Десета глава

О, прекрасно чувство да се събудиш в чужд град, в чужда страна! Да се събудиш в Италия! Е, само в Милано наистина, и все пак! Всъщност Милано изобщо не е „само“, но не всяка негова улица се провиква с разнежен глас: „Италия“. Милано всъщност си е най-обикновен голям град.

— Сравнен с Аамаал, градът наистина си има своите прелести — заяви Ева, когато на сутринта излязохме от хотела и се озовахме пред оживеното автомобилно движение и усетихме с всяка фибра на тялото си чуждата атмосфера.

Откакто бяхме напуснали Копенхаген, прекарвахме времето си главно във влака; предишната вечер пристигнахме на огромната миланска гара, отидохме право в хотела и се хвърлихме в леглата. Едва тази сутрин можахме да установим първия си контакт с новата и непозната страна.

Малко преживявания могат да се сравнят с това, да излезеш рано сутрин под яркото слънце и да се озовеш на улица, за която не знаеш нищо, в град, за който не знаеш нищо, и да се смесиш с хора, за които също не знаеш нищо. В теб кипи радостта на откривателя, зад следващия ъгъл може да се случи всичко възможно. Усещаш същия изпълнен с очакване трепет в сърцето, както някога като дете, заслушано в приказката за принца, който тръгнал по широкия свят. Винаги съм си мислела колко прекрасно е, че този принц е тръгнал по широкия свят, защото там са приключенията, там можеш да откриеш златната ябълка, а галошите на щастието само чакат да ги нахлузиш.

Двете с Ева забързахме по улицата под утринното слънце, твърдо убедени, че ще открием по пътя си несметни количества златни ябълки. Е, може би не точно златни ябълки, но поне праскови. Големи сочни праскови, почти без пари. Мъжът в зеленчуковия магазин беше първият италианец, с когото разговаряхме и той наистина положи забележителни усилия да ни покаже пътя към „Пиаца дел Дуомо“. Благодарихме му и докато прасковеният сок се стичаше по пръстите и брадичките ни, тръгнахме в посоката, която той ни показа с толкова старание.

Не бяхме изминали и няколко крачки, когато сграбчих рамото на Ева. Спряхме като заковани и се втренчихме възхитени в една прекрасна гледка. Не, не беше катедралата. Това беше един облечен в бяло регулировчик, стъпил в центъра на най-оживеното движение върху голяма, боядисана в черно и бяло, кутия за шапки, украсена с едно невероятно червено сърце. Точно на кутия за шапки приличаше. О, колко прелестно изглеждаше! Скоро открихме, че всички регулировчици в този град са се покачили на такива кутии за шапки, които бяха изрисувани с реклами на марка кафе.

Ние с Ева бяхме решили да си държим очите широко отворени, за да съберем всякакви хубави идеи за Швеция. И ето ти първата идея. Шведската полиция трябва незабавно да се покачи върху кутии за шапки. Незабавно, казвам ви. И естествено на всяка кутия ще има по едно голямо червено сърце. Едва тогава ще можем да говорим за уредено движение в най-натоварените точки на уличното движение.

— Червени сърца и любезни хора, това съответства горе-долу на рекламата — рече доволно Ева.

Още не бяхме изпили сутрешното си кафе и затова влязохме в малък магазин за месо. Наистина беше магазин за месо. Във витрината бяха подредени салами, червено говеждо филе и крехко телешко печено. Имаше и хляб. В един от ъглите имаше бар, където няколко господа тъкмо поръчваха първото горчиво кампари за деня. Плътно до тях бяха подредени няколко маси и тъкмо там ние изпихме нашето кафе с прекрасни сладки в добавка.

— Още една идея — каза Ева. — Също толкова уютно би трябвало да бъде и в месарския магазин у дома, на улица „Капитен“.

— Да, прекрасно е, когато всичко е събрано на едно място така живописно — съгласих се аз, — човек се чувства добре.

Човек се чувстваше добре — ето това беше. Започнах да се притеснявам, че нещо с мен не е наред. Чувствам се добре, където и да отида. Не мога да правя критични и хапливи забележки. Всичко ми се вижда прекрасно. Дори сега, макар че бях решила да не се дам лесно на Италия и италианците, само след половин час бях победена. Ева явно беше същата.

— Мислиш ли, че сме твърде благосклонни и тъпи? — попитах я аз неспокойно, когато излязохме от месарския магазин.

Докато продължавахме да се питаме дали е възможно да сме тъпи, се случи нещо необичайно. Приближи се един млад човек, който носеше дървен кафез. Този кафез беше пълен с кокошки. Главите на някои от тях висяха между решетките. Отначало това не ме обезпокои, защото предположих, че са мъртви. Внезапно обаче една от тях изкудкудяка тихо и раздвижи главата си.

В същия миг стана ясно, че ние с Ева не сме доброжелателни и тъпи. Ставаме зли като стършели, когато се ядосаме. Нахвърлихме се върху младежа с клетката (той беше дребен и хилав, със смирена физиономия) и жестикулирайки диво, се опитахме да му обясним, че да се натъпчат така живи кокошки в кафеза е престъпление.

— Вземи разговорника — нареди ми Ева — и провери дали няма някой израз от типа „Дръвник такъв, пусни кокошките, иначе ще извикам полиция!“

Запрелиствах усърдно разговорника, но в бързината открих само следното изречение: „Ако искате да научите добре един език, трябва да използвате всяка възможност да го говорите.“ Но нали това правехме! Сочехме кокошките и крещяхме „Тропо, тропо!“ с надеждата, че младежът ще разбере, че в неговия кафез има твърде много кокошки. Той обаче само се намръщи и не прояви никакво разбиране.

— Фа финта ди есере сордо „той само се прави, че е глух“ — извиках разгневена.

Сега ни стана ясно защо изобщо този израз е сложен в разговорника. Италия, разбира се, беше пълна с такива глухи, които чуваха само когато им изнасяше. Накрая се предадохме. След няколко минути трябваше да се срещнем с нашата група в катедралата, така че не можехме да отделим повече време за защита на животните.

Продължихме да търсим катедралата, но не можахме да я открием и взехме такси. Не зная какво си мислеше шофьорът за нас. Той може би реши, че бързаме за църквата, за да намерим някой свещеник, който много набързо ще ни даде последно причастие. Във всеки случай таксито се понесе покрай тротоарите и уличните ъгли с такава скорост, сякаш беше пожарникарска кола — и приблизително със същия шум. Ние с Ева се вкопчихме една в друга, разтреперани и пребледнели от страх. Това си беше направо опасно за живота. Искахме да слезем. Аз ровех трескаво в разговорника, за да намеря подходящ израз в раздела „Спиране“. И действително, бързо намерих онова, което ми трябваше: „Фермате! Волио шендере! Спрете! Искам да сляза!“ Обаче колата така се люлееше и шрифтът беше толкова дребен, че обърках редовете. И когато в следващия миг шофьорът спря неохотно на един светофар, аз се провикнах изнервена:

— Перке си ферма „Защо спираме“?

Шофьорът, очевидно, също смяташе, че не е нужно, защото в следващата секунда отново натисна газта и се запровира между файтони, велосипеди, коли и пешеходци. Затворихме очи и се осмелихме да ги отворим едва когато колата се закова със скърцане пред катедралата. Шофьорът изглеждаше доволен, вероятно си мислеше: „Е, все пак успяхме!“

Слязохме, олюлявайки се, като приели последно причастие.

Обаче щом прекрачихме прага на катедралата, ни обзе невероятно спокойствие. Тук беше толкова тихо! Хареса ми дребната стара богомолка, коленичила пред образа на Дева Мария. Сбръчканото й лице сияеше от възторг в меката светлина на восъчните свещи. Харесаха ми децата, които се втурнаха в църквата и много сериозни се прекръстиха пред Мадоната, преди отново да изтичат да играят. Госпожица Стрьомланд се разхождаше наоколо, сякаш бе попаднала в Едем, тя също ми хареса. Старши учителят Малмин обаче не ми хареса. Той беше от онези, които искаха да знаят подробности: кога е бил положен основният камък, колко висока е кулата, той искаше да знае всичко и да го запише на всичкото отгоре. Казах му, че щом иска да изучи Италия в такива подробности, ще трябва да остане тук до края на живота си, но той не обърна внимание на възражението ми и продължи да измъчва екскурзовода с въпроси.

— Казахте, че ренесансовата фасада е била завършена през деветнадесети век?

Не разбирам как една фасада може да интересува някого до такава степен! Може би ми е скучно, защото Ян толкова дълго и толкова често говореше за фасади. До гуша ми е дошло от такива лекции! Аз съм като стареца, който не чувал добре и когато свещеникът го попитал дали му е харесала проповедта, отговорил: „Чувам малко, а разбирам още по-малко и затова много не ме интересува.“

Не беше така с господин Малмин. Той страшно се интересуваше. Не искаше да се върне в Швеция, без да е узнал, че кулата е висока 108 метра и бомбардираше екскурзовода с въпроси. Ние с Ева го наблюдавахме мрачно.

— Навярно е бил мило дете — прошепнах на Ева с искреното желание да намеря нещо хубаво и в господин Малмин.

— Навярно — кимна Ева. — Бил е от децата, които са събуждали мама в пет часа в неделя сутрин с въпрос: „Мамо, дядо Боже женен ли е? Ангелчетата могат ли да се целуват? Как се прави кръгла консервна кутия?“

Милата ми леля от Чикаго беше изпратила доста долари, които пареха в джоба ми, затова реших, че двете с Ева бихме могли да се позабавляваме през този наш първи ден в Италия. Преди да се разделим с останалата компания, отведох Малмин в един от страничните кораби на църквата и му казах, че според някои слухове църковната кула сега е висока 109 метра вследствие на разместване на земните пластове и затова е най-добре да се изкачи до самия й връх и да провери.

След това излязохме при гълъбите на площада пред катедралата. Едва бяхме преминали портала, когато към нас се спусна един господин с фотоапарат в ръка, който говореше и жестикулираше оживено. Разбрахме, че иска да ни фотографира.

— Нищо чудно, каквито сме хубави — каза доволно Ева и застана в подходяща поза. — Той естествено е от някое списание.

— И ни иска за корицата, аха — кимнах аз с разбиране и кръстосах крака, както правят момичетата от кориците на списанията. Можех съвсем ясно да си представя как фотографът вече вижда корицата с нашата своеобразна, малко меланхолична северна красота, с пърхащи бели гълъбови криле наоколо, а на заден план катедралата, каменен химн за вечния копнеж на човешкия дух по по-висшите измерения. О, такава корица щеше да се получи, че хората щяха да спират за миг, пронизани от нежна болка!

Какво фотографиране падна само! Този човек влагаше голяма амбиция в работата си. Той ни направи снимки в близък и в по-далечен план; и Ева сама, и аз сама; и Ева в профил, и аз в анфас; и Ева с гълъби в краката; и Ева с един гълъб в протегнатата ръка; и аз с цвъкнато от гълъб върху роклята си, да, защото не всички гълъби се разхождаха по площада, а много от тях летяха из въздуха!

Накрая бяхме готови.

— Шест хиляди лири — каза мъжът с камерата.

Ние се Ева се спогледахме възхитени. Знаехме, че фотомоделите са добре платени, но това тук надминаваше и най-смелите ни мечти. Шест хиляди лири — те нямаше да се отразят зле на пътната ни каса.

Мина известно време, докато разберем, че фотографът искаше от нас шест хиляди лири. Толкова струваше увековечаването на нашата своеобразна северна хубост на площада пред миланската катедрала. И това още през първия ни ден в Италия. Нямахме сили дори да се пазарим. Извадих бавно шест „големи тапета“, както упорито наричаше Ева италианските банкноти и ги подадох на фотографа с жален поглед.

— Той вероятно е дворцов фотограф — рече утешително Ева.

— Тогава е зашеметяващо евтин — отбелязах аз.

А фотографът явно не беше виждал никога през живота си такива идиоти като нас. Обзет от състрадание към нашата глупост, той изтича след нас. Искаше да ни направи още снимки „гратис, гратис“, както се изрази.

— Какво ще кажеш — попита Ева, — искаме ли да ни фотографира?

— Защо не? — отвърнах уморено. — Още не са ме фотографирали от североизток.

На следващия ден получихме снимките, около петдесет на брой, в хотела. Нашата северна красота на всички тях беше изключително своеобразна. Беше точно както си го представях — човек поглеждаше снимките и изпитваше нежна болка.

— Сега имаме коледни картички до края на живота си — успокои ме Ева.

Загрузка...