Катрин

Четвърта глава

юли, 1864 година

Шон, Джойс и Джон Камерън се установиха в семейната си къща за постоянно. Мелиса бе отпътувала преди две седмици за Англия. Всички плакаха много на раздяла, а Кати имаше чувството, че светът се разпада. Изживяваше раздялата с Карин и Тори, сякаш отново загубваше сестрите си. Тя таеше надеждата, че Мелиса ще я покани да ги придружи в Англия, но тя не го направи. Кати се утешаваше с мисълта, че единствената причина е желанието на господарката й нищо да й напомня за имението край океана, което вече не й принадлежеше.

Докато нареждаха багажа в друга кола, Карин и Тори, издокарани като малки госпожички, седяха във файтона, възбудени от предстоящото презокеанско пътуване. Само след минута и те са загубиха от погледа зад завоя на пътя, водещ към централното шосе.

От този момент Кати пое работата като камериерка на господарката, за която бе наета първоначално. Джон Камерън нямаше желание да променя разпределението на работата сред прислугата и бе обещал на зълва си да задържи всички, защото някои от тях бяха на преклонна възраст и едва ли биха си намерили друга работа, особено при сегашните трудни военни времена. Той също така се съгласи те да имат всяка седмица свободен ден, още повече, че сам се бе убедил колко резултатна е тази практика.

Сутрешната закуска на новия господар на къщата и родителите му минаваше бързо и спокойно. Никой не разговаряше, докато пиеха кафето си, всеки поне по две чашки, подсладено с шоколад още при варенето. Обяд не се сервираше. Новата господарка считаше, че това е от полза за добрата фигура. Тя ненавиждаше излишните килограми.

Тези задължения не затрудняваха Кати и тя ги изпълняваше добросъвестно и с готовност. Джойс Камерън обичаше спокойствието и усамотението. Тя прекарваше голяма част от времето си в библиотеката, където четеше или пишеше писма до многобройните си приятели в Ню Йорк.

Шон и Джойс Камерън бяха живели в Ню Йорк дълги години и въпреки че се бе съгласила да се върне в имението заради съпруга си и сина си, Джойс скучаеше, лишена от разнообразието на големия град. Единственото й спасение бяха книгите и кореспонденцията с приятелките й, които й съобщаваха последните новини от големия град.

Джойс бе изтънчена и хубава жена. По преценка на Кати бе около петдесетте. Косата й беше гарваново черна, леко посивяла край слепоочията, а кожата прозрачно бледа. Очите й, с наситено син цвят, засенчваха всички останали черти на лицето. Дори трапчинките, така изразителни при синовете й, почти не се забелязваха от строгостта на изражението й.

Госпожа Бейтс, която работеше в семейството от години, си спомняше, че бракът между Джойс и Шон бе уреден от бащата на Шон, Патрик, по време на едно посещение в Англия. Двойката се бе запознала само две седмици преди сватбата. И може би защото бе далеч от семейството си, Джойс се бе приспособила бързо към новите условия. Тя бе оставила всичко зад гърба си в Англия и бе пристигнала в Америка, за да се ожени за един съвсем непознат човек. Госпожа Бейтс обясняваше всичко с факта, че тогава е била едва шестнадесетгодишна.

Кати се грижеше за гардероба на новата си господарка, изпращаше писмата й и бе на разположение за различни дребни поръчки. Тъй като тези задължения не ангажираха цялото й време, госпожа Бейтс трябваше да й намира и допълнителна работа. Възрастната жена се отнасяше мило с младото момиче и предпочиташе да я държи край себе си и да й разказва случки от миналото, които Кати слушаше с интерес. Тя вършеше по-тежката работа и често ходеше до селото вместо госпожа Бейтс, без тя да я моли за това.

Господарят на къщата — Джон Камерън, рядко се задържаше у дома. Делата, предадени изцяло от дядото и баща му, заемаха по-голямата част от времето му. Джон обичаше океана и всичко, свързано с него. Дори само факта, че фамилното име беше сходно с това на местната риболовна компания, му доставяше удоволствие. Това, което за други бе тежка работа, за Джон сякаш беше детска игра. Беше собственик на най-големите риболовни стопанства и дистрибутор на сушена и осолена риба по целия източен бряг.

Госпожа Бейтс бе предупредила Кати да стои настрана от Джон, доколкото е възможно. Тя не посочи специални причини за това, но заяви, че знае какво говори и че Кати трябва да се вслуша в съветите й. Кати напълно се доверяваше на житейския й опит и правеше, каквото й се казва.

Кати си даваше сметка, че Джон Камерън е изключително красив мъж. Той беше висок над шест фута, малко повече от Ричард. Говореше се, че официалният вход е издигнат по-висок специално за двете момчета. Косите на Джон бяха много по-светли от почти синьо-черните къдрици на Ричард, със златист оттенък в мекия кестеняв цвят. Очите му бяха наситено зелени като тези на майка му и понякога от дълбочината им бликаше някакво странно вълнение. Джон Камерън явно беше мъж, който владее напълно семейството и работата си, и тъй като животът в къщата течеше гладко, той изцяло бе предоставил на госпожа Бейтс ръководството на домакинството.

Със своите подчинени той бе строг, но внимателен и много рядко губеше контрол и показваше истинската си груба и себична същност. Макар да се отнасяше към родителите си смирено и с уважение, госпожа Бейтс твърдеше, че често бил ненаситен в претенциите си. Той крещеше и сразяваше с думи всеки, който проявяваше разномислие, а компромиси правеше само в изключителни случаи.

Беше хитър и пресметлив. Тактиката му като ръководител на предприятията „Камерън“ беше толкова пробивна, че внесе смут в деловите среди. Кати бе убедена, че тъгата в очите му издава някаква страдание. Какво точно нито тя, нито дори госпожа Бейтс знаеха, но и двете бяха сигурни, че не грешат.

Един следобед, когато Кати излизаше от кухнята, Джон Камерън я хвана за ръката.

— Трябва да разопаковаш едни мои книги в библиотеката, Кати — каза той. Тя се учуди, че той знае името й. — Би ли уведомила госпожа Бейтс, ако обичаш, че се нуждая от услугите ти за известно време?

— Да, сър — отговори Кати и остави на земята кошницата с дрехи за поправка, които мислеше да занесе на брега. Госпожа Бейтс, след като забеляза, че Кати умее да шие с малки, изящни бодове, реши да използва умението, за да преправи униформите на прислугата и някои други домашни тъкани. Понеже не се налагаше да върши тази работа в къщата, Кати я взимаше със себе си на брега.

Няколко пъти вече тя бе забелязала Джон да майстори нещо като лодка недалеч от любимото й място. Но тя го избягваше, защото не бе забравила предупрежденията на госпожа Бейтс.

Кати прекарваше много време на плажа под силното слънце и бялото й иначе лице, сега имаше меден загар. Сините й очи грееха, а русите й коси бяха станали платинено лъскави. Морският бриз разбъркваше вълнистите й къдрици, но тя не желаеше да носи боне, което й пречеше да усеща хладния ветрец.

След като предаде на госпожа Бейтс нареждането на господаря, Кати влезе в библиотеката и видя, че Джон вече е започнал да сваля книгите от една лавица, за да освободи място за новите, пристигнали от Ню Йорк. Щом я видя, той прекъсна работата си и отиде да затвори вратата, която Кати нарочно беше оставила открехната.

— Откъде да започна, сър? — запита тя плахо.

— Искам да подредиш томовете от кутиите на рафта, който току-що изпразних — каза Джон и се обърна да я погледне.

Кати не помръдна. Внезапно усети някакво странно чувство. Господин Камерън я погледна отново и каза:

— Веднага!

Кати не съзнаваше, че се е вторачила в него, докато не чу променения му глас. Тя се изчерви и бързо добави:

— Да, сър!

После се залови да вади и подрежда новите придобивки на семейната библиотека. Книгите бяха много и чудесните им кожени подвързии изкушиха Кати да им се порадва. Джон седна в голямото кожено кресло с разтворена книга в ръка и наблюдаваше работата й. На няколко пъти той й даде напътствия, когато забелязваше, че се колебае къде да постави дадена книга, но не направи никакви опити да разговаря с нея.

Тя усещаше погледа му върху себе си и се чудеше защо изобщо той трябва да стои в библиотеката, още повече че всички книги бяха подредени за по-малко от час и тя съвсем нямаше нужда от помощта му. На земята останаха няколко тома с намачкани страници и разкъсани подвързии от бързината, с която бяха свалени от лавицата. Кати се чудеше какво да прави с тях, но не смееше да попита от страх да не би Джон да си помисли, че иска да ги задържи за себе си. Беше сигурна, че са ценни.

Слизайки от столчето, Кати залитна и падна настрани, удряйки рамото си в ръба на голямото бюро. Тя мигновено се изправи и се извини за несръчността си. Тогава забеляза, че по ръката й има кръв. Джон застана до нея точно в момента, когато щеше да падне отново, изплашена от кръвта. Той я притегли към себе си и я отведе до креслото, в което седеше до преди малко.

— Седни тук — нареди й той грубо. — Ще донеса бинт и веднага ще превържа раната — и той я остави сама.

Сърцето й биеше токова силно, че й се стори, че ще припадне. Не знаеше дали е от кръвта или от смущението заради несръчността си. Знаеше само, че е замаяна и иска да бъде колкото се може по-бързо далеч от тази стая и от Джон Камерън.

Джон се върна след няколко минути с всичко необходимо. Той приклекна до креслото и остави нещата до себе си.

— Съжалявам, сър — промърмори Кати. — Не исках да създавам такава суматоха. Просто застъпих роклята си. Обикновено стъпвам много уверено. Не разбирам как стана така.

Джон я погледна разсеяно, докато отваряше кутията и вадеше от нея малки ножички, бинт и шишенце зелен дезинфекционен разтвор. После хвана ръката на Кати и я придърпа към себе си.

— Свали това нещо, ако обичаш — разпореди Джон и посочи горната част на роклята й. — Иначе няма да мога да спра кръвта и да те превържа.

Кати се стресна от дрезгавия му глас. Нима наистина се бе ядосал за това, че беше паднала? Беше нарекъл роклята й „нещо“. А тя беше чиста и представителна, и не по-лоша от дрехите на останалата прислуга.

Изведнъж Кати реши, че изглежда ужасно глупаво и почервеня от смущение. Скочи на крака. Не можеше да преодолее желанието си да избяга.

— Госпожа Бейтс ще почисти раната, сър — започна тя. — Нищо ми няма. Съжалявам, че ви обезпокоих — тя заекна, като видя как очите му се присвиват, а устните се втвърдяват.

— Седни и свали роклята си — извика той и леко я бутна обратно в креслото. — Нямам време да слушам глупости. Вече съм готов да видя рамото ти. Защо, по дяволите, трябва да губиш време да търсиш госпожа Бейтс?

Кати не отговори, но вместо да свали роклята си, както й бе заповядал, откопча две от предните копчета и дръпна корсажа надолу, за да открие раната. Сърцето й биеше лудо. Лицето й гореше и топлината заля цялото й тяло. Тя потрепери от това, че тялото й е разголено, колкото й незначително да беше.

Никой в къщата не беше говорил толкова грубо с нея досега. За първи път откакто беше тук, тя изпита неприязън към господарите.

Джон седна на страничната облегалка на креслото и заля раната със зеления разтвор. Кати трепна, но не се отдръпна. Тя гледаше надолу и се питаше, защо той се суети около една нищо и никаква рана. Беше толкова близо до нея, че почувства топлината на тялото му. Когато се наведе да потопи второ памуче в разтвора, сърцето й подскочи. Устните му бяха докоснали голото й рамо.

Кати усети внезапно присвиване в стомаха. Не разбираше какво става с нея. Радваше се, че седи и Джон не може да забележи треперенето на краката й.

Въпреки че ръцете му бяха много големи, Джон Камерън беше изключително нежен. След като почисти раната, той притисна внимателно памучето, докато спре кървенето. По роклята й имаше доста кръв и тя лепнеше по тялото й, което предизвика у нея усещане за слабост. Знаеше, че очите му са приковани върху нея и не смееше да помръдне. След като завърза бинта, Джон хвана брадичката й и я повдигна нагоре.

— Защо не ме поглеждаш? — попита той, слабото му, загоряло лице беше развеселено.

— Не зная — отговори искрено Кати.

— Добре — каза той тихо. — Сигурно съм те изплашил. Не съм искал да бъда груб. Просто… казвали са ми, че съм много припрян. Предполагам, че е вярно.

Той се наведе напред и Кати зърна пламъчета в зелените му очи. За миг си помисли, че ще я целуне. Вместо това той допря лицето си до косите й. После прошепна:

— Мм… Какво имаш в косата си?

— Изплаквам я със сок от лимон — заекна Кати, объркана от твърде интимния му въпрос.

— Аха — възкликна той и стана от облегалката на креслото, много неудобна за едрото му тяло. — Мирише прекрасно. Защо я опъваш толкова упорито назад?

Той се протегна и свали шнолата й.

— Не мога да я поддържам сресана по друг начин — отвърна Кати. Бузите й отново поруменяха.

— Аха — отговори той. — Тогава защо я разпускаш свободна, когато си на брега?

Той й подаде ръка да стане.

— Ами няма как да я опазя от вятъра.

Кати се чудеше дали ще пусне ръката й преди да е забелязал, че цялата трепери от вълнение.

— Не знаех, че някой ме е видял на брега. Съжалявам, ако съм направила нещо нередно.

Беше объркана. Не знаеше какво да мисли за това, че той гали с другата си ръка златистите й коси, разпилени по раменете.

— Следващия път ще си сложа боне — добави тя и сведе поглед, — ако желаете.

— Няма нужда, Кати — каза топло Джон. — Имаш чудесна коса и аз мисля, че трябва да я пускаш свободно по-често.

Кати отдръпна ръката си от неговата и направи крачка назад, но настъпи кутията с бинтовете, която той беше оставил на пода. Политна и отново щеше да падне, ако Джон не бе протегнал ръка да я задържи.

— Преди малко май спомена, че стъпваш стабилно? — каза той и широка усмивка промени странното му до този момент изражение. Кати срещна погледа му и също се усмихна. Просто не успя да се сдържи.

— Има ли още нещо, което трябва да направя, сър? — попита тя със слаб глас. — Госпожа Бейтс навярно ще се чуди какво ме е задържало, ако не се върна скоро.

Джон отиде до вратата.

— Следващия път, когато ме видиш на плажа, моля те не тръгвай в обратна посока. Няма да те ухапя. Всъщност аз имам нужда от компанията ти. Никак не е приятно да строиш нещо, което никой друг освен теб не вижда.

Той отвори вратата на библиотеката и излезе. После, сякаш сетил се за нещо, се обърна и погледна Кати в очите.

— Кати — каза той нежно с весела усмивка, — по-добре се качи в стаята си и си почини до вечерта. Не ми се иска отново да пострадаш, докато ме няма.

После се обърна и се отдалечи. Кати беше объркана.

Джон Камерън нареди да изведат коня му зад къщата. Кати надникна през прозореца на спалнята си и видя как той вдига очи към нея преди да се отдалечи в буен галоп.

Тя лежеше, вперила поглед в току-що изпраните завеси на леглото. Въздъхна дълбоко. При спомена от допира на ръката му, по тялото й премина тръпка. Той беше много нежен и въпреки че я бе изплашил с критиката си за роклята й, явно бе достатъчно загрижен, за да превърже раната й. Тя все още не можеше да си обясни защо изобщо я беше помолил да му помогне в библиотеката: в действителност той нямаше нужда от помощта й.

Изведнъж тя си спомни поканата му и предупреждението на госпожа Бейтс. Реши от сега нататък да заобикаля мястото, където Джон работеше. Щеше да слиза на плажа отвъд дюните, далеч от погледа му. Не можеше да си обясни обаче защо това решение я потисна. Знаеше само, че вече няма да й бъде толкова приятно да шие на плажа, както преди. Внезапно й хрумна една мисъл. Никога не се бе надявала, че Джон Камерън ще я забележи. Бузите й пламнаха, докато се опитваше да я отхвърли.

Тя се постара да го избягва. Когато знаеше, че е в къщата, намираше си работа при госпожа Бейтс в кухнята или пък търсеше някакво друго занимание в спалнята на господарката си. Не ходеше на плажа, ако беше сигурна, че той работи по лодката или се промъкваше зад конюшните и отиваше далеч зад дюните, където той не можеше да я забележи.

В последните дни обаче бе станало доста ветровито и силният бриз правеше невъзможно шиенето край морето. Тя беше започнала и почти преполовила една работа, която господарката й смяташе за изключително важна. Когато установи, че Кати шие изкусно, Джойс нареди да се направят нови униформи за целия персонал. Три от тях вече бяха готови и сега Кати шиеше четвъртата. Имаше разрешение да работи навън. Макар да предпочиташе плажа, Кати отиваше на задната веранда, където внезапните пориви на вятъра не разкъсваха кройките, а тя можеше да се радва на слънчевата светлина и морския бриз.

От няколко дни не беше виждала Джон. Но мисълта, че той живее в същата къща, я караше да потръпва и да си спомня неговия допир. Тя наистина недоумяваше какво става с нея.

Кати, макар почти осемнадесетгодишна, никога не бе имала приятел. Тя беше винаги заета с домакинските си задължения и толкова щастлива да бъде част от едно уважавано семейство, че мъжете бяха нещо, за което не си бе позволявала да мисли.

Когато Джон се приближи, тя седеше на задната веранда. Той носеше нанизана на връв риба и беше мокър до кръста. Пусна улова на земята, който звучно изплющя и я накара да ахне уплашено.

— О, изплашихте ме — каза тя и засъбира нещата си преди да се изправи. — Ще донеса кошница за рибата.

И се запъти към задната врата.

— Почакай малко — извика Джон. — Защо бягаш?

Гласът му я спря. Кати се обърна и го погледна.

— Къде се кри през последните няколко дни? — приближи Джон.

Кати не знаеше какво да отговори. Косите му бяха разбъркани от вятъра, панталоните — навити до колената. Беше бос. Можеше да мине за слуга, който е донесъл продукти за вечеря. Кати не съзнаваше, че го гледа изпитателно, докато той не забеляза:

— Какво гледаш? Никога ли не си виждала мъжки крака? — и добави ухилено: — Мои са от двадесет и седем години и никой до сега не е проявявал и най-малкия интерес към тях.

Смутена, Кати машинално сведе поглед. Тя не отговори, а тръгна към вратата.

Гласът му отново я спря.

— Къде отиваш? Как си позволяваш да си тръгваш, без да си отговорила на въпросите ми?

Той я хвана за ръката и я обърна към себе си.

Кати въздъхна. Преди да успее да се овладее, очите й се насълзиха.

— Съжалявам, сър — прошепна тя с усилие. Подсмърчаше, за да не позволи на сълзите да се затъркалят по бузите й.

— Исках само да донеса кошница за рибата ви… — гласът й силно трепереше.

Джон пусна ръката й и я побутна.

— Отивай тогава — каза той, ядосан от сълзите й. — Но след вечеря искам да видиш нещо. Каквото и да си предвидила за тази вечер, забрави го. Смятам, че е крайно време да ми обърнеш малко внимание. В края на краищата тук аз съм господарят и ти много добре го знаеш.

Ядът му изчезна толкова бързо, както се бе появил. Той се усмихна и пусна Кати да влезе в къщата.

След няколко минути тя се върна с кошницата. Беше дошла на себе си. Разбираше, че господарят има право да й се ядосва. Наистина бе му обърнала гръб, без да му отговори. Като се има предвид положението му, а също и нейното, Джон дори бе реагирал меко.

Чудеше се какво трябва да види довечера. Той й беше наредил да се освободи след вечеря и любопитството я измъчваше. Освен това беше ядосана на себе си, че не успя да спре сълзите си. Това я караше да се чувства като глупачка. Не бе очаквала да го види и внезапната му поява я свари неподготвена. Това бе всичко.

Когато се върна, той беше изчезнал. Тя го потърси навсякъде, но не успя да го открие.

А днес бе четвъртък и Кати трябваше да сервира вечерята на господарите. Дрехите й трябваше да са нови и чисти. След като занесе рибата, тя трябваше да ги изпере. Обичаше риба, но не можеше да понася силната й миризма, която попиваше по ръцете и дрехите й.

Кати прибра панера с платовете и занесе гореща вода горе в стаята си. Взе и няколко лимона от кухнята, понеже знаеше, че чудесно премахват миризмата. Съзнанието й бе ангажирано от вида на Джон. Както самият той бе споменал, до този момент тя не бе виждала мъжки крака. Сториха й се много дълги и красиво оформени. Той бе така небрежно привлекателен, че при спомена за усмивката му тя почувства присвиване в стомаха.

След като се изкъпа, Кати посегна към новата униформа. Роклята беше бяла с малка синя якичка. Джойс Камерън мразеше черния цвят и макар да не забрани на слугите да носят старите си униформи, тя настояваше новите да бъдат бели.

Кати се появи в кухнята навреме за поднасянето на първото ястие. Банята й отне повече време, отколкото очакваше, а изсушаването на косата пред огъня продължи необичайно дълго.

Докато влизаше в трапезарията, тя не откъсна поглед от големия супник. Но дори и така, тя знаеше, че Джон я гледа. Докато минаваше от госпожа Камерън, на която винаги сервираше първа, към господин Камерън, който с жест й отказа супа, тя забеляза как Джон се усмихна.

Подавайки му супника и дълбоката лъжица да си сипе, тя усети как ръката му се плъзна отзад по бедрото й. Неволно се стегна и отпусна тежестта си върху другия крак. Джон отстрани ръката си и отметна глава с висок, невъздържан смях. Кати се изчерви и отстъпи назад, за да остави супника върху бюфета.

Джон погледна майка си и лицето му възвърна строгото си изражение.

— Защо? — попита той раздразнено. — Достатъчно съм свикнал с клюките. Никога не съм им обръщал внимание. Аз управлявам тук, нали така? Защо трябва да ми казваш какво трябва да правя?

— Слушай, Джон — каза Джойс ласкаво, — знаеш, че нямах намерение да те упреквам. Просто не бива да се позволява на слугите да… Е, знаеш какво имам предвид.

— Престанете и двамата! — намеси се Шон. — Не съм ял цял ден и не желая да ми разваляте вечерята, само защото пак сте изнамерили нещо, по което имате разногласия. Джон е на възраст, която му позволява да прави и да се държи така, както намери за добре. А за теб, скъпа, ще е по-добре да запомниш, че той вече не е дете. Надявам се, че с това въпросът е приключен.

Той погледна Кати, която стоеше напрегната до масата в очакване да отнесе чиниите от супата, и се усмихна.

— Можеш да носиш следващото ястие, Кати — нареди Шон. — Изглежда, че никой не иска супа тази вечер.

Кати успя да сервира останалата вечеря, без да разлее нищо. Това бе истинско чудо, защото ръцете й трепереха и коленете й бяха омекнали. Не беше направила нищо, с което да предизвика пререканията в трапезарията. Не бе проявила и следа от нелюбезност. Поне дотолкова бе сигурна. Но това, че бе реагирала на докосването на Джон, очевидно разстрои Джойс и тя я бе помислила за нетактична.

Към края на вечерята Кати вече изпитваше силна неприязън към Джойс Камерън, докато Шон започна да й става все по-симпатичен. Дойде време да сервира и за персонала. Въпреки че бе смутена от станалото, тя се справи със завидна лекота. Подреди всичко върху дългата дървена маса, която побираше всички от домакинството, но не седна заедно с тях. Не усещаше никакъв глад, беше толкова притеснена, че чак имаше чувството, че никога повече не ще може да сложи залък в устата си.

Кати изобщо не искаше да става причина за напрежение между Джон и майка му. Самата тя никога не би си позволила нещо, надхвърлящо позволеното за положението, което заемаше.

Ако Джон не бе сложил ръката си върху бедрото й, това нямаше да се случи. Защо го бе направил? Дали не искаше да разбере как ще реагира? Може би наистина имаше намерения да се позабавлява с нея, както госпожа Бейтс беше предположила. Липсата на опит връщаше отново и отново в главата й въпроса „Защо Джон иска да бъда свободна след вечеря?“ Когато той влезе в кухнята, тя бе готова да се извини и да отклони молбата му.

Не очакваше да го види толкова скоро. Дори си мислеше, че може да е забравил за нея, особено след явното недоволство на Джойс от проявената интимност към една камериерка. Но изглежда, в крайна сметка той не се бе съобразил с това.

— Какво обичате, сър? — попита плахо Кати. Всъщност, знаеше защо е дошъл.

Джон явно се почувства неудобно, но бързо се овладя и промърмори нещо неопределено. Спомена, че иска да говори с нея във връзка с някакви специални поръчки за следващите дни. Подобни неща се случваха често и почти никой не им обърна внимание. Единствено госпожа Бейтс не се лъжеше така лесно. Тя моментално се озова до вратата, където той се беше облегнал, и попита:

— Бихте ли избрали някой друг, сър? Вече съм определила каква работа трябва да свърши утре Кати.

Джон не обърна внимание на защитната й атака, само се ухили и поклати отрицателно глава.

— Не, не бих могъл.

Той се наведе още към възрастната жена, която познаваше от детинство, и прошепна:

— Само Кати ще се справи. Съжалявам, госпожо Бейтс.

Джон се отдръпна от вратата и даде път на Кати. Госпожата промърмори нещо като „Разбира се, сър“ и се върна обратно.

Когато стигнаха до мястото с лодката, слънцето клонеше към залез. Сега бе доста по-топло, отколкото през деня. Вятърът беше променил посоката си и духаше откъм океана. Водата беше гладка като огледало, а чайките пируваха с риба, лесна плячка за тях без прикритието на вълните.

Джон вървеше малко напред като водач. Сега той спря внезапно, обърна се, и без да каже дума, протегна ръка и свали шнолите от косите й.

Гъстите руси вълни паднаха тежко почти до кръста й. Този неочакван интимен жест я обърка.

— Какво правите? — попита тя, докато се опитваше да прибере косите си и да вдигне шнолите от пясъка.

— Исках да я видя пусната свободно — отвърна Джон делово и издърпа шнолите от ръката й. — А сега забрави за косата си известно време и ела да видиш това, за което те доведох, докато не се е стъмнило съвсем, защото няма да можеш да го оцениш.

Кати не знаеше как да постъпи. Не беше сигурна дали трябва да протестира или да се подчини. Но той я хвана за ръката, без да се бави и я повлече след себе си по една дюна.

Тази дюна я бе възпирала неведнъж да идва насам. И сега, докато пъплеше нагоре с усилие, изведнъж зърна лодката. Да я построи беше отнело на Джон няколко седмици. Вече я беше пуснал на вода, закотвена към тежка дървена бъчва, използвана някога за осоленото свинско, с което готвачката приготвяше повечето ястия. Кати спря и впери поглед в красивия корпус на малкия плавателен съд. Лодката беше боядисана в синьо — предпочитания цвят на фамилията, а платната бяха прибрани, но готови да се издуят всеки момент.

— Ела — повтори Джон и я дръпна към лодката. Явно, много се гордееше с нея. — Двамата с теб тръгваме на плаване. Можеш ли да плуваш?

— Ами да — отговори Кати на резкия му въпрос и едва след това й мина през ум, че можеше да използва този претекст, за да му откаже. Ако не умееше да плува, той никога не би я извел в открито море с несигурна лодка. Но усмивката му я разубеди и тя тихомълком се зарадва, че не беше излъгала.

— Добре — каза Джон и улови пак ръката й. — Нямаме много време преди да се стъмни напълно, затова побързай.

Той й обясни как се наричат различните уреди и за какво служат. Тонът му беше нежен и тя можеше да го слуша с часове. Поглеждаше го от време на време, за де се убеди, че е разбрала всичко.

Доволен от нейната схватливост, Джон й помогна да се качи и освободи платната. Вятърът ги подхвана. Кати се изненада, че се движат толкова бързо при лекия бриз. Лекото полюшване я успокояваше. Напрежението, трупано в нея от момента, когато той я завари на верандата, започна да я отпуска.

Макар и да беше невежа в мореплаването, Кати не можеше да не забележи колко добър моряк е Джон. Той управляваше лодката с такава лекота, като че ли имаше власт над вълните и вятъра. И ги подчиняваше на волята си. Той повече не проговори и тя също се умълча. Тя беше само една от прислугата в дома му и наистина не можеше да си обясни защо я бе взел със себе си. Виждаше й се странно, но се радваше.

Когато Джон насочи лодката към брега, слънцето вече залязваше. Той й помогна да слезе, като я подхвана и на практика я отлепи от земята, при това без всякакво усилие. Кати се удиви на силата му. Нямаше никакво съмнение, че физически е в изключителна форма.

Вече на брега, тя трябваше бавно да разтъпче краката си, схванати от продължителното седене. Той изтегли лодката на пясъка и я остави на сигурно място. После я покри с брезент, който миришеше противно, тръсна се на пясъка и дръпна Кати към себе си. Косите й се разпиляха по лицето, гърдите и раменете му и за нейна изненада — дори по пясъка. Тя направи неуспешен опит да се освободи от ръцете му и нервно каза:

— Един момент, сър!

Това не й помогна. Ръцете му я обвиха, устните му потърсиха нейните. Кати усети пясъка под пръстите си. Преди да се докосне до нея, тя рязко отметна глава назад и без сама да разбира какво прави, хвърли цяла шепа пясък в лицето му. Той отпусна здравата си прегръдка и тя моментално скочи на крака и хукна с все сила към къщата. Сърцето й биеше до пръскане. Тя дотича до стаята си, заключи вратата и се отпусна на пода, останала без дъх.

Беше силно развълнувана. Все още усещаше устните му върху своите — топли, меки и жадни. Всъщност желаеше той да я целуне. Бе се надявала на това през цялото време. Сега се ядосваше на себе си, че се е съобразила с правилата за поведение. Би било много по-приятно, ако не беше мислила за положението си и му беше позволила да я целуне. И все пак, мислеше си Кати, той поне се бе опитал. Не би го направил, ако не я харесваше. Би могъл да прекара времето си с всяка изискана жена, която пожелае, но беше избрал нея, една камериерка. Защо ли? Не можеше да си отговори. Но ако той наистина я желаеше, тя беше сигурна, че шепа пясък няма да го спре.

Джон остана на плажа близо час. Първото му намерение бе да се втурне след нея и да й признае желанието си. Но след като размисли се зарадва, че не бе постъпил така. Реши да забрави несполучливия си опит и да преследва невинното момиче по-настойчиво. За него тя бе толкова привлекателна, че той беше склонен да забрави кой всъщност е.

Беше си представял, че тя ще приеме ласките му с желание, но дори при този неуспех той добре знаеше, че не би могъл да потиска безкрайно дълго мъжката си природа. Никога до тогава не се бе натрапвал на жена, но и никога не бе попадал на толкова млада и невинна като Кати. Фактът, че тя прислужваше в дома му, нямаше никакво значение за него. Тя му беше под ръка, а той я желаеше. Това, че бе първият мъж, с когото тя дори разговаря насаме, бе несъществено за него и той напълно го пренебрегна.

Докато се връщаше вкъщи, Джон Камерън трябваше да признае пред себе си, че мислите му съвсем не подхождат на един истински джентълмен. По-скоро бяха присъщи на егоистичен и безскрупулен злосторник. На прага на къщата върху лицето му цъфна широка усмивка.

Следващите няколко дни Кати старателно избягваше Джон, макар тайно да се надяваше да го срещне случайно. Всяка сутрин го виждаше да се отдалечава в галоп, а вечер очакваше завръщането му на прозореца си, който гледаше към конюшните. „Какво ми става? — недоумяваше тя. — Не мога да мисля за нищо друго.“ Не знаеше как да си обясни внезапно обзелите я чувства към мъжа, който беше неин работодател. Тя гледаше на нещата по-различно откакто той беше започнал да се държи по-интимно с нея и вече не можеше да се върне назад.

Джон Камерън беше умел и опитен ездач. Въпреки че се страхуваше от едрите животни, Кати закопня да се научи да язди. Представяше си колко хубаво би било да може да го придружава на кон до селото. Беше я питал веднъж-дваж дали умее да язди, и тя му беше обяснила, че никога не е имала условия да се научи. Той не бе споменал нищо повече по въпроса.

Вечерята беше сервирана и Кати се оттегли в стаята си. Тогава дочу, че госпожа Бейтс обсъжда нещо на висок глас в преддверието. Тъкмо смяташе да отвори вратата, когато яростно чукане я накара да подскочи. В следващия момент се подаде главата на госпожа Бейтс.

— Облечена ли си, Кати? — попита тя ядосана.

— Да — отговори момичето бързо, — случило ли се е нещо?

— Не, нищо — тросна госпожата. — Господин Камерън е тук и настоява да говори с теб.

Госпожа Бейтс се отдръпна от вратата и я побутна назад, за да влезе Джон, който, стоеше зад гърба й.

— Добър вечер, сър — промълви плахо Кати — Мога ли да ви бъда полезна с нещо?

Джон пристъпи напред, а госпожа Бейтс се отдръпна.

— Да, и затова съм тук. Наметни нещо и ме последвай, Искам да видиш нещо.

За пореден път сърцето й заби до пръскане. Не беше разговаряла с него няколко дни и мислеше, че вече е загубил интерес към нея. По-рано дните й бяха запълнени с приятни задачи, които изпълняваше с радост. Отскоро обаче в нея се роди надеждата, че вечер ще има други развлечения, различни от шиенето и четенето. Беше още млада, но до този момент не се бе интересувала особено от мъже. Преди Джон да потърси компанията й, не й бяха липсвали вълнението и възбудата, присъщи единствено на романтичните любовни приключения.

Постара се да не издаде чувствата си. Даваше си напълно сметка, че тя бе само едно развлечение за него. За женитба между нея и Джон Камерън даже не би могло да се коментира. Кати се опита да отхвърли тази мисъл от главата си. „Толкова съм глупава — повтаряше си тя, — но не мога да избягам от това.“

Джон беше с работните си дрехи. Кати протегна ръка и взе закачената си зад вратата пелерина. Самото му присъствие я възбуждаше.

— Готова съм, сър — промълви тя, останала почти без дъх.

Върху лицето му се появи весело изражение като при сподавен смях. Госпожа Бейтс, от своя страна, очевидно беше притеснена и не се опитваше да го скрие.

— Кога ще я освободите, сър? — попита тя смело.

Джон даде воля на прикритата си усмивка и добродушно прегърна старата жена през рамо:

— Не съм длъжен да ви отговоря, скъпа госпожо. Но не бива да се тревожите. Само ще заведа Кати до конюшните да види новороденото конче.

Госпожа Бейтс изсумтя в отговор и се отдръпна, за да направи път на момичето. Самата Кати беше толкова развълнувана, че ще види жребчето и че Джон е дошъл да я вземе, че усети гъдел в стомаха си и главата й се замая.

Когато стигнаха до задната врата на къщата, той взе един фенер и го запали.

— Много е тъмно тази вечер, Кати. Може и да завали.

После хвана ръката й, както бе правил неведнъж, и пръстите му нежно, но силно я стиснаха.

— Внимавай къде стъпваш — прошепна Джон. — Днес градинарите прекопаваха и тук-там има купчинки пръст.

Кати се зарадва на близостта му и проявената загриженост. Наистина ли не му беше безразлична? Тя ли бе причината за вълнението му? Не смееше дори да си позволи подобна мисъл.

Когато стигнаха до конюшните. Джон пусна ръката й. Матю, дежурният коняр, излезе отпред с фенер, очевидно дочул стъпките им.

— Аз съм — господин Камерън — извика Джон. — Дойдох да видя как е жребчето.

Матю се усмихна и отвърна гордо:

— Чудесно е, сър.

Джон се ухили, хвана отново ръката й и влязоха вътре. Матю ги гледаше и тя се почувства малко неловко. Не искаше да провали вечерта, затова не му обърна внимание и последва господаря в полутъмното помещение.

Вътре имаше само един фенер и миришеше на прясно сено и коне. Беше спокойно и тя се отпусна. Младият Камерън се обърна към Матю:

— Можеш да отидеш в къщата да хапнеш нещо, Мат. Аз ще се погрижа за него, докато те няма.

— Благодаря ви, сър — каза Матю, доволен, че ще отдъхне. — Няма да се забавя. Благодаря.

Матю изчезна по посока на къщата и Джон отново хвана ръката на Кати.

— Ела — каза той, — малкото е тук.

Те се приближиха до тъмнокафявата кобила и жребчето. Кати усети пристягане в гърлото. Изглеждаха толкова мили и отдадени един на друг, че й се стори, че се натрапва.

— Колко е красиво — прошепна тя.

— Сигурен бях, че ще почувстваш красотата на новороденото — промърмори Джон дрезгаво. — Има някакво чудо в новия живот — и добави. — Не мога да не му се възхищавам, поне аз. Ако беше възможно нещата да си останат така — промълви той унесено, потънал в някакви свои мисли.

После се обърна към нея.

— Как да наречем мъника? — погледът му беше изпитателен.

Кати се изненада, че той иска мнението й. Тя зърна дълбоко в зеленината на очите му особен блясък, като че ли отговорът й беше от голямо значение за него. Изведнъж го почувства близък, не по начина, по който го усещаше до сега, а някак много по-дълбоко, сякаш мислеха еднакво. То беше като споделяне на нещо лично, единение без оглед разликата в положение и произход.

Тя заекна и се изчерви.

— Не знам никакви имена на коне, нито как се избират — извини се тя и се почувства глупаво.

— Добре, ще ти помогна малко — отвърна Джон, опитвайки се да смекчи смущението й. — Малкото е кобилка. Това означава жена, като теб — усмихна се той. — Името на майка й е Хубав ден, а презимето Лунна светлина.

Кати пое дълбоко въздух и попита:

— Искате ли да предложа нещо, Джон?

Името му се изплъзна от устата й и прозвуча тъй естествено, като че винаги го бе наричала така.

— Да — отговори той. Очите му се усмихваха. — Иска ми се да узная как би нарекла малката кобилка.

Кати помисли малко и го погледна.

— Какво ще кажете да я наречем Утрешна надежда? — попита плахо тя.

Той се усмихна и поклати глава.

— Мисля, че мъничето вече си има име — и още по-широко се усмихна. — Ще се нарича Утрешна надежда.

В отговор Кати също се усмихна, щастлива че той прие нейното предложение. Джон леко се наведе и докосна с устни нейните. Тя не се отдръпна, но й не му отвърна. Страните й поруменяха и когато той вдигна глава, тя сведе очи, за да не срещне погледа му.

Джон хвана брадичката й и я повдигна.

— Защо сведе глава? — попита тихо той. — Да не би да те обидих?

— Не — отговори тя бързо, — просто… аз…

Тя пак отмести погледа си, но този път се почувства ужасно смутена. Непоносима топлина заля цялото й тяло.

— Между другото — поде той отново, за да намали възникналото напрежение, — преди малко не те ли чух да ме наричаш Джон?

Сърцето й затупа по-бързо. Името му се беше изплъзнало от устата й и тя се надяваше, че това е останало незабелязано.

— Съжалявам, сър — пророни тихо тя. — Не знам защо го направих. Няма да се повтори.

Джон отметна глава и силно се засмя.

— Глупаво момиче. Не съм ядосан. По-скоро се чувствам поласкан, че този момент успя да породи някакво желание за интимност у теб.

Той я придърпа към себе си и зарови лице в косите й.

— Ти наистина си прекалено срамежлива, скъпа моя — прошепна в ухото й. — Защо просто не забравиш, че с теб е господарят на къщата и не приемеш, че съм като Матю?

Кати се отдръпна, за да го погледне в очите. Трепереше и се надяваше той да не го забележи.

— Никога няма да успея — започна тя едва доловимо. — Няма как да забравя кой сте вие и коя съм аз. Беше много мило от ваша страна да ми покажете новото жребче и да ми позволите да го кръстя. Благодаря ви!

Матю се появи в този момент. Той все още дъвчеше бисквита с меласа и внимателно напъха кифлите, които бе донесъл със себе си в джоба.

— Ето ме, господин Камерън — извика той и се приближи.

— Добре — отвърна му Джон. — Жребчето вече си има име, Мат. Казва се Утрешна надежда. Погрижи се за надписа на клетката, ако обичаш.

— Да, сър — каза Матю.

Джон хвана Кати за ръка, отвори вратата и я изведе навън.

— Хайде да се връщаме. Госпожа Бейтс те чака, доколкото познавам тази диктаторка — той се усмихна. — Май тя знае по-добре от самия мен какво се върти в главата ми.

Пред задната врата Кати се спря.

— Още един път ви благодаря, сър, за тази толкова приятна вечер. Никога няма да я забравя.

Тя го погледна. Очите му проблясваха в тъмнината.

— Удоволствието беше мое, мадам — каза той. — Бих могъл да ви предложа куп развлечения както за нощите, така и за дните, но не съм съвсем сигурен, че сте готова да ги приемете.

Джон направи любезен поклон и отвори вратата на Кати. Придружи я до стълбата за прислугата в полумрака, взе ръката й и я поднесе към устните си. Милувката му скова гърба на Кати в сладостна тръпка. Коленете й се разтрепериха, когато той допря топлите си устни до дланта й. Заля я топла вълна, настани се в стомаха й и после се спусна надолу. Джон леко прекара езика си по дланта й. Тя веднага я отдръпна.

— Лека нощ, сър — прошепна му с трепет.