Камъче в небето

Съмненията, които изчезват

Арвардан и Шект се срещнаха в една от задните стаи на къщата, чийто прозорци бяха грижливо поляризирани, за да не пропускат и лъч светлина. Пола остана долу, настани се в едно кресло и се зае да следи улицата отпред.

Шект изглеждаше доста променен, сравнен с човека, с когото Арвардан се бе срещнал преди десетина часа. Лицето му имаше изтерзан вид, но на мястото на предишното отчаяние сега се бе появила твърда решимост.

— Доктор Арвардан — поде той в началото на срещата, — бих желал да ви се извиня за поведението си от тази сутрин. Надявам се, ще ме разберете…

— Мога да ви уверя още от сега, сър, че напълно ви разбирам.

Шект приседна на крайчеца на масата и посочи с ръка бутилката вино. Арвардан поклати глава.

— Ако нямате нищо против, бих предпочел някой плод… Какво е това? Никога досега не съм го виждал.

— Нов портокалов сорт — обясни Шект. — Мисля, че се среща само на Земята. Съвсем лесно се бели. — Той демонстрира на Арвардан. След като опита сочната сърцевина, археологът възкликна:

— Наистина е вкусен, доктор Шект! Опитвали ли сте да ги изнасяте?

— Древните, — обясни мрачно Шект — не обичат да търгуват с външния свят. Също както и нашите съседи не горят от ентусиазъм да обменят стоки с нас. Не ни остава нищо друго, освен да се примирим с подобна действителност.

— Но това е много глупаво — възкликна Арвардан. — Да ви призная, когато се срещам с подобни примери, започвам да губя вяра в силата на човешкия разум.

Шект сви рамене, за да подчертае, че споделя мнението.

— Опасявам се, че този пример е типичен за отношението, което ни заобикаля.

— Основното затруднение идва от там, — продължи археологът, — че никой не желае да намери решение на проблема! Как отвръщат земните жители на презрението на другите — с омраза. Това е като заразна болест — омраза за омраза. Наистина ли вашият народ иска да получи равенство, взаимно разбирателство? Не! Това, което в действителност желаят, е да се докопат до кокала.

— Има доста истина в думите ви — отвърна тъжно Шект. — Не мога да го отрека. Но историята не свършва дотук. Дайте ни възможност и ще видите, как ще израсне ново поколение земляни — лишени от предразсъдъци и искрено вярващи в единствено на човечеството. Привържениците на асимилационизма, прозрели необходимостта да се приобщим към останалите народи в галактиката, имат многобройни последователи. Аз съм един от тях. или поне бях — на времето. Но в момента Земята се управлява от фанатици. Това са крайните националисти с техните мечти за минало величие и бъдещи победи. Именно от тях трябва да се пази Империята.

Арвардан се намръщи.

— Намеквате за въстанието, за което ме предупреждаваше Пола?

— Доктор Арвардан, — поде мрачно Шект, — никак не е лесно да убедиш някого в подобна на пръв поглед смешна възможност, че Земята била готова да завладее галактиката. Но това е самата истина. Не съм някой храбър безумец, да си призная, доста съм привързан към живота. Можете да си представите на какъв риск се излагам, когато извършвам предателство, след като съм под постоянно наблюдение от страна на местната администрация.

— Щом положението е толкова сериозно — рече Арвардан, — веднага ще ви призная — готов съм да ви помагам с всичко, само че в качеството си на гражданин на галактиката. Нямам никакъв авторитет на вашата планета, нито пък тежест в съда, или влияние в двореца на Прокуратора. Аз съм точно такъв, какъвто изглеждам — най-обикновен археолог, отправил се на експедиция и движен от собствените си научни интереси. Ако наистина сте готов да извършите предателство, защо тогава не се обърнете към самия Прокуратор? За разлика от мен, той поне е в състояние да ви помогне.

— Точно това не мога да направя, доктор Арвардан. Именно за да не го сторя, Древните ме държат под постоянно наблюдение. Когато се появихте в кабинета ми, тази сутрин, помислих си, че сте нещо като посредник. Сметнах, че ви е пратил Ениус, след като е заподозрял нещо.

— И да е заподозрял — не ми е казал. Но не съм никакъв посредник. Съжалявам, ако съм ви разочаровал. Съгласен съм обаче, да му предам всичко, което се решите да разкриете пред мен.

— Благодаря ви. Нищо повече не исках. Ще ви помоля само… да приложите максимални усилия за да облекчите наказателните действия, които неминуемо ще бъдат предприети спрямо Земята.

— Разбира се. — Арвардан се озърна обезпокоен. В този момент беше дълбоко уверен, че пред него седи един ексцентричен застаряващ параноик, сигурно съвсем безвреден, но лекичко изкукал. Нямаше никакъв избор — трябваше да изпие чашата докрай, само за да изпълни молбата на Пола.

— Доктор Арвардан, — рече Шект — чували сте за моя синапсатор. Сам го споменахте тази сутрин.

— Да, чувал съм. Четох статията ви във „Физикал ревюз“. Дори обсъждах на два пъти този въпрос — с Върховния министър и с Прокуратора.

— С Върховния министър?

— Ами да. Явих се при него, за да помоля да препоръчително писмо — същото, което вие… ах… хъм… отказахте да видите.

— Съжалявам за това. Но щеше ми се, да не бяхте… Така, и какво още знаете за синапсатора?

— Че се е провалил. Че е създаден, за да усъвършенства способностите за заучаване. Че е има известен успех при плъховете, но не и при човешките опитни образци.

— Мда, съвсем достатъчно, ако се съди по статията ми. В нея нарочно се акцентираше върху провала, а резултатът от единствения успешен експеримент с човек бе съзнателно потулен.

— Хъм. Доста необичайна проява на научна етика, не мислите ли, доктор Шект?

— Признавам, така е. Но аз съм на петдесет и шест години, сър, и ако познавате добре нашите обичаи, можете сам да прецените колко ми остава да живея.

— Срокът. Да, чух за него — повече, отколкото ми се искаше, да си призная честно. — Неволно Бел си припомни първото пътуване със земния стратолайнер. — Научих също, че се правили изключения — включително и за изтъкнатите учени.

— Вярно. Само че този въпрос се решава от Консула на Древните, или от Върховния министър и никой друг, дори Императорът, не би могъл да повлияе на решението им. Казаха ми, че цената на моя живот ще се определя от това да запазя в тайна синапсатора и да продължа работата си по неговото усъвършенстване. — Старият учен разтвори безпомощно ръце. — Нима можех да предположа, за какво ще бъде предназначено моето изобретение?

— И за какво по-точно? — Арвардан измъкна пакет цигари от джоба на ризата си и предложи на своя събеседник. Шект поклати отрицателно глава.

— Не бъдете нетърпелив… След като стана ясно, че приборът може да бъде приложен безвредно и при хора, един по един при мен бяха изпратени няколко доста видни земни биолози, които трябваше да синапсирам. Всеки един от споменатите учени беше известен с привързаността си към фанатиците — тоест, към екстремистите, за които стана дума по-рано. Всички оцеляха, ако се изключат някои незначителни странични ефекти. Само един от пациентите бе върнат за лечение. Не можах да го спася, но докато бълнуваше, научих някои неща.

Наближаваше полунощ. Денят се бе оказал дълъг и напрегнат, ала Арвардан почувства, че любопитството му се изостря.

— Какво научихте? — запита нетърпеливо той.

— Моля ви, да проявите още малко търпение. искам да ви обясня всичко подробно, защото само така накрая ще ми повярвате. Вие естествено сте запознат с тази ужасна особеност на земната атмосфера — радиоактивността…

— Да, доста подробно при това.

— Знаете и за ефекта, който оказва това лъчение върху Земята и нейната продуктивност.

— Да.

— Тогава няма да си губя времето с обяснения. Искам само да добавя, че случаите на мутация са далеч по-многобройни на Земята, отколкото където и да било в галактиката. Така че, има доста голяма доза истина в твърденията на нашите врагове, че земните жители се отличавали физически от тях. Вярно е, че по-голямата част от мутациите са съвсем незначителни и нямат отношение към оцеляването на индивида. Дори и да настъпват някакви трайни промени, те по-скоро касаят метаболизма и подсилват защитата срещу заплахата, идеща от външната среда. Ето защо земните жители са далеч по-слабо чувствителни към радиационните лъчения, раните от изгаряне при тях зарастват два пъти по-бързо…

— Доктор Шект, всичко това ми е известно.

— А не ви ли е хрумвало, че тези мутации би трябвало да се наблюдават и при останалите представители на земната фауна, а не само при хората?

След кратка и напрегната тишина, Арвардан каза:

— Да си призная, не съм мислел за това, макар въпросът ви да е доста интересен.

— Точно така. Такива случаи се срещат. Домашните ни животни, например, показват далеч по-голямо разнообразие на подвидове, отколкото родствениците им от другите планети. По тази причина не е възможно да изнасяме и портокалите. Външните се отнасят към тях със същото подозрение, с каквото и към нас — така единствени можем да се наслаждаваме на подобен безценен плод. Същото важи и за животните и останалите растения, както и за най-микроскопичните представители на живата материя.

Едва сега Арвардан почувства ехото на надигащия се в него страх.

— Говорите за… бактериите?

— За всички примитивни форми. Амеби, бактерии, както и самопродуциращите се протеини, наричани от нас вируси.

— Но какво всъщност искате да кажете?

— Мисля, че добре ме разбрахте, доктор Арвардан. Забелязах повишения ви интерес. Виждате ли, вашите сънародници са склонни да вярват, че земляните носят в себе си смъртоносна опасност, че всеки, който се свързва с тях ще бъде погубен, едва ли не, че сеем наоколо прокоба, унищожаваме всичко, до което се докоснем…

— Чувал съм го. Това са суеверия.

— Не напълно. Стигаме до най-страшната част. Подобно на всички разпространени поверия, колкото и извратени и страшни да изглеждат, винаги в тях се крие зрънце истина. Например, не е изключено в някой от нас, жителите на Земята, да се появи мутирала форма на микропаразит, която да не се среща никъде другаде и към която Чуждоземците да не проявяват резистентност. Останалото, доктор Арвардан, е чиста биология.

Арвардан го гледаше, без да продума.

— Разбира се, — продължи Шект — понякога и ние страдаме. Случва се някой непознат вирус, тръгнал от радиоактивните зони, да предизвика масова епидемия, дори върху цялото население на Земята, но като цяло човечеството продължава да се развива в своя насока. За всяка разновидност на вирус или бактерия ние изграждаме естествена защита, която се предава през поколенията и ни помага да оцелеем. Чуждоземците са лишени от тази възможност.

— Да не искате да кажете, — заговори отпаднало Арвардан — че докато разговарям с вас сега… — Той неволно побутна креслото назад. Спомни си за страстните целувки одеве.

Шект поклати глава.

— Разбира се, че не. Ние не създаваме болестите, ние само носим разпространителите им. Подобни случаи са изключително редки. Ако живеех на вашата планета, едва ли щях да нося в себе си същите микроорганизми, каквито носите вие. Въпрос на афинитет. Дори и тук, на Земята, само един на трилиони, дори на квадрилиона микроорганизми, е опасен. Рискът от заразяване е неизброимо по-малък, отколкото този някой метеорит да пробие покрива на къщата и да ви удари. Стига разбира се, тези микроорганизми да не бъдат създавани и търсени, а след това изолирани и концентрирани.

Отново мълчание, далеч по-продължително.

— Това ли правят земните жители? — запита накрая пресипнало Арвардан.

Напълно беше забравил за параноята. И беше съвсем готов да повярва.

— Да, макар в началото да са били движени от съвсем невинни подбуди. Нашите биолози, както следва да се очаква, проявяват извънреден интерес към тези разновидности на земния живот и дори наскоро съумяха да изолират вируса на грипа.

— Какво е това грип?

— Безвредно ендемично заболяване на Земята. Безвредно за нас, естествено. Прекарваме го най-често в детската възраст, а симптомите не са никак тежки. Леко изразена треска, понякога преходен обрив, слабо възпаление на ставите или устата, придружена с неприятното усещане за жажда. Преминава до три-четири дни и субектът придобива имунитет. И двамата с Пола сме го преболедували. От време на време се появява по-вирулетна форма на същата болест — става дума за видоизменен щам, предизвикващ Радиационната треска.

— Радиационна треска. Чувал съм за нея.

— О, така ли? Наричат я Радиационна треска, поради погрешно разпространеното мнение, че се прихваща след престой в някоя от Радиационните зони. Действителната причина е, че тъкмо по тези места вирусът има възможност да мутира към по-опасни, дори смъртоносни форми. И все пак — основната причина е във вируса, а не в радиацията. При Радиационната треска симптомите се развиват за броени часове. Особено тежко се засяга устната кухина, болният говори доста мъчително и не е изключено до няколко дни да настъпи фатален изход.

Ето че стигаме до най важната част, доктор Арвардан. Всички земни жители са привикнали към грипа, докато за Чуждоземците това заболяване е непознато. От време на време някой от служащите в Имперския гарнизон се заразява и тогава организмът му реагира точно така, както земният жител би реагирал на заразяването с Радиоактивна треска. Нерядко пострадалият умира в течение на дванадесет часа. След това изгарят трупа му — правят го земляни, тъй като сънародниците му отказват да се доближат до него.

Та както вече споменах, този вирус е бил изолиран преди десетина години. По същество представлява нуклеопротеин, както повечето филтрируеми вируси, но освен това се открива необичайно висока концентрация на радиоактивен въглерод, сяра и фосфор. Под необичайно висока концентрация имам пред вид, че близо петдесет процента от наличния въглерод, сяра и фосфор са радиоактивни. Предполага се, че действието му върху организма се дължи по-скоро на тази радиоактивност, отколкото на неговата токсичност. Следователно, земните жители — привикнали от малки към високо ниво на гама-радиацията — би трябвало да проявяват ниска чувствителност към него. Първоначалните изследвания на вируса са били съсредоточени главно върху начина, по който той концентрира своите радиоактивни изотопи. Както ви е известно, нито едно химично вещество не е в състояние да отделя изотопи, освен ако не бъде подложено на сложни и продължителни реакции. Ако се изключи споменатият вирус, не е познат и друг микроорганизъм с подобни свойства. По-късно обаче, насоката на изследванията била променена.

Ще се постарая да бъда кратък, доктор Арвардан. Мисля, че сам разбирате какво следва. Нищо не пречи някои опити да бъдат извършени върху внесени отвън животни, далеч по-трудно е обаче за целта да бъдат използвани Чуждоземци. Броят им на планетата е твърде малък, за да може някой от тях да изчезне незабелязано. Освен това, съществувал риск планът да бъде разкрит още в зародиша. И така, на въздействието на синапсатора бе подложена група от бактериолози — с поразително добър ефект. След като усъвършенствали познанията си по математика, протеинова химия и имунология, те успели да изолират изкуствен щам на вирус, предназначен да поразява само жителите на галактиката — Чуждоземците. До момента са разработени няколко тона от кристализирания вирус.

Арвардан го гледаше втрещен. Челото му беше гъсто покрито с пот.

— И сега ще ми кажете, — промълви той — че Земята възнамерява да разпространи този вирус в галактиката, да започне бактериологична война…

— Която не ще бъде нито ще бъде загубена, нито спечелена. Започне ли епидемията, всеки ден ще измират милиони и нищо не ще може да я спре. Подплашени бегълци ще се прехвърлят от една планета към друга, разнасяйки заразата и така болестта ще пламва отново и отново. И никой не ще се досети да свърже появата на болестта с нашата планета. Докато забележите, че единствено Земята е останала незасегната, бедствието ще е придобило глобални размери и това вече няма да има особено значение.

— Всички ли ще измрат? — запита Бел, стараейки се да овладее ужаса си.

— Може би не. Нашите учени работят в двете посоки — разполагаме и с антитоксин, макар продукцията му още да не е започнала. Все пак, бихме могли да го приложим, в случай, че на определен етап останалите оцелели решат да се предадат. Възможно е също така някои изостанали райони да не бъдат засегнати, не са изключени и отделни случаи на естествен имунитет.

Нито за миг Арвардан не помисли да подложи на съмнение чутото, колкото и ужасна да беше картината, която възрастният учен разкриваше пред ужасения му поглед — с тих и уморен глас.

— Едно трябва да разберете — това не е дело на цялата Земя, а на шепа самозабравили се управници, проклинащи изолацията, наложена ни отвън насилствено, жадуващи да отвърнат с удар на каквато и да било цена… Но започнат ли веднъж, Земята ще трябва да ги последва. Какво друго й остава? Злото вече ще е сторено и ще трябва да бъде доведено докрай. Нима трябва да позволят на оцелелите да отмъстят за онова, което им е било сторено? И все пак, аз съм не само земен жител, аз съм преди всичко човек. Нима мога да допусна смъртта на трилиони, в името на милиони? Трябва ли да загине една цивилизация, завладяла безчислени планети, само защото една от тези планети кипи от гняв и възмущение? И дори това да стане — ще донесе ли нещо хубаво? В най-изгодно положение след бедствието ще бъдат онези светове, които са богати на природни ресурси, а Земята не се числи сред тях. Земляните може и да управляват Трантор в продължение на векове, но децата им ще бъдат транторианци и някой ден ще гледат с презрение на планетата, от която са дошли техните родители. Още нещо — какво ще спечели човечеството, когато замени тиранията на галактиката с тази на Земята? Не… не… Трябва да има някакъв друг по-справедлив начин да се постигне така желаното равенство и свобода.

Той неочаквано зарови лицето си в шепи и се залюля.

Арвардан го слушаше като през гъста мъгла.

— Доктор Шект, — заговори объркано той — това, което направихте не е предателство. Незабавно ще замина за Еверест. Прокураторът ще ми повярва. Трябва да ми повярва.

В този момент се разнесе шум от нечий забързани стъпки, вратата се отвори и на прага се появи изплашената Пола.

— Татко… някакви мъже приближават към къщата.

Лицето на доктор Шект посивя.

— Бързо, доктор Арвардан — през гаража. — Той се надигна и задърпа Бел. — Вземете Пола и не се грижете за мен. Аз ще ги задържа.

Ала когато се обърнаха, на пътя им вече стоеше мъж, облечен в зелено наметало. Гледаше ги усмихнат, а в ръката си държеше невронен камшик. На вратата заблъскаха с юмруци, шумът отвън стана невъобразим.

— Кой сте вие? — попита Арвардан и закри Пола с тялото си.

— Аз ли? — отвърна мъжът със зеленото наметало. — Аз съм един скромен служител — и секретар на Негово превъзходителство Върховният министър. — Той направи крачка към тях. — Чаках твърде дълго. Но не прекалено. Хъмм, значи и момичето. Интересно…

— Аз съм гражданин на галактиката — заговори с надменен глас Арвардан — и се съмнявам, че имате каквото и да било легално право да ме задържите — както и да прониквате в този дом.

— Аз — Секретарят потупа с юмрук гърдите си — имам пълното право да постъпват така, както намеря за добре на тази планета. Не след дълго ще мога да кажа същото и за галактиката. Всички сте ни в ръцете — включително и Шварц.

— Шварц? — възкликнаха едновременно Пола и доктор Шект.

— Изненадани ли сте? Елате, ще ви отведа при него.

Последното, което Арвардан успя да забележи, бе зловещата усмивка и насоченият право към него камшик. Сетне всичко бе обгърнато с аленото покривало на болката и безсъзнанието.

Да избереш, на чия страна си!

По същото време Шварц седеше на една тясна пейка в подземията на „Изправителния дом“ на град Чика.

Споменатият дом беше живо олицетворение на властта, с която бяха надарени Върховният министър и заобикалящите го. Това бе просторна сграда, със сурова, мрачна красота, внушителна, засенчваща дори Имперските казарми зад нея и също както онова, което символизираше, тя вдъхваше далеч повече страх и авторитет, отколкото присъствието на Империята.

Безчислен е броят на земните граждани, прекарали мъчителни часове на очакване зад стените на тази цитадела, докато се е решавала съдбата им затова, че не са изпълнявали своите квоти, живеели са отвъд определения им Срок, мамили са представителите на властта, или са вършели други, не толкова тежки престъпления. Случвало се е някое крайно несправедливо и дори абсурдно решение на земната администрация да привлече вниманието на Прокуратора и да предизвика намесата му, но подобни прецеденти неизменно са завършвали с бунтове и широко недоволство.

Така че, когато Консулът произнасяше смъртна присъда, на Прокураторът не оставаше никакъв друг изход, освен да я потвърди. В края на краищата, онези, които страдаха бяха само жители на Земята…

Джоузеф Шварц естествено знаеше твърде малко за всичко това. Единственото, което забелязваше в този момент, бяха сивите стени наоколо, осветени от сивкава светлина, оскъдната мебел и миниатюрния санитарен възел в ъгъла. Нямаше прозорци, през които да зърне небето, а и в стаята почти не полъхваше свеж въздух.

Шварц почеса замислено глава. Опитът да избяга в неизвестното (всъщност, нима можеше да се надява, че някъде на Земята ще бъде в безопасност) се бе оказал безуспешен и го бе довел дотук.

Поне можеше да си поиграе на воля с Мисленото докосване.

За добро или за зло го притежаваше?

Докато живееше във фермата, гледаше на него като на злокобен, ужасяващ дар, чиято природа му бе съвършено непозната, а възможностите, които би могъл да предостави — неизвестни. Ето че сега разполагаше с достатъчно време, за да изучи всички потайни страни на този дар.

По-добре това, отколкото да се побърка от скука и безделие. Можеше например да Докосва тъмничарите, когато минаваха край него, да се прокрадва до пазачите в съседните коридори, дори да проучва предпазливо мислите на Коменданта на Дома, настанен в отдалечения си кабинет.

Шварц посещаваше един по един всички тези умове, и внимателно се запознаваше с тях. опиташе ли малко по-грубо и мислите се разхвърчаваха като перушина, обкръжени в светещия ореол на емоциите.

Шварц научи немалко за живота на Земята и за Империята — повече, отколкото бе узнал за двата месеца, прекарани във фермата.

Ала едно нещо бе открил още в самото начало. Нямаше никакъв повод за съмнение.

Той беше обречен на смърт!

Не виждаше никакъв път за спасение, нито пък начин за бягство.

Можеше да се случи днес, или утре. Съдбата му беше решена.

Кой знае защо, но когато за пръв път узна, изпита облекчение.

Вратата се отвори и Шварц подскочи стреснато, изпълнен със страх. Дори и съзнанието да се бе примирило с наближаващата смърт, тялото продължаваше да се бунтува срещу повелята на разума.

Може би сега?

Не — не и този път. Нямаше и следа от дебнеща заплаха в Докосването, идещо откъм вратата. Един от пазачите стоеше на прага, стиснал познатата вече метална пръчка.

— Последвай ме — нареди той.

Шварц тръгна след него, като продължаваше да се чуди над странната способност, с която се беше сдобил. Далеч преди пазачът да употреби оръжието си, дори преди да осъзнае мислено необходимостта от употребата му, Шварц можеше да го повали — без звук, без никакво забавяне. Умът на пазача буквално бе в невидимите ръце на Шварц. Едно леко притискане и всичко можеше да свърши.

Но какъв смисъл? Имаше и други. С колко от тях би могъл да се справи? Докъде се простираше силата му?

Той продължаваше да крачи покорно.

Отведоха го в просторна стая. Вътре, проснати на дървени пейки лежаха — почти безжизнено — двама мъже и едно момиче. Не бяха мъртви — тъй като Шварц без напрежение регистрира и при тримата наличие на мозъчна активност.

Значи парализирани? Познаваше ли ги?

Понечи да ги огледа отблизо, но пазачът го дръпна за рамото.

— Върви!

Шварц отново опипа внимателно ума на човека до него, не откри смъртна заплаха и го последва. Вече знаеше какво предстои.

Пазачът опря металната пръчка в ръката му и Шварц почувства, как тялото му се парализира. Сякаш главата му се бе отделила и бе полетяла сред вакуум.

Направи опит да се огледа.

— Пола — извика той. — Ти си Пола, нали? Момичето, което…

Девойката кимна. Не беше разпознал Докосването й. Просто преди два месеца все още не владееше своя дар. По онова време нематериалните му представи се колебаеха около околната „атмосфера“. Спомняше си доста добре онези първи дни.

Продължи да опипва с ума си — човекът зад момичето беше доктор Шект, а над него лежеше доктор Арвардан. Не само разпозна имената им, но долови отчаянието, ужасът и уплахата, които бяха оставили своя отпечатък и върху момичето.

За миг изпита съжаление, ала сетне си припомни кои са и какви са те. И в сърцето му повя хлад.

Нека да умрат!

Останалите трима бяха пренесени в стаята преди около час. Чувстваха се подтиснати от размерите на помещението, в което ги бяха затворили. Нямаше и какво толкова да си кажат. Арвардан усещаше, че гърлото му е пресъхнало. единствената част от тялото си, която все още владееше, беше главата му. Ето защо я въртеше непрестанно, за да поразсее неспокойствието си.

Шект лежеше неподвижно, затворил очи, а устните му бяха съвсем бледи.

— Шект! Ей, Шект! — повика го Арвардан.

— Какво?… Какво?… — отвърна отпаднало другият.

— Какво правиш? Да не мислиш да спиш? Мисли, човече, мисли!

— Защо? За какво да мисля?

— Кой е Джоузеф Шварц?

Сега се намеси и Пола, с едва доловим глас:

— Не помниш ли, Бел? Когато за пръв път се срещнахме — универсалният магазин и така нататък?

Арвардан прехапа устни и изведнъж почувства, че може лекичко да повдига главата си. С крайчеца на окото виждаше лицето на Пола.

— Пола! Пола! — Да можеше само да се доближи до нея. Тя го погледна и на лицето й разцъфна усмивка. — Ще се измъкнем — ще видиш.

Но тя само поклати глава, а сетне лицето й се изкриви в болезнена гримаса.

— Шект — заговори отново Бел. — Послушай ме. Как се запозна с Шварц? Защо ти беше пациент?

— Синапсаторът. Представи се за доброволец.

— И ти подложи ли го на лечение?

— Да.

Арвардан премисли чутото.

— Защо е дошъл при теб?

— Не зная.

— Но тогава… може би той е Имперски агент.

(При тези думи Шварц се усмихна. Нищо не каза, а и нямаше какво толкова да сподели с двамата.)

Шект поклати глава.

— Имперски агент? Нима го вярваш, само защото го каза Секретарят на Върховния министър? О, това са безсмислици. А и какво значение? Той е също толкова безпомощен, колкото сме ние… Слушай, Арвардан, може би ще ни повярват, ако съгласуваме отговорите си. Може дори да ни…

Археологът се засмя приглушено, а сетне преглътна болезнено.

— Да ни пуснат на свобода? Когато галактиката загива, а цивилизацията е в руини? Нима това ще бъде живот? По-добре да умра!

— Мисля си за Пола — промърмори Шект.

— Аз също… — рече другият. — Попитай я… Пола, да се предадем ли? Да опитаме ли да си спасим кожите?

— Аз вече избрах на чия страна съм — отвърна решително Пола. — Не искам да умра, но ако страната, на която реших да застана е обречена, нека да загина и аз.

Арвардан почувства как се изпълва с надежда. Когато я отведе на Сириус, за другите може и да е само едно обикновено земно момиче, но за него тя ще е несравнима…

Едва сега си спомни, че не ще може да я отведе на Сириус — никого нямаше да отведе на Сириус. Защото и Сириус беше обречен — също като тях.

За да забрави час по-скоро мрачните си мисли, той извика:

— Ей, ти! Как ти беше името? Шварц!

Шварц надигна глава и погледна към него, без да си дава труда да отговаря.

— Кой си ти? — попита Арвардан. — Как се забърка в тази история? Каква е ролята ти?

Този въпрос сякаш помогна на Шварц да осъзнае цялата несправедливост на положението. Припомни си безгрижното минало, заменено така ненадейно от нова ужасно настояще и това го накара да отвърне разгневено:

— Аз ли? Как съм се забъркал в тази история? Ще ви кажа. Не бях никой. обикновен честен човек, шивач. На никого не пречих, имах семейство и полагах грижи за него. а после — без абсолютно никаква причина — се озовах тук.

— В Чика ли? — попита Арвардан, който все още не можеше да разбере за какво говори Шварц.

— Не, не в Чика! — кресна в отговор другият. — Появих се в този безумен свят… О, какво ме интересува дали ще ми повярвате? Моят свят е в миналото. В онова далечно минало, когато на Земята имаше два милиарда души, достатъчно храна за всички — и това беше единственият свят.Арвардан го гледаше неразбиращо. Обърна се към Шект.

— За какво говори?

— Знаеш ли, — рече Шект — че той има червеобразен апендикс дълъг три инча и половина? Спомняш ли си, Пола? И мъдреци. И коса по лицето.

— Да, да — извика Шварц. — Де да имах и опашка, за да ви я покажа. Аз съм от миналото. Пътувал съм през времето. Само че не зная нито как, нито защо е станало това. А сега ме оставете на мира. — Сетне добави неочаквано: — Скоро ще дойдат за нас. Накараха ни да чакаме, за да ни пречупят.

— Откъде го знаеш? — попита Арвардан. — Кой ти каза?

Шварц не отговори.

— Секретарят ли? Онзи ниският, с подпухналия нос?

Шварц нямаше никаква възможност да определя външния изглед на хората, в чийто умове проникваше, но… секретар? Като че ли беше Докоснал някакво подобно съзнание, усещане за власт свързано с функцията на секретар.

— Балкис? — произнесе неуверено той.

— Какво? — запита Арвардан, но Шект се намеси:

— Точно така се наричаше Секретарят.

— Аха… и какво каза той?

— Нищо не е казвал — отвърна Шварц. — Но аз знам. Всички сме осъдени на смърт и няма никакъв начин да се измъкнем.

Арвардан снижи глас.

— Той е побъркан, не мислите ли?

— Знаете ли, питам се… черепът му е с такава странна форма. Толкова примитивна…

Арвардан го погледна изненадан.

— Искаш да кажеш… О, стига, това е невъзможно.

— И аз така смятах. — За миг гласа му се промени, сякаш под влияние на внезапно възникналия научен проблем Шект бе забравил за положението, в което се намираха. — Преди доста време изчислиха количеството енергия, необходимо за да се премести материален обект по хода на времевата ос и получената стойност граничеше с безкрайност, което ги накара да сметнат проекта за неизпълним. Но имаше и други специалисти, които говореха за „разкъсвания във времето“, по подобие на разкъсванията на земната кора. Споменаваха за случаите на безследно изчезнали космически кораби. Привеждаха примера с Хор Деволоу, който веднъж се прибрал у дома и повече никой не го видял да излиза, нямало го и вътре, когато го потърсили… А също и за една планета, има я даже и в галактографските атласи — била е посетена от три поредни експедиции, описана е подробно — и след това изчезнала.

Някои съвсем нови открития в областта на ядрената химия изглежда влизат в противоречие със закона за запазване на съотношението маса-енергия. Едно от възможните обяснения на теоретиците е, че масата би могла да се придвижва по хода на времевата ос. Така например, ако бъдат смесени в строго определени пропорции уран, мед и барий, под въздействието на гама-радиация се получава механизъм на резонанс…

— Татко, — прекъсна го Пола — сега не е време за това…

Ала Арвардан сякаш не ги беше чул.

— Почакайте малко — каза той. — Оставете ме да помисля. Мисля, че ще успея да разреша проблема. Оставете ме само да задам няколко въпроса… Послушай, Шварц.

Шварц вдигна глава.

— Твоят свят единствен ли беше в галактиката?

— Да — кимна тъжно Шварц.

— Само че според теб. Искам да кажа — как бихте могли да знаете със сигурност, след като не сте пътували в космоса. Може би е имало и други населени светове.

— Нямам представа.

— Разбира се. Жалко. А какво беше положението с атомната енергия?

— Вече бяхме създали атомна бомба. Познавахме урана и плутония — нали те са основните източници на радиация. Вероятно е избухнала нова война — искам да кажа, след като съм напуснал моя свят… с атомни бомби. — Шварц неусетно се върна в спомените си обратно в Чикаго, в неговия добър стар свят, преди бомбите. И изпита тъга. Не за себе си, а за онзи необичайно красив свят…

Арвардан си мърмореше нещо развълнувано.

— Добре де — обади се той. — Имали сте някакъв език, нали?

— На Земята ли? Много езици.

— А ти какъв говореше?

— Английски.

— Така, кажи ни нещо на него.

Вече два месеца Шварц не беше проговарял нито дума на английски. И въпреки това не се поколеба да произнесе с ясен и отчетлив глас: „Искам да се върна у дома, при моите близки и приятели“.

— Това ли е езикът, на който говореше, преди да го синапсираш, Шект? — запита Арвардан.

— Трудно ми е да определя — рече малко озадачен Шект. — Наистина странни словосъчетания. Какво ли означават?

— Няма значение… Шварц, как е на вашия език „майка“?

Шварц му каза.

— Хъмм… Ами „баща“… „брат“… „едно“… „две“… „три“… „къща“… „човек“… „съпруга“…

Продължиха да обменят думи още известно време, сетне Арвардан спря, пое развълнувано дъх, а на лицето му се изписа изненада.

— Шект, — рече той — или този човек казва истината, или сънувам някой ужасно реален кошмар. Но той говори на език, невероятно подобен на разчетените надписи, открити при различни разкопки на Сириус, Арктрурус и Алфа Кентавър, за които се знае, че са поне на петдесет хиляди години. Наистина го говори. Език, който е бил разшифрован едва в наше време — в цялата галактика едва ли има и десет души, освен мен, които да го говорят.

— Сигурен ли си в това?

— Дали съм сигурен? Разбира се, че съм сигурен. Та аз съм археолог. Това ми е работата.

Шварц почувства, как равнодушието му се разчупва. За първи път от месеци насам си беше възвърнал самочувствието. Сега вече нямаше никакво съмнение — той е човек от миналото и другите бяха повярвали в това. Значи не беше изгубил разсъдъка си. Сърцето му вече не се свиваше от постоянно измъчващите го съмнения и Шварц въздъхна облекчено. Но все пак, не беше преодолял напълно равнодушието.

— Този човек ми е нужен — говореше Арвардан, завладян от професионална треска. — Шект, нямаш представа какво означава той за археологията. Шект, та той е човек от миналото. О, Велики космосе!… Слушай, да сключим сделка. Тъкмо от това доказателство се нуждаеше Земята. И ще го има. Ще го получи…

Шварц го прекъсна с подигравателна усмивка.

— Зная за какво си мислиш. Надяваш се чрез мен Земята да докаже, че наистина е люлка на цивилизацията, а теб да те обсипят с благодарности. Ала моят отговор е не! Всички сме обречени. Няма да повярват нито на вас, нито на мен.

— Но това е неоспоримо доказателство.

— Няма да те изслушат дори. И знаеш ли защо? Защото хората вече са си изградили определена представа за миналото. Никой няма да пожелае да я промени, дори и да е истина. Хората не се интересуват от истината, за тях по-важни са традициите.

— Бел, — намеси се Пола — мисля, че е прав.

Арвардан стисна зъби.

— Можем да опитаме.

— Ще се провалим — настояваше Шварц.

— Откъде знаеш?

— Защото зная! — Тези думи бяха произнесени с такава настоятелност, че Арвардан предпочете да замълчи.

А Шект не откъсваше поглед от Шварц и в очите му блестяха странни пламъчета.

— Да си имал някакви неприятни усещания след лечението със синапсатора? — запита той.

Макар да не познаваше думата, Шварц схвана смисъла на въпроса. Значи, бяха работили върху мозъка му! Още едно безценно сведение!

— Никакви неприятни усещания не съм имал.

— Виждам, че доста бързо си научил езика. И го говориш съвсем добре. Съвсем като жител на Земята. Това не те ли изненадва?

— Винаги съм имал добра памет — беше хладният отговор.

— Значи не усещаш в себе си някаква разлика след лечението?

— Никаква.

— Защо го криеш? — запита внезапно доктор Шект, вперил поглед в другия. — Сигурен съм, че знаеш какво си мисля.

— Мислиш, че мога да чета мисли, така ли? — засмя се Шварц. — Е, и какво от това?

Но Шект вече не гледаше към него. Извърнал бе пребледнялото си лице към Арвардан.

— Знаеш ли, Арвардан, той долавя мислите ни. Колко много бих могъл да постигна с него. А вместо това лежа тук, безпомощен…

— Какво… какво… — повтаряше объркано Арвардан.

— Наистина ли? — попита Пола, вперила любопитен поглед в Шварц.

Той й кимна. Момичето, което се беше грижело за него, а сега бе осъдено да умре. И въпреки това, тя беше предателка.

— Арвардан, — заговори Шект — спомняш ли си бактериолога, за който ти споменах — че е умрял след лечението със синапсатора.Един от първите симптоми за мозъчно нарушение, който съобщи, бе че можел да чете мисли. И наистина можеше. Открих го малко преди да издъхне и се постарах да го запазя в тайна. На никой не съм го казвал, но това е възможно… възможно е, Арвардан. Виждаш ли, когато се понижи съпротивлението на мозъчните клетки, не е изключено мозъкът да започне да долавя магнитните полета, индуцирани от телепатичните микровълни, а после да разкодира доловените трептения. Принципът е съвсем същият като при магнетофона. С други думи, телепатията наистина съществува…

През цялото това време Шварц съхрани надменно мълчание. Но ето, че Арвардан погледна към него:

— Ако е така, Шект, бихме могли да го използваме. — Археологът трескаво премисляше всички възможни действия. — Май ще открием как да се измъкнем от тук. Трябва да има някакъв начин. За нас и за галактиката.

Ала Шварц сякаш не долавяше обкръжаващата го мислена глъчка.

— Като чета техните мисли, така ли? — попита той. — И какво ще ни помогне това? Всъщност, мога не само да чета мисли. Ето, например, какво ще кажете за това?

Тласъкът бе съвсем лек, но Арвардан извика от неочакваната болка.

— Аз го направих — призна си Шварц. Искаш ли още?

— Можеш ли да го направиш и с пазачите? — попита Арвардан. Със Секретаря? Защо им позволи да те доведат тук? Велика галактика,Шект, ние сме спасени! А сега, Шварц, слушай…

— Не — прекъсна го Шварц. — Ти ме изслушай. Защо да излизам от тук? Навън ме чака един мъртъв свят. Искам да си ида у дома, но не мога. Искам си моя свят, но няма начин да го получа обратно. И затова искам да умра.

— Шварц, касае се за оцеляването на цялата галактика. Не можеш в такъв момент да мислиш за себе си.

— Защо да не мога? Кажи де — защо? Трябва ли да мисля за вашата галактика след всичко, което ми се случи? Да пукне дано тази проклета галактика! Зная какво са намислили някои хора на Земята и напълно съм съгласен с тях. Одеве младата дама заяви, че е избрала на коя страна ще застане. Е, аз също избрах — Земята.

— Какво?

— Защо не? Та аз съм жител на Земята!

И да промениш решението си!

Измина близо час от онзи миг, когато Арвардан бе изплувал от мъглата на безсъзнанието, за да открие, че тялото му отказва да се подчини. Нищо съществено не беше се случило междувременно. Ако се изключи разговорът, който бе помогнал твърде малко, за да отминат тези неприятни мигове.

Арвардан си даваше ясна сметка, че са ги оставили в това безпомощно състояние съвсем преднамерено. Колкото по-дълго лежаха тук, неспособни дори да помръднат, толкова повече осъзнаваха своята слабост, пред лицето на грозящата ги опасност. Дори най-упоритият трудно би издържал в подобна обстановка и когато накрая се появи неговият инквизитор, той ще бъде готов на всичко.

Арвардан реши отново да наруши тишината.

— Предполагам, — каза той — че това място се подслушва. Май ще е по-добре да не приказваме повече.

— Никой не ни подслушва — отвърна уверено Шварц.

„Откъде знаеш?“ — понечи да го попита го археологът, но се отказа. Нима наистина съществуваше подобна сила? И я владееше не друг, а един човек дошъл от миналото, землянин, твърдо решен да умре.

Единственото, което можеше да види, бе част от тавана. С крайчеца на окото различаваше профила на Шект, в другата посока — сляпа стена. В редките мигове, когато успяваше да надигне глава, зърваше бледото лице на Пола.

От време на време го пронизваше гневната мисъл, че е гражданин на Империята — на Империята, в името на звездите! — свободен гражданин на галактиката, и не само, че го държаха затворен въпреки волята му, но и на всичко отгоре, неговите тъмничари бяха хора от Земята!

С времето преглътна и тази болка.

Биха могли все пак да го поставят близо до Пола… Не, така е по-добре. Едва ли видът му бе особено привлекателен.

— Бел? — Думата отекна в стените и пробуди буря от нежни чувства в душата на Арвардан, които го накараха да забрави близката смърт.

— Да, Пола?

— Как мислиш, ще се бавят ли още много?

— Може би не, скъпа… Жалко, нали? Изгубихме цели два месеца.

— Вината е моя — прошепна тя. — Моя е. Все пак, поне през тези последни мигове сме заедно. Така го желаех.

Арвардан не можеше да отговори. Мислите му се въртяха в кръг, като обезумели. Дали си въобразяваше, или наистина бе започнал да усеща твърдата покривка, на която го бяха положили? Колко време продължаваше действието на парализатора?

Шварц трябва да им помогне. Помъчи се да прикрие мислите си — сетне осъзна, че е безсмислено.

— Шварц… — каза той.

Шварц лежеше безпомощен. За разлика от останалите, той изпитваше допълнителни страдания.

В главата си имаше не един, а четири ума.

Не беше особено трудно да се справя със собствените си мисли, още повече, че вече се беше подготвил за вечния покой, който го очакваше и с който щеше да дойде така желаното облекчение от мъките. Но как да се справи с още три развълнувани потока от разнопосочни мисли — цели три? Как да подтисне ужасът пред наближаващата смърт, който повяваше от Шект, да надмогне желанието за борба, за съпротива до последна капка, изпълнило Арвардан, с неговия необичайно жизнен и упорит ум, какво да направи с отчаянието на девойката?

Трябваше да затвори ума си за тях. Какво го интересуваха страданията на другите? Имаше си свой собствен живот, искаше да остане насаме и преди смъртта си.

Но те продължаваха да го обсаждат — настойчиво и нежно, да проникват през стените, които вдигаше.

— Шварц… — рече Арвардан и той осъзна, че ще искат да ги спаси. Трябва ли да го стори? Защо?

— Шварц? — повтори Арвардан. — Ти можеш да станеш герой. Защо трябва да умираш — заради хората отвън?

Но Шварц отново се унесе в спомени по отдавна отминалата и невъзвратимо изгубена младост. Пред очите му се мяркаха разпокъсани картини от детството и настоящето, които разпалваха негодуванието му.

— Да, — кимна той — мога да бъда герой, но и предател. Те искат да ме убият — хората отвън. Вие ги наричате хора, но в мислите си използвате друго понятие, което не разбирам напълно, но чувствам нескритото презрение. Защото са земляни.

— Не е вярно — подхвърли някой.

— Вярно е и всички присъстващи го знаят. Те искат да ме убият — знам, но защото ме смятат за един от вас. За човек, способен да обрече населението на цяла една планета — да отрече достойнствата му, да го потъпче с презрението си. Хайде сега да ви видя как ще се защитавате срещу тези жалки червеи, които дръзват да хвърлят ръкавицата на своите богоподобни господари. Нима молите за помощ един от тях?

— Говориш като фанатик — промълви изненадано Арвардан. — Защо? Нима ти си страдал? Твърдиш, че си жител на могъщ и независим свят. Бил си землянин в онези далечни времена, когато Земята е била единственото убежище за живота. Значи си един от нас, човече, от управляващите! Защо се приравняваш с тези нещастници? Това не е планетата, която помниш. Моят роден свят далеч повече напомня за Земята, от която идеш, отколкото тази болнава планета.

В отговор Шварц се изсмя.

— Бил съм един от управляващите, казваш! Всъщност, какво да говорим за това. По-добре да вземем теб за пример. Ти си един великолепен образец на онова, което ни изпраща галактиката. Уравновесен, възпитан, образован — възхищавам ти се и затова, че се отнасяш с Шект като с равен. Но дълбоко в себе си — знаеш, че мога да надзърна и в най-потайното кътче на душата ти — изпитваш неудобство от ситуацията. Не ти харесва начинът, по който говори, не ти харесва как се облича. Не ти се нрави дори това, че ти предложи да предаде Земята… Да, няма много време откакто си целунал това земно момиче, а вече гледаш на постъпката си като на проява на слабост. Срамуваш се от…

— В името на звездите, въобще не се… Пола! — извика отчаяно той. — Не му вярвай! Въобще не слушай какво говори.

— Няма защо да го отричаш, нито да се притесняваш от това, Бел — заговори тихо Пола. — Той вижда под повърхността, може да стигна чак до спомените от детството ти. Ако погледне в мен ще открие същото. Рече ли да надникне в себе си, картината ще е познатата от онова, което е видял в нас.

Шварц почувства, че се изчервява.

Пола се обърна към него, стараейки се да запази спокойствие.

— Шварц, щом можеш да четеш мислите на другите, надникни в моите. Кажи ми, наистина ли съм замислила предателство. Обърни се към баща ми. Виж, не е ли вярно, че е могъл лесно да се отърве от Срока, стига само да се съгласи на сътрудничество с безумците, които замислят края на галактиката. Какво би спечелил от своето предателство?… Погледни във всеки от нас и виж — действително ли желаем злото на Земята. Одеве спомена, че си долавял мислите на Балкис. Не зная доколко си в състояние да ги разгадаеш. Но когато се върне, ако не е твърде късно, погледни отново в него. Сам ще се увериш, че той е безумец… а после умри!

Шварц мълчеше.

Арвардан побърза да се възползва от тишината.

— Е, добре, Шварц, готов съм да погледнеш в мен. Проникни на каквато дълбочина желаеш. Родил съм се на Барон, в Сириуския сектор. Отрасъл съм в среда на анти-терестриализъм и тъкмо затова все още не мога да се преборя напълно с предразсъдъците, заложени в мен от най-ранно детство. Но кажи ми — не посветих ли зрелите си години, за да се боря с този сляп фанатизъм? Не в другите, което щеше да е по-лесно, а в мен. Шварц, ти не познаваш нашата история! Не знаеш нищо за десетките хиляди години, през които човекът е завладявал галактиката — за войните и несгодите. Не познаваш ранните векове от властването на Империята, когато хаосът и безредиците все още са били ежедневие. Едва ли си даваш сметка, че Имперското управление придоби цивилизован вид едва от около двеста години насам. Именно през този период на много светове бе позволено да изградят своя културна автономия — дори да преминат към самоуправление.

Никога досега, през цялата си история, човечеството не се е справяло по-успешно с глада и войните, никога галактическата икономика не е била под по-прецизен контрол, нито пък перспективите — толкова обнадеждващи. Съгласен ли си всичко да бъде унищожено и човечеството да започне отначало? И с какво? С властта на деспотични умове, способни само на омраза и подозрителност.

Никой не си е затворил напълно очите пред тежкото положение на Земята. Стига галактиката да оцелее, този въпрос ще бъде решен. Но пътят, който те са избрали, няма да доведе доникъде. Знаеш ли какво възнамеряват да направят?

Ако Арвардан притежаваше телепатичните способности на Шварц, сигурно щеше да почувства борбата, която се водеше в него. Макар и интуитивно, той осъзна, че най-подходящото сега е да изчака думите му да окажат своето влияние.

Шварц наистина бе трогнат от тази реч. Нима можеше да остане равнодушен към гибелта на толкова много светове, заплашвани от ужасяваща и неизлечима болест… Гордост ли щеше да е, да се нарече землянин след това? Обикновен човек от Земята? В младежките си години бе напуснал Европа и бе емигрирал в Америка, но нима се беше променил? Променили ли се бяха и хората, напуснали родната планета, за да завладеят другите светове? Не — те просто бяха негови далечни потомци и братя.

— Добре, с вас съм — заяви той. — Как мога да ви помогна?

— На каква дистанция можеш да четеш умове? — запита нетърпеливо Арвардан, сякаш се боеше, че другият всеки миг може да промени решението си.

— Не зная точно. Навън има доста умове. Пазачи, предполагам. Мисля, че бих могъл да достигна улицата, но там вече усещанията ми се притъпяват.

— Съвсем обяснимо — кимна Арвардан. — Ами Секретарят? Можеш ли да различиш мислите му?

— Не зная със сигурност — промърмори Шварц.

Последва пауза, която сякаш продължи безкрайно дълго.

— Пречат ми вашите мисли — каза накрая Шварц. — Не ме гледайте. Мислете за нещо друго.

Помъчиха се. Последва нова пауза. Сетне Шварц изпъшка:

— Не… не мога… не мога.

Но Арвардан възкликна възбудено:

— Май че успях да помръдна… Велика галактика, чувствам си краката… Оох! — Всяко движение предизвикваше пареща болка. — Слушай, Шварц, можеш ли да удариш някой от тях? Но по-силно, отколкото, когато ми причини болка одеве?

— Веднъж убих човек.

— Убил си човек? И как го направи?

— Не зная. Просто стана. Някак… някак… — Шварц изглеждаше напълно безпомощен в опита си да обясни случилото се с думи.

— Добре, а ще можеш ли да се справиш с няколко души едновременно?

— Никога не съм опитвал, но да си призная не вярвам. Във всеки случай, не бих могъл да чета едновременно мислите на двама.

— Ако си намислил да го караш да убие Секретаря — откажи се — намеси се Пола. — Нищо няма да постигнете.

— Защо?

— Как ще се измъкнем? Дори наистина да премахнем Секретаря, нали отвън ни дебнат стотици? Не разбираш ли?

В този момент Шварц извика пресипнало:

— Открих го!

— Кого? — обадиха се едновременно и тримата. Дори Шект се озърташе като обезумял.

— Секретарят. Струва ми се, че долових неговото Докосване.

— Не го изпускай. — Арвардан подскочи развълнувано, претърколи се на пейката и се стовари шумно на пода, опитвайки се да омекоти удара с парализирания си крак.

— Удари ли се? — извика уплашено Пола и за своя изненада успя да помръдне с ръка.

— Не, нищо ми няма. Изстискай го, Шварц. Измъкни каквато информация докопаш.

Шварц напрегна сили, докато главата го заболя. Помъчи се да сграбчи нещо с невидимите пипала на ума си, пипнешком, несръчно — като новородено, което протяга ръце около себе си, опитвайки се да докосне предметите наоколо. Досега беше успявал да получи каквото му е нужно, но този път…

Най-сетне се разнесе задъханият му глас:

— Успех! Той е уверен в резултатите… Има някакви космически снаряди… Изстрелял ги е… Не, все още не е… Нещо друго… А, предстои да ги изстреля.

Шект изпъшка болезнено.

— Арвардан, това са автоматични самонасочващи се ракети, които носят контейнери с вируса. Програмирани са с координатите на различните планети.

— Но къде ги държат, Шварц? — не се предаваше Арвардан. — Търси, човече, търси…

— Има една сграда… не мога да видя съвсем ясно… Пет точки… звезда… някакво име — нещо като Слу…

— Това е — прекъсна го Шект. — В името на всички звезди, точно това е. Храмът на Сенлу. От всички страни е заобиколен с радиоактивни зони. Никой няма право да го посещава, освен Древните. Не е ли в близост до мястото, където се събират две реки?

— Не мога да кажа със… да… да!

— Кога, Шварц, кога? Кога ще бъде изстрелването?

— Трудно ми е да определя деня — но е съвсем скоро.

Имаше чувството, че главата му ще се пръсне от усилие.

Арвардан усещаше, че устните му са изсъхнали. Събра сили и се изправи на колене, ала едва пазеше равновесие.

— Идва ли?

— Да. Пред вратата е.

Шварц млъкна и в този миг вратата се отвори.

Влезе Балкис, забеляза падналия Арвардан и се провикна подигравателно:

— Доктор Арвардан, не мислите ли, че щеше да ви е далеч по-удобно на пейката?

Арвардан надигна глава, осъзнавайки жалкото положение, в което се намираше, но нямаше какво да отговори и затова реши да премълчи. Внимателно сгъна треперещите си ръце и се отпусна на пода, където остана да лежи, като дишаше тежко. Да имаше поне малко сила, готов бе да се хвърли напред, да сграбчи оръжието на този ненавистен тип…

Невронният камшик, който се полюшваше на блестящия пластмасов колан на Секретаря сякаш беше само на една ръка разстояние. До него бе пъхнат мощен тежкокалибрен бластер, способен да превърне човек на атоми за частици от секундата.

Секретарят огледа четиримата и на лицето му се изписа задоволство. Момичето нямаше особено значение, но останалите трима бяха доста удачен удар. Предател на Земята, Имперски агент и тайнственият непознат, когото следяха от месеци. Дали нямаше и други?

Имаше разбира се — Ениус, а и цялата Империя. Но ръцете й, в лицето на тези шпиони и предатели — сега вече бяха завързани. Това съвсем не значеше, че не могат да изпратят други — умът, който стоеше зад цялата тази операция, нямаше да се предаде толкова лесно.

Секретарят стоеше в непринудено поза, без да си дава труда да доближава ръка до дръжката на оръжието. Говореше им с тих и спокоен глас.

— Искам да се разберем от самото начало. Земята и галактиката са във война — необявена, но реална. Вие сте военнопленници и като такива, ще бъдете съдени според обстоятелствата. Знаете, предполагам, че наказанието за шпиони и предатели е едно — смърт…

— Да, но когато войната е обявена официално и е законна — подхвърли гневно Арвардан.

— Законна война? — попита ехидно Секретарят. — Какво означава това? Земята от край време е във война с галактиката, независимо дали този факт е бил известен на всички, или не.

— Не си губи времето с него — обърна се Пола към Арвардан. — Остави го да каже, каквото е намислил и да свършваме вече.

В отговор Арвардан й се усмихна. Изкривена, мъчителна усмивка, защото тъкмо в този миг се опитваше да се изправи на четири крака.

Балкис се изсмя на глас. Сетне приближи бавно полюшващия се археолог. Протегна ръка, положи я на гърдите на своя опонент и го бутна назад.

Арвардан направи отчаян опит да размаха ръцете, отказващи да го слушат, почувства как губи така скъпоценното равновесие и се строполи назад.

Пола извика. Стиснала зъби тя се опита да преодолее нежеланието на парализираните й мускули и спусна крака от пейката — бавно, толкова бавно.

Балкис я остави да изпълзи до Арвардан.

— Твоят любовник — рече подигравателно той. — Твоят незаменим Чуждоземец. Защо чакаш? Прегърни своя неземен герой — така по-бързо ще забравиш, че е окъпан в кръвта на безчислените земни мъченици. Виж го само, как лежи безпомощен — този едър мъжага, съборен от лекичкия тласък на един жалък землянин.

Пола успя да се изправи на колене и пъхна ръка под главата на Бел, опипвайки здравината на черепа. Арвардан отвори очи, погледна я и промълви:

— Нищо ми няма!

— Той е страхливец — каза Пола. — Страхливец, който се хвали с победата си над един парализиран мъж. Повярвай ми, мили, не всички земляни са като него.

— Зная, иначе ти нямаше да си земна жена.

Лицето на Секретаря се изпъна.

— Както вече споменах и тримата сте обречени, но още не е късно да изкупите правото си на живот. интересува ли ви цената?

— Теб на наше място би те интересувала — сигурна съм в това — произнесе безстрашно Пола.

— Шшт, Пола — обади се задъхано Арвардан. — Какво ни предлагаш?

— Охо — възкликна доволно Балкис. — Значи, готови сте да се продадете? Както бих постъпил и аз — подлият землянин — на ваше място?

— Много добре знаеш какъв си — отвърна Арвардан. — Колкото до останалото, купувам не себе си, а нея.

— Отказвам да бъда купена — намеси се Пола.

— Трогателно — клатеше глава Секретарят. — Смелият герой, готов на саможертва заради една обикновена жена от Земята.

— Какво предлагаш? — повтори Арвардан.

— Ето какво. Очевидно, вече се е разчуло за нашия план. Не е трудно да се предположи, как информацията е достигнала доктор Шект, по-странното е по какъв начин е узнала Империята. И така, най-важното сега е да разберем точно какво е известно на Империята. Не какво сте научили вие Арвардан, а самата Империя.

— Аз съм археолог, а не шпионин — рече хапливо Арвардан. — Нямам никаква представа какво знае Империята — но надявам се, че е достатъчно.

— Така и предполагах. Но още не е късно да промените становището си. Помислете, всички.

До този миг Шварц не беше предприел нищо, дори не бе повдигнал очи.

Секретарят почака няколко минути, сетне продължи с язвителен тон:

— Ако желаете, ще би обясня каква цена предстои да заплатите, в случай, че откажете да ни сътрудничите. Не ви чака обикновена смърт, тъй като, уверен съм, всички вие вече сте се примирили с неизбежния си край. Доктор Шект и девойката, която за нещастие също е забъркана в тази история, са жители на Земята. Смятам, че обстоятелствата не ни оставят друг изход, освен да ги подложим на лечение със синапсатора. Разбирате, нали, доктор Шект?

Физикът го гледаше с разширени от ужас очи.

— Виждам, че ме разбирате чудесно — ухили се Балкис. — Няма да е трудно да изменим действието на вашия апарат по такъв начин, че да предизвика увреждания на мозъчната тъкан до необходимата степен, че след лечението да се превърнете в лишени от разум имбецили. Вярно, това ще е жалко съществувание — ще трябва да ви хранят, инак ще гладувате, да ви обличат, да ви почистват — ще се превърнете в ужасяващ пример за всякакво неподчинение. Може би ще имаме нужда от подобен нагледен урок в предстоящите велики дни.

Що се отнася до вас, — Секретарят се извърна към Арвардан — и вашият приятел Шварц, като поданици на Империята, бихте могли да ни послужите за един доста интересен експеримент. Все още не ни се е отдавала възможността да изпитаме действието на споменатия вече вирус върху вас, галактически кучета. Ще можем да се уверим доколко сме били прави в предвижданията си. При ниски дози смъртта не настъпва мигновено. Тогава болестта се развива постепенно — в рамките на една седмица. Една наистина болезнена седмица. — Секретарят бавно плъзна поглед по лицата им. — Всичко това е алтернативата на няколко думи, казани още сега. Какво точно знае Империята? Съществуват ли и други действащи на Земята агенти? Какви задачи изпълняват и как да им противодействаме?

— Откъде да знаем, — подхвърли доктор Шект, — че няма да ни премахнете след като научите онова, което ви интересува?

— Във всеки случай, имате честната ми дума, че ви чака неминуема и ужасяваща гибел, ако не ми отговорите. Не ви остава нищо друго, освен да заложите на втората възможност. Какво решавате?

— Ще ни дадете ли малко време?

— Нали това правех досега? Вече десет минути, откакто влязох и все чакам да заговорите… Добре де, нищо ли нямате за казване? Съвсем нищо? Сами разбирате, не мога да ви чакам цяла вечност. Арвардан, гледам, че се опитвате да размърдвате ръце. Какво си въобразявате, че ще ме съборите преди да измъкна бластера ли? Дори да успеете — какво? Навън има стотици пазачи, а и без мен планът ще бъде осъществен. Включително и мъченията, които ви обещах. Ами вие, Шварц. Вие убихте нашия агент. Ваше дело беше — нали? Какво сте намислил — да убиете и мен?

За първи път Шварц погледна към Балкис.

— Бих могъл, но не искам — рече хладно той.

— Колко мило от ваша страна.

— Ни най-малко. Всъщност, по-скоро зловещо. Нали сам казахте, че има и по-лоша съдба от смъртта.

Арвардан впери изпълнен с надежда поглед в Шварц.