Кати в Италия

Деветнадесета глава

— Искам да ти разкажа нещо — каза на следващата сутрин Ева. — Но ще го научиш едва когато стигнем Соренто. Приготви се за изненада.

Кимнах мълком. Значи в Соренто щях да получа чашата с отрова! Още същата вечер щяхме да пристигнем там, можех да потърпя в края на краищата. Не очаквах „изненада“, знаех много добре какво ще ми разкаже; интересно щеше да бъде обаче как смята да ми го разкаже и как ще обясни подлото си предателство.

Гледах я изпитателно. Застанала до балконската врата, наведена напред, тя четкаше русата си коса. Косата падаше над лицето й като златна грива. Подсвиркваше си бодро. Нима никак не я измъчваше това, че щеше да ми причини болка? Нима така открито ликуваше, че бе успяла да ми отмъкне Ленарт, та за нищо друго не я беше грижа? Така изглеждаше.

Започнах да прибирам дрехите и тоалетните си принадлежности. Сърцето ми тежеше и ръцете не ме слушаха, затова не напредвах бързо. Струваше ми се, че никога не съм вършила по-тежка работа. Не бях спала много през нощта, бях изморена и всяко движение ми струваше усилия. Накрая Ева забеляза, че нещо не е наред.

— Какво ти е? — попита тя. — Мъчно ли ти е?

Мъчно ли ти е, попита ястребът, докато разкъсваше яребицата! Дали ми беше мъчно? Съвсем друга дума беше необходима, за да се нарече онова, което изпитвах, дума, която не съществуваше в речника, нещо страшно, пронизващо. Не отговорих на въпроса й. Внезапно обаче тя се озова до мен, целуна ме нежно по бузата и каза:

— Бедничката ми, толкова отегчителна ли беше миналата вечер с Виктор?

— А ти, как беше главоболието ти?

Не можах да потисна този въпрос.

Тя се засмя тайнствено и каза:

— То изчезна напълно. — После измъкна от ръцете ми роклята, която исках да сгъна и заяви: — Ще ти прибера багажа, така ще стане по-бързо.

За няколко минути тя свърши цялата работа. Направи го толкова сръчно и бързо, като не спираше да пее с пълно гърло:

— О, каква хубава утрин, о, какъв хубав ден!

Нима имаше някой друг на същото мнение! Стоях с увиснали ръце и без настроение и чаках да свърши. След това взехме куфарите си и слязохме във фоайето, където другите вече се бяха събрали. Ева ме блъсна шеговито в ребрата и каза:

— Хей, след няколко минути ще видим Неапол и после ще умрем, това не е ли прекрасно?

Да, прекрасно беше, съгласих се аз в себе си. Особено ако е възможно да прескочим Неапол и само да умрем!

Не ми стана по-весело, когато видях града. Наистина гледката към Неаполитанския залив беше като райско видение, а Средиземно море, което виждах за пръв път, сияеше като тъмносиньо чудо.

Но аз видях и толкова други неща, които ме натъжиха още повече. Бледи недохранени деца, бледи недохранени майки, мръсотия, беднотия и нагла просия, която вероятно се пораждаше от страшната мизерия. Майки протягаха към нас мръсните си, покрити със струпеи пеленачета, за да събудят състраданието ни, търговци се опитваха да ни натрапят с груба настоятелност своите вехтории. Това беше Италия на мизерията, каквато не бяхме срещали досега. И над всичко това светеше яркото, разобличаващо слънце Божие. Бельото, провиснало на дълги нанизи пред прозорците и над улиците, изглеждаше още по-сиво на слънчевата светлина, децата още по-бледи, мръсотията се виждаше още по-ясно. На тротоара беше легнал по корем един мъж и спеше следобедния си сън — на слънчевата светлина той изглеждаше още по-измъчен и беден; същото беше с двамата работници, които седяха на ръба на тротоара и поглъщаха оскъдната си закуска — парче хляб. Каква полза да имаш пред себе си една от най-красивите панорами на света, когато нямаш какво да ядеш? Вярвам, че крайната нужда щеше да бъде по-поносима в някое наистина ужасно и отблъскващо място, защото там поне пред очите на бедстващите нямаше да преминават толкова много добре охранени туристи.

А ние наистина се хранехме добре! Ядохме и пихме, колкото можахме да натъпчем в себе си — ризото, котлети, сирене, плодове, вино — в един ресторант под огромна тента отзад на пристанището. През цялото време около нас се навъртаха гладни хора. Да не говорим за всички гладни котки. Те обикаляха под масите, отъркваха се в краката ни и мяукаха така пронизително, че почти не чувахме собствените си думи.

Виновен за това беше като че ли и оглушителният шум наоколо. Не бях виждала по-оживен ресторант. Той беше разположен в центъра на един несъмнено многолюден пасаж — около масите преминаваше населението на половин Неапол. Заобикаляха ни продавачи на стриди, търговци на цветя и фотографи, които с викове ни предлагаха услугите си.

— Ако трябваше да се храня редовно тук, щях да получа тумор в стомаха — заяви господин Густафсон. И то още преди да беше засвирил оркестърът.

В Италия очевидно няма закон против шума. Декоративни растения отделяха нашия ресторант от един друг ресторант, и той гъмжащ от котки, търговци, фотографи, между неговите маси препускаше другата половина на Неапол. Там също имаше оркестър. Двата ресторанта бяха конкуренти и двата оркестъра бяха въвлечени в благородното съревнование. Когато нашият оркестър поде „Санта Лучия“ така, че отекна над целия залив, другият оркестър подхвана „О, соле мио“ така, че Везувий потрепера. Двамата капелмайстори се надвикваха взаимно с посинели лица. Котките мяукаха, търговците крещяха, фотографите щракаха, населението на Неапол безгрижно вървеше напред-назад между масите, докато първичните викове на капелмайсторите се носеха към небето.

— Тук поне човек получава нещо срещу парите си — рече изтощено Ева и отмести своя котлет.

Невероятно е, че сме живели, и то години наред почти без да знаем, че съществува Соренто! Бяхме чували наистина за това място, но то не събуждаше нито следа от копнеж в гърдите ни.

В бъдеще никой няма да може да спомене в мое присъствие името Соренто, без въздухът около мен да не засияе и елейни гласове да ме повикат отдалеко, тъй че да потъна в спомените и да забравя всичко друго.

Но в неаполското пристанище аз се качих на борда на белия параход, без да подозирам, че съм на път за Острова на блажените. О, белият ни параход наистина беше хубав, а също и яркосиньото море, чиято повърхност блестеше под слънчевата светлина. Там беше и добре познатият кратер на Везувий и скалният силует на Капри и високите планински стени на полуостров Соренто.

Но аз не разбирах, че съм на път за Острова на блажените. Всъщност изобщо нищо не разбирах. И по-късно, когато с Ева седяхме на терасата на хотела под сянката на големия чинар. Като птиче гнездо лежеше хотелът високо горе на скалата, а дълбоко, дълбоко долу в подножието на скалната стена дочувахме стенанието на Средиземно море. Вълните се разбиваха с глух шум в скалите и ни нашепваха древните си тайни. Точно срещу нас, от другата страна на залива, Везувий надигаше чело към небето, блеснало в цветовете на залеза — в тюркоазено и розово, гълъбовосиньо и бадемовозелено. Здрачът се спусна бързо и отвъд залива в дълга блестяща верига замигаха светлините на Неапол. Малки рибарски лодки се плъзгаха край пристана. Тук отгоре те изглеждаха като лодки играчки, разхвърляни безразборно от някое малко момче, на което му е омръзнало да си играе. Мъжете в лодките си подвикваха един на друг, във вечерната тишина гласовете им прозвучаваха толкова силно, сякаш те стояха до нас.

Щастлива ли бях, или нещастна? Трудно беше да бъдеш истински нещастен, след като земята е приготвила за своите наскърбени чеда такива прелестни места.

Ева седеше тихо до мен в бялата си рокля, надвесена над парапета. Тя гледаше замислено рибарските лодки. Очите й като че ли издаваха загриженост? Може би все пак беше гузна, защото трябваше да ми развали тази прекрасна вечер?

— Ева — казах аз с разтреперан глас, — Ленарт много ли те обича?

Тя се стресна и се обърна разгневена към мен.

— Я повтори, ако обичаш!

— Исках само да кажа — започнах аз объркано, — мислех си дали ти и той… дали всичко между вас е ясно, така че…

Ева сложи ръце на кръста си и вдигна вежди.

— Аз на твое място щях да отида на лекар — заяви тя. — Я кажи, не виждаш ли бели мишки или пък да не би да се мислиш за Наполеон?

— О, Ева — прошепнах аз с болка и отчаяние, — аз ви видях вчера в „Улпия“.

— Е, и какво?

— Помислих си — заекнах аз, — реших, че…

— Ти си помислила и решила — прекъсна ме Ева. — Бог ми е свидетел, че за изнервени млади момичета като теб никак не е добре да мислят. Остави това на мен!

— Но защо ме излъга и каза, че имаш главоболие?

— Аз наистина имах главоболие — викна Ева. — Имах чувството, че ще полудея, ако трябва да търпя цяла вечер Виктор Малмин. Но две минути след като вие излязохте, се обади Ленарт. И какво прави истинската приятелка в такъв случай? След като те е гледала как всеки божи ден в Рим въздишаш по него и не знае къде да те търси в този миг? Оставя момъка да си върви, без да знае кога отново ще го спипа? О, не! Не и такова разумно същество като мен. Затова отидох с него в ресторанта „Улпия“. Седях там цялата вечер с главоболие и разказвах какви ли не прелестни неща за теб. И нито дума за това, каква странна овца си всъщност.

Хвърлих се на врата й, като се смеех и плачех едновременно.

— Прости ми, прости ми — хълцах аз.

Имах чувството, че съм се събудила от лош сън. Дори и да не видех Ленарт никога вече, поне Ева все още беше най-добрата ми приятелка. В този миг това ми се струваше много по-важно от всичко друго.

Но когато се сетих, че съм можела да срещна Ленарт, ако не бях излязла с Виктор Малмин, че бях пропуснала вероятно единствения си голям шанс, че преживях Рим през нощта с Малмин, изпаднах в дълбок и несправедлив гняв.

— Ева, мразя Виктор — заявих аз. — Мразя го. Той развали всичко.

— Да не мислиш, че не знам! — отвърна Ева. — Мислех си как ще се ядосаш на бедния Виктор, който е толкова мил. Затова реших да ти разкажа за Ленарт едва тук.

— Много разумно ох твоя страна — съгласих се аз. — Тук има толкова хубави стръмни скали. Ще блъсна Виктор от тях.

— О, ти ще му простиш, когато отново видиш Ленарт — каза Ева.

— Никога вече няма да видя Ленарт — казах аз и въздъхнах.

— Така ли мислиш? — отвърна Ева. — Ако не се лъжа, той идва насам!

Обърнах се. Някой приближаваше по терасата. Наистина беше Ленарт.