Камъче в небето

Конфликт в Чика

Лейтенант Марк Клауди от гарнизона в Чика се прозя бавно и плъзна изпълнен с досада поглед наоколо. Вече две години, откакто служеше на Земята и надеждата да бъде сменен растеше с всеки изминат ден.

Едва ли където и да било в цялата цивилизована галактика командването на един гарнизон щеше да е толкова трудно, колкото на този ужасен свят. На другите планети в отношенията между войниците и цивилното население винаги е съществувало разбирателство, особено, когато ставаше дума за представителки на нежния пол. На тези светове витаеше атмосферата на свобода и приятелство.

А тук гарнизонът бе като затвор. Казармите бяха изолирани срещу радиация, въздухът вътре се филтрираше, за да се отделя радиационният прах. Дрехите им също бяха импрегнирани с олово, хладни и тежки униформи, без които щяха да са изложени на смъртоносна опасност. На всичко отгоре, беше направо недопустимо да се установява какъвто и да било по-близък контакт с местното население (включително и със земните момичета, независимо колко самотен и отчаян би могъл да се почувства един войник, лишен от подобна компания).

Оставаше само едно — да спят, да се въргалят в леглата и да обезумяват по малко.

Лейтенант Клауди поклати глава, опитвайки се да проясни мислите си, прозя се отново и се зае да си смъква обувките. Погледна часовника, после реши, че още е рано за вечерната манджа.

В следващия миг скочи, все още неизхлузил едната обувка и козирува.

Полковникът го огледа с нескрито недоволство, но спести забележките си. Вместо това нареди с леден глас:

— Лейтенант, получихме съобщение за бунт в един търговски център. Поемете командването на дезактивиращия отряд и оградете универсалния магазин „Дънхъм“. Погрижете се хората ви да вземат всички предпазни мерки срещу заразяване с радиационна треска.

— Радиационна треска! — извика учуден лейтенантът. — Простете, сър, но…

— Тръгвате след петнадесет минути — отвърна хладно полковникът.

Арвардан пръв забеляза дребния мъж и спря, когато другият им махна с ръка.

— Здравейте, госпожице. Здрасти, едро приятелче. Кажи на твоята госпожичка, че няма закъде да бърза.

Пола вдигна рязко глава и дъхът й секна. Неволно се наклони, търсейки защита в близост до мъжа и той също така неволно я обгърна с ръка. Този път дори не си помисли, че отново докосва едно земно момиче.

— Какво искате? — попита рязко Бел.

Дребосъкът с проницателните очи бе изскочил иззад един щанд отрупан с пакети. Гласът му беше едновременно подкупващ и дързък.

— Странни работи стават отвън, — продължи той — но вие не бива да се тревожите, госпожице. Ако искате, лично ще отведа вашия човек обратно в института.

— Какъв институт? — запита изплашено Пола.

— О, я стига — отвърна дребният. — Аз съм Натер, момчето на сергията с плодове срещу вашия институт. Виждал съм ви безброй пъти там.

— Слушайте, — намеси се Арвардан — за какво всъщност става дума?

Натер го погледна с развеселено изражение.

— Ами, онези отвън мислят, че вашият човек е пипнал радиационна треска…

— Радиационна треска? — Двамата с Пола се спогледаха изненадано.

— Точно така — кимна Натер. — Двама таксиметрови шофьори го почерпили нещо за хапване и мълвата е тръгнала от тях. Подобни слухове се разпространяват доста бързо, нали знаете?

— И сега охраната на вратата търси някой с треска, така ли? — попита Пола.

— Точно така.

— А вас защо не ви е страх от радиационната треска? — рече Арвардан. — Доколкото разбирам, управата на магазина нареди да бъде евакуиран поради опасения от заразяване.

— Разбира се. Подредили са се отвън и се боят да влязат. Очакват всеки момент да пристигне дезактивиращият отряд на Чуждоземците.

— Все пак, не разбрах, вие не се ли боите от треската?

— Че защо? Този човек няма никаква треска. Я го вижте. Къде са рагадите по устните? Въобще не е зачервен. Очите му изглеждат съвсем нормални. Хайде, госпожице, да го отведем от тук.

Но Пола се отдръпна изплашено.

— Не, не. Не можем. Той е… той е… — тя не намери сили да продължи.

Натер направи крачка към нея и рече:

— Аз мога да го изведа. Никой няма да ни разпитва. Няма да му поискат и регистрационна карта…

Пола с мъка сподави изненадания си вик, а Арвардан запита с очевидно отвращение:

— И кое ви прави толкова важен?

Натер се изсмя пресипнало.

— Аз съм пратеник на Обществото на Древните. Никой не може да ме разпитва.

— А вие какво ще спечелите от всичко това?

— Пари! Вие сте в затруднение, а аз мога да ви помогна. Ще сключим честна сделка. Не си ли заслужава, ще се разделите със сто кредита, а аз ще забогатея с толкова. Петдесет сега, петдесет накрая.

Но Пола само прошепна ужасено:

— Вие ще го отведете при Древните.

— Защо? На тях не им е нужен, а аз ще спечеля от него сто кредита. Ако оставите на Чуждоземците, може и да го убият, преди да проверят дали е болен наистина. Познавате добре тази чуждоземна пасмина — за тях животът на един землянин не струва пукната пара.

— Вземете младата госпожица с вас — рече Арвардан.

Но Натер го стрела с присвити очи.

— О, не. Няма да стане, приятелче. Твърде голям риск. С един ще успея да се измъкна, но ако ме придружават двама… Ако реша да взема някой с мен, предпочитам да е най-ценният между вас. Логично, нали?

— А какво ще кажете, — ядоса се Арвардан — ако ви вдигна във въздуха и ви откъсна краката като на муха? Какво ще стане тогава?

Натър видимо потрепери, но успя да отвърна с познатата усмивка:

— Тогава с вас е свършено. Рано или късно ще ви спипат, а за убийство прошка няма… Мисля, че се разбрахме, приятелче. Ръцете далеч от мен.

— Моля ви… — Пола го задърпа за лакътя, — трябва да рискуваме. Оставете го да прави каквото иска… Няма да ни измамите, нали, господин Натър?

Лицето на Натър се изкриви в насмешлива гримаса.

— Вашето едро приятелче за малко да ми изкълчи ръката. Никой не го е молил да си пъха носа където не му е работа, а и аз хич не обичам да ме блъскат. Това ще ви струва още сто кредита. Общо станаха двеста.

— Баща ми ще ви плати…

— Искам сто предварително — нареди той.

— Но аз нямам сто кредита в себе си — проплака Пола.

— Няма нищо, госпожице — промълви мрачно Арвардан. — Аз ще ви заема.

Той извади портфейла си и отброи няколко банкноти. Подхвърли ги на Натър и му каза:

— Можеш да тръгваш!

Шварц последва водача си без да промълви нито дума. Толкова беше изморен, че бе готов да тръгне дори за ада.

И ето, че двамата останаха сами, загледани един в друг. За първи път Пола разглеждаше по-внимателно Арвардан и не без изненада установи, че е висок, мъжествен и самоуверен. До момента го бе приела като появил се случайно и лишен от някакъв конкретен мотив помощник, но ето че сега… Тя изведнъж се почувства засрамена и всички събития от последните два часа се понесоха в мислите й със скоростта на бясно туптящото й сърце.

А дори не знаеха имената си.

Девойката се усмихна и каза:

— Името ми е Пола Шект.

Арвардан за първи път виждаше усмивката й и откри, че явлението е доста приятно за окото. Лицето й сякаш се озари от вътрешна светлина. Нещо в него потрепна… Не, тя беше само едно земно момиче.

Той отвърна на свой ред, малко по-сухо, отколкото възнамеряваше:

— А аз съм Бел Арвардан. — Той протегна мургавата си десница и стисна нежната й ръка.

— Искам да ви благодаря за помощта — рече тя.

Арвардан сви рамене.

— Да тръгваме. Приятелят ви, надявам се, вече е в безопасност.

— Сигурно, иначе щяхме да чуем някакъв шум, нали? — Тя го погледна, надявайки се да потвърди предположенията й, но той си наложи да не се поддава на изкушението да бъде нежен.

— Тръгваме ли?

— Да, защо не? — отвърна тя.

Някъде отдалеч се разнесе едва доловимо свистене, сякаш хоризонтът бе трепнал като струна и момичето застина с протегната ръка.

— Какво има пък сега? — попита Арвардан.

— Това са Имперските войници.

— И от тях ли се боите? — Сега вече с девойката разговаряше самоувереният Чуждоземец Арвардан — археологът от Сириус. Въпреки всякакви предразсъдъци, Бел не се съмняваше в едно — с появата си на сцената Имперските войници щяха да въдворят ред и спокойствие. А към страховете на момичето можеше да се отнесе със снизхождение.

— Не се плашете от Чуждоземците — посъветва я той, като прибягна до думата, която тук използваха за хората от други светове. — Аз ще се оправя с тях, госпожице Шект.

Тя го погледна загрижено.

— О, моля ни, не се опитвайте. В никакъв случай не разговаряйте с тях. Правете каквото ви кажат и не вдигайте глава.

Арвардан се усмихна широко.

Охраната ги забеляза, когато наближиха главния изход и отстъпи малко назад. Излязоха на малък, пуст площад, на който цареше странна тишина. Воят на сирените от колите на военните идваше някъде над тях.

Само след миг на площада се появиха няколко бронирани коли, от които наскачаха войници с прозрачни, сфероидни шлемове. Тълпата се разпръсна панически, пришпорвана от гневните крясъци на войниците и ударите на невронните камшици.

Заел позиция най-отпред, лейтенант Клауди приближи местната охрана, разположена на изхода.

— Е, добре, кой е пипнал треската?

Лицето му беше изкривено под прозрачното стъкло на изпълнената с пречистен въздух сфера. Гласът му, идещ от говорителя, имаше металически оттенък.

Хората от охраната сведоха глави в знак на уважение.

— Ваша чест сигурно ще се зарадва да научи, че вече сме изолирали пациента във вътрешността на магазина. Двамата, които са били в непосредствен контакт с него, в момента стоят на вратата.

— Ето тези, така ли? Добре! Нека постоят там. Така — първо, искам да разгоните тълпата. Сержант! Прочистете площада!

Войниците незабавно се заеха да изпълнят заповедта. Тълпата се стопи в сгъстяващия се вечерен мрак. Улиците се озариха в мека, изкуствена светлина.

Лейтенант Клауди почука ботушите си с дръжката на невронния камшик.

— Значи, сигурни сте, че болният е още вътре?

— Не е излизал, ваша чест. Трябва да е вътре.

— Добре, да предположим, че е така и да не губим повече време. Сержант! Дезактивирайте сградата!

Малък отряд войници, херметически изолирани от окръжаващата ги земна среда, щурмуваха сградата. Измина четвърт час, през който Арвардан следеше развоя на събитията с повишен интерес. Имаше възможност да наблюдава в непосредствена близост взаимоотношенията между две различни култури, подтикван от изостреното си професионално любопитство.

Най-сетне и последният войник излезе. Сградата тънеше в мрака на нощта.

— Запечатайте вратите!

Изминаха няколко минути, след което контейнерите с дезактиватор, разположени на всеки един от етажите, бяха отворени от разстояние. Дълбоко във вътрешността на сградата, изпод широко разтворените капаци бликнаха гъсти пари и запълзяха нагоре по стените, промивайки всеки квадратен инч от повърхността. Никаква протоплазма, нито пък бактерия или човек, можеше да остане жив след контакта с тях, а след приключване на дезактивацията щеше да се наложи щателно почистване на целия магазин със специален химически препарат, за да влезе отново в употреба.

Едва сега лейтенантът се доближи до Пола и Арвардан.

— Името ви? — Гласът му не звучеше заплашително, по-скоро равнодушно. Какво пък толкова, мислеше си той, убили сме един землянин. Все едно, че сме размазали досадна муха. Няма голяма разлика.

Не получи никакъв отговор на въпроса — Пола се беше навела смирено, а Арвардан се озърташе любопитно. Имперският офицер не откъсваше поглед от тях. Нареди с рязък глас:

— Проверете дали не са заразени.

Един от офицерите, със значката на Имперския Медицински Корпус, се приближи към тях и извърши проверката, без да си дава труда да бъде особено внимателен. Той пъхна облечените си в плътни ръкавици ръце под мишниците им и дръпна встрани устните на заподозрените, за да прегледа състоянието на устната кухина.

— Никакви следи от зараза, лейтенант. Ако наистина са се намирали в опасна среда днес следобед, досега първите външни симптоми щяха да са на лице.

— Хъмм. — Лейтенант Клауди свали прозрачната сфера и пое глътка „чист“ земен въздух. Пъхна сферата под лявата си мишница и запита сурово:

— Как се казваш, земна жено?

Не само тонът, но и изразът звучеше необичайно грубо и презрително, но Пола не изрази с нищо възмущението си.

— Пола Шект, сър — отвърна почти шепнешком тя.

— Документите!

Тя пъхна ръка в джоба на бялото си сако и извади розов калъф.

Офицерът го дръпна, разтвори го и го разгледа на светлината от джобното си фенерче. Сетне го хвърли обратно. Калъфът тупна на пода и Пола се наведе, за да го прибере.

— Стани! — нареди й офицерът и ритна ядно с крак калъфа. Пола дръпна уплашено ръка, а лицето й пребледня мигом.

Арвардан сбърчи вежди и реши, че е дошло време да се намеси.

— Я чакайте малко… — поде той.

Лейтенантът се извърна към него и лицето му се изкриви в злобна гримаса.

— Какво каза, туземецо?

Пола побърза да застане между тях.

— Моля ви, сър, този човек няма нищо общо със случилото се днес. Никога досега не съм го виждала…

Лейтенантът я блъсна встрани.

— Та попитах, какво каза туземецо?

Арвардан му отвърна с хладен поглед.

— Казах, я почакайте малко. Освен това, възнамерявах да добавя, че не никак не ми харесва начинът, по който се отнасяте с тази млада жена и да ви посъветвам да си подобрите маниерите.

Беше твърде разгневен, за да коригира погрешната представа на лейтенанта за своя планетарен произход.

Лейтенант Клауди се усмихна, но в очите му не се четеше доброжелателност.

— Къде си расъл досега, туземецо? Не знаеш ли, че трябва да се обръщаш със „сър“, когато разговаряш с човек? Май не са ти показвали мястото, а? Отдавна не съм имал късмета да науча на обноски някоя едра горила като теб. Ей сега ще ти дам да се разбереш…

Той замахна с бързината на змия и зашлеви разтворената си длан през лицето на Арвардан — веднъж, два пъти, три пъти. Арвардан отстъпи изненадан и в следния миг долови оглушителен тътен в ушите си. Той се пресегна и сграбчи ръката на офицера. Лицето на другия се изкриви от изненада…

Бел размърда без особено усилие яките си мускули.

Лейтенантът се стовари шумно на земята, сферата отскочи и се разби в паважа. Военният остана да лежи, а Арвардан се надвеси над него със свирепа усмивка. Той изтупа ръце и каза:

— Още някой копелдак, който си мисли, че може да тренира шамари с лицето ми?

Но сержантът вече бе насочил към него своя невронен камшик. В мига, когато натисна спусъка, от дулото изскочи виолетова светкавица и облиза тялото на едрия археолог.

Непоносима болка изригна във всички мускули на Арвардан и той се свлече безсилно. Миг по-късно, напълно парализиран, той изгуби съзнание.

Когато най-сетне Арвардан изплува от мъглата, първото което почувства, бе приятната хладина на челото си. Опита се да отвори очи, само за да установи, че клепачите му се държаха, сякаш бяха прикачени с ръждясали панти. Остави ги на мястото им и бавно, сантиметър по сантиметър, се зае да вдига дясната си ръка към лицето си.

Мека, влажна кърпа, притискана от нечия нежна длан…

С мъка отвори едно око и се помъчи да надзърне отвъд мъглата.

— Пола… — рече той.

В отговор се разнесе тих, радостен вик.

— Да. Как се чувствате?

— Като умрял — изхърка той. — Само че, без да изгубя усещанията си за болка… Какво се случи?

— Откараха ни под конвой във военната база. Преди малко тук беше полковникът. Претърсиха ви… не зная още какво щяха да направят с вас, ако не бяхте в… о, господин Арвардан, не биваше да удряте лейтенанта. Мисля, че му счупихте ръката.

Измъчена усмивка се появи на лицето на Арвардан.

— Добре! Жалко, че не успях да му прекърша и врата.

— Но за съпротива на Имперски офицер ви чака сурово наказание! — прошепна ужасено тя.

— Така ли? Ще видим.

— Шшшт. Връщат се отново.

Арвардан затвори очи и си позволи да се отпусне. Някъде отдалеч дочуваше тихия плач на Пола, а когато почувства убождането на игла в ръката, дори не си даде труда да се съпротивлява.

Приятна свежа струя се понесе по вените и нервите му. Ръцете му се раздвижиха свободно, гърбът вече не го стягаше така болезнено. Той отвори очи, подпря се на лакът и седна.

Полковникът го разглеждаше замислено, а лицето на Пола бе озарено от радост.

— Е, доктор Арвардан, — заговори полковникът — изглежда сте преживели неприятен инцидент тази вечер в града.

Доктор Арвардан. Пола за първи път осъзна, че не знае нищо за него, дори какво работи… Никога досега не беше преживявала нещо подобно.

Арвардан се изсмя пресипнало.

— Неприятен, казвате. Струва ми се, определението е доста неточно.

— Счупили сте ръката на Имперски офицер, докато е изпълнявал служебните си задължения.

— Споменатият офицер ме удари пръв. В задълженията му не влиза нанасянето на обиди — както словесни, така и физически. Ако нарушава това изискване, той изменя на клетвата, която е дал — да бъде офицер и джентълмен. В качеството си на свободен гражданин на Империята, имам пълното право да поставя на мястото този офицер, дори ако за целта прибягвам до незаконни мерки.

Полковникът изхъмка и потъна в размисъл. Пола местеше невярващ поглед от единия на другия.

Най-сетне полковникът продължи с по-мек тон:

— Е, излишно е да казвам, че смятам инцидента за приключен. Доколкото разбирам и двете страни са си получили заслужен дял обиди и болка. Съветвам ви час по-скоро да забравите случилото се.

— Да го забравя? Не мисля. Поканен съм тук лично от Прокуратора и възнамерявам да го уведомя за методите, които хората от поверения му гарнизон, прилагат спрямо цивилни граждани.

— Почакайте, доктор Арвардан. Уверявам ви, че ще получите публично извинение…

— Не ми е нужно. Какво ще правите с госпожица Шект?

— Вие какво предлагате?

— Освободете я незабавно, върнете й документите, искам искрени извинения — и то веднага.

Лицето на полковника се изчерви, но въпреки това той кимна:

— Разбира се. Надявам се, — рече той, като се извърна към девойката — че младата госпожица ще приеме моите най-искрени извинения…

Най-сетне черните стени на гарнизона останаха зад тях. Около десетина минути летяха с аеро-таксито към града, потънали в мълчание и ето че сега стояха пред обгърнатия в мрак институт. Наближаваше полунощ.

— Опасявам се, че не разбирам всичко — заговори Пола. — Вие трябва да сте доста важна клечка. Глупаво беше от моя страна, че не знаех името ви. Въобще не можех да предположа, че един Чуждоземец ще се отнася с един землянин по този начин.

Арвардан мъничко съжаляваше, че трябва да сложи край на заблужденията й.

— Не съм землянин, Пола. Аз съм археолог от Сириуския сектор.

Тя се извърна и втренчи поглед в него, а лицето й изглеждаше бледо на лунната светлина. Измина доста време, без да заговори.

— Значи, държахте се храбро с войниците, защото от самото знаехте, че сте в пълна безопасност. А аз си помислих… Трябваше да се досетя. — Последните думи бяха произнесени с нескрито огорчение. — Сър, моля ви смирено за прошка, заради проявеното от мен невежество и за това, че си позволих да се държа толкова фамилиарно с вас…

— Пола, — прекъсна я гневно той — какво има? Какво значение, че не съм землянин? Това прави ли ме с нещо по-различен, отколкото бях само преди пет минути?

— Трябваше да ми кажете, сър.

— Не съм ви молил да ме наричате „сър“. Не се дръжте като всички останали.

— Като кои, сър? Като останалата отвратителна животинска пасмина, която обитава Земята?… Между другото, дължа ви сто кредите.

— Забравете за това — махна с ръка Арвардан.

— Не мога да го сторя. Бъдете така добър, да ми кажете адреса си и аз ще изпратя парите още утре.

— Дължите ми много повече от сто кредита — избухна гневно Арвардан.

Пола прехапа устни и заговори едва чуто:

— Сър, това е единствената част от моя дълг, която съм в състояние да ви върна. Вашият адрес?

— Капитолът — подхвърли й той през рамо. След това изчезна в нощна.

А Пола избухна в плач!

Шект посрещна Пола на вратата на кабинета си.

— Върна се — рече й той. — Един дребен мъж го доведе.

— Добре! — кимна без желание тя.

— Поиска ми двеста кредита. Дадох му ги.

— Трябваше да получи само сто, но няма значение.

Тя понечи да заобиколи баща си.

— Ужасно се тревожех, Пола — рече й той. В квартала е имало вълнения… не смеех да попитам за теб.

— Всичко е наред. Нищо не се е случило… Татко, искам да поспя.

Ала въпреки умората и изтощението, сънят не идваше, защото нещо се беше случило. Беше срещнала един мъж, но той се бе оказал Чуждоземец.

И все пак имаше адреса му. Адресът му беше у нея.