Каин и Авел

5.

Владек Кожекевич си беше болнав. Втората му майка веднага разбра, че той ще има проблеми със здравето. Разболяваше се от всяка болест, от която боледуват всички малки деца, и от доста други, каквито останалите не прихващат, и ги предаваше безразборно на всички в семейството. Хелена се отнасяше към него като към другите си деца, като към своя плът и кръв, и го бранеше със зъби и нокти всеки път, когато Яшо захващаше да вини дявола, а не Бога за присъствието на детето в тясната им къщурка. От друга страна, Флорентина се грижеше за невръстния Владек като за свое дете. Беше го обикнала още в мига, когато го бе видяла за пръв път, и то много силно заради страха, че никой няма да я иска за жена, тъй като е дъщеря на сиромах ловец, и тя ще си остане бездетна. Владек й беше като рожба.

Най-големият брат — ловецът, който бе намерил Владек, се отнасяше с него като с играчка, ала се страхуваше да признае пред баща си, че болнавият малчуган му е симпатичен. При всички положения догодина през януари щеше да завърши училище и да се хване на работа в имението на барона, пък и децата бяха грижа на женорята, поне така твърдеше баща му. Тримата по-малки братя: Стефан, Йозеф и Ян, почти не проявяваха интерес към Владек, а последното дете в семейството — Зофя, се задоволяваше да го дундурка.

Ала и двамата родители не бяха подготвени за това, че момченцето ще прояви характер и ум, съвсем различни от характера и ума на собствените им деца, които физически и интелектуално се различаваха от него както небето от земята. Всички в семейство Кожекевич бяха високи, с едър кокал, руса коса и сиви очи. Владек беше нисък и тантурест, с черна коса и наситеносини очи. Никой в семейството не бе особено ученолюбив и напускаше школото веднага щом възрастта и благоприличието го позволяваха. При Владек бе съвсем различно — макар и да проходи късно, той проговори на годинка и половина. На три още не можеше да се облича сам, затова пък знаеше да чете. На пет пак подмокряше гащите, ала вече пишеше. Баща му го кълнеше, майка му се гордееше с него. Първите му четири години на белия свят нямаше да се запомнят с нищо друго, освен с постоянната му битка с поредната болест и с упоритите усилия на Хелена и на Флорентина да му помогнат да я надделее. Владек припкаше бос в арлекинските си одежди из малката дървена къщурка и не се отделяше и на крачка от майка си. Щом Флорентина си дойдеше от училище, се лепваше за нея чак докато тя го сложеше да спи. Когато разпределяше храната между деветимата, момичето често добавяше половината от своя пай към дажбата на Владек, а ако той легнеше болен, му даваше и цялата си храна. Владек ходеше облечен в дрешките, които Флорентина му шиеше, пееше песните, които бе научил от нея, двамата си играеха с малкото играчки и подаръци, които тя получаваше.

Тъй като по цял ден Флорентина се губеше в школото, Владек от съвсем малък започна да настоява да тръгне и той на училище. Веднага щом му разрешиха, се хвана здраво за ръката на сестра си и не я пусна, докато не стигнаха селското школо, което отстоеше на цели осемнайсет версти, или дванайсетина километра, през горичките с кипариси и брези, чиито стволове бяха обрасли с мъх, покрай черешовите градини и насажденията от липи. Така Владек започна своето обучение в Слоним.

Още от първия учебен ден му хареса много — така той можеше да се измъкне от къщурката, където дотогава се бе вмествал целият му свят. Пак в училище за пръв път се сблъска с жестоките последици от руската окупация на Източна Полша. Владек научи, че може да говори на родния полски само у дома, а в училище е длъжен да използва руския. Долови, че макар и негласно, съучениците му се гордеят много със забранения майчин език и култура, чувство, което изпитваше и той. Изненада се, че учителят — господин Котовски, не се отнася презрително към него, както у дома баща му. И тук, както вкъщи, беше най-малкият, ала не след дълго вече се открояваше сред съучениците си по всичко, освен по ръст. Беше дребничък и затова те го подценяваха — децата смятат, че най-голямото е най-добро. На пет години Владек беше отличникът в класа по всички предмети без металообработване.

Щом вечер се прибереше в къщурката и другите хукваха кой да прекопава теменужките в градината, покрили се с дъхави пролетни цветове, кой да бере ягоди, да сече дърва, да лови зайци или да шие дрехи, Владек четеше и четеше, докато не изчете и неразлистените учебници на най-големия си брат, а сетне и на голямата си сестра. Лека-полека Хелена Кожекевич осъзна, че е получила повече, отколкото е очаквала, когато невръстният ловец бе донесъл вкъщи не три заека, а малкото животинче — Владек вече й задаваше въпроси, на които тя не можеше да отговори. Знаеше, че не след дълго вече няма да може да се справя и се чудеше какво да прави. Вярваше безпрекословно в съдбата и не се изненада, когато други взеха решението вместо нея.

Една вечер през есента на 1911 година беляза първата повратна точка в живота на Владек. Семейството тъкмо беше приключило със скромната вечеря — супа от цвекло и кюфтета, Яшо Кожекевич вече похъркваше край огнището, Хелена шиеше, а другите деца си играеха. Владек бе седнал в нозете на майка си и четеше, Стефан и Йозеф се препираха чии са току-що боядисаните шишарки, когато на вратата се похлопа силно. Всички млъкнаха. Беше голяма рядкост някой да дойде у семейство Кожекевич, което живееше на осемнайсет версти от Слоним и на близо шест от имението на барона. Тук почти никой не се отбиваше на гости, а и да се отбиеше, единственото, което щеше да получи, бяха ягодов сок и детска олелия. Всички се сепнаха и извърнаха очи към вратата. Зачакаха отново да се почука, сякаш не можеха да повярват на ушите си. Не след дълго се похлопа отново, този път малко по-силно. Яшо се надигна сънено от стола, отиде при вратата и я отвори предпазливо. Щом зърнаха човека на прага, всички сведоха глави, само Владек продължи да гледа вторачено едрия красив благородник с палто от меча кожа, който с присъствието си сякаш властваше в тясната стая и заради когото в очите на бащата проблесна страх. Сетне обаче ловецът надви уплахата, усмихна се радушно и покани барона в къщата си. Всички продължаваха да мълчат. Никога досега баронът не беше идвал у тях и те не знаеха какво да кажат.

Владек остави книгата, изправи се и още преди баща му да го е спрял, тръгна с протегната ръка към непознатия.

— Добър вечер, уважаеми господине — поздрави хлапето.

Баронът се здрависа с него и двамата се загледаха в очите. По едно време Владек забеляза великолепната сребърна гривна на китката му с надпис, който момчето така и не успя да разчете.

— Ти сигурно си Владек.

— Да, драги ми господине — потвърди малчуганът. По нищо не личеше да е уплашен или изненадан, че баронът знае как се казва.

— Идвам при баща ти заради теб — поясни мъжът.

Владек продължи да го гледа, без да помръдва. Ловецът махна с ръка на дечурлигата да ги оставят насаме с господаря, затова двете момичета направиха реверанс, четирите момчета се поклониха и се изнизаха мълком към плевнята. Владек обаче остана, ала никой не му каза да излезе и той.

— Кожекевич! — подхвана баронът, който все така стоеше прав, защото не го бяха поканили да седне.

Ловецът не му предложи стол по две причини: първо, защото се притесняваше, и, второ, защото бе решил, че баронът е дошъл да го скастри за нещо.

— Идвам да те помоля за една услуга — рече другият мъж.

— На ваше разположение съм, уважаеми господине — отвърна бащата, недоумявайки какво ли може да даде точно той на барона.

— Синът ми Лев вече навърши шест години — продължи нечаканият гостенин, — наел съм му двама частни учители, които му преподават в замъка — единият е поляк, другият германец. Твърдят, че бил умно момче, само дето нямал с кого да се съревновава. Учителят в селското училище в Слоним — господин Котовски, ми каза, че Владек е единственото момче, което би могло да мери сили с Лев. Имате ли нещо против синът ви да напусне селското училище и да дойде да учи заедно с Лев в замъка?

Владек продължаваше да стои пред барона и да го наблюдава. Пред очите му се разкри приказна гледка на какви ли не вкуснотии и напитки, на книги и учители, къде-къде по-мъдри от господин Котовски. Стрелна с очи майка си. И тя се бе вторачила в барона. Върху лицето й се четяха учудване и мъка. Баща му се обърна към майка му и този миг на безмълвно общуване между двамата сякаш продължи цяла вечност.

Ловецът каза мрачно на посетителя:

— За нас ще бъде чест, драги ми господине.

Баронът погледна въпросително и Хелена Кожекевич.

— Пресветата Дева Мария ми е забранила да заставам на пътя на детето — пророни едва чуто жената, — макар че единствена тя знае колко много ще ми струва това.

— Не говорете така, госпожо Кожекевич, синът ви ще ви гостува често и вие ще го виждате.

— Дано, драги ми господине.

Беше й на устата да помоли нещо, но после размисли.

Баронът се усмихна.

— Е, разбрахме се. Доведете, ако обичате, момчето утре в седем сутринта. През учебния срок Владек ще живее у нас, а по Коледа ще се прибере у дома.

Владек ревна с цяло гърло.

— Мълчи, малкият! — скастри го ловецът.

— Няма да отида пък! — отсече малчуганът, макар че му се ходеше много.

— Мълчи, ти казах! — подвикна пак баща му.

— Защо не искаш да дойдеш? — попита състрадателно баронът.

— За нищо на света няма да се разделя с Флорка.

— Флорка ли? — учуди се мъжът.

— Най-голямата щерка, уважаеми господине — намеси се ловецът. — Не се притеснявайте. Момчето ще направи каквото му кажем.

Настана мълчание. Баронът се замисли. Владек продължаваше да хлипа.

— На колко години е момичето? — поинтересува се баронът.

— На четиринайсет — отвърна бащата.

— Става ли за готвачка? — попита другият мъж. Камък му падна от сърцето, щом видя, че Хелена Кожекевич не се кани също да се разплаче.

— О, става, и още как! — отговори тя. — Флорка знае да готви, знае да шие и да…

— Добре, добре, нека дойде и тя. Чакам ги и двамата утре в седем сутринта.

Баронът отиде при вратата, обърна се и се усмихна на Владек, който му отвърна също с усмивка. Беше спечелил първата си битка и вперил очи във вратата, се отпусна в обятията на майка си, която шепнеше:

— Мъничкото ми то, какво ли ще стане с теб?

Владек изгаряше от нетърпение да узнае.

През нощта Хелена Кожекевич се запретна да стяга багажа на Владек и Флорентина, макар че щеше да й отнеме съвсем малко време да приготви багажа и на цялото семейство. На заранта всички излязоха пред къщата, за да изпратят двете деца, които, стиснали под мишница по един увит в хартия пакет, поеха към замъка. Стройна и прелестна, Флорентина се разплака и току се обръщаше да маха, докато Владек — нисичък и грозноват, дори не погледна назад. Момичето го стискаше здраво за ръка чак докато стигнаха замъка на барона. Сега вече си бяха разменили местата — не Владек зависеше от Флорентина, а тя от него.

Почукаха плахо на огромната дъбова порта и им отвори достолепен мъж във везана зелена ливрея, който очевидно ги очакваше. Двете деца се бяха захласвали по сивите униформи на войниците в града, които охраняваха руско-полската граница наблизо, ала никога не бяха и зървали такъв възхитителен човек като прислужника в ливрея, който се извисяваше над тях и очевидно бе много важен тук. Във вестибюла имаше дебел килим и Владек се втренчи в зелено-червените шарки, изумен от тяхната прелест — дали да не се изуе? После се изненада, когато тръгна по килима, но не чу стъпките си. Изумителният мъж ги отведе в стаите им в западното крило. Ама как така ще спят в отделни стаи, недоумяваха децата. Добре поне че имаше междинна врата, значи нямаше да се делят. Всъщност доста дълго продължиха да спят в едно легло.

След като си подредиха нещата, Флорентина беше отведена в кухнята, а Владек — в една от детските стаи в южното крило на замъка, да се запознае с Лев, сина на барона. Лев беше високо красиво момче, което посрещна изключително мило и гостоприемно Владек, затова, изненадан и зарадван, той реши да не се цупи и да не си придава важности, както първоначално бе смятал да постъпи. Лев беше самотно дете, нямаше с кого да си играе, ако не се брои бавачката, предана литовка, която в началото му беше дойка, а след преждевременната кончина на майка му бе поела всички грижи за него. Беше много доволен, че вече си има другарче — възпълното хлапе, дошло от гората. И двамата знаеха, че поне в едно са равни.

Лев начаса предложи на Владек да му покаже замъка и двамата посветиха на обиколката цялата сутрин. Владек бе смаян колко огромна е постройката и колко скъпи — покъщнината и пердетата. Във всяка стая имаше килим като онзи във вестибюла! Но не си призна пред Лев, че е зашеметен — все пак си бе спечелил със собствен труд мястото в замъка. Синът на барона му обясни, че основната част от сградата е в ранноготически стил, сякаш Владек знаеше какво е това „готически“. Той кимна. Сетне Лев отведе новото си приятелче долу в огромната изба с рафтове, отрупани с бутилки, покрити с прах и паяжини. На Владек му хареса най-много в просторната трапезария със сводест таван, с дебели стълбове и застлан с плочник под. Навред по стените бяха накачени глави на препарирани животни. Лев му показа главата на бизона, на мечката, на лоса, на глигана и на вълчицата. В дъното на помещението се виждаше прекрасният герб на барона, сложен под рогата на огромен елен. Девизът на рода Розновски гласеше: „Щастието се усмихва само на смелите“. След обяда, от който Владек почти не хапна, тъй като не знаеше как се държат вилица и нож, той се запозна с двамата си учители, които не го посрещнаха чак толкова радушно, а на вечерта се покатери на най-дългото легло, което бе виждал през живота си, и разказа на Флорентина за своите приключения. Тя не свали развълнувани очи от лицето му, нито пък затвори уста, толкова прехласнато го слушаше, особено докато й разправяше за ножа и вилицата, които й описа със стиснатите пръсти на дясната ръка и с разперените — на лявата.

Часовете започваха точно в седем, преди закуска, и продължаваха чак до вечерта с малки междучасия — колкото децата да хапнат. В началото Лев беше много по-напред от Владек, ала той залягаше неуморно над учебниците и след броени седмици пропастта между двете момчета взе да се скъсява, а приятелството и съперничеството им — да се засилват. На учителите — германеца и поляка, им беше трудно да се отнасят еднакво към двамата си ученици, единия син на благородник, другия — на най-обикновен ловджия, макар че от немай-къде се съгласиха с барона, когато той похвали господин Котовски за правилния избор. Баронът изобщо не се притесняваше от държанието на учителите към Владек, тъй като, докато беше с Лев, всички бяха длъжни да се отнасят с момчетата като с равни.

Даде да се разбере, че е доволен от напредъка на двамата малчугани, и от време на време поощряваше Владек с дрехи и играчки. Първоначалното хладно и отчуждено възхищение на момчето към барона малко по малко прерасна в уважение и когато стана време да се върне за Коледа при майка си и баща си в къщурката в гората, то се натъжи много, че ще се раздели с Лев.

И имаше защо. Въпреки че отпърво се зарадва, задето вижда майка си, след кратките три месеца в замъка на барона Владек започна да вижда у дома неща, които го стряскаха и които дотогава изобщо не бе забелязвал. Ваканцията му се стори безкрайна. Къщурката с едно-единствено помещение и с плевня отгоре го задушаваше, храната не достигаше и всички ядяха с ръце — в замъка никой не бе делил всичко на девет.

След половин месец Владек вече изгаряше от нетърпение да се върне при Лев и барона. Всеки следобед изминаваше шестте версти до замъка и гледаше вторачено дебелия зид, който опасваше имението. Флорентина бе живяла само сред слугите в кухнята, затова беше на седмото небе, задето е отново при семейството си, и не проумяваше как така Владек никога вече няма да се чувства в дървената къща като в свой дом.

Ловецът също се видя в чудо и не знаеше как да се държи с момчето, което бе облечено като от кутийка, говореше възпитано и все отваряше дума за неща, които той не разбираше, а и не искаше да разбере. Владек по-цял ден си губеше времето в четене. Какво ли щеше да излезе от него? Как щеше да си изкарва с честен труд прехраната, щом не го биваше да държи брадва и да хване един заек? Ловецът също се молеше празниците да минат по-бързо.

Хелена се гордееше с Владек и в началото не искаше да си признае, че между него и останалите деца е зейнала пропаст. Ала накрая нямаше как да си затваря повече очите. Една вечер малчуганите се впуснаха да играят на войници, а Стефан и Франк, пълководци съответно на двете воюващи страни, отказаха да вземат във войската си Владек.

— Защо все ме пренебрегвате? — възкликна хлапакът. — И аз искам да се науча да се бия.

— Пренебрегваме те, защото си навлек и не си ни истински брат — изсъска Стефан.

Настана дълго мълчание, нарушено от Франк:

— Тате никога не те е искал, но мама все те бранеше.

Без да помръдва, Владек затърси с очи Флорентина сред децата, застанали в кръг.

— Какви ги дрънка Франк? Как да не съм ви брат? — попита той.

Така научи как се е родил и проумя защо открай време е бил отделян от братята и сестрите си. Майка му съвсем посърна, задето е толкова отчужден, той обаче дълбоко в себе си се радваше, че е издънка на други, неизвестни родители и в жилите му не тече кръвта на тоя проклетник, ловеца. Сега вече всички пътища бяха разчистени пред него.

Когато празниците най-после свършиха, Владек се върна радостен и щастлив в замъка. Лев го посрещна с отворени обятия — и той бе отчужден от другите заради богатството на баща си, точно както Владек заради сиромашията на ловеца, и също бе прекарал една тъжна Коледа. От този ден нататък двете момчета се сближиха още повече и не след дълго станаха неразлъчни. Когато започна лятната ваканция, Лев се примоли на баща си да позволи на Владек да остане в замъка. Баронът склони, защото и той бе обикнал хлапето. Владек бе неописуемо радостен и стъпи в къщата на ловеца още само веднъж през живота си.

След часовете Владек и Лев играеха на какви ли не игри. Но най-много обичаха криеницата — в замъка имаше седемдесет и две помещения и почти беше изключено нечие скривалище да се повтаря. Владек най-често се криеше в тъмницата под замъка, където Лев можеше да го намери единствено на мъждивата светлина, процеждаща се през малката каменна решетка високо върху стената — дори се налагаше човек да носи свещ, за да не се изгуби. Владек недоумяваше за какво ли служи тъмницата, пък и никой от слугите не отваряше дума за нея, тъй като не помнеше тя да се е използвала някога.

Даваше си сметка, че може да се мери с Лев единствено по време на часовете и му отстъпва във всички игри, освен в шахмата. Случваше се да се заиграят и на река Чара, която лъкатушеше покрай замъка. През пролетта ловяха риба, лете плуваха, а през зимата, когато реката замръзваше, надяваха дървените кънки и се гонеха по леда. През това време Флорентина седеше на брега и притеснена, ги предупреждаваше къде ледът е изтънял. Ала Владек никога не я слушаше и току хлътваше в някоя дупка. Лев растеше и заякваше бързо, тичаше добре, плуваше добре и сякаш изобщо не боледуваше и не се уморяваше. За пръв път Владек разбра какво е да си красив и добре сложен. Докато плуваше, докато тичаше и се пързаляше с кънките, знаеше, че не може и да се надява да мери сили с Лев. За капак онова, което Лев наричаше пъп, при него почти не се забелязваше, а пъпът на Владек бе груб и твърд и стърчеше грозно насред тантурестото му тяло. Часове наред той се усамотяваше в стаята си, гледаше се в огледалото и все се питаше защо, най-вече защо има само едно зърно, докато всички останали момчета, които бе виждал голи до кръста, си имаха по две, както явно го изискваше симетрията в човешкото тяло. Случваше се да лежи буден до среднощ, да прокарва пръсти по голите си гърди и възглавницата му да се мокри от сълзи на самосъжаление. Накрая се унасяше както се молеше, когато се събуди на сутринта, всичко да е различно. Молитвите му си оставаха без отклик.

Всяка вечер правеше физически упражнения, но внимаваше да не го види някой, дори Флорентина. Благодарение на решимостта си се научи да ходи така, че да изглежда по-висок. Ръцете и краката му станаха мускулести, той се държеше на лоста в стаята с надеждата, че така ще порасне, но Лев сякаш ставаше по-висок дори докато спеше. Владек волю-неволю се примири, че винаги ще бъде с една глава по-нисък от сина на барона и че нищо, нищичко няма да помогне върху гърдите му да се появи и второто зърно. Не харесваше тялото си, макар че Лев не казваше и дума за външния вид на своя приятел — не познаваше други деца, освен Владек, когото направо боготвореше.

Барон Розновски обикваше все повече и повече упоритото чернокосо момче, заменило по-малкия брат на Лев, отишъл си заедно с майка си от този свят, която бе издъхнала по време на раждането.

Всяка вечер двете момчета се хранеха заедно с благородника в огромната каменна трапезария, където трепкащите свещи хвърляха зловещи сенки по главите на препарираните животни, а слугите влизаха и излизаха нечуто с големите сребърни подноси и позлатените чинии, в които имаше гъше месо, шунка, речни раци, отлежали вина, плодове. Сетне, когато над масата се спускаше още по-наситен мрак, баронът отпращаше чакащата прислуга и захващаше да разказва на момчетата за полската история, като им позволяваше да си сръбнат и водка „Данциг“, където златните листенца проблясваха на свещите. Стига да се престрашеше, Владек молеше барона да им разкаже за Тадеуш Косцюшко.

— Голям родолюбец и герой — отвръщаше баронът. — Самото олицетворение на борбата за независимост, получил е образованието си във Франция…

— Чийто народ обичаме и му се възхищаваме, както сме се научили да мразим всички руснаци и австрийци — вметваше Владек, който се наслаждаваше на разказа дваж повече заради това, че го знаеше до най-малките подробности.

— Кой на кого разказва, Владек? — прихваше баронът. — А после заедно с Джордж Вашингтон се е борил в Америка за свобода и демокрация. През 1792 година е предвождал поляците в битката при Дубинка. Сетне нашият продажен крал Станислав Понятовски ни е предал, за да се спазари с руснаците, и тогава Косцюшко се е върнал в любимата родина, за да се бори срещу игото на царизма. Спечелил е битката къде, Лев?

— При Раклавиче, драги ми господине, а после е освободил Варшава.

— Браво, детето ми. Ала после руснаците събират, уви, многобройна войска, разгромяват Косцюшко и го взимат военнопленник. Онзи ден и моят прапрапрадядо се е сражавал рамо до рамо с него, а по-късно и в легиона на Домбровски, бил се за могъщия император Наполеон Бонапарт.

— И заради заслугите си към Полша е бил удостоен с титлата „барон“, която родът Розновски притежава и до ден-днешен като спомен от онова велико време — отбелязваше важно-важно Владек, сякаш някой ден щеше да наследи титлата.

— Това велико време ще настане отново — проронваше едва чуто баронът. — Дано само го доживея.

На Бъдни вечер селяните, които работеха в имението, идваха със семействата си, за да празнуват заедно. Постеше се, а дечурлигата надзъртаха през прозорците с надеждата да видят първата звезда, знак, че празникът може да започне. Баронът казваше с благ гърлен глас молитвата: „Benedic nobis, Domine Deus, et his donis quae ex liberalitate tua sumpturi sumus“, сетне сядаха на трапезата и Владек си умираше от срам, задето Яшо Кожекевич е толкова лаком и се тъпче като невидял с всяка от тринайсетте гозби, като се почне от борша и се стигне до сладкишите и сливите, а после, както винаги досега, със сигурност ще повръща, докато се прибира през гората към къщи.

След гощавката Владек отиваше при елхата, окичена с плодове и свещи, и раздаваше подаръците на прехласнатите селянчета: кукла за Зофя, ловджийски нож за Йозеф, нова рокля за Флорентина, първия подарък, който Владек се бе осмелил да поиска от барона.

— Наистина не ни е брат, мамо — рече Йозеф на майка си, след като си получи подаръка от Владек.

— Не, не ви е брат, но винаги ще ми бъде син — отвърна жената.

През зимата и пролетта на 1914 година Владек заякна и натрупа още знания. Сетне най-неочаквано през юли учителят германец си тръгна от замъка, без дори да се сбогува, и двете момчета не знаеха защо. Така и не им хрумна да свържат заминаването му с атентата срещу ерцхерцога Франц Фердинанд, който бе извършен в Сараево от студент анархист и за който другият учител им разказа с посърнало лице. Баронът се държеше отчуждено — момчетата пак не знаеха защо. По-младите слуги, любимци на децата, взеха да изчезват един по един и малчуганите пак недоумяваха защо. Мина една година, през която Лев стана още по-висок, Владек — още по-як, и двамата помъдряха.

Една заран през лятото на 1915 година, време на хубави лениви дни, баронът тръгна на дълъг път, та, както се изрази, да сложел в ред делата си във Варшава. Нямаше го цели три седмици и половина, двайсет и пет дни, които Владек отбелязваше всяка сутрин върху календара в стаята си — сториха му се безкрайни. В деня, когато баронът трябваше да се върне, двете момчета отидоха да го посрещнат на гарата в Слоним. Тримата се прибраха, без да продумат дума.

На Владек му се стори, че неговият кумир е уморен и сякаш е остарял, още нещо, което той не проумяваше, а през следващата седмица баронът често си говореше припряно нещо с прислугата, ала млъкваше веднага щом децата влезеха в стаята, странна потайност, накарала ги да се питат с примрели сърца дали неволно не са причина за тези разговори. Владек се притесняваше ужасно да не би баронът да го върне в къщурката на ловеца. И досега усещаше, че е чужд в дома на чужди хора.

Една вечер няколко дни след като се върна, той повика двете момчета в огромната трапезария. Те отидоха на пръсти, толкова се страхуваха. Без всякакви обяснения баронът заяви, че им предстои дълго пътуване. Владек щеше да помни до края на живота си този кратък разговор, колкото и несъществен да му се стори той тогава.

— Драги ми деца — подхвана тихо, с пресеклив глас баронът, — войнолюбците в Германия и в Австро-Унгарската империя настъпват към Варшава и не след дълго ще дойдат и тук.

Владек си спомни едно озадачило го изречение, което учителят поляк и учителят германец си бяха подметнали през последните заредени с напрежение дни, прекарани заедно.

— Това означава ли, че участта на покорените народи в Европа най-сетне е застигнала и нас? — попита той.

Разнежен, баронът го погледна в невинното личице.

— Въпреки че век и половина търпи несгоди и потисничество, народът ни още не е изгубил своя дух — отвърна той. — Според мен съдбата на Полша, точно като и съдбата на Сърбия са заложени на карта, ние обаче сме безсилни да повлияем върху хода на историята. Зависим от трите могъщи империи, с които граничим.

— Силни сме, ще се бием — отсече Лев. — Имаме дървени мечове и щитове. Не ни е страх нито от германци, нито от руснаци.

— Само си играл на война, синко. Тази битка няма да се води между деца. Налага се да намерим спокойно местенце, където да изчакаме, докато историята реши участта ни. Тръгваме при първа възможност. Дано само това не е краят на вашето детство.

Лев и Владек бяха озадачени, но и подразнени от думите на барона. За тях войната бе вълнуващо приключение, което, напуснеха ли замъка, щяха да изтърват. Няколко дни слугите опаковаха багажа на барона, а на Владек и Лев бе съобщено, че другия понеделник заминават за малката вила, северно от Гродно. Оставени почти без надзор, двете момчета продължиха да учат и да играят, ала така и не можеха да открият в замъка човек, склонен да отдели време и да прояви желание да отговори на безбройните им въпроси.

В събота имаха часове само сутринта. Превеждаха на латински „Пан Тадеуш“, когато чуха изстрелите. Отпърво Владек си помисли, че е ловец, който стреля нейде из имението, и момчетата се върнаха към поезията. Екна втори откос, този път много по-близо, и те тъкмо вдигнаха очи, когато някой долу се разпищя. Спогледаха се озадачени и изобщо не се стреснаха, тъй като през краткия си живот не се бяха натъквали на нищо, от което да се плашат. Учителят ги заряза сами и хукна да бяга. Чу се поредният изстрел, този път отвън в коридора. Ужасени, двете момчета седяха, затаили дъх. Не смееха да помръднат.

Най-неочаквано вратата се отвори с гръм и трясък и над тях застана мъж, горе-долу на възрастта на учителя, в сива войнишка униформа, с каска на главата. Лев се вкопчи във Владек, който се вторачи недоумяващо в натрапника. Войникът се разкрещя на немски и макар да го знаеха почти като роден, момчетата не отговориха. На вратата се показа втори войник, а първият се приближи, сграбчи ги като пилци за вратовете, изтика ги в коридора и оттам ги изведе в градината пред замъка, където Флорентина се беше втренчила в тревата отпред и пищеше неудържимо. Лев не се престраши да погледне, само зарови глава в рамото на Владек, който, изненадан и ужасен, насочи поглед към редицата трупове, главно на слуги, проснати ничком. Не можеше да откъсне очи от едни мустаци, очертали се на фона на локва кръв. Беше ловецът. Владек не усети нищо, а Флорентина продължи да пищи.

— Тате там ли е? — простена Лев. — Там ли е?

Владек огледа наново редицата трупове. Слава богу, барон Розновски не беше сред тях. Тъкмо да съобщи добрата новина на Лев, когато при тях дойде един войник.

— Wer hat gesprochen1? — попита ядно той.

— Ich2 — отвърна предизвикателно Владек.

Войникът вдигна пушката и стовари с все сила приклада върху главата му. Момчето се свлече с окървавено лице на земята. Къде ли беше баронът, какво ставаше, защо се държаха така с тях в собствения им дом? Лев скочи на мига върху Владек, за да го предпази от втория удар, който войникът се канеше да му нанесе в стомаха, ала пушката фрасна Лев отзад по тила.

И двете момчета лежаха, без да помръдват — Владек, защото още бе зашеметен от удара и от тежестта на Лев, стоварил се с цяло тяло отгоре му, а Лев — защото беше мъртъв.

Владек чу как някакъв друг войник ругае първия, задето ги тормози. Двамата се опитаха да вдигнат Лев, но другото момче се беше вкопчило в него. Дълго го дърпаха, докато го изтеглят и го метнат най-безцеремонно при останалите, с лице към тревата. Владек не откъсваше очи от безжизненото тяло на най-добрия си приятел, докато накрая го вкараха отново в замъка и заедно с още неколцина стъписани оцелели го отведоха долу в тъмницата. От страх да не се озове в редицата трупове върху тревата, никой не каза и дума, докато накрая вратата на подземието не се захлопна подире им и гласовете на войниците не заглъхнаха в далечината. Чак тогава Владек пророни:

— Божичко!

В ъгъла, свит до стената, седеше вцепенен баронът — гледаше невиждащо някъде пред себе си. Не беше пострадал само защото нашествениците имаха нужда от човек, който да отговаря за пленниците. Владек отиде при него, а другите насядаха възможно най-далеч от своя господар. Двамата се гледаха дълго, както при първата им среща. Владек протегна ръчица, а баронът я пое точно както първия ден, когато се бяха видели. Момченцето загледа как по страните на гордия мъж се търкалят сълзи. И двамата не казаха нищо. Бяха загубили най-скъпия си човек на този свят.

6.

Уилям Каин растеше бързо и всички, които имаха досег с него — в началото главно прехласнати роднини и грижовни слуги, — го смятаха за възхитително дете.

Горният етаж в дома на семейство Каин, строен още през осемнайсети век и разположен на Луисбърг скуеър на Бийкън Хил, беше отделен специално за Уилям и бе задръстен с какви ли не играчки. За новоназначената бавачка бяха обзаведени отделна стая и всекидневна. Етажът се намираше доста далеч и Ричард Каин така и не разбра какво е дете да плаче, тъй като му никне зъбче, какво е да се подмокря и да пищи вироглаво, защото е гладен. Майката на Уилям — Ан, отбелязваше надлежно в родовата книга кога синчето й е издало първия си звук, кога е проходило и проговорило, а също с колко сантиметра е порасло и колко килограма е наддало. Беше изненадана, че тази статистика почти не се различава от статистиката на всяко друго дете, с което тя имаше допир на Бийкън Хил.

Бавачката, повикана чак от Англия, наложи на момчето ред, от който би останал доволен дори кавалерийски офицер прусак. Всеки ден в шест вечерта бащата на Уилям се качваше да го види. Тъй като отказваше да му говори на бебешки език, накрая престана изобщо да общува с него — двамата само се гледаха. Уилям се вкопчваше в показалеца на баща си, в същия, с който той проверяваше отчетите. Ричард си позволяваше да се усмихне. В края на първата година този обичай бе леко видоизменен — вече разрешаваха на момченцето да слиза долу при баща си. Ричард седеше в тапицирания с винена кожа стол с висока облегалка и наблюдаваше как първородният му син пълзи и току се показва иззад крака на някой фотьойл точно когато очакваш най-малко, заради което отсъди, че детето със сигурност ще стане сенатор. Уилям проходи на година и един месец, докато се държеше за пешовете на балтона на баща си. Първата дума, която изрече, беше „тати“ — за всеобщо удоволствие. На това се зарадваха и баба Каин, и баба Кабът, които редовно наминаваха да си видят внучето. Не че тикаха количката, с която разхождаха Уилям из Бостън, но все пак в четвъртък следобед благоволяваха да вървят една крачка зад бавачката и да гледат недоумяващо невръстните деца, на които им липсваше възпитанието на Уилям. Докато другите малчугани хранеха патиците в обществения парк, Уилям успя да заплени лебедите в лагуната край пищния дворец във венециански стил на господин Джак Гарднър.

След като минаха две години, бабите взеха да подмятат — кога тактично, кога недотам тактично, че е крайно време за още едно отроче, та Уилям да не седи сам. Ан се вслуша в препоръката и зачена, ала стъписана, установи, че след като е навлязла в четвъртия месец на бременността, става все по-бледа и се чувства все по-зле.

Усмивката върху лицето на доктор Маккензи помръкна, след като той прегледа корема на обнадеждената бъдеща майка, а когато на шестнайсетата седмица от бременността Ан пометна, той изобщо не се изненада, но не я остави и да се отдаде на мъката. Записа в картона съответната диагноза и рече на младата жена:

— Драга ми Ан, не се чувстваше добре, защото кръвното ти налягане беше много високо и с напредването на бременността сигурно е щяло да се покачва още. За жалост лекарите все още не умеят да противодействат на високото кръвно налягане, за което всъщност не знаем почти нищо, освен че е опасно за всекиго, особено за бременни.

Ан се пребори някак със сълзите и се замисли какво ли й вещае бъдеще без още деца.

— Но следващия път, когато зачена, едва ли пак ще вдигна кръвно, нали? — попита тя така, че лекарят да й отговори с нещо обнадеждаващо.

— Бих се изненадал много, ако не го вдигнеш, драга. Мъчно ми е, че трябва да ти го кажа, но не бих те съветвал да зачеваш отново.

— Нямам нищо против някой и друг месец да съм бледа, стига да…

— Тук не става въпрос за бледост, Ан. Става въпрос, че не бива да излагаш на излишна опасност живота си.

Това бе ужасен удар за Ричард и Ан, и двамата единствени деца главно заради преждевременната смърт на бащите си. И двамата се бяха надявали да създадат семейство, каквото приляга на огромната им къща и съответства на техните отговорности към идното поколение.

— За какво друго е създадена една млада жена? — попита баба Кабът баба Каин.

Никой не отвори повече дума за това и цялото внимание се насочи към Уилям.

Ричард, поел през 1904 година, след смъртта на баща си, ръководството на управителния съвет на банка и тръст „Каин и Кабът“, открай време живееше с делата на банката, която, възправила се на Стейт стрийт като бастион на архитектурната и финансовата стабилност, имаше клонове в Ню Йорк, Лондон и Сан Франциско. Малко след раждането на Уилям последният клон бе създал доста главоболия на Ричард, тъй като по време на голямото земетресение от 1906 година беше рухнал заедно с банки „Крокър Нашънъл“, „Уелс Фаргоу“ и Калифорнийската банка, но не финансово, а в буквалния смисъл на думата. По природа предпазлив, Ричард си беше направил пълна застраховка в „Лойдс“ в Лондон и англичаните, нали си бяха джентълмени, му бяха платили до последния цент, така че той изгради наново клона. Въпреки това цяла година му се налагаше да прекосява надлъж и шир Щатите и да прави доста често четиридневния преход с влак от Бостън до Сан Франциско, за да наглежда строежа. Откри новия клон, разположен на Юниън скуеър, през октомври 1907 година, тъкмо навреме, за да насочи вниманието си към проблемите по Източното крайбрежие. Нюйоркските банки изживяваха известни затруднения, с които по-малките не успяха да се справят, тъй като хората масово си теглеха парите, и бяха притиснати до стената. Дж. П. Морган, легендарният директор на могъщата банка със същото име, покани Ричард в консорциума, създаден, за да се пребори с кризата. Ричард прие, храброто начинание се увенча с успех и трудностите започнаха да се преодоляват, първо обаче се наложи Ричард да прекара доста безсънни нощи.

Виж, Уилям спеше като къпан и дори не подозираше за земетресенията и рухналите банки. Така де, имаше си лебеди, които трябваше да храни, и безкрайни пътувания до Милтън, Бруклин и Бевърли, където да бъде показван на отбрани роднини.

Следващата година, в началото на пролетта Ричард се сдоби с нова играчка в замяна на предпазливите вложения, които бе направил в мъж на име Хенри Форд, твърдящ, че можел да произвежда автомобили за народа. Банката покани господин Форд на обяд и Ричард беше убеден срещу доста тлъстата сума от осемстотин и петдесет долара да закупи автомобил „Модел Т“. Хенри Форд го увери, че стига банката да му помогне, до няколко години цената ще падне на триста и петдесет долара и всеки ще купува автомобилите му, което ще донесе на подкрепилите го големи печалби. Ричард реши да му отпусне пари и така за пръв път вложи немалък капитал за човек, който се стремеше изделието му да струва два пъти по-малко.

В началото Ричард се притесняваше да не би хората да отсъдят, че не приляга на председател на управителен съвет на банка да се придвижва с автомобил, пък бил той и черен на цвят, но не след дълго опасенията му се разсеяха — всички по тротоарите се извръщаха и го гледаха възхитени. Автомобилът развиваше шестнайсет километра в час и вдигаше повече шум, отколкото коня, затова пък не се облекчаваше насред Маунт Върнън стрийт. Единствените разногласия между Ричард и господин Форд възникнаха заради това, че той не искаше и да чуе „Модел Т“ да се продава и в други цветове. Твърдеше, че всички автомобили трябвало да бъдат черни, инак цената щяла да се покачи. Ан, която държеше повече от мъжа си на одобрението на изисканото общество, отказа да се качи на автомобила, докато и Кабътови не се сдобиха с такъв.

Колкото до Уилям, той беше в див възторг и начаса отсъди, че автомобилът е закупен, за да замени вече отеснялата немеханизирана бебешка количка. Освен това шофьорът — с очила и фуражка, му беше по-симпатичен от бавачката.

Баба Каин и баба Кабът се кълняха, че за нищо на света нямало да се качат на такава страхотия, и си удържаха на думата, трябва да отбележим обаче, че баба Каин все пак отиде години по-късно на погребението си именно с автомобил, въпреки че никой не я уведоми за това.

През следващите две години банката крепнеше и растеше, точно както и Уилям. Американците отново инвестираха, в „Каин и Кабът“ влизаха големи парични постъпления, които отиваха например за разширението на кожарска фабрика „Лоуел“ в града със същото име в щат Масачузетс. Ричард наблюдаваше със задоволство, но без изненада как растат и банката, и синът му.

Когато Уилям навърши пет години, той го изтръгна от ръцете на жените, като нае срещу четиристотин и петдесет долара годишно частен учител, някой си господин Мънроу, когото одобри лично от списъка с осем кандидати, предварително подбрани от неговия секретар. Господин Мънроу беше натоварен да подготви Уилям за училище „Сейнт Пол“, където той щеше да отиде, след като навърши дванайсет години. Момчето веднага хареса господин Мънроу, който, макар и на двайсет и три години, му се струваше много мъдър, едва ли не грохнал старец. Беше завършил с отличие английска филология в Единбургския университет.

Уилям се научи бързо, с лекота да чете и да пише, ала бе запален най-много по цифрите. Оплакваше се единствено, че от осемте часа, които имаше всеки ден без събота и неделя, само един е по смятане. Начаса изтъкна пред баща си, че една осма от работния ден е малко вложение на време за човек, от когото се очаква един ден да поеме управлението на банка.

За да компенсира недалновидността на своя учител, Уилям додяваше на роднините, до които имаше достъп, и ги караше да смятат наум. Баба Кабът, която така и не бе убедена, че ако разделиш на четири цяло число и умножиш полученото на една четвърт, ще стигнеш до същото число — всъщност, заемеше ли се да го прави, обикновено се получаваха различни числа — установи, че внукът й бързо я е засенчил, а колкото до баба Каин, която не искаше ум назаем, тя се справяше мъжки с простите дроби, със сложната лихва и с това да подели осем сладкиша между девет деца.

— Бабо — рече мило, но твърдо Уилям, когато тя не успя да реши поредната му главоблъсканица, — защо не вземеш да ми купиш логаритмична линийка? Тогава вече няма да ти досаждам.

Възрастната дама бе учудена колко бързо се развива внукът й, но въпреки това му купи линийка, макар и да се питаше дали той знае да борави с нея. За пръв път през живота си баба Каин излизаше от затруднение по възможно най-лесния начин.

Колкото до затрудненията на Ричард, те започнаха да се пренасят на изток. Директорът на лондонския клон умря както седеше на писалището си, и Ричард реши, че трябва на всяка цена да отиде до Ломбард стрийт. Предложи на Ан те двамата с Уилям да го придружат в Европа, тъй като смяташе, че онова, което момчето ще научи там, ще му бъде само от полза: то щеше да разгледа местата, за които господин Мънроу му говореше толкова често. Ан не беше ходила в Европа, ето защо се зарадва много и напълни три пътни сандъка с изискани скъпи нови тоалети, с които да се изправи пред Стария свят. Уилям се нацупи, задето майка му е толкова несправедлива към него и не му е разрешила и той да се подготви подобаващо за пътуването, като вземе велосипеда си.

Семейство Каин замина с влак за Ню Йорк, където щеше да се качи на „Аквитания“, поемаща за Саутхамптън. Ан се възмути от дън душа при вида на имигрантите — улични търговци, тикащи по тротоарите количките със стоката си, и бе много доволна, когато се качи на кораба и се затвори в каютата да си почине. Уилям пък беше изумен колко голям е Ню Йорк. Дотогава си беше въобразявал, че банката на баща му е най-голямата сграда в Америка, да не кажем, в света. Помоли да му купят розово-бял сладолед от мъж, облечен от глава до пети в бяло и нахлупил на главата си огромна сламена шапка. Баща му обаче не искаше и да чуе, пък и никога не носеше у себе си дребни пари.

Уилям се влюби от пръв поглед в огромния презокеански лайнер и на бърза ръка се сприятели с капитана, който му показа всички тайни на перлата на корабоплавателна компания „Кюнард“. Ричард и Ан, които — иска ли питане — седяха на капитанската маса, се почувстваха длъжни, още преди лайнерът да е напуснал Щатите, да се извинят, задето синът им отнема на екипажа толкова много време.

— Не се притеснявайте — отвърна белобрадият капитан. — Ние с Уилям станахме големи приятели. Жалко само, че не мога да отговоря на всичките му въпроси за времето, скоростта и разстоянията. Всяка вечер се виждам принуден да се допитвам до първия механик с надеждата да преживея някак следващия ден.

Подир шестдневно пътуване „Аквитания“ навлезе в пристанището на Саутхамптън. На Уилям никак не му се искаше да слиза от лайнера и той беше на път да се разплаче, добре че зърна приказно красивия сребрист ролс-ройс с шофьор, който ги чакаше на кея, за да ги откара в Лондон. Ричард тутакси реши, че в края на престоя им ще поръча да натоварят автомобила за Ню Йорк, най-необичайното за него решение, което той щеше да вземе до края на живота си. Обясни не особено убедително на Ан, че искал да покаже автомобила на Хенри Форд.

При посещенията си в Лондон всички от рода Каин отсядаха в „Риц“ на Пикадили, само на две крачки от клона на банката, което бе твърде удобно за Ричард. Докато мъжът й беше зает, Ан показваше на Уилям лондонския Тауър, Бъкингамския дворец и смяната на караула. Момченцето отсъди, че тук било „върхът“, само да не бил този ужасен английски акцент, който то не разбирало.

— Защо, мамо, не говорят като нас? — попита Уилям и изненадан чу как обикновено англичаните, а не американците задавали този въпрос, тъй като „те“ били първи.

Обичаше най-много да гледа гвардейците в яркочервени униформи с големи лъскави месингови копчета, които стояха на пост пред Бъкингамския дворец. Опита се да подхване разговор с тях, ала те гледаха вторачено право напред и дори не мигаха.

— Може ли да си занесем един у дома? — попита малчуганът майка си.

— Не, миличкото ми, те трябва да останат тук и да охраняват краля — Едуард VII.

— Да де, но той си има много, не може ли и ние да си вземем един?

По думите на Ан Ричард си позволи „малкото удоволствие“ един следобед да не отиде в клона на банката, за да заведе жена си и сина си в Уест Енд, на традиционната английска пантомима, наречена „Джак и Дългуча“, която се играеше на хиподрума в Лондон. Уилям хареса много Джак и начаса реши, че ще отсече всяко дърво, изпречило се пред погледа му, да не би в него да се спотайва чудовище. След представлението пиха чай във „Фортнъм и Мейсън“ на Пикадили, а Ан разреши на Уилям да изяде две кифли със сметана и някакво ново изобретение, наречено поничка. От този миг нататък Уилям настояваше да го водят всеки ден в чайната на „Фортнъм“, та да си похапне от поничките.

По мнението на Уилям и майка му дните в Лондон отминаваха прекалено бързо, докато Ричард, доволен от напредъка на Ломбард стрийт и от новоназначения директор на банковия клон, вече изгаряше от нетърпение да се приберат. Всеки ден от Бостън пристигаха телеграми, заради които той бързаше да се върне в кабинета си. Накрая, когато от една от тях узна, че стачкуват двайсет и пет хиляди работници в тъкачница в Лорънс, щата Масачузетс, на която банката бе отпуснала много пари, Ричард пресметна с облекчение, че до заминаването на лайнера остават някакви си три дни.

Уилям също бързаше да се прибере, за да разкаже на господин Мънроу за всички вълнуващи неща, които е правил в Англия, и отново да бъде при своите баби. Беше сигурен, че никога през живота си те не са изживявали такива приключения като например да отидеш на истински театър, при това заедно с обикновените простосмъртни. Ан също се радваше, че си тръгват, макар и да бе прекарала почти толкова добре, както и Уилям. Обикновено сдържаните островитяни от Северно море се прехласваха вкупом по тоалетите и хубостта й. Накрая, ден преди заминаването Ан реши да зарадва за последно сина си и го заведе на тържество в Итън скуеър, у жената на новоназначения директор на лондонския клон на банката на Ричард. Тя също имаше син, Стюарт, който беше на осем години. За половин месец, откакто си играеха заедно, Уилям бе започнал да гледа на него като на по-големия приятел, без когото не може. Ала увеселението мина доста вяло, защото Стюарт не се чувстваше добре, и за да не остане по-назад от новото си другарче, Уилям оповести, че също се разболявал. Ан се върна с него в хотел „Риц“ по-рано от предвиденото. Не беше кой знае колко огорчена, тъй като така щеше да разполага с повечко време за багажа и бе убедена, че Уилям само се прави на болен, колкото да достави удоволствие на Стюарт. Ала вечерта, когато го сложи да си легне, видя, че детето не се преструва — беше вдигнало температура. По време на вечерята Ан сподели тревогата си с Ричард.

— Сигурно се вълнува, задето се прибираме — отвърна той без следа от притеснение.

— Дано — рече Ан. — Само това оставаше, да пътува цели шест дни болен.

— До утре ще му мине като на кутре — отсече Ричард, сякаш даваше напътствие, но на другата заран, когато отиде да вдигне Уилям от сън, Ан видя, че телцето му е покрито с червеникави петна и той е вдигнал цели трийсет и девет градуса температура.

Лекарят на хотела определи заболяването като дребна шарка и настоя учтиво Уилям в никакъв случай да не се качва на лайнера не само за негово добро, но и заради другите пътници. Не им оставаше нищо друго, освен да държат малчугана с бутилката гореща вода в леглото и да чакат следващия параход.

Ричард не можеше да си позволи да остане още цели три седмици и реши все пак да замине. Уилям взе да умолява как ли не баща си да пътуват заедно — „Аквитания“ щеше да се върне в Саутхамптън след двайсет и един дни, което според момчето беше цяла вечност. Ричард обаче не искаше и да чуе и нае медицинска сестра, която да се грижи за сина му и да го убеди, че е тежко болен.

Ан отиде заедно с Ричард до Саутхамптън — пътуваха в новия ролс-ройс.

— Без теб, Ричард, ще се чувствам самотна в Лондон — престраши се да пророни смирено, преди да се разделят, макар и да се притесняваше, че мъжът й ще се ядоса, задето е дала воля на чувствата си.

— И аз, драга, сигурно ще се чувствам донякъде самотен без теб в Бостън — отвърна той, потънал в мисли за стачкуващите тъкачи.

Ан се върна в Лондон с влака и по пътя се запита какво ли ще прави следващите три седмици. През нощта Уилям спа по-спокойно, а на заранта петната не се червенееха толкова силно. Ала лекарят и медицинската сестра бяха единодушни в настояването момченцето да не става от леглото. Ан се възползва от свободното време и седна да пише дълги-предълги писма на роднините, а Уилям не мърдаше от леглото, макар че постоянно роптаеше. В четвъртък сутринта обаче стана рано-рано и отиде в стаята на майка си — почти беше оздравял. Легна до нея в кревата и със студените си ръчици веднага я събуди. Майката се зарадва, че детето очевидно се е оправило. Звънна да поръча закуска. Щяха да се нахранят в леглото — глезотия, която бащата на Уилям би порицал най-строго.

На вратата се почука тихо и в стаята влезе мъж в обшита със сърма червена ливрея, който носеше голяма сребърна табла със закуската. Яйца, бекон, домат, препечени филийки и сладко — същински пир. Уилям погледна стръвно храната — вече не помнеше кога е ял като хората. Ан плъзна очи по сутрешния вестник. Дойдеше ли в Лондон, Ричард задължително четеше „Таймс“ и управата на хотела очевидно бе решила, че и съпругата му ще иска да прегледа вестника.

— Виж, виж! — възкликна Уилям, вторачен в снимката върху една от вътрешните страници. — Корабът на татко. Какво е корабокрушение, мамо?

Върху половината страница се виждаше фотография на „Титаник“.

Без изобщо да се замисля, че не подобава представителка на родовете Лоуел и Кабът да се държи така, Ан избухна в сълзи, притиснала до себе си единствения си син. Дълго седяха в леглото и се държаха един за друг — Уилям не знаеше защо. Ан осъзна, че са загубили най-любимия си човек на този свят.

Сър Пиърс Камбъл, бащата на невръстния Стюарт, дойде почти веднага в апартамент сто и седем на хотел „Риц“. Изчака във фоайето, докато вдовицата си обличаше костюма — единствената тъмна дреха, която притежаваше. Уилям също се облече, макар че и досега не разбираше какво е това „корабокрушение“. Ан помоли сър Пиърс да обясни на момчето какво означава новината, а малчуганът отсече:

— Исках да замина с тате, но те не ми разрешиха и не ме пуснаха на лайнера.

Не се разплака, тъй като не вярваше, че нещо може да погуби баща му. Беше сигурен, че той е сред оцелелите.

През целия си житейски път като политик, дипломат и сега директор на лондонския клон на банка „Каин и Кабът“ сър Пиърс не бе виждал невръстно дете, което да се владее до такава степен. След няколко години бе чут да отбелязва, че присъствие на духа запазват малцина. Ричард Каин го бе притежавал и сега то бе наследено и от единствения му син.

Ан проверяваше по няколко пъти списъците с оцелелите, пристигащи от дъжд на вятър от Щатите. Всеки потвърждаваше, че Ричард Лоуел Каин е безследно изчезнал в открито море и вероятно се е удавил. След още една седмица дори Уилям почти изгуби надежда баща му да се е спасил.

Ан едвам намери сили да се качи на „Аквитания“, затова пък, колкото и да е странно, Уилям изгаряше от нетърпение да поеме в открито море. Часове наред се взираше от палубата в безликия океан.

— Утре ще открия тате — обещаваше той на майка си първо самоуверено, сетне с глас, в който започна да се долавя съмнение.

— Никой, Уилям, не може да оцелее цели три седмици в Атлантическия океан.

— Дори баща ми ли?

— Дори баща ти.

Когато Ан се завърна в Бостън, и двете баби я чакаха в Червената къща — знаеха, че върху плещите им отново е паднала тежка отговорност. Младата жена не възропта, че те отново ще свирят първа цигулка. Сега животът й се бе обезсмислил, добре че беше Уилям, чиято съдба двете старици очевидно бяха решени да направляват. Уилям се държеше любезно, но хладно. През деня седеше мълком на уроците с господин Мънроу, а вечер ридаеше в скута на майка си.

— Трябва да общува с други деца — отсъдиха бабите, след което уволниха господин Мънроу и бавачката и пратиха Уилям в частно училище „Сейър“ с надеждата, че щом опознае големия свят извън дома и се озове в компанията на други малчугани, той ще се пребори с тъгата.

Ричард бе завещал почти всичко на Уилям, който щеше да го получи, след като навърши двайсет и една години — дотогава имуществото щеше да се управлява от попечители. Към завещанието имаше добавка: Ричард очаквал синът му да стане по заслуги председател на управителния съвет на „Каин и Кабът“. Единствено това допълнение в завещанието на баща му вдъхновяваше Уилям, тъй като останалото му се полагаше по право. Ан получаваше еднократно половин милион долара, както и сто хиляди месечно след облагане с данъци, в случай че не се омъжи повторно. Наследяваше и къщата на Бийкън Хил, вилата на Северното крайбрежие, къщата в Мейн и малко островче край Кейп Код, които след смъртта й щяха да станат притежание на Уилям. Двете баби получиха по четвърт милион долара, както и писма, които разсейваха всякакви съмнения относно отговорностите им, в случай че Ричард умре преди тях. Попечителството върху наследството бе възложено на банката, а също на кръстниците на Уилям. Приходите от попечителския фонд трябваше ежегодно да се влагат в начинания, които не крият риск.

Бабите ходиха в траур цяла година, а колкото до Ан, макар и едва на двайсет и осем, тя за пръв прът в живота си изглеждаше точно на толкова години, на колкото бе.

За разлика от Ан бабите криеха мъката си, докато накрая Уилям не ги укори.

— Не ви ли е мъчно за баща ми? — попита той, вторачил в баба Каин сините си очи, които извикваха в съзнанието й яркия спомен за нейния син.

— Да, мъчно ми е, моето дете, но той не би желал да се самосъжаляваме.

— Аз обаче искам да го помним, докато сме живи, чухте ли! — простена през сълзи момчето.

— За пръв път, Уилям, ще разговарям с теб като с възрастен. Винаги ще пазим спомена за баща ти и ти ще спомогнеш за това, ако оправдаеш надеждите му. Сега си глава на семейството и наследник на огромно състояние. Ето защо чрез усърден труд трябва да се подготвиш за това наследство в същия дух, в който баща ти работеше, за да го увеличи.

Уилям не отвърна нищо. Така получи житейския стимул, който дотогава му беше липсвал, и се вслуша в съвета на баба си. Наложи си да живее с мъката, без да роптае, и от този миг нататък се зае да учи неуморно — беше доволен единствено ако получеше похвала от баба Каин. Беше отличник по всички предмети, а по смятане бе не само първенец в класа, но и можеше да мери сили с момчета, с няколко години по-големи от него. Беше решен да прави, да струва, но да надмине по всичко баща си. Сближи се още повече с майка си и се отнасяше подозрително към всеки, който не бе от семейството, затова често го мислеха за самотно дете, за вълк единак, дори — колкото и да бе несправедливо — за сноб.

Когато Уилям навърши седем години, бабите отсъдиха, че е крайно време момчето да разбере цената на парите. Решиха да му отпускат по един долар джобни пари седмично, при условие че се отчита за всеки похарчен цент. За тази цел му подариха зелена счетоводна книга с кожена подвързия, струваща деветдесет и пет цента — сума, която възрастните дами приспаднаха от джобните пари на момчето за първата седмица, възлизащи на един долар. От втората седмица нататък бабите отпускаха в събота сутрин по петдесет цента всяка. Уилям влагаше петдесет цента, харчеше двайсет, даряваше десет за някакво благотворително начинание, а двайсет заделяше настрани. Всяко тримесечие бабите възнамеряваха да преглеждат счетоводната книга и писмения отчет на момчето за приходите и разходите. След края на първите три месеца Уилям бе готов да се отчете. Беше дарил долар и двайсет цента на наскоро създадената организация на бойскаутите в Щатите и беше спестил четири долара, които помоли баба му Каин да внесе на книжка в банката на неговия кръстник Дж. П. Морган. Беше изхарчил три долара и осем цента, за които не трябваше да се отчита, и бе заделил един долар. Счетоводната книга се превърна за бабите в извор на огромно задоволство. Не можеше да има и съмнение, че Уилям е достоен син на Ричард Каин.

В училище Уилям почти нямаше приятели отчасти защото не искаше да си има вземане-даване с деца извън родовете Кабът и Лоуел, както и извън семейства, не така заможни като неговото. Това стесняваше неимоверно избора, ето защо той стана доста саможив и затворен, с което хвърляше в смут майка си. Ан си мечтаеше Уилям да е дете като всички останали и дълбоко в себе си не одобряваше счетоводните книги, отчетите и вложенията на сина си. Предпочиташе Уилям да има малки приятелчета, вместо стари съветници, да се цапа и да си жули коленцата, вместо да е безупречно чист и спретнат, да събира жаби и костенурки, вместо акции и счетоводни отчети — накратко, да бъде като всяко друго момче на неговата възраст. Ала така и не събра смелост да сподели с бабите опасенията си, пък и те не проявяваха интерес към никое друго момче.

На деветия си рожден ден Уилям поднесе на бабите счетоводната книга — за втората годишна проверка. От зелената тетрадка с кожената подвързия се виждаше, че за две години са спестени над петдесет долара. Момчето показа с особена гордост на бабите си бележката, която бе обозначена с „Б 6“ и от която се разбираше, че веднага щом е научило за кончината на Дж. П. Морган, детето е изтеглило парите си от банката на прочутия финансист, понеже бе забелязало, че след като са съобщили за смъртта на баща му, дяловете му в банката са се обезценили. Три месеца по-късно Уилям бе внесъл в банката на Морган същата сума, понеже хората бяха осъзнали, че тя е могъща и ще надживее всекиго.

Бабите изпаднаха във възторг и разрешиха на внук си да продаде стария си велосипед и да си купи нов, след което пак му останаха над сто долара. Тях баба Каин вложи от негово име в „Стандард Ойл“ в Ню Джърси, тъй като, както отбеляза вещо самият Уилям, нефтът може само да поскъпва. Водеше надлежно сметка в счетоводната книга за приходите и разходите си чак докато навърши двайсет и една години. Стига да бяха още живи, бабите щяха да се гордеят много с цифрата, вписана отдясно в графата „Активи“.

7.

От оцелелите единствен Владек познаваше добре килиите в тъмницата. По времето, когато беше играл с Лев на криеница, бе прекарал на воля много щастливи часове в тесните каменни помещения — все пак знаеше, че стига да поиска, може веднага да се върне в замъка.

Имаше общо четири килии, разположени на две равнища. Две — едната голяма, другата по-малка, се намираха на равнището на земята. По-малката се падаше до стената на замъка, така че през решетката високо върху зида се процеждаше светлинка. Пет стъпала по-надолу имаше още две каменни килии, които постоянно тънеха в мрак и където почти не влизаше въздух. Владек отведе барона в горната малка килия, където той седеше в ъгъла, без да се помръдва, вперил невиждащи очи някъде пред себе си. Момчето прати Флорентина да му прислужва.

Тъй като единствен Владек се престрашаваше да стои в едно и също помещение с барона, слугите не оспориха водачеството му. Така едва деветгодишен той се нагърби с всекидневните отговорности за своите събратя по участ — другите пленници. В тъмницата се наложи като техен господар. Раздели оцелелите двайсет и четирима слуги на три групи от по осем души, като се опита, ако е възможно, семействата да са в една и съща група. Те се редуваха на смени от по осем час — първите осем часа се качваха в горните килии, за да имат светлинка и въздух и да могат да се движат, втората смяна от осем часа отиваха да работят в замъка на онези, които ги бяха взели в плен, а последните осем часа спяха в долните килии. Никой, освен барона и Флорентина не знаеше кога Владек спи, защото в края на всяка смяна той проверяваше дали всички слуги са налице и дали правят каквото им е възложено. Хранеха се на дванайсет часа. Надзирателите донасяха гюмче козе мляко, черен хляб, просо и от време на време ядки, които Владек разпределяше на двайсет и осем части, като даваше на барона по две дажби, без обаче да му казва. Новите обитатели на тъмницата, сякаш вцепенени от своето затворничество и несрета, не виждаха нищо необичайно в това, че животът им е в ръцете на едно деветгодишно хлапе.

След като отпратеше поредната смяна, Владек се връщаше в по-тясната килия, при барона. В началото очакваше той да го напътства, ала втораченият поглед на неговия господар бе също тъй безутешен и неумолим, както очите на безкрайната върволица надзиратели германци. От мига, когато бе взет в плен в собствения си замък, баронът не бе проронил и дума. Брадата му беше порасла и се гънеше на дълго сплъстено валмо отпред върху гърдите, а някога едрото му тяло сякаш се топеше и смаляваше. Гордият поглед бе отстъпил място на примирението. Владек почти не помнеше гласа на своя покровител, който толкова обичаше, и вече бе свикнал с мисълта, че надали ще го чуе отново. Не след дълго започна да се подчинява на неизречената молба на барона и в негово присъствие да не говори.

Навремето, докато се радваше на сигурността в замъка, малчуганът почти не се бе замислял за предния ден и бе живял час за час. Сега не бе в състояние да си спомни какво се е случило дори преди час, защото сякаш нищо не се променяше. Безнадеждните минути се превръщаха в часове, часовете — в дни, сетне в месеци и Владек съвсем им бе изгубил края. Само когато им донесяха храната, когато се мръкнеше или станеше по-светло, хлапето разбираше, че са минали още дванайсет часа, а смяната на годишните времена бе възвестявана единствено от яркостта на светлината, от бурите, които я изместваха, от леда, образувал се по стените на тъмницата и топящ се с появата на пролетното слънце — все неща, които ги нямаше в учебника по естествознание. През дългите нощни часове Владек усещаше още по-силно миризмата на смърт, сякаш просмукала се и в най-потайните кътчета на четирите килии и разсейвана сегиз-тогиз от утринното слънце, от повея на вятъра и от най-голямата благословия — дъжда.

Веднъж бе валяло цял ден и Владек и Флорентина решиха да се възползват и да се измият в локвата, образувала се върху пода на горните килии. Така и не забелязаха, че баронът не сваля очи от Владек, докато той смъква дрипавата си ризка, докато се плиска досущ псе в недотам чистата вода и се търка така, че по тялото му се появиха бели ивици. Не щеш ли, баронът продума почти нечуто:

— Владек! Не те виждам добре — додаде той с пресеклив глас. — Я ела насам!

След дългото мълчание Владек се стъписа от гласа на своя покровител и дори не погледна към него. Беше сигурен, че това вещае началото на лудостта, вече застигнала двама от по-възрастните слуги.

— Ела насам, момче.

Владек се подчини със свито сърце и застана пред барона, който присви съсредоточено недовиждащи очи и се пресегна към малчугана. Прокара пръсти по гърдите му и се взря невярващо в него.

— Можеш ли, Владек, да обясниш това дребно уродство?

— Не, господарю — смути се момчето. — Такъв съм се родил. Втората ми майка твърдеше, че съм бил белязан от Бога Отца.

— Глупава жена. Белязан си от собствения си баща — промълви баронът и няколко минути мълча.

Без да помръдва и мускулче, Владек продължи да стои пред него.

Накрая баронът заговори отново — този път много по-бодро.

— Седни, момче.

Владек се подчини незабавно. Докато сядаше, отново видя тежката сребърна гривна, увиснала върху изпосталялата китка на барона. През една пукнатина в зида се процеждаше светлинка и великолепният герб на Розновски проблесна в непрогледния мрак на тъмницата.

— Не знам докога германците смятат да ни държат заключени тук. Отпърво мислех, че войната ще свърши за няколко седмици. Сбъркал съм. И както е тръгнало, сигурно дълго ще се проточи. Ето защо трябва да използваме времето по-градивно. Знам, че животът ми е към своя край.

— Не говорете така — понечи да възрази Владек, ала баронът продължи, сякаш изобщо не го е чул.

— А твоят, детето ми, тепърва започва. Затова трябва да продължа образованието ти.

Онзи ден баронът не каза и дума повече. Сякаш обмисляше до какво ще доведе обещанието му. По този начин Владек се сдоби с нов учител и тъй като не разполагаха нито с книги и учебници, нито с тетрадки, баронът го караше да повтаря всичко, каквото е казал. Така момчето научи цели стихотворения от Адам Мицкевич и Ян Кохановски, дълги откъси от „Енеида“. В страховитата класна стая усвояваше географията, математиката и четири езика: руски, немски, френски и английски. Ала най-щастлив отново бе, когато учеха история. Историята на неговия народ през вековете на разделение, на излъгани надежди за обединена Полша, на разочарование за поляците, когато през 1812 година Наполеон е бил разгромен от Русия. Узна и за по-ранни, по-честити времена, когато, след като отблъсква при Ченстохова шведите, крал Ян Казимир посвещава Полша на пресветата Божия майка, а също и как дворът на княз Радзивил, голям земевладелец и поклонник на лова, се е намирал в огромния замък край Варшава. Всеки ден последният урок на Владек беше за историята на рода Розновски. Баронът му разказваше отново и отново — а момчето така и не се уморяваше да го слуша, как знаменитият му предходник е служел през 1794 година при генерал Домбровски, а сетне, през 1809 година, при самия Наполеон и как великият император му се е отплатил със земя и с благородническа титла. Владек научи и как дядото на барона е бил член на Варшавския съвет, а баща му също е допринесъл за изграждането на нова Полша. Момчето бе неописуемо щастливо, когато благородникът превърна малката затворническа килия в класна стая.

Надзирателите пред вратите на килиите се сменяха на четири часа, а разговорите между тях и затворниците бяха „strengst verboten“3. Ала от откъслечните им думи Владек все пак разбра докъде е стигнала войната и какво са предприели Хинденбург и Лудендорф, а също за революцията, избухнала в Русия, за това, че после руснаците са прекратили участието си във войната и са сключили договора от Брест-Литовск.

Владек вече си мислеше, че затворниците ще се измъкнат от тъмницата едва след като умрат. През следващите две години вратите се отвориха всичко на всичко девет пъти и малчуганът се питаше дали не му е писано да прекара остатъка от живота си в тази мръсна пъклена дупка, където да води напразна битка с отчаянието и да товари съзнанието си със знания, напълно безполезни при тази робия.

Въпреки че чуваше и виждаше все по-зле, баронът продължи да го обучава. Налагаше се малчуганът да сяда все по-близо до него.

Флорентина — негова сестра, майка и най-добра приятелка, се впусна в друга, физическа битка срещу смрадта в техния зандан. От време на време надзирателите й носеха кофа чист пясък и слама, с които да покрие мръсния под, и през следващите няколко дни вонята не бе тъй потискаща. Накъдето и да се обърнеха, виждаха пъплещи гадини, които търсеха в тъмното трохи хляб или парченце домат и носеха със себе си болести и още мръсотия. Стелеше се възкиселата смрад на разложена човешка и животинска пикоч и изпражнения, от която на Владек му се гадеше. Най-силно му се искаше отново да е чист. Часове наред гледаше вторачено тавана на тъмницата и си мислеше за бъчвите с гореща вода, над които се виеше пара, за селския сапун, с който бавачката измиваше мръсотията, натрупала се за някакъв си един ден игри и лудории, като гълчеше и него, и Лев за калните колене и черните нокти.

През пролетта на 1918 година от двайсет и шестимата пленници, затворени заедно с Владек в подземието, живи бяха останали едва петнайсет. Всички продължаваха да се отнасят към барона като към свой господар, а Владек се бе наложил като всепризнат водач. Най-тъжно му беше за Флорентина, която вече бе на двайсет години. Тя отдавна се беше отчаяла от живота и бе убедена, че до сетния си дъх ще гние в зандана. Пред нея Владек така и не призна, че също се е отчаял, но макар и дванайсетгодишен, и той вече се питаше дали има смелостта да се уповава на бъдещето.

Една вечер в началото на есента Флорентина дойде при Владек в по-голямата килия.

— Баронът те вика.

Момчето веднага скочи на крака, повери разпределението на храната на един от по-възрастните слуги и отиде при стареца. Баронът се гърчеше в неописуеми мъки и Владек видя с ужасяваща яснота — сякаш за пръв път — как болестта е разяла цели участъци от плътта на неговия господар и е оставила върху вече приличното на скелет лице единствено синкава кожа.

Баронът помоли за вода и Флорентина му донесе от наполовина пълното канче, окачено на пръчка, забита в каменната решетка. Благородникът отпи и заговори бавно — явно му беше много трудно.

— Нагледа се на мъртъвци, Владек, още един едва ли ще ти направи особено впечатление. Признавам, вече не ме е страх да напусна този свят.

— Не говорете така — проплака Владек. — На крачка сме от победата. Не се предавайте, бароне! Надзирателите се кълнат, че войната е към края си и много скоро ще бъдем на свобода.

— Обещават ни го от месеци, Владек. Не бива да им вярваме повече, пък и, да ти призная, нямам желание да живея в новия свят, който са създали.

Благородникът млъкна и се заслуша в плача на Владек. Единствената му мисъл бе как да събере сълзите, та да има какво да пият, после обаче се сети, че са солени, и се засмя.

— Повикай, Владек, иконома и лакея.

Момчето се подчини незабавно, макар да недоумяваше защо ли са притрябвали те на барона.

Двамата слуги бяха изтръгнати от непробудния сън и се явиха при своя господар. След трите години пленничество сънят бе най-достъпната утеха. Двамата още бяха във везаните ливреи, макар и вече да не личеше, че някога са били в гордите цветове на рода Розновски: червеното и сърменото. Икономът и лакеят зачакаха какво ще им каже благородникът.

— Тук ли са, Владек? — попита той.

— Да, господарю. Не ги ли виждате?

Момчето за пръв път осъзна, че благородникът вече е напълно сляп.

— Доведи ги още по-близо, да ги пипна.

Владек ги заведе при стареца и той ги докосна по лицата.

— Седнете! — разпореди се. — Лудвиг, Алфонс, чувате ли ме?

— Да, господарю.

— Казвам се барон Розновски.

— Знаем, господарю — отвърна невинно икономът.

— Не ме прекъсвай — сопна се баронът. — Всеки момент ще умра.

Хората в подземието мряха като мухи, затова двамата не възразиха.

— Не мога да съставя ново завещание, не разполагам нито с хартия, нито с перо и мастило. Затова правя завещанието си във ваше присъствие и вие ще ми бъдете двамата свидетели, изисквани според древните закони на Полша. Разбирате ли какво ви казвам?

— Да, господарю — отвърнаха двамата в един глас.

— Първородният ми син Лев е мъртъв. — Известно време баронът мълча. — Ето защо завещавам имението и цялото си имущество на момчето, познато като Владек Кожекевич.

Владек не беше чувал от години презимето си и не разбра веднага какво точно означават думите на барона.

— Като доказателство, че го правя по своя воля — продължи старецът, — му подарявам родовата гривна.

Той вдигна бавно дясната си ръка, махна от китката сребърната гривна и я подаде на онемялото момче. Сетне го хвана с все сила и прокара пръсти по гърдичките му, сякаш за да се увери, че пред него стои то.

— Моят син — възкликна благородникът, докато слагаше гривната върху китката на малчугана.

Цяла нощ Владек плака и лежа в обятията на барона, докато накрая не усети, че сърцето му е спряло да бие, а пръстите, с които го е хванал, са започнали да се вкочаняват. На заранта надзирателите изнесоха трупа на благородника и разрешиха на Владек да го погребе до сина му Лев, в семейното гробище в двора на параклиса. Докато спускаха тялото в плиткия гроб, който Владек бе изкопал сам, опърпаната риза на барона се отвори. Владек се вторачи в гърдите на мъртвеца.

Той също беше само с едно зърно.

Така дванайсетгодишният Владек Кожекевич, който живееше в тясното каменно подземие, наследи шейсет хиляди акра земя, един замък, две големи къщи, двайсет и седем по-малки и ценна сбирка от картини, покъщнина и накити. От този ден нататък пленниците гледаха на него като на свой законен господар с владения, състоящи се от четири килии, със свита от тринайсет сломени слуги и с една-едничка любов — Флорентина.

Владек отново се върна към установения в тъмницата ред, който сякаш щеше да трае вечно. Един мек сух ден в края на зимата на 1918 година пленниците чуха стрелба и кратко боричкане. Владек бе сигурен, че полската войска е дошла да го освободи и сега той ще може да получи законно полагащото му се наследство. Надзирателите германци избягаха и оставиха неохранявана металната врата на тъмницата, но ужасени и притихнали, затворниците продължиха да се притискат един към друг, събрани в долните килии. Владек стоеше сам-самичък на входа, въртеше сребърната гривна върху китката си и очакваше победоносно своите освободители. Най-сетне се появиха и онези, които бяха разгромили германците — говореха на груб славянски език, който Владек помнеше от училище и от който се страхуваше повече, отколкото от немския. Заедно със свитата си бе извлечен най-безцеремонно в прохода. Известно време пленниците чакаха, сетне бяха огледани надве-натри и отново хвърлени в тъмницата. Новите нашественици дори и не подозираха, че дванайсетгодишното хлапе е господар на всичко, докъдето поглед стига. Не знаеха езика му. Бяха получили пределно ясна заповед, която никой не дръзваше да оспорва: да застрелват на място всеки враг, ако той отхвърля договора от Брест-Литовск — според него тази част от Полша беше тяхна, а който не го отхвърля, да бъде пращан до живот в лагер номер двеста и едно. Подвили опашки, германците бяха преминали в отстъпление и се бяха изтеглили в новите си граници, а Владек и хората му чакаха с надежда новия живот, без да подозират каква съдба им се готви.

След като прекара още две нощи в тъмницата, момчето се примири с мисълта, че ще лежат тук още дълго. Новите надзиратели изобщо не разговаряха с него и това му напомни какъв е бил животът преди три години — ако не друго, Владек си даде сметка, че в последно време при германците редът не е бил толкова строг и че сега отново е затегнат.

Заранта на третия ден за огромна изненада на малчугана ги изтикаха всички — петнайсет измършавели мръсни тела, на моравата пред замъка. Отвикнали от слънчевата светлина, двама от слугите се свлякоха в несвяст. И на Владек му беше трудно да издържи на яркото слънце, затова си затули очите с длан. Без да продумват, пленниците зачакаха на моравата какво ще направят оттук нататък войниците. Надзирателите ги накараха да се съблекат и им заповядаха да се изкъпят в реката. Владек скри сребърната гривна под дрехите и се завтече с отмалели нозе към водата. Скочи вътре и затаи дъх — водата беше леденостудена, макар че усещането бе върховно. Останалите пленници го последваха и напразно се замъчиха да смъкнат трупалата се цели три години мръсотия.

Когато, изнемощял, излезе от водата, Владек забеляза, че някои от надзирателите заглеждат Флорентина, която още се къпеше в реката. Смееха се и сочеха към нея. Другите жени като че ли не ги вълнуваха. Един от войниците, едър грозник, който не сваляше очи от Флорентина, я сграбчи за ръката, докато тя минаваше покрай него, и я повали на земята. Сетне започна да се съблича припряно и стръвно, като редеше старателно дрехите си върху тревата. Владек се втренчи невярващо в набъбналия огромен член на войника и се втурна към него. Сега той се мъчеше да притисне Флорентина към земята. Фрасна го с все сила с глава точно в корема. Мъжът отхвръкна назад, а друг войник скочи, хвана Владек и му изви ръцете зад гърба, така че да не може да помръдне. Суматохата привлече вниманието и на други войници, които дойдоха да позяпат. Надзирателят, стиснал като с менгеме Владек, се запревива от смях. Думите на останалите войници само причиниха още по-голяма болка на момчето.

— Виж го ти него, какъв закрилник се извъдил! — подметна първият.

— Дошъл, моля ви се, да брани честта на народа си — изкиска се вторият.

— Дайте да го оставим поне да погледа — ревна онзи, който го държеше.

Всички прихнаха и продължиха да си говорят нещо, което Владек не разбра. Той загледа как голият войник — едър и охранен, се надвесва бавно над Флорентина, която се разпищя. Владек отново се опита отчаяно да се отскубне от хватката на надзирателя, ала беше безпомощен в огромните му ръчища. Голият се свлече тромаво върху Флорентина и започна да я целува и пошляпва, когато тя се опиташе да се извърне или да се съпротивлява, накрая я облада. Момичето нададе писък, какъвто Владек не беше чувал дотогава. Надзирателите продължаваха да си бъбрят и да се смеят, някои дори не гледаха.

— Да опустее дано, девствена била, представяте ли си! — подвикна първият войник, докато ставаше от младата жена.

Всички прихнаха.

— Тъкмо ми улесни живота — отбеляза вторият войник.

Отново гръмък смях. Флорентина погледна Владек в очите и той повърна. Войникът, който го държеше, почти не прояви интерес, само се дръпна, да не би бълвочът да му оцапа ботушите или униформата. С покрит с кръв член първият войник се завтече към потока и цамбурна с крясък във водата. Вторият се съблече, докато трети държеше Флорентина. Вторият надзирател се позабави повечко и очевидно му беше много приятно да удря младата жена — когато накрая я облада, тя отново изпищя, но не така силно, както първия път.

— Хайде, Владик, стига ти толкова!

При тези думи мъжът пусна рязко Флорентина и също отиде да се измие на реката. Владек се насили да погледне младата жена. Тя бе насинена и кървеше между краката. Войникът, който го държеше, подвикна:

— Я ела, Борисе, да го държиш това малко копеленце. Мой ред е.

Първият войник излезе от водата и сграбчи здраво момчето. То отново се опита да се отскубне, при което всички за кой ли път се запревиваха от смях.

— Сега вече знаем колко могъща е полската войска.

Непоносимият смях все така огласяше всичко наоколо, когато поредният войник започна да се съблича, за да се изреди на Флорентина, която вече лежеше безучастно. След като той свърши и отиде на реката, вторият войник се върна и започна да се облича.

— Май вече й харесва — отбеляза той, после седна на слънчице и загледа как четвъртият войник се приближава към младата жена.

Обърна я, раздалечи възможно най-много краката й и заопипва припряно с ръчища крехкото й тяло. Когато я облада, писъкът се превърна в стенание. Владек преброи, че сестра му е била изнасилена от шестнайсет войници. След като стана от нея, последният изруга и допълни:

— Май чуках труп.

Сетне я заряза безжизнена върху тревата. Всички прихнаха още по-гръмогласно, докато недоволният войник вървеше към реката. Най-после надзирателят пусна Владек. Момчето се завтече при Флорентина, а войниците налягаха по тревата и взеха да се наливат с виното и водката, задигнати от избата на барона, като замезваха с хляб от кухнята.

С помощта на двама от слугите Владек пренесе лекото телце на Флорентина при водата и разплакан, се опита да измие кръвта и отоците. Но това бе непосилна задача: младата жена бе цялата в синини и кръв, не чувстваше нищо и не можеше да пророни и дума. Накрая Владек зави с куртката тялото на сестра си и го вдигна на ръце. Целуна я нежно по устните — първата жена, която целуваше. Флорентина лежеше в обятията му, ала момчето, по чиито страни се стичаха сълзи, знаеше, че тя не го познава. Сетне усети как животът угасва в израненото й тяло. Продължи да плаче, докато носеше трупа нагоре по брега. Войниците се умълчаха и загледаха как той върви с мъртвото момиче към параклиса. Владек положи сестра си до гроба на барона и се зае да рови пръстта с голи ръце. Когато слънцето вече бе на път да се скрие зад хоризонта, а замъкът хвърляше дълга сянка върху гробището, малчуганът бе приключил с гроба. Погреба Флорентина до Лев и направи от две пръчки кръст, който забучи в горния край на могилата. После се свлече на земята, между Лев и Флорентина, и заспа. Не го беше грижа дали някога ще се събуди отново.

8.

През септември Уилям се върна в частно училище „Сейър“ и веднага затърси с кого от по-големите момчета да мери сили. С каквото и да се заемеше, беше доволен само ако засенчеше всички останали, а сред връстниците му сякаш нямаше кой да му се опре. Уилям започна да осъзнава, че повечето момчета, дошли от привилегировани семейства като неговото, нямат стимули за надпревара, и че ще открие по-сериозно съперничество единствено сред децата, които в сравнение с него притежават относително малко.

През 1915 година всички в училището се запалиха да събират етикети от кибритени кутийки. Цяла седмица Уилям наблюдава заинтригуван трескавата надпревара, но не се включи в нея. След няколко дни етикетите се разменяха по десетаче парчето, а по-редките вървяха дори по половин долар. Уилям претегли нещата и реши да стане не колекционер, а посредник.

Следващата събота отиде в „Лийвит и Пиърс“, един от най-големите магазини за тютюневи изделия в Бостън, и цял следобед преписва имената и адресите на всички крупни производители на кибрит в света, като си подчерта онези, които не бяха във война. Вложи пет долара в хартия, в пликове за писма и марки и написа писмо на всички директори на предприятия в своя списък. Писмото беше кратичко, макар че се наложи Уилям да го преписва седем пъти.

До три седмици бяха отговорили на петдесет и пет на сто от писмата му и той вече се бе сдобил със сто седемдесет и осем различни етикета. Както бе и очаквал, почти всички му бяха върнали и марките от три цента.

През следващите седем дни Уилям отвори в училището нещо като сергия за етикети — първо проверяваше какво може да продаде и чак тогава купуваше. Направи му впечатление, че някои момчета държат не толкова етикетът да е рядък, колкото да е красив, и с тях той осъществи бързи замени, така че се сдоби с редки находки, които продаде на по-придирчивите колекционери. След половин месец усети, че търсенето е достигнало връхната си точка и че ако не внимава, интересът може съвсем да замре, още повече че наближаваше и ваканцията. С помощта на шумна рекламна кампания, приела формата на размножена на циклостил листовка, заради която Уилям се охарчи с още половин цент на лист и която бе сложена върху чина на всяко момче в училището, той оповести, че прави разпродажба на етикетите си от кибритени кутийки, общо двеста и единайсет на брой. Разпродажбата се състоя в училищната тоалетна по време на голямото междучасие и се радваше на посещаемост, по-голяма, отколкото срещите по хокей в училището.

Благодарение на нея Уилям си сложи в джоба петдесет и седем долара и трийсет и два цента, което, съпоставено с първоначалното вложение, съставляваше печалба от петдесет и два долара и трийсет и два цента. Момчето внесе двайсет и пет долара в спестовната си книжка в банката, където лихвата бе две и половина на сто, купи си за единайсет долара фотоапарат, дари пет долара на Младежкото християнско дружество, разширило дейността си, за да подпомогне огромния приток от нови имигранти, купи на майка си цветя и си сложи останалите няколко долара в джоба. Търсенето на етикети от кибритени кутийки секна още преди края на учебния срок. Това бе първият от множеството случаи, когато Уилям веднага усети накъде духа вятърът. Бабите биха се гордели с него, тъй като и техните съпрузи бяха натрупали горе-долу по същия начин състоянията си по време на хаоса през 1873 година.

През ваканцията Уилям не се стърпя и реши да узнае дали е възможно да си осигури по-голяма възвръщаемост на вложения капитал от двете и половина на сто, които му даваха за парите в спестовната книжка в банката. Следващите три месеца — отново чрез баба Каин — той започна да купува акции, горещо препоръчвани от „Уолстрийт Джърнъл“. През следващия учебен срок изгуби почти половината пари, които бе спечелил от етикетите от кибритени кутийки. За пръв и за последен път в живота си се осланяше на препоръките на „Уолстрийт Джърнъл“ или на сведения, до които може да се добере всеки.

Ядосан, че е изгубил цели двайсет долара, Уилям реши да си ги върне по време на великденската ваканция. След като се прибра у дома, провери на кои увеселения и светски прояви майка му държи да присъства и той, и установи, че разполага едва с четиринайсет свободни дни, които обаче бяха предостатъчни, за да осъществи новото си начинание. Продаде всички акции, които бе закупил по препоръка на „Уолстрийт Джърнъл“, и те му донесоха някакви си дванайсет долара. С тези пари си купи парче шперплат, четири колела, оси и връв, които след известен пазарлък му струваха пет долара. Сетне нахлупи платнено кепе, облече старо костюмче, което вече му беше омаляло, и отиде на местната железопътна гара. Застана пред изхода — да си рече човек, че умира от глад и умора, и се зае да уведомява някои от пътниците — според преценката си, че най-добрите бостънски хотели са само на две крачки от гарата и не е нужно те да се охарчват за такси или за двуколка, доколкото такива все още имаше в града, тъй като той, Уилям, ще откара багажа им на самоделната си количка, и то срещу двайсет на сто от сумата, която ще им вземат таксиметровите шофьори, освен това добавяше, че разходката ще им се отрази добре. Установи, че ако работи по шест часа на ден, ще печели има-няма четири долара.

Пет дни преди началото на учебния срок беше покрил загубите си и вече беше на печалба от десет долара. Точно тогава обаче се появиха спънки. Таксиметровите шофьори започнаха да се дразнят от малчугана. Уилям ги успокои, че макар и деветгодишен, ще излезе в „пенсия“, стига всеки от тях да се изръси с петдесет цента — та той да си покрие разходите по самоделната количка. Шофьорите склониха и хлапето спечели още осем долара и петдесет цента. Докато се прибираше на Бийкън Хил, продаде количката за пет долара — купи я един негов съученик, с две години по-голям от него, който не след дълго установи, че търсенето на колички е спаднало: цялата следваща седмица, всеки божи ден валеше като из ведро.

В последния ден от ваканцията Уилям отново внесе парите в спестовната си книжка в банката при лихва две и половина на сто. През следващия учебен срок това решение не го безпокоеше особено, защото спестяванията му набъбваха неотклонно. Не го разтревожи и това, че са потопили „Лузитания“ и през април 1917 година Уилсън е обявил война на Германия. Уилям увери майка си, че нищо и никой не е в състояние да победи Щатите. За да го потвърди, дори вложи десет долара в Облигациите на свободата4.

На единайсетия му рожден ден приходната част в счетоводната книга показваше печалба от четиристотин и дванайсет долара. Уилям подари на майка си писалка, а на бабите — брошки от местния бижутериен магазин. Писалката беше марка „Паркер“, а брошките пристигнаха у бабите в кутийки на „Шрийв, Кръмп и Лоу“, които малчуганът беше изнамерил след дълго ровичкане в боклукчийските кофи зад прочутия магазин. Няма как да не му се признае — не искаше да мами бабите си, просто от опита, натрупан покрай етикетите от кибритени кутийки, беше узнал, че добрата опаковка всъщност продава стоката. Бабите забелязаха, че кутийките не са с печата на „Шрийв, Кръмп и Лоу“, но въпреки това си носеха гордо брошките.

Двете стари дами продължаваха да следят изкъсо всяка крачка на Уилям и бяха решили, че щом навърши дванайсет години, той — според първоначалния замисъл, ще продължи образованието си в училище „Сейнт Пол“ в Конкърд, щата Ню Хампшър. Момчето оправда всичките им очаквания и ги зарадва с най-високата стипендия по математика, с която, макар и да не се налагаше, спести на семейството към триста долара годишно. Уилям прие стипендията, а бабите върнаха парите, та, както се изразиха, „с тях да си помогне някое дете, на което не му върви толкова много в живота“. На Ан й беше неприятно, че Уилям ще я напусне, за да отиде в пансион, но бабите настояха и, което бе по-важно, тя знаеше, че стига да бе жив, Ричард също щеше да иска това. Извеза върху дрехите името на Уилям, надписа обущата му, провери багажа и накрая сама го подреди, като отказа помощта на прислугата. Когато дойде време Уилям да замине, майка му го попита колко джобни пари иска за първия учебен срок.

— Не искам пари — отсече той и не каза нищо повече.

Целуна майка си по бузата. Нямаше и представа колко ще й е мъчно за него. Облечен с първите дълги панталони през живота си, подстриган много късо, Уилям се отправи с куфарчето по алеята към шофьора Робъртс. Качи се отзад на ролс-ройса и потегли. Не се обърна. Майка му махаше и махаше, а после се разплака. На Уилям също му се плачеше, ала той знаеше, че ако беше жив, баща му нямаше да го одобри.

Първото, което стъписа Уилям Каин в новото частно училище за избрани деца, бе, че другите момчета нехаят кой всъщност е той. Вече ги нямаше възхитените погледи и мълчаливото прехласване. Едно от по-големите момчета все пак го попита как се казва, но — което беше още по-неприятно — щом чу името, не показа с нищо, че е изумено. Някои дори му викаха Бил, но той веднага ги поправяше с обяснението, че никой не е наричал баща му Дик.

Новите владения на Уилям се състояха от тясна стаичка с дървени лавици за книги, с две писалища, два стола, две легла и протрито канапе с кожена тапицерия. Вторият стол, писалище и легло бяха на малчуган на име Матю Лестър, който беше от Ню Йорк и чийто баща също беше банкер.

Уилям бързо свикна с реда в училището. Ставане в седем и половина, измиване, закуска в основната трапезария заедно с цялото училище — двеста и двайсет момчета, които едвам преглъщаха яйцата, бекона и овесената каша. След закуската — параклис, три часа от по петдесет минути, обяд и още два часа, следвани от урок по музика, който Уилям ненавиждаше, тъй като пееше ужасно фалшиво и нямаше никакво желание да се научи да свири на някой от музикалните инструменти. Американски футбол през есента, хокей и скуош през зимата, гребане и тенис през пролетта — така почти не му оставаше свободно време. Като ученик, получил стипендия по математика, Уилям имаше три пъти седмично отделни уроци по предмета, преподаван от старши възпитателя в училището — Г. Раглан, известен сред момчетата с прякора Сръдльото.

През първата учебна година Уилям доказа, че напълно си е заслужил стипендията — беше сред първите по всеки предмет и нямаше равен по математика. Единствен новият му приятел Матю Лестър можеше да мери сили с него, и то почти със сигурност само защото живееше в същата стая.

Освен че се наложи като отличник, Уилям се прочу и като финансист. Първото му вложение на фондовата борса се бе провалило с гръм и трясък, въпреки това той бе убеден, че ако искаш да спечелиш много пари, трябва да играеш на борсата. Редовно следеше котировките в „Уолстрийт Джърнъл“ и отчетите на различните търговски дружества и на дванайсет години си направи пробен портфейл с инвестиции. Надлежно вписваше в нова счетоводна книга — вече в друг цвят, всяка пробна покупка и продажба, които осъществяваше само на хартия, успехите и провалите си и в края на месеца сравняваше своите резултати с тези на истинската борса. Не си правеше труда да се занимава с акциите на водещите търговски дружества, вместо това насочваше вниманието си към не така известни фирми, акциите на някои от които се търгуваха в ограничени количества, така че бе невъзможно да закупиш в определен момент повече от няколко акции. От вложенията си Уилям очакваше четири неща: стабилност на печалбите, висок процент на растеж, силна капиталова подкрепа и благоприятни изгледи за търговия. Установи, че малко акции отговарят на строгите му условия, но отговаряха ли, неизменно му носеха печалба.

В мига, в който разбра, че редовно засенчва с въображаемите си инвестиции индекса Дау Джоунс, Уилям си даде сметка, че е готов да влага отново истински пари. Започна със сто долара и не спря да усъвършенства подхода си. Постоянно увеличаваше печалбите и съкращаваше загубите. Още щом някоя акция удвоеше цената си, той продаваше половината от пакета, който държеше, а останалата половина запазваше, та след време да я изтъргува още по-изгодно. Някои от ранните му находки, например „Истман Кодак“ и Ен Си Ар, се наложиха като водещи търговски дружества в страната. Уилям подкрепи с вложение и първата фирма за поръчки по пощата, убеден, че тя има бъдеще.

В края на първата година съветваше половината учители и някои от родителите. Уилям Каин беше щастлив в училище.

Виж, Ан Каин се чувстваше нещастна и самотна у дома, откакто синът й бе отишъл в пансиона към „Сейнт Пол“ и семейният й кръг се бе стеснил до двете баби, вече наближаващи преклонна възраст. Със свито сърце си повтаряше, че е прехвърлила трийсетте и изящната й млада хубост е изчезнала яко дим, без да оставя кой знае какво след себе си. Опита се да възобнови някои от връзките с някои от старите си приятели, прекъснати след смъртта на Ричард. Джон Престън и жена му Мили, която Ан познаваше още от малка и която бе кръстница на Уилям, започнаха да я канят на вечери и на театър, като задължително водеха и втори мъж — дано тя го хареса. Изборът им почти винаги бе твърде нелеп и насаме Ан се смееше на опитите на Мили да я сватоса, докато веднъж през януари 1919 година — Уилям тъкмо се беше върнал след зимната ваканция в пансиона — тя не бе поканена на поредната вечеря за четирима. Мили си призна, че изобщо не познавала другия гост, някой си Хенри Осбърн, но че той бил следвал в Харвардския университет по същото време, както и Джон — поне така им се струвало на нея и на мъжа й.

— Всъщност, скъпа, и Джон не знае почти нищо за него — сподели тя по телефона, — освен че е доста красив.

Мнението на Джон по този въпрос бе потвърдено от Ан и Мили. Когато Ан отиде у своите приятели, Хенри Осбърн, който се топлеше край камината, стана на мига, та Мили да ги запознае. Беше висок малко над метър и осемдесет, с тъмни, почти черни очи, черна права коса, строен и атлетичен. На Ан тутакси й стана много приятно, че тази вечер ще й кавалерства такъв преливащ от сили младолик мъж, докато Мили ще се задоволява със съпруг, който до ослепителния си колега от университета изглеждаше доста стар. Ръката на Хенри Осбърн беше превързана и прихваната за рамото с бинт, който почти скриваше вратовръзката на Харвардския университет.

— Рана от войната ли? — попита състрадателно Ан.

— Не, седмица, след като се върнах от Западния фронт, паднах по стълбите — засмя се той.

Това бе от малкото вечери напоследък, когато времето за Ан отлетя неусетно. Хенри Осбърн отговори на всичките й изпитателни въпроси. След като се дипломирал в „Харвард“, бил работил в агенция за недвижими имоти в родния си град Чикаго, но когато избухнала войната, не се стърпял и отишъл да им натрие носовете на германците. Знаеше какви ли не забавни истории за Европа, разказваше за живота си на млад лейтенант, който на Марна е защитавал честта на Щатите. След смъртта на Ричард Мили и Джон виждаха Ан за пръв път тъй засмяна и се спогледаха многозначително, когато Хенри попита дали може да я изпрати с колата.

— Какво възнамерявате да правите сега, след като сте се прибрали в страна, сякаш създадена за герои? — поинтересува се Ан, щом Хенри Осбърн подкара по Чарлс стрийт.

— Още не съм решил — отвърна той. — Добре че ми се намират малко пари, мога и да не бързам. Нищо чудно дори да регистрирам своя фирма за недвижими имоти, и то тук, в Бостън. Още от времето, когато следвах в Харвардския университет, се чувствам като у дома си тук.

— Значи няма да се връщате в Чикаго?

— Нищо не ме тегли натам. И майка ми, и баща ми починаха, единствено дете съм и мога да започна на чисто където реша. Къде да завия?

— О! Първата вдясно — каза Ан.

— На Бийкън Хил ли живеете?

— Да. На стотина-двеста метра нагоре по Честнът, червената къща на ъгъла на Луисбърг скуеър.

Хенри Осбърн спря автомобила и изпрати Ан до входната врата. Пожела й „лека нощ“ и си тръгна още преди тя да му е благодарила. Младата жена загледа как автомобилът се спуска по Бийкън Хил — искаше й се отново да се види с Хенри. Беше много щастлива, макар и не особено изненадана, когато на другата заран той й звънна по телефона.

— Бостънският симфоничен оркестър, Моцарт и онази нашумяла напоследък знаменитост, Малер. Дали ще ви убедя за следващия понеделник?

Ан бе постъписана, задето очаква с такова нетърпение да стане понеделник. Сякаш цяла вечност не я бе ухажвал мъж, който й е симпатичен.

Хенри Осбърн бе точен до минутата, двамата се ръкуваха доста непохватно и той прие да пийне едно уиски със сода и лед.

— Сигурно е приятно да живееш на Луисбърг скуеър. Късметлийка сте.

— Сигурно. Всъщност не съм се замисляла за това. Родена съм и съм израсла на авеню „Комънуелт“. Тук ми се струва доста застроено.

— Не е изключено и аз да купя къща на Бийкън Хил, стига да реша да се установя в Бостън.

— В квартала рядко се появяват къщи за продан — отбеляза Ан, — но може и да ви провърви. Дали да не тръгваме? Не обичам да закъснявам за концерт и да се налага да стъпвам по краката на хората, докато си стигна до мястото.

Хенри си погледна часовника.

— Да, хайде да тръгваме, ще бъде неприятно, ако пропуснем появата на диригента, но колкото до краката, можете да не се притеснявате. Ще настъпвате само моите. Местата ни са до пътеката.

Подир водопада от прекрасни звуци бе съвсем естествено Хенри да хване подръка Ан, докато двамата вървяха към „Риц“. След смъртта на Ричард го беше правил единствено Уилям, и то след дълги увещания, тъй като според него било лигаво да се държи с майка си за ръка. И този път времето за Ан отлиташе неусетно. На какво ли се дължеше, дали на отличната кухня в „Риц“, или на компанията на Хенри? Сега той я разсмиваше с разказите си за Харвардския университет и я разплакваше със спомените от войната. Ан съзнаваше, че Хенри изглежда по-млад от нея, ала бе видял в живота си толкова много, че в компанията му тя се чувстваше прелестно неопитна и млада. Разказа му за смъртта на мъжа си и отново си поплака. Хенри я държеше за ръката, докато, грейнала от гордост и обич, Ан му говореше за сина си. Сподели, че винаги си е мечтаел да има син. Почти не отвори дума за Чикаго и за живота си там, ала младата жена бе сигурна, че му е много мъчно за майка му и баща му.

Тази вечер, след като я изпрати, Хенри поостана за едно питие и преди да си тръгне, целуна лекичко Ан по бузата.

Преди да заспи, тя си припомни миг по миг цялата вечер, прекарана с него.

Във вторник отидоха на театър, в сряда отскочиха до вилата на Ан на Кейп Код, в четвъртък пиха заедно кафе, в петък ходиха да купуват антики, в събота се любиха. След неделя бяха почти неразлъчни. Мили и Джон Престън бяха „неописуемо щастливи“, задето сватосването се е оказало тъй успешно. Мили обикаляше надлъж и щир Бостън и разправяше на де когото срещне, че тъкмо тя е запознала Ан с Хенри.

През лятото двамата се сгодиха и това не изненада никого, освен Уилям. Още от деня, когато Ан ги запозна със свито сърце, момчето си имаше едно наум за Хенри. Първият им разговор протече под формата на дълги въпроси, с които Хенри се стремеше да докаже, че иска да се сприятели с детето, и на едносрични отговори, с които Уилям пък му показваше, че няма намерение да се сприятеляват. Той така и не промени отношението си. Ан обясняваше враждебността на своя син със съвсем разбираемата ревност — след смъртта на Ричард тя бе насочила изцяло вниманието си към него. Пък и според Уилям никой не можеше да заеме мястото на баща му. Ан убеди и Хенри, и себе си, че с времето момчето ще преглътне огорчението.

През октомври същата година, точно когато златисточервените листа започнаха да капят от дърветата и от запознанството им бяха минали малко повече от десет месеца, Ан се венча за Хенри Осбърн в Старата северна църква. Уилям се престори на болен, само и само да не присъства на венчавката, и остана в пансиона. Бабите все пак дойдоха, но така и не успяха да скрият, че не одобряват, задето Ан се омъжва повторно, при това за човек, който изглежда много по-млад от нея.

— Не я чака нищо добро — взе да пророкува баба Каин.

На другия ден младоженците заминаха за Гърция и се върнаха в Червената къща на Бийкън Хил чак втората седмица на декември, точно навреме, за да посрещнат Уилям, който щеше да си дойде за коледната ваканция. Стъписан, той установи, че покъщнината е сменена и почти не е останала следа от баща му. По време на коледните празници отношението към втория му баща не омекна въпреки подаръка — както го виждаше Хенри, или подкупа, за какъвто го смяташе момчето — нов велосипед. Хенри Осбърн прие този яростен отпор с намусено примирение. Ан се натъжи, че неотразимият й нов съпруг почти и не се опитва да спечели обичта на сина й.

Уилям се чувстваше ужасно в своя дом, завзет според него от този навлек, и денем се губеше с часове. Попиташе ли го къде ходи, Ан почти не получаваше отговор. Момчето със сигурност не гостуваше на бабите си. След края на коледните празници Уилям на драго сърце се върна в пансиона, а Хенри не се натъжи, задето хлапакът си отива. Само Ан страдаше заради двамата мъже в живота й.

9.

— Ставай, малкият! Чу ли, ставай де!

Един от войниците ръчкаше с приклада на пушката Владек в ребрата. Той се сепна, седна и погледна гроба на сестра си, после и гробовете на Лев и на барона, сетне, без да пророни и сълза, се извърна към войника.

— Ще живея, няма да ме убиеш — рече му на полски. — Това тук е моят дом, ти си на моя земя.

Войникът се изплю върху него и го затика към моравата, където слугите чакаха, облечени до последния в нещо като сиви пижами с номера на гърбовете.

При вида им Владек изпадна в ужас — знаеше, че това ще сполети и него. Войникът го заведе откъм северната страна на замъка и го накара да застане на колене. Момчето усети, че по главата му стърже острие и видя как гъстата му черна коса пада на земята. Остригаха го като овца, с десет болезнени замахвания. След като го обръснаха до кожа, му наредиха да облече новата униформа — сива рубашка и панталони. Владек успя някак да скрие сребърната гривна и се върна при слугите пред замъка.

Докато стояха на моравата и чакаха — сега вече бяха номера, а не имена — Владек дочу в далечината звук, какъвто не познаваше. Извърна очи по посока на заплашителния тътен. През огромната желязна порта влезе превозно средство на четири колела, което обаче не бе впрегнато в коне или волове. Всички пленници загледаха невярващо движещия се предмет. Той спря, войниците затеглиха примрелите от страх затворници и ги накараха да се качат. Сетне каруцата без коне зави, потегли по пътя и отново мина през желязната порта. Никой не смееше да гъкне. Владек седеше в задния край на колата и гледаше своя замък, докато накрая готическите кулички се скриха от погледа му.

Колата без коне се отправи към Слоним. Владек сигурно щеше да се запита как ли тя се движи от само себе си, ако не се притесняваше къде ги карат. От времето, когато бе ходил на училище, помнеше съвсем смътно пътищата — паметта му бе замъглена от трите години, прекарани в тъмницата, и момчето не се сещаше накъде водят те. Само след няколко километра камионът спря и пленниците бяха смъкнати долу. Намираха се на местната железопътна гара. Владек я беше виждал само веднъж през живота си, когато бяха ходили с Лев да посрещнат барона след пътуването му до Варшава. Сети се, че щом излязоха с Лев на перона, пазачът им е изкозирувал. Този път не им изкозирува никой. Дадоха на пленниците козе мляко, зелева чорба и черен хляб и Владек отново се зае да разпределя внимателно храната между оцелелите четиринайсет души.

Седна на дъсчената пейка. Предполагаше, че чакат някой влак. Оная нощ спаха под открито небе — същински рай в сравнение с тъмницата. Момчето благодари на Бога, че времето е меко.

Зазори се, а те още чакаха. Владек накара слугите да се поразтъпчат, ала след няколко минути повечето припаднаха. Той състави наум нещо като списък на оцелелите дотук. От общо двайсет и седем души едва единайсет от мъжете и две от жените бяха преживели мъките в подземието. Но какво ли им предстоеше оттук нататък? Целия ден чакаха влака, който така и не се появи. По едно време все пак пристигна композиция, от която наскачаха още войници, говорещи на своя омразен език, но тя пак потегли без окаяното войнство на Владек. Прекараха още една нощ на перона.

Владек лежеше буден под звездите и умуваше дали да не се опита да избяга, ала през нощта един от тринайсетимата мъже хукна да прекосява железопътните релси и още преди да е стигнал отсрещната страна, бе застрелян. Владек току гледаше към мястото, където сънародникът му се беше проснал, но не смееше да изтича и да му помогне от страх да не го сполети същата участ. На заранта надзирателите оставиха трупа върху релсите — своеобразно предупреждение, да не би на някого пак да му хрумне да бяга.

На другия ден никой не отвори дума за случилото се, макар че Владек не сваляше очи от тялото на мъртвеца. Беше икономът на барона, един от свидетелите, когато благородникът беше направил своето завещание и бе оставил всичко на момчето.

Вечерта на третия ден в гарата с пухтене навлезе друг влак, теглен от огромен парен локомотив, състоящ се от открити товарни вагони, застлани със слама, отстрани на които пишеше „Добитък“. Много от вагоните вече бяха пълни, при това с човеци, но откъде точно идваха, Владек така и не позна, толкова ужасяващо приличаха на него. Заедно с останалите от групата малчуганът беше натикан в един от вагоните, за да поемат на път. Чакаха още няколко часа, докато накрая влакът потегли на изток, както Владек разбра по залязващото слънце.

На три вагона се падаше по един надзирател, седнал с кръстосани крака под нещо като навес. По време на безкрайното пътуване отгоре току се стреляше, от което Владек разбра колко безпредметно е дори да мисли за бягство.

Когато влакът спря в Минск, пленниците получиха за пръв път що-годе прилична храна: черен хляб, вода, ядки и отново просо, сетне продължиха нататък. Случваше се по три дни да не видят друга гара. Мнозина от пътешествениците по неволя умираха от глад и биваха изхвърляни направо от движещия се влак. А когато той най-сетне спреше, понякога чакаха два дни, за да освободят линията за друг влак, отправил се на запад. Композициите, които изчакваха, неизбежно бяха пълни с войници и както Владек разбра, имаха предимство пред всички други превозни средства.

В главата му се въртеше една-едничка мисъл: да избяга. Три неща обаче му пречеха да осъществи намерението си. Първо, още никой не беше успял да се измъкне, второ, от двете страни на железопътната линия не се виждаше нищо, освен разпростряла се докъдето поглед стига пустош и, трето, оцелелите в тъмницата сега зависеха изцяло от него и разчитаха да ги закриля. Тъкмо Владек имаше грижата да разпределя храната и водата и се опитваше да им вдъхва воля за живот. Беше най-малкият и последният, който напук на всичко още вярваше в живота.

Нощем ставаше много студено, понякога температурите падаха под нулата и тогава всички лягаха плътно един до друг на пода, за да се топлят. Докато се опитваше да подремне, Владек си повтаряше дълги откъси от „Енеида“. Нямаше как да се завъртиш, ако всички останали не бяха съгласни, затова момчето лягаше в края и на всеки час — доколкото можеше да съди за времето по сменящите се надзиратели — удряше отстрани по вагона и налягалите се обръщаха на другата страна, досущ плочки на домино. Случваше се някой и да не помръдне — тъй като вече не можеше — и тогава съобщаваха за това на Владек. Той на свой ред уведомяваше надзирателя, четирима сграбчваха трупа и го хвърляха от движещия се влак. После надзирателите стреляха в главата, да не би някой да се опитва да избяга.

Пристигнаха в малкото градче Смоленск, което отстоеше на триста и двайсет километра от Минск — там им дадоха топла зелева чорба и черен хляб. Във вагона на Владек се качиха още затворници, които говореха на езика на надзирателите. Водачът им бе, горе-долу, на годините на Владек. Момчето и десетте му оцелели спътници — девет мъже и една жена, веднага се усъмниха в новопристигналите и разделиха вагона наполовина. Дни наред двете групи се гледаха на кръв и се гушеха в двата срещуположни края.

Една нощ, докато гледаше звездите и се опитваше да се постопли, Владек забеляза, че стиснал в ръката си късо въже, водачът на смоленчани се промъква към последния човек от неговата редица. Другото момче промуши въжето под врата на Алфонс, лакея на барона, който бе потънал в дълбок сън. Владек знаеше, че ако скочи, онзи ще го чуе и ще побегне към другия край на вагона, при другарите си, които ще го защитят, затова пропълзя по корем покрай редицата налягали поляци. Всички го видяха, ала никой не издаде и звук. В края на редицата Владек се метна върху нападателя и тутакси събуди всички във вагона.

Двете групи се дръпнаха към своя край, само Алфонс не се помръдна и продължи да лежи пред тях. Водачът на смоленчани беше по-висок и пъргав от Владек, това обаче не бе толкова важно, докато двамата се боричкаха върху пода. Схватката продължи няколко минути, през които надзирателите се превиваха от смях и правеха залози кой от гладиаторите ще надделее. Един явно се отегчи, задето не се лее кръв, и метна насред вагона щик. Двете момчета се спуснаха да го грабнат, но пръв до лъскавото острие стигна смоленчанинът. Другарите му взеха да го насърчават, а той заби щика в крака на Владек, извади окървавеното острие и замахна отново. Втория път острието се заби надълбоко в дъсчения под на клатещия се вагон, току до ухото на Владек. Смоленчанинът се опита да го извади от пода, ала Владек го изрита с все сила в слабините, изтика противника си назад и сграбчи щика. Скочи, нахвърли се върху другото момче и заби острието право в устата му. Смоленчанинът нададе смразяващ писък, разбудил целия влак. Като въртеше щика, полячето го извади и отново и отново наръга другия хлапак, макар че той отдавна бе престанал да мърда. Както бе коленичил и едвам си поемаше дъх, той се надвеси над него, сетне вдигна трупа и го метна от вагона. Чу как тялото тупва отстрани на коловоза и надзирателите стрелят по него, макар да не се налагаше.

Владек отиде с куцукане при Алфонс, който, без да се помръдва, още лежеше върху дъските, коленичи и разтърси безжизненото тяло — и вторият му свидетел беше мъртъв. Кой сега щеше да повярва, че той, Владек, е избраният наследник на барона? Какъв смисъл имаше оттук нататък животът? Той се свлече на колене. Хвана с две ръце щика и насочи острието към стомаха си. Ала един от надзирателите начаса скочи върху него и издърпа оръжието.

— А, без тия! — скастри го той. — За лагерите ни трябват чевръсти като теб. Само това оставаше, ние да вършим цялата работа!

Владек зарови глава в дланите си и за пръв път усети колко силно го боли раненият с щика крак. Беше изгубил наследството си, та да стане водач на тълпа смоленчани без пукнат грош в джоба.

Целият вагон отново беше негов и той трябваше да поеме отговорността за двайсет затворници. Без да губи и миг, ги разпредели така, че всеки от поляците да спи до един от смоленчаните — войната между двете групи приключи.

Голяма част от времето момчето посвещаваше на това да усвоява странния им език — трябваше да минат доста дни, докато си даде сметка, че езикът всъщност е руски, толкова различен бе той от класическия руски, на който го бе учил баронът, и чак тогава проумя къде ги откарва влакът.

Денем Владек викаше двама смоленчани, които да го обучават на своя език, и щом те се уморяха, ги заменяше с други двама — това продължаваше, докато всички капнеха.

Малко по малко малчуганът се научи да разговаря без затруднения с новите си подопечни. Някои бяха руски войници, върнати от германците в родината си и сега пращани на заточение, затова че са попаднали в плен. Останалите бяха белогвардейци, селяни, миньори, черноработници, противопоставили се на революцията.

Влакът напредваше из пущинак, какъвто Владек не беше виждал никога през живота си, минаваше покрай градове, за които той чуваше за пръв път: Омск, Новосибирск, Красноярск. Дори имената звучаха злокобно. Най-сетне, след три месеца път и над пет хиляди километра, пристигнаха в Иркутск, където железопътната линия рязко свършваше.

Свалиха ги от влака, нахраниха ги и им раздадоха валенки, куртки и тежки шинели и макар че някои от затворниците се сбиха за най-топлите дрехи, те пак не ги предпазваха от непоносимия студ.

Появиха се коли без коне, горе-долу същите като онази, която бе откарала Владек от замъка, и хвърлиха от тях дълги вериги.

Ужасен, той направо не повярва, когато започнаха да прихващат едната ръка на затворниците за оковите. За всяка верига бяха оковани по двайсет и пет двойки, застанали една до друга. Колите затеглиха завързаните за оковите пленници, а надзирателите караха отзад. Вървяха така дванайсет часа, после им даваха два часа почивка и отново ги подкарваха. След три дни Владек вече имаше чувството, че ще умре от студ и изнемога, но щом излезеха от населените райони, крачеха само денем, а нощем почиваха. От полевата кухня, където работеха затворници от лагера, им раздаваха по изгрев-слънце и надвечер чорба от ряпа и хляб. От тези затворници момчето научи, че условията в лагера са още по-страшни.

Първата седмица не ги пускаха от веригите, сетне обаче, когато на никой не би му и хрумнало да бяга, им откачаха ръцете, та да поспят, сгушени в дупките, които копаеха в снега, та да се постоплят. При хубаво време се случваше да навлязат в гора, където да пренощуват — луксът вече приемаше странни разновидности. Вървяха и вървяха покрай огромни езера, прекосяваха заледени реки, все на север, срещу хапливия вятър и дълбоките преспи. В ранения крак Владек усещаше болка, за която обаче забрави, когато пръстите и ушите му премръзнаха. В тоя пущинак, разпрострял се докъдето поглед стига, нямаше и най-малък признак на живот или храна и Владек знаеше, че и да се опита да избяга през нощта, ще издъхне мъчително бавно от глад. Старите и болните взеха да мрат като мухи — ако им провървеше, мирно и кротко през нощта. Някои нямаха такъв късмет: ако не издържаха, ги откачаха от веригата и ги оставяха сам-сами насред безкрайните преспи. Който оцелееше, продължаваше да крачи все на север, докато накрая Владек загуби всякаква представа за времето. Усещаше единствено безпощадното подръпване на веригата, а докато копаеше в снега дупка, където да преспи през нощта, дори не знаеше дали на другата заран ще се събуди — който не станеше на сутринта, всъщност бе изкопал собствения си гроб.

След хиляда и четиристотин километра онези, които бяха оцелели, бяха пресрещнати от неколцина остяки — чергари от руските степи, които се придвижваха с теглени от елени шейни. Камионите разтовариха каквото караха и тръгнаха да се връщат. Затворниците, сега прикачени с оковите за шейните, бяха поведени нататък. Изви се силна вихрушка, принудила ги близо два дни да стоят на едно място, и Владек се възползва от случая, за да заговори младия остяк, за чиято шейна беше прихванат. Обърна се към момъка на класически руски със силен полски акцент и той почти не го разбра, все пак Владек научи, че и остяките ненавиждат руснаците от юга, които се отнасяли към тях почти толкова зле, както и към пленниците. Остяките съчувстваха, макар и негласно, на окаяните затворници без бъдеще, които наричаха „клетници“.

След девет дни в мъждивия светлик на ранната полярна зимна нощ пристигнаха в лагер номер двеста и едно. Ако преди някой му го беше казал, Владек за нищо на света нямаше да повярва, че ще се зарадва да види такова място: безкрайни редици дървени бараки насред разлатата като тепсия равнина. Подобно на затворниците, и бараките бяха с номера. Владек се падна в трийсет и трета барака. Насред помещението имаше малко черно кюмбе, по стените бяха накачени няколко етажа нарове с твърди сламеници и по едно-единствено тъничко одеяло. Оная първа нощ малцина от новопристигналите успяха да заспят, а стенанията и виковете, долитащи от трийсет и трета барака, често бяха по-силни и от воя на вълците навън.

На другата заран още преди изгрев-слънце ги събудиха с чук, с който удряха по метален триъгълник. И от двете страни стъклото бе покрито със скреж и на Владек му се стори, че ще умре от студ. Закуската в ледената обща трапезария продължи десет минути: състоеше се от блудкава овесена каша, из която плаваха късове развалена риба и зелеви листа. Новопристигналите изплюха костите върху масата, докато по-старите лагерници излапаха и костите, и дори очите на рибата.

След закуската определиха кой какво ще работи. На Владек му се падна да сече дърва. Отведоха го през безликата степ на десетина километра от лагера, в гора, където му заповядаха да сече толкова и толкова дървета на ден. Надзирателят остави и него, и другите петима от отряда сами с дажбата храна: безвкусна жълта каша от елда и хляб. Тъмничарите не се страхуваха, че някой ще хукне да бяга — дори и да знаеш в коя посока да поемеш, до най-близкия град имаше над хиляда и шестстотин километра.

В края на деня надзирателят се връщаше и броеше колко дървета са отсекли — беше обяснил на заточениците, че който не отсече еди-колко си дървета, на другия ден целият отряд ще бъде лишен от храна. Ала когато в седем вечерта идваше да прибере дърварите по неволя, вече се беше мръкнало и той не виждаше колко точно дървета са отсекли.

Владек научи останалите от отряда в късния следобед да махат снега от трупите, повалени предния ден, и да ги редят при дърветата, отсечени днес. Надзирателят така и не усети безобидната им хитрост и отрядът на малкия поляк никога не остана без дажба.

Понякога се изхитряваха да занесат в лагера някоя и друга тънка цепеница, която привързваха под крачолите, та вечерта да я сложат в кюмбето. За това се искаше предпазливост, защото поне един човек от отряда биваше претърсван задължително на излизане или на влизане в лагера — надзирателите го караха да изуе едната или и двете валенки и да застане бос във вледеняващите преспи. Спипаха ли ги, че внасят или изнасят нещо, отрядът щеше да бъде лишен цели три дни от храна.

След няколко седмици Владек усети, че кракът му изтръпва и го боли. Момчето си мечтаеше да скове студ и температурите да паднат поне десет градуса под нулата — в такива дни не ги извеждаха да работят на открито, макар че после ги караха да ги отработват в неделя, когато обикновено им разрешаваха да лежат по цял ден на наровете.

Една вечер Владек теглеше отсечените трупи през пустошта, когато кракът му започна да тупти безжалостно. Момчето погледна белега, който му беше останал от раната, нанесена от смоленчанина, и видя, че той е отекъл и е станал лъскав. Вечерта показа раната на надзирателя, който му нареди на другата заран, още преди изгрев-слънце да се яви при лекаря на лагера. Цяла нощ момчето държа крака си току до кюмбето, сред мокрите валенки, ала то почти не топлеше и не можеше да облекчи болката.

На другата сутрин Владек стана един час по-рано от обикновено. Ако не успееше да отиде преди работа при лекаря, щеше да се наложи да чака за прегледа чак до следващата заран. Момчето не искаше и да си помисли, че още цял един ден ще търпи силната болка. Яви се при лекаря и му каза името и номера си.

Пиер Дюбиен беше добродушно сгърбено старче с плешиво теме, според Владек изглеждаше по-стар и от барона. Без да пророни и дума, лекарят прегледа крака на момчето.

— Раната ще заздравее ли, докторе? — попита Владек.

— Знаеш ли руски?

— Да.

— Ще си останеш куц, млади момко, инак кракът ти ще оздравее. Но за какво ли ти е? За да влачиш до гроб трупи тук.

— Не, докторе, смятам да избягам и да се върна в Полша — възрази момчето.

Лекарят го погледна изпитателно.

— Не говори толкова високо, глупчо такъв! Би трябвало вече да си наясно, че оттук няма измъкване. Пленник съм вече петнайсет години и оттогава всеки ден си мечтая да избягам. Това обаче е невъзможно, никой досега не е успял да избяга. Дори ако отвориш дума за бягство, ще те хвърлят в карцера, а там носят храна през два дена и палят кюмбето колкото да се разтопи ледът по стените. Голям късмет ще извадиш, ако се измъкнеш оттук жив.

— Ще избягам, ще видите — отсече Владек, без да сваля вторачен поглед от стареца.

Лекарят се взря в очите на малчугана и се усмихна.

— Драги ми приятелю, никога вече не споменавай за бягство, че току-виж те убили. Връщай се на работа, движи крака и всяка сутрин идвай на преглед.

Владек се върна в гората и отново се зае да сече дърва, но видя, че успява да премести трупите най-много на няколко метра. Кракът го болеше непоносимо, сякаш всеки момент щеше да се счупи на две. На другата сутрин лекарят го прегледа по-обстойно.

— Определено си по-зле — отсъди той. — На колко години си, малкият?

— Май на тринайсет — отвърна Владек. — Коя година сме сега?

— Хиляда деветстотин и деветнайсета — каза лекарят.

— Значи съм на тринайсет. А вие на колко сте?

Изненадан от въпроса, старецът се взря в сините очи на хлапака.

— На трийсет и осем — пророни той едва чуто.

— Бог да ми е на помощ — простена Владек.

— И ти, моето момче, ще изглеждаш така, ако си гнил по лагерите петнайсет години — отбеляза делово лекарят.

— А защо всъщност сте тук? — полюбопитства хлапакът. — Защо ви държат толкова дълго?

— През 1904 година, малко след като се дипломирах като лекар и отидох на работа във френското посолство в Москва, ме обявиха за шпионин и ме хвърлиха в един от московските затвори. Мислех, че не може да ме сполети нищо по-ужасно, докато не избухна революцията и не ме тикнаха в тая адска дупка. Дори французите вече са забравили, че ме има на белия свят. Попаднат ли тук, в лагер двеста и едно, малцина си излежават докрай присъдите, значи и на мен ми е писано да умра като всички останали тук.

— Не бива да губите надежда, докторе.

— Надежда ли? Отдавна съм изгубил за себе си всяка надежда, може би няма да я изгубя за теб, ти обаче си имай едно наум и не споменавай пред никого за това. Има лагерници, които се възползват от словоохотливостта на другите, макар че какво ли толкова печелят — някой и друг комат хляб и може би още едно одеяло. Ще те прехвърля, Владек, за един месец в кухнята, продължавай да идваш всяка сутрин на преглед. Това е единственият ти шанс да не си изгубиш крака, а и на мен не ми се иска да съм човекът, който ще го ампутира. Тук не разполагаме с най-съвременните хирургични инструменти — добави той, вторачен в големия дърводелски нож.

Владек потрепери.

Доктор Дюбиен написа името му върху листче хартия. На другата заран Владек се яви в кухнята, където му възложиха да мие с леденостудена вода чиниите и да помага в готвенето. Беше пренасял по цели дни отсечените дърва и работата в кухнята му се видя песен: допълнително рибена чорба, дебели резени черен хляб с коприва, възможността да стои вътре на топло. Веднъж дори си подели с готвача едно яйце, макар че и двамата не разбраха каква точно птица го е снесла.

Малко по малко кракът на момчето минаваше, въпреки че то продължи да накуцва. Доктор Дюбиен не разполагаше с добри лекарства и единственото, което можеше да стори, бе да преглежда редовно крака на Владек. Лека-полека се сприятели с него и дори повярва в младежката му надежда за бъдещето. Всяка сутрин си говореха на различни езици, но на стареца му бе най-приятно да разговарят на родния му френски.

— След седмица, Владек, трябва да се върнеш в гората — надзирателите ще прегледат крака ти и вече няма да мога да те държа в кухнята. Затова ме слушай хубавичко, измислил съм как да избягаш.

— Заедно, докторе. Заедно — настоя Владек.

— Не, само ти. Стар съм за такъв дълъг път. Цели петнайсет години съм мечтал да избягам, но сега ще помогна на теб. Стига ми да знам, че някой друг го е направил, а ти си първият човек, убедил ме, че ще успее.

Владек седна на пода и заслуша мълком плана на лекаря.

— През последните петнайсет години съм скътал двеста рубли — в руските затвори не ти плащат за извънредния труд. — Момчето се опита да се засмее на най-старата лагерна шега. — Скрил съм парите в шишенце от лекарство — четири банкноти от по петдесет рубли. Щом дойде време да тръгваш, ще зашия парите в дрехите ти.

— Какви дрехи? — изненада се Владек.

— Имам костюм и риза — преди дванайсет години, когато още се надявах да избягам, подкупих един надзирател и ги взех от него. Е, не са последна мода, но ще ти свършат работа.

Цели петнайсет години лекарят не бе получил от живота нищо друго, освен двеста рубли, които сигурно бе събирал копейка по копейка, една риза и един костюм, а ето че сега бе готов да ги жертва ей така, за нищо заради Владек. Никога вече през живота си момчето нямаше да срещне такава безкористност.

— Следващия четвъртък е единственият ти шанс — продължи французинът. — В Иркутск с влак пристигат нови затворници, надзирателите винаги взимат от кухнята четирима лагерници, които да отговарят за полевата кухня. Вече съм се разбрал с главния готвач… — засмя се той на думата. — Срещу малко лекарства и ти ще попаднеш в камиона с кухнята. Не беше трудно да го уредя. Никой не изгаря от желание да бие толкова път дотам и обратно. Ти обаче ще го изминеш само в едната посока.

Владек слушаше напрегнато, без да продумва.

— Щом пристигнете на гарата, изчакай да дойде влакът със затворниците. След като слязат на перона, прекоси линията и се качи на влака за Москва, който ще потегли едва щом се появи композицията с лагерниците — извън гарата има само една железопътна линия. Моли се надзирателите да не усетят в навалицата, че те няма. После трябва да се оправяш сам. Не забравяй, забележат ли те, ще те застрелят на място, без много-много да му мислят. Има още само едно нещо, което мога да сторя за теб. Преди петнайсет години, когато ме докараха тук, съставих по памет карта на пътя от Москва до Турция. Сигурно вече не е съвсем точна, но все ще ти помогне. За всеки случай провери дали руснаците не са завзели и Турция. Един бог знае дали напоследък не са тръгнали да завладяват целия свят. Няма да се учудя, ако са нахлули и във Франция.

Лекарят отиде при шкафчето за лекарства и взе голямо шише, наглед пълно с кафяво вещество. Отвинти капачето и извади парче стар пергамент. От времето черното мастило беше избледняло. Върху листа беше отбелязана датата: „Октомври 1904 година“. Беше очертан и пътят от Москва до Одеса и от Одеса до Турция — общо две хиляди и седемстотин километра до свободата.

— Следващата седмица идвай всяка сутрин при мен, за да повтаряме плана. Провалиш ли се, няма да е защото ти е липсвала подготовка.

Тази седмица Владек не мигна — по цели нощи гледаше през прозореца, повтаряше си какво трябва да предприеме при едни или други обстоятелства, готвеше се за всякакви изненади. На заранта обсъждаше отново и отново с лекаря плана. В сряда вечерта, ден преди Владек да предприеме опита за бягство, французинът сгъна картата на осем, пъхна я заедно с четирите банкноти от по петдесет рубли в малко пакетче и го заши в ръкава на сакото. Владек се съблече, сложи си костюма и върху него отново навлече затворническите дрехи. Лекарят видя сребърната гривна на барона, която, откакто му бяха дали затворническите дрехи, Владек носеше над лакътя, да не би надзирателите да открият единственото му съкровище и да го задигнат.

— Какво е това? — попита французинът. — Много е красиво.

— Подарък от баща ми — отвърна полякът. — Давам ви гривната — в знак на благодарност.

Смъкна я от китката си и я връчи на лекаря.

Той я гледа дълго и сведе глава.

— И дума да не става! — отсече. — Това може да принадлежи само на един човек. — Французинът погледна мълком Владек. — Както личи, баща ти е бил благородник. — Сложи отново гривната върху китката на малкия поляк и му стисна радушно ръката. — Успех, Владек! Дано не се срещнем никога вече.

Прегърнаха се и момчето си тръгна, молейки се това да му е последната нощ в затворническата барака. Не мигна цяла нощ — притесняваше се да не би надзирателите да открият, че под затворническите дрехи е с костюм. Когато на заранта камбаната би за ставане, той вече беше облечен и забърза — да не закъснее за кухнята. Отговорникът на затворниците в кухнята побутна Владек напред, когато надзирателите дойдоха да изведат лагерниците, определени за полевата кухня. Бяха общо четирима и Владек беше най-малкият сред тях.

— Защо точно този? — подвикна надзирателят и посочи невръстния поляк. — В лагера е от има-няма година.

Сърцето на Владек спря да бие, той изтръпна целият. Планът на лекаря щеше да се провали, а следващите затворници се очакваше да пристигнат в лагера най-малко след три месеца. Дотогава никой нямаше да го държи в кухнята.

— Готви много вкусно — отвърна отговорникът. — Учил се е в замъка на барон. Само най-доброто за надзирателите.

— А, такава ли била работата! — възкликна поблазнен тъмничарят: лакомията бе разсеяла всичките му съмнения. — Хайде, побързай!

Четиримата изтичаха при камиона и конвоят потегли. Отново пътуването бе бавно и мъчително, но ако не друго, сега Владек поне не вървеше пеш, а и беше лято и не бе чак толкова студено. Момчето не жалеше сили, стараеше се много в приготвянето на храната и тъй като не искаше да бие на очи, не разговаряше с никого, освен със Станислав, главния готвач.

Накрая, след цели шестнайсет дни, пристигнаха в Иркутск. Влакът за Москва вече чакаше на гарата от няколко часа, но не можеше да потегли, докато не дойдеше композицията с новите затворници. Владек седна отстрани на перона заедно с другите трима от полевата кухня, които бяха толкова изтощени, че не се вълнуваха от нищо наоколо. Момчето обаче не пропускаше и най-малкото движение и внимателно проучваше влака от другата страна на перона. Много от вратите бяха отворени и той си избра една, през която да се качи, когато му дойде времето.

— Да не се каниш да бягаш? — попита ни в клин, ни в ръкав Станислав.

Владек плувна в пот, но не отговори.

Главният готвач се взря изпитателно в него.

— Кажи де!

И този път малчуганът не отвърна нищо. Старият готвач се вторачи в тринайсетгодишното хлапе и кимна одобрително. Ако имаше опашка, щеше да я завърти радостно.

— Успех! Ще се постарая поне първите два дни да не забележат, че те няма.

Станислав го докосна по ръката, а Владек видя в далечината влака със затворниците, който пъплеше бавно към тях. Сърцето му заби като обезумяло, той се изопна като струнка и започна да следи с очи всяко движение на войниците. Изчака влакът да спре и видя как уморените затворници — стотици безименни хора, които притежаваха единствено минало — слизат на перона, където веднага се възцари страшна суматоха. После се пъхна под един от вагоните и се метна на другия влак. Никой не му обърна внимание, докато вървеше към тоалетната в дъното. Владек се заключи вътре и взе да се моли — очакваше всеки момент някой да почука на вратата.

Макар че стоя в тоалетната някакви си седемнайсет минути, му се стори, че е минала цяла вечност, докато влакът потегли и излезе от гарата.

— Най-после, най-после — заповтаря той на глас.

Надзърна през прозорчето и видя как гарата в далечината се смалява все повече и повече, а надзирателите се превиват от смях и прикачват към оковите новите затворници, преди да ги подкарат към лагер двеста и едно. Колцина ли щяха да стигнат живи? Колцина щяха да се превърнат в храна за вълците? Кога ли щяха да забележат, че него го няма?

Седя още няколко минути на тоалетната чиния — беше толкова ужасен, че не можеше да помръдне и не знаеше какво да стори оттук нататък. Не щеш ли, на вратата се заблъска. Владек се запита изтръпнал кой ли е, някой надзирател, кондукторът, войник? В съзнанието му един след друг се застрелкаха образи, кой от кой по-страшни. Наистина му се доходи до тоалетна. На вратата продължаваше да се блъска.

— Излизай, излизай де! — подвикна грубо някой на руски.

Владек нямаше избор. Ако отпред стоеше войник, момчето не можеше да избяга — през прозорчето нямаше да се промуши и джудже. Ако ли пък не беше войник, Владек само щеше да привлече вниманието, в случай че продължеше да стои залостен вътре. Смъкна затворническите дрехи, сгъна ги на възможно най-малкия вързоп и ги метна през прозореца. После извади от джоба на сакото шапка, с която да покрие главата си, и отвори.

В тоалетната нахълта припрян човек, който дори не изчака момчето да излезе и започна да си сваля панталоните.

След като се озова в коридора, Владек се почувства откъснат от целия свят. В старомодния костюм биеше на очи, все едно бе ябълка, турена навръх купчина портокали. Веднага тръгна да търси друга тоалетна. Намери незаета, залости се вътре и бързо махна шевовете в подплатата на сакото, откъдето извади една от четирите банкноти от по петдесет рубли. Пак пъхна в подплатата останалите три и се върна в коридора. Влезе във възможно най-пълния вагон и се спотаи в ъгъла. Насред вагона някакви мъже играеха на карти — колкото да убиват времето.

В замъка, седнеха ли да играят с Лев, Владек винаги излизаше победител и сега му се прииска отново да си премери силите, но се опасяваше, че ако спечели, ще привлече вниманието. Мъжете продължаваха да играят и малкият поляк едвам се сдържа на изкушението да се включи и да заложи своите двеста рубли.

След като се раздели с доста тлъста сума, един от комарджиите стана ядосан и се премести с ругатни до Владек.

— Днес не ви върви — подхвана момчето колкото да си чуе гласа.

— А, върви ми, защо да не ми върви, само дето парите ми свършиха, инак щях да им покажа на тия там — отвърна комарджията.

— Защо не ми продадете шубата си? — предложи Владек.

Мъжът беше сред малцината пътници във вагона, облечени в хубав, макар и поизносен дебел кожух от меча кожа. Той се взря в момчето.

— Като ти гледам костюмчето, малкия, надали ти е по джоба да купиш цяла шуба — рече пътникът, ала от гласа му Владек разбра, че той все пак се надява да се спазарят. — Не я давам за по-малко от седемдесет и пет рубли.

— Аз пък не давам за нея повече от четирийсет — отсече хлапакът.

— Шейсет — каза комарджията.

— Петдесет — смъкна пак Владек.

— А, без тия! Не мога да ти я дам за по-малко от шейсет, купил съм я за стотачка — настоя непознатият.

— Да де, но преди доста време — заинати се Владек, като обмисляше какви ли ще бъдат последиците, ако бръкне в подплатата и извади още пари, за да плати за кожуха.

Реши да не го прави — само щеше да привлече вниманието, и да изчака друг сгоден случай. Но не искаше и да признава, че наистина не е в състояние да плати за шубата, затова пипна яката и отсече доста презрително:

— Охарчил си се излишно, мой човек, петдесет рубли и нито копейка повече.

Сетне се понадигна, уж да си ходи.

— Я чакай! Чакай де! — спря го комарджията. — Ще ти я дам за петдесет.

Владек извади от джоба си петдесетте рубли, а непознатият смъкна шубата и я смени за омаслената червеникава банкнота. На Владек кожухът му беше възголям, почти опираше в земята, ала на него му трябваше точно такъв, та да скрие подозрителния костюм. Погледа как непознатият се връща при картоиграчите и отново се включва в играта дори и този път да загуби. Беше усвоил от новия си учител две неща: никога да не играе комар, ако не е по-опитен и няма по-добри познания, и да не се изкушава да се пазари, ако не му е по джоба да плати.

Излезе от вагона, чувстваше се малко по-спокоен с новата стара шуба. Тръгна да оглежда вече по-уверено влака. Имаше вагони първа и втора класа. Във втора пътниците или стояха прави, или седяха на дървени седалки, а в първа имаше купета с тапицирани седалки. Всички вагони бяха претъпкани, с изключение на един от първа класа, където в едно от купетата седеше самотна жена. Доколкото Владек можеше да прецени, пътничката беше на средна възраст, облечена малко по-добре и малко по-пълна от другите във влака. Носеше тъмносиня рокля, а на главата си шал. Непознатата се усмихна на Владек, който продължаваше да стои и да я гледа, и това го насърчи да влезе в купето.

— Може ли да седна при вас?

— Заповядай — покани го жената и го огледа от глава до пети.

Владек не каза нищо повече, само се взря в пътничката, обходи с поглед и купето. Жената бе бледа, със сбръчкано уморено лице. Беше възпълна, доколкото човек може да бъде пълен при храната на руснаците. От късата й черна коса и кафявите очи личеше, че навремето е била доста привлекателна. Багажът й се състоеше от две големи брезентови торби върху мрежата и от куфарче, което тя бе оставила до себе си.

Каквито и опасности да дебнеха Владек, той се почувства капнал от умора. Тъкмо се чудеше дали не е опасно да заспи, когато жената го попита:

— За къде пътувате?

Въпросът изненада момчето и то се опита да мисли бързо.

— За Москва — отвърна, затаило дъх.

— И аз съм за там — рече непознатата.

Владек вече съжаляваше, че се е затворил в това купе и се е разоткровеничил. „Не говори с никого — го беше предупредил лекарят. — Нямай вяра на никого.“

Добре че жената не го попита нищо повече. Владек тъкмо бе започнал да си възвръща самообладанието, когато се появи кондукторът. Момчето плувна в пот, въпреки че в купето беше кански студ. Кондукторът взе билета на жената, скъса го, върна й го и каза на Владек:

— Билетът, другарю! — беше единственото, което му рече бавно и безизразно.

Малкият поляк сякаш изгуби ума и дума. Бръкна в джоба на сакото си.

— Това е синът ми — намеси се твърдо жената.

Кондукторът я погледна, пак извърна очи към Владек, кимна на непознатата и без да казва нищо повече, излезе от купето.

Владек се извърна към своята спътница.

— Благодаря ви — промълви задъхано той, без да знае какво още да добави.

— Видях те как се промушваш под влака със затворниците — обясни тихо жената. На Владек му призля. — Но няма да те издам. В един от ужасните лагери е заточен мой братовчед — още е дете и всички се притесняваме, че няма да излезе жив оттам. С какво си под шубата?

Владек си помисли дали да избяга от купето, после обаче се отказа. Излезеше ли оттук, с него беше свършено. Разкопча шубата.

— Опасявах се, че ще е по-зле — отбеляза жената. — Какво си направил със затворническите дрехи?

— Изхвърлих ги през прозореца.

— Дано не ги намерят, преди да сме пристигнали.

Малчуганът не отвърна нищо.

— Имаш ли при кого да отидеш в Москва?

Владек отново си спомни съвета на лекаря да няма вяра на никого, но сега нямаше друг избор, трябваше да се довери на жената.

— Не, нямам.

— Можеш да дойдеш у нас, докато намериш къде да живееш. Мъжът ми — допълни тя — е началник на гарата, вагонът е само за държавни служители. Допуснеш ли още веднъж същата грешка, пак ще се озовеш във влака за Иркутск.

Владек преглътна тежко.

— Да си ходя ли?

— Не, кондукторът вече те видя. Сега-засега при мен ще си в безопасност. Имаш ли документи за самоличност?

— Документи за самоличност ли? Не.

— Откакто започна революцията, всички граждани на Русия са длъжни да притежават документи за самоличност, от които да се вижда кои са, къде живеят и работят, инак отиват в затвора, докато си ги набавят, а тъй като в затвора няма как да си извадиш документи за самоличност, оставаш там до живот — добави делово непознатата. — Докато пристигнем в Москва, се дръж за мен и не си отваряй устата.

— Много сте мила — отбеляза подозрително Владек.

— След смъртта на царя никой не е в безопасност. Аз извадих късмета да съм омъжена за подходящ човек — допълни тя, — ала всички в Русия, включително държавните служители, живеят в постоянен страх, че ще бъдат арестувани и изпратени в лагер. Как се казваш?

— Владек.

— Добре, Владек. Хайде сега, поспи, изглеждаш изтощен, пътят е дълъг и още не си в безопасност.

Владек заспа.

Когато след няколко часа се събуди, навън вече беше тъмно. Погледна своята покровителка и тя му се усмихна. Малчуганът също й се усмихна и се замоли наум жената да не го предаде и да не съобщи на властите за него — всъщност дали вече не го беше направила? Непознатата извади от едната торба храна и Владек изяде мълчаливо каквото му даде. На следващата гара почти всички пътници слязоха — някои бяха дотук, повечето обаче искаха да пийнат и хапнат каквото се намира и да се поразтъпчат.

Непознатата стана и погледна момчето.

— Ела — рече му тя.

Владек също се изправи и слезе заедно с нея на перона. Дали щеше да го предаде на властите? Непознатата му протегна ръка, той я хвана и тръгна така, както всяко тринайсетгодишно момче би тръгнало с майка си.

Тя се отправи към дамската тоалетна. Владек се поколеба. Жената настоя и щом влязоха, каза на момчето да се съблече. Малкият поляк й се подчини безпрекословно, както не се бе подчинявал на никого след смъртта на барона. Докато смъкваше дрехите, непознатата пусна единствения кран на чешмата, откъдето на тънка струйка потече студена кафеникава вода. Московчанката беше отвратена. На Владек обаче тази вода тук му се стори много по-приемлива, отколкото водата в лагера. Жената се зае да почиства с влажна кърпа раните му и безуспешно се опита да го поизмие. Свъси се при вида на белега върху крака му. Колкото и предпазливо да го докосваше, болката пак бе силна, момчето обаче не гъкна.

— Щом се приберем, ще промия раните по-добре — обеща непознатата, — сега обаче трябва да се задоволим с това.

Сетне видя сребърната гривна, прочете надписа и се взря изпитателно във Владек.

— Твоя ли е? — попита го тя. — Откъде си я откраднал?

Владек се засегна.

— Не съм я откраднал. От баща ми е, даде ми я, преди да умре.

Жената го погледна отново, вече с различно изражение в очите. Какво ли се четеше в тях, дали страх, или уважение?

— Внимавай, Владек, има хора, които ще те убият за такава ценна вещ.

Той кимна и се облече набързо. Върнаха се в купето. Влакът закъсня с цял час — нещо обичайно, и когато отново потегли, Владек бе щастлив, че пак усеща как колелата трополят под него. Пристигнаха в Москва след дванайсет дни и половина. Появеше ли се нов кондуктор, всичко се повтаряше отначало и Владек се опитваше не особено убедително да изглежда малък и невинен. Виж, жената бе убедителна майка. Кондукторите неизменно й кимаха почтително, от което Владек стигна до извода, че началниците на гари в Русия явно са важни клечки.

В края на пътуването — бяха изминали цели хиляда и шестстотин километра, Владек вече се доверяваше напълно на застаряващата жена и му бе любопитно да види къде живее тя. В ранния следобед навлязоха в гарата на Москва. Макар да се бе нагледал на какво ли не, Владек никога не бе ходил в голям град, камо ли в столицата на всички руснаци. Беше ужасен, отново усети страха пред неизвестното. На гарата гъмжеше от хора, всички се стрелкаха в различни посоки. Тя долови опасенията му.

— Върви с мен, не говори и каквото и да става, не си махай шапката.

Владек свали торбите, нахлупи чак до вежди шапката върху главата си, вече покрита с черна четина, и слезе заедно с московчанката на перона. При бариерата имаше навалица — пътниците чакаха да покажат на охраната документите си за самоличност. Щом наближи и техният ред, Владек почувства как сърцето му думка като войнишки барабан, после обаче страхът му се разсея яко дим. Човекът от охраната само хвърли едно око на документите на жената.

— Заповядайте, другарко — рече той и изкозирува, след което погледна Владек.

— Синът ми — обясни жената.

— Ама разбира се, другарко — изкозирува отново мъжът.

Владек беше в Москва.

Не че не се доверяваше на своята нова спътница, ала по инстинкт понечи да побегне, после обаче се сети, че с тия сто и петдесет рубли надали ще изкара дълго, и реши сега-засега да не предприема нищо. Винаги можеше да избяга, по-добре все пак да не бърза.

Пред гарата чакаше впрегната в кон двуколка, която откара жената и новия й син у дома. Началника на гарата го нямаше вкъщи, затова, без да губи и миг, жената се запретна да оправя свободното легло за Владек. Сетне стопли вода на печката, напълни голям тенекиен леген и каза на момчето да влиза вътре. Малкият поляк се къпеше за пръв път от близо четири години, ако не се брои онова гмуркане в потока. Неговата покровителка стопли още вода и отново запозна Владек със сапуна, с който му изтърка гърба, единственото място по тялото му, където нямаше драскотини и ожулвания. Водата започна да променя цвета си и подир двайсетина минути беше черна. След като подсуши момчето, жената намаза ръцете и краката му с някакъв мехлем и превърза възпалените рани. Вторачи се в гърдите му само с едно зърно, но Владек побърза да се облече и я последва в кухнята. Тя вече бе приготвила купичка топла супа и малко фасул. Владек залапа лакомо — отдавна не беше виждал такава гощавка. И двамата с жената мълчаха.

След като момчето се нахрани, домакинята го покани да легне и да си почине.

— Не искам мъжът ми да те вижда, преди да съм му обяснила защо си тук — поясни тя. — Ако той се съгласи, искаш ли да останеш у нас, Владек?

Малчуганът кимна признателно.

— Тогава бързо в леглото — рече жената.

Владек я послуша, молейки се съпругът й да позволи да живее при тях. Съблече се бавно и легна в кревата. Беше прекалено чист, чаршафите — също, а дюшекът бе прекалено мек. Момчето метна възглавницата на пода, ала бе тъй уморен, че заспа въпреки пухените завивки. След няколко часа бе изтръгнат от непробудния сън от гласове — някой викаше в кухнята. Не знаеше колко е спал. Стана от леглото и видя, че вече е тъмно. Отиде при вратата, открехна я и заслуша разговора долу в кухнята.

— Патка такава! — екна писклив глас. — Толкова ли не разбираш какво е щяло да се случи, ако те бяха разкрили? И ти щеше да се озовеш в лагер.

— Само да го беше видял, Пьотр, приличаше на подгонено зверче.

— И затова ти реши да превърнеш нас двамата в подгонени зверове — изкряска мъжът. — Някой друг видя ли го?

— Не — отвърна жената. — Струва ми се, че не.

— Слава богу. Трябва да се маха незабавно оттук, докато някой не е разбрал, това е единствената ни надежда.

— И къде ще отиде, Пьотр? Няма си никого — примоли се закрилницата на Владек. — Пък и открай време си мечтая за син.

— Не ме е еня за какво си мечтаеш и къде ще отиде той, не носим отговорност за момчето и трябва час по-скоро да се отървем от него.

— Но, Пьотр, според мен той е благородник, баща му май е бил барон. Носи сребърна гривна, върху която пише…

— Толкова по-зле. Знаеш какво постановиха новите ни водачи. Никакви царе, никакви дворяни, никакви привилегии. Дори няма да си правят труда да ни карат в лагер, ще ни разстрелят на място.

— Винаги сме си мечтаели за син, Пьотр. Не може ли поне веднъж в живота да рискуваме?

Владек не искаше да слуша разговора по-нататък. Реши, че единственият начин да помогне на своята благодетелка, е да изчезне вдън земя, затова се облече припряно и погледна неоправения креват с надеждата да не минат още цели четири години, докато види отново такова легло. Тъкмо отваряше прозореца, когато вратата се отвори рязко и в стаята нахълта началникът на гарата — дребничък мъж, на ръст горе-долу колкото Владек, с увиснало шкембе и почти плешиво теме, от което висяха дълги кичури побеляла коса. Беше с очила без рамки, хвърлящи под очите му малки червени полукръгчета. Носеше газениче. Спря като попарен и се вторачи във Владек. Момчето също го погледна предизвикателно.

— Слизай долу — нареди мъжът.

Волю-неволю, Владек отиде с него в кухнята. Жената седеше разплакана на масата.

— Слушай сега, малкият — подхвана началникът на гарата.

— Казва се Владек — прекъсна го жена му.

— Та слушай, малкият — повтори мъжът. — Ще ми навлечеш някоя беля, затова се махай незабавно оттук. Ще ти кажа как ще ти помогна.

„Да ми помогне ли?“, смая се Владек и го погледна вцепенен.

— Ще ти дам билет за влака. Къде искаш да отидеш?

— В Одеса — отвърна Владек, без да се вълнува къде се намира тя и колко ще му струва — знаеше само, че това е следващият град по пътя към свободата върху картата на лекаря.

— Одеса, свърталище на престъпници! Че къде другаде ще искаш да ходиш! — ехидно се изкиска началникът на гарата. — Там ще си в свои води.

— Нека остане у нас, Пьотр. Ще се грижа за него, ще…

— И дума да не става. Предпочитам да му платя на малкото копеленце.

— Но как ще мине през охраната? — примоли се пак жената.

— Ще му издам пропуск за Одеса, все едно отива да работи там. — Мъжът пак извърна глава към Владек. — След като се качиш на влака, малкият, ако те видя отново в Москва, ако разбера, че пак си ми цъфнал тук, ще те предам на властите — да те арестуват и да те тикнат в най-близкия затвор. И тогава няма да усетиш кога си се върнал в онзи лагер, стига първо да не ти теглят куршума, разбира се. — Началникът на гарата погледна часовника върху камината: единайсет и пет. Обърна се към жена си. — В полунощ има влак за Одеса. Ще го заведа на гарата. Искам да видя с очите си, че се е махнал от Москва. Имаш ли багаж, малкият?

Владек понечи да отвърне, че няма, но жената го изпревари:

— Има, има, ще ида да го донеса.

Владек и мъжът продължиха да стоят и да се гледат с взаимна неприязън. Жената се забави. Докато я нямаше, старовремският часовник удари веднъж. Въпреки това момчето и началникът на гарата продължиха да мълчат. Мъжът не сваляше очи от Владек. Най-сетне жената се върна с голям пакет, увит в амбалажна хартия и прихванат с връв. Владек го погледна и аха да възрази, когато срещна очите на своята благодетелка и съзря в тях такъв страх, че пророни само:

— Благодаря ви.

— Хапни! — подкани тя и му подаде купа студена супа.

Той се подчини, макар че свитият му стомах вече бе пълен. Изгълта супата на един дъх, за да не причинява на жената повече неприятности.

— Добиче! — изсъска мъжът.

Владек го погледна с омраза. Домъчня му за жената, обречена да живее цял живот с такъв тип.

— Идвай, малкият, време е да тръгваме — рече началникът на гарата. — Само това оставаше, да изпуснем влака.

Владек излезе заедно с него от кухнята. Докато минаваше покрай жената, се поколеба, докосна я по ръката и усети как тя откликва. Не си казаха нищо — думите бяха излишни.

Началникът на гарата и беглецът се запромъкваха по московските улици, като гледаха да не излизат на светло, и накрая стигнаха гарата. Мъжът купи еднопосочен билет до Одеса — малка червена хартийка, и го даде на Владек.

— Ами пропускът? — попита той дръзко.

Мъжът извади от вътрешния си джоб нещо като формуляр, подписа го припряно и му го връчи, озъртайки се. Току въртеше очи във всички посоки — да не би да го дебне опасност. През последните четири години Владек често беше виждал тези очи: очите на страхливец.

— Мисли му! Само да съм те видял отново! — закани се мъжът грубо.

През последните четири години Владек бе чувал често и този глас. Вдигна поглед и понечи да каже нещо, ала началникът на гарата вече се бе шмугнал в нощния мрак, където явно се чувстваше най-добре. Момчето се взря в очите на хората, които го подминаваха забързано. Същите очи, същият страх: дали някъде по белия свят имаше човек, който да е свободен?

Владек стисна под мишница пакета от амбалажна хартия, нахлупи шапка и тръгна към бариерата. Този път се чувстваше по-спокоен и показа уверено пропуска на охраната — пуснаха го, без да казват нищо. Владек се качи на влака. Посещението му в Москва бе траяло съвсем кратко и той нямаше да види никога повече града, макар че до гроб щеше да помни добрата жена, съпругата на началника на гарата, другарката… Всъщност не знаеше дори как се казва.

Владек остана в общите вагони втора класа. Одеса изглеждаше по-близо до Москва, отколкото Иркутск, на около палец разстояние върху картата на лекаря: всъщност хиляда триста и шейсет километра. Докато момчето се взираше в приблизителната карта, вниманието му бе привлечено от неколцина мъже, които и тук, в този вагон, играеха на карти. Придаде си невинно изражение и се загледа в играта. Забеляза, че един от комарджиите печели непрекъснато — дори когато няма добри карти. Владек започна да го следи и не след дълго схвана, че той мами останалите.

Премести се от другата страна — дано го хване, но пак не успя. Провря се през навалицата и се смести до картоиграчите. Всеки път, когато измамникът губеше два пъти поред, Владек залагаше на него една рубла и удвояваше залога, докато той спечели. Измамникът явно бе поласкан или може би беше отсъдил, че е по-разумно да си трае защо на Владек му върви толкова много, и нито веднъж не го погледна.

Докато стигнат на следващата гара, Владек бе спечелил четиринайсет рубли, с две от които си купи ябълка и купичка топла супа. Беше изкарал достатъчно пари, щяха да му стигнат чак до Одеса и доволен от мисълта, че с новата безопасна система може да спечели още, благодари мълком на непознатия комарджия и се качи отново на влака, готов да продължи да прилага своята стратегия. Но когато кракът му докосна последното стъпало, някой го препъна и той отхвърча към ъгъла. Извиха му ръката болезнено зад гърба и му фраснаха лицето в стената на вагона. От носа му рукна кръв, Владек усети как в долния край на ухото му се е забил върхът на нож.

— Чуваш ли ме, малкият?

— Да — отвърна вцепенен Владек.

— Ако отново припариш до моя вагон, ще ти клъцна ухото и тогава вече няма да ме чуваш, разбра ли?

— Няма да идвам във вагона ви — простена малчуганът.

Усети как ножът прорязва кожата зад ухото и как по врата му се стича кръв.

— Да ти е за обица, малкият.

Комарджията заби с все сила коляно в бъбреците му и Владек се свлече на земята. Онзи претършува джобовете на сакото му и прибра рублите, които момчето бе спечелило.

— Май са си мои — рече.

Сега на Владек му течеше кръв и от носа, и зад ухото. Накрая хлапакът се престраши да погледне от ъгъла на коридора и видя, че той е безлюден — от комарджията нямаше и следа. Опита да се изправи на крака, ала тялото му отказваше да се подчини на заповедта на мозъка и той остана още няколко минути свит в ъгъла. Накрая криво-ляво стана и тръгна със силно куцукане към другия край на влака, възможно най-далеч от вагона на измамника. Спотаи се във вагон, където пътуваха главно жени и деца, и потъна в дълбок сън.

На следващата гара не слезе от влака. Разопакова малкия пакет и се зае да го разглежда. Вътре имаше цяло съкровище: ябълки, хляб, ядки, две ризи, панталони и дори чифт обуща. Каква жена и, уви, какъв съпруг!

Владек похапна, пак заспа и сънува. Накрая, след шест нощи и пет дни, влакът пристигна с пуфтене на последната гара от своя път: Одеса. И тук имаше проверка на документите, но охраната дори не погледна Владек. Този път документите му бяха съвсем редовни, сега обаче той трябваше да се оправя сам. Още криеше в подплатата на костюма сто и петдесетте рубли и нямаше намерение да ги пропилява.

Цял ден се разхожда из града, та да го опознае, ала непрекъснато се разсейваше от гледки, каквито виждаше за пръв път: огромни градски къщи, магазини с витрини, улични търговци, които продаваха направо по тротоарите пъстрите си дрънкулки, газови лампи и дори маймунка на пръчка.

Владек вървя, докато излезе на пристанището — спря и се загледа в морето отвъд него. Ето го онова, което баронът беше нарекъл океан. Малчуганът се вторачи с копнеж в синята шир — ето я свободата, ето откъде щеше да избяга от Русия. Градът очевидно бе видял доста битки: накъдето и да се обърнеш, стърчаха опожарени къщи, които тънеха в запустение и изглеждаха нелепо в мекия морски въздух с дъх на цветя.

Владек се запита дали тук още се води война. Нямаше кого да попита. Слънцето се скри зад високите сгради и той тръгна да търси къде да пренощува. Сви по една пресечка и продължи нататък. Сигурно бе странна гледка в шубата, влачеща се по земята, и с пакета амбалажна хартия под мишница. Всичко му се струваше опасно, докато не излезе при резервен коловоз, на който стоеше самотен стар вагон. Владек надзърна предпазливо вътре: мрак и тишина, нямаше никого. Метна във вагона пакета, надигна уморено тяло, пропълзя по дъсчения под до ъгъла и легна да спи. Тъкмо главата му опря дъските, когато някой скочи отгоре му и две ръце тутакси се впиха в гръкляна му. Момчето едвам си поемаше дъх.

— Ти кой си бе? — изсъска в мрака някакво хлапе, което едва ли бе по-голямо от него.

— Владек Кожекевич.

— Откъде идваш?

Той понечи да каже „Слоним“, но после размисли.

— От Москва.

— Няма да ми спиш във вагона, московчанино.

— Извинявай — простена Владек. — Не знаех.

— Пари имаш ли?

Палците се впиха в гърлото му.

— Намират ми се — отговори Владек.

— Колко?

— Седем рубли.

— Дай ги насам.

Владек бръкна в джоба на шубата, хлапакът пусна врата му и протегна ръка.

Полякът вдигна коляно и го заби с все сила в слабините на момчето. Нападателят се сгърчи и отхвърча назад, стиснал се между краката. Владек му връхлетя и го заудря където свари. Правилата внезапно се бяха променили. Момчето не можеше да се мери с Владек — да спиш в изоставен вагон, бе като петзвезден лукс в сравнение с тъмницата в подземието и с руския трудов лагер.

Владек се спря чак когато просна противника си на пода на вагона и го обездвижи. Момчето взе да му се моли.

— Върви в другия край и не мърдай оттам — отсече полякът. — А си помръднал, а съм те пречукал.

— Да, да — заповтаря хлапакът и запълзя към дъното.

Той го чу как се свива в другия край. Затаи дъх и се ослуша: никакво движение, сетне отново положи глава на пода и след миг вече спеше.

Когато се събуди, слънцето вече грееше през пролуките между дъските отстрани на вагона. Владек се обърна бавно и за пръв път се взря в противника си от предната вечер. Свит на кравай, той още спеше в другия край.

— Я ела насам — заповяда Владек.

Хлапакът се разбуди бавно.

— Идвай де — повтори малко по-силно полякът.

Момчето тутакси се подчини. Владек за пръв път успя да го огледа по-подробно. Бяха горе-долу връстници, другото момче обаче беше с цяла глава по-високо и вече приличаше на младеж. Беше с чорлава руса коса. От вида му личеше, че ако се отвори дума за сапун и вода, той ще се почувства обиден.

— Дай да караме поред — предложи Владек. — Как да намерим нещо за ядене?

— Ела с мен — рече хлапакът и скочи от вагона.

Владек закуцука подире му нагоре по хълма, докато не навлязоха в града и не стигнаха пазара. Още от времето на разточителните вечери с барона Владек не беше и зървал такива вкуснотии. Подредените в дълги редици сергии бяха отрупани с какви ли не плодове и зеленчуци, имаше дори от любимите му ядки. Другото момче забеляза, че Владек е замрял при гледката.

— Слушай сега какво ще направим — рече то. За пръв път говореше уверено. — Аз ще отида при сергията на ъгъла, ще свия един портокал и беж да ме няма. А ти ще се разкрещиш с цяло гърло: „Дръжте го, крадец!“. Продавачът ще хукне да ме гони, ти ще отидеш при сергията и ще си напълниш джобовете. Но не се лакоми, вземи колкото да се нахраним. После се връщаш тук. Разбра ли?

— Да — отвърна Владек.

— Я да те видим сега дали ще се справиш, московчанино.

Хлапакът го погледна, изръмжа и забърза към пазара. Владек го загледа възхитен как върви самонадеяно към ъгъла на първата сергия, как взима от върха на пирамидката един портокал, казва нечуто нещо на продавача и лениво побягва. Обърна се към Владек, който съвсем бе забравил да изкрещи: „Дръжте го, крадец!“, затова пък продавачът вдигна поглед и на мига го погна. Докато всички се занимаваха със съучастника на Владек, той се приближи бързо и успя да задигне три портокала, една ябълка и един картоф, които скри в огромните джобове на шубата. Тъкмо продавачът да хване другото момче, когато то му метна портокала. Мъжът спря да го вдигне, изруга и му се закани с пестник, после тръгна да се връща при сергията си, като се оплакваше гръмогласно на другите търговци.

Владек наблюдаваше сценката и се тресеше от смях, когато върху рамото му се стовари ръка. Той се обърна, ужасен, че са го спипали.

— Взе ли нещо, московчанино, или си дошъл само да зяпаш?

Владек изпита огромно облекчение, прихна и извади трите портокала, ябълката и картофа. Момчето също се запревива от смях.

— Как се казваш? — попита Владек.

— Степан.

— Хайде да го направим пак, Степане.

— Не бързай толкова, московчанино, не ми се прави на много печен. Ако искаш да повторим моята хватка, трябва да идем в другия край на пазара и да изчакаме най-малко час. Сега вече работиш с професионалист, но хич не си въобразявай, че от време на време няма да те спипват.

Двете момчета се отправиха към противоположния край на пазара: Степан вървеше с напета стъпка, за каквато Владек би се разделил с трите портокала, ябълката, картофа и сто и петдесетте рубли. Сляха се с навалицата и когато Степан реши, че сега е моментът, повториха още два пъти номера. Доволни от постигнатото, се върнаха във вагона, за да се порадват на плячката: шест портокала, пет ябълки, три картофа, една круша, най-различни ядки и голямата „награда“ — пъпеш. Никога дотогава Степан не бе имал джобове, които да побират цял пъпеш. Сега обаче се възползваха от шубата на Владек.

— Не е зле — отбеляза полякът и заби зъби в един от картофите.

— И кората ли ядеш? — ужаси се Степан.

— Бил съм на места, където корите са същински деликатес — отвърна Владек.

Другото момче го погледна с възхита.

— А как да изкараме малко пари? — поинтересува се Владек.

— Искаш всичко в един ден, нали, повелителю? — ухили се Степан. — Най-добре е да се хванем хамали на пристанището, ако наистина ти се бачка, московчанино.

— Покажи ми — отвърна полякът.

След като изядоха половината плодове и скриха останалите в сламата в ъгъла на вагона, Степан отведе Владек надолу по стълбите при пристанището и му показа множеството кораби. Полякът не можеше да повярва на очите си. Баронът му беше разправял за параходите, кръстосвали надлъж и шир моретата и прекарвали товари до чужди земи, корабите тук обаче бяха огромни и бяха подредени докъдето поглед стига.

Степан прекъсна мислите му.

— Виждаш ли го ей онзи там, големия, дето е боядисан в зелено. Единственото, което се иска от теб, е да вземеш коша в долния край на мостика, да го напълниш със зърно, да се качиш по мостика и да изсипеш коша в трюма. За всеки четири коша ти дават по рубла. Но внимавай в сметките, московчанино, понеже отговорникът на хамалите като нищо ще те преметне и ще си тури парите в джоба.

Степан и Владек пренасяха зърно до вечерта. Изкараха общо двайсет и шест рубли. Вечеряха откраднати ядки, хляб и глава кромид лук, която бяха взели по погрешка, и заспаха щастливи във вагона.

На другата заран Владек се събуди пръв и Степан го завари да разглежда картата.

— Това пък какво е? — попита той.

— Рисунка, по която да разбера как да се измъкна от Русия.

— За кой дявол ти е да се измъкваш от Русия? Остани, ще се побратимим — предложи другото момче.

— Не, трябва да се добера до Турция, там за пръв път ще бъда свободен човек. Защо и ти, Степане, не дойдеш с мен?

— За нищо на света не бих напуснал Одеса. Тук е моят дом, живея на железопътната линия, познавам тези хора, откакто се помня. Не че е много хубаво, но мястото, което наричаш Турция, може да е и по-лошо. Ако ти обаче искаш да избягаш от тук, ще ти помогна, знам как да разбера откъде е пристигнал всеки кораб.

— А можеш ли да научиш кой заминава за Турция? — попита Владек.

— Колко му е! Ще питаме Еднозъбия, живее на края на кея. Но трябва да му платиш една рубла.

— Готов съм да се обзаложа, че ще си я поделите.

— Да, поравно — потвърди другото момче. — Схватлив си, московчанино.

След това скочи от вагона и се завтече между влаковите композиции. Владек тръгна след него. Отново забеляза с каква лекота се движат останалите момчета и как той накуцва.

Щом излязоха в края на кея, Степан го вкара в тясна стаичка, пълна с покрити с прах книги и стари разписания. Владек не видя никого, след малко обаче чу иззад камарата книги глас.

— Какво искаш, малкият? Нямам време за губене.

— Малко сведения, Еднозъби, за моя приятел. Кога е следващият луксозен кораб за Турция?

— Първо мангизите — каза някакъв старец, който се показа иззад книгите.

Лицето му беше сбръчкано и изпръхнало от вятъра и слънцето, на главата си дядката бе нахлупил матроско кепе. Той огледа с черни очи Владек.

— Само да знаеш навремето какъв морски вълк беше, нямаше равен! — изшушука Степан, но достатъчно високо, та да го чуе и Еднозъбия.

— Брей че нахалник. Къде е рублата?

— Портфейлът ми е у моя приятел — отвърна Степан. — Покажи му рублата, Владек.

Малкият поляк извади една монета. Еднозъбия я захапа с единствения зъб, който му беше останал и тътрузейки нозе, отиде при лавиците и издърпа голямо зелено разписание. Навсякъде се разлетя прахоляк. Старецът се закашля, докато прелистваше мръсните страници и плъзгаше къс мазолест пръст по безкрайните колони с имена.

— Другия четвъртък „Ренаска“ идва да товари въглища, вероятно ще отплава в събота. Но ако качи достатъчно бързо товара, може да вдигне платна още в петък, та да спести пристанищните такси. Ще хвърли котва на седемнайсета стоянка.

— Благодаря ти, Еднозъби — рече Степан. — Ще се постарая да ти доведа още клиенти паралии.

Еднозъбия се закани с юмрук и взе да ругае, а двете момчета хукнаха към пристанището.

Три дни крадяха храна, товареха зърно и спяха. В четвъртък, когато турският кораб пристигна в Одеса, Степан почти бе убедил Владек да остане в града. Но малкият поляк се страхуваше от руските власти и това надделя над желанието му за нов живот заедно със Степан.

Двамата застанаха на кея и загледаха как корабът спира на седемнайсети кей.

— А как ще се кача? — попита Владек.

— Не бери грижа за това — успокои го русначето. — Утре заран ще се присъединим към хамалите. Ще застана зад теб и когато трюмът е почти пълен с въглища, ти ще скочиш вътре и ще се скриеш, а аз ще взема коша и ще се измъкна от другата страна.

— А после, не се и съмнявам, ще прибереш парите, които съм изкарал — засмя се Владек.

— То оставаше и да не ги прибера! — отвърна другото хлапе. — Пъргавият ми ум трябва да бъде възнаграден по някакъв начин, инак как да вярвам в свободното предприемачество?

На другата сутрин, още щом се събудиха, отидоха да пренасят въглища. Катереха се и слизаха по трапа, докато накрая едвам се държаха на крака. Но не бе достатъчно — вече се свечеряваше, а трюмът не бе пълен и до половината. Оная нощ двете черни от въглищата момчета спаха като заклани. На следващата заран пак се запретнаха да пренасят кошовете и някъде в ранния следобед, когато трюмът бе почти пълен, Степан ритна Владек по глезена.

— Следващия път, московчанино — рече му той.

Щом излязоха в горния край на мостика, Владек изсипа коша, метна го върху палубата, скочи вътре в трюма и се приземи на въглищата, а вторият малчуган грабна коша и като си свирукаше, слезе от другата страна.

— Сбогом, приятелю! — подвикна той. — И дано извадиш късмет с тия неверници, турците.

Владек се спотаи в ъгъла на трюма и загледа как въглищата се сипят край него. Прахолякът беше вездесъщ, проникваше в носа и устата му, в белите дробове и очите. Хлапакът правеше всичко възможно да не кашля, от страх да не го чуе някой от екипажа на кораба. Тъкмо вече си мислеше, че няма да издържи в прашния трюм и ще се наложи да се върне при Степан, с когото да измислят друг начин за бягство, когато видя, че капакът отгоре се затваря. Закашля се на воля.

След миг усети как нещо го захапа по глезена. Кръвта му се смрази. Малкият поляк разбра какво го е нападнало. Погледна надолу, за да види откъде се е взело чудовището. Метна буца въглища и то хукна да се скрие, ала в същия миг изскочи друго, сетне второ, трето, които му се нахвърлиха. Някои бяха толкова нагли, че го заръфаха по краката. Изникваха сякаш от дън земя. Черни, огромни, стръвни. За пръв път през живота си Владек осъзна, че плъховете са с червени очи. Покатери се навръх купчината въглища и повдигна капака. Вътре грейна слънце и плъховете се изпокриха в пролуките във въглищата. Владек понечи да излезе на палубата, ала корабът вече бе вдигнал котва и се отдалечаваше от кея. Ужасено, момчето се свлече отново в трюма. Ако корабът се върнеше заради него и го предадяха на властите, това означаваше еднопосочно пътуване обратно в лагер двеста и едно, при белогвардейците. Малчуганът предпочиташе да остане с черните плъхове. Веднага щом смъкна капака на трюма, и те му се нахвърлиха отново. Той започна да мята буци въглища по стръвните твари, но още не изпокрили се едните, от друг ъгъл наизскачаха други. Наложи се Владек да вдига час по час капака, та в трюма да влезе малко светлина — единственото, от което черните гризачи се плашеха и се разбягваха.

Цели два дни и три нощи малкият поляк се сражава с плъховете и почти не мигна. Когато най-сетне корабът навлезе в пристанището на Истанбул и един от моряците вдигна капака на трюма, Владек бе целият черен от въглищата, краката му бяха в кръв. Морякът го извлече на палубата. Момчето се опита да се изправи, но се свлече в несвяст.

Когато дойде на себе си — нямаше представа къде и кога — видя, че лежи на легло в тясна стаичка, наобиколен от трима мъже в дълги бели престилки, които го оглеждаха внимателно и си говореха на някакъв чужд език. Колко ли езика имаше по белия свят? Владек се погледна — още беше черен и червен, и когато се опита да седне, един от мъжете в бели престилки, най-възрастният от тримата, с длъгнесто сбръчкано лице и козя брадичка, го бутна да легне отново. Каза му нещо на непознатия език. Владек поклати глава. Човекът опита на руски. Момчето пак поклати глава — отвърнеше ли, начаса щяха да разберат откъде е дошъл. Следващият език, на който лекарят заговори, беше немският и малкият поляк осъзна, че владее езика по-добре, отколкото непознатия.

— Знаете ли немски?

— Да.

— Значи не сте руснак!

— Не.

— А какво правехте в Русия?

— Опитвах се да избягам.

— А, такава ли била работата!

Лекарят се обърна към другите и явно им предаде разговора на техния език. Мъжете излязоха от стаята.

Появи се медицинска сестра, която изми Владек, без да обръща внимание, че той пищи от болка. Намаза краката му с кафеникав мехлем и пак го остави да спи. Когато втория път се събуди, Владек бе съвсем сам. Продължи да лежи, загледан в белия таван, и да обмисля какво да предприеме оттук нататък.

Още не знаеше в коя държава се намира. Покатери се върху перваза и погледна през прозореца. Видя пазар, горе-долу същия както в Одеса, с тази разлика, че тук мъжете бяха облечени в дълги бели дрехи и бяха по-мургави. Носеха и пъстри чалми, увити около фесове, кацнали като преобърнати саксийки върху главите им, и сандали на краката. Жените бяха от глава до пети в черно, дори лицата им бяха забулени и се виждаха единствено очите. Владек загледа как странните хора се пазарят и купуват храна за деня — поне това се правеше по един и същ начин навред по света.

Стоя на прозореца доста време, докато, не щеш ли, не видя, че отстрани на сградата има червена метална стълба, която стига чак до улицата точно както противопожарната стълба в замъка в Слоним. В неговия замък. Кой ли сега щеше да му повярва? Момчето слезе от перваза, отиде на пръсти при вратата, открехна я и надзърна в коридора. Напред-назад сновяха мъже и жени, които не му обърнаха никакво внимание. Той затвори тихичко вратата, намери вещите си в шкафа в ъгъла на стаята и веднага се облече. Дрехите му още бяха черни от въглищата и дразнеха чистата му кожа. Владек се върна на перваза. Прозорецът се отвори лесно. Момчето се хвана за стълбата, люшна се от прозореца и пое към свободата. Първото, което го лъхна, беше горещината. Владек се видя в чудо с тежката шуба.

Щом стъпи на улицата, се опита да тича, ала нозете едвам го държаха — нямаше сили и да ходи. Де да можеше да превъзмогне някак това куцане! Дори не се обърна да погледне болницата, докато не се сля с множеството на пазара.

Погледна съблазнителната храна по сергиите и реши да си купи портокал и малко ядки. Опипа подплатата на сакото — точно така, парите бяха в десния ръкав. Сега обаче нямаше и следа от тях, за капак липсваше и сребърната гривна. Мъжете в белите престилки му бяха задигнали вещите. Владек понечи да се върне и да си поиска семейната гривна, после обаче реши първо да похапне. Може би в джобовете му още се намираха пари. Бръкна в големия джоб на шубата и на мига напипа трите банкноти и няколко монети. Бяха си там заедно с картата на лекаря и сребърната гривна. Владек бе неописуемо щастлив, че ги е намерил. Сложи си гривната на ръката и я закрепи над лакътя.

Хареса си най-големия портокал, изпречил му се пред погледа, и шепа ядки. Търговецът му каза нещо, което той не разбра. Реши, че ще преодолее най-лесно езиковата бариера, като даде банкнота от петдесет рубли. Продавачът я погледна, засмя се и вдигна ръце.

— Аллах! — викна той и сграбчи от Владек ядките и портокала, след което му показа с пръст да се маха.

Отчаяно, момчето се отдалечи — очевидно различният език предполагаше и различни пари. В Русия беше бедняк, тук нямаше и пукнат грош. Налагаше се да открадне портокал, а в случай че го заловяха, щеше да го хвърли на търговеца. Владек отиде в другия край на пазара, точно както бе правил и Степан, но не можеше да върви с неговата напета крачка, пък и не се чувстваше толкова уверен. Спря се на последната сергия и след като се убеди, че не го гледа никой, грабна един портокал и хукна. Най-неочаквано настана голяма олелия. Сякаш половината град се завтече да го гони.

Някакъв едър като канара мъжага скочи върху куцукащия Владек и го повали на земята. Шестима-седмина го сграбчиха за различни части на тялото и го затеглиха обратно към сергията. Насъбра се сума ти народ. Там го чакаше джандар. Записа си нещо и взе да подвиква на търговеца. Сетне се извърна към малкия поляк и се разкрещя и на него. Момчето обаче не разбираше и думица. Джандарят сви рамене, хвана го за ухото и го поведе нанякъде. Насъбралите се продължаваха да му крещят. Някои го заплюха. Джандарят вкара Владек в участъка, свали го в кауша и го тикна в тясна килия, където вече имаше двайсетина-трийсет престъпници — мошеници, крадци, един бог знае какви. Владек не ги заговори, пък и те не проявяваха желание да приказват с него. Вцепенен от ужас, притихнал, той се облегна на стената. Държаха го там най-малко един ден и една нощ — без храна и светлина. От смрадта на изпражнения започна да повръща и не спря, докато в стомаха му не остана нищо. И през ум не му беше минавало, че ще дойде ден, когато тъмницата в Слоним ще му се струва широка и уютна.

На другата заран двама пазванти го извлякоха от подземието и го изкараха в помещение, където го строиха до още затворници. Всички бяха завързани един за друг с въже, прихванато за китките, и в дълга редица бяха изведени от затвора на улицата. Отпред отново се бе струпало множество, което крещеше оглушително, и Владек разбра, че зяпачите отдавна ги чакат да се появят. Тълпата ги последва чак до пазара, всички пищяха, викаха и пляскаха с ръце. Момчето дори не искаше да си помисля защо. Редицата затворници излезе на площада при пазара и спря. Първият задържан бе отвързан от въжето и отведен насред тържището, където вече се тълпяха стотици хора и крещяха колкото им глас държи.

Владек загледа какво става — не можеше да повярва на очите си. Щом излезе насред площада, първият затворник бе повален от пазвантина на колене, сетне някакъв гигант му завърза дясната длан за дръвника, вдигна огромен меч и след като го насочи към китката на клетника, го стовари с ужасяваща сила. Но уцели само върховете на пръстите. Затворникът се разпищя неистово от болка, а мечът се вдигна отново. Този път се стовари върху китката, ала така, че тя увисна от ръката на клетника и върху пясъка рукна кръв. Мечът се вдигна за трети път и за трети път се стовари. Накрая китката на затворника тупна върху земята. Тълпата ревна одобрително.

Най-после развързаха мъжа и той се свлече в безсъзнание на земята. Пазвантинът го изтегли бездушно встрани. Една жена, която ридаеше и за която Владек предположи, че е съпруга на клетника, пристегна с мръсно парцалче окървавения чукан. Вторият затворник издъхна още преди мечът да се е стоварил за четвърти път върху ръката му. Палачът гигант не прояви интерес към смъртта и продължи работата си — плащаха му да отсича ръце.

Ужасен, Владек започна да се озърта и сигурно щеше да повърне, ако имаше нещо в стомаха му. Затърси във всички посоки някой, който да му помогне да избяга — никой не му беше казвал, че по ислямския закон, опиташ ли се да бягаш, ти отсичат крака. Взираше се дълго в лицата сред множеството, докато не съгледа в навалицата мъж, облечен в тъмен костюм като европеец. Стоеше на двайсетина крачки от момчето и наблюдаваше с видимо отвращение ставащото. Ала нито веднъж не се обърна към Владек, не чу и зова му за помощ — всеки път, когато мечът се стоварваше върху поредния клетник, наставаше неописуема врява. Какъв ли беше, дали французин, германец, англичанин или може би дори поляк? Владек не знаеше, при всички положения обаче непознатият бе дошъл по една или друга причина да наблюдава зловещото представление. Владек се вторачи в мъжа, да го накара някак да погледне към него. Той обаче не извърна очи. Момчето размаха свободната си ръка, ала пак не привлече вниманието му. Развързаха задържания през двама души от Владек и го повлякоха към дръвника. Мечът се вдигна отново, тълпата закрещя насърчително, а Владек замаха трескаво към човека в европейско облекло.

Той го погледна, извърна се и каза нещо на спътника си, когото момчето не бе забелязало досега. Тъмничарят се боричкаше със затворника точно пред него. Пъхна ръката му под каиша, мечът се вдигна и отсече от раз ръката. Тълпата беше разочарована. Владек пак се вторачи в европейците. Сега те и двамата го гледаха. Той ги зовеше с поглед да направят нещо, мъжете обаче продължиха да го зяпат.

Пазвантинът се приближи до Владек, метна шубата му за петдесет рубли на земята, разкопча ризата и запретна ръкава. Момчето се задърпа безуспешно, докато го влачеха през площада. Но нямаше как да надвие на пазвантина, който го завлече до дръвника, ритна го зад коленете и го повали на земята. Пристегнаха с каиша дясната му китка и на Владек не му оставаше нищо друго, освен да стисне очи, когато мечът се вдигна над главата на палача. Изтръпнало, момчето зачака ужасяващия удар, ала точно тогава множеството притихна: сребърната гривна на барона, която дотогава бе закрепена над лакътя, се смъкна на китката на Владек, сетне и върху дръвника, където заблестя ослепително на слънцето. Настана зловеща тишина. Палачът застина, остави меча и се вторачи в сребърния накит. Владек отвори очи. Гигантът се опита да смъкне семейната ценност от ръката на хлапето, тя обаче не можа да мине през кожения каиш. Някакъв чиновник в униформа дотърча запъхтян при палача. Той също се взря в гривната и в надписа върху нея, сетне изтича при друг мъж, очевидно някакъв началник, който бавно се запъти към Владек. Мечът продължаваше да лежи на земята, а тълпата вече дюдюкаше и свиркаше подигравателно. И вторият мъж се опита да махне гривната, ала и той не успя да я промуши през каиша, който очевидно не искаше да развързва. Изкрещя нещо на Владек, той обаче не го разбра и отвърна на полски:

— Не знам вашия език.

Офицерът се изненада, вдигна ръце и извика:

— Аллах!

„Това сигурно е същото като «Божичко»“, помисли си Владек.

Офицерът отиде бавно при двамината в европейските дрехи, като размахваше във всички посоки ръце — досущ повредени крила на вятърна мелница. Момчето се замоли на Бога. Изпадне ли в такова положение, всеки се моли на някой бог, бил той Аллах или Божията майка. Европейците в тъмни костюми още гледаха вторачено Владек, който клатеше трескаво глава. Единият тръгна с турския офицер към дръвника. Коленичи до Владек, взря се в сребърната гривна, след това се вторачи съсредоточено в момчето. Владек зачака. Можеше да разговаря на пет езика и се замоли непознатият да знае поне един от тях. Със свито сърце чу как европеецът се обръща към офицера на неговия език. Тълпата вече роптаеше и замеряше дръвника с гнили плодове. Офицерът кимна, а мъжът в европейските дрехи пак се втренчи съсредоточено във Владек.

— Знаеш ли английски?

Момчето въздъхна облекчено.

— Да, уважаеми господине, доста добре. Аз полски гражданин.

— Откъде си взел тази сребърна гривна?

— Беше на баща ми, господине. Той издъхнал в затвор в Полша, германците го хвърлили там, мен пък ме пленили и ме пратили в лагер в Русия. Аз избягал и дошъл тук с кораб. Не ял от дни. Търговецът ми върна рублите, затова взел един портокал, бил много, много гладен.

Англичанинът се изправи бавно, обърна се към офицера и му заговори. Той на свой ред заповяда нещо на палача, който го погледна невярващо, после обаче офицерът повтори нареждането малко по-високо, гигантът се наведе и от немай-къде развърза кожения ремък. Този път вече Владек повърна всичко.

— Хайде — подкани англичанинът. — Побързай, че току-виж са размислили.

Все така зашеметен, Владек грабна шубата и последва непознатия. Тълпата викаше и дюдюкаше, замерваше го с разни предмети, ето защо палачът побърза да сложи върху дръвника ръката на следващия затворник и още с първия удар на меча му отряза палеца. Това като че усмири множеството.

Англичанинът забърза в навалицата и излезе от площада, след което при него дойде и спътникът му.

— Какво става, Едуард?

— Момчето твърди, че било от Полша и било избягало от Русия. Обясних на дежурния офицер, че е англичанин, сега ние отговаряме за него. Дай да го заведем в посолството и да видим дали разказът му има нещо общо с истината.

Владек подтичваше между двамата мъже, които бързаха по оживените улици към посолството. Още чуваше смътно в далечината как тълпата крещи одобрително всеки път, когато палачът стоварва меча.

Двамата англичани влязоха в покрит с камъчета двор, после се отправиха към голяма сива сграда и повикаха Владек да ги последва. Над вратата пишеше: „Британско посолство“, думи, от които на Владек му олекна. Той влезе вътре и за пръв път се почувства в безопасност. Тръгна на една крачка след двамата мъже по дългия коридор със стени, по които се виждаха картини с нарисувани по тях войници и моряци в чудновати дрехи. В дъното имаше великолепен портрет на старец в синя флотска униформа, окичена цялата с ордени и медали. Беше с красива брада и му заприлича на барона. Сякаш от дън земя изникна войник, който изкозирува.

— Ефрейтор Смидърс, вземете момчето и имайте грижата да се окъпе. После го нахранете в кухнята. Щом хапне и престане да вони като ходеща кочина, го доведете в кабинета ми.

— Слушам — изкозирува отново ефрейторът. — Ела с мен, малкият.

Войникът се отдалечи. Владек го последва покорно. Наложи се да подтичва, за да не изостане. Отведоха го в сутерена на посолството и го вкараха в тясна стаичка, този път с прозорец. Ефрейторът му заръча да се съблече и го остави сам. Върна се след малко колкото да го завари да седи с дрехите на крайчеца на леглото и да върти унесено около китката си сребърната гривна.

— Побързай, момче, не си тук на почивка.

— Извинявайте, господине — рече хлапакът.

— Не ме наричай „господине“, момче. Аз съм ефрейтор Смидърс. Ще се обръщаш към мен с „ефрейторе“.

— А аз се казвам Владек Кожекевич. Наричайте ме „Владек“.

— Не ме разсмивай, момче. Имаме си достатъчно шутове в британската войска, не е нужно и ти да се присъединяваш към тях.

Владек не го разбра. Побърза да се съблече.

— Ела с мен.

Още една прекрасна баня с топла вода и сапун. Владек се сети за своята благодетелка — рускинята, и че ако не е бил съпругът й е щял да й стане син. Нов кат дрехи, странни, но чисти, с дъх на свежо. На чий ли син са принадлежали? Ефрейтор Смидърс отново застана на вратата.

Заведе го в кухнята и го остави при шишкава румена готвачка с най-сърдечното лице, което Владек бе виждал, откакто бе напуснал Полша. Приличаше му на бавачка. Пряко волята си се запита какво ли ще стане с талията й, ако поживее няколко седмици в лагер двеста и едно.

— Здравей — грейна в усмивка жената. — Как се казваш, а?

Владек отговори.

— Добре, моето момче, както гледам, няма да ти дойде зле да си хапнеш английска манджа — с тия турски буламачи няма да се заситиш. Ще започнем с топла супичка и говеждо. Щом ще ходиш при господин Прендъргаст, трябва да си хапнеш до насита — засмя се лелката. — От мен да го знаеш, може да лае, но не хапе. Уж е англичанин, а е душа човек.

— А вие, госпожо готвачке, не сте ли англичанка? — изненада се Владек.

— Опазил ме господ, момчето ми. Разликата е от небето до земята. Мразим англичаните повече и от германците — добави тя пак през смях.

Сложи пред малчугана чиния супа с много мръвки и зеленчуци, над която се виеше пара. Беше забравил, че храната може да е толкова вкусна. Яде дълго. Притесняваше се, че скоро няма да му се отвори такъв случай.

Ефрейторът се върна.

— Хапна ли хубаво, момче?

— Да, благодаря, господин ефрейтор.

Мъжът го погледна изпод вежди, но видя, че върху лицето му няма и следа от наглост.

— Добре, да тръгваме тогава. Не бива да закъсняваме, все пак отиваме не при друг, а при господин Прендъргаст.

Ефрейторът се скри зад вратата на кухнята, а Владек погледна изпитателно готвачката. Не обичаше да се сбогува с човек, с когото току-що се е запознал, особено пък ако той се е отнесъл толкова сърдечно с него.

— Върви, върви, момчето ми, за твое добро е.

— Благодаря ви, госпожо готвачке — отвърна Владек. — Не помня някога да съм ял по-сладко.

Жената му се усмихна. Той пак закуцука, за да настигне ефрейтора, който вървеше като хала. Пред една от вратите войникът спря рязко и Владек насмалко да се блъсне в него.

— Гледай си в краката, момче.

Ефрейторът почука отривисто два пъти.

— Влез — каза някой.

Войникът отвори вратата и изкозирува.

— Полячето, господине, както заръчахте, окъпано и нахранено.

— Благодаря, ефрейтор. Бъдете така добър, повикайте и господин Грант.

Едуард Прендъргаст вдигна очи от писалището. Махна с ръка на Владек да се разполага и без да продумва, продължи да чете книжата по бюрото. Момчето седна, погледна мъжа, после и портретите по стената. Отново генерали и адмирали, както и брадатият старец, този път в армейска униформа в защитен цвят. След няколко минути влезе и вторият англичанин, когото малкият поляк помнеше от тържището.

— Благодаря, че дойде, Хари. Заповядай, седни, приятелю. — Господин Прендъргаст се обърна към Владек. — А сега, момчето ми, нека чуем разказа ти от начало до край, но без преувеличения, чу ли. Само истината.

— Да, уважаеми господине.

Владек започна разказа си с дните в Полша. С мъка намираше английските думи. От лицата на англичаните личеше, че в началото не му вярват. От време на време го спираха и му задаваха въпроси, като си кимаха при всеки отговор. След един час вторият консул на Негово Величество краля на Великобритания в Турция вече знаеше за всички патила на Владек.

— Според мен, Хари, наш дълг е да уведомим незабавно полското представителство и сетне да предадем на поляците малкия Кожекевич — при така стеклите се обстоятелства съм убеден, че те трябва да поемат отговорността за него.

— Съгласен съм — отвърна мъжът на име Хари. — Знаеш ли, момчето ми, днес на пазара се измъкна на косъм. Религиозният закон на мюсюлманите, според който на крадците им се отсичат ръцете, е забранен от години. По наказателния кодекс такова самоуправство се смята за престъпление, но тия диваци продължават да го налагат — сви той рамене.

— А на мен защо не ми отрязаха ръката? — попита Владек и показа китка.

— Казах им, че могат да отсичат ръцете на колкото си искат мюсюлмани, но не и на англичани — намеси се Едуард Прендъргаст.

— Слава богу — пророни едва чуто малкият поляк.

— Трябва да благодариш не на Бога, а на Едуард Прендъргаст — усмихна се за пръв път вторият консул. Сетне продължи: — Можеш да пренощуваш тук, а утре ще те заведем в полското представителство. Поляците нямат посолство в Истанбул — добави той някак презрително, — но моят колега е свестен човек, като се има предвид, че е чужденец. — Той натисна някакво копче и ефрейторът се яви на мига. — Ефрейтор, отведете малкия Кожекевич в стаята му, а утре сутринта имайте грижата да закуси и да се яви при мен точно в девет часа.

— Слушам. Тръгвай, момче!

Ефрейторът изведе Владек и не му даде време дори да благодари на двамата англичани, спасили ръката — а може би и живота му. След като се върна в чистата стаичка с тясно легло, вече оправено, сякаш бе почетен гост, Владек се съблече, метна възглавницата на пода и спа непробудно чак докато през тясното прозорче грейна слънце.

— Ставай, малкият, и по-чевръсто — подвикна ефрейторът. Беше като изваден от кутийка с чистата, изгладена униформа, сякаш изобщо не бе лягал.

За миг на сънения Владек му се стори, че още е в лагер двеста и едно. Покрай чукането по вратата на ефрейтора в съзнанието на момчето изникнаха звуците, с които то беше свикнало. Владек скочи като попарен от леглото и затърси дрехите си.

— Първо се измий, момче, първо се измий. Само това оставаше, да отвратиш толкова рано сутринта господин Прендъргаст.

Владек не знаеше какво точно да си измие, толкова чист се чувстваше.

Ефрейторът се беше вторачил в него.

— Какво ти има на крака, момче?

— Нищо, нищо — отвърна малкият поляк и се извърна, да не вижда вторачените очи на мъжа.

— Добре тогава. Връщам се след три минути. Три минути, чу ли, момче. Постарай се да си готов.

Владек си изми набързо ръцете и лицето и се облече. Чакаше в дългия кожух от меча кожа в долния край на леглото, когато ефрейторът се върна, за да го отведе при втория консул.

Господин Прендъргаст го поздрави — бе омекнал значително след първата им среща.

— Добро утро, Кожекевич.

— Добро утро, господине.

— Хубаво ли закуси?

— Не съм закусвал, господине.

— Защо? — учуди се вторият консул и погледна ефрейтора.

— Успа се, уважаеми господине. Щяхме да закъснеем.

— Я да видим дали не можем да уредим нещо. Помолете, ефрейторе, госпожа Хендерсън да приготви ябълка и още някаква храна.

— Слушам, господине.

Владек и вторият консул тръгнаха бавно по коридора към входната врата на посолството, сетне прекосиха покрития с камъчета двор и отидоха при чакащата кола — остин, един от първите автомобили в Турция и първият, на който малкият поляк щеше да се вози. Беше му мъчно, че си тръгва от британското посолство. От доста години това бе първото място, където се бе почувствал в безопасност. Запита се дали някога през живота си ще спи две поредни нощи в едно и също легло. Ефрейторът изтича по стълбите пред посолството и се метна зад волана. Подаде на Владек една ябълка и току-що опечен, още топъл хляб.

— Внимавай, момче, да не правиш трохи. Готвачката ти праща много здраве.

Едвам пъплеха по горещите оживени улици. Според турците нищо не можеше да се движи по-бързо от камила и затова те не си правеха труда да се отдръпнат, та да мине малкият остин. Всички прозорци бяха смъкнати, въпреки това бе адски горещо и Владек бе плувнал в пот, макар че господин Прендъргаст седеше най-невъзмутимо, сякаш жегата изобщо не му пречеше. Владек се спотаи на задната седалка от страх да не би някой, видял случилото се предния ден, да го познае и да насъска отново тълпата. Накрая малкият черен остин спря пред ниска порутена сграда, на която пишеше „Консулство на Полша“, и Владек усети как го жегва вълнение, примесено с разочарование.

Тримата слязоха от автомобила.

— Къде е огризката от ябълката, момче? — попита ефрейторът.

— Изядох я.

Мъжът прихна и почука на вратата. Отвори им дребно човече с тъмна коса и волева челюст. Държеше се дружелюбно. Беше само по риза и имаше силен загар — явно от турското слънце. Заговори на момчето на полски. Това бяха първите думи, които Владек чуваше на родния си език, откакто бе напуснал лагера в Русия. Започна да отговаря на въпросите бързо и обясни как се е озовал тук. Сънародникът му се обърна към втория консул на британското посолство.

— Насам, господин Прендъргаст — каза му той на съвършен английски. — Много мило от ваша страна, че доведохте лично момчето.

Двамата си размениха дипломатически любезности, сетне Прендъргаст и ефрейторът се сбогуваха. Владек ги загледа, като се мъчеше да си спомни някакъв английски израз, с който да изкаже признателността си по-точно, отколкото с „благодаря“.

Прендъргаст го потупа по главата, сякаш е кокер шпаньол. Ефрейторът затвори вратата на автомобила и намигна на момчето.

— Успех, моето момче, бог ми е свидетел, че го заслужаваш.

Консулът на Полша се представи като Павел Залески. Той помоли Владек отново да разкаже за житие-битието си и този път на хлапака му беше по-лесно да говори на полски, отколкото на английски. Павел Залески го изслуша, без да продума, само от време на време клатеше тъжно глава.

— Клетото дете! — възкликна той покрусен. — Още си съвсем млад-зелен, а си понесъл в пълна мяра горчивата участ на нашата родина. Какво да правим сега с теб?

— Трябва да се прибера с Полша и да си върна замъка — отвърна Владек.

— В Полша ли! — възкликна отново Павел Залески. — И къде е сега тя? Областта, където си живял, все още се оспорва, руснаците твърдят, че е тяхна, и водят тежки боеве с поляците. Генерал Пилсудски прави всичко по силите си, за да защити териториалната цялост на нашето отечество. Но би било неразумно да храним напразни надежди. Точно сега няма какво да търсиш в Полша. По-добре започни на чисто в Англия или Америка.

— Та аз съм поляк, не искам да ходя в никаква Англия и Америка.

— Винаги ще си останеш поляк, Владек, където и да се установиш, никой не може да ти отнеме това, но трябва да гледаш реалистично на живота си, той тепърва започва.

Отчаян, Владек сведе глава. Нима бе изживял целия този ад, за да му кажат, че нямало да се завърне никога в родния край? Едвам се сдържа да не се разплаче.

Павел Залески го прегърна през раменете.

— Не забравяй и за миг, че си извадил голям късмет и си се измъкнал невредим — сънародниците ти мрат като мухи. Спомни си за своя приятел доктор Дюбиен и ще добиеш представа какъв е могъл да бъде животът ти.

Момчето не каза нищо.

— А сега, Владек, забрави за миналото и мисли само за бъдещето. Може би ще доживееш деня, когато Полша отново ще бъде във възход, макар че лично аз не се надявам на такова чудо.

Владек продължи да мълчи.

— Е, не се налага да решаваш още сега — рече добродушно консулът. — Можеш да останеш при нас, докато измислиш какво да правиш оттук нататък.

10.

Ан се притесняваше много за бъдещето. Първите няколко месеца от брака й бяха щастливи, единственото, което безпокоеше младата жена, бе все по-голямата неприязън на Уилям към Хенри и неспособността на новия й съпруг да започне работа. Хенри се засягаше, ако Ан отвореше дума за това, и й обясняваше, че още бил объркан от войната и не искал да се впуска необмислено в нещо, което ще върши до края на живота си. Ан обаче не можеше да преглътне подобни обяснения и накрая заради тях се скара за пръв път със съпруга си.

— Не проумявам, Хенри, защо не основаваш фирмата за недвижими имоти, за която толкова мечтаеше?

— Не мога. Сега не му е времето. Пазарът на недвижими имоти е замрял.

— Повтаряш го близо от година. Чудя се дали някога този пазар ще се оживи.

— То оставаше и да не се оживи! Да ти призная, трябва ми малко капитал, с който да започна. Ако ми дадеш назаем пари, започвам още утре.

— Невъзможно е, Хенри. Знаеш какви са условията в завещанието на Ричард — спряха да ми отпускат месечната сума, предвидена в него, веднага щом се омъжих за теб. Сега разполагам само с капитала.

— Ако ми дадеш малко от него, всичко ще тръгне като по вода. Не забравяй и че ненагледното ти отроче разполага с цели двайсет милиона, пък били те и в попечителски фонд.

— Както гледам, добре си осведомен за парите на Уилям.

— Стига, Ан, дай ми възможност да ти бъда съпруг. Не ме карай да се чувствам на гости в собствения си дом.

— А твоите пари къде са, Хенри? Нали уж твърдеше, че имаш достатъчно, за да създадеш фирмата.

— Винаги си знаела, че като финансови възможности не мога да се меря с Ричард. Навремето, Ан, се кълнеше, че това не е важно за теб. „Ще се омъжа за теб, Хенри, ако ще и да си последният бедняк“ — изимитира я той.

Ан се разплака, а Хенри се опита да я утеши. Цяла вечер тя прекара в обятията му — двамата обсъждаха въпроса. Ан успя да си втълпи, че е скъперница и не се държи както подобава на една съпруга. Имаше предостатъчно пари, надали щеше някога да ги изхарчи, толкова ли не можеше да даде малко от тях на мъжа, с когото бе свързала живота си?

Водена от тези мисли, се съгласи да даде на Хенри сто хиляди долара, с които той да регистрира фирма за недвижими имоти в Бостън. За месец съпругът й нае хубава нова кантора в един от най-скъпите квартали на града, назначи служители и започна работа. Не след дълго вече се познаваше с политиците и другите собственици на фирми за недвижими имоти в Бостън. Обсъждаха невижданото търсене на земеделски земи и това ласкаеше Хенри. Ан не държеше да общува точно с такива хора, затова пък съпругът й бе много доволен от връзките, които е създал, и като че ли жънеше успехи в новото поприще.

Уилям, който сега бе на четиринайсет, вече караше третата си година в частното училище „Сейнт Пол“ и бе шести по успех в класа и първи по математика. Утвърждаваше се все повече и в Дружеството на спорещите. Веднъж седмично пишеше на майка си писмо, в което й съобщаваше за успехите си — задължително го адресираше до госпожа Ричард Каин и отказваше да признае на Хенри Осбърн дори че съществува на този свят.

Ан се колебаеше дали да го обсъди със сина си и всеки понеделник вадеше крадешком писмото от пощенската кутия, така че Хенри да не види плика. Надяваше се, че с времето Хенри ще спечели симпатиите на Уилям, после обаче разбра колко напразни са надеждите й. В едно от писмата синът й искаше разрешение да прекара лятната ваканция у своя приятел Матю Лестър. Молбата му бе тежък удар за Ан, тя обаче реши да не й отдава голямо значение и склони, нещо, което съпругът й подкрепи.

Уилям мразеше от дън душа Хенри Осбърн. Радваше се, че той не стъпва в пансиона — само това оставаше, другите момчета да видят майка му с този тип. На Уилям му стигаше, че волю-неволю трябва да живее под един покрив с него в Бостън.

За пръв път, откакто майка му се беше омъжила повторно, Уилям очакваше с нетърпение ваканцията.

Семейният пакард на Лестърови ги откара с Матю до летния лагер във Върмонт. По пътя Матю попита нехайно своя приятел какво ще прави, когато завърши „Сейнт Пол“.

— Как какво! Ще бъда отличникът на класа и вече ще съм спечелил стипендията по математика „Хамилтън“ за Харвардския университет — отвърна без колебание Уилям.

— Защо отдаваш такова значение на това? — попита невинно Матю.

— Защото баща ми е постигнал и трите неща.

— Щом надминеш баща си, аз ще те запозная с моя.

Уилям се усмихна.

Двете момчета прекараха във Върмонт един весел, изпълнен със забавления месец, през който играха на какво ли не, като се почне от шаха и се стигне до американския футбол. После заминаха за Ню Йорк — щяха да останат до края на ваканцията у Лестърови. На вратата ги посрещнаха икономът, който нарече Матю „господарю“, и дванайсетгодишно луничаво момиченце, което пък му викаше Шишко. Уилям прихна — приятелят му беше слаб като върлина, докато момиченцето наистина бе доста пухкаво. То му се усмихна, при което се видя шина, скрила почти изцяло зъбите.

— За нищо на света няма да повярваш, че Сюзан ми е сестра, нали? — попита презрително Матю.

— Наистина — отвърна Уилям и й се усмихна. — Тя е много по-красива от теб.

От този миг нататък момиченцето направо боготвореше Уилям.

Той пък се прехласна по бащата на Матю. Чарлс Лестър приличаше толкова много на собствения му баща, че момчето му се примоли да му покаже прочутата банка, на чийто управителен съвет беше председател. Чарлс Лестър се замисли. Досега не бяха разрешавали на никое дете, включително на сина му, да влиза в управлението на Брод стрийт номер седемнайсет, където цареше безупречен ред. Но както често се случва при банкерите, накрая склони и една събота следобед заведе хлапето, за да му покаже сградата на Уолстрийт.

Уилям разгледа очарован различните кабинети, хранилището, помещението за обмяна на чужда валута, залата, където заседаваше управителният съвет, и кабинета на председателя. В сравнение с „Каин и Кабът“ банката на Лестър бе доста по-голяма, а от малкото си лично вложение в спестовната книжка, заради което получаваше годишния отчет, Уилям знаеше, че тя разполага и с далеч по-значителен капитал. Докато се прибираха с автомобила, момчето седеше смълчано и замислено.

— Е, Уилям, доволен ли си от посещението в моята банка? — попита радушно Чарлс Лестър.

— Много, уважаеми господине — отвърна той. Помълча и добави: — Възнамерявам, господин Лестър, някой ден да стана председател на управителния й съвет.

Мъжът прихна и по време на вечерята току разказваше какво е заявил малкият Уилям Каин, при което и останалите се заливаха от смях.

Само Уилям не гледаше на думите си като на шега.

Ан беше изумена, когато Хенри й поиска още пари.

— Няма от какво да се притесняваш — увери я той. — Питай Алан Лойд. Като председател на управителния съвет на банката той отстоява всячески интересите ти.

— Да де, но четвърт милион не е ли много? — възкликна Ан.

— Отлична възможност, скъпа. Погледни на заема като на вложение, което за две години ще се удвои.

Подир поредната шумна кавга Ан отново отстъпи и животът се върна в предишния спокоен коловоз. След като провери в банката портфейла с вложенията си, младата жена установи, че парите й са намалели с четвърт милион долара, но Хенри я уверяваше, че се среща все с подходящи хора и сключва подходящи сделки. Мина й през ума да обсъди нещата с Алан Лойд, но накрая се отказа — все едно да заяви на всеослушание, че не вярва на съпруга си, въпреки че искаше светът да го уважава, пък и Хенри надали щеше да й иска заем, ако не е бил сигурен, че Алан ще одобри.

Ан започна да посещава отново и доктор Маккензи, за да разбере дали има надежда да се сдобие с второ дете, той обаче я посъветва да не зачева. Предишния път Ан бе пометнала заради високо кръвно налягане и Андрю Маккензи смяташе за неразумно на трийсет и пет години тя да мисли да става отново майка.

Младата жена спомена за това и пред бабите, те обаче се съгласиха напълно с опитния лекар. И двете не харесваха Хенри, още по-малко пък искаха в семейството да се появява негово отроче, което след смъртта им да предяви претенции към богатството на Каинови. Ан започна да се примирява, че ще си остане само с едно дете — Уилям.

Хенри се ядоса много от предателството, както го описа той, и заяви на Ан, че ако Ричард бил жив, тя сто на сто е щяла да опита повторно. Младата жена си помисли колко различни са двамата мъже — умът й не го побираше как изобщо е възможно да обикне и единия, и другия. Помъчи се да успокои някак Хенри — молеше се фирмата му да успее и той да се посвети изцяло на работата. Напоследък се заседаваше до късно в кантората.

Един понеделник през октомври, точно след като бяха отпразнували втората годишнина от сватбата, Ан започна да получава писма от не подписал се „приятел“, който й съобщаваше, че Хенри може да бъде видян в компанията на други жени и най-вече на една дама, чието име „доброжелателят“ не искал да назовава за нищо на света. В началото Ан гореше писмата още щом ги получеше и макар да я тревожеха, така и не отвори дума за тях пред Хенри. Надяваше се поредното писмо да е последното. Не събра смелост да попита мъжа си дори когато той й поиска последните сто и петдесет хиляди долара.

— Ще изпусна жизненоважна сделка, ако не получа незабавно парите — рече той на жена си.

— Но, Хенри, това е всичко, което ми е останало. Дам ли ти ги, няма да притежавам и пукнат грош.

— Само къщата струва над двеста хиляди. Би могла още утре да я ипотекираш.

— Къщата е на Уилям.

— Уилям, Уилям, Уилям! Тъкмо да успея, и някакъв си Уилям все ми застава на пътя — викна Хенри и излезе с гръм и трясък.

Прибра се разкаян след полунощ и каза на Ан, че предпочитал тя да задържи парите и той да се разори, само и само да останат заедно. Ан се успокои от думите му и по-късно двамата се любиха. На другата заран тя подписа чек за сто и петдесет хиляди долара, като се мъчеше да забрави, че сега вече е без пукната пара — поне докато Хенри не спечели от сделката. Но ще не ще, все пак се запита дали е чисто съвпадение, че мъжът й й е поискал точно сумата, останала й от наследството.

Следващия месец цикълът й се забави.

Доктор Маккензи беше разтревожен, но се постара да не го показва, бабите пък бяха ужасени и изобщо не се постараха да го крият, колкото до Хенри, той бе на седмото небе от щастие. Закле се пред Ан, че това е най-прекрасното нещо, случвало му се някога, и дори изяви желание да изгради новото детско отделение в болницата, както бе възнамерявал и Ричард, преди да загине.

Уилям научи новината от едно писмо на майка си и цяла вечер седя умислен. Не посмя да сподели дори с Матю какво го мъчи. Следващата събота сутринта с изричното разрешение на главния възпитател — господин Раглан, по прякор Сръдльото, той се качи на влака за Бостън и след като пристигна, изтегли от спестовната си книжка сто долара. Сетне отиде в юридическа кантора „Коен, Коен и Яблонс“ на Джеферсън стрийт. Старши съдружникът — господин Томас Коен, висок кльощав мъж с черна грива, бе доста изненадан, когато Уилям бе въведен в кабинета му.

— Никога досега не ме е наемал шестнайсетгодишен клиент — подхвана господин Коен. — За мен това е новост… — Той се подвоуми. — Господин Каин — произнесе адвокатът с доста голямо усилие. — Особено при положение че баща ви… Как ли да се изразя… Баща ви не бе известен като човек със симпатии към моите събратя по вероизповедание.

— Баща ми — възрази Уилям — винаги се е възхищавал на постиженията на еврейския народ и в частност уважаваше изключително много вашата кантора, когато тя представляваше интересите на негови съперници. Многократно съм го чувал да споменава името ви. Тъкмо заради това избрах вас, господин Коен, а не вие — мен. Не е ли достатъчна гаранция?

Господин Коен забрави начаса, че има насреща си шестнайсетгодишно хлапе.

— Така си е, така си е. Струва ми се, че мога да направя изключение за сина на Ричард Каин. Какво обичате?

— Бих желал да ми отговорите на три въпроса, господин Коен. Първо, искам да знам дали ако майка ми, госпожа Хенри Осбърн, роди дете, било момче или момиче, то ще има някакви законови права върху попечителския фонд на семейство Каин. Второ, имам ли по закон някакви задължения към господин Хенри Осбърн, произтичащи от това, че той е женен за майка ми, и, трето, на каква възраст мога да поискам господин Хенри Осбърн да напусне дома ми на Луисбърг скуеър в Бостън?

Пачето перо на Томас Коен препускаше шеметно по листа хартия пред него, като пръскаше сини капки върху вече зацапаното с мастило писалище.

Уилям остави пред адвоката сто долара. Той бе стъписан, но взе банкнотите и ги преброи.

— Харчете ги предпазливо, господин Коен. Щом завърша Харвардския университет, ще имам нужда от добър адвокат.

— Значи вече сте приет в университета, господин Каин! Честито! Надявам се и моят син да учи там.

— Не, още не съм приет, но и това ще стане подир две години. След седмица ще се върна в Бостън, за да се видя с вас, господин Коен. Ако чуя от някой друг, освен от вас нещичко по въпроса, можете да смятате, че познанството ни е приключило. Приятен ден, драги ми господине.

Томас Коен понечи да му пожелае същото, но още преди да е изрекъл думите, Уилям вече бе затворил вратата след себе си.

След седем дни Уилям се върна в адвокатска кантора „Коен, Коен и Яблонс“.

— А, господин Каин! — възкликна Томас Коен. — Радвам се да ви видя отново. Едно кафенце?

— Не, благодаря.

— Тогава да пратя да ви донесат кока-кола?

Лицето на момчето остана безизразно.

— Да не се отклоняваме, да не се отклоняваме — рече донякъде смутен адвокатът. — Поразпитахме тук-там, господин Каин, с помощта на една много уважавана частна детективска агенция — тя ни съдейства да открием отговорите на въпросите, които ми зададохте и които не бяха чисто академични. Със спокойна съвест мога да кажа, че разполагаме с всички отговори. Поинтересувахте се дали детето на господин Осбърн, ако вашата майка му роди такова, може да има претенции върху имуществото на семейство Каин и по-точно върху попечителския фонд, завещан ви от вашия баща. С една дума, не може, ала госпожа Осбърн е в правото си да завещае на когото реши половината милион, оставен й от вашия баща. — Адвокатът вдигна очи. — Но сигурно ще ви бъде интересно, господин Каин, да узнаете, че през последната година и половина вашата майка е изтеглила до последния цент петстотинте хиляди долара от личната си сметка в банка „Каин и Кабът“. Ние обаче не успяхме да установим какво е направила с парите. Не е изключено да е решила да ги внесе в друга банка.

Уилям изглеждаше стъписан — първият признак, че е загубил самообладанието, възхитило адвоката.

— Няма причини да го прави — отсече момчето. — Парите със сигурност са отишли у един човек.

Томас Коен продължи да мълчи. Очакваше да чуе още нещичко, ала Уилям се окопити и не каза нищо повече, затова адвокатът продължи:

— Отговорът на втория ви въпрос е, че нямате никакви лични или правни задължения към господин Хенри Осбърн. Според завещанието на баща ви, докато навършите двайсет и една години, вашата майка е попечителка на фонда заедно с господин Алан Лойд и с госпожа Мили Престън, кръстниците ви, които още са живи.

Томас Коен отново вдигна очи. Лицето на Уилям и този път беше безизразно. Адвокатът вече бе усетил, че това означава да продължава нататък.

— И трето, господин Каин, не можете да изгоните господин Осбърн от Бийкън Хил, докато той е женен за майка ви и живее с нея. След смъртта й имотът преминава по право във ваше владение. Ако той още е жив, можете да го помолите да напусне. Според мен отговорих на всичките ви въпроси, господин Каин.

— Благодаря ви, господин Коен — отвърна Уилям. — Признателен съм ви, че свършихте такава чудесна работа и не разгласихте посещението ми. А сега, може би ще ми кажете какви са хонорарите при вас.

— Стоте долара не покриват всички разходи, господин Каин, ние обаче сме убедени, че ви чака славно бъдеще и…

— Не искам, господин Коен, да съм длъжник на никого. Отнасяйте се към мен като към човек, с когото може и да не работите никога занапред. И така, колко ви дължа?

Адвокатът се замисли.

— При тези обстоятелства щяхме да ви вземем, господин Каин, двеста и трийсет долара.

Уилям извади от вътрешния си джоб шест банкноти от по двайсет долара и ги подаде на Коен. Този път той не ги брои.

— Благодарен съм ви за помощта, господин Коен. Сигурен съм, че ще се срещнем отново. Приятен ден, господине.

— И на вас, господин Каин. Разрешете да отбележа, че никога не съм имал честта да се срещна с именития ви баща, ала сега, след като работих с вас, искрено съжалявам, че не съм го познавал.

Уилям се усмихна и видимо омекна.

— Благодаря ви, господине.

Цялото време на Ан бе погълнато от подготовката за бебето — тя бързо се уморяваше и почиваше дълго. Попиташе ли Хенри как върви фирмата, той винаги й даваше някакъв правдоподобен отговор колкото да я увери, че всичко е наред, без обаче да се впуска в подробности.

Сетне една заран неподписаните писма започнаха да пристигат отново. Този път те съдържаха повече подробности, имената на жените, с които Хенри излиза, и местата, където се среща с тях. Ан ги гореше още преди да е запомнила имената и местата. Не искаше да повярва, че мъжът й изневерява точно когато тя износва детето му. Някой им завиждаше и лъжеше, за да натопи Хенри.

Писмата продължаваха да се получават, понякога съдържаха нови имена. Ан все така ги унищожаваше, но мисълта за тях я глождеше все повече. Искаше й се да обсъди с някого нещата, но не се сещаше за човек, на когото да се довери. Бабите щяха да се възмутят от дън душа, още повече че недолюбваха Хенри. Алан Лойд от банката надали щеше да разбере Ан, все пак беше стар ерген, а колкото до Уилям, той бе съвсем малък. Ан не знаеше към кого да се обърне. Веднъж присъства на една от сказките на Зигмунд Фройд и й мина през ума да отиде на психоаналитик, но не подобаваше на представителка на рода Лоуел да обсъжда семейните си неприятности с човек, когото изобщо не познава.

Накрая нещата приеха неочакван обрат, за който дори Ан не бе подготвена. Един понеделник сутринта тя получи три писма, както винаги от Уилям, който по свой обичай бе адресирал плика до госпожа Ричард Каин и който я питаше дали и тази година може да прекара лятната ваканция заедно с приятеля си Матю Лестър в Ню Йорк. Поредното неподписано писмо, в което се твърдеше, че Хенри въртял любов с… с Мили Престън, и трето от Алан Лойд, председателя на управителния съвет на банката, който я молеше да му се обадела по телефона, за да си уговорели среща.

Ан се отпусна тежко на стола и едвам си поемаше дъх, толкова зле се почувства, след което се насили да прочете още веднъж трите писма. Писмото на сина й я жегна със своята студенина. На Ан й беше неприятно, че той предпочита да прекарва ваканциите с Матю Лестър. Откакто се бе омъжила за Хенри, те двамата с Уилям се отчуждаваха все повече. Нямаше как да си затвори очите и за неподписаното писмо, в което се твърдеше, че Хенри върти любов с най-добрата й приятелка. Помнеше, че именно Мили я бе запознала с Хенри и че бе кръстница на Уилям. Третото писмо — от Алан Лойд, я стресна най-много. Той й беше писал един-единствен път — да изкаже съболезнованията си след смъртта на Ричард. Ан се притесняваше, че това второ писмо вещае само лоши новини.

Тя се обади в банката. Телефонистката я свърза начаса.

— Искали сте да ме видите, Алан.

— Да, скъпа, ще ми се да си поговорим. Кога ви е удобно?

— Някакви лоши новини ли има? — въздъхна Ан.

— Не бих казал, не искам да го обсъждаме по телефона, но няма място за притеснение. Случайно да сте свободна днес на обяд?

— Да, свободна съм, Алан.

— Хайде тогава да се срещнем в един часа в „Риц“. Изгарям от нетърпение да ви видя, Ан.

Един часът — само след три часа! Мислите й се пренесоха от Алан към Уилям, от Уилям към Хенри, но накрая спряха на Мили Престън. Нима беше истина? Ан реши да полежи повечко в топлата вана и да облече нова рокля. Не й помогна особено. Беше издута като плондер. Глезените и прасците й толкова тънки и красиви, сега бяха отекли и бяха целите на морави петна. Младата жена се уплаши на какво ли ще прилича, когато стане време да ражда. Въздъхна тежко, вторачена в отражението си в огледалото, и се постара да изглежда възможно най-добре.

— Неотразима сте, Ан. Ако не бях стар ерген, на когото не приляга да флиртува, щях да ви ухажвам най-усърдно — рече среброкосият банкер, сетне я целуна по двете бузи, сякаш бе френски генерал.

Заведе я на своята маса. По негласна уговорка масата в ъгъла винаги се пазеше за председателя на управителния съвет на „Каин и Кабът“, в случай че той реши да обядва тук, а не в банката. Навремето Ричард бе идвал в „Риц“, сега пък често наминаваше неговият приемник Алан Лойд.

Ан сядаше за пръв път с някого на масата. Келнерите започнаха да се въртят около тях, но знаеха кога точно да се появят и кога да изчезнат, за да не прекъсват поверителния разговор.

— Кога чакате детето, Ан?

— О, след още цели три месеца.

— Надявам се, няма усложнения. Ако не ме лъже паметта…

— Лекарят ме преглежда веднъж седмично — призна младата жена — и все се притеснява за кръвното ми налягане, аз обаче не виждам причини за тревога.

— Радвам се, скъпа — възкликна Алан и досущ добродушен вуйчо я докосна по дланта. — Виждате ми се уморена, дано не се претоварвате.

Банкерът вдигна леко ръка. До него изникна сервитьор и двамата с младата жена дадоха поръчката.

— Искам да се посъветвам с вас, Ан.

Тя знаеше прекрасно какъв дипломат е Алан Лойд. Не я беше поканил на обяд, за да се съветва с нея. Обратното, беше я повикал, та той да я посъветва тактично.

— Имате ли представа как вървят нещата във фирмата за недвижими имоти на Хенри?

— Не, нямам — призна Ан. — Не му се бъркам в работите. Както сигурно помните, не го правех и с Ричард. Защо? Да няма някакви неприятности?

— Не, не, поне ние в банката не знаем. Тъкмо обратното, научихме, че Хенри участва в търга на кметството за голям проект — изграждането на нова болница. Питам само, защото съпругът ви поиска от банката заем от половин милион долара.

Ан беше стъписана.

— Виждам, изненадана сте — рече банкерът. — От банковото ви извлечение знаем, че разполагате с малко под двайсет хиляди долара в сметката от наследството и че сте на червено със седемнайсет хиляди долара в личната си сметка.

Ужасена, Ан остави приборите. Чак сега разбра колко е задлъжняла.

Алан забеляза смущението й.

— Не съм ви поканил на обяд заради това, Ан — побърза да добави той. — Ние в банката на драго сърце ще ви финансираме до края на дните ви. От лихвите от попечителския фонд Уилям печели над един милион годишно, не се притеснявайте, че сте излезли малко на червено, нито че Хенри иска заем от половин милион. Стига, разбира се, вие като законна настойница на Уилям да подкрепите съпруга си.

— Не знаех, че мога да се разпореждам с парите на сина си в попечителския фонд — каза младата жена.

— Нямате право да пипате основната сума, която Уилям е наследил, но по закон, докато той навърши двайсет и една години, лихвите от фонда могат да се влагат във всяко начинание, стига то да е изгодно за Уилям и стига да разрешите вие като настойница на сина си и ние с Мили Престън като негови кръстници. Като председател на попечителския фонд съм готов да отпусна този половин милион, но искам да имам одобрението ви. Мили вече ми съобщи, че на драго сърце ще подпише, така че при вашите два гласа моят е без значение.

— Значи Мили Престън вече е дала одобрението си, така ли, Алан?

— Да. Не ви ли е споменавала?

Ан не отвърна веднага.

— А вашето мнение какво е? — попита тя накрая.

— Не съм виждал отчетите на Хенри, тъй като той е регистрирал фирмата само преди година и половина и сметката му е в друга банка, затова нямам представа дали приходите за тази година превишават разходите и каква възвръщаемост е предвидена за 1923 година.

— Нали знаете, че през последната година и половина съм дала на Хенри половин милион от парите си? — поинтересува се Ан.

— Главният касиер ме уведомява за всяка голяма сума, теглена от която и да е сметка. Нямам представа за какво са отишли парите, а и не ми е работа да питам, Ан. Ричард ви ги е завещал и вие сте в правото си да ги харчите както намерите за добре. Вижте, по-различно е с лихвите от семейния фонд. Ако бяхте решили да теглите от него половин милион, който да вложите във фирмата на Хенри, банката щеше да е длъжна да прегледа книжата на съпруга ви, тъй като сумата щеше да се разглежда като поредното вложение от портфейла на Уилям. В завещанието си Ричард не е разрешил на попечителите да отпускат заеми, дал им е правото само да инвестират суми от името на сина му. Вече го обясних на Хенри и ако все пак решим да направим подобна инвестиция, попечителите трябва да пресметнат какъв процент от стойността на фирмата на съпруга ви покрива петстотинте хиляди долара. Уилям, разбира се, е в течение какво правим с приходите от неговото наследство — нямаше причини да не се съобразим с молбата му всяко тримесечие да му предоставяме банково извлечение от инвестиционната програма, каквото предоставяме и на попечителите. Не се и съмнявам, че и той ще има мнение по въпроса, след като получи извлечението за следващото тримесечие. Сигурно ще ви е забавно да узнаете, че откакто навърши шестнайсет години, синът ви ми праща становището си за всяко вложение, което правим. В началото ги преглеждах мимоходом, като добронамерен попечител. Напоследък обаче се запознавам най-подробно с мнението му, което буди само уважение. Когато Уилям заеме полагащото му се място в управителния съвет на „Каин и Кабът“, нашата банка може да се окаже твърде тясна за него.

— Никога досега не са ми искали съвет за фонда на Уилям — отбеляза посърнала Ан.

— Вие четете извлеченията, които банката ви праща всяко тримесечие на първо число, и като попечителка винаги сте имали възможността да оспорите едно или друго вложение, направено от името на сина ви.

Алан Лойд извади от джоба си лист хартия, но не каза нищо, докато келнерът не им донесе ястията и не се отдалечи достатъчно, та да не ги чува.

— Докато навърши двайсет и една години, Уилям има двайсет и един милиона, вложени в банката при лихва четири и половина на сто. От своя страна, всяко тримесечие ние влагаме лихвата в акции и дялове. Никога досега не сме инвестирали в частно търговско дружество. Сигурно ще ви изненадам, Ан, но влагаме тези лихви така, че петдесет на сто са съобразени със становището на банката, а другите петдесет на сто — с предложенията на самия Уилям. Сега-засега за огромно удоволствие на Тони Симънс, шефа на дирекция „Инвестиции“, изпреварваме сина ви, но Уилям му е обещал по един ролс-ройс за всяка година, когато вложенията, направени от банката, донесат десет на сто повече печалба от инвестициите, направени по предложение на момчето.

— Но ако Уилям загуби облога, откъде ще вземе десет хиляди долара за ролс-ройс? Нали няма право да пипа наследството във фонда, докато не навърши двайсет и една години?

— Не знам, Ан, отговора на този въпрос. Знам обаче, че синът ви е нямало да сключи облога, ако не може да го изпълни. Случайно да сте виждали напоследък прочутата му счетоводна книга?

— Онази, която му подариха бабите ли?

Алан Лойд кимна.

— Не, не съм я виждала, откакто отиде в пансиона. Не знаех, че още съществува.

— Съществува, и още как! — възкликна банкерът. — Бих дал едномесечната си заплата само и само да надзърна в графата „Печалби“ в нея. Вероятно знаете, че Уилям държи парите си не при нас, а в банка „Лестър“ в Ню Йорк? А там не откриват лични влогове за суми, по-малки от десет хиляди долара. Почти сигурен съм, че не правят изключения — дори за сина на Ричард Каин.

— Синът на Ричард Каин — повтори младата жена.

— Извинявайте, Ан, не исках да прозвучи грубо.

— Не, не се притеснявайте, няма съмнение, че Уилям е син на Ричард Каин. Знаете ли, че откакто е навършил дванайсет години, не ми е искал и цент? — Известно време тя мълча. — Редно е да ви предупредя, Алан, че момчето няма да подскочи от радост, когато му кажете, че трябва да вложи половин милион от наследството си във фирмата на Хенри.

— Не се ли погаждат? — вдигна вежди банкерът.

— Опасявам се, че не — потвърди Ан.

— Колко жалко! Нещата наистина ще се усложнят, ако Уилям е против отпускането на заема. Макар и да няма право да пипа парите във фонда, докато не навърши двайсет и една години, установихме от свои източници, че момчето не се притеснява да потърси адвокат, който да му изясни нещата от гледна точка на закона.

— Божичко, сигурно се шегувате! — възкликна Ан.

— Не, изобщо не се шегувам, вие обаче не се безпокойте. Да ви призная, ние в банката се постъписахме, но щом разбрахме кой всъщност се интересува, предоставихме сведения, които, ако не бяха предназначени за Уилям, нямаше да разгласим за нищо на света. Момчето явно си има причини да не се обърне направо към нас.

— Господи, какъв ли ще стане, когато навърши трийсет! — рече Ан.

— Зависи дали ще извади късмета да се влюби в жена като вас — отвърна Алан. — Силата на Ричард бе именно в това.

— Вие, Алан, сте стар ласкател. Искате ли първо да обсъдя с Хенри въпроса за петстотинте хиляди и едва тогава отново да се върнем на него?

— Разбира се, скъпа, обсъдете го. Вече ви обясних, дошъл съм да се посъветвам с вас. — Алан поръча кафе и хвана нежно Ан за ръката. — И се пазете, чухте ли? Вашето здраве е много по-важно от съдбата на някакъв си половин милион.

След обяда Ан се прибра и веднага започна да се притеснява за другите две писма, които бе получила сутринта. От онова, което бе чула от Алан Лойд за сина си, вече бе убедена в едно: щеше да постъпи разумно, ако не му се сърди и му разреши да прекара наближаващата ваканция със своя приятел, Матю Лестър.

Връзката на Хенри с Мили създаваше проблем, на който Ан не бе в състояние да намери просто решение. Тя седна в тапицирания с виненочервена кожа фотьойл — любимия на Ричард, и започна да мисли, загледана през огромния прозорец в красивата леха с червени и бели рози. Трябваше ли да вземе решение, Ан го обмисляше дълго, след това обаче рядко се отказваше от него.

Вечерта Хенри се прибра по-рано от обикновено и Ан се запита защо. Не след дълго разбра.

— Чух, че днес си обядвала с Алан Лойд — рече мъжът й веднага след като влезе в стаята.

— Кой ти каза, Хенри?

— Имам си съгледвачи навсякъде — засмя се той.

— Точно така, Алан ме покани на обяд. Питаше ме какво мисля, дали банката да вложи във фирмата ти половин милион от наследството на Уилям.

— И ти какво отговори? — поинтересува се Хенри, като се постара да прикрие притеснението си.

— Казах, че първо смятам да обсъдя нещата с теб, но защо, за бога, не си ми споменавал, че си искал заем от банката? Почувствах се като кръгла глупачка, задето го научавам от Алан.

— Мислех, че не се интересуваш от фирмата, скъпа, пък и научих по чиста случайност, че именно ти, Алан Лойд и Мили Престън сте попечители на фонда и имате право на глас, когато се решава къде да се вложат приходите от наследството на Уилям.

— И как научи? Самата аз не знаех.

— Защото не четеш, скъпа, дребния шрифт. Да ти призная, и аз узнах наскоро. Съвсем случайно Мили Престън, нали е кръстница на Уилям, ми разкри някои подробности от завещанието, а както се разбра, е и попечителка на фонда. Бях доста изненадан. А сега да видим дали можем да се възползваме от положението. Мили обеща да ме подкрепи, стига ти да нямаш нищо против.

На Ан й призля само като чу името на Мили.

— Според мен не бива да пипаме парите на Уилям — рече тя. — Никога не съм смятала, че имам нещо общо с фонда. Предпочитам и занапред да не се занимавам с него и да оставя банката сама да влага лихвите, както е било досега.

— Защо да се задоволяваме с инвестициите на банката, при положение че от кметството ми предлагат такъв изгоден договор — изграждането на болница? От моята фирма Уилям ще спечели много повече. Сигурен съм, че и Алан е на същото мнение.

— Не знам на какво мнение е. Както винаги, бе много сдържан и предпазлив, макар и да подчерта, че договорът е твърде изгоден и ще бъде чудесно, ако го спечелиш ти. Смята, че имаш големи шансове.

— Точно така.

— Но настоя първо да види счетоводните ти книги и чак тогава да вземе окончателно решение. Попита и какво е станало с моя половин милион.

— С нашия половин милион, скъпа, всичко върви по вода, както много скоро ще се убедиш сама. Утре сутринта ще изпратя книгите на Алан, нека сам ги прегледа. Можеш да бъдеш сигурна, че ще бъде във възторг.

— Дано, Хенри, заради нас двамата — отвърна Ан. — Нека изчакаме и да видим какво ще каже, знаеш, че винаги съм му се доверявала.

— Доверяваш се на Алан, но не и на мен.

— Няма такова нещо. Не исках да…

— Само се пошегувах. То оставаше да не се доверяваш на собствения си съпруг!

На Ан й се доплака. Пред Ричард винаги бе сдържала сълзите си. Сега пред Хенри дори и не се опита.

— Дано всичко е наред. Никога не ми се е налагало да мисля за пари, а сега не ми е до това. От бременността е, чувствам се много уморена и потисната.

Хенри веднага се престори на загрижен.

— Знам, знам, скъпа. Не искам да се притесняваш за фирмата, остави това на мен, сам ще се оправя. Виж какво, защо не си легнеш по-рано, ще ти донеса вечерята в кревата. Тъкмо ще мога да се върна в кантората — да взема счетоводните книги, та да ги покажа още утре сутринта на Алан.

Ан наистина си легна, но щом Хенри излезе, дори не се опита да заспи и въпреки умората седна в леглото и зачете един от романите на Синклер Луис. Знаеше, че мъжът й ще стигне в кантората за четвърт час, затова изчака цели двайсет минути и чак тогава набра телефонния номер. Телефонът звъня близо минута.

След двайсетина минути младата жена опита отново, но и този път не вдигна никой. Продължи да набира номера през двайсет минути — все така безуспешно. В съзнанието й горчиво прокънтяха думите на Хенри за доверието.

Най-сетне, някъде към полунощ мъжът й се прибра и трепна, когато видя, че Ан още седи в леглото и чете книга.

— Не биваше да стоиш будна и да ме чакаш.

Целуна я страстно. На Ан й се стори, че долавя мириса на парфюм — или може би бе станала прекалено мнителна?

— Наложи се да поостана малко повече, не успях да комплектувам книжата, които Алан ще ми поиска. Проклетата секретарка, забутала, моля ви се, папките в друго чекмедже.

— Сигурно ти е било самотно да седиш до среднощ в кантората — отбеляза Ан.

— Е, не е толкова страшно, стига работата да си струва — рече съпругът й, после си легна и й обърна гръб. — При всички положения ти спори повече, ако телефонът не звъни час по час и не те прекъсва.

След броени минути вече спеше непробудно. Ан продължи да лежи, вече твърдо решена да осъществи плана, който си бе набелязала следобед.

Когато на другата сутрин Хенри отиде на работа — всъщност Ан вече не знаеше къде точно ходи мъжът й — тя разлисти „Бостън Глоуб“ на страницата с обявите. Сетне вдигна телефона и си определи среща, отвела я малко преди обяд в южната част на Бостън. Младата жена бе изумена колко порутени са сградите тук. Никога досега не бе стъпвала в южните квартали и ако обстоятелствата не се бяха стекли така, сигурно щеше да си умре, без изобщо да знае, че те съществуват.

Тя се приближи до малко дървено стълбище, осеяно с клечки кибрит, угарки и боклуци, нахвърляни сякаш за да покажат накъде да върви, и се качи при врата с матово стъкло, на която с големи черни букви пишеше: „Глен Рикардо“, и отдолу: „Частен детектив (регистриран в щат Масачузетс)“. Ан почука тихичко.

— Влез, отключено е — провикна се някой с гърлен дрезгав глас.

Ан влезе. Зад писалището седеше мъж, който си бе изпружил краката върху него и четеше някакво списание, явно със снимки на момичета. Щом съгледа Ан, пурата насмалко да падне от устата му. За пръв път в кантората му влизаше палто от норки.

— Добро утро — поздрави човекът и скочи като попарен от стола. — Казвам се Глен Рикардо. — Надвеси се над писалището и протегна на Ан космата ръка с жълти от тютюна пръсти. Тя я пое, доволна, че е с ръкавици. — Имате ли уговорена среща? — попита мъжът, не че имаше някакво значение.

Беше готов да посъветва едно палто от норки и без предварително записан час.

— Да, имам.

— Значи вие сте госпожа Осбърн. Ще си съблечете ли палтото?

— Предпочитам да остана с него — отвърна Ан. Не виждаше къде Рикардо ще го сложи, освен може би на пода.

— Ама разбира се, разбира се.

Ан го погледна крадешком, докато той сядаше отново зад писалището и палеше поредната пура. Беше облечен в долнопробен светлозелен костюм, носеше шарена вратовръзка, косата му беше мазна. Младата жена се зачуди какво изобщо търси тук.

— Е, какво ви води насам? — подхвана Рикардо, след като се зае да остри с тъп нож късичко моливче. Стружките западаха навсякъде, само не и в кошчето за боклук. — Какво сте изгубили, кучето, накитите или съпруга си?

— Първо, господин Рикардо, искам да се уверя, че мога да разчитам на пълната ви дискретност — отвърна Ан.

— Ама разбира се, разбира се, то се знае, че можете да разчитате — рече детективът, без да вдига очи от все повече смаляващото се моливче.

Ан си помисли, че ще изпищи, ако той повтори още веднъж това „ама разбира се“. Пое си дълбоко въздух.

— Напоследък получавам анонимни писма, в които се твърди, че мъжът ми ми изневерява с моя близка приятелка. Искам да знам кой изпраща писмата и дали има някаква истина в обвиненията.

Камък й падна от сърцето, че най-сетне е изрекла за пръв път на глас опасенията си. Рикардо я погледна безучастно, сякаш постоянно чуваше подобни признания. Прокара ръка през дългата си коса, която, както Ан забеляза, бе черна точно както мръсотията под ноктите му.

— Ясно — подхвана детективът. — Със съпруга ще стане лесно. Виж, много по-сложно е да установим кой пише писмата. Запазили сте ги, нали?

— Само последното — рече Ан.

Глен Рикардо въздъхна и протегна уморено длан през писалището. Младата жена извади писмото от дамската си чанта, но за миг се подвоуми.

— Знам какво ви е, госпожо Осбърн, но няма как да си свърша работата, ако едната ръка ми е вързана.

— Ама разбира се, господин Рикардо. Извинявайте.

Не можеше да повярва, че и тя го е изтърсила това „ама разбира се“.

Детективът прочети два-три пъти писмото и чак тогава попита:

— Всичките ли бяха на такава хартия и в такъв плик?

— Доколкото си спомням, да — потвърди жената.

— Щом получите следващото, постарайте се да…

— Откъде сте толкова сигурен, че ще има следващо? — прекъсна го Ан.

— Разбира се, че съм сигурен. Та, постарайте се да го запазите. А сега ми разкажете подробно за мъжа си. Имате ли снимка?

— Да.

Тя пак се поколеба.

— Искам да погледна лицето. Само това оставаше, да погна някой друг — възкликна детективът.

Ан отново отвори дамската си чанта и му подаде фотография на Хенри в лейтенантска униформа.

— Голям красавец е нашият господин Осбърн — отбеляза мъжът. — Кога е правена снимката?

— Според мен преди около пет години — уточни Ан. — Докато е бил в армията, тогава още не съм го познавала.

Няколко минути Рикардо я разпитва къде и кога ходи през деня мъжът й. Ан бе изненадана колко малко знае за навиците и миналото на Хенри.

— Почти няма за какво да се заловя, госпожо Осбърн, но ще направя всичко по силите си. Хонорарът ми е десет долара на ден плюс разходите. Веднъж седмично ще ви предоставям писмен отчет. Платете ми, ако обичате, за две седмици напред.

Той отново протегна ръка през писалището — този път с по-голяма настойчивост.

Ан пак отвори чантата, извади две новички банкноти от по сто долара и му ги подаде. Той взе да ги проучва внимателно, сякаш се двоумеше кой знаменит американец е изобразен на тях. Бенджамин Франклин гледаше невъзмутимо Рикардо, който очевидно не го беше виждал доста отдавна. Детективът върна на Ан шейсет долара на мазни, смачкани банкноти от по пет долара.

— Излиза, че работите и в неделя, господин Рикардо — отбеляза Ан, доволна, че се е справила така добре със сметките наум.

— Ама разбира се — подвикна детективът. — Удобно ли ви е да дойдете след седмица по същото време, госпожо Осбърн?

— Естествено — отвърна жената и побърза да излезе, да не би пак да й се наложи да се ръкува с мъжа зад писалището.

Уилям прочете в тримесечното извлечение за попечителския фонд, изпратено от „Каин и Кабът“, че Хенри Осбърн — Хенри Осбърн, моля ви се!, повтори той името, дано повярва на написаното — искал заем от половин милион долара, които да вложел в частната си фирма, и целия ден ходи като буреносен облак. През четирите години, откакто беше в частно училище „Сейнт Пол“, за пръв път не бе пръв на контролното по математика. По-добре от него се беше представил Матю Лестър, който веднага го попита да не е болен.

Същата вечер Уилям се обади на Алан Лойд у дома му. Председателят на управителния съвет на „Каин и Кабът“ вече знаеше от Ан, че синът й не се погажда с Хенри, и не се учуди особено, че момчето го търси по телефона.

— Уилям, момчето ми, как си, как върви учението в „Сейнт Пол“?

— Чудесно, уважаеми господине, но аз се обаждам за друго.

„Тактичен като слон в стъкларница“, помисли си Алан.

— Не съм си и помислял, че се обаждаш за това — отвърна малко троснато банкерът. — С какво мога да ти бъда полезен?

— Бих искал да ви видя утре следобед.

— Утре е неделя, Уилям.

— Да, знам, но това е единственият ден, когато мога да отсъствам от училище, ще дойда когато и където кажете — изрече момчето така, сякаш правеше голяма услуга на банкера. — Освен това майка ми не бива да узнава в никакъв случай за нашата среща.

— Виж какво, Уилям… — подхвана Алан Лойд.

— Излишно е да ви напомням, уважаеми господине — прекъсна го вече по-твърдо Уилям, — че може и да не е противозаконно да влагате пари от наследството ми в частната фирма на втория ми баща, но при всички положения е в разрез с етичните норми.

Известно време банкерът мълча — чудеше се дали да се опитва да успокоява момчето по телефона. Момчето ли! Мина му през ума да се помъчи да го убеди, но явно сега не му беше времето.

— Добре, Уилям. Защо не дойдеш да обядваме заедно в клуб „Хънт“. В един удобно ли ти е?

— Изгарям от нетърпение да ви видя, уважаеми господине.

Телефонът щракна.

„Добре поне че сблъсъкът ще стане на моя територия“ помисли Алан Лойд, докато оставяше слушалката върху вилката, сетне прокле господин Бел, задето бе изобретил тая проклетия.

Беше избрал клуб „Хънт“, тъй като не искаше срещата да бъде прекалено лична. Първото, което Уилям го попита, след като дойде в клуба, бе дали след обяда ще поиграят голф.

— На драго сърце, момчето ми — възкликна Алан и запази за три часа първа площадка.

Остана учуден, че по време на обяда Уилям изобщо не отвори дума за искането на Хенри Осбърн. И не само това — момчето бе добре осведомено и заговори за данъчната реформа, която президентът Хардинг смяташе да проведе, и колко неподготвен е финансовият му съветник Чарлс Дж. Дос. Алан вече се питаше дали Уилям не се е отказал да обсъждат заема, поискан от Хенри Осбърн, но не иска да си го признае. „Добре, щом е решил да играе така, нямам нищо против“, каза си банкерът. Вече очакваше следобедът да мине мирно и кротко и да го посветят на голфа. Похапнаха добре, изпиха почти цяла бутилка вино — Уилям се ограничи само с една чаша — преоблякоха се в клуба и отидоха на първа площадка.

— Какво ще кажете, господине, дали да не заложим по десет долара на дупка? — попита Уилям.

Алан Лойд се поколеба — помнеше, че голфът е от игрите, които момчето играе много добре.

— Нямам нищо против — отвърна накрая.

Не казаха нищо повече на първата дупка, която Алан улучи от четвъртия удар, а момчето — от петия. Банкерът спечели сравнително леко и втората, и третата и се поотпусна, доволен от играта. Когато отидоха при четвъртата дупка, вече се бяха отдалечили на около седемстотин-осемстотин метра от клуба.

Уилям изчака банкерът да вдигне стика.

— В никакъв случай няма да давате на заем от моите пари половин милион на фирма или човек, свързани с Хенри Осбърн.

Алан замахна накриво и топката отлетя в неравната част на игрището. Ударът му имаше едно-единствено достойнство — заради него Алан се отдалечи достатъчно от момчето, за да обмисли какво да прави и с него, и с топката. След като нанесе още три удара, двамата се срещнаха на зелената площадка. Банкерът призна, че е изгубил дупката.

— Знаеш, Уилям, че като попечител имам само един от общо три гласа, пък и би трябвало да си наясно, че по закон нямаш право да отменяш решения на попечителите, точно както и да се разпореждаш с парите, докато не навършиш двайсет и една години. Би трябвало да съзнаваш и че не е редно изобщо да обсъждаме въпроса.

— Наясно съм със закона, уважаеми господине, но тъй като и двете други попечителки спят с Хенри Осбърн…

Алан Лойд онемя.

— Само не ми казвайте, че сте единственият човек в Бостън, който не знае, че Мили Престън е любовница на втория ми баща.

Банкерът не отвърна нищо.

Уилям продължи:

— Искам да съм сигурен, че ще гласувате „против“ и ще направите всичко по силите си, за да повлияете и на майка ми да отхвърли молбата, дори и това да означава да стигнете до крайност и да й кажете истината за Мили Престън.

Алан удари топката още по-слабо. Докато Уилям я запрати така, че тя тупна право в дупката. Следващият удар на банкера бе още по-несполучлив — топката се скри в храсталак, който Алан бе забелязал едва сега, и той изруга за пръв път от четирийсет и три години!

— Искаш прекалено много — отбеляза мъжът, след като отиде при Уилям на петата зелена площадка.

— Молбата ми е нищо в сравнение с онова, което щях да направя, ако не бях сигурен в подкрепата ви, господине.

— Според мен, ако беше жив, баща ти нямаше да одобри, че прибягваш до заплахи, Уилям — подметна банкерът, докато гледаше как момчето улучва дупката от цели пет метра.

— Единственото, което баща ми нямаше да одобри, е Осбърн — тросна се момчето. Алан Лойд отново не уцели. — При всички положения, уважаеми господине, би трябвало да знаете, че баща ми е включил в завещанието си условие, според което всички вложения от фонда са анонимни и получателят на парите не бива да научава, че са отпуснати от рода Каин. Приживе като банкер той никога не е престъпвал това правило. Така е бил сигурен, че няма да възникне конфликт на интересите между инвестициите на банката и вложенията, правени от семейния фонд.

— Както личи, майка ти е на мнение, че правилото все пак може да бъде нарушено заради член на семейството.

— Хенри Осбърн не е член на моето семейство и когато поема управлението на фонда, и аз подобно на баща си задължително ще спазвам това правило.

— Дано някой ден не съжаляваш, че си толкова непреклонен, Уилям.

— Нямам за какво да съжалявам, господине.

— Опитай се да си представиш за миг как подобно отношение ще се отрази на майка ти — допълни банкерът.

— Майка ми вече изгуби, уважаеми господине, половин милион от своите пари. Това не е ли достатъчно за един съпруг? Защо и аз да губя половин милион от парите си?

— Може и да не ги изгубиш, Уилям. Не е изключено инвестицията да донесе огромна печалба, още не съм имал възможност да прегледам счетоводните книги на Хенри.

Уилям се свъси, когато чу, че Алан Лойд нарича втория му баща „Хенри“.

— Мога да ви уверя, уважаеми господине, че вече е пропилял до последния цент парите на майка ми. За да бъда по-точен, ще ви кажа, че от първоначалната сума са му останали трийсет и три хиляди четиристотин и дванайсет долара. Предлагам ви да не се занимавате надълго и нашироко с книжата на Осбърн и вместо това да се запознаете по-подробно с неговото минало и със съдружниците му. Да не говорим пък че е заклет комарджия.

От осмата площадка Алан запрати топката в езерцето точно срещу тях, което не би направил и новак. Призна, че е изгубил и тази дупка.

— Откъде черпиш сведения за Хенри? — поинтересува се Алан, почти сигурен, че момчето ги е получило от кантората на Томас Коен.

— Предпочитам да не разкривам източника си, господине.

Но банкерът знаеше кой е източникът, затова си помисли, че вероятно ще му се наложи да използва този коз по-нататък в живота на Уилям.

— Ако твърденията ти са верни, моето момче, ще се видя принуден, разбира се, да посъветвам майка ти да не гласува за заема за фирмата на Хенри, ще бъда длъжен и да обсъдя открито всичко със самия Хенри.

— Както решите, господине.

Този път Алан удари по-точно топката, но пак усети, че няма да спечели.

— Сигурно ще ви бъде любопитно да узнаете и че Осбърн се домогва до петстотинте хиляди от моето наследство не за да финансира строежа на болницата, а за да изплати в Чикаго свой стар дълг — продължи Уилям. — Доколкото разбирам, чувате това за пръв път.

Алан не отвърна нищо — наистина го чуваше за пръв път.

Уилям спечели поредната дупка.

Когато излязоха при осемнайсетата дупка, банкерът вече бе изгубил осем дупки — не помнеше някога да е играл по-зле. Удари лекичко топката с късия стик с надеждата ако не друго, то поне да подели тази дупка с момчето.

— Подготвил ли си ми още бомби? — попита той.

— Кога предпочитате да ги пусна, преди или след като ударите топката, господине?

Алан се засмя.

— Преди удара, Уилям — отговори той и се подпря на стика.

— Осбърн няма да спечели договора за строежа на болницата. Хората, които взимат решенията, са на мнение, че той подкупва дребните чиновници в градската управа. Нямат намерение да го разгласяват, но за да не избухне скандал, фирмата е извадена от окончателния списък. Договорът всъщност ще бъде даден на „Къркбрайд и Картър“. Последното, уважаеми господине, е поверително. Дори Къркбрайд и Картър ще узнаят следващия четвъртък, затова ще ви бъда признателен, ако не го огласявате и вие.

Алан отново не уцели дупката. Уилям обаче бе точен, след което отиде при председателя на управителния съвет на банката и му стисна сърдечно ръката.

— Благодаря ви, господине, за играта. Сигурно вече сте пресметнали, че ми дължите деветдесет долара.

Банкерът извади портфейла си и даде на момчета банкнота от сто долара.

— Мисля, Уилям, че е крайно време да престанеш да се обръщаш към мен с това „господине“. Както знаеш, казвам се Алан.

— Благодаря, Алан — рече той и му върна десет долара.

Когато в понеделник сутринта отиде в банката, Алан Лойд имаше да върши повече неща, отколкото бе предвиждал преди събота и неделя. Начаса възложи на началниците на пет отдела да проучат доколко твърденията на Уилям отговарят на истината. Опасяваше се, че вече знае какво ще разкрие проверката, и заради положението на Ан в банката се постара никой началник на отдел да не узнава с какво са натоварени другите. Нареждането, което даде, бе повече от ясно: всички доклади са строго поверителни и са предназначени единствено за председателя на управителния съвет.

В сряда същата седмица петте предварителни доклада вече бяха върху писалището му. Всички те като че ли се покриваха с преценката на Уилям, макар че всеки началник на отдел поиска още време, за да провери някои подробности. Алан реши да не безпокои Ан, докато не разполага с по-конкретни доказателства. Сега-засега единственото, което можеше да стори, бе да се възползва от това, че същата вечер семейство Осбърн устройва празненство, да отиде на него и да посъветва младата жена да не бърза с решението за заема.

Когато отиде на увеселението, бе изумен колко уморена и притеснена е Ан, което го накара да бъде още по-мек и предпазлив. Най-сетне тя остана сама и банкерът се приближи, но не посмя да разговаря с нея повече от няколко минути.

Ан се обърна и му се усмихна.

— Много мило, Алан, че сте успели да дойдете. Сигурно сте много зает в банката.

— За нищо на света не бих пропуснал някое от празненствата, които устройвате. Те, скъпа, продължават да са най-пищните в Бостън.

Младата жена се усмихна.

— Дали някога казвате нещо неуместно?

— Доста често, Ан. Имахте ли време да помислите за заема? — попита той уж нехайно.

— Не, опасявам се, че не. Затънала съм в други грижи, Алан. Какво ще кажете за счетоводните книги на Хенри?

— Изрядни са, но съдържат данни само за една година, затова според мен не е зле да ги погледнат и нашите счетоводители. Така постъпваме с всеки, който не е развивал дейност в продължение най-малко на три години. Сигурен съм, че Хенри ще разбере и няма да има нищо против.

— Ан, скъпа, какво прекрасно увеселение — избоботи някой над рамото на жената. Банкерът не го познаваше — очевидно бе от политиците, приятели на Хенри. — Как е бъдещата ни майчица? — продължи гръмогласният мъж.

Алан се измъкна с надеждата, че е спечелил малко време за банката. На празненството бяха дошли мнозина политици от кметството и дори от Конгреса и банкерът се запита дали пък Уилям не греши за изгодния договор. Добре поне че не се налагаше банката да разследва и това — следващата седмица кметството щеше да обяви официално кой е спечелил търга. Алан се сбогува с домакина и домакинята, взе от гардероба дългия си черен балтон и си тръгна.

— След седмица по същото време всичко вече ще бъде ясно — каза той на глас, сякаш за да се поуспокои, докато се прибираше по Честнът стрийт.

По време на празненството Ан намери време да държи под око Хенри всеки път, когато той се приближеше до Мили Престън. Поне на пръв поглед по нищо не личеше тя да му е любовница, Хенри дори обръщаше повече внимание на Джон Престън. Ан започна да си мисли, че няма основания да подозира съпруга си, и се зачуди дали да не отмени срещата си с Глен Рикардо, насрочена за следващия ден. Празненството завърши два часа по-късно, отколкото тя бе очаквала — дано това означаваше, че всички са се забавлявали добре.

— Беше страхотно, Ан, благодаря, че ни покани — произнесе се гласовитият непознат, когато най-после си тръгна.

Ан не помнеше как се казва, май беше от кметството. Мъжът се скри по пътеката пред къщата.

Тътрейки нозе, тя тръгна нагоре по стълбите и още преди да е влязла в спалнята, започна да разкопчава роклята си. Зарече се, следващите десет седмици, когато трябваше да роди, да не устройва повече празненства.

Хенри вече се събличаше.

— Успя ли да поговориш с Алан, скъпа?

— Да, успях — отвърна Ан. — Каза, че счетоводните книги са изрядни, но че сте представили данни само за една година, затова щял да помоли счетоводителите на банката да прегледат още веднъж книжата. Доколкото разбрах, такъв бил редът.

— Дрън-дрън, такъв бил редът! Толкова ли не разбираш, че пръст в това има Уилям? Опитва се, Ан, да ми попречи да получа заема.

— Не говори така! Алан не е споменавал нищо за Уилям.

— Виж ти! — подвикна Хенри. — Значи не си е направил труда да ти каже, че в неделя, докато ние стояхме тук сам-сами, той е обядвал с Уилям в голф клуба.

— Моля? — ахна Ан. — Не мога да повярвам! Уилям за нищо на света не би дошъл в Бостън, без да ми се обади. Сигурно грешиш, Хенри.

— Половината град е бил там, скъпа, а лично аз не си представям Уилям да бие цели осемдесет километра път колкото да поиграе голф с Алан Лойд. Слушай, Ан, на всяка цена трябва да получа заема, инак ще ме изключат от търга за строежа. Налага се да решиш, и то в близко бъдеще, на кого да вярваш, на Уилям или на мен. След седмица, смятано от утре, трябва да получа парите, защото, ако не докажа на кметството, че разполагам със средствата, просто ще ме зачеркнат от списъка. И то само защото на Уилям не му харесва, че си се омъжила за мен. Много те моля, Ан, звънни утре на Алан и му кажи да преведе сумата.

Гласът му ечеше в главата на Ан. Прилоша й и й се зави свят.

— Нека да не е утре, Хенри. Толкова ли не може да почака до петък? Утре имам тежък ден.

Хенри се насили да се поуспокои и отиде при жена си, която стоеше гола пред огледалото и гледаше отражението си. Прокара длан по издутия й корем.

— Искам този малък приятел да има същите възможности, както Уилям.

На другия ден Ан си повтори сто пъти, че няма да ходи при Глен Рикардо, ала малко преди пладне вече спираше такси. Тръгна нагоре по скърцащата дървена стълба, притеснена какво ли й предстои да научи. Още можеше да се върне. Поколеба се, сетне почука тихо на вратата.

— Влез.

Тя отвори.

— А, госпожо Осбърн, радвам се да ви видя. Заповядайте, седнете де!

Тя се намести на стола и двамата с детектива се изгледаха вторачено.

— Опасявам се, че новините не са добри — подхвана Глен Рикардо и прокара пръсти през дългата си черна коса.

Ан усети как сърцето й се свива и й причернява.

— През последните седем дни господин Осбърн не е бил засечен да се среща с госпожа Престън или с друга жена.

— Но нали казахте, че новините не са добри? — изненада се Ан.

— Да, така казах, госпожо Осбърн, защото предположих, че търсите основания за развод. Ядосаните съпруги обикновено не идват при мен с надеждата да докажа, че мъжете им са невинни.

— Не, не — рече Ан и усети как я плисва облекчение. — Това е най-добрата новина, която съм чувала от седмици.

— Чудесно — рече постъписан господин Рикардо. — Да се надяваме, че няма да открием нищо и през втората седмица.

— Можете още сега да прекратите следенето, господин Рикардо. Сигурна съм, че и другата седмица няма да се натъкнете на нищо съществено.

— Надали е разумно, госпожо Осбърн. Мен ако питате, си е прибързано да правим изводи въз основа на някаква си седмица.

— Добре, щом смятате, че така ще затвърдите онова, което вече сте установили, но съм убедена, че и през следващата седмица няма да откриете нищо.

— При всички положения сте си предплатили за две седмици — натърти детективът и запафка пурата, която сега се стори на Ан по-голяма и благоуханна, отколкото предната седмица.

— Ами писмата? — сети се най-неочаквано тя. — Сигурно ги пише някой, който завижда на успехите на съпруга ми.

— Както вече ви обясних и преди седмица, госпожо Осбърн, с писмата нещата не са така прости. Трудно е да установиш кой праща неподписано писмо. Все пак разбрахме от кой магазин е купена хартията, тъй като марката не е много разпространена, но сега-засега не мога да ви съобщя на този фронт нищо повече. След седмица вероятно ще разполагам с повече сведения. Получавали ли сте напоследък още такива писма?

— Не, не съм.

— Чудесно, значи всичко се нарежда възможно най-добре. Да се надяваме, че другата седмица ще се срещнем за последен път.

— Дано — изчурулика щастлива Ан. — Може ли да се разплатим следващия четвъртък?

— Ама разбира се, разбира се.

Ан почти бе забравила това „ама разбира се“, сега обаче, вместо да се подразни, се засмя. Докато се връщаше с таксито към къщи, реши, че Хенри трябва да получи заема от половин милион долара и възможността да докаже, че Уилям и Алан грешат. Още беше ядосана, задето синът й е идвал в Бостън, а не й се е обадил — може би Хенри беше прав в предположението, че Уилям се опитва да му слага прът в колелата.

Хенри се зарадва много, когато вечерта Ан му каза за решението си за заема, и още на другата заран й поднесе документите — да ги подпише. Ан се учуди, че мъжът й явно е подготвил отдавна всички книжа, още повече че подписът на Мили Престън вече се мъдреше върху тях, после се укори, че отново става мнителна, и на бърза ръка подписа.

Следващия понеделник сутринта, когато Алан Лойд я потърси по телефона, тя бе напълно готова да му даде отпор.

— Ан, разрешете ми поне да задържа нещата до четвъртък. Тогава ще разберем кой е спечелил търга за строителството на болницата.

— Не, Алан, решението не търпи отлагане. Хенри има нужда от парите сега. Трябва да докаже в кметството, че разполага със средства да изпълни договора, пък и вече имате подписите на двама от тримата попечители, значи не носите никаква отговорност.

— Банката винаги може да гарантира за Хенри, без задължително да превежда парите. Сигурен съм, че това ще удовлетвори кметството. Пък и нямах време да прегледам отчетите на фирмата на Хенри.

— Затова пък сте намерили време да обядвате миналата неделя с Уилям, без да ме уведомите.

В другия край на линията настана кратко мълчание.

— Ан, аз…

— Само не ми казвайте, че не сте имали възможност. В сряда бяхте у нас на празненството, можехте да ми споменете. Предпочели сте да не го правите, затова пък намерихте време да ме посъветвате да не бързам с решението за заема на Хенри.

— Извинявайте, Ан. Разбирам как изглежда отстрани и защо сте разстроена, но наистина имаше причина, повярвайте! Може ли да дойда и да ви обясня всичко?

— Не, Алан, не може. Всички сте се съюзили срещу съпруга ми. Никой не иска да му даде възможност да се докаже. Е, аз ще го направя.

Тя затвори, предоволна от себе си — беше защитила Хенри както подобава на вярна съпруга, и това напълно изкупваше вината й, че се е усъмнила в него.

Алан Лойд се опита да се свърже отново с младата жена, тя обаче нареди на прислужницата да казва, че е излязла и ще отсъства цял ден.

Когато вечерта се прибра, Хенри с радост изслуша разказа й как се е държала с банкера.

— Ще видиш, всичко ще бъде за наше добро, скъпа. В четвъртък сутринта ще получа договора и тогава вече можеш да целунеш Алан и да се сдобрите, дотогава обаче не се меси. Всъщност защо в четвъртък да не отидем на празничен обяд в „Риц“, тъкмо ще помахаш на онова приятелче от другия край на салона.

Ан се усмихна и прие. Сети се, че същия ден в дванайсет трябва да се срещне за последно с Рикардо. Но пак имаше време да иде до един часа в „Риц“ — така щеше да ознаменува едновременно и двете си победи.

Алан се опита отново и отново да се свърже с Ан, прислужницата обаче все му поднасяше някакви извинения. Документът беше подписан от двама попечители, затова банкерът не можеше да задържи плащането повече от двайсет и четири часа. Личеше си, че завещанието е съставяно от Ричард Каин, който не бе оставил никакви вратички за измъкване.

След като във вторник следобед чекът за половин милион долара напусна банката по нарочен човек, Алан седна и написа на Уилям дълго писмо, в което му изложи събитията, довели до прехвърлянето на парите, като премълча само непотвърдените данни, съдържащи се в докладите на началниците на отдели. Прати копие от писмото на всички директори на банката със съзнанието, че се е държал съвсем изрядно. Може да се обвинява само в едно — че е премълчал някои неща.

Уилям получи писмото на Алан Лойд в „Сейнт Пол“ в четвъртък сутринта, докато закусваше с Матю.

В четвъртък сутрин на Бийкън Хил закусваха както обикновено яйца с бекон, препечени филийки, студена овесена каша и каничка кафе, над което се виеше пара. Хенри беше напрегнат, но и весел: ту подвикваше на прислужницата, ту пускаше шеги, докато разговаряше с някакъв дребен чиновник от градската управа, обадил се да съобщи, че някъде в десет сутринта името на търговското дружество, спечелило търга за строителството на болницата, ще бъде изнесено върху дъската за обяви в кметството. Ан очакваше едва ли не с нетърпение последната си среща с Глен Рикардо. Разлистваше нехайно „Вог“ и се опитваше да не забелязва, че ръцете на Хенри, който държеше вестник „Бостън Глоуб“, треперят.

— Какво ще правиш днес сутринта? — попита мъжът й колкото да се намира на приказка.

— До тържествения обяд — нищо особено. Ще построиш ли детското отделение в памет на Ричард? — поинтересува се Ан.

— Не в памет на Ричард, скъпа. Успехът си е мой, затова отделението ще бъде изградено в твоя чест и ще се казва „Госпожа Хенри Осбърн“ — уточни той надуто.

— Хубаво си се сетил — усмихна му се Ан и остави списанието, — но на обяд не ми позволявай да прекалявам с шампанското, днес следобед имам цялостен преглед при доктор Маккензи. Той надали ще одобри, че само девет седмици преди раждането се разхождам пияна. Кога ще знаеш със сигурност, че си спечелил търга?

— Вече знам — отвърна Хенри. — Чиновникът, с когото току-що разговарях, е сто процента убеден в това, макар че ще го съобщят официално в десет часа.

— В такъв случай, Хенри, още сега се обади на Алан и му съобщи добрата новина. Вече ме гризе съвестта, задето миналата седмица се държах така с него.

— Не виждам защо ще се чувстваш виновна. Той дори не си направи труда да ти съобщи какви ги върши Уилям.

— Така е, после обаче се опита да ми обясни, а аз така и не го оставих да се доизкаже.

— Добре, добре, щом настояваш. Ако от това ще се почувстваш щастлива, ще му звънна в десет и пет, а ти можеш да съобщиш на Уилям, че съм му спечелил още един милион. — Хенри си погледна часовника. — Аз ще тръгвам. Пожелай ми късмет.

— Мислех, че си имаш предостатъчно — отвърна жена му.

— Така е, така е, права си. Ще се видим в един часа в „Риц“. — Той я целуна по челото. — Довечера ще можеш да се смееш и на Алан, и на Уилям, и на разните там търгове. Смятай ги за нещо отминало. Довиждане, скъпа.

— Дано си прав, Хенри.

Закуската си стоеше непокътната пред Алан Лойд. Той четеше финансовите страници на „Бостън Глоуб“, където в кратък абзац в дясната колонка се казваше, че същата сутрин в десет часа кметството ще обяви кое търговско дружество е спечелило търга за строителството на болницата, възлизащо на пет милиона долара.

Алан Лойд вече бе решил какво да предприеме, в случай че Хенри не спечели търга и всичко, което Уилям твърди, се окаже истина. Щеше да направи онова, което, стига да беше жив, би сторил при тези обстоятелства и Ричард: да отстоява интересите на банката. Бе силно разтревожен от последните доклади на началниците на отдели за състоянието на личните финанси на Хенри Осбърн. Оказа се, че той наистина е безогледен комарджия и че от половината милион, прехвърлен от попечителския фонд в неговата фирма, няма и следа.

Алан Лойд отпи от портокаловия сок, остави закуската недокосната, извини се на икономката и тръгна към банката. Денят беше хубав.

— Днес следобед ще изиграем ли партия тенис, Уилям?

Матю Лестър се бе надвесил над приятеля си, който за втори път четеше писмото на банкера.

— Моля?

— Да не си оглушал? Или въпреки крехката възраст си изкуфял? Искаш ли да те попилея на тенис днес следобед?

— Не, Матю, днес следобед няма да бъда тук. Имам по-важна работа.

— Да де, и аз съм един! Да ми изхвърчи от главата, че пак ще отскочиш до Белия дом. Но защо е тази тайнственост? Знам, че президентът Хардинг си търси нов финансов съветник, а ти си най-подходящият човек да замениш оня тъп фукльо Чарлс Дж. Дос. Кажи му, че приемаш, но при условие че покани Матю Лестър за следващ министър на правосъдието и главен прокурор.

Уилям продължи да мълчи.

— Знам, шегата бе доста дебелашка, но все можеше да кажеш нещо — укори го Матю, след което седна до приятеля си и се взря изпитателно в лицето му. — Вкиснал си се заради яйцата, нали? Сякаш са ги взели от някой военнопленнически лагер в Русия.

— Имам нужда от помощта ти, Матю — рече Уилям и прибра писмото на Алан в плика.

— Получил си писмо от сестра ми, която се кълне, че поне на първо време можеш да заместиш Рудолф Валентино.

Уилям се изправи.

— Остави шегичките, Матю. Ако са ограбили банката на баща ти, ще пускаш ли майтапи?

Уилям определено бе доста посърнал. Матю смени тона.

— Не, няма.

— Точно така. Хайде да тръгваме, по пътя ще ти обясня всичко.

В десет и нещо Ан излезе от къщата си на Бийкън Хил, за да пообиколи магазините, а после да отиде на последната среща с Глен Рикардо. Тъкмо се спускаше по Честнът стрийт, когато телефонът иззвъня. Вдигна прислужницата, която надзърна през прозореца и реши, че господарката й вече е далеч, за да я гони. Ако Ан се беше върнала и бе провела телефонния разговор, тя щеше да знае кой е спечелил търга за болницата в кметството, през това време обаче младата жена избираше копринени чорапи и пробваше нов парфюм. Малко след дванайсет вече бе в кантората на Глен Рикардо — надяваше се, че новият парфюм ще надделее над вонята на евтини пури.

— Дано не съм закъсняла, господин Рикардо — подхвана бодро жената.

— Седнете, госпожо Осбърн.

Детективът не изглеждаше особено весел, но Ан си каза, че той винаги си е бил намусен. Сетне забеляза, че не е запалил обичайната си пура.

Глен Рикардо отвори скъпа кафява папка, единствената нова вещ, която Ан виждаше в помещението, и извади някакви книжа, прихванати с кламер.

— Да започнем от неподписаните писма, госпожо Осбърн.

На Ан не й допаднаха нито тонът му, нито думата „да започнем“.

— Да, да, нямам нищо против — успя да пророни тя.

— Писани са от някоя си госпожа Руби Флауърс.

— Коя, коя? Ама защо? — възкликна Ан, нетърпелива да получи отговора, който всъщност не искаше да чува.

— Подозирам, че една от причините е съдебното дело, заведено от госпожа Флауърс срещу вашия съпруг.

— Е, това обяснява всичко — подметна Ан. — Тя сигурно иска да си отмъсти. Колко според нея й дължи Хенри?

— Не го съди за дългове, госпожо Осбърн.

— А за какво тогава?

Глен Рикардо се хвана за страничните облегалки на стола и стана, сякаш трябваше да приложи цялата сила на ръцете си, за да направи движението и да повдигне умореното си туловище. Отиде при прозореца и се загледа в оживеното пристанище на Бостън.

— Съди го, задето е развалил годежа им, госпожо Осбърн.

— О, не! — пророни Ан.

— Както личи, били са сгодени, когато господин Осбърн се е запознал с вас. Развалил е годежа най-неочаквано, без всякакви основания.

— Интересчийка! Вероятно се е домогвала до парите на Хенри.

— Няма такова нещо. Госпожа Флауърс е доста заможна. Е, не може да се мери с вас, разбира се, но пак си е богата. Покойният й съпруг е притежавал фирма за бутилиране на безалкохолни напитки и й е оставил доста пари.

— Покойният й съпруг ли? На колко години е жената?

Детективът се върна при писалището, отгърна няколко страници и прокара палец надолу по листа. По едно време черният нокът спря.

— Кара петдесет и третата си година.

— Божичко! — ахна Ан. — Клетата тя! Сигурно ме мрази.

— И още как, госпожо Осбърн, но това няма да ни помогне. А сега да се заемем с другите дела на съпруга ви.

Жълтият от тютюна пръст отгърна още няколко страници.

Ан усети, че й призлява. Защо изобщо беше дошла, защо не бе зарязала всичко това още преди седмица? Не искаше да научава нищо повече. За кой дявол й беше да узнава? Защо просто не станеше от стола и не си излезеше? Искаше й се Ричард да е до нея. Той щеше да й помогне да се измъкне от тази каша. Младата жена почувства, че не може да се помръдне, седеше занемяла пред Глен Рикардо и съдържанието на новичката му скъпа папка.

— Два пъти миналата седмица господин Осбърн е прекарал над три часа заедно с госпожа Престън.

— Това обаче не доказва нищо — подхвана отчаяно Ан. — Знам, че са обсъждали много важни финансови книжа.

— В хотелче на Ласал стрийт.

Този път тя не прекъсна детектива.

— И двата пъти са влезли в хотела, хванати за ръце, шепнели са си и са се смеели. Това, разбира се, пак не доказва нищо, но разполагаме със снимки, на които те влизат и излизат заедно от хотела.

— Унищожете ги — пророни едва чуто Ан.

Глен Рикардо примига невярващо.

— Както искате, госпожо Осбърн. Опасявам се, че има още. Поразпитахме и узнахме, че господин Осбърн никога не е следвал в Харвардския университет, нито пък е бил офицер в американските въоръжени сили. В Харвардския университет наистина е учил някой си Хенри Осбърн, той обаче е бил висок метър и шейсет и пет, бил е рус и е бил родом от Алабама. През 1917 година е загинал в сраженията на река Марна. Знаем, освен това, че съпругът ви е много по-млад, отколкото твърди, и че истинското му име е Виторио Тоня, служил е…

— Не искам да слушам повече — проплака Ан. — Не искам!

— Ама разбира се, госпожо Осбърн, влизам ви в положението. Съжалявам, че новините, които ви съобщих, ви разстроиха толкова много. Понякога в моя занаят…

Ан се помъчи да си възвърне поне малко самообладанието.

— Благодаря ви, господин Рикардо. Признателна съм ви за всичко, което сте направили. Колко ви дължа?

— Вече платихте предварително за двете седмици, разходите ми възлизат на седемдесет и три долара.

Ан му подаде стодоларова банкнота и стана от стола.

— Да не си забравите рестото, госпожо Осбърн.

Тя поклати глава и махна с ръка — да покаже, че сега това не я вълнува.

— Добре ли сте, госпожо Осбърн? Виждате ми се бледа. Да ви донеса ли чаша вода, нещо друго?

— Добре съм — излъга жената.

— Ще ви закарам до вас.

— Не, благодаря ви, господин Рикардо, ще се прибера сама. — Тя се обърна и му се усмихна. — Признателна съм ви, че все пак ми предложихте.

Детективът затвори тихо вратата след клиентката, отиде бавно на прозореца, отхапа крайчето на поредната голяма пура, изплю го и се прокле, че се е захванал с тази работа.

Ан спря в горния край на стълбите, вкопчи се в перилата и насмалко не припадна. Детето в утробата й риташе. Гадеше й се. На следващата пресечка намери такси, сви се на задната седалка и пряко волята си продължи да хлипа и да умува какво да прави оттук нататък. Веднага щом я оставиха пред Червената къща, се прибра в стаята, да не би някой от прислугата да я види разплакана. Тъкмо влезе, и телефонът иззвъня. Ан вдигна по-скоро по навик, отколкото защото я интересуваше кой се обажда.

— Търся госпожа Каин.

Тя веднага позна притеснения Алан. Още един уморен нещастен глас.

— Здравейте, Алан. Аз съм, Ан.

— Много съжалявам за новините от сутринта.

— Откъде сте разбрали, Алан? Кой ви каза?

— Малко след десет сутринта от кметството ми се обадиха и ми съобщиха подробностите. Опитах се да се свържа с вас, но прислужницата ми каза, че сте излезли по магазините.

— Божичко! — простена Ан. — Съвсем ми изхвърча от главата, че ще оповестят резултатите от търга.

Отпусна се тежко на стола, не можеше да си поеме дъх.

— Добре ли сте, Ан?

— Да, няма ми нищо — отвърна тя, мъчейки се безуспешно да заглуши хлипанията си. — Какво казаха от кметството?

— Търгът за строителството на болницата е спечелен от фирма „Къркбрайд и Картър“. Както разбрах, Хенри не се е наредил дори сред първите трима. Цяла сутрин се опитвам да се свържа с него, но доколкото схванах, е излязъл от службата малко след десет и оттогава не се е връщал. Вероятно и вие, Ан, не знаете къде е.

— Не, нямам представа.

— Искате ли, скъпа, да намина към вас? — рече банкерът. — Бих могъл да дойда до десет минути.

— Не, благодаря ви, Алан. — Жената млъкна, за да си поеме дъх. — Извинявайте за начина, по който се държах с вас последните няколко дни. Ако беше жив, Ричард нямаше да ми прости за нищо на света.

— Не преувеличавайте, Ан, приятели сме отдавна, такава дребна случка не може да помрачи нашата дружба.

Алан го каза толкова мило, че Ан не се сдържа и отново се разрида. Стана, олюлявайки се, от стола.

— Трябва да вървя, Алан. Чувам, че някой идва, може би е Хенри.

— Пазете се, Ан, и не се безпокойте повече. Докато съм председател на управителния съвет, банката винаги ще ви подкрепя. Ако имате нужда от нещо, не се притеснявайте, звъннете ми.

Ан затвори. Ушите й бучаха, тя нямаше сили дори да диша. Свлече се на пода, раздирана от забравено усещане. Контракциите бяха започнали.

След малко прислужницата почука тихо и надзърна вътре. Иззад рамото й надничаше Уилям. Не беше влизал в стаята на майка си от деня, когато тя се бе омъжила за Хенри Осбърн. Двамата с прислужницата се втурнаха към Ан. Тя се тресеше в гърчове и изобщо не ги забелязваше. Върху горната й устна бе избила пяна. След миг пристъпът поутихна, но тя продължи да лежи и да стене тихичко.

— Мамо — повика я притеснено Уилям. — Какво ти е?

Ан отвори очи и погледна диво сина си.

— Ричард! Слава богу, че дойде. Имам нужда от теб.

— Аз съм, мамо. Уилям.

Тя продължи да го гледа невиждащо.

— Капчица сила не ми е останала, Ричард. Трябва да си платя за грешките. Прости ми…

Ала вместо да довърши изречението, тя отново застена и се загърчи — беше я прорязала поредната силна контракция.

— Какво става? — попита безпомощно момчето.

— Сигурно майка ви е започнала да ражда — отвърна прислужницата, — макар че очаквахме детето най-малко след няколко седмици.

— Веднага се свържи по телефона с доктор Маккензи — нареди Уилям и хукна към вратата. — Матю! Идвай бързо.

Другото момче изтича нагоре по стълбите и влезе при Уилям в спалнята.

— Помогни ми да сваля мама до автомобила — рече той.

Матю коленичи. Двете момчета вдигнаха Ан и я свалиха внимателно по стълбите до автомобила. Жената едвам си поемаше въздух и стенеше, очевидно болките бяха непоносими. Уилям се върна на бегом в къщата и грабна от прислужницата телефонната слушалка, а Матю остана да чака в колата.

— Доктор Маккензи.

— Аз съм, кой се обажда?

— Казвам се Уилям Каин, не ме познавате, господине.

— И таз добра, не съм го познавал! Та нали съм те израждал, млади момко. Какво обичаш?

— Струва ми се, че мама ражда. Ще я докарам незабавно в болницата. До няколко минути сме при вас.

Тонът на доктор Маккензи се промени.

— Добре, Уилям, не се притеснявай. Ще ви чакам. Веднъж да дойдете, всичко ще бъде наред.

— Благодаря ви, драги господине. — Уилям се подвоуми. — Мама получи нещо като пристъп. Нормално ли е?

При тези думи на момчето лекарят се смрази и замълча.

— Не съвсем. Но щом роди, майка ти отново ще се почувства добре. Докарай я възможно най-бързо.

Уилям затвори, изхвърча от къщата и скочи в ролс-ройса.

Подкара автомобила само на първа, без да спира, докато не стигнаха до болницата. Двете момчета пренесоха Ан върху количката, а една медицинска сестра ги отведе в родилното отделение. Доктор Маккензи ги чакаше пред операционната. Каза на момчетата да останат отвън.

Двамата седнаха мълком на тясната пейка и зачакаха. Откъм родилното отделение долитаха смразяващи стонове и викове, каквито не бяха чували никога дотогава, сетне наставаше още по-страшна тишина. За пръв път през живота си Уилям се чувстваше напълно безпомощен. Двамата с Матю седяха близо час, без да си кажат и дума. Накрая доктор Маккензи се появи — беше капнал от умора. Момчетата станаха от пейката, а лекарят се извърна към Матю Лестър.

— Уилям? — попита той.

— Не, господине, аз съм Матю Лестър, ето го Уилям.

Лекарят отпусна длан върху рамото му.

— Съжалявам, Уилям, но майка ти почина преди няколко минути… Детето, момиченце, е мъртвородено. — Краката на момчето се подкосиха и то отново седна на пейката. — Направихме всичко по силите си, за да ги спасим, но нямаше никаква надежда. — Лекарят поклати уморено глава. — Не пожела да ме послуша, настоя да роди. Ако ме беше послушала, това нямаше да се случи никога.

Уилям продължаваше да седи като вцепенен. Думите на лекаря го шибаха неумолимо като камшик.

— Ама как така е умряла? — пророни той. — Как сте допуснали да умре?

Лекарят седна на пейката между двете момчета.

— Не пожела да ме послуша — повтори той бавно. — След като пометна, многократно съм я предупреждавал, че не бива да зачева отново. Майка ти обаче се омъжи повторно и заедно с втория ти баща не погледнаха сериозно на предупрежденията ми. При последната бременност вдигна високо кръвно налягане. Сега, като забременя, пак имаше кръвно, но то така и не се качи до опасните равнища. Днес обаче, когато я докарахте, неизвестно защо бе скочило неимоверно. Затова и майка ти получи гърчове. Има пациенти, които преодоляват не един и два такива пристъпа. Понякога обаче просто престават да дишат…

Уилям потрепери, въздъхна тежко и се хвана за главата. Матю Лестър поведе внимателно приятеля си по коридора. Лекарят тръгна след тях. При изхода погледна Уилям.

— Кръвното й налягане се е покачило внезапно. Това е твърде необичайно. А и майка ти не искаше да се бори, сякаш се бе примирила. Странна работа. Напоследък да я е притеснявало нещо?

Уилям вдигна разплакано лице.

— Не нещо, а някой — произнесе той с омраза.

Когато двете момчета се върнаха в Червената къща, Алан Лойд седеше в ъгъла на всекидневната. Щом влязоха, стана от стола.

— Уилям — каза той веднага. — Аз съм виновен за отпускането на заема.

Уилям го погледна неразбиращо. Напред излезе Матю Лестър.

— Според мен, уважаеми господине, това вече няма никакво значение — каза той тихо. — Току-що майката на Уилям издъхна при раждане.

Алан Лойд пребледня като платно, хвана се за полицата на камината, за да не падне, и се извърна. За пръв път двете момчета виждаха толкова достолепен господин да плаче.

— Аз съм виновен — повтаряше банкерът. — Никога няма да си простя. Не й казах всичко, което знам. Обичах я много, не исках да я огорчавам.

Толкова бе сломен, че това помогна на Уилям да се поуспокои.

— Нямате никаква вина, Алан — отсече той. — Знам, направихте всичко по силите си, а сега аз се нуждая от помощта ви.

Алан Лойд се окопити.

— Осбърн уведомен ли е за смъртта на майка ти?

— Нито знам, нито ме вълнува.

— Търся го от сутринта заради инвестицията. Малко след десет е излязъл от кантората и оттогава — ни вест, ни кост от него.

— Рано или късно ще се появи — рече свъсен Уилям.

След като Алан Лойд си тръгна, Уилям и Матю седяха почти цяла нощ във всекидневната и ту се унасяха, ту пак се будеха. Призори Уилям преброи, че старовремският часовник е ударил четири пъти, и по едно време му се стори, че чува откъм улицата някакъв шум. Матю гледаше през прозореца към алеята отпред. Другото момче отиде бързо при него. Двамата видяха как Хенри Осбърн върви, олюлявайки се, по Луисбърг скуеър, хванал преполовена бутилка в ръка. Доста дълго търси ключа във връзката и накрая се появи на прага и премигна замаяно срещу момчетата.

— Искам Ан, не теб. Защо не си в пансиона? Теб не те искам — изпелтечи той дрезгаво и се опита да изтика Уилям. — Къде е Ан?

— Майка ми е мъртва — изрече глухо Уилям.

Хенри Осбърн го изгледа тъпо. Чашата на търпението преля.

— Къде беше, точно когато мама имаше нужда от съпруг до себе си? — извика Уилям.

Осбърн продължаваше да стои и да се олюлява.

— Ами детето?

— Момиченце. Мъртвородено.

Мъжът се свлече на стола и по лицето му се застичаха пиянски сълзи.

— Загубила е моето дете, така ли?

На Уилям съвсем му кипна.

— Твоето дете ли? Можеш ли поне веднъж да не мислиш само за себе си? — изкрещя той. — Знаел си, че доктор Маккензи й е препоръчал да не забременява отново.

— И от това ли разбираш? Голям всезнайко си, така да знаеш! Ако не си беше пъхал гагата дето не ти е работа, щях да се погрижа за жена си, без да ми се пречкаш из краката.

— За жена си и както личи, за парите й.

— Парите, парите! Ах, ти, стиснато копеле, обзалагам се, че най-много те боли, задето си загуби парите.

— Стани! — процеди през зъби Уилям.

Хенри Осбърн се подпря и се надигна, като счупи бутилката в ръба на стола. По килима плисна уиски. Хенри залитна и се нахвърли със счупеното шише на заварения си син. Уилям дори не помръдна. Матю се втурна помежду им и с лекота изтръгна бутилката от ръката на пияния мъж.

Уилям изтика приятеля си и пристъпи напред, от лицето на Хенри Осбърн го деляха сантиметри.

— А сега ме слушай, и то внимателно. До час да си се изнесъл от къщата. Чуя ли някога през живота си отново за теб, ще възбудя разследване, за да се разбере какво е станало с половината милион на майка ми, вложен във фирмата ти, ще разпитам и какви си ги вършил в Чикаго. Но ако изчезнеш от живота ми и никога повече не чуя за теб, ще смятам, че сме си разчистили сметките и въпросът е приключен. А сега, пръждосвай се, докато не съм те убил!

Двете момчета го изчакаха да си тръгне, вбесен и разплакан.

На другата сутрин Уилям посети банката. Веднага го отведоха в кабинета на председателя на управителния съвет. Алан Лойд прибираше някакви книжа в куфарчето си. Вдигна очи и без да казва и дума, подаде на Уилям лист хартия: кратичко писмо до всички членове на управителния съвет на банката, с което той си подаваше оставката.

— Бихте ли повикали секретарката? — попита тихо момчето.

— Щом искаш.

Банкерът натисна бутона отстрани на писалището и в кабинета влезе строго облечена жена на средна възраст.

— Добро утро, господин Каин — поздрави тя, щом видя Уилям. — Моите съболезнования за майка ви.

— Благодаря — отвърна момчето. — Някой виждал ли е това писмо?

— Не, уважаеми господине — увери го секретарката. — Тъкмо се канех да го препиша на машината в дванайсет екземпляра, които господин Лойд да подпише.

— Не е нужно да го преписвате. Забравете, че е имало и чернова. Не споменавайте на никого за нея, чухте ли?

Жената се взря в сините очи на шестнайсетгодишното момче. Беше одрало кожата на баща си.

— Да, господин Каин.

Излезе и затвори тихо вратата след себе си. Алан Лойд вдигна глава.

— Точно сега, Алан, „Каин и Кабът“ няма нужда от нов председател на управителния съвет. Не сте направили нищо, което не би сторил и баща ми при така стеклите се обстоятелства.

— Де да беше толкова просто — простена банкерът.

— Точно така, просто е — отвърна Уилям. — Ще го обсъдим пак, когато навърша двайсет и една години, и нито ден преди това. Дотогава ще ви бъда признателен, ако управлявате моята банка все така дипломатично и благоразумно. Не искам случилото се да се обсъжда извън този кабинет. Унищожете всички сведения, които имате за Хенри Осбърн, въпросът е приключен. — Уилям скъса оставката, хвърли късчетата хартия в камината и прегърна Алан през раменете. — Сега вече си нямам никого, само вие ми останахте. За бога, не ме изоставяйте.

Откараха Уилям на Бийкън Хил. Икономът го уведоми, че госпожа Каин и госпожа Кабът го чакат във всекидневната. Щом момчето влезе, двете жени се изправиха. За пръв път Уилям си даде сметка, че вече е глава на семейство Каин.

Два дни по-късно Ан бе погребана без много шум в двора на Старата северна църква на Бийкън Хил. Бяха поканени единствено роднините и близките приятели, които веднага забелязаха, че Хенри Осбърн не е дошъл. Преди да се разотидат, всички изказаха съболезнованията си на Уилям. Бабите стояха досущ стражи една крачка зад него, наблюдаваха какво става и очевидно одобряваха спокойствието и достойнството, с които внукът им се държи. След като хората си тръгнаха, Уилям изпрати Алан Лойд до колата му.

Председателят на управителния съвет на банката остана много доволен от молбата, която момчето му отправи.

— Както знаете, Алан, майка ми винаги е възнамерявала да изгради в новата болница детско отделение — в памет на баща ми. Бих искал да изпълните желанието й.

11.

Владек остана година и половина в полското консулство в Истанбул. Ден и нощ се трудеше за Павел Залески и се превърна в негов най-близък приятел и помощник. Момчето не се плашеше от никаква работа и не след дълго Залески вече се питаше как се е оправял, преди да се появи Владек. Малкият поляк ходеше веднъж седмично в британското посолство и си похапваше в кухнята с готвачката — шотландката госпожа Хендерсън, а понякога и със самия втори консул на Негово Величество краля на Великобритания.

Ислямският начин на живот наоколо се разпадаше, дните на Османската империя бяха преброени. Всички говореха само за Мустафа Кемал. Във въздуха витаеше усещането за скорошни промени, което не даваше мира на Владек. Той постоянно се връщаше в мислите си към барона и всички, които бе обичал в замъка. В Русия бе изправен пред необходимостта да се бори за оцеляването си и да живее ден за ден, затова и не се беше сещал често за тях, тук обаче, в Турция, те непрекъснато изникваха пред взора му на смълчана бавна върволица.

Понякога Владек ги виждаше силни и щастливи: Лев се къпеше в реката, Флорентина играеше на конец в стаята на брат си, лицето на барона, гордо и преизпълнено с достойнство на свещите вечер. Ала всеки път, колкото и момчето да се опитваше да съхрани в паметта си любимите ликове, те се преобразяваха ужасно — Лев лежи бездиханен върху него, Флорентина кърви в предсмъртни мъки, баронът е сломен и почти сляп.

Владек малко по малко проумя, че няма да се върне никога в земя, населена с такива призраци — първо трябваше да постигне поне нещо в този живот. Воден единствено от тази мисъл, той реши да замине за Америка точно като своя сънародник Тадеуш Косцюшко, за когото баронът му бе разказвал прехласнато. За Съединените щати, които Павел Залески наричаше „Новия свят“. Самото име вдъхваше на Владек надежда за бъдещето и за това, че все някой ден той ще се върне победоносно в Полша. Тъкмо Павел Залески се бе охарчил за имигрантски билет до Съединените щати. Не беше никак лесно да се сдобиеш със заветната хартийка — местата на корабите бяха изкупени най-малко за година напред. Владек имаше чувството, че цяла Източна Европа е решила да избяга и да започне на чисто в Новия свят.

През пролетта на 1921 година Владек Кожекевич най-сетне напусна Истанбул и се качи на „Черната стрела“, отплаващ за остров Елис, Ню Йорк. Притежаваше един куфар, побрал всичките му лични вещи, и документи, издадени от Павел Залески.

Полският консул го изпрати до пристанището и го прегърна с обич.

— Господ да ти е на помощ, момчето ми!

От устата на Владек се изтръгна обичайното за поляците и забравено от детството:

— Останете си с Бога!

Щом се качи по трапа, малчуганът се сети за ужасното пътуване от Одеса до Истанбул. Този път видя около себе си не камари въглища, а само хора, огромно множество: поляци, литовци, естонци, украинци, представители на какви ли не други, непознати за Владек народности. Той стисна малкото си вещи и зачака на опашката — една от многото сякаш безкрайни опашки, които след време щеше да свързва с пристигането си в Съединените щати.

Един от моряците прегледа най-старателно документите му — очевидно се съмняваше, че Владек се опитва да се измъкне от войниклък в Турция, но книжата, издадени от Павел Залески, бяха безупречни. Момчето благослови наум своя сънародник, докато гледаше как мнозина други ги връщат.

После го ваксинираха и го пратиха на бърз медицински преглед, който момчето надали щеше да мине, ако не бяха осемнайсетте месеца в Истанбул, където то се бе хранило прилично и бе възстановило здравето си. Накрая, след всички проверки и прегледи му разрешиха да слезе в четвърта класа. Имаше отделни каюти за мъже, за жени и за семейства. Владек отиде бързо в мъжката и установи, че групата поляци се е настанила на метални койки на четири етажа. На всяка койка имаше тънък сламеник и леко одеяло. Възглавници не им бяха дали, но това не притесни Владек — откакто беше напуснал Русия, той не можеше да спи на възглавница.

Избра си койка под едно момче горе-долу на неговите години и се представи.

— Казвам се Владек Кожекевич.

— А аз — Йержи Новак и съм от Полша — откликна веднага момчето, дочуло родна, полска реч. — В Америка ще стана баснословно богат.

Хлапакът протегна ръка.

Докато корабът потегли, Владек и Йержи започнаха да си разказват един на друг патилата, доволни, че не са самотни. И двамата не искаха да си признаят, че не знаят нищичко за Америка. Оказа се, че през войната Йержи е останал кръгъл сирак, но инак нямаше с какво да се похвали. Слушаше прехласнат разказа на Владек: син на барон, израсъл в къщурката на беден ловец, взет в плен от германците, а после и от руснаците, избягал от Сибир и сетне от палача в Турция благодарение на тежката сребърна гривна, от която Йержи не можеше да свали очи. За петнайсет години Владек бе изживял повече, отколкото другото момче вероятно щеше да изживее за цял живот — поне така му се струваше на Йержи. Цяла нощ Владек разправяше за миналото си, а Йержи го слушаше като омагьосан. И на двамата не им се спеше, но не смееха да си признаят, че се страхуват от бъдещето.

На другата заран „Черната стрела“ вдигна котва. Владек и Йержи застанаха на перилата и загледаха как Истанбул лека-полека потъва в сините далнини на Босфора. След спокойствието на Мармара повечето пътници не можаха да издържат на вълните в Егейско море, връхлетели ги най-неочаквано. Двете тоалетни в четвърта класа — всяка с десет мивки, шест кабинки и кран, от който течеше студена солена вода — бързо се наводниха и преляха. След ден-два вонята в трюмовете беше нетърпима — да си изповръщаш червата.

Даваха им храната в мръсна трапезария с дълги маси: топла супа, картофи, риба, варено говеждо и зеле, ръжен или черен хляб. Владек бе получавал и по-лоша храна, но не и след Русия, добре че си носеше едно-друго: кренвирши, ядки и малко бренди. Сгушени в края на койката, двамата с Йержи си ги поделяха. Такава беше негласната им уговорка. Хранеха се заедно, пак заедно разглеждаха кораба, а нощем спяха единият долу, другият над него.

На третия ден, откакто бяха излезли в открито море, Йержи доведе за вечеря на масата им в трапезарията млада полякиня. Представи я нехайно на Владек като Зофя. Владек за пръв път се захласваше по жена — не можеше да откъсне очи от нея. Тя съживи спомена за Флорентина. Грейнали сиви очи, дълга руса коса, спускаща се по раменете, нежен тих гласец. На момчето му се прииска да я пипне. Момичето току му се усмихваше, той обаче със свито сърце си повтаряше, че Йержи е много по-красив от него. Владек последва по петите приятеля си, когато той стана да изпрати Зофя до женската каюта.

След това Йержи му рече доста раздразнено:

— Толкова ли не можеш да си намериш момиче? Това си е мое.

Владек не бе подготвен да признае, че няма и представа какво да стори, за да си намери момиче.

— Щом пристигнем в Америка, ще имаме предостатъчно време и за момичета — подметна той презрително.

— Защо да чакаме чак до Америка? Смятам да сваля възможно най-много още докато сме на кораба.

— И как ще го направиш? — попита Владек, решен да натрупа познания, без да издава своето невежество.

— Остават ни още дванайсет дни на това ужасно корито и аз възнамерявам да сваля дванайсет жени — изхвърли се другото момче.

— Какво ще ги правиш тия дванайсет жени? — учуди се Владек.

— Как какво? Ще ги чукам.

Владек го погледна озадачен.

— Майко мила! — възкликна Йержи. — Само не ми казвай, че мъж, който е живял в плен при германците и е избягал от руснаците, който на дванайсет години е убил човек и на косъм се е спасил от това онези диваци, турците да му отсекат ръката, не е спал с жена!

Той се засмя, а от койките наоколо им извикаха:

— Тихо!

— Добре де — продължи Йержи вече шепнешком, — явно е време да ти разширим образованието, най-после и аз да те науча на нещо. — Той надзърна към долната койка, макар че в тъмното лицето на Владек не се виждаше. — Зофя е разбрано момиче. Според мен може да бъде убедена да обогати знанията ти. Ще го уредя.

Владек си замълча.

Не казаха нищо по въпроса, но на другия ден Зофя започна да обръща внимание на Владек. В трапезарията сядаше до него, часове наред си разказваха кой какво е преживял, споделяха си и своите надежди. Тя беше сираче от Познан и отиваше при братовчедите си в Чикаго. Владек й каза, че ще се установи в Ню Йорк и сигурно ще живее заедно с Йержи.

— Дано Ню Йорк е близо до Чикаго — въздъхна Зофя.

— Ако е близо, ще дойдеш и ще видиш как съм станал кмет — изфука се Йержи.

Момичето изсумтя презрително.

— Ти, Йержи, си оставаш поляк до мозъка на костите. Дори не знаеш английски като Владек.

— Ще го науча — отсече самоуверено момчето — и като начало ще поамериканча името си. От днес нататък ще се казвам Джордж Новак. Така всичко ще потръгне по вода. Всички в Съединените щати ще ме мислят за американец. Ами ти, Владек Кожекевич? С такова име ще стигнеш до под кривата круша.

Владек погледна новопокръстения Джордж — наистина презираше името си. Не можеше да си присвои благородническата титла, която според него му се полагаше по право. Никак не му допадаше, че се казва Кожекевич, което постоянно му напомняше, че е незаконороден.

— Все ще се справя някак — отвърна той. — Ако искаш, дори ще ти помогна с английския.

— Аз пък ще ти помогна да си намериш гадже.

Зофя се изкиска.

— Не бери грижа за това, той и сам ще си намери.

Всеки ден след вечеря Йержи, или Джордж, както сега настояваше да го наричат, се усамотяваше с различно момиче в някоя от покритите с брезент спасителни лодки. Владек би дал какво ли не, само и само да узнае какво прави приятелят му там, макар че някои от избраничките на Джордж бяха не просто мръсни — дори и да се измиеха, сигурно пак щяха да си останат грозотии.

Веднъж след вечеря, когато Джордж отново изчезна, Владек и Зофя седнаха на палубата, тя го прегърна и го помоли да я целуне. Момчето притисна с все сила уста към нейните, докато зъбите им не се допряха, после обаче не знаеше какво да прави и се почувства неловко. За негова изненада и смущение Зофя раздалечи с език устните му. След няколко доста притеснителни мига Владек усети колко възбуждаща е отворената й уста и разтревожен, почувства, че членът му е набъбнал. Засрамен, той се опита да се отдръпне, но момичето като че ли нямаше нищо против. Обратното, взе да се притиска нежно към него и притегли дланите му върху дупето си. Възбуденият му член туптеше до тялото й и доставяше на Владек почти непоносима наслада. Зофя поотдалечи устни и прошепна в ухото му:

— Искаш ли да се съблека, Владек?

Той не дръзна да й отвърне. Момичето се дръпна и се засмя.

— Е, може би утре — рече то, после стана от палубата и си тръгна.

Владек се върна замаян при койката, решен на другия ден да довърши започнатото от Зофя. Тъкмо си легна, за да помисли как да го направи, когато някакво ръчище го сграбчи за перчема и го изтегли от койката на пода. От половата му възбуда не остана и помен. Над него се бяха надвесили двамина, които той виждаше за пръв път. Завлякоха го в ъгъла в дъното и го притиснаха до стената. Ръчището му запуши устата, а до гръкляна му се опря нож.

— Не дишай! — просъска мъжът с ножа и притисна острието в кожата му. — Давай сребърната гривна, и ще те оставим на мира.

Владек се ужаси от внезапно блесналата мисъл, че ще изгуби своето съкровище, точно както онзи път, когато се канеха да му отсекат ръката. Още преди да е решил какво да прави, един от мъжете изтръгна гривната от китката му. В тъмното Владек не виждаше лицата и вече се страхуваше, че ще се прости завинаги с нея, когато някой се метна връз мъжа с ножа. В суматохата Владек успя да фрасне в корема другия, който го държеше, и той се просна на земята. Имигрантите по койките наоколо се разбудиха и наостриха уши да чуят какво става. Двамата мъже си плюха на петите и офейкаха, първо обаче Джордж все пак успя да наръга с ножа единия нападател в хълбока.

— Да те вземат мътните! — изкрещя Владек, докато онзи тичаше презглава.

— Както гледам, съм се върнал тъкмо навреме — отбеляза Джордж. — Мен ако питаш, тия хубостници няма да бързат да дойдат пак. — Той погледна сребърната гривна, търкулнала се върху утъпканите стърготини по пода. — Великолепна е — допълни някак тъжно. — Винаги ще се намира някой, който ще се опитва да ти я отмъкне.

Владек вдигна гривната и я сложи на китката си.

— Насмалко да я загубиш завинаги — добави другото момче. — Извади късмет, че тази вечер се позабавих.

— Защо? — полюбопитства Владек.

— Славата ми ме изпреварва, ето защо — изфука се Джордж. — Всъщност заварих в лодката някакъв кретен вече със смъкнати гащи. Но на бърза ръка го разкарах, казах му, че преди седмица и аз съм бил мераклия на момичето, което чука, после обаче са ми намекнали, че имало сифилис. Не съм виждал човек, който да се облича по-бързо.

— Какво правиш в лодката? — попита Владек.

— Как какво, чукам ги, глупчо — засмя се той, след което се метна на койката и потъна в сън.

Владек се вторачи в тавана и както въртеше сребърната гривна, си мислеше за думите на Джордж и се питаше какво ли е „да чука“ Зофя.

На другата сутрин излезе буря, пасажерите не смееха да си подадат и носа на палубата. Вонята, засилена от парната отоплителна система на кораба, се беше просмукала навсякъде.

— Най ме е яд — завайка се Джордж, — че няма да ги докарам до дванайсет.

Щом бурята поутихна, почти всички се изсипаха на палубата. Владек и Джордж си запроправяха път по задръстените с хора мостици — най-после да подишат чист въздух! Много от момичетата се усмихваха на Джордж, докато Владек сякаш изобщо не го забелязваха. А той си бе въобразявал, че няма как да не го видят с шубата за петдесет долара. Покрай Джордж мина тъмнокосо момиче, румено от вятъра, което му се усмихна. Той се обърна към приятеля си.

— Довечера ще е моя.

Владек се взря в момичето, зяпнало Джордж.

— Довечера — рече й Джордж, когато тя бе на хвърлей от него.

Непознатата се направи, че не го е чула, и забърза нататък.

— Обърни се, Владек, и виж дали ме гледа.

Момчето го направи.

— Да, гледа те — потвърди изненадано.

— Довечера е моя — повтори Джордж. — А ти преспа ли със Зофя?

— Не — отвърна Владек. — Довечера.

— Крайно време е, какво още се мотаеш. Щом пристигнем в Ню Йорк, няма да я видиш повече.

Както би могло да се очаква, на вечеря Джордж се появи с тъмнокосото момиче. Без да са си казали и дума, Владек и Зофя ги оставиха, прегърнаха се през кръста, излязоха на палубата и тръгнаха да се разхождат из кораба. Владек току поглеждаше крадешком красивия профил на момичето. Реши: сега или никога. Отведе Зофя в тъмно кътче и взе да я целува, тя също отвръщаше с отворени уста. Дръпна се малко назад, докато се облегна на фалшборда, Владек я последва. Момичето долепи дланите му до гърдите си. Той ги докосна плахо, изненадан, че са толкова меки. Зофя разкопча едно-две от копчетата на блузата си и пъхна ръката му вътре. От допира до голата плът Владек се почувства на седмото небе.

— Майко мила, ръката ти е студена — възкликна момичето.

Запъхтян, Владек се устреми с пресъхнала уста към Зофя. Тя пораздалечи бедра и момчето се запритиска непохватно през няколкото ката дрехи. От състрадание Зофя му отвърна, но след малко го изтика.

— Не тук на палубата — рече тя. — Дай да намерим лодка.

Първите три, в които надзърнаха, бяха заети, накрая откриха празна и се пъхнаха под брезента. В теснотията и мрака Зофя започна да оправя нещо по дрехите си, Владек така и не разбра какво, после го притегли нежно върху себе си. Макар и да не се съблече докрай, за нищо време докара Владек до силна възбуда. Той притисна член до нежната податлива плът и аха — да свърши, когато момичето отново дръпна уста.

— Разкопчай си панталоните — прошепна му.

Владек се почувства пълен глупак, но все пак разкопча припряно копчетата, след което отново притисна член. Свърши на мига и усети как лепкавата течност се стича надолу по вътрешната страна на бедрата й. Свлече се зашеметен върху Зофя. Беше стъписан колко светкавично е станало всичко и ни в клин, ни в ръкав усети, че жлебовете на дървената лодка го убиват по лактите и коленете.

— За пръв път ли се любиш с момиче? — попита Зофя и го побутна да слезе от нея.

— Разбира се, че не — излъга Владек.

— Обичаш ли ме?

— Да, обичам те — отвърна той, — веднага щом се установя в Ню Йорк, ще дойда да те взема от Чикаго.

— Ще те чакам, Владек — рече момичето и се закопча. — И аз те обичам.

— Преспа ли с нея? — бе първото, което Джордж го попита, когато той се върна.

— Да.

— Хубаво ли беше?

— Да — отвърна Владек не особено убедено и заспа.

На сутринта се събудиха от олелията в общата каюта — всички бяха много развълнувани, че днес е последният им ден на „Черната стрела“. Някои се бяха качили още преди изгрев-слънце на палубата с надеждата да зърнат сушата. Владек подреди малкото си багаж в новия куфар, облече единствения си костюм, нахлупи кепето и отиде при Зофя и Джордж на палубата. Тримата се взряха в маранята, стелеща се над океана, и зачакаха смълчани да зърнат за пръв път Съединените американски щати.

— Ето я сушата! — провикна се някакъв пътник на горната палуба и всички се разкрещяха, щастливи, че са съгледали сивата ивица на Лонг Айланд, приближаваща в пролетната утрин.

Отстрани на „Черната стрела“ дойдоха буксирни корабчета, които ги поведоха между Бруклин и остров Статън към пристанището на Ню Йорк. Величествената Статуя на свободата ги наблюдаваше сурово, докато те гледаха прехласнати изникващия силует на Манхатън, протегнал високо към небето дълги ръчища.

Накрая спряха при червените тухлени сгради с кулички и остри покриви по остров Елис. Първи от кораба слязоха пътниците с отделни каюти. До този ден Владек не ги беше забелязвал. Сигурно си имаха и отделна палуба и ресторант. Хамалите им свалиха багажа, на кея ги посрещнаха усмихнати лица. Владек знаеше, че при него няма да е така.

След като привилегированите слязоха, капитанът обяви през рупора, че другите пътници трябва да останат на кораба още няколко часа. Чу се недоволен ропот, Зофя седна на палубата и заплака. Владек се опита да я утеши. Накрая се появи някакъв чиновник, който им раздаде кафе, втори им връчи табелки с номера, които те окачиха на вратовете си. Владек беше номер Б 127 — това му напомни за последен път, когато е бил не човек с име, а номер. В какво ли пак се беше забъркал? Дали и Америка не беше като руските лагери?

Никой не им съобщи нищо повече, не им раздадоха и храна и някъде към три-четири часа следобед ги подкараха бавно с шлепове от кораба към остров Елис. Там мъжете бяха отделени от жените и бяха пратени в различни бараки. Владек целуна Зофя и я прегръща толкова дълго, че задържа опашката. Накрая ги раздели чиновникът, който стоеше наблизо.

— Хайде, хайде, тръгвайте — подкани той. — Не берете грижа, колко му е да ви оженим!

Изтикаха Владек заедно с Джордж напред и той изгуби Зофя от поглед. Пренощуваха в порутена влажна барака, но така и не мигнаха, тъй като между пренаселените нарове току щъкаха преводачи, които предлагаха припряно, но и сърдечно да помогнат на стъписаните имигранти.

На сутринта ги пратиха на медицински преглед. Първият беше най-тежък. Облеченият в синя престилка лекар накара Владек да се качва, при това два пъти, по стръмни стъпала. Наблюдаваше внимателно походката му. Владек хвърли доста усилия, само и само да не личи толкова, че е куц, и накрая лекарят остана доволен. Нареди му да си свали шапката и колосаната яка и прегледа старателно лицето, очите, косата, ръцете и врата му. Човекът точно след Владек беше със заешка устна — лекарят веднага го спря, драсна с тебешира върху рамото му кръстче и го прати в другия край на бараката.

След медицинския преглед Владек се нареди с Джордж на поредната дълга опашка пред бараката на следващата комисия, където всеки стоеше не повече от пет минути. Три часа по-късно, когато Джордж най-сетне влезе в бараката, Владек се притесни какво ли ще го питат.

Щом излезе, приятелят му го дари с усмивка и подвикна:

— Няма страшно, ще те одобрят.

Владек влезе в бараката и усети, че дланите му са покрити с капчици пот.

Чиновникът го вкара в тясно, спартански обзаведено помещение. На масата седяха двама служители, които попълваха трескаво нещо като формуляри.

— Знаете ли английски? — попита първият.

— Да, господине, доста добре — отвърна Владек и съжали, че по време на пътуването не е говорил по-често на английски.

— Как се казвате?

— Владек Кожекевич.

Мъжете му подадоха дебела черна книга.

— Знаете ли какво е това?

— Да, уважаеми господине, Библията.

— Вярвате ли в Бога?

— Да, вярвам, господине.

— Сложете ръка върху Библията и се закълнете, че ще отговаряте честно на въпросите.

Момчето взе в лявата си ръка Библията, сложи отгоре дясната и изрече:

— Заклевам се да казвам само истината.

— Какъв сте по народност?

— Поляк.

— Кой ви плати пътя до тук?

— Платих си сам с парите, които изкарах в полското консулство в Истанбул.

Единият от чиновниците се взря в документите на Владек, кимна и попита:

— Имате ли къде да живеете?

— Да, уважаеми господине. Ще живея при господин Питър Новак. Чичо е на моя приятел. Живее в Ню Йорк.

— Добре. А имате ли работа?

— Да, уважаеми господине. Ще работя в хлебарницата на господин Новак.

— Били ли сте някога задържан под стража?

В съзнанието на момчето изникна Русия. Владек реши да не споменава за това. А също и за Турция.

— Не, господине, никога.

— Анархист ли сте?

— Не, господине. Мразя комунистите, те убиха сестра ми.

— Смятате ли да спазвате законите на Съединените американски щати?

— Да, господине.

— Имате ли пари?

— Да, господине.

— Може ли да ги видя?

— Да, господине.

Владек сложи на масата пачка банкноти и няколко монети.

— Благодаря — рече служителят, — можете да си ги приберете в джоба.

Вторият чиновник го погледна.

— Колко е двайсет и едно плюс двайсет и четири?

— Четирийсет и пет — отвърна без колебание момчето.

— Колко крака има кравата?

Владек не повярва на ушите си.

— Четири, господине — отговори той и се запита дали това не е някаква уловка.

— А конят?

— Четири, господине — рече Владек. Още не можеше да повярва, че му задават такива въпроси.

— Ако сте в малка лодка в открито море и се налага тя да стане по-лека, кое ще хвърлите във водата, хляба или парите?

— Парите, господине — каза момчето.

— Браво. — Чиновникът взе картонче, на което пишеше „Одобрен“, и го връчи на Владек. — След като смените парите, покажете картончето на служителя в имиграционната служба. Кажете му двете си имена и той ще ви даде регистрационен формуляр. После ще получите и удостоверение, че сте допуснат в страната. Ако в продължение на пет години не извършите престъпление и издържите лесен изпит по четене и писане, ще ви се разреши да поискате американско гражданство. Успех, Владек.

— Благодаря ви, господине.

На гишето за обмяна на валута Владек подаде спестяванията в турски лири, които бе заделял в продължение на година и половина, и трите банкноти от по петдесет рубли. За турските пари получи четирийсет и седем долара и двайсет цента, а колкото до рублите, му обясниха, че те нямали стойност. Владек се сети за доктор Дюбиен и за петнайсетте години, през които той бе събирал тези окаяни двеста рубли.

Последната спирка бе в имиграционната служба — чиновникът седеше точно до бариерата, зад гише, над което се мъдреше портретът на президента Хардинг. Владек и Джордж отидоха при него.

— Двете имена — рече служителят на Джордж.

— Джордж Новак — отвърна убедено Йержи.

Чиновникът вписа името във формуляра.

— Адресът? — попита той след това.

— Брум стрийт номер двеста осемдесет и шест, Ню Йорк, щат Ню Йорк.

Чиновникът подаде документа на Джордж.

— Това е удостоверението ти от имиграционната служба, 12871, Джордж Новак. Добре дошъл в Съединените щати, Джордж. И аз съм поляк. Тук ще ти хареса. Честито и успех!

Джордж се усмихна и се ръкува със служителя, сетне се дръпна встрани, да изчака Владек. Чиновникът го погледна, както си стоеше с дългата меча шуба. Владек му подаде картончето, на което пишеше „Одобрен“.

— Двете имена? — попита мъжът.

Владек се поколеба.

— Как се казваш? — повтори чиновникът малко по-високо и нетърпеливо. Явно бе решил, че той не знае английски.

Владек нямаше сили да изрече просташкото си име. Само как го мразеше!

— За последен път те питам, как се казваш?

Джордж се беше вторачил в приятеля си. Гледаха го и другите, наредили се на опашката. Владек продължаваше да мълчи. Най-неочаквано чиновникът го сграбчи за китката, взря се в надписа върху сребърната гривна, драсна нещо във формуляра и го подаде на момчето.

— 21872, барон Авел Розновски. Добре дошъл в Съединените щати. Честито и успех, Авел!

12.

През септември 1923 година Уилям се върна за последната си учебна година в „Сейнт Пол“ и беше избран за председател на ученическия комитет на горния клас точно трийсет и три години след като на същата чест се бе радвал и баща му. Но не спечели на изборите по обичайния начин, защото е най-добрият спортист или най-известното момче в училището. Най-верният му приятел Матю Лестър безспорно би се наредил пръв, ако изискванията се свеждаха само до това. Просто Уилям бе пръв сред съучениците си, с най-високи постижения, затова така и не успяха да убедят Матю Лестър също да се кандидатира и да се състезава с него. Управата на „Сейнт Пол“ предложи Уилям за стипендията по математика „Хамилтън“ в Харвардския университет и през първия срок момчето насочи всичките си усилия към това да я спечели.

Когато се върна за Коледа на Бийкън Хил, смяташе, че през ваканцията няма да прави друго, освен да усвоява „Principia Mathetatica“. Но сметките му излязоха криви — завари у дома множество покани за какви ли не увеселения и балове. Реши да се извини и да не отиде на повечето, един от баловете обаче нямаше как да пропусне. Организираше го не друг, а неговите баби, и то в Червената къща на Луисбърг скуеър. Уилям се запита на каква ли възраст ще бъде в състояние да защити собствения си дом от нашествието на двете достолепни дами и реши, че още не му е дошло времето. Почти нямаше близки приятели в Бостън, това обаче не попречи на бабите да съставят чудовищен списък на поканените.

За да ознаменуват случая, те подариха на внука си първия официален костюм, който, както го изискваше последната мода, беше с двуредно закопчаване. Докато получаваше подаръка, Уилям се престори, че нехае, после обаче се издокара с костюма и тръгна с напета стъпка из стаята си, та да спре пред огледалото и да почне да си се любува. На другия ден поръча разговор с Ню Йорк и покани Матю Лестър да дойде и да му погостува през съдбовната неделя. Сестрата на Матю също поиска да замине, ала майка й отсъди, че не било прилично.

Уилям отиде да посрещне приятеля си, който пристигна с влак.

— Знаеш ли, хрумна ми, че е крайно време да преспиш с жена — подметна Матю, докато шофьорът ги караше към Бийкън Хил. — В Бостън сто на сто има навити момичета.

— Да не би вече да си спал с жена, Матю?

— То се знае, че съм спал. Миналата зима в Ню Йорк.

— Какво ли съм правил през това време?

— Сигурно си зубрил трудовете на Бертран Ръсел.

— Не си ми споменавал.

— Нямаше нищо интересно за разказване. Пък и теб те занимава по-скоро банката на баща ми, отколкото първите ми стъпки в любовта. Всичко стана на едно учрежденско тържество, което баща ми организира в чест на рождения ден на Вашингтон. Всъщност, защо да си кривя душата, бях изнасилен от една от секретарките на директора, дебелана на име Синтия с огромни цици, които се полюшваха, докато…

— Хубаво ли беше?

— На мен — да, но виж, за Синтия се съмнявам. Беше се напила, клетата, до козирката, не знам дали изобщо ме е забелязала. Ала човек все започва отнякъде, а секретарката нямаше нищо против да помогне на синчето на шефа.

Уилям си представи свъсената застаряваща секретарка на Алан Лойд.

— Не мисля, че има вероятност да ме посвети тъкмо секретарката на председателя на управителния съвет — отбеляза той посърнал.

— А, знае ли човек! — възкликна Матю, сякаш бе врял и кипял в тези неща. — Именно онези, които се правят на вода ненапита, са най-дашни. Сега вече приемам всякакви покани, и официални, и неофициални, не че облеклото има някакво значение.

Шофьорът подкара автомобила към гаража, а двамата младежи изтичаха нагоре по стълбището пред къщата на Уилям.

— Доста неща си променил тук от последния път, когато ти гостувах — отбеляза Матю, възхитен от ратановите мебели, последен писък на модата, и пъстрите нови тапети.

Само фотьойлът с виненочервена кожена тапицерия си седеше на обичайното място.

— Реших да поосвежа малко — отвърна Уилям. — Все едно живеех в каменната епоха. Пък и не исках нищо тук да ми напомня за… Ела, сега не му е времето да обсъждаме покъщнината.

— Кога ще пристигнат гостите, поканени на увеселението?

— Не увеселение, Матю, а бал, бабите много държат да го наричаме така.

— А момичета за сваляне ще има ли?

— Една директорска секретарка не ти дава правото да се смяташ за пръв спец по половото възпитание в държавата.

— Божичко, каква люта ревност, и то от най-скъпия ми приятел — въздъхна уж покрусен Матю.

Уилям се засмя и си погледна часовника.

— Първият гост ще се появи след около два часа. Дай да не се мотаем, ами да се изкъпем и облечем. Сети ли се да си вземеш официално облекло?

— Да, но и да съм пропуснал, ще се издокарам с пижамата. Обикновено забравям или официалния костюм, или пижамата, но никога и двете. Дали да не се появя на бала по пижама, тъкмо ще наложа нова мода.

— Бабите няма да разберат шегата ти — отвърна другият младеж.

Хората от фирмата за организиране на тържества — общо двайсет и трима на брой, дойдоха в шест часа, бабите пък — в седем, пременени в черна коприна с шлейфове, влачещи се по земята. В осем без нещо Уилям и Матю отидоха при тях в гостната.

Уилям посегна да вземе изкусителната черешка върху великолепната охладена торта, но баба Каин подвикна зад него:

— Не пипай храната, Уилям, това не е за теб.

Той се извърна рязко.

— Тогава за кого е? — попита той и я млясна по бузата.

— Не ми се прави на интересен, Уилям, това, че си цял метър и осемдесет, няма да ми попречи да те шляпна.

Матю прихна.

— Нека те запозная, бабо, с най-добрия ми приятел, Матю Лестър.

Възрастната дама го огледа през пенснето от глава до пети, сетне рече одобрително:

— Драго ми е, млади момко.

— За мен е чест да ви се представя, госпожо Каин. Струва ми се, че сте познавали моя дядо.

— Дали съм познавала дядо ти ли? Кейлъб Лонгуърт Лестър? Навремето, преди петдесетина години, ми поиска ръката. Отказах му. Обясних му, че е пияница и това ще го вкара доста бързо в гроба. Оказах се права, затова и двамата недейте да пиете. Не забравяйте, алкохолът убива мозъка.

— Какво ти пиене при този сух режим! — възкликна невинно Матю.

— Опасявам се, че скоро ще го отменят — изпуфтя баба Каин. — Президентът Кулидж забравя какво възпитание е получил. На куково лято щеше да стане президент, ако онзи кретен Хардинг не умря толкова глупаво.

Уилям се засмя.

— Доста късопаметна си, бабо. По време на полицейската стачка не даваше и дума да се издума срещу него.

Госпожа Каин замълча.

Гостите започнаха да пристигат — домакинът не познаваше повечето от тях и се зарадва, когато сред първите видя Алан Лойд.

— Изглеждаш добре, момчето ми — рече банкерът и установи, че за пръв път през живота си гледа Уилям от долу нагоре.

— И ти, Алан. Много мило от твоя страна, че дойде.

— Мило ли? Забрави ли, че ме е поканил не друг, а твоите баби? Може би щях да събера смелост да откажа на едната, но и на двете…

— И ти ли, Алан? — прихна младежът. — Ще ми отделиш ли малко време? Искам да си поговорим на четири очи. — Той отведе госта в един по-тих ъгъл. — Смятам да променя инвестиционните си планове и да започна да изкупувам акции на банката на Лестър, стига да се появят на борсата. Докато навърша двайсет и една години, искам да държа пет на сто от акциите.

— Няма да е лесно — отвърна Алан. — Притежават ги все частни лица, които рядко ги обявяват за продан, но ще видя какво мога да направя. Какво си намислил, Уилям?

— Всъщност целта ми е да…

— Уилям! — подвикна баба Кабът, която се носеше като хала към тях. — Ето къде си бил! Съзаклятничиш в ъгъла с господин Лойд, а още не съм те видяла да танцуваш и с една-едничка млада дама. Защо според теб сме организирали този бал?

— Точно така — рече Алан Лойд и се изправи. — Елате, госпожо Кабът, да поседнем заедно и да пуснем момчето по широкия свят. Тъкмо ще си починем, ще го погледаме как танцува и ще послушаме музика.

— Музика ли? Това, Алан, не е музика. Някаква какофония, в която няма и намек за мелодия.

— Драга ми бабо — вметна Уилям, — това е „Не, нямаме банани“, най-нашумялото парче напоследък.

— Значи е дошло време да напусна този свят — свъси се баба Кабът.

— Бива ли да говорите така! — възрази галантно банкерът.

Уилям танцува с две-три момичета, които помнеше смътно, макар и да не се сещаше как се казват, сетне зърна Матю, който седеше в ъгъла — тъкмо повод да се измъкне от дансинга. Забеляза момичето, разположило се до Матю, чак когато отиде при тях. Младата жена го погледна и Уилям усети как нозете му се подкосяват.

— Познаваш ли Аби Блънт? — попита небрежно Матю.

— Не — отвърна Уилям и едвам се сдържа да не си оправи вратовръзката.

— Това е вашият домакин господин Уилям Лоуел Каин.

Младата дама сведе свенливо очи, а младежът седна от другата й страна. Матю бе забелязал, че приятелят му се е захласнал по Аби, и отиде да си налее от пунша.

— Как така не съм ви срещал никога досега? Цял живот живея в Бостън.

— А, срещали сме се. Бутнахте ме в езерцето в парка. По онова време и двамата бяхме на по три години. Трябваше да минат четиринайсет години, за да дойда на себе си.

— Искрено съжалявам — рече Уилям, след като помълча. Умуваше напразно с каква духовита забележка да заплени момичето.

— Имате прелестна къща, Уилям.

Отново се възцари тягостно мълчание.

— Благодаря — отвърна смутено младежът.

Стрелна с крайчеца на окото Аби, но така, че тя да не забележи как я оглежда. Беше тъничка, с огромни кафяви очи, дълги мигли и профил, от който Уилям онемя. Беше прихванала светлокестенявата си коса по начин, който до този миг Уилям беше ненавиждал.

— Матю ми каза, че догодина отивате да следвате в Харвардския университет — опита се момичето отново да подхване разговор.

— Да. Всъщност танцува ли ви се?

— Да, благодаря.

Уилям стъпваше като в паници и току тикаше дамата си в другите по дансинга. Извиняваше й се, тя се усмихваше. По едно време я хвана по-близо до себе си и двамата продължиха да танцуват.

— Познаваме ли младата дама, която от час явно си е присвоила Уилям? — попита подозрително баба Кабът.

Баба Каин вдигна пенснето и се втренчи в момичето, което Уилям тъкмо извеждаше през френските прозорци на моравата.

— Аби Блънт — оповести баба Каин.

— Щерката на адмирал Блънт ли? — възкликна баба Кабът.

— Да.

Баба Кабът кимна донейде одобрително.

Уилям отведе Аби Блънт в дъното на градината, под кичестия кестен, по който досега само се беше катерил.

— Винаги ли се опитваш да целуваш момичетата още при първата среща? — попита Аби.

— Да ти призная, никога досега не съм целувал момиче — отвърна Уилям.

Младата жена се засмя.

— Твърде поласкана съм.

Тя подложи румена страна, сетне и розови устни, после настоя да са се прибирали вътре. Бабите видяха с известно облекчение, че двамата се връщат.

По-късно, вече в стаята на Уилям двете момчета обсъдиха вечерта.

— Добре си прекарахме — отбеляза Матю. — Може да се каже, че си струваше да бия толкова път от Ню Йорк до затънтената провинция, ако не броим това, че ми отмъкна момичето.

— Как мислиш, Аби ще ми помогне ли да изгубя девствеността си? — попита Уилям, без да обръща внимание на шеговитите упреци на приятеля си.

— Разполагаш с три седмици, за да разбереш, но се опасявам да не установиш, че самата тя още е девствена — отвърна другият младеж. — Въз основа на опита си в тези неща съм готов да се обзаложа на пет долара, че Аби няма да се поддаде дори на обаянието на Уилям Лоуел Каин.

Уилям обмисли най-внимателно всичко. Едно беше да загуби девствеността си, съвсем друго — пет долара, които да даде на Матю. Виждаше се, кажи-речи, всеки божи ден с Аби Блънт — за пръв път се възползва от това, че макар и седемнайсетгодишен, притежава собствена къща и автомобил. Не след дълго си даде сметка, че е щял да пожъне по-голям успех, ако не бяха родителите на Аби, които й трепереха като на писано яйце. В последните дни от ваканцията той не се бе доближил особено до целта.

Решен да си спечели петте долара, изпрати на младото момиче огромен букет рози, после я заведе на пищна вечеря в „Джоузеф“ и накрая успя да я примами в гостната на своята къща.

— Откъде се сдоби с уиски, нали уж сме в сух режим? — попита Аби.

— А, не е чак такава философия — изперчи се Уилям.

Истината бе, че малко след като Хенри Осбърн се изнесе, той бе скрил в спалнята си бутилка от неговия бърбън, вместо да го излее в канала, както първоначално бе смятал да стори.

От уискито Уилям се задави, а на Аби й избиха сълзи.

Той седна до нея и я прегърна самоуверено през раменете. Тя не възропта.

— Според мен, Аби, си неописуемо красива — прошепна Уилям в светлокестенявите й къдрици, за да я подготви.

Тя го погледна вглъбено с огромни кафяви очи.

— О, Уилям — пророни младото момиче. — Ти си неотразим.

Не беше по силите му да устои на кукленското й лице. Аби позволи да я целуне. Това му вдъхна смелост и той приплъзна плахо ръка от кръстчето към гърдите й, където я остави досущ регулировчик, спрял напиращ поток от автомобили. Момичето поруменя от възмущение и махна дланта му — автомобилите да си продължат нататък.

— Не бива да го правиш, Уилям.

— Защо? — учуди се той и напразно се помъчи да си възвърне позициите.

— Защото не знаеш как ще свърши всичко това.

— Горе-долу, имам представа.

Още преди да й се е нахвърлил отново, Аби го изтика, стана припряно и взе да оправя роклята си.

— Трябва да се прибирам, Уилям.

— Но нали току-що дойде.

— Мама ще пита какво съм правила.

— Ще й кажеш: нищо.

— По-добре да оставим нещата така.

— Да де, но утре заминавам.

Пропусна да добави: „Връщам се в пансиона“.

— Е, можеш да ми пишеш.

За разлика от Валентино Уилям знаеше кога е загубил. Стана, оправи си вратовръзката, хвана Аби за ръката и я откара у тях.

На другия ден в пансиона Матю Лестър взе подадената му банкнота от пет долара и вдигна уж изненадано вежди.

— Само една-едничка дума, Матю, и ще те погна с бейзболната бухалка из училището.

— Не се сещам за думи, които да предадат дълбокото ми съчувствие.

— Хуквай, Матю! И здрава ти гърбина!

Уилям забеляза жената на главния възпитател през последните два учебни срока в „Сейнт Пол“. Тя беше красива, може би поотпусната в корема и бедрата, затова пък бе с огромен бюст, ходеше изпъчена и носеше лъскавата си черна коса на висок кок, вярно, тук-там посребрен, но дотолкова, че да й отива. Една събота Уилям си навехна на хокейното игрище китката и госпожа Раглан му сложи студен компрес, като застана малко по-близо, отколкото се налагаше, така че ръката на момчето да я докосва по гърдите. На него му стана приятно. После друг път Уилям вдигна температура и бе пратен за няколко дни в лечебницата, където жената на възпитателя лично му носеше храната, като присядаше на леглото, така че да докосва през тънката завивка с тяло краката на младежа, докато той се храни. На него пак му стана приятно.

Мълвеше се, че е втора жена на Раглан Сръдльото. Всички в пансиона недоумяваха как той се е сдобил и с една съпруга, камо ли пък с две. От време на време госпожа Раглан току въздишаше едва чуто и се умълчаваше, с което показваше, че и тя донякъде споделя това всеобщо недоумение от съдбата й.

Като отговорник на общежитието Уилям имаше задължението да се явява всяка вечер в десет и половина при Раглан Сръдльото, за да докладва, че осветлението е изключено и самият той отива да си легне. Един понеделник вечерта почука както обикновено на вратата на Сръдльото и изненадан, чу гласа на госпожа Раглан, която го канеше да влезе. Беше се изтегнала на канапето и бе облечена в нещо като широко копринено кимоно.

Уилям продължи да стиска хладната дръжка на вратата.

— Всички лампи са угасени, заключих и входната врата, госпожо Раглан. Лека нощ!

Тя стъпи на пода и изпод гънките на коприната се мярна бледата плът на бедрото й.

— Вечно бързаш, Уилям. Изгаряш от нетърпение животът да започне ли? — Госпожа Раглан отиде при масичката отстрани. — Защо не поостанеш, ще пийнем топло какао. И аз съм една, направила съм две чаши, съвсем ми изхвърча от главата, че господин Раглан се връща чак в събота.

Тя определено натърти на думата „събота“. Занесе на Уилям чашата, над която се виеше пара, и го погледна — да провери дали е схванал тънкия намек. Удовлетворена, му подаде чашата, като уж без да иска, го докосна по ръката.

Той взе да бърка усърдно какаото.

— Джералд замина на конференция — продължи с обясненията тя. Уилям за пръв път чуваше малкото име на Раглан Сръдльото. — Затвори вратата де. Ела да поседнем.

Уилям се поколеба. Сетне все пак затвори вратата, но не искаше да сяда нито на стола на Сръдльото, нито до госпожа Раглан. Накрая реши, че столът на Сръдльото е по-малката от двете злини, и се насочи към него.

— Не там, не там — обади се жената и потупа по канапето.

От немай-къде Уилям отиде при нея и приседна притеснен, после се втренчи в чашата за вдъхновение. Не го получи, изгълта съдържанието й и си изпопари езика. Камък му падна от сърцето, когато госпожа Раглан се изправи. Тя му напълни отново чашата, без да обръща внимание как момчето пелтечи, че не искало повече, после прекоси мълчешком стаята, пусна грамофона и сложи игличката върху плочата.

— Лесно и хубаво, нали? — бяха първите думи, които Уилям чу. Когато жената се върна, той още се беше вторачил в пода. — Няма да оставиш една дама да танцува сама, нали?

Младежът вдигна очи. Госпожа Раглан се поклащаше лекичко в такт с музиката.

— „Поели сме към любовта, ясно е това“ — изгука Руди Вали.

Уилям се изправи и волю-неволю, прегърна госпожа Раглан. Сръдльото преспокойно можеше да застане между двамата, толкова далече стояха един от друг. След няколко такта тя се приближи още малко до Уилям, а той продължи да гледа втренчено през дясното й рамо, та да й покаже, че не е усетил кога лявата й ръка се е плъзнала от рамото върху кръста му. Плочата спря да се върти и младежът си каза, че сега ще има възможност да се върне при безопасното какао, жената обаче я обърна и още преди Уилям да е помръднал, отново се озова в ръцете му.

— Госпожо Раглан, мисля, че трябва да…

— Поотпусни се де.

Най-сетне Уилям събра смелост да я погледне в очите. Опита се да отговори нещо, ала сякаш бе изгубил дар слово. Госпожата вече изследваше с длан гърба му, по едно време дори промуши бедро между краката му. Той я стисна по-здраво през кръста.

— Така е по-добре — рече му тя.

Долепени един до друг, двамата се въртяха все по-бавно и бавно из стаята, докато накрая плочата отново спря. Госпожа Раглан се отскубна лекичко и отиде да угаси осветлението, а на Уилям му се прииска тя да се върне по-бързо. Стоеше, без да помръдва в тъмното, чуваше шумоленето на коприната и виждаше само смътен силует, който си смъква дрехите.

Певецът си бе изпял песента, игличката вече дращеше в края на плочата, когато госпожа Раглан помогна на Уилям да се съблече и го заведе отново на канапето. Уилям я замилва в мрака и плахите му пръсти на новак се натъкнаха на части от тялото й, които той си беше представял другояче. Дръпна ги припряно и ги премести на сравнително позната територия — гърдите. Госпожа Раглан го опипваше далеч не така сдържано и не след дълго младежът започна да усеща неща, за каквито не бе и мечтал. Идеше му да застене от удоволствие, но се спря — да не го помислят за смотаняк. Жената продължи да го милва по гърба и го притегли да легне върху нея.

Уилям се подчини, макар и да се питаше как ли ще я обладае, без да проличи, че му липсва всякакъв опит. Оказа се, че не е толкова просто, колкото си беше мислил. От минута на минута той се отчайваше все повече. Госпожа Раглан отново плъзна пръсти по корема му и вещо го насочи. С нейна помощ той я облада с лекота и свърши веднага.

— Извинявайте — промълви той. Не знаеше какво да прави оттук нататък.

Известно време лежа върху нея, накрая тя рече:

— Утре ще се справиш по-добре.

Уилям отново чу стърженето на грамофонната игличка.

Във вторник, който сякаш нямаше край, младежът не мислеше за нищо друго, освен за госпожа Раглан. Вечерта тя дишаше учестено. В сряда стенеше. В четвъртък пъшкаше. В петък крещеше.

В събота Раглан Сръдльото се върна от конференцията и половото обучение на Уилям приключи.

По време на великденската ваканция, по-точно на Възнесение, Аби Блънт най-сетне се поддаде на обаянието на Уилям. Това й струваше девствеността, а на Матю — пет долара. Изживяването с Аби бе пълна противоположност на страстните нощи с госпожа Раглан. Това, че Уилям преспа с момичето, бе единственото паметно събитие през ваканцията, защото Аби замина с родителите си за Палм Бийч, а Уилям прекара почти цялото време затворен в дома си, над учебниците. Правеха му компания единствено бабите и Алан Лойд. Матурата бе само след няколко седмици и тъй като Раглан Сръдльото не отиде на други конференции, Уилям не правеше друго, освен да учи.

През последния учебен срок седеше часове наред заедно с Матю в стаята в пансиона. Двамата изобщо не говореха, освен ако Матю не се натъкнеше на задача, която не можеше да реши. Най-сетне започна и дългоочакваната матура, продължила само една жестока седмица. Двете момчета бяха повече от сигурни, че са я издържали блестящо. Дните обаче се нижеха, те чакаха и чакаха, започвайки да се съмняват как са се представили. За стипендията по математика „Хамилтън“ за Харвардския университет можеше да се състезава всеки ученик в Щатите. Уилям нямаше как да разбере дали надпреварата е била оспорвана. Времето минаваше, така и не съобщаваха резултатите и той взе да си мисли най-лошото.

Когато се получи телеграмата, Уилям играеше заедно с още неколцина абитуриенти бейзбол — колкото да убие времето през последните няколко дни в пансиона, преди да напусне училище. Летните дни бяха топли и точно в такова време бе най-вероятно да изключат от училище някое от момчетата, задето се е напило, счупило е прозорец или се е опитало да преспи с дъщерята, че и с жената на някой от учителите.

Уилям оповести на всеослушание, че няма начин да не уцели началната база. Матю веднага го взе на подбив и заяви, че „Сейнт Пол“ ще се прочуе благодарение на него. Всички прихнаха. После донесоха телеграмата и момчетата забравиха за хвалбите на Уилям. Той пусна бухалката и разкъса малкия жълт плик. Питчърът зачака нетърпеливо, стиснал топката в ръка, аутфилдерите също взеха да нервничат, докато той четеше бавно телеграмата.

— Канят те за професионалист — подвикна едно момче от първа база, понеже, докато играеха бейзбол, рядко на някой му носеха телеграма.

Матю излезе в полето извън игрището и отиде при Уилям, като се опитваше да познае по лицето му каква е новината, добра или лоша. Все така безизразно приятелят му му подаде телеграмата, той я прочете, подскочи радостно и метна хартийката на земята, след което се завтече заедно с Уилям, хукнал през базите към началната позиция. Питчърът ги изгледа, вдигна телеграмата, също я прочете и запокити със замах топката към трибуните. Играчите започнаха да си предават от ръка на ръка жълтата хартийка, докато тя не обиколи игрището. Последният, който я прочете, беше ученикът, донесъл телеграмата — никой не му бе благодарил за всеобщата радост, настанала заради него, затова той реши, че ако не друго, поне заслужава да узнае причината за тези буйни вълнения.

Телеграмата беше адресирана до господин Уилям Лоуел Каин и момчето отсъди, че това сигурно е самохвалкото, който така и не бе уцелил. Съобщението гласеше: „Честито! Спечелихте стипендията по математика «Хамилтън» за Харвардския университет. В скоро време ще ви съобщим повече подробности. Абът Лорънс Лоуел, ректор“. Уилям обаче така и не стигна до началната база, тъй като съучениците му го наобиколиха.

Матю се зарадва много на успеха на най-добрия си приятел, но и се натъжи — притесняваше се да не би да се разделят. Уилям също се страхуваше от това, ала не каза нищо. Двамата трябваше да изчакат още девет дни, за да научат дали и Матю е приет в Харвардския университет.

Пристигна втора телеграма, този път от Чарлс Лестър, който поздравяваше сина си и канеше момчетата на чай в хотел „Плаза“ в Ню Йорк. Двете баби също честитиха на Уилям, но както баба Каин подметна доста троснато пред Алан Лойд, „момчето не е постигнало нищо, което да не сме очаквали от него, и не е направило нищо повече от баща си“.

В уречения ден двамата младежи тръгнаха напето и гордо по Пето авеню. Момичетата извръщаха очи към младите красавци, които се правеха, че не ги забелязват. В три и петдесет и девет минути, преди да влязат през парадния вход на скъпия хотел, те си свалиха сламените шапки гарсонетки, после минаха уж нехайно през фоайето и се отправиха към неколцината роднини, разположили се в сладкарницата с палмите. Там, изправили гърбове на удобните столове, ги чакаха двете баби — Каин и Кабът, и трета възрастна дама, за която Уилям предположи, че е съответствието на баба Каин в рода Лестър. С тях бяха господин и госпожа Лестър, дъщеря им Сюзан (която така и не свали прехласнати очи от Уилям) и Алан Лойд. Двата свободни стола бяха за Уилям и Матю.

Баба Каин повика с властно повдигане на веждата най-близкия келнер.

— Кана прясно запарен чай и още сладкиши, ако обичате.

Сервитьорът забърза към кухнята.

— Кана чай и още сладкиши за маса двайсет и три — извика той, та да го чуят в олелията.

— Ей сега — отвърна някой в здрачното, пълно с пара помещение.

— Кана чай и сметанови сладки, уважаема госпожо — рече келнерът, след като се върна на масата.

— Ако беше жив, днес баща ти щеше да се гордее с теб, Уилям — каза възрастният мъж на по-високото от двете момчета.

Сервитьорът се запита какво ли е направил младежът, че да заслужи такива думи.

Уилям нямаше дори да забележи келнера, ако не беше тежката сребърна гривна върху ръката му, каквито се продаваха само в „Тифани“. Видя му се неуместна върху китката на някакъв си сервитьор.

— Уилям! — подвикна баба Каин. — Стигат ти два сладкиша. Това не е последният път, когато ядеш, преди да отидеш в Харвард.

Младежът погледна разчувстван възрастната дама и съвсем забрави за сребърната гривна.

13.

Вечерта, докато лежеше в тясната стаичка в хотел „Плаза“ и си мислеше за онова момче — Уилям, чийто баща е щял да се гордее с него, Авел за пръв път в живота си осъзна какво точно иска да постигне — да го смятат за равен на такива като Уилям.

След като пристигна в Ню Йорк, трябваше да понесе тежки несгоди. Отиде да живее в стаичка, където имаше само две легла — младият поляк неохотно ги делеше с Джордж и двама от братовчедите му. Затова Авел спеше само когато едно от двете легла се освободеше. Чичото на Джордж нямаше работа за него и след няколко тревожни седмици, през които Авел изхарчи почти всичките си спестявания, за да оцелее, той обиколи надлъж и шир целия район от Бруклин до Куинс, докато накрая го наеха в една месарница — плащаха му по девет долара за шест дни и половина работа на седмица и му разрешиха да спи в стаичката над месарницата, разположена в Долен Ийст Сайд, насред малката полска общност, която почти не общуваше с външния свят. Не след дълго Авел взе да страни от своите сънародници, ядосан, че живеят толкова затворено. Повечето дори не си правеха труда да научат английски, камо ли да говорят на него.

В неделя още се виждаше редовно с Джордж и с безкрайната върволица негови изгори. През седмицата обаче почти всяка вечер ходеше на курсове, където се учеше да пише и да чете на английски. Не се срамуваше, задето напредва толкова бавно — от осемгодишна възраст почти не бе имал възможност да пише, но след някакви си две години вече говореше съвсем свободно, почти без акцент новия език. Почувства се готов да напусне месарницата, но как? Една сутрин разрязваше агнешко бутче, когато съвсем случайно чу как един от най-големите клиенти на магазина — шефът на ресторантите в хотел „Плаза“, се оплаква на месаря, че се е наложило да уволни заради дребна кражба един от келнерите.

— Трябва веднага да назнача друг на негово място. Къде да го намеря? — завайка се човекът.

Месарят не можеше да му помогне. Затова пък Авел само това и чакаше. Облече единствения си костюм, отиде в хотела, който се падаше на четирийсет и седем пресечки от месарницата, и получи работата.

След като се установи в „Плаза“, се записа на вечерен курс по английски в Колумбийския университет. Всяка вечер се трудеше неуморно, стиснал в едната си ръка разтворения речник „Уебстър“, купен на старо, а в другата — писалката, сутрин пък, след като разнесеше закуската и наредеше масите за обяд, преписваше уводните статии от „Ню Йорк Таймс“ и проверяваше в речника всяка дума, в която не беше сигурен.

През следващите три години се издигаше малко по малко в йерархията на „Плаза“, докато накрая го повишиха в сервитьор в Дъбовия салон, където той изкарваше с бакшишите двайсет и пет долара седмично. В тесния свят, в който живееше, не му липсваше нищо.

Преподавателят в Колумбийския университет бе толкова възхитен от старанието и напредъка му по английски, че го посъветва да се запише на друг вечерен курс — първата стъпка към бакалавърската степен по хуманитарни науки. Сега в свободното си време Авел учеше не английски, а икономика и преписваше уводните статии не от „Ню Йорк Таймс“, а от „Уолстрийт Джърнъл“. Този нов свят го погълна изцяло и ако не броим Джордж, той престана да се вижда с приятелите, с които навремето се бе сближил.

Ако обслужваше посетителите в Дъбовия салон, винаги се взираше внимателно в по-прочутите клиенти: Бейкър, Лоб, Уитни, Морган, Фелп, и се опитваше да разбере с какво богатите са по-различни. В несекващия си стремеж към знания изчете романите на Х. Б. Менкен, на Скот Фицджералд, Синклер Луис и Теодор Драйзер, „Американският Меркурий“. В почивката, докато другите разлистваха „Мирър“ или дремеха, той преглеждаше от край до край „Ню Йорк Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“. Не знаеше къде ще го отведат новите му познания, но и за миг не се съмняваше в правотата на барона, повтарял, че нищо не може да замени доброто образование.

Един четвъртък през август 1926 година — помнеше деня добре, защото точно тогава умря Рудолф Валентино и повечето жени, излезли по магазините на Пето авеню, бяха облечени в черно — Авел както обикновено обслужваше една от ъгловите маси, запазени за най-преуспелите предприемачи, които държаха да се хранят в усамотение, далеч от любопитни очи и уши. Беше му приятно да обслужва точно тази маса, тъй като предприемачеството бележеше подем и момчето често научаваше от откъслечните разговори ценни неща. След обяда, ако гостът бе от банка или голям холдинг, Авел проверяваше финансовото състояние на съответната фирма и усетеше ли, че обядът е минал добре, влагаше сто долара в по-малката фирма с надеждата, че по-голямата ще й съдейства да се разшири или да се слее с по-могъщо търговско дружество. Ако в края на обяда клиентът поръчаше пури, Авел увеличаваше вложението на двеста долара. В седем от десет пъти стойността на акциите, които бе избрал по тази начин, се удвояваше за половин година, времето, през което Авел си позволяваше да задържи акциите. През четирите години, докато работеше в хотел „Плаза“, Авел неотклонно прилагаше тази система и загуби пари само три пъти.

Този ден той пак обслужваше ъгловата маса и всичко вървеше както обикновено с тази малка разлика, че посетителите поръчаха пури още преди обяда. По-късно при тях седнаха още хора, които също поръчаха пури. Авел провери в книгата за резервации при оберкелнера името на клиента. Улуърт. Наскоро го беше срещал по финансовите страници на вестниците, но не се сещаше във връзка с какво. Другият гост се казваше Чарлс Лестър, редовен клиент на „Плаза“. Авел знаеше, че той е известен нюйоркски банкер. Докато обслужваше посетителите, току надаваше ухо да чуе повечко от разговора. Те не проявиха никакъв интерес към внимателния келнер. Авел така и не узна нищо, което според него е съществено, но все пак подразбра, че сутринта е сключена някаква сделка, за която по-късно през деня ще бъде оповестено на нищо неподозираната общественост. Тогава вече младежът се сети. Беше виждал името в „Уолстрийт Джърнъл“. Тъкмо Улуърт беше човекът, решил да открие първата в Щатите верига евтини магазини за обикновения потребител. Авел реши да се възползва и също да спечели. Докато клиентите си ядяха вкусния десерт — по препоръка на Авел повечето си поръчаха сладкиш с извара и ягоди — той се измъкна от ресторанта колкото да звънне на брокера си на Уолстрийт.

— По колко вървят акциите на Улуърт? — поинтересува се младият поляк.

Известно време мъжът в другия край на линията мълча.

— По два долара и десет цента. Напоследък по тях се наблюдава голямо движение, но нямам представа защо — отвърна накрая той.

— По-късно днес ще чуете съобщение, пуснато от фирмата. Постарайте се дотогава да купите нейни акции за всичките ми налични пари.

— Какво ще гласи съобщението? — поинтересува се озадачен брокерът.

— Не ме карайте да огласявам по телефона такава информация — рече Авел.

Брокерът беше възхитен от своя клиент — от досегашното си общуване с него се бе научил да не подпитва откъде той черпи сведения.

Авел се върна в Дъбовия салон точно навреме, за да поднесе кафето. Клиентите поостанаха още малко на масата и чак когато вече се канеха да си тръгват, келнерът се завъртя при тях. Човекът, платил сметката, му благодари за безупречното обслужване, сетне се обърна така, че да го чуят и приятелите му, и попита:

— Искаш ли бакшиш, млади момко?

— Ще ви бъда признателен, уважаеми господине — отвърна Авел.

— Купувай акции на Улуърт.

Всички се засмяха. Младият поляк също се усмихна, сгъна петте долара, подадени му от мъжа, и благодари. През следващата половин година прибра още четири хиляди четиристотин и дванайсет долара — печалбата от акциите на Улуърт.

Няколко дни, след като навърши двайсет и една години, Авел получи американско гражданство и реши да го полее. Покани Джордж, последната му изгора Моника и едно момиче на име Клара, бивша любовница на приятеля му, първо на кино — да видят Джон Баримор в „Дон Жуан“, после на вечеря в „Биго“.

Джордж още чиракуваше в хлебарницата на чичо си за осем долара на седмица и макар че и досега го смяташе за най-добрия си приятел, Авел не можеше да си затваря очите за все по-голямата разлика между Джордж, който нямаше пукнат грош в джоба, и себе си — той вече имаше на влог в банката осем хиляди долара и тази година му предстоеше да завърши икономика в Колумбийския университет. Авел бе наясно накъде се е устремил, докато Джордж отдавна бе престанал да разправя на всеки срещнат, че щял да става кмет на Ню Йорк.

Четиримата прекараха незабравима вечер най-вече защото Авел знаеше какво точно да очаква от един добър ресторант. Тримата му гости преядоха и когато им донесоха сметката, Джордж с ужас видя, че тя надвишава надниците му за един месец. Авел плати, без изобщо да се замисля. Ако плащате, постарайте се останалите на масата да останат с впечатлението, че сумата не е важна за вас. Ако сметката ви се види твърде голяма, не ходете повече в този ресторант, но каквото и да правите, не обсъждайте и прикрийте изненадата си — ето още нещо, което младият поляк бе усвоил от богатите.

В два след полунощ Джордж и Моника си тръгнаха за Долен Ийст Сайд, а Авел реши, че си е заслужил да бъде с Клара. Вкара я през задния вход на „Плаза“ и я качи със служебния асансьор в стаята си. Не се наложи да я увещава дълго да преспи с него и той реши да не протака — трябваше и да подремне, тъй като на другия ден беше сутрешна смяна. Остана доволен, че е успял да приключи до два и половина, и спа непробудно до шест, когато будилникът иззвъня. Отсъди, че разполага с достатъчно време, за да го направи още веднъж с Клара и после да се облече за работа.

Момичето седна в леглото и го загледа нацупено, а той пристегна бялата папийонка и го целуна припряно за довиждане.

— Постарай се да излезеш, откъдето влезе, инак ще ми навлечеш неприятности — предупреди я Авел. — Кога ще те видя отново?

— Няма да ме видиш повече — отсече ледено Клара.

— Защо? — изненада се младежът. — Да не съм направил нещо?

— Не, точно защото не направи нищо.

Тя скочи от леглото и започна да се облича припряно.

— Какво не съм направил — попита наскърбен Авел. — Нали искаше да се любим?

Тя се завъртя на пети и го погледна в лицето.

— Да, исках, докато не осъзнах, че с Валентино си приличате само по едно — и двамата сте мъртви. Може и да си най-страхотното нещо, което „Плаза“ е виждала в лоша година, но от мен да го знаеш, в леглото си кръгла нула. — Клара вече се беше облякла и стоеше на прага, хванала здраво дръжката на вратата, сякаш да почерпи вдъхновение за последната язвителна забележка. — Я кажи, има ли момиче, което да си убедил да преспи повече от веднъж с теб?

Потресен, Авел остана да гледа затръшналата се врата, а после цял ден си мисли за думите на младата жена. Не се сещаше с кого да обсъди нещата. Джордж само щеше да му се изсмее, а колкото до колегите му в хотела, те си въобразяваха, че младият поляк знае всичко. Реши, че ще преодолее и това препятствие, както всички останали, на които се бе натъквал в живота си — с познания и опит.

Този ден беше на работа до обяд и после отиде в книжарница „Скрибнър“ на Пето авеню. Бе открил в книгите отговорите на всички икономически и езикови въпроси, но не намери такава, която да му помогне поне малко в секса. Томчето, посветено на етикета, не му вършеше работа, а „Основи на нравствеността“ на У. Ф. Колбърт се оказа напълно безполезна.

Авел си тръгна от книжарницата, без да купи нищо, и прекара остатъка от следобеда в опушен киносалон на Бродуей, където обаче, вместо да гледа филма, си мислеше за казаното от Клара. Филмът — с Грета Гарбо, беше любовен, но героите се целунаха чак в края и помогнаха на младежа точно толкова, както и книжарница „Скрибнър“.

Когато той излезе от киното, вече се беше мръкнало и по Бродуей духаше хладен вятър. Авел за кой ли път се изненада, че вечер градът е не по-малко шумен, отколкото през деня. Тръгна към Петдесет и девета улица с надеждата, че от свежия въздух мислите му ще се избистрят. На ъгъла на Петдесет и втора улица спря да си купи вечерен вестник.

— Момиче ли си търсиш? — попита някой иззад стойката с вестниците.

Авел погледна натам. Силно гримираната жена бе на около трийсет и пет години и си бе сложила червило, последен писък на модата. Горното копче на бялата й копринена блуза беше разкопчано, непознатата бе в черна пола и черни чорапи, носеше на краката си и черни обувки.

— Само пет долара, няма да съжаляваш — подвикна тя и закърши бедра, при което цепката на полата се разтвори и се видя горният край на чорапа.

— Къде? — попита Авел.

— През една пресечка имам малко жилище.

Тя извърна глава, за да покаже на Авел в коя посока е жилището, и той за пръв път видя на светлината на уличната лампа лицето й. Непознатата бе доста привлекателна. Младежът кимна, жената го хвана за ръка и го поведе.

— Ако от полицията ни спрат — предупреди го тя, — си ми стар приятел, а аз се казвам Джойс.

На следващата пресечка излязоха при малък олющен жилищен блок. Авел беше ужасен от запуснатата стая, където жената живееше. Вътре имаше само една гола електрическа крушка, стол, леген и спалня с намачкани чаршафи, очевидно използвани многократно през деня.

— Тук ли живееш? — изуми се той.

— А, не, тук само работя.

— Защо го правиш? — поинтересува се младежът. Вече се чудеше дали да продължи с осъществяването на плана си.

— Имам две деца, сама ги отглеждам. Каква по-основателна причина? Е, желаеш ли ме, или не?

— Желая те, но не така, както си мислиш — отвърна Авел.

Жената го погледна уплашена.

— Да не си от ония откачалки, последователите на маркиз Дьо Сад?

— Опазил ме бог — възкликна младежът.

— Да не почнеш да ме гориш с цигари?

— Не, нямам такова намерение — стресна се Авел. — Искам някой да ме обучи. Искам уроци.

— Ти подиграваш ли ми се бе, човек? Какви уроци? Какво си въобразяваш, че тук ти е вечерно училище ли?

— Нещо от тоя род — потвърди младият поляк, сетне приседна на крайчеца на леглото и обясни какво му е казала предната нощ Клара. — Как мислиш, можеш ли да ми помогнеш?

Нощната труженичка се взря в Авел и се запита дали днес не е първи април.

— Мога, как да не мога — отвърна тя накрая, — но ще ти струва по пет долара за половин час сеанс.

— По-скъпо, отколкото бакалавърската степен в Колумбийския университет — учуди се Авел. — Колко урока ми трябват?

— Зависи дали си схватлив — рече жената.

— Да почваме тогава — подкани младежът, след което извади от вътрешния си джоб пет долара и й ги подаде.

Тя пъхна банкнотата в един от чорапите си, сигурен знак, че изобщо не ги сваля.

— Събличай се, драги — каза жената. — С дрехите няма да научиш много.

След като Авел остана чисто гол, тя го огледа оценяващо от глава до пети.

— Е, не си Дъглас Феърбанкс. Но не бери грижа, на тъмно няма значение как изглеждаш, важно е какво можеш.

Младият поляк пак седна в края на леглото, а тя захвана да му обяснява как да се държи с жените. Беше изненадана, че той наистина не я желае, и още по-изненадана, когато следващия половин месец продължи да идва всеки божи ден.

— Как да разбера, че вече се справям добре? — поинтересува се Авел.

— Ще разбереш много лесно, сладурче — отвърна Джойс. — Ако успея да свърша с теб, значи ще докараш до оргазъм и египетска мумия.

Най-напред му показа къде са чувствителните местенца по женското тяло, после — да не бърза, докато се люби, и признаците, по които да разбере, че на жената й е приятно. Обясни му и как да използва езика и устните си навсякъде, освен по женските устни.

Авел я слушаше внимателно и изпълняваше напътствията, макар и в началото малко сковано. Жената го уверяваше, че от ден на ден става все по-добър, той обаче не бе сигурен, че му казва истината, докато три седмици и сто и десет долара по-късно за негова изненада и радост Джойс сякаш се пробуди най-неочаквано в ръцете му. Доближи главата му до своята, докато той прокарваше нежно език по зърната на гърдите й. Сетне я замилва между краката и усети, че е влажна — за пръв път, а след като я облада, тя застена — звук, който Авел чуваше за пръв път и който му донесе огромна наслада. Жената впи пръсти в гърба му и го помоли да не спира. Стенанията продължиха — понякога силни, понякога приглушени. Накрая Джойс изкрещя и отпусна внезапно ръце, с които дотогава го бе притискала до себе си.

След като дишането й се поуспокои, тя рече:

— Е, сладур, завърши курса с отличие.

Авел дори не бе достигнал оргазъм.

Ознаменува дипломирането си и от университета, и от школата на Джойс, като за баснословна сума се сдоби на черно с места при ринга и заведе Джордж, Моника и намусената Клара на финала тежка категория на световния шампионат между Джийн Тъни и Джак Демпси. Вечерта след боксовия мач Клара отсъди, че е едва ли не неин дълг да преспи с Авел — все пак човекът се бе охарчил заради нея. На заранта го молеше как ли не да не я изоставя.

Авел не се срещна повече с нея.

След като се дипломира в Колумбийския университет, животът в хотел „Плаза“ вече не го удовлетворяваше, той обаче не знаеше как да се измъкне оттук. Беше заобиколен от най-заможните и преуспели американци, но не можеше да отиде направо при някой от клиентите — стореше ли го, сигурно щеше да остане без работа, пък и посетителите надали щяха да вземат присърце амбициите на някакъв си келнер.

Веднъж на обяд в „Плаза“ дойдоха господин и госпожа Елзуърт Статлър. Бяха запазили маса в салон „Едуард“, където Авел бе прехвърлен временно за една седмица. Той реши, че щастието най-после му се е усмихнало. Хвърли огромни усилия, за да направи впечатление на прочутия хотелиер, и обядът мина като по ноти. Преди да си тръгне, Статлър благодари сърдечно на младежа и му даде десет долара, това обаче беше краят на познанството им. Авел го изпроводи с поглед, докато той излизаше през въртящата се врата на „Плаза“, и се запита дали някога ще се измъкне оттук.

Оберкелнерът Сами го потупа по рамото:

— Какво получи от господин Статлър?

— Нищо — отвърна Авел.

— Не ти ли даде бакшиш? — изненада се Сами.

— Даде ми, как да не ми е дал — рече полякът. — Десет долара.

Той връчи на шефа си парите.

— Това е друго — отбеляза Сами. — Вече си мислех, че нещо ме баламосваш. Десет долара, доста тлъст бакшиш дори за господин Статлър. Явно си му направил голямо впечатление.

— Не, не съм.

— Как така да не си? В какъв смисъл? — учуди се оберкелнерът.

— Няма значение — промърмори Авел и понечи да си тръгне.

— Я чакай! Тук има бележка за теб. Господинът на маса седемнайсет, някой си Лерой, искал да говори лично с теб.

— За какво, Сами?

— Откъде да знам? Може да е харесал сините ти очи.

Авел стрелна с поглед маса седемнайсет, където сядаха само неизвестните, тъй като масата беше на лошо място, току до летящата врата на кухнята. Полякът обикновено гледаше да не обслужва масите в дъното на салона.

— Кой е този Лерой? — попита той. — Какво иска?

— Нямам представа — отговори Сами и дори не си направи труда да вдигне глава. — За разлика от теб не проучвам биографията до десето коляно на всеки клиент. Обслужи ги както трябва, вземи си бакшиша и се надявай да дойдат отново. Според теб тази философия сигурно е прекалено проста, но мен тя ме задоволява напълно. Както личи, в Колумбийския университет са пропуснали да те научат на някои основни неща. Размърдай си задника, Авел, иди на седемнайсета маса и ако ти дадат бакшиш, мисли му, ако не ми го донесеш.

Авел се усмихна на плешивата глава на оберкелнера и се запъти към масата. На нея седяха двама души, мъж в шарено карирано сако, което според поляка бе твърде безвкусно, и красива млада жена с буйна руса коса, която тутакси привлече вниманието на младежа, отсъдил безпощадно, че хубавелката е нюйоркската любовница на карираното сако. Авел си лепна усмивката „наистина съжалявам“. Беше готов да се обзаложи, че заради вратата към кухнята мъжът ще му вдигне страхотен скандал и ще поиска да ги преместят на друга маса — колкото да шашне красивата блондинка. Всички роптаеха, ако ги сложеха на две крачки от миризмите в кухнята и вратата, която келнерите постоянно блъскаха, но какво да се прави, винаги опираха до маса седемнайсет, когато хотелът беше пълен, още повече че мнозина нюйоркчани се хранеха постоянно в ресторанта. В такива дни гледаха на посетители като господин Лерой като на натрапници. Защо ли Сами все си измиваше ръцете и пращаше Авел да се разправя с клиентите скандалджии? Младежът се приближи със свито сърце до карираното сако.

— Искали сте да говорите с мен, господине.

— Точно така — потвърди той с южняшки акцент. — Казвам се Дейвис Лерой, а това е дъщеря ми Мелани.

Авел на мига премести поглед от господин Лерой и се натъкна на зелени очи, каквито не бе виждал никога през живота си.

— От пет дни те наблюдавам, Авел — продължи мъжът с провлачен южняшки акцент.

Ако го притиснеха, полякът волю-неволю щеше да си признае, че допреди пет минути изобщо не е знаел за съществуването на господин Лерой.

— Наистина съм възхитен, Авел, от онова, което видях. Имаш стил, истински стил, какъвто търся. Голям глупак е Елзуърт Статлър, трябваше да те наеме незабавно.

Младежът се взря в мъжа отсреща. Беше червендалест, с двойна брадичка, явно никой не му беше казвал, че има сух режим, а празните чинии по масата обясняваха защо шкембето му виси като превтасало тесто. Но нито името, нито лицето говореха нещо на Авел. В обичайна обстановка младежът знаеше биографията на всички, седнали на трийсет и седем от общо трийсет и деветте маси в салон „Едуард“. Този ден господин Лерой попадаше сред непознатите от останалите две маси.

Южнякът продължи:

— Не съм от мултимилионерите, които, дойдат ли в „Плаза“, държат на всяка цена да седят на ъгловата маса.

Авел го зяпна смаяно. Средният посетител нямаше откъде да знае относителните достойнства на различните маси.

— Но и аз не мога да се оплача. Всъщност някой ден и моят най-хубав хотел сигурно ще мери ръст с „Плаза“.

— Не се и съмнявам, уважаеми господине — отвърна полякът колкото да печели време.

Лерой, Лерой, Лерой. Името не му говореше нищо.

— Но да си дойдем, синко, на думата. Най-големият хотел в моята верига има нужда от нов заместник-директор, който да отговаря за ресторантите. Ако това те вълнува, заповядай след работа в стаята ми.

Той даде на Авел голяма релефна визитна картичка.

— Благодаря ви, господине — каза младежът и погледна картичката: „Дейвис Лерой. Верига хотели «Ричмънд», Далас“.

Отдолу бе написан и девизът: „Някой ден хотел във всеки щат“. Името пак не му говореше нищо.

— Ще очаквам с нетърпение да се видим — рече добродушният тексасец с карираното сако.

— Благодаря, господине — повтори Авел.

Усмихна се на Мелани, чиито зелени очи бяха все така студени, и се върна при Сами, който продължаваше да брои с наведена глава бакшишите.

— Да си чувал, Сами, за хотелска верига „Ричмънд“?

— То оставаше да не съм чувал. Навремето брат ми беше помощник-сервитьор в един от тях. Май са осем-девет, всичките в Юга, собственост са на един шантав тексасец, вече не му помня името. Защо питаш? — рече оберкелнерът и го изгледа подозрително.

— Ей така, без причина — излъга Авел.

— А, знам те аз теб, не правиш нищо без причина. Та какво искаха на седемнайсета маса?

— Оплакват се от шума в кухнята. Разбирам ги хората.

— Тоя какво иска, да го сложа на терасата ли? Да не би да се мисли за Джон Д. Рокфелер?

Авел остави Сами да си брои парите и да си мърмори и разчисти възможно най-бързо масите. След това се качи в стаята си и се зае да проверява що за верига е „Ричмънд“. Звънна тук-там и научи достатъчно — любопитството му бе задоволено. Оказа се, че веригата е частна и се състои от общо единайсет хотела, най-внушителният и луксозен от които бе „Ричмънд Континентал“ в Чикаго с триста четирийсет и две стаи. Авел реши, че няма какво да губи, ако навести господин Лерой и Мелани. Провери в коя стая е отседнал господин Лерой — осемдесет и пета, една от хубавите малки стаи. Яви се в четири без нещо и с разочарование установи, че Мелани вече не е с баща си.

— Радвам се, че намери време да се отбиеш, Авел. Сядай де.

Полякът работеше вече четири години в „Плаза“, а за пръв път му се случваше да сяда като гост.

— Колко ти плащат — попита без заобикалки господин Лерой.

Въпросът бе толкова внезапен, че Авел се стъписа.

— Получавам с бакшишите към двайсет и пет долара седмично.

— При мен ще започнеш с трийсет и пет.

— Кой хотел имате предвид? — поинтересува се полякът.

— Ако не съм се излъгал в теб, Авел, някъде към три и половина си приключил смяната и следващия половин час си посветил на това да проучиш кой хотел имам предвид. Прав ли съм?

Авел вече харесваше непознатия.

— „Ричмънд Континентал“ в Чикаго ли? — опита се да отгатне той.

Дейвис Лерой прихна.

— Не съм се излъгал в теб, не, не съм.

Младежът започна да мисли трескаво.

— Колко началници ще имам?

— Само двама — директорът и аз. Директорът е доста муден и кротък, скоро излиза в пенсия, а аз имам да мисля за още десет хотела. Мен ако питаш, няма да се озориш много, въпреки че, да ти призная, хотелът в Чикаго ми е любим, първият в Севера. Освен това Мелани следва там и напоследък прекарвам в Града на ветровете повече време, отколкото е редно. Не допускай грешката на нюйоркчани, които подценяват Чикаго. Смятат, че е само някаква пощенска марка върху огромен плик и че пликът — това са те.

Авел се усмихна.

— В момента хотелът е позападнал — продължи господин Лерой, — а последният заместник-директор си вдигна чукалата, без да ме предупреди, ето защо ми трябва свестен човек, който да се разгърне там. Слушай, Авел, от пет дни те наблюдавам внимателно и знам, че този човек си ти. Какво ще кажеш, ходи ли ти се в Чикаго?

— Четирийсет долара и десет на сто от увеличението на печалбата, и ще се преместя при вас.

— Моля? — подвикна изумено Дейвид Лерой. — Никой от директорите не получава процент от печалбата. Ако научат, другите ще вдигнат врява до небето.

— Аз няма да им кажа, остава да не им казвате и вие — отвърна Авел.

— Сега вече знам, че съм избрал тъкмо човека, който ми трябва, нищо че се пазариш като някой северняк с шест щерки на врата. — Той шляпна страничната облегалка на стола. — Приемам условията ти, Авел.

— Искате ли да ви представя препоръки, господин Авел?

— За какво са ми препоръки! Проучил съм те хубавичко, знам всичко за теб от мига, когато си напуснал Европа, чак до деня, когато си завършил икономика в Колумбийския университет. Какво според теб съм правил последните няколко дни? За нищо на света не бих назначил човек, който се нуждае от препоръки, за заместник-директор на най-хубавия си хотел. Кога можеш да започнеш?

— След един месец, смятано от днес.

— Чудесно. Очаквам с нетърпение да те видя отново, Авел.

Младежът стана от хотелския стол. Предпочиташе да стои прав. Ръкува се с господин Дейвис Лерой, мъжа от маса седемнайсет, на която сядаха само неизвестните.

Оказа се далеч по-трудно, отколкото бе очаквал, да се раздели с Ню Йорк и с хотел „Плаза“, първия му истински дом, откакто бе напуснал замъка край Слоним. Беше му много мъчно, че трябва да се сбогува с Джордж, Моника и малцината приятели от Колумбийския университет. Сами и другите сервитьори му организираха на изпроводяк тържество.

— Тепърва ще слушаме за теб, Авел Розновски — отсъди оберкелнерът и всички се съгласиха с него.

„Ричмънд Континентал“ в Чикаго беше на хубаво място, намираше се на авеню Мичиган, в сърцето на най-бързо разрастващия се град в Щатите. Авел остана доволен — знаеше прекрасно думите на Елзуърт Статлър, че за успеха на един хотел се искат само три неща: добро местонахождение, добро местонахождение и добро местонахождение. Не след дълго обаче младият поляк установи, че единственото достойнство на „Ричмънд“ е именно местонахождението. Дейвис Лерой беше премълчал истината, когато бе казал, че хотелът е „позападнал“. Директорът — Дезмънд Пейси, бе не муден и кротък, както го беше описал Лерой, беше си направо мързелив и не спечели симпатиите на Авел, като го настани не в самия хотел, а го прати в тясна стаичка в пристройката за персонала от другата страна на улицата. Младежът прехвърли набързо книжата на „Ричмънд“ и установи, че обикновено са заети едва четирийсет на сто от стаите, а ресторантът почти никога не се пълни и наполовина — не на последно място заради ужасната кухня. Персоналът говореше помежду си на три-четири езика, сред които не беше английският, и посрещна на нож поляка от Ню Йорк. Ясно защо последният заместник-директор бе побързал да се махне оттук. Щом „Ричмънд“ беше любимият хотел на Дейвис Лерой, как ли изглеждаха останалите десет от веригата, нищо че новият работодател на Авел очевидно не си знаеше парите.

Най-добрата новина, която младежът научи в първите дни от престоя си в Чикаго, бе, че Мелани Лерой е единствено дете.

14.

През есента на 1924 година Уилям и Матю се записаха в първи курс в Харвардския университет. Въпреки неодобрението на бабите Уилям прие стипендията „Хамилтън“, възлизаща на двеста и деветдесет долара, и си подари „Дейзи“, последния модел форд и първата голяма любов в живота му. Боядиса автомобилчето в жълто, с което цената му падна наполовина, а броят на обожателките на Уилям се удвои. В последния момент общественото мнение се промени на сто и осемдесет градуса и Калвин Кулидж отново спечели президентските избори и се върна в Белия дом, а обемът на акциите, търгувани на Нюйоркската фондова борса, достигна рекордните от пет години насам два милиона триста трийсет и шест хиляди сто и шейсет.

Двамата млади мъже („Не можем и занапред да ги наричаме «деца»“, произнесе се баба Кабът) изгаряха от нетърпение да отидат в университета. Сред бурното лято, прекарано в игра на тенис и голф, бяха готови да се заемат с по-сериозни начинания. Още първия ден, след като се настаниха в новата си стая на „Златния бряг“, далеч по-уютна от тясното помещение в пансиона на „Сейнт Пол“, Уилям се вглъби в учебниците, а Матю тръгна да търси гребния клуб на университета. Беше избран за капитан на отбора на първокурсниците и всяка неделя следобед Уилям зарязваше зубренето, за да погледа приятеля си от бреговете на река Чарлс. Радваше се на успехите на Матю, но въпреки това го смъмри:

— Животът не се свежда до това осмина здрави и прави мъже да карат по вълничките тромави криви лодки, а девети, по-дребен, да им подвиква — оповести той високопарно.

— Върви го кажи на онези в Йейл — отвърна Матю.

Междувременно Уилям бързо показа на преподавателите по математика, че в учението е онова, което Матю — в спорта: доста гърди пред другите. Стана председател и на Дружеството на спорещите в първи курс и убеди ректора Лоуел, негов далечен чичо, да въведе за пръв път в университета студентското застраховане, система, според която всеки, дипломирал се в Харвард, ще получава доживотна полица от хиляда долара, стига да посочи, че ако умре, парите ще отидат за висшето учебно заведение. Уилям пресметна, че това ще струва на всеки включил се по-малко от долар седмично и че ако четирийсет на сто от завършилите университета подкрепят системата, от 1950 година нататък Харвард ще има гарантирани приходи от около три милиона долара годишно. Ректорът бе възхитен от предложението и го подкрепи напълно, а година по-късно покани Уилям да влезе в управителния съвет на университетския комитет по набиране на средства. Уилям прие с гордост, без да знае, че назначението е доживотно. Ректорът Лоуел уведоми баба Каин, че е привлякъл, при това безплатно, един от най-бляскавите финансови умове на своето време. Баба Каин се тросна на братовчед си, че „всичко си има предназначение — така Уилям ще се научи да чете и дребния шрифт“.

Някъде в началото на втори курс студентите избираха (или биваха избирани в) някой от университетските клубове, които заемаха водещо място в живота на заможните в Харвард. Уилям беше привлечен в „Порцелан“, най-стария и най-богат от тези клубове, в който се попадаше най-трудно и за който останалите не знаеха почти нищо. Помещаваше се на авеню Масачузетс, над евтино кафене, така че да не бие на очи. Там Уилям се настаняваше на някой от удобните фотьойли, обсъждаше недоказаната теорема за четирите цвята върху географските карти и отзвука от процеса срещу Лоб и Лиополд, гледаше разсеяно улицата долу, отразена в поставеното под удобен ъгъл огледало, и слушаше това нововъведение на големия радиоприемник.

По време на коледната ваканция се остави да го убедят да кара ски с Матю във Върмонт и цяла седмица се катереше задъхан нагоре по пистите подир приятеля си, далеч по-як физически от него.

— Я ми кажи, Матю, за кой дявол се качваме цял час по хълма колкото да се спуснем пак по същия хълм за няколко секунди, но излагайки на сериозна опасност живота и крайниците си?

— На мен пък ми е по-приятно да катеря баирите — изсумтя приятелят му, — отколкото да зубря теорията за графите. Защо не си признаеш чистосърдечно, че не те бива и в катеренето, и в спускането?

Хвърлиха доста усилия, за да избутат втори курс, макар че двамата разбираха това „избутване“ по коренно различен начин. Първите два месеца от лятната ваканция чиракуваха в банката на бащата на Матю — Чарлс Лестър, в Ню Йорк, който отдавна се бе предал в опитите да държи по-надалеч Уилям. В най-горещите августовски дни двамата младежи кръстосваха надлъж и шир провинциална Нова Англия с „Дейзи“, возеха на лодка по река Чарлс възможно най-много момичета и ходеха на всяко увеселение, на което успяваха да си издействат да ги поканят.

За нищо време се превърнаха в едни от най-големите знаменитости на университета, познати сред cognoscenti5 като Зубъра и Сладура. Всички във висшето общество на Бостън бяха единодушни, че момичето, което се омъжи за Уилям Каин или Матю Лестър, може да не се притеснява за бъдещето, но всеки път, когато обнадеждените майки се появяваха със своите свежички като пъпки щерки, баба Каин и баба Кабът ги отпращаха най-безцеремонно.

На 18 април 1927 година Уилям отпразнува двайсет и първия си рожден ден, като отиде на последната сбирка на попечителите на фонда. Алан Лойд и Тони Симънс бяха приготвили всички книжа за подпис.

— Е, драги ми Уилям — подхвана Мили Престън така, сякаш от плещите й се бе смъкнала непосилна отговорност, — сигурна съм, че ще се справиш не по-зле от нас.

— Надявам се, госпожо Престън. При всички положения, ако реша някога да изгубя за един ден половин милион долара, знам към кого да се обърна.

Мили Престън се изчерви като домат и дори не се опита да отвърне на язвителното подмятане.

Сега фондът възлизаше на над двайсет и осем милиона долара и Уилям вече бе решил как да умножи парите, освен това си бе поставил задачата, докато завърши Харвардския университет, да спечели сам първия си милион. В сравнение със сумата във фонда това не бяха много пари, ала наследеното богатство имаше за него далеч по-малко значение от онова, което се трупаше в сметката му в банката на Лестър.

Бабите се опасяваха от поредния щурм на хищни девойки, ето защо пратиха през лятото Уилям и Матю на дълга обиколка из Европа, оказала се твърде успешна и за двамата. Матю преодоляваше всички езикови бариери и не пропусна европейска столица, в която да не си намери гадже. Младежът уверяваше Уилям, че любовта е от стоките, за които имало търсене навсякъде по света. Колкото до Уилям, той си издейства да го представят на директорите на повечето големи европейски банки и на свой ред увери Матю, че за парите също имало търсене навсякъде по света. От Лондон и Берлин до Рим двамата младежи оставяха подире си куп разбити сърца и куп възхитени банкери. Когато през септември се върнаха в Харвард, и двамата бяха готови да залегнат над учебниците — тази година им предстоеше да се дипломират.

Баба Каин почина на осемдесет и пет години през суровата зима на 1927 година и Уилям плака за пръв път от смъртта на майка си.

— Я не се вдетинявай — скастри го Матю, след като дни наред търпя киселото му настроение. — Бабката си е поживяла добре, разполагала е с предостатъчно време да провери от кой род е Бог, дали от Кабът или от Лоуел.

Уилям пропусна покрай ушите си богохулните думи, които приживе бе ценил у баба си толкова много, и й организира погребение, на което тя би се гордяла да присъства. Достолепната дама пристигна на гробищата в черна катафалка, марка „Пакард“ („И дума да не става да се кача на тая страхотия — само през трупа ми“, но както се оказа, само с трупа й), и това неразумно превозно средство би било единственото, за която тя би укорила Уилям, инак погребението беше безупречно. След смъртта й през последната си година в Харвард Уилям се впусна да учи още по-настървено. Реши да прави, да струва, но в нейна памет да спечели най-високото отличие по математика. Баба Кабът се спомина след, има-няма, половин година, очевидно, както отбеляза Уилям, защото вече нямаше с кого да си бъбри.

През февруари 1928 година Уилям бе посетен от председателя на Дружеството на спорещите. Следващия месец щяло да има прения на тема „Социализъм или капитализъм за бъдещето на Щатите“ и както би могло да се очаква, Уилям бе помолен да отстоява позициите на капитализма.

— А какво щеше да стане, ако ви кажех, че държа да отстоявам интересите на онеправданите маси? — попита Уилям изумения председател — почувства се леко засегнат, задето някакъв непознат си прави изводи за възгледите му само въз основа на това, че той е наследил прочуто име и преуспяваща банка.

— Решихме, Уилям, че ще предпочетете да…

— Както и да е. Приемам поканата. Доколкото разбирам, имам правото сам да си избера партньора?

— Естествено.

— Добре тогава. Избирам Матю Лестър. Мога ли да знам кои ще са нашите противници?

— Ще бъдете уведомен едва предния ден, след като разлепим обявите.

Следващия месец Матю и Уилям замениха критиките, които по време на закуска отправяха към вестниците с техните писания за левите и десните, и вечерните си спорове за смисъла на живота с обсъждане на стратегията, която ще приложат по време на „Голямата препирня“, както състудентите им започнаха да наричат вече насрочения дебат. Уилям реши, че Матю трябва да започне пръв.

С наближаването на съдбовния ден се разбра, че на пренията ще присъстват не само студентите и преподавателите, които се вълнуват от политика, но и някои знаменитости от Бостън и Кеймбридж.

Заранта преди обсъждането двамата отидоха при дъската за обяви, за да видят кои ще им бъдат противници.

— Лиланд Кросби и Тадиъс Коен. Имената говорят ли ти нещо, Уилям? Първият сигурно е от прочутия род Кросби във Филаделфия.

— То се знае, че е от него. Червеният маниак от Питънхаус скуеър, както родната му леля веднъж го описа много точно. Най-заклетият революционер в университетското градче. Не си знае парите, охарчва се, моля ти се, за какви ли не радикални каузи. Още сега предусещам как ще започне. — Уилям изимитира дрезгавия глас на Кросби: — „Знам от горчив опит колко алчни са богаташите в Щатите и че са ампутирани от обществена съвест.“ Няма що, много страшен противник, всички, които ще присъстват в залата, сигурно са чували поне стотина пъти тези небивалици.

— А Тадиъс Коен?

— За пръв път го чувам.

Вечерта и двамата отказаха да си признаят, че ги тресе сценична треска и се отправиха с тежки балтони през преспите и студения вятър към зала „Бойлстън“, като минаха покрай осветените колони на наскоро построената библиотека „Уайднър“ — синът на човека, дарил парите за построяването й също бе загинал като бащата на Уилям при корабокрушението на „Титаник“.

— В такова време ако не друго, то поне можем да бъдем сигурни, че няма да дойдат много хора — отбеляза обнадежден Матю.

Но след като свърнаха зад библиотеката, видяха, че по стълбите се качва върволица от хора, които тръскат снега по краката си и влизат настръхнали от студа в залата. Двамата младежи също се качиха и бяха поканени на столовете върху подиума. Макар да седеше като препариран, Уилям оглеждаше залата и търсеше познати лица: ректорът Лоуел се бе разположил дискретно на средния ред, сред присъстващите беше и грохналият Нюбъри Сейнт Джон, професор по биология, имаше и две-три зубърки, които младежът познаваше от увеселенията в Червената къща, а вдясно се бяха намърдали цяла тумба младежи и момичета с бохемски вид, някои от които дори не си бяха сложили вратовръзки и които започнаха да ръкопляскат, щом на подиума се качиха техните хора — Кросби и Коен.

По-странно от двамата изглеждаше Кросби: висок и слаб едва ли не до изпосталялост, облечен случайно — или много обмислено — в торбест костюм от туид, затова пък с току-що изгладена риза, и захапал лула, която, ако не броим долната устна, сякаш нямаше никаква връзка с тялото му. Тадиъс Коен беше по-нисък, носеше очила без рамки и тъмен вълнен костюм с почти безупречна кройка.

Четиримата си стиснаха предпазливо ръце, започнаха последните приготовления. Камбаните на църквата, която се намираше на някакви стотина метра, зазвъняха някак смътно, сякаш са много далеч, и отброиха седем часа.

— Господин Лиланд Кросби младши — оповести водещият.

Речта на Кросби даде на Уилям повод да поздрави сам себе си. Беше предугадил всичко: пресипналия глас, почти истеричния тон, с който той наблягаше на едно или друго. Подхвана заклинанията на американския радикализъм: Хеймаркет6, Паричният тръст, „Стандард Ойл“ и дори „Кръстът на златото“7. Според Уилям противникът му не постигна нищо, освен да стане за смях, макар че, както можеше да се очаква, събра овациите на тумбата отдясно. Когато си седна на мястото, Кросби със сигурност не бе привлякъл нови поддръжници, обратното, вероятно бе отблъснал някои от хората, подкрепяли го дотогава. Сравнението с Уилям и Матю — и те не по-малко богати, и те не по-малко издигнати в обществото, но безкористно отказали да се правят на великомъченици на социалната справедливост, далеч не бе в полза на Кросби.

Матю — самото въплъщение на свободомислието и търпимостта, говори добре, изложи прекрасно становището си, внесе спокойствие. Когато под бурните ръкопляскания приятелят му се върна на стола, Уилям се ръкува сърдечно с него.

— Разказа им играта — прошепна му той.

Но Тадиъс Коен изненада всички. Говореше благо и обмислено и спечели всеобщите симпатии. Даваше уместни примери, цитатите му бяха добре подбрани и не предизвикваха разногласия. Без да внушава на присъстващите, че нарочно се стреми да получи възхитата им, той излъчваше нравственост и почтеност, така че всеки, който не ги притежаваше, до него изглеждаше провалил се човек. Тадиъс Коен с готовност призна, че и в неговия лагер има крайности, че водачите на левите невинаги са на висота, но все пак остави впечатлението, че макар и опасен, социализмът е единственият път на човечеството, ако искаме жребият му да е добър.

Уилям се притесни. След убедителното, премерено изложение на Коен нямаше смисъл да се осланя на непоклатимата логика и да напада политическата платформа на противниците си. Въпреки всичко бе длъжен да го изобличи в твърденията му, че е изразител на надеждата и вярата в човешкия дух. Насочи усилията си първо към това да отхвърли някои от обвиненията на Кросби, после се противопостави на доводите на Коен, като изрази вярата си в способността на американската система да постига чрез конкуренцията най-добри резултати и в духовната, и в стопанската сфера. Усети, че е изиграл чудесно защитната игра, но толкоз, и седна, примирен, че Коен го е победил.

Кросби стана, за да отговори на своя противник. Започна яростно, сякаш се канеше да разгроми не само Уилям и Матю, но и Коен, и попита присъстващите дали биха застанали зад един „враг на народа“, който тази вечер е сред тях. Дълго оглежда залата — някои се свиха притеснени на столовете си и замълчаха, дори заклетите привърженици на Кросби впериха погледи в обущата си. Сетне младежът се наведе напред и ревна:

— Той е пред вас. Току-що говори. Казва се Уилям Лоуел Каин. — Без да поглежда към мястото, където седеше Уилям, Кросби махна с ръка натам и продължи да крещи: — Банката му притежава рудници, където миньорите мрат като мухи колкото да изкарат на собствениците още един милион дивиденти годишно. Банката му подкрепя кървавите продажни диктатури в Латинска Америка. Именно чрез нея Конгресът на САЩ получава подкупи, за да мачка дребните фермери. Банката му…

Словоизлиянието продължи няколко минути. Уилям седеше и мълчеше ледено, като от време на време си записваше припряно нещо в тефтера. Тук-там в залата вече се чуваха възгласи: „Стига!“. На свой ред привържениците на Кросби подвикваха в негова подкрепа. Официалните лица се споглеждаха притеснено.

Времето, отпуснато на Кросби, вече изтичаше. Той вдигна юмрук и заяви:

— Господа, според мен изходът от задънената улица, в която са се озовали Щатите, е на някакви си двеста метра от тази зала. Там се възправя „Уайднър“, най-голямата частна библиотека в света. Посещават я бедни учени имигранти наред с най-просветените умове на Америка, така щото да натрупат още познания и светът да се радва на по-голямо благоденствие. Благодарение на какво съществува тя? Библиотеката я има, защото преди шестнайсет години някакъв си богат бонвиван е имал нещастието да се качи на увеселителния лайнер „Титаник“. Мен ако питате, госпожи и господа, американският народ трябва да връчи на всеки член от управляващата класа билет за отделна каюта на титаника на капитализма и чак тогава богатствата, натрупани на нашия велик континент, ще бъдат отприщени и ще служат на свободата, равенството и напредъка.

Докато слушаше речта на Кросби, Матю изпита най-различни чувства: ликуване, че след тази издънка победители са те с Уилям, притеснение от поведението на противника, гняв, задето той си е позволил да спомене „Титаник“. Нямаше представа как Уилям ще постъпи след такава провокация.

Тишината беше, общо взето, възстановена и водещият отиде на катедрата и оповести:

— Господин Уилям Лоуел Каин.

Уилям отиде на катедрата и огледа присъстващите в залата, притихнали в очакване.

— По мое мнение възгледите, изразени от господин Кросби, не заслужават отговор.

После си седна на мястото. Известно време всички мълчаха изненадани, сетне заръкопляскаха бурно.

Водещият се върна на катедрата, но явно не знаеше как да постъпи. Някъде зад него се чу глас, разсеял напрежението.

— С ваше разрешение, господин водещ, бих искал да помоля господин Каин да използвам неговото време — извика Тадиъс Коен.

Уилям кимна на водещия.

Коен отиде при катедрата и замига притеснено, с което спечели симпатиите на всички.

— Отдавна се знае — подхвана младежът, — че най-голямото препятствие пред успеха на демократичния социализъм в Съединените щати е екстремизмът на някои от привържениците му. Едва ли нещо може да онагледи този тъжен факт по-ясно от речта на колегата днес. Склонността да се вреди на прогресивното дело с призиви за физическото изтребление на онези, които му се противопоставят, би била разбираема у един кален в битките имигрант, ветеран от сражения в чужбина, по-ожесточени от нашите. В Щатите обаче тя е непростима и отблъскваща. Лично аз се извинявам най-чистосърдечно на господин Каин.

Този път всички изръкопляскаха на мига. Присъстващите до последния човек станаха на крака и продължиха да аплодират младия оратор.

Уилям отиде и се ръкува с него. Никой не се изненада, че те с Матю са спечелили с цели сто и петдесет гласа. Пренията приключиха, дошлите в залата започнаха да се изнизват един по един на смълчаните, покрити с преспи алеи, сетне тръгнаха по средата на улицата, като обсъждаха разгорещено, колкото им глас държи случилото се.

Уилям покани настойчиво Тадиъс Коен да дойде с тях с Матю и тримата да се почерпят. Прекосиха заедно авеню Масачузетс, като почти не виждаха къде стъпват — всичко бе затрупано със сняг, и спряха пред голямата черна врата почти точно срещу зала „Бойлстън“. Уилям я отвори с ключа си и тримата влязоха във входа. Но още преди да са затворили вратата, Тадиъс Коен рече:

— Опасявам се, че тук няма да съм добре дошъл.

Уилям се постъписа.

— Я не се занасяй! Нали си с мен!

Матю погледна приятеля си да го предупреди, но видя, че той е твърд в решението си.

Качиха се по стълбите в просторното помещение, доста уютно, без да е обзаведено скъпо, където десетина младежи седяха по фотьойлите или стояха на групички от по двама-трима. Щом Уилям се показа на прага, всички се впуснаха да го поздравяват.

— Беше неотразим! Хубаво им натри носовете. Изпросиха си го тия нагли типове!

— Влизай победоносно, убиецо на болшевиките!

Тадиъс Коен се дръпна в сянката зад вратата, но Уилям не го беше забравил.

— Разрешете, господа, да ви представя достойния си противник, господин Тадиъс Коен.

Младежът пристъпи колебливо напред. В помещението се възцари тягостно мълчание. Неколцина се извърнаха, уж са се загледали в брястовете с натежали от току-що навалелия сняг клони на двора.

Накрая дюшемето изпука и един от младежите излезе през страничната врата. Последва го втори. Без да бързат и без да са се наговаряли, всички се изнизаха. Последният изгледа Уилям, сетне се врътна на пети и също се скри зад вратата.

Матю погледна притеснен спътниците си. Моравочервен, Тадиъс Коен сведе глава. Уилям бе стиснал устни със същата хладна ярост, плиснала го, когато Кросби бе споменал „Титаник“. Матю го докосна по ръката.

— Да си тръгваме!

Разстроени, тримата отидоха в стаята на Уилям и колкото да не е без никак, пийнаха малко бренди, което не ги развесели.

На заранта, когато се събуди, Уилям видя, че някой е пъхнал под вратата плик. Вътре имаше кратичко писмо от председателя на клуб „Порцелан“, който изразяваше „надежда, че снощната случка, за която по-добре да забравим, няма да се повтори никога повече“.

До обяд председателят получи две писма, от които разбра, че членовете на клуба са станали с двама по-малко.

След дълги усърдни месеци Уилям и Матю бяха почти готови — и двамата не смееха и да предположат, че са напълно готови — за последните изпити в университета. Шест дни отговаряха на въпроси и попълваха ли, попълваха цяла купчина тестове, а после зачакаха — както се оказа, ненапразно, тъй като през юни 1928 година и двамата, както и се бяха надявали, завършиха Харвардския университет.

След седмица съобщиха, че Уилям е удостоен с присъжданата от президента награда по математика. Младежът съжаляваше, че баща му не е жив, за да присъства на връчването. Матю се дипломира с почтеното „среден“, което му дойде като манна небесна и не изненада никого. И двамата не смятаха да продължават образованието си — предпочитаха да се впуснат час по-скоро в потока на живота.

Осем дни преди Уилям да се дипломира в Харвардския университет, банковата му сметка в Ню Йорк прехвърли един милион долара. Точно тогава той обсъди по-подробно с Матю дългосрочното си намерение някой ден да управлява банка „Лестър“, като я слее с „Каин и Кабът“.

Матю посрещна с радост новината и сподели най-чистосърдечно:

— Това е единственият начин някога да увелича сумата, която татко ще ми остави след смъртта си.

В деня на връчването на дипломите в Харвард дойде Алан Лойд, който тъкмо беше навършил шейсет. След тържеството Уилям го заведе на площада да пият чай. Банкерът огледа с обич снажния младеж.

— Дипломата от Харвард вече ти е в джоба, какво смяташ да правиш оттук нататък?

— Ще постъпя на работа в банката на Чарлс Лестър в Ню Йорк, за да понатрупам опит, после, след още няколко години, ще дойда в „Каин и Кабът“.

— От дванайсетгодишен, Уилям, не излизаш от банката на Лестър. Защо не дойдеш направо при нас? Веднага ще те назначим директор.

Младежът не отвърна нищо. Предложението на Алан Лойд го свари напълно неподготвен. Колкото и да бе амбициозен, и през ум не му беше минавало, че ще го назначат директор на банката още преди да е навършил двайсет и пет години, възрастта, когато баща му е бил удостоен с почетната длъжност.

Алан Лойд продължаваше да чака отговор, какъвто не получаваше и не получаваше.

— Не мога да повярвам, Уилям, че има нещо, от което да онемееш.

— Не съм и мечтал да ме поканите в управителния съвет преди двайсет и петия ми рожден ден, когато баща ми…

— Вярно, баща ти беше избран за директор, след като навърши двайсет и пет. Но няма причини да ти забраняваме да влезеш и преди това в управителния съвет, стига, разбира се, другите директори да подкрепят предложението ми, а аз знам, че те ще го подкрепят. При всички положения си имам лични причини да настоявам да станеш час по-скоро директор. След пет години излизам в пенсия и ще напусна банката, трябва да сме сигурни, че ще изберем за председател на управителния съвет най-подходящия човек. Ще имаш по-голямо влияние при взимането на решенията, ако през тези пет години си работил за „Каин и Кабът“, вместо да се задоволяваш с висока чиновническа длъжност в банка „Лестър“. Е, момчето ми, ще влезеш ли в управителния съвет?

За втори път този ден Уилям съжали, че баща му не е жив.

— На драго сърце приемам, уважаеми господине.

Алан го погледна.

— За пръв път, откакто играхме голф, ме наричаш „господине“. Както личи, трябва да те следя по-изкъсо.

Младежът се усмихна.

— Е, разбрахме се — рече банкерът. — Ще бъдеш младши директор, ще отговаряш за инвестициите и ще си на пряко подчинение на Тони Симънс.

— Мога ли да си назнача заместника? — попита Уилям.

Алан Лойд се взря изпитателно в него.

— И това несъмнено ще бъде Матю Лестър.

— Да.

— Не. Не искам той да прави в банката ни онова, което ти възнамеряваше да правиш в тяхната. Ако не друго, Томас Коен би трябвало да те е научил на това.

Уилям не отвърна нищо, но оттук нататък си имаше едно наум за банкера и вече не го подценяваше.

Чарлс Лестър се засмя, когато Уилям му повтори разговора дума по дума.

— Жалко, че няма да дойдеш при нас, пък било то и като шпионин — рече той сърдечно. — Но не се и съмнявам, че някой ден все пак ще работиш тук, в един или друг смисъл.