Каин и Авел

36.

Авел седеше сам в кабинета си на четирийсет и втория етаж на нюйоркския „Барон“ и чакаше човека от щаба на кандидат-президента Кенеди. Той закъсняваше двайсет минути. Полякът вече барабанеше припряно с пръсти по писалището, когато влезе секретарката.

— Търси ви господин Винсънт Хоган.

Авел скочи от стола.

— Заповядайте, влезте, господин Хоган — рече той и потупа по гърба красивия мъж. — Как сте, как сте?

— Добре, господин Розновски. Извинявайте, че позакъснях — каза непознатият и от гласа му пролича, че е от Бостън.

— Не съм забелязал — излъга домакинът. — Ще пийнете ли нещо, господин Хоган?

— Не, благодаря, господин Розновски. Не пия, когато за един ден трябва да се срещна с толкова много хора.

— И добре правите. Дано нямате нищо против аз да си сипя малко. Днес не възнамерявам да се срещам с много хора.

Хоган се засмя като човек, който е наясно, че този ден е обречен да слуша чужди смешки.

Авел си наля уиски.

— Е, с какво мога да помогна, господин Хоган?

— Надяваме се, господин Розновски, че партията отново може да разчита на подкрепата ви.

— Както знаете, господин Хоган, винаги съм бил демократ. Поддържал съм Франклин Д. Рузвелт, Хари Труман и Адлай Стивънсън, макар че през половината време не му разбирах нищо на Адлай.

И двамата се засмяха.

— Помогнах и на отколешния си приятел Дик Дейли в Чикаго, подкрепям и младия Ед Мъски, син на поляк имигрант, още откакто през 1954 година се кандидатира за губернатор на Мейн.

— Не може да ви се отрече, господин Розновски, в миналото винаги сте поддържали всеотдайно партията — отбеляза Винсънт Хоган с тон, от който се подразбираше, че времето за любезности е изтекло. — Знаете също така, че демократите — не на последно място бившият конгресмен Осбърн, са ви се отплащали с някоя и друга услуга. Не смятам за необходимо да говоря подробно за този дребен неприятен инцидент.

— Било каквото било, да не се връщаме към миналото — рече Авел.

— Съгласен съм — каза господин Хоган — и макар че повечето мултимилионери, които са тръгнали от нулата, не обичат някой да рови в делата им, вие пръв ще потвърдите, че сме длъжни да внимаваме. Както сам разбирате, кандидатът не може да си позволи да се излага на опасности, изборите все пак чукат на вратата. На този етап от надпреварата Никсън само това и чака — да избухне скандал.

— Разбираме се от половин дума, господин Хоган. След като изяснихме този въпрос, кажете колко очаквате от мен за предизборната кампания.

— Имам нужда от всеки цент — процеди бавно Хоган. — Никсън се ползва с голяма подкрепа в цялата страна и ако нашият кандидат победи и влезе в Белия дом, то ще е със съвсем малко.

— Добре, ще подкрепя Кенеди — обеща Авел, — стига и той да подкрепи мен. Ясно и просто.

— На драго сърце ще ви подкрепи, господин Розновски. Всички ние съзнаваме, че сега вие сте стълб на полската общност, сенатор Кенеди е наясно колко доблестно се борите за своите сънародници, които още гният по трудовите лагери зад желязната завеса, да не говорим пък за храбростта, която сте проявили по време на войната. Натоварен съм да ви съобщя, че кандидатът даде съгласието си да открие по време на предизборната си обиколка вашия нов хотел в Лос Анджелис.

— Каква добра новина! — зарадва се Авел.

— Кандидатът е наясно и с желанието ви Полша да получи статут на най-облагодетелствана нация в търговията със Съединените щати.

— След всичко, което понесохме през последната война, заслужаваме поне това — каза Авел и известно време мълча. — А другият дребен въпрос? — попита той накрая.

— В момента сенатор Кенеди проучва мнението сред полската общност в Щатите, досега не сме се натъквали на възражения. Но съвсем естествено той не може да вземе окончателно решение, докато не бъде избран.

— Ама разбира се. Дали двеста и петдесет хиляди долара ще са достатъчни, за да вземе решението? — поинтересува се Авел.

Винсънт Хоган не каза нищо.

— Значи се разбираме за двеста и петдесет хиляди — натърти другият мъж. — До края на седмицата, господин Хоган, парите ще бъдат преведени за предизборната кампания. Имате думата ми.

Сделката бе сключена. Авел се изправи.

— На всяка цена предайте на сенатор Кенеди моите поздрави, а също, че се надявам той да бъде следващият президент на Съединените щати. Винаги съм мразел Ричард Никсън след отвратителния начин, по който се отнесе с Хелън Галахан Дъглас, а колкото до Хенри Кабът Лодж, имам си лични причини да не искам той да става вицепрезидент.

— На драго сърце ще предам на сенатора — обеща господин Хоган. — Благодаря ви за подкрепата, която оказвате на Демократическата партия и най-вече на кандидата.

Човекът от Бостън протегна ръка. Авел я стисна.

— Ще поддържаме връзка, господин Хоган. Не се разделям с толкова много пари, ако не очаквам добра възвръщаемост.

— Напълно ви разбирам — отвърна Винсънт Хоган.

Авел изпрати госта до асансьора и се върна усмихнат в кабинета. Пак забарабани с пръсти по писалището. При него отново дойде секретарката.

— Покани господин Новак — заръча й той.

След секунди в кабинета дойде заместникът му.

— Май успях, Джордж.

— Честито, Авел, много се радвам. Ако Кенеди стане президент, ще се сбъдне една от най-съкровените ти мечти. Флорентина ще се гордее много с теб.

Авел се усмихна, щом чу името на дъщеря си.

— Знаеш ли, Джордж, какво е намислила тая малка хитруша? — попита той през смях. — Видя ли „Лос Анджелис Таймс“ от миналата седмица?

Заместникът му поклати глава и той му подаде броя на вестника. Една от дописките бе оградена с червено. Джордж я прочете на глас:

— „Флорентина Каин отваря трети магазин в Лос Анджелис. Вече има два в Сан Франциско и до края на годината се надява да открие един и в Сан Диего. «Флорентина», както магазините са известни, са на път да се превърнат за Калифорния в онова, което е «Баленсиага» за Париж.“

Джордж се засмя и остави вестника.

— Сякаш го е писала самата тя — отбеляза Авел. — Изгарям от нетърпение да отвори магазин и в Ню Йорк. Готов съм да се обзаложа, че ще го постигне до пет, най-много до десет години. Този път ще се обзаложиш ли с мен, Джордж?

— Не се обзаложих първия път, Авел, камо ли сега! Инак щях да съм загубил десет долара.

Авел вдигна очи и попита вече по-тихо:

— Как мислиш, Джордж, дали ще дойде да види как сенатор Кенеди открива новия „Барон“ в Лос Анджелис?

— Само ако бъде поканен и младият Каин.

— И дума да не става. Пълен несретник. Прочетох всичко от начало до край в последния ти доклад, Джордж. Напуснал е „Банк ъф Америка“ и се е хванал при Флорентина — една работа не може да задържи. Добре че е тя, да се грее на успеха й.

— Започваш да четеш избирателно, Авел. Знаеш прекрасно, че не е точно така. Обясних ти най-подробно за какво става въпрос. Младият Каин води счетоводството, докато Флорентина се занимава с магазините, както се оказва, са се сработили чудесно. Не забравяй и че една голяма банка му е предлагала да оглави клона й в Европа, дъщеря ти обаче го е помолила да й помага, когато вече не е могла да се оправя сама с финансите. Погледни истината в очите, Авел, бракът им е много успешен. Знам, трудно ти е да го преглътнеш, но защо не престанеш да важничиш и не се срещнеш с момчето?

— Ти, Джордж, си ми най-добрият приятел. Никой на тоя свят не би дръзнал да ми говори така. Никой не знае по-добре от теб, че ще се държа така, докато онзи негодник Каин не извърви половината път. Дотогава обаче няма да пълзя по корем — най-малкото докато той е жив, за да ме гледа.

— Ами ако ти умреш пръв, Авел? Двамата сте връстници.

— Тогава ще загубя и Флорентина ще наследи всичко.

— Нали разправяше, че нямало да получи и пукнат грош? Че си щял да промениш завещанието и да оставиш всичко на внук си?

— Сърце не ми даде, Джордж. Когато дойде време да подпиша документите, просто не можах да го направя. Така де, проклетият ми внук и бездруго ще наследи накрая и двете състояния.

Авел извади от вътрешния си джоб портфейла, прехвърли няколко стари снимки на Флорентина и отдели една нова — на внук си, която подаде на Джордж.

— Голям красавец! — възкликна той.

— То оставаше да не е — съгласи се Авел. — Одрал е кожата на майка си.

Джордж се засмя.

— Никога не се предаваш, нали, Авел?

— Как според теб му викат?

— В какъв смисъл? — учуди се другият мъж. — Знаеш прекрасно как се казва.

— Но все пак как ли му викат?

— Откъде да знам? — възкликна Авел. — Ти какво искаш, да пратя някой да ги следи, докато тикат бебешката количка през Голдън Гейт Парк ли? Поиска недвусмислено Флорентина да не узнава, че още се интересуваш от нея и от младия Каин.

— Покрай това се сетих, че имам да уреждам дребни сметки с баща му.

— Какво ще правиш с акциите на „Лестър“? — поинтересува се заместникът му. — Напоследък Питър Парфит пак си прави устата да продаде своите два процента, но лично аз не бих го поверил на Хенри. Ако те двамата тръгнат да се пазарят, ще спечелят всички, но не и ти.

— Няма да правя нищо. Колкото и да мразя Каин, не искам да си имам неприятности, докато Кенеди не спечели изборите. Засега няма да се занимавам с него. Ако Кенеди се провали, ще изкупя дела на Парфит и ще приложа плана, който вече обсъдихме. И стига си се притеснявал за тоя Хенри. Иззех му папката на Каин. Оттук нататък аз ще се разправям с това.

— Как да не се притеснявам, Авел! Знам, че пак е затънал до гуша в дългове в Чикаго. Няма да се изненадам, ако отново цъфне в Ню Йорк да проси пари.

— Няма да дойде тук. Последния път, когато се видяхме, му дадох да разбере недвусмислено, че няма да види и цент повече от мен. Ако пак се изтърси да проси, само ще го изритам от управителния съвет, а той е единственият му източник на доходи.

— Това ме притеснява още повече — натърти Джордж. — Ами ако отиде направо при Каин — да иска пари от него?

— Изключено, Джордж. Хенри е единственият човек, който мрази Каин повече и от мен, и то с основание.

— Откъде си толкова сигурен?

— Бил е женен за майката на Уилям Каин, тя му е втора жена — обясни Авел, — а младият Уилям го е изритал едва шестнайсетгодишен от къщата си.

— Божичко, това пък откъде го научи?

— Знам всичко за Уилям Каин — обясни Авел. — А и за Хенри. Включително това, че сме родени в един и същи ден, и съм готов да се обзаложа на здравия си крак, че и той знае всичко за мен, затова засега трябва да внимаваме много, а колкото до Хенри, не бери грижа, няма да ме натопи. Ще умре още преди да си е признал, че всъщност се казва Виторио Тоня и навремето е лежал в затвора.

— Господи! Дали Хенри подозира, че знаеш всичко това?

— Не. Но аз го знам от години, тъй като, Джордж, винаги съм смятал, че ако някой може да стане опасен за теб, е за предпочитане да не откровеничиш пред него. Още от времето, когато Хенри ми предложи да измамим застрахователно дружество „Грейт Уестърн“, макар че работеше там, си имам едно наум за него, въпреки че пръв ще призная — правил ми е много услуги човекът, пък и съм сигурен, че в бъдеще няма да ми създава главоболия, тъй като без заплатата от управителния съвет ще се докара до просешка тояга. Ето защо не се занимавай с Хенри и гледай по-спокойно на нещата. Кога е пусковият срок на „Барон“ в Лос Анджелис?

— Средата на септември — отвърна Джордж.

— Чудесно. Точно месец и половина преди изборите. Когато Кенеди го отрие, новината ще бъде по първите страници на всички американски вестници.

37.

След конференцията на банкерите във Вашингтон Уилям се върна в Ню Йорк и разбра, че Тадиъс Коен е помолил да се свърже незабавно с него. Не бе говорил доста отдавна с адвоката, тъй като след неприятния телефонен разговор малко преди сватбата на Ричард и Флорентина отпреди три години Авел Розновски не му беше създавал неприятности. Тримесечните доклади, постъпвали след това, просто бяха потвърждавали, че Розновски не се опитва нито да купува, нито да продава акции на банката. Въпреки това Уилям се свърза веднага с Тадиъс Коен. Беше доста притеснен. Адвокатът му каза, че се бил натъкнал на информация, която не била за по телефона. Уилям го покани да дойде в банката при първа възможност.

След четирийсет минути Тадиъс Коен вече беше при него. Уилям го изслуша внимателно, без да го прекъсва.

Когато адвокатът обясни какво е разбрал, банкерът рече:

— Баща ти за нищо на света не би одобрил такива непозволени хватки.

— Твоят също — отвърна Тадиъс Коен, — те обаче не са си имали работа с типове като Авел Розновски.

— Защо смяташ, че планът ти ще проработи?

— Виж какво се случи с Бърнард Голдфайн и Шърман Адамс. При тях ставаше дума за някакви си хиляда шестстотин четирийсет и два долара сметки за хотел и палто от камилска вълна, но президентът бе притиснат до стената, когато обвиниха Адамс, че като негов съветник е злоупотребил с властта. Знаем, че господин Розновски се цели много по-високо. Затова ще бъде доста по-лесно да му подлеем вода.

— Добре тогава, само ми кажи колко ще ми струва?

— Най-много двайсет и пет хиляди, но ще се постарая да ти излезе по-евтино.

— Откъде си сигурен, че Розновски няма да се досети, че имам пръст в тая работа?

— Ще наема за посредник трети човек, който дори няма да знае името ти.

— А ако успееш, какво препоръчваш да правим след това?

— Ще пратиш всички подробности в канцеларията на сенатора Джон Кенеди и аз ти гарантирам, че това ще сложи веднъж завинаги кръст на домогванията на Авел Розновски. Тогава вече той ще бъде бита карта и дори и да успее да се сдобие с осем на сто от акциите на „Лестър“, ще му бъде доста трудно да се позове на точка седма от правилника на банката.

— Може би… в случай че Кенеди стане президент — отбеляза Уилям. — Но какво ще стане, ако на изборите спечели Никсън? Ако се вярва на социологическите проучвания, той води, пък и според мен има повече шансове от Кенеди. Представяш ли си Щатите да пратят в Белия дом един римокатолик? Лично аз не. От друга страна обаче, признавам, че сумата от двайсет и пет хиляди долара не е чак толкова голяма, ако наистина има шанс с този ход да си разчистя окончателно сметките с Авел Розновски и да се чувствам спокоен в банката.

— В случай че Кенеди стане президент…

Уилям отвори чекмеджето на писалището, извади голяма чекова книжка, на която пишеше „Лична сметка“, и написа цифрите. Две, пет, нула, нула, нула.

38.

Авел не се оказа съвсем точен в предвиждането си, че всички вестници ще отразят на първа страница как Кенеди е открил „Барон“. Кандидат-президентът наистина преряза лентата, но онзи ден участва в още десетина мероприятия в Лос Анджелис, а на следващата вечер му предстоеше телевизионен дебат с Никсън. Въпреки това големите издания отразиха доста подробно откриването на най-новия хотел от веригата „Барон“, а Винсънт Хоган увери на четири очи Авел, че Кенеди не е забравил и другия малък въпрос. Магазинът на Флорентина се намираше на неколкостотин метра, но баща и дъщеря така и не се срещнаха.

След като резултатите от изборите в щата Илинойс станаха известни и вече бе почти сигурно, че Джон Ф. Кенеди ще бъде трийсет и петият президент на Съединените щати, Авел вдигна наздравица за кмета Дейли и отиде да полее победата в централата на Демократическата партия на Таймс скуеър. Прибра се чак в пет на другата сутрин.

— Така де, имам доста поводи да празнувам — сподели той с Джордж. — Ще бъда следващият…

Но заспа още преди да е довършил изречението. Джордж се усмихна и го сложи да си легне.

Уилям следеше резултатите от изборите в тихия си кабинет на Шейсет и осма улица в Ийст Сайд. След като станаха известни резултатите в щата Илинойс (банкерът не вярваше много-много на кмета Дейли), Уолтър Кронкайт оповести, че вече е ясно кой ще е новият президент, и Уилям набра домашния номер на Тадиъс Коен. Единственото, което каза, бе:

— Оказа се, Тадиъс, че двайсет и петте хиляди долара са вложени добре. А сега да се погрижим господин Розновски да няма меден месец. Но не предприемай нищо, докато не замине за Турция.

Уилям затвори и си легна. Беше разочарован, че Ричард Никсън така и не е успял да победи Кенеди и далечният му братовчед Хенри Кабът Лодж няма да стане вицепрезидент, но както се казва, всяко зло за добро…

Когато получи покана за един от баловете по случай встъпването на президента Кенеди в длъжност във Вашингтон, окръг Колумбия, Авел искаше да заведе със себе си един-единствен човек, който да сподели високата чест. Обсъди го с Джордж и се съгласи с него, че Флорентина няма да склони за нищо на света да го придружи, ако не е убедена, че веднъж завинаги е сложил край на враждата си с бащата на Ричард. Затова се примири, че ще отиде сам.

За да присъства на тържествата, трябваше да отложи с няколко дни поредното си пътуване до Европа и Близкия изток. Не можеше да си позволи да пропусне встъпването в длъжност, затова пък винаги можеше да изтегли малко назад датата на откриването на „Барон“ в Истанбул.

Специално за случая си поръча нов строг тъмен костюм и за деня, когато Кенеди щеше да встъпи в длъжност, си запази президентския апартамент в своя хотел във Вашингтон. С радост изслуша речта на младичкия, преливащ от жизненост президент, изпълнена с надежда и обещания за бъдещето.

— Ново поколение американци, родени през този век… — Авел се вместваше в описанието. — Калени от войната… — Той със сигурност отговаряше и на това определение. — Научени на ред от тежкия, горчив мир… — Авел влизаше и в тази категория. — Питайте не какво страната ще направи за вас. Питайте какво ще направите вие за своята страна.

Множеството се изправи на крака, никой не обръщаше внимание на снежеца, който така и не охлади ентусиазма от блестящото слово на Джон Ф. Кенеди.

На седмото небе от щастие, Авел се прибра във вашингтонския „Барон“. Взе си душ и за официалната вечеря си сложи смокинга, също ушит специално за случая. Погледна се в огледалото и ще не ще, си призна, че с тия телеса е твърде далеч от представата за изисканост. Шивачът се бе постарал — за три години беше ушил цели три смокинга на Авел, но не бе казал и дума. Флорентина щеше да скастри баща си за, както го наричаше, излишните сантиметри и ако беше до него, той сигурно щеше да се постарае да отслабне. Защо ли постоянно се връщаше в мислите си към Флорентина? Сложи си и медалите. Най-напред медала на полските ветерани, сетне ордените, присъдени му за доблестна войнска служба в пустинята и в Европа, накрая, както ги наричаше, „готварските“ отличия — за заслуги в кулинарното поприще.

Тази вечер във Вашингтон имаше общо седем бала, на поканата на Авел пишеше да се яви в сградата на Националната гвардия. Бяха го сложили на една маса с поляци демократи от Ню Йорк и Чикаго. Имаха доста поводи да празнуват. Едмънд Мъски беше сенатор, още десет демократи от полски произход бяха избрани в Конгреса. Никой не отвори и дума за двамата поляци от Републиканската партия, също избрани за конгресмени. Авел си прекара чудесно с двама свои стари приятели, които като него бяха сред учредителите на Полско-американския съюз. И двамата попитаха какво прави Флорентина.

Вечерята бе прекъсната от появата на Джон Ф. Кенеди и красивата му съпруга Жаклин. Двамата останаха на празненството към четвърт час, побъбриха си с неколцина старателно подбрани гости и продължиха нататък. Въпреки че беше седнал на масата точно до пътеката, Авел така и не успя да поговори с президента, затова пък си размени няколко думи с Винсънт Хоган малко преди той да си тръгне със свитата на Кенеди.

— Каква приятна изненада, господин Розновски! Не очаквах да ви срещна.

На Авел му се прииска да обясни на младока, че при него няма нищо случайно и изненадващо, но сега не му беше нито времето, нито мястото. Хоган го хвана за ръката и побърза да го отведе зад една от големите мраморни колони.

— В момента не мога да разговарям дълго, господин Розновски. Не бива да се отделям от президента, но в най-скоро време очаквайте да ви се обадим. Както сам се досещате, президентът е твърде зает.

— То оставаше да не е зает — отвърна Авел.

— Но във вашия случай се надявам — продължи Винсънт Хоган, — че до края на март, началото на април ще има потвърждение. Нека аз бъда първият, господин Розновски, който ще ви поздрави. Убеден съм, че ще служите вярно на президента.

Авел загледа как Винсънт Хоган се завтича буквално презглава, за да не изостане от свитата на Кенеди, която вече се качваше във върволицата лимузини с отворени врати.

— Изглеждаш ми доволен от себе си — отбеляза един от полските му приятели, когато той се върна на масата и се нахвърли на жилавата пържола, каквато за нищо на света няма да ви поднесат в някой от хотелите „Барон“. — Да не би Кенеди да те е поканил за държавен секретар?

Всички прихнаха.

— Още не — отвърна Авел. — Затова пък ми каза, че като обзавеждане Белият дом изобщо не можел да се мери с моите хотели.

На другата заран Авел отиде в полския параклис, където си спомни и за двете Флорентини, после хукна към летището и където цареше пълен хаос, за да хване самолета за Ню Йорк. Накрая пристигна с три часа закъснение в нюйоркския „Барон“. Джордж дойде да вечеря заедно с него и разбра, че всичко е минало по вода, когато Авел поръча голяма бутилка шампанско „Дом Периньон“.

— Днес празнуваме — оповести шефът му. — На бала видях Хоган и той ми каза, че до няколко седмици назначението ще бъде потвърдено. Щом се върна от Близкия изток, ще съобщят официално за него.

— Честито, Авел. Не познавам човек, който да заслужава повече от теб тази чест.

— Благодаря ти, Джордж. От мен да го знаеш, и твоята награда няма да е на небето — щом го оповестят официално, ще те назнача изпълняващ длъжността председател на управителния съвет на хотелска верига „Барон“.

Джордж обърна още една чаша шампанско. Вече бяха преполовили бутилката.

— Как мислиш, този път колко ще отсъстваш, Авел?

— Само три седмици. Искам да се уверя, че тия араби не ме грабят най-безогледно, после ще отскоча до Турция, за да открия хотела в Истанбул. Пътьом ще се отбия и в Лондон и Париж.

Джордж наля и на двамата още от шампанското.

Наложи се Авел да остане в Лондон три дни повече, отколкото бе предвиждал, за да се опита да реши проблемите в хотела, за които директорът винеше британските профсъюзи. Лондонският „Барон“ бе един от малкото провали на Авел, макар че той така и не проумяваше защо хотелът е вечно на загуба. На драго сърце би го затворил, но верига „Барон“ трябваше да присъства в английската столица, ето защо Авел уволни директора и назначи нов.

Затова пък в Париж положението бе коренно различно. Хотелът там беше сред най-печелившите от веригата в Европа и навремето Авел си беше признал пред Флорентина, че той му е любимият, макар и да го бе направил с половин уста, както родител признава, че има любимец сред децата си. И този път установи, че на булевард „Распай“ всичко е наред и остана във френската столица само два дни, после замина със самолет за Близкия изток.

Вече притежаваше парцели в пет от държавите в Персийския залив, но строителството беше започнало единствено в Риад. Ако беше по-млад, Авел сигурно щеше да остане година-две в Близкия изток, за да следи изкъсо арабите. Но сега не издържаше на пясъка, жегата и на това, че никога не знаеше кога може да си поръча уиски. Помисли си, че явно е остарял, щом не понася и местните хора. Натовари с тях да се занимава един от младите му заместници, след което му каза, че ще му разреши да се върне и да се разправя с неверниците в Щатите едва след като се увери, че е излязъл на глава с правоверните в Близкия изток.

Остави клетия си заместник в най-богатия частен ад на земята и замина за Турция.

Последните няколко години бе идвал често тук, за да наглежда строежа на „Барон“ в Истанбул. Градът винаги пробуждаше в душата му нежни чувства. Авел очакваше с нетърпение да открие свой хотел в страната, откъдето бе тръгнал, за да започне нов живот в Америка.

Докато разопаковаше багажа си в поредния президентски апартамент, намери петнайсет покани, очакващи отговора му. Както при откриването на всеки хотел, мнозина го канеха на вечери и приеми — все навлеци, които изникваха сякаш с вълшебна пръчица и окачваха той на свой ред да ги покани на празненството по случай откриването на „Барон“. Този път обаче две от поканите за вечеря изненадаха приятно Авел. Бяха от хора, които трудно се вместват в описанието „навлеци“ — посланиците на Щатите и на Великобритания. Беше му невъзможно да устои най-вече на поканата от британското посолство, където бе влизал преди близо четирийсет години.

Същата вечер Авел бе гост на сър Бърнард Бъроус, посланик на Нейно Величество кралицата на Великобритания в Турция. За свое учудване видя, че го слагат отдясно на жената на посланика, почест, на каквато не се беше радвал в никое посолство досега. След вечерята стана свидетел на чудноватия английски обичай жените да се оттеглят и да оставят мъжете да си пият сами портвайна или брендито и да пушат пури. Сър Бърнард покани Авел в кабинета си, където ги чакаше американският посланик Флечър Уорън. Домакинът взе на подбив Уорън, задето е допуснал той да покани пръв на вечеря Чикагския барон.

— Вие, британците, открай време сте си самонадеяно племе — рече Флечър, докато палеше дебелата кубинска пура.

— Едно знам за американците — вметна сър Бърнард. — Така и не разбират кога са победени.

Авел заслуша добродушните им шеги — не проумяваше защо са го включили в този тесен кръг. Сър Бърнард му предложи отлежал портвайн и американският посланик вдигна чаша.

— За Авел Розновски — каза той.

Британският посланик също вдигна чаша.

— Доколкото разбирам, време е за поздравления — рече той.

Авел се изчерви и стрелна с поглед Флечър Уорън с надеждата той да му помогне и да го насочи.

— Май оплесках всичко, Флечър, и пуснах котката от торбата — възкликна сър Бърнард и също се извърна към американския посланик. — Каза, стари ми приятелю, че знаели всички.

— Е, почти всички — поправи го Флечър Уорън. — Не че британците са в състояние да пазят дълго тайна.

— Затова ли ви трябваше толкова време, за да разберете, че сме във война с Германия? — заяде се Бърнард.

— А после дойдохме, за да подсигурим победата ли?

— И своята слава — подхвърли англичанинът.

Американският посланик прихна.

— Казаха ми, че до няколко дни ще излезе и официалното съобщение.

Двамата погледнаха Авел, който продължаваше да мълчи.

— В такъв случай нека аз съм първият, който ви честити, Ваше Превъзходителство — възкликна сър Бърнард. — Желая ви много успехи на новия пост.

Авел пламна, когато чу да се обръщат към него със звание, което от няколко месеца бе нашепвал толкова често пред огледалото.

— Трябва да свиквате да ви наричат „Ваше Превъзходителство“ — продължи британският посланик, — а също с куп други неща, най-вече с проклетите мероприятия, на които ще ви се наложи да ходите постоянно. Ако сега си имате проблеми с теглото, те ще ви се сторят шега в сравнение с килограмите, които ще натрупате в края на мандата. Нищо чудно да благодарите, че има студена война. Това е единственото, което ще вкара светския ви живот в някакви релси.

Американският посланик се подсмихна.

— Честито, Авел, разрешете да ви поздравя за успеха. Кога за последно сте били в Полша? — попита той.

— Преди няколко години посетих за пръв път от много време своята родина, но за съвсем кратко — отговори Авел. — Оттогава все ми се ще да отида отново.

— Е, завръщате се победоносно — отбеляза Флечър Уорън. — Виждали ли сте посолството ни във Варшава?

— Не, не съм — призна Авел.

— Сградата не е лоша — обясни сър Бърнард. — Покрай това се сетих, че вие, колониалисти такива, стъпихте в Европа чак след Втората световна война. Но храната е отвратителна. Очаквам да предприемете нещо, господин Розновски. Опасявам се, че единственото, което можете да сторите, е да построите и във Варшава хотел от веригата „Барон“. Щом станете посланик, това е най-малкото, което ще очакват от един стар поляк.

Авел беше в еуфория — смееше се и се радваше на недодяланите шегички на сър Бърнард. Усети, че е попрекалил с портвайна и се чувства доволен от себе си и от света. Изгаряше от нетърпение да се прибере в Щатите и сега, след като назначението бе потвърдено, да съобщи новината на Флорентина. Тя щеше да е много горда с него. Реши, че от Ню Йорк ще замине незабавно за Сан Франциско, за да се помири с дъщеря си. Открай време бе искал да го направи, а сега си имаше и оправдание. Дори младият Каин вече му беше симпатичен — един дявол знае защо. Трябваше да престане да го нарича „младия Каин“. Как ли му беше името — а, да, Ричард. Точно така, Ричард. Най-неочаквано му олекна от това решение.

Тримата отидоха при дамите в гостната и Авел докосна британския посланик по рамото.

— Трябва да си тръгвам, Ваше Превъзходителство.

— Значи се връщате в „Барон“ — каза сър Бърнард. — Разрешете, драги ми приятелю, да ви изпратя до колата.

Жената на посланика се сбогува на вратата със своя гост.

— Лека нощ, лейди Бъроус, благодаря за незабравимата вечер.

Тя се усмихна.

— Знам, че не би трябвало да знам, господин Розновски, но нека ви поздравя за назначението. Сигурно се гордеете много, че се връщате в своята родина като висш представител на държавата.

— Наистина съм много горд — отвърна непринудено Авел.

Сър Бърнард слезе заедно с него по мраморното стълбище на английското посолство и го изпрати до чакащия автомобил. Шофьорът отвори вратата.

— Лека нощ, Розновски — пожела посланикът, — и успех във Варшава. Между другото, надявам се да сте останали доволен от храната в английското посолство, все пак я опитвате за пръв път.

— Всъщност за втори, сър Бърнард.

— И друг път ли сте идвали тук, приятелю? Проверихме в книгата на посетителите, но не открихме името ви.

— Няма как да го откриете — потвърди Авел. — Последния път вечерях в кухнята на вашето посолство. Там надали си водят книга на посетителите, но да ви призная, от години не бях хапвал толкова вкусно.

Авел се усмихна и се качи на задната седалка на автомобила. Сър Бърнард явно се чудеше дали да му вярва. Шофьорът подкара към „Барон“, а Авел забарабани с пръсти по страничния прозорец и си затананика. Искаше му се още сутринта да се върне в Щатите, но нямаше как да откаже на Флечър Уорън, поканил го утре на вечеря в американското посолство. Сякаш чуваше как сър Бърнард му напомня, че не подобава на един бъдещ посланик да отказва покана за вечеря.

Прекара чудесно и у американския посланик. Отбраните гости го помолиха да разправи как е станало така, че се е хранил в кухнята на британското посолство. Когато им каза истината, всички го зяпнаха изумени и възхитени. Май не му повярваха, когато спомена и как насмалко да му отсекат ръката, затова пък се прехласнаха по сребърната гривна. И тази вечер всички го наричаха „Ваше превъзходителство“.

На другия ден Авел стана рано за полета до Щатите. Самолетът кацна в Белград и докато зареди гориво, чакаха цели шестнайсет часа. Обясниха на Авел, че трябвало да отстранят някаква повреда в колесника. Той седеше в чакалнята на летището и отпиваше от югославското кафе, което, общо взето, не ставаше за пиене. Забеляза, че разликата между британското посолство и барчето на летището в една завладяна от комунистите страна е както между небето и земята. Накрая самолетът излетя и ги откара в Амстердам, където отново чакаха сякаш цяла вечност. Този път прехвърлиха Авел на друг самолет.

Най-сетне подир близо трийсет и шест часово пътуване той пристигна на летище „Айдълуайлд“ в Ню Йорк. Едвам се държеше на крака. След митническата проверка най-неочаквано бе обкръжен от журналисти, камери и фотоапарати, които защракаха срещу него. Той веднага грейна в усмивка. Реши, че вече са обявили официално назначението му. Изпъчи се и закрачи гордо и бавно, за да не му личи толкова много, че куца. Фоторепортерите и операторите се заблъскаха най-безогледно, за да са сигурни, че ще го снимат. От Джордж нямаше и следа.

Накрая Авел го зърна точно зад тълпата, беше пребледнял като мъртвец. На Авел му призля, когато веднага след бариерата един от журналистите, вместо да го попита как се чувства като първия американски посланик от полски произход в Полша, изкрещя:

— Как ще отговорите на нападките?

Фотоапаратите продължиха да щракат, въпросите долитаха от всички страни.

— Има ли нещо вярно в обвиненията, господин Розновски?

— Колко всъщност сте платили на конгресмена Осбърн?

— Отхвърляте ли обвиненията?

— Защо се завърнахте в Щатите, за да застанете пред съда ли?

Записваха си отговорите на Авел, макар че той не бе отворил уста.

— Измъкни ме оттук! — провикна се той над навалицата.

Джордж успя да се промуши през блъсканицата и да го заведе при чакащия кадилак. Авел се наведе и затули с длани лицето си, за да се скрие от светкавиците на фотоапаратите, а Джордж изкрещя на шофьора да кара.

— В „Барон“ ли, господине?

— Не, в жилището на госпожица Розновски на Петдесет и седма улица.

— Защо? — учуди се Авел.

— Защото тия проклетници, журналистите, са плъзнали из целия хотел.

— Нищо не разбирам — сопна се Авел. — В Истанбул се държаха с мен така, сякаш вече съм утвърден за посланик, а когато се прибирам в Щатите, какво заварвам — изкарват ме престъпник. Какво, да го вземат мътните, става тук, Джордж?

— От мен ли искаш да го научиш, или ще изчакаш да се видиш с адвоката си? — попита неговият заместник.

— Кого си наел? — подвикна Авел.

— Х. Трафорд Джилкс, най-добрия адвокат по наказателни дела в Щатите.

— И най-скъпия.

— Не очаквах, че в такъв момент ще мислиш за пари, Авел.

— Прав си, Джордж. Извинявай. Къде е той сега?

— Оставих го в съда, но обеща, веднага щом приключи, да дойде в жилището на Флорентина.

— Вече не издържам, Джордж. Кажи, за Бога, каква е тая дандания? Започни от най-лошото.

Джордж въздъхна тежко.

— Издадена е заповед за задържането ти — рече той.

— В какво ме обвиняват?

— В подкупване на държавни служители.

— Никога през живота си не съм си имал вземане-даване с държавни служители — възропта Авел.

— Знам, знам, затова пък Хенри Осбърн си е имал и както личи, разполага с документи все с твоето име.

— Божичко! — завайка се Авел. — За какво ми трябваше да се хващам с тоя непрокопсаник! Позволих общата омраза към Каин да ми замъгли разсъдъка. Още не мога да повярвам, че Хенри ме е натопил, защото в крайна сметка най-много ще загази той.

— Да де, но е изчезнал сякаш вдън земя — уточни Джордж, — освен това най-неочаквано дълговете му са изплатени по доста загадъчен начин до последния цент.

— Уилям Каин — изсъска Авел.

— Не открихме нищо, което да води към него — възрази Джордж. — Няма доказателства, че Каин има пръст във всичко това.

— Притрябвали са ми доказателства! Ти ми кажи друго — как властите са се добрали до подробностите?

— Това поне го знаем — отвърна другият мъж. — В Министерството на правосъдието във Вашингтон е пристигнал пакет, съдържаш папка.

— С пощенското клеймо на Ню Йорк, нали? — подметна Авел.

— Не. На Чикаго.

Известно време Авел мълча.

— Изключено е да го е пратил Хенри — рече накрая. — Няма никаква логика.

— Откъде си толкова сигурен? — попита Джордж.

— Сигурен съм, защото ми каза, че дълговете му са платени, а Министерството на правосъдието няма да се бръкне чак с такава сума, освен ако не е решило да залови Ал Капоне. Хенри явно е продал папката на друг. Но на кого ли? Едно е ясно: за нищо на света не би предоставил подобна информация направо на Каин.

— Направо ли? — възкликна Джордж.

— Да, направо — повтори Авел. — Вероятно не я е продал на Каин. Няма да се учудя, ако Каин е узнал, че Хенри е затънал в дългове и букмейкърите са го хванали за гушата, а после е пратил трети човек, който да се договори с него.

— Сигурно е станало точно това, Авел. Дума да няма, не е нужно да наемаш обигран детектив, за да разбереш колко е закъсал Хенри. За дълговете му знаят всички по кръчмите в Чикаго. Въпреки това не избързвай със заключенията. Нека чуем какво ще каже адвокатът.

Кадилакът спря пред предишното жилище на Флорентина, което Авел бе задържал и бе поддържал в безупречен ред с надеждата, че някой ден дъщеря му ще се върне. Джордж отвори вратата и двамата влязоха вътре. Х. Трафорд Джилкс вече ги чакаше. Седнаха и Джордж наля на Авел голямо уиски. Той го изпи на един дъх и подаде чашата на приятеля си да я напълни отново.

— Кажете ми най-страшното, господин Джилкс. Дайте да не протакаме.

— Много съжалявам, господин Розновски — подхвана адвокатът. — Господин Новак ми спомена за Варшава.

— Това вече е минало, нека забравим за „ваше превъзходителство“. Можете да бъдете сигурни, че ако попитате сега Винсънт Хоган дали ме познава, той ще се направи, че не помни дори името ми. Хайде, господин Джилкс, какво ме чака?

— Към вас е отправено обвинение от седемнайсет точки, че сте подкупвали държавни служители в четиринайсет различни щата. Уговорих се с Министерството на правосъдието утре сутринта да ви задържат тук, в това жилище, не възразяват после да ви пуснат под гаранция.

— Чудничко, няма що! — възкликна Авел. — Ами ако докажат обвиненията?

— О, със сигурност ще докажат поне някои — потвърди делово Х. Трафорд Джилкс, — но докато Хенри Осбърн се укрива, ще им бъде доста трудно да ви осъдят по повечето от тях. Все пак, господин Розновски, трябва да се примирите, че независимо дали ви осъдят, името ви вече е опетнено.

— Това ми е ясно като бял ден — рече Авел и погледна към снимката си на първа страница в „Дейли Нюс“. — Узнайте, господин Джилкс, кой е купил папката от Хенри Осбърн. Наемете колкото хора ви трябват. Цената е без значение. Само разберете кой стои зад всичко това, и то бързо, защото ако се окаже, че е Уилям Каин, смятам да си разчистя окончателно сметките с този негодник.

— Не си навличайте още неприятности, имате си предостатъчно — предупреди го Х. Трафорд Джилкс.

— Не се притеснявайте — успокои го Авел. — С Каин всичко ще бъде законно.

— А сега, господин Розновски, слушайте ме внимателно. Забравете за Уилям Каин и помислете, че в скоро време ще застанете пред съда. Това ще е най-важното събитие в живота ви, освен ако не смятате да лежите десет години зад решетките. Днес не можем да направим почти нищо, лягайте си и се наспете. Междувременно аз ще пусна кратко изявление за пресата, в което ще отхвърля обвиненията и ще обясня, че разполагаме с данни, които напълно ви оневиняват.

— А разполагаме ли с такива данни? — намеси се обнадежден Джордж.

— Не — отвърна адвокатът, — но така ще спечеля малко време, през което да помисля. Няма да се учудя, ако господин Розновски прегледа имената в папката и установи, че никога не е имал преки отношения с хората, споменати в нея. Напълно възможно е Хенри Осбърн да е действал като посредник, без дори да уведомява господин Розновски какво точно прави. В такъв случай моята задача ще бъде да докажа, че като член на управителния съвет на хотелската верига Осбърн е превишил правата си. Ако все пак, господин Розновски, сте се срещали с хората, споменати в папката, трябва на всяка цена да ми кажете, защото можете да бъдете сигурен, че от прокуратурата ще ги призоват да свидетелстват срещу вас. А сега лягайте и поспете. Сигурно сте изтощен от пътуването. Утре рано сутринта ще бъда при вас.

В осем и половина на другата заран Авел бе задържан без много шум в жилището на дъщеря си от съдебния изпълнител към Южния съдебен окръг в Ню Йорк. По случай Деня на свети Валентин витрините на магазините бяха пъстро украсени и от това Авел се почувства още по-самотен. Джилкс се надяваше да е уредил всичко така, че да не се разчува за задържането, пресата обаче беше надушила отнякъде и когато пристигна в съда, Авел отново бе обкръжен от фотографи и репортери. Запроправя си път през навалицата — Джордж вървеше пред него, Джилкс — след тях. Седнаха в преддверието и зачакаха да ги повикат в съдебната зала.

Съдебното заседание трая само няколко минути и мина учудващо спокойно. Приставът прочете обвиненията, Х. Трафорд Джилкс ги отхвърли и настоя клиентът му да бъде пуснат под парична гаранция. Както се бяха споразумели, обвинението не възрази. Джилкс поиска от съдията Прескот най-малко три месеца, през които да подготви защитата. Съдията насрочи делото за седемнайсети май — поне привидно не прояви никакъв интерес, и премина към следващия случай.

Авел отново беше на свобода — свободата да застане пред журналистите и фотографските светкавици. Джордж бе наредил на шофьора да спре със запален двигател в долния край на стълбището и да остави вратата отворена. Той трябваше да прояви доста голямо умение, за да се отскубне от вироглавите репортери, решили да правят, да струват, но да се доберат до сензация. Свърна към Петдесет и седма улица в Ийст Сайд чак когато се увери, че те не са по петите им. По време на гонитбата Авел не пророни и дума. Щом пристигнаха, се обърна към Джордж и отпусна длан върху рамото му.

— Виж какво, Джордж, поемаш хотелската верига най-малко за три месеца, докато ние с господин Джилкс подготвим защитата. Дано не се налага да я управляваш сам и след това — рече той и се опита да се засмее.

— Няма да се наложи, Авел, сигурен съм. Господин Джилкс ще те измъкне, ще видиш. — Джордж взе дипломатическото куфарче и докосна своя приятел по ръката. — Усмихни се — заръча му той и си тръгна.

— Направо не знам какво щях да правя без Джордж — сподели Авел с адвоката, след като двамата седнаха в хола. — Преди близо четирийсет години пристигнахме с един кораб в Щатите и оттогава сме преживели заедно какво ли не. Сега над главите ни са надвиснали още по-черни облаци. Да се захващаме за работа, господин Джилкс. Има ли някакви вести за Хенри Осбърн?

— Не, но съм пуснал по дирите му шестима души. Доколкото разбрах, и от Министерството на правосъдието го търсят още толкова, така че рано или късно ще го намерим, дано обаче онези от министерството не ни изпреварят.

— А на кого е продал папката? — поинтересува се Авел.

— Натоварил съм свои хора в Чикаго да проучат.

— Добре — рече Авел. — Сега да видим имената в папката, която ми оставихте снощи.

Джилкс започна с това, че изчете точка по точка обвинителния акт.

След близо три седмици, през които двамата се срещаха едва ли не всеки ден и Джилкс се увери, че Авел няма какво повече да му каже, той остави клиента да си почине. През тези три седмици и хората на Джилкс, и Министерството на правосъдието така и не се натъкнаха на нищо, което да им подскаже къде е Хенри Осбърн. Адвокатът не се добра и до човека, на когото Хенри бе продал информацията, и се питаше дали Авел не греши в догадките си.

С наближаването на делото Авел вече си мислеше, че не е изключено наистина да се озове зад решетките. Беше на петдесет и пет години и се плашеше и срамуваше, че може би ще прекара последните няколко години от живота си по същия начин, както и първите. Както бе изтъкнал Х. Трафорд Джилкс, ако от прокуратурата се доберяха до доказателства, в папката на Осбърн имаше достатъчно данни, за да лепнат на Авел доста тежка присъда. Той го смяташе за несправедливо и беше много ядосан. Злоупотребите, които Хенри Осбърн бе извършил заради него, наистина бяха тежки, затова пък си бяха и твърде разпространени. Авел се съмняваше, че е възможно фирмата ти да се развива или да тръгнеш от нулата и да спечелиш, ако не даваш подкупи, описани влудяващо точно и подробно в папката на Трафорд Джилкс. Той си спомни с горчивина гладкото, безизразно лице на младия Уилям Каин, всичките тия години седял в кабинета си в Бостън върху камарата наследени пари, чийто позорен произход беше погребан под няколко поколения почтеност. После Флорентина му прати трогателно писмо, в което беше пъхнала и няколко снимки на сина си и в което казваше, че още обича и уважава баща си и е убедена в невинността му.

Три дни преди началото на делото от Министерството на правосъдието откриха Хенри Осбърн в Ню Орлиънс. Надали щяха някога да го издирят, ако той не се беше озовал с два счупени крака в местната болница. Някакъв усърден полицай установил, че Хенри е получил нараняванията заради неплатени дългове на комар. В Ню Орлиънс такива неща не се прощават. Полицаят веднага се досетил за кого става въпрос и по-късно същата вечер, след като гипсирали краката на Осбърн, хората от Министерството на правосъдието го качили на самолета за Ню Йорк.

На другия ден Хенри Осбърн бе обвинен в измама в особено големи размери и съдията отказа да го пусне под гаранция. Х. Трафорд Джилкс си издейства разрешение да го разпита, но остана твърде неудовлетворен от разговора си с него. Беше очевидно, че Осбърн вече се е споразумял с прокуратурата и е обещал, ако към него бъдат предявени по-леки обвинения, да свидетелства срещу Авел.

— Господин Осбърн със сигурност ще установи, че го обвиняват в съвсем невинни неща — отбеляза кисело адвокатът.

— Виж го ти него каква игра играе! — възкликна Авел. — Ще се измъкне сух от водата, а аз ще има да търкам наровете. Така и няма да разберем на кого е продал проклетата папка.

— Тук грешите, господин Розновски. Това е единственото, за което Осбърн пожела да говори — поясни Джилкс. — Каза, че не я е продал на Уилям Каин и не би го направил при никакви обстоятелства. Някакъв тип от Чикаго на име Хари Смит платил в брой на Осбърн за изобличителните материали. Както би могло да се очаква, представил се е под чуждо име, защото в Чикаго и околността има десетки харисмитовци и никой от тях не отговаря на описанието.

— Намерете го — отсече Авел. — И то преди началото на делото.

— Вече работим по въпроса — успокои го Джилкс. — Ако е още в Чикаго, ще го пипнем до седмица. Осбърн уточни и че така нареченият Смит го е уверил, че папката му трябвала за лични цели и нямал намерение да разкрива съдържанието й пред властите.

— И за какво му е притрябвала тая папка? — тросна се Авел.

— Уж за да ви изнудва. Хенри Осбърн е изчезнал яко дим точно заради това — за да избяга от вас. Като се замисли човек, господин Розновски, по всяка вероятност казва истината. В края на краищата документите изобличават и него и той вероятно е бил не по-малко притеснен от вас, когато папката се е озовала в Министерството на правосъдието. Нищо чудно, че се укри, а после, когато го хванаха, прие да свидетелства срещу вас.

— Знаете ли — поде Авел, — единствената причина да се хвана с Осбърн е, че той мрази не по-малко от мен Уилям Каин, а ето че сега Каин ни закопа и двамата.

— Няма доказателства, че Каин е замесен във всичко това — възрази адвокатът.

— Не ми трябват доказателства.

Делото бе отложено по искане на прокурора — трябвало му още време, за да разпита Хенри Осбърн, сега основен свидетел на обвинението. Трафорд Джилкс се възпротиви категорично и изтъкна пред съда, че клиентът му, вече човек на години, се е поболял заради лъжливите обвинения. Това не трогна ни най-малко съдията Прескот, който прие искането на обвинението и отложи делото с още един месец.

За Авел той мина мъчително бавно и два дни преди поредната дата той вече се бе примирил, че ще го признаят за виновен и ще го пратят за дълго в затвора. Точно тогава един от хората, наети в Чикаго от Х. Трафорд Джилкс, откри човека, представил се като Хари Смит — оказа се местен частен детектив, използвал чуждо име по категорично настояване на клиента си, адвокатска кантора от Ню Йорк. На Джилкс му струвало хиляда долара и още двайсет и четири часа, докато Хари Смит разкрие, че въпросната кантора се казва „Коен, Коен и Яблонс“.

— Адвокатът на Каин! — възкликна тутакси Авел.

— Сигурен ли сте? — учуди се Джилкс. — От онова, което знаем за Каин, оставам с впечатлението, че той е последният човек, който ще наема адвокат евреин.

— Навремето, когато купих от банката на Каин хотелите, някои от документите бяха съставени от човек на име Томас Коен. По една или друга причина банката бе наела двама адвокати, които да осъществят сделката.

— Какво да правя сега? — попита Джордж.

— Нищо — отсече Трафорд Джилкс. — Само това оставаше, в навечерието на делото да си имаме още неприятности. Чухте ли, господин Розновски?

— Да — потвърди Авел. — Ще се разправям с Каин, щом приключи делото. А сега, господин Джилкс, ме слушайте, и то внимателно. Върнете се незабавно при Осбърн и му кажете, че Хари Смит е продал папката на Уилям Каин, а той използва съдържанието й, за да си отмъсти и на двамата — наблегнете върху „и на двамата“. Обещавам ви, че щом чуе това, Осбърн няма да изрече и дума пред съда, каквото и да е обещал пред ония от Министерството на правосъдието. Хенри Осбърн е единственият човек по тая земя, който мрази Каин повече и от мен.

— Както кажете — отвърна Джилкс, който определено не бе съвсем убеден, — но ми се струва, господин Розновски, че трябва да ви предупредя: той и досега прехвърля цялата вина върху вас и не ни е помогнал с нищо.

— Обещавам ви, господин Джилкс. Разбере ли, че е замесен Каин, отношението му веднага ще се промени.

Х. Трафорд Джилкс си издейства разрешение да прекара същата вечер десет минути с Хенри Осбърн в неговата килия. Осбърн го изслуша, но не каза нищо. Адвокатът бе сигурен, че новината не е направила никакво впечатление на основния свидетел на обвинението, но реши да изчака до другата заран и чак тогава да съобщи на Авел Розновски. Предпочиташе клиентът му да се опита да поспи преди началото на делото, насрочено за следващия ден.

Четири часа преди съдебното заседание един от надзирателите, отишъл да занесе на Хенри Осбърн закуска в килията, го намери обесен. Осбърн висеше на вратовръзката с емблемата на Харвардския университет.

Заседанието започна без основния свидетел на обвинението, което отново поиска отлагане. След като изслуша поредната страстна пледоария на Х. Трафорд Джилкс за здравословното състояние на клиента му, съдията отхвърли искането. Обществеността следеше по телевизията и вестниците всяка дума от „делото срещу Чикагския барон“, за ужас на Авел в съдебната зала седеше и Зофя, дошла да позлорадства. След девет дни прения обвинението си даде сметка, че е на път да загуби, и предложи на Х. Трафорд Джилкс да се споразумеят. По време на почивката адвокатът обясни на Авел какво искат.

— Ще снемат всички обвинения в подкуп, ако се признаете за виновен по обвинението, че сте се опитвали да повлияете незаконосъобразно на държавен служител.

— А ако откажа, имам ли шансове да се измъкна?

— Да, петдесет на петдесет — обясни Джилкс.

— А ако ме осъдят, колко ще ми дадат?

— Съдията Прескот не си поплюва. Ще ви осъди най-малко на шест години.

— А ако приема предложението на прокуратурата и се призная за виновен по двете по-леки обвинения, какво ме очаква?

— Солена глоба. Ще се изненадам, ако ви осъдят на повече — поясни Джилкс.

Известно време Авел обмисля възможностите.

— Ще се призная за виновен. Хайде най-после да приключваме.

Прокурорът уведоми съдията, че се отказва от петнайсет от обвиненията срещу Авел Розновски. Х. Трафорд Джилкс се изправи и съобщи, че клиентът му желае да се признае за виновен по останалите две обвинения в злоупотреба. Съдебните заседатели бяха разпуснати и съдията Прескот тегли едно конско на Авел, напомняйки му, че правото да развива бизнес не включва правото да подкупва държавни служители. Подкупът бил престъпление, при това тежко, ако го извършвал умен, кадърен човек, на когото не му се налагало да пада толкова ниско. В други държави, натърти съдията, от което Авел отново се почувства жалък имигрант, рушветът може и да е нещо обичайно, в Съединените американски щати обаче той бил недопустим. Съдията Прескот осъди Авел на половин година условно и на глоба от двайсет и пет хиляди долара плюс разходите по делото.

Джордж заведе Авел в мансардния апартамент в „Барон“ и цял час пиха уиски, докато накрая Авел рече:

— Свържи се, Джордж, с Питър Парфит и му брой единия милион, който иска за своите два процента от банка „Лестър“: веднъж да притежавам осем на сто от банката, ще се възползвам от точка седма на правилника на „Лестър“ и ще довърша Уилям Каин в заседателната зала на собствения му управителен съвет.

Джордж кимна, без да казва нищо.

Няколко дни по-късно Държавният департамент оповести, че Полша е получила статут на най-облагодетелствана нация в търговията със Съединените щати и следващият американски посланик във Варшава се казва Джон Мурс Кабът.

39.

Една студена февруарска вечер Уилям се облегна на стола и прочете отново доклада на Тадиъс Коен. Хенри Осбърн бе предоставил цялата информация, необходима за унищожаването на Авел Розновски, беше си прибрал двайсет и петте хиляди долара и беше изчезнал сякаш вдън земя. „Съвсем в негов стил“, каза си Уилям и прибра в касата опърпаната папка, върху която пишеше „Розновски“. Преди няколко дни Тадиъс Коен бе пратил оригинала в Министерството на правосъдието във Вашингтон, окръг Колумбия.

След като Авел Розновски се прибра от Турция и бе задържан, Уилям бе очаквал той да отвърне на удара и незабавно да пусне на борсата всичките си акции от „Интерстейт“. Този път банкерът беше подготвен. Вече бе предупредил борсовия си посредник, че доста неочаквано на пазара може би ще се появят големи количества от акциите на „Интерстейт“. Беше му дал недвусмислени нареждания: да изкупи незабавно акциите, та котировките им да не падат. Беше готов да бръкне в личната си сметка, за да противодейства поне в началото и да не поставя в затруднение банката. Освен това бе пратил до всички акционери на „Лестър“ паметна записка с молбата да не продават акциите си в „Интерстейт“, без предварително да се допитат до него.

Седмиците минаваха, Авел Розновски не предприемаше нищо и Уилям започна да мисли, че Тадиъс Коен е бил прав, когато е предположил, че Розновски така и не се е досетил кой стои зад удара с папката и обвинява за него единствено Хенри Осбърн.

Коен беше сигурен, че ако Осбърн се яви да свидетелства пред съда, на Авел Розновски не му мърда да гние доста дълго по затворите и това ще му попречи да се сдобие с осем на сто от банка „Лестър“ и да застраши нея и Уилям Каин. Уилям се надяваше присъдата да вразуми Ричард и да го накара да се върне вкъщи. След последните разкрития за семейство Розновски синът му сигурно щеше да намрази жена си и да осъзнае що за стока е баща й.

Уилям бе готов да приеме Ричард. Сега, след пенсионирането на Тони Симънс и смъртта на Тед Лийч, в управителния съвет на „Лестър“ бе зейнала дупка. Ричард трябваше да се върне в Ню Йорк най-късно до десет години, когато Уилям щеше да навърши шейсет и пет, в противен случай за пръв път от близо столетие представител на рода Каин нямаше да е в управата на банката. Коен бе проучил, че Ричард води блестящо финансовите дела в магазините на Флорентина и дори е приобщил към тях и други вериги, но със сигурност възможността да оглави банка „Лестър“ бе за него по-важна от това да живее с тая Розновски.

Уилям се притесняваше и от новото поколение банкери, работещи в управителния съвет на „Лестър“. Джейк Томас, току-що назначен за заместник-председател, бе най-вероятният наследник на Уилям на председателското място. Беше завършил с отличие Принстънския университет, но това не му пречеше да е повърхностен и припрян — според Уилям прекалено припрян и амбициозен, все качества, които не правеха чест на човек, домогващ се до председателския стол на „Лестър“. Явно се налагаше Уилям да удържа положението до шейсет и петия си рожден ден и да се опита да убеди Ричард да се върне на всяка цена, но годините минаваха и на него му беше все по-трудно да се вслушва в гласа на здравия разум. Добре поне че Вирджиния бе случила на мъж и вече чакаше дете. Ако Ричард не се прибереше и не се откажеше от момичето на Розновски, Уилям смяташе да остави всичко на Вирджиния, стига тя да му родеше внук.

Той работеше в кабинета си в банката, когато получи първия сърдечен пристъп. Не беше тежък. Лекарите му казаха да си починел, щял да живее още двайсет години. Уилям обясни на личния си лекар, поредния умен младеж, че иска да поживее само още десет години, докато изтече мандатът му като председател на управителния съвет на банката.

Наложи се да полежи няколко седмици вкъщи и волю-неволю преотстъпи на Джейк Томас цялата отговорност за решенията в банката, но веднага щом се върна, даде недвусмислено да се разбере кой тук командва парада от страх да не би в негово отсъствие Джейк да си е присвоил прекалено голяма власт.

От време на време Кейт набираше смелост да го помоли да й разреши да се свърже с Ричард, Уилям обаче продължаваше да се инати и да отсича:

— Момчето знае, че може да се прибере когато поиска. Единственото, което трябва да направи, е да сложи край на отношенията си с тази хитруша.

В деня, когато Хенри Осбърн се самоуби, Уилям получи втория инфаркт. Кейт седя цяла нощ край леглото му, да не би мъжът й да умре, той обаче прескочи трапа — искаше да разбере как ще приключи делото срещу Авел Розновски. Когато накрая Розновски се отърва с половин година условно и глоба от двайсет и пет хиляди долара, Уилям не се изненада колко лека е присъдата. Беше близо до ума, че блестящият му адвокат ще успее да се споразумее с прокуратурата.

Виж, Уилям бе изненадан, че се чувства донякъде гузен и е изпитал облекчение, задето Авел Розновски не се е озовал в затвора.

След процеса вече не се притесняваше, че Розновски може да пусне за продажба всичките си акции от „Интерстейт Еъруейс“. И този път беше подготвен. Ала отново не се случи нищо. Седмиците минаваха и Уилям започна да губи интерес към Чикагския барон — сега го вълнуваше единствено Ричард, когото му се искаше все по-неудържимо да види. „Старостта и страхът от смъртта ни променят“, беше чел навремето някъде.

Една септемврийска сутрин сподели с Кейт своето желание. Тя не го попита защо е променил мнението си, стигаше й, че мъжът й най-сетне иска да види единствения си син.

— Веднага ще се свържа със Сан Франциско и ще ги поканя и двамата — отвърна Кейт и бе приятно изненадана, че при думите „и двамата“ мъжът й не е подскочил като ужилен.

— Добре ще направиш — отвърна тихо Уилям. — Много те моля, предай на Ричард, че искам да го видя още веднъж, преди да умра.

— Я не ставай за смях, скъпи. Лекарят каза, че ако не се преуморяваш, ще живееш още двайсет години.

— Искам само да довърша мандата си като председател на управителния съвет и да видя как Ричард заема мястото ми в банката. Друго не ми трябва. Защо, Кейт, не отидеш пак в Сан Франциско и не предадеш на Ричард какво съм казал?

— В какъв смисъл да отида пак? — попита притеснена тя.

Уилям се усмихна.

— Знам, скъпа, че доста честичко отскачаш до там. През последните две години, замина ли в командировка, все се оправдаваш, че ще идеш да се видиш с майка си, но след смъртта й миналата година ставаш все по-неубедителна. Женени сме от двайсет и осем години и мисля, че вече познавам всичките ти навици. Хубава си, както в деня, когато те видях за пръв път, но не ми се вярва, скъпа, на петдесет и четири години да си хванала любовник. Не беше кой знае каква философия да се досетя, че ходиш при Ричард.

— Да, виждам се с него — потвърди Кейт. — Защо досега не си споменавал, че знаеш?

— Дълбоко в себе си се радвах — отвърна мъжът й. — Нямаше да го понеса, ако синът ни бе загубил всякаква връзка с нас. Той как е?

— И двамата са добре, освен внук, вече имаш и внучка.

— Освен внук, и внучка — повтори Уилям.

— Да, казва се Анабел — съобщи му Кейт.

— А внукът ми? — поинтересува се за пръв път Уилям.

Кейт му каза името и той се усмихна. Излъга го, но само наполовина.

— Много се радвам! — възкликна мъжът й. — Е, върви в Сан Франциско и виж какво може да се направи. Предай му, че го обичам.

Вече беше чувал тези думи от устата на друг старец, който бе на път да изгуби сина си.

Кейт не помнеше откога не се е чувствала така щастлива, както тази вечер. Обади се на Ричард, за да съобщи, че следващата седмица ще му погостува и ще му занесе добри новини.

Когато след три седмици тя се върна в Ню Йорк, Уилям с радост узна, че Ричард и Флорентина ще дойдат в края на ноември — по-рано не можели да напуснат Сан Франциско. Кейт взе да му разказва какви успехи жънели, как малкият Уилям Каин направо бил одрал кожата на дядо си и всички очаквали с нетърпение да им погостуват в Ню Йорк.

Уилям я изслуша внимателно — и той се чувстваше щастлив, в мир със себе си. Вече бе започнал да се притеснява, че ако не си дойде скоро, Ричард никога няма да се върне в Ню Йорк и тогава председателското място в банката ще падне в ръчичките на Джейк Томас, последното нещо, което Уилям искаше.

Следващия понеделник се върна след дълго отсъствие на работа в бодър дух — беше се възстановил напълно след втория инфаркт и сега чувстваше, че има за какво да живее.

— Не прекалявайте — беше го предупредил умният млад лекар, но Уилям бе решен да се утвърди наново като председател на управителния съвет и директор на банката, за да разчисти пътя за единствения си син.

На влизане в „Лестър“ го посрещна портиерът, който му съобщи, че Джейк Томас го издирвал и вече го бил търсил и у тях. Уилям благодари на стареца, единствения човек в банката, работил тук по-дълго от него.

— Нищо не е чак толкова важно, че да не може да почака — рече банкерът.

— Така си е, уважаеми господине — съгласи се възрастният мъж.

Уилям се запъти бавно към кабинета си. Завари вътре трима от членовете на управителния съвет — вече заседаваха с Джейк Томас, разположил се на председателското място.

— Май отсъствах прекалено дълго — подхвана през смях Уилям. — Да не би вече да не съм председател на управителния съвет?

— Разбира се, че си, Уилям. Добре дошъл — викна Джейк Томас и побърза да стане от стола му.

Уилям така и не бе свикнал с това, че Томас му говори на малко име. Младоците си позволяваха прекалено много волности. Томас сигурно нямаше и четирийсет, беше в банката едва от няколко години, а вече се държеше свойски.

— Какво се е случило? — попита Уилям.

— Пак си имаме неприятности с Авел Розновски — обясни безизразно Джейк Томас.

Уилям усети как го присвива под лъжичката и седна на най-близкия кожен фотьойл.

— Какво иска пак? — попита със сетни сили. — Няма ли да ме остави да доживея дните си в мир?

Джейк Томас се изправи и отиде при него.

— Въз основа на точка седма от правилника на банката иска да свика заседание на управителния съвет с една-едничка цел — да те отстрани от председателското място.

— Не може. Не притежава задължителните осем процента, а според правилника на банката председателят трябва да бъде уведомен незабавно, ако външен човек се сдобие с дял от осем на сто.

— Твърди, че до утре ще ги притежава.

— Невъзможно! — отсече Уилям. — Следя внимателно движението на акциите. Никой няма да продаде дела си на Розновски. Никой.

— Питър Парфит — напомни Джейк Томас.

— А, не — усмихна се победоносно Уилям. — Преди година изкупих чрез трето лице дяла му.

Джейк Томас го погледна стъписан. Известно време всички мълчаха. За пръв път Уилям си даде сметка колко му се иска на Томас да е следващият председател на „Лестър“.

— Е — вметна младокът, — няма как да си затворим очите за твърденията на Розновски, че до утре ще притежава осемте процента, даващи му право да определя трима от членовете на управителния съвет и в продължение на три месеца да има последната дума във всяко важно решение, взимано в банката. Ти, Уилям, сам си наложил тази точка в правилника, за да затвърдиш положението си. Освен това Розновски възнамерява да разгласи решението си с обяви из цялата страна. За капак заплашва, че ако срещне съпротива, ще направи всичко възможно банка „Лестър“ да бъде погълната от хотелска верига „Барон“. Даде да се разбере недвусмислено, че ще се откаже от намеренията си само при едно условие.

— И какво е то? — попита Уилям.

— Да подадеш оставка като председател на управителния съвет — отвърна Джейк Томас.

— Та това е изнудване! — почти изкрещя Уилям.

— Сигурно, но ако до обяд в понеделник не подадеш оставка, Розновски смята да осведоми за намеренията си всички акционери на банката. Вече е купил рекламни карета в четирийсет вестници и списания.

— Този тип е полудял — тросна се Уилям.

Извади от горния джоб на сакото си носна кърпа и попи потта, избила по челото му.

— И това не е всичко — допълни Джейк Томас. — Розновски настоя никой от семейство Каин да не те замества през следващите десет години и ти да подадеш оставка безусловно, без да се позоваваш на разклатеното си здраве или на някаква друга причина.

Младият банкер подаде на Уилям някакъв документ — върху горния край на листа се мъдреше името на хотелска верига „Барон“.

— Наистина е полудял — повтори Уилям, след като хвърли един поглед на писмото.

— Въпреки това свиках за утре заседание на управителния съвет — поясни Томас. — В десет часа. Смятам, Уилям, че трябва да обсъдим по-подробно исканията му.

Тримата членове на управителния съвет оставиха Уилям сам в кабинета му и до края на деня при него не дойде никой. Той се опита да се свърже с неколцина от другите директори, но размени няколко думи само с един-двама от тях и не остана убеден, че те ще го подкрепят. Даде си сметка, че положението му не е никак розово, ала реши, че докато никой, освен него, не притежава осем на сто от акциите, няма от какво да се притеснява, и се зае да разработва стратегия, чрез която да запази контрола си в управителния съвет. Прегледа списъка на акционерите. Поне доколкото можеше да прецени, никой от тях не смяташе да се разделя със своя дял. Засмя се. Каквито и планове да кроеше, Авел Розновски щеше да удари на камък. Прибра се рано и каза на Кейт само да отложи гостуването на Ричард, после се затвори в кабинета си, за да обмисли още веднъж как да разгроми за последно Розновски. Легна си чак в три след полунощ, затова пък вече бе решил какво точно да направи: да отстрани от управителния съвет Джейк Томас, така че Ричард да заеме мястото му.

На другия ден, за когато бе насрочено заседанието, отиде рано в банката и убеден в победата си, зачака в своя кабинет, където прегледа още веднъж онова, което си бе нахвърлял. Смяташе, че не е пропуснал нищо. В десет без пет секретарката му се обади по вътрешната линия:

— Търси ви някой си господин Розновски.

— Моля? — възкликна Уилям.

— Господин Розновски.

— Господин Розновски?! — повтори невярващо той. — Свържете ме — добави с треперещ глас.

— Господин Каин?

Отново едва доловимият акцент, който Уилям нямаше да забрави никога.

— Аз съм. Какво искате пак?

— Според правилника на банката съм длъжен да ви уведомя, че вече притежавам осем на сто от „Лестър“ и смятам да се възползвам от точка седма, ако до понеделник на обяд не удовлетворите исканията ми.

— Как се сдобихте с последните два процента? — изпелтечи Уилям.

Розновски затвори. Уилям прегледа набързо списъка на акционерите — кой ли го беше предал? Още трепереше, когато телефонът иззвъня отново.

— Заседанието на управителния съвет ще започне всеки момент, господине.

Точно в десет Уилям влезе в заседателната зала. Огледа масата и най-неочаквано осъзна, че почти не познава повечето млади членове. Последния път, когато беше водил битка в същата тази заседателна зала, не бе познавал никого, а пак беше спечелил. Подсмихна се, почти сигурен, че все още може да победи Авел Розновски, и се изправи, за да се обърне към управителния съвет.

— Господа, заседанието днес е свикано, защото в банката е постъпило искане от господин Авел Розновски от хотелска верига „Барон“ — един престъпник с влязла в сила присъда, който има наглостта да ме заплашва, че ще се възползва от осемте си процента от акциите на „Лестър“, за да ни притиска до стената, и ако не подам безусловно оставка като директор и председател на управителния съвет, щял да погълне банката. Всички вие знаете, че до излизането ми в пенсия остават само девет години и ако напусна преди това, финансовият свят ще го изтълкува превратно. — Уилям си погледна бележките и реши да изиграе своя коз. — Готов съм, господа, да предоставя на банката целия си дял и още десет милиона от личните си средства, така че да противодействате на всеки ход на господин Розновски и да бъдете сигурни, че „Лестър“ няма да претърпи финансови загуби. При тези обстоятелства, господа, се надявам на пълната ви подкрепа в битката ми с Авел Розновски. Сигурен съм, че не сте от хората, които ще се поддадат на такова просташко изнудване.

В залата се възцари мълчание. Уилям бе убеден, че е победил, точно тогава обаче Джейк Томас поиска да узнае какви са взаимоотношенията му с Авел Розновски. Уилям се изненада, но се съгласи без колебание. Джейк Томас не го плашеше.

— Тази вендета между вас и Авел Розновски — заяви по-младият банкер — продължава вече трийсетина години. Смятате ли, че ако приложим вашия план, тя ще приключи?

— Какво още може да направи той? Какво още? — запъна се Уилям и огледа насъбралите се с надеждата да го подкрепят.

— Няма откъде да знаем, но при положение че държи осем на сто от акциите на банката, разполага с правомощия, не по-малки от вашите — заяви новоизбраният главен секретар на банката, който не бе посочен от Уилям и бе голям дърдорко. — Едно знаем със сигурност: никой от двамата явно не може да се откаже от тази лична вражда. Предложихте десет милиона, за да защитите финансовото ни положение, но ако Розновски наистина има последната дума при взимането на решения, ако е в правото си да свиква заседания и да определя дали ще се сливаме с други фирми, без да се съобразява с интересите на „Лестър“, това безспорно ще предизвика паника. Банката и свързаните с нея фирми, към които като директори имаме дълг, ще бъдат в най-добрия случай силно затруднени, а в най-лошия могат и да се сринат.

— Не, не — възрази Уилям. — Аз ще помогна с лични средства, така с лекота ще противодействаме на Розновски.

— Днес сме се събрали — продължи главният секретар, — за да решим дали изобщо има смисъл управителният съвет да му противодейства. Дали в крайна сметка не сме обречени да загубим?

— Не, ако покрия цената с лични средства — повтори Уилям.

— Това ще ни бъде само добре дошло — отбеляза Джейк Томас, — но сега не говорим за пари, банката е изправена пред много по-тежки проблеми. Ако наистина притежава достатъчно акции, за да се позове на точка седма от правилника, Розновски може да ни разиграва както си иска. Нищо чудно един прекрасен ден банката да не прави нищо друго, освен да се опитва да предугади следващия ход на Авел Розновски.

Джейк Томас изчака присъстващите да осмислят онова, което е казал. Уилям продължи да мълчи. Томас го погледна и допълни:

— А сега, господин председателю, съм длъжен да ви задам един много важен личен въпрос, който тревожи всекиго около тази маса, и се надявам да бъдете пределно откровен в отговора си, колкото и неприятен да е той за вас.

Уилям вдигна очи. Какъв ли щеше да бъде въпросът? Какво ли обсъждаха зад гърба му? Какво си въобразяваше този Джейк Томас? Усети, че губи инициативата.

— Ще отговоря на всички въпроси, зададени ми от управителния съвет — отсече той. — Не се страхувам от нищо и от никого — натърти възрастният банкер и погледна многозначително Джейк Томас.

— Благодаря ви — изрече по-младият мъж. — Господин председателю, имате ли нещо общо с папката, която е постъпила в Министерството на правосъдието във Вашингтон и заради която Авел Розновски е бил задържан и обвинен в измама, макар и да сте знаели, че той е сред най-крупните акционери на банката?

— Той ли ви каза това? — подвикна Уилям.

— Да, Розновски твърди, че е бил задържан единствено заради вас.

Известно време Уилям мълча — чудеше се какво да отговори, и погледна записките пред себе си. Те не му помогнаха особено. И през ум не му беше минавало, че ще му зададат такъв въпрос, но за двайсет и три години не бе лъгал никога управителния съвет. Късно му беше да започва тепърва.

— Да, имам нещо общо със задържането на господина — потвърди той, с което наруши тишината. — Информацията попадна у мен и отсъдих, че е мой дълг да я предам на Министерството на правосъдието.

— А как е попаднала у вас?

Уилям не отговори.

— Струва ми се, господин председателю, че всички знаем отговора на този въпрос — продължи Джейк Томас. — И не само това, съобщили сте на властите, без да уведомите управителния съвет, с което сте ни изложили на сериозна опасност. За да си отмъстите на Розновски, сте заложили на карта доброто ни име, нашите кариери, всичко, което банката олицетворява.

— Но Розновски се опитваше да ме разори — натърти Уилям и се усети, че вече крещи.

— И на свой ред вие, за да разорите него, сте изложили на опасност стабилността и доброто име на банката.

— Това е моята банка — каза Уилям.

— Банката не е ваша — напомни Джейк Томас. — Вие притежавате осем на сто от акциите, точно колкото и господин Розновски, и сега сте изпълнителен директор и председател на управителния съвет на „Лестър“, но въпреки това банката не е ваша, за да се разпореждате с нея, без да сте се допитали до другите директори.

— В такъв случай съм длъжен да поискам от съвета вот на доверие — заяви Уилям. — Ще ви помоля да ме подкрепите срещу Авел Розновски.

— Не можем да гласуваме такъв вот — намеси се и главният секретар. — Нека гласуваме дали вие сте човекът, който при тези обстоятелства следва да ръководи банката. Толкова ли не разбирате, господин председателю?

— Така да бъде — рече Уилям и извърна очи. — Нека управителният съвет реши дали ще сложи най-позорно край на моята кариера и на близо четвъртвековната ми вярна служба, или ще се противопостави на заплахите на един престъпник с влязла в сила присъда.

Джейк Томас кимна на главния секретар на банката и той раздаде на всички членове на управителния съвет листчета, с които да гласуват. Уилям имаше чувството, че всичко вече е предрешено. Огледа един по един двайсет и деветимата мъже около заседателната маса. Лично бе посочил мнозина от тях, макар че имаше и такива, които познаваше съвсем бегло. Веднъж бе чул, че неколцина от по-младите членове на съвета подкрепяли открито Демократическата партия и Джон Кенеди. Някои го гледаха, други — не. Със сигурност щяха да го подкрепят, нямаше да допуснат Розновски да го победи. Най-малкото сега. „Много ви моля, оставете ме да си изкарам мандата като председател на съвета — каза си той наум, — после сам ще се оттегля без излишен шум. Само не и по този начин.“

Загледа как членовете на съвета връщат на главния секретар листчетата, с които са гласували. Той ги разгръщаше бавно едно по едно. В помещението се бе възцарила тишина, всички очи бяха обърнати към секретаря, който се зае да отваря последните листчета, като отбелязваше старателно всички „за“ и „против“ в двете колонки върху листа пред себе си. Уилям забеляза, че едната колонка е много по-дълга, но вече недовиждаше и не разбра коя от двете. И през ум не му беше минавало, че някой ден собственият му управителен съвет ще избира между него и Авел Розновски.

Главният секретар каза нещо. Уилям направо не повярва на ушите си. Беше изгубил доверието на управителния съвет със седемнайсет гласа „против“ и дванайсет „за“. Успя някак да се изправи. Авел Розновски го беше победил в последната битка. Всички продължиха да мълчат, докато Уилям излизаше от заседателната зала. Върна се в кабинета си, взе си палтото, поспря колкото да погледне за последно портрета на Чарлс Лестър, после тръгна бавно по дългия коридор и излезе през главния вход.

— Радвам се, че се върнахте, господин председателю — рече му портиерът. — Ще се видим утре.

Уилям знаеше, че няма да се видят никога вече. Обърна се и се ръкува с мъжа, който преди двайсет и три години му бе посочил къде се намира заседателната зала. Доста изненадан, портиерът му пожела „приятна вечер“ и го загледа как се качва за последно отзад на служебния автомобил.

Шофьорът го откара у дома и когато стигнаха Шейсет и осма улица в Ийст Сайд, Уилям се свлече на стъпалата пред къщата. Шофьорът и Кейт му помогнаха да влезе вътре. Кейт видя, че мъжът й плаче, и го прегърна.

— Какво има, Уилям? Какво се е случило?

— Изритаха ме от собствената ми банка — простена той. — Управителният съвет сне доверието си от мен. Точно когато бе най-важно, подкрепи Авел Розновски.

Кейт го заведе да си легне и цяла нощ бдя край леглото му. Той не пророни и дума. И не мигна чак до заранта.

В понеделник сутринта в „Уолстрийт Джърнъл“ излезе кратичко съобщение: „След състоялото се вчера заседание на управителния съвет Уилям Лоуел Каин подаде оставка като изпълнителен директор и председател на банка «Лестър».“

Не се споменаваше, че е напуснал толкова внезапно банката по здравословни или някакви други причини, не се намекваше и че синът му ще го замести в управителния съвет. Уилям беше наясно, че по Уолстрийт ще плъзнат какви ли не слухове и всички ще си помислят най-лошото. Седеше сам в леглото — вече не му се живееше.

Същия ден Авел прочете в „Уолстрийт Джърнъл“ съобщението, че Уилям Каин е подал оставка. Вдигна слушалката, набра телефонния номер на банка „Лестър“ и каза да го свържат с новия председател на управителния съвет. След няколко секунди чу гласа на Джейк Томас.

— Добро утро, господин Розновски.

— Добро утро, господин Томас. Обаждам се само да потвърдя, че тази сутрин ще пусна по пазарни цени всичките си акции в „Интерстейт Еъруейс“ и ще продам лично на вас за два милиона долара дела си от осем на сто в „Лестър“.

— Благодаря ви, господин Розновски. Много щедро от ваша страна.

— Не е нужно да ми благодарите, господин председателю, точно такава беше уговорката ни, когато ми продадохте своя дял от две на сто в „Лестър“ — отвърна Авел Розновски.