Камъче в небето

Дуел

Умът на Шварц буквално кипеше. Ала въпреки това, не беше никак трудно да запази самообладание. Усещаше някаква вътрешна сила, която продължаваше да контролира ситуацията. от всички той бе парализиран последен. Дори доктор Шект вече седеше, докато Шварц с мъка помръдваше пръсти.

Вперил мислен взор в злобния ума на Секретарят, той започна своя дуел.

— В началото — заговори Шварц, — аз бях на твоя страна, макар да знаех, че си ме осъдили. Въобразявах си, че разбирам чувствата, което те водят до подобно решение… Но умовете на хората около мен са невинни и чисти, докато твоят е като паяжина. Защото, ти не воюваш в името на Земята, а за да се сдобиеш с неограничена власт. Представата, която виждам в теб, не е от една освободена, а от една поробена наново Земя. Вярно, ти жадуваш да разкъсаш оковите на Имперската власт, но само за да ги замениш с твоето диктаторство.

— Значи виждаш всичко това, така ли? — рече Балкис. — Е, гледай тогава, щом искаш. В края на краищата — не се нуждая чак толкова от вашите сведения — не и за да понасям подобни унижения. Часът на страшния удар е съвсем предстоящ. Нима си пропуснал да го забележиш? Ако е така, значи не си всемогъщ, четецо на мисли.

— Вярно, пропуснах го — призна си Шварц. — Търсих го навсякъде, но изглежда ми е убягнало от вниманието… Сега вече го виждам ясно. Остават само два дни… чакай малко… вторник — в шест часа сутринта — местно време.

В този момент Секретарят измъкна бластера. Направи две бързи крачки, опря го в челото на Шварц и извика:

— Как го научи?

Шварц замръзна, невидимите пипала, които бе пуснал в ума на другия се сгърчиха и отдръпнаха. Той неволно стисна зъби, клепачите му затрептяха безпомощно — все още не можеше да владее тялото си. Ала силата, която се таеше вътре в него отново се пресегна и сграбчи Докосването на Секретаря.

Сцената, която се разиграваше пред очите на Арвардан през тези напрегнати секунди, не се отличаваше с нищо особено. Просто Секретарят се бе вцепенил за миг, сякаш се беше замислил.

— Държа го… — изпъшка неочаквано Шварц — вземете му пистолета. Не мога да издържа още много… — последните думи бяха заглушени от болезнено хъркане.

Арвардан събра всички сили и се надигна. Подпря се с ръце на пода, сетне бавно се изправи, чувствайки, че дори сега е на предела на силите си. Пола също направи опит да стане, но не успя. Шект спусна крака от пейката и коленичи долу. Само Шварц лежеше безжизнено.

Секретарят изглеждаше така, сякаш му се е явила Медуза2. Гладкото му чело бе покрито с лепкава пот, лицето му беше изпънато и не издаваше никакви чувства. Единствено дясната му ръка, стиснала дръжката на бластера, проявяваше признаци на живот. Някой старателен наблюдател би могъл да забележи, че мускулите й потрепваха конвулсивно, а пръстът върху спусъка сякаш се бореше с някаква невидима сила, пречеща му да се свие…

— Дръж го здраво — изпъшка болезнено Арвардан. Той се подпря на близкия стол и пое мъчително дъх. — Малко ми трябва и ще го спипам.

Краката му се влачеха. Имаше усещането, че сънува кошмарен сън, опитвайки се да преодолее някакво лепкаво съпротивление и всичко става толкова бавно… бавно…

Нямаше никаква представа за страшния дуел, разиграващ се пред очите му.

Секретарят имаше една единствена цел — да фокусира всички налични сили върху пръста на спусъка — да натисне, дори с минималната сила, необходима за да задейства бластера. Умът му вече бе подал команда до мускулите, пръстът се беше свил до средата, още малко… още съвсем малко…

Шварц също имаше една единствена цел и тя беше да попречи на пръста върху спусъка — но сред дебрите от мисли и усещания, които долавяше в Мисленото докосване на другия, беше необичайно трудно да определи точно коя част отговаря за този пръст. Оставаше му само едно — с всички възможни сили да задържа човекът пред него, до пълна неподвижност…

Мисленото докосване на Секретаря се съпротивляваше с отчаяни усилия срещу невидимите окови. Срещу все още неизученото умение на Шварц се беше изправил един поразяващ, борбен интелект. В първия миг Секретарят изглежда бе изгубил самообладание, но постепенно идваше на себе си и сякаш всеки момент той щеше да възстанови пълен контрол над пръста…

За Шварц всичко това изглеждаше така, сякаш бе сграбчил опонента си в мъртва хватка, оставяйки го да нанася безразборни удари навсякъде, където му падне.

И всичко това бе скрито под повърхността. Отгоре не личеше нищо — ако се изключат здраво стиснатите челюсти на Шварц, потрепващите му устни — или едва доловимите конвулсии на пръста, поставен от Секретаря на спусъка.

Арвардан спря за са си отдъхне. Трябваше да го стори — просто нямаше друг изход. Протегна ръка, докосна за миг рамото на Секретаря, но почувства, че не може да измине и крачка повече. Дробовете му агонизираха, неспособни да подадат така необходимия за сърцето въздух. Очите му горяха от солени сълзи, а мислите му бяха забулени от болезнена мъгла.

— Още съвсем малко, Шварц — изхриптя той. — Задръж го, не пускай…

Шварц вдигна бавно глава.

— Не мога… не мога…

И наистина, той усещаше как целият обкръжаващ го свят губи резки очертания, заплашвайки да се превърне в хаос. Невидимите пипала едва се подчиняваха на волята му.

Пръстът на Секретаря измина още милиметър към заветната цел. Съпротивата му набираше сили.

Шварц усещаше нарастващо напрежение и болка в слепоочията си, вените на лицето му бяха изпъкнали. Зловещ триумф се оформяше в мислите на другия и в този миг…

Арвардан полетя напред. Разперил ръце, все още невъзстановил напълно контрол над вдървеното си тяло, той се хвърли право към Секретаря.

Двамата се сблъскаха и се стовариха на пода. Бластерът отхвърча встрани.

В същия миг се случиха едновременно две неща — умът на Секретаря се освободи от сковаващите го окови, а Шварц отпусна немощно глава назад.

Балкис се съпротивляваше като обезумял, срещу отпуснатото, но неимоверно тежко тяло на Арвардан. Удари с коляно своя опонент, стисна юмрук и го халоса в челюстта. Събра всички сили и го избута встрани, а Арвардан се сгърчи в болезнена агония.

Секретарят се изправи, като дишаше тежко и отново спря.

Този път, срещу него се беше изправил Шект. В разтрепераните си ръце държеше бластера, чието дуло сочеше право в Секретаря.

— Глупаци такива — изсъска злобно Секретарят. — Какво мислите, че ще постигнете? Достатъчно е да извикам и…

— И ще умреш — прекъсна го Шект.

— Нищо няма да спечелите, ако ме убиете. Знаете го добре. Няма да спасите Империята, на която ни предадохте — няма да спасите дори себе си. Дай ми този пистолет и ще те пусна да си вървиш.

Той протегна ръка, но Шект само се засмя звучно.

— Трябва да съм си изгубил ума, за да ти повярвам.

— Може би, но не забравяй, че си наполовина парализиран. — При тези думи Секретарят отскочи неочаквано встрани — далеч по-бързо, отколкото би могъл да реагира Шект с бластера.

И ето че сега, напълно освободен от сковаващата го сила, Балкис отново съсредоточи вниманието си върху бластера. Той се присви, готов да се хвърли напред и в същия миг Шварц нанесе последен и невидим удар. Краката на Секретаря се подкосиха и той се строполи, сякаш ударен по главата.

Арвардан се изправи болезнено на крака. Челюстта му беше подпухнала и зачервена, краката му трепереха.

— Шварц, можеш ли да се движиш? — попита той.

— Съвсем малко — отвърна Шварц.

— Някой да идва насам?

— Струва ми се, че не.

Арвардан се усмихна мрачно на Пола. Погали я нежно, а тя го погледна с насълзени очи. На няколко пъти през изминалите два часа си беше помислял, че никога вече не ще я докосне, нито пък ще има възможност да надникне в очите й.

— Пола, май все още има надежда за нас, а?

— Едва ли — поклати глава тя. — Нима забравяш за вторник — шест часа?

— Да съм забравил ли? Ще видим. — Арвардан се наведе над проснатия на пода Древен и завъртя безцеремонно главата му. — Жив ли е? — той опипа пулса, сетне постави ръка на гърдите му. — Сърцето му все още бие… Притежаваш опасна сила, Шварц. Защо не го направи по-рано?

— Защото мислех, че ще успея да го подчиня на волята си. Надявах се да го използвам, за да ни изведе от тук — като прикритие.

— Да не се отчайваме — намеси се Шект. — Само на половин миля от това място, във Форт Дибърн има Имперски гарнизон. Доберем ли се до него и незабавно ще уведомим Ениус.

— Но как ще се доберем! Отвън има стотици въоръжени пазачи… Какво можем да направим с това вкочанено чучело? Да го поставим на колелца и да го търкаляме пред нас? — Арвардан се изсмя обезсърчено.

— Освен това — добави Шварц — не бих могъл да го задържа твърде дълго. Нали видяхте сами — за малко да се проваля.

— Защото още не си привикнал — поде ентусиазирано Шект. — Слушай, Шварц, мисля че имам представа какво правиш със силата, скрита в ума ти. Той е нещо като приемателна станция за електромагнитното поле на мозъка. Можеш и да предаваш. Следиш ли мисълта ми?

Шварц го гледаше неуверено.

— Трябва да ме разбереш — настояваше Шект. — Опитай се да се съсредоточиш върху онова, което искаш той да направи. Първо ще му дадем бластера.

— Какво? — възкликнаха едновременно останалите.

Шект повиши глас.

— Той трябва да ни изведе от тук. Иначе как ще се измъкнем? Не мислите ли, че ще е твърде подозрително, ако го оставим обезоръжен?

— Но аз не мога да го задържа. Казах ти вече — не мога. — Шварц сгъваше ръце, опитвайки се да възстанови колкото се може по-бързо контрол над тях. — Не ме интересуват теориите ти. Въобще нямаш представа колко е трудно. Тази сила е толкова плъзгава, болезнена, неконтролируема.

— Зная, но ще трябва да рискуваме. опитай още сега, Шварц. Накарай го да вдигне ръка, когато дойде на себе си.

Не след дълго Секретарят се размърда и изпъшка болезнено. Шварц почувства съживяващото се Докосване. Мълчаливо, борейки се със страха си, той остави Докосването да набере сила — а след това му заговори. Не с думи, а по същия беззвучен начин, по който нареждаше на ръката си да помръдне, без дори да осъзнава, че й говори.

И не ръката на Шварц, а тази на Секретаря помръдна. Човекът, дошъл от миналото на Земята, погледна останалите с радостна усмивка, но те не откъсваха очи от Балкис — Балкис, чиято глава се полюшваше, съзнанието бавно се връщаше в очите му, а ръката му бе изпъната право напред.

Шварц се захвана за работа.

Някак странно се надигна Секретарят, сякаш всеки миг щеше за изгуби равновесие. Още по-странно започна да се държи след това — защото тялото му затанцува пред изумените им погледи.

Никакъв ритъм нямаше в този танц, нито пък красота, но тримата, следящи танца отстрани и Шварц, който освен тялото, държеше под контрол и ума на Балкис изпитваха неимоверна радост. Защото в този миг Секретарят изпълняваше волята на един ум, който нямаше никаква физическа връзка с него.

Шект застана предпазливо пред Секретаря и бавно протегна ръка. В разтворената си длан крепеше бластера, с дръжката напред.

— Нека го вземе, Шварц — каза Шект.

Ръката на Балкис се протегна и сграбчи несръчно бластера. В очите му блесна зловещо огънче, но после избледня. Със същите бавни автоматични движения ръката пъхна бластера в колана. Шварц се изсмя пресипнало.

— За малко да ми се изплъзне — каза той с пребледняло лице.

— Е? Ще се справиш ли с него?

— Съпротивлява се, дяволът. Но не е толкова силен, колкото преди малко.

— Защото вече знаеш какво правиш — отбеляза Шект. — А сега — втората стъпка. Не се опитвай да го държиш, представи си, че тялото му е твоето.

— Можеш ли да го накараш да говори? — попита Арвардан.

В настъпилото мълчание Секретарят изръмжа нещо неразбираемо. Отново мълчание и повторно изръмжаване.

— Това е всичко — изпъшка Шварц.

— Защо не се получава? — попита разтревожено Пола.

Шект сви рамене.

— Защото в случая участват някои доста фини мускули. Съвсем не е като да мърдаш крайниците. Няма значение, Шварц Ще опитаме да минем без много приказки.

Спомените от последвалите два часа бяха от онези, за които нито един от участниците в тази одисея след това не споделяше едно и също мнение. Доктор Шект например, забрави напълно страховете си и съсредоточи цялото си внимание и симпатия в усилията, които полагаше Шварц. През цялото време не откъсваше загрижен поглед от неговото напрегнато лице. Така и не намери дори миг за да погледне останалите.

При появата на Секретаря, облечен в своето зелено наметало — признак на високия пост, който заемаше — пазачите пред вратата побързаха да отдадат чест. Секретарят отвърна някак механично на поздрава им, но групата продължи, без никой да ги спре.

Едва когато напуснаха сградата, Арвардан започна да осъзнава безумието на цялата тази история. Страшната, невъобразима опасност, заплашваща галактиката и мъничката, мъждукаща и доста слаба надежда за спасение. Но дори и в този момент очите му неволно търсеха очите на Пола. Въпреки заплахата да изгуби живота си, а заедно с него и света, който познаваше и обичаше — нищо в този миг не му изглеждаше по-привлекателно и желано от тази девойка.

А после, когато всичко отмина, само нейният лик изпълваше спомените му. Само образа на момичето…

За Пола тази слънчева сутрин бе една от най-хубавите в живота й — нито за миг не откъсваше поглед от лицето на Арвардан. Усмихваше му се и чувстваше неговата силна, здрава ръка на рамото си. Това беше споменът, който се отпечата в съзнанието й. Лекото, хладно докосване на пръстите му върху кожата й.

Шварц дишаше тежко, целият облян в пот. Коридорът, водещ към страничния вход за щастие се оказа съвсем пуст.

От всички членове на групата, той най-добре знаеше цената на провала. Чувстваше, в ума на врага, който държеше под контрола си, непоносимото унижение, подтиснатата омраза и желанието за мъст на всяка цена. Наложи се да проникне по-дълбоко, за да се сдобие със сведенията, които му бяха необходими — местонахождението на служебната кола, най-краткия маршрут към нея… И именно докато събираше тези сведения, Шварц за пръв път се натъкна на спотаената омраза, готова да се превърне в гневен взрив в мига, когато изгуби контрол над Секретаря.

Ала най-страшното оръжие на този зловещ ум, бе неговата невероятно бързина. Неведнъж в дните след това ужасно преживяване, Шварц изминаваше в спомените си този безкраен коридор, разположен в сърцето на вражеската крепост.

Когато наближиха колата, Шварц се помъчи да каже нещо, но се отказа. Беше напълно изтощен, а и не смееше да разделя вниманието си, дори за да размени няколко думи със спътниците си. Накрая произнесе няколко разпокъсани фрази:

— Не мога… да управлявам… да го накарам… твърде сложно…

Шект спря до него и се помъчи да го успокои. Не смееше да го докосне, нито да му заговори, стараеше се да не отвлича вниманието му с нищо.

— Вкарай го отзад, Шварц — прошепна той. — Аз ще карам. Остави на мен. Дръж го неподвижно и му вземи бластера.

Колата на Секретаря беше специален модел. Тъкмо по тази причина се отличаваше от обикновените превозни средства. С това привличаше и внимание. Предните светлини, зелени на цвят, сочеха ритмично вляво и вдясно, озарявайки всичко наоколо в ярки отблясъци. Минувачите се спираха, за да я проследят с поглед. Насрещните коли отбиваха почтително встрани.

Ако се беше случил някой по-обикновен модел, никой нямаше да им обърне внимание, или пък — далеч по-неприятно — някой можеше да забележи бледото, напрегнато лице на Древния отзад, да ги заподозре, да вдигне тревога…

Но всички виждаха само колата, а времето напредваше…

ПРед хромираните врати на Имперския гарнизон, чийто постройки се отличаваха със своята изящна линия сред околните, мрачни сгради, стоеше часовой. Още щом наближиха, той им даде знак с дулото на масивното си оръжие да спрат.

Арвардан се показа през прозореца.

— Аз съм поданик на Империята. Бих желал да се срещна с вашия командир.

— Първо да видя документите ви, сър.

— За съжаление ми бяха отнети. Аз съм Бел Арвардан, от Сириус. Тук съм по покана на Прокуратора. Въпросът не търпи отлагане.

Часовоят приближи ръката си към устата и заговори тихо. Настъпи пауза, докато очакваше отговора, после той направи крачка встрани и ги пусна да минат. Вратата бавно се отмести.