Каин и Авел

15.

Когато през септември 1928 година постъпи на работа като младши директор в „Каин и Кабът“, Уилям за пръв път през живота си имаше усещането, че върши нещо наистина стойностно. Започна кариерата си в тесен кабинет с дъбова ламперия точно до кабинета на Тони Симънс, финансовия директор на банката. Без да се налага някой да му го обяснява, още първата седмица след постъпването си Уилям разбра, че Тони Симънс се надява да наследи Алан Лойд като председател на управителния съвет.

Симънс отговаряше за всички инвестиции на банката. Веднага прехвърли на Уилям част от работата, по-точно, частните инвестиции в малки предприятия и парцели, както и сделките с външни предприемачи. Сред задълженията на Уилям бе да изготвя ежемесечен доклад за инвестициите, които препоръчва и които се разглеждаха на заседанията на управителния съвет. Членовете му, общо четиринайсет души, се събираха веднъж месечно в просторна зала с дъбова ламперия, в двата края на която се мъдреха портретите на бащата и на дядото на Уилям. Той не познаваше дядо си, но винаги бе смятал, че е „мъж и половина“, щом се е престрашил да се ожени за баба Каин. По стените имаше предостатъчно място и за портрета на самия Уилям.

Първите месеци в банката младежът се държеше предпазливо. Не след дълго колегите му — останалите членове на управителния съвет, започнаха да уважават мнението му и с малки изключения да се вслушват в неговите препоръки. Оказа се, че съветите, които отхвърлят, са сред най-добрите, давани някога от Уилям. Първия път някой си господин Майер бе поискал от банката заем, който да вложи в „говорещите картинки“, ала управителният съвет отсъди, че в това няма нито хляб, нито бъдеще. Друг път господин Пейли дойде при Уилям с амбициозен план за радиостанция „Юнайтед“. Алан Лойд, който уважаваше телеграфията точно толкова, колкото и телепатията, не искаше и да чуе да му отпуснат заем. Управителният съвет го подкрепи, но не след дълго Луис Б. Майер оглави „Метро Голдуин Майер“, а Уилям Пейли — дружеството, по-късно станало известно като Си Би Ес. Уилям обаче се осланяше на преценката си, затова подкрепи с пари от наследството си и двамата мъже, макар че подобно на баща си, така и не го разкри пред тях.

Сред най-неприятните страни във всекидневната работа на Уилям бе задължението да се занимава с ликвидациите и фалитите на клиенти, теглили големи заеми от банката, а по-късно оказали се неспособни да ги върнат. Както Хенри Осбърн бе разбрал на собствен гръб, по природа Уилям не бе мекушав, но и него сън не го ловеше нощем, ако му се наложеше някой стар уважаван клиент да разпродаде акциите си и дори да се раздели със своя дом. Не след дълго научи, че тези клиенти са два вида: първите гледаха на фалита като на част от всекидневния бизнес, вторите тръпнеха само като чуеха думата и до края на живота си се опитваха да изплатят до последния цент заема, който са теглили. Според Уилям си беше съвсем естествено да е по-рязък и твърд с първите, но почти винаги се държеше далеч по-снизходително с вторите, с което само си навличаше укорите на Тони Симънс.

Тъкмо докато се занимаваше с такъв случай, младежът наруши едно от златните правила на банката и влезе в лични отношения с клиентката. Тя се казваше Катрин Брукс, а съпругът й Макс Брукс, бе теглил от „Каин и Кабът“ над един милион долара, които да вложи през 1925 година в земя, чието търсене във Флорида се бе повишило рязко, инвестиция, която Уилям за нищо на света не би одобрил, ако по онова време работеше в банката. В Масачузетс обаче Макс Брукс си беше нещо като герой, тъй като бе сред смелчаците, престрашили се да летят с аеростати и аероплани, на всичкото отгоре бе и близък приятел на Чарлс Линдбърг. Брукс бе загинал трагично, когато самолетът, който управлявал, се издигнал на цели три метра над земята и само след стотина метра се блъснал в дърво, гибел, отразена по вестниците надлъж и шир в Щатите като тежка загуба за нацията.

Като представител на банката Уилям веднага се зае с имуществото на Брукс, който още преди смъртта си бе неплатежоспособен, и се опита да намали загубите на „Каин и Кабът“, като разпродаде цялата земя във Флорида, освен двата акра, където се намираше семейният дом. Въпреки това загубите на банката пак възлизаха на триста хиляди долара. Някои от директорите укориха, макар и с половин уста, Уилям, задето е побързал да разпродаде земята, решение, което Тони Симънс не бе подкрепил. Уилям настоя това да се впише в протокола на заседанието и след няколко месеца напомни на финансовия директор, че ако са задържали земята, банката е щяла да изгуби почти изцяло първоначалната инвестиция, възлизаща на един милион. С тази си прозорливост не му стана по-симпатичен, затова пък останалите членове на управителния съвет си дадоха сметка колко напред в бъдещето вижда той.

След като разпродаде всичко, с което Макс Брукс бе обезпечил заема си от банката, Уилям насочи вниманието си към госпожа Брукс, която бе сред поръчителите на покойния си съпруг. Младежът винаги се опитваше да осигури такива поръчители на заемите, теглени от банката, но за нищо на света не препоръчваше приятелите му да стават поръчители, колкото и сигурни да бяха те в начинанието: провалът почти задължително създаваше големи неприятности на поръчителя.

Уилям написа на госпожа Брукс официално писмо, в което й предлагаше да се срещнат, за да обсъдят нещата. Беше изчел най-прилежно папката с документите на Брукс и знаеше, че вдовицата е едва двайсет и две годишна, че е дъщеря на Андрю Хигинсън, глава на стар прочут бостънски род, и разполага със значителни лични средства. Никак не му се искаше да я кара да плаща с тях просрочения заем към банката, но както никога, те с Тони Симънс бяха единодушни, че нямат друг изход, затова младежът се подготви за неприятна среща.

Но не беше включил в сметките самата Катрин Брукс. След време щеше да си спомня най-подробно какво точно се е случило оная сутрин. Двамата с Тони Симънс си бяха разменили доста резки думи заради голяма инвестиция в мед и калай, която младежът искаше да препоръча на управителния съвет. В промишлеността имаше все по-голямо търсене на двата метала и Уилям беше убеден, че не след дълго ще има недостиг на мед и калай в цял свят. Тони Симънс не искаше да го подкрепи и настояваше да влагат повече пари във фондовия пазар. Младежът още бе погълнат от това, когато секретарката доведе в кабинета госпожа Брукс. С плахата си усмивка тя в миг разсея мислите му за медта, за калая и за всеки друг недостиг по света. Още преди да е седнала, Уилям отиде от другата страна на писалището и придърпа към нея стола, сякаш се опасяваше, че погледне ли я по-отблизо, тя ще изчезне като мираж. Никога досега не бе срещал жена, тъй прелестна като Катрин Брукс. Дългата й руса къдрава коса се спускаше на буен водопад по раменете, няколко кичура се бяха измъкнали при слепоочията и се подаваха чаровно изпод шапката. Жената още беше в траур, това обаче ни най-малко не прикриваше красотата на стройното й тяло. Посетителката бе с тънък кокал, залог, че ще изглежда добре на всяка възраст. Беше с огромни кафяви очи. В тях се четеше стъписване и уплаха.

Уилям се помъчи да говори делово.

— Моите съболезнования, госпожо Брукс. Много се натъжих, когато научих за кончината на съпруга ви, и наистина съжалявам, че се наложи да ви каня днес тук.

В едно-единствено изречение — две лъжи, които допреди пет минути щяха да бъдат истина. Младежът зачака посетителката да каже нещо.

— Благодаря ви, господин Каин. — Имаше нежен гърлен глас. — Знам за задълженията си към банката и ви уверявам, че ще сторя всичко по силите си, за да ги изплатя.

Уилям продължи да чака — надяваше се госпожа Брукс да каже още нещо. Тя обаче замълча, затова младежът й обясни как е разпродал имуществото на съпруга й. Тя го изслуша със сведени очи.

— А сега, госпожо Брукс, тъй като сте поръчителка на заема, теглен от мъжа ви, стигаме до въпроса за личното ви имущество. — Той разлисти папката. — Разполагате с около осемдесет хиляди долара в инвестиции — това, струва ми се, са пари на родителите ви, а също със седемнайсет хиляди четиристотин петдесет и шест долара на личен влог.

Посетителката вдигна очи.

— Похвално е, господин Каин, че сте запознат толкова добре с финансите ми. Но трябва да добавите и Бъкхърст Парк — къщата ни във Флорида, която се води на името на Макс, а също накитите ми, които струват доста пари. По мое мнение всичко това възлиза на триста хиляди долара, точно колкото ви дължим, и съм се постарала възможно най-бързо да разпродам каквото имам и да се разплатя.

Гласът й трепереше едва доловимо. Уилям погледна захласнато и възхитено жената.

— Госпожо Брукс, банката няма намерение да ви отнеме всичко до последната вещ, която притежавате. С ваше съгласие бихме искали да продадем акциите и дяловете ви. Нашето становище е, че всичко останало, което споменахте, включително къщата, трябва да останат ваше притежание.

Посетителката се поколеба.

— Признателна съм за проявената щедрост, господин Каин. И все пак не желая да остана в дълг към банката ви, смятам и да разсея сянката, паднала върху името на съпруга ми. — Отново лекото трептене, което обаче бързо бе потиснато. — При всички положения съм решила да продам къщата във Флорида и час по-скоро да се върна в дома на родителите си.

Сърцето на Уилям заби по-учестено, когато той чу, че младата жена смята да се върне в Бостън.

— Все пак може би ще се споразумеем за продажбата на къщата — рече той.

— Защо да не го направим още сега! — отбеляза с равен глас жената. — Можете да приберете цялата сума.

Уилям се опита да си уговори още една среща.

— Хайде да не избързваме с решението. Според мен е разумно да се посъветвам с колегите си и отново да го обсъдя с вас.

Посетителката вдигна лекичко рамене.

— Както искате. При всички положения не държа аз да осъществя продажбата, но не бих искала и да ви създавам неудобства.

Младежът премигна.

— Трябва да ви призная, госпожо Брукс, че съм изненадан от великодушното ви отношение. Поне ми разрешете удоволствието да ви поканя на обяд.

Тя се усмихна за пръв път — върху дясната й буза се образува трапчинка, за която Уилям не бе и подозирал. Той я загледа като омагьосан и се постара по време на дългия обяд в „Риц“ да я види отново. Когато се върна в кабинета си, отдавна беше минало три часът.

— Дълъг обяд, Уилям — отбеляза Тони Симънс.

— Да. Проблемът с Брукс се оказа по-заплетен, отколкото бях очаквал.

— Докато преглеждах книжата, ми се видя доста прост — възрази другият мъж. — Вдовицата не роптае срещу предложението ни, нали? Мен ако питаш, сме доста щедри при така стеклите се обстоятелства.

— Да, и тя е на такова мнение. Наложи се да я убеждавам да не се разделя и с последния си цент колкото да напълни трезорите ни.

Тони Симънс го зяпна невярващо.

— Сякаш говори не Уилям Каин, когото познаваме и обичаме, а друг човек. Всъщност банката никога не е имала по-изгоден случай да се покаже великодушна.

Уилям се свъси. Още откакто беше постъпил в банката, те двамата с Тони Симънс застъпваха различно мнение за бъдещето на фондовия пазар. От ноември 1928 година, когато Хърбърт Хувър бе избран за президент, индексът Дау Джоунс непрекъснато се покачваше. Само десет дни по-късно Нюйоркската фондова борса бе отбелязала рекордния обем от над шест милиона акции, изтъргувани за един ден. Но Уилям бе повече от сигурен, че това покачване, подхранвано от големия приток на пари, идващи от автомобилостроенето, ще доведе до инфлация и нестабилност. Тони Симънс пък бе убеден, че покачването ще продължи, затова и когато на заседанията на управителния съвет Уилям препоръчваше да са по-предпазливи, всички неизменно се опълчваха срещу него. Виж, с парите от наследството той разполагаше със свободата да следва шестото си чувство, ето защо започна да влага големи суми в земя, злато, стоки и дори в старателно подбрани картини на импресионисти и остави едва петдесет на сто от парите си в акции.

Банката на Федералния резерв в Ню Йорк обяви с указ, че няма да приспада от капитала заемите, взети от банки, отпускащи на клиентите си пари единствено с цел борсови спекулации, и Уилям си каза, че това е първият пирон, забит в ковчега на спекулантите. Без да губи и миг, провери какви заеми са одобрявани в „Каин и Кабът“ и видя, че банката е отпуснала над двайсет и шест милиона долара за спекулации. Помоли Тони Симънс да си ги приберат, защото при такава държавна политика цените на акциите рано или късно неминуемо ще паднат. На месечното заседание на управителния съвет двамата само дето не се сбиха, но предложението на Уилям бе отхвърлено с дванайсет гласа „против“ и само два „за“.

На 21 март 1929 година от „Блеър и сие“ обявиха, че се сливат с „Банк ъф Америка“, третото подобно обединение, което като че вещаеше още по-светло бъдеще, а на 25 март Тони Симънс изпрати на Уилям паметна записка, в която наблягаше, че котировките на борсата са счупили поредния рекорд за всички времена, след което вложи още от парите на банката в ценни книжа. По онова време Уилям беше прехвърлил капитала си едва двайсет и пет на сто от него беше в акции, стъпка, вече струвала му над два милиона долара и разтревожен упрек от страна на Алан Лойд.

— Дано знаеш какво правиш, Уилям.

— От четиринайсетгодишен играя, Алан, на фондовата борса и винаги съм вървял срещу течението.

Но през лятото на 1929 година котировките на акциите продължиха да се покачват и дори Уилям спря да продава и се запита дали пък Тони Симънс все пак не е бил прав в преценката си.

Наближаваше денят, когато Алан Лойд щеше да излезе в пенсия, и ясното намерение на Симънс да го наследи като председател на управителния съвет вече се възприемаше като fait accompli8. Това безпокоеше Уилям, според когото Симънс мислеше далеч по-закостеняло. Винаги изоставаше от другите играчи на борсата, в което нямаше нищо лошо в добри години, когато всичко вървеше по вода, но бе твърде опасно за една банка в по-мизерни времена, когато и конкуренцията беше по-ожесточена. Уилям беше на мнение, че далновидният инвеститор не тича непременно със стадото, а го изпреварва и определя посоката, в която то ще поеме. Вече бе решил, че си е рисковано да влагат още пари във фондовия пазар, докато Тони Симънс бе убеден, че Щатите навлизат в златен век.

Другото, което смущаваше Уилям, бе, че Тони Симънс беше едва на трийсет и девет години, което означаваше, че младежът има да чака още най-малко двайсет и шест години, докато и на него му се усмихне щастието да стане председател на управителния съвет. Това обаче не се вместваше в представата за професионално израстване, отстоявана в Харвардския университет.

Междувременно мислите на Уилям постоянно го връщаха към образа на Катрин Брукс. Той й пишеше доста често — доколкото го позволяваше благоприличието — във връзка с продажбата на нейните акции и дялове: официални, напечатани на машина писма, след които човек не можеше да очаква друго, освен също тъй официални, но написани вече на ръка отговори. Госпожа Брукс сигурно вече си мислеше, че Уилям е най-съвестният банкер на белия свят. Ако имаше откъде да разбере, че папката с книжата й е набъбнала като всички други, за които Уилям отговаря, младата жена вероятно щеше да се замисли по-внимателно за делата си — или най-малкото за младежа. В началото на есента тя му писа, че е намерила фирма, готова да купи къщата във Флорида. В отговора си Уилям я помоли да разреши от името на банката именно той да уговори условията по продажбата и вдовицата прие.

В началото на септември 1929 година младежът замина за Флорида. Госпожа Брукс го чакаше на гарата и той бе изумен. На живо тя бе много по-красива, отколкото в спомените му. На перона подухваше лек ветрец, черната й рокля се бе прилепила до тялото и открояваше силует, който всеки мъж, освен Уилям, би се обърнал да погледне още веднъж. Колкото до Уилям, той не сваляше очи от него.

Тя още бе в траур и се държеше с него толкова порядъчно и сдържано, че първоначално той се отчая — явно никога нямаше да му обърне внимание. Протака възможно най-дълго с разговорите с фермера, решил да купи Бъкхърст Парк, и убеди Катрин Брукс да приеме една трета от уговорената продажна цена, а банката да прибере останалите две трети. Накрая, след като подписа всички книжа, Уилям не успя да си измисли други оправдания, за да не се върне в Бостън. Покани Катрин Брукс на вечеря в хотела си, готов да разкрие поне отчасти чувствата си към нея. Тя го изненада не за пръв път. Още преди Уилям да е зачекнал въпроса, младата жена взе да върти чашата, само и само да не го поглежда в очите, и го попита има ли нещо против да поостане няколко дни в Бъкхърст Парк.

— Нещо като почивка и за двамата.

Тя се изчерви, Уилям продължи да мълчи.

Накрая жената набра смелост и продължи:

— Сигурно ще ви прозвучи налудничаво, но вероятно си давате сметка, че съм самотна. Най-странното е, че никога досега не съм се чувствала така добре, както през последната седмица с вас. — Тя отново се изчерви. — Не се изразих добре, сигурно ще си помислите нещо лошо за мен.

Сърцето на Уилям трепна.

— От девет месеца, Кейт, и на мен ми се иска да ви кажа нещо, не по-малко притеснително от това.

— Значи ще поостанете няколко дни, нали, Уилям?

— Да, Кейт, ще остана.

Същата вечер тя го настани в голямата стая за гости в Бъкхърст Парк. След време Уилям винаги щеше да си спомня за онези няколко дни като за златната интерлюдия към живота му. Яздеше заедно с Кейт и тя винаги се оказваше по-бърза. Плуваше с нея и тя винаги стигаше по-надалеч. Разхождаше се с младата жена и винаги се уморяваше пръв, затова накрая се видя принуден да поиграе покер с Кейт — за три часа и половина спечели точно толкова милиона долара.

— Може ли да се издължа с чек? — попита високопарно младата жена.

— Забравяте, госпожо Брукс, че знам точно колко пари притежавате, но ви предлагам ето какво: да играем, докато си върнете парите.

— Сигурно ще ни отнеме няколко години — засмя се Кейт.

— Нямам нищо против да почакам — отвърна младежът.

Хвана се, че й разказва случки, отдавна погребани в миналото, неща, които не бе споделял дори с Матю — колко много е уважавал баща си, колко е обичал майка си, колко сляпо е мразел Хенри Осбърн, какви дръзки мечти има за „Каин и Кабът“. На свой ред тя му разправи за детството си в Бостън, за това как е ходела на училище във Вирджиния и се е омъжила съвсем млада за Макс Брукс.

След пет дни се сбогува на гарата с Уилям, а той я целуна за пръв път.

— Сигурно се изхвърлям, Кейт, но се надявам някой ден чувствата ти към мен да са по-силни, отколкото са били към Макс.

— Вече са по-силни — пророни тя едва чуто.

Уилям се взря в лицето й.

— Гледай да не изчезваш от живота ми за още девет месеца.

— Няма как да го направя, нали ми продаде къщата.

Младежът не помнеше след смъртта на баща си да се е чувствал толкова спокоен и щастлив и докато се прибираше в Бостън, се зае да съставя отчета за продажбата на Бъкхърст Парк, мислите му обаче постоянно го връщаха към Кейт и последните пет дни. Тъкмо преди влакът да навлезе в Южната гара, написа с красивия си, но нечетлив почерк кратко писъмце.

Тъкмо пусна писмото в пощенската кутия на Чарлс стрийт, когато вниманието му бе привлечено от виковете на вестникарчето и той съвсем забрави за Кейт.

— Срив на Уолстрийт!

Грабна един от вестниците и прегледа набързо уводната статия на първа страница. За една нощ котировките се бяха сринали — според някои финансисти пазарът просто се намествал, според Уилям обаче това бе началото на краха, който той бе предрекъл още преди няколко месеца. Веднага се върна в банката и отиде право в кабинета на председателя на управителния съвет.

— Сигурен съм, че в крайна сметка нещата ще се уталожат — опита се да го успокои Алан Лойд.

— Друг път! — извика Уилям. — Пазарът е задръстен с дребни вложители, въобразили си, че ще забогатеят бързо. Сега ще се юрнат да си спасяват кожите. Толкова ли не виждаш, че балонът всеки момент ще се спука. Ще продам всички акции до последната. До края на годината пазарът ще се срине окончателно, предупредих те, Алан, още през февруари.

— Пак не съм съгласен с теб, Уилям, но за утре ще насроча заседание на управителния съвет в пълен състав. На него ще обсъдим по-подробно становището ти.

— Благодаря ти — рече младежът.

Върна се в кабинета си и отново се свърза с Алан по вътрешната линия.

— Забравих да ти кажа. Срещнах момичето, за което ще се оженя.

— Тя знае ли? — попита другият мъж.

— Не — отвърна Уилям.

— Всичко е ясно — подсмихна се Алан. — Значи сватбата ти ще прилича доста на твоя подход като банкер. Всички, които са пряко засегнати, ще узнаят решението ти едва след като ти вече си го взел.

Уилям също се засмя, вдигна слушалката на другия телефон и се разпореди да продадат всичките му големи пакети акции. Тони Симънс тъкмо беше отворил вратата, стоеше на прага и гледаше младежа — очевидно смяташе, че си е изгубил ума.

— Както е тръгнало, ще се докараш до просешка тояга. Бива ли да продаваш пакетите при сегашните котировки?

— Ще загубя много повече, ако ги задържа — обясни Уилям.

За седмица загуби над един милион долара, което би сломило по-неуверен човек.

На другия ден, по време на заседанието на управителния съвет също загуби — само шест души от общо четиринайсет подкрепиха предложението му банката да се отърве от пакетите акции, които притежава. Тони Симънс убеди съвета, че ще е безотговорно, ако не поизчакат още малко. Уилям все пак извоюва и една малка победа — колегите му се съгласиха с него, че не бива да купуват още акции.

Същия ден котировките се повишиха с малко, което позволи на младежа да продаде още от акциите си. В края на седмицата индексът се бе покачвал четири поредни дни и Уилям вече се питаше дали не е избързал, ала целият му опит и знания, както и шестото му чувство му подсказваха, че е взел правилното решение. Алан Лойд не каза нищо — парите, които Уилям губеше, не бяха негови, пък и той разчиташе да се пенсионира мирно и кротко.

На двайсет и втори октомври всички, които притежаваха акции, отново понесоха големи загуби и Уилям пак помоли Алан Лойд да продадат пакетите, докато все още е възможно. Този път директорът на управителния съвет го послуша и му разреши да обяви за продан някои от големите пакети, собственост на банката. На следващия ден котировките отново се сринаха и вече нямаше никакво значение от кои акции банката се опитва да се отърве — никой не купуваше. Акциите продължиха да се обезценяват главоломно, защото всички дребни вложители в Щатите се втурнаха да продават каквото имат, с надеждата да спасят каквото могат. Настана такава паника, че апаратът за отчитане на сделките на борсата не смогваше да ги отрази. Всички разбираха колко са загубили предния ден едва при отварянето на борсата на другата заран, след като чиновниците бяха работили цяла нощ.

Алан Лойд проведе телефонен разговор с Дж. П. Морган и се съгласи „Каин и Кабът“ да се включи в групата банки, обединили се, за да спрат главоломния срив в котировките. Уилям не се възпротиви — според него „Каин и Кабът“ носеше отговорността да се присъедини към общите усилия. Ако те се увенчаеха с успех, всички банки щяха да подобрят положението си. На другия ден Ричард Уитни, заместник-директор на Нюйоркската фондова борса и представител на групата банки, съюзили се по предложение на Морган, закупи пакети от акции на стойност трийсет милиона долара. Котировките се позакрепиха. Същия ден бяха продадени дванайсет милиона осемстотин деветдесет и четири хиляди и шестстотин и петдесет акции и следващите два дни пазарът се поуспокои. Всички, от президента Хувър до разсилните в посредническите къщи, бяха убедени, че най-страшното е минало.

Уилям бе успял да разпродаде почти всичките си акции, които притежаваше, и пропорционално личните му загуби бяха по-малки от загубите на банката, разделила се за някакви си четири дни с над три милиона долара — дори Тони Симънс започна да се вслушва в предложенията на младежа. На двайсет и девети октомври — Черния вторник, както по-късно щяха да наричат този ден, котировките отново се сринаха. Бяха продадени шестнайсет милиона шестстотин и десет хиляди и трийсет акции. Всички банки в страната знаеха голата истина: че са неплатежоспособни. Ако всеки от клиентите им тръгнеше да си тегли влоговете или ако самите банки на свой ред си поискаха заемите, цялата банкова система щеше да рухне.

Заседанието на управителния съвет, насрочено за девети ноември, бе открито с минута мълчание в памет на Джон Дж. Рирдън, председател на управителния съвет на „Каунти Тръст“ и един от директорите на „Каин и Кабът“, самоубил се в собствения си дом. За половин месец това бе единайсетото самоубийство на банкер в Бостън — покойникът бе близък личен приятел на Алан Лойд. После председателят на управителния съвет обяви, че „Каин и Кабът“ е изгубила близо четири милиона долара, че Морган се е провалил в опитите да обедини банките и сега всяка трябва да се оправя сама както знае. Почти всички дребни вложители на банката се бяха разорили, повечето големи пък имаха проблеми с плащанията. Пред банките в Ню Йорк вече се трупаха гневни тълпи и се наложи възрастните пазачи да бъдат заменени с униформени полицаи. Алан натърти, че още една такава седмица, и всички ще бъдат пометени. Сетне подаде оставка, но директорите не искаха и да чуят за подобно нещо. Като председател на управителния съвет на голяма американска банка той бе в положение, не по-различно от положението на другите шефове на финансови институции. Тони Симънс също подаде оставка, но и неговата не бе приета. Беше се разминал на косъм с това да наследи Алан Лойд, ето защо Уилям си замълча великодушно. За да излязат от положението, пратиха Симънс в лондонския клон, където да отговаря за инвестициите зад океана. Така нямаше да мъти водата на Уилям, който пък бе назначен за финансов директор, натоварен с всички инвестиции на банката. Той начаса покани за свой заместник Матю Лестър. Този път Алан Лойд дори не вдигна вежда.

Матю прие да се премести в банката на Уилям веднага след Нова година, когато най-рано щеше да го пусне баща му. И банката на Лестър имаше трудности. Затова до идването на Матю Уилям ръководеше сам отдел „Инвестиции“. Зимата на 1929 година се оказа много потискаща за него. Една след друга се разоряваха фирми, малки и големи, управлявани от негови приятели, които той познаваше още от дете. По едно време дори се питаше дали и неговата банка ще оцелее.

По Коледа прекара славна седмица във Флорида — помагаше на Кейт да натовари вещите си в сандъци от чай и да се пренесе в Бостън.

— Нямам много багаж, само онова, което „Каин и Кабът“ ми остави — взе да подмята тя.

Коледните подаръци на Уилям напълниха поредния сандък и Кейт се притесни от щедростта му.

— Какво ли може да ти даде в замяна една бедна вдовица? — попита на шега младата жена.

Младежът отговори, като я грабна, сложи я в последния празен сандък и написа отгоре „Подаръкът на Уилям“.

Завърна се въодушевен в Бостън — надяваше се с престоя му при Кейт да започне по-добра година. Седна в кабинета на Тони Симънс, където се беше пренесъл, и се зае със сутрешната поща — знаеше, че иска или не иска, трябва да проведе обичайните за седмицата две-три заседания, на които щеше да се разглежда ликвидацията на едно или друго търговско дружество. Попита секретарката кого трябва да приеме най-напред.

— Опасявам се, господин Каин, че става дума за поредния фалит.

— А, да, сещам се за случая — рече Уилям. Името не му говореше нищо. — Снощи прегледах папката. Голяма трагедия. В колко часа е насрочена срещата?

— За десет, но господинът вече е тук и чака.

— Чудесно — рече Уилям, — поканете го, ако обичате, и да приключваме по-бързо.

Уилям отвори папката с документите, за да си ги припомни набързо. Името на първоначалния клиент — някой си господин Дейвис Лерой, беше зачеркнато и бе заменено с името на посетителя, дошъл тази сутрин при него: господин Авел Розновски.

Уилям си спомни дума по дума последния си разговор с този Розновски и вече съжаляваше, че изобщо го е водил.

16.

Трябваше да минат три месеца, докато Авел разбере какво пречи на „Ричмънд Континентал“ и защо хотелът е на такава загуба. Дванайсет седмици си отваряше очите на четири, макар да създаваше у персонала чувството, че вечно дреме, и накрая стигна до простичкото заключение, че служителите в хотела крадат печалбата. Бяха разработили система, на каквато Авел не бе се натъквал никога дотогава. Те обаче бяха пропуснали да включат в сметките новия заместник-директор, на когото преди време му се бе налагало да краде от руснаците хляб колкото да остане жив. Авел реши като начало да не допуска някой да се досети за разкритията му — първо трябваше да надзърне във всяко кътче на хотела. Доста бързо схвана, че всеки отдел е усъвършенствал своя система за кражби.

Измамите започваха на регистратурата, където администраторите вписваха в тетрадката само осем от всеки десет гости, а парите, платени в брой от другите двама, си прибираха в джоба. Онова, което вършеха, си бе доста елементарно и ако някой го бе приложил в хотел „Плаза“, щяха да го спипат само за няколко минути и да му покажат вратата. Шефът на администраторите обикновено избираше възрастно семейство, дошло от друг щат колкото да пренощува. После се уверяваше, че старците нямат познати сред бизнесмените в града и просто не ги регистрираше. Ако на другата сутрин семейството платеше в брой, администраторът прибираше парите — никой така и не разбираше, че тези хора изобщо са отсядали някога в хотела. Авел бе убеден, че хотелите са длъжни да регистрират всички гости до последния, както се правеше в „Плаза“.

Системата бе усъвършенствана и в ресторанта. Иска ли питане, шефовете на персонала прибираха, без да им мигне окото, парите, с които случайните посетители плащаха обедите и вечерите. Авел го беше очаквал, но му отне малко повече време, докато провери сметките в ресторанта и се увери, че администраторите на рецепцията са се сдушили с персонала в ресторанта, така че те да не вписват в отчетите сметките на гостите, които не са били регистрирани. Освен това Авел установи, че са обявявани повреди, каквито всъщност няма, че липсва оборудване, че изчезва храна, че се губят чаршафи, дори дюшеци. След като провери много внимателно всеки отдел и продължи да държи всички под око, Авел стигна до извода, че над половината работещи в „Ричмънд“ участват в кражбите и няма отдел, който да не бърка в кацата с меда.

Когато бе постъпил в „Ричмънд“, полякът се бе учудил, че директорът — Дезмънд Пейси, изобщо не забелязва какво се върши под носа му. Реши — както се оказа, погрешно, че от мързел Пейси не обръща внимание какво става. Трябваше да мине известно време, докато Авел се усети, че мързеливият директор всъщност е в дъното на всички кражби, които точно заради това си оставаха незабелязани. Пейси работеше в „Ричмънд“ вече трийсет години. Нямаше хотел във веригата, където по едно или друго време той да не е бил някакъв шеф, ето защо Авел се усъмни, че и в другите хотели положението не е по-розово. За капак Дезмънд Пейси беше личен приятел на собственика на веригата — Дейвис Лерой. Чикагският „Ричмънд“ губеше над трийсет хиляди долара годишно, нещо, което, както Авел знаеше прекрасно, можеше да бъде преодоляно за една нощ, стига половината персонал, воглаве с Дезмънд Пейси, да бъдеше уволнен. Но за трийсет години Дейвис Лерой рядко бе уволнявал някого от подчинените си. Просто си затваряше очите пред проблемите с надеждата, че лека-полека те ще се разрешат едва ли не от само себе си. Поне според Авел работещите в хотела го грабеха най-безогледно, докато не дойдеше време да се пенсионират, нещо, което правеха без всякакво желание.

Младият поляк беше наясно, че ако иска да промени нещата, трябва да поговори открито с Дейвид Лерой, затова в началото на 1928 година отиде на Централната илинойска гара и се качи на експреса за Сейнт Луис, където се прехвърли на влака за Далас. Носеше под мишница доклад от двеста страници, който бе писал цели три месеца в тясната стаичка в пристройката за персонала. Дейвис Лерой изчете от първата до последната страница доказателствата и се вторачи сломен в младия поляк.

— Тези хора са ми приятели — бяха първите думи, които изрече, след като затвори папката. — Някои работят при мен от трийсет години. Е, по хотелите винаги се краде, но сега ти твърдиш, че направо ме грабят зад гърба ми.

— Доколкото мога да преценя, някои го правят вече трийсет години — потвърди Авел.

— Бре, бре, бре! Какво да правя сега? — завайка се тексасецът.

— В състояние съм да спра грабежа, ако отстраните Дезмънд Пейси и ми дадете зелена улица още от утре да започна да уволнявам всички, замесени в кражбите.

— Де да беше толкова просто, Авел!

— Просто е, и още как! — възрази младежът. — Ако не ми разрешите да изпъдя крадците, веднага ще ви връча оставката си — нямам намерение и занапред да работя в хотела с най-престъпното ръководство в Америка.

— Не можем ли просто да понижим Дезмънд Пейси и да го направим заместник-директор? Тогава ще те назнача директор и кражбите ще спрат.

— И дума да не става! — отсече непреклонно Авел. — На Пейси му остават цели две години до пенсия, притиснал е до стената всички работещи в „Ричмънд“ и докато изляза на глава с него, вие или вече ще бъдете мъртъв, или ще сте се разорили, или и двете, защото подозирам, че и останалите ви хотели от веригата са в същото плачевно състояние. Ако искате нещата в Чикаго да се променят, още сега трябва да решите твърдо за Пейси, инак се издънвайте сам.

— Ние, тексасците, се славим с това, че не си кривим душата, но ти, Авел, направо ни удари в земята. Добре, добре, давам ти зелена улица. И честито! Ти си новият директор на „Чикаго Ричмънд“. Чакай само Ал Капоне да научи, че си цъфнал в Чикаго — тутакси ще си плюе на петите и ще довтаса тук, във великия Югозапад, да си гледа спокойствието. Не си мисли, Авел, момчето ми — възкликна Лерой, след като се изправи и потупа по рамото новия си директор, — че съм някакъв черен неблагодарник. Справи се блестящо в Чикаго, оттук нататък ще гледам на теб като на дясната си ръка. Да ти призная, Авел, печеля на фондовата борса толкова много, че дори не съм забелязал загубите. Слава богу, че имам поне един почтен приятел. Защо не ми погостуваш до утре, тъкмо ще го полеем.

— На драго сърце, господин Лерой, но си имам лични причини да пренощувам в хотел „Ричмънд“ в Далас.

— Дано не си взел още някого на мушка.

— Нямам такова намерение, освен ако не се наложи.

Вечерта Дейвис Лерой покани Авел на богата вечеря, полята обилно с уиски, което според него не било нищо друго, освен проява на южняшко гостоприемство. Призна пред Авел и че търси човек, който да оглави цялата верига хотели, така че и той да се порадвал на живота.

— Сигурен ли сте, че искате да назначите някакъв си загубен поляк? — изпелтечи младежът, вече попрекалил с уискито.

— Не ти, Авел, а аз съм загубен. Ако не бе спипал тия крадци, сигурно щях да се разоря. Но сега вече знам истината и заедно с теб ще им духнем под опашката. Така ще ти дам възможност да сложиш отново хотелска верига „Ричмънд“ върху картата.

Авел вдигна с трепереща ръка чашата.

— Да пием за това… и за дългото ни успешно сътрудничество.

— Иди им разкажи играта, моето момче.

Авел отседна под чуждо име в хотел „Ричмънд“ в Далас, като изрично подчерта, че ще остане само една нощ. На сутринта видя как единственият екземпляр от квитанцията, че е платил в брой, потъва в кошчето за отпадъци и това потвърди подозренията му. Служителите на Лерой го грабеха не само в Чикаго. Младият поляк реши първо да оправи нещата в Чикаго — останалите хотели трябваше да почакат. Все пак звънна на Дейвис Лерой и го предупреди, че заболяването е обхванало цялата верига.

Авел се върна по пътя, по който бе дошъл. Долината на Мисисипи зад прозореца на вагона му се стори свъсена и посърнала — беше опустошена от наводненията предната година. Младежът си помисли за опустошението, което щеше да предизвика, щом се прибере в „Ричмънд“ в Чикаго.

Когато отиде в хотела, нямаше носач нощна смяна, който да поеме багажа му. Не намери никого, освен една администраторка. Реши да ги остави да се наспят и чак тогава да ги уволни. Върна се в пристройката за персонала, където му отвори младичко пиколо.

— Добре ли пътувахте, господин Розновски? — попита момчето.

— Да, благодаря. А тук как вървят нещата?

— Всичко е мирно и кротко.

„Утре по това време, когато от персонала оставя само теб, ще стане съвсем мирно“, помисли Авел.

Разопакова си багажа и звънна на обслужване по стаите, за да поръча лека вечеря — чака цял, час да му я донесат. След като си изпи кафето, се съблече и стоя дълго под студения душ, обмисляйки какво да прави на другия ден. Беше избрал сгоден момент, когато да осъществи „погрома“. Беше началото на февруари, едва една четвърт от местата в хотела бяха заети и Авел беше сигурен, че ще се справи и с половината персонал. Легна, метна възглавницата на пода и потъна в непробуден сън, точно както нищо неподозиращите му подчинени.

Дезмънд Пейси, известен на всички в хотел „Ричмънд“ като Пейси Мързеливеца, беше на шейсет и две години. Беше много пълен, с къси крачка и се придвижваше доста тромаво. Откакто беше директор на „Ричмънд“, бе имал седем, не, май осем заместници, всички до един побързали да напуснат. Някои се лакомяха за по-голям пай от откраднатото, други пък така и не разбираха какво точно става. Пейси реши, че и полякът не е по-схватлив от останалите. Затананика си и продължи бавно към кабинета на Авел, където щяха да се съберат за всекидневното заседание в десет часа. Сега беше десет и седемнайсет.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — рече директорът, макар че в гласа му не се долавяше и нотка на съжаление.

Авел не каза нищо.

— Задържаха ме на рецепцията, знаеш как е.

Заместникът му знаеше прекрасно как точно е на рецепцията.

Авел издърпа бавно чекмеджето на писалището и сложи върху плота четирийсет смачкани квитанции, някои разкъсани на четири-пет парчета — беше ги събрал от кошчетата за отпадъци и пепелниците. Това бяха квитанциите на гостите, платили в брой и невписани в тетрадката. Авел загледа как шишкавият нисък директор се опитва да схване какво е това, макар че квитанциите бяха сложени на обратно.

Така и не разбра. Не че го интересуваше особено. Нямаше от какво да се притеснява. Дори да бе надушил за кражбите, тъпият поляк или щеше да си вземе своето, или щеше да напусне. Пейси се запита какъв ли процент ще се наложи да му брои. Дали засега да не го умилостиви с някоя от хубавите стаи в хотела?

— Уволнен сте, господин Пейси. Изнесете се до час.

Дезмънд Пейси така и не схвана смисъла на думите — не можеше да повярва на ушите си.

— Моля? Нещо не те чух.

— Чухте ме, чухте ме, и още как — тросна се Авел. — Уволнен сте.

— Не можеш да ме уволниш. Директорът тук съм аз, работя във веригата от трийсет години. Ако някой тук уволнява, то това съм аз. Ти какво си въобразяваш бе?

— Нищо не си въобразявам. Аз съм новият директор.

— Какво си?

— Новият директор — повтори Авел. — Господин Лерой ме назначи вчера и аз току-що ви уволних, господин Пейси.

— Ама защо?

— За кражби в особено големи размери.

Авел обърна квитанциите, така че мъжът с очилата да ги види по-добре.

— Всеки от тези гости на хотела си е платил, но в сметката на „Ричмънд“ не е влязъл и цент. Квитанциите имат едно общо — всички са подписани от вас.

— Докажи го де. Хайде да те видим!

— Знам, че не мога да го докажа — отвърна младият мъж. — Разработили сте чудесна система. А сега можете да опитате да я прилагате другаде, тук ударихте на камък. Ние в Полша имаме една поговорка — веднъж стомна за вода, втори път стомна за вода… Е, стомната се счупи.

— Нямаш право да ме уволняваш! — викна Пейси. Февруарският ден беше мразовит, но въпреки това по челото му избиха ситни капчици пот. — Дейвис Лерой ми е близък приятел. Единствен той може да ме уволни. А ти кой си — никой, дойде от Ню Йорк преди някакви си три месеца. Достатъчно е да поговоря с Лерой, и ще видим дали ще те слуша. Ще му звънна и ще изхвърчиш като тапа от хотела.

— Добре, звъннете му — предложи Авел.

Вдигна слушалката и нареди на телефонистката да го свърже с Дейвис Лерой в Далас. Двамата мъже зачакаха, без да свалят очи един от друг. Потта вече се стичаше на едри капки от върха на носа на Пейси. За миг Авел се запита дали новият му работодател ще си удържи на думата.

— Добро утро, господин Лерой. Безпокои ви Авел Розновски от Чикаго. Току-що уволних Дезмънд Пейси, той иска да говори с вас.

Бившият директор пое с разтреперана ръка слушалката. Известно време слуша, без да продумва.

— Но, Дейвис, аз… Какво да направя, за да… Честен кръст, не е вярно… Явно има някаква грешка.

Авел чу как Лерой затваря.

— Един час, господин Пейси, или ще предам квитанциите в полицейския участък.

— Я чакай — рече другият мъж. — Не бързай толкова. — Тонът и поведението му се бяха променили рязко. — Ще включим и теб, ако ръководим хотела заедно, ще печелиш добре, никой и гък не може да ни каже. Ще изкарваш много повече, отколкото като заместник-директор, пък и знаем, че Дейвис може да си позволи да губи…

— Вече не съм заместник-директор, господин Пейси. Сега съм директор, махайте се оттук, докато не съм ви изхвърлил.

— Ах, мръсен поляк такъв — изруга бившият директор, осъзнал, че е изиграл последния си коз и е изгубил. — Мисли му, рано или късно ще ми платиш.

Пейси си тръгна. До обяд при него на улицата се озоваха оберкелнерът, главният готвач, домакинът, главният администратор, шефът на портиерите и още седемнайсет души от персонала на „Ричмънд“, които според Авел бяха непоправими крадци. Следобед той събра останалите работещи в хотела, обясни им, че наистина се е налагало да уволни техните колеги, и ги увери, че могат да не се притесняват за бъдещето си.

— Но ако открия, че и един-единствен долар — натърти Авел, — повтарям, и един-единствен долар се е озовал в нечий джоб, човекът, който си е позволил да го присвои, ще бъде незабавно уволнен и няма да получи препоръки. Чухте ли?

Всички продължиха да мълчат.

След като разбраха, че Авел няма намерение да прилага системата на Дезмънд Пейси, до няколко дни още неколцина души от персонала напуснаха и веднага бяха заменени с други.

До края на март Авел бе повикал от „Плаза“ четирима свои бивши колеги, които да работят заедно с него в „Ричмънд“. Обединяваха ги три неща: всички бяха млади, амбициозни и честни. До половин година от сто и десетимата души, които полякът бе заварил в хотела, бяха останали едва трийсет и седем. В края на първата година Авел отвори в присъствието на Дейвис Лерой голяма бутилка шампанско, с която да ознаменуват резултатите, постигнати през последните дванайсет месеца в чикагския „Ричмънд“. Печалбата възлизаше на три хиляди четиристотин осемдесет и шест долара. Не беше голяма, но за пръв път през трийсетгодишното си съществуване хотелът бе донесъл някакви пари. За 1929 година Авел предвиждаше печалба от над двайсет и пет хиляди долара.

Дейвис Лерой бе възхитен от него. Започна да отскача веднъж месечно до Чикаго и вече се осланяше във всичко на преценката на своя директор. Стигна дори дотам да признае, че онова, което се е оказало вярно за хотела в Чикаго, вероятно важи и за другите хотели от веригата. Авел искаше „Ричмънд“ в Чикаго да поеме сигурно в новото русло и чак тогава да се захване и с останалите хотели. Лерой се съгласи, но настоя той да му станел съдружник, ако постигнел в цялата верига онова, което бил направил в Чикаго.

Всеки път, когато Дейвис беше в града, двамата ходеха заедно на бейзболни срещи и конни надбягвания. Веднъж, след като изгуби на залагания седемстотин долара, Дейвис вдигна отвратен ръце и възкликна:

— Защо ли изобщо се занимавам с тези коне, Авел? Ти си най-успешният залог, който някога съм правил.

При тези посещения на баща й Мелани Лерой задължително вечеряше с него. Хладна, красива и стройна, с дълги крака, които привличаха погледите на доста от гостите в хотела, тя се държеше с Авел донейде високомерно, което ни най-малко не го насърчаваше в желанията, зародили се в душата му за нея. Младата жена не му предложи да я нарича „Мелани“ вместо „госпожице Лерой“, докато не разбра, че е завършил икономика в Колумбийския университет и знае за паричните потоци повече от нея. След това поомекна и за пръв път дойде да вечеря в хотела сама с него, а също го помоли да й помогне с дипломната работа в Чикагския университет. Това му вдъхна смелост от време на време да я кани на концерти и театър. Младежът започна да изпитва и някаква собственическа ревност, когато Мелани идваше да вечеря с други мъже, макар че тя нито веднъж не се появи с един и същ кавалер.

Благодарение на железния юмрук на Авел кухнята в „Ричмънд“ се подобри дотолкова, че хора, живели в града цели трийсет години, без дори да подозират, че има такъв хотел, започнаха да идват тук всяка събота вечер и да си похапват на корем. За пръв път от двайсет години директорът обнови обзавеждането на целия хотел и облече персонала в зеленосърмени униформи по последна мода. Един от гостите на „Ричмънд“, който всяка година отсядаше за седмица в него, дори не посмя да влезе, решил, че е сбъркал хотела.

Авел осъзна, че наистина е успял, когато Ал Капоне нае отделна зала за шестнайсет души, където да чества трийсетия си рожден ден.

През това време фондовият пазар процъфтяваше и състоянието на младия поляк се увеличаваше. Преди година и половина той бе напуснал „Плаза“ с осем хиляди долара, а сега притежаваше над трийсет хиляди в дялове и акции. Беше убеден, че котировките ще продължат да се покачват, и задължително влагаше печалбата си отново в акции. Личните му нужди и досега си бяха, общо взето, скромни. Авел си бе купил два нови костюма и първия чифт кафяви обувки. И досега живееше и се хранеше в хотела и почти не харчеше. По всичко личеше, че го чака бляскаво бъдеще. Сметката на „Ричмънд“ вече трийсет години бе в „Континентал Тръст“, затова, след като се премести в Чикаго, младежът също прехвърли личните си спестявания там. Всеки ден ходеше в банката да внесе постъпленията от предния ден. Един петък сутринта се изненада доста, когато му казаха, че директорът искал да се види с него. Знаеше, че личният му влог никога не е на червено, и затова реши, че на срещата вероятно ще стане дума за хотела. Банката не можеше да се оплаче — за пръв път от трийсет години „Ричмънд“ беше на печалба. Един от чиновниците преведе Авел по лабиринта от коридори, накрая излязоха при стилна дървена врата. Тихо почукване, и младежът се озова в кабинета на директора.

— Казвам се Къртис Фентън — представи се мъжът зад писалището, после му протегна ръка и го покани да седне на тапицирания със зелена кожа фотьойл.

Беше спретнат възпълен мъж с прилични на полумесеци очила, облечен в строг костюм с жилетка, снежнобяла риза и черна вратовръзка.

— Благодаря — промълви притеснено Авел.

Покрай това посещение в съзнанието му изплуваха спомени от миналото, спомени, които той свързваше единствено със страха и несигурността какво ли ще стане оттук нататък.

— Щях да ви поканя на обяд, господин Розновски…

Авел се поуспокои. Знаеше прекрасно, че директорите на банки не си губят времето в обеди, ако имат да ти съобщават нещо неприятно.

— Но възникна нещо, което не търпи отлагане, затова, надявам се, няма да имате нищо против да обсъдим въпроса още сега. Та да си дойдем на думата. Една от най-уважаваните ни клиентки, възрастна дама на име Ейми Лерой… — Веднага щом чу името, Авел застана нащрек. — … притежава двайсет и пет на сто от акциите на хотелска верига „Ричмънд“. Многократно е предлагала пакета на брат си, господин Дейвис Лерой, той обаче не е изявявал желание да купи дела на госпожица Ейми. Разбирам го. Вече притежава седемдесет и пет на сто от търговското дружество и според мен смята, че може да не се безпокои за останалите двайсет и пет на сто, които всъщност са наследство, оставено от покойния им баща. Но госпожица Ейми Лерой би искала да продаде акциите си, понеже досега те не са й носили дивидент.

Авел не се учуди.

— Господин Лерой е дал да се разбере, че не възразява сестра му да продаде дяла си, а на нейната възраст тя предпочита да разполага с пари в брой, вместо да чака хотелите да излязат на печалба. Ето защо, господин Розновски, реших да ви запозная с положението, в случай че познавате човек, който проявява интерес към хотелиерството и би закупил акциите на моята клиентка.

— Колко би желала госпожица Лерой да получи за дела си? — попита Авел.

— Според мен ще бъде доволна да ги продаде само за шейсет и пет хиляди долара.

— Шейсет и пет хиляди долара е твърде висока цена за акции, които никога не са носили дивиденти — възрази младежът. — Пък и няма особена надежда да донесат в близко време.

— Все пак не забравяйте — напомни банкерът, — трябва да отчитаме и цената на единайсетте хотела.

— Господин Лерой пак ще има последната дума, контролният пакет от акции е у него, което превръща двайсет и петте на сто на госпожица Лерой в безполезни късчета хартия.

— Изсилвате се, господин Розновски, двайсет и пет на сто от единайсет хотела струват много повече от шейсет и пет хиляди долара.

— Не и докато контролният пакет акции е у Дейвис Лерой. Предложете на госпожица Лерой четирийсет хиляди и може би ще намеря, господин Фентън, човек, който да прояви интерес.

— И не смятате, че този човек може да повиши малко цената, така ли? — рече банкерът, като на думата „повиши“ вдигна вежди.

— Няма да я повиши и с цент, господин Фентън.

Директорът на банката допря лекичко върховете на пръстите си, доволен, че не е сбъркал в своята преценка за Авел.

— В такъв случай не ми остава друго, освен да попитам госпожица Ейми как се отнася към подобно предложение. Веднага щом получа отговор от нея, ще се свържа отново с вас.

Младежът си тръгна от кабинета на Къртис Фентън — сърцето му туптеше също тъй ускорено, както и когато бе влязъл. Побърза да се върне в хотела, за да провери отново с какви пари разполага. В акции имаше вложени трийсет и три хиляди сто и дванайсет долара, а в личната си сметка — три хиляди и осем долара. После се опита да продължи както обикновено всекидневната си работа. Но му беше трудно да се съсредоточи — отново и отново се питаше как ли госпожица Лерой ще приеме предложението и си мечтаеше какво ще направи, ако притежава двайсет и пет на сто от хотелска верига „Ричмънд“.

Дълго се колеба дали да съобщи на Дейвис Лерой за намеренията си — ами ако тексасецът решеше, че сдобие ли се с пакета акции, Авел ще се превърне в заплаха за него? Два дни обмисля внимателно нещата и накрая реши, че е най-честно да звънне на Дейвис Лерой и да го запознае с намеренията си.

— Искам да знаете, господин Лерой, защо го правя. Убеден съм, че веригата „Ричмънд“ има голямо бъдеще, и можете да бъдете сигурен, че ще работя дваж по-усърдно, ако знам, че съм вложил в нея пари от джоба си. — Младежът замълча. — Но ако решите да купите дяла от двайсет и пет на сто, ще ви разбера.

За негова изненада тексасецът не се хвана за спасителния пояс.

— Виж какво, Авел, щом си толкова сигурен в хотелската верига, карай смело напред, синко, изкупи акциите на Ейми. Ще бъда горд, ако ми станеш съдружник. Заслужил си си го. Между другото, следващата седмица ще отскоча за срещата на „Ред Къбс“. Ще се видим тогава.

Авел ликуваше.

— Благодаря, Дейвис, няма да съжалявате за решението си.

— Повече от убеден съм в това, съдружнико.

След седмица младежът се върна в банката. Този път не директорът, а той поиска среща с него. Отново седна във фотьойла със зелена кожена тапицерия и зачака да чуе какво ще му каже господин Фентън.

— С изненада установих — подхвана банкерът, макар и изобщо да не изглеждаше изненадан, — че госпожица Лерой е склонна да преотстъпи за четирийсет хиляди долара своя дял от двайсет и пет на сто в хотелската верига „Ричмънд“. — Известно време мъжът мълча, сетне вдигна очи към Авел. — След като получих съгласието й съм длъжен да попитам имате ли правомощия да разкриете кой е купувачът?

— Да — отвърна уверено Авел. — Аз.

— Ясно, господин Розновски — натърти банкерът, и този път без да показва изненада. — Разрешете да попитам откъде възнамерявате да вземете четирийсет хиляди долара.

— Ще продам акциите си, ще изтегля парите от личната си сметка и така ще събера сумата без четири хиляди долара. Щом сте убеден, че верига „Ричмънд“ струва по-скъпо, надявам се да ми отпуснете заем, възлизащ на тези четири хиляди. При всички положения те надали надвишават комисионата на банката по сделката.

Къртис Фентън премигна и се свъси. Никой възпитан човек не би изтървал такива думи в кабинета на директора. Заболя го още повече от това, че младежът е посочил точно комисионата.

— Нали ще ми дадете малко време, господин Розновски, през което да обмисля предложението ви? После ще се свържа с вас.

— Ако се забавите, може и да нямам нужда от заем — отбеляза полякът. — При сегашното повишаване на борсовите котировки не след дълго другите ми вложения ще струват точно четирийсет хиляди.

Наложи се Авел да чака още една седмица, докато му съобщят, че „Континентал Тръст“ е склонен да го подкрепи. Веднага продаде акциите, изтегли личните си спестявания и взе заем малко под четири хиляди долара, с които събра сумата от четирийсет хиляди.

За половин година изплати заема, като от март до август 1929 година, може би най-добрите дни, изживявани някога от борсата, купуваше и продаваше внимателно акции.

През септември отново бе понатрупал пари и дори спести за нов буик, като същевременно вече беше собственик на двайсет и пет на сто от хотелска верига „Ричмънд“. Беше доволен, че се е сдобил с такъв голям дял от империята на Дейвис Лерой. Това му вдъхваше самочувствие да преследва дъщеря му и останалите седемдесет и пет на сто.

В началото на октомври покани Мелани на концерт от Моцартови творби в изпълнение на Чикагския симфоничен оркестър. Издокара се в най-модния си костюм, който само подчертаваше, че е понапълнял, сложи си първата копринена вратовръзка, която притежаваше, и след като се видя в огледалото, се преизпълни с увереност, че вечерта ще мине успешно.

След концерта реши да не ходят в „Ричмънд“, колкото и добра да бе кухнята там, и заведе Мелани на вечеря в „Луп“. Внимаваше много да говори само за икономика и политика, две области, в които Мелани трябваше да признае, че той е по-наясно от нея. Накрая я покани да пийнат нещо в квартирата му. Младата жена я виждаше за пръв път и се учуди колко изискано е обзаведена.

Авел й наля кока-колата, за която тя помоли, пусна две кубчета лед в пенливата напитка и бе насърчен от усмивката, с която момичето го възнагради, докато той му подаваше чашата. На себе си сипа бърбън.

— Благодаря ти, Авел, за прекрасната вечер.

Той седна до нея и завъртя замислено напитката в чашата си.

— Години наред не съм слушал музика. Когато най-сетне чух Моцарт, той докосна сърцето ми както никой друг композитор.

— Понякога ти личи много, че идваш от Централна Европа. — Мелани придърпа края на копринената си рокля, върху който Авел беше седнал. — Кой би предположил, че един директор на хотел обича Моцарт!

— Един от предците ми, първият барон Розновски — поясни младежът, — се е познавал лично с маестрото и е бил близък приятел на семейството, затова винаги съм смятал, че Моцарт е част от живота ми.

Мелани се усмихна непроницаемо. Авел се наведе и я целуна току над ухото, зад което тя бе прибрала кичур руса коса. Младата жена продължи разговора, без да показва с нищо, че е забелязала целувката.

— Фредерик Сток улови до съвършенство настроението на трета част, нали?

Авел се опита да я целуне още веднъж. Този път Мелани се извърна с лице към него и му позволи да я целуне по устните. Сетне се отдръпна.

— Трябва да се прибирам в общежитието.

— Но нали едва-що си дошла! — смая се Авел.

— Да, да, така е, ала утре трябва да ставам рано. Чака ме тежък ден.

Авел я целуна още веднъж. Мелани полегна на канапето и младежът се опита да приплъзне ръка върху гърдите й. Тя пак се отдръпна и го отблъсна деликатно.

— Трябва да тръгвам, Авел — настоя тя.

— Я не се занасяй, можеш да поостанеш още — рече младежът и отново се опита да я целуне.

Този път тя го спря, като му даде твърд отпор.

— Какви ги вършиш, Авел? Това, че си ме завел на концерт и на вечеря, не ти дава право да ме мачкаш.

— Но нали излизаме от месеци! — възкликна младежът. — Мислех, че нямаш нищо против.

— Откъде реши, че излизаме от месеци! От време на време вечерям с теб в ресторанта на баща си, но това съвсем не означава, че излизаме.

— Извинявай — рече Авел. — Последното, което искам, е да си мислиш, че те мачкам. Исках само да те докосна.

— Няма да позволя на никого да ме докосва, освен ако не смятам да се омъжа за него — поясни тя.

— Но аз искам да се оженим — пророни едва чуто младежът.

Мелани избухна в смях.

— Какво толкова му е смешното — почервеня Авел.

— Не се вдетинявай, Авел, никога няма да се омъжа за теб.

— Защо? — попита младият мъж, стъписан от категоричността в гласа й.

— Не приляга на една южнячка с добро потекло да се омъжва за поляк първо поколение имигрант — отвърна Мелани, като изпъна гръб и взе да оправя роклята си.

— Но аз съм барон — възрази донейде високомерно Авел.

Мелани пак прихна.

— Нима си въобразяваш, че някой ти вярва? Толкова ли не знаеш, че всеки път, когато отвориш дума за благородническата си титла, целият персонал ти се присмива зад гърба?

Авел се вцепени и пребледня като платно. Почувства се зле.

— Присмиват ми се зад гърба? — повтори и лекият му акцент се засили.

— Ами да — потвърди младата жена. — Сигурно знаеш какъв ти е прякорът в хотела. Чикагския барон.

Авел сякаш онемя.

— Не ме разсмивай! Какво се вкисна такъв? Мен ако питаш, помогна много на татко, знам, че той ти се възхищава, въпреки това обаче няма да се омъжа никога за теб.

Младежът продължи да мълчи.

— „Няма да се омъжа никога за теб“ — повтори накрая той.

— Естествено, че няма. Симпатичен си на татко, но и през ум не би му минало да има за зет човек като теб.

— Извинявай, че те нагрубих — изрече полякът.

— Не си ме нагрубил, Авел. Дай да не говорим повече за това. Ще ме изпратиш ли?

Тя се изправи и тръгна към вратата, Авел обаче продължи да седи като вцепенен. Накрая все пак се надигна и помогна на Мелани да си сложи наметката. Докато вървяха заедно по коридора, му се стори, че куца още повече. Слязоха с асансьора, после спряха такси и той заведе Мелани до общежитието. По пътя и двамата не продумаха. Изпрати я чак до входната врата и й целуна ръка.

— Дано това не означава, че не можем да бъдем приятели — рече младата жена.

— Разбира се, че ще си останем приятели.

— Благодаря, че ме заведе на концерт, Авел. Сигурна съм, няма да ти е трудно да си намериш някоя симпатични млада полякиня, която да се омъжи за теб. Лека нощ.

— Довиждане — отвърна той.

Дори и не подозираше, че над Нюйоркската фондова борса е надвиснала буря, докато един от гостите на хотела не попита дали може да плати с акции. Авел почти не си беше оставил акции, тъй като бе вложил едва ли не всичките си пари в хотелска верига „Ричмънд“, въпреки това се вслуша в съвета на своя брокер и продаде акциите си с малка загуба, спокоен, че повечето му спестявания са инвестирани в безопасните тухли и мазилка. Затова и не следеше всекидневно движението на индекса Дау Джоунс.

През първата половина на годината всичко в хотела вървеше по вода и Авел бе готов да се обзаложи, че както е предвидил, ще завършат 1929-а с печалба над двайсет и пет хиляди долара. Постоянно държеше в течение Дейвис Лерой. Но през октомври, по време на финансовия крах, хотелът бе наполовина празен. В Черния вторник младежът се свърза по телефона с тексасеца. Той бе потиснат и разсеян и така и не пожела да даде съгласието си Авел да уволни част от персонала, нещо, което според младежа не търпеше отлагане.

— Поизчакай — рече Дейвис Лерой. — След седмица ще дойда при вас и тогава ще оправим нещата. Поне ще опитаме.

Последното изречение не допадна никак на Авел.

— Какво има, Дейвис? Мога ли да помогна с нещо?

— Засега не.

Авел бе озадачен.

— Защо просто не ми дадете зелена улица да действам, а когато след седмица пристигнете, ще ви се отчета.

— Де да беше толкова просто, Авел. Не исках да обсъждаме проблемите ми по телефона, но банката ме притиска заради загубите на борсата. Заканват се, че ако не намеря пари да си върна заемите, ще ме принудят да продам хотелите.

Авел се вледени.

— Но ти, момчето ми, не се безпокой — продължи не особено убедително Дейвис. — Другата седмица, когато дойда в Чикаго, ще ти разправя всичко в подробности. Сигурен съм, че дотогава все ще измисля нещо.

Авел чу как Лерой затваря телефона и усети, че е плувнал в пот. Първата му реакция бе да помисли как да помогне на Дейвис. Свърза се с Къртис Фентън и успя да го убеди да му каже кой банкер притиска собственика на хотелска верига „Ричмънд“ — смяташе, че ако се срещне с него, вероятно ще облекчи положението на своя приятел.

През следващите няколко дни разговаря многократно с Дейвис по телефона, за да му съобщи, че нещата вървят на зле и трябва да се вземат мерки, тексасецът обаче говореше все по-разсеяно и все така отказваше да вземе решение. Тогава Авел се видя принуден да действа на своя глава. Накара секретарката да го свърже по телефона с банкера, контролиращ верига „Ричмънд“.

— Кого търсите, господин Розновски? — попита строго някаква жена.

Авел погледна името, което си беше записал, и го повтори твърдо.

— Ще ви свържа.

— Добро утро — рече властно непознатият. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Надявам се. Казвам се Авел Розновски — подхвана притеснено младежът. — Директор съм на хотел „Ричмънд“ в Чикаго. Бих искал да се видя с вас, за да обсъдим бъдещето на верига „Ричмънд“.

— Нямам право да го обсъждам с никого, освен с господин Дейвис Лерой — отсече банкерът.

— Но аз притежавам двайсет и пет на сто от веригата — напомни Авел.

— Тогава някой със сигурност ще ви обясни, че докато не станете собственик на петдесет и едно на сто, нямате право да обсъждате с банката бъдещето на хотелите, освен ако господин Дейвис Лерой не ви упълномощи.

— Но той ми е близък приятел…

— Не се и съмнявам, господин Розновски.

— И се опитвам да му помогна.

— Господин Лерой упълномощил ли ви е да го представлявате?

— Не, но…

— Тогава съжалявам. Би било твърде непрофесионално да продължавам този разговор.

— Страшно ми помогнахте, няма що — тросна се младежът и веднага съжали.

— Щом го възприемате така, ваша работа, господин Розновски. Приятен ден.

„Да те вземат мътните дано!“, помисли Авел и затръшна телефонната слушалка върху вилката, още по-притеснен, задето не знае какво още да стори, за да помогне на Дейвис. Не му се наложи да чака дълго, за да разбере.

На другата вечер срещна в ресторанта Мелани, която за разлика от обикновено не се държеше самоуверено и високомерно и изглеждаше уморена и разтревожена. Авел понечи да я попита дали всичко е наред. После обаче се отказа и когато излезе от ресторанта, за да се върне в кабинета си, видя Дейвис Лерой, който стоеше самичък във фоайето. Беше облечен в карираното сако, с което бе и първия ден, когато Авел бе отишъл при него в „Плаза“.

— Мелани в ресторанта ли е?

— Да — отвърна младежът. — Не знаех, Дейвис, че днес ще идваш в града. Веднага ще ти запазя президентския апартамент.

— Само за една нощ, Авел. По-късно искам да те видя насаме.

— Ама разбира се.

На Авел му притъмня от думата „насаме“. Дали Мелани не се беше оплакала на баща си, дали заради това през последните няколко дни той така и не бе успял да убеди Дейвис да вземе някакво решение?

Тексасецът мина като фурия покрай Авел и влезе в ресторанта, а той отиде на рецепцията да провери дали апартаментът на дванайсетия етаж е свободен. Половината стаи в хотела бяха празни и младежът не се изненада, че президентският апартамент също не е зает. Запази го за своя работодател и чака повече от час на рецепцията. Видя, че Мелани си тръгва — лицето й бе подпухнало, явно беше плакала. След няколко минути от ресторанта излезе и баща й.

— Вземи, Авел, бутилка бърбън — само не ми казвай, че не ти се намира! — и ела при мен в апартамента.

Авел извади от касата в кабинета си две бутилки бърбън и отиде при Лерой в президентския апартамент на дванайсетия етаж. Още се питаше дали Мелани е казала нещо на баща си.

— Отвори бутилката и си сипи един много голям бърбън — подкани го Дейвис Лерой.

Авел отново бе обзет от страх пред неизвестното. Дланите му плувнаха в пот. Нима щяха да го уволнят само защото е поискал ръката на дъщерята на шефа? Вече близо година те с Лерой бяха приятели, при това близки. Не му се наложи да чака дълго, за да разбере за какво става въпрос.

— Изпий си бърбъна.

Полякът изгълта питието на един дъх, тексасецът също пресуши чашата.

— Разорен съм, Авел. — Той замълча, сетне отново напълни чашите и на двамата. — Всъщност е разорена половината Америка.

Авел не каза нищо, отчасти защото не знаеше какво да отговори. Няколко минути двамата се гледаха вторачено, после, след още една чаша бърбън, младежът успя да изрече:

— Но ти все още притежаваш единайсет хотела.

— Притежавах ги — натърти Дейвис Лерой. — Сега вече трябва да говорим в минало време, Авел. Вече не притежавам нито един хотел, миналия четвъртък всичките до последния преминаха във владение на банката.

— Ама как така! Те ти принадлежат, от две поколения са на твоето семейство — възкликна младежът.

— Бяха на моето семейство. Вече не са негови. Сега принадлежат на банката. Не виждам причина да не ти кажа, Авел, цялата истина. В момента същата участ сполита почти всички в Щатите, и малки, и големи. Преди десетина години теглих заем от два милиона долара, гарантирах го с хотелите и вложих парите до последния цент в акции и дялове — все в утвърдени фирми. Увеличих сумата до близо пет милиона, една от причините да не се притеснявам много-много, че хотелите са на загуба — при данъчното облагане намалявах с нея печалбите си от борсата. Сега не мога да се отърва от акциите. Бихме могли да ги използваме за тоалетна хартия в единайсетте хотела. От три седмици се мъча да разпродам каквото мога, но купувачи няма. Миналия четвъртък банката настоя да съм върнел заема. — Авел веднага се сети, че именно в четвъртък бе разговарял по телефона с банкера. — Повечето хора, засегнати от краха на фондовата борса, разполагат само с хартийки, с които не могат да си върнат заемите, в моя случай обаче съм гарантирал заема с единайсетте хотела. Затова, веднага след като котировките се сринаха, ония мръсници от банката ми конфискуваха хотелите. Дадоха ми да разбера, че при първа възможност ще продадат всички хотели.

— Но това е безумие! Сега няма да вземат нищо за тях, а ако ни подкрепят, докато бурята отмине, бихме могли да обединим усилията си и да им осигурим добра възвръщаемост на вложението.

— Знам, че на теб, Авел, ти е по силите да го направиш, те обаче не искат и да чуят. Отидох в банката и им предложих точно това. Разказах им за теб, обещах занапред да се занимавам само с хотелската верига, стига те да ни подкрепят, но ония негодници не искат и да чуят. Пратиха ме при някакъв младок с жълто около устата, който почна да ми говори като по учебник за паричните потоци, капиталовата обезпеченост и ограниченията при отпускането на заеми. Бог ми е свидетел, веднъж да се измъкна от тая каша, ще му разкатая фамилията на това копеленце, а после и на цялата банка. Но сега най-доброто, което можем да направим, е да се напием до козирката, защото с мен е свършено, аз съм разорен, докаран съм до просешка тояга.

— Значи и аз съм разорен — пророни тихо полякът.

— Не, синко, теб те чака бляскаво бъдеще. Който и да купи хотелската верига, не може да направи и крачка без теб.

— Забравяш, че притежавам едва двайсет и пет на сто от веригата.

Дейвис Лерой го зяпна. Явно бе забравил тази малка подробност.

— Божичко, Авел, дано не си вложил в хотелите ми всичките си пари — изпелтечи тексасецът. Бърбънът вече го хващаше.

— Всичките до последния цент — потвърди Авел. — Но не съжалявам, Дейвис. По-добре да загубя всичко с един мъдър човек, отколкото да спечеля с глупак.

В очите на Лерой избиха сълзи.

— Знаеш ли, Авел, ти си най-добрият приятел, за какъвто човек може да мечтае. Вдигна хотела на крака, вложи във веригата всичките си пари, аз те оставих без пукнат грош, а ти дори не ме укоряваш, за капак и дъщеря ми отказва да се омъжи за теб.

— Нали не се сърдиш, че й поисках ръката? — попита младежът.

Ако не беше бърбънът, сигурно щеше да се стъписа от думите на тексасеца.

— Патка с патка! Не си знае интереса. Навила си е на пръста да се венчае за някой южняк с конезавод и най-малко трима генерали от Конфедерацията9 в родословното дърво, а ако случайно се омъжи за северняк, ще държи прадядо му да е дошъл в Америка с „Мейфлауър“10. Ако всеки, дето твърди, че има роднина, пътувал с кораба, проклетото корито е щяло да потъне още преди да е припарило до Америка. Жалко, че нямам още една дъщеря, за която да се ожениш, Авел. Никой не ми е служил така вярно като теб. Щях да се гордея, ако беше станал член на семейството ми. Ние с теб щяхме да се сработим чудесно, но и досега съм убеден, че и сам ще им натриеш носовете. Млад си, всичко ти предстои тепърва.

Макар и на двайсет и три години, Авел се почувства много стар.

— Благодаря ти, че вярваш в мен, Дейвис — рече той, — пък и на кого ли му пука за фондовия пазар. Да ти призная, ти си най-добрият приятел, когото съм имал някога.

Бърбънът вече си казваше думата. Младежът си наля още една чаша и я гаврътна.

Призори двамата с тексасеца бяха пресушили и двете бутилки. Накрая Дейвис заспа на фотьойла, а Авел слезе, залитайки, на десетия етаж; смъкна дрехите, свлече се върху леглото и потъна в сън, от който го изтръгна силно чукане по вратата. Главата му се маеше, но продължи да се блъска все по-силно. Младежът едвам се надигна от кревата и затътри нозе към вратата. Отпред стоеше едно пиколо.

— Идвайте бързо, господин Авел! — подвикна момчето и хукна по коридора.

Той се заметна с халата, обу чехлите и тръгна с клатушкане подир пиколото, което държеше вратата на асансьора.

— Побързайте, господин Авел, — повтори младежът.

— Какво толкова е станало? — подвикна, все още замаян, директорът, а асансьорът запъпли бавно надолу.

После се сети за разговора от предната нощ. Нямаше да се учуди, ако от банката бяха дошли, за да влязат във владение на хотела.

— Някой се е хвърлил от прозореца на хотелската стая.

Авел изтрезня на мига.

— Гост ли?

— Според мен да — отвърна момчето, — но не съм сигурен.

Асансьорът спря на партера. Авел дръпна рязко металната врата и изхвърча на улицата. Полицаите вече бяха дошли. Авел нямаше да разпознае трупа, ако не беше карираното сако. Един от полицаите записваше нещо. При Авел дойде мъж в цивилни дрехи.

— Вие ли сте директорът?

— Да.

— Имате ли представа кой е мъжът?

— Да — изпелтечи младежът. — Казва се Дейвис Лерой.

— Знаете ли откъде е и как да се свържем с близките му?

Авел извърна очи, да не гледа размазаното тяло, и отговори по инерция:

— От Далас е, дъщеря му, госпожица Мелани Лерой, следва в Чикагския университет и живее в общежитието.

— Веднага ще пратим някой да й съобщи.

— Не, недейте. Аз ще й кажа — спря го младежът.

— Благодаря ви. За предпочитане е роднините да не научават новината от някой непознат.

— Какъв ужас! Защо го направи? — пророни Авел, след като отново се извърна към мъртвия си приятел.

— Само за днес това е седмото самоубийство в Чикаго — отбеляза равнодушно полицаят, после затвори черното тефтерче и отиде бавно при линейката.

Авел загледа как санитарите вдигат от тротоара трупа на Дейвис Лерой. Втресе го. Той се свлече на колене и се изповръща в канавката. За кой ли път бе изгубил най-добрия си приятел. Ако беше пил по-малко и бе мислил повече, сигурно щеше да го спаси. Авел се изправи, качи се в стаята си, дълго стоя под студения душ и криво-ляво успя да се облече. Поръча си силно кафе, после отиде в президентския апартамент и го отключи. Ако не се броят няколкото празни бутилки бърбън, по нищо не личеше, че преди броени минути тук се е разиграла такава драма. В този миг Авел видя писмата. Бяха оставени върху нощното шкафче до неоправеното легло. Първото беше за Мелани, второто — за някакъв адвокат в Далас, и третото за Авел. Той разкъса плика и зачете с премрежени от сълзи очи последните думи на Дейвис Лерой.

Авел прочете втори, сетне и трети път писмото, сгъна го старателно и го сложи в портфейла си.

По-късно същата сутрин отиде в студентския град и съобщи възможно най-предпазливо новината на Мелани. Седна на канапето, без да знае какво повече да добави. Тя посрещна вестта за смъртта на баща си изненадващо спокойно, сякаш едва ли не бе очаквала това да се случи. Пред Авел не пророни и сълза — може би щеше да си поплаче на воля по-късно, след като той си тръгнеше. На него за пръв път му домъчня за нея.

Върна се в хотела и реши да не обядва, поръча си на един от келнерите само доматен сок и седна да прегледа пощата. Имаше писмо от Къртис Фентън от банка „Континентал Тръст“. Днес на Авел явно му предстоеше да получава много писма. Фентън бил научил, че една бостънска банка — „Каин и Кабът“, била влязла във владение на хотелската верига „Ричмънд“. Сега-засега всичко щяло да продължи постарому, докато не бъдело насрочено заседание с господин Дейвис Лерой, с когото да се обсъдела продажбата на хотелите.

Авел дълго се взира в думите, после, след като изпи още един доматен сок, седна да пише писмо на председателя на управителния съвет на „Каин и Кабът“, някой си господин Алан Лойд. Някъде след пет дни получи отговор с покана на четвърти февруари да присъства на свиканото в Бостън заседание, на което да обсъди с директора по фалитите ликвидацията на хотелската верига. Междувременно банката щяла да проучи какви са последствията от внезапната трагична смърт на господин Лерой.

Внезапна трагична смърт ли?

— И кой я причини? — подвикна ядно на глас Авел. Неочаквано си беше спомнил думите на самия Дейвис Лерой: „Пратиха ме при някакъв младок с жълто около устата… Бог ми е свидетел, веднъж да се измъкна от тая каша, ще му разкатая фамилията на това копеленце, а после и на цялата банка“. — Не се притеснявай, Дейвис, аз ще го направя вместо теб — продължи все така на глас младежът.

През последните седмици от годината ръководеше с железен юмрук персонала, държеше под око цените и успя да се задържи над водата. Непрекъснато се питаше какво ли става в другите десет хотела от веригата, но сега нямаше време да проверява, пък и те вече не влизаха в отговорностите му.

17.

Авел Розновски пристигна в Бостън на четвърти януари 1930 година. Взе на гарата такси, което да го откара до „Каин и Кабът“, и подрани с няколко минути. Седна в приемната, по-просторна и добре обзаведена от която и да е стая в хотел „Ричмънд“ в Чикаго. Зачете се в „Уолстрийт Джърнъл“. Вестникът се опитваше да го убеди, че 1930-а щяла да бъде по-добра. Той се съмняваше. При него в помещението дойде строго облечена жена на средна възраст.

— Господин Каин ви очаква, господин Розновски.

Авел стана и тръгна след жената по дълъг коридор. Накрая влезе в тесен кабинет с дъбова ламперия и голямо писалище с покрит с кожа плот — зад него седеше висок красив мъж, който — поне според Авел — бе горе-долу негов връстник. Отзад на стената имаше портрет на по-възрастен мъж, на когото младежът зад писалището приличаше. „Сто на сто това е татенцето — помисли си горчиво Авел. — Няма начин да не оцелее въпреки краха. Каквото и да става — и добро, и лошо — банките винаги са на печалба.“

— Казвам се Уилям Каин — представи се другият младеж, след което стана и протегна ръка. — Заповядайте, седнете, господин Розновски.

— Благодаря — отвърна Авел.

Уилям се вторачи в дребосъка със зле скроен костюм и забеляза огромната решимост, проблеснала в очите му.

— Вероятно ще разрешите да ви запозная с положението така, както го виждам аз — продължи синеокият младеж.

— Разбира се.

— Заради трагичната преждевременна смърт на господин Лерой… — подхвана Уилям и се ужаси колко високопарно звучат думите му.

„Причинена от вашето коравосърдечие“, рече си Авел.

— Върху вас падна пряката отговорност да управлявате хотелската верига, докато банката намери купувач на хотелите. Макар че целият пакет акции сега се води на ваше име, имуществото, сиреч единайсетте хотела, заложени като гаранция за заема от два милиона, които покойният господин Лерой е теглил, по закон вече е наше. Така вие сте освободен от всякаква отговорност и ако решите да не участвате в сделката, ние съвсем естествено ще ви разберем.

„Подобно предложение е обида за мен“, помисли си полякът, макар и да съзнаваше, че банкерът е бил длъжен да го направи. Всички банкери като че ли си въобразяваха, че натъкнеш ли се на трудности, трябва час по-скоро да си плюеш на петите.

Уилям Каин продължи:

— Опасявам се, че докато на банката не бъде изплатен заемът от два милиона долара, трябва да смятаме имуществото за наша собственост. Ние в банката ценим високо усилията ви да помогнете на хотелската верига и решихме първо да разговаряме лично с вас, преди да предприемем каквото и да било и да продадем хотелите. Отсъдихме, че може би познавате човек, готов да закупи собствеността, тъй като сградите и земята очевидно струват немалко.

— Но не достатъчно, за да ме подкрепите — рече Авел и прокара уморено ръка през гъстата си черна коса. — Колко време ще ми дадете, за да намеря купувач?

Уилям се подвоуми. После мерна върху китката на Авел Розновски сребърната гривна. Беше я виждал някъде, но къде — вече не помнеше.

— Трийсет дни. Би трябвало да сте наясно, че банката търпи всекидневни загуби: от единайсетте хотела само един — „Ричмънд“ в Чикаго, е на печалба, и то незначителна.

— Стига да ми дадете време и да ме подкрепите, господин Каин, бих могъл да направя така, че всички хотели да са на печалба. Знам, че е по силите ми — натърти полякът. — Дайте ми възможност да ви го докажа, уважаеми господине — изрече той, макар че последните две думи заседнаха на гърлото му.

— И господин Лерой каза същото, когато миналата есен ни посети — обясни Уилям. — Но времената са тежки. Никой не знае дали хотелите ще си стъпят на краката, пък и ние, господин Розновски, сме банкери, а не хотелиери.

Авел вече губеше търпение. Дейвис бе прав, когато го беше нарекъл „младок с жълто около устата“.

— За хората, работещи в хотелите, времената наистина ще станат много тежки — отбеляза полякът. — Какво ще правят, ако се озоват на улицата? Каква според вас ще бъде съдбата им?

— Опасявам се, господин Розновски, че не нося отговорност за тях. Длъжен съм да отстоявам интересите на банката.

— По-точно, личните си интереси, нали, господин Каин? — избухна другият мъж.

Младият банкер пламна.

— Не сте справедлив, господин Розновски, и щеше да ми стане много неприятно, ако наистина не осъзнавах какво ви се е струпало на главата.

— Жалко, че не го осъзнахте навреме, за да спасите Дейвис Лерой — подметна Авел. — Вашето разбирате щеше да му свърши добра работа. Вие, господин Каин, го убихте, все едно го бутнахте през прозореца — вие и ония мижитурки, вашите колеги! Седите си тук, клатите си краката, докато ние се скъсваме от работа, колкото за да си напълните гушите, ако времената са добри, и да тръгнете да мачкате хората, ако играта загрубее.

Уилям също се ядоса. Но за разлика от Авел Розновски не го показа.

— Този разговор, господин Розновски, не води доникъде. Длъжен съм да ви предупредя, че ако до трийсет дни не намерите купувач на хотелската верига, нямам друг избор, освен да обявя публичен търг за хотелите.

— Сега безспорно ще ме посъветвате да поискам заем от друга банка — подметна злъчно посетителят. — Уж сте запознат с работата и миналото ми, а отказвате да ме подкрепите. И къде, по дяволите, очаквате да отида от тук?

— Опасявам се, че нямам представа — отвърна Уилям. — Вие сам си решете. Управителният съвет ми е възложил да прибера час по-скоро парите на банката, което и смятам да направя. Надявам се да бъдете така любезен да се свържете с мен най-късно до четвърти февруари и да ми съобщите дали сте успели да намерите купувач. Приятен ден, господин Розновски.

Уилям стана иззад писалището и отново протегна ръка. Този път Авел не я пое и се запъти право към вратата.

— След телефонния ни разговор, господин Каин, смятах, че ще се смутите поне мъничко и ще ми помогнете. Грешал съм. Вие сте един изпечен мръсник, затова, когато вечер си лягате, господин Каин, сещайте се за мен. Когато сутрин се будите, също се сещайте за мен, тъй като аз нито за миг няма да престана да обмислям плановете си за вас.

Уилям остана свъсен срещу затръшнатата врата. Още го глождеше мисълта за сребърната гривна. Къде ли я беше виждал?

Секретарката се върна.

— Какво ужасно човече! — възкликна тя.

— Грешите — възрази младият банкер. — Смята, че сме погубили съдружника му и че сега се опитваме да сторим също и с хотелите, без да се замисляме за работещите там, да не говорим пък за самия него. Всъщност той е доказал, че е много кадърен и оправен. При така стеклите се обстоятелства се държа удивително достойно и да ви призная, чак съжалих, че управителният съвет не пожела да му помогне. — Уилям вдигна очи към секретарката. — Свържете ме с господин Коен.

18.

Сутринта на другия ден Авел се прибра в Чикаго, все още вбесен от отношението на Уилям Каин. Така и не чу какво крещи вестникарчето, застанало на ъгъла. Спря такси и се качи на задната седалка.

— Хотел „Ричмънд“, ако обичате.

— Репортер ли сте? — попита таксиметровият шофьор, след като подкара по Стейт стрийт.

— Не, защо? — изненада се младежът.

— Защото помолихте да ви закарам до „Ричмънд“. Днес всички репортери са там.

Авел не помнеше в хотела да е насрочено събитие, което да представлява интерес за печата.

Шофьорът продължи:

— Щом не сте от вестниците, дали да не ви закарам в друг хотел?

— Защо? — подвикна още по-озадачен Авел.

— Ами защото, ако сте си запазили стая там, едва ли ще прекарате приятна нощ. „Ричмънд“ изгоря до основи.

Точно в този момент шофьорът зави и Авел видя тлеещия хотел. Улицата беше задръстена с полицейски автомобили, пожарни коли, овъглено дърво и струяща отвсякъде вода. Младежът слезе от таксито и се втренчи в останките на гордостта в хотелската верига на Дейвис Лерой.

„Сега, каквото и да направя, ще е след дъжд качулка“, завайка се Авел и се удари с юмрук по куция крак. Не усети болка, сякаш бе станал напълно безчувствен.

— Ах, негодници с негодници! — изкрещя на глас той. — Нагледал съм се и на по-страшни неща в тоя живот, и на вас ще ви натрия носа. Германци, руснаци, турци, онзи мръсник Каин, а сега и това! Ще им разкажа играта на всичките. Никой не е състояние да унищожи Авел Розновски.

Заместник-директорът видя шефа си, който стоеше при таксито и ръкомахаше, и изтича при него. Авел си наложи да се поуспокои.

— Персоналът и гостите на хотела успяха ли да го напуснат навреме? Има ли пострадали? — попита той.

— Не, слава богу. Хотелът бе почти празен, не беше трудно да изведем хората. Има един-двама души с леки наранявания и изгаряния, вече са настанени в болница. Няма причини да се притеснявате.

— Пак е нещо. Добре че хотелът е застрахован за голяма сума, доколкото си спомням, за милион — милион и нещо. Може би ще успеем да извлечем някаква полза от бедата.

— Съмнявам се, ако онова, което пишат в последните издания на вестниците, се окаже вярно.

— И какво пише в тях? — попита Авел.

— Предпочитам, шефе, сам да го прочетете — отвърна заместникът му.

Авел отиде при вестникарчето и му плати два цента за последния брой на „Чикаго Трибюн“. Разбра всичко още от огромното заглавие на уводната статия:

Авел поклати невярващо глава и прочете още веднъж заглавието.

— Какво ли още има да се случва? — промърмори той.

— Неприятности ли имате? — попита вестникарчето.

— Малки — рече младежът и се върна при заместник-директора.

— Кой ръководи полицейското разследване?

— Човекът, който се е облегнал на полицейския автомобил — отвърна неговият заместник и посочи висок слаб мъж, вече започнал да оплешивява. — Казва се лейтенант О’Мали.

— Събери персонала в служебната пристройка, ще се срещна с хората утре в десет сутринта. Ако дотогава ме потърси някой, ще отседна в „Стивънс“, докато нещата тук се поуспокоят.

— Ясно, шефе.

Авел отиде при лейтенант О’Мали и се представи. Високият слаб полицай се понаведе и се ръкува с него.

— А! Бившият директор, когото издирвахме под дърво и камък, се е завърнал при овъглените останки.

— Не ми е до шеги — сопна се Авел.

— Извинявайте. Прав сте. Имахме тежка нощ. Дайте да пийнем по нещо.

Полицаят хвана младежа за лакътя и го поведе през авеню Мичиган към кафенето на ъгъла. Поръча два млечни шейка.

Авел се засмя, когато пред него сложиха бялата пенеста течност. За последен път бе пил млечен шейк в далечното си детство.

— Знам, знам — рече лейтенант О’Мали. — Смешно си е. Всички в града нарушават закона и се наливат с бърбън и бира. Но все някой трябва да играе по правилата. При всички положения сухият режим няма да трае вечно и щом го отменят, ще започнат моите неприятности — бандитите ще установят, че наистина си падам по млечните шейкове.

Авел се засмя отново.

— А сега, да обсъдим вашите неприятности, господин Розновски. Нека като начало ви кажа, че според мен нямате никакъв шанс да си получите застраховката на хотела. Криминалистите огледаха сантиметър по сантиметър останките от сградата и откриха навсякъде бензин. Който го е лиснал, дори не си е дал труда да го прикрие. В приземните помещения всичко е подгизнало. Една клечка кибрит, и хотелът е пламнал като бенгалски огън.

— Подозирате ли някого? — попита Авел.

— Нека аз задавам въпросите. Имате ли представа дали някой ви няма зъб?

Авел изсумтя.

— Най-малко петдесет души, лейтенанте. Когато постъпих на работа тук, разгоних цяло гнездо усойници. Мога да ви предоставя списък, ако това ще помогне.

— Би могло и да помогне, ала хората и бездруго шушукат, сигурно няма да има нужда чак от списък — отвърна следователят. — Но ако научите нещо, веднага да ми съобщите, господин Розновски. Веднага, чухте ли, защото ви предупреждавам, ей там — посочи той навалицата по улицата — имате доста врагове.

— За какво намеквате? — трепна Авел.

— Намират се и такива, които подмятат, че вие сте подпалили хотела, защото по време на борсовия крах сте загубили всичко и сте опрели до парите от застраховката.

Младежът скочи от стола.

— По-спокойно, по-спокойно де! Знам, целия ден сте били в Бостън, пък и, което е по-важно, се славите в Чикаго като човек, който изгражда хотели, а не ги подпалва. Някой обаче е драснал клечката и е изпепелил до основи „Ричмънд“, и обзалагайте се на каквото искате, аз обаче ще го пипна, негодникът му с негодник. Но засега да оставим това. — Той се завъртя на стола. — Днес аз черпя, господин Розновски. В бъдеще сигурно ще опра до услугите ви.

О’Мали се усмихна на момичето зад касата, вторачи се възхитен в глезените му и изруга, задето на мода са излезли дългите поли. Връчи на младата жена петдесет цента.

— Задръж рестото, сладурче.

— Голямо мерси — отвърна момичето.

— Това е то, никой не ме обича — завайка се лейтенантът.

Авел прихна за трети път, нещо, което допреди час щеше да му се струва невъзможно.

— Между другото — допълни лейтенантът, когато стигнаха изхода, — онези от застрахователното дружество ви издирват. Вече не помня как му беше името на агента, но все ще ви намери. Само не се бийте, чухте ли. И да се усъмни, че имате пръст в цялата тази работа, никой не може да го вини, нали така? Дръжте ме в течение, господин Розновски. Сигурно ще се наложи да си поговорим пак.

Авел загледа как О’Мали се слива с тълпата зяпачи, после отиде бавно в хотел „Стивънс“ и нае стая за през нощта. Администраторката, която вече бе настанила повечето гости на „Ричмънд“, не успя да прикрие ехидната усмивчица, задето сега при тях е дошъл и директорът на изгорелия хотел. След като се настани, Авел седна и написа на господин Уилям Каин официално писмо, в което изложи всички известни му подробности около пожара и съобщи, че смята да се възползва от неочаквано получената свобода, за да обиколи другите хотели от веригата. Не виждаше смисъл да стои в Чикаго и да се грее на жаравата на „Ричмънд“ с напразната надежда, че някой ще му се притече на помощ и ще го измъкне от батака.

На другата сутрин закуси хубаво — винаги му доставяше удоволствие да се намира в добре управляван хотел — след което отиде при Къртис Фентън в банка „Континентал Тръст“ и му обясни как са се държали в „Каин и Кабът“, по-точно, как се е държал Уилям Каин. Макар да го смяташе за безпредметно, все пак добави, че търси купувач, готов да плати два милиона за хотелска верига „Ричмънд“.

— Пожарът няма да ни помогне особено, но ще видя какво мога да направя — обеща Фентън. Говореше много по-благосклонно, отколкото Авел беше очаквал. — Когато купихте двайсет и петте на сто на госпожица Лерой, ви обясних, че според мен хотелите наистина си струват и сте сключили изгодна сделка. Въпреки финансовия крах не виждам причини, господин Розновски, да променям мнението си. Вече близо две години ви наблюдавам как ръководите хотела и ако зависеше само от мен, веднага щях да ви подкрепя, опасявам се обаче, че банката няма да застане никога зад верига „Ричмънд“. Твърде дълго сме гледали как хотелите са на загуба, за да храним някаква надежда за тяхното бъдеще, а пожарът бе, ще прощавате, последната капка, от която чашата преля. И все пак имам връзки извън банката и ще проверя тук-там дали някой не е готов да ви подаде ръка. Вероятно имате в града повече почитатели, отколкото си мислите, господин Розновски.

След думите на лейтенант О’Мали Авел се бе запитал дали в Чикаго изобщо са му останали приятели. Благодари на Къртис Фентън, слезе при касите и изтегли от сметката на хотела пет хиляди долара. Остатъкът от сутринта прекара в служебната пристройка на „Ричмънд“. Плати на всички от персонала за половин месец напред и им каза, че могат да останат в пристройката най-малко месец или докато си намерят друга работа. После се върна в „Стивънс“, сложи в куфара новите дрехи, които му се бе наложило да купи, тъй като старите бяха изгорели по време на пожара, и тръгна да обикаля останалите хотели от верига „Ричмънд“.

Качи се на буика, който бе купил тъкмо преди краха на фондовата борса, отиде най-напред в Юга и започна от хотела в Сейнт Луис. Отне му близо месец да огледа всички хотели и макар че те без изключение бяха запуснати и работеха на загуба, Авел бе на мнение, че никой не е безнадежден случай. Бяха разположени все на хубави места, някои на най-хубавите в съответния град. Явно старият Лерой бе по-прозорлив от сина си. Младежът провери внимателно застраховката на хотелите — тук всичко беше наред.

Когато накрая пристигна в „Ричмънд“ в Далас, беше сигурен в едно: който купи хотелите за два милиона, ще сключи много изгодна сделка. Искаше му се това да бъде той, тъй като знаеше какво точно да направи, та веригата да започне да печели.

Върна се в Чикаго след близо четири седмици и отново отседна в „Стивънс“, където го чакаха няколко съобщения. Бяха го търсили лейтенант О’Мали, Уилям Каин, Къртис Фентън и някой си господин Хенри Осбърн.

Авел започна от пазителите на закона. След кратък телефонен разговор с О’Мали прие да се срещнат в кафенето на авеню Мичиган. Седна на високия стол с гръб към барплота и докато чакаше лейтенанта, се загледа в овъгления скелет на хотел „Ричмънд“. О’Мали закъсня няколко минути, но не си направи труда да се извини. Разположи се на съседния висок стол и се завъртя, за да е с лице към Авел.

— Защо продължаваме да се срещаме тук? — полюбопитства младежът.

— Длъжник сте ми — отвърна лейтенантът, — а който в Чикаго дължи на О’Мали млечен шейк, няма как да се измъкне, рано или късно му го купува.

Авел поръча два шейка, един двоен и един обикновен.

— Какво установихте? — попита той детектива, докато му подаваше двете червено-бели сламки.

— Момчетата от пожарната се оказаха прави, наистина става дума за умишлен палеж. Задържахме един тип на име Дезмънд Пейси, оказа се, че е бил директор на „Ричмънд“. По ваше време, нали?

— Опасявам се, че да — потвърди полякът.

— Защо „опасявам се“? — учуди се лейтенантът.

— Наложи се да уволня Пейси, фалшифицираше отчетите на хотела. Закани се да ми го върне тъпкано, каквото и да му струвало това. Не му обърнах внимание. През живота си съм получавал какви ли не заплахи, лейтенанте, че да ги взимам присърце, особено пък когато са отправени от мижитурка като Пейси.

— Е, ние ги взехме присърце. Както и застрахователите — казаха ми, че нямало да платят и цент, докато не се докажело, че вие двамата с Пейси не сте се сдушили и не сте подпалили заедно хотела.

— Само това ми липсваше — завайка се Авел. — Откъде сте толкова сигурен, че именно Пейси е драснал клечката?

— Същия ден, когато избухна пожарът, го открихме в отделението за спешни случаи в местната болница. Както го изисква редът, попитахме в болницата дали са приемали хора с тежки изгаряния. По една случайност — както става най-често в полицията, тъй като не всички се раждаме шерлокхолмсовци — жената на един от сержантите навремето е била келнерка в „Ричмънд“ и ни каза, че Пейси е предишният директор на хотела. Дори аз загрях каква е работата. Онзи негодник на бърза ръка пропя — пет пари не даваше дали ще го хванем, явно се вълнуваше само дали е осъществил своята, както се изрази, „касапница“. Допреди малко и аз не знаех на кого си отмъщава, но сега вече е ясно като бял ден. Не че съм особено изненадан. И така, господин Розновски, следствието приключи.

Лейтенантът засмука с гъргорещ звук сламката — да се убеди, че в чашата не е останала и капчица шейк.

— Още един ще пийнете ли?

— Не, този път ще пропусна. Чака ме тежък ден. — Той стана от високия стол. — Успех, господин Розновски. Докажете ли на застрахователите, че не сте забъркан с Пейси, ще си получите парите. Щом делото влезе в съда, ще направя всичко по силите си да помогна. Ще държим връзка.

Авел го изпроводи с поглед. Даде на сервитьорката един долар и излезе навън, вперил поглед в празното пространство, там, където допреди, има-няма месец, се бе възправял хотел „Ричмънд“. После се обърна и потънал в тежки мисли, се върна в „Стивънс“.

Пак имаше съобщение от Хенри Осбърн, който и този път не се беше представил. Съществуваше само един начин Авел да разбере кой е тайнственият непознат. Звънна му по телефона. Оказа се, че това е един от служителите в застрахователно дружество „Грейт Уестърн“, където хотелът беше застрахован. Авел си уговори среща с Осбърн. Щяха да се видят по обяд. После се обади по телефона на Уилям Каин в Бостън и му докладва за състоянието на хотелите от веригата, които е обиколил.

— Нека ви уверя още веднъж, господин Каин, че бих могъл да превърна хотелите от губещи в печеливши, стига банката да ми даде време и да ме подкрепи. Знам, че мога да постигна и в останалите хотели онова, което направих в Чикаго.

— Не се и съмнявам, господин Розновски, но се опасявам, че това няма да стане с пари на „Каин и Кабът“. Разрешете да ви напомня, че разполагате още само с пет дни, през които да намерите купувач. Приятен ден, господине.

— Надут сноб — изруга Авел в глухата слушалка. — Не заслужавам парите ви, защото не съм достатъчно издигнат в обществото, а? Някой ден, негодник с негодник…

Следващата точка в дневния му ред беше застрахователят. Оказа се, че Хенри Осбърн е снажен красив мъж с черни очи и гъста тъмна коса, започнала тук-там да посребрява. Държеше се непринудено и на Авел му олекна. Почти нямаше какво да добави към разказа на лейтенант О’Мали. Застрахователно дружество „Грейт Уестърн“ нямало намерение да плати и цент, докато полицията не повдигнела срещу Дезмънд Пейси обвинение в умишлен палеж и не се докажело, че Авел не е замесен. Хенри Осбърн прояви разбиране към младежа.

— Верига „Ричмънд“ разполага ли с достатъчно пари, за да възстанови хотела? — попита той.

— Нямаме и пукнат грош — призна Авел. — С останалите хотели е обезпечен крупен заем, теглен от една банка, и оттам ни притискат да ги продам.

— Защо ще ги продавате вие? — учуди се застрахователят.

Авел му обясни, че е наследил акциите на веригата, без обаче да влиза във владение на самите хотели. Хенри Осбърн бе донякъде изненадан.

— Онези в банката няма начин да не са видели колко добре управлявахте хотела. Всеки предприемач в Чикаго е наясно, че сте първият директор, донесъл на Дейвис Лерой някаква печалба. Знам, и на банките не им е леко, но дори те би трябвало да правят изключения, ако това им е изгодно.

— Както личи, въпросната банка не си знае интереса.

— „Континентал Тръст“ ли? — попита Осбърн. — Винаги съм смятал, че старият Къртис Фентън си е сухар, но инак е разбран.

— Не е „Континентал Тръст“. Хотелите са преминали във владение на една бостънска банка — „Каин и Кабът“.

Хенри Осбърн пребледня като мъртвец и седна.

— Добре ли сте? — скочи Авел.

— Да, да, нищо ми няма.

— Да не би случайно да познавате Каин и Кабът?

— Но да си остане между нас, нали? — предупреди застрахователят.

— Не се притеснявайте.

— Да, преди време дружеството ни си имаше вземане-даване с тях. — Той се поколеба. — Накрая се наложи да ги съдим.

— Защо?

— Не мога да ви разкрия повече подробности. Объркана работа. Ще ви кажа само, че един от директорите не бе докрай искрен и откровен с нас.

— Кой от директорите? — попита полякът.

— А вие с кого си имахте работа? — попита на свой ред Осбърн.

— С мъж на име Уилям Каин.

Осбърн като че се подвоуми отново.

— Отваряйте си очите на четири — предупреди той. — По-голям мръсник не съм срещал. Мога да ви разкажа за него всичко от игла до конец, но между нас да си остане.

— Не му дължа нищо — отсече Авел. — Мен ако питате, сме на едно мнение, господин Осбърн. Господин Каин се отнесе зле с Дейвис Лерой и аз няма да му го простя никога.

— Можете да разчитате, че ще ви помагам всячески да си разчистите сметките с Уилям Каин — обеща Хенри Осбърн и стана иззад писалището. — Но наистина да си остане между нас. Ако съдът докаже, че хотелът е бил подпален от Дезмънд Пейси и няма други замесени, застрахователното дружество ще ви плати още същия ден. И тогава, стига да желаете, можете да застраховате при нас всичките си хотели.

— Ще видим — рече Авел.

Върна се в „Стивънс“ и реши да обядва в ресторанта, за да провери доколко добра е кухнята. На администрацията го чакаше поредното съобщение. Някой си господин Дейвид Макстън го канел на обяд в един.

— Дейвид Макстън — повтори на глас младежът и администраторката вдигна глава. — Името ми е познато. Откъде ли? — попита той момичето, вперило поглед в него.

— Това е собственикът на хотела, господин Розновски.

— А, да. Много ви моля, предайте на господин Макстън, че на драго сърце ще обядвам с него. — Авел си погледна часовника. — Бъдете така любезна, съобщете му, че ще позакъснея няколко минути.

— Разбира се, господине — обеща момичето.

Авел се качи бързо в стаята и си облече нова бяла риза. Какво ли искаше Дейвид Макстън?

Когато влезе в ресторанта, вътре нямаше къде игла да падне. Оберкелнерът го заведе в усамотена ниша с една-единствена маса, където собственикът на „Стивънс“ седеше сам. Стана, за да посрещне своя гост.

— Приятно ми е, Авел Розновски.

— Да, познавам ви — рече Макстън. — Всъщност само по име. Славата ви се носи. Заповядайте, седнете и да поръчваме.

Авел се възхити на „Стивънс“. Кухнята и обслужването не отстъпваха ни най-малко на тези в „Плаза“. Ако искаше да притежава най-добрия хотел в Чикаго, полякът трябваше да се постарае да изпревари „Стивънс“.

Оберкелнерът се върна с листа с менюто. Авел го проучи най-внимателно, учтиво отказа супата и си избра телешко — най-бързият начин да разбере с каква месарница работи ресторантът. Без дори да поглежда менюто, Дейвид Макстън си поръча сьомга. Оберкелнерът забърза към кухнята.

— Сигурно се питате, господин Розновски, защо съм ви поканил на обяд.

— Предполагам, за да ми предложите да оглавя „Стивънс“ — засмя се младежът.

— Напълно прав сте, господин Розновски.

Беше ред на Макстън да се засмее. Авел онемя. Не се окопити дори когато келнерът се появи с количката, с която бе докарал телешкото — изключително крехко и вкусно. Помощник-сервитьорът зачака, вдигнал ножа, за да разреже печеното.

Макстън поръси сьомгата с лимонов сок и продължи:

— След пет месеца директорът се пенсионира подир двайсет и две годишна безупречна служба, скоро след това в пенсия излиза и заместникът му и аз си търся нов цербер.

— Както гледам, хотелът ви не се нуждае от цербер — вметна Авел.

— Винаги съм се стремил да става все по-добър, господин Розновски. Не се задоволявам с постигнатото — уточни Макстън. — Следя внимателно работата ви. Едва след като вие поехте „Ричмънд“, той заприлича на хотел. Дотогава наподобяваше бардак. До две-три години щяхте да конкурирате „Стивънс“, ако някакъв глупак не беше го подпалил.

— Картофи, господине?

Авел вдигна очи и видя много красива сервитьорка. Тя му се усмихна.

— Не, благодаря — отвърна той. — Много съм поласкан, господин Макстън, и от думите, и от предложението ви.

— Според мен ще останете доволен тук, господин Розновски. „Стивънс“ се управлява добре и съм готов като начало да ви плащам по петдесет долара на седмица и две на сто от печалбите. Можете да започнете когато решите.

— Дайте ми няколко дни, през които да обмисля щедрото ви предложение, господин Макстън — рече полякът. — Да ви призная, силно изкушен съм. Но все пак имам да решавам някои проблеми, останали от „Ричмънд“.

— Зелен фасул, господине?

Същата сервитьорка, същата усмивка. Лицето се стори познато на Авел. Той беше сигурен, че е виждал някъде младата жена. Може би беше работила в „Ричмънд“.

— Да, ако обичате.

Изпрати я с поглед. Със сигурност я познаваше отнякъде.

— Защо не отседнете като мой гост няколко дни в хотела? — предложи Макстън. — Така ще видите как работим. Това вероятно ще ви помогне да вземете решение.

— Не е нужно, господин Макстън. Тук съм само от един ден, но вече знам колко добре работите. Лошото е, че вече съм собственик на хотелска верига „Ричмънд“.

Върху лицето на другия мъж се изписа изненада.

— Нямах представа — рече той. — Мислех, че сега хотелите са на дъщерята на Дейвис Лерой.

— Дълго е за разказване — подхвана полякът и обясни на домакина си как се е получило така, че е ставал собственик на акциите на хотелската верига.

— Проблемът е прост, господин Макстън. Всъщност искам да намеря отнякъде тия два милиона и да вдигна на крака хотелите, така че те да конкурират дори „Стивънс“.

— Разбирам — рече Макстън и погледна въпросително празната си чиния.

Келнерът я вдигна.

— Желаете ли кафе?

Същата сервитьорка. Същото познато лице. Това вече не даваше мира на Авел.

— Та какво казвате, че Къртис Фентън от „Континентал Тръст“ търси купувач на веригата ли?

— Да, вече близо от месец — потвърди младежът. — Всъщност днес следобед ще науча дали са намерили, но да ви призная, не съм особено обнадежден.

— Виж ти! Нямах и понятие, че хотелска верига „Ричмънд“ търси кой да я закупи. Бъдете така любезен, съобщете ми решението си, каквото и да е то.

— Разбира се — отвърна Авел.

— Колко време са ви дали от бостънската банка, за да намерите двата милиона?

— Още няколко дни, не след дълго ще ви кажа какво съм решил.

— Благодаря ви — рече Макстън. — За мен, господин Розновски, беше удоволствие да се запознаем. Вече съм сигурен, че ще се радвам да работим заедно.

Той се ръкува сърдечно с младежа.

— Благодаря ви, драги ми господине — каза Авел.

Сервитьорката му се усмихна отново, докато младият поляк излизаше от ресторанта. Той отиде при оберкелнера и го попита как се казва жената.

— Съжалявам, господине, но нямаме право да съобщаваме на клиентите името на никого от служителите. Такъв е редът тук. Ако имате оплаквания, кажете ги на мен, уважаеми господине.

— Нямам оплаквания — рече Авел. — Обратното. Обядът беше отличен.

Сега, откакто му бяха предложили работа, Авел се чувстваше по-спокоен за срещата с Къртис Фентън. Беше сигурен, че банкерът не е намерил купувач, въпреки това се запъти с напета стъпка към „Континентал Тръст“. Радваше се, че ще стане директор на най-добрия хотел в Чикаго. Нищо чудно да го превърнеше в най-прочутия в цяла Америка.

Още щом влезе в банката, го отведоха в кабинета на Фентън. Високият слаб банкер — дали всеки ден се обличаше с един и същ костюм или имаше три еднакви? — го покани да седне и върху обикновено свъсеното му лице грейна широка усмивка.

— Радвам се да ви видя, господин Розновски! Ако бяхте дошли днес сутринта, нямаше да имам какво да ви съобщя, но буквално преди броени минути ми се обади един човек, който проявява интерес към хотелската верига.

Авел трепна от изненада и удоволствие. Известно време мълча, сетне попита:

— Ще ми кажете ли кой?

— Опасявам се, че не мога. Въпросният човек ме помоли в никакъв случай да не разкривам кой е, тъй като сделката ще се осъществи с лична инвестиция, която би могла да създаде конфликт на бизнесинтересите.

— Дейвид Макстън — пророни едва чуто Авел. — Бог да го поживи!

Вместо да потвърди името, Къртис Фентън продължи:

— Както ви обясних, господин Розновски, нямам право да…

— Не се притеснявайте, не се притеснявайте — прекъсна го младежът. — Кога според вас ще бъдете в състояние да ми съобщите какво е решението на господина?

— Засега не знам със сигурност, но до понеделник вероятно ще имам още новини за вас, ето защо, ако случайно имате път насам…

— Ако случайно имам път ли? — възкликна полякът. — Та тук става въпрос за живота ми!

— Тогава да си уговорим среща за понеделник сутринта.

Докато Авел се връщаше по авеню Мичиган към хотел „Стивънс“, започна да ръми. Той се усети, че си тананика „Да пееш под дъжда“. Качи се с асансьора в стаята си и се обади по телефона на Уилям Каин, за да му обясни, че се надява да е намерил купувач, и да го помоли да удължи срока до понеделник. В началото Каин понечи да откаже, после обаче склони.

— Негодник — повтори няколко пъти Авел, след като затвори. — Дай ми малко време, Каин, и тогава ще видиш! Ще има да съжаляваш, задето погуби Дейвис Лерой.

Седна в края на леглото, забарабани с пръсти по таблата и се запита с какво да убие времето до понеделник. Слезе във фоайето на хотела. Сервитьорката, обслужвала го на обяд, също беше там — бяха я пратили в Тропическата градина. Любопитството на Авел надделя и той седна в дъното на помещението. Момичето дойде при него.

— Добър ден, господине — поздрави келнерката. — Желаете ли чай?

Отново познатата усмивка.

— Срещали сме се някъде, нали? — попита полякът.

— Да, срещали сме се, Владек.

Щом чу името, Авел се свъси и поруменя, после в миг си спомни как късата руса коса е била дълга и права, а в премрежените очи се е четяло желание.

— Зофя! Пристигнахме заедно с онзи кораб в Америка! Точно така, ти замина за Чикаго. Какво правиш тук?

— Както виждаш, работя. Искаш ли чай? — попита тя отново и от полския й акцент Авел съвсем се разнежи.

— Ще вечеряш ли с мен довечера? — попита той.

— Не мога, Владек. Забранено ни е да излизаме с посетителите. Направим ли го, веднага губим работата си.

— Аз не съм посетител — натърти Авел. — Аз съм ти стар приятел.

— А кой щеше да дойде и да ме вземе от Чикаго веднага щом се установи! Е, дойде в Чикаго, но не се и сети, че и аз съм тук — укори го Зофя.

— Така е. Извинявай. Вечеряй днес с мен. Само веднъж! — примоли се отново той.

— Ама наистина само веднъж! — склони младата жена.

— Чакай ме в седем часа в „Бръндидж“. Удобно ли ти е?

Зофя пламна. Това вероятно бе най-скъпият ресторант в Чикаго и тя щеше да се притеснява да работи като келнерка там, камо ли да иде на вечеря.

— Не, дай, Владек, да идем на някое по-непретенциозно място.

— Къде? — попита Авел.

— Знаеш ли го ресторант „Сосидж“ на ъгъла на Четирийсет и трета улица?

— Не — призна си той, — но ще го намеря. В седем часа.

— В седем, Владек. Ще се радвам много. Между другото, искаш ли все пак чай?

— Не, ще го пропусна.

Тя му се усмихна и се отдалечи. Авел седя още няколко минути и я гледа как сипва от чая на другите гости. Сега беше много по-красива, отколкото я помнеше. Може би времето до понеделник щеше да мине доста бързо?

Ресторант „Сосидж“ събуди у него най-лошите спомени от първите му дни в Щатите. Докато чакаше Зофя, той отпиваше от студената бира и гледаше с професионално неодобрение как келнерите едва ли не подхвърлят чиниите на клиентите. Не знаеше кое е по-лошо — обслужването или кухнята. Зофя закъсня с двайсетина минути и най-после се появи на вратата като извадена от кутийка с тясна жълта рокля, която май бе скъсена с няколко сантиметра, за да е по последна мода, и в която стройното, изваяно тъничко тяло на младата жена изглеждаше още по-съвършено. Тя огледа със сиви очи масите, за да види къде е седнал Владек, и се изчерви, усетила, че другите мъже впиват погледи в нея.

— Добър вечер, Владек — поздрави го на полски.

Авел стана и й предложи стола си, който беше по-близо до камината.

— Радвам се, че успя да дойдеш — отвърна й на английски.

Зофя се постъписа, сетне каза — също на английски:

— Извинявай, че закъснях.

— О, дори не съм забелязал. Ще пийнеш ли нещо, Зофя?

— Не, благодаря.

Известно време и двамата мълчаха, сетне подхванаха в един глас:

— Бях забравил колко си красива… — рече Авел.

— А ти как… — каза Зофя.

Усмихна се свенливо и на него му се прииска да я докосне. Спомни си как преди цели осем години, когато я е видял за пръв път, е усетил същото желание.

— Как е Джордж? — попита младата жена.

— Не съм го виждал от близо две години — отвърна Авел и най-неочаквано се засрами. — Бях много зает тук, в Чикаго, работех в един хотел, после…

— Знам, знам — прекъсна го Зофя. — Подпалиха го.

— Защо не дойде поне веднъж, да ми кажеш едно „здрасти“? — попита полякът.

— Мислех, Владек, че вече не ме помниш, и се оказах права.

— А как ме позна? — поинтересува се той. — Доста съм напълнял.

— По сребърната гривна — отговори непринудено момичето.

Авел си погледна китката и се засмя.

— Гривната ми е помагала неведнъж, а сега явно трябва да съм й признателен, че отново ни събра.

Зофя избягваше погледа му.

— Какво смяташ да правиш сега? Нали вече нямаш хотел, който да ръководиш?

— Търся си работа — отвърна Авел — не искаше да я стряска, че са му предложили да стане директор на „Стивънс“.

— В нашия хотел се освобождава хубаво местенце. Знам го от приятеля си.

— От приятеля си ли? — повтори Авел с болка.

— Да, от него — потвърди младата жена. — В скоро време хотелът ще остане без заместник-директор. Защо не кандидатстваш за мястото? Сигурна съм, имаш всички шансове да те назначат, Владек. Винаги съм знаела, че ще преуспееш в Щатите.

— Може и да кандидатствам — рече Авел. — Благодаря, че си се сетила за мен. А защо твоят приятел не опита?

— Защото няма да го вземат. Той е последна дупка на кавала, помощник-келнер в ресторанта, където работя и аз.

Изведнъж на Авел му се прииска да си разменят местата с него.

— Ще вечеряме ли? — попита той.

— Не съм свикнала да се храня по заведения — обясни Зофя и погледна плахо листа с менюто.

Авел се досети, че тя още не знае да чете на английски и поръча и за двамата.

Младата жена се нахвърли върху блудкавото ядене — не можеше да го нахвали. След отегчената изтънченост на Мелани непринудеността и пламът на Зофя подействаха на Авел като свеж полъх. Двамата си разказаха кой какво е правил в Щатите. Зофя започнала като домашна прислужница, после се издигнала до келнерка в „Стивънс“, където била постъпила преди шест години. Авел също й разправи патилата си. По едно време момичето си погледна часовника.

— Господи, виж колко е часът, Владек! — възкликна тя. — Минава единайсет. Утре съм първа смяна, трябва да съм на линия още в шест часа.

Авел така и не бе усетил кога са минали цели четири часа. На драго сърце би си бъбрил със Зофя чак до сутринта, поласкан от възхитата, която тя не криеше, че изпитва към него.

— Ще те видя ли отново, Зофя? — попита той, докато, хванати под ръка, двамата вървяха към „Стивънс“.

— Стига да искаш, Владек.

Спряха пред задния вход на хотела.

— Аз ще вляза оттук — обясни момичето. — Ако станеш заместник-директор, Владек, ще ти разрешават да влизаш през парадния вход.

— Имаш ли нещо против да ме наричаш Авел? — попита я той.

— Авел ли? — учуди се тя, сякаш опитваше името като нова ръкавица. — Нали се казваш Владек?

— Да, казвах се Владек, ала преди много време. Сега съм Авел Розновски.

— Авел е странно име, но ти отива — отвърна Зофя. — Благодаря ти за вечерята, Авел. Радвам се, че те видях отново. Лека нощ.

— Лека нощ, Зофя — пожела й и той и двамата се разделиха.

Авел я проследи как се скрива през задния вход, после заобиколи бавно сградата и влезе в хотела през предната врата. Най-неочаквано — не за пръв път през живота си — се почувства много самотен.

В събота и неделя често си мислеше за Зофя и за образите, свързани с нея: вонята в четвърта класа на кораба, опашките стъписани имигранти на остров Елис и най-вече кратката им страстна любов в спасителната лодка. Хранеше се само в ресторанта колкото да бъде близо до нея и да проучи приятеля й. Реши, че той сигурно е някой пъпчив младок. Беше убеден, че е пъпчив, надяваше се да е пъпчив. Накрая се оказа, че младежът наистина е с пъпки. За жалост обаче и с пъпките бе най-хубавото момче сред сервитьорите.

Авел смяташе да покани Зофя да поизлязат някъде в събота, но се оказа, че тя е на работа целия ден. В неделя сутринта все пак той я придружи до църквата и заедно с нея заслуша къде с тъга, къде с отчаяние проповедника поляк, който изричаше позабравените слова на молитвата. Стъпваше за пръв път в храм от доста отдавна, от дните, които бе прекарал в замъка в Полша. По онова време още му предстоеше да се нагледа и наслуша на жестокости, заради които сега не можеше да повярва, че изобщо съществува някакво милостиво божество. Беше възнаграден за търпението, проявено в църквата, когато тръгнаха със Зофя към хотела и тя му разреши да я държи за ръка.

— Помисли ли, ще кандидатстваш ли за мястото в „Стивънс“? — попита го тя.

— Утре рано сутринта ще знам какво са решили.

— А, само да знаеш колко се радвам, Авел! Сигурна съм, че от теб ще стане прекрасен заместник-директор.

— Благодаря ти — рече Авел, осъзнал, че двамата говорят за различни неща.

— Искаш ли да дойдеш довечера с мен у моите братовчеди? — попита младата жена. — В неделя вечер винаги ходя у тях.

— Да, ще ми бъде много приятно.

Братовчедите на Зофя живееха на две крачки от ресторант „Сосидж“, в центъра на града. Изпаднаха в див възторг, когато тя се появи с приятел поляк, който на всичкото отгоре караше новичък буик. Семейството, както ги наричаше Зофя, се състоеше от две сестри, Катя и Янина, и от мъжа на Катя Янек.

Авел поднесе на сестрите голям букет рози, после седна и започна да отговаря на полски на всичките им въпроси за плановете му за бъдещето. Зофя очевидно се притесни, но Авел знаеше, че във всяко полско семейство в Щатите ще подложат на същия кръстосан разпит новия приятел на някое от момичетата. Усети, че Янек го гледа завистливо, и се постара да омаловажи онова, което е постигнал от времето, когато е работил в месарницата.

Катя поднесе простичка вечеря от полски гозби, на които преди петнайсетина години Авел сигурно щеше да се нахвърли като невидял. Отказа се да се занимава с Янек — той явно си беше несретник, и насочи всичките си усилия към това да направи добро впечатление на сестрите. Те като че ли го харесаха. Авел нямаше да се учуди, ако харесваха и пъпчивия младок. Не, той надали им беше симпатичен: младежът дори не беше поляк или може би беше, Авел не знаеше дори как се казва и нито веднъж не го беше чувал да говори.

Докато се връщаха към „Стивънс“, Зофя попита с някогашното кокетство, което Авел още не бе забравил, дали е безопасно да кара автомобил и същевременно да държи за ръка жената до себе си. Той се засмя, стисна волана и не махна ръка от него, докато не пристигнаха в хотела.

— Утре имаш ли време да се видим? — попита Авел.

— Надявам се — отвърна младата полякиня. — Сигурно ще се видим, ако дотогава не си ми станал шеф. Успех!

Докато я гледаше как върви към задния вход, той се подсмихна и се запита как ли е щяла да се почувства, ако е знаела какви всъщност ще бъдат последиците от утрешното решение. Не се и помръдна, докато Зофя не се скри зад вратата.

— Заместник-директор! — възкликна Авел и се засмя на глас, след което си легна.

Запита се какво ли ще му донесе на заранта новината, която щеше да му съобщи Къртис Фентън, сетне метна възглавницата на пода и се опита да не мисли за Зофя.

На другия ден се събуди малко преди пет. В стаята още беше тъмно, когато Авел звънна да му донесат ранното издание на „Трибюн“. Изчете от край до край финансовите страници. Вече беше облечен и отиде да закуси точно в седем, когато ресторантът отваряше. Тази сутрин Зофя не беше на смяна, затова пък пъпчивият й приятел сновеше между масите, нещо, което Авел изтълкува като лоша поличба. След закуска се върна в стаята си, без да подозира, че се е разминал само с някакви си пет минути с младата полякиня. За двайсети път провери в огледалото как му стои вратовръзката и пак си погледна часовника. Реши, че ако върви много бавно, ще отиде в банката точно когато отварят. Все пак подрани с пет минути и обиколи още веднъж сградата, като гледаше безцелно скъпите накити, новите радиоприемници и ръчно шитите костюми по витрините. Дали и той щеше да носи някога такива дрехи? Върна се в банката в девет часа и четири минути.

— Господин Фентън е зает. Елате, ако обичате, след половин час или предпочитате да изчакате тук? — попита секретарката.

— Ще се върна по-късно — отговори Авел, да не би да помислят, че е припрян.

Тези трийсет минути му се сториха най-дългите, откакто беше в Чикаго. Авел разгледа всички витрини по Ласал стрийт, дори за дамско облекло, покрай което се сети, щастлив, за Зофя.

Когато отиде повторно в „Континентал Тръст“, секретарката му съобщи:

— Господин Фентън ще ви приеме веднага.

Авел влезе в кабинета на банкера — дланите му бяха плувнали в пот.

— Добро утро, господин Розновски. Заповядайте, седнете.

Къртис Фентън сложи върху писалището папка, върху която, както Авел забеляза, пишеше „Поверително“.

— И така — подхвана банкерът, — надявам се новината да ви хареса. Човекът, за когото вече ви уведомих, е готов да закупи хотелите, и то, както ми се струва, при твърде изгодни условия.

— Слава богу! — прошепна Авел.

Банкерът се престори, че не го е чул, и продължи:

— Всъщност при изключително изгодни условия. Човекът ще предостави изцяло двата милиона долара, с които да покриете дълга на господин Лерой, и ще регистрира заедно с вас ново търговско дружество, в което шейсет на сто ще принадлежат на него и четирийсет на сто — на вас. Вашите четирийсет процента са оценявани на осемстотин хиляди долара, своеобразен заем, който новата фирма ви отпуска — трябва да го изплатите най-много за десет години при лихва четири на сто, можете да го покриете и с печалбата на търговското дружество при същия лихвен процент. Това ще рече, че ако дадена година дружеството има печалба например от сто хиляди долара, с четирийсет хиляди от тях бихте могли да покриете част от заема от осемстотин хиляди долара плюс четирите процента лихва. Ако до десет години изплатите заема, ще получите еднократно възможността да изкупите срещу още три милиона долара останалите шейсет процента от търговското дружество. Така клиентът ми ще получи чудесна възвръщаемост на вложението си, а вие — възможността да притежавате цялата хотелска верига „Ричмънд“. Освен това ще получавате заплата от три хиляди долара годишно, а като председател на управителния съвет ще следите всекидневно дейността на хотелите. Към мен ще се обръщате само по финансови въпроси. Поверена ми е задачата да се отчитам пряко на своя клиент, който ме помоли да го представлявам в управителния съвет на новата хотелска верига „Ричмънд“. На драго сърце приех предложението му. Клиентът ми не желае да се занимава пряко с хотелите. Както вече ви обясних, при тази сделка може да възникне конфликт на интереси, нещо, което според мен разбирате прекрасно. Клиентът ми настоява и в никакъв случай да не се опитвате да разберете кой всъщност е той. Дава ви две седмици да помислите върху условията, които не подлежат на преразглеждане, понеже според клиента ми, пък и според мен те са повече от изгодни.

Авел продължаваше да мълчи.

— Кажете нещо, господин Розновски!

— Не ми трябват две седмици за размисъл, готов съм с решението — рече накрая младежът. — Приемам условията на клиента ви. Много ви моля, благодарете му от мое име и го уверете, че ще уважа желанието му да не се разкрива.

— Чудесно! — отбеляза Къртис Фентън и си позволи суха усмивка. — А сега още някои дребни неща. Сметките на всички хотели във веригата ще бъдат в клоновете на банка „Континентал Тръст“, а основната сметка — тук, при нас, където аз ще осъществявам пряк надзор. В замяна като директор в новото търговско дружество ще получавам хиляда долара годишно.

— Радвам се, че и вие ще получите нещичко от сделката — вметна Авел.

— Моля? — попита банкерът.

— Ще се радвам да работя с вас, господин Фентън.

— Клиентът ми внесе в банката и четвърт милион долара, с които първите няколко месеца да се покриват всекидневните разходи в хотелите. Тези пари също ще се смятат за заем при лихва четири на сто. Вие ще отсъдите дали сумата е достатъчна за нуждите ви. Според мен клиентът ми само ще ви уважава повече, ако решите, че парите стигат.

— Ще го имам предвид — отвърна Авел, като се опитваше да говори в същия дух, както и банкерът.

Къртис Фентън издърпа едно от чекмеджетата на писалището и извади голяма кубинска пура.

— Пушите ли?

— Да — отвърна младежът, макар че никога досега не бе пушил пура.

Докато се връщаше по Ласал стрийт в „Стивънс“, се скъса да кашля. Когато влезе във фоайето, видя Дейвид Макстън, който стоеше собственически при рецепцията. Младежът угаси с известно облекчение недопушената пура и отиде при Макстън.

— Тази сутрин изглеждате щастлив, господин Розновски.

— Наистина съм много щастлив, уважаеми господине, и искрено съжалявам, че няма да работя за вас като директор на този хотел.

— И аз съжалявам, господин Розновски, макар че да ви призная, не съм изненадан от новината.

— Благодаря ви за всичко — рече полякът, като вложи в краткото изречение и в изражението върху лицето си възможно най-много чувства.

Раздели се с Дейвид Макстън и влезе в ресторанта с надеждата да завари там Зофя, но смяната й беше свършила. Качи се с асансьора в стаята си, запали отново пурата, дръпна си предпазливо и се обади по телефона в „Каин и Кабът“. Секретарката веднага го свърза с Уилям Каин.

— Оказа се, господин Каин, че ще успея да събера парите, необходими, за да вляза във владение на хотелска верига „Ричмънд“. Днес господин Къртис Фентън от „Континентал Тръст“ ще ви потърси, за да ви съобщи по-подробно за какво става въпрос. Не се налага да разпродавате хотелите на публичен търг.

Настана кратко мълчание. Авел си помисли злорадо, че Уилям Каин сигурно се е ядосал много от новината.

— Благодаря, че ме уведомихте, господин Розновски. Разрешете да изразя радостта си, че сте намерили човек, който да ви подкрепи. Желая ви успех в бъдеще.

— Да ви се връща, господин Каин.

Авел затвори, просна се на леглото и се замисли за бъдещето.

— Някой ден — закани се той към тавана — ще купя банката ти и ще се постарая да се хвърлиш от дванайсетия етаж на някой хотел.

Вдигна отново слушалката и помоли телефонистката да го свърже с господин Хенри Осбърн от застрахователно дружество „Грейт Уестърн“.

19.

Уилям остави слушалката върху вилката, по-скоро развеселен, отколкото подразнен от сприхавите подмятания на Авел Розновски. Съжаляваше, че не е успял да накара банката да подкрепи дребничкия поляк, убеден, че може да вдигне на крака хотелска верига „Ричмънд“. Изпълни останалите си задължения, като уведоми финансовата комисия, че Авел Розновски е намерил кой да му помогне, сетне подготви книжата за прехвърлянето на хотелите и оформи архивната папка с документацията за веригата.

Беше на върха на щастието, когато няколко дни по-късно Матю пристигна в Бостън, за да оглави отдел „Инвестиции“ в банката. Чарлс Лестър не криеше, че опитът, натрупан в конкурентна банка, няма да навреди на момчето в дългосрочната му подготовка за председател на управителния съвет на „Лестър“. Работата на Уилям веднага намаля наполовина, инак сега той бе зает повече и отпреди. Колкото и да роптаеше, уж ужасен, при всеки сгоден случай приятелят му го мъкнеше по тенискортове и плувни басейни. Само предложението на Матю да покарат ски във Върмонт се натъкна на категоричното „не“ на Уилям, макар че тази внезапна бурна дейност ако не друго, поне разсейваше донякъде самотата му и нетърпението, с което той очакваше Кейт.

Матю направо не можеше да повярва.

— На всяка цена трябва да се запозная с жената, способна да накара Уилям Каин да се отдава на мечти, и то на заседание на управителния съвет, на което се обсъжда дали банката да купува още злато.

— Чакай само да я видиш, Матю. Убеден съм, ще се съгласиш, че тя е по-добра инвестиция и от златото.

— Вярвам ти, вярвам ти. Само дано не бъда аз човекът, който ще го съобщи на Сюзан. Тя и досега смята, че си единственият мъж на белия свят.

Уилям се засмя. Изобщо не му беше хрумвало.

Малката купчинка писма от Кейт, която от седмица на седмица набъбваше все повече, стоеше заключена в чекмеджето на писалището на Уилям в Червената къща. Младежът ги четеше отново и отново, докато накрая не ги научи наизуст. Най-сетне пристигна и писмото, което той чакаше отдавна и което бе с надлежно отбелязана дата.

Вечерта преди пристигането на Кейт Уилям си обеща, че няма да я кара да върши неща, за които по-късно и двамата ще съжаляват. Както сподели и с Матю, не бе в състояние да прецени как са се развили чувствата й в този преходен период след смъртта на нейния съпруг.

— Я не се занасяй! Ще взема да се разплача — подсмихна се приятелят му. — Влюбен си, мой човек, защо не погледнеш истината в очите?

Още щом зърна Кейт на гарата, Уилям почти забрави за намеренията си да бъде предпазлив — толкова се зарадва да види лицето й, грейнало с простодушна усмивка. Запроправя си през навалицата по перона път към младата жена и я притисна до себе си толкова силно, че тя остана без дъх.

— Добре дошла у дома, Кейт.

Тъкмо понечи да я целуне, когато тя се отдръпна. Младежът се изненада.

— Ела, Уилям, да те запозная с майка си и с баща си.

Той отиде да вечеря у родителите й и после се виждаше с нея всеки ден, стига да се измъкнеше — пък било то и за час-два, от проблемите на банката и тенисракетата на Матю. След като се запозна с младата жена, Матю предложи на Уилям всичките си акции в злато в замяна на една Кейт.

— Никога не продавам по занижен курс — отвърна Уилям.

— В такъв случай настоявам да ми кажеш къде и аз да намеря такова съкровище като Кейт?

— В отдела, занимаващ се с ликвидациите, къде другаде? — засмя се неговият приятел.

— Побързай, Уилям, да я превърнеш в свой актив, защото, не го ли сториш, ще го направя аз.

Оказа се, че загубата на „Каин и Кабът“ от финансовия крах през 1929 година възлиза на над седем милиона долара, горе-долу сумата, която бяха загубили и останалите банки със същия капитал. Доста други, които не бяха кой знае колко по-малки, се бяха разорили и през 1930 година се наложи Уилям да внимава много с инвестициите и да се движи по острието на бръснача, заради което живееше в постоянно напрежение.

С щедри обещания за помощи, за възстановяване и обновление Франклин Д. Рузвелт бе избран за президент на Съединените щати, но Уилям се опасяваше, че новият курс, общо взето, няма какво да предложи на „Каин и Кабът“. Икономиката се съживяваше много бавно и Уилям рядко се престрашаваше да мисли за разширение.

Междувременно Тони Симънс, който още оглавяваше лондонския клон на банката, беше разширил обхвата на дейността си и през първите две години бе донесъл на „Каин и Кабът“ доста голяма печалба. Резултатите му изглеждаха още по-внушително, ако човек ги сравнеше с постигнатото от Уилям, който през същия период едвам успяваше да направи така, че печалбата да покрие загубите.

В края на 1932 година Алан Лойд повика Тони Симънс в Бостън — да се отчете пред управителния съвет за дейността на банковия клон в Лондон. Още не влязъл в банката, Симънс оповести, че след година и три месеца, когато предстоеше Лойд да излезе в пенсия, той възнамерявал да се кандидатира за длъжността председател на управителния съвет. Уилям бе изненадан, тъй като бе отписал от надпреварата Симънс, изчезнал с доста опетнено име в Лондон. Уилям смяташе, че не е честно сега това петно да бъде заличено, не защото Симънс е проявил кой знае каква прозорливост, а просто защото в английската икономика имаше и проблясъци и тя не бе така скована както стопанството на Щатите по това време.

Тони Симънс се върна в Лондон за поредната успешна година и след като се прибра в Щатите, озарен от славата, съобщи на управителния съвет, че през последната, трета година отчетът на лондонския клон показва печалба от над един милион долара, поредния рекорд. Уилям отчете за същия период значително по-малка печалба. Най-неочаквано Тони Симънс си бе спечелил отново благоговението на членовете на управителния съвет, а Уилям разполагаше с броени месеци, за да ги убеди да го подкрепят, докато скоростта, набрана от противника му, не станеше неудържима.

Кейт слушаше часове наред оплакванията на Уилям, като от време на време казваше нещо състрадателно или го укоряваше, че се вживява прекалено много. Матю се бе превърнал във вторите очи и уши на своя приятел и го уверяваше, че доколкото може да се съди от настроенията на членовете на управителния съвет, половината ще застанат зад него, тъй като още обвиняват Тони Симънс за огромните загуби на банката през 1929 година, докато другата половина ще решат, че Уилям е твърде млад, за да заеме такава отговорна длъжност. Както личеше, онези от членовете, които не заемаха някакъв пост в банката и не бяха работили пряко с Уилям, щяха да се съобразят най-вече с разликата във възрастта на двамата, издигнати за длъжността председател на управителния съвет. Матю постоянно чуваше все едно и също: „И на Уилям ще му дойде времето да оглави банката“. Веднъж младежът дори се вживя в ролята на Сатаната изкусител: „С пакета акции, който притежаваш в банката, Уилям, би могъл да отстраниш всички членове на управителния съвет и да ги замениш с посочени от теб хора, които ще те изберат за председател“.

Уилям знаеше прекрасно, че би могъл да стигне и по този начин до върха, но вече бе отхвърлил подобна тактика. Желаеше да стане председател на управителния съвет единствено заради качествата и заслугите си. В края на краищата баща му се бе издигнал точно така, пък и Кейт надали очакваше друго.

На втори януари 1934 година Алан Лойд уведоми писмено всички членове на управителния съвет, че на шейсет и петия си рожден свиква заседание с една-единствена точка: избора на негов наследник. Денят на решителното гласуване наближаваше все повече и Матю всъщност ръководеше сам отдел „Инвестиции“, а Кейт се грижеше двамата приятели да си похапват добре, докато обсъждат за кой ли път последния етап от кампанията. Матю не се оплака нито веднъж, задето се е нагърбил и с работата на Уилям, който дълги часове умуваше как да се добере до заветния стол. Уилям пък си даваше сметка, че неговият приятел няма да си присвои нищо от успеха му, тъй като някой ден ще оглави банката на баща си в Ню Йорк, много по-голяма от „Каин и Кабът“, и се надяваше, че все някога и той ще помогне също тъй безкористно на Матю.

Дори и не подозираше, че този ден ще настъпи по-скоро, отколкото е очаквал.

На шейсет и петия рожден ден на Алан Лойд присъстваха всички седемнайсет членове на управителния съвет. Заседанието бе открито от председателя, който произнесе прощално слово за някакви си четиринайсет минути, на Уилям обаче му се стори, че е продължило безкрайно. Тони Симънс почукваше припряно с писалката по тефтера пред него, като от време на време стрелкаше с очи Уилям. И двамата не слушаха изобщо Алан. Накрая той седна под бурните ръкопляскания на присъстващите, доколкото ръкоплясканията на шестнайсет бостънски банкери могат да са бурни. След като отново настана тишина, Алан Лойд се изправи за последен път като председател на управителния съвет на „Каин и Кабът“.

— А сега, господа, трябва да изберем моя наследник. Предложени са двама кандидати с безспорни качества, господин Антъни Симънс, директор на лондонския ни клон, и господин Уилям Каин, директор на отдел „Инвестиции“ тук, в Щатите. Господа, познавате добре и двамата, затова нямам намерение да излагам подробно достойнствата им. Вместо това съм помолил всеки кандидат да запознае съвета какво смята да направи за бъдещето на „Каин и Кабът“, в случай че бъде избран.

Предната вечер претендентите за длъжността бяха хвърляли жребий кой да се изкаже пръв. Спечели Уилям, който се изправи и говори двайсет минути, обяснявайки най-подробно, че възнамерява да навлезе в нови области, в които банката не е работила досега. Подчерта най-вече, че иска да разшири дейността на „Каин и Кабът“ и да прекрачи границите на притиснатата от кризата Нова Англия, за да се доближи до сърцето на банковото дело — Ню Йорк. Дори спомена, че е възможно да основе холдинг, който да се занимава главно с търговски сделки — при тези му думи някои от по-възрастните членове на управителния съвет само поклатиха невярващо глави. Уилям изтъкна, че желанието му е банката да се разширява, да отправя предизвикателства към новото поколение финансисти, които в момента водят напред Щатите, и „Каин и Кабът“ да навлезе във втората половина на двайсети век като една от най-големите финансови институции в държавата. Седна, доволен от одобрителното шушукане. Като цяло съветът бе приел изложението му.

После се изправи Тони Симънс, който говори много по-сдържано: през следващите няколко години банката трябвало да заздрави позициите си, да навлиза само във внимателно подбрани области и да се придържа към традиционните подходи в банковото дело, благодарение на които „Каин и Кабът“ днес се радвал на такова добро име. Тони си бил извлякъл поука от финансовата криза и основната му грижа — добави той, — била „Каин и Кабът“ да оцелее до втората половина на двайсети век, при което всички се засмяха. Говореше премерено, с авторитет, какъвто Уилям съзнаваше, че е прекалено млад, за да притежава. Когато Тони седна, Уилям не можеше да каже кого ще подкрепят членовете на управителния съвет, макар и да му се струваше, че повечето ще бъдат по-склонни да заложат на разширението, а не на застоя.

Алан Лойд уведоми другите директори, че и той, и двамата кандидати ще се въздържат от гласуване. Четиринайсетте души, които щяха да дадат гласовете си, получиха малки листчета, които надлежно попълниха и върнаха на Алан да ги преброи.

Уилям не намираше сили да вдигне поглед от тефтера, целия надраскан със заврънкулки — върху страницата дори бе останал отпечатък от потната му длан.

След като Алан приключи с преброяването, в помещението се възцари тишина и той обяви, че за Каин са гласували шестима, за Симънс — другите шестима, а двама са се въздържали. Членовете на съвета взеха да шушукат помежду си и Алан помоли за тишина. Уилям въздъхна тежко, така че го чуха всички.

Известно време Алан Лойд мълча, сетне оповести:

— При така стеклите се обстоятелства според мен е най-уместно да проведем второ гласуване. Ако някой от членовете, въздържал се при първото гласуване, реши да подкрепи един от кандидатите, той ще получи мнозинство.

Отново бяха раздадени листчета. Този път Уилям дори не погледна какво става. Заслуша как стоманените пера на писалките поскърцват, докато мъжете в заседателната попълват листчетата, които после отново отидоха у Алан Лойд. И този път той ги разгърна бавно едно по едно, сега обаче зачете на глас имената.

„Уилям Каин.“

„Антъни Симънс, Антъни Симънс, Антъни Симънс.“

Три на един гласа за Антъни Симънс.

„Уилям Каин, Уилям Каин.“

„Антъни Симънс.“

„Уилям Каин, Уилям Каин, Уилям Каин.“

Шест на четири гласа за Уилям.

„Антъни Симънс, Антъни Симънс.“

„Уилям Каин.“

Седем на шест гласа в полза на Уилям.

Уилям затаи дъх — имаше чувството, че е минала цяла вечност, докато Алан Лойд отвори последното листче.

— Антъни Симънс — оповести той. — И този път, господа, за двамата са подадени еднакъв брой гласове: по седем.

Уилям знаеше, че ще се наложи Алан Лойд да гласува, за да излязат от задънената улица, и макар той да не бе споделял с никого кого предпочита за свой наследник, младежът бе сигурен, че ако се наложи, ще подкрепи него, а не Тони Симънс.

— И двата пъти за двамата кандидати са подадени еднакъв брой гласове и тъй като не очаквам някой от членовете на съвета да промени мнението си, ще гласувам за човека, който според мен трябва да стане следващият председател на управителния съвет на „Каин и Кабът“. Знам, положението ми не е завидно, но нямам друг избор, освен да изразя мнението си и да подкрепя оногова, който според мен трябва да оглави банката. Този човек е Тони Симънс.

Уилям не можа да повярва на ушите си. Тони Симънс изглеждаше не по-малко стъписан. Всички изръкопляскаха, Тони се изправи от стола точно срещу Уилям, застана на челното място и се обърна към присъстващите за пръв път като новия председател на управителния съвет. Благодари на всички за подкрепата и похвали Уилям, задето не се е възползвал от силните си финансови и семейни позиции, за да се опита да повлияе на гласуването. Покани го за заместник-председател на управителния съвет и предложи Матю Лестър да замени Алан Лойд като директор — и двете предложения бяха подкрепени единодушно.

Уилям седеше, вторачен в портрета на баща си, когото — знаеше — е подвел.

20.

Авел угаси за втори път пурата марка „Корона“ и се зарече, че няма да пали пура, докато не изплати двата милиона, нещо, което трябваше да направи на всяка цена, ако искаше да стане пълноправен собственик на хотелската верига „Ричмънд“. Сега не му беше времето за скъпи пури: индексът Дау Джоунс бе достигнал най-ниското равнище в своята история и във всеки голям американски град се виеха предълги опашки от социално слаби, чакащи да получат безплатна храна. Младежът погледна тавана и се замисли какво да направи най-напред. Като начало смяташе да запази най-добрите служители от изгорелия хотел в Чикаго.

Стана от леглото, облече си сакото и отиде в пристройката за персонала, където след пожара живееха повечето от хората, не успели да си намерят работа. Авел назначи отново всеки, на когото имаше доверие, а на онези, които нямаха нищо против да напуснат Чикаго, предложи да постъпят в останалите десет хотела. Даде да се разбере, че във време на рекордна безработица те ще имат работа само ако хотелите излязат на печалба. Беше убеден, че и в останалите хотели от веригата управата краде, както навремето в „Ричмънд“ в Чикаго, и искаше това да се промени, и то бързо. Назначи тримата си заместници за директори на хотелите от веригата съответно в Ричмънд, Синсинати и Сейнт Луис. В останалите седем хотела в Хюстън, Мобийл, Чарлстън, Атланта, Мемфис, Ню Орлиънс и Луисвил прати нови заместник-директори. Хотелите на стария Лерой бяха разположени все в Юга и Средния запад, включително чикагският „Ричмънд“, единственият хотел, построен от сина му Дейвис Лерой. Минаха още три седмици, докато Авел разпредели персонала от опожарения хотел в Чикаго по другите хотели от веригата.

Реши кабинетът му да бъде в пристройката на чикагския „Ричмънд“, където на партера да отвори малък ресторант. Стори му се по-разумно да е близо до човека, който го е подкрепил, и до банкера, отколкото да се установява в някой от хотелите в Юга. Освен това в Чикаго беше Зофя — Авел беше сигурен, че ако й даде още малко време, тя ще зареже пъпчивия младеж и ще се влюби в него. Това бе единствената жена, с която се чувстваше уверен. Преди да замине за Ню Йорк, където да наеме още хора за хотелите, той успя да изтръгне от младата полякиня обещанието, че тя няма да се среща повече с пъпчивия си приятел.

— Още си е пъпчив — рече си Авел, — но вече не е приятел.

Вечерта, преди да замине, преспа за пръв път със Зофя. Тя бе нежна, пухкава и мила, току прихваше в смях. Беше изненадана колко внимателен и обигран е Авел в леглото.

— С колко момичета си спал след „Черната стрела“? — заяде се младата жена.

— С никое, на което да съм държал — отвърна Авел.

— Но с достатъчно, за да забравиш мен — обвини го Зофя.

— И за миг не съм те забравял — излъга той и се наведе да я целуне, убеден, че това е единственият начин да прекрати разговора.

След като пристигна в Ню Йорк, първото, което направи, бе да издири Джордж — намери го в таванско помещение на Трета улица в Ийст Сайд и разбра, че е безработен. Беше забравил колко ужасни са тези къщи, обитавани от по двайсет семейства. Във всяка стая — смрад на застояла храна, клозети без течаща вода, кревати, на които за денонощие се изреждаха да спят по трима души. Хлебарницата се бе разорила, а чичото на Джордж едвам си бе намерил работа в голяма мелница в предградията на Ню Йорк, където обаче не се бе намерило място и за Джордж. Младежът веднага се възползва от възможността да замине с Авел и да се хване в хотелска верига „Ричмънд“ — независимо като какъв.

Авел нае трима нови служители: главен сладкар, инспектор и оберкелнер, след което двамата с Джордж се върнаха в Чикаго и се установиха в пристройката на изгорелия хотел. Авел бе доволен от пътуването. Повечето хотели по Източното крайбрежие бяха съкратили възможно най-много персонала, затова младежът нае веднага опитни хора, един направо от „Плаза“.

В началото на март двамата с Джордж тръгнаха да обикалят останалите хотели от веригата. Авел покани и Зофя да дойде с тях и дори, ако иска, да почне работа в който хотел си хареса, тя обаче не искаше и да чуе да напусне Чикаго, единствената американска територия, която познаваше. Все пак склони, докато Авел го няма, да се пренесе в жилището му в пристройката на „Ричмънд“. Освен с американско гражданство Джордж се бе сдобил и с еснафска нагласа и постоянно навиваше приятеля си да се задомял, а той го слушаше в захлас — беше му втръснало от самотията на безликите хотелски стаи.

Не се изненада, че и досега останалите хотели се управляват зле, в някои случаи от измамници, ала заради огромната безработица в страната почти всички работещи в тях го посрещнаха едва ли не като спасител на хотелската верига. Реши, че е излишно да уволнява наред, със замах, както бе направил непосредствено след пристигането си в Чикаго. Мнозина от онези, които знаеха с какво се слави и се страхуваха от подхода му, вече бяха напуснали. Беше неизбежно някои глави да хвръкнат и те винаги бяха прикрепени към вратовете на хора, работили дълго в хотелска верига „Ричмънд“ и неспособни да се откажат да бъркат в кацата с меда само защото, видите ли, Дейвис Лерой бил мъртъв. Авел установи, че в много случаи е достатъчно да премести хората от един хотел в друг, та те да заработят поновому.

В края на първата година, откакто той бе станал председател на управителния съвет, персоналът в хотелите бе съкратен наполовина и загубите възлизаха едва на сто хиляди долара. Сред ръководния състав почти нямаше текучество — увереността на Авел в бъдещето на веригата беше заразителна.

Той си постави за задача през 1932 година да приключи без загуби. Знаеше, че единственият начин да постигне такова бързо подобрение е да остави директорите сами да носят отговорност за поверения им хотел, като им дава процент от печалбата, както Дейвис Лерой бе направил с него при постъпването му в чикагския „Ричмънд“.

Обикаляше от хотел на хотел, без да се застоява в някой повече от три седмици. Ако не броим Джордж, вторите му очи и уши в Чикаго, не съобщаваше на никого кой хотел му предстои да посети. Колкото и да бе изтощително, месеци наред пътуваше надлъж и шир из страната и се връщаше в Чикаго колкото да се види със Зофя или Къртис Фентън.

След като направи цялостна оценка на финансовото състояние на веригата, му се наложи да вземе и други неприятни решения. Най-крайното бе да затвори временно двата хотела — в Мобийл и Чарлстън, които губеха толкова много пари, че нищо чудно през тях безнадеждно да изтечеше спечеленото от другите хотели във веригата. Персоналът в останалите хотели видя как балтията пада и заработи още по-усърдно. Всеки път, когато се върнеше в тесния кабинет в пристройката на „Ричмънд“ в Чикаго, Авел заварваше цяла купчина докладни, които не търпяха отлагане — спукани тръби в тоалетните, хлебарки по кухните, кавги по ресторантите и неизбежните недоволни посетители, заканили се да съдят един или друг хотел.

Хенри Осбърн отново се появи в живота му с твърде навременното предложение застрахователно дружество „Грейт Уестърн“ да изплати застраховка от седемстотин и петдесет хиляди долара за изгорелия хотел, тъй като се бе установило, че Авел няма никаква връзка с Дезмънд Пейси и не е участвал в подпалването на чикагския „Ричмънд“. Особено много бе помогнал лейтенант О’Мали. Авел си даде сметка, че му дължи не само един млечен шейк. Съгласи се с определената сума на застраховката, понеже смяташе, че тя е съвсем реална, но Осбърн го посъветва да поиска повече пари и да му даде процент от разликата. Авел може и да си имаше недостатъци, но сред тях не бе подкупността, и след тази случка си имаше едно наум за Осбърн. Щом той бе готов на бърза ръка да предаде фирмата, където си вадеше хляба, със сигурност щеше да закопае, без да му мигне окото, и Авел, ако това му отърва.

През пролетта на 1932 година Авел се поизненада, когато получи мило писмо от Мелани Лерой, далеч по-сърдечно от някогашното й държание. Той бе поласкан и дори развълнуван и й звънна, за да я покани на вечеря в „Стивънс“, решение, за което съжали още щом влезе в ресторанта и видя Зофя — простодушна, непринудена, капнала от умора, уязвима. За разлика от нея Мелани беше ослепителна в дългата тревистозелена рокля, която не оставяше съмнения как точно ще изглежда тялото й, ако роклята бъде свалена. Очите й изглеждаха по-зелени и прелестни от всякога.

— Наистина се радвам, Авел, че изглеждаш толкова добре — отбеляза тя, докато сядаше насред ресторанта, — пък и за никого, разбира се, не е тайна какво постигна с хотелска верига „Ричмънд“.

— С хотелска верига „Барон“ — поправи я Авел.

Младата жена поруменя.

— Не знаех, че си сменил името.

— Да, още миналата година — излъга той.

Всъщност му бе хрумнало именно сега да преименува всички хотели във веригата и занапред те да се казват „Барон“. Как не се бе сетил досега!

— Подходящо име — усмихна се Мелани.

Зофя остави пред нея гъбената супа с доста рязко красноречиво движение. Супата насмалко да се плисне по тревистозелената рокля.

— Още ли не си си намерила работа? — попита младежът, докато записваше върху обратната страна на листа с менюто думите „Хотелска верига «Барон»“.

— Засега не, но положението вече не е чак толкова безнадеждно. В този град, ако си жена, завършила хуманитарни науки, трябва да изчакаш, докато и последният мъж се хване на работа, за да се надяваш и ти да си намериш нещичко.

— Ако имаш желание да работиш във верига „Барон“ — рече Авел, като понатърти върху името, — само ми кажи.

— Не, не — каза младата жена. — Няма нужда.

Побърза да смени темата и заговори за музика и театър. На Авел му беше много приятно — бе истинско предизвикателство да си бъбри с такава жена, която не пропускаше да се заяде с него, но го правеше много умело. За разлика от преди той се почувства по-уверен с нея. Вечерята се проточи доста, вече минаваше единайсет и всички, включително Зофя с подозрително червени очи, си бяха тръгнали от ресторанта, когато Авел откара Мелани до тях — този път не той, а вече тя го покани да пийнат по нещо. Младежът седна в края на канапето, а Мелани му наля забранено уиски и пусна грамофона.

— Няма да стоя много — рече гостът. — Утре ме чака много работа.

— Бива ли да говориш така, Авел! По приляга на мен да го кажа. Не бързай толкова, прекарахме чудесна вечер, точно както в доброто старо време.

Седна до него с рокля, вдигнала се над коленете. „Е, не точно както в доброто старо време“, помисли си Авел. Какви невероятни крака. Дори не се опита да се дръпне, когато Мелани се притисна към него. След броени мигове вече я целуваше — или по-скоро тя целуваше него. Авел плъзна ръце по бедрата, сетне и по гърдите й и този път тя като че веднага откликна на милувките. Накрая именно Мелани го хвана за ръка и го заведе в спалнята, където сгъна старателно покривалото върху леглото, обърна се към младежа и го помоли да смъкне ципа на роклята й. Той направо не повярва — дръпна припряно ципа, сетне изключи осветлението и се съблече. След това вече не му беше трудно да приложи на практика усвоеното с толкова старание от Джойс. Мелани също си бе доста обиграна — на Авел любенето никога не му се бе услаждало толкова много и накрая той потъна в дълбок доволен сън.

На заранта Мелани му направи закуска — въртеше се като квачка около него чак докато стана време той да тръгва.

— Ще следя с подновен интерес хотелска верига „Барон“ — рече му тя. — Не че някой се съмнява в огромния ти успех.

— Благодаря за закуската и за незабравимата нощ — каза Авел.

— Надявам се в скоро време да се видим отново — добави младата жена.

— С удоволствие — отвърна младежът.

Тя го целуна по бузата досущ вярна съпруга, която изпраща мъжа си на работа.

— За кого ли все пак ще се ожениш? — попита невинно, докато му помагаше да си облече балтона.

Той я погледна и й се усмихна мило.

— Можеш да бъдеш сигурна, Мелани, че когато взимам решението, ще се съобразя с твоето мнение по въпроса.

— В смисъл? — изненада се младата жена.

— В смисъл че ще се вслушам в съвета ти — отвърна вече от входната врата Авел — и ще се постарая да си намеря някоя симпатична млада полякиня, съгласна да се омъжи за мен.

След месец Авел и Зофя се венчаха. Кумуваше им Джордж. Гощавката бе в „Стивънс“ и танците и наздравиците продължиха до среднощ. По традиция всеки мъж плащаше нещо като откуп, за да потанцува със Зофя, а Джордж плувна в пот, когато търчеше напред-назад из заведението и щракаше с фотоапарата гостите в какви ли не пози и комбинации. В полунощ всички седнаха да похапнат от полските ястия, полети обилно с вино, бренди и водка „Данциг“, след като разрешиха на Авел и Зофя да се оттеглят в апартамента за младоженци — мнозина от мъжете си намигаха, докато жените го удариха на плач.

На другата заран Авел бе приятно изненадан, когато Къртис Фентън му съобщи, че сметката в „Стивънс“ е платена от господин Макстън, който така му правел сватбен подарък. С парите, които бе заделил за сватбата, младежът направи първата вноска за малката къща на Риг стрийт.

За пръв път в живота имаше собствен дом.

21.

През февруари 1934 година Уилям реши да излезе един месец в отпуск, който да прекара в Англия, преди да реши какво да прави занапред. Минаваше му през ума дори да напусне управителния съвет, но Матю го убеди, че при същите обстоятелства баща му надали е щял да постъпи така. Той като че ли понесе разгрома на приятеля си по-тежко и от него. През следващата седмица на два пъти се яви в банката с очевидните признаци на тежък махмурлук и забрави да свърши важна работа. Уилям реши да не отваря дума за това и покани Матю на вечеря заедно с Кейт. Той отказа с оправданието, че бил изостанал в службата и имал да наваксва. Уилям не би се притеснил от отказа, ако същата вече Матю не бе отишъл да вечеря в „Риц Карлтън“, при това в компанията на красива жена, която — Уилям бе готов да се закълне — бе омъжена за един от шефовете на отдели в „Каин и Кабът“. Кейт не каза нищо, само отбеляза, че Матю не изглеждал добре.

Ако не бе погълнат от скорошното заминаване за Европа, Уилям сигурно щеше да обърне повече внимание на странното поведение на своя приятел. В последния момент отсъди, че няма да издържи сам цял месец в Англия, и покани Кейт да го придружи. За негова изненада и радост тя прие.

Двамата отплаваха с „Мавритания“, където бяха наели отделни каюти. След като се настаниха в „Риц“ — отново в отделни стаи и дори на различни етажи, Уилям отиде в лондонския клон на „Каин и Кабът“ на Ломбард стрийт — нали уж беше пристигнал в Англия, за да провери как вървят делата на банката в Европа. Завари служителите в бодър дух, те очевидно се бяха сработили добре с предишния си директор Тони Симънс. На Уилям не му оставаше нищо друго, освен да промърмори одобрително.

Двамата с Кейт прекараха славен половин месец в Лондон, Хампшър и Линкълншър, където разгледаха парцела — над дванайсет хиляди акра, който Уилям бе закупил преди няколко месеца. Той обясни на Кейт, че от земя не се печелело много, затова пък, както добави, „тя винаги ще си бъде тук, ако нещата в Америка тръгнат на зле“.

Няколко дни преди да се приберат в Съединените щати, Кейт реши, че искала да разгледа Оксфорд, и Уилям се съгласи да я закара рано на другата сутрин. Взе под наем новичък автомобил марка „Морис“, какъвто не бе управлявал никога. Цял ден се разхождаха из университетския град, сред неговите колежи: „Модлин“, който на фона на реката представляваше великолепна гледка, „Крайстчърч“, величествен, макар и разположен на твърде оживено място, и „Мъртън“, където седнаха на моравата и се отдадоха на мечти.

— Забранено е да се седи по тревата, господине — подвикна портиерът на колежа.

Двамата с Кейт се засмяха, досущ първокурсници се хванаха за ръце и тръгнаха да се разхождат покрай река Чаруел. В една лодка осмина като Матю бяха напънали мишци и гребяха задъхано. Сега вече Уилям не си представяше живота без Кейт.

В ранния следобед тръгнаха да се връщат в Лондон и в Хенли на Темза спряха да пийнат чай в странноприемница „Камбаната“, кацнала точно над реката. Похапнаха кифлички, изпиха цяла кана силен английски чай (Кейт се престраши да го изгълта така, само с малко мляко, докато Уилям досипа гореща вода да го поразреди) и младата жена предложи да потеглят, преди да се е мръкнало, та да разгледа провинцията, но въпреки че Уилям завъртя с все сила манивелата, двигателят на мориса така и не запали. Накрая той се отказа и тъй като вече бе късно, реши да пренощуват в Хенли. Върна се на рецепцията в „Камбаната“ и помоли за две стаи.

— Съжалявам, господине, нямаме свободни стаи, останала е само една двойна — рече администраторът.

Уилям се подвоуми, пък каза:

— Взимаме я.

Кейт се поизненада, но си замълча, а администраторът й хвърли подозрителен поглед.

— Господин и госпожа?…

— Господин и госпожа Каин — отсече твърдо Уилям. — Ще се върнем малко по-късно.

— Да кача ли куфарите в стаята, господине? — подвикна след него портиерът.

— Без багаж сме — отвърна с усмивка Уилям.

— Ясно, господине.

Смаяна, Кейт забърза след Уилям по Хай стрийт в Хенли, накрая излязоха при енорийската църква.

— Мога ли да попитам, Уилям, какво правим? — престраши се да каже тя.

— Нещо, което трябваше да съм сторил отдавна, скъпа.

Кейт не зададе повече въпроси. Влязоха в притвора и Уилям намери клисаря, който редеше молитвениците.

— Къде е свещеникът? — попита той.

Клисарят се изправи и го погледна със съжаление.

— Вкъщи си е, къде другаде?

— И къде му е къщата? — опита отново Уилям.

— Американец сте, нали, господине?

— Да — потвърди нетърпеливо младежът.

— Как къде, до църквата — отвърна клисарят.

— Ще ни почакате ли десетина минути?

— Защо да го правя, господине?

Уилям извади от вътрешния си джоб голяма бяла банкнота от пет лири стерлинги и я разгъна.

— За всеки случай останете тук още четвърт час.

Клисарят се взря съсредоточено в банкнотата и възкликна:

— Американци, какво да ги правиш! Така да бъде, ще почакам, господине.

Уилям го остави с петте лири стерлинги и поведе припряно Кейт към изхода на църковния двор. Докато минаваха покрай дъската за обяви пред входа, той прочете „Енорийски свещеник: преподобният Саймън Туксбъри, магистър по хуманитарни науки, завършил Кеймбриджкия университет“. До обявата се мъдреше закован с пиронче призив към миряните да помогнат за нов покрив на църквата. В него се заявяваше доста плахо, че от полза ще бъде всяко пени, така че да се съберат необходимите петстотин лири стерлинги. Уилям забърза към къщата на свещеника, Кейт заситни няколко крачки зад него. Младежът почука силно на вратата, отвори им ухилена румена възпълна лелка.

— Вие госпожа Туксбъри ли сте? — попита Уилям.

— Да — усмихна се пак лелката.

— Може ли да поговоря със съпруга ви?

— В момента е зает, пие си чая. Наминете след малко.

— Опасявам се, че не търпи отлагане — настоя младежът.

Кейт се стъписа, но не каза нищо.

— В такъв случай заповядайте, влезте.

Къщата на свещеника бе строена още в началото на шестнайсети век и в камината в тесния каменен вестибюл гореше огън. Свещеникът — върлинест слаб мъж, който похапваше тънички сандвичи с краставица, се изправи да ги посрещне.

— Добър ден, господин…

— Каин, Уилям Каин.

— Какво обичате, господин Каин?

— Ние с Кейт — поясни американецът — искаме да се венчаем.

— О, колко трогателно — намеси се госпожа Туксбъри.

— Наистина — подкрепи я свещеникът. — От нашата енория ли сте? Нещо не помня да съм…

— Не, драги ми господине, американец съм. Водя се към църква „Сейнт Пол“ в Бостън.

— Вероятно не в Линкълншър, а в Масачузетс — уточни преподобният Туксбъри.

— Да — отвърна Уилям — беше му изхвърчало от главата, че и в Англия има Бостън.

— Прекрасно! — възкликна свещеникът и вдигна ръце, сякаш се канеше да ги благослови. — И за коя дата смятате да насрочите сливането на душите си?

— За днес, драги ми господине.

— За днес ли? — сепна се свещеникът. — Не знам, господин Каин, какви са традициите в Съединените щати, съпътстващи отговорната, свещена обвързваща институция на брака, макар че напоследък четем за някакви твърде странни случки, станали с ваши сънародници в Калифорния. Но го смятам най-малкото за свой дълг да ви уведомя, че тези обичаи все още не са се наложили в Хенли на Темза. В Англия, уважаеми господине, трябва да сте живели цял календарен месец в дадена енория, за да сключите там брак, и да сте разлепили на три пъти обяви, с които да съобщавате за това, освен ако не са налице някакви извънредни обстоятелства — тогава вече изискванията не са така строги. Но дори и такива обстоятелства да съществуваха, пак трябва да получа съгласието на епископа, нещо, за което се искат поне три дни — добави господин Туксбъри, вече долепил ръце до хълбоците си.

Кейт също се включи за пръв път в разговора:

— Колко още пари ви трябват за новия покрив на църквата?

— А, покривът ли? Тъжна работа, ще знаете, но сега не му е времето да ви занимавам с това, началото на единайсети век, представяте ли си…

— Колко още ви трябват? — попита и Уилям и стисна още по-силно ръката на Кейт.

— Надяваме се да съберем петстотин лири стерлинги. Дотук не можем да се оплачем. Само преди седем седмици сме обявили, че набираме средства, а вече разполагаме с двайсет и седем лири, четири шилинга и четири пенита.

— Не, скъпи — прекъсна го госпожа Туксбъри. — Не си включил едната лира стерлинга, единайсетте шилинга и двете пенита, които миналата седмица събрах на разпродажбата на стари вещи.

— Вярно, скъпа. Извинявай, че пропуснах да отбележа личния ти принос. Общо това прави… — засмята наум преподобният Туксбъри, вдигнал вежди към небето, откъдето да му дойде вдъхновение.

Уилям извади от вътрешния си джоб портфейла, написа чек за петстотин лири стерлинги и мълком го подаде на свещеника.

— Ама аз… О, виждам, обстоятелствата наистина са извънредни, господин Каин — каза изненадан мъжът. Тонът му се бе променил. — Някой от вас бил ли е женен досега?

— Да — потвърди Кейт. — Преди четири години съпругът ми загина при самолетна катастрофа.

— Майко мила, какъв ужас! — завайка се госпожа Туксбъри. — Съжалявам много, не знаех…

— Млъкни, скъпа — прекъсна я божият човек, който в момента се интересуваше от църковния покрив, а не от чувствата на благоверната си. — А вие, господине?

— Не съм се женил никога досега — уточни Уилям.

— Трябва да се свържа по телефона с епископа.

Стиснал чека на младежа, преподобният Туксбъри се шмугна в съседната стая.

Госпожа Туксбъри ги покани да седнат и ги почерпи от сандвичите с краставица. Бъбреше като курдисана, но вместо да я слушат, Уилям и Кейт не сваляха очи един от друг.

Три сандвича време по-късно свещеникът се върна.

— Твърде необичайно, твърде необичайно, но епископът даде съгласието си, при условие, господин Каин, че още утре сутринта известите за брака си в американското посолство, а после, веднага щом се приберете, и на своя епископ в „Сейнт Пол“ в Бостън… в Масачузетс. — Още стискаше чека за петстотин лири стерлинги. — Сега остава само да намерим и двама свидетели — продължи той. — Първият ще бъде жена ми, дано клисарят не си е тръгнал, ще го повикаме за втори свидетел.

— Уверявам ви, още е някъде тук — рече Уилям.

— Откъде сте толкова сигурен, господин Каин?

— Струваше ми един процент.

— Един процент ли? — изненада се преподобният Туксбъри.

— Един процент от покрива на вашата църква — уточни младежът.

Свещеникът поведе по тясната пътека към църквата Уилям, Кейт и жена си и премигна учудено, щом зърна клисаря.

— Както гледам, господин Спроджет се е позадържал на работа… Аз, и да го помоля, бърза да си тръгне, явно си имате подход, господин Каин.

Саймън Туксбъри надяна свещеническите одежди, а клисарят загледа невярващо.

Уилям се обърна към Кейт и я целуна нежно.

— Знам, при тези обстоятелства въпросът ми ще прозвучи доста смешно, но ще се омъжиш ли за мен?

— Мили боже — завайка се преподобният Туксбъри, който за петдесет и седемте години земно съществувание не бе богохулствал нито веднъж. — Само не ми казвайте, че още не сте й поискали ръката.

След четвърт час господин и госпожа Каин си тръгнаха от енорийската църква в Хенли на Темза, графство Оксфордшър. Наложи се госпожа Туксбъри да търси в последния момент венчална халка и тъй като такава не й се намираше, откачи една от халките на пердето в притвора, която стана на Кейт точно по мярка. Преподобният Туксбъри се сдоби с нов покрив, а господин Спроджет — със занимателна случка, която да разказва в кръчма „Зеления човек“, където похарчи почти до последното пени своите пет лири стерлинги.

Щом излязоха от църквата, свещеникът връчи на Уилям лист хартия.

— Два шилинга и шест пенита, ако обичате.

— За какво? — учуди се младежът.

— За брачното свидетелство, господин Каин.

— Роден сте за банкер — усмихна се Уилям и даде на господин Туксбъри половин лира.

Поведе в блажено мълчание младоженката надолу по Хай стрийт. Вечеряха в спокойния ресторант с дъбови греди на странноприемница „Камбана“, строена още през петнайсети век, и малко след девет си легнаха. Докато се качваха по старото дървено стълбище към стаята, администраторът се обърна към портиера и му намигна:

— Ако тези тук са женени, аз към кралят на Англия.

Уилям си затананика „Бог да пази краля“.

На другата сутрин, докато им поправяха колата, господин и госпожа Каин седнаха да закусват. (Ако беше жив, баща му щеше да му обясни, че се е скъсал ремъкът.) Младичкият келнер им сипа кафе.

— Така ли го предпочиташ, скъпа, или да ти капна мляко? — попита невинно Уилям.

Възрастното семейство на съседната маса им се усмихна благо.

— С мляко, ако обичаш — отвърна Кейт, сетне се пресегна и докосна нежно Уилям по ръката.

Той й се усмихна и изведнъж забеляза, че целият ресторант ги гледа.

Върнаха се в хладната пролетна утрин в Лондон, като прекосиха Хенли, прехвърлиха се на другия бряг на Темза и минаха през Баркшър и Мидълсекс.

— Забеляза ли, скъпа, как те гледаше портиерът? — попита Уилям.

— Да. Може би трябваше да му покажеш брачното свидетелство.

— А, не. Само щях да разваля представата му за разпътната американка. Последното, което му се искаше да съобщи довечера на жена си, бе, че всъщност сме женени.

Върнаха се в „Риц“ точно на обяд и администраторът се изненада, че Уилям освобождава стаята на Кейт. По-късно бе чут да подмята:

— Младият господин Каин ми се виждаше възпитано момче. Покойният му баща, много изискан мъж, не би се държал никога по този начин.

Уилям и Кейт се качиха на „Аквитания“, който заминаваше за Ню Йорк, но първо се отбиха в американското посолство в Гровнър Гардънс, за да уведомят консула за новото си семейно положение. Той им връчи предълъг формуляр, който да попълнят, взе им такса от едва лира стерлинга и ги накара да чакат повече от час. Както личеше, американското посолство нямаше нужда от нов покрив. Уилям настоя да минат през „Картие“ на Бонд стрийт, за да купел на Кейт златна венчална халка, тя обаче не искаше и да чуе — за нищо на света не искаше да се раздели с безценната халка за пердета.

В Бостън на Уилям му беше много трудно да работи под ръководството на новия председател на управителния съвет. Новият курс на Рузвелт бе скрепен с невиждана бързина със съответните закони, а Уилям и Тони Симънс така и не можеха да постигнат единодушие дали е препоръчително или не да правят инвестиции. Поне в едно отношение разширението стана неизбежно: малко след като се прибраха от Англия, Кейт съобщи, че е бременна, с което зарадва много и съпруга, и родителите си. Уилям се опита да нагоди работното си време така, че то да отговаря на новата му роля на семеен мъж, ала в топлите летни вечери се налагаше все по-често да се заседява зад писалището в банката. Облечена в рокля за бременни на цветя, Кейт се държеше храбро, бе много щастлива и току отскачаше да провери как върви обзавеждането на детската стая в Червената къща. За пръв път през живота си Уилям установи, че бърза да си тръгне от работа и да се прибере у дома. Ако имаше да върши още нещо, просто грабваше книжата и ги отнасяше в Червената къща. Оттук нататък щеше да го прави постоянно.

У дома се чувстваше щастлив с Кейт и с детето, което очакваха да се роди някъде по Коледа, затова пък в банката се притесняваше все повече за Матю. Той се бе пристрастил към чашката и закъсняваше за работа, без да дава обяснения. След няколко месеца Уилям си даде сметка, че вече не може да разчита на своя приятел. Отпърво не казваше нищо с надеждата, че колкото и да не му е присъщо, Матю се е пропил заради отмяната на сухия режим и скоро отново ще влезе отново в правия път. Това обаче все не ставаше и нещата вървяха от зле към по-зле. Чашата на търпението преля, когато една сутрин през ноември Матю закъсня с цели два часа и заради измъчващия го махмурлук допусна елементарна безсмислена грешка, като направи инвестиция, от която клиентът, вместо да спечели, загуби. Уилям разбра, че е крайно време да хване бика за рогата и да си изясни нещата с Матю. Той си призна грешката и разкаян, се извини. Уилям бе благодарен, че кавгата се е разминала, и тъкмо да покани приятеля си на обяд, когато в кабинета влетя секретарката.

— Жена ви, господине. Закарали са я в болницата.

— Защо? — уплаши се Уилям.

— Заради детето — обясни секретарката.

— Но терминът е чак след шест седмици — не повярва Уилям.

— Знам, господине, ала доктор Маккензи ми се видя твърде разтревожен и настоя да сте отидели час по-скоро в болницата.

Матю, който допреди минути бе доста умърлушен, веднага се окопити и закара Уилям до болницата. В съзнанието и на двамата нахлуха спомени за смъртта на майка му и за мъртвороденото момиченце.

— Да се молим на Бога това да не сполети и Кейт — рече Матю, докато спираше на паркинга пред болницата.

Не се наложи някой да показва на Уилям как да стигне до детското отделение „Ричард Каин“, което Кейт бе открила официално преди половин година. Пред родилното стоеше медицинска сестра, която му каза, че доктор Маккензи е при жена му и че тя е загубила много кръв. Уилям заснова безпомощно напред-назад по коридора и точно както преди години, зачака изтръпнал. Всичко това му бе до болка познато. Сега му се струваше, че изобщо не е съществено дали ще бъде председател на управителния съвет, важното бе да не загуби Кейт. Кога ли за последен път й беше казал „обичам те“? Матю седеше заедно със своя приятел, кръстосваше с него по коридора, стоеше неотлъчно до него, но не проронваше и дума. Нямаше какво да каже. Всеки път, когато от родилното влезеше или изтичваше медицинска сестра, Уилям си поглеждаше часовника. Секундите се превръщаха в минути, минутите — в часове.

Накрая от родилното излезе доктор Маккензи с чело, лъснало от пот, устата и носът му бяха покрити с хирургична маска. Уилям видя изражението му чак когато той смъкна маската и върху лицето му грейна широка усмивка.

— Честито, Уилям, имаш син, а Кейт е добре.

— Слава богу — въздъхна той, все така вкопчен в Матю.

— Колкото и да почитам Всевишния — отбеляза лекарят, — трябва да кажа, че и аз имам известни заслуги за това раждане.

Уилям се засмя.

— Мога ли да видя Кейт?

— Още не. Дадох й успокоително и тя заспа. Загуби доста кръв, но до утре сутринта ще се оправи. Сигурно ще бъде твърде изтощена, но ще може да те види. Затова пък нищо не пречи да видиш сина си. Само не се изненадвай от размерите му, все пак детето се роди преждевременно.

Лекарят поведе Уилям и Матю по коридора и ги вкара в помещение, където зад стъклената преграда те видяха редичка от шест розови главици в бебешки креватчета.

— Ей онзи е твоят син — посочи доктор Маккензи новороденото, което току-що бяха донесли.

Уилям се взря невярващо в грозноватото личице. Беше си представял своя син приказно красив.

— Едно ще ти кажа за малкото дяволче — подметна развеселен доктор Маккензи, — изглежда по-добре, отколкото ти след раждането, а я виж какъв хубавец си станал!

Уилям се засмя облекчено.

— Как ще го кръстите?

— Ричард Хигинсън Каин.

Лекарят потупа с обич по рамото младия татко.

— Дано доживея да изродя и първата рожба на Ричард!

Уилям незабавно се свърза по телефона с директора на училище „Сейнт Пол“, който записа момчето за учебната година през 1943-та, после младият баща и Матю се почерпиха добре и на другата сутрин закъсняха за свиждането с Кейт в болницата. Уилям заведе приятеля си да видят още веднъж невръстния Ричард.

— Малък грозник — подметна Матю, — изобщо не прилича на майка си.

— И аз съм на същото мнение — пошегува се Уилям.

— Затова пък ти е одрал кожата.

Уилям се върна в отрупаната с цветя стая на Кейт.

— Харесваш ли сина ни? — попита тя съпруга си. — Много прилича на теб.

— Ако още някой ми го каже, ще си изпати — рече Уилям. — Не съм виждал по-голямо страшилище.

— Бива ли да говориш така — възрази уж възмутена Кейт. — Хубавичък си ни е.

— Има лице, каквото само майка му може да хареса — отвърна Уилям и прегърна жена си.

Кейт се притисна към него, щастлива, задето е толкова щастлив.

— Какво ли щеше да каже баба Каин, ако разбереше, че първородният ни син се е пръкнал на бял свят след по-малко от осем месеца брак? „Не искам да съм жестока, но ако детето се роди, преди от сватбата да е изтекла година и три месеца, значи не е много сигурно кой е бащата, и си е направо неприемливо да се роди след бременност, продължила по-малко от девет месеца“ — изимитира Уилям баба си. — Между другото, Кейт, докарали са те в болницата под такава пара, че съм пропуснал да ти кажа нещо.

— Какво?

— Обичам те.

Наложи се Кейт и невръстният Ричард да останат близо три седмици в болницата. Чак след Коледа младата жена си възвърна напълно жизнеността. Ричард пък растеше като оставен на воля плевел, тъй като никой не му беше казал, че е представител на рода Каин и не му приляга да прави такива неща. Уилям стана първият мъж в рода Каин, който сменяше пеленки и тикаше детска количка. Кейт се гордееше много с него, но бе и донякъде изненадана. Уилям каза на Матю, че е крайно време и той да си намери добра жена и да се задоми. Матю се засмя и взе да се оправдава:

— Остаряваш, мой човек. Нищо чудно да ти намеря и бели косми.

По време на битката за председателското място вече му се бяха появили няколко. Матю така и не бе забелязал.

Уилям не можеше да каже кога точно отношенията му с Тони Симънс съвсем са се влошили. Тони отхвърляше всичките му предложения и той отново се замисли не на шега дали наистина да не подаде оставка. Матю не му помагаше особено — отново се бе пропил. Въздържанието му бе траяло няколко месеца и сега той се наливаше като невидял и от ден на ден идваше с все по-голямо закъснение в банката. Уилям се видя в чудо. Непрекъснато се нагърбваше и с работата на приятеля си. В края на работния ден проверяваше пощата му и отговаряше на писмата и обажданията, оставени без внимание.

През пролетта на 1936 година инвеститорите станаха по-уверени, хората пак започнаха да си внасят парите в банките и Уилям отсъди, че вече е време да опитат отново на фондовия пазар, Тони обаче отхвърли предложението му с написана набързо заповед до всички отдели, одобрена преди това от финансовата комисия. Уилям нахълта като хала в кабинета му и заяви, че ще се махне от банката.

— И дума да не става. Проумей, че открай време съм се стремял да ръководя банката предпазливо и обмислено, просто не искам да рискувам на борсата с парите на хората.

— Да де, но ако и занапред стоим със скръстени ръце и гледаме отстрани, другите банки ще се възползват и ще ни изпреварят. Банки, на които допреди десетина години не сме гледали като на конкуренти, ще ни изместят.

— Ще ни изместят в какво, Уилям? Може би в бързите печалби, но не и като надеждна, сигурна институция с добро име.

— Мен обаче ме интересуват печалбите — сопна се младежът. — Смятам, че е дълг на банката да осигури на вложителите добра възвръщаемост, а не просто да отбива номера.

— Предпочитам наистина да стоя със скръстени ръце, вместо да залагам на карта доброто име, с което под ръководството на дядо ти и баща ти тя се ползва вече близо половин век.

— И дядо ми, и баща ми винаги са търсели възможности да разширят дейността на банката.

— При благоприятни обстоятелства — уточни Тони.

— При всякакви обстоятелства — знаеше си своето младият банкер.

— Защо изобщо вдигаш пушилка, Уилям? Имаш зелена улица да ръководиш както сметнеш за добре своя отдел.

— Друг път имам! Непрекъснато ми връзваш ръцете.

— Дай да бъдем откровени един с друг, Уилям. Една от причините напоследък да съм особено предпазлив е, че вече не може да се разчита на Матю.

— Не набърквай Матю. Пречиш не на него, а на мен. Аз оглавявам отдела.

— Няма как да не набърквам Матю. Де да можех! В крайна сметка аз нося отговорност за работата на всеки тук, а Матю е заместник-началник на най-важния отдел в банката.

— Точно защото съм шеф на въпросния отдел, именно аз нося отговорност за заместника си.

— Не, Уилям, няма как само ти да носиш отговорност, при положение че Матю идва на работа чак в единайсет часа, и то пиян, нищо че двамата сте първи приятели от много време.

— Не преувеличавай.

— Не преувеличавам, Уилям. Вече година банката търпи Матю Лестър и единственото, което ме е спирало да ти кажа колко разтревожен съм, е близкото ти приятелство с него и с родителите му. Виж, неговата оставка ще приема на драго сърце. Един по-силен мъж отдавна да е напуснал. А и приятелите му нямаше да си мълчат.

— И дума да не става — отсече Уилям. — Напусне ли той, напускам и аз.

— Така да бъде, Уилям — рече Тони. — Нося отговорност пред хората, внесли парите си при нас, а не пред приятелите ти от училище.

— Някой ден ще съжаляваш, че си го казал, Тони — закани се младежът, след което излезе с гръм и трясък от кабинета на председателя на управителния съвет и се върне вбесен в своя кабинет.

— Къде е господин Лестър? — подвикна той, докато минаваше покрай секретарката.

— Още не е дошъл, уважаеми господине.

Той погледна отчаян часовника си.

— Веднага щом се появи, му кажете, че искам да го видя.

— На всяка цена, господине.

Както ругаеше, Уилям заснова из кабинета си. За беда всичко, което Тони Симънс му беше казал за Матю, бе вярно. Уилям се опита да си спомни кога е започнало всичко и затърси някакво просто обяснение. Мислите му бяха прекъснати от секретарката.

— Господин Лестър дойде току-що.

Матю влезе доста плахо, очевидно пак го мъчеше махмурлук. През последната година направо се бе състарил, лицето му бе посърнало, по него нямаше и следа от някогашната свежест, присъща на всички, които спортуват. Уилям направо не можеше да го познае. Нима това бе неговият приятел от двайсет години?

— Къде се губиш, дявол те взел?

— Успах се — заоправдава се другият младеж и както никога, се почеса по лицето. — Легнах си доста късно.

— В смисъл че си препил.

— Не, не съм прекалявал с пиенето. Имам ново гадже, държа ме буден цяла нощ. Ненаситна жена, ще знаеш.

— Кога ще прекратиш това безобразие, Матю? Преспал си едва ли не с всяка неомъжена жена в Бостън.

— Не преувеличавай, Уилям. Сигурно са останали една-две, поне се надявам. Пък и не забравяй, има хиляди омъжени жени.

— Не ми е до смях, Матю.

— Я не се занасяй, Уилям. Какво си увесил нос?

— Увесил съм нос ли? Току-що Тони Симънс ми чете конско заради теб и което е по-лошото, знам, че е прав. Лягаш с всяка фуста, пък и това пиене ще те вкара в гроба. Вече изобщо не може да се разчита на теб. Защо, Матю? Кажи ми де. Сигурно има някакво просто обяснение. Допреди година бе един от най-надеждните хора, които съм срещал през живота си. Какво ти става, Матю? Какво да кажа на Тони Симънс?

— Кажи му да върви по дяволите и да си гледа работата.

— Погледни истината в очите, Матю, на него точно това му е работата. Ръководим банка, а не бордей, и си назначен за директор по личната ми препоръка.

— И не оправдах доверието, така ли?

— Не съм казвал такова нещо.

— Какво тогава казваш?

— Озапти се за седмица-две и свърши малко работа. Всички бързо ще забравят какви си ги вършил.

— Това ли искаш?

— Да — отсече Уилям.

— Ще изпълня волята ти, о, господарю! — произнесе театрално другият младеж, после тракна с токове и излезе.

— До гуша ми дойде от теб — промърмори в отговор Уилям.

Същия следобед реши да прегледа заедно с Матю инвестиционния портфейл на един клиент, приятелят му обаче сякаш бе изчезнал вдън земя. След обедната почивка изобщо не се бе вясвал в банката и оттогава не го бе виждал никой. Вечерта дори удоволствието да сложи Ричард да спи не успя да откъсне Уилям от тревогата му за Матю. Ричард вече казваше „четири“ и баща му се опитваше да го научи да изрича и „пет“, малчуганът обаче вироглаво си повтаряше „мед“.

— Ако не можеш да казваш „пет“, как, Ричард, ще станеш банкер? Изключено — рече Уилям на сина си точно когато в детската стая влезе Кейт.

— Може пък да предпочете по-достойно поприще — подметна тя.

— Кое може да е по-достойно от банкерството? — попита мъжът й.

— Може да стане например музикант, бейзболист, дори президент на Съединените щати.

— От трите професии, които изброи, лично аз предпочитам да рита топката — само тогава ще получава прилична заплата — отвърна Уилям и зави Ричард.

Преди да се унесе, момченцето изрече:

— Мед, тати.

Уилям се примири. Явно днес не му вървеше.

— Изглеждаш много уморен, скъпи. Дано не си забравил, че сме канени у Андрю Маккензи.

— Ох, да му се не види! Съвсем ми изхвърча от главата. В колко ни очаква?

— След около час.

— Добре тогава. Но първо ще взема една вана.

— Мислех, че това е привилегия на жените — подметна Кейт.

— Тази вечер имам нужда да ме поглезиш. Днес беше ужасен ден.

— Пак ли те тормози тоя Тони?

— Да, но се опасявам, че този път е прав. Схока ме заради пиянството на Матю. Пак добре, че не отвори дума за жените. Напоследък, появи ли се у някого, хората си заключват за всеки случай най-голямата щерка, че и жената. Ще ми напълниш ли ваната?

Уилям лежа в топлата вода близо половин час и се наложи Кейт да го вади едва ли не насила — да не би да заспи във ваната. Въпреки подканянията й отидоха у Маккензи с двайсет и пет минути закъснение и завариха Матю порядъчно почерпен да сваля жената на един конгресмен. Уилям понечи да се намеси, но Кейт го спря.

— Не казвай нищо — прошепна му тя.

— Ти какво искаш, да стоя със скръстени ръце и да гледам как се съсипва ли? — тросна се Уилям. — Той ми е най-добрият приятел. Длъжен съм да направя нещо.

Накрая обаче се вслуша в съвета на жена си и цяла вечер наблюдава оклюмал как Матю се напива все повече. От другия край на стаята Тони Симънс гледаше многозначително Уилям и на него му олекна, когато приятелят му си тръгна по-рано, макар и заедно с единствената неомъжена жена, останала на увеселението. Щом той излезе, Уилям се поотпусна за пръв път този ден.

— Как е малкият Ричард? — попита Андрю Маккензи.

— Не може да казва „пет“ — отвърна младият банкер.

— Тогава нищо чудно да се посвети на нещо цивилизовано — засмя се домакинът.

— И аз това му казвам — намеси се Кейт. — Ще бъде чудесно, Уилям, ако синът ни стане лекар.

— Повечето лекари, които познавам, знаят да броят само до четири — рече Андрю.

— Освен когато ти пишат сметката — вметна Уилям.

Лекарят прихна.

— Още едно питие, Кейт?

— Не, благодаря, Андрю. Трябва да си тръгваме. Ако постоим още, ще останат само Уилям и Тони Симънс, а те знаят да броят и след четири, нищо чудно цяла вечер да говорим единствено за банки.

— Така си е — рече мъжът й. — Благодаря ти, Андрю, за прекрасната вечер. Между другото, извинявай, чувствам се неудобно, задето Матю се държа така.

— Защо? — учуди се доктор Маккензи.

— Как защо? Не само че се напи, но и досаждаше на всички жени.

— Сигурно и аз щях да правя същото, ако бях на негово място. Никак не му е леко — рече лекарят.

— Не ми казвай, че го оправдаваш само защото не е женен — каза Уилям.

— Не, не го оправдавам, но се опитвам да го разбера. Вероятно и аз щях да се държа донякъде безотговорно, ако и на мен ми се струпа подобно нещо на главата.

— В смисъл? — попита Кейт.

— Божичко! — ахна доктор Маккензи. — Не ви ли е казал? Та той е най-добрият ви приятел.

— Какво да ни е казвал? — възкликнаха в хор и двамата.

Лекарят ги погледна невярващо.

— Я елате в кабинета ми.

Уилям и Кейт го последваха и влязоха в тясно помещение с лавици от пода до тавана, отрупани с медицински справочници, тук-там се виждаха и снимки — някои дори без рамки — от следването на Маккензи в „Корнел“.

— Заповядай, седни, Кейт — покани я той. — Няма да ти се извинявам, Уилям, за онова, което ще ти кажа, тъй като мислех, че си в течение: Матю е тежко болен, страда от болестта на Ходжкин и дните му са преброени. Знае от близо година.

Изгубил дар слово, Уилям се свлече на стола.

— Болестта на Ходжкин ли? — възкликна, след като се поокопити.

— Възпаление и увеличение на лимфните възли, което почти винаги завършва със смърт — поясни доста сухо лекарят.

Уилям поклати невярващо глава.

— Защо ли не ми е казал?

— Познавате се още от училище. Мен ако питаш, Матю е горд човек и не е искал да обременява никого със страданието си. Предпочита да умре в самота, но да не занимава другите с онова, което изживява. От половин година го убеждавам да съобщи на баща си. Ето, престъпих обещанието, което му дадох, и казах на вас, но не мога да допусна да го обвинявате за нещо, над което той няма никаква власт.

— Благодаря ти, Андрю — рече младежът. — Как е възможно да съм бил толкова сляп и глупав?

— Не вини себе си — прикани доктор Маккензи. — Откъде си могъл да знаеш?

— Наистина ли няма надежда? — попита Уилям. — Няма ли клиники, специалисти? Парите не са проблем…

— Не всичко се купува с пари, Уилям. Консултирах се с тримата най-добри специалисти в Щатите и с един в Швейцария. За жалост те потвърдиха диагнозата, а медицинската наука все още не е открила лек за болестта на Ходжкин.

— Колко му остава? — прошепна Кейт.

— Най-много половин година, но по-вероятно Матю ще умре до три месеца.

— Пък аз си въобразявах, че имам неприятности — каза Уилям и се вкопчи в ръката на Кейт, сякаш бе спасителен пояс. — Трябва да тръгваме, Андрю. Благодаря, че ни каза.

— Помогнете му, не жалете сили — прикани лекарят, — но, за бога, проявете разбиране. Оставете го да прави каквото иска. Това са последните месеци не от вашия, а от неговия живот. И не му споменавайте, че съм ви казал.

Двамата се качиха на автомобила и Уилям подкара мълчешком към Червената къща. Веднага щом се прибраха, той звънна на момичето, с което Матю си бе тръгнал от увеселението.

— Търся Матю Лестър.

— Няма го тук — отвърна доста подразнено жената. — Замъкна ме в клуб „Ин енд Аут“, но вече беше мъртвопиян и аз отказах да вляза.

После му затръшна слушалката.

Клуб „Ин енд Аут“. Уилям си спомняше смътно, че е виждал табелата, полюшваща се на метален прът, но къде ли? Провери в телефонния указател, отиде в северния край на града и накрая, след като попита един минувач, намери заведението. Почука на вратата. Резето се дръпна.

— Член ли сте на клуба?

— Не — отсече младежът и подаде през решетките банкнота от десет долара.

Вратата се отвори. Уилям отиде насред дансинга — изглеждаше доста нелепо в строгия костюм с жилетка. Танцуващите, долепени един до друг, го изгледаха и се дръпнаха. Уилям затърси в задименото помещение Матю, него обаче го нямаше. Накрая му се стори, че е познал една от случайните му приятелки от последно време — беше сигурен, че рано една сутрин я е виждал да излиза от жилището му. Кръстосала крака, жената седеше с някакъв моряк в ъгъла. Банкерът отиде при нея.

— Извинете, госпожице — подхвана Уилям.

Тя го погледна, но очевидно не го позна.

— Дамата е с мен. Разкарай се оттук — тросна се морякът.

— Виждали ли сте Матю Лестър?

— Матю ли? — повтори момичето. — Матю чий?

— Казах ти вече, разкарай се! Хайде, чупката — изправи се морякът.

— А си казал още една дума, а съм те проснал на пода!

Бабаитът се бе сблъсквал и преди с такъв гняв и насмалко да се раздели с едното си око. Затова реши да си кротува и си седна на мястото.

— Къде е Матю?

— Не познавам, сладурче, никакъв Матю — уплаши се и момичето.

— Метър и осемдесет и пет, рус, облечен като мен и вероятно пиян до козирката.

— А, за Мартин ли питаш? Тук твоят Матю се представя за Мартин — поотпусна се жената. — Чакай да помисля. С кого ли си тръгна тази вечер? — Тя се извърна към бара и подвикна на бармана: — Ей, Тери, с кого излезе Мартин?

Барманът махна от ъгъла на устата си угасналата недопушена цигара.

— С Джени — отвърна той и пак захапа цигарата.

— Точно така, с Джени — повтори момичето. — Тя е по кратките сеанси. Не стои с мъж повече от половин час, значи скоро ще се върнат.

— Благодаря — рече Уилям.

Чака повече от час на бара, като отпиваше от уискито, разредено с много вода — чувстваше се все по-неудобно тук. Накрая барманът, който все така дъвчеше незапалената угарка, махна към момиче, което тъкмо влизаше.

— Ето я Джени — поясни той.

Матю го нямаше с нея. Барманът повика с ръка момичето. Беше доста привлекателно — тъничко като вейка, дребно, с тъмна коса. Намигна на Уилям и тръгна към него, полюшвайки бедра.

— Мен ли търсиш, пиленце? Е, свободна съм, но тарифата ми е десет долара на половин час, така да знаеш.

— Не, не търся вас — сряза я банкерът.

— Колко мило — подсмихна се Джени.

— Търся мъжа, който е бил с вас, Матю… Мартин де.

— А, Мартин. Толкова е фиркан, че не може да го вдигне и с крик, но си плати като поп десетте долара, винаги си плаща човекът. Много е галантен.

— Къде е сега? — попита нетърпеливо Уилям.

— Откъде да знам! Реши, че тая вечер го няма никакъв, и май си тръгна към тях.

Уилям изхвърча на улицата. Студеният въздух го блъсна в лицето, което му дойде добре — тъкмо се поразсъни. Подкара бавно автомобила към жилището на Матю, като се взираше съсредоточено във всеки, когото подминаваше. Забелязали вторачения му поглед, някои ускоряваха крачка, други пък се опитваха да подхванат разговор. Уилям тъкмо минаваше покрай едно денонощно кафене, когато мерна през покритата с пара витрина своя приятел — провираше се с клатушкаща походка между масите с чаша в ръка. Уилям спря автомобила, влезе в заведението и седна до Матю, сгърбен над разплисканото кафе. Беше толкова пиян, че дори не позна Уилям.

— Аз съм, Матю — рече той и се взря в превития одве мъж.

По страните му се затъркаляха сълзи. Матю вдигна глава и разля още малко от кафето.

— Защо плачеш, мой човек? Гаджето ли те заряза?

— Не, изгубих най-добрия си приятел — отвърна другият младеж.

— А, такава ли била работата! Приятели се намират много по-рядко.

— Знам — рече Уилям.

— Аз пък си имам добър приятел — похвали се, фъфлейки Матю. — Винаги ме е подкрепял, ама днес за пръв път се изпокарахме. Но сам съм си виновен. Подведох го като последния негодник.

— Не, не си го подвел — увери го Уилям.

— Ти пък откъде знаеш! — ядоса се другият мъж. — Не си достоен дори да го познаваш.

— Хайде да се прибираме, Матю.

— Казвам се Мартин — поправи го Матю.

— Извинявай, Мартин, хайде да тръгваме.

— Не. Искам да остана тук. Има едно момиче, което сигурно ще дойде по-късно. Сега вече съм готов.

— Намира ми се хубаво отлежало малцово уиски — взе да го убеждава Уилям. — Защо не дойдеш у нас?

— А у вас момичета има ли?

— Колкото щеш.

— Добре тогава, убеди ме. Ще дойда.

Уилям му помогна да стане, хвана го под мишница и го поведе бавно през кафенето към изхода. За пръв път си даде сметка колко тежък е Матю. В края на барплота седяха двама полицаи и Уилям чу как единият подмята:

— Проклети педали!

Качи Матю на колата и се върна на Бийкън Хил. Кейт ги чакаше.

— Трябвало е да си легнеш, скъпа.

— Не ми се спи — отвърна тя.

— Не е на себе си.

— Това ли е гаджето, дето ми обеща? — попита Матю.

— Да. Ще се погрижи за теб — потвърди Уилям, после двамата с жена му го отведоха в спалнята за гости и го сложиха да легне.

Кейт започна да му смъква дрехите.

— Ти също трябва да се съблечеш, котенце — подкани я той. — Вече ти платих десетте долара.

— Първо си легни, и тогава — подметна уж весело Кейт.

— Защо ми се виждаш тъжна, красавице? — попита младежът.

— Защото те обичам — отвърна младата жена и от очите й бликнаха сълзи.

— Не плачи — примоли се Матю, — излишно е. Този път ще се справя, ще видиш.

Съблякоха го и Уилям го зави с чаршаф и одеяло. Кейт угаси осветлението.

— Нали обеща, че ще си легнеш с мен — възропта сънено Матю.

Тя затвори тихо вратата.

Уилям спа на един фотьойл пред стаята на Матю, да не би през нощта той да се събуди и да се опита да се измъкне. На сутринта Кейт го събуди, преди да занесе на Матю закуска.

— Какво търся тук? — бе първото, което я попита Матю.

— Снощи след увеселението у Андрю Маккензи дойде у нас — отвърна не особено убедително младата жена.

— Не, не съм идвал тук. Отидох в „Ин енд Аут“, бях с една вещица, как ли й беше името, а, да, Патриша, отказа, моля ти се, да влезе с мен вътре. Майко мила, чувствам се ужасно, сякаш ме е влачил порой. Намира ли ти се доматен сок? Не искам да съм груб, но последното, от което имам нужда, е закуска.

— Както кажеш, Матю.

В стаята влезе и Уилям. Матю извърна очи към него. Двамата се гледаха дълго, без да продумват.

— Знаеш, нали? — попита накрая Матю.

— Да — потвърди другият мъж. — Държах се като последния глупак, дано ми простиш.

— Не плачи, Уилям. Не съм те виждал да плачеш, откакто беше на дванайсет години и онзи калтак Къвингтън се нахвърли да те бие, та се наложи да те отървавам. Помниш ли? Какво ли прави сега Къвингтън? Сигурно държи някой бардак в Тихуана, за друго не става. Но ако наистина държи бардак, значи бардакът е хубав. Нали ще ме заведеш? Не плачи де. Мъжете не плачат. Не може да се направи нищо. Обиколих всички специалисти, като се почне от Ню Йорк и се стигне до Лос Анджелис и Цюрих — безсилни са. Нали не възразяваш днес сутринта да не идвам на работа? Наистина се чувствам ужасно. Събуди ме, ако прекаля със спането или преча, все ще се прибера сам вкъщи.

— Тук е твоят дом, Матю — отсече Уилям.

Лицето на приятеля му се преобрази.

— Ще кажеш ли на баща ми, Уилям? Сили нямам да го погледна в лицето. Единствен син си, знаеш как е.

— Да, ще му кажа — обеща младежът. — Утре ще отида в Ню Йорк и ще му кажа, но само ако обещаеш да останеш у нас. Няма да те спирам, ако си решил да се напиваш, можеш да спиш и с всички жени, които си харесаш, само остани у нас.

— Това, Уилям, е най-доброто предложение, което съм получавал от няколко седмици. А сега ще поспя. Напоследък се уморявам бързо.

Уилям загледа как Матю се унася, сетне потъва в дълбок сън, и взе от ръката му празната чаша. По чаршафите бе останало петно от доматен сок.

— Не умирай! — пророни той едва чуто. — Много те моля, Матю, не умирай. Забрави ли, че ние с теб ще управляваме най-голямата банка в Щатите?

На другата заран замина за Ню Йорк, за да се срещне с Чарлс Лестър. Щом му съобщи новината, той се състари направо пред очите му и се сгърби на стола.

— Благодаря ти, че дойде, Уилям, и ми каза лично. Знаех си аз, че има нещо, откакто Матю престана да ми гостува всеки месец. Ще идвам в края на всяка седмица. Той сигурно ще иска да остане при вас с Кейт. Ще се опитам да не показвам колко ми е тежко. Божичко, какво толкова е направил, че да го сполети това! След смъртта на жена ми работя единствено заради Матю, сега на кого ще оставя банката? Сюзан не се интересува от нея.

— Идвайте в Бостън винаги, когато ви се прииска. Ще бъдете добре дошъл.

— Благодаря ти, Уилям, за всичко, което правиш за Матю. — Старецът се взря в него. — Жалко, че баща ти не е жив, за да види колко достоен е синът му за името „Каин“. Де да можех да се разменя с Матю, той да живее, а аз…

— Трябва да се връщам при него.

— Да, да, разбира се. Кажи му, че го обичам и съм понесъл мъжки новината. Не му казвай друго, чу ли?

— Да, господине.

Същата вечер Уилям се върна в Бостън и завари Матю у тях — четеше на верандата най-нашумялата напоследък американска книга „Отнесени от вихъра“. Вдигна глава, когато Уилям излезе през френските прозорци при него.

— Как го понесе баща ми?

— Разплака се — отвърна другият мъж.

— Председателят на управителния съвет на банка „Лестър“ се е разплакал? И таз добра! — възкликна Матю. — Внимавай да не го научат акционерите.

Матю престана да пие и до последните си дни работи усърдно, доколкото му го позволяваха силите. Уилям бе смаян от решимостта му и постоянно се виждаше принуден да го спира. Матю обаче не се предаваше толкова лесно и дори взимаше на подбив приятеля си, като в края на всеки работен ден му проверяваше пощата. Преди обилната вечеря двамата играеха тенис или се състезаваха с гребните лодки на реката.

— Ще разбера, че наистина съм умрял, едва когато престана да те побеждавам — шегуваше се Матю.

Накрая съвсем изнемощя, но предпочете, вместо да постъпва в болница, да остане в Червената къща. Седмиците се нижеха мъчително бавно, на Уилям обаче му се струваше, че отлитат с шеметна бързина, и всяка сутрин той се събуждаше с мисълта дали приятелят му още е жив.

Матю издъхна един четвъртък — оставаше му да дочете още четирийсет страници от „Отнесени от вихъра“.

Погребението беше в Ню Йорк и Уилям и Кейт останаха у Чарлс Лестър. За половин година той съвсем бе грохнал и докато стоеше край гробовете на жена си и сина си, сподели с Уилям, че животът му вече няма смисъл. Младежът не отвърна нищо. Каквото и да кажеше, не можеше да утеши покрусения баща. На другия ден се върнаха с Кейт в Бостън. Без Матю Червената къща им се стори странно пуста. Последните няколко месеца бяха най-щастливото, но и най-нещастното време в живота на Уилям. Покрай смъртта се бе сближил неимоверно и с Матю, и с Кейт, което при обичайни обстоятелства надали щеше да е възможно.

След погребението на Матю му беше трудно да се върне към задълженията си в банката. Често му се случваше да стане от писалището и да тръгне към кабинета на своя приятел било за да се посъветва, било за да се посмеят, било просто да се увери, че той още е жив. Него обаче го нямаше. Минаха доста седмици, докато Уилям си наложи да не го прави.

Тони Симънс прояви голямо разбиране, това обаче не помогна особено. Уилям загуби всякакъв интерес към банкерството, дори към самата „Каин и Кабът“ — месеци наред изпитваше угризения за смъртта на Матю. Винаги бе смятал, че двамата ще остареят заедно и ще имат еднаква съдба. Никой не го укоряваше, че е занемарил работата. Дори Кейт започна да се безпокои, задето мъжът й прекарва дълги часове сам.

После една сутрин се събуди и видя, че той е седнал на крайчеца на леглото и я наблюдава вторачено. Тя премигна срещу него.

— Какво има, скъпи?

— А, нищо, просто гледам най-ценното, което притежавам — иска ми се да не го възприемам като нещо, което се разбира от само себе си.

22.

В края на 1932 година Съединените щати все още бяха в мъртвата хватка на икономическата криза и Авел започна да се притеснява за бъдещето на хотелска верига „Барон“. За две години се бяха разорили две хиляди банки, всяка седмица нови и нови затваряха врати. И досега безработните възлизаха на цели девет милиона, което имаше едно-единствено достойнство — така Авел можеше да държи на щат в хотелите си само доказани професионалисти. Въпреки това хотелите бяха на загуба от седемдесет и две хиляди долара в година, за която той бе предсказал, че ще излязат на нула, и вече се питаше дали кесията и търпението на неговия благодетел ще издържат достатъчно дълго, та веригата да си стъпи на краката.

По време на успешната кампания на Антон Чермак за кметското място в Чикаго Авел бе започнал да проявява жив интерес към американската политика. Чермак го покани да влезе в Демократическата партия, подела неистова кампания срещу сухия режим, и Авел начаса прие, защото забраната на алкохола се отразяваше пагубно на хотелите. Чермак също беше имигрант, бе дошъл от Чехословакия и това породи тясна връзка между двамата. Авел бе много щастлив, когато го избраха за делегат на конгреса на Демократическата партия, който се проведе в Чикаго и на който Чермак вдигна препълнената зала на крака с думите: „Вярно е, не съм дошъл с «Мейфлауър», затова пък дойдох тук при първа възможност“.

На конгреса Чермак запозна Авел с Франклин Делано Рузвелт, който му направи неизличимо впечатление. Рузвелт спечели с лекота президентските избори и назначи навред из страната хора от Демократическата партия. Сред новоизбраните членове на градския съвет в Чикаго бе и Хенри Осбърн. Няколко седмици по-късно Антон Чермак бе убит в Маями с куршум, предназначен за Рузвелт, и Авел реши да посвети голяма част от времето и парите си за каузата на поляците демократи в Чикаго.

През 1933 година хотелската верига бе на загуба само двайсет и три хиляди долара, а един от хотелите „Барон“, този в Сейнт Луис, дори излезе на печалба. Когато на дванайсети март президентът произнесе първото си пламенно слово, в което призова своите сънародници „отново да повярват в Америка“, Авел бе силно обнадежден и реши да отвори отново двата хотела, които предната година бе затворил.

Зофя все по-често се мръщеше, задето той току отскачаше до Чарлстън и Мобийл, за да се опита да извади хотелите от забравата. Не бе мечтала за нищо повече от това Авел да е заместник-директор на „Стивънс“ — то я задоволяваше напълно. Но от месец на месец темпото се ускоряваше все повече, младата жена вече усещаше, че не е на висотата на амбициите на мъжа си и се притесняваше да не би той да изгуби интерес към нея.

Тревожеше се и от това, че все не може и не може да зачене, и тръгна по лекари, които я уверяваха, че всичко си й е наред и би трябвало да забременее. Един дори предложи Авел също да се прегледа, но Зофя не искаше и да чуе — знаеше, че спомене ли му за преглед, той ще го изтълкува като кръвна обида за своята мъжественост. Накрая, когато темата стана толкова болезнена, че и двамата я избягваха, мензисът на Зофя не дойде. Обнадеждена, тя изчака още един месец, преди да съобщи на мъжа си и дори да отиде на лекар.

Авел бе неописуемо щастлив, когато на първи януари 1934 година Зофя му роди дъщеря. Кръстиха я Флорентина — на сестра му. Още щом зърна детето, Авел се прехласна по него и Зофя разбра, че от този миг нататък тя няма да е първата любов в живота му. Кръстници на момиченцето бяха Джордж и една от братовчедките на Зофя и след кръщенето, както повеляваше традицията, Авел покани приятелите и роднините на вечеря, състояща се от десет полски ястия. Новороденото получи куп подаръци, сред които и красив старинен пръстен от тайния покровител на Авел. Той побърза да върне подобаващо жеста. В края на годината хотелска верига „Барон“ отчете печалба от шейсет и три хиляди долара. Само „Барон“ в Мобийл все още беше на загуба.

След раждането на Флорентина Авел си даде сметка, че прекарва много повече време в Чикаго, което ускори решението му да построи и тук хотел от веригата „Барон“. Благодарение на наскоро проведеното Световно изложение хотелиерството в Чикаго направо процъфтяваше. Авел възнамеряваше да превърне новия хотел в перлата на веригата — в памет на Дейвис Лерой.

Парцелът на авеню Мичиган, където се бе намирал опожареният „Ричмънд“, още принадлежеше на дружеството и макар често да получаваше предложения да го продаде, Авел не се бе поддал на изкушението с надеждата, че някой ден ще печели достатъчно, за да изгради наново хотела. За това обаче се искаха пари и той реши да вложи в строежа седемстотин и петдесетте хиляди долара, в крайна сметка изплатени му като застраховка от „Грейт Уестърн“ за изгорялата сграда. Веднага след това запозна Къртис Фентън с намеренията си, като уточни, че ако Дейвид Макстън не иска конкуренция на „Стивънс“, той веднага ще се откаже — според него това бе най-малкото, което можеше да стори при така стеклите се обстоятелства. След няколко дни банкерът му съобщи как тайният му покровител е посрещнал с радост вестта, че и в Чикаго ще има хотел „Барон“.

Авел го изгради за една година не на последно място благодарение на градския съветник Хенри Осбърн, който ускори възможно най-много издаването на разрешителните. Хотелът бе открит през 1936 година от кмета на града Едуард Дж. Кели, който след убийството на Антон Чермак се бе превърнал в основен двигател на Демократическата партия. В памет на Дейвис Лерой нямаше дванайсети етаж — традиция, която Авел продължи да следва във всеки новопостроен хотел от веригата.

На откриването присъстваха и двамата сенатори от щата Илинойс, които се обърнаха с приветствено слово към двете хиляди отбрани гости. Като архитектурен проект и изпълнение чикагският „Барон“ наистина бе прекрасен. Авел се бе охарчил за строежа с над един милион долара, но както личеше, парите до последния цент бяха оползотворени по най-добрия начин. Ресторантите, фоайетата и заседателните зали бяха просторни, с високи тавани и гипсова мазилка, обзавеждането бе в меките тонове на зеленото, така че да галят окото и човек да си почива, килимите бяха особено дебели. Тъмнозеленото „Б“ не биеше на очи, затова пък бе вездесъщо и красеше всичко наред, като се почне от знамето, веещо се на покрива на сградата с четирийсет и два етажа, и се стигне до реверите на пиколата.

— Хотелът вече носи знака на успеха — отбеляза Дж. Хамилтън Луис, един от сенаторите на щата, — защото, приятели мои, не сградата, а самият човек открай време е бил известен сред нас като Чикагския барон.

Авел грейна от неприкрита радост, а двете хиляди гости го аплодираха бурно.

Той благодари за поздравленията сдържано и самоуверено, с което си спечели нови бурни ръкопляскания. Вече се чувстваше в свои води сред едрите предприемачи и висшите политици. По време на пищното празненство Зофя гледаше да стои по-назад — шумотевицата я притесняваше. Нито осъзнаваше мащабите на успеха, които бе постигнал мъжът й, нито се бе стремяла към тях и макар че сега й бе по джоба да си купи и най-скъпите тоалети, пак бе облечена с демодирани дрешки, не според случая, и усещаше, че Авел се дразни от това. Стоеше до мъжа си, докато той си бъбреше с Хенри Осбърн.

— Това явно е връхната точка във вашия живот — отбеляза Хенри и потупа Авел по гърба.

— Надали… Сега съм само на трийсет години, навърших ги наскоро — възрази той, сетне прегърна градския съветник през раменете точно навреме, за да го снимат. Грейна, осъзнал за пръв път колко е приятно да те смятат за знаменитост. — Възнамерявам да построя хотели от веригата „Барон“ във всяко кътче на света! — провикна се той, за да го чуе репортерът. — Намерението ми е да се превърна за Щатите в онова, което Сезар Риц е бил за Европа. Дръжте се за мен, Хенри, и няма да съжалявате.

23.

На другата сутрин, докато закусваха, Кейт посочи кратката дописка на седемнайсета страница в „Глоуб“, в която се съобщаваше, че в Чикаго е бил открит хотел от веригата „Барон“.

Уилям прочете с усмивка материала. Управителният съвет на „Каин и Кабът“ бе сглупил, когато не се бе вслушал в съвета му да подкрепи хотелска верига „Ричмънд“. Беше доволен, че мнението му за Розновски се е потвърдило, макар че банката бе загубила от сделката. Усмивката му стана още по-широка, когато той прочете прякора „Чикагския барон“. Сетне най-неочаквано му причерня. Уилям се взря отново в снимката към дописката, но наистина не грешеше, а и текстът отдолу потвърди първото му впечатление: „Авел Розновски, председател на управителния съвет на хотелска верига «Барон», разговаря с Мечислав Жимчак, гуверньор в управителния съвет на Федералния резерв, и с градския съветник Хенри Осбърн“.

Остави вестника върху масата със закуската и се замисли. Веднага щом влезе в кабинета си в банката, звънна на Томас Коен от „Коен, Коен и Яблонс“.

— Отдавна не сме се чували, господин Каин — бе първото, което каза адвокатът. — Моите съболезнования за приятеля ви, Матю Лестър. Как са жена ви и синът ви? Ричард се казваше, нали?

Уилям винаги се бе възхищавал колко добре помни Томас Коен имена и роднински връзки.

— Да, казва се Ричард. Благодаря ви, господин Коен, и двамата са добре.

— С какво мога да ви бъда полезен този път, господин Каин?

Адвокатът помнеше и че Уилям не е много по празните светски разговори.

— Искам чрез вас да наема добър детектив, на когото може да се разчита. Името ми не бива да се свързва с разследването, но ми се ще да проучите още веднъж Хенри Осбърн. С какво се е занимавал, откакто е напуснал Бостън, и най-вече дали е свързан по някакъв начин с Авел Розновски от хотелска верига „Барон“.

Адвокатът помълча, пък се съгласи.

— Можете ли да ми докладвате след седмица?

— Нека да са две, господин Каин — отвърна другият мъж.

— Пълен доклад след две седмици, нали така, господин Коен?

— Точно така, след две седмици, господин Каин.

Както винаги, и този път адвокатът удържа на думата си и на петнайсетата сутрин върху писалището на Уилям лежеше изчерпателен доклад. По всичко личало, че Авел Розновски нямал никакви делови отношения с Хенри Осбърн. Смятал го за полезен с политическите му връзки, но нищо повече. Откакто напуснал Бостън, Осбърн се местел от работа на работа, докато накрая постъпил в управлението на застрахователно дружество „Грейт Уестърн“. Вероятно тъкмо заради това се познавал с Авел Розновски — старият „Ричмънд“ в Чикаго открай време бил застрахован в „Грейт Уестърн“. След като хотелът изгорял, дружеството първоначално отказало да изпрати застраховката. Някой си Дезмънд Пейси, бивш директор на хотела, си признал, че е подпалил умишлено сградата, и бил осъден на десет години затвор. Имало подозрения, че и Авел Розновски е замесен. Те обаче не били доказани и след време застрахователното дружество се видяло принудено да му изплати седемстотин и петдесет хиляди долара. По-нататък в доклада се казваше, че Осбърн се бил отдал на политиката и сега бил член на градския съвет. Било обществена тайна, че се надява да стане конгресмен от Чикаго. Наскоро се бил оженил за Мари Акстън, дъщеря на заможен производител на лекарства, и засега нямал деца.

Уилям прочете доклада още веднъж, за да се увери, че не е пропуснал нещо, пък било то и незначително. Макар на пръв поглед Авел Розновски и Хенри Осбърн да не бяха тясно свързани, и двамата го мразеха, макар и по коренно различни причини, и представляваха потенциална опасност. Уилям изпрати на Томас Коен чек и го помоли всяко тримесечие да му представя доклад. Месеците обаче минаваха, докладите не съдържаха нищо ново и Уилям престана да се безпокои. Явно бе взел твърде на сериозно снимката в „Бостън Глоуб“.

През пролетта на 1937 година Кейт го дари с дъщеря, която кръстиха Вирджиния. Уилям отново се запретна да сменя пеленки и толкова се прехласна по „малката госпожица“, че се налагаше всяка вечер Кейт да се притичва на помощ на дъщеричката си от страх, че мъжът й така и няма да я остави да заспи. Ричард, който сега бе на две и половина години, не се зарадва особено на новия член на семейството, но новото дървено войниче на конче попритъпи ревността.

В края на годината се оказа, че отделът на Уилям в „Каин и Кабът“ е донесъл на банката добра печалба. Младият банкер се бе отърсил от летаргията, обхванала го след смъртта на Матю, и бързо си възвръщаше славата на далновиден играч на фондовата борса. Дори Тони Симънс не му се бъркаше толкова и не го дразнеше постоянно. Въпреки това Уилям тайничко се притесняваше, че ще се наложи да чака още седемнайсет години, докато Симънс излезе в пенсия, за да стане председател на управителния съвет, и се замисли дали да не си потърси работа в друга банка.

Уилям и Кейт редовно гостуваха по веднъж в месеца, в края на седмицата, на Чарлс Лестър в Ню Йорк. През трите години, изминали от смъртта на Матю, старецът съвсем бе грохнал и във финансовите кръгове се мълвеше, че изобщо не се вълнува от работата си и почти не стъпва в банката. Уилям тъкмо вече се питаше колко ли му остава да живее, когато след няколко седмици той наистина почина. Младежът отиде в Ню Йорк за погребението, на което присъстваха като че ли всички, включително вицепрезидентът на Съединените щати Джон Нанс Гарнър. След погребението Уилям и Кейт се качиха на влака за Бостън покрусени. Съзнаваха, че са загубили последния човек, свързвал ги със семейство Лестър.

След около половин година Уилям получи официално писмо от прочутата нюйоркска адвокатска кантора „Съливан и Кромуел“, в което го канеха да присъства на четенето на завещанието. Уилям отиде в кантората на Уолстрийт по-скоро от преданост към семейство Лестър, отколкото от любопитство какво му е завещал Чарлс Лестър. Надяваше се все пак да получи нещо дребно, което да му напомня за Матю и което той да сложи до „Харвардското гребло“, все още окачено върху стената в голямата стая за гости в Червената къща. Искаше да се възползва от възможността и да поднови познанството си с някои представители на рода Лестър, които помнеше още от училище и от университета, когато бе идвал да прекарва ваканциите у своя приятел.

Предната вечер замина за Ню Йорк с наскоро закупения даймлер и отседна в клуб „Харвард“. Четенето на завещанието бе насрочено за десет часа на другата сутрин и когато отиде в кантора „Съливан и Кромуел“, Уилям с изненада видя, че там вече са се събрали към петдесетина души. Щом влезе в малката зала, мнозина се извърнаха към него и той поздрави братовчедите и лелите на Матю, които му се видяха доста остарели. Вероятно и те си мислеха същото за него. Затърси с очи сестрата на Матю — Сюзан. Нея обаче я нямаше. Точно в десет часа Артър Кромуел влезе в помещението, придружен от свой сътрудник, който носеше кафява кожена папка. Всички замълчаха в заредено с надежди очакване. Адвокатът започна, като обясни на събралите се наследници, че по изрично нареждане на господин Лестър завещанието му ще бъде прочетено точно половин година след неговата смърт. Тъй като нямал син, на когото да остави състоянието си, той искал прахът след кончината му да се слегне, преди да бъде огласено последното му желание.

Уилям плъзна поглед из залата, по напрегнатите лица, жадно поглъщащи всяка дума, която излизаше от устата на адвоката. Артър Кромуел чете завещанието близо час. След като изреди очакваните дарения за отделни представители на рода, за благотворителни организации и Харвардския университет, Кромуел оповести, че Чарлс Лестър е разделил личното си имущество между всички роднини — общо взето, според близостта. Дъщеря му Сюзан получи най-голям дял, останалото бе поделено по равно между петимата племенници и трите племеннички. Докато навършат трийсет години, парите и акциите им щяха да останат в попечителски фонд, управляван от банката. Мнозина други братовчеди, лели и далечни роднини получиха на място пари в брой.

Уилям се изненада, когато господин Кромуел оповести:

— Това изчерпва разпределението на известното ни имущество на покойния Чарлс Лестър.

Присъстващите взеха да се въртят на столовете, чу се припряно шушукане. Никой не искаше да признае, че е ощастливен от една нещастна смърт.

— Това обаче не е краят на завещанието на господин Чарлс Лестър — продължи невъзмутимо адвокатът и всички се укротиха, притеснени да не ги връхлети някоя неприятна изненада. Кромуел зачете нататък: — Ще продължа с думите на самия Чарлс Лестър: „Винаги съм смятал, че банката и нейното име са точно толкова добри, колкото хората, които й служат. Известно е, че се надявах синът ми Матю да ме наследи като председател на управителния съвет на «Лестър». Тази моя надежда обаче бе осуетена от трагичната му преждевременна смърт. Досега нито веднъж не съм огласявал избора си за свой наследник в банка «Лестър». Ето защо искам да се знае, че държа още на следващото заседание на управителния съвет на банка «Лестър» за негов председател да бъде утвърден Уилям Лоуел Каин, син на един от най-скъпите ми приятели, покойния Ричард Лоуел Каин, и понастоящем заместник-председател на «Каин и Кабът».“

Веднага настана страшна олелия. Всички започнаха да се озъртат и да търсят с очи из помещението тайнствения господин Уилям Лоуел Каин, за когото бяха чували малцина освен най-близките роднини на Лестър.

— Още не съм приключил — рече спокойно Артър Кромуел.

Отново се възцари тишина и присъстващите се спогледаха в очакване на поредната бомба.

Адвокатът продължи:

— Гореупоменатите наследници ще получат своя дял от имуществото и акциите на „Лестър и сие“ единствено при условие че на следващото годишно събрание на акционерите гласуват за господин Каин и продължат да го подкрепят най-малко през следващите пет години, освен ако самият господин Каин не заяви, че не желае да поеме ръководството на управителния съвет.

Отново настана врява. На Уилям му се прииска да е на милион километри оттук — не знаеше да се радва ли, или да признае, че е най-мразеният човек в залата.

— С това се изчерпва последната воля и завещанието на Чарлс Лестър — оповести господин Кромуел, но го чуха само на първия ред.

Уилям вдигна очи. Към него вървеше Сюзан Лестър. Вече не бе пълна, затова пък милите лунички си бяха останали върху лицето й. Той й се усмихна, но младата жена го подмина, сякаш изобщо не го бе забелязала. Уилям посърна.

Без да обръща внимание на шумотевицата, към него забърза снажен беловлас мъж в раиран костюм и сребриста вратовръзка.

— Вие сте Уилям Каин, нали, господине?

— Да — потвърди притеснен той.

— Казвам се Питър Парфит — представи се непознатият.

— Заместник-председателят на управителния съвет на банката.

— Точно така, господине — отвърна мъжът. — Не ви познавам, но съм чувал за вас и се смятам за щастливец, защото имах честта да се познавам с именития ви баща. Щом Чарлс Лестър е решил, че сте достоен да оглавите банката, аз ще се съобразя с волята му.

Никога през живота си Уилям не бе изпитвал такова облекчение.

— Къде в Ню Йорк сте отседнали? — продължи Питър Парфит още преди младежът да е казал нещо.

— В клуб „Харвард“.

— Прекрасно. Разрешете да попитам дали случайно сте свободен довечера?

— Възнамерявах да се прибера в Бостън — поясни Уилям, — но вероятно се налага да остана няколко дни в Ню Йорк.

— В такъв случай заповядайте на вечеря у нас. В осем удобно ли ви е? — Банкерът връчи на Уилям визитната си картичка, върху която с калиграфски шрифт бе написан адресът. — Ще ми бъде драго да си побъбрим в по-приятна обстановка.

— Благодаря ви, господине — отвърна Уилям и прибра картичката, а около него започната да се трупат и други хора.

Някои го гледаха враждебно, други чакаха да го поздравят. Когато накрая Уилям успя да се измъкне и да се върне в клуб „Харвард“, първото, което направи, бе да се обади по телефона на Кейт и да й съобщи новината.

— Матю щеше да се радва много за теб, скъпи — пророни тя едва чуто.

— Знам — рече Уилям.

— Кога се прибираш?

— Един бог знае. Довечера съм канен на вечеря у господин Питър Парфит, заместник-председател на управителния съвет на „Лестър“. Подкрепи ме, така ми е значително по-леко. Ще пренощувам тук, в клуба, а утре по някое време ще ти звънна, за да ти кажа какво става.

— Добре, скъпи.

— Всичко спокойно ли е по Източното крайбрежие?

— На Вирджиния й расте зъбче, затова си мисли, че може и да се поглези. Пратих Ричард да си легне по-рано, защото се държеше грубо с бавачката. На всички ни е мъчно за теб.

Уилям се засмя.

— Утре ще ти се обадя.

— Да, много те моля. А, между другото, честито! Одобрявам избора на Чарлс Лестър, въпреки че не ми се иска да живея в Ню Йорк.

Чак сега Уилям се сети, че ще му се наложи да се премести тук.

Същата вечер в осем отиде у Питър Парфит, който живееше на Шейсет и четвърта улица в Ийст Сайд, и стъписан и притеснен, видя, че домакинът е облечен официално. Побърза да обясни на домакинята, че е смятал още днес да се прибере в Бостън. Даяна Парфит, както се оказа, втора съпруга на Парфит, се държеше изключително мило и не скри радостта си, че Уилям ще бъде следващият председател на управителния съвет. По време на чудесната вечеря младежът не се сдържа и попита Питър Парфит как останалите членове на съвета ще посрещнат последната воля на Чарлс Лестър.

— Всички ще се съобразят — отвърна Парфит. — Вече съм разговарял с повечето. За понеделник сутринта е насрочено заседание, на което да одобрим назначението ви, и лично аз виждам само едно малко облаче на хоризонта.

— Какво? — трепна Уилям, макар че се опита да не издава тревогата си.

— Между нас да си остане, но другият заместник-председател — Тед Лийч, очакваше той да оглави съвета. Бих стигнал дори дотам да твърдя, че беше сигурен в назначението си. Всички бяхме уведомени, че никой не може да бъде издиган за длъжността, докато не прочетат завещанието, но последната воля на Чарлс Лестър вероятно ще се окаже удар за Тед.

— Дали ще се съпротивлява? — попита Уилям.

— Опасявам се, че да, но вие не се безпокойте.

— Да ви призная, никога не ми е бил любимец — подметна Даяна Парфит, както изучаваше безвкусното суфле пред себе си.

— Да не говорим, скъпа, зад гърба на Тед — укори я мъжът й, — нека господин Каин получи възможност сам да си състави мнение. Лично аз не се и съмнявам, че на заседанието в понеделник съветът ще потвърди назначаването на господин Каин, няма да се учудя и ако Тед Лийч подаде оставка.

— Не искам никой да смята, че заради мен трябва да подава оставка — намеси се Уилям.

— Това е похвално — отвърна домакинът. — Но вие не се притеснявайте, няма място за безпокойство. Убеден съм, че владеем положението. Утре се върнете в Бостън, а аз ще ви държа в течение какво става.

— Не е ли по-разумно на сутринта да се отбия в банката? Колегите ви сигурно ще се учудят, ако не се опитам да се срещна поне с някои от тях.

— Не, според мен при тези обстоятелства не е препоръчително. Мен ако питате, най-разумно е да не се появявате, докато не приключи заседанието на управителния съвет в понеделник. На никого не му се ще да изглежда кукла на конци, нека сами вземат решението. Вслушайте се в съвета ми, Бил, върнете се в Бостън, а в понеделник още преди обяд аз ще ви се обадя, за да ви съобщя добрата новина.

Уилям последва без особено желание предложението на Питър Парфит и се впусна да обсъжда с домакините къде те с Кейт да се настанят за постоянно в Ню Йорк. Беше донякъде изненадан, че Парфит не изгаря от желание да говорят за банкерство, и реши, че е заради присъствието на жена му. В края на чудесната вечер попрекалиха с брендито и вече бе минало един след полунощ, когато Уилям се прибра в клуб „Харвард“.

Веднага щом се върна в Бостън, докладва на Тони Симънс какво се е случило в Ню Йорк. Само това оставаше — да го научи от друг. Симънс посрещна изненадващо добре новината.

— Жалко, че ни напускаш, Уилям. Банка „Лестър“ може и да е два-три пъти по-голяма от нашата, но наистина ще ми е трудно да ти намеря заместник, пък и се надявам да помислиш добре, преди да приемеш назначението.

Уилям се учуди и не успя да го прикрие.

— Да ти призная, Тони, очаквах да се зарадваш, че най-после си се отървал от мен.

— Кога най-после ще повярваш, Уилям, че на първо място поставям банката? И за миг не съм се съмнявал — ти си един от най-прозорливите специалисти по инвестициите в Щатите. Ако сега напуснеш „Каин и Кабът“, съвсем естествено ще те последват и мнозина от най-важните клиенти на банката.

— За нищо на света няма да прехвърля парите си в „Лестър“ — увери го младежът, — надявам се да не го сторят и клиентите.

— То се знае, че няма да седнеш да ги убеждаваш да прехвърлят сметките си при теб, Уилям, въпреки това някои със сигурност ще държат и занапред да управляваш банковите им портфейли. И те като баща ти и Чарлс Лестър са убедени, и то с право, че важното в една банка са хората и доброто име.

Краят на седмицата бе за Уилям и Кейт доста напрегнат — те очакваха с нетърпение понеделника и решението на управителния съвет в Ню Йорк. В понеделник сутринта Уилям не мръдна от кабинета си и при всяко иззвъняване на телефона вдигаше сам слушалката, но до следобед така и не научи нищо. Дори не отиде да обядва. Някъде след шест часа Питър Парфит най-сетне се обади.

— Опасявам се, Бил, че се появиха неочаквани спънки — бяха първите му думи.

Уилям трепна.

— Вие обаче не се притеснявайте, смятам, че владея положението. Но членовете на управителния съвет настояват за правото да противопоставят на издигането ви свой кандидат. Някои стигнаха дотам да твърдят, че съответната точка в завещанието нямала правна стойност. Възложиха ми неприятната задача да ви попитам дали сте готов да участвате в избори и да се състезавате с кандидата на управителния съвет.

— А кой ще бъде той? — поинтересува се младежът.

— Засега никой не споменава имена, но мен ако питате, ще издигнат Тед Лийч. Никой освен него не проявява и най-малко желание да се състезава с вас.

— Дайте ми малко време да помисля — отвърна Уилям. — За кога е насрочено следващото заседание на съвета?

— След седмица — отговори Парфит. — Но вие не се плашете от Тед Лийч. Убеден съм, че ще победите с лекота. През седмицата ще ви държа в течение.

— Искате ли, Питър, да дойда в Ню Йорк?

— Засега не. Според мен това няма да помогне.

Уилям му благодари и затвори. Прибра книжата в старото кожено куфарче и си тръгна доста потиснат от банката. На служебния паркинг го настигна Тони Симънс, който носеше куфар.

— Не знаех, че заминаваш, Тони.

— Отивам на месечната вечеря на банкерите в Ню Йорк. Утре следобед се връщам. Смятам, че преспокойно мога да оставя за двайсет и четири часа „Каин и Кабът“ в кадърните ръце на следващия председател на управителния съвет на „Лестър“.

Уилям се засмя.

— Нищо чудно вече да съм бившият председател — отвърна той и обясни на Симънс какво е станало.

И този път се изненада от реакцията му.

— Вярно е, че Тед Лийч очакваше да оглави „Лестър“ — отбеляза замислено той. — Знаят го всички финансисти. Същевременно обаче той е верен служител на банката и не ми се вярва да тръгне срещу изрично изразената воля на Чарлс Лестър.

— Дори не знаех, че го познаваш — рече младежът.

— Съвсем бегло — уточни Тони. — Беше един курс преди мен в Йейлския университет и сега се виждаме по тия проклети банкерски вечери, на които и ти, щом станеш председател на съвета, ще бъдеш принуден да ходиш. Лийч ще присъства и довечера. Ако искаш, ще поговоря с него.

— Да, ако обичаш, но бъди предпазлив, чу ли?

— Драги ми Уилям, забрави ли, че посвети близо десет години от живота си на това да ме обвиняваш в прекалена предпазливост.

— Извинявай, Тони. Странна работа, когато човек е погълнат от проблемите си, не разсъждава трезво. Ще се оставя в твоите ръце и ще следвам съветите ти.

— Точно така, остави на мен. Ще чуя какво ще ми каже Лийч и утре сутрин ще ти се обадя.

Тони звънна от Ню Йорк малко след полунощ и изтръгна Уилям от дълбокия сън.

— Събудих ли те?

— Да. Кой се обажда?

— Тони Симънс.

Уилям щракна лампата върху нощното шкафче и погледна будилника. Десет минути след полунощ.

— Да де, обеща на заранта да ми звъннеш.

Тони се засмя.

— Опасявам се обаче, че онова, което имам да ти казвам, не е особено смешно. Човекът, който ти оспорва председателското място в „Лестър“, се казва Питър Парфит.

— Моля? — разсъни се на мига Уилям.

— Зад гърба ти се опитва да убеди членовете на съвета да подкрепят него. Както и очаквах, Тед Лийч иска ти да оглавиш съвета, но другите са се разделили наполовина.

— Ох, по дяволите! Първо, Тони, благодаря ти и, второ, какво да правя оттук нататък?

— Ако искаш да станеш следващият председател на управителния съвет на „Лестър“, идвай веднага, докато членовете на съвета не са започнали да се питат защо се спотайваш в Бостън.

— Спотайвам се в Бостън ли?

— Поне това Парфит втълпява от няколко дни на колегите си.

— Ах, копелето му с копеле!

— Понеже отвори дума за това, и аз вече не съм готов да се обзаложа дали наистина не е копеле — пошегува се Тони.

Уилям се засмя.

— Тръгвай незабавно към Ню Йорк. Отседни в клуб „Йейл“. Утре сутрин ще обсъдим всичко.

— Ще дойда възможно най-бързо — обеща Уилям.

— Когато пристигнеш, сигурно ще спя. Събуди ме, твой ред е.

Уилям затвори и погледна Кейт, която и не подозираше за новите му неприятности. Жена му бе спала блажено през цялото време, докато той говореше по телефона. Де да можеше и той да спи така сладко. Беше достатъчно пердето да се издуе от вятъра, и Уилям се будеше. Кейт сигурно щеше да проспи и Второто пришествие. Драсна й бележка, която остави на нощното шкафче, облече се, приготви си багажа — този път си сложи и официални дрехи — и се отправи към Ню Йорк.

Пътищата бяха безлюдни и с новия даймлер Уилям пристигна само за пет часа. Влезе в града заедно с чистачите, пощальоните, вестникарчетата и сутрешното слънце и точно когато часовникът във фоайето отброи шест и петнайсет, се настани в клуб „Йейл“. Разопакова си багажа и реши да си почине един час, преди да буди Тони. Беше се унесъл, когато чу, че някой чука настойчиво на вратата. Стана от леглото и сънен, отиде да отвори. На прага стоеше Тони Симънс.

— Хубава пижама имаш, Уилям — ухили се той.

Беше облечен в делово облекло.

— Явно съм заспал. Почакай малко, ей сега ще се приготвя — рече Уилям.

— А, не, трябва да хвана влака за Бостън. Ще поговорим, докато се къпеш и обличаш.

Младежът влезе в банята и остави вратата отворена.

— И така, основният ти проблем… — подхвана Тони.

Уилям надзърна от банята.

— Не те чувам от водата.

Тони изчака той да я спре.

— Та основният ти проблем е Питър Парфит. Предполагал е, че ще оглави банката, и е очаквал да чуе в завещанието на Чарлс Лестър своето име. Откакто е чул последната воля на Лестър, настройва членовете на съвета срещу теб. Тед Лийч ще ти разкаже повече подробности, кани те днес на обяд в клуб „Метрополитън“. Вероятно ще доведе още двама-трима членове на съвета, на които можеш да се опреш. Между другото, както личи, съветът още е разцепен на две.

Уилям се поряза с бръснача.

— Ах, по дяволите! Та в кой клуб?

— „Метрополитън“ на Шейсета улица в Ийст Сайд, на две крачки от Пето авеню.

— Защо там, а не някъде на Уолстрийт?

— Когато си имаш вземане-даване с типове като Питър Парфит, не разтръбяваш на всеки срещнат какво смяташ да предприемеш. Действай разумно и не си хаби патроните. От онова, което ми каза Лийч, останах с впечатлението, че още можеш да спечелиш.

Уилям се върна в стаята, препасан през кръста с хавлиената кърпа.

— Ще се опитам — рече той. — Да не си хабя патроните де.

Тони се усмихна.

— Е, аз се връщам в Бостън. Влакът ми тръгва след десет минути. — Той си погледна часовника. — Ужас, след шест! — На вратата се спря. — Да знаеш, баща ти никога не се е доверявал на Питър Парфит. Все повтаряше, че бил хлъзгав. Не казваше нищо повече, само че е хлъзгав. — Той вдигна куфара. — Успех, Уилям!

— Как ли да ти се отблагодаря, Тони?

— Никак. Приеми, че го правя в замяна на гадното си държание към Матю.

Уилям видя как вратата се затваря, сетне си сложи колосаната яка и си оправи вратовръзката. Не проумяваше едно: години наред беше работил с Тони Симънс, а чак сега бе разбрал що за човек е той. Трябваше да изпадне в беда, за да установи, че този мъж, с когото доскоро е бил на нож, изведнъж му е станал симпатичен и му се доверява безпрекословно. Слезе в ресторанта и закуси, каквото закусват всички по хотелите: студено варено яйце, филийка твърд хляб, малко мармалад, останал сигурно от нечия маса. Портиерът му донесе брой на „Уолстрийт Джърнъл“, където на една от вътрешните страници се намекваше, че след издигането на Уилям Каин за следващ председател на управителния съвет на „Лестър“ не всичко в банката вървяло по вода. Пак добре, че вестникът не разполагаше с вътрешна информация.

Уилям се върна в стаята си и помоли телефонистката да го свърже с един номер в Бостън. Накараха го да чака няколко минути.

— Извинявайте, господин Каин. Не знаех, че се обаждате вие. Честито за назначението ви като председател на „Лестър“. Дано това означава, че в бъдеще ще бъдете много по-чест посетител в нюйоркския ни клон.

— Зависи от вас, господин Коен.

— Нещо не разбирам — отвърна адвокатът.

Уилям му обясни какво е станало последните няколко дни и му прочете съответните места в завещанието на Чарлс Лестър.

Томас Коен си записа всичко до последната дума и после го проучва доста дълго.

— Как мислите, съдът ще признае ли последната му воля? — попита Уилям.

— Знае ли човек! Не се сещам за прецедент. Навремето, през деветнайсети век един член на английския парламент е завещал мястото си там и никой не го е оспорил, а после наследникът е станал министър-председател. Това обаче се е случило преди повече от век, и то в Англия. В този случай, ако управителният съвет реши да оспори завещанието на господин Лестър и вие го дадете под съд, не се наемем да предскажа какво ще реши съдията. Лорд Мелбърн не е трябвало да се бори със съдия по наследствените дела от Нюйоркския съдебен окръг. При всички положения казусът е доста любопитен, господин Каин.

— Какво ще ме посъветвате? — рече Уилям.

— Аз, господин Каин, съм евреин. В началото на века съм пристигнал с кораб от Германия и винаги съм бил принуден да се боря със зъби и нокти за всичко, каквото съм поискал. Достатъчно силно ли искате да станете председател на управителния съвет на „Лестър“?

— Да, господин Коен.

— Тогава слушайте един старец, който с годините започна да се отнася към вас с голямо уважение и ако мога да се изразя така, с известна обич. Ще ви кажа какво щях да направя, ако бях изпаднал във вашето затруднително положение.

След един час Уилям затвори и тъй като имаше малко време за убиване, тръгна да се разхожда по Парк авеню. Мина покрай парцел с голям строеж. На огромната чиста табела пишеше: „Следващият «Барон» ще бъде в Ню Йорк. Ако веднъж сте били гости на «Барон», и през ум няма да ви мине да отсядате другаде“. Уилям се усмихна за пръв път тази сутрин и продължи с по-напета стъпка към клуб „Метрополитън“.

Тед Лийч, нисък, изрядно облечен мъж с тъмнокестенява коса и по-светли мустаци, го чакаше във фоайето. Заведе Уилям в бара. Младежът се възхити от ренесансовия стил в клуба, построен през 1894 година от Ото Кун и Стандфорд Уайт. Клубът бе основан от Дж. П. Морган, когато един от най-добрите му приятели бе изгубил местните избори.

— Доста щедра постъпка дори за много близък приятел — отбеляза Тед Лийч колкото да става разговор. — Какво ще пиете, господин Каин?

— Сухо шери, ако обичате — отвърна Уилям.

След малко момчето в красива синя униформа се върна със сухото шери, освен това носеше уиски и вода. Не се налагаше да пита господин Лийч какво ще поръча.

— За следващия председател на управителния съвет на „Лестър“ — вдигна Тед Лийч чашата.

Уилям се подвоуми.

— Вие, господин Каин, не пийте. Нали знаете, човек никога не бива да пие в своя чест.

Уилям се засмя. Не се сещаше какво да каже.

След няколко минути към тях през бара се зададоха двама по-възрастни мъже, и двамата високи и наперени в официалните си сиви костюми с жилетки, колосани яки и тъмни едноцветни вратовръзки без шарки по тях — униформата на всички банкери. Ако ги беше срещнал на Уолстрийт, Уилям нямаше да им обърне внимание. В клуб „Метрополитън“ обаче се взря изпитателно в тях.

— Господин Алфред Роджърс и господин Уинтроп Дейвис — представи ги Тед Лийч.

Уилям се усмихна сдържано — още не знаеше кой на чия страна е. Двамата новодошли също го изучаваха внимателно. Известно време всички мълчаха.

— Откъде да започнем? — попита мъжът на име Роджърс и монокълът падна от окото му.

— От обяда — отвърна Тед Лийч.

Тримата закрачиха уверено, очевидно знаеха къде отиват, и Уилям ги последва. Ресторантът на втория етаж беше просторен, също с великолепен висок таван. Оберкелнерът ги заведе на маса при прозореца с изглед към Сентръл Парк, където никой нямаше да чува разговора.

— Дайте да поръчаме и после ще поговорим — подкани Тед Лийч.

Уилям мерна през прозореца хотел „Плаза“. В съзнанието му нахлуха спомени как с бабите си и с Матю бяха празнували там дипломирането си. Младежът се опитваше да си спомни още нещо от онова посещение в „Плаза“, но какво ли…

— Хайде да сложим картите на масата, господин Каин — подхвана Тед Лийч. — Решението на Чарлс Лестър да ви посочи за председател на съвета ме изненада. Но ако управителният съвет не зачете последната му воля, в банката може да настане хаос, изходът от който е непредсказуем. Лестър беше далновиден човек, явно е имал причини да определи вас за следващ председател и аз смятам да зачета волята му.

Уилям вече го беше чувал. От Питър Парфит.

— И тримата — намеси се и Уинтроп Дейвис — дължим всичко, което притежаваме, на Чарлс Лестър и ще изпълним желанието му, ако ще това да е последното, което ще сторим като членове на управителния съвет.

— Няма да се учудя и това да стане — рече Тед Лийч, — ако Питър Парфит все пак успее да се пребори за председателското място.

— Извинявайте, господа, че заради мен си имате такива главоболия — вметна Уилям. — Ако издигането ми за председател на съвета е било изненадващо за вас, за мен то бе като гръм от ясно небе. Очаквах да наследя нещо малко за спомен от Матю, а не да бъда натоварен с отговорността да ръководя цяла банка.

— Разбираме в какво положение сте изпаднали, господин Каин — увери го Тед Лийч, — и ви молим да ни вярвате, когато казваме, че сме тук, за да ви помогнем. Съзнаваме, трудно ви е да ни имате доверие след онова, което направи Питър Парфит, и тактиката, която прилага зад гърба ви, за да се добере до председателския стол.

— Нямам друг избор, господин Лийч, освен да ви вярвам, да се оставя в ръцете ви и да се посъветвам с вас как виждате нещата.

— Благодаря — рече Лийч. — За мен положението е ясно. Питър Парфит е подготвил добре кампанията си и сега смята, че действа от позицията на силата. Затова, господин Каин, трябва да бъдем пределно откровени един с друг, ако искаме да имаме поне някакъв шанс да го победим. В случай, разбира се, че смятате да водите такава битка.

— Нямаше да съм тук, ако не смятах, господин Лийч. След като изложихте толкова ясно нещата, сигурно нямате нищо против да ме изслушате какво смятам да направим, за да разгромим господин Парфит.

— Ама разбира се! — възкликна Тед Лийч.

Тримата заслушаха напрегнато.

— Безспорно сте прав, когато изтъквате как Парфит е убеден, че държи нещата в свои ръце, понеже досега винаги е нападал той и е знаел какво ще се случи оттук нататък. Според мен е крайно време да преобърнем нещата и сами да се впуснем в настъпление, при това на място и по време, когато той го очаква най-малко — в собствената му заседателна зала.

— Как предлагате да го направим, господин Каин? — поинтересува се доста изненадан Уинтроп Дейвис.

— Ще ви кажа, но първо разрешете да ви задам няколко въпроса. От колко членове с право на глас се състои управителният съвет?

— От шестнайсет — отвърна на мига Тед Лийч.

— И сега за кого е всеки от тях? — попита Уилям.

— Въпросът ви не е от най-лесните — намеси се Уинтроп Дейвис. Извади от вътрешния си джоб смачкан плик и зачете нещо, написано върху обратната му страна, сетне продължи: — Според мен можем да разчитаме на шест сигурни гласа, докато за Питър Парфит ще гласуват петима. Тази сутрин бях стъписан да узная, че Рупърт Корк-Смит, най-близкият приятел на Чарлс Лестър, не желае да ви подкрепи, господин Каин. Наистина странно — знам, че Парфит не му е особено симпатичен. Така подозирам, че гласовете ще се разделят по равно — шест за всеки от двамата.

— Излиза, че до четвъртък трябва да разберем как останалите четирима членове приемат издигането ви — добави Тед Лийч.

— Защо до четвъртък? — учуди се Уилям.

— За тогава е насрочено следващото заседание на управителния съвет — отговори Лийч и приглади мустаците си, нещо, което, както Уилям бе забелязал, правеше всеки път, когато започваше да говори. — И което е по-важно, точка първа от дневния ред е изборът на нов председател.

— Казаха ми, че следващото заседание ще бъде чак в понеделник — възкликна смаяно младият банкер.

— Кой ви каза? — попита Дейвис.

— Питър Парфит — отвърна Уилям.

— Не е много изискан в похватите — отбеляза Тед Лийч, — не се свени и от удари под кръста.

— Вече знам достатъчно за този господин — подметна младежът, като натърти върху последната дума, — хич не си поплюва. Но и аз няма да се дам току-така.

— Лесно е да се каже, господин Каин. Сега кормилото е в ръцете на Парфит — напомни Уинтроп Дейвис, — и да ви призная, не знам как ще му го отнемем.

— Ще превключим светофара на червено, ето как — усмихна се Уилям. — Кой има право да свиква заседания на управителния съвет?

— Докато сме без председател, всеки от двамата заместник-председатели — уточни Тед Лийч. — Което ще рече или Питър Парфит, или аз.

— Колко от членовете трябва да присъстват, за да има кворум?

— Деветима — вметна Дейвис.

— Щом вие, господин Лийч, сте един от двамата заместник-председатели, кой тогава е главен секретар?

— Аз — обади се Алфред Роджърс, който дотогава почти не бе отварял уста, качество, каквото Уилям ценеше много у един отговорен главен секретар.

— Какъв е най-краткият срок, в който можете да свикате извънредно заседание, господин Роджърс?

— Всеки член на управителния съвет трябва да бъде уведомен най-малко двайсет и четири часа предварително, макар че това не се е случвало нито веднъж, ако не броим финансовия крах през двайсет и девета. Чарлс Лестър винаги се стремеше да предупреждава хората най-малко три дни предварително.

— Но по правилника на банката е възможно да свикате извънредно заседание с предизвестие едва от двайсет и четири часа, нали? — поинтересува се младежът.

— Да, възможно е, господин Каин — потвърди Алфред Роджърс — този път монокълът му бе добре закрепен на мястото си и банкерът се бе вторачил през него в Уилям.

— Чудесно! В такъв случай ние ще свикаме заседание на управителния съвет.

Тримата се втренчиха в него, сякаш не го бяха чули добре.

— Помислете, господа! — продължи Уилям. — Като заместник-председател на управителния съвет вие, господин Лийч, ще свикате заседанието, а господин Роджърс като главен секретар ще уведоми директорите.

— Кога искате да се проведе заседанието? — поинтересува се Тед Лийч.

— Утре следобед. — Уилям си погледна часовника. — В три часа.

— Божичко, няма да разполагаме с никакво време — завайка се Алфред Роджърс.

— Наистина, не избързваме ли?…

— Питър Парфит със сигурност ще каже, че избързваме, но на нас това ни е само добре дошло — уточни Уилям.

— Така си е — подкрепи го Тед Лийч, — стига да сте наясно какво точно ще предприемете на заседанието.

— Оставете заседанието на мен. Вие само се постарайте да е свикано според изискванията и всички директори да бъдат надлежно уведомени.

— Какво ли ще направи Питър Парфит? — възкликна Тед Лийч.

— Не се притеснявайте от Парфит — натърти Уилям. — Тъкмо това е грешката, която допускахме досега. Нека за разнообразие той се попритесни от нас. Няма от какво да се страхуваме, стига той да бъде уведомен преди двайсет и четири часа и да бъде последният член на управителния съвет, научил за заседанието. Само това оставаше да му предоставяме време, през което да подготви ответен удар. И, господа, не се изненадвайте от онова, което ще кажа и ще направя утре. Разчитайте на мен и се явете на всяка цена, за да ме подкрепите.

— Не смятате ли за нужно да ни съобщите какво точно смятате да правите?

— Не, господин Лийч, трябва да се явите на заседанието като безпристрастни членове на съвета, които просто изпълняват дълга си.

Тед Лийч и двамата му колеги вече започваха да разбират защо Чарлс Лестър е избрал именно Уилям Каин за следващ председател на съвета. Тръгнаха си от клуб „Метрополитън“ много по-спокойни, отколкото бяха дошли, макар че нямаха и представа какво точно ще се разиграе на заседанието, което им предстоеше да свикат. От своя страна, Уилям бе изпълнил първата част от напътствията на Томас Коен и сега очакваше с нетърпение да осъществи и втората, по-трудната.

Прекара почти целия следобед и вечерта в хотелската стая в клуб „Йейл“. Обмисляше най-старателно тактиката си за следващия ден и само веднъж си позволи да си даде кратка почивка колкото да звънне по телефона на Кейт.

— Къде си, скъпи? — попита тя. — Измъкваш се посред нощ на пръсти и дори не ми казваш къде отиваш.

— Как къде, при любовницата си в Ню Йорк! — възкликна Уилям.

— Клетото момиче — завайка се, уж преизпълнена със съжаление, Кейт. — Само да знае какво му се пише! Какво те посъветва за онзи двуличник господин Парфит?

— Не ми остана време да я питам, бяхме заети с други неща. И след като си на телефона, ти какво би ме посъветвала?

— Не прави нищо, което при тези обстоятелства не биха направили Чарлс Лестър и баща ти — отвърна вече сериозно жена му.

— Те сигурно играят на осемнайсетото облаче голф и от време на време ни хвърлят по някое око.

— Каквото и да правиш, Уилям, знам, че няма да сбъркаш, ако помниш, че те те наблюдават.

Щом се зазори, Уилям вече беше на крак. Почти не бе мигнал през нощта. Стана малко след шест, взе си студен душ, излезе на дълга разходка из Сентръл Парк, та мислите му да се избистрят, и се върна да хапне в клуб „Йейл“. Във фоайето го чакаше съобщение от жена му. Уилям се засмя, когато прочете за втори път краткото изречение: „Ако не си много зает, нали ще се сетиш да купиш на Ричард бейзболна ръкавица?“. Взе броя на „Уолстрийт Джърнъл“, където още се занимаваха с проблемите в управителния съвет на банка „Лестър“, възникнали покрай избора на нов председател. Бяха отразили гледната точка на Питър Парфит и намекваха, че назначаването му начело на банката вероятно ще бъде потвърдено на заседанието в четвъртък. Уилям се запита към чия ли гледна точка ще се придържат утре. Какво не би дал, само и само да надзърне в утрешния брой на вестника! Цяла сутрин чете регистрацията и вътрешния правилник на банка „Лестър“, за да се увери, че не е пропуснал нищо. Не му остана време за обяд, затова пък успя да отскочи до спортния магазин и да купи на сина си бейзболна ръкавица.

В два и половина взе такси, което да го откара до банката на Уолстрийт, и беше там в три без нещо. Младичкият портиер го попита има ли уговорена среща.

— Аз съм Уилям Каин.

— О, да, уважаеми господине, отивате в заседателната зала на управителния съвет.

„Майко мила — притесни се Уилям, — дори не помня къде се намираше.“

Младежът забеляза смущението му.

— Тръгнете, господине, по коридора вляво, после на втория етаж завийте надясно.

— Благодаря ви — рече Уилям и тръгна възможно най-уверено по коридора.

Усети, че сърцето му бие по-силно и от часовника във фоайето. Нямаше да се учуди, ако го чуеше да отброява три часа.

Тед Лийч стоеше сам на вратата на заседателната зала.

— Ще си имаме неприятности — бяха първите му думи.

— Няма страшно — успокои го Уилям. — На Чарлс Лестър щеше да му хареса, той не се боеше от неприятности.

Влезе във внушителното помещение с дъбова ламперия — не му се налагаше да брои главите, за да се увери, че присъстват всички членове на управителния съвет. Това бе от заседанията, които никой от съвета не би си позволил да пропусне. Още щом той се появи, всички млъкнаха и го загледаха, както стояха прави в тягостната тишина. Младежът зае председателското място на дългата махагонова маса още преди Питър Парфит да се е усетил какво става.

— Заповядайте, седнете, господа — каза младежът с надеждата, че гласът му не трепери.

Тед Лийч и неколцина от останалите директори седнаха веднага, други го сториха малко по-късно без особено желание. Чу се шушукане. Уилям видя, че двама от членовете на съвета, които не познаваше, се канят пак да се изправят и да го прекъснат.

— Преди да сме чули изказванията, бих искал с ваше разрешение да кажа няколко встъпителни думи, пък после вие ще решите какво да правим оттук нататък. Според мен това е най-малкото, което можем да сторим, за да изпълним волята на вече покойния Чарлс Лестър.

Двамата пак си седнаха на местата.

— Благодаря ви, господа. Като начало бих искал да заявя недвусмислено пред всички присъстващи, че нямам никакво желание да оглавявам вашата банка. — Той помълча — за по-голямо въздействие. — Освен ако такава не е волята на мнозинството членове на управителния съвет. — Сега всички в помещението бяха впили очи в него. — Понастоящем, господа, съм заместник-председател на управителния съвет на „Каин и Кабът“, където притежавам петдесет и едно на сто от акциите. Банка „Каин и Кабът“ е основана от моя дядо и според мен може да се мери с „Лестър“ ако не по размери, то поне по уважението, с което се ползва. Ако в изпълнение на последната воля на Чарлс Лестър ми се наложи да напусна Бостън и да се преместя в Ню Йорк, за да стана следващият председател на управителния съвет на „Лестър“, то това, признавам, ще бъде тежко и за мен, и за семейството ми. Въпреки това такова е изричното желание на Чарлс Лестър и аз ще му се подчиня, тъй като Лестър не беше от хората, които правят с лека ръка подобни предложения, и аз смятам да погледна сериозно на него. Бих искал да добавя и че в продължение на петнайсет години неговият син — Матю Лестър, ми бе най-добрият приятел и според мен е истинска трагедия, че аз, а не той се обръщам днес към вас като човека, издигнат за отговорната длъжност.

Някои от членовете на управителния съвет закимаха одобрително.

— Господа, ако днес имам щастието да спечеля вашата подкрепа, ще жертвам всичко, което имам в Бостън, само и само за да ви служа вярно. Струва ми се излишно да ви запознавам надълго с опита си като банкер. Предполагам, всички директори, които днес присъстват и които са прочели завещанието на Чарлс Лестър, са си направили труда да проверят защо той е сметнал, че тъкмо аз съм достоен да го наследя на неговия пост. Председателят на управителния съвет на моята банка — Антъни Симънс, когото мнозина от вас със сигурност познават, ме помоли да остана в „Каин и Кабът“. Вчера възнамерявах да уведомя господин Парфит за окончателното си решение и щях да го направя, стига той да си бе направил труда да се свърже по телефона с мен и да потърси тази информация. Миналия петък имах удоволствието да вечерям у госпожа и господин Парфит и тогава господин Парфит ми каза, че нямал намерение да оглавява тази банка. По негово мнение единствен мой съперник за длъжността бил господин Едуард Лийч, другият заместник-председател на вашия съвет. Поговорих лично с господин Лийч и той ме уведоми, че винаги съм имал подкрепата му за длъжността. Така отсъдих, че и двамата заместник-председатели стоят зад мен. Тази сутрин обаче прочетох „Уолстрийт Джърнъл“ и макар че още от осемгодишна възраст не се осланям на предвижданията им… — Тук-там в залата се чу смях. — Реших, че не е зле да присъствам на днешното заседание и да се уверя, че още се радвам на подкрепата и на двамата заместник-председатели и дописката в „Джърнъл“ не е точна. Заседанието е свикано от господин Лийч и аз се чувствам длъжен да го попитам именно сега дали все още ме подкрепя като наследник на Чарлс Лестър, като следващия председател на съвета на банката.

Уилям погледна към Тед Лийч, който все още бе свел глава. Направо осезаемо се усещаше, че всички очакват неговата присъда. Накрая той вдигна бавно глава и оповести:

— Поддържам безусловно господин Каин.

За пръв път днес Уилям погледна от упор Питър Парфит. Той бе плувнал в пот и когато заговори, не вдигна очи от жълтия тефтер пред себе си:

— Ами… някои членове на управителния съвет бяха на мнение — подхвана мъжът, — че и аз трябва да се включа в надпреварата…

— Значи сте променили мнението си и вече не ме подкрепяте, както го изисква последната воля на Чарлс Лестър? — прекъсна го уж изненадан младият банкер.

Питър Парфит надигна глава.

— Не е толкова просто, господин Каин.

— Оттегляте ли подкрепата си, господин Парфит, или все още стоите зад мен?

— Да, по време на избора ще застана срещу вас — отсече най-неочаквано Парфит с рязък тон.

— Въпреки че миналия петък ми заявихте без недомлъвки, че нямате намерение да ставате председател?

— Нека първо изложа становището си — скастри го другият мъж. — Както гледам, ставате все по-нагъл, господин Каин. Тази заседателна зала все още не е ваша.

— Определено, господин Парфит.

Дотук заседанието протичаше точно според очакванията на Уилям. Той беше подготвил много старателно речта си и бе внимавал какво точно ще каже. Сега Питър Парфит беше изгубил инициативата, да не се говори пък че на всеослушание бе обвинен в лъжа.

— Господа — поде пак Парфит, сякаш търсеше думите.

Всички бяха извърнали очи от Уилям и ги бяха вторачили в другия мъж. Така Уилям получи възможност да се поотпусне и да разгледа лицата на останалите членове на управителния съвет.

— След като вечерях с господин Каин, мнозина от вас дойдоха при мен и аз реших, че просто е мой дълг да се съобразя с желанието им и също да се включа в избора. И през ум не ми е минавало да се противопоставям на последната воля на господин Чарлс Лестър, на когото винаги съм се възхищавал и когото съм уважавал. Съвсем естествено, щях да предупредя преди насроченото за утре заседание господин Каин за намеренията си, но признавам, днешните събития ме завариха неподготвен. — Той въздъхна тежко и продължи: — Служил към на Лестър двайсет и две години, шест от които като заместник-председател. Затова съм на мнение, че имам правото да участвам в надпреварата за длъжността. Ще се радвам, ако господин Каин стане член на управителния съвет, сега обаче ми е невъзможно да подкрепя издигането му за негов председател. Надявам се колегите да подкрепят човек, работил за банката над двайсет години, вместо заради прищевките на един смазан от смъртта на единствения си син старец да изберат непознат, външен човек. Благодаря ви, господа.

Парфит седна.

Уилям бе впечатлен от словото и куража на своя противник, той обаче нямаше на своя страна такъв обигран съветник като господин Коен, наблегнал колко е важно в оспорвана надпревара да имаш последната дума. Уилям се изправи отново.

— Уважаеми господа, господин Парфит изтъкна, че не ме познавате лично. Затова не искам никой от вас да се съмнява що за човек съм. Както вече споменах, внук и син съм на банкери. Цял живот съм бил само банкер и не би било честно да твърдя, че няма да се радвам да стана следващият председател на управителния съвет на „Лестър“. От друга страна, ако след онова, което чухте днес, решите да застанете зад господин Парфит и да утвърдите него за председател, ще се съобразя с желанието ви. Ще се върна в Бостън и с удоволствие ще продължа да служа на своята банка. И не само това — ще обявя публично, че нямам желание да оглавявам „Лестър“, и така ще ви спестя нападките, че не сте се съобразили с волята на Чарлс Лестър, изрично изразена в неговото завещание. В никакъв случай обаче не бих приел да стана член на управителния съвет и да работя под ръководството на господин Парфит. По този въпрос смятам да бъда пределно откровен. Заставам пред вас, господа, в твърде неизгодното положение на, както се изрази господин Парфит, „непознат, външен човек“. Имам обаче предимството да се ползвам с подкрепата на човек, който днес не може да присъства тук. Човек, когото всички вие сте уважавали и на когото сте се възхищавали, човек, който, знае се, никога не се е поддавал на прищевки и не е взимал прибързани решения. Затова предлагам управителният съвет да не губи повече ценно време и да реши кой според него е достоен да оглави оттук нататък „Лестър“. Ако някой от вас се съмнява и най-малко в способността ми да управлявам банката, тогава нека гласува за господин Парфит. Самият аз няма да гласувам, господа, предполагам, че господин Парфит също ще се въздържи.

— Вие нямате право да гласувате — тросна се ядно Питър Парфит. — Все още не сте член на управителния съвет. Докато аз съм и затова ще гласувам.

— Така да бъде, господин Парфит. Тъкмо никой няма да може да каже, че не сте получили шанса да спечелите възможно най-много гласове.

Уилям изчака присъстващите да осмислят думите му. Един от членовете, когото младежът не познаваше, понечи да го прекъсне, затова той продължи:

— Ще помоля господин Роджърс като главен секретар на банката да проведе изборите. След като приключите с гласуването, господа, ви предлагам да предадете на него листчетата с предпочетеното от вас име.

По време на цялото заседание монокълът на Алфред Роджърс току падаше от окото му. Той връчи припряно на всички членове на управителния съвет по едно листче.

Те попълниха името на кандидата, когото подкрепят, и върнаха листчетата на главния секретар.

— При тези обстоятелства, господин Роджърс, вероятно е най-разумно да прочетете имената на глас и така да се уверим, че заради някоя неволна грешка директорите няма да поискат второ гласуване.

— Разбира се, господин Каин.

— Съгласен ли сте, господин Парфит?

Питър Парфит кимна, без да вдига поглед.

— Благодаря. Ще бъдете ли така любезен, господин Роджърс, да прочетете на глас имената?

Главният секретар разгърна първото листче.

— Парфит.

Сетне второто.

— Парфит — повтори той.

Сега вече нищо не зависеше от Уилям. След броени секунди щяха да приключат дългите години, когато той бе чакал да грабне наградата, за която толкова отдавна бе заявил на Чарлс Лестър, че ще бъде негова.

— Каин. Парфит. Каин.

Три на два гласа за Парфит. Дали Уилям не бе обречен на същата участ, както по време на надпреварата с Тони Симънс?

— Каин. Каин. Парфит.

Четири на четири гласа. Младежът виждаше, че Парфит, който седеше в другия край на масата, е притеснен до смърт — самият той не беше по-спокоен.

— Парфит.

Лицето на Уилям остана безизразно. Парфит си позволи да се подсмихне.

Пет на четири гласа.

— Каин. Каин. Каин.

Усмивката угасна.

„Още само два, още само два“, замоли се едва ли не на глас младият банкер.

— Парфит. Парфит.

Главният секретар дълго отваря листче, което някой многократно бе сгъвал и разгъвал.

— Каин.

Осем на седем гласа за Уилям.

Роджърс отвори и последното листче. Уилям загледа устните му. Главният секретар вдигна глава — в този миг той бе най-важната личност в залата.

— Каин.

Парфит се хвана за главата.

— Господа, резултатът е девет гласа за господин Уилям Каин и седем за господин Питър Парфит. И така, обявявам господин Уилям Каин за надлежно избран председател на управителния съвет на банка „Лестър“.

В залата се възцари заредено с уважение мълчание. Всички без Питър Парфит се извърнаха към Уилям и зачакаха първия ход на новия председател. Той въздъхна облекчено и отново се изправи, за да се обърне към съвета, който вече оглавяваше.

— Благодаря ви, господа, за доверието, което ми оказахте. Волята на Чарлс Лестър е именно аз да стана следващият председател на съвета и се радвам, че потвърдихте с гласовете си тази воля. Възнамерявам да служа на банката, без да жаля сили, и няма да съм в състояние да го правя без всеотдайната подкрепа на съвета. Дали господин Парфит ще бъде така любезен да…

Питър Парфит го погледна обнадежден.

— Да дойде след няколко минути при мен в кабинета на председателя? Ще му бъда признателен. След това бих искал да се видя с господин Лийч. Надявам се, господа, утре да имам възможността да се срещна поотделно с всекиго от вас. Следващото ни заседание ще бъде редовно. Закривам заседанието.

Директорите започнаха да стават от столовете и да бъбрят помежду си. Уилям побърза да излезе в коридора, като се постара да не среща погледа на Питър Парфит. Тед Лийч го настигна и го упъти към председателския кабинет.

— Поехте голям риск — отбеляза Лийч — и спечелихте на косъм. Какво щяхте да правите, ако бяхте изгубили?

— Щях да се върна в Бостън — отвърна невъзмутимо младият банкер.

Лийч му отвори вратата на кабинета. Помещението си беше почти такова, каквото Уилям го помнеше, с тази малка разлика, че в сравнение в далечните ученически години, когато той бе казал на Чарлс Лестър, че някой ден ще управлява банката, му се струваше по-малко.

Уилям се взря в портрета на достойния човек зад писалището и дори му намигна. После седна на големия стол с червена кожена тапицерия и се облакъти на махагоновото писалище. Тъкмо извади от джоба на сакото си тефтерче с кожена подвързия, когато на вратата се почука. Влезе старец, който се подпираше на черен бастун със сребърна ръкохватка. Тед Лийч ги остави сами.

— Казвам се Рупърт Корк-Смит — представи се той с едва доловим английски акцент.

Уилям се изправи да го посрещне. Корк-Смит бе най-възрастният член на управителния съвет. Бялата му коса, дългите бакенбарди и тежкият златен часовник идваха от друга епоха, затова пък в банковите среди старецът бе пословичен със своята почтеност и неподкупност. Никой не настояваше Рупърт Корк-Смит да се подписва под един или друг договор — можеше да разчита на неговата дума. Старецът се взря решително в очите на младия банкер.

— Гласувах срещу вас, драги ми господине, и съвсем естествено е да очаквате до един час оставката ми върху писалището си.

— Защо не седнете, господине? — покани го учтиво Уилям.

— Благодаря ви, драги ми господине — отвърна другият мъж.

— Ако не ме лъже паметта, познавали сте се с баща ми и дядо ми.

— Имах тази привилегия. Следвали сме заедно с дядо ви в Харвардския университет. И досега ми е мъчно за баща ви — да загине толкова трагично!

— А Чарлс Лестър? — попита Уилям.

— Той бе най-добрият ми приятел. Последната му воля още не ми дава мира, но да ви призная, страдам от угризения на съвестта. Не беше тайна, че няма да подкрепя Питър Парфит. Бих предпочел председател на управителния съвет да стане Тед Лийч, но тъй като през този живот не съм се въздържал в нищо, реших, че съм длъжен да застана зад кандидата, изправил се срещу вас — не мога да гласувам за човек, когото никога не съм виждал.

— Възхищавам се на откровеността ви, господин Корк-Смит, сега обаче ми предстои да ръководя банка. В момента аз имам много по-голяма нужда от вас, отколкото вие — от мен, и като по-млад ви моля да не напускате.

Старецът вдигна глава и се взря в очите на Уилям.

— Не знам дали ще се получи нещо, млади момко. Невъзможно е за един ден да променя становището си — каза Корк-Смит, както държеше с две ръце бастуна.

— Дайте ми половин година, драги ми господине, и ако и тогава сте на същото мнение, няма да ви спирам.

Известно време и двамата мълчаха, накрая Корк-Смит рече:

— Чарлс Лестър се оказа прав: вие сте достоен син на Ричард Каин.

— Ще продължите ли да служите на банката, уважаеми господине?

— Да, ще продължа, млади момко. Нали знаете, няма по-голям глупак от стария глупак.

Подпрян на бастуна, Рупърт Корк-Смит бавно се изправи. Уилям се завтече да му помогне, той обаче го спря с ръка.

— Успех, момчето ми. Можеш да разчиташ на безусловната ми подкрепа.

— Благодаря ви, господине.

Уилям отвори вратата колкото да види Питър Парфит, който чакаше в коридора. Двамата не си казаха нищо, докато Рупърт Корк-Смит не се отдалечи. Сетне Питър Парфит нахълта в кабинета.

— Е, опитах и загубих. Нямам какво повече да направя — заяви той през смях. — Нали не ми се сърдиш, Бил? — протегна Парфит ръка.

— Не, не ви се сърдя, господин Парфит. Както правилно се изразихте, опитахте и загубихте, а сега ще подадете оставка и ще напуснете банката.

— Моля? — не повярва Парфит.

— Ще подадете оставка — повтори Уилям.

— Не е ли малко грубичко, Бил? Постъпката ми не е лично срещу теб, просто реших, че…

— Не ви искам в банката, господин Парфит. До довечера ще напуснете и няма да стъпвате повече тук.

— А ако не напусна? Притежавам доста голям дял от акциите, пък и се ползвам с подкрепата на мнозина членове на съвета. Освен това мога да те съдя.

— В такъв случай бих ви препоръчал, господин Парфит, да прочетете вътрешния правилник на банката. Днес сутринта отделих доста време, за да се запозная подробно с него.

Уилям взе книжката с кожена подвързия, която още бе на писалището пред него, и отгърна няколко страници. Намери абзаца, който сутринта си бе отбелязал, и зачете:

— Председателят на управителния съвет има правото да отстранява от длъжност всеки служител, в когото е загубил доверие. — Той вдигна очи. — Аз изгубих доверие във вас, господин Парфит, затова ще напуснете и ще получите заплатите си за две години напред. Ако обаче ме принудите да ви уволня, ще се погрижа да напуснете банката единствено с акциите, които притежавате. Сам избирайте.

— Няма ли да ми дадеш поне някаква възможност?

— Дадох ви я миналия петък вечерта, а вие ме заблудихте и измамихте. А това не са качества, които бих искал да притежава моят заместник. Какво ще правите, господин Парфит, сам ли ще напуснете, или да ви изритам оттук?

— Да те вземат мътните, Каин! Ще подам оставка.

— Чудесно. Сядайте и пишете.

— Не, трябва ми малко време, ще я представя утре сутринта — отсече Парфит и се запъти към вратата.

— Или я подавате незабавно, или ви уволнявам — викна младият банкер.

Питър Парфит се поколеба, после се върна и се отпусна тежко на стола отстрани на писалището на Уилям. Той му връчи лист хартия с името на банката в горния край, подаде му и писалка. Парфит обаче извади своята и започна да пише. След като приключи, Уилям вдигна оставката и я прочете внимателно.

— Приятен ден, господин Парфит.

Питър Парфит си тръгна, без да казва нищо. След миг в кабинета влезе Тед Лийч.

— Викали сте ме, господин председателю.

— Точно така — потвърди младежът. — Искам да ви назнача за единствен заместник-председател на управителния съвет. Господин Парфит реши, че трябва да напусне.

— Виж ти! Пък на мен ми се струваше, че…

Уилям му подаде оставката. Тед Лийч я прочете и погледна новия си началник.

— На драго сърце ще стана единствен заместник-председател. Благодаря ви за доверието.

— Чудесно. Ще ви бъда признателен, ако през следващите два дни уредите да се срещна поотделно с всеки от членовете на управителния съвет. Започвам работа утре в осем сутринта.

— Ще имам грижата, господин Каин.

— Ще ви помоля да занесете на главния секретар оставката на господин Парфит.

— Както наредите, господин председателю.

— Казвам се Уилям, господин Парфит сгреши и тук.

Тед Лийч се усмихна плахо.

— Ще се видим утре сутринта… — Той се поколеба. — Уилям.

След като Лийч си тръгна, Уилям се разположи на стола на Чарлс Лестър и в неприсъщ за него пристъп на ликуване се въртя, докато не му прилоша. Сетне погледна през прозореца към Уолстрийт, прехласнат по гъмжилото, а също по другите големи американски банки и посреднически фирми. Сега вече беше част от всичко това.

— Божичко, вие пък кой сте? — ахна някаква жена зад него.

Уилям се обърна рязко и видя пред себе си застаряваща дама в строго облекло — изглеждаше доста раздразнена.

— Сигурно мога да ви задам същия въпрос — отвърна младежът.

— Аз съм секретарката на председателя — тросна се жената.

— Аз пък съм председателят.

През следващите няколко седмици се премести със семейството си в Ню Йорк, където нае къща на Шейсет и осма улица в Ийст Сайд. Пренасянето им отне повече време, отколкото бяха очаквали. През първите три месеца, докато се опитваше да се откъсне от Бостън, за да се посвети изцяло на работата в Ню Йорк, Уилям — който мечтаеше денонощието да има четирийсет и осем часа — установи, че е трудно да прекъсне напълно пъпната връв. Тони Симънс му помогна много. Чак сега Уилям започна да проумява защо Алан Лойд го е подкрепил за председател на „Каин и Кабът“ и за пръв път бе готов да признае, че Алан е бил прав.

Не след дълго животът на Кейт в Ню Йорк бе запълнен до последната минута. Вирджиния вече пълзеше из цялата стая и още преди майка й да е обърнала глава, се озоваваше в кабинета на Уилям, Ричард пък — да не остане по-назад от всички други малчугани в града, току врънкаше да му купели ново шушляково яке. Като съпруга на председателя на управителния съвет на нюйоркска банка Кейт бе длъжна редовно да дава коктейли и вечери и винаги успяваше да извърти нещата така, че някои директори и важни клиенти да получат възможността да останат насаме с Уилям, за да се посъветват с него или да изкажат мнение. Кейт се справяше с всичко с голямо обаяние и Уилям щеше да бъде признателен до гроб на отдел „Ликвидации“ в „Каин и Кабът“, задето благодарение на него се е сдобил с най-ценното в живота. Когато жена му му каза, че отново чака дете, единственото, което той попита, бе:

— Кога ли съм намерил време?

Вирджиния бе неописуемо щастлива от новината, макар и да не разбираше докрай защо мама е станала толкова дебела, докато Ричард отказваше да го обсъжда.

До половин година всички бяха забравили за сблъсъка с Питър Парфит и Уилям се бе наложил като неоспорим председател на управителния съвет на банка „Лестър“ и като човек, с когото всички в нюйоркските финансови кръгове са длъжни да се съобразяват. Минаха още няколко месеца, и той вече се питаше накъде да насочи оттук нататък усилията си. На трийсет и три години бе оглавил „Лестър“ и така бе постигнал целта на своя живот, но за разлика от Александър Македонски чувстваше, че има още светове, които да превзема, и нямаше нито времето, нито намерението да седи със скръстени ръце и да се окайва.

В края на първата година на Уилям като председател на съвета на „Лестър“ Кейт роди трето дете, пак момиченце, което кръстиха Луси. Уилям показа на Вирджиния, която вече бе проходила, как да люлее креватчето на Луси, докато Ричард, който скоро щеше да навърши пет години и да тръгне в детската градина към училище „Бъркли“, се възползва от появата на нов член в семейството, за да убеди баща си да му купи по-голяма бейзболна бухалка.

През първата година, когато Уилям бе председател на „Лестър“, печалбите на банката се увеличиха, макар и не с много, но за втората той предвиждаше сериозно покачване.

После, на 1 септември 1939 година Хитлер нахлу в Полша.

Сред първите реакции на Уилям бе да се сети за Авел Розновски и за новия хотел от веригата „Барон“ на Парк авеню, вече налагащ се като перлата на Ню Йорк. От докладите, които Томас Коен му предоставяше на три месеца, се виждаше, че Розновски набира все по-голяма мощ, макар че последното му хрумване да разшири веригата и да обхване с нея и Европа, сигурно щеше да го върне малко назад. Коен все така не откриваше пряка връзка между поляка и Хенри Осбърн, макар и да признаваше, че му е все по-трудно да проверява всички факти, до които е успял да се добере.

Уилям беше на мнение, че Щатите никога няма да се забъркат във водена в Европа война, въпреки това обаче не закри клона на „Лестър“ в Лондон, за да покаже на чия страна е, нито пък продаде дванайсетте хиляди акра в Хампшър и Линкълншър — и през ум не му минаваше да го прави. Затова пък Тони Симънс му съобщи от Бостън, че възнамерява да затвори лондонския клон на „Каин и Кабът“. Уилям използва като повод трудностите, възникнали в Лондон заради войната, за да посети любимия Бостън и да се срещне с Тони.

Сега срещите на двамата председатели на управителни съвети преминаваха изключително непринудено и приятелски, тъй като нямаха причини да се смятат за конкуренти. Всъщност, видеха ли се, бързаха да обменят нови идеи. Както Тони бе предсказал, след като Уилям оглави „Лестър“, „Каин и Кабът“ изгуби някои от най-важните си клиенти, но Уилям винаги съобщаваше на Тони, ако някой стар клиент решеше да прехвърли банковата си сметка, и никога не го насърчаваше да го прави. Този път седнаха да обядват на ъглова маса в „Лок-Обър“ и Тони почти веднага потвърди, че смята да закрие лондонския клон на „Каин и Кабът“.

— Първата причина, която ще изтъкна, е съвсем проста — подхвана той, след като отпи от вносното бургундско, очевидно без да се замисля и за миг, че германският ботуш сигурно ще изпотъпче лозите във Франция. — Според мен банката ще загуби пари, ако не съкратим разходите и не се изтеглим от Англия.

— Дума да няма, ще претърпите известни загуби — съгласи се Уилям, — но сме длъжни да подкрепим британците.

— Защо? — учуди се Тони. — Ние все пак сме банка, а не клуб на запалянковците.

— Великобритания, Тони, не е бейзболен отбор, а народ, на който дължим цялото си наследство…

— Защо не станеш политик? — прекъсна го Тони. — Вече започвам да си мисля, че с това банкерство само си пилееш дарбите. Все пак има далеч по-важна причина да закрием клона. Ако Хитлер нахлуе във Великобритания, както нападна Полша и Франция — а аз съм сигурен, че се кани да направи точно това, — фашистите ще сложат ръка на банката и ние ще изгубим до последното пени всичко, което имаме в Лондон.

— Само през трупа ми — отсече Уилям. — Ако Хитлер посмее да стъпи на британска земя, Щатите още същия ден ще се включат във войната.

— Никога няма да се включат — възрази Тони. — Нали Франклин Д. Рузвелт заяви, че „ще помагаме всячески, но без да участваме пряко в бойните действия“. Пък и американците, ветерани в Първата световна война, ще вдигнат врява до бога.

— Не ги слушай тия политици — посъветва го Уилям. — Особено пък Рузвелт. Каже ли „никога“, това означава не днес или най-малкото не тази сутрин. Спомни си само какво ни убеждаваше и Уилсън през 1916 година.

Тони се засмя.

— Кога, Уилям, ще се кандидатираш за Сената?

— Това е въпрос, на който преспокойно мога да отговоря: „Никога!“.

— Уважавам чувствата ти, Уилям, но наистина държа да се изтеглим от Лондон.

— Ти си председател на управителния съвет — натърти другият банкер. — Ако съветът те подкрепи, можеш да закриеш още утре лондонския клон, а аз няма да се възползвам от положението си, за да се противопоставям на решение, взето с мнозинство.

— Докато не слееш двете банки и не започнеш ти да взимаш решенията.

— Казах ти вече, Тони, докато ти си председател на управителния съвет, няма да се опитвам да го правя. Нямам намерение да престъпвам дадената дума.

— Да де, но аз съм на мнение, че сме длъжни да се слеем.

— Моля? — възкликна Уилям. Направо не повярва на ушите си и разплиска по покривката бургундското. — Божичко, Тони! Едно ще ти кажа: ти си непредсказуем.

— Както винаги, Уилям, отстоявам интересите на банката. Помисли за миг какво е положението днес. Сега Ню Йорк е повече от всякога средище на американските финанси, а когато Хитлер превземе Англия, градът ще стане средище на световните финанси, затова „Каин и Кабът“ трябва да присъства там. Освен това, ако се обединим, ще създадем по-цялостна институция, защото сме се специализирали в области, които взаимно се допълват. „Каин и Кабът“ открай време финансира корабостроенето и тежката промишленост, където „Лестър“ почти не присъства. И обратното, вие често сте гарант при издаването на ценни книжа, с които ние почти не се занимаваме. Да не говорим пък че в доста градове клоновете ни се дублират.

— Съгласен съм с почти всичко, което каза, Тони, но пак държа да останем във Великобритания.

— Това само доказва мисълта ми, Уилям. Ще закрием лондонския клон на „Каин и Кабът“, но ще запазим представителството на „Лестър“. После, дори и Лондон да загази, това няма да ни повлияе особено, защото ще сме обединили усилията си и ще бъдем по-силни.

— Но как ще се почувстваш, ако ти кажа, че заради ограниченията, наложени от Рузвелт върху търговските банки, можем да имаме управление само в един щат и затова, ако искаме сливането да е успешно, двете банки ще се ръководят от Ню Йорк, а Бостън ще се превърне в най-обикновен клон.

— Ще те подкрепя — отвърна Тони и добави: — Дори можеш да помислиш дали да не се включиш в търговско-банковите операции и да не се откажеш от пряката инвеститорска дейност.

— Не, Тони, Франклин Делано Рузвелт направи така, че сега е невъзможно честен човек да се занимава и с двете, пък и баща ми беше убеден, че можеш да обслужваш или малка групичка от богаташи, или голяма група бедняци, затова, поне докато аз съм председател на управителния съвет, „Лестър“ ще продължи да се занимава с традиционните търговско-банкови операции. Ако все пак решим да слеем двете банки, предвиждаш ли някакви спънки?

— Почти никакви, а и да възникват трудности, все ще ги преодолеем, стига и от двете страни да има добра воля. Все пак помисли добре, Уилям, в новата банка ще загубиш контролния пакет от акции и ще имаш миноритарен дял, който някой може да изкупи.

— Предпочитам да рискувам. Все пак ще стана председател на управителния съвет на една от най-големите финансови институции в Щатите.

Щастлив от разговора, същата вечер Уилям се върна в Ню Йорк и свика заседание на управителния съвет на „Лестър“, за да го запознае с предложението на Тони Симънс. След като установи, че като цяло съветът одобрява сливането, възложи на всички началници на отдели да разработят по-подробно плана.

Те работиха цели три месеца, след което докладваха на съвета — всички до последния човек бяха на едно мнение: в много отношения двете банки взаимно се допълват и бе повече от разумно да се слеят. Имаха клонове навред из Америка и представителства в Европа и можеха взаимно да си бъдат полезни. И не само това: председателят на управителния съвет на „Лестър“ още притежаваше петдесет и едно на сто от акциите в „Каин и Кабът“, благодарение на което сливането нямаше да бъде нищо повече от брак по сметка. Някои членове на управителния съвет на „Лестър“ направо недоумяваха как Уилям не се е сетил да го направи досега. Тед Лийч бе на мнение, че Чарлс Лестър вероятно е имал предвид именно такова сливане, когато е предложил за свой наследник на поста Уилям.

Отне им близо година да уточнят всички подробности и юрисконсултите често се заседяваха до среднощ, само и само да съставят необходимите книжа. В новото дружество Уилям пак си остана собственик на най-големия пакет акции — държеше дял от осем на сто, и бе избран за директор на банката и председател на управителния й съвет. Тони Симънс остана негов заместник в Бостън, Тед Лийч пък бе утвърден за заместник на Уилям в Ню Йорк. Новата търговска банка бе преименувана на „Лестър, Каин и сие“, но всички продължиха да я наричат банка „Лестър“.

Уилям реши да даде в Ню Йорк пресконференция, на която да оповести успешното сливане на двете банки, и избра понеделник, 8 декември 1941 година. Но се наложи пресконференцията да бъде отменена, тъй като предната сутрин японците бяха нападнали Пърл Харбър.

Съобщението, подготвено за медиите, бе разпространено няколко дни предварително, ала сутрешните вестници, които излязоха във вторник, съвсем разбираемо отделиха на сливането съвсем малко място във финансовите страници. Но Уилям почти не обърна внимание на това.

Не можеше да реши кога и как да каже на Кейт, че смята да се запише доброволец. Щом научи новината, жена му изпадна в ужас и веднага се опита да го разубеди.

— Какво според теб можеш да направиш, а един милион други не могат? — викна тя.

— Не знам — отвърна Уилям, — знам обаче, че трябва да сторя онова, което при тези обстоятелства щяха да направят баща ми и дядо ми.

— Те със сигурност щяха да отстояват интересите на банката.

— Не — възрази припряно мъжът й. — Щяха да отстояват интересите на Съединените щати.