На 7 май 1945 година генерал Алфред Йодъл подписа в Реймс безусловната капитулация на Германия, а Авел се върна в Ню Йорк, който се готвеше да отпразнува победата и края на войната. Улиците отново гъмжаха от младежи в униформи, този път обаче върху лицата им се четеше не страх, а неописуема радост. Авел се понатъжи — постоянно се натъкваше на мъже с един крак или една ръка, ослепели или целите в белези. За тях войната никога нямаше да свърши, каквито и хартийки да подписваха на хиляди километри оттук.
Когато влезе в униформата на подполковник в хотел „Барон“, не го позна никой. Как да го познаят? Когато преди две години го бяха видели за последно, още младежкото му лице не бе набраздено с дълбоки бръчки, от които личеше, че войната е оставила и върху него своя отпечатък.
Авел се качи с асансьора на четирийсет и втория етаж, където се намираше кабинетът му, но мъжът от охраната му каза твърдо, че е сбъркал етажа.
— Къде е Джордж Новак? — попита Авел.
— В Чикаго, подполковник — отвърна човекът.
— Свържете ме с него по телефона — заръча мъжът в униформа.
— За кого да предам, че го търси?
— Авел Розновски.
Мъжът от охраната се разбърза.
По пукащата линия се чу гласът на Джордж, който се зарадва много на Авел. Той веднага усети колко е хубаво, че се е върнал у дома. Реши да не остава за през нощта в Ню Йорк, а да хване самолета и да се прибере в Чикаго, отстоящ на цели хиляда и триста километра. Взе със себе си осъвременените отчети на Джордж да се запознае с тях по време на полета. Убеди се с очите си колко напред е дръпнала хотелска верига „Барон“ по време на войната. Бе очевидно, че докато Авел е отсъствал, Джордж се е справял добре. Авел не можеше да се оплаче. Заместникът му бе работил предпазливо и печалбите все още бяха високи, тъй като голяма част от персонала бе мобилизирана. Въпреки това хотелите бяха останали пълни заради постоянното придвижване на хора из страната. Авел реши, че незабавно трябва да назначи нови служители, докато другите хотели не са го изпреварили и не са привлекли най-добрите специалисти, завръщащи се от фронта.
Когато пристигна на летището в Чикаго, Джордж вече го чакаше на изхода. Почти не се беше променил, може би бе понапълнял и оплешивял. Близо час си разказваха един през друг какво са преживели за последните три години и накрая на Авел му се стори, че изобщо не е отсъствал. Винаги щеше да бъде благодарен, че на „Черната стрела“ се е запознал със своя пръв заместник.
Джордж обаче бе безмилостен, когато подметна, че сега Авел куца по-силно, отколкото преди войната.
— Ти си най-прочутият хром в хотелиерския бизнес — взе го на подбив той. — Сега как ще стоиш на куц крак?
— Само един поляк може да изтърси такава простащина — тросна се Авел.
Джордж го погледна някак гузно, досущ пале, спастрено от господаря си.
— Слава богу, че познавам този поляк простак, на когото оставих всичко, докато си разчиствах сметките с швабите — добави Авел, за да заглади положението.
Преди да се прибере вкъщи, не устоя на изкушението и огледа хубаво чикагския „Барон“. Заради оскъдицата по време на войната лустрото на лукса се бе поизносило. Той забеляза доста неща, които плачеха за ремонт. Те обаче щяха да почакат. Авел изгаряше от нетърпение да види жена си и дъщеря си. Тогава го връхлетя първият удар. През последните три години Джордж почти не се бе променил, затова пък Флорентина вече беше навършила единайсет години и се бе превърнала в красиво момиче, а Зофя, макар и трийсет и осем годишна, бе надебеляла, беше остаряла и бе облечена като последната повлекана.
Двамата не знаеха как да се държат един с друг и след броени седмици Авел си даде сметка, че отношенията им никога вече няма да са същите, както преди. Зофя почти не полагаше усилия да го заинтригува или да покаже, че се гордее с постиженията му. На Авел му беше криво, че жена му не се интересува от него, и се опита отново да я приобщи към живота си, уви — безуспешно. Тя бе доволна само когато си стоеше у дома и нямаше нищо общо с хотелска верига „Барон“. Той се примири, че Зофя няма да се промени никога, и се запита докога ли ще й остане верен. Бе направо прехласнат по Флорентина, но жена му, погрозняла и надебеляла, го оставяше равнодушен. Авел избягваше да прави любов с нея, а и да правеше, си мислеше за други жени. Не след дълго започна с повод и без повод да бяга от Чикаго и от умърлушеното лице на Зофя, върху което се четеше укор.
Пак тръгна на дълги обиколки по хотелите, на които през ваканциите водеше и Флорентина. Първата половин година след завръщането си в Щатите посети всички хотели от веригата, точно както навремето, след смъртта на Дейвис Лерой, когато я бе поел. За година те отново отговаряха на високите му изисквания, на него обаче пак му се прииска да завоюва нови и нови територии. На следващото тримесечно заседание на управителния съвет уведоми Къртис Фентън, че отдел „Маркетинг“ му е препоръчал да построи хотел в Мексико и в Бразилия и вече търсят парцели, на които да започнат строежа.
— Разполагате със средства да покриете разходите по строителството — отвърна Къртис Фентън. — Във ваше отсъствие се понатрупаха пари. Можете да вдигнете хотел от веригата „Барон“ едва ли не където пожелаете. Един бог знае кога ще спрете, господин Розновски.
— Някой ден, господин Фентън, ще построя „Барон“ и във Варшава и тогава вече може би ще спра — отвърна Авел. — Натрих им носовете на швабите, но имам сметки за уреждане и с руснаците.
Банкерът се засмя. Чак вечерта, след като разказа за разговора на жена си, си даде сметка, че Авел Розновски не се шегува и наистина ще построи хотел и във Варшава.
— Какво става с банката на Каин?
Рязката смяна в тона на Авел Розновски стресна Къртис Фентън. Той се притесняваше, че полякът очевидно и досега обвинява Каин за трагичната смърт на Дейвис Лерой. Отвори папката и зачете:
— Акциите на „Лестър, Каин и сие“ са поделени между четиринайсет членове на семейство Лестър и шестима бивши или настоящи служители на банката, а самият господин Каин държи най-големия пакет — осем на сто.
— Някой от семейство Лестър иска ли да продаде своя дял? — поинтересува се Авел.
— Може би, стига да предложим подобаваща цена. Госпожица Сюзан Лестър, дъщеря на покойния Чарлс Лестър, ни дава основания да смятаме, че при определени условия би се разделила с акциите си, господин Питър Парфит, бивш заместник-председател на управителния съвет, също проявява интерес.
— Какъв процент държат?
— Сюзан Лестър притежава шест на сто от акциите, а Питър Парфит — едва две на сто.
— Колко искат за дяловете си?
Къртис Лестър отново се взря в папката, а през това време Авел прехвърли набързо последния годишен отчет и правилника на банката. Погледът му спря на точка седма.
— За своите шест на сто госпожица Сюзан Лестър иска два милиона долара, а господин Парфит държи да получи за дела си от две на сто един милион.
— Господин Парфит се е полакомил — отсече Авел. — Ще почакаме да огладнее. Изкупете незабавно акциите на госпожица Сюзан Лестър, без да разкривате кого представлявате, и веднага ми съобщете, ако господин Парфит размисли.
Банкерът се изкашля.
— Притеснява ли ви нещо, господин Фентън? — попита Авел.
Другият мъж се поколеба.
— Не, нищо — отвърна той не особено убедително.
— Оттук нататък възлагам сметката на човек, с когото ще се запознаете, ако вече не го познавате — Хенри Осбърн.
— Конгресменът Осбърн ли? — възкликна банкерът.
— Да, познавате ли го?
— Само по име — отвърна с едва доловимо неодобрение Фентън и сведе глава.
Авел не обърна внимание на неизреченото предупреждение. Знаеше прекрасно с каква слава се ползва Хенри, но бе на мнение, че си струва да поеме риска, докато той се справя с такава лекота със средния чиновник и му осигурява бързи политически решения. Да не говорим пък че и двамата бяха свързани от общата си омраза към Каин.
— Ще поканя господин Осбърн за член на управителния съвет на хотелска верига „Барон“, пряко натоварен с делата в банката на Каин. Това както винаги е строго поверително.
— Както желаете — рече покрусен Фентън и се запита дали да не сподели с Авел Розновски своите опасения.
— Съобщете ми веднага щом приключите сделката с госпожица Сюзан Лестър.
— Непременно, господин Розновски — каза банкерът, без да вдига глава.
Авел се върна в „Барон“. Хенри Осбърн вече го чакаше, за да обядват заедно.
— Конгресмене! — възкликна полякът, когато се срещнаха във фоайето.
— Бароне! — ахна и Хенри и двамата се засмяха, после се хванаха под ръка, влязоха в ресторанта и седнаха на ъгловата маса. — Как е жена ти, Авел?
— Прекрасно. А твоята, Хенри?
— Чудесно.
И двамата лъжеха.
— Какво ново-старо?
— Погрижих се за концесията, която искаше за Атланта — изшушука съзаклятнически другият мъж. — До няколко дни документите ще бъдат придвижени. Някъде в началото на месеца можеш да започваш строежа на „Барон“ в Атланта.
— Ей, да не сгазим лука?
— Не бери грижа за това! Не вършим нищо, което не биха направили и конкурентите ти… Уверявам те, Авел — засмя се Хенри Осбърн.
— Дано, Хенри. Не искам да си имам неприятности със закона.
— Не се притеснявай! — възкликна Хенри. — Пък и само ние с теб знаем за какво точно става въпрос.
— Чудесно! — зарадва се Авел. — През годините си ми вършил много услуги и аз смятам да те възнаградя. Нали нямаш нищо против да станеш член на управителния съвет на хотелска верига „Барон“?
— Ще бъда поласкан, Авел.
— Я не се занасяй. Знаеш, че ако не беше ти да ми помогнеш с тия разрешителни в щатската и градската управа, нямаше да стигна доникъде. Никога не съм имал време да се занимавам с разни политици и писарушки. Пък и те предпочитат да си имат работа с възпитаник на Харвардския университет, нищо че вместо да отваря вратите, той ги изритва с крак.
— Много си щедър, Авел.
— Заслужил си си го. Освен това искам да се заемеш с нещо, което съм взел присърце. То също трябва да остане в пълна тайна. Няма да ти отнеме много време, пък и ще си отмъстиш на онова приятелче от Бостън, господин Уилям Каин.
Оберкелнерът се върна с две средно изпечени сочни пържоли. Хенри заслуша напрегнато, докато Авел му излагаше плана си за Уилям Каин.
Няколко дни по-късно, на 8 май 1946 година той замина за Ню Йорк, за празниците по случай първата годишнина от победата. Беше организирал в хотел „Барон“ вечеря за близо хиляда полски ветерани, на която бе поканил за почетен гост генерал Казимир Соскновски, от 1943 година главнокомандващ полските части във Франция. Вече няколко седмици чакаше с нетърпение събитието и взе със себе си и Флорентина, макар че остави Зофя в Чикаго.
Вечерта на празненството банкетната зала на хотел „Барон“ в Ню Йорк изглеждаше великолепно. Всяка от сто и двайсетте маси бе украсена с американското и полското знаме. По стените бяха накачени огромни снимки на Айзенхауер, Патън, Брадли, Ходжес, Падеревски и Сикорски. Авел седна на челно място на масата в средата, отдясно бе генералът, а отляво — Флорентина.
Генерал Соскновски стана, за да се обърне към насъбралите се, и обяви, че подполковник Розновски е утвърден за пожизнен председател на Дружеството на полските ветерани — признание за жертвите, които е понесъл в името на полско-американската кауза, и най-вече за щедрия дар, който е направил на войската, като й е предоставил за цялата война нюйоркския „Барон“. Някой от присъстващите, попрекалил с пиенето, се провикна от дъното на залата:
— Преживяхме германците! Храната на Авел ли няма да преживеем!
Хилядата ветерани избухнаха в смях, започнаха да ръкопляскат и вдигнаха с водка „Данциг“ наздравица в чест на своя домакин, сетне замълчаха, а генералът заговори за мъките на следвоенна Полша, озовала се в хватката на Сталинова Русия, и призова сънародниците си да не жалят сили и да се борят неуморно, така че отечеството им да стане суверенна държава. На Авел му се искаше да вярва, че все някой ден Полша отново ще бъде свободна и той може би дори ще доживее да му върнат замъка, но се съмняваше, че това ще стане след успеха на Сталин на конференцията в Ялта.
По-нататък генералът напомни на гостите, че поляците в Щатите са понесли на глава повече жертви и са дали за войната повече пари, отколкото представителите на която и да е друга етническа група в САЩ.
— Колцина американци ще повярват, че Полша е загубила шест милиона души, а Чехословакия — само сто хиляди? Според някои наблюдатели сме постъпили глупаво, като не сме капитулирали, макар и да сме знаели, че ще бъдем победени. Как един народ, тръгнал с конница срещу мощта на нацистките танкове, може да повярва, че е бил победен! Ще ви кажа, приятели, че не сме победени.
Всички поляци в залата изръкопляскаха.
Авел се натъжи при мисълта, че повечето американци и досега ще се изсмеят, ако им кажеш, че и Полша е дала своя принос и своите военни герои. Генералът изчака да се възцари пълна тишина и разказа как Авел заедно с още неколцина души е отишъл да спасява частите, участвали в битката при Ремаген. След като той приключи със словото си, ветераните станаха на крака и поздравиха с бурни ръкопляскания двамата мъже. Флорентина се почувства много горда с баща си.
Авел с изненада видя на другия ден, че вестниците са поместили разказа на генерала — почти никое средство за масово осведомяване, освен изданието на полските емигранти не отразяваше постиженията на поляците. Съмняваше се, че журналистите са щели да пишат за това, ако ставаше въпрос за някой друг, а не за Чикагския барон. Все пак му стана приятно да изпълнява ролята на невъзпят американски герой. Почти цял ден даваше интервюта и позираше за снимки.
Вечерта нещата се поуспокоиха. Генералът отиде на друго мероприятие в Лос Анджелис, Флорентина се върна на училище в Лейк Форест, Джордж беше в Чикаго, а Хенри Осбърн — във Вашингтон. Хотелът се стори на Авел прекалено голям и пуст, но той не изгаряше от желание да се връща при Зофя в Чикаго.
Реши да вечеря рано и да прегледа седмичните отчети на другите хотели във веригата, а после да се прибере в мансардния апартамент до кабинета си. Рядко се хранеше сам в апартамента и не пропускаше възможност да слезе в някой от ресторантите. Това бе един от сигурните начини да поддържа постоянна връзка с живота в хотела. С колкото повече хотели се сдобиваше, толкова повече се притесняваше, че ще изгуби връзка с низшия персонал.
Слезе с асансьора и поспря на рецепцията да провери колко души са отседнали днес в хотела, но вниманието му бе привлечено от изумителна жена, която попълваше регистрационна карта. Бе готов да се закълне, че познава отнякъде този профил. Отстрани обаче му беше трудно да каже откъде. Жената бе на около трийсет и пет години. След като попълни картата, тя се обърна и го погледна.
— Авел! — възкликна. — Радвам се да те видя.
— Майко мила, Мелани! Едвам те познах.
— Теб ще те познае всеки, Авел.
— Не знаех, че си в Ню Йорк.
— Утре си тръгвам. Тук съм в командировка, имам да свърша нещо за списанието.
— Журналистка ли си? — поизненада се Авел.
— Не. Икономически съветник съм на издателска група със седалище в Далас. Изпратиха ме в Ню Йорк да проуча пазара.
— Доста си се издигнала!
— Не бих казала — възрази Мелани. — Но така се намирам на работа.
— Тази вечер свободна ли си? Защо да не хапнем заедно?
— На драго сърце, Авел, но нека първо си взема един душ и се преоблека. Нали нямаш нищо против да ме почакаш?
— Разбира се, че ще почакам. Когато си готова, ела в ресторанта на моята маса. След час удобно ли ти е?
Тя се усмихна, за да покаже, че е съгласна, и тръгна след пиколото към асансьора.
Авел се отби в ресторанта, за да провери дали на масата има цветя, мина и през кухнята да види какво да поръча на Мелани. Накрая вече нямаше какво да прави и се видя принуден да седне. Усети се, че току си поглежда часовника и извръща очи към вратата на ресторанта. Мелани позакъсня, но се оказа, че си е струвало Авел да чака. Беше неотразима, когато влезе в дълга прилепнала рокля, която заблещука на светлината. Оберкелнерът веднага я доведе на масата на Авел. Той стана да я посрещне, а келнерът отвори бутилка отлежало шампанско „Круг“ и напълни двете чаши.
— Добре дошла, Мелани — вдигна чашата Авел. — Радвам се да те видя в „Барон“.
— Аз пък се радвам да видя „Барон“ — отвърна младата жена, — особено в такъв празничен ден.
— В смисъл?
— Прочетох в „Ню Йорк Поуст“ каква пищна вечеря си дал и как си рискувал живота си, за да спасиш ранените край Ремаген. Докато пътувах насам от гарата, не можах да откъсна очи от вестника. Изкарали са те пръв герой.
— Поизхвърлили са се — отвърна Авел.
— Не те познавам като особено скромен, значи всичко до последната дума е истина.
Той й наля още една чаша шампанско.
— Да ти призная, Мелани, винаги ме е било малко страх от теб.
— И таз добра, Барона да го е страх от някого! Нещо не ми се вярва.
— Е, не съм южняк, както сама изтъкна преди време, скъпа.
— И сега постоянно ми го натякваш — усмихна се дяволито тя. — Ожени ли се за своята млада полякиня?
— Да, ожених се.
— И бракът ти щастлив ли е?
— Не бих казал. Жена ми вече е на четирийсет години, надебеля и изобщо не ме привлича.
— Само не ми казвай и че не те разбира — рече Мелани и от тона й пролича, че е останала доволна от онова, което е чула.
— А ти намери ли си съпруг? — поинтересува се Авел.
— О, да. Омъжих се за истински южняк.
— Честито.
— Миналата година се разведох… Съдът определи доста добра издръжка.
— Съжалявам! — рече Авел, явно и той бе доволен. — Още малко шампанско?
— Да не се опитваш да ме прелъстиш, Авел?
— Ще изчакам да си изядеш супата, Мелани. Дори поляците имигранти първо поколение имат някакви задръжки, макар че наистина е мой ред да прелъстявам.
— В такъв случай нека те предупредя, Авел, че след развода не съм спала с мъж. Не че няма мераклии. Обратното, прекалено много похотливи ръце, а обич — никаква.
След пушената сьомга, крехкото агнешко, крем карамела и „Мутон Ротшилд“ отпреди войната те вече си бяха разказали най-подробно кой какво е правил, откакто са се видели за последен път.
— Ще дойдеш ли да пийнем кафе в апартамента ми, Мелани?
— Нима след такава обилна вечеря имам някакъв избор! — възкликна тя.
Авел се засмя и я поведе към асансьора. Докато вървяха през ресторанта, Мелани ситнеше кръшно на високите си токчета. Авел натисна копчето за четирийсет и втория етаж, а младата жена погледна цифрите върху таблото.
— Защо няма дванайсети етаж? — попита невинно.
Авел не намери сили да отговори.
— Последния път, когато пих кафе в стаята ти…
— Хич не ми напомняй — прекъсна я Авел, сетил се колко безпомощен се е чувствал.
На четирийсет и втория етаж слязоха от асансьора, а пиколото отвори вратата на апартамента.
— Господи! — възкликна Мелани, след като огледа мансардата. — Не мога да не ти призная, Авел, научил си се да живееш като мултимилионер. Не съм виждала по-добре обзаведено жилище.
Той посегна да я помилва, но на вратата се почука. Младичкият сервитьор им носеше кана кафе и бутилка „Реми Мартен“.
— Благодаря, Майк — рече Авел. — За тази вечер това е всичко.
— Дали? — подсмихна се Мелани.
Добре че келнерът бе чернокож, инак щеше да му проличи, че се е изчервил като домат. Той побърза да излезе.
Авел наля на младата жена от кафето и коняка. Седнала по турски на пода, тя отпи бавно от напитката. И на Авел му се щеше да седне така, но не можеше, затова се излегна до Мелани. Тя го замилва по косата и Авел плъзна плахо длан по бедрото й. Божичко, помнеше толкова добре невероятните й крака. При първата целувка Мелани изхлузи обувката си и бутна чашата с кафе върху персийския килим.
— Ами сега! — засуети се тя. — Съсипах ти персийския килим.
— Остави! — отвърна той, сетне пак я притегли към себе си и понечи да смъкне ципа на роклята й.
Мелани разкопча ризата му и както я целуваше, той се опита да я смъкне, но копчетата за ръкавели му пречеха, затова предпочете да помогне на младата жена да си съблече роклята. Тялото й не бе загубило нищо от красотата си, беше си точно такова, каквото Авел го помнеше, с тази разлика, че се бе поналяло. Какви стегнати гърди, какви дълги крака! Той се отказа да се бори с една ръка с копчетата за ръкавели, пусна Мелани и започна да се съблича, съзнавайки, че до прелестното й тяло сигурно изглежда доста грозноват. Надяваше се да е вярно онова, което бе чел за неустоимото въздействие на богатите мъже върху жените. Мелани го погледна, но за разлика от едно време не се смръщи. Авел я замилва нежно по гърдите и пораздалечи бедрата й. Персийският килим се оказа по-удобен от леглото. Сега бе ред на младата жена да се опита да се съблече, докато се целуват. Накрая и тя се отказа, отдръпна се и свали всичко, освен — по молба на Авел — жартиерите и найлоновите чорапи.
Чу я да стене и си даде сметка, че много отдавна не е изпитвал подобна наслада, а после и колко бързо е преминала тя. Известно време и двамата мълчаха — едвам си поемаха дъх.
Накрая Авел прихна.
— Защо се смееш? — попита го Мелани.
— А, просто така — отвърна той.
Всъщност се бе сетил за думите на доктор Джонсън колко смешна е всяка поза и колко мигновена — всяка наслада.
Легна отстрани на Мелани, а тя положи глава върху рамото му. Той с изненада усети, че вече не му се иска да лежи до младата жена, и се запита как ли да се отърве от нея, без да се държи грубо.
— Не мога да остана цяла нощ, Авел, утре сутринта имам важна среща и трябва да поспя поне малко. Само това оставаше да ми личи, че съм прекарала нощта на персийски килим.
— Наистина ли трябва да си тръгваш? — възкликна уж разочаровано той, макар че всъщност се зарадва.
— Съжалявам, скъпи, но се налага.
Тя стана и отиде в банята.
Авел я загледа как се облича, помогна й и да си вдигне ципа. Беше много по-лесно да го закопчае на спокойствие, отколкото да го разкопчава в суматохата. Преди да си тръгне, й целуна галантно ръка.
— Надявам се да се видим скоро — излъга я.
— И аз — рече Мелани, макар и да бе усетила, че Авел не е искрен.
Той затвори вратата и отиде при телефона до леглото.
— В коя стая е отседнала госпожица Мелани Лерой?
Известно време администраторката мълча, чуваше се как прехвърля регистрационните карти. Авел забарабани припряно по масичката.
— Нямаме в регистрациите жена с такова име — отвърна накрая служителката. — Имаме госпожа Мелани Сийтън от Далас, щата Тексас, пристигнала е тази вечер и си тръгва утре, господине.
— Да, за нея питам — каза Авел. — Впишете сметката на мое име.
— Както наредите.
Авел затвори и преди да си легне, дълго стоя под студения душ. Чувстваше облекчение, когато отиде да угаси лампата, осветявала първата му изневяра, и забеляза, че петното от кафе върху персийския килим е изсъхнало.
— Глупачка — каза на глас и щракна ключа.
След тази нощ Авел установи, че за няколко месеца върху килима са се появили доста петна от кафе, преобърнато било от келнерки, било от други нощни посетителки. Двамата със Зофя се отчуждаваха все повече. Виж, не бе предвидил, че жена му ще наеме частен детектив, който да го следи, и после ще подаде молба за развод. Сред поляците, приятели на Авел, почти нямаше разведени — дори и да имаха някакви проблеми в семейството, те просто се разделяха със съпругите си. Опита се да разубеди Зофя, тъй като знаеше, че полската общност няма да погледне с добро око на един развод, който би могъл да осуети все по-големите му обществени и политически амбиции. Ала Зофя беше непреклонна. Авел бе смаян, че жената, посрещнала толкова кротко неговия триумф, се превръща по израза на Джордж в същински малък дявол, когато е решила да си отмъсти.
Авел се посъветва с адвоката си и за втори път установи колко много сервитьорки и гостенки на хотела, чийто сметки е поел, са минали за година през жилището му. Предаде се и единственото, за което се заинати, бяха родителските права над вече тринайсетгодишната Флорентина, първата истинска любов в живота му. След дълга битка Зофя склони той да й брои половин милион долара, да й преотстъпи къщата в Чикаго и да й разреши да се вижда с дъщеря си в края на последната седмица от месеца.
Авел се премести за постоянно в Ню Йорк, а Джордж му лепна прякора Чикагския барон в изгнание, тъй като той тръгна да обикаля надлъж и шир Америка, за да наглежда строежите на новите си хотели, и се отбиваше в Чикаго само когато му се налагаше да се види с Къртис Фентън.
Писмото беше оставено върху масичката до фотьойла на Уилям в хола. Както беше по халат, той го четеше за трети път, опитвайки се да проумее за какво му е на Авел Розновски да изкупва акции на банка „Лестър“ и защо е назначил Хенри Осбърн за член на управителния съвет на хотелска верига „Барон“. Реши, че не може да си позволи и занапред да се губи в догадки, и вдигна телефона.
Новият господин Коен се оказа по-младо копие на баща си. Когато дойде на Шейсет и осма улица в Ийст Сайд, не му се наложи да се представя — бе започнал да оплешивява и да побелява точно на същите места, както възрастния адвокат, а тантурестото му тяло бе вместено в сходен, може би дори в същия костюм. Уилям го погледна изумено, но не само защото беше одрал кожата на баща си.
— Не ме помните, господин Каин — рече посетителят.
— Господи! — възкликна Уилям. — Онзи прочут спор в Харвардския университет. Хиляда деветстотин двайсет и…
— Двайсет и втора година. Вие спечелихте и жертвахте членството си в клуба.
Домакинът прихна.
— Може би ще се справим по-добре, ако сме в един отбор, стига вашата разновидност на социализма да ви позволява да представлявате един неприкрит капиталист.
Стана от фотьойла и се ръкува с Тадиъс Коен. За миг и двамата изпитаха чувството, че още са студенти. Уилям се усмихна.
— Така и не успях да ви почерпя истински в университетския клуб. Какво да ви налея?
Тадиъс Коен му отказа.
— Не пия — отвърна и примига все така обезоръжаващо, както преди години. — Пък и, да ви призная, сега аз също съм неприкрит капиталист.
Оказа се, че прилича не само външно на баща си, а и е не по-малко умен и прозорлив от него. Той изложи най-подробно всичко, съдържащо се в папката за Розновски и Осбърн, после погледна домакина си. Уилям му обясни какво точно иска оттук нататък.
— Доклад, който да получа незабавно и който, както досега, да постъпва регулярно на всеки три месеца. Отново изключително важно е всичко да си остане между нас. Защо Авел Розновски изкупува акции на банката? И досега ли смята, че аз съм виновен за смъртта на Дейвис Лерой? Продължава ли битката с „Каин и Кабът“, въпреки че вече сме част от „Лестър“? Каква е ролята на Хенри Осбърн във всичко това? Ще помогне ли, ако се срещна с Розновски и му обясня, че не аз, а банката е отказала да подкрепи хотелска верига „Ричмънд“?
Писалката на Тадиъс Коен записваше трескаво, точно както навремето и перото на баща му.
— Трябва да отговорите възможно най-бързо на тези въпроси, за да реша дали да уведомя управителния съвет.
Тадиъс затвори куфарчето със същата свенлива усмивка, както баща си.
— Наистина съжалявам, че имате такива неприятности още преди да сте се възстановили напълно. Ще се свържа с вас веднага щом проверя фактите. — На прага адвокатът поспря. — Възхищавам ви се за всичко, което сте направили при Ремаген.
През следващите месеци Уилям бързо си възвръщаше силите и самочувствието, а белезите по лицето и гърдите му почти не личаха. Всяка вечер Кейт седеше до него и докато той се унесеше, нашепваше:
— Благодаря на Бога, задето пощади живота ти.
Ужасното главоболие и белите петна в паметта останаха в миналото, дясната му ръка позаякна. Кейт не искаше и да чуе мъжът й да се върне на работа и настоя първо да направят екскурзия с кораб до Карибите. С жена си Уилям си почина така, както не бе почивал от онези две седмици, които бяха прекарали заедно в Лондон. Тя пък бе неописуемо доволна, че на кораба няма банки, с които мъжът й да сключва сделки, макар и да се притесняваше, че ако екскурзията продължи още седмица, той ще вземе да купи плавателния съд, за да го прибави към авоарите на „Лестър“, и ще обнови екипажа, маршрутите, разписанието, дори начина, по който „лодката“, както Уилям упорито наричаше огромния лайнер, плава. Когато се прибраха на пристанището в Ню Йорк, той бе със силен загар и вече не го свърташе на едно място. Този път Кейт не успя да го разубеди да не тръгва веднага на работа.
Още не влязъл в банката, Уилям отново потъна във водовъртежа на проблемите й. Сега американските банки се управляваха от ново поколение, калено във войната, предприемчиво и свикнало да се придвижва бързо, зорко наблюдавано от президента Труман, човека, изненадващо спечелил повторно президентските избори, след като светът бе осведомен, че следващият президент със сигурност ще се казва Дюи. „Чикаго Трибюн“ не се ограничи с предвижданията и стигна дотам да оповести, че Дюи е победил в изборите, въпреки това Хари С. Труман си остана втори мандат в Белия дом. Уилям знаеше за дребния бивш сенатор от щата Мисури само онова, което пишеха по вестниците, и като заклет републиканец се надяваше, че неговата партия ще излъчи човек, който да поведе достойно кампанията през 1952 година.
Пристигна първият доклад, изготвен от Тадиъс Коен. Авел Розновски още търсел акции на банка „Лестър“ и се бил обърнал към всички наследници, но само Сюзан Лестър се била съгласила да продаде дела си. Когато адвокатът на Уилям я потърси, тя го отпрати, така той и не разбра защо се е разделила с дела си от шест на сто. Единственото, което Коен успя да установи със сигурност, бе, че Сюзан Лестър не го е направила, тъй като е закъсала за пари.
— Адът гняв не таи — прошепна Уилям.
Докладът бе изпипан до най-малките подробности и бе пределно изчерпателен.
През май 1947 година Хенри Осбърн бил назначен за член на управителния съвет на хотелска верига „Барон“, за да отговаря за сметката в „Лестър“. И още по-важно, Авел Розновски бил успял да се сдобие с акциите на Сюзан Лестър така, че да не се разбере у кого точно са отишли те. Сега Розновски притежавал шест на сто от банка „Лестър“ и очевидно бил готов да брои най-малко още седемстотин и петдесет хиляди долара, за да изкупи и акциите на Питър Парфит, възлизащи на две на сто. Уилям знаеше прекрасно какво ще стане, ако Авел Розновски се сдобие с дял от осем на сто. Още по-притеснителен бе фактът, че в сравнение с „Лестър“ хотелите „Барон“ бележеха по-голям растеж и вече настигаха основните си конкуренти — веригите „Хилтън“ и „Шератон“. Уилям се запита дали не е разумно да съобщи на управителния съвет до какво се е добрал и дали да не се свърже с Авел Розновски. След няколко безсънни нощи се обърна за съвет към Кейт.
— Не предприемай нищо — рече му тя, — докато не се убедиш, че наистина е решил да те унищожи. Нищо чудно да се окаже, че това е буря в чаша вода.
— Но той се е сдушил с Хенри Осбърн, можеш да бъдеш сигурна, че бурята няма да се ограничи в чаша вода — тук има нещо гнило. Само това оставаше, да седя със скръстени ръце и да чакам да разбера какво ми крои.
— Ами ако се е променил, Уилям? Все пак са минали двайсетина години, откакто си е имал работа с теб.
— Ал Капоне може би щеше да се промени, ако го бяха оставили да си излежи присъдата. Човек никога не може да бъде сигурен. И аз вече не знам какво да мисля.
Кейт не добави нищо, Уилям обаче се вслуша в съвета й и се ограничи с това да следи внимателно тримесечните доклади, изготвяни от Тадиъс Коен, и да се надява, че интуицията на жена му не я е подвела.
Хотелска верига „Барон“ спечели много от следвоенния разцвет в американската икономика. За пръв път от двайсетте години човек можеше да натрупа бързо пари — в началото на петдесетте хората вече започнаха да вярват, че сега това ще трае дълго. Но Авел не се задоволяваше само с финансовите успехи. С годините се притесняваше все повече за мястото на Полша в следвоенния свят и смяташе, че успехът не му позволява да е страничен наблюдател на онова, което става на шест хиляди и четиристотин километра. Как се беше изразил Павел Залески, консулът на Полша в Турция? А, да, че Авел може би ще доживее деня, когато родината му отново ще възкръсне от пепелищата.
Той правеше всичко по силите си, за да повлияе на Конгреса на САЩ и да го убеди да е по-настъпателен и да не се примирява с това, че Русия държи в желязна хватка сателитите си от Източна Европа. Докато гледаше как марионетните правителства се сменят едно подир друго, Авел започна да си мисли, че е рискувал напразно живота си. Запретна се да лобира сред политиците във Вашингтон, да се среща с журналисти, да дава вечери в Чикаго, Ню Йорк и други градове, където живееха много преселници поляци, докато всички не започнаха да слагат знак за равенство между Чикагския барон и полската кауза.
Доктор Теодор Шимановски, навремето професор по история в Краковския университет, помести в списание „Фрийдъм“ огромен материал, който бе посветен на „Битката за признание“, водена от Авел, и това го накара да се свърже с вече възрастния професор и да го попита с какво още може да помогне. Когато влезе в кабинета на Шимановски, бе изумен колко крехък изглежда старецът и същевременно колко яростен е в убежденията си. Той посрещна Авел много радушно и му наля водка „Данциг“.
— Барон Розновски — каза, докато му подаваше чашата, — отдавна се възхищавам на устрема, с който години наред отстоявате нашата кауза, и макар че не бележим особен напредък, вие сякаш не губите надежда.
— Защо да губя? Винаги съм смятал, че в Щатите е възможно всичко.
— Аз обаче се опасявам, бароне, че именно мъжете, на които се опитвате да повлияете, са допуснали това да се случи. Няма да си мръднат и пръста, за да освободят народа ни.
— Не ви разбирам, професоре — призна си по-младият мъж. — Защо да не ни помогнат?
Професорът се облегна на стола.
— Сигурно знаете, бароне, че американските войски са получили изричната заповед да не продължават настъплението на изток и да оставят руснаците да заграбят възможно най-много от Централна Европа. Патън щеше да навлезе в Берлин много преди руснаците, но Айзенхауер му е наредил да отстъпи назад. Колкото до самия Айзенхауер, той е получил такава заповед именно от нашите водачи във Вашингтон — същите, които се опитвате да убедите да върнат в Европа американските войски и оръжие.
— По онова време обаче те не са знаели в какво ще се превърне СССР. Тогава руснаците ни бяха съюзници. Признавам, през 1945 година се показахме прекалено слаби и направихме много отстъпки, но не американците предадоха полския народ.
Шимановски пак се облегна, затвори уморено очи и чак тогава каза:
— Жалко, барон Розновски, че не познавахте брат ми. Миналата седмица ми съобщиха, че преди половин година е умрял в съветски лагер като онзи, от който сте избягали.
Авел пристъпи към стареца, за да му изкаже съболезнованията си, той обаче го спря с ръка.
— Не, не казвайте нищо. Били сте в лагерите, знаете какво е там. Би трябвало пръв да разберете, че състраданието вече е неуместно. Докато другите дремят, бароне, трябва да променим света. — Известно време Шимановски мълча. — Именно американците пратиха брат ми в Русия.
Авел го погледна изумен.
— Американците ли? Как е възможно? Ако брат ви е бил пленен в Полша от руските войски…
— Брат ми не е бил пленяван в Полша. Беше пуснат от германски лагер край Франкфурт. Американците го държаха един месец, после го предадоха на руснаците.
— Не може да бъде! Защо ще го правят?
— Руснаците настояваха всички славяни да бъдат репатрирани колкото после да ги изтребят или поробят. Онези, които оцеляха по чудо при Хитлер, бяха избити от Сталин. Мога да докажа, че брат ми е бил цял месец в американския сектор.
— Той изключение ли е, или има и други като него? — поинтересува се Авел.
— Не, не е изключение, има много други — отвърна Шимановски, без да дава воля на чувствата си. — Стотици хиляди. Може би дори милион. Според мен така и няма да узнаем истинския им брой. Съмнявам се американците да са съхранили някакви документи от операцията.
— Защо никой не говори за това? Всички ще се ужасят, ако разберат, че ние, американците, сме изпращали освободените концлагеристи на сигурна смърт в Русия.
— Няма доказателства, от операцията не са се запазили никакви документи. Марк Кларк, Бог да го поживи, не се е подчинил на заповедта, някои от концлагеристите са били предупредени от приятелски настроени военни и са успели да се измъкнат, преди американците да ги пратят в лагерите. Сега обаче мълчат като гроб и няма да си признаят за нищо на света. Сред онези, които не са извадили такъв късмет, е и брат ми. Всъщност било каквото било, вече е твърде късно.
— Но американският народ трябва да научи истината. Ще създам комитет, ще издам брошури, ще държа речи. Конгресът със сигурност ще ни послуша, ако обясним какво точно е станало.
— Според мен, барон Розновски, тази лъжица е прекалено голяма дори за вашата уста.
Авел стана от стола.
— Не, не ви подценявам, приятелю. Но вие явно не сте наясно с начина на мислене на световните водачи. Щатите са се съгласили да предадат онези несретници, защото го е поискал Сталин. Сигурен съм, и през ум не им е минавало, че ще последват съдебни процеси, трудови лагери и екзекуции. Но сега вече навлизаме в следващото десетилетие, никой ли няма да признае, че косвено са виновни? Не, няма и след сто години. Дотогава всички, освен шепа историци, ще са забравили, че Полша е дала във войната повече жертви от която и друга държава на белия свят, включително Германия. Надявах се да стигнете до неизбежния извод, че трябва да участвате по-пряко в политиката.
— Мислил съм за това, но още не съм решил как да го направя.
— Имам мнение по въпроса, бароне, затова ще държим връзка. — Старецът се изправи бавно и прегърна Авел. — Междувременно не жалете сили, борете се всячески за нашата кауза, само не се изненадвайте, ако се натъкнете на затворени врати.
Веднага щом се върна в „Барон“, Авел вдигна телефона и каза на телефонистката да го свърже с кабинета на сенатор Пол Дъглас. Беше от Демократическата партия, бе спечелил в Илинойс именно благодарение на партийния апарат в Чикаго и досега винаги беше откликвал на молбите на Авел, тъй като помнеше, че в избирателния му окръг живее най-многобройната полска общност в страната. За избирателите на сенатора сред поляците отговаряше Адам Томашевич, негов сътрудник.
— Здравейте, Адам. Безпокои ви Авел Розновски. Искам да обсъдя със сенатора нещо много тревожно. Можете ли да ми уредите среща?
— Днес, господин Розновски, сенатор Дъглас отсъства от града. Сигурен съм, че когато се върне в четвъртък, ще поговори на драго сърце с вас. Ще го помоля да ви се обади. Да му кажа ли за какво става въпрос?
— Да. Като поляк ще ви бъде интересно. Научих от сигурни източници, че американските власти в Германия са спомогнали поляците, освободени от нацистките лагери, да бъдат пращани в завзети от Съветския съюз територии, после мнозина от тези полски граждани са били откарани в руски трудови лагери и оттогава от тях няма ни вест, ни кост.
Известно време мъжът в другия край на линията мълча.
— Ще предам на сенатора, щом се върне, господин Розновски. Благодаря, че се обадихте — каза Адам Томашевич.
В четвъртък сенаторът не се свърза с Авел. Не опита да го направи и в петък, събота и неделя. В понеделник сутринта Авел отново се обади в кабинета му. И този път вдигна Адам Томашевич.
— О, да, господин Розновски — подхвана той и Авел едва ли не усети как се изчервява. — Сенаторът остави съобщение за вас. Нали знаете, твърде зает е, Конгресът има да приема куп закони, преди да излезе в почивка. Сенаторът ме помоли да ви предам, че ще се свърже с вас при първа възможност.
— Обяснихте ли му за какво става въпрос?
— Да, разбира се. Помоли да ви уверя, че слухът, който сте чули, не е нищо повече от антиамериканска пропаганда. Сигурен е в това. Добави, че се е допитал до човек от Обединения комитет на началник-щабовете на САЩ и е разбрал от него, че са получили заповед да не пращат на изток никой от концлагеристите в американската зона.
Томашевич сякаш четеше добре премислено изявление, написано предварително, и Авел усети, че се е натъкнал на първата затворена врата. Никога досега сенатор Дъглас не го беше избягвал.
Авел набра номера на друг сенатор — Джоузеф Макарти, който наистина правеше новините и не се страхуваше да изказва мнение.
— Ще се опитам да го намеря — каза млада жена, щом чу кой търси шефа й и по какъв повод.
Макарти наближаваше върха на своята мощ и Авел си даваше сметка, че пак ще извади късмет, ако сенаторът му отдели повече от няколко секунди.
— Господин Розеневски! — бяха първите думи на Макарти.
Авел се запита дали е сбъркал името му нарочно, или просто връзката е лоша.
— Какъв е този въпрос, който сте искали да обсъдите само с мен и с никой друг, и какво толкова му е спешното? — попита сенаторът.
Авел се подвоуми — бе доста изненадан, че разговаря направо с Макарти. Сенаторът долови колебанието му и рече:
— Ще бъда гроб, няма да разгласявам тайните ви.
— Добре тогава — отвърна той и замълча, за да се съсредоточи. — Вие, сенаторе, сте изразител на мнението на онези, които искат източноевропейските народи да отхвърлят игото на комунизма, и не се страхувате да го заявите.
— Стараем се, стараем се. Радвам се, че сте го забелязали, господин Розеневски.
Сега вече Авел бе сигурен, че сенаторът нарочно изрича името му погрешно, но реши да не го прави на въпрос.
— Колкото до Източна Европа — продължи Макарти, — трябва да знаете, че можем да предприемем нещо, за да освободим поробената ви родина, едва след като сме изобличили всички предатели вътре в нашето правителство и държава.
— Точно за това искам да поговорим, сенаторе. Жънете огромни успехи в разкриването на предателите в държавното управление. Но все още не е огласено едно от най-страшните престъпления на комунистите.
— Кое, господин Розеневски? Откакто съм дошъл във Вашингтон, непрекъснато се натъквам на престъпления.
— Имам предвид това — подхвана Авел и изправи гръб на стола, — че непосредствено след войната американските власти са репатрирали насилствено хиляди поляци, току-що освободени от концентрационните лагери. Невинни противници на комунизма са били пращани обратно в Полша, а оттам — в СССР, за да бъдат поробени и дори изтребени.
Авел зачака отговор, но не получи. Чу потракване. Дали още някой не слушаше разговора?
— Чуй ме, простак такъв! Как смееш да ми звъниш и да ми разправяш, че американци, верни американски воини, са пратили в Русия хиляди поляци, за които оттогава не е чувал никой? Нима очакваш да повярвам на подобни брътвежи? Дори един поляк не бива да е толкова глупав. Що за човек си — да вярваш в такава опашата лъжа, за която няма никакви доказателства? Нима искаш да повярвам и че американските воини не са били верни на родината си? Кажи де, това ли искаш? Какво ви прихваща бе, Розеневски. Толкова ли си тъп, та не виждаш, че това е гадна комунистическа пропаганда? Как смееш да губиш времето на един затрупан с работа американски сенатор и да го занимаваш с някакви слухове, които „Правда“ пуска, за да сее смут сред имигрантските общности в Щатите?
Авел не можеше да помръдне — бе вцепенен от този гневен изблик. Още преди края на истеричното словоизлияние разбра, че е безсмислено да изтъква някакви контрадоводи. Изчака сенаторът да млъкне. Пак добре че не виждаше изплашеното му, изумено лице.
— Сигурен съм, сенаторе, че сте прав, извинявайте, че ви губя времето — пророни едва чуто. — Не го бях погледнал в тази светлина.
— Това само доказва колко хитри и обиграни са тия проклети комунисти — рече вече по-меко Макарти. — Трябва да ги държим винаги под око. Дано поне си проумял пред каква огромна опасност е изправен американският народ.
— Да, сенаторе, вече съм наясно. Благодаря ви още веднъж, че си направихте труда да разговаряте лично с мен. Дочуване, сенаторе.
— Дочуване, Розеневски.
Авел чу как телефонът изщраква — същият звук, както на затваряща се врата.
Уилям усети, че остарява, когато Кейт започна да го взима на подбив заради прошарената коса, а Ричард започна да води вкъщи момичета. Почти винаги одобряваше избора на своя син, харесал си една или друга „млада дама“, както ги наричаше самият той, може би защото всички те приличаха на Кейт, която според Уилям на зряла възраст бе по-красива от всякога. Дъщерите му Вирджиния и Луси също бяха станали млади дами и радваха баща си, заприличвайки все повече на майка си. Вирджиния се бе запалила по рисуването и стените в кухнята и в детските стаи бяха покрити в последните й шедьоври, както шеговито ги наричаше Ричард. Вирджиния му го върна тъпкано, когато той тръгна на уроци по виолончело. Дори слугите шушукаха не особено ласкави неща всеки път, щом лъкът опреше струните. Луси боготвореше и брат си, и сестра си и прехласната, твърдеше, че Вирджиния е новият Пикасо, а Ричард — новият Казалс. Уилям вече се питаше какво ли ще стане с тях, когато него няма да го има. Кейт беше на мнение, че и трите деца се развиват чудесно. Ричард, който вече учеше в „Сейнт Пол“, бе станал толкова добър на виолончелото, че го излъчиха да свири на ученически концерт, а картините на Вирджиния бяха толкова сполучливи, че една от тях се озова върху стената във всекидневната. Всички в семейството обаче виждаха, че красавицата в него ще бъде Луси, която едва единайсетгодишна започна да получава любовни бележчици от момчета, дотогава вълнували се единствено от бейзбол.
През 1951 година Ричард бе приет в Харвардския университет и макар да не спечели най-престижната стипендия по математика, Кейт побърза да напомни на Уилям, че момчето е играло в бейзболния отбор на училище „Сейнт Пол“ и е участвал с виолончелото в концерти, неща, които баща му дори не се е опитал да усвои. Уилям се гордееше с постиженията на сина си, но промърмори, че не познавал много банкери, които да играят бейзбол или да свирят на виолончело.
Американците бяха започнали да вярват, че този път мирът ще бъде траен, и банките разширяваха все повече дейността си. Не след дълго Уилям бе затрупан с работа и за кратко заплахата, идваща от Авел Розновски, и свързаните с него неприятности отстъпиха на заден план.
От поредните тримесечни доклади на Тадиъс Коен се виждаше, че Розновски е поел по път, от който няма намерение да се отказва — чрез трети лица бе дал да разберат на всички акционери в банка „Лестър“ без Уилям, че е готов да изкупи дела им. Уилям се питаше дали това ще доведе до пряк сблъсък между него и поляка. Вече усещаше, че наближава времето, когато ще се види принуден да запознае управителния съвет на „Лестър“ с домогванията на Розновски и дори може би да подаде оставка, ако банката се окаже в нещо като обсада — стъпка, която щеше да доведе до пълната победа на Авел Розновски. Това бе единствената причина Уилям да не желае да стига чак до такива крайности. Реши, че ако се наложи да се бори за живота си, ще го направи, без да жали сили, и че ако единият от двамата трябва да се разори, ще стори всичко това да не е той.
Накрая въпросът какво да прави с инвестиционната програма на Авел Розновски излезе от неговата власт.
В началото на 1951 година банката бе поканена да представлява една от новите американски въздухоплавателни компании — „Интерстейт Еъруейс“, на която Федералната авиационна служба бе предоставила разрешение да извършва полети между Източното и Западното крайбрежие. Компанията се обърна съм банка „Лестър“, когато трябваше да събере трийсетте милиона долара, изисквани като обезпечение след правителствените разпоредби.
Уилям бе на мнение, че си струва да подкрепят въздухоплавателната компания и начинанието, и посвети цялото си време на това да осигури чрез продажбата на ценни книжа трийсетте милиона. Като гарант банката впрегна всичките си сили, за да подкрепи фирмата. Това бе най-големият проект на Уилям, откакто се бе завърнал в „Лестър“, и когато се зае да осигури трийсетте милиона, той съзнаваше, че на карта е заложено доброто му име.
През юли бяха разгласени подробностите около пускането на акциите на фондовата борса и те бяха разграбени за броени дни. Уилям получаваше отвсякъде прещедри похвали колко добре се е справил. Самият той бе неописуемо щастлив, докато в следващия доклад на Тадиъс Коен не прочете, че десет на сто от акциите на въздухоплавателната компания са изкупени от една от фирмите на Авел Розновски.
Уилям разбра, че е крайно време да запознае Тед Лийч и Тони Симънс с най-големите си страхове. Помоли Тони да дойде в Ню Йорк, където покани двамата си заместници в своя кабинет и им разказа всичко за сагата с Авел Розновски и Хенри Осбърн.
— Защо ни казваш чак сега! — бе първата реакция на Тони Симънс.
— Докато бях в „Каин и Кабът“, Тони, съм си имал работа със стотици фирми като хотелска верига „Ричмънд“ и по онова време не съм и подозирал, че Розновски е толкова злопаметен и отмъстителен. Разбрах, че си е навил на пръста да ми отмъсти, чак когато купи десет на сто от „Интерстейт Еъруейс“.
— Дали не си прекалено мнителен? — намеси се и Тед Лийч. — В едно съм сигурен: неразумно е да съобщаваме и на другите членове на управителния съвет. Само това оставаше, банката да изпадне в паника.
— Така си е — подкрепи го Тони Симънс. — Защо не се срещнеш с този Авел Розновски — да се разберете като хората.
— Подозирам, че той очаква да направя точно това — отвърна Уилям. — Така вече ще бъде напълно сигурен, че банката се чувства под обсада.
— А няма ли да промени отношението си, ако му обясниш, че си направил всичко по силите си да убедиш банката да подкрепи хотелска верига „Ричмънд“, но че другите членове на управителния съвет не са искали и да чуят…
— Нямам причини да смятам, че той вече не го знае — натърти Уилям. — Както личи, знае всичко останало.
— И какво според теб банката трябва да направи с тоя Розновски? — попита Тед Лийч. — Определено не можем да му забраним да купува акции на „Лестър“, щом е намерил хора, готови да се разделят с тях. Ако тръгнем да ги изкупуваме, само ще си вкараме автогол, защото ще покачим стойността на акциите, които той вече притежава, и ще изложим на опасност финансовото си положение. Розновски сигурно потрива ръце. Ще налеем вода и в мелницата на Хари Труман, преди изборите демократите само това и чакат — някой шумен банков скандал.
— Давам си сметка, че не мога да направя почти нищо — отвърна Уилям, — но все пак трябваше да ви съобщя какви ги върши Розновски, в случай че реши да ни сервира поредната изненада.
— Все пак не изключвам възможността той да се ръководи от най-невинни подбуди и да те уважава като талантлив инвеститор — вметна Тони Симънс.
— Какви ги говориш, Тони! Знаеш, че е забъркан и вторият ми баща! Защо според теб Розновски го е наел — за да помогне на кариерата ми като банкер ли? Явно не разбираш за какво става въпрос. Наблюдавам този човек повече от двайсет години. Не е свикнал да губи — хвърля заровете, докато победи. Знам му и кътните зъби, сякаш им е роден брат. Той ще…
— Само не се поддавай на мания за преследване, Уилям. Лично аз очаквам…
— Да не се поддавам на мания за преследване ли? Припомни си, Тони, правилника на „Лестър“ и каква власт дава той на всеки, сдобил се с осем на сто от акциите на банката. Лично го съставих така, за да предпазя себе си и да не ме отстранят. Този тип вече притежава шест на сто и ако това не ти се струва страшно, не забравяй, че той може да помете за един ден „Интерстейт Еъруейс“. Достатъчно е да пусне за продажба всичките си акции наведнъж.
— Да де, но няма да спечели нищо — отбеляза Тед Лийч. — Тъкмо обратното, ще изгуби доста пари.
— Повярвай, просто не си наясно с начина на мислене на Авел Розновски — напомни му Уилям. — Смел е като лъв, и да загуби, това не значи нищо за него. Все повече се убеждавам, че цели само едно: да ми отмъсти. Така е, ако продаде акциите си, ще претърпи загуби, но пак ще притежава хотелите, цели двайсет и един на брой. Знае, че ако котировките на акциите на „Интерстейт“ паднат главоломно, ние също ще пострадаме не на шега. Като банкери зависим от твърде неустойчивото доверие на хората, а само да рече, Авел Розновски може да направи когато си поиска това доверие на пух и прах.
— Успокой се, Уилям — помоли го Тони Симънс. — Още не се е стигнало чак дотам. Сега вече знаем какво е намислил Розновски, ще го държим под око и ако се наложи, ще му се противопоставим. Като начало трябва да се погрижим никой да не му продава акции на „Лестър“, ако първо не ги е предложил на теб. Банката ще те подкрепи, каквото и да предприемеш. Лично аз съм на мнение, че трябва да поговориш с Розновски, за да си изясните нещата. Така поне ще знаем доколко сериозен е в намеренията си и ще се подготвим.
— И ти ли, Тед, смяташ така? — попита Уилям.
— Да. Съгласен съм с Тони. Мен ако питаш, трябва да се свържеш лично с този тип. Ще бъде само в интерес на банката да разбереш доколко невинни са намеренията му.
Известно време Уилям мълча.
— Щом и двамата сте на такова мнение, ще взема да опитам — рече накрая той. — Трябва да добавя, че не съм съгласен с вас, но може би не съм безпристрастен, все пак това ме засяга лично. Дайте ми няколко дни да помисля какво да предприема и ще ви съобщя какво съм решил.
След като двамата заместник-председатели на управителния съвет излязоха от кабинета, Уилям продължи да седи сам и да мисли за обещанието, което е дал, убеден, че щом е забъркан и Хенри Осбърн, почти няма вероятност той да се спогоди с Авел Розновски.
Четири дни по-късно пак седеше сам в кабинета си — беше се разпоредил да не го безпокоят при никакви обстоятелства. Знаеше, че и Авел е в своя кабинет в нюйоркския „Барон“ — сутринта бе пратил човек в хотела с едничката задача да му съобщи веднага щом Розновски се появи. Той му беше звъннал, за да му предаде, че полякът е дошъл в осем и двайсет и седем, качил се е веднага в кабинета си на четирийсет и втория етаж и оттогава никой не го е виждал. Уилям вдигна слушалката и помоли телефонистката да го свърже с хотел „Барон“.
— Тук е „Барон“ в Ню Йорк.
— Господин Розновски, ако обичате — каза притеснено Уилям. Бяха го свързали със секретарката. — Търся господин Розновски — повтори вече по-твърдо.
— За кого да предам? — попита жената.
— Казвам се Уилям Каин.
Настъпи дълго мълчание — или на Уилям само му се стори, че е дълго.
— Не съм сигурна, че е тук, господин Каин. Нека проверя.
Поредното дълго мълчание.
— Господин Каин?
— Господин Розновски?
— Какво обичате, господин Каин? — попита много спокоен глас с едва доловим акцент.
Макар да бе обмислил внимателно първите си думи, Уилям пак усети, че говори доста притеснено.
— Донякъде съм разтревожен, господин Розновски, от дяла ви в банка „Лестър“ — подхвана той — и от силните позиции, които сте успели да завоювате в едно от търговските дружества, които представляваме. Може би е време да се срещнем и да обсъдим намеренията ви. Освен това искам да ви съобщя нещо лично.
Отново дълго мълчание. Уилям дори си помисли, че Авел е затворил.
— Не съществуват обстоятелства, Каин, при които подобна среща да е възможна. Вече знам достатъчно за вас, не ми се слушат оправданията ви за миналото. Внимавайте и ще разберете какви са намеренията ми, а те, господин Каин, са твърде различни от онова, което ще откриете в „Битие“. Един ден ще ви се прииска да скочите от дванайсетия етаж на някой от моите хотели, защото ще загазите не на шега с дела си в „Лестър“. Трябват ми още само два процента, за да отговарям на условията по точка седма от правилника на банката, а вие сам знаете какво означава това. Тогава може би за пръв път ще проумеете как се е чувствал Дейвис Лерой, докато месеци наред се е губил в догадки какво ли ще направи вашата банка с живота му. Сега е ваш ред няколко години да се губите в догадки как ще постъпя с вас, след като се сдобия с осемте процента.
Уилям се вцепени от думите на Авел Розновски, но въпреки че заудря с юмрук по писалището, си наложи да продължи спокойно:
— Разбирам какво ви е, господин Розновски, ала пак съм на мнение, че е по-разумно да се срещнем и да обсъдим всичко. Има едно-две неща, за които съм сигурен, че не знаете.
— Например как сте измамили Хенри Осбърн и сте му задигнали половин милион долара ли, господин Каин?
Уилям направо онемя и бе на път да избухне, но и този път успя да се овладее.
— Не, господин Розновски, онова, което искам да обсъдим, няма нищо общо с господин Осбърн. Става дума за нещо лично, което засяга единствено вас. Въпреки това искам да знаете, че никога не съм мамил Хенри Осбърн и не съм му задигнал и цент.
— Хенри обаче твърди друго. Според него тъкмо вие сте виновен за смъртта на майка си и сте я вкарали в гроба, само и само да не му отпуснете заем. Струва ми се напълно правдоподобно, след като видях как се отнесохте с Дейвис Лерой.
Уилям не помнеше някога да му е било толкова трудно да се сдържи, затова мина доста време, докато отговори:
— Предлагам ви да изясним веднъж завинаги това недоразумение и да се срещнем на място, където никой няма да ни познае.
— Вече, господин Каин, е останало само едно място, където няма да ви познае никой.
— И кое е то? — попита Уилям.
— Небето — отвърна Авел и затвори.
— Свържете ме незабавно с Хенри Осбърн — нареди той на секретарката си.
Барабани с пръсти по писалището цели петнайсет минути, през които момичето се опитваше да открие конгресмена Осбърн — оказа се, че показвал Капитолия на свои избиратели.
— Ти ли си, Авел?
— Да, аз, Хенри, реших, че ще искаш да научиш пръв: Каин знае всичко, битката става открита.
— В какъв смисъл знае всичко? Смяташ ли, че знае и за мен? — попита притеснено Хенри.
— Знае, и още как, освен това знае за сметката, за дела, който съм купил от банка „Лестър“, и за „Интерстейт Еъруейс“.
— Откъде е научил? Само ние с теб знаем за сметката.
— И Къртис Фентън — прекъсна го Авел.
— А, да. Но той за нищо на света не би казал на Каин.
— Явно е пропял. Няма кой друг да му е казал. Не забравяй, че Каин работеше именно с Къртис Фентън, когато купих от банката хотелска верига „Ричмънд“. Както личи, през цялото време са поддържали връзка.
— Ама че работа!
— Ти май се притесни, Хенри.
— Ако Каин наистина знае всичко, играта загрубява. Предупреждавам те, Авел, той няма навика да губи.
— Аз също — отвърна другият мъж. — Уилям Каин не ме плаши, все пак държа всички козове. Като теглим чертата, колко от капитала на Каин притежавам?
— Доста голям пай. Шест на сто от акциите на банка „Лестър“ и десет на сто от „Интерстейт Еъруейс“, а също малки пакети от другите търговски дружества, които те представляват. Трябват ти още само два процента от „Лестър“, за да отговаряш на условията на точка седма от правилника, а Питър Парфит още си прави устата да ни продаде своя дял.
— Чудесно! — възкликна Авел. — За какво повече можем да мечтаем! Продължавай да обработваш Парфит, не забравяй, че не бързам, а Каин не може и да припари до него. Засега ще оставим Каин да умува какво още му кроим. Но докато не се върна от Европа, не предприемай нищо, чу ли! След телефонния разговор, който проведох днес сутринта с господин Каин, можеш да си сигурен, че това приятелче доста ще се попоти, а аз, Хенри, нямам от какво да се притеснявам. Ще го оставим да се мъчи като грешен дявол, нямам намерение да правя следващия ход, докато не съм напълно готов.
— Добре — рече Хенри. — Ще те държа в течение, в случай че възникне нещо обезпокоително.
— Проумей го най-после, Хенри, нямаме от какво да се притесняваме. Спипали сме натясно господин Каин, наистина ще му разкатаем фамилията.
— На драго сърце ще погледам — поободри се сенаторът.
— Понякога ми се струва, че мразиш Каин повече и от мен.
Хенри се засмя нервно.
— Приятно прекарване в Европа.
Авел затвори и загледан някъде в пространството пред себе си, се замисли за следващия си ход, като забарабани отново по писалището. Влезе секретарката.
— Свържете ме с господин Къртис Фентън от банка „Континентал Тръст“ — нареди й той, без да я поглежда.
Продължи да потропва с пръсти, все така вперил поглед пред себе си. След малко телефонът иззвъня.
— Фентън?
— Добро утро, господин Розновски, как сте?
— Закрийте всичките ми сметки във вашата банка.
Мъжът в другия край на линията не каза нищо.
— Чухте ли ме, Фентън?
— Да — отвърна смаяно банкерът. — Мога ли да попитам защо, господин Розновски?
— Защото, Фентън, Юда никога не ми е бил любимият апостол. От този миг нататък не сте член и на управителния съвет на хотелска верига „Барон“. В скоро време ще получите писмено потвърждение на разговора и указания в коя банка да прехвърлите сметките.
— Не разбирам защо, господин Розновски. Какво съм направил?…
Авел затвори точно когато в кабинета влезе дъщеря му.
— Доста грубичко, татко.
— Не беше предвидено като любезност, скъпа, но това не е твоя работа — отвърна с коренно променен тон Авел. — Купи ли всички тоалети, с които ще пътуваш за Европа?
— Да, благодаря ти, татко, но да ти призная, нямам си и понятие каква е модата в Лондон и Париж. Дано съм избрала каквото трябва, не искам да бия на очи.
— Искаш, не искаш, няма как да не биеш на очи, моето момиче, ще си най-голямата красавица, стъпвала от години във Великобритания. Имаш тънък вкус и усет към цветовете, не се безпокой за избора си. Младите европейци ще се надпреварват да привлекат вниманието ти, аз обаче няма да мърдам от теб и ще им дам отпор. Хайде да хапнем и да обсъдим какво ще правим в Лондон.
Десет дни по-късно, след като Флорентина прекара дълга събота и неделя с майка си — Авел никога не питаше за нея — двамата се качиха на летище „Айдълуайлд“ в Ню Йорк на самолет боинг триста седемдесет и седем, поел към лондонското летище „Хийтроу“. Полетът продължи близо четиринайсет часа и макар двамата да имаха удобни кресла, първото, което направиха, след като отседнаха в „Кларидж“ на Брук стрийт, бе да си отспят.
Авел бе дошъл в Европа по три причини: първо, да потвърди договорите за строителството на нови хотели от веригата „Барон“ в Лондон, Париж и вероятно Рим, второ, да даде възможност на Флорентина да поразгледа Европа, преди да отиде в Ратклиф, където щеше да следва филология, и трето, най-важното за него, да посети замъка си в Полша и дори да провери дали има някакъв шанс да си го върне.
В Лондон и двамата пожънаха успехи. Съветниците на Авел бяха намерили свободен парцел на Хайд Парк Корнър и той нареди на адвокатите си да не губят и миг, а да договорят покупката на земята и да придвижат разрешителните, така че и английската столица да може да се похвали с хотел „Барон“.
След разточителството в собствения й дом Флорентина се стресна от суровия живот в следвоенен Лондон, но лондончани като че не забелязваха колко пострадал е техният град от войната и продължаваха да смятат, че са световна сила. Канеха младата жена на обеди, вечери и танци и баща й се оказа прав за изтънчения й вкус и за впечатлението, което тя ще направи на младите европейци. Всяка вечер се прибираше с блеснали очи и разкази за нови и нови завоевания, за които на другата сутрин вече не помнеше. Така и не можеше да реши дали иска да се омъжи за един възпитаник на Итън от Гренадирската гвардия, който й козируваше през цялото време, или за член на Камарата на лордовете, близък до кралския двор. Флорентина не беше съвсем наясно какво ще рече да е „близък до двора“, затова пък бе сигурна, че въпросният мъж знае как да се държи с една дама.
В Париж двамата с баща й продължиха в същото шеметно темпо и тъй като знаеха добре френски, се разбираха с парижани не по-зле, отколкото с англичаните. Излезеше ли в отпуск, в края на втората седмица Авел обикновено се отегчаваше до смърт и започваше да брои дните, когато ще се върне на работа. Но сега беше с Флорентина. След като той се бе разделил със Зофя, дъщеря му се беше превърнала в център на неговия живот и единствена наследница на баснословното му богатство.
Стана време да си тръгват от Париж, но и на двамата не им се заминаваше, ето защо останаха още няколко дни, под предлог, че Авел имал да договаря покупката на прочут, но позападнал хотел на булевард „Распай“. Така и не съобщи на собственика — някой си господин Ньоф, който, доколкото това изобщо беше възможно, изглеждаше още по-занемарен и от хотела, че смята да го разруши и да построи нова сграда. Когато няколко дни по-късно господин Ньоф подписа книжата, Авел се разпореди постройката да бъде изравнена със земята. Двамата с Флорентина вече нямаха с какво да се оправдават, за да останат още в Париж, затова поеха към Рим.
След дружелюбното отношение на британците и веселието във френската столица Вечният град им се стори потискащо мрачен и порутен — римляни нямаха поводи да празнуват. Животът в Лондон и Париж сякаш бе останал безкрайно далеч. В Лондон Авел и дъщеря му се бяха разхождали из великолепните кралски паркове и се бяха възхищавали на историческите паметници, а Флорентина беше танцувала до среднощ. В Париж бяха ходили на опера, бяха обядвали край Сена, бяха се разхождали с лодка по реката чак до „Парижката Света Богородица“ и бяха вечеряли в Латинския квартал. В Рим Авел не откри друго, освен вездесъщото усещане за финансова нестабилност и реши, че поне засега ще се наложи да забрави за намерението да изгради хотел „Барон“ и в италианската столица. Флорентина усети, че баща й бърза да види отново своя замък в Полша, и предложи да си тръгнат един ден по-рано от Италия.
Авел бе установил, че чиновниците са по-склонни да издадат разрешително за строежа на нов хотел с петстотин стаи в Лондон, отколкото виза за държава зад желязната завеса. По-ненастойчив човек сигурно би се отказал, но Авел не се предаваше толкова лесно и след като визите бяха надлежно сложени в паспортите им, двамата с Флорентина наеха кола и се отправиха към Слоним. На полската граница се наложи да чакат часове наред — пак добре, че Авел знаеше езика. Ако разберяха къде го е научил, служителите от „Паспортна проверка“ сигурно щяха да се отнесат по друг начин с него и надали щяха да го пуснат да се върне в родината си. Авел обмени за злоти петстотин долара — поляците останаха много доволни ако не от друго, то поне от това — и отпраши нататък. Колкото повече наближаваха Слоним, толкова повече Флорентина си даваше сметка, че това пътуване е изключително важно за баща й.
— Татко, не помня някога да си се вълнувал толкова.
— Тук съм роден — обясни Авел. — От доста време съм в Щатите, където всичко се променя всекидневно, и имам чувството, че само ми се е присънило как съм се върнал по родните места. Откакто съм заминал, тук сякаш нищо не е помръднало.
Продължиха нататък към Слоним. Авел тръпнеше в очакване, но същевременно бе ужасен и вбесен, че някога подредената провинция със спретнати къщурки е направо опустошена. През пропастта от близо четирийсет години се чу как с детско гласче пита барона дали е дошъл часът и на поробените европейски народи и той ще успее да изиграе своята роля, после се просълзи при мисълта колко кратък е бил този час и каква незначителна роля е изиграл.
Завиха зад последния ъгъл, видяха голямата желязна порта на имението на барона и Авел се засмя развълнуван, после спря.
— Всичко си е същото, както го помня. Изобщо не се е променило. Хайде, ела, ще започнем от къщурката, където съм прекарал първите пет години от живота си — сега там едва ли живее някой — а после ще разгледаме моя замък.
Флорентина тръгна след баща си, поел уверено по лъкатушна горска пътечка сред обраслите с мъх брези и дъбове, които щяха да си бъдат същите и след сто години. Вървяха двайсетина минути и излязоха на поляната, където се намираше къщата на ловеца. Авел спря и я загледа. Беше забравил колко малък е първият му дом — направо не проумяваше как тук са живели деветима души. Сламеният покрив бе занемарен, изронените камъни и счупените прозорци създаваха впечатлението, че постройката е необитаема. Малката зеленчукова градина бе задушена от избуялите плевели.
Дали в къщата наистина не живееше никой? Флорентина хвана баща си за ръка и го поведе бавно към входната врата. Притаил дъх, Авел застана отпред, а момичето почука тихо. Зачакаха мълком. Флорентина почука, този път по-силно, и двамата чуха, че някой се движи вътре.
— Идвам, идвам — подвикна сприхаво на полски жена, която след малко пооткрехна леко вратата.
Пред тях застана старица, сгърбена и изпосталяла, облечена от глава до пети в черно, която се взря с празен поглед в неканените гости. Изпод забрадката се бяха отскубнали няколко кичура мръсна бяла коса.
— Не може да бъде — прошепна Авел на английски.
— Какво искате? — попита подозрително бабката.
Беше беззъба, устата й бе хлътнала навътре.
Авел отговори на полски:
— Може ли да влезем и да поговорим?
Жената премести очи от него към момичето.
— Старата Хелена не е сторила нищо — изписка тя.
— Знам, знам — увери я тихо Авел. — Нося ви добри новини.
Старицата ги пусна без особено желание в голата студена стая, но не ги покани да седнат. Помещението не се беше променило: два стола, маса и споменът, че преди да напусне къщурката, Авел не е знаел какво е килим.
Флорентина потрепери.
— Не мога да запаля огъня — завайка се бабката и сръчка решетката с бастуна си. Тлеещата цепеница отказваше да се разгори. Жената бръкна в джоба си, но не намери каквото търсеше. — Трябва ми хартия. — Погледна Авел, за пръв път в очите й проблесна любопитство. — Намира ли ви се хартия?
Авел се вторачи в нея.
— Помните ли ме? — попита я той.
— Не, не те познавам.
— Познавате ме, Хелена. Казвам се… Владек.
— Да не си познавал моя малък Владек?
— Аз съм Владек.
— На друг ги разправяй тия! — отсече някак тъжно старицата. — Не го заслужавах, беше белязан от Бога. Баронът го взе та той да стане ангел, взе най-малката ми рожбица…
Старческият глас пресипна и заглъхна. Жената седна, но сбръчканите й изморени ръце продължиха да мърдат върху скута.
— Върнах се — каза по-настойчиво Авел, старицата обаче не му обърна внимание и продължи да си мърмори, сякаш е сама в стаята.
— Убиха мъжа ми Яшо, откараха по лагери всичките ми дечица, освен Зофя. Скрих я и ония проклетници си заминаха — съобщи с безизразен примирен глас.
— А какво стана с малката Зофя? — поинтересува се Авел.
— Руснаците я отведоха през следващата война — отвърна глухо жената.
Той потрепери. От спомените старицата се поокопити.
— Какво искате де? Защо ме питате такива неща? — тросна се тя.
— Исках да ви запозная с дъщеря си Флорентина.
— Навремето и аз имах щерка Флорентина, но сега съм останала сама като пръст.
— Ами аз… — подхвана Авел и понечи да си разкопчае ризата.
Флорентина го спря.
— Знаем, знаем — каза му и се усмихна на бабката.
— Откъде можете да знаете? Това беше още преди ти да си била родена.
— Казаха ни в селото — обясни Флорентина.
— Намира ли ви се хартия? — заповтаря пак старицата. — Трябва ми хартия, да си запаля огъня.
Авел погледна безпомощно дъщеря си.
— Не — отвърна. — Жалко, не носим.
— Какво искате — пак подвикна, вече враждебно, бабката.
— Нищо — отговори Авел, примирен, че тя няма да се сети кой е. — Наминахме само да ви поздравим.
Извади портфейла си, взе от него всички новички полски банкноти, които му бяха дали на границата, и ги подаде на жената.
— Благодаря, благодаря — възкликна тя и се просълзи.
Флорентина отново хвана баща си за ръка, изведе го от къщата и тръгна заедно с него по горската пътека към колата.
Старицата ги гледа през прозореца, докато не се увери, че са се скрили. Взе банкнотите, намачка всяка на малка топка и ги наслага старателно върху решетката в огнището. Те пламнаха на мига. Жената нареди над горящите злоти подпалки и малки цепеници, седна бавно до огъня и потри ръце, доволна, че най-после се е постоплила.
Авел не каза и дума, докато вървяха към автомобила. Чак когато зърна металната порта, се опита да забрави случилото се в къщурката и обеща на Флорентина:
— Сега ще видиш най-красивия замък на света.
— Стига си преувеличавал, татко.
— В цял свят — натърти той.
Момичето се засмя.
— Ще проверим дали този твой замък изобщо може да се мери с Версай.
Качиха се на колата и докато минаваха през портата, Авел си спомни камиона, с който за последно е излязъл оттук. Подкараха по дългия към два километра път, водещ към замъка. Авел усети как го оборват спомени. Честитите дни на детството с барона и Лев, несретите, сполетели го, след като руснаците го отведоха от любимия замък — по онова време бе смятал, че няма да го види никога повече. Сега обаче той, Владек Кожекевич, се завръщаше, завръщаше се победоносно, за да си вземе онова, което му принадлежеше.
Автомобилът заподскача по криволичещия път. И Авел, и Флорентина мълчаха — очакваха след последния завой да зърнат за пръв път дома на барон Розновски. Авел спря и погледна своя замък. И двамата с дъщеря му не казаха нищо, само се втренчиха невярващо в опустошените, сринати от бомбите останки на неговата мечта.
Слязоха бавно от колата. Продължаваха да мълчат. Флорентина стисна силно, много силно баща си за ръката. По страните му се стичаха сълзи. Само една от стените все още стърчеше като напомняне за някогашната слава, всичко останало се бе превърнало в купчина забравен от всички камънак.
Авел така и не намери сили да разкаже на дъщеря си за величествените зали, за крилата, кухните, спалните. Отиде при трите слегнали се могилки, обрасли с гъста зелена трева — гробовете на барона, на сина му Лев и на другия любим човек на Авел, Флорентина. Поспря пред всеки и си помисли, че Лев и Флорентина са могли да са живи и до днес. Коленичи в горния край и веднага си спомни ясно сетните им мигове, от които го побиха тръпки.
Дъщеря му продължаваше да стои до него и да мълчи, отпуснала ръка върху рамото му. Мина доста време, накрая Авел се изправи и двамата тръгнаха заедно през развалините. От плочника личеше къде навремето са се намирали великолепните, огласяни от смях салони. Авел продължаваше да мълчи. Хванати за ръце, двамата с дъщеря му стигнаха при тъмницата. Авел седна на пода на влажното тясно помещение, недалеч от решетката, по-точно до онова, което бе останало от нея. Започна да върти сребърната гривна върху китката си.
— Ето тук баща ти е прекарал четири години от живота си.
— Не може да бъде — възкликна Флорентина, която отказа да седне до него.
— Сега е по-хубаво, отколкото едно време — продължи баща й. — Днес поне има чист въздух, птички, слънце, усещане за свобода. А тогава нямаше нищо, освен непрогледна тъма, смърт, миризма на смърт, още по-страшно дори, надежда за смърт.
— Хайде, татко, да се махаме оттук! Ако продължаваме да стоим, ще се разстроиш още повече.
Отведе го при колата и подкара бавно по дългия път. Докато минаваха за последно през желязната порта, Авел дори не се обърна да погледне разрушения замък.
На връщане към Варшава почти не продума и Флорентина реши, че е излишно да се прави на весела. Накрая баща й рече:
— Сега ми остава да постигна в тоя живот само едно нещо.
Момичето се зачуди какво ли има предвид, но не попита. Все пак успя да го убеди да се върнат за края на седмицата в Лондон с надеждата, че това ще го поободри и дори ще му помогне да забрави лудата си грохнала втора майка и останките от замъка в Полша.
На другия ден заминаха със самолет за Лондон. Авел се радваше, че отново е в страна, откъдето може да се свързва бързо с Щатите. Веднага щом се настаниха в „Кларидж“, Флорентина хукна да се види с приятелите си и да завързва нови познанства. Авел изчете всички вестници, които успя да намери, с надеждата да разбере какво се е случило в Щатите, докато той е бил в чужбина. Не му беше никак приятно да признае, че докато го е нямало, все е ставало нещо — това само му напомняше, че светът преспокойно може да мине и без него.
Вниманието му бе привлечено от кратка дописка на вътрешните страници в съботния брой на „Таймс“. Наистина по време на отсъствието му се бяха случили разни неща. Предния ден сутринта един от малките самолети на „Интерстейт Еъруейс“ се бе разбил на летището в град Мексико веднага след излитането. Всички на борда — общо седемнайсет души пътници и екипаж, бяха загинали. Мексиканските власти бяха побързали да прехвърлят вината на авиокомпанията с твърдението, че не била осигурила добра поддръжка на самолетите.
Авел вдигна телефона и помоли да го свържат с международната централа.
„Днес е събота, той сигурно се е прибрал в Чикаго“, помисли си. Разлисти тефтерчето и намери домашния му номер.
— Трябва да почакате половин час — обясни с ясен, доста приятен глас телефонистката англичанка.
— Благодаря — рече Авел, след което се излегна на кревата с телефонния апарат до себе си и се замисли.
След двайсет минути телефонът иззвъня.
— Поръчали сте международен разговор, господине, свързвам ви — каза същият ясен глас.
— Ти ли си, Авел? Къде си?
— Аз съм, кой друг, Хенри. В Лондон съм.
— Приключихте ли? — прекъсна ги телефонистката.
— Още не съм започнал — отвърна Авел.
— Извинявайте, господине. Говорите ли вече с Америка?
— Да, разбира се. Благодаря ви. Майко мила, Хенри, тук приказват на друг език.
Хенри Осбърн се засмя.
— Слушай сега. Прочете ли във вестниците за самолета на „Интерстейт Еъруейс“, катастрофирал на летището в град Мексико?
— Да — потвърди Хенри, — но ти не се безпокой. — Бил е застрахован, компанията няма да понесе загуби и котировките на акциите не са помръднали.
— Застраховката е последното, което ме вълнува — натърти Авел. — Това вероятно е най-добрата възможност да проверим колко издръжлив е господин Каин.
— Нещо не схващам, Авел. За какво говориш?
— Слушай внимателно, ще ти кажа какво да направиш в понеделник сутринта, когато борсата отвори. Във вторник вече ще бъда в Ню Йорк и сам ще се заема с финалното кресчендо.
Хенри Осбърн изслуша внимателно напътствията на Авел Розновски. След двайсет минути Авел сложи слушалката върху вилката.
Сега вече беше приключил.
Уилям си даде сметка, че Авел Розновски пак ще му създава главоболия, сутринта, когато Къртис Фентън му звънна, за да му съобщи, че Чикагския барон е закрил всички сметки на хотелската си верига в „Континентал Тръст“ и е обвинил банкера в непочтено отношение и двойна игра.
— Смятах, че съм постъпил правилно, като съм ви писал, за да ви уведомя, че господин Розновски е придобил акции от „Лестър“ — обясни сломен Фентън, — а какво се оказа, заради това загубих един от най-големите си клиенти. Направо не знам какво ще реши управителният съвет.
Уилям взе да се извинява, макар че не се получи особено убедително, после поуспокои Фентън, като му обеща да поговори с неговите шефове. Всъщност обаче по-силно го вълнуваше какъв ще бъде следващият ход на Авел Розновски.
След около месец разбра. В понеделник сутринта тъкмо преглеждаше служебната поща, когато се обади борсовият му посредник и му съобщи, че някой е пуснал на борсата акции на „Интерстейт Еъруейс“ за един милион долара. Наложи се Уилям да реши веднага да ги изкупи с пари от личната си сметка. Същия ден в два следобед за продан бе обявен още един пакет акции на стойност един милион долара. Още преди Уилям да е изкупил и тях, котировките започнаха да се понижават. В три часа, когато Нюйоркската фондова борса затвори, цената на акциите на „Интерстейт Еъруейс“ бе паднала с една трета.
В десет и десет минути на другата сутрин борсовият посредник отново се обади на Уилям. Беше доста притеснен. Още при отварянето на борсата за продан били обявени още един пакет акции за един милион долара. Посредникът съобщи, че това било отприщило същинска лавина. Всички се били втурнали да продават акциите си на въздухоплавателната компания, котировките падали главоломно и сега акциите вървели по няколко цента едната. Само допреди двайсет и четири часа бяха стрували по четири долара и половина.
Уилям нареди на главния секретар на банката Алфред Роджърс да насрочи за следващия понеделник заседание на управителния съвет. Не искаше да го свиква незабавно, за да разбере междувременно кой подбива котировките. До сряда се бе отказал от опитите си да държи високи цените на акциите на „Интерстейт“, като ги изкупува веднага щом се появят на борсата. Пак в сряда, в края на работния ден Комисията по ценните книжа и борсите оповести, че ще разследва сделките с всички акции на „Интерстейт“. Уилям знаеше, че сега управителният съвет на „Лестър“ трябва да реши дали ще подкрепя следващите три до шест месеца въздухоплавателната компания, докато разследването на Комисията приключи, или ще я остави да се разори. При всички положения това щеше да нанесе големи щети и на джоба на Уилям, и на доброто име на банката.
Той не се изненада особено, когато на другия ден научи от Тадиъс Коен, че акциите за трите милиона са пуснати от една от кухите фирми на Авел Розновски, служещи му за прикритие — казваше се корпорация „Гаранционно инвестиране“. Говорителят й бе раздал на средствата за масово осведомяване кратичко правдоподобно съобщение, в което излагаше причините да се разделят с акциите: били твърде разтревожени, след като властите в Мексико били заявили отговорно, че в „Интерстейт Еъруейс“ не поддържат добре самолетите си.
— Дрън-дрън, били заявили отговорно — възмути се Уилям. — Мексиканците не са заявявали отговорно нищо още от времето, когато твърдяха, че Гонзалес Фурията щял да спечели бягането на сто метра на Олимпиадата в Хелзинки.
Медиите вдигнаха голяма шумотевица около изявлението на „Гаранционно инвестиране“ и в петък Федералната авиационна служба забрани всички полети на „Интерстейт“, докато не направи пълна проверка на самолетите.
Уилям бе убеден, че при нея няма да се установят никакви нарушения, това обаче се оказа пагубно за краткосрочните полети. А никоя въздухоплавателна компания не може да си позволи да остави самолетите си на земята — печели се само ако те летят.
За капак и други големи фирми, представлявани от „Лестър“, започнаха да обмислят дали да не сменят банката. Печатът не закъсня да разтръби, че именно „Лестър“ е гарант на „Интерстейт Еъруейс“. За всеобща изненада в късния следобед в петък котировките на „Интерстейт“ пак започнаха да се вдигат и на Уилям не му трябваше много време, за да се досети защо, догадка, по-късно потвърдена от Тадиъс Коен: купувачът се казваше Авел Розновски. Той бе продал акциите си при най-високите котировки и сега ги изкупуваше на най-ниски цени. Уилям поклати глава и волю-неволю му се възхити. Розновски трупаше малко състояние, като същевременно разоряваше Уилям и петнеше доброто му име.
Банкерът изчисли, че макар да е рискувала да се раздели с три милиона, в крайна сметка хотелска верига „Барон“ е прибрала баснословна печалба. И не само това — бе повече от очевидно, че на Розновски не му пука за временните загуби, които при всички положения щеше да приспадне при данъчното облагане, и че го вълнува само едно — как да съсипе „Лестър“ и доброто име на банката.
В понеделник, на заседанието на управителния съвет Уилям разказа от начало до край за сблъсъка си с Розновски и подаде оставка. Тя не беше приета, дори не беше гласувана, но всички взеха да шушукат и Уилям знаеше, че ако Розновски го вземе още веднъж на мушка, колегите му може би няма да са така снизходителни.
След това управителният съвет обсъди дали и занапред да подкрепят „Интерстейт Еъруейс“. Тони Симънс ги убеди, че разследването на Федералната авиационна служба ще бъде в полза на банката и въздухоплавателната компания бързо ще си върне парите до последния цент. След заседанието Тони все пак се видя принуден да признае пред Уилям, че в крайна сметка подобно решение само ще налее вода в мелницата на Розновски, но ако искаше да отстоява доброто си име, банката нямаше друг избор.
Симънс се оказа прав и за двете неща. Когато накрая Комисията по ценните книжа и борсите обнародва резултатите от разследването, в заключението й се казваше, че „банка «Лестър» не може да бъде обвинена в нищо“ и корпорация „Гаранционно инвестиране“ е превишила правата си. Същата сутрин на фондовата борса пак бяха пуснати акции на „Интерстейт“ и Уилям с изненада видя, че котировките им се покачват неотклонно и не след дълго ще достигнат първоначалните четири и половина долара за акция.
Тадиъс Коен съобщи на Уилям, че и този път основен купувач е Авел Розновски.
— Само това ми липсваше — завайка се той. — Не стига че си прибира в джоба тлъста печалба, но и може да повтори същото, когато си поиска.
— Всъщност точно това ти трябва — каза адвокатът.
— Каквото и да имаш предвид, Тадиъс, не те помня да говориш с недомлъвки — рече Уилям.
— Господин Авел Розновски допусна първата си грешка, защото нарушава закона и сега е твой ред да го погнеш. Вероятно дори не знае, че върши престъпление, защото го прави от съвсем различни подбуди.
— Нищо не разбирам! — възкликна Уилям.
— Елементарно е! — каза Тадиъс Коен. — Мислиш само за едно — за Розновски, той също мисли единствено за теб, ето защо и двамата явно не виждате очевидното. Ако продаваш акции с единствената цел котировките да паднат и после пак да изкупиш същите акции на възможно най-ниската цена, за да реализираш печалба, нарушаваш параграф 10б, алинея 5 от Правилника на Комисията по ценните книжа и борсите и извършваш престъпление — измама. Повече от сигурен съм, че господин Розновски не е възнамерявал първоначално да прибере бърза печалба, всъщност знаем прекрасно, че единствената му цел е да ти създаде неприятности. Но кой ще повярва на Розновски, ако той тръгне да обяснява, че е продал акциите, защото е смятал търговското дружество за ненадеждно, а после е изкупил същите акции, но при най-ниските им котировки? Отговор: никой, особено пък онези от Комисията по ценните книжа и борсите. Утре, Уилям, ще ти пратя пълен писмен доклад, в който ще обясня кои точно закони са нарушени.
— Благодаря ти — каза Уилям. Направо ликуваше.
В девет часа на другата сутрин докладът на Тадиъс Коен вече бе върху писалището на Уилям и след като го прочете много внимателно, той свика още едно заседание на управителния съвет. Членовете му одобриха онова, което Уилям възнамеряваше да предприеме. Тадиъс Коен получи нареждане да състави добре премислено изявление за средствата за масово осведомяване, което да пусне същата вечер. На следващата заран „Уолстрийт Джърнъл“ помести на първата страница следната дописка:
Господин Уилям Каин, председател на управителния съвет на банка „Лестър“, има основания да смята, че през ноември 1952 г. корпорация „Гаранционно инвестиране“ е разпродала акциите си от „Интерстейт Еъруейс“, търговско дружество, на което гарант е именно банка „Лестър“, единствено с цел да реализира незаконна печалба.
Установено е, че на 12 май 1952 г., понеделник, още при отварянето на борсата именно корпорация „Гаранционно инвестиране“ е обявила за продан акции на „Интерстейт“ на стойност един милион долара. След шест часа на борсата се появиха акции за още един милион. Когато борсата отвори във вторник, 13 май 1952 г., корпорация „Гаранционно инвестиране“ се раздели с поредния пакет акции за един милион. Заради това котировките паднаха рекордно ниско. От разследването, проведено от Комисията по ценните книжа и борсите, се разбра, че няма незаконни сделки, осъществени с банка „Лестър“ или с „Интерстейт Еъруейс“, и акциите отново започнаха да се търгуват — по възможно най-ниските цени. „Гаранционно инвестиране“ побърза да се появи на пазара и да изкупи на подбитите цени всички акции за три милиона долара, които съвсем наскоро бе продало.
Председателят и членовете на управителния съвет на банка „Лестър“ са изпратили на отдел „Измами“ към Комисията по ценните книжа и борсите копие от съответните документи и са помолили да се възбуди пълно разследване.
По-нататък в материала се привеждаше пълният текст на параграф 10б алинея 5 от Правилника на Комисията по ценните книжа и борсите и се споменаваше, че тъкмо такъв скандал му трябва на президента Труман — под дописката дори бе поместена карикатура, където Хари С. Труман е спипал бизнесмен, който тъкмо бърка в кацата с меда.
Уилям прочете статията и се подсмихна — беше сигурен, че повече няма да си има вземане-даване с Авел Розновски.
Авел Розновски се свъси и не каза нищо, след като Хенри Осбърн му прочете дописката във вестника. Вдигна очи и взе да барабани раздразнено по писалището.
— Ония типове във Вашингтон — рече Осбърн — са решили да вдигнат голяма пушилка и да се възползват максимално.
— Но ти, Хенри, знаеш, че не съм продал акциите на „Интерстейт“ колкото да срина котировките и да прибера тлъста печалба — заоправдава се Авел. — Печалбата изобщо не ме вълнува.
— Знам — увери го Хенри, — но я се опитай да убедиш сенатската финансова комисия, че Чикагския барон не се вълнува от печалбите и само е искал да си разчисти личните сметки с някой си Уилям Каин — ще ти се изсмеят в лицето.
— Да го вземат мътните! — подвикна Авел. — И какво да правя сега?
— Като начало се сниши, докато бурята премине. Моли се да избухне по-шумен скандал, който да отклони вниманието на Труман, и политиците да се заплеснат по изборите и да не им остане време да те разследват. При повече късмет новата администрация вероятно ще зареже случая. Но каквото и да правиш, Авел, в никакъв случай не купувай акции, свързани с банка „Лестър“, инак не ти мърда тлъстата глоба. Пък аз ще имам грижата за демократите във Вашингтон.
— Напомни на хората на Хари Труман, че на последните избори съм броил за кампанията им цели петдесет хиляди долара и възнамерявам да сторя същото и за Адлай.
— Вече го направих — увери го Хенри. — Мен ако питаш, няма да е зле да дариш и на републиканците петдесет бона.
— Правят от мухата слон — оплака се Авел.
— Каин ще се възползва, само да му падне случай. Затова умната!
Другият мъж продължи да барабани по писалището.
Докладът на Тадиъс Коен за следващото тримесечие разкри, че Авел Розновски е преустановил покупката и продажбата на акции на търговски дружества, свързани с банка „Лестър“. По всичко личало, че е насочил всичките си усилия към изграждането на нови хотели в Европа. Според Коен полякът изчаквал Комисията по ценните книжа и борсите да вземе някакво решение по случая с „Интерстейт“.
Хора от Комисията бяха идвали многократно при Уилям в банката. Той бе напълно откровен с тях, те обаче така и не разкриха докъде са стигнали с разследването. Накрая го приключиха и благодариха на банкера за съдействието. Той не ги видя повече.
Наближаваха президентските избори, Труман бе насочил всичките си стрели към Дюпон и Уилям започна да се притеснява, че Авел Розновски ще се измъкне сух от водата. Бе почти сигурен, че Хенри Осбърн се е разтърчал и е задвижил връзките си в Конгреса. Сети се как веднъж Коен му е подчертал вестникарско съобщение, че хотелска верига „Барон“ е дарила за кампанията на Хари Труман петдесет хиляди долара, и не се изненада, когато прочете в последния доклад на адвоката, че и този път Розновски не само се е изръсил със същата сума за Адлай Стивънсън, кандидата за президент, издигнат от Демократическата партия, но е дал точно толкова и на щаба на Айзенхауер.
Уилям открай време подкрепяше само републиканци, кандидатирали се за държавен пост, и си мечтаеше генерал Айзенхауер, избран на конгреса на Републиканската партия в Чикаго за неин кандидат за президент, да разгроми Адлай Стивънсън, макар и да съзнаваше, че дойдат ли на власт, републиканците няма да са така склонни, както демократите, да разследват измама с акции.
Когато на 4 ноември 1952 година генерал Дуайт Д. Айзенхауер — както личеше, нацията го харесваше много — бе избран за трийсет и четвърти президент на Съединените щати, Уилям реши, че на Авел Розновски му се е разминало. Не му оставаше друго, освен да се надява, че покрай случилото се полякът ще се откаже да мъти и занапред водата на „Лестър“. На тези избори единствената утеха на Уилям бе, че Хенри Осбърн се е кандидатирал отново за Конгреса, но е загубил от кандидата на републиканците. Оказа се, че и Айзенхауер бърза да вреди свои хора във властта и сред тях е и съперникът на Осбърн. Тадиъс Коен бе склонен да мисли, че Хенри Осбърн вече няма такова силно влияние върху Авел Розновски. В Чикаго се мълвеше, че се бил развел с богатата си жена, дължал огромни суми на поляка и отново се бил пристрастил към комара.
От доста време Уилям не се бе чувствал тъй спокоен и щастлив и очакваше страната да навлезе във време на благоденствие и мир, каквото Айзенхауер бе обещал при встъпването си в длъжност.
През първите години от управлението на новия президент Уилям все по-рядко се сещаше за заплахите, отправени му от Розновски, и дори си мислеше, че те вече са минало. Сподели с Тадиъс Коен, че според него няма да се занимават повече с проклетия поляк. Адвокатът не каза нищо. Не го и попитаха.
Уилям се посвети изцяло на „Лестър“, за да наложи още повече доброто име на банката и да разшири дейността й, съзнавайки все по-остро, че сега го прави колкото за себе си, толкова и за своя син. Някои от подчинените му в банката вече го наричаха Стареца.
— Неминуемо е — каза Кейт.
— Защо тогава не се случва и на теб? — отвърна мъжът й.
Тя го погледна и се усмихна.
— Сега вече знам как си успял да сключиш толкова много сделки със суетни мъже.
Уилям се засмя.
— И с една красива жена — добави той.
Само след година Ричард щеше да стане на двайсет и една, затова Уилям написа ново завещание, според което оставяше пет милиона на Кейт, по два на дъщерите си, а всичко останало — на Ричард. Причерня му при мисълта какъв тлъст данък „Наследство“ щеше да плати синът му на държавата. Завеща един милион и на Харвардския университет.
В Харвард Ричард не си губеше времето. Последната година всички вече бяха убедени, че ще завърши с отличие, освен това свиреше в университетския оркестър на виолончело и бе питчър в бейзболния отбор, неща, заради които дори Уилям му се възхищаваше. Както Кейт често питаше риторично, колцина студенти играеха в събота следобед за Харвард срещу отбора на Йейл, а в неделя вечер свиреха на виолончело в струнния квартет на университета, изнасящ поредния си концерт в зала „Лоуел“?
Последната година отлетя бързо, Ричард завърши с отличие, въоръжен с диплома по математика, с виолончело и бейзболна бухалка. Единственото, което му трябваше, преди да се запише в Института по бизнесадминистрация към Харвардския университет от другата страна на река Чарлс, бе хубавата почивка. Той замина за Барбадос заедно с едно момиче на име Мери Бигелоу, за чието съществуване родителите му тънеха в блажено неведение. Наред с другото госпожица Бигелоу бе учила във Васар и музика и когато два месеца по-късно те се завърнаха, по-черни и от туземците, Ричард я заведе у тях да я представи на майка си и баща си. Уилям одобри госпожица Бигелоу — в края на краищата тя бе далечна племенница на Алан Лойд.
На 1 октомври 1955 година Ричард се върна в Института по бизнесадминистрация към Харвардския университет. Отиде да живее в Червената къща, изхвърли ратановите мебели на баща си, смени пъстрите тапети, които навремето Матю бе смятал за последен писък на модата, и сложи в хола мокет, в трапезарията дъбова маса, в кухнята миялна машина и — доста често — госпожица Бигелоу в спалнята.
През октомври 1952 година Авел бе заминал за Истанбул, но се върна в Щатите веднага щом научи, че Дейвид Макстън е получил смъртоносен инфаркт. Отиде заедно с Джордж и Флорентина на погребението в Чикаго и по-късно каза на вдовицата, че докато е жива, е добре дошла във всички хотели от верига „Барон“ по света. Тя така и не разбра защо Авел е проявил подобна щедрост.
На другия ден той се върна в Ню Йорк и с радост узна от доклада на Хенри Осбърн върху писалището му, че бурята е отминала. Според Хенри администрацията на Айзенхауер надали щяла да тръгне да разследва краха с акциите на „Интерстейт Еъруейс“, още повече че близо година котировките им не били мръднали. Скандалът бил утихнал. Пък и вицепрезидентът Ричард М. Никсън се вълнувал повече от това да преследва призрачните комунисти, изплъзнали се на Джо Маккарти.
Следващите две години Авел хвърли всичките си усилия в изграждането на нови хотели в Европа. През 1953-та откри „Барон“ в Париж, в края на следващата година — в Лондон. Не след дълго предстоеше завършването и на хотелите от веригата в Брюксел, Рим, Амстердам, Женева, Бон, Единбург, Кан и Стокхолм.
Бе затънал до гуша в работа и така и не му оставаше време да мисли за Уилям Каин, който се радваше на все по-голямо благоденствие. Не се и опита да купува акции на банка „Лестър“ или на свързаните с нея търговски дружества, въпреки че не продаде и дяловете, които притежаваше, с надеждата отново да се отвори случай да нанесе удар на Уилям Каин, от който той да не се съвземе толкова лесно. Обеща си следващия път да внимава много и да не престъпва неволно закона.
Все по-често пътуваше в чужбина, поверявайки управлението на хотелската верига на Джордж, и се надяваше, че веднага щом се дипломира през юни 1955 година в „Ратклиф“, Флорентина ще стане член на управителния съвет. Бе решил да я натовари с всички магазини в хотелите, превърнали се сами по себе си в цяла империя.
Флорентина се вълнуваше много, но настоя, че преди да заработи за хотелите на баща си, трябва да понатрупа опит някъде другаде. Не смяташе, че вродената й организаторска дарба и усетът й към дизайна и цветовете са достатъчни, за да заменят опита. Авел й предложи да се запише в прочутото хотелиерско училище на господин Морис в Лозана, Швейцария. Флорентина обаче отказа и обясни, че искала да поработи две години в някой магазин в Ню Йорк — чак след това щяла да бъде подготвена да поеме магазините в хотелите. Бе решена да прави, да струва, но да е достойна за поста, при това, както сподели с Авел, „не просто защото съм дъщеря на баща си“. Той нямаше нищо против.
— Магазин в Ню Йорк, ще го уредим — рече й. — Ще звънна на Уолтър Хоувинг в „Тифани“, ще те назначат направо управителка.
— А, не — отсече Флорентина, разкривайки, че е наследила упоритостта на баща си. — Какво отговаря на младши сервитьор в хотел „Плаза“?
— Продавачка в универсален магазин — засмя се Авел.
— Точно такава и ще стана — отвърна момичето.
Усмивката застина върху устните на бащата.
— Сериозно ли говориш? С диплома от „Ратклиф“, с целия си опит и познания, които си натрупала по време на пътуванията в Европа, смяташ да станеш нищо и никаква продавачка?
— И ти си бил нищо и никакъв келнер в „Плаза“, но това не ти е попречило да създадеш една от най-преуспелите хотелски вериги в света — отвърна Флорентина.
Авел знаеше кога е победен. Бе достатъчно да се взре в стоманеносивите очи на красивата си дъщеря, за да разбере, че тя вече е решила и колкото и да я уговаря той, няма да я разубеди.
След като завърши „Ратклиф“, тя прекара с баща си един месец в Европа, където довършваха няколко нови хотела от веригата „Барон“. Откри официално хотела в Брюксел, пак там покори красив млад изпълнителен директор, когото Авел обвини, че вонял на чесън. След три дни и Флорентина би отбой, когато стана време за първата целувка, но така и не призна пред баща си, че за това отново е виновен чесънът.
Веднага след като се прибраха в Ню Йорк, подаде молба да бъде назначена на вакантното място за (както пишеше в обявата) „младши помощник продавач“ в „Блумингдейл“. Във формуляра, в графата „Име“ вписа Джеси Ковач — беше наясно, че няма да я оставят на мира, ако разберат, че е дъщеря на Чикагския барон.
Въпреки мърморенето на баща си се изнесе и от апартамента в хотел „Барон“ и тръгна да си търси жилище. Авел отново се предаде и за двайсет и втория й рожден ден й подари малък, но изискан апартамент в жилищна сграда на Петдесет и седма улица, недалеч от река Ийст.
Флорентина вече познаваше на пръсти Ню Йорк и имаше много приятели, но отдавна бе решила да не им казва, че се хваща на работа в „Блумингдейл“. Опасяваше се, че ще наминават да я виждат и за нищо време ще опропастят хитроумния й план да се представя за най-обикновена начинаеща продавачка.
Приятелите й все пак я попитаха какво ще прави оттук нататък и тя им каза, че ще помага на баща си в магазините в хотелите. Никой така и не заподозря каква всъщност е истината.
Джеси Ковач — трябваше да мине известно време, докато тя свикне с името — започна на щанда за козметика. След половин година вече я направиха управителка на щанда. Момичетата в „Блумингдейл“ работеха по две и Флорентина веднага побърза да извлече полза от това, като си избра най-мързеливата колежка — приказно красива простовата блондинка на име Мейзи, която се вълнуваше в този живот само от две неща: кога часовникът ще покаже края на работното време и от мъже. Първото ставаше по веднъж на ден, второто — непрекъснато.
Не след дълго двете момичета се сближиха, без обаче да стават първи приятелки. Флорентина усвои от колежката си как да не работи, без да я забележи управителят на етажа, а също как да сваля мъж.
В края на шестте месеца, откакто Флорентина работеше заедно с Мейзи на козметичния щанд, оборотът скочи, макар че през повечето време Мейзи всъщност опитваше стоката, вместо да я продава. Беше в състояние по цели два часа да си лакира ноктите. За разлика от нея Флорентина бе родена търговка, нещо, което не се усвоява във вечерни курсове. Само след няколко седмици това, съчетано с изумителната й схватливост, създаде у работодателите й чувството, че тя е в магазина не от няколко седмици, а от години.
За Флорентина бе само добре дошло, че са я сложили да работи с Мейзи, и когато я прехвърлиха на щанда за луксозно дамско облекло, с нея по взаимно съгласие се премести и Мейзи, която по цял ден мереше роклите, докато Флорентина ги продаваше. Мейзи привличаше мъжете — ведно със съпругите и любимите им. На който и щанд да работеше, бе достатъчно да ги погледне, за да дойдат. После Флорентина довършваше започнатото и успяваше да им продаде нещо. На пръв поглед сякаш беше невъзможно комбинацията да проработи и на щанда за луксозно дамско облекло, но Флорентина убеждаваше жертвите на Мейзи да купят нещичко и малцина се измъкваха, без да са се бръкнали в кесията.
Печалбата от първата половин година се увеличи рязко и управителят на етажа отсъди, че двете момичета явно са се сработили. Флорентина не го опроверга. Другите продавачки вечно роптаеха, че колежките им клинчат, докато Флорентина не можеше да нахвали Мейзи, научила я толкова много за работата в голям магазин. Не спомена, че тя й е дала полезния съвет как да се отървава от прекалено влюбчиви мъже.
Най-голямата похвала за продавачка в „Блумингдейл“ беше да я сложат на някой щанд при вратата откъм авеню „Лексингтън“ — така клиентите, влизащи през централния вход, виждаха първо нея. Да те пратят на такъв щанд, се смяташе за малко повишение, затова рядко прехвърляха там момиче, работило в магазина по-малко от пет години. Мейзи бе постъпила тук едва седемнайсетгодишна, точно преди пет години, докато Флорентина бе в магазина от една година. Но работата им бе тъй добра, че директорът реши да ги пробва на партера, в щанда за канцеларски материали. Мейзи не можеше да извлече никакви лични облаги от този щанд, тъй като не си падаше по четенето, още по-малко — по писането. Флорентина работеше с нея вече година, а не беше сигурна дали тя изобщо знае да чете и пише. Въпреки това Мейзи бе неописуемо щастлива, тъй като обичаше да е център на вниманието. Така съвършеното сътрудничество между двете момичета продължи.
Авел сподели с Джордж, че веднъж се е промъкнал в „Блумингдейл“, за да погледа как Флорентина работи, и трябва да й признае колко е добра. Увери своя заместник, че очаква с нетърпение да приключи двегодишното обучение на дъщеря му, за да я назначи на работа при себе си. Двамата се бяха споразумели, щом напусне „Блумингдейл“, Флорентина да стане заместник-председател на управителния съвет на веригата „Барон“ и да отговаря за магазините в хотелите. Както бяха установили и в „Блумингдейл“, тя бе от стара коза яре и Авел не се и съмняваше, че ще се справи със задачите, които смяташе да й възложи.
Последната половин година в „Блумингдейл“ Флорентина прекара на партера, където отговаряше за шест щанда и бе нещо като заместник-управител. Сега в задълженията й влизаше да проверява стоката и касите и да ръководи общо осемнайсет продавачи. В „Блумингдейл“ вече бяха решили, че от Джеси Ковач ще стане чудесна снабдителка.
Флорентина още не бе съобщила на работодателите си, че в скоро време ще напусне, за да постъпи при баща си и да стане заместник-председател на управителния съвет на хотелска верига „Барон“. Последните шест месеца вече изтичаха и Флорентина се питаше какво ли ще стане с Мейзи, след като тя напусне. Мейзи бе убедена, че Джеси цял живот ще работи в „Блумингдейл“. Нали който постъпеше тук, гледаше да се задържи! На Флорентина дори й хрумна да я вземе на работа в някой от магазините на нюйоркския „Барон“. Мейзи нямаше цена, стига да стоеше зад щанд, където мъжете на драго сърце се охарчваха.
Един следобед, докато обслужваше клиентите — сега бе на щанда за ръкавици, шалове и вълнени шапки, Мейзи дръпна Флорентина настрани и й показа младеж, който уж разглеждаше ръкавиците с един пръст.
— Какво ще кажеш? — попита я тя и прихна.
Както обикновено, Флорентина погледна без особен интерес поредния мъж, на когото приятелката й бе хвърлила око, този път обаче призна, че момчето е доста симпатично, и както никога, дори завидя на Мейзи.
— Всичките, Мейзи, искат само едно.
— Знам — отвърна другото момиче, — но този може да си го получи.
— Сигурна съм, че ще се зарадва да го чуе — отвърна Флорентина през смях и отиде да обслужи клиентка, която вече нервничеше заради безразличието на Мейзи.
Мейзи само това и чакаше и веднага хукна при младежа, останал без ръкавици. Флорентина ги гледаше с крайчеца на окото си. Развеселена, тя забеляза, че мъжът току й хвърля по някой поглед, за да провери явно дали шефката на Мейзи не я следи. Мейзи се скъса да се смее и младежът си тръгна с чифт тъмносини кожени ръкавици.
— Е, оказа ли се на висотата на упованията ти? — подметна Флорентина, усетила, че изпитва известна ревност за поредното завоевание на Мейзи.
— Не — отвърна другото момиче. — Но съм сигурна, че ще цъфне пак — добави тя през кикот.
Оказа се права. Още на другия ден младежът отново се появи на щанда и започна да разглежда още по-притеснен ръкавиците.
— Иди да го обслужиш — подкани я Флорентина.
Мейзи забърза покорно. На Флорентина й идеше да прихне, когато след няколко минути момчето си тръгна с поредния чифт тъмносини ръкавици.
— Два чифта — оповести Флорентина. — От името на „Блумингдейл“ мога да заявя, че те заслужава.
— Но пак не ми определи среща — натърти Мейзи.
— Моля? — възкликна уж невярващо Флорентина. — Явно е някой фетишист, щом купува толкова много ръкавици.
— Ужасно разочарована съм — сподели Мейзи. — Бях му хвърлила око.
— Да, бива си го — съгласи се Флорентина.
На другия ден младежът отново дойде на щанда и Мейзи заряза насред изречението една старица, за да изприпка при него. Флорентина побърза да застане на мястото й и пак я проследи с крайчеца на окото си. Този път двамата с младежа подхванаха дълъг разговор и накрая той си тръгна с поредния чифт тъмносини кожени ръкавици.
— Работата май е дебела — подметна Флорентина.
— Да, този път наистина е сериозно — потвърди Мейзи, — но той пак не ми определи среща.
Флорентина бе изумена.
— Знаеш ли какво? — допълни отчаяна Мейзи. — Ако утре дойде отново, нали ще го обслужиш ти. Май го е страх да ме покани да излезем. Може би чрез теб по-лесно ще ми определи среща.
Флорентина се засмя.
— Една Виола при твоя Орсино.
— Моля? — не я разбра Мейзи.
— Нищо, не е важно — рече другото момиче. — Интересно дали ще успея да му продам чифт ръкавици.
Какъвто и да беше непознатият, едно не можеше да му се отрече — беше много упорит, поне така й се стори на Флорентина, когато на другия ден точно по същото време влезе в магазина и се насочи право към щанда за ръкавици. Мейзи побутна Флорентина и тя реши, че е време да се позабавлява.
— Добър ден, господине.
— А, добър ден! — изненада се младежът. Или може би бе разочарован?
— Какво обичате? — подхвана Флорентина.
— Нищо, всъщност чифт ръкавици — добави той не особено убедително.
— Разбира се, господине. Може би тъмносини? Кожени? Сигурна съм, че имаме вашия размер — освен ако не сме го продали.
Младежът я погледна подозрително, когато тя му подаде ръкавиците. Пробва ги. Бяха му големи. Флорентина му предложи други, те пък му бяха малки. Той погледна за вдъхновение Мейзи, която бе наобиколена от цяло море мъже, без обаче да се дави в него, тъй като току се извръщаше към младежа и му се усмихваше. Той също й се усмихна притеснено. Флорентина му даде поредния чифт ръкавици. Ставаха му.
— Намерихме каквото търсехме — рече тя.
— Всъщност търсех друго — възрази смутено купувачът.
Флорентина реши, че е крайно време да помогне на клетото момче и му прошепна:
— Ще отида и ще спася Мейзи. Защо не й определяте среща? Сигурна съм, че ще се съгласи.
— А, не — каза младежът. — Не разбирате. Искам да поканя на среща не нея, а вас.
Флорентина направо онемя. Най-после момчето набра смелост.
— Ще вечеряте ли днес с мен?
Тя се чу да казва:
— Да.
— От вас ли да дойда да ви взема?
— Не — изрече прекалено категорично Флорентина. Само това оставаше да дойде в жилището й. Там всеки щеше да разбере, че не е никаква продавачка. — Да се срещнем направо в ресторанта — побърза да добави тя.
— Къде бихте искали да…
Тя се опита да се сети за място, където няма да бие на очи.
— „Алан“ на кръстовището на Седемдесет и трета улица и Трето авеню става ли? — набра смелост да попита младежът.
— Да — потвърди Флорентина и си помисли, че Мейзи щеше да се справи далеч по-добре в подобна ситуация.
— Около осем удобно ли ви е?
— Около осем — повтори тя.
Младежът си тръгна усмихнат. Флорентина загледа как той върви към улицата и най-неочаквано си даде сметка, че не е купил ръкавици.
Избира дълго роклята, с която да излезе. Не искаше да личи от сто километра, че е купувана от скъп магазин. Специално за „Блумингдейл“ си беше набавила доста по-обикновени дрехи, но те не ставаха да ходи с тях на ресторант. Защо да разочарова момчето, поканило я на среща — божичко, тя дори не знаеше как се казва — ако то я смяташе за продавачка! Изведнъж се усети, че се вълнува повече, отколкото е редно.
Излезе от жилището си на Петдесет и седма улица в Ийст Сайд в осем без нещо и се наложи да чака доста дълго, докато мине свободно такси.
— „Алан“, ако обичате — каза на таксиметровия шофьор.
— На Трето авеню ли?
— Да.
— Дадено, госпожице — отвърна мъжът.
Флорентина закъсня няколко минути. Влезе в ресторанта и затърси с очи младежа. Той стоеше на бара — махна й. Беше облечен в сив вълнен панталон и син блейзър. „Доста снобско — отбеляза наум Флорентина, — затова пък е много красив.“
— Извинявайте, че закъснях — подхвана тя.
— Няма нищо. Важното е, че дойдохте.
— Смятахте, че не трябва да идвам ли? — попита Флорентина.
— Не бях сигурен — усмихна се той. — Извинявайте, но не знам как се казване.
— Джеси Ковач — излъга Флорентина. Беше решена да не разкрива коя всъщност е. — А вие?
— Ричард Каин — отвърна младежът и протегна ръка.
Флорентина я пое и той стиска дланта й по-дълго, отколкото бе очаквала.
— И с какво се занимавате, когато не купувате ръкавици в „Блумингдейл“? — попита закачливо младата жена.
— Уча в Института по бизнесадминистрация към Харвардския университет.
— Виж ти! Там не ви ли обясняват, че повечето хора имат само две ръце?
Той се смееше много дружелюбно и Флорентина съжали, задето от самото начало не му е казала коя е и че може би са се срещали в Кеймбридж, докато е учила в „Ратклиф“.
— Ще поръчваме ли? — попита Ричард, след което я хвана за ръката и я заведе на една от масите.
Флорентина не помнеше да й е било толкова приятно с някого. Ричард бъбреше за Ню Йорк, за театъра и за очевидната си голяма любов — музиката, толкова занимателно и чаровно, че младата жена се отпусна напълно. Дори и да я мислеше за продавачка, се държеше с нея така, сякаш е потомка на някой от най-старите американски родове. Флорентина се надяваше младежът да не е прекалено изненадан, че и тя е запалена по същите неща, защото, когато той взе да я разпитва, не му разправи нищо, освен че е полякиня и живее в Ню Йорк с родителите си. Непоносимо беше, че е принудена да лъже. Но си помисли, че след тази вечер може би няма да се видят повече, затова е без значение какво ще му каже.
Когато вечерта все пак свърши и двамата не бяха в състояние да изпият и капка кафе повече, си тръгнаха от ресторанта и Ричард се огледа за такси. Празни нямаше.
— Къде живеете? — попита той младата жена.
— На Петдесет и седма улица — отвърна тя, без да се замисля.
— Тогава искате ли да се поразходим? — предложи Ричард и я хвана за ръка.
Тя се усмихна — да му покаже, че няма нищо против. От време на време спираха да разгледат някоя витрина, смееха се и разговаряха. Така и не забелязаха празните таксита, профучаващи покрай тях. Разхождаха се близо час, макар че Флорентина живееше само на няколко пресечки, и накрая на нея й беше на устата да му каже истината. Но щом излязоха на Петдесет и седма улица, младата жена спря пред стар жилищен блок на неколкостотин метра от дома й.
— Тук живеят нашите — поясни тя.
Ричард се поколеба, после пусна ръката й.
— Дано излезете отново с мен.
— Ще ми бъде приятно — отвърна любезно Флорентина, сякаш й е все едно.
— Утре? — попита умърлушен младежът.
— Утре ли?
— Ами да. Искате ли да отидем в „Синия ангел“ и да погледаме Боби Шорт? — Той отново я хвана за ръката. — Все пак е по-романтично, отколкото в „Алан“.
Флорентина трепна.
— Няма да ходим там, ако не искате — добави младежът още преди тя да се е окопитила.
— Ще ми бъде приятно — отвърна едва чуто младата жена.
— Ще вечерям с баща ми, удобно ли ви е да ви взема в десет?
— Не, не — възрази Флорентина. — Ще се чакаме там. Живея само на две пресечки.
— Тогава в десет. — Ричард се наведе и я целуна нежно по бузата. — Лека нощ, Джеси! — пожела й и се скри в нощта.
Флорентина продължи бавно към жилището си. Съжали, че е надрънкала толкова много лъжи за себе си. Всъщност всичко можеше да свърши до няколко дни. Но си даде сметка, че се надява то да не свършва.
На другия ден Мейзи, която още не й бе простила, взе да я разпитва надълго и нашироко за Ричард. Флорентина безуспешно се опитваше да смени темата.
Веднага щом „Блумингдейл“ затвори, си тръгна — за пръв път от близо две години преди Мейзи. Лежа дълго във ваната, облече си най-красивата рокля, с която се надяваше да не се издаде коя всъщност е, и отиде пеш в „Синия ангел“. Ричард вече я чакаше пред гардероба. Хвана я за ръка и я въведе в заведението, където кънтеше песента, изпълнявана от Боби Шорт: „Истината ли ми казваш, или аз съм поредната лъжа?“. Певецът видя Флорентина и й махна. Тя се престори, че не е забелязала. Два-три пъти господин Шорт бе пял и в „Барон“, но на нея и през ум не й беше минавало, че я е запомнил. Ричард се изненада, после реши, че певецът маха на друг. Отидоха на една от масите в слабо осветеното помещение и Флорентина седна с гръб към пианото, за да е сигурна, че това няма да се повтори.
Без да пуска ръката й Ричард поръча бутилка вино и попита как е минал денят й. Тя не отвърна. Идеше й да му каже истината от начало докрай, като започне, че иска да му признае нещо…
— Здравей, Ричард — поздрави висок красив младеж.
— Здрасти, Стив. Нека ви запозная: Джеси Ковач, Стив Мелън. Със Стив сме колеги от Харвардския университет.
Флорентина ги заслуша как бъбрят за нюйоркските „Янки“, колко слаб е на голф Айзенхауер и защо бейзболният отбор на Йейлския университет играе все по-лошо. Накрая Стив си тръгна с любезното:
— Радвам се, че се запознахме, Джеси.
На Флорентина вече не й се искаше да е откровена.
Ричард се впусна да й разправя какво смята да прави, след като завърши Института по бизнесадминистрация, и че се надява да постъпи в банката на баща си — „Лестър“, в Ню Йорк. Тя бе чувала името и друг път, но вече не помнеше във връзка с какво. Кой знае защо, това я притесни. Двамата с Ричард стояха дълго в „Синия ангел“. Смееха се, похапваха, говореха си или просто седяха, хванати за ръце, и слушаха Боби Шорт. Докато я изпращаше, Ричард спря на ъгъла на Петдесет и седма улица и я целуна за пръв път. После се разделиха — той остави Флорентина с нейните невинни лъжи и на нея й направи впечатление, че този път не е споменал нищо за утрешния ден. Домъчня й, че любовта им така и не се е състояла.
Бе стъписана колко се е зарадвала, когато в понеделник Ричард й звънна в „Блумингдейл“, за да й определи среща за петък вечерта.
Прекараха заедно почти цялата събота и неделя: концерт, филм, дори бейзболен мач. В неделя вечерта Флорентина си даде сметка, че е наговорила на Ричард толкова много лъжи за себе си и своите родители, че е започнала да се обърква като пиле в кълчища и да си противоречи, с което го озадачаваше още повече. Вече й се струваше направо невъзможно да му разкаже нещо друго, пък било то и истина. Когато Ричард си замина за Харвард, тя си каза, че невинната й измама няма да има никакво значение, след като връзката им приключи. Но Ричард й се обаждаше по телефона всеки божи ден и прекарваше заедно с нея следващите няколко съботи и недели — Флорентина осъзна, че нещата няма да приключат толкова лесно. Влюбваше се в него. След като си го призна, реши, че когато се видят в края на следващата седмица, ще му признае всичко от игла до конец.
На сутрешната лекция за краха през двайсет и девета година Ричард изобщо не можеше да се съсредоточи — беше се отдал на мечтите си. Бе влюбен до уши в това момиче. Чудеше се как да каже на баща си, че иска да се ожени за полякиня, продавачка на щанда за шалове, ръкавици и вълнени шапки в „Блумингдейл“. Не проумяваше как тя се задоволява с това, при положение че е толкова умна. Беше сигурен, че стига да има възможност, момичето в никакъв случай няма да остане продавачка. Реши, че родителите му ще трябва да се примирят с неговия избор — в края на седмицата смяташе да предложи на Джеси да се оженят.
В петък вечер, прибереше ли се в дома на родителите си на Шейсет и осма улица в Ийст Сайд, той задължително отскачаше да купи нещо дребно и ненужно от „Блумингдейл“. Всъщност ходеше там колкото да покаже на Джеси, че се е върнал в Ню Йорк. Вече бе подарил на сума ти познати по чифт ръкавици. Този петък каза на майка си, че ще отиде да си купи бръснарски ножчета.
— Не се притеснявай, момчето ми, можеш да вземеш от ножчетата на баща си — каза му тя.
— Не, не, предпочитам да си купя сам. И бездруго ползваме различни марки — добави той не особено убедено. — Връщам се до няколко минути.
Отиде почти на бегом в „Блумингдейл“, който отстоеше на осем пресечки, и нахълта вътре тъкмо преди да затворят. В седем и половина имаше среща с Джеси, но така и не можеше да устои на изкушението да си побъбри с нея. Веднъж Стив му беше казал, че се влюбват само слабаците. Сутринта Ричард го беше написал върху покритото с пара огледало: „Влюбват се само слабаците“. Но когато отиде на щанда на Джеси, нея я нямаше. Мейзи стоеше в края и си пилеше ноктите. Ричард я попита дали Джеси е някъде тук. Момичето го погледна така, сякаш той е прекъснал единственото важно нещо, което има да върши през деня.
— Не, Ричард, тръгна си. Преди няколко секунди. Едва ли е стигнала далеч. Нямахте ли по-късно среща?
Без да отговори, Ричард изхвърча на авеню „Лексингтън“. Затърси сред хората, бързащи към къщи, Джеси, и я мерна на другия тротоар — вървеше към Пето авеню. Тъй като очевидно не се прибираше, Ричард реши, макар и гузно, да я проследи. Момичето стигна до книжарница „Скрибнър“ на Четирийсет и осма улица и влезе вътре. Ричард бе озадачен. Ако на Джеси й се четеше, тя можеше да намери книгата и в „Блумингдейл“. Погледна през витрината и видя, че Джеси разговаря с продавачката, която после я остави за малко и се върна с две книги. Ричард прочете през стъклото заглавията: „Общество на благоденствието“ на Джон Кенет Галбрейт и „Днешна Русия отблизо“ на Джон Хънтър. Джеси остави чек, което съвсем изненада Ричард, и излезе от книжарницата тъкмо когато той се скри зад ъгъла.
— Коя ли е тя? — попита той на глас, когато Флорентина влезе в магазина за луксозно дамско облекло „Бендъл“.
Портиерът изтича да я посрещне, очевидно я познаваше. Ричард отново надзърна през витрината. Продавачката взе да пърха около Флорентина. Личеше си, че не от едната любезност. Появи се по-възрастна жена. Носеше пакет, който Флорентина очевидно очакваше. Отвори го и извади изумително красива официална рокля със семпла кройка. Усмихна се и кимна, а продавачката прибра роклята в бяло-кафява кутия. Флорентина благодари и се запъти към изхода — този път без дори да подписва чек. Ричард гледаше като омагьосан и насмалко да се блъсне в младата жена, когато тя изтича от магазина и се качи на едно такси. Той също спря такси и нареди на шофьора да кара след младата жена. Таксито подмина малкия жилищен блок, пред който обикновено се разделяха, и на Ричард съвсем му причерня. Нищо чудно, че Джеси така и не го бе поканила у тях. След стотина метра първото такси спря пред красива нова жилищна сграда с униформен портиер отпред, който отвори вратата на Флорентина. Разгневен и изумен, Ричард също слезе от таксито и се втурна към входа, където бе хлътнала младата жена.
— Дължиш ми деветдесет и пет цента, мой човек! — провикна се някой зад него.
— Извинявайте — отвърна Ричард и му хвърли пет долара, без изобщо да се вълнува за рестото.
— Благодаря — рече шофьорът. — Някои хора определено са много щастливи днес.
Ричард се завтече към входа и успя да хване Флорентина вече в асансьора. Вратата тъкмо се затваряше, когато младата жена забеляза Ричард и го погледна онемяла.
— Коя си ти? — подвикна младежът.
— Ричард — заекна тя. — Смятах тази вечер да ти кажа всичко. Все не се отваряше удобен случай.
— Щяла да ми каже! — тросна се той и влезе след нея в антрето. — Близо три месеца да ме разиграваш с нескопосаните си лъжи. Крайно време е да ми кажеш истината.
Флорентина виждаше за пръв път Ричард ядосан и предположи, че това му се случва много рядко. Той нахълта вътре и огледа жилището. От антрето се влизаше във всекидневна с красив персийски килим. До масичката, на която имаше ваза с току-що откъснати цветя, бе сложен великолепен старинен часовник. Дори в сравнение с дома на Ричард помещението бе обзаведено много изискано.
— Хубаво жилище за продавачка — подметна той. — Кой плаща за всичко това, любовниците ти ли?
Флорентина му зашлеви такъв шамар, че я заболя ръката.
— Как смееш? — извика тя. — Махай се!
Още не изрекла думите, и се разплака. Не искаше той да си тръгва никога. Ричард я притисна към себе си.
— Божичко! Извинявай. Не биваше да го казвам. Много те моля, прости ми. Обичам те много. Смятах, че те познавам добре, а сега се оказва, че не знам нищичко за теб.
— Ричард, и аз те обичам, извинявай, че те ударих. Не исках да те лъжа, но наистина няма друг, освен теб — пророни тя.
— Изпросих си го — промълви Ричард и я целуна.
Притиснати един към друг, двамата се свлякоха на канапето и известно време не помръдваха. Ричард я замилва лекичко по косата, докато тя престана да плаче. „Помогни ми да се съблека“, й се искаше да каже, но продължи да мълчи, пъхнала два пръста между горните две копчета на ризата му. Ричард сякаш не желаеше да направи следващата стъпка.
— Искаш ли да спиш с мен? — попита го едва чуто Флорентина.
— Не — отвърна той. — Искам да стоя буден с теб до сутринта.
Без да проронват и дума повече, те се съблякоха и се любиха — нежно и свенливо, да не би да се наранят, закопнели да доставят наслада на другия. Накрая Флорентина отпусна глава върху рамото му.
— Обичам те — каза Ричард. — Още от мига, когато те видях. Ще се омъжиш ли за мен? Пет пари не давам коя си, Джеси, и какво правиш, знам само, че искам да прекарам остатъка от живота си с теб.
— И аз искам да се оженим, Ричард, но първо трябва да ти кажа истината.
Прикри голите им тела със сакото на Ричард и му разправи всичко за себе си, като накрая му обясни и защо е започнала работа в „Блумингдейл“.
Ричард продължи да мълчи.
— Не ме ли обичаш вече, след като разбра коя съм всъщност? — попита тя.
— Скъпа — пророни той много тихо, — баща ми ненавижда твоя баща.
— В смисъл?
— Чувал съм само веднъж името на баща ти. Татко беше бесен и изкрещя, че той има една цел в живота — да съсипе рода Каин.
— Какво? Защо? — извика стъписана Флорентина. — За пръв път чувам за баща ти. Откъде изобщо се познават?
Бе ред на Ричард да й разкаже всичко за сблъсъка с баща й, което знаеше от майка си.
— Божичко! — възкликна младата жена. — Баща ми явно е говорел именно за това „предателство“, когато след четвърт век прехвърли всичките си сметки в друга банка. И какво ще правим сега?
— Ще им кажем истината — отсече Ричард. — Как сме се запознали съвсем случайно, как сме се влюбили и сега смятаме да се оженим. А също, че не могат да направят нищо, за да ни спрат.
— Да изчакаме няколко седмици — примоли се Флорентина.
— Защо? — учуди се младежът. — Смяташ ли, че баща ти е в състояние да те разубеди да се омъжиш за мен?
— Не, Ричард — каза тя и положи глава на рамото му. — Това е невъзможно. Но нека първо се убедим, че наистина няма начин да им го съобщим така, че да не се опитват да ни пречат, а после ще ги поставим пред fait accompli12. Нищо чудно да не го посрещнат чак толкова бурно, колкото твърдиш. Сам каза, че от скандала с акциите на въздухоплавателната компания са минали близо пет години.
— Още се мразят до смърт. Наистина! Баща ми ще се вбеси само ако ни види заедно, камо ли пък ако научи, че искаме да се женим.
— Точно заради това ти казвам да поизчакаме. Така ще имаме време да обмислим как точно да им съобщим.
Той я целуна отново.
— Обичам те, Джеси.
— Флорентина.
— Още нещо, с което се налага да свиквам — рече Ричард. — Обичам те, Флорентина.
През следващия месец двамата с Флорентина се постараха да научат възможно най-много за враждата между бащите си — тя поразпита майка си и Джордж Новак, Ричард пък порови в архива на баща си. Бяха смаяни колко силна е взаимната им омраза. Колкото повече узнаваха, толкова по-очевидно ставаше, че няма лесен начин, по който да им съобщят, че се обичат. Почти не се отделяха един от друг. Ричард бе много внимателен и мил, мъчеше се как ли не да отклони Флорентина от проблема, пред който и двамата знаеха, че рано или късно ще се изправят. Ходеха на кино и на ледената пързалка, в неделя правеха дълги разходки из Сентръл Парк и винаги си лягаха далеч преди да се е мръкнало. Флорентина придружи Ричард дори на мач на нюйоркските „Янки“, за които сподели, че „не разбира нищичко“, отиде с него да послуша и нюйоркската филхармония, която „обожавала“. Не можеше да повярва, че Ричард свири на виолончело, докато той не й изнесе цял концерт. Ръкопляска му дълго, след като младежът изсвири любимата си соната от Брамс, без дори да забелязва, че той се е вторачил в сивите й очи.
— Трябва да им кажем — заяви Ричард, след което остави лъка и прегърна Флорентина.
— Да, знам. Просто не искам да наранявам баща си.
Беше негов ред да изрече:
— Знам.
Младата жена избягваше погледа му.
— Другия петък той се връща от Вашингтон.
— Тогава ще го направим в петък — заяви Ричард и я притисна толкова силно, че Флорентина едвам си пое дъх.
В понеделник се върна в Харвард. Всяка вечер двамата разговаряха по телефона, решени, че нищо не може да ги спре.
В петък Ричард си дойде по-рано в Ню Йорк и прекара един час насаме с Флорентина, която го бе помолила да й даде половин ден отсрочка. Когато стигнаха на ъгъла на Петдесет и седма улица и Парк авеню, светофарът светна червено — Ричард се обърна към Флорентина и отново й каза, че иска да се ожени за нея. Извади от джоба си червена кожена кутийка, отвори я и сложи върху левия безименен пръст на младата жена пръстен със сапфир и диаманти, който й беше точно по мярка и бе тъй красив, че тя се просълзи. Минувачите ги гледаха учудено. Въпреки че вече светеше зелено, те не помръдваха. Продължаваха да стоят на ъгъла и да се прегръщат. Накрая се целунаха и се разделиха, сетне поеха в различни посоки, всеки към своя баща. Бяха се разбрали веднага след това да се срещнат у Флорентина. Тя се опита да се усмихне през сълзи.
Тръгна към хотел „Барон“, като от време на време поглеждаше пръстена. Още не бе свикнала с него, струваше й се странно, че е на пръста й и си мислеше, че всички го гледат. Сапфирът бе неописуемо красив до старинния пръстен, който толкова обичаше и носеше открай време. Беше се изненадала, когато Ричард й го бе сложил на пръста. Заради съперничеството между родителите им бе забравила за пръстените и всичко останало, съпътстващо щастливия годеж. Докосна сапфира с диаманти около него и й се стори, че той й вдъхва смелост, макар и да си даваше сметка, че колкото повече наближава хотела, толкова повече забавя крачка.
На рецепцията й казаха, че баща й е в мансардния апартамент заедно с Джордж Новак. Звъннаха да му съобщят, че Флорентина се качва при него. На нея й се стори, че асансьорът е стигнал прекалено бързо на четирийсет и втория етаж. Не й се искаше да слиза — вътре се чувстваше в безопасност. Накрая чу как вратата на асансьора се затваря и тръгна по коридора, застлан със зелен килим. Спря пред жилището на баща си и се поколеба, сетне почука тихо. Той й отвори веднага.
— Каква приятна изненада, Флорентина! Влизай, момичето ми. Днес не те очаквах.
Джордж Новак стоеше на прозореца и гледаше надолу към Парк авеню. Обърна се и поздрави своята кръщелница. Момичето го помоли с очи да ги остави сами с Авел. Знаеше, че ако и Новак е с тях, няма да събере смелост. „Тръгвай, тръгвай де“, подканяше го тя наум. Джордж начаса долови, че е напрегната.
— Аз да се залавям за работа, Авел. Тази вечер при нас ще отседне някакъв проклет махараджа.
— Кажи му да настани слоновете си в хотел „Плаза“ — засмя се другият мъж. — Защо не поостанеш да пийнем, виж, и Флорентина е тук.
Джордж погледна момичето.
— Не, Авел, трябва да вървя. Онзи тип е наел целия трийсет и трети етаж. Очаква да го посрещне най-малко заместник-директорът на хотелската верига. Приятна вечер, Флорентина — каза й той, после я целуна по бузата и й стисна ръка, сякаш бе усетил, че момичето се нуждае от подкрепа.
Остави ги сами и най-неочаквано Флорентина съжали, че си е тръгнал.
— Какво ново в „Блумингдейл“? — попита Авел и разроши с обич косата на дъщеря си. — Каза ли им вече, че в скоро време ще загубят най-добрата етажна управителка, която са имали от години? Сигурно ще се изненадат, щом разберат, че следващата работа на Джеси Ковач ще бъде да открие хотел „Барон“ в Кан — прихна той.
— Омъжвам се — оповести Флорентина и протегна плахо лявата си ръка.
Не знаеше какво друго да каже, затова зачака реакцията на баща си.
— Не е ли малко неочаквано? — възкликна стъписан Авел.
— Не, татко. Ходим от доста време.
— Познавам ли момчето? Срещал ли съм го някога?
— Не, татко, не си.
— Откъде е? Какви са родителите му? Поляк ли е? Защо си го крила през цялото време, Флорентина?
— Не е поляк, татко. Син е на банкер.
Авел пребледня като платно, вдигна чашата и я изпи на един дъх.
Флорентина бе наясно какво му минава през главата, когато той си наля второ питие, затова побърза да му каже истината.
— Името му е Ричард Каин.
Авел се завъртя рязко и я погледна в лицето.
— Синът на Уилям Каин?
— Да!
— Как изобщо ти е хрумнало да се омъжваш за сина на Уилям Каин? Знаеш ли какво ми е причинил този човек? Тъкмо той носи вина за смъртта на най-добрия ми приятел. Да, точно той тласна Дейвис Лерой към самоубийство и сякаш това не стигаше, а се опита и да ме разори. Ако Дейвид Макстън не ми се беше притекъл на помощ, Каин щеше да ми вземе хотелите и без много-много да му мисли, да ги продаде. И къде щях да бъда аз сега, ако Уилям Каин бе постигнал своето? Щеше да се радваш, ако успееше да се вредиш за продавачка в „Блумингдейл“. Замисляла ли си се за това, Флорентина?
— Да, татко, през последните няколко седмици съм мислила за всичко. Ние с Ричард сме ужасени от омразата между теб и баща му. Сега той е при него.
— Е, ще ти кажа как Уилям Каин ще посрещне новината — сопна се Авел. — Ще побеснее. За нищо на света няма да позволи на безценното си синче да се ожени за теб. Хич не си прави илюзии, млада госпожичке. Избий си го от главата!
— Не мога, татко — отвърна тя с равен глас. — Обичаме се и имаме нужда от твоята благословия, а не от гнева ти.
— Слушай ме хубаво, Флорентина — подхвана пак Авел, морав от яд. — Забранявам ти да се срещаш с младия Каин. Чу ли?
— Да, чух. Но ще се срещам с него. Няма да допусна да ни разделите само защото мразиш баща му.
Усети, че е стиснала пръстена и трепери.
— И дума да не става! — изкрещя Авел. — Никога няма да дам съгласието си за такъв брак. Родната ми дъщеря да ме зареже заради сина на оня проклет негодник! Казах вече, няма да се омъжваш за него.
— Не съм те зарязала. Ако те бях зарязала, досега да съм избягала с Ричард, но не мога да сторя такова нещо зад гърба ти. Вече съм на двайсет и една години и ще се омъжа за Ричард. Смятам да прекарам с него остатъка от живота си. Много те моля, татко, помогни ни. Защо не се срещнеш с него — тогава ще разбереш защо чувствата ми са толкова силни.
— Няма да допусна и да стъпи в къщата ми. Само това оставаше да се срещам с издънката на Уилям Каин! За нищо на света, чу ли!
— В такъв случай ще те напусна.
— Ако ме напуснеш, Флорентина, за да се омъжиш за младия Каин, няма да ти оставя и пукнат грош. Чу ли, и пукнат грош! — Авел продължи по-меко: — Вслушай се в здравия разум, момичето ми, с времето ще го забравиш. Още си млада, има куп други мъже, които биха жертвали дясната си ръка, само и само да се оженят за теб.
— Не искам никакви други мъже — отсече Флорентина. — Вече съм срещнала мъжа, за когото ще се омъжа, и той няма никаква вина, че е син на баща си. Никой от нас не е избирал бащите си.
— Щом моето семейство не е достатъчно добро за теб, махай се! — викна Авел. — Заклевам се, занапред в мое присъствие никой няма да споменава името ти. — Той се обърна и се загледа през прозореца. — Предупреждавам те за последен път, Флорентина, не се омъжвай за това момче.
— Ще се омъжа, татко. И двамата не сме на възраст, когато ни трябва благословията ви, въпреки това искаме вашето съгласие.
Авел извърна поглед от прозореца и тръгна към нея.
— Бременна ли си? Затова ли си се разбързала? Налага ли се да се омъжиш?
— Не, не съм бременна, татко.
— Спала ли си с него?
Въпросът възмути Флорентина, но тя не се поколеба.
— Да — отвърна тя. — Много пъти.
Авел вдигна ръка и я удари през лицето. Сребърната гривна закачи края на устните й и младата жена едвам се задържа на крака. По брадичката й рукна кръв. Тя се завъртя и разплакана, избяга от стаята, после натисна с все сила копчето на асансьора, като се държеше за окървавеното лице. Вратата на асансьора се отвори и отвътре слезе Джордж. Флорентина мерна изуменото му изражение, но побърза да се качи и пак натисна копчето. Джордж я изгледа смаяно, ала вратата се плъзна бавно и се затвори.
Флорентина изхвърча на улицата, спря такси и отиде право в жилището си. По пътя попи с хартиена салфетка кръвта по устата си. Свел глава, Ричард вече я чакаше под сенника пред входа. Изглеждаше много тъжен.
Младата жена слезе припряно от таксито и хукна към младежа. Качиха се горе и тя затвори бързо вратата — в апартамента и двамата се почувстваха в безопасност.
— Обичам те, Ричард.
— И аз те обичам — пророни младежът и я прегърна.
— Излишно е да питам какво е казал баща ти — прошепна Флорентина и се притисна с все сила към него.
— Никога не съм го виждал толкова разярен — обясни Ричард. — Нарече баща ти долен лъжец и мръсник, имигрантче, което не подбира средствата, за да се издигне. Попита защо не съм се оженел за някое момиче от сой.
— И ти какво му отговори?
— Казах му, че никое момиче от сой не може да се мери с теб и той съвсем си изпусна нервите.
Флорентина продължи да го прегръща.
— После ме заплаши, че ако се оженя за теб, ще ме лиши от наследство — продължи младежът. — Кога най-после ще проумеят, че парите им изобщо не ни вълнуват? Опитах се да намеря подкрепа у мама, но дори тя не успя да озапти баща ми. Той настоя да се махнела от стаята. Никога досега не съм го виждал да се държи така с нея. Тя се разплака, но от това баща ми се ядоса още повече. Оставих го да крещи. Дано не си го изкара на Вирджиния и Луси. А с теб какво стана?
— Баща ми ме удари — каза едва чуто Флорентина. — За пръв път в живота ми. Струва ми се, че ще те убие, ако ни завари заедно. Трябва да се махаме оттук, скъпи, докато не ни е намерил, а той ще дойде първо тук. Страх ме е.
— Няма страшно, Флорентина. Ще отидем накрай света, пък ония двамата да си трошат главите.
— За колко време ще си събереш багажа? — попита младата жена.
— Не мога да събирам нищо, изключено е да се прибера — отвърна Ричард. — Ти вземи каквото ти трябва и да тръгваме. Имам стотина долара. Какво ще кажеш да се омъжиш за човек, който разполага само със сто долара?
— На какво повече да се надява една продавачка! Цял живот съм си мечтала мъжът ми да ме издържа! Остава само да ми поискаш и чеиз — добави Флорентина, докато бъркаше в дамската си чанта. — И така, разполагам с двеста и дванайсет долара и с кредитна карта „Американ Експрес“. Дължиш ми, Ричард Каин, петдесет и шест долара, очаквам да ми връщаш по долар на година.
След половин час Флорентина бе готова с багажа. Седна на писалището, драсна набързо кратко писмо и остави плика върху нощното шкафче.
Ричард спря такси. Младата жена с радост видя колко добре се справя той в кризисни ситуации и от това й поолекна.
— Летище „Айдълуайлд“ — каза младежът, докато слагаше в багажника трите куфара на Флорентина.
На летището купи билети за Сан Франциско — избраха именно този град, тъй като той им се стори най-далеч върху картата на Щатите.
В седем и половина се качиха на самолета — предстоеше им седемчасов полет.
Ричард помогна на Флорентина да пристегне предпазния колан. Тя му се усмихна.
— Знаеш ли, господин Каин, колко те обичам?
— Да, струва ми се, че знам, госпожо Каин — отвърна той.
Няколко минути след като Флорентина и Ричард тръгнаха за летището, в жилището й дойдоха Авел и Джордж. Авел вече се разкайваше и съжаляваше, че е ударил дъщеря си. Не смееше и да помисли какво ще представлява животът му без неговото единствено дете. Надяваше се да я намери, докато не е станало прекалено късно, и внимателно да я убеди да не се омъжва за младия Каин. Бе готов да й даде всичко, каквото поиска, само и само да осуети женитбата.
Двамата с Джордж застанаха пред входната врата, Джордж натисна звънеца. Не се показа никой. Джордж позвъни още веднъж, Авел поизчака, после отвори с ключа, който Флорентина му беше дала за всеки случай. Огледаха едно по едно помещенията, макар че всъщност не очакваха да намерят момичето.
— Вече е тръгнала — отбеляза Джордж, след като отиде при Авел в спалнята.
— Да, но за къде ли? — попита той и видя плика с неговото име върху нощното шкафче.
Сети се за последното писмо, оставено до легло, на което не бе спал никой. Разкъса припряно плика.
Скъпи татко,
Прости ми, че избягах, но наистина обичам Ричард и няма да се откажа никога от него само защото мразиш баща му. Ще се оженим възможно най-бързо. Не можеш да сториш нищо, за да ни попречиш. Ако някога се опиташ да му навредиш, знай, че вредиш на мен. И двамата не смятаме да се връщаме в Ню Йорк, докато не сложите край на безсмислената вражда между нашето семейство и семейство Каин. Обичам те повече, отколкото си представяш, и винаги ще ти бъда признателна за всичко, което си сторил за мен. Моля се това да не е краят на отношенията ни, но докато не промениш мнението си, „не търси вятъра в полето — безпредметно е да дириш онова, което си е отишло“.
С обич,
Авел се свлече на леглото и подаде писмото на Джордж, който, след като го прочете, попита безпомощно:
— Мога ли да направя нещо?
— Да, Джордж. Искам си дъщерята, дори това да означава да разговарям не с друг, а с онзи негодник Каин. Поне в едно съм сигурен: и той иска да осуети този брак, каквото и да му струва това. Свържи ме по телефона.
Мина доста време, докато Джордж издири номера на Уилям Каин. В указателя го нямаше. Накрая му го дадоха от нощната охрана на банка „Лестър“. Джордж обясни, че е спешно и е свързано със семейството на господин Каин.
Стиснал писмото на Флорентина, Авел седеше мълчаливо на леглото. Беше й казал тази полска поговорка още навремето, когато бе малка.
Джордж набра номера на Каинови. Вдигна някакъв мъж.
— Търся господин Уилям Каин — обясни той.
— За кого да предам? — попита невъзмутимо мъжът.
— За господин Авел Розновски.
— Ще проверя дали си е вкъщи.
— Май се обади икономът на Каин. Отиде да го търси — обясни Джордж и подаде слушалката на Авел.
Той зачака, като барабанеше с пръсти по нощното шкафче.
— На телефона е Уилям Каин.
— Обажда се Авел Розновски.
— Не думайте — произнесе ледено Уилям. — Кога точно ви хрумна да прелъстите с щерка си сина ми? Безспорно след като се издънихте с гръм и трясък в опитите да разорите банката ми.
— Я не се правете на много… — подхвана Авел, но се овладя. — Искам сватбата да не се състои точно толкова, колкото и вие. И през ум не ми е минавало да ви отнемам сина. Едва днес научих за съществуването му. Обичам дъщеря си повече, отколкото мразя вас, и не искам да я губя. Дали да не се видим и да измислим нещо?
— И дума да не става — отсече Уилям. — Навремето, господин Розновски, ви зададох същия въпрос и вие заявихте недвусмислено кога и къде ще се видим. Ще почакам дотогава, тъй като съм сигурен, че не аз, а вие ще се озовете там.
— Било каквото било, Каин. Ако знаете къде са, може би ще успеем да ги спрем. Нали и вие го искате? Или сте толкова горд, че ще стоите и ще гледате със скръстени ръце как синът ви се жени за дъщеря ми, вместо да помогнете…
Но още преди да е казал „помогнете“, Каин му затвори. Авел захлупи лице върху дланите си и зарида. Джордж го отведе в хотел „Барон“.
През нощта и на другия ден Авел направи всичко по силите си, за да открие Флорентина. Дори звънна на майка й, която призна, че дъщеря им й е казала всичко за Ричард Каин.
— Стори ми се симпатичен — добави тя ехидно.
— Знаеш ли къде са сега? — подвикна нетърпеливо Авел.
— Знам.
— Къде.
— Намери ги сам.
Поредният затворен телефон.
Авел пусна обяви във вестниците, дори купи рекламно време по радиото. Опита се да въвлече и полицията, но оттам му казаха, че дъщеря му е пълнолетна. От нея нямаше ни вест, ни кост. Накрая Авел си даде сметка, че докато я намери, тя вече ще е омъжена за младия Каин.
Четеше и препрочиташе писмото. Реши, че по никакъв начин няма да се опитва да му вреди. Виж, бащата беше друго. Той, Авел Розновски, му беше паднал на колене и го беше молил, а негодникът му с негодник дори не го беше изслушал. Зарече се, падне ли му случай, да довърши веднъж завинаги Уилям Каин. Джордж чак се уплаши колко силни са страстите, бушуващи в душата на стария му приятел.
— Да отложа ли пътуването до Европа? — попита той.
Авел съвсем беше забравил, че след двегодишното обучение на Флорентина в „Блумингдейл“, което приключваше в края на месеца, е трябвало да я придружи до Европа, където се предвиждаше тя да открие хотелите от верига „Барон“ в Единбург и Кан. Сега му беше все едно кой ще ги открие и дали те изобщо ще отворят врати.
— Не мога да го отложа — обясни той на заместника си. — Налага се да открия сам хотелите. Докато ме няма обаче, Джордж, разбери къде е Флорентина, но без тя да научава. Само това оставаше да си помисли, че я шпионирам, никога няма да ми прости. Сигурно ще стане най-бързо чрез Зофя, но внимавай много, защото тя със сигурност ще се възползва от случилото се. Очевидно е разказала на Флорентина всичко от игла до конец за Каин.
— А Осбърн да предприема ли нещо с акциите на Каин?
— Не. Сега не му е времето да довършваме Каин. Когато реша да го правя, искам да съм сигурен, че това ще е краят. Засега оставете Каин на мира. С него мога да се заема винаги. Насочи всички усилия към това да намериш Флорентина.
Джордж обеща, че докато Авел се върне в Щатите, той ще е издирил дъщеря му.
След три седмици Авел откри хотел „Барон“ в Единбург. Изглеждаше великолепно. Беше кацнал на хълма, възправил се над тази Атина на Севера. Вечно имаше дребни нещица, които при откриването на нов хотел дразнеха Авел, и щом пристигнеше, той задължително проверяваше. Леко статично електричество, когато докосваш ключа за осветлението — дължеше се на изкуствените мокети. Обслужване по стаите, което се появяваше след цели четирийсет минути, или легла, твърде малки за по-пълните и по-високите. Печатът побърза да изтъкне, че се е очаквало хотелът да бъде открит от дъщерята на Чикагския барон — Флорентина Розновски. Един от репортерите в жълтата колонка на „Сънди Експрес“ намекна, че в семейството явно са възникнали пукнатини, и съобщи, че за разлика от друг път Авел не е подскачал от вълнение и не е преливал от енергия. Авел отхвърли догадките доста нескопосано, като заяви, че е преминал петдесетте, възраст, на която не приляга да подскачаш, както му пошушна да каже неговият човек, натоварен с връзките с обществеността. Но не успя да убеди пресата и на другия ден „Дейли Мейл“ помести снимка на изхвърлена медна плоча, която някой бе намерил на боклука и на която пишеше:
Открит от
Флорентина Розновски
на 17 октомври 1957 г.
Оттам Авел замина за Кан. Поредният великолепен хотел, този път с изглед към Средиземно море, но това не му помогна да си избие Флорентина от главата. Поредната изхвърлена плоча, този път на френски. Без Флорентина откриването се стори на Авел доста тягостно.
Той вече се притесняваше да не би да прекара остатъка от живота си, без да види дъщеря си. За да поразсее самотата, преспа с няколко много скъпи и с няколко твърде евтини жени. И те не помогнаха. Сега синът на Уилям Каин притежаваше единствения човек, когото Авел истински обичаше. Франция вече не го вълнуваше и щом си свърши работата там, той се качи на самолета за Бон, където приключи с преговорите за парцела, на който щеше да построи първия „Барон“ в Германия. Поддържаше постоянна връзка по телефона с Джордж, но от Флорентина нямало ни вест, ни кост, затова пък Хенри Осбърн пак създавал неприятности.
— Затънал е до гуша в дългове на конните залагания — обясни Джордж.
— Последния път го предупредих, че занапред няма да го спасявам — отвърна Авел. — Откакто загуби изборите за Конгреса, съвсем го е ударил през просото. Като се прибера, явно ще се наложи да се разправям и с него.
— Отправя заплахи — съобщи другият мъж.
— Не му е за пръв път. Никога не съм му се хващал на номерата — успокои го Авел. — Кажи му, че каквото и да иска, ще се наложи да почака, докато се върна.
— Кога ще си дойдеш? — поинтересува се неговият заместник.
— След три, най-много след четири седмици. Искам да видя няколко парцела в Турция и Египет. „Хилтън“ вече започват да строят там, ще проверя защо. Покрай това се сетих, Джордж, моите хора твърдят, че щом самолетът кацне в Близкия изток, няма да можеш да се свързваш с мен. Проклетите араби още не са измислили как да се откриват помежду си, затова работи както обикновено, докато не ти се обадя.
Близо три седмици търси из арабските държави места, където да изгради хотели. Имаше съветници — цял легион, повечето твърдяха, че били принцове, и всички го уверяваха, че имали огромно влияние, тъй като били първи приятели на най-важния министър, всъщност техен далечен братовчед. Винаги обаче се оказваше, че от въпросния министър не зависи нищо или е прекалено далечен братовчед. След двайсет и три дни в прахоляка, пясъка и жегата с газирана вода, но без уиски, Авел стигна само до едно безспорно заключение — че ако предвижданията на неговите съветници за запасите от нефт в Близкия изток се окажат верни, държавите от Персийския залив в крайна сметка ще имат нужда от много хотели и ако не иска да изостане, верига „Барон“ трябва още отсега да планира внимателно бъдещото си развитие.
Чрез множеството принцове Авел успя да намери няколко парцела, на които да вдигне хотели, но така и не разполагаше с време да установи кой от въпросните принцове наистина е в състояние да задвижи нещата. Той беше против подкупите само когато те отиваха не там, където трябва. Добре поне че в Щатите Хенри Осбърн винаги знаеше на кого от чиновниците да пусне някой и друг долар. Авел отвори малко представителство в Бахрейн и остави свой човек в него, който бе наясно, че хотелска верига „Барон“ търси парцели из целия арабски свят, но не за принцове и за братовчеди на министри.
Замина за Истанбул, където почти веднага намери идеалното място за хотел с изглед към Босфора, на стотина метра от старото английско посолство. Застана на пустеещия парцел — негова последна придобивка, и замислен си спомни за последния път, когато е бил тук. Стисна юмрук и протегна дясна ръка. Сякаш още чуваше виковете на тълпата. Оттогава бяха минали повече от трийсет години. Въпреки това го обори страх и му призля.
Изтощен от дългото пътуване, Авел се качи на самолета за Ню Йорк. По време на сякаш безкрайния полет не мислеше почти за нищо друго, освен за Флорентина и дали Джордж я е намерил. Както винаги, верният му приятел го чакаше веднага след митническата проверка. Лицето му беше безизразно.
— Някакви новини? — попита Авел, докато се качваше в кадилака, а шофьорът слагаше куфарите в багажника.
— Има и добри, има и лоши — отвърна Джордж и вдигна стъклото между седалката на шофьора и задната седалка. — Флорентина поддържа връзка с майка си. Живее в малък апартамент в Сан Франциско.
— Омъжена? — попита Авел.
— Да — потвърди заместникът му.
Известно време и двамата мълчаха.
— А младият Каин? — попита Авел.
— Намерил си е работа в една банка. На доста места са го отпратили, тъй като се е разчуло, че не е завършил Института по бизнесадминистрация към Харвардския университет и баща му не искал да се застъпи за него. Почти всички се дърпали да го назначат от страх това да не навреди на деловите им отношения с бащата. Накрая го взели касиер в „Банк ъф Америка“. Доста жалка работа, като знаем какво е учил.
— А Флорентина?
— Работи като заместник-директорка в магазин за модни дрехи недалеч от Голдън Гейт Парк. Опитва се да изтегли заем от някоя банка.
— Защо? Закъсала ли е? — разтревожи се Авел.
— Търси пари, с които да отвори свой магазин.
— Колко й трябват?
— Само трийсет и пет хиляди долара, толкова наем й искат за малка сграда на Ноб Хил.
Авел се облегна и както барабанеше с къси пръсти по прозореца на автомобила, се замисли над онова, което му бе казал неговият приятел.
— Уреди, Джордж, да получи парите. Извърти нещата така, че да изглежда като най-обикновен банков заем, и се постарай да не се разбере, че имам пръст в тази работа. — Той продължи да барабани с пръсти. — Но да си остане между нас, нали!
— Както кажеш, Авел.
— И ме дръж в течение за всяка стъпка на Флорентина, колкото и незначителна да е тя.
— А той?
— Той не ме вълнува — отсече Авел. — Казвай сега лошата новина.
— Пак има неприятности с Хенри Осбърн. Затънал е до гуша в дългове. Почти сигурен съм, че сега вече ти си му единственият източник на пари. Подмята, че когато сме създавали хотелската верига, си подкупвал чиновниците наред. Разправя, че пазел всички документи още от първия ден, когато сте се запознали, и бил уредил да вземеш по-голяма застраховка от полагащата се за стария „Ричмънд“ в Чикаго, който изгоря. Бил събрал папка, дебела половин педя.
— Утре сутринта ще се разправям с Хенри — каза Авел.
През останалото време, докато пътуваха към Манхатън, Джордж му разказа какво става с хотелската верига, където нещата вървяха добре, ако не се брои това, че след поредния преврат в Лагос тамошният „Барон“ бил затворен. Това не притесняваше особено Авел.
На другата сутрин той се видя с Хенри Осбърн, който изглеждаше състарен и уморен. Някога красивото лице бе цялото набраздено от бръчки. Осбърн така и не спомена папката, дебела половин педя.
— Трябват ми малко пари, колкото да закърпя положението — обясни той. — Напоследък късметът ми не работи.
— Пак ли, Хенри? Бива ли да ставаш за смях на твоите години! На теб никога не ти е вървяло с конете и жените. Колко ти трябват този път?
— Десет хиляди ще ми свършат работа — отвърна Хенри.
— Десет хиляди ли! — тросна се Авел. — Ти какво си мислиш, че съм златна мина ли? Миналия път бяха пет хиляди.
— Какво да се прави, инфлация — опита се Хенри да го обърне на шега.
— Но за последен път, чу ли? — каза гневно Авел и извади чековата си книжка. — Дойдеш ли още веднъж да ми просиш, Хенри, ще те махна от управителния съвет и ще те оставя без пукнат грош.
— Ти, Авел, си истински приятел. Честен кръст, няма да ти искам повече пари, обещавам, че е за последно. — Взе си пура от кутията с овлажнител върху масичката пред Авел и я запали. — Благодаря ти, няма да съжаляваш.
Тръгна си, обвит в облак дим. В този момент в кабинета влезе Джордж, който го изчака да затвори вратата.
— Смилих се над него за последен път — обясни Авел. — И аз не знам защо, струваше ми десет хиляди долара.
— Майко мила, имам чувството, че съм братът на блудния син — възкликна приятелят му. — Хенри ще дойде отново. Готов съм да се обзаложа.
— По-добре да не се вясва повече — оповести Авел, — защото, появи ли се, ще си изпати. Каквито и услуги да ми е правил навремето, всичко вече е пито-платено. Казвай сега какво ново при Флорентина.
— Тя е добре, но ти се оказа прав за Зофя — всеки месец им ходи на гости.
— Проклетница! — изруга Авел.
— Госпожа Каин също ги е навестявала — добави Джордж.
— А Каин?
— Все така неумолим.
— Поне това ни е общото — отсъди Авел.
— Уредих Флорентина да получи заем от банка „Крокър Нашънъл“ в Сан Франциско — продължи Джордж. — Поискала го е преди по-малко от седмица. Ще го получи, но ще реши, че банката просто е отпуснала поредния заем. Никакви облекчени условия. Дори ще й определят половин процент над обичайната лихва, така че тя няма причини да се усъмни. Никога няма да разбере, че поръчител на заема си ти.
— Благодаря ти, Джордж, това е чудесно. Готов съм да се обзаложа с теб на десет долара, че до две години дъщеря ми ще върне заема и никога вече няма да й се налага да тегли пари.
— А, за Флорентина и аз съм сигурен — отвърна Джордж. — Дай по-добре да се обзаложим за Хенри, там нещата не са така ясни.
Авел се засмя.
— Дръж ме в течение, Джордж, за всичко, което прави дъщеря ми. За абсолютно всичко.
След като се запозна с тримесечния доклад на Тадиъс Коен, Уилям се убеди, че нищо не е убягнало от вниманието на адвоката. Притесняваше го само едно: защо и досега Авел Розновски не предприема нищо, при положение че държи такъв голям пакет от акциите на „Лестър“? Припомни си, че Розновски притежава шест на сто от банката и му трябват само още два процента, за да отговаря на точка седма от правилника на „Лестър“. Едва ли полякът се притесняваше и досега, че ще го разследват от Комисията по ценните книжа и борсите, още повече че Айзенхауер отново бе спечелил президентските избори и администрацията му явно изобщо не проявяваше интерес към случая.
Уилям с радост прочете, че Хенри Осбърн пак е загазил с парите и Розновски за кой ли път го е отървал. Колко ли още щеше да продължи това и с какво ли Хенри държеше Розновски? Дали пък Розновски си нямаше достатъчно главоболия, за да прибавя към тях и Уилям Каин? В доклада си Коен бе споменал и че полякът строи на различни места по света още осем хотела. „Барон“ в Лондон бил на загуба, хотелът в Лагос пък бил затворен, ако не броим това обаче, Розновски продължавал да жъне успех след успех. Уилям прочете още веднъж приложената изрезка от „Сънди Експрес“, където се казваше, че Флорентина Розновски е трябвало да открие новия хотел от веригата в Единбург, и се сети за сина си. После затвори папката с доклада и я сложи в касата, убеден, че няма от какво да се безпокои. Шофьорът го откара вкъщи.
Уилям вече съжаляваше, че е избухнал пред Ричард. Не искаше момичето на Розновски в живота им, но сега се разкайваше, че е обърнал гръб на сина си. Кейт се бе застъпила за него и двамата с Уилям се скараха не на шега — нещо, което се случваше толкова рядко в брака им. Кейт бе опитала какво ли не — от нежното убеждаване до сълзите, но неизменно бе удряла на камък. Уилям не искаше и да чуе да се помири със сина си. На Вирджиния и Луси също им беше мъчно за брат им.
— Кой сега ще критикува картините ми? — проплака веднъж Вирджиния.
— Искаш да кажеш, кой ще те нагрубява? — опита се да я успокои майка й.
Момичето се опита да се усмихне.
Луси пък се затваряше в банята, пускаше водата и тайничко пишеше писма на Ричард, който така и не проумяваше защо са толкова влажни. Никой в къщата не дръзваше да спомене пред Уилям името на момчето и в семейството се появиха тъжни пукнатини.
Уилям се бе опитал да прекарва в банката повече време и да работи до премала с надеждата, че това ще му помогне. Къде ти! Банката отново му пиеше силите точно когато той се нуждаеше от почивка. През последните две години беше назначил шестима нови заместник-председатели, дано те поемат поне част от бремето, легнало върху плещите му. Оказа се, че става точно обратното. Те му отвориха повече работа, товареха го с още и още решения, за капак най-младият — Джейк Томас, вече си правеше устата да заеме мястото на Уилям като председател на управителния съвет, в случай че Ричард не се откаже от момичето на Розновски. Макар че от година на година банката печелеше все повече, Уилям установи, че вече не го вълнува да трупа пари заради самите пари. Питаше се дали не се е оказал в същата задънена улица, както Чарлс Лестър. Откакто беше изпъдил Ричард и бе написал ново завещание, оставяйки всичко на дъщерите си, нямаше син, който да наследи богатството и председателския пост.
В годината на сребърната им сватба Уилям реши да заведе Кейт и момичетата на дълго пътуване из Европа с надеждата, че така може би ще забравят Ричард. Заминаха за Лондон със самолет „Боинг 707“ и отседнаха в „Риц“. Хотелът събуди много щастливи спомени от първия път, когато Уилям бе посетил Стария континент заедно с Кейт. Предприеха сантиментално пътешествие до Оксфорд и показаха на Вирджиния и Луси университетския град, после отидоха в Стратфорд на Ейвън, за да гледат „Ричард III“ на Шекспир с Лорънс Оливие. Щеше им се кралят да се казва другояче.
На връщане от Стратфорд се отбиха до църквата в Хенли на Темза, където Уилям и Кейт се бяха венчали. Пак поискаха да отседнат в странноприемница „Камбаната“, но и този път се оказа, че има само една свободна стая. Докато пътуваха с колата към Лондон, Уилям и Кейт взеха да спорят кой точно ги е венчал, дали преподобният Туксбъри или преподобният Дюксбъри. Така и не се разбраха. Затова пък бяха единодушни за едно: новият покрив на енорийската църква не бе и помръднал.
Вечерта, когато си легнаха, Уилям целуна нежно Кейт.
— Най-добре вложените петстотин лири стерлинги — отбеляза той.
След седмица заминаха със самолет за Италия — вече бяха разгледали всички забележителности на Англия, които уважаващият себе си американски турист не пропуска, а също забележителностите, които повечето американци подминават. На рождения ден на Вирджиния в Рим момичетата попрекалиха с долнопробното италианско вино и направо се поболяха. Колкото до Уилям, той пък прекали с първокачествените италиански спагети и наддаде три килограма. Всички щяха да се чувстват много по-щастливи, ако можеха да приказват на забранената тема „Ричард“. Вечерта Вирджиния се разплака, а Кейт се опита да я утеши.
— Толкова ли няма кой да каже на татко, че някои неща са по-важни от гордостта? — току питаше момичето.
Кейт не разполагаше с отговор.
Когато се завърнаха в Ню Йорк, Уилям се чувстваше освежен и готов да се потопи отново в делата на банката. За седмица успя да смъкне трите излишни килограма.
Месеците минаваха и той усещаше, че всичко отново си идва на мястото. Но от това усещане не остана и следа, когато Вирджиния — току-що завършила „Суийтбрайър“, съобщи, че се омъжва за студент от юридическия факултет на Университета на Вирджиния. Новината стресна Уилям.
— Не е достатъчно голяма — отсече той.
— На двайсет и две години е — напомни му Кейт. — Вече не е дете, Уилям. Не ти ли се става дядо? — добави тя и веднага съжали.
— В смисъл? — ужаси се Уилям. — Да не би Вирджиния да е бременна?
— За бога, не — възкликна Кейт и заговори по-тихо, сякаш са я хванали в лъжа. — Ричард и Флорентина имат дете.
— Ти пък откъде знаеш?
— Ричард ми писа, за да ми съобщи радостната новина — отвърна Кейт. — Не е ли време, Уилям, да му простиш?
— За нищо на света! — тросна се мъжът й и излезе разярен от стаята.
Кейт въздъхна тежко — той дори не бе попитал дали има внучка или внук.
На следващата година, един хубав пролетен следобед в края на март Вирджиния се венча в църква „Тринити“ в Бостън. Уилям одобри Дейвид Телфорд, младия юрист, с когото дъщеря му бе решила да свърже живота си.
Вирджиния беше настояла Ричард да й бъде шафер и Кейт бе молила как ли не Уилям да го покани на сватбата, той обаче отказа. Искаше му се да се съгласи, но знаеше, че Ричард за нищо на света няма да склони да дойде без момичето на Розновски. В деня на сватбата Ричард прати на сестра си подарък и телеграма. Уилям не разреши телеграмата да бъде прочетена на сватбената гощавка.