Кати в Италия

Двадесета глава

Ранно утро на Средиземно море.

— Харесва ми вратлето ти — каза Ленарт, — като на малко дете е.

Лежах по корем на пристана под утринното слънце, а Ленарт лежеше до мен. Само ние двамата, никой друг. Там, горе, хотелът все още спеше. Ева, естествено, беше будна. Тя седеше на терасата, пиеше кафе, проявяваше тактичност, за да остана насаме с Ленарт.

— Но щом се събуди Виктор, ще дойда при вас — заплаши ме тя, преди да изтичам по бански по стръмната, извита скална пътека към пристана. — Давам ти един час насаме с Ленарт. Повече не ти се полага. Дошла съм тук, за да правя плаж дори на метър от мен да лежат любовни двойки.

Но сега бях сама с Ленарт в тази ранна утрин на Средиземно море и за да се уверя, че не сънувам, хапех предпазливо ръката си, по която още блестяха солени капчици вода.

Значи харесва врата ми. Ужасно е, че възприема всичко така на парчета. Първо ушите ми, а сега врата ми — ако остана жива и здрава, може би някак щях да го убедя да ме поиска цялата. Но очевидно трябваше да се действа на етапи.

Полежах известно време мълчаливо, осъзнавайки интензивно близостта на Ленарт, слънчевата топлина, мириса на солена вода и изключителното преимущество да имам детско вратле. Това очевидно беше голяма рядкост, щом се беше харесало на Ленарт.

— Не се ли изненада, когато се появих и тук, в Соренто? — попита Ленарт. — Какво си помисли, когато ме видя снощи?

Не можех да му кажа, че от щастие едва не припаднах, макар че всъщност той искаше да чуе това. Казах само:

— Ами, каквото си мисли човек в такъв случай… Че светът е малък и такива работи.

— Ех, Кати — въздъхна Ленарт, — това ли е твоята благодарност за това, че си зарязах всички планове?

Сърцето ми биеше диво. Наистина ли си беше направил труда да дойде тук заради мен?

— Но защо си го направил? Защо си зарязал всичките си планове? — попитах аз, изпълнена с надежда.

— Ева ме убеди — отговори той. — Бяхме в ресторанта „Улпия“, както сигурно си чула. Но ти се беше посветила на този Малмин.

Значи Ева го беше убедила. Почудих се дали е било много трудно. Ленарт сякаш отгатна мислите ми, защото каза:

— Впрочем не беше нужно много убеждаване. Реших, че ще е много приятно отново да те видя. Да, и естествено Везувий. Преди всичко Везувий!

— Много мило, Ленарт! — признах аз.

После отново млъкнахме. Аз размишлявах върху феномена Ленарт.

Какво ми стана, та от първия миг така безпомощно се влюбих в него? Човек се чувстваше сигурен в негово присъствие, това беше първото. Той излъчваше сигурност и приветливост, които веднага се усещаха. В същото време и някакво превъзходство, малко ирония, така че човек се чувстваше малък. Малък, но не унизен. Сравнявах го с Ян. Превъзходството на Ян беше различно, някак потискащо. Той доста често ме укоряваше и искаше да бъда по-различна от това, което бях. И въпреки това понякога можех да се отнасям зле с него, а той не се съпротивяваше. Можех да се държа наистина гадно, без това да има последствия. А нищо не е толкова опасно, колкото убеждението, че можеш безнаказано да бъдеш гаден с някого. С Ленарт не бих могла да се държа така, бях убедена в това. Него никой не можеше да го води за носа. И едва ли щеше да му се наложи да ме укорява. Той беше спокоен и излъчваше естествена приветливост, която налагаше на околните да се държат с него по същия начин. Беше твърде сдържан, когато говореше за себе си, обаче проявяваше трогателен интерес към всичко, което разказвах за себе си.

И заради всички тези неща аз го обичах. Освен това обичах очите му, устата му и ръцете му — Боже, ето че и аз започвах да го разглобявам на парчета.

Пристигна Ева и прекъсна моите размишления.

— Виктор Малмин се събуди — каза мрачно тя и се хвърли с главата напред в Средиземно море.

— Да, Кати — каза Ленарт, — тогава ще е най-добре да ме зарежеш тук и да се заемеш с него, така ми се струва.

Вечер сядахме на площада.

— Защо си нямаме площад в Швеция? — попита Ева. — Такъв един удобен, малък пазарен площад, който е прекрасната всекидневна на целия град, където хората се срещат и се чувстват добре.

— Правилно — съгласи се Ленарт. — Точно такова нещо ни трябва. Нашите пазарни площади са направени сякаш за да получат хората агорафобия39. Изпратете няколко шведски архитекти тук, за да научат нещо.

Например Ян, мислех си аз. После можеше да се върне в Швеция и да сложи тук-таме по една пиаца с малки спретнати кръчми и сенчести дървета и хората щяха да се чувстват добре.

Е, едва ли щеше да бъде много забавно да седиш на пиацата в Сундбиберг в снежна буря със скорост на вятъра 80 метра в секунда, но в Швеция има и слънчеви пролетни дни и топли летни вечери.

Аз винаги ядосвах страшно Ян с твърдението, че модерното шведско градско строителство е зловещо със своята монотонност и направо може да убие радостта от живота на хората, които трябва да живеят в тези градове. И като видях сега прекрасната способност на италианците да оформят всичко толкова живописно и удобно, разбрах, че съм имала право. Достатъчно беше да видиш този малък град с неговата пиаца, с тесните улички, малките весели магазинчета и градския план, който не беше чертан с линеал, а оставяше тук-таме пространство за неочаквани завои. Нима беше странно, че на човек му правеше удоволствие да скита тук? И че му беше приятно да седне на пиацата, където вечер се събираха всички и където нашият приятел Херкуланеум с добродушните очи ни сервираше кафе.

Херкуланеум имаше магазин в близост до пиацата заедно с братята си Помпей и Везувиус (имената в Италия също са живописни — защо в Швеция всички се наричат Кале?) и този магазин снабдяваше кафенето.

Случваше се да пристигнем на площада едва в полунощ, когато кафенето вече беше затворено. Тогава от някой тъмен ъгъл се втурваше Херкуланеум, изваждаше отново масите и питаше какво желаем. Полицейски час нямаше.

Времето изобщо не съществуваше през тези безгрижни дни в Соренто. Поне не за мен. Аз се носех по „вълните на живота“, без да мисля и без да броя дните и часовете. Къпехме се на пристана, правехме тен на терасата, клатушкаме се лениво по улиците в прастари файтони, теглени от коне със сноп птичи пера на челото, влизахме в малки сумрачни магазини и купувахме ръчно бродирани кърпички и кутии за цигари, които не ни бяха нужни, ходихме с лодка до Капри и разгледахме Синята пещера. А вечер танцувахме на терасата под звездната светлина. Танцувах с Ленарт и сърцето ми биеше така силно, че се притеснявах хората наоколо да не започнат да се оплакват заради шума. Танцувах под звездите, а когато музиката спираше, чувах вечния шепот на морето под скалите. Седях в тъмното под чинара, до Ленарт, вслушвах се в плисъка на вълните, гледах към блестящите светлини на Неапол и бях напълно съгласна с Фрида Стрьомберг, която казваше за стотен път:

— О, хора, не е ли прекрасно!

Но дойде последният ден. На Острова на блажените не е позволено да се остава дълго.

Този ден ми стига за цял живот — познавам един човек, чийто девиз гласи същото. Тъкмо това изпитвах през този съвсем последен ден в Соренто, последният от поредица блажени дни, които никога вече нямаше да се върнат.

Утре щяхме да отпътуваме право към всекидневието и есенния мрак. Пътуването беше приключило. Госпожа Берг щеше да се върне при своите къщи, Фрида Стрьомберг в кухнята на своя пансион, Виктор Малмин към много самотното съществуване без Ева. Господин Густафсон щеше да се върне право при своя шеф.

— Той нищо не разбира от луковици на лалетата — изпъшка за последно господин Густафсон и плю в Средиземно море. Последният му ден в Соренто беше напълно помрачен от мисълта, колко малко разбираше шефът му от най-естествените неща в живота.

Аз обаче не исках нищо да вгорчава моя последен ден. И все пак ме гризеше безпокойство. Сега вече пътищата ни с Ленарт наистина се разделяха. Беше като пътуване във влакче на ужасите, нагоре-надолу между възторг и отчаяние.

Всичко, от което трябваше да живея сега, беше мъничката надежда, че отново ще се срещнем в Стокхолм. Но кой би могъл да знае това със сигурност? Може би за него това тук беше малко ваканционно преживяване, което той бързо щеше да забрави. Не беше казал нито една дума, която да ми даде правото да очаквам нещо друго. И затова последната вечер беше непоносима.

Бяхме се разхождали целия ден, вземайки си сбогом с всички приветливи хора и всички любими места, а когато се свечери, седнахме под чинара. На известно разстояние от нас седяха Виктор Малмин и другите. Виктор беше страшно весел. Правеше смешки и разказваше анекдоти и Фрида Стрьомберг се превиваше от смях. Госпожа Берг също беше в необичайно добро настроение може би защото това пътуване на изпитанията скоро щеше да приключи. Но господин Густафсон седеше сам встрани и имаше вид на обзет от мирова скръб. Усещах, че сме сродни души. И аз изпитвах същото.

Историите на Виктор ставаха все по-весели. Внезапно обаче той млъкна и повече не проговори и ние виждахме само върха на цигарата му като припламваща точка в тъмното.

Понякога се питам дали в Ева не се крие една малка садистка, макар че иначе е толкова добросърдечна. Внезапно тя запя, тихо и някак отсъстващо: „Подай ми още веднъж ръце за сбогом…“

Тогава Виктор Малмин се надигна и изчезна.

И тъй като знаех, че след няколко жалки часа ръцете на Ленарт щяха да се протегнат за сбогом към мен, аз също не изтърпях. Надигнах се и побягнах, без да дам никакво обяснение. Трябваше известно време да бъда сама. Затичах се по скалната пътека към морето.

— Бона сера — поздрави ме младият италианец, който беше спасител там.

От пристана към водата се спускаше една стълба, но след падането на мрака, когато никой вече не искаше да се къпе, изтегляха стълбата горе. Тъкмо с това беше зает той сега.

Аз обаче го спрях. Исках да се гмурна в мамещите черни дълбини. Не, не исках да се давя. Исках да се изкъпя. Исках за последен път да се изкъпя в Средиземно море. Банският ми костюм още висеше на парапета. Беше мокър и студен, но водата ме обгърна като топла ръка.

Този ден ми стига за цял живот! Полюлявах се по гръб на слабото вълнение и гледах към звездите. По лицето ми имаше солена вода, не знам дали беше Средиземно море или моите сълзи.

На пристана чакаше спасителят и сигурно се чудеше какво ми става. Виждах черната му сянка да се движи неспокойно напред-назад. Той явно искаше да изтегли стълбата и да се прибира. Само още няколко минути, приятелю. Нали разбираш, аз вероятно никога вече няма да се къпя в Средиземно море. Никога вече няма да видя тези блестящи светлини, които са Неапол, никога вече няма да чуя тихия плисък на вълните, които се блъскат в скалите на Соренто. Този ден ще трябва да ми стигне за цял живот, разбираш ли!

А сега какво? Да не би да иска да скочи във водата и да ме извади? Някой се спусна по стълбата. О, тези пламенни италианци! Не идвай насам, иначе ще потегля за Неапол, заклевам се! Не се приближавай, казвам ти!

Тогава чух един добре познат глас:

— Кати, може ли човек да поговори с теб, преди да потънеш?

Ах, та това не беше спасителят. Беше Ленарт. Беше Ленарт!