Камъче в небето

Крайният срок наближава

Както във Форт Дибърн, така и извън него, през следващите няколко часа цареше объркване. И най-вече в Чика.

Точно по обед Върховният министър във Вашен нареди да повикат Секретаря. Издирването на последния се оказа безрезултатно. Върховният министър беше ужасно ядосан, а подчинените му — объркани.

След като разпитаха навсякъде, узнаха, че Секретарят е напуснал в десет и тридесет сградата на затвора, придружен от пленниците… Не, не е оставял никакви инструкции. Не знаят къде е отишъл, а и не е тяхна работа да питат.

Никой от останалите пазачи не беше го виждал. Всеобщият смут продължаваше да нараства.

В два следобед пристигна първото съобщение — няколко минувачи забелязали колата на Секретаря на улицата — не знаят дали той я е управлявал, не са го забелязали вътре…

В два и половина вече беше установено със сигурност, че колата е влязла във Форт Дибърн.

Малко преди три най-сетне бе взето решение да разговарят с коменданта на форта. Свързаха се с един лейтенант, който им обясни, че няма право да дава каквато и да било информация по въпроса. Освен това, офицерът на Негово имперско величество помоли да не се вдига излишна паника, а също така, въпросът с изчезването на един от членовете на Обществото да бъде запазен в тайна до следващо нареждане.

Последното обаче предизвика обратен на желания ефект.

Съучастниците в замисленото предателство не можеха да си позволят да останат безучастни, когато един от съконспираторите им бе попаднал в ръцете на врага само четиридесет и осем часа преди началото на операцията. Това би означавало разкриване на замисъла, с всички произтичащи от факта последствия. С други думи, монетата имаше само една страна — другата беше смъртта.

И така, слухът се понесе…

Чика кипеше под повърхността…

На улиците излязоха професионалните агитатори. Отворени бяха тайните арсенали, започна се повсеместно въоръжаване на населението. Движението около форта се усили, към шест часа следобед коменданта получи нови сведения, този път от специален пратеник.

Вътре във форта също цареше трескава подготовка, макар и в по-ограничени мащаби. Всичко започна доста драматично, когато при първата среща с неканените посетители, младият лейтенант протегна ръка към бластера на Секретаря и каза:

— Предайте ми това.

— Дай му го, Шварц — каза Шект.

Ръката на Секретаря се протегна, подаде бластера, а след това се отпусна уморено. Шварц въздъхна измъчено и за първи път от доста време насам си позволи да се отпусне.

Арвардан беше нащрек. В мига, когато Секретарят подскочи пъргаво — като навита докрай метална пружина, освободена от напрежението, той се хвърли върху него и му нанесе няколко удара с огромните си юмруци.

Лейтенантът нареди нещо на войниците си. Двама от тях дотичаха и издърпаха доста грубо Арвардан, а Секретарят се свлече на седалката. От ъгъла на устата му се стичаше тъмна струйка кръв. На бузата на Арвардан също аленееше кърваво петно.

Арвардан се изправи и приглади косите си с разтреперана ръка. Сетне посочи с пръст Секретаря и каза:

— Обвинявам този човек в конспирация срещу Имперското правителство. Настоявам за незабавна среща с коменданта.

— Оставете на нас да преценим, сър — отвърна с официален тон лейтенантът. — Ако не възразявате, последвайте ме — всички.

Наложи се да чакат няколко часа. Настаниха ги в относително чисто помещение. За първи път от дванадесет часа насам имаха възможност да се нахранят, което и направиха, въпреки тревогите си. Получиха възможност дори да се изкъпят.

Ала въпреки това, отвън стоеше охрана. Накрая Шварц заспа, а Арвардан погледна въпросително Шект. Ученият поклати глава.

— Не можем — каза той. — Човешката издръжливост си има граници. Не виждаш ли, че е напълно изтощен. Нека спи.

— Остават ни само тридесет и девет часа!

— Зная — ще чакаме.

Вратата се отвори и в стаята прозвуча хладен, надменен глас:

— Кой от вас твърди, че е имперски поданик?

— Аз… — Арвардан скочи — Аз съм…

Той млъкна, разпознал влезлият. На лицето на офицера бе застинала неприветлива усмивка. Лявата му ръка все още бе неподвижна — като спомен от последната им среща.

— Бел, — извика Пола — това е офицерът… от универсалния магазин.

— Същият, на когото господинът счупи ръката — кимна влезлият. — Името ми е лейтенант Клауди. Да, вече се познаваме. Значи вие идвате от Сириус, така ли? И въпреки това, сте се сдушили с тези тук. В името на галактиката, колко низко може да падне човек! Виждам, че момичето още е с вас. — Той ги огледа и произнесе отчетливо: — Земна повлекана!

Лицето на Арвардан пламна, той понечи да се хвърли, после се сдържа. Сега не беше моментът…

— Мога ли да се срещна с полковника, лейтенант? — произнесе той, стараейки се да запази самообладание.

— Полковникът, опасявам се, е зает.

— Да не искате да кажете, че е извън града?

— Не съм го казал. Мога да се свържа с него — ако въпросът наистина не търпи отлагане.

— Така е… Мога ли да видя дежурния офицер?

— В момента аз съм дежурния офицер.

— Тогава повикайте полковника.

В отговор лейтенантът бавно поклати глава.

— Не мога да го сторя, докато не ме убедите, че се налага.

Арвардан трепереше от негодувание.

— В името на галактиката, престанете да си играете с мен! Въпрос е на живот и смърт.

— Наистина ли? — Офицерът размаха безгрижно малка пръчица. — Бихте могли да поискате от мен аудиенция.

— Добре… Чакам.

— Казах — бихте могли.

— Мога ли да получа аудиенция, лейтенант?

— Само ако се помолите — усмихна се ехидно лейтенантът. — Смирено. Пред момичето.

Арвардан преглътна и отстъпи назад. Пола постави ръка на рамото му.

— Моля те, Бел. Не бива да го ядосваш.

— Бел Арвардан, — поде с пресипнал глас археологът — смирено моли за аудиенция дежурния офицер.

— Е, зависи — рече лейтенант Клауди.

Той пристъпи напред и с бързо, неочаквано движение зашлеви Бел през лицето, без да обръща внимание на превръзката.

Арвардан изпъшка болезнено и с мъка се сдържа да не извика.

— Миналия път това никак не ви хареса — отбеляза лейтенантът. — Сега май нямате нищо против?

Арвардан мълчеше.

— Разрешавам аудиенция — каза офицерът.

Четирима войници обкръжиха Арвардан. Лейтенантът ги поведе.

Шект и Пола бяха сами, ако се изключи спящият Шварц.

— Не го чувам вече, а ти? — попита Шект.

Пола поклати глава.

— Аз също — от известно време. Но, татко, нима мислиш, че ще стори нещо на Бел?

— Едва ли — отвърна бащата. — Не забравяй, че Бел не е като нас. Той е гражданин на Империята и не могат да го подлагат на унижения… Ти го обичаш, нали?

— О, татко. До болка. Глупаво е, зная.

— Разбира се, че е глупаво. — Шект се усмихна горчиво. — Той е благороден човек. Но какво може да направи? Може ли да остане с нас, да живее на нашата планета? Може ли да те отведе у дома? Да представи едно земно момиче на приятелите си? На семейството?

Пола плачеше.

— Зная. Дано всичко да свърши съвсем скоро.

Шект скочи на крака, сякаш последната фраза му бе припомнила нещо.

— Не го чувам… — повтори той.

Говореха за Секретаря. Балкис беше затворен в съседната стая, откъдето продължително време се чуваше доста ясно как крачи гневно напред-назад. Само че от известно време насам стъпките му бяха утихнали.

Нямаше съмнение, че в този съдбовен момент, тялото и умът на Секретаря символизираха и съсредоточаваха в себе си всички онези зли сили на мизерия и разруха, които заплашваха да се развихрят сред звездите. Шект побутна лекичко Шварц.

— Събуди се!

— Какво има? — надигна се Шварц. Не се чувстваше отпочинал. Умората продължаваше да го залива на вълни, струваше му се, че я усеща като болезнени пристъпи.

— Къде е Балкис? — попита трескаво Шект.

— Ох… ей сега. — Шварц се огледа, сетне си спомни, че не с поглед трябваше да търси и лекичко присви очи, в признак на вътрешна концентрация. Протегна своите невидими пипала, търсейки наоколо вече познатото му Докосване.

Когато го откри, отдръпна се внимателно, без да го допира. Въпреки продължителния период на съвместно съжителство, все още изпитваше затруднения от близостта на това болно съзнание.

— На друг етаж е. И говори с някого.

— С кого?

— Присъствието ми е непознато. Чакайте — ще подслушам разговора. Може би Секретарят ще се… да, нарича го полковник.

Шект и Пола се спогледаха.

— Не може да е предателство, нали? — попита Пола. — Искам да кажа, абсурдно е един Имперски офицер да заговорничи със землянин срещу Императора.

— Не зная — поклати глава Шект. — Готов съм да повярвам във всичко.

Лейтенант Клауди се усмихваше. Седеше зад бюрото, заобиколен от четирима войници и поставил пръст на спусъка на своя бластер. Когато говореше, гласът му звучеше авторитетно — както подобаваше на ситуацията.

— Не обичам земляните — каза той. — Никога не съм ги харесвал. Те са утайката на галактиката. Те са болни, суеверни и мързеливи. Глупави дегенерати. Но, в името на звездите, по-голямата част от тях си знаят мястото. Да си призная — мога да ги разбера. Какво са виновни, че са се родили такива. На мястото на императора, обаче, не бих търпян прищевките им — всичките тези проклети обичаи и традиции. Но няма значение. Някой ден ще научим…

— Я стига вече — избухна Арвардан. — Не съм дошъл тук, за да слушам…

— Ще слушате, защото още не съм свършил. Тъкмо се канех да кажа, че само едно нещо не мога да разбера — как може някой да обича тези нещастници. Как е възможно човек — истински човек — да падне толкова низко, че да хареса някоя от жените им. Ето такъв човек не бих могъл да уважавам. Той е дори по-лош от…

— Вървете в Космоса с вашите гадни разсъждения! — кресна Бел. — Не разбирате ли, че се готви предателство срещу Империята? Давате ли си сметка колко опасно е положението, в което се намираме? Всяка минута забавяне излага на опасност живота на милиони жители на галактиката…

— О, не ми се вярва, доктор Арвардан. Доктор сте, нали? Все пак, трябва да изразявам уважение към вас. Разбирате ли, аз си имам своя теория. Според мен, вие сте един от тях. Може и да сте роден на Сириус, но дълбоко в черното си сърце сте землянин и използвате своето галактическо гражданство за да работите безпрепятствено за тяхната кауза. Отвлекли сте този важен чиновник — Древен или какъвто е там. Похвално деяние, защото, да си призная, не бих имал нищо против да прекърша мишия му врат. Но неговите съграждани вече го издирват навсякъде. Получихме съобщение тук, във форта.

— Така ли? Толкова бързо? Тогава, защо си губим времето? Трябва незабавно да се срещна с полковника.

— Очаквате някакъв бунт, или нещо подобно? А може би, всичко върви според вашите планове?

— Да не сте полудели? Защо ще го правя?

— Ами иначе защо щяхте да настоявате да задържим Древния?

— Не бива да го освобождавате. — Арвардан се надигна заплашително и за миг изглеждаше готов да се хвърли към другия.

Но лейтенантът държеше бластера в ръка.

— Защо пък да не го пуснем? — попита той. — Внимавайте, човече. Не съм си върнал за всичко, което ми сторихте. Зашлевих ви и ви накарах да ми се кланяте пред вашите земни приятелчета. Седяхте тук чинно и ме слушахте, докато ви обяснявах какъв червей сте според мен. Не бих имал нищо против да ви гръмна в ръката, стига да ми дадете повод. Преценете сам.

Арвардан замръзна.

Лейтенант Клауди се изсмя и остави бластера на бюрото.

— Наистина съжалявам, че ще трябва да ви оставя невредим за срещата с полковника. Ще ви чака в пет и петнадесет.

— Знаели сте го — знаели сте го от самото начало. — Безсилието дразнеше гърлото му като шкурка.

— Естествено.

— Ако времето, което така безсмислено пропиляхте, лейтенант Клауди, се окаже невъзвратимо, тогава и на двама ни не остава много да живеем. — В гласа на Бел се прокрадваха ледени нотки от които думите му придобиваха още по-ужасяващ смисъл. — Но вие ще загинете пръв. Лично ще се погрижа за това, защото възнамерявам да ви размажа физиономията в последната минута преди края.

— Ще те чакам с нетърпение, нещастнико. На твое разположение.

Продължителната служба в Имперските сили бе превърнала коменданта на Форт Дибърн в човек корав и непреклонен. Твърде малка надежда можеше да таи който и да било офицер, за да се обсипе със слава в тези мирни времена, а още по-малка бе тя за полковника. През дългата си военна кариера — от кадет до комендант на форта, той бе обиколил всички краища на галактиката, но ето че сега, в залеза на своята кариера, дори службата на тази побъркана планета му се струваше непосилно бреме. Единственото, което искаше бе нещата да следват своя нормален, ежедневен ход. Готов бе да положи каквито и да било усилия за малко спокойствие, дори ако за целта се налагаше да се извини смирено на някое земно момиче.

Още с влизането Арвардан забеляза, че полковникът имаше доста уморен вид. Беше разкопчал якичката на ризата си, а куртката, със златистия медал „Звездолет и слънце“ беше преметната небрежно през облегалката. Полковникът погледна с отсъствуващ вид Арвардан, докато пукаше с кокалчетата на пръстите си.

— Ужасно объркана история — рече той. — Ужасно. Помня ви добре, млади човече. Вие сте Бел Арвардан от Барон — наскоро си имахме неприятности заради вас. Винаги ли създавате проблеми на другите?

— Този път не само вие ще си имате неприятности, полковник, но и цялата галактика.

— Да, зная — отвърна с досада полковникът. — Искам да кажа — научих за твърденията ви. Разбрах също, че нямате удостоверение за самоличност.

— Взеха ми го, но в Еверест ме познават. Прокураторът би могъл лично да ме идентифицира, още днес следобед, ако се налага.

— Ще видим. — Полковникът скръсти ръце и се изтегна назад. — Да чуем сега тази ваша прословута история.

— Натъкнах се на опасен замисъл за насилствено сваляне на Имперското правителство от страна на малка група местни жители. Ако не се действа незабавно, съществува опасност не само за правителството, но и за цялата Империя.

— Млади човече, струва ми се, че отивате твърде далеч. Склонен съм да се съглася, че местните са в състояние да ни създадат сериозни неприятности като вдигнат бунт, подложат ни на обсада, или нещо подобно — но за момента едва ли са в състояние да прогонят Имперския гарнизон от планетата, да не говорим за сваляне на правителството. Все пак, готов съм да изслушам подробностите около този… този замисъл.

— За съжаление, въпросът е толкова сериозен, че настоявам да разкажа всичко не само пред вас, но и пред самия Прокуратор. Ако нямате нищо против, бих желал незабавно да ме свържете с него.

— Хъммм… Да не прибързваме. Знаете ли, че човекът, когото сте довели с вас е Секретар на Върховния министър на Земята, един от Древните, с други думи — доста важна клечка?

— Разбира се!

— И въпреки това твърдите, че той е един от организаторите на замисъла, за който споменахте.

— Така е.

— Доказателства?

— Надявам се, ще ме разберете, когато ви кажа, че бих желал да обсъждам този въпрос лично с Прокуратора.

Полковникът се намръщи и огледа ноктите си.

— Нима се съмнявате в моята компетентност?

— Ни най-малко, сър! Но единствен Прокураторът е облечен с властта да взема решения от такава важност, каквато се изисква в този случай.

— И какви са тези важни решения?

— Не по-късно от тридесет часа от този момент, трябва да бъде бомбардирана и унищожена една определена сграда на Земята, в противен случай значителна част от галактическото население ще бъде обречено на гибел.

— И коя е тази сграда? — запита уморено полковникът.

— Мога ли да говоря с Прокуратора, моля? — подскочи нетърпеливо Арвардан.

Настъпи пауза, която полковникът не след дълго наруши:

— Осъзнавате ли, че след като сте отвлекли един земен жител, очаква ви съд и наказание по местните закони? Имперското правителство обикновено защищава своите поданици и настоява да бъдат съдени в Имперски съдилища. Само че случаят е доста деликатен и аз получих стриктна заповед да избягвам всякакви възможни стълкновения със земляните. Ето защо, ако не отговорите изчерпателно на интересуващите ме въпроси, ще бъда принуден да ви предам на местните власти.

— Но това означава смъртна присъда! И за вас също!… Полковник, аз съм гражданин на империята и настоявам за незабавна среща с Прокуратора на…

Разговорът им беше прекъснат от тревожен звън. Полковникът включи разговорното устройство.

— Да?

— Сър, — разнесе се ясен глас — група туземци обграждат форта. Имаме сведения, че са въоръжени.

— Някакви опити за използване на сила?

— Не, сър.

Лицето на полковника беше напълно равнодушно. Всъщност, тъкмо за подобни ситуации се беше подготвял през целия си живот.

— Артилерийските подразделения и въздушните сили — в пълна бойна готовност! Всички да заемат позиции. Ще се стреля само при самозащита. Ясно ли е?

— Тъй вярно, сър. Един от местните моли за среща — с бяло знаме.

— Изпратете го при мен. Доведете и Секретаря на Върховния министър.

Полковникът вдигна хладен поглед към младия археолог.

— Надявам се, най-сетне сте осъзнали какви неприятности ни причинявате.

— Настоявам да присъствам на срещата — извика Арвардан. — Освен това искам обяснение за факта, че бях задържан под стража, докато вие сте разговаряли насаме с един предател. Известно ми е, че сте се срещнали с него, преди да повикате мен.

— Обвинявате ли ме, сър? — повиши глас полковникът. — Ако е така — да чуя в какво.

— Никого не обвинявам. Искам само да ви напомня, че ще отговаряте впоследствие за действията си и че в бъдещето, ако въобще има някакво бъдеще, ще бъдете известен като разрушителя — с вашата упоритост.

— Тишина! Не съм длъжен да ви слушам. Ще постъпим така, както аз сметна за добре. Ясно ли ви е?