Камъче в небето

Среднощни тревоги

И през нощта, палатът на Прокуратора не губеше приказния си вид. Вечерните цветя (с неземен произход) разтваряха своите своите снежнобели чашки, а нежният им аромат достигаше чак до стените на палата. Силикатовите нишки, преплетени умело с алуминиевата конструкция на сградата блестяха с нежно виолетово сияние под призрачната лунна светлина.

Ениус вдигна поглед към звездите. За него те бяха най-красивата гледка, защото олицетворяваха Империята.

Земното небе беше от междинен тип. То бе твърде далеч от незабравимото великолепие на небесата от Централните светове, където звездите се притискаха една друга, съревновавайки се по блясък, и разсейваха нощния мрак с ослепителна светлина. Далеч бе и от самотното величие на небесата от Периферията, където с нищо несравнимия мрак се нарушаваше на доста големи интервали от мътноватото сияние на някоя самотна звезда — а млечните пръски на галактиката бяха като слаби отблясъци от диамантен прах.

На Земята по всяко време на нощта можеха да се наблюдават поне две хиляди звезди. Ениус различаваше съвсем ясно Сириус, около който кръжаха десетте най-населени планети на Империята. Там някъде се намираше и Арктрурус, столицата на сектора, в който се беше родил. А слънцето на Трантор, централната планета, беше изгубено из Млечния път. Дори погледнато през телескоп, то щеше да е неотличима част от общото сияние.

Той почувства нечия нежна ръка на рамото си и протегна своята, за да я докосне.

— Флора? — прошепна Ениус.

— Кой друг? — отвърна малко озадачено жена му. — Знаеш ли, че не си мигнал, откакто се върна от Чика? И знаеш ли, че скоро ще се зазори?… Да ти изпратя ли тук закуската?

— Защо не? — Той се усмихна и протегна ръка към кестенявата къдрица, която се полюшваше над бузата й. Дръпна я закачливо и продължи: — Защо трябва да стоиш с мен и да засенчваш най-хубавите очи в галактиката?

Тя освободи къдрицата си и отвърна едва чуто:

— Ти се опитваш да ги засенчиш, с твоите сладникави приказки, но вече съм те виждала в подобно настроение и няма така лесно да се отървеш от мен. Какво те измъчва тази нощ, скъпи?

— Това, което ме е измъчвало винаги. Че те погребах тук, до себе си, след като нито едно кралство в цялата галактика не е достойно за твоята красота.

— Стига вече! Хайде, Ениус, не ми е до игри.

Ениус поклати глава в тъмнината и рече:

— Не зная. Вероятно са се събрали твърде много дребни неща, които будят тревогата ми. Например въпросът с Шект и неговият синапсатор. След това, този археолог — Арвардан — с ужасните му теории. И още много други неща. О, какъв смисъл има всичко това, Флора… нищо полезно не мога да свърша тук.

— Със сигурност това не е най-удачната част от нощта, за да поставяш духа си на изпитание.

Но Ениус продължи със стиснати зъби:

— Тези земляни! Защо трябва непрестанно да създават проблеми на Империята? Спомняш ли си, Флора, тъкмо ме бяха назначили за Прокуратор и старият Фароул — предишният Прокуратор — ме засипа с предупреждения. Беше прав. По-скоро съм склонен да мисля, че ми е спестил част от истината. А тогава му се присмях и дори си помислих, че е станал жертва на преждевременното остаряване. Бях млад, енергичен, способен. Уверен бях, че ще се справя по-добре… — той млъкна за миг, потънал в мислите си, напълно объркан. — Но твърде много доказателства сочат, че тези земляни отново са завладени от налудничави мечти за бунт.

Ениус погледна към жена си.

— Запозната ли си с твърденията на Обществото на Древните, че преди много години Земята е била единственият дом на Човечеството, че това е мястото, където за пръв път се е появила човешката раса?

— Ами да, нали онази вечер за това говореше Арвардан? — Най-добре беше, да го остави да изкаже всичко, което му е наболяло.

— Да, вярно — кимна мрачно Ениус. — Но тогава той говореше за миналото. А Обществото на Древните има пред вид и бъдещето. Ще мине време, казват те, и Земята отново ще се превърне в център на човешката раса. Имат дързостта да твърдят дори, че това митично Второ царство, било съвсем предстоящо. Предсказват, че в този всеобщ катаклизъм Империята ще бъде унищожена и Земята отново ще триумфира в своето победно величие… — при тези думи гласът му потрепери — …този изостанал, варварски, потънал в кал свят. На три пъти досега подобни налудничави идеи са предизвиквали бунт и въпреки поражението, тази глупава вяра отново се възражда.

— Нещастни същества са тези земляни — рече Флора. И какво друго им остава, ако нямат вяра? Отнето им е всичко друго — нормален свят, нормален живот. Отнето им е дори достойнството, да бъдат приети като равни навсякъде из галактиката. Остават им само мечтите. Нима можеш да ги виниш?

— Да, мога — извика възбудено Ениус. — Вместо да мечтаят, нека да се борят за правото да бъдат приети. Те не отричат, че са различни. Просто заменят понятието „лоши“ с „по-добри“, но не можеш да очакваш, че останалите народи ще го приемат с готовност. Никой не отрича, че са хора, като нас. Но щом желаят да бъдат земляни, за такива ще ги смятаме и ние. Нека се придържат сляпо към своите примитивни, изостанали „обичаи“. Всъщност, това няма особено значение. По-скоро ме вълнува въпросът, какво става със синапсатора? Ето кое не ми дава мира — Ениус погледна навъсено към сивия хоризонт на изток.

— Синапсаторът?… Чакай, това не е ли приборът, за който доктор Арвардан говореше миналата вечер? Не ходи ли заради него до Чика?

Ениус кимна.

— И какво откри там?

— Нищо съществено — отвърна Ениус. — Познавам Шект. Познавам го доста добре. Познавам, когато е обезпокоен, познавам и когато не е. И ще ти кажа, Флора, този човек никога не е бил по-разтревожен отколкото по време на нашия разговор. А когато си тръгнах, направо се обля в пот от благодарност. Тук има някаква ужасно неприятна тайна, Флора.

— Но ще работи ли този апарат?

— Да не съм неврофизиолог? Шект твърди, че няма да работи. Обади ми се, за да ми съобщи, че някакъв доброволец едва не загинал, когато го подложили на лечение с него. Да си призная, не му повярвах. Имаше толкова възбуден вид! Дори повече — направо триумфиращ! Или доброволецът му е оцелял, а експериментът е приключил напълно успешно, или никога през живота си не съм виждал щастлив човек… Ако е така, защо му е трябвало да ме лъже? Означава ли това, че синапсаторът функционира успешно? Означава ли, че може да създаде раса от гении?

— Но защо му трябва да го пази в тайна?

— Ах! Защо? Нима не виждаш? Защо Земята се провали във всички опити да въстане? Защото шансовете за успех бяха минимални. А ако бъде удвоена средната интелигентност на землянина? Утроена? Какви ще бъдат шансовете им тогава?

— О, Ениус.

— Можем да се озовем в позицията на маймуни, атакуващи хора. и тогава кой ще спечели?

— Струва ми се, че се плашиш от сенки. Едва ли ще съумеят да скрият подобно откритие. Винаги можеш да поискаш от Бюрото по външните провинции да изпратят няколко психолога, които да подложат на обстойни прегледи избрани напосоки местни жители. Предполагам, че няма да е трудно да открият някое неестествено покачване на интелектуалния коефициент.

— Да, така е… Но вече не мога да бъда сигурен в нищо, освен в едно, Флора — че въстанието предстои. Също като през 750-та, а може би по-лошо.

— А ние готови ли сме? Искам да кажа, щом си сигурен, че…

— Да сме готови? — Ениус се разсмя. — Аз съм готов. Гарнизонът също е в бойна готовност и пълно въоръжение. Каквото се иска от мен, в подобна ситуация, вече съм го направил. Но, Флора, аз не желая да има въстание. Не желая Прокуратоството ми на тази планета да остане в историята като Прокуратоството на въстанието. Не желая името ми да бъде свързано с убийства и кръвопролития. Ще ме наградят за това, но след стотици години, в учебниците по история ще бъда описан като кървав тиранин. Какъв избор е имал, например, вицекралят на Сантани през шести век? Нима е можел да постъпи другояче — въпреки, че милиони са загинали? Вярно, обсипали са го с почести, но кой ще каже и една добра дума за него сега? Аз лично предпочитам да бъда запомнен като човека, който е предотвратил въстание и е спасил безброй невинни жертви… — ала в гласа му се долавяше безпомощност.

— А сигурен ли си, че все още не можеш, Ениус? — Тя приседна до него и погали с върха на пръстите си брадичката му.

Той улови пръстите й и ги задържа.

— Как бих могъл? Всичко е срещу мен. А и Бюрото само влоши положението, като изпрати този Арвардан на Земята.

— Но, скъпи, не виждам с какво може да навреди един археолог. Признавам, че е малко чудат, но нима това е престъпление?

— Защо, не е ли ясно? Настоява да му позволят да докаже, че Земята наистина е люлка на Човечеството. Иска да придаде научна достоверност на подобно смешно предположение.

— Тогава, спри го.

— Не мога. Сега ще ти кажа защо. Теоретически погледнато, един вицекрал може да направи всичко, но на практика не е така. Този човек, Арвардан, разполага с писмено съгласие от Бюрото за външните провинции. С други думи има позволение от самия Император. А моите пълномощия не стигат дотам. Единственото, което мога да сторя, е да изпратя молба до Централния съвет, но това ще отнеме месеци… И как ще се обоснова? Ако, от друга страна, се опитам да го спра със сила, това ще бъде проява на неподчинение, а ти знаеш добро, че в Централния съвет няма да се поколебаят да отстранят от длъжност който и да било служител, позволил си подобна волност. Особено след гражданската война през осемдесетте. И после какво? Ще ме заменят с някой, който въобще няма да е наясно с положението, а Арвардан ще продължи безпрепятствено.

Но и това не е най-лошото, Флора. Знаеш ли по какъв начин възнамерява да докаже теорията си за Земята? Хайде, опитай да познаеш.

Флора се засмя тихичко.

— Ениус, ти се шегуваш с мен. Как бих могла да позная? Да не съм археолог. Предполагам, че ще се захване да копае разни древни статуи, да се рови в кости, да определя произхода им чрез радиоактивния метод и прочие.

— Де да беше така. Както научих вчера лично от него, Арвардан е решил да проникне в някоя от радиоактивните зони на Земята. Смята, че там ще се натъкне на феномени, съществуващи още от времената, преди земната повърхност да е била заразена с радиоактивни вещества — тъй като той твърди, че радиоактивността на тази планета е с изкуствен произход — и именно тяхната възраст ще определи по споменатия от теб метод.

— Но нали и аз това казвам?

— Знаеш ли какво означава да проникнеш в радиоактивната зона? Тези места са Забранени. Това е един от най-суровите Обичаи на земляните. Никой няма право да влиза в Забранените зони, а такива са всички радиоактивни зони на Земята.

— Но толкова по-добре. Арвардан ще бъде спрян от самите земляни.

— О, чудесно. Ще го спре Върховният министър! И как след това ще го убедим, че този проект не е бил подкрепян от правителството и че Империята не е планирала да извърши нарушение на най-светите Обичаи?

— Върховният министър едва ли е толкова докачлив.

— Не вярваш ли? — Ениус се обърна и втренчи поглед в жена си. Нощният мрак се бе разсеял достатъчно, за да различава чертите й. — Не бъди толкова наивна. Той наистина е ужасно докачлив. Знаеш ли какво е се случило веднъж — преди петдесетина години? Ще ти разкажа, а ти сама си прави изводи.

Както знаеш, Земята не е склонна да признава където и да било, че се намира под властта на Империята, тъй като продължава да настоява, че е единственият и законен управник на галактиката. Станало така, обаче, че младият Станел II — момчето-император, за което си чула, че не било с всичкия си и беше злодейски убито само две години, след началото на царуването си — наредило да бъде поставен Имперският герб в залата на земния Съвет във Вашен. Сама по себе си, подобна заповед изглежда съвсем разумна, тъй като този герб присъства във всички подобни зали на планетарните съвети и е символ на Имперското единство. Ала в деня, когато поставили герба, градът бил обхванат от бунт.

Лунатиците от Вашен свалили герба и се вдигнали на оръжие срещу гарнизона. Станел II бил достатъчно побъркан, за да се разпореди заповедта му да бъде изпълнена на всяка цена, дори ако това означавало избиването на всички жители на Земята. Но малко преди заповедта му да бъде приведена в действие, го застигнала ръката на убиеца, а Едард, неговия заместник, я отменил. И отново се възцарил мир.

— Искаш да кажеш, — погледна го изненадано Флора — че Имперският герб не бил върнат на мястото му?

— Точно така. В името на звездите, Земята е единствената от милиони планети, принадлежащи на Империята, която няма такъв герб в залата на своя Съвет. Именно тази нещастна планета, на която се намираме в момента. И днес ако се опитаме да поставим герба отново на мястото му, те ще се бият до последния човек, за да ни попречат. А ти ме питаш, дали били докачливи. Според мен са направо побъркани.

Настъпи тишина в бавно зараждащата се зора, а когато Флора заговори отново, гласът й беше неуверен.

— Ениус?

— Да.

— Опасяваш се от въстание не само понеже си загрижен за репутацията си, нали? Нямаше да съм твоя съпруга, ако не можех да предугаждам мислите ти, а сега имам чувството, че предугаждаш някаква страшна заплаха за Империята… Не бива да криеш нищо от мен, Ениус. Ти се страхуваш, че тези земляни ще победят.

— Флора, не мога да говоря за това. — В очите му се четеше мъка. — Не става дума за предчувствие… Може би четири години, прекарани на тази планета са твърде много дори за човек, надарен със здрав разум. Но откъде тази увереност в проклетите земляни?

— Откъде знаеш, че са уверени?

— Ах, такива са. Разполагам със свои източници на информация. В края на краищата, три пъти сме ги потъпквали. Не е възможно, след всичко това да имат илюзии. И въпреки, че срещу тях стоят двеста милиона свята, всеки един по-силен от тях — те са изпълнени с увереност. Възможно ли е, наистина, да вярват така непоколебимо в някаква съдба, или свръхестествена сила — нещо, което има значение само за тях? Може би… може би…

— Може би какво, Ениус?

— Може би те разполагат с тайно оръжие.

— Оръжие, което ще позволи на един едничък свят да победи двеста милиона светове? Ти си се паникьосал. Няма такова оръжие.

— Вече ти споменах за синапсатора.

— А аз пък те посъветвах как да се погрижиш за него. Знаеш ли за някое друго оръжие, което биха могли да използват?

— Не — отвърна неохотно той.

— Така и предполагах. Защото подобно оръжие не съществува. А сега ще ти кажа, какво трябва да направиш, скъпи. Защо не се свържеш с Върховния министър и — като израз на добра воля — не го предупредиш за намеренията на Арвардан? Намекни, неофициално, че не бива да получава разрешение. Това ще премахне всякакво подозрение — така поне се надявам — че Имперското правителство има нещо общо с грубото нарушаване на местните обичаи. А същевременно ще спреш Арвардан, като при това дори няма да се показваш на сцената. Сетне поискай от Бюрото да ти изпрати двама от най-изтъкнатите психолози — не, по-добре поискай четирима — и ги накарай да проучат въпроса със синапсатора… За всичко останало ще се погрижат военните, а на поколенията ще оставим сами да мислят за себе си… Защо не поспиш тук? Ще ти разпъна креслото, можеш да се завиеш с моя шал, а когато се събудиш, ще наредя да ти поднесат закуска. Като изгрее слънцето, всичко ще ти се стори различно.

И така, след като прекара една безсънна нощ, Ениус заспа само минути преди изгрева.

А осем часа по-късно Върховният министър научи за Бел Арвардан и неговата мисия лично от Прокуратора.

Разговор с един побъркан?

Що се отнася до Арвардан, единствената му грижа бе да организира предстоящата ваканция. „Офиоки“ — неговият кораб, щеше да посети отново Земята едва след месец, така че не му оставаше нищо друго, освен да прекара колкото се може по-приятно този период.

И ето че едва на шестия ден, откакто беше пристигнал на Еверест, Бел Арвардан се раздели със своя гостоприемен стопанин и си взе билет за стратосферния реактивен лайнер на Въздушно-транспортната компания, обслужващ маршрута между Еверест и земната столица — Вашен.

Спря избора си на редовния полет, вместо на крайцера, който Ениус му бе предложил, подтикван от естественото любопитство на един чужденец и археолог към обикновения живот, който водеха жителите на планетата Земя.

Имаше и още една причина.

Арвардан произхождаше от Сириуския сектор, известен в цялата галактика със силните си антитерестриални настроения. Открай време обичаше да изтъква, че що се отнася до него самия, той не страда от подобни предразсъдъци. Не можеше да си ги позволи — като учен и археолог. И все пак, с течение на времето бе привикнал да мисли за земляните с известна надменност и ирония и дори в момента думата „землянин“ му се струваше грозна. Въпреки това, вярваше, че е надживял обикновените предразсъдъци.

Или поне така смяташе. Например — ако някой от местните изразеше желание да се присъедини към експедицията — и притежаваше знанията и уменията, за да му бъде от полза — Бел с удоволствие щеше да приеме. Стига да разполагаше с вакантно място. И естествено — ако другите членове на експедицията нямаха нищо против. Именно тук беше засечката. Все някой от колегите му щеше да се възпротиви и тогава какво ще стори?

Той се замисли върху въображаемия проблем. Да си признае честно, не би имал нищо против да се храни заедно с някой землянин и дори да спи редом с него — стига, разбира се, споменатият землянин да е достатъчно чист и здрав. Готов бе да се отнася с него, както с всеки друг — поне така смяташе. Ала нямаше никакво съмнение, че землянинът си оставаше землянин. Този факт бе неоспорим. Залегнал бе в него още от детството, преживяно в атмосфера на сляп фанатизъм — невидим и неизменно присъстващ до степен да бъде приет като аксиома, като втора природа. Едва когато се откъснеш от тази атмосфера и погледнеш назад, осъзнаваш причината за всичко това.

И ето, че сега му се отдаваше възможност, да се подложи на изпитание. Намираше се в пасажерския сектор на самолета, заобиколен бе от земляни и въпреки всичко се чувстваше напълно естествено — почти напълно. Може би беше малко смутен.

Арвардан разглеждаше с лицата на спътниците си, за да установи, че изглеждаха съвсем нормални и не се отличаваха с нищо. Някои твърдяха, че са различни, тези земляни, но как би ги отличил сред тълпа от най-различни хора? Съмняваше се, че ще съумее. Жените дори бяха доста привлекателни… Той сбърчи вежди. Естествено, дори поносимостта трябваше да има своя граница. Смесените бракове, например, бяха абсолютно недопустими.

Що се отнася до самолета, конструкцията му беше доста примитивна. Двигателят, несъмнено бе атомен, но използването на ядрения принцип вероятно бе далеч от желаното съвършенство. Например, двигателният отсек въобще не беше екраниран. Но Арвардан изведнъж осъзна, че наличието на твърдо гама-лъчение и на повишена неутронна плътност в атмосферата едва ли биха направили на земляните такова впечатление, каквото на жителите на други планети.

Очите му неусетно бяха привлечени от гледката отвън. През винено-виолетовата пелена на горните атмосферни слоеве Земята изглеждаше удивително красива. Точно под тях се виждаха обширни равнини (само тук-там блестяха огрени от слънцето облаци), окъпани в пустинно-оранжево. Назад, далеч зад опашката на стратолайнера се топеше кадифеният хоризонт на нощта, под чиято черна сянка мъждукаха светлинките на радиоактивните зони.

Силен смях сред пътниците го накара да откъсне поглед от илюминатора. Изглежда, в центъра на компанията бе една възрастна двойка, заобиколена от усмихнати лица.

Арвардан побутна съседа си.

— Какво става?

Другият се поколеба, преди да отвърне:

— Женени са от четиридесет години и са тръгнали на Голямата обиколка.

— Голямата обиколка?

— Нали знаете? Около Земята.

Зачервен от удоволствие, възрастният мъж разказваше доста подробно своите преживелици и впечатления. Жена му се присъединяваше от време на време с поправки относно някои по-важни детайли и именно те бяха посрещани с дружелюбен смях. Слушателите очевидно бяха погълнати от разказа и докато ги наблюдаваше, Арвардан си помисли, че земляните са също такива топли и добронамерени същества, като всички останали жители на галактиката.

И изведнъж някой попита:

— Кога ще посрещнете Срока?

— След около месец — дойде с готовност жизнерадостният отговор. — На шестнадесети ноември.

— Добре — кимна запиталият. — Надявам се, денят да е добър. Баща ми изпълни Срока в един ужасно дъждовен ден. Никога не бяха виждал подобен порой. Смятах да отида с него — нали знаете, човек има нужда от компания в такъв ден — и докато вървяхме, той непрестанно се оплакваше от дъжда. Двуколесника ни е открит и двамата буквално бяхме подгизнали. „Слушай, татко — рекох му аз, — защо се оплакваш непрестанно? Аз съм този, който ще трябва да се връща.“

Смехът бе оглушителен и семейната двойка побърза да се присъедини към него. Единствен Арвардан гледаше втренчено, завладян от страшно подозрение.

Той се наведе към седящия до него и го запита:

— Този Срок, за който говорите — не се ли касае всъщност за евтаназия1? С други думи — изкуствено прекъсване на живота веднага щом достигнете шесдесет годишна възраст.

Гласът на Арвардан притихна в мига, когато мъжът се извърна към него, внезапно забравил шегата, и го изгледа с нескрита подозрителност. Най-сетне отвърна:

— Какво всъщност искате да кажете?

Арвардан махна неопределено с ръка и се усмихна доста глупаво. Чувал бе за този обичай, но познанията му бяха съвсем теоретични. Имаше нещо в една книга. Спомни си, че бе чел и някаква научна статия. Ала за първи път си даваше сметка, че това се случва с живи човешки същества — например бе съвсем предстоящо за възрастния мъж и неговата съпруга, които скоро щяха да навършат шестдесет.

Мъжът до него продължаваше да го гледа втренчено.

— Ей, приятелю, ти откъде си? Във вашия град не знаят ли нищо за Срока?

— Ние му викаме „края“ — отвърна малко неуверено Арвардан. — Идвам от там… — той посочи с пръст през рамо и след няколко безкрайно дълги секунди, другият извърна втренчения си поглед.

Арвардан прехапа устни. Тези хора бяха необичайно подозрителни. Значи прав беше, когато ги смяташе за различни.

Възрастният мъж отново бе взел думата.

— И тя идва с мен, — говореше той като кимна към жена си — Остават й още три месеца, но няма никакъв смисъл да чака, а и смята, че заедно ще бъде по-добре. Не е ли така, Чъби?

— О, така е — отвърна жената и се изкикоти. — Децата ни отдавна са задомени и живеят със семействата си. Само ще им бъда в тежест. А и освен това, едва ли бих се наслаждавала на живота без моята любима половинка — така че, по-добре ще е ако си отидем заедно.

След което всички останали пътници се заеха да пресмятат, колко време остава на всеки — от броени дни, до месеци и години. Някои от останалите семейни двойки обсъждаха как биха постъпили, когато настъпи моментът.

Дребничък човек със злобно изражение на лицето, непрестанно повтаряше:

— Остават ми точно дванадесет години, три месеца и четири дни. Дванадесет години, три месеца и четири дни. Нито ден повече, нито ден по-малко.

На което пък някой от останалите отвърна:

— Освен ако не вземеш да умреш преди това.

— Глупости… — последва незабавният отговор. — Нямам никакво намерение да умирам преди това. Изглеждам ли ти като човек, който ще вземе да умре по-рано? Ще живея точно дванадесет години, три месеца и четири дни и никой на този свят не може да ме убеди в противното. — Лицето му придоби още по-злобен вид.

Елегантен млад мъж извади прехапаното между зъбите контешко цигаре и заяви мрачно:

— Добре, че някои могат да изчислят точно колко време им остава. Защото има и такива, които живеят доста след определения срок.

— А, сигурно… — подхвърли друг, след което настъпи напрегнато мълчание.

— Съвсем не искам да кажа, — продължи младият мъж, прекъсвайки думите си с чести подръпвания от цигарето — че имам нещо против, ако някой — бил той мъж, или жена — реши да продължи да живее след последния си рожден ден, до следващото Преброяване, особено, ако трябва да приключи с работата си. Говорех по-скоро за онези паразити и измамници, които се опитват да се скрият от Преброяването и плюскат храната на идните поколения… — Той изглежда имаше лични причини да обсъжда тази тема.

Арвардан избра този момент за да се намеси с тих глас.

— Но нали възрастта на всеки един е регистрирана? Как биха могли да продължат, след като времето им е изтекло?

Всички утихнаха и погледнаха със съжаление идиота, изказал подобно безмерно глупаво предположение. Най-сетне някой заговори с примиренчески глас, сякаш се опитваше да приключи въпроса:

— Е, аз лично не виждам особен смисъл да се живее след Срока.

— Не и ако си фермер — отвърна друг, енергичен глас. — След като си се блъскал на полето близо половин век трябва да си луд, ако не искаш да се отървеш час по-скоро. Но какво ще кажете за чиновниците, или за бизнесмените?

Едва сега възрастният мъж, чийто разказ за пътешествието по случай четиридесет годишнината от сватбата, бе дало начало на разговора, откри възможност да изрази мнението си, окуражен от факта, че като предстояща жертва на Срока, вече няма какво да губи.

— По този въпрос — рече той — зависи за кого говорите. — И той намигна с храбро себеотрицание. — Аз например, познавах един човек, чийто Срок се изпълни в годината след Преброяване 810 и живя чак до Преброяване 820, преди да го заловят. Беше на шейсет и девет, когато си отиде. На шейсет и девет! Помислете си само!

— Но как е успял?

— Имаше малко пари, а брат му членуваше в Обществото на Древните. Човек може да постигне много с подобни връзки.

Последното изречение бе посрещнато с всеобщо одобрение.

— Слушайте, — обади се отново младежът с прочувствен глас — чичо ми живя само година след определения Срок — една едничка година. Той е от онези егоисти, които не искат и да чуят за края. Хич не го беше грижа за нас… Не знаех за постъпката му, иначе щях веднага да докладвам за него — можете да сте сигурни — защото всеки трябва да си отиде, когато му дойде времето. Това е единственото, което може да стори за онези, които идват след него. Както и да е, накрая го заловиха, а аз научих цялата история едва когато от Братството повикаха мен и брат ми, за да обясним защо не сме докладвали за него. Отвърнах им, че не съм и подозирал за нарушението и че никой от семейството не е бил осведомен. Казах, че не сме го виждали повече от десет години. Баща ми потвърди думите ми. И въпреки това ни глобиха петстотин кредита. Такива работи стават.

Арвардан се чувстваше все по-смутен. Побъркани ли бяха всички тези хора, за да приемат смъртта така естествено — и да заклеймяват онези близки, или роднини, които всячески си мъчат да я избегнат? Възможно ли е да се е качил на борда на кораб, натоварен с лунатици, или поклонници на евтаназията? Или такъв бе обликът на всеки землянин?

Човекът до него шепнеше нещо възбудено в ухото му.

— Хей, приятелче, къде е това „там“, откъдето идваш?

— Извинете?

— Питам откъде си? Нали каза, че идваш „от там“. Та къде е това „там“? Чуваш ли?

Арвардан забеляза, че всички са втренчили погледи в него, а на лицата им се четеше нескрита подозрителност. Нима го смятаха за таен агент на това тяхно Общество на Древните? Може би с въпросите си се бе разкрил като агент провокатор?

Единственото, което му оставаше бе, да говори истината.

— Не съм от Земята. Казвам се Бел Арвардан и идвам от Барон, в Сириуския сектор. А вие как се казвате? — И той протегна ръка.

Със същия успех би могъл да хвърли атомна бомба в пасажерския отсек.

Ужасът, който първоначално се бе изписал на всяко едно от лицата, бързо бе заменен с гняв и пламтяща враждебност. Човекът, който доскоро бе седял редом с него, се надигна припряно и седна в друго кресло, а неговият нов съсед побърза да му стори място.

Едно по едно, лицата на всички започнаха да се извръщат. Оказа се заобиколен от враждебно настръхнали гърбове. В първия миг Арвардан буквално закипя от възмущение. Някакви земляни да се отнасят така с него. Хора от Земята! А той дори им бе протегнал ръка, в знак на дружба. Той, един сириусец, се бе отнесъл с тях, като с равни, за да бъде отхвърлен.

Измина цяла минута, преди да си възвърне изгубеното самообладание. Нямаше съмнение, че фанатизмът никога не е едностранен и че омразата поражда само омраза!

Той почувства, че някой сяда до него, извърна се и запита с готовност:

— Да?

Беше младият мъж с цигарето. Запали поредната цигара и каза:

— Здравейте. Името ми е Крийн. Не позволявайте на тези отрепки да ви унижават.

— Никой не ме унижава — възрази Арвардан. Не изпитваше особена симпатия към събеседника си, а и нямаше никакво желание да бъде покровителстван от един землянин.

Но Крийн очевидно не беше възпитан да долавя толкова деликатни нюанси. Той пусна тънка струйка дим през устата си и изтръска цигарата на пътеката.

— Провинциалисти! — рече с възмутен глас. — Жалка банда селяни… Нищо не разбират от галактическия мироглед. Не им обръщайте внимание… ето, вижте мен. Аз изповядвам съвсем различна философия. Живей и остави другите да живеят — ето към какво се придържам. Нямам нищо против Чуждоземците. Ако искат да бъдем приятели, ще бъдем приятели. И как иначе — и те не са виновни, че са Чуждоземци, също както аз не нося вина за това, че съм землянин. Не мислите ли, че съм прав? — той потупа Арвардан по ръката.

Арвардан кимна, но кожата му бе настръхнала от докосването на другия. Трудно му беше да общува с човек, който се гневеше от факта, че чичо му отказвал да приеме с разтворени обятия смъртта.

Крийн се облегна назад.

— За Чика ли пътувате? Как казвате ви беше името? Албадан?

— Арвардан. Да, летя за Чика.

— Това е моят роден град. Най-хубавият град на Земята. Дълго ли ще останете там?

— Може би. Още не съм решил.

— Хъммм… Нали нямате нищо против, ако ви поразгледам ризата? Изработена е на Сириус, нали?

— Да, точно там.

— Много добър материал. На Земята такова нещо не може да се намери… Слушайте, приятелю, не носите ли случайно в багажа си още една риза? Готов съм да ви заплатя колкото поискате. Май сме един номер.

Арвардан поклати глава.

— Съжалявам, но багажът ми е съвсем оскъден. Възнамерявах да си купя дрехи тук — на Земята.

— Ще ви платя петдесет кредита — настояваше Крийн. — Той помълча и добави: — Това е доста добра цена.

— Наистина е добра, — потвърди Арвардан — но вече ви казах, че нямам ризи за продан.

— Е… — Крийн сви рамене. — Значи, решили сте да поостанете на Земята, а?

— Може би.

— С какво се занимавате?

Археологът си наложи да подтисне надигащото се раздразнение.

— Вижте, мистър Крийн, ако нямате нищо против, малко съм уморен и бих желал да подремна. Надявам се, не възразявате?

Крийн се навъси.

— Какво ви става на вас? Не можете ли да бъдете любезен с хората? Само исках да си поговоря с вас — защо трябваше да се заяждате?

Разговорът, започнал съвсем приглушено, заплашваше да прерасне в гръмогласна караница. Няколко враждебни лица се извърнаха към археолога и Бел стисна ядно устни.

Сам си го беше изпросил, помисли си той. Нямаше да се забърка в тази история, ако си беше мълчал от самото начало, ако не беше се натрапвал излишно с невежеството си на тези хора.

— Мистър Крийн, — заговори с равен глас той — не исках да ви обидя. Повтарям, просто съм уморен и бих желал да си отдъхна. Едва ли има нещо необичайно в това.

— Вижте какво… — поде младежът, надигна се от креслото и запрати цигарата си на пода с яден жест, а след това го посочи с пръст — не желая да се отнасяте с мен, сякаш съм куче. Вие, смърдящи Чуждоземци, непрестанно се влачите тук с вашите префърцунени приказки и надменни пози и си мислите, че имате право да ни тъпчете. Не сме длъжни да ви понасяме, ясно ли ви е? Ако не ви харесва при нас, можете да си вървите там, откъдето сте дошли. Да не мислите, че се боя от вас?

Арвардан извърна глава и се загледа с каменно изражение през прозореца.

Крийн изглежда нямаше какво повече да каже, защото се върна на мястото си. Разговорите в самолета постепенно се възобновиха, но Арвардан не им обръщаше внимание. По-скоро усещаше, отколкото забелязваше, пронизващите погледи на заобикалящите го. Но с течение на времето, както и следваше да се очаква, останалите изгубиха интерес към него.

Арвардан завърши пътешествието си така, както го беше започнал — самотен и мълчалив.

Толкова по-голяма бе радостта му, когато най-сетне се приземиха на летището в Чика. Арвардан се подсмихна иронично, когато за пръв път зърна „най-хубавият град на Земята“, ала дори тази гледка бе по-привлекателно от напрегнатата, враждебна атмосфера в самолета.

Изчака да разтоварят багажа и поръча да го пренесат в един двуколесник. В колата поне щеше да е съвсем сам, така че ако внимаваше какво говори, едва ли щеше да си създаде нови неприятности.

— Копитола — поръча той на шофьора и след миг потеглиха.

И така, Арвардан за първи път в живота си попадна в Чика, точно в деня, когато Джоузеф Шварц избяга от Института за Ядрени Изследвания.

Крийн проследи с горчива усмивка отдалечаващия се Арвардан. Извади малък бележник от джоба си и го разгледа, като пуфкаше ядно с цигара. Не беше успял да измъкне кой знае какво от пътниците, въпреки историята с неговия чичо (която и друг път бе използвал, при това с далеч по-добри резултати). Все пак възрастният мъж бе промърморил нещо за живота отвъд определения Срок, както и за използването на „връзки“ с Древните. Това би могло да се окачестви, като публична клевета на Братството. Но какъв смисъл, след като нещастникът щеше да посрещне своя Срок идния месец. Чиста загуба на време ще е да докладва за него.

Виж, Чуждоземецът беше друг случай. Той огледа не без задоволство записките си: „Бел Арвардан, планета Барон, сектор Сириус — подпитва за Срока — не желае да говори за своите намерения — пристигнал в Чика с пътнически полет в 11 часа сутринта местно време — враждебно настроен към земните жители.“

Този път май бе ударил право в целта. Досадно беше да се рови в записките си и да търси скрити намеци в чуждите изказвания, но пък работата си заслужаваше.

До половин час докладът му щеше да пристигне в Братството. Той напусна летището, без да бърза.