Кати в Италия

Седма глава

Ева настояваше непременно да научим малко италиански.

— Скъпа, Кати — казваше тя със строга физиономия, — когато човек иска да пътува в чужда страна, той задължително трябва да има някакви познания за езика й.

— Ще трябва ли да зубрим граматика? — попитах аз. — Нещо като: аз щях да съм обичал и т.н.?

— Не говори глупости — сряза ме Ева. — Казвам само, че трябва да научим най-необходимите изрази. По този начин пътуването ни ще бъде много по-пълноценно. Местното население ще бъде възхитено, когато заговорим на родния му език. Е, поне за основните неща.

— Добре, де — съгласих се аз.

Ева беше много заета и на мен се падна задачата да купя необходимите учебници. На път от кантората за вкъщи влязох в една антикварна книжарница и се сдобих с няколко италиански разговорника и речник.

Изминаха няколко дни, преди да намерим време за началото на нашите езикови занимания. Един неделен предобед, когато навън валеше, Ева реши, че моментът е дошъл. Тъкмо бяхме изпили сутрешното си кафе и седяхме по пижами на евината кушетка без определени намерения.

— Да видим тогава — каза Ева и посегна любознателно към най-горната книга от купчината. Беше добрият стар „кунце“.

— Нови, лесно усвоими методи да проговорите незабавно италиански без учител… съдържа всички думи и изрази, необходими за всекидневна употреба — прочете тя. — Но това е прекрасно, тъкмо от това се нуждаем.

Тя захапа доволно една ябълка и разгърна книгата.

— Да видим — повтори тя.

Известно време не издаде нито звук. Но очите й бавно се разшириха.

— Е, хайде, кажи някой израз — настоях аз нетърпеливо.

— Миаричи и бафи… „засучи ми мустака“ — каза Ева.

— Прекрасно — кимнах аз. — Не бихме могли да тръгнем за Италия, без да владеем тази много смислена фраза.

— Може би е израз на сила, нещо като „гледай си работата“? — усъмни се Ева. — Тогава естествено бихме могли да го употребяваме.

— Давай нататък — прекъснах я аз и тя ме послуша.

— Бъдете така любезен, господине, да ме последвате горе.

— Струва ми се, че е по-добре да не учим този израз — казах аз. — Ако поканим италианските господа да ни последват по стълбите, от това ще възникнат само недоразумения.

— Така ли мислиш? — почуди се Ева. — Все пак е по-добре, отколкото да ги каним да слизат с нас надолу. Нали знаеш за наклонената плоскост?

— Да ме извинява господин Кунце, но смятам, че е по-добре да прескочим този толкова необходим израз — казах аз. — Давай нататък, все ще намерим нещо по-добро.

Ева прелисти учебника.

— Какво ще кажеш за това? — попита тя. — „Бих искала чифт ботуши, това са много хубави ботуши.“

— Това ми звучи добре — съгласих се аз. — Да, ще отидем в Италия и ще си купим по чифт ботуши, които са ни страшно необходими.

— Но те струват пари — напомни Ева.

— Колко по-точно? — полюбопитствах аз.

— Това не го пише. Но е достатъчно да кажеш: „Донесете ми сметката!“ и веднага ще научиш — увери ме Ева.

— Нямам нищо против господин Кунце — въздъхнах аз. — Той сигурно е много уважаван езиковед. Но не ти ли се струва, че и думите, и изразите му са малко поостарели? Нека по-добре вземем този.

Посегнах към следващата книга. Беше разговорник по италиански език от 1934 г.

— Каквото и да говорят хората, разговорниците са интересно нещо — заяви Ева. — Повече или по-малко несъзнателно те издават много неща за съответната страна.

— Така ли мислиш? — Погледнах уплашено в моя разговорник: — Тогава ще трябва доста да внимаваме в тази Италия. Чуй само: „Този човек ми открадна часовника. Не мога да намеря вагона си. Тук няма нощно гърне. Тази нощ ме мъчиха бълхи…“

Опасна страна наистина!

— Гледай само… та те нямат нощни гърнета! — разгневи се Ева. — Кой би отишъл доброволно в такава страна?!

— М-да — кимнах аз замислено, — а населението изглежда грубо и нахално. Чуй например какво пише под „бакшиш“: „Ако продължавате да ми досаждате, няма да получите нищо. Ако не ме оставите на мира, ще извикам полиция.“

— Започва да ме хваща страх — каза Ева.

— А италианските мъже са дръзки и коварни, казвам ти — предупредих я аз и продължих лекцията: — „Този мъж ме обиди без всякаква причина. Освен това се прави на глух.“

— Но защо се прави на глух? — зачуди се Ева. — Защо за Бога?

— Това не е обяснено — отговорих аз. — Вероятно е част от неговия коварен и зловещ план. В решаващия миг ще се окаже, че измамникът чува превъзходно.

— Всичко това звучи доста обезпокоително — каза Ева и наля ликьор в две чаши. — Предлагам да зарежем ученето на езика, защото толкова ще се наплашим, че няма да посмеем да тръгнем.

— О, не — настоях аз. — Ти ми поръча да купя учебници и сега аз ще се погрижа да научиш поне толкова, че да можеш да се ориентираш в тази чужда страна. Както ти самата каза: само най-необходимите изрази.

— Кои например? — попита Ева.

— Като например този тук — продължих аз, след като се допитах до разговорника. — „Може ли да помоля за щипка емфие?“

— Да, да — рече глухо Ева, — би било ужасно да се лутам из Венеция полуобезумяла от желание да смръкна малко емфие и да не знам как да си го поискам на италиански.

— Такова нещо в никакъв случай не бива да се случи — заявих аз. — Ще се приближиш съвсем спокойно към някой възрастен господин на площада и ще кажеш: „Ми фавориребе уна преза… може ли да ви помоля за една щипка?“

Ева кимна:

— Много разумна молба, към която можем само да се присъединим.

— О, да, а местното население ще бъде възхитено, когато заговорим на родния му език. Ти ги говореше тези неща, нали така? Старият господин ще те застави да приемеш като подарък цялата му кутийка за емфие, повярвай ми.

Очите на Ева блестяха от въодушевление.

— Предчувствам, че в Италия ще бъде весело — каза тя. — Искам обаче да знам едно: що за хора са тези, които пишат разговорниците по чужди езици?

Не й отговорих. Бях намерила нещо невероятно интересно в моя разговорник. Беше списък на най-често срещаните заболявания. Започваше многообещаващо с алкохолно отравяне и завършваше със… стопяване на бъбреците. Опасна страна е тази Италия! Там човек разбира докъде води необузданият алкохолизъм.

Вглъбих се в болестите. Една болест можеше да бъде или „ередитариа“, т.е. наследствена, или „ди корсо ленто“, скрита, или „инкурабиле“, нелечима, твърдеше разговорникът. Веднага започнах да зубря различните изрази. Ева обаче реши, че се престаравам.

— За какво ти е това? — попита тя.

— За какво ли? — не повярвах на ушите си — Нали ти самата каза, че трябва да учим италиански. Ако се разболея в Италия, смятам да обясня на лекаря на звучен италиански, че най-вероятно имам „скрит стопен бъбрек“.

— Засучи ми мустака! — заяви Ева и хвърли разговорника на земята.