Кати в Италия

Петнадесета глава

През много изпитания е преминала Флоренция, откакто някога етруските дошли от фиезоле и основали града. Войни, тирани, кървави бани и чума, а сега шведски туристически групи: най-лошото винаги идва накрая.

Струва ми се, че ако бях флорентинка, щях да се отвращавам от всички тези пощурели жени, които се втурват в магазините и задават въпроси, и се пазарят, и пресмятат, и купуват, и дърпат с алчните си груби ръце копринените материи. Ако бях флорентинка и притежавах нещо от усета за красота, отличавал жителите на този град през всички епохи, щях да намирам за безвкусно цялото това преувеличено опиянение от „сета пура“ и другите светски неща. Ако бях флорентинка, щях да посоча прекрасната, розова, бяла и черна фасада на „Санта Мария дел фиоре“21 и да кажа: „Не виждате ли, че блести по-красиво от коприната?“ И щях да заведа всички тези жени при стройната „Кампаниле“22 на Джото и при Райските двери. Да им покажа съкровищата на Уфици и да кажа: „Окъпете душите си в море от красота, дами!“

Аз обаче, за щастие, не съм флорентинка и не нося никаква отговорност за всички тези ненормални женоря, които фучат като стършели из магазините. Начело с нас двете!

Ние естествено отидохме в Уфици. Насладихме се на цялата му красота. Там имаше една съвсем млада госпожица Медичи, която грабна сърцето ми, и една пленителна нежна Мадона в тъмнозелена дреха; нея също не мога да забравя. Останахме дълго пред помещението за кръщавки, Баптистерията, и се дивяхме на невероятното великолепие на „Райските двери“. Изпаднахме във възторг пред „Санта Мария дел Фиоре“. Наистина окъпахме душите си в море от красота!

Обаче, обаче, обаче… когато женорята фучат като стършели из магазините, ние с Ева сме най-отпред.

— Райските двери — каза Ева, когато отвори вратите на магазина, който предлагаше най-богат избор от коприни.

Аз също бях обзета от радостно опиянение. Сега моят фонд „Сета пура“ от вътрешния джоб на костюма ми трябваше да се превърне в тежка черна коприна. Ева си купи копринен шантунг в естествен цвят. Когато отново се озовахме на улицата, сгорещени и със зачервени бузи, ни стана малко срамно заради нашата женска слабост.

Толкова много прелестни малки магазинчета имаше в улицата към Понте Векио. Чувствахме се като притеглени от магнит. Ева наистина имаше право, когато твърдеше, че сме като свине, ровещи земята за трюфели — този женски инстинкт да намериш в чуждия град точната улица.

И нека никой не ми говори лоши неща за разглеждането на витрини. Благодарна съм на Създателя, че не отделих цялото си време във Флоренция за Уфици. Понякога човек има нужда да поспре и пред хубава витрина.

Ние с Ева го направихме. Беше бижутерски магазин и на витрината беше изложен един пръстен, най-красивият, който съм виждала през живота си.

— Ева — повиках аз моята спътница, — видя ли пръстена? Онзи с тюркоаза! Боже, какъв прекрасен пръстен!

Тогава чух зад себе си един глас:

— Викай по-силно, Кати. Може би в предградията е останал още някой, който не те е чул.

Обърнах се и видях Ленарт.

О, Боже, това беше Ленарт! Усмихнат, малко ироничен и също така мургав както преди.

Нещо в мен се преобърна. Исках да се хвърля на врата му, да заплача и да му разкажа колко отчаяна бях и как ми липсваше той и че не мога да понеса да бъда разделена от него. Но такива неща не се правят. Вместо това аз само казах:

— Ама това пак ли си ти? Ужасно е да ни преследваш така!

Ева нададе писклив, глупав смях, но аз я вледених с поглед.

— Да, аз съм — призна Ленарт, — но ти сигурно скоро ще откриеш някое народно сборище, където можеш да се скриеш от мен.

Разказах му как съм го търсила на площада във Венеция, а той се засмя малко присмехулно.

— Аз също те търсих известно време.

— Наистина ли? — попитах аз с надежда.

— Да, дори проверих във вестниците под „Изгубени вещи“.

— Наистина ли? — попитах с още повече надежда.

Той ни хвана под ръка и тримата тръгнахме бавно по улицата. Ева го попита колко дни смята да остане във Флоренция и накъде ще продължи после. Благославях я наум, бях толкова благодарна, че самата аз не трябва да задавам въпроси. Да, той искаше да отпътува на следващия ден. Не знаеше точно накъде, вероятно към Рим.

Почувствах как ме обзема отчаяние. Щяхме да прекараме известно време заедно и сетне той отново щеше да изчезне. Това беше повече, отколкото можех да понеса. О, нека небето се смили над всички нещастно влюбени! Това е седем пъти по-лошо от зъбобол!

— Може пък да се видим и в Рим — казах аз колкото се може по-равнодушно. — Ние също смятаме да минем оттам!

— Да, човек никога не знае — отговори Ленарт.

Как ми се искаше да му изкрещя нещо. Човек никога не знаел! Не разбираше ли той, че аз искам отново да го видя? Трябваше да го убедя, че не може да живее без мен. Естествено, че нямаше да успея, но трябваше да имам поне някакъв шанс да опитам. Каква несправедливост — някакви географски условия щяха да ме направят нещастна за остатъка от моя живот. Наистина не може да се иска от едно момиче да успее да завоюва един мъж, когато може да работи по въпроса само от дъжд на вятър за по пет минути.

А Ленарт вървеше до мен, усмихваше се и нищо не подозираше за моята мъка и отчаяние. Блъсках си главата как да наредя нещата така, че отново да се срещнем. Пет пъти съвсем между другото споменах името на нашия хотел в Рим. Но не останах с впечатление, че той го запомни. Ева, самарянската душа, правеше всичко, което й беше по силите.

— Имаш ли идея къде е този хотел? — попита тя.

— Никаква — отвърна Ленарт, очевидно много доволен от това. — Какъв прекрасен стар мост! — добави той и спря на Понте Векио. — Настина прекрасен стар мост! — И се загледа заинтригуван в мръсножълтата вода на Арно.

О, чудовище такова, стенех аз наум. „Очарователен стар мост!“ На също такъв „очарователен стар мост“ във Флоренция Данте е видял за пръв път Беатриче Портинари23, така да знаеш? Мислиш ли, че се е подсмихвал и е разглеждал моста?

Не, аз не бях никаква Беатриче за Ленарт, това се виждаше от пръв поглед и, няма как, трябваше да го преглътна. Най-добре беше веднага да сложа край на всички надежди! Нека си върви! Аз ще превъзмогна своята съдбовна любов, така реших. Почакайте само, все щях да се справя някак, когато вече нямаше да е пред очите ми!

— Знаете ли какво ще направим? — заяви Ленарт. — Ще се сместим в малката ми кола, ще отидем до Фиезоле и ще се насладим на залеза.

Първа аз нададох възхитен вик след това предложение. Казах си, че щом ще трябва да превъзмогна своята съдбовна любов, то бих могла да го направя и във Фиезоле, и то в компанията на любимия.

Това си беше чиста спекулация, при това несполучлива. Ако човек иска да превъзмогне нещастна любов, Фиезоле вероятно е едно от най-неподходящите места на света.

Човек изпитва болка в сърцето винаги когато види нещо неописуемо красиво. Но да стоиш до човека, когото обичаш, и да гледаш залеза над Флоренция и долина на Арно е направо разсипващо. Осъзнаваш с кристална яснота, че опитът да преодолееш тук една любов е безполезен.

Както навсякъде по света и тук, в Тоскана, най-красиво е по здрач. Може би най-вече тук, в Тоскана. Класическа местност със сребристи планини и безкрайни, обточени с тополи алеи, които ти говорят с тишината, спокойствието и вечността си. Тук нищо не се е променило. Също така безметежно е падал мракът и някога, когато Фра Анжелико24 е живописвал своите портрети на мадони, също така е блестяла над Флоренция вечерницата. Също тъй теменужен е сияел въздухът и в оня час преди много векове, когато е приключил бурният живот на Великолепния в старата вила на Медичите тук, горе, на склона. Може би тъкмо по залез той е почувствал, че ще умре, може би е хвърлил през прозореца последен поглед към обичния си град. О, дали същата мека здрачна светлина е срещнала уморените му очи и също така ярко ли е блестяла Вечерницата? Навярно долу, във Флоренция, вече са били запалени светлините, навярно той ги е виждал и е скърбял, че скоро ще бъде мъртъв за града там, долу, и за хората, които живеят в него. А може пък да е бил изморен и да е копнеел за дълъг покой.

Дори Ева се умълча, докато стояхме там. Откъм францисканския манастир на хълма долиташе нежен и тих камбанен звън само за да направи всичко още по-прекрасно, а мен — още по-нещастна. Изкачихме се по стръмната пътека към манастира, където ни посрещна един любезен дребен монах. Той ни покани да влезем в многоцветната манастирска градина, уверявайки ни, че може да говори шведски.

— Вьорсго… вакерт бломер… гаа нер — каза той много енергично.

По-късно отново се върнахме на площада, форума на античния Фиезоле. Седнахме в едно малко тротоарно кафене и се подкрепихме с чаша кафе. Наистина имах нужда от нещо подсилващо. Чувствах се толкова безкрайно тъжна, животът беше толкова красив и трагичен, че ми се прииска да потърся избавление от всичко това в смъртта. Колко хубаво и спокойно би било да бъдеш съвсем мъртъв и да не те е грижа за Ленарт и за вечерницата или за каквото и да било друго! Ева и Ленарт разговаряха весело, аз мълчах. Гърлото ме болеше и не можех да пророня нито дума, а сълзите ми само чакаха зад миглите да им позволя да потекат. От време на време Ленарт ме поглеждаше спокойно и малко равнодушно, а аз му се усмихвах вяло. И тогава внезапно и съвсем неочаквано той каза:

— Кати наистина има сладки уши.

Той го каза съвсем между другото, все едно бе установил, че кафето става за пиене. Просто ей така: „Кати наистина има сладки уши.“

Но това беше достатъчно. За миг се поколебах дали да не започна да мятам кафеените чаши, за да изразя по някакъв начин това идиотско щастие, което експлодира в мен. Оказа се, че имам сладки уши… о, само да можех да си ги сваля и да му ги подаря като малък спомен! Имах сладки уши… благодаря ти за това мили, мили Боже, и защото животът е тъй прекрасен, и защото си направил толкова много вечерници и толкова други хубави неща и колкото и да си бързал, пак си намерил време да направиш за мен две сладки уши, благодаря ти мили, мили Боже!

Колко прекрасен беше животът! Едва се сдържах да не скоча от стола и ако можех да размахам своите сладки уши, щях да го направя. Нямах вече болка в гърлото, която да ми пречи да говоря. Така се разприказвах, та чак се уплаших от себе си. Заразих Ева и Ленарт и ние вдигнахме толкова шум, че околните започнаха да ни гледат замислено.

— Трябва все пак да се съобразяваме със студените южняци — каза накрая Ленарт. — Те не свикнали с нашата бурна северна радост от живота.

Едно обаче е сигурно. Когато си влюбен, щастливите мигове не траят дълго. В радостта си за своите сладки уши бях забравила, че след няколко часа ще трябва да се разделя с Ленарт. Разбрах това едва когато се озовахме в предверието на хотела и си подадохме ръце за сбогом. Ленарт беше взел стая в същия хотел. Кой би помислил такова нещо? Той обаче искаше да вечеря с няколко свои италиански приятели, да си легне рано и на следващата сутрин да тръгне към седем часа. Ние с Ева пък трябваше да вечеряме със семейство Густафсон, госпожа Берг, господин Малмин и всички останали и какво значение имаха тук някакви сладки уши?

— Довиждане! — каза Ленарт и ни раздруса енергично ръцете.

Довиждане… какво разбираше той от това? Може би след двадесет години на някоя стокхолмска улица, не, тогава вече отдавна щях да съм мъртва, угаснала след един безрадостен живот. Отново ме обзе най-черно отчаяние. Побързах да се скрия в стаята ни, хвърлих се на леглото и заплаках.

В края на краищата обаче слязох да вечерям. До мен седеше господин Густафсон и говореше за своя шеф. Причерняваше му при мисълта за деня, в който щяхме да потеглим за Швеция. Накрая дори и той забеляза, че отвръщам някак едносрично. Погледна ме със загрижени очи и попита дали не съм болна. Погали състрадателно ръката ми и предложи:

— Вземете медицински въглен, това помага.

Ах, защо не беше толкова лесно!

След вечеря цялата компания реши да се пренесе в един нощен клуб. Отказах да тръгна с тях. Исках да си остана в стаята и да плача. Ева веднага прояви готовност да седне на ръба на леглото до мен и да сменя кърпичките ми, но аз я помолих да върви с другите.

— Напълно достатъчно е, че аз ще остана вкъщи и ще тъгувам — казах аз. — Не е нужно да разваляме вечерта на господин Малмин.

— Пет пари не давам за господин Малмин — отсече Ева.

Накрая обаче успях да я убедя, че наистина ще се чувствам най-добре, ако си плача сама.

Тя тръгна и тогава вече аз наистина се разциврих. Но след няколко минути Ева дотича обратно. Беше много развълнувана.

— Познай кой си седи долу във фоайето и чете вестник — каза тя.

Вдигнах зачервеното си мокро лице от възглавницата.

— Да не е Синята брада, че си се ококорила така?

— Не е Синята брада — продължи Ева, — а Ленарт Великолепни. Ако за теб не е едно и също.

Отново се хвърлих с рев върху възглавницата.

— Я ме чуй сега — рече строго Ева. — Престани да хленчиш! Върви долу при Ленарт, нали това искаш!

Аз поклатих глава, съвсем обезверена.

— Не разбираш ли, че не мога просто така да тичам след него!

— Тогава го остави той да тича след теб — каза Ева. — Вземи си нещо за четене и седни във фоайето. Направи се, че не си го забелязала! След известно време той ще те забележи и тогава ти ще можеш да се направиш на страшно изненадана.

Изкушението да го видя още веднъж беше твърде голямо… нямаше място за колебание! Скочих и напудрих най-тежките следи от сълзи.

— Ето — каза Ева и сложи в ръцете ми моята малка „Божествена комедия“.

Вероятно щях да изглеждам доста странно седнала в единадесет часа вечерта във фоайето на хотела с „Божествена комедия“ в ръце, но това в момента нямаше никакво значение. Нямах подръка друго четиво и освен това бързах. Взех книгата и се втурнах надолу по стълбите, обзета от страх, че Ленарт може вече да е изчезнал.

Но не беше. Седеше скрит зад вестника си. Но косата му, която се подаваше отгоре, не можеше да бъде сбъркана. Имаше само една такава коса в целия свят.

Седнах в едно кресло на подобаващо разстояние от Ленарт и отворих книгата. Озовах се точно на мястото, където Данте среща Франческа ди Римини в ада и тя му разказва за забранената си любов към зет си Паоло. Колко тъжно свършваше! Двамата влюбени седят заедно и четат една книга за любовта и тъкмо когато се хвърлят в обятията си, влиза мъжът на Франческа и ги убива.

Франческа завърши спокойно и тихо: „Този ден не четохме повече.“ Бедната Франческа! Толкова ми беше жал за нея. Надзърнах плахо над книгата. Кога най-сетне Ленарт щеше да ме забележи? Кога да започна да се правя на изненадана? Толкова ли го интересуваха спортните новини?

Минутите минаваха. Ленарт четеше. Върнах се при Франческа и прочетох още веднъж тъжната й любовна история. Този път вече не ми прозвуча толкова трогателно. Ленарт очевидно беше стигнал до обявите. Да не би да си търсеше работа? Или пък учеше обявите наизуст? И тъкмо това ли трябваше да прави тази вечер? В нашата единствена, скъпоценна вечер?

Отново зачетох за Франческа. Тази жена наистина можеше да те изкара от кожата. Стигнах до убеждението, че адът е бил най-подходящото място за нея. Бях толкова нервна, че кожата ме сърбеше. Защо всъщност вестниците са толкова дебели, та на хората са им необходими няколко часа, за да се преборят с тях? Ако не свърши скоро, тогава…

Тогава Ленарт премина към уводната статия. Не, това вече наистина беше прекалено. Не издържах повече. Мразех вестниците. Мразех себе си и Ленарт, и всички други, за чиито имена в този миг не си спомнях. Исках сега, в същия този миг, да си тръгна. Исках завинаги да забравя този дългокрак, непоносим, четящ вестник идиот, а своите сладки уши щях да запазя за себе си!

Най-сетне Ленарт отпусна вестника. Усмихна се, като ме видя. Усмихна се! Никой човек на земята не изглежда толкова мил както Ленарт, когато се усмихва. Обичах го!

Да…

„Този ден не четохме повече.“