Катрин

Шестнадесета глава

Когато Кати се събуди на другата сутрин, Джон беше заминал. Беше я предупредил, че ще отсъства, а тя се запита колко ли време ще му отнеме уреждането на аборта. Не бе споменал на родителите си, че заминава, не се интересуваше какво могат да си помислят. Беше обещал да не се бави дълго, не повече от два-три дни. Кати реши, че ако изобщо някога избяга, това трябва да стане веднага, преди той да се завърне.

Почувства се по-самотна от всякога. Нямаше никакво семейство, на което да разчита. Идеята за бягството, дори преди да забременее и да се сблъска с толкова тежък проблем, всеки път я бе плашила. В момента обаче нямаше и най-малка представа как би могла да се справи.

„Защо си нямам някого, с когото да мога да поговоря, някой, който да знае какво може да се направи и който да ми помогне — мислеше си Кати. — Трябва да има някакво място, където неомъжените момичета да могат да раждат децата си. Едва ли аз съм единствената, която някога е забременявала, без да има съпруг.“

Беше чула слугите да си шушукат, но тя вече не принадлежеше към техния кръг и в никакъв случай не би поискала съвет от тях за каквото и да било. Никой не биваше да узнае.

Кати падна на колене. Изглежда единственият, към когото можеше да се обърне, не беше на този свят. Благодареше горещо на майка си за вярата, която й бе предала:

— Господи, помогни ми — молеше се тя. — Искам да запазя това дете.

Обикновено молитвите не дават мигновен резултат, но когато се надигна от пода, Кати неочаквано си припомни Джози. Едрата жена работеше в единствения публичен дом в града. Кати я беше срещала един-единствен път на брега и сега се чудеше дали Джози ще си спомни за нея. Трябваше да пробва шанса си. Би могла да й помогне. С оглед професията, която си бе избрала, тя сигурно разполагаше с информация, точно от каквато Кати се нуждаеше.

Облече се бързо и каза на госпожа Бейтс, че отива в града да си купи нещо Поръча малък екипаж, който да може да управлява сама, и се подкара към града.

Кати спря пред аптеката и измина пеша разстоянието до сградата, където знаеше, че Джози работи. Застана пред малката бяла постройка и погледна нагоре. Обзе я съмнение, дали постъпва правилно, като се кани да посвети един напълно непознат човек в тайната си. Голяма част от решителността й се бе изпарила по пътя.

Но нямаше друг освен Джози. Кати пое дълбоко въздух и почука на вратата. Веднага й отвориха и я поканиха да влезе в просторна дневна вдясно от преддверието. Стаята беше обзаведена твърде помпозно и тя се огледа с любопитство преди Джози да се появи, извикана от каква невзрачна, близо шестдесетгодишна, жена.

В първия миг Джози я изгледа учудено, но после позна Кати и приветливо й протегна ръка за поздрав.

— Здрасти — каза тя високо. — Да не би да си решила да сменяш работата си.

Кати отвърна с принудена усмивка на смеха й.

— Какво те води насам, миличка? — попита Джози, като се приближи.

— Дойдох да те попитам за нещо — каза Кати неуверено. — Необходим ми е твоят съвет.

Джози беше по нощница и Кати се надяваше, че не я е измъкнала от леглото, докато е била с някой клиент.

— Това ли е всичко? Добре, ама аз какво да направя за теб?

Кати се разрида. Джози дойде до нея, хвана я за раменете и лекичко я раздруса.

— Хей, хей, това пък защо е?

Кати се поуспокои малко и направи усилие да и разкаже защо бе дошла, като спести само желанието на Джон да абортира детето. Изглежда че всичко това се стори забавно на Джози, но когато заговори, гласът й звучеше утешително.

— Слушай, мила моя — започна тя, — аз мога да ти помогна. Сега ще престанеш ли да плачеш?

Тя настани Кати на един стол и седна до нея.

— Знам едно място. То се намира в Ню Йорк, някои от нашите момичета са ходили там. Чувала съм, че е много хубаво. Успокой се сега, а аз ще отида да потърся адреса и името.

На път към вратата Джози изведнъж се обърна и отново заговори:

— Знаеш ли, че ще е много по-лесно, ако изобщо не се занимаваш с тези неща. Няма да има нужда да ходиш далече, пък и абортите вече не са толкова опасни, както преди — тя се върна към Кати. — Какво ще кажеш? Искаш ли да питам за името на доктора? Знам един много добър, от нашия град е.

Кати не я погледна, но очите и отново се напълниха със сълзи.

— Добре де, добре, забрави това. Само ми хрумна — и тя излезе от стаята.

Джози удържа на думата си. След по-малко от пет минути тя се върна с някакво листче в ръка.

— Ето, душичке — каза тя благо. — Ето и името, и адреса. Мисля, че това е религиозно място, ама няма значение каква си. Те приемат всякакви.

Кати внимателно сгъна листчето и го мушна в джоба си.

— Необходим е малък бакшиш — продължи Джози. — Имаш ли някакви пари.

— О, да, да — отговори бързо Кати.

Джози изглеждаше облекчена, че няма да я помолят да заплати пътуването до Ню Йорк.

— Виж какво, малката, много момичета посещават това място — тя прегърна Кати през рамото. — Казвали са ми, е не е никак лошо.

Кати се изправи и Джози я изпрати до вратата. Внезапно момичето се обърна, прегърна я и прошепна гореща благодарност в ухото й. Джози усети буца в гърлото си.

— О, наистина няма за какво — Джози се опита да сдържи сълзите си. — По всяко време — тя отвори вратата и Кати пристъпи навън, — ако имаш нужда от нещо, което бих могла да направя за теб, непременно се обади, нали? От сърце ти желая успех. А сега хич не се тревожи, не си първата, която забременява, нито пък ще си последната.

След като бе изрекла всичко, което смяташе за необходимо, Джози тръгна нагоре по стълбите и извика:

— Ида, ида де!

Кати затръшна вратата след себе си и си тръгна с облекчено сърце. Мислите й шеметно се въртяха. Вече знаеше какво да прави. Трябваше да се измъкне, без да възбужда подозрение. Щяха да изминат месеци преди раждането на бебето. Ако оставеше каквито и да било следи, Джон щеше да я открие и тогава — край на свободата й.

Щом се прибра у дома, Кати намери в преддверието писмо от госпожа Даниълс. В главата й бързо се зароди план. Никой до момента не я бе разпитвал за семейството й, а госпожа Бейтс и Джон бяха единствените, които знаеха, че майка й и сестрите й са починали в същата година, когато бе постъпила на работа в къщата. Понеже не беше споменавала баща си, даже и Джон не знаеше със сигурност дали той е още жив.

Кати побърза да почука на вратата на библиотеката, където знаеше, че ще намери Шон и Джойс да четат кореспонденцията си.

— Моля да ме извините, госпожо — поде нервно тя. — Току-що получих писмо от дома — тя лекичко размаха писмото на госпожа Даниълс. — Трябва веднага да замина за Седърууд. Баща ми е тежко болен и може да умре всеки момент. Писала ми е наша близка приятелка, която ме вика да тръгна веднага.

От очите й капеха едри сълзи. Не можеше да повярва, че ги е предизвикала съзнателно с чувството, че само така може да се измъкне веднага, без да й се налага да отговаря на многобройни въпроси.

— Тя ме моли да тръгна незабавно — повтори Кати. — О, надявам се, че няма да е твърде късно — продължи тя през сълзи, загледана в лицата им. Надяваше се да ги е убедила, но не можеше да бъде сигурна.

Джойс бе разбрала, че Джон е отпътувал същата сутрин и макар да нямаше и идея какво се беше случило между сина й и любовницата му, тя бе недоволна, че той не беше сметнал за необходимо да я уведоми. Наложи се да научи за отсъствието му от госпожа Бейтс, която го бе видяла да излиза почти без багаж.

— Знаеш ли къде е заминал Джон и кога ще се върне? — попита Джойс.

— Не — излъга Кати. — Той не винаги ми се доверява.

— Естествено — каза майка му пренебрежително. — Не разбирам какво го е накарало да замине така внезапно.

В мълчаливата война между двете жени бе настъпило примирие. Кати гледаше да не й се мярка пред очите, доколкото бе възможно, и въпреки че Джойс продължаваше да се отнася с нея като с прислужница, тя знаеше, че Джон е разговарял с нея. Поне в негово присъствие Джойс се опитваше да се държи добре.

Шон се изправи на крака точно когато Кати сгъна писмото и го скри в джоба си.

— Ще се върнеш ли тук, драга? — попита той учтиво.

Кати не беше говорила с него, но чувстваше, че на него му е ясно, че тя е станала любовница на Джон против волята си. Не, че Джон му бе казал това, той го беше усетил по някакъв начин. Погледите им се срещнаха и Кати бързо отвърна очи, опитвайки се да контролира гласа си.

— Веднага щом премине кризата — излъга тя.

Шон се усмихна, а на нея й се стори, че той знае, че тя си отива завинаги.

— Е, мога ли да тръгвам? — попита тя и се втренчи в добрите му очи.

— Разбира се, скъпа — каза той бързо. — Естествено ще заминеш при баща си. Аз самият бих пожелал синът ми да дойде при мен, ако съм болен — добави той под раздразнения поглед на съпругата си, която стоеше с отворена уста. — Тръгвай бързо. Вземи някой да те закара до гарата. Имаш ли достатъчно пари? — сети се да я попита.

— Да, да, благодаря — отговори Кати. — Имам всичко необходимо.

Катрин Маршъл отпътува за Ню Йорк. Не можеше да повярва, че всичко се бе наредило толкова лесно и че беше напуснала къщата в такъв кратък срок. Джози й бе изпратена от бога. Разбираше добре, че никога не би могла да напусне Джон без помощта на тази чудесна жена. Много се безпокоеше да не би нещо да се обърка и тя да не успее да се измъкне достатъчно бързо. Все още леко потрепваше. Беше напуснала къщата, но още бе далеч от всякаква сигурност. Предстоеше й да намери болничното заведение, препоръчано от Джози, а изобщо не бе сигурна, че престоят й там ще се запази в тайна. Ако Джон решеше да я последва, той със сигурност би проверил всички подобни места.

„Моля те, Господи, не позволявай на Джон да ме открие — молеше се Кати на Този, който винаги й бе помагал. — Поне докато се роди детето ми. Ако не мога да го отгледам сама, с радост бих го дала за осиновяване, но то ще живее. Не мога да го убия.“

Както обикновено молитвата понамали страха й от неизвестното.

Докато сваляше багажа си от горната полица, Кати забеляза в дъното на вагона две млади момичета, които плачеха. Водеше ги по-възрастна жена, цялата облечена в черно и с каменно изражение на лицето. Тя се учуди каква би могла да бъде причината за плача им. Но още докато слизаше на гарата в Ню Йорк, те изхвръкнаха от ума й. Денят беше ясен и хубав, а лекият хлад беше приятен след топлия влажен вагон. Беше средата на юни и навсякъде цъфтяха цветя. Въздухът носеше непознати аромати и Кати го подуши на няколко пъти, за да разбере на какво точно мирише.

На гарата стояха няколко файтона. Кати си избра един и подаде листчето на кочияша. Беше възрастен мъж с дълги, побелели кичури коса, развети от ветреца. Сбръчканото му лице кимна разбиращо, когато тя се настани. Той се вгледа в лицето й, като клатеше глава и си мърмореше нещо под нос.

Самарянският приют се намираше само на миля и половина от гарата. Кати за първи път идваше в Ню Йорк, а и в който и да е друг град по такъв повод и това, което видя, много я учуди. Редиците от сгради изглеждаха безкрайни, навсякъде бе пълно с хора. Кати знаеше, че предприятията „Камерън“ притежават голям търговски център за тяхната продукция в Ню Йорк, а също че Шон и Джойс имат тук къща, за която се говореше, че е дори по-разкошна от имението им в Сийл Харбър. Не знаеше къде точно се намира, но се надяваше да е далеч.

Кати слезе от файтона угрижена и притеснена, плати на кочияша и се сбогува. Плъзна поглед по постройката, която щеше да стане новия й дом и каза молитвата си наум.

Приютът беше на три етажа, изцяло изграден от червени тухли. Единственият знак, който й подсказа, че не е сбъркала, бе малък надпис върху големите остъклени порти, който гласеше: „Самарянски приют“. Тя постоя за малко на пътеката, докато коленете й спрат да треперят. После отвори вратата и влезе.

Всичко във фоайето беше снежнобяло. Завесите на прозорците, дървените столове с прави облегалки, стените и даже бюрото, зад което седеше дребничка, симпатична жена, която ровеше из книжата и явно търсеше нещо. Кати се приближи и тя й се усмихна.

— Мога ли да ви бъда полезна с нещо? — попита жената сърдечно.

— Да, госпожо — отвърна момичето. — Бих искала да разбера дали… дали мога да се регистрирам при вас?

Жената хвърли бърз поглед на Кати, излезе иззад бюрото и протегна ръка за поздрав.

— Разбира се, че можете, мила — каза тя любезно. — Моля, последвайте ме за попълване на необходимите формуляри.

Кати беше взела много малко дрехи със себе си. Тя носеше морскосиня памучна рокля с бели маншети и якичка, а през рамо беше метнала пелерина в подходящ цвят. Това бе единственото облекло, което й се стори подходящо за пътуване, и макар че й стоеше много добре, строгата кройка я правеше да изглежда по-възрастна, отколкото беше.

— Аз съм госпожа Мириам Колинс — каза служителката, докато отиваха към малка стаичка вляво от входа. — Как е вашето име, скъпа?

— Катрин Камерън — каза бързо Кати.

Самата тя не осъзна какво я бе накарало да каже името на Джон. В известен смисъл искаше така да подсигури името на детето за кръщелното свидетелство, но когато размисли добре, сети се, че това правеше толкова лесно откриването й, колкото ако беше казала името Маршъл.

— Седнете, госпожице Камерън — каза жената топло.

— Бременна съм — обясни Кати, — и ме насочиха към вас за помощ. Виждате ли, нямам къде другаде да отида. Нямам нито семейство, нито приятели, които да се погрижат за мен.

Доплака й се и трябваше да преглътне, за да овладее напиращите сълзи. До този момент не беше изричала тези думи на глас. Сега обаче разкри положението си и се почувства несигурна.

Госпожа Колинс обясни:

— Необходимо ни е да знаем някои подробности, преди да можем да ви приемем.

Кати се зае да попълва данните от формуляра, който й дадоха. Беше преценила, че бебето трябва да се роди някъде около Коледа, затова не се поколеба да впише това в съответната графа.

Попълни формуляра и го върна обратно на госпожа Колинс. Тя го пое мълчаливо и помоли Кати да я последва.

— Само още няколко минути, госпожице — каза тя усмихнато. — Веднага след това ще ви запишат, ако се окаже, че трябва да останете при нас.

Всичко се оказа точно така. Заведоха Кати в стаята, в която щеше да живее до края на бременността. Макар и не много голяма, тя беше уютна. Имаше всичко необходимо и за нейна изненада беше изцяло в бяло. Това не беше истинска болница, но Кати си представяше една болница точно толкова чиста и бяла. В малката квадратна стаичка имаше само едно легло, шкаф с чекмеджета, кана и леген за миене, закачалка за дрехи и стол. Беше просторно, а Кати забеляза, че прозорците гледат към просторна, поддържана градина.

Долу се разхождаха няколко млади дами в различно напреднала бременност. В средата на градината имаше малък фонтан, около който бяха насядали момичета.

Висок ред дървета ограждаше парка. Нямаше изход направо към улицата. За да влезе през входа на сградата, човек трябваше да заобиколи отпред, при централните порти.

„Тук ще съм добре“ — помисли си Кати, докато изваждаше вещите от пътната си чанта. Не бяха много — само три скромни рокли, две от които бяха за топло време, а третата бе от дебел вълнен плат. Нямаше да се нуждае от нищо повече. Не предвиждаше срещи с никого, а и нямаше намерение да излиза извън оградата. Беше си взела и няколко парчета плат, за да си ушие рокля, когато наедрее.

Тъкмо свърши с подреждането на багажа и на вратата се почука. Тя леко я открехна. В коридора стоеше жена в сиво-бяла униформа. Лицето й беше бледо почти колкото облеклото.

— Извинете ме, госпожице Камерън — продума тя с тих, възглух глас. — Налага се да ви прегледа лекар. Той ви очаква, аз ще ви заведа при него.

Кати тръгна след нея и не след дълго се озова пред висок, доста внушителен мъж, около четиридесетгодишен. Той й зададе няколко въпроса за здравословното й състояние, както и за здравето на родителите й. Интересуваше се главно дали някой в семейството е страдал от туберкулоза или някаква друга неизлечима болест. След щателен преглед лекарят каза на Кати да очаква детето към края на декември. После я отведоха в канцеларията.

— Добър ден, госпожице Камерън. Аз съм Елизабет Хопкинс. Наричат ме Бети, надявам се, че вие също ще се обръщате към мен така. Моля, седнете.

Кати зае мястото пред бюрото и скръсти ръце в скута си. Бети Хопкинс беше малко след четиридесетте, с румено лице и топла усмивка. Беше доста пълничка, но явно този факт не я смущаваше ни най-малко. Носеше рокля, която би й стояла чудесно, ако беше по-слаба.

— Трябва да ви задам няколко лични въпроса, Катрин — започна тя свойски. — Моля, не се смущавайте. Просто такъв е редът.

— Да, госпожо — отговори Кати срамежливо.

— Ще трябва да ми кажете името на бащата за нашата документация — нареди тя делово.

Кати усети, че се изчервява и сведе глава да избегне погледа й.

— Първо, приемам, че не сте женена и фамилното ви име е Камерън. Така ли е?

— Да, госпожо.

— Хайде, скъпа, това е само формалност. Информацията ни е поверителна.

— Трябва ли обезателно да отговоря на въпроса ви, госпожо — попита плахо Кати.

— Е, не мога да ви принуждавам, но това ще ни е от помощ — каза тя, леко нервирана.

— Предпочитам да не отговарям сега — Кати не смееше да я погледне.

— Добре тогава, забелязах, че не сте попълнили имена на близки родственици за контакт в случай на нещастие или смърт. Има ли някакви причини за това?

Кати хвърли поглед към пращящото от здраве лице на Бети Хопкинс и рече искрено:

— Не попълних нищо, защото нямам семейство — всички са мъртви.

Беше помислила да впише името и адреса на госпожа Даниълс, но се бе отказала. Ако действително й се случеше нещо, тя би предпочела единствената й приятелка да не разбере за нейното падение.

— Разбирам — каза Бети и проследи с молива списъка от въпроси. — В състояние ли сте да платите за престоя си тук, скъпа госпожице?

— Ще бъда щастлива да мога — каза Кати малко разтревожено. — Ако не е прекалено скъпо. Нямам много пари.

— Сумата е доброволна, Катрин. Няма установени такси. Това е милосърдна организация, но някои млади дами тук могат да си позволят да ни подпомогнат финансово. Нашата молба е единствено да подкрепите някои от нашите фондове, ако имате тази възможност, за да продължим да съществуваме.

При мисълта, че не ще я отпратят поради липса на достатъчно пари, Кати си отдъхна.

— Колко бихме могли да получим за грижите си към вас, скъпа? — попита Бети Хопкинс мило.

Кати не знаеше какво да отговори. Не беше изхарчила нищо от малката сума спестени пари, освен тези за билета си по влака и за файтона до тук, но се надяваше да разполага с останалото, след като напусне дома, за да издържа себе си и детето, докато си намери работа. Естествено разбираше, че би било егоистично да задържи всичко за себе си и да се надява на грижите на чужди хора. Не можеше да излъже с колко пари разполага.

Тя беше готова да даде всичките си пари, но преди да отговори чувството й за практичност надделя над щедростта и тя предложи сто долара от ревниво спестяваните средства.

— Вие сте изключително щедра — каза госпожата, изправи се и отиде до Кати. — Моля, донесете ми ги тук след вечеря. А между другото, получих медицинското ви свидетелство и се радвам да ви съобщя, че сте абсолютно здрава. Ще родите чудесно бебе.

— Благодаря, госпожо — отговори момичето щастливо и стана да си върви. — Има ли още нещо?

— Само едно — отговори пълната жена. — Имате ли намерение да задържите детето?

— Не зная — каза Кати срамежливо. — Още не съм мислила за това. Трябва ли да взема незабавно решение?

— Разбира се, че не — отговори й Бети. — Но понеже някои момичета решават още преди да постъпят тук и от опит знам, че никога не променят намеренията си. Просто сметнах за необходимо да ви попитам, за да съм подготвена, когато ни напуснете.

— Много искам да го задържа, но все още не знам дали ще мога. Зависи от обстоятелствата — каза Кати.

Сервираха храната в обща трапезария. На Кати бе посочено място на една маса с още пет други момичета. Всички бяха групирани приблизително по датата на раждането, щяха да ползват заедно услугите на дома и тя се надяваше с течение на времето да се сприятелят.

Повечето от тях бяха тук от няколко седмици и вече бъбреха оживено. Говореха открито за връзките си с бащите, като че ли необичайното им положение нямаше особено значение за тях и не бе предизвикано от безнравствена връзка. Като че ли самата мисъл никога не им бе хрумвала.

Кати се запита дали собственото й отношение щеше да се промени след време. В момента все още се чувстваше много виновна и объркана.

Когато се прибра в стаята си, тя премисли всичко, което се бе случило през този ден. Нещата се подреждаха добре и тя бе доволна. В крайна сметка положението не се оказа толкова ужасно. Сама бе решила как да постъпи и затова се помоли Бог да я подкрепя.

Времето течеше бързо. С всеки изминат месец тя все повече се успокояваше и набираше увереност. Очевидно Джон не бе успял да я открие. Скоро щеше да си има дете и да започне нов живот.

Кати заплати придобитата свобода със самотност. Не можеше да прогони от мислите си хубавите часове, споделени с Джон. Мислено проследяваше постепенната промяна в отношението му към нея.

В отговор на нейната любвеобилност и дружелюбие Джон я допусна до познанието, което той самият бе придобил. Разполагала бе с безценно време за четене и жадно бе изчела много от книгите в библиотеката. Припомни си нощта, когато двамата седяха край камината и той отговаряше търпеливо на въпросите й. На него, като че и му доставяше удоволствие да я учи, както и на нея да бъде обучавана. Тя възприемаше всичко с невероятна бързина, обожаваше всяка минута от съвместните им занимания.

Джон беше направил опит да я учи на френски и двамата се бяха смели като деца на начина, по който произнася и най-елементарните фрази. Когато най-сетне успя да поведе някакъв разговор на този език, гордостта й бе засенчена от тази на учителя й.

През деня Кати беше ангажирана с леки задачи, които възлагаха на всички млади дами. Тя ги вършеше с достойнство и в добро настроение. Двете девойки, които бе забелязала да плачат в дъното на вагона по пътя за Ню Йорк, също бяха тук. Бяха сестри и се говореше, че баща на децата, които очакваха, е един и същи мъж.

Кати им съчувстваше. Те като че ли изобщо не можеха да се приспособят към обстановката, нито пък към напредващата им бременност. И тъй като избягваше неприятните мисли, тя деликатно странеше от тях. Тяхното присъствие на практика потискаше всички.

Кати не се довери на никого, нито пък се шегуваше с останалите момичета. В резултат на това й бяха лепнали прякора „Госпожица Приличната“. Тя нямаше нищо против, но й тежеше, че не я викат за разговорите след вечеря. Доста дълго време след постъпването си, тя не бе успяла да се сприятели с нито едно от момичетата. И през по-голямата част от деня беше сама. Понякога нощем се чудеше какво ли прави Джон. Беше лято и плажът сигурно беше прекрасен. Дали той е все така ентусиазиран от лодката си, както преди, когато тя го подкрепяше?

Колкото преди не искаше да бъде открита, толкова сега страдаше при мисълта, че е изоставена. Явно Джон не бе положил големи усилия да я търси. След много сълзи и напрегнати разсъждения Кати прие, че той е доволен, защото се е отървал от нея и от товара на бременността й.

Но колкото и да се опитваше да забрави утехата на прегръдките и страстните целувки на Джон, нощем Кати се будеше с въздишки и се опитваше да задържи съня, в който той я галеше. Всеки път след подобни сънища тя се чувстваше самотна и нещастна.

Мислеше си, че го познава достатъчно добре и макар да бе проявил признаци на привързаност към нея, тя трябваше да си признае, че вероятно се е заблудила. Молбата му да премахне детето беше така неприсъща за нрава му, че Кати още не можеше да разбере как бе изрекъл онези думи за аборта. Може би причините му щяха да бъдат приемливи за някой, който не ценеше толкова живота, но за нея едно мозъчно разстройство не беше достатъчна причина за крайната мярка, която й бе предложил.

Джон беше признал категорично, че обича децата и че никога не се е надявал да има свои собствени. Защо тогава бе пожелал да унищожи бебето, което би могло да се роди нормално. Така й казаха тук и тя горещо го вярваше. В края на краищата реши, че просто си създава извинение за слабостта на характера му, която до момента бе отказвала да приеме. Не разбираше защо се стреми да го идеализира в мислите си.

С напредването на времето се покачваше и теглото й, и за Кати ставаше все по-трудно да изкачва стълбите повече от два пъти дневно. Намираше се толкова наедряла и отблъскваща, че се радваше на отсъствието на Джон. Не желаеше той да я вижда в това състояние. От друга страна, притеснението й за това, какво би си помислил той за вида й, я дразнеше.

Коледа беше само след две седмици. Всички бяха възбудени и радостни. Поставиха елхичка в големия салон, която украсиха с приготвени от всички момичета украшения. Моментът наближаваше и Кати започна да усеща как бебето се движи в корема й. „Движи се като акробат — мислеше си тя. — Само да се роди нормално… Толкова ще бъда щастлива!“

Тя знаеше, че скоро трябва да вземе важно решение, но все отлагаше с надеждата, че ще се появи някакво обстоятелство, което ще й позволи да задържи детето.

В навечерието на Коледа я повикаха в малкия офис, където бе приета в първия ден на пристигането си. Бети Хопкинс я поздрави сърдечно и я покани да седне.

— Госпожице Камерън — започна тя, — дойде моментът да ни съобщите дали смятате да задържите детето или не. От това, че не получавате никакви писма, съдя, че вие действително сте самотна, както ни информирахте. Бащата на вашето дете не се появи да предяви претенции, както често се случва тук. Мисля, че е мое задължение да ви обясня какви са възможностите преди да направите своя избор.

Тя стана от бюрото и се доближи до прозореца, който гледаше към опустялата градина.

— Преди всичко, ако решите да задържите детето, ние имаме възможността да ви предложим работа в едно много добро шивашко предприятие — каза тя.

Кати усети погледа й върху себе си и сърцето й заби силно в гърдите.

— Не ми е убягнало от погледа, че вие не само имате добро образование, което не е характерно за тукашните момичета, но и умеете прекрасно да шиете.

— Благодаря — промърмори Кати.

— „Форбис Ексклузив“ е предприятие за дамско облекло, в което се изработват най-изисканите рокли в Ню Йорк. Поради конкуренцията и стремежа да предложи най-доброто на разумни цени, господин Форбис наема наши момичета винаги, когато има свободни места. Ние имаме късмет да предлагаме това на пансионерките си. Условията са напълно приемливи. Той поема майката заедно с детето, осигурява жилище и храна, както и подходящи условия за бебето, докато майката е на работа. Джоел Форбис разполага с няколко сгради в града и много млади работнички, които са истински майсторки в занаята. Според мен вие сте много подходяща, ако решите да направите този избор.

Кати едва можа да държи сълзите си. Бети Хопкинс продължи:

— Проверили сме всички филиали на господин Форбис, а един от нашите служители проучи условията на базата на едномесечни данни. Господин Форбис не е нарушил споразумението в нито един случай.

Бети не можеше повече да се преструва, че не забелязва сълзите й. Тя се наведе и й предложи чиста кърпичка, понеже Кати едва смогваше да изтрие стичащите се от очите и вадички.

— Джоел Форбис е чудесен човек. В замяна на подслона, който осигурява за майката и детето, той иска само всяка девойка да работи в предприятията му осем часа дневно, шест дни от седмицата. Работата се състои в кроене, шев и други дейности, като през останалото време те са при децата си.

Кати бе овладяла сълзите си и гледаше жената пред себе си с благодарност. Бети прибра мократа кърпичка обратно в джоба си и отново продължи да изброява условията, които смяташе, че трябва да обясни.

— Има и малка заплата.

Тя изглеждаше доволна, че Кати ще изкарва по нещичко извън квартирата и прехраната.

— Това може да се окаже изход за вас от тази трудна ситуация — и тя я погледна сериозно. — След като вече показахте колко сте сръчна, аз съм убедена, че заплатата ви дори ще се увеличи.

Всичко това приличаше на сън наяве, на отклик свише. Никога не си бе представяла, че когато се озове сама с детето си без съпруг, който да я подкрепя и закриля, всичко ще бъде тъй лесно, както й изглеждаше в момента.

Изтормозеното й тяло бе завладяно от неочаквано спокойствие. Тя се обърна към Бети Хопкинс с достойнство и увереност.

— Ще бъда много задължена на господин Форбис, ако приеме мен и детето и ще направя всичко възможно да се отплатя за добрината му. Не съм и сънувала нещо толкова хубаво. Бих искала да благодаря на вас и на всички за вниманието, което проявихте към мен.

Бети Хопкинс се изправи и Кати я последва.

— Ще направя необходимото, скъпа госпожице. Когато сте готови да тръгнете от тук, вие и детето ви ще има къде да отидете.

Кати излезе от офиса с олекнало сърце. Беше щастлива.

След два дни тя стана майка. Роди момче. Кръсти го Торн — на името на своя дядо. От майка си знаеше, че той е пристигнал в Америка от Ирландия с един от първите емигрантски кораби.

Кати погледна бебето си и се разплака. Беше толкова красиво. Нямаше никаква коса и така се виждаше чудесно оформената му главичка. Естествено имаше сини очи. Мъничкото му телце й се стори съвършено. Оставаше й само да се помоли да бъде също толкова съвършено и в умствено отношение.

„Моля те, Господи — мълвеше тя, — не позволявай да остане неразвито. Толкова е красив, а и едва ли ще имам някога друго дете.“

Кати знаеше, че не бива да се пазари с Бога — майка й го бе казвала неведнъж, но в този момент се осмели да предложи собствения си живот в замяна на господната намеса в полза на детето.

„Ако приемеш тази моя молба, Господи, никога повече няма да искам до края на живота си“ — помоли се тя.

Кати беше обяснила, доколкото й бе възможно, за умствената нестабилност на бащата на Джон на лекарите, които се грижеха за нея. Всички я изслушаха внимателно и след щателен преглед й казаха това, което най-много искаше да чуе.

— Бебето ви е физически и психически здраво, доколкото можем да преценим — обясни доктор Мелбък. — Сам по себе си фактът, че бащата на Торн е имал психически неуравновесен родител, не е решаващ. Бащата на вашето дете не е проявявал подобни белези. Същото е и за факта, че бабата и дядото са били първи братовчеди. Така или иначе, наследствеността не е единственият фактор при формиране на психиката. Средата и отношението имат също толкова тежест за едно здраво дете.

Кати не бе сигурна, че е разбрала всичко, казано й от лекаря, но схвана достатъчно, за да прогони кошмарната тревога, съпътствала я през всичките тези месеци. Като че ли от раменете й се бе смъкнал огромен товар и тя не можа да сдържи щастливите си сълзи.

— Хайде, хайде, дете мое — пошепна доктор Мелбък и я потупа по рамото. — Всичката любов, която се готвиш да дадеш на това дете, ще го направи щастливо.

Кати смънка някаква благодарност и излезе от стаята. Докато вървеше към детското отделение с Торн на ръце, тя благодари на Бога за щастливата си съдба. Според лекарите той ще бъде нормален. С всичко останало тя щеше да се справи.