Катрин

Седемнадесета глава

януари, 1866

Когато Торн стана на един месец, майка му го занесе в новия им дом. Бети беше уредила Кати и синът й да бъдат откарани от приюта в главната канцелария на „Форбис Ексклузив“ на тридесет и трета улица. Сградата беше на няколко етажа и побираше магазините, работилниците и квартирите на работничките, които като нея живееха под наем.

Отведоха Кати в обща спалня. Помещенията бяха отделени с прегради. Вътре имаше само едно легло, креватче, стол и шкаф с чекмеджета за дрехи. На същия етаж се намираха и две всекидневни, по една във всеки край на фоайето. Стаята, където се грижеха за децата през по-голямата част от деня, докато майките им бяха на работа, беше точно в центъра на сградата. Беше просторна, слънчева и имаше всичко необходимо за едно здраво и жизнено бебе или детенце. Определен бе месечен преглед от лекар за децата и майките. Казаха на Кати, че ще почива всяка неделя. Бяха осигурени бебешки колички и Кати можеше да намира малко свободно време, за да може да поглези сина си.

Тя се настани бързо и започна работа още същия ден. Наблюдаваше как другите работнички шият, кроят и завършват рокли, които щяха да бъдат продадени на едни от най-модерните дами в Ню Йорк.

— Нашите платове и кройки са много скъпи — поясни началникът, — затова трябва много да внимавате. Нищо не бива да се изхабява, защото ще се наложи да го заплатите.

Думите му стреснаха Кати. Как би могла да плати с нищожната си заплата подобни екстравагантни тъкани или кройка, ако се случи да повреди някоя? Нямаше представа, но и нямаше намерение да допуска грешки. Започна работа с ясно съзнание за всичко. Ръката й никога не й бе изневерявала, затова се почувства спокойна, че всичко ще бъде наред.

С течение на времето Кати овладя тънкостите при ушиването на дамски облекла. Тя се научи да крои, да изрязва частите, да ги сглобява и да прави подгъви на роклите — от най-простите до най-сложните. Работата й доставяше удоволствие, а свободните дни й носеха истинска радост. Неделята беше забележителен ден за всички момичета, които работеха във „Форбис Ексклузив“. Можеха да се посветят изцяло на децата си. Това означаваше дълги разходки по булевардите, малки почерпки, пътешествия из богатите квартали, където гледаха къщите и си мечтаеха за подобно бъдеще.

Няколко от момичетата си имаха приятели, като ги взимаха с екипажите си рано сутринта и ги докарваха обратно много късно вечер. Макар че бе получавала покани от доста мъже, Кати си стоеше предимно сама.

Торн бе единственият, за когото имаше време, и единственият, с когото искаше да го прекарва. Той имаше благ нрав и беше весел и тя никога не се уморяваше да го гледа.

След раждането му Кати често си мислеше за Джон. Въпреки че се опитваше да се убеждава сама в противното, дълбоко в сърцето си тя знаеше, че той жестоко й липсва. Живееше пълноценно. Имаше хубава работа и обичаше безгранично Торн, но душата й оставаше пуста. Джон й беше дал искрица завладяваща любов. Не допускаше, че би могла да предпочете положението на майка си пред благопристойния живот, който водеше сега, но и не можеше да отрече, че само Джон бе в състояние за задоволи онази нужда, която беше предизвикал.

По-малко от шест месеца след като започна работа във „Форбис Ексклузив“, Кати бе повикана в личния кабинет на самия господин Джоел Форбис.

— Седнете, госпожице Камерън — каза той и посочи един стол вдясно от себе си.

Кати седна, опитвайки се да прикрие тревогата си.

— Имам добра новина за вас — каза той приятно. — Местя ви от фабриката в отдела си за индивидуални поръчки в магазина. Момичета с вашите способности рядко попадат при нас. Открихме, че работата ви не само отговаря на нашите изисквания, но в някои отношения дори ги превъзхожда. Няма да пропилявате умението си да сглобявате рокли — каза той делово. — Ще ви обучим да изработвате индивидуални поръчки.

Комплиментът му изненада Кати. Тя знаеше, че работи добре и се зарадва, че това не е останало незабелязано.

— Започвате от утре. Винаги съм смятал, че независимо от високото качество на платовете и кройките, ако дрехата не стои добре, тя не се използва — той се изправи, очевидно много доволен. — Разбира се — добави и излезе иззад бюрото си, — ще получите и увеличение на заплатата, както и полусамостоятелни помещения за вас и сина ви. Приемате ли? — попита той, сигурен от вида й, че е очарована.

Кати не знаеше какво да отговори. Беше толкова поразена, че успя само да прошепне:

— Благодаря!

Новата квартира на втория етаж беше разкошна. Всяко от момичетата имаше собствена спалня с врата, която можеше да се заключва и дневна, която ползваше общо с още едно момиче и детето й. „Какъв лукс — мислеше си Кати. — Най-после ще мога да бъда поне малко сама.“

Кати работеше направо с клиенти за пръв път. Беше преправяла собствените си дрехи и бе ушила униформи за прислугата в дома на Камерън, но това не можеше да се нарече клиентела. Почувства се нервна и напрегната.

В салона имаше дами, на които се правеха проби от девет часа сутринта до осем вечерта. Работата не беше толкова уморителна, колкото целодневното шиене, но Кати се чувстваше ограбена заради Торн. Тя го виждаше за кратко сутрин, а тогава той почти винаги спеше, както и вечер, когато свършваше работа. Не се оплакваше, понеже изкарваше повече пари и действително нямаше избор, но беше тъжна.

Времето просто летеше и с него работата й в салона ставаше все по-лека. Работното й време бе все така десет часа, но понеже ръководеше всички изходни поръчки, можеше да си позволи две-три половинчасови почивки през деня, когато приключеше със задачите, за да поиграе със сина си. Никой не й правеше забележки за отсъствията й — тя винаги се връщаше, щом в кошницата й се появяха дрехи за поправка или някоя клиентка чакаше за последна проба.

Точно тогава беше средата на коледните празници и като че ли за една седмица всички в Ню Йорк изпитаха нужда от нови дрехи.

„Форбис“ беше претъпкан от сутрин до вечер. Почти през целия ден Кати стоеше на колене, за да подгъва и да поправя колкото се може повече рокли. Работеше усърдно и резултатно и това, че допринася по някакъв начин за празника, й доставяше удоволствие. Друг приятен момент беше премията, която очакваше да получи за усилията си. На следния ден след Коледа Торн щеше да навърши годинка и Кати беше запланувала тържество и за двамата.

В навечерието на Коледа, докато привършваше поправката на една от многото рокли, които трябваше да бъдат готови същата вечер, вратата на салона се отвори и влезе една двойка. Кати не вдигна глава да погледне, но уханието на парфюма й се стори изненадващо познато. Продължи да работи още известно време, чудейки се къде я е срещала. Изведнъж си спомни, и когато вдигна глава, погледът й се закова върху лицата на Джойс и Джон Камерън.

Сграбчи я внезапен пристъп на страх и трябваше да седне. Не беше ги виждала от година и половина, откакто бе избягала от съдбата, която упорито се опитваше да забрави. Джон беше облечен в палто от камилска вълна и тъмнокафяв панталон. Не носеше шапка и Кати забеляза топящи се снежинки в златисто-кестенявите му коси. Изглеждаше смущаващо красив и тя трябваше да задържи дъха си в гърлото. Когато очите им се срещнаха, по тялото й премина особена тръпка. Тя потрепери. Прииска й се да се хвърли в прегръдките му. Напоследък се чувстваше толкова самотна и сега разбра, че всъщност той й бе липсвал много.

Джон задържа погледа си върху нея цяла вечност, както й се стори. Като улови в него дълбока тъга, която моментално изчезна и на мястото й се появи усмивка, топла и вълнуваща като целувка.

Беше променен. Изглеждаше по-възрастен. В момента, когато погледна в очите й, обърнати нагоре към него, като че ли целият свят изчезна и останаха само те двамата и невидимата връзка помежду им. Той отиде до нея и безмълвно я вдигна. Беше я хванал здраво, някак живо и топлината на дланта му заля цялата й ръка.

Кати прие помощта му също мълчаливо. Не можеше да откъсне очи от неговите. Джон проговори пръв и наруши магическото въздействие, което всеки произвеждаше върху другия.

— Добър вечер, госпожо — каза той мило, а в ъгълчетата на устата му се появи усмивка. — Бихте ли ми отделили минутка от времето си?

Кати не можеше да говори. Обзелата я слабост не й позволи да направи нищо друго, освен да кимне утвърдително. Гласът на Джон звучеше съвсем делово, със съзнанието, че ги наблюдават и тя си отдъхна, че той няма да предизвика ненужно подозрение.

Тя се извини на жената, над чиято рокля работеше и се огледа наоколо да види дали началникът й е наблизо. Намери го в отдела за опаковки и го попита дали може да поговори няколко минути със свой стар приятел. Той й кимна утвърдително и изпрати друго момиче при клиентката й.

Като забеляза вълнението и на двамата, Джойс се зае да си избира нова пелерина.

Кати се изкачи нагоре по стълбите към стаята си, следвана от Джон. Нито един от двамата не проговаряше. Тя влезе в дневната, задържа вратата за него и после я затвори след себе си. Сърцето й биеше тъй силно от неочакваната среща, че беше сигурна, че той го чува. Тя се подпря на вратата с гръб към него с надеждата да успокои бушуващите чувства. Не смееше да се обърне. Нямаше нужда, миг по-късно Джон я обърна, притегли я в прегръдката си, притисна я към себе си и впи устни в нейните с бързина и жестокост, които изтласкаха всичко друго освен напрегнатото желание, което се бе натрупвало тъй дълго. Целуваше я безумно и това възбуди в нея желанието, потискано месеци наред. Дори през тежкото му палто Кати усети как той се напряга и разбра, че скоро ще изгуби контрол над себе си.

Устните й потръпваха под болезнения натиск и нетърпеливото му желание. Тя неволно вдигна ръце да го прегърне и плътно се притисна до него. Сетивата й не възприемаха, колената й омекнаха и тя се отдръпна назад. Трябваше да си поеме въздух или щеше да припадне. Ритъмът на сърцето й се сля с неговия, обзе я бясно желание и тя се задъха безпомощно.

Целувките му изгаряха шията и раменете й, а кожата й пламна. Чуваше как той неспирно мълви името й, като че ли не можеше да повярва, че я държи в ръцете си. Гласът му стана дрезгав от вълнение, когато зашепна „Защо? Защо?“ в ухото й. Изведнъж тя си спомни защо се бяха разделили, вдърви се и се отдръпна.

Последва кратко мълчание. Кати се отпусна върху кушетката и зарови лице в меките възглавници. Джон свали палтото си и седна на стола срещу нея. Магията на мига изчезна и на нейно място се върнаха болката, тревогата и дълбоката депресия, обзели го от онзи момент, когато се бе върнал у дома и не я бе намерил там. Страстта му бе пометена с един замах. Лицето му излъчваше обидата на отхвърления. Дишането на Кати се успокои. Тя вдигна глава и отново срещна очите му.

— Изглеждаш чудесно — подхвана Джон. — Щастлива ли си тук?

Тя не откъсваше поглед от пронизващите зелени очи срещу нея.

— Какво искаш? — попита, без да обърне внимание на въпроса му.

Джон извади носна кърпичка от джоба си. Избърса челото си и отговори безстрастно.

— Това, което искам, няма име. Защо избяга от мен? Защо не ме остави да ти помогна? Мислеше си, че не ме интересува какво ще стане с теб ли?

Кати не отговори. Можеше ли да му обясни страха, който я бе отдалечил с отчаяна бързина. Не й се искаше да се връща към този момент от живота си. Тя сведе очи и не продума.

Като не получи отговор, Джон продължи. Гласът му звучеше чуждо, рязко и безстрастно. Говореше така, като че ли това, което казва, няма никакво значение за слушателя му.

— Трябва да знаеш, че нищо от това, което тогава ти казах в бързината, не е така. Не съм искал да ти преча да родиш детето. Просто бях толкова изненадан… След като ми каза, че си решила, аз разбрах цялата жестокост на това, което бях поискал да сториш и дори се намразих, че ми е минала подобна мисъл, да не говорим за това, че ти бях наредил да ми се подчиниш. Господи, какво ли си си мислила за мен! Ако само беше изчакала да се върна!

Кати слушаше, но не му съчувстваше. Джон говореше несвързано и тя не вярваше нито на една думичка от приказките му. На него му беше все едно какво е станало с нея. Ако не беше така, той щеше да я търси, докато я намери.

Той се бе натъкнал на нея съвсем случайно и понеже не я бе сменил междувременно с някоя по-подходяща, беше решил да се извини. Без съмнение, той беше убеден, че тя се е подчинила на волята му и е абортирала. Вероятно щеше да опита да я убеди да се върне при него, за да замаже вината ни.

Тя го гледаше така, сякаш го вижда за първи път. Как беше оставила да падне в клопката му. Той само я бе докоснал и тя се беше разтопила! Разгневи се, но продължаваше да седи напрегнато и да слуша наглите му лъжи. Искаше да разбере, докъде може да стигне.

Джон стана от стола и отиде до прозореца.

— Изглежда, за Коледа все пак ще имаме сняг — промърмори той.

Явно целеше да се успокои. После отново се обърна и закова погледа си върху нея.

— Не знам откъде да започна. Когато се прибрах и видях, че си заминала, исках да убия родителите си, че са те пуснали. Бях твърдо решен да те намеря. Бях отсъствал само толкова, колкото ми бе необходимо, за да се осведомя, дали действително имам увреждания по наследство и как те ще повлияят на детето в случай, че ти би го задържала…

— След като се консултирах с няколко лекари, аз се убедих, че нямам причини да се безпокоя. Казаха ми, че шансовете бебето да е здраво и съвсем нормално са съвсем реални. Тогава това вече беше без значение. Бях разбрал, че независимо от това дали ще бъде нормално или не, аз нямах право да го лишавам от живот. Щеше да бъде мое и аз бих го обичал такова, каквото е…

— Обмислях и това, какво ще се случи с Шон и Джойс в случай, че детето се роди с умствени недостатъци, но разбрах, че е много глупаво от моя страна да мисля, че това би потресло Шон. Как би могъл да направи някаква връзка между умственото развитие на детето ми с факта, че не е мой истински баща? Започнах да се питам каква е причината за тези абсурдни разсъждения. И разбрах, Джойс беше посяла у мен чувството за вина и то просто се бе разраснало неимоверно. Бях реагирал спонтанно, искайки от теб да махнеш бебето, което щеше да ни сближи още повече, нищо повече. Да кажа сега, че съжалявам, искрено съжалявам за глупостта и недалновидността си, би било просто абсурдно.

Кати не каза нищо. Джон се приближи до кушетката и я дръпна да се изправи. Очите му я питаха, а тя не можеше да скрие обзелите я чувства.

— Нямаше нужда от тази операция, Кати — каза тихо той. — Да беше изчакала малко!

Той я притегли към себе си и зарови лице в косите й.

— Толкова ми се искаше да успокоя тревогите и страховете ти, особено след като знаех, че ти желаеш това бебе. И през ум не ми мина, че си толкова ужасена и ще избягаш при първата възможност.

Кати не помръдна. Стоеше като истукана, без да се вълнува от допира на тялото му. Той отпусна ръце и пак отиде до прозореца. Остана там, загледан в снега.

— Бях жесток и себичен — промълви Джон така тихо, сякаш говореше на себе си. — Когато най-сетне можеше да имам свое дете, аз разбрах, че след тези дълги години на терзания, ти си тази, която би могла да превърнеш в действителност най-голямата и мечта. И какво направих аз? Мили Боже! Аз съм луд!

Кати усети, че гневът й се стопява. Дали пък не беше сгрешила? Може би той й казваше самата истина? Думите му звучаха така искрено. Възможно ли бе да се преструва? Искаше да му вярва. Искаше да отиде до него и да го успокои. Едва се сдържа да не изкрещи, че не е убила детенцето и че то е живо, и толкова хубаво! Но все още не беше сигурна.

Джон забеляза смущението й. Приближи я, взе ръцете й в своите. Допирът му беше топъл и проникна до сърцето й. Той притисна устните си до дланите й и тогава тя усети пронизващи тръпки по гърба си. Очите им се срещнаха.

— Кати — започна нежно Джон, — ще се върнеш ли с мен у дома? Не можем да се оженим, но мога да се грижа за теб. Ще се постарая да забравиш ненавистта към мен, която предизвиках с невежеството си. Не може да си истински щастлива тук като работиш по цял ден.

Едва ли щеше да я заболи повече, ако я беше ударил. Не се бе излъгала! Беше си измислил всичко това с единствената цел да я има отново за любовница. Какъв актьор! Колко убедително звучеше! Почти бе успял да я убеди.

В този момент тя изпитваше само омраза към това болно и подло същество, което използваше всички познати му трикове, за да й попречи да живее почтено и да я върне обратно към срама и безнравствеността. „Как смее да си въобразява, че тя ще се върне само защото ме е помолил?“ — ядоса се Кати.

Тя издърпа ръцете си от неговите, втурна се към вратата и рязко я отвори. Джон така й не разбра причината за гнева й. Не беше казал нищо, което да я ядоса. Беше й обяснил колкото се може по-ясно глупавата си постъпка и бе предложил малкото, на което бе способен — да се грижи за нея и да я защитава. Тя се бе зарадвала на срещата им и беше отвърнала на топлия му поздрав.

— Къде сгреших? — попита Джон и тръгна към нея.

Кати се изпъна, повдигна лице и го погледна право в очите. Събра всичкия си кураж за този последен, както се надяваше, сблъсък с най-големия лъжец сред мъжете.

— Съжалявам, сър — каза тя с тон, който изненада и нея самата със студенината си. — Живея нов живот и не желая да се връщам — нито при вас, нито във вашия дом. Тук се грижат добре за мен, печеля достатъчно. Благодаря ви за любезното и щедро предложение, но се страхувам, че трябва да откажа. Виждате ли аз никога повече няма да живея с мъж, който не е мой съпруг. Въпреки че пренебрегнах приличието, когато споделях леглото ви, аз имам много старомодни разбирания.

Джон я улови за раменете и я разтърси, като че ли искаше да я накара да дойде на себе си.

— Моля те, Кати — каза той дрезгаво. — Забрави миналото и ми позволи да се грижа за теб.

Той я прегърна и прилепи устни към нейните. Не искаше да си тръгва без нея. Нуждаеше се от нея, тя трябваше да бъде с него. Нямаше да й позволи да му откаже. След бягството й той не беше на себе си и не успя да я открие. Тя не можеше да бъде безразлична към него. Не можеше!

Джон поднови атаката си. Прегърна я толкова силно, че тя едва можеше да диша. Целувките му бяха власти, обсебващи и жадни и Кати трябваше да мобилизира всичките си сили, за да не се поддаде.

Отново я обзе слабост. Той беше прекалено силен за нея, прекалено привлекателен. Искаше само едно, да я прегръща, да се стопява в обятията му. Беше работила толкова много и пред себе си виждаше само работата. Почти не й оставаше свободно време, не познаваше никаква мъжка компания. Имаше само Торн. Той беше чудесно, сърдечно дете и тя нежно го обичаше, но нима трябваше да има само него в целия си живот? Щеше ли това да й стига? Можеше ли да заличи прекрасните моменти, които можеше да прекара с Джон? Нямаше ли да бъде по-добре просто да се остави на течението и да тръгне с него? И щеше да притежава нещо, вярно, не точно това, което желаеше, но във всеки случай много повече, отколкото имаше в момента. Майка й бе живяла като любовница през целия си живот и бе намерила своето щастие. Поне Кати така мислеше.

При мисълта за майка си, тя се отдръпна, с яд отблъсна Джон и предизвикателно застана пред него.

— Не знаех, че не дочуваш — с лека подигравка каза тя. — Казах ти, че тук живея удобно и приятно. Не желая да ти бъда любовница. Нито сега, нито когато и да било. Вече получих облагите на една любовница и няма да го допусна отново.

Кати усети, че куражът я напуска и добави бързо:

— Ако нямате какво повече да ми казвате, сър, аз трябва да се сбогувам. Имам да върша още много работа, тъй като сега е най-натовареният сезон.

Тя се обърна и излезе от стаята.

Долу, в салона, госпожа Камерън бе направила своя избор. Когато Кати влезе, тя я погледна въпросително. Момичето не отговори на погледа й и се приближи към новодошла клиентка.

Коледа беше самотен ден. Торн се зарадва на малките подаръчета, вечерята беше богата и вкусна, но Кати не бе щастлива. Смя се и игра със сина си целия предобед, но не участваше с цялото си сърце и душа. Постоянно си спомняше лицето на Джон в момента, когато се оправдаваше. Беше й предложил покровителството си, но не бе споменал нищо за любов. Тя изобщо не се съмняваше, че я желае. Сетивата й бяха отговорили страстно на желанието му. Но тя не искаше отново да заживее в безчестие. Вече имаше дете, за което беше длъжна да мисли, дете, което обичаше повече от самия живот, и твърдо бе решена да го отгледа почтено. Торн заслужаваше да израсне, необременен от срама, че майка му е тръгнала по лесния път на временното щастие. Помнеше добре всички уроци, които самата тя бе получила като дете. Торн нямаше да изпита болката, през която тя беше минала в момичешките си години. Ако не можеше да бъде съпруга на Джон, тя изобщо нямаше да бъде негова!

Беше толкова унила, че реши да изведе Торн на разходка по Пето авеню. Всичко бе красиво украсено за празника. Знаеше, че за Коледа навсякъде ще има много хора и затова се облече особено грижливо — новата пелерина от кафява овча вълна и подходяща рокля. Сложи си малка кадифена шапчица с пискюл, който висеше назад, а ярка оранжева кадифена панделка обточваше периферията и падаше върху гърба й.

Роклята и пелерината бяха подарък от самия Джоел Форбис. Кати много се учуди, че той е решил да направи такъв скъп подарък точно на нея. Шапчицата й беше подарък от съквартирантката й, на която Кати пък бе подарила шишенце парфюм.

Торн тъкмо се учеше да ходи. Сега, когато бе открил, че крачетата му могат да го заведат там, където сам желаеше да отиде, той отказваше да сяда в количката. Защо пък майка му трябваше винаги да определя къде да ходят?!

Времето бе чудесно за разходка. Падналият предишната нощ сняг се беше стопил и улиците бяха сухи. Не духаше студен вятър и слънцето грееше ярко от безоблачното небе.

Кати облече Торн в новите му дрешки, подарък за Коледа, и те потеглиха бавно ръка за ръка. Често спираха, за да разглеждат витрините. Свежият въздух беше чудесен и Кати се разведри. Торн се радваше на разходката заедно с майка си. Всички хора по булеварда бяха облечени празнично и Кати забеляза, че много тоалети са изделия на „Форбис Ексклузив“.

Когато приближиха ъгъла, Кати взе Торн на ръце. Вече бе тръгнала да пресече улицата, когато един покрит с черно покривало екипаж спря точно на пътя й. Тя се отдръпна уплашена назад. Вратичката се отвори и отвътре изскочи Джон.

За секунда погледът му ги огледа. От изумлението, изписано върху лицето му, тя разбра, че той никога не бе допуснал мисълта, че тя може да е родила детето му. Той я хвана за ръката, за да не побегне. По лицето на Кати не остана капчица кръв.

— Мили Боже! — той не беше на себе си. — Това… Възможно ли е… Това нашето дете ли е, Кати?

Говореше тихо, думите му едва се долавяха, а погледът му не се отделяше от красивото личице на Торн.

Кати не отговори. Тя сякаш беше парализирана. Само притискаше Торн към себе си.

Джон впери поглед в нея и потърси потвърждение в очите й. Изведнъж Кати почувства някаква опасност. Тя отстъпи и отговори сдържано:

— Не, сър, това не е нашето дете. Това е моето дете. Аз го родих и то принадлежи единствено и изцяло на мен.

Тя отблъсна ръката му и забърза напред с надеждата, че ще успее да се прибере, преди краката й да откажеха да я държат. Внезапно почувства, че е останала без сили. Не бе помислила, че може да види отново Джон. Ако знаеше, че той е все още в града, тя за нищо на света не би се осмелила да излезе на разходка със сина си.

Мислите й блуждаеха. „Той може да ни отвлече и двамата, и аз не бих могла да направя нищо, за да го спра — тя беше почти обезумяла. — Трябва незабавно да се прибера и да заключа вратата!“

Тя събра сили и почти затича обратно към дома си. Но Джон бързо я настигна и застана пред нея.

— Моля те, Кати, моля те! — започна той. — Почакай за минута! Защо искаш да избягаш? Страхуваш се, че мога да нараня теб или детето? Защо се боиш толкова от мен?

Кати мълчеше и той я погледна с гореща молба в очите.

— Нека само за миг да погледна сина си, моля те! После, ако пожелаеш, може да си отидеш. Няма да те спра. Моля те, Кати!

Кати въздъхна. Не можа да устои на мъката в гласа му. Искаше й се да избяга, но не можеше да му откаже да погледне собствения си син.

В живота си досега Джон не се бе молил на никого и за нищо. Той винаги вземаше това, което бе пожелал. Какво бе предизвикало тази внезапна промяна?

Торн се размърда в ръцете на майка си. Искаше да го пусне на земята, за да ходи сам. Кати лекичко го притисна до себе си и нежно започна да го убеждава да бъде търпелив. Джон протегна ръце към него и Кати му позволи да го вземе. Изведнъж реши, че най-важното нещо в момента е да види как бащата ще приеме детето си.

Няколко минути Джон мълчаливо гледаше Торн. Когато най-после се обърна към Кати, очите му преливаха от нежност и обич. Той сияеше. Тя усети буца в гърлото си.

— Наистина ли е наш? — прошепна Джон. — Възможно ли е това съвършено дете да е създадено от мен?

Кати отново се изплаши. Тя взе Торн от ръцете му, без да продума. Мина й през ума, че той може да й го отнеме. Дали можеше да получи права над него по съдебен ред? Той имаше пари! Как щеше да се бори с него? На всичкото отгоре детето носеше неговото име. Ако той си наумеше да вземе Торн със себе си в Сийл Харбър, тя нямаше да бъде в състояние да се противопостави.

Сърцето й заби лудо. Усети, че се изпотява въпреки студеното време. Джон можеше така да я принуди да го последва и тя щеше да бъде негова собственост до края на живота си.

Внезапната мисъл да се върне в Мейн с него, за да гледа как сина й расте и в някой злощастен ден да научи истината, я смрази. Не, той нямаше да успее да й отнеме детето и да я натовари с безкраен тормоз! Това дете беше нейно и щеше да остане само нейно!

Кати не тръгваше. Само намести Торн по-удобно. Когато накрая проговори, гласът й беше тих и решителен.

— Да, Джон, той наистина е създаден от теб. Само заченат от теб. И не се заблуждавай! Независимо от това, че носи твоето име, той е абсолютно и категорично мой! Ти нямаш никакво право над него и той няма да научи никога, че ти си негов баща. Разбираш ли ме добре? — попита тя, но не изчака отговор.

Джон се усмихна, без да каже дума. После възкликна.

— Господи, колко си се променила след раздялата ни? Преди беше мила и срамежлива. Аз ли те направих такава? Какво се е случило с момичето, което познавах?

Кати го гледаше предизвикателно. Отговори му с цялата злоба, на която бе способна.

— Това момиче е мъртво. Ти го уби, точно както си беше наумил. А сега, отдръпни се от пътя ми, трябва да се приберем. Торн може да настине.

Джон й препречи пътя с ръка.

— Торн? Така ли си нарекла нашия син?

— Моят син! — поправи го Кати. — Да, казва се Торн. Кръстих го на моя дядо. Той е мой и ще остане мой. Надявам се, че няма да оспорваш това, Джон — добави тя като го гледаше право в очите. — Защото, ако се опиташ, ще трябва да ме убиеш, за да не те убия аз!

Беше го победила. Разбра по погледа му. Щеше да я пусне да си отиде, без да й създава затруднения. Той беше срещнал достоен противник. Най-после беше осъзнал, че Кати не е вече наивното малко девойче. Вече не можеше да прави с нея каквото си искаше, както преди. Трябваше да потърси друг начин, за да се наложи.

— Няма да ти противореча, Кати — каза Джон тихо. — Нямам причини да го правя. Желая те, но не бих те насилил да се върнеш при мен, ако това ще те направи нещастна. Вече ти причиних повече болка и страдание, отколкото съм предполагал. Съжалявам, че не бях до теб, когато си имала нужда от подкрепата ми. Но не защото не съм се опитвал да те намеря. Търсих навсякъде, но Катрин Маршъл сякаш беше изчезнала от този свят.

Той сведе поглед и взе ръката й в своята. Приближи я към устните си. После я целуна нежно и я пусна.

— Довиждане — прошепна Джон.

— Довиждане — гласът на Кати звучеше по-меко.

— Той е прекрасен! — каза Джон и се прокашля. — Всеки мъж би се гордял с него. А ти, скъпа моя, си жената, която всеки мъж търси, но единици я намират. Съжалявам единствено, че не те срещнах тогава, когато бих могъл да ти предложа живота, който заслужаваш. Не те обвинявам, че отказваш трохите, останали на трапезата ми. Ти си прекалено добра за мен.

Кати се трогна от болката и съжалението, които проличаха от думите на Джон. Отдъхна с облекчение, когато разбра, че няма да се наложи да воюва за Торн, но отново се оказа разкъсвана от чувства, които бяха толкова противоречиви, че тя се запита дали наистина е постъпила правилно.

Обърна се и бързо се отдалечи. Малко след това пусна Торн на земята и двамата, хванати за ръце, тръгнаха към къщи.

Вече у дома, Кати се предаде на обзелата я слабост. Тя отведе детето при възпитателката и го остави на грижите й. Върна се и прекара останалата част от деня в леглото.

На сутринта беше трескава, болеше я цялото тяло, а главата й щеше да се пръсне от болка. Извикаха лекар, който й предписа лечение и пълна почивка. Страдаше, че няма да може да отпразнува първия рожден ден на Торн, но беше толкова болна, че не можеше да се надигне от леглото.

Изпи всички предписани лекарства, въпреки че острите болки бяха попреминали. Но продължи да бъде отпаднала. Нямаше нужда да й казват какво й е. Тя и сама разбираше, че не тялото, а душата й боледува. Пред нея се бе разкрила поредната възможност да бъде щастлива с Джон, но тя нямаше смелостта да я приеме. Сега вече бе сигурна, че няма да го види никога повече. Разбра го от начина, по който се бе сбогувал. Тя го бе принудила да се оттегли и той й бе позволил да го победи.

Беше го наранила съвсем съзнателно. Джон беше разбил всичките й илюзии и си бе понесъл последствията. Ако това което й бе казал, се окажеше вярно, значи тя сама щеше да бъде виновна за трудния си, самотен живот. Никога вече нямаше да узнае дали той наистина бе променил отношението си към детето, или нежните му думи бяха само едно средство да я върне обратно. Нямаше съмнение само в едно — той вече знаеше, че тя никога няма да бъде негова любовница.

Думите му, че е прекалено добра за него, я просълзиха. Цялата й нерешителност и всички нейни опасения бяха резултат на едно-единствено нещо. След като размисли, Кати разбра, че и Торн, и това, че е незаконно роден, в крайна сметка са само оправдание. Изведнъж я заля прозрението и тя се учуди как досега никога не си бе дала сметка за истинската причина.

„Господи — помисли Кати нервно, — ами че аз го обичам! Нима съм била такава глупачка, че да не разгранича дребнавите си тревоги от любовта си към него? Как можах да си позволя да се влюбя?“

През нощта Кати изплака всичките си сълзи, но това не облекчи болката й. Тя бе разбрала, че никога няма да бъде щастлива без Джон. През цялото време всъщност се беше борила срещу собствените си чувства. Ако си признаеше любовта, тя щеше да я погуби.