, ядоса се много.