Клетниците

ГЛАВА IГОСПОДИН МИРИЕЛ

В 1815 година Шарл-Франсоа-Биенвеню Мириел беше епископ на Дин. Беше почти седемдесет и пет годишен.

Как бе живял на младини? Никой не би могъл да отговори на този въпрос: Знаеше се само, че през 1804 година той бил енорийски свещеник в Бриньол. Вече възрастен, живеел уединено.

Малко преди коронацията на Наполеон някаква незначителна работа във връзка с енорията му го довела в Париж. По този повод се обърнал за подкрепа към кардинал Феш, вуйчо на Наполеон. И ето че веднъж, когато императорът дошъл да споходи вуйчо си, енорийският свещеник, който чакал в приемната, се срещнал очи в очи с негово величество. Наполеон се обърнал към него и го запитал рязко:

— Кой сте вие, добри човече?

— Ваше величество — отвърнал отец Мириел, — пред вас стои най-обикновен смъртен, а пред мене — велик човек. Това е полезно може би и за двама ни.

Още същата вечер императорът попитал кардинала за името на свещеника и не след дълго Мириел научил с изненада, че е назначен за епископ на Дин.

Господин Мириел живееше в Дин със сестра си, госпожица Батистин, десет години по-млада от него и с госпожа Маглоар, икономка на негово преосвещенство.

Госпожица Батистин, беше висока, бледа, мършава и тиха. Слабичка на младини, тя бе станала ефирно прозрачна в зрялата си възраст. Неземното й тяло беше сякаш изтъкано от сянка. Мъничко материя, хранилище на светлина; големи, вечно сведени надолу очи; не тяло, а по-скоро предлог на една душа да остане на земята.

Госпожа Маглоар беше ниска, беловласа старица, тлъстичка, закръглена, вечно улисана, вечно запъхтяна както от неспирната си шетня, така и поради астмата си. Когато пристигна в града, господин Мириел беше вече в епископския дворец.

След окончателното му настаняване градът зачака делата на своя епископ.

ГЛАВА IIГОСПОДИН МИРИЕЛ СЕ ПРЕВРЪЩА В МОНСЕНЬОР БИЕНВЕНЮ

Епископският дворец в Дин беше в съседство с болницата. Той представляваше обширна и хубава каменна сграда, истинско благородническо жилище. Всичко в него беше величествено; и покоите на епископа, и салоните, и широкият параден вход със сводести галерии, и засадената с великолепни дървета градина.

Болницата беше тясна и ниска едноетажна постройка с малка градина.

Три дни след пристигането си епископът посети болницата и веднага след това покани управителя да отиде при него в епископския дворец.

— Господин управителю, колко болни имате в момента?

— Двадесет и шест, ваше преосвещенство.

— И аз ги преброих толкова.

— Леглата — додаде управителят, са много нагъсто и въздухът бързо се спарва.

— Сигурно е така.

— Освен това, когато грейне слънце, градината е много малка и не може да побере болните, които са на оздравяване. А когато върлуват епидемии, постъпват стотици болни и просто се чудим къде да ги денем. Но нищо не може да се направи, трябва да се примирим.

Разговорът се водеше в обширната трапезария на епископа.

— Колко легла биха могли да се поберат според вас в тази зала, господине?

— В трапезарията на ваше преосвещенство? — възкликна смаян управителят.

Епископът оглеждаше залата и сякаш я размерваше.

— Най-малко двадесет легла — промълви той, сякаш говореше на себе си, а след това повиши глас: — Вижте какво ще ви кажа, господин управителю. Очевидно е станала грешка. Вие сте се натъпкали двадесет и шест души в пет-шест малки стаички, а ние трима се ширим в дворец за шестдесет. Вие сте заели моето жилище, а аз вашето. Върнете ми моя дом и разполагайте с тоя.

На следващия ден двадесет и шестимата болни бяха настанени в епископския дворец, а епископът се пресели в болницата.

Господин Мириел получаваше от държавната заплата петнадесет хиляди франка. В същия ден, когато се настани в бившата болница, той веднъж завинаги разпредели тази сума между учебните, благотворителните заведения и бедните от енорията си, като остави за собствените си нужди само хиляда ливри. През цялото време, докато беше дински епископ, той не направи никакви изменения в бюджета си.

Съгласно обичая епископските послания и нареждания носеха всички кръщелни имена на епископа. Водени от неосъзнатата си обич към него, бедните от този край бяха избрали измежду имената му онова, което според тях най-много му подхождаше и го наричаха монсеньор Биенвеню („добре дошъл, желан гост“). Ние ще последваме примера им и ще го наричаме така при случай. Впрочем това име му се нравеше.

— Обичам го — казваше той. — Биенвеню смекчава монсеньор.

ГЛАВА IIIЕДИНСТВО НА ДУМИ И ДЕЛА

Доброволната оскъдица, в която живееше динският епископ би била поучителна гледка за всеки. Трапезата му беше съвсем скромна. Ръжен хляб и мляко беше всекидневната му закуска. Спеше малко и посвещаваше цялото си време на задълженията си като епископ, на грижи за бедните и болните, а малкото свободни часове, които му оставаха, прекарваше в четене или обръщаше земята в градината си. И двете занимания носеха за него едно и също название: градинарство.

— И умът е градина — казваше той.

По пладне обядваше. Обедът му не се различаваше от закуската.

Монсеньор Биенвеню рязко се отличаваше от другите епископи, а и от повечето кюрета, които се стремяха към охолно и безгрижно съществуване и изпълняваха съвсем формално задълженията си към църквата и хората.

Наскоро след назначаването му за епископ бе поканен да вземе участие в свикания в Париж синод на епископите от Франция и Италия. Но той участвува само в едно заседание. Епископ на планинска епархия, живеещ в непосредствена близост с природата, сред селска простота и лишения, той донасяше изглежда между тези знатни особи известни идеи, които променяха температурата на събранието. Прекалено скоро се завърна в Дин. Когато го запитаха за причината, той отговори:

— Пречех им. Вкарвах външен въздух. Действах им като отворена врата.

Друг път каза:

— Защо се чудите? Всички онези преподобия са князе. А аз съм беден селски епископ.

Истината е, че той не им се беше харесал. Между многото чудатости, които им беше наговорил, една вечер той бе заявил в дома на един от най-знатните си колеги:

— Какви прекрасни стенни часовници! Какви чудни килими! Какви скъпи ливреи! Това навярно много ви гнети. За нищо на света не бих желал да притежавам целия този разкош, който постоянно ще крещи в ухото ми: „Има хора, които гладуват! Има хора, които студуват! Има сиромаси! Има сиромаси!“

Истина е, че разкошът при духовниците е нещо нередно. Охолен свещеник, та това противоречи на логиката. Свещеникът трябва да остане близо до бедните. Може ли денонощно да си в допир със злочестини, бедствия и немотия, без по тебе да се полепи поне мъничко от тази свещена нищета, както при работа се покриваш с прах? Първото доказателство за наличия на милосърдие у свещеника и преди всичко у епископа е бедността.

Така навярно мислеше динският епископ.

Той носеше със себе си празнично настроение. Присъствието му сякаш пръскаше топлина и светлина. Когато имаше пари, посещаваше бедните; свършеше ли ги, отиваше при богатите.

ГЛАВА IVКОМУ БЕШЕ ПОВЕРИЛ ОХРАНАТА НА СВОЯ ДОМ

Както вече казахме, домът се състоеше от партер и един етаж. Двете жени заемаха първия етаж. Епископът живееше в партера. Първата стая, в която се влизаше направо от улицата, беше трапезария. Втората му служеше за спалня, а третата беше молитвена. Там в затворена ниша имаше легло за гости. Всички стаи бяха извънредно скромно мобилирани само с най-необходимото.

Дойдеха ли повече гости, трябваше да пренасят столовете от цялата къща, а станеха ли дванадесет, епископът оставаше прав до камината, за да спаси положението.

Поддържано от двете жени, жилището беше много чисто — единственият разкош, който допускаше епископът.

— Чистотата не отнема нищо на бедните — шегуваше се той.

Трябва да признаем обаче, че беше наследил от родителите си шест сребърни прибора с голяма супена лъжица, които блестяха великолепно върху грубата ленена покривка и радваха очите на госпожа Маглоар. И понеже се стараем да изобразим динския епископ точно такъв, какъвто беше, трябва да добавим, че неведнъж му се случваше да каже:

— Мъчно бих се разделил със сребърните си прибори. Освен приборите той беше наследил от една леля и два масивни сребърни свещника. В тях бяха втъкнати восъчни свещи и обикновено стояха върху камината в трапезарията. Но когато имаха гости, госпожа Маглоар ги запалваше и ги слагаше върху масата.

В спалнята на епископа над леглото му имаше долапче в стената, в което всяка вечер госпожа Маглоар прибираше сребърните прибори и голямата лъжица. Трябва да прибавим обаче, че долапчето никога не се заключваше.

Нито една врата в къщата не се затваряше с ключ. Вратата на трапезарията, която извеждаше право на площада, имаше по-рано ключалка и резе, но епископът нареди да ги изкъртят и сега вратата се затваряше денем и нощем само с мандало, което всеки можеше да вдигне и да влезе. Отначало двете жени много се страхуваха от тази вечно отворена врата.

Колкото до епископа, той казваше по този повод:

— Вратата на лекаря никога не трябва да бъде затворена, а вратата на свещеника винаги трябва да бъде отворена.

Нали долавяте тънката разлика?

В полето на една от любимите си книги беше писал: „Не искай да узнаеш името на човека, който ти иска убежище. От убежище се нуждае най-често онзи, който се смущава от името си.“

Веднъж един свещеник, може би подбуден от госпожа Маглоар, го попита не се ли опасява, че в тъй слабо охранявания му дом може да му се случи нещо неприятно; монсеньор Биенвеню отговори:

— Доверието в хората е най-добрият ключар.

ГЛАВА VПО МРЪКНАЛО СЛЕД ЦЯЛ ДЕН ХОДЕНЕ

В първите дни на месец октомври 1815 година, около един час преди залез слънце, един човек влезе в Дин. Редките обитатели на града, които по това време стояха на прозорците или по праговете на къщите си, оглеждаха непознатия. Мъчно би могло да се срещне човек с по-окаян вид. Среден на ръст, набит и як, той може би беше четиридесет и пет годишен. Нахлупен каскет скриваше отчасти обгорялото му, плувнало в пот лице. Усукана връзка, изтрит и продран дочен панталон, опърпана дрешка със зелена кръпка на лакътя, а на гърба — нова войнишка раница. Държеше в ръка груба, чепата тояга и беше обул на бос крак подковани обувки.

Никой не го познаваше. Откъде ли идваше? Мъжът като че ли беше вървял целия ден. Изглеждаше страшно уморен. Навярно беше много жаден, защото на няколко пъти се спираше край уличните чешми да пие. Когато стигна до пазара, той се отправи към кметството. Влезе вътре и след малко излезе. На каменната пейка седеше един полицай. Мъжът го поздрави смирено, но полицаят го изгледа внимателно и го проследи с поглед известно време.

По онова време в Дин имаше хубава странноприемница, наречена „Кроа дьо Колба“. Ханджията Жакен Лабар се ползваше с уважение в града. Пришелецът се отправи към тази странноприемница. Влезе в кухнята, чиято врата извеждаше на улицата. В камината пламтеше буен огън. Печките горяха. Ханджията, едновременно готвач, сновеше от огнището до тенджерите и наглеждаше яденето. Група колари огласяха с шумните си разговори съседното помещение.

Щом чу скръцването на вратата, ханджията попита, без да обръща глава:

— Какво ще обича господинът?

— Да вечерям и да пренощувам — отговори човекът.

— Нищо по-лесно — отвърна ханджията, но щом погледна пътника, добави: — След като си платите.

— Имам пари — отвърна мъжът и извади кожената си кесия.

Той седна на ниско столче край огъня. Докато сновеше из кухнята, ханджията не преставаше да го наблюдава скришом.

— Скоро ли ще стане вечерята?

— След малко.

Жакен Лабар надраска бързо на едно листче няколко думи, сгъна го и го даде на хлапето, което му служеше и за помощник-готвач, и за прислужник.

Пътникът не забеляза нищо.

Детето се върна с листчето в ръка. Ханджията нетърпеливо го разгърна, поклати глава и се замисли. После пристъпи към непознатия.

— Господине, не мога да ви приема в странноприемницата си.

— Защо? Имам пари. Искате ли да ви платя предварително?

— Нямам стая.

— Настанете ме в конюшнята, къде да е, след вечеря.

— Не мога да ви дам и вечеря.

Чужденецът се изправи.

— А, само това не! Умирам от глад. Тръгнал съм от изгрев слънце. Плащам и искам да ми се даде да ям.

Тогава ханджията се наведе към него и му каза с глас, който накара странника да трепне:

— Махайте се! Да ви кажа ли името ви? Жан Валжан. А да ви кажа ли кой сте? Още като влязохте се усъмних. Ето какво ми отговориха от кметството. Свикнал съм да бъда любезен. Вървете си с добро.

Мъжът се наведе, прибра тоягата и раницата си и си тръгна. Вървеше без посока, с унижено и оскърбено изражение. Внезапно почувствува остър глад. Огледа се да открие някакъв подслон. Сега търсеше каква да е скромна кръчмица, каква да е жалка дупка.

Точно тогава проблесна светлинка. Оказа се действително кръчма. Пътникът погледна през прозорчето. Вътре пиеха няколко мъже. Желязно котле вреше над огъня.

Пътникът бутна вратата.

— Кой е? — попита собственикът.

— Човек, който би желал легло и вечеря.

— Тук може и да се вечеря, и да се нощува.

Пътникът влезе. Седна до огнището и простря смазаните си от умора нозе. Посетителите го заоглеждаха. Един от тях се беше отбил преди малко в кръчмата на Жакен Лабар. Той смигна на собственика. Кръчмарят се приближи до него и те размениха няколко думи.

— Махай се веднага оттук — каза кръчмарят, като сложи ръка на рамото на пътника.

Странникът се обърна и попита кротко:

— И вие ли узнахте?

— Да.

— Но къде да се дяна?

— И тук не ти е мястото.

Мъжът взе раницата и тоягата си и напусна кръчмата. Мина през затвора. На вратата висеше желязна верига за звънеца. Той я дръпна. Отвориха гишето.

— Господин вратар — помоли мъжът, — бихте ли ме пуснали, да пренощувам?

— Затворът да не е хан! Нека ви арестуват, тогава нямам нищо против!

В здрача на умиращия ден пътникът забеляза иззидана сякаш от чимове колибка. Прекрачи ниския стобор и се приближи до колибката. Отворът й беше много тесен. Той легна по корем и се провря вътре. Намери слама и с облекчение се просна върху нея. В същия миг чу яростно ръмжене. В отвора се очерта главата на огромен пес.

Беше легнал в кучешка колиба.

Въоръжи се с тоягата си и успя да се измъкне, като още повече разкъса дрехите си.

Внезапно се озова на площада пред катедралата. Той вдигна заканително юмрук по посока към църквата. Без да се надява вече на нищо, нещастникът легна на каменната пейка пред една къща. В това време от църквата излезе старица.

— Невъзможно е да прекарате тука нощта — му каза тя. — Навярно ви е студено, сигурно сте гладен, все някой ще ви прибере от съжаление.

— Отвсякъде ме изгониха.

— Ами на онази врата потропахте ли? — и старицата му посочи ниската къща до епископския дворец.

— Не.

— Тогава потропайте и на нея.

ГЛАВА VIГЕРОИЗМЪТ НА БЕЗРОПОТНОТО ПОДЧИНЕНИЕ

В осем часа вечерта епископът още работеше, разтворил на коленете си дебела книга. Той се сети, че сестра му сигурно го чака за вечеря и отиде в трапезарията.

Госпожа Маглоар слагаше масата. Докато нареждаше приборите, тя разговаряше с госпожица Батистин. Разправяше й оживено нещо, свързано с любимата й тема — резето на входната врата.

Била чула страшни новини. — Съмнителен скитник, опасен бродяга скитал из града и ако някой се върне късно, може да има неприятна среща. Затова всички трябва добре да залостят домовете си и главно да заключат вратите си.

Госпожа Маглоар нарочно наблегна на последните си думи, но епископът сякаш не ги чу. Той се грееше на огъня и не се вслушваше в приказките й.

— Братко, чухте ли какво каза госпожа Маглоар? — го попита сестра му.

— Подочух нещичко. Какво е станало? Изглежда, че се намираме в голяма опасност — пошегува се той.

Госпожа Маглоар започна цялата история от началото, преувеличавайки леко слуховете. Опасен престъпник със страшно лице бродел из града.

— Така ли?

— Да, ваше преосвещенство, точно така. Тази нощ ще се случи някакво нещастие, затова аз казвам да отскоча до ключаря да постави отново старите резета. Запазила съм ги. Ще стане за минутка. С тази врата човек може да си умре от страх. И отгоре на всичко ваше преосвещенство казва на всекиго по навик: „Влезте!“…

В този миг на вратата се потропа силно.

— Влезте — каза епископът.

Вратата се отвори. Един мъж влезе. Ние го познаваме вече. Беше странникът, който допреди малко скиташе, търсейки подслон.

На лицето му бе изписана умора и ожесточение. Появата му правеше злокобно впечатление. Двете жени застинаха от уплаха, а епископът спря спокойния си поглед върху него.

Преди да дочака въпроса на епископа; непознатият заговори отривисто:

— Ето какво. — Наричам се Жан Валжан. Бях каторжник. Прекарах деветнадесет години в каторгата. От четири дни съм свободен. Отивам в Понтарлие, където са ме въдворили на местожителство. Вече четвърти ден вървя пеш от Тулон насам. Тази вечер отидох в странноприемницата. Изпъдиха ме заради жълтия ми паспорт. Длъжен бях да го покажа в кметството. Отидох в друг хан. „Махай се!“ — ми казаха и там. Вмъкнах се в колибата на едно псе, но и то ме погна, сякаш беше човек. Тъкмо се канех да легна на каменната пейка на площада, една добра жена ми показа вратата ви и ме посъветва да похлопам и на нея. Какво е тук? Хан ли? Имам пари. Ще си платя. Капнал съм от умора. Много съм гладен. Ще ми позволите ли да остана?

— Госпожа Маглоар — каза епископът, — сложете още един прибор.

Мъжът изглеждаше озадачен.

— Вие навярно не ме разбрахте — промълви плахо той. — Аз съм каторжник. Идвам от каторгата. Ето паспорта ми. Прекарах деветнадесет години в каторгата. Пет години за кражба с взлом. Четиринадесет заради четири опита за бягство. „Този човек е много опасен“, така пише в паспорта ми. Наистина ли ще ме приемете? Имате ли конюшня?

— Госпожа Маглоар, сложете чисти чаршафи на леглото в нишата.

Госпожа Маглоар излезе, без да възрази. А той се обърна към странника:

— Седнете, господине, и се стоплете. След малко ще вечеряме, а през това време ще приготвят леглото ви.

Едва сега мъжът разбра напълно. На мрачното му лице се изписа последователно смайване, съмнение, радост, то стана неузнаваемо. Клетникът започна да заеква.

— Истина ли е? Няма ли да ме изпъдите? И ми казвате „господине“! И ми говорите на „Вие“! „Махай се, куче!“ — така ми викат навсякъде. Вие сте славен човек. Ханджия сте нали?

— Аз съм свещеник и това е моят дом.

— Вие сте човечен, отче. Не презирате окаяните. Няма ли да ми вземете пари?

— Не, задръжте си ги. Госпожо Маглоар, сложете прибора по-близо до огъня. Навярно сте премръзнали, господине.

Всеки път, когато епископът произнасяше с ласкавия си глас думата „господине“, лицето на мъжа светваше. Позорът жадува за почит.

Госпожа Маглоар сложи вечерята.

— На масата — провикна се весело епископът и покани мъжа да седне от дясната му страна, както правеше любезно с всичките си гости. Неочаквано той каза:

— Госпожо Маглоар, струва ми се, че нещо липсва на масата.

Госпожа Маглоар разбра намека и донесе двата сребърни свещника.

ГЛАВА VIIЖАН ВАЛЖАН

След като пожела лека нощ на двете жени, епископът взе единия свещник, подаде другия на госта си и му каза:

— А сега, господине, ще ви заведа в стаята ви.

— Благодаря, господин абат.

Но още не произнесъл тези думи, изпълнени с мир, гостът се подаде на някакъв порив, който би смразил двете старици, ако присъстваха на тази сцена. Дали искаше да предупреди или да заплаши? Той се обърна към стареца и извика с пресипнал глас:

— Размислихте ли добре? Ами ако съм убиец?

Без да обърне глава или да погледне зад себе си, епископът мина в своята стая.

А странникът беше толкова уморен, че дори не използува белите чаршафи. Духна свещта, просна се както беше облечен върху леглото и тутакси потъна в дълбок сън.

Събуди се посред нощ.

Жан Валжан произхождаше от бедно селско семейство. Като дете не беше ходил на училище. Като порасна, започна да кастри дървета. Беше мълчалив, свойствено на сърдечните хора. Много рано беше загубил баща си и майка си. Останала му беше само една сестра, по-възрастна от него, вдовица със седем деца. Тя го бе отгледала, докато мъжът й беше жив, а когато той умря, Жан Валжан замести бащата на сирачетата и се нагърби с издръжката на сестра си. Така младостта му минаваше в тежка и зле платена работа. Нямаше време за любов. Вечер се връщаше капнал от умора и ядеше, без да промълви ни дума. Правеше всичко, което беше по силите му и не се плашеше от работа.

Една зима се случи много сурова. Жан остана без работа. Семейството — без хляб. В истинския смисъл на думата. Седем деца!

Една неделна вечер хлебарят Изабо чу силен удар по витрината на хлебарницата си. Нечия ръка грабна един хляб и изчезна. Изабо изтича и успя да хване крадеца. Беше Жан Валжан.

Изправиха Жан Валжан пред съда за „кражба с взлом“. Признаха го за виновен. Нашата цивилизация е понякога нечувано жестока. Жан Валжан беше осъден на пет години каторжна работа.

Докато занитваха с чук над главата му болта на нашийника му, той плачеше и само от време на време успяваше да промълви:

— Бях кастрач във Фаврол.

После, хълцайки, повдигаше дясната си ръка и постепенно я отпускаше, като че докосваше последователно седем нееднакво високи главички и този негов жест показваше, че каквото и престъпление да бе извършил, той го е извършил, за да нахрани седем невръстни дечица.

Облякоха му червената каторжническа риза и той се превърна в номер 24601. Какво стана с близките му? Сполетя ги обичайната участ. Потънаха в безрадостната тъма, в която пропадат толкова несретници. След няколко години каторга и самият Жан Валжан ги забрави. Четири пъти се опита да избяга и така вместо пет, прекара деветнадесет години в каторгата.

Той влезе в затвора ридаещ, излезе безчувствен от него. Влезе отчаян, излезе мрачен. Какво бе станало в душата му?

ГЛАВА VIIIДЪЛБИНИТЕ НА ОТЧАЯНИЕТО

Тук е мястото да отворим една скоба. За втори път при проучване на присъдите в името на закона авторът на тази книга среща открадването на един хляб като изходна точка за пропадането на едно човешко същество. Английски статистически данни установяват, че в Лондон на всеки пет кражби четири са подтикнати непосредствено от глада.

Обществото е длъжно да се вгледа в тези явления, защото те са негово дело. Жан Валжан беше невежа, но природно интелигентен. Под веригата, под надзирателската палка, върху голия одър той се вглъби в себе си и започна да разсъждава.

Обяви се за съдия.

Най-напред призова на съд самия себе си.

Призна, че не е бил осъден съвсем несправедливо. Че е извършил отчаяна и заслужаваща порицание постъпка. Рядко всъщност се умира наистина от глад. За щастие или нещастие човек е създаден така, че може да страда много и продължително, и физически и душевно, без да умре. Трябваше да прояви търпение. Това щеше да бъде по-полезно и за клетите сирачета. Беше лудост, той, безсилен окаяник да хване грубо за шията обществото и да си въобрази, че може да излезе от мизерията чрез кражбата. Не е правилно да излезеш от бедността, като минеш през безчестието. С една дума, беше сгрешил.

После се запита:

Само той ли беше виновен в този съдбоносен случай? Не беше ли най-решаващо обстоятелството, че той, работникът, нямаше работа, че той, трудолюбивият, нямаше хляб? Дали законът, наказвайки го, не беше проявил повече несправедливост, отколкото той, нарушавайки го? Не беше ли натежало повече блюдото на изкуплението? Нима прекомерно голямото наказание не заличаваше самото провинение? Не се ли превръщаше в престъпление на обществото спрямо индивида?

Той се запита дали човешкото общество има право да заклещи завинаги някой несретник между недостига на работа и прекомерността на наказанието? Не беше ли чудовищно обществото да се отнася така именно с най-онеправданите и следователно с най-достойните за снизхождение?

След като си постави тези въпроси и им отговори, Жан Валжан изправи на съд обществото и го осъди.

Хвърли върху него отговорността за тежката си участ и си каза, че няма съответствие между вредата, която беше причинил, и вредата, която причиняваха нему.

Жан Валжан възнегодува. Човешкото общество му беше причинило само зло. Всеки допир с хората му беше причинил болка. От страдание на страдание той стигна постепенно до убеждението, че животът е борба и в тази борба победеният е той. Имаше само едно оръжие — своята ненавист. Реши да го наточи в каторгата и да го отнесе със себе си, когато я напусне.

В Тулон имаше училище за затворниците. Той се записа в него на четиридесет години и се научи да пише и да чете. Осъзна, че укрепвайки ума си, ще укрепи и ненавистта си.

Така през всичките тия деветнадесет години той едновременно се възвисяваше и падаше. В душата му от една страна проникваше светлина, но от друга нахлуваше мрак.

Дали Жан Валжан съзнаваше така ясно душевното си състояние? Съзнаваше ли сложния процес, който се извършваше в него и който още не беше завършил? Едва ли? Само от време на време светкавица блясваше в мрака и осветяваше страшните бездни и забулените в мрак хоризонти на неговата участ.

Не бива да изпускаме една подробност: той беше изключително силен физически и нито един каторжник не можеше да се мери с него в това отношение. Другарите му го бяха преименували Жан Крика, защото можеше да повдигне големи тежести.

Ловкостта му беше по-голяма и от силата му. Да се покатери по отвесна стена и да намери опорни точки в най-незабележимите издатини, беше игра за него. Стига да имаше чупка в стената, напрегнал гръб и прасци, забил лакти и пети в грапавините на камъка, той се придвижваше като вълшебник чак до третия етаж.

Той говореше малко. Не се смееше. Беше непрекъснато вглъбен в себе си. Долавяше смътно, че над него тегне нещо чудовищно. Виждаше с ужас над себе си страхотна грамада от непонятни неща — закони, предразсъдъци, хора, явления: удивителната пирамида, която ние наричаме цивилизация.

Тук-таме различаваше някоя ярко осветена фигура или подробност — надзирателя с палката му, жандарма със сабята, архиепископа с митрата на глава, а най-отгоре, обкръжен в едва ли не слънчев блясък — императора с ослепителната си корона.

Изходна и крайна точка на всичките му мисли беше ненавистта към човешките закони, която след известно време се превърна в ненавист към човешкото общество, а по-късно в ненавист към целия човешки род, в смътно и грубо желание да пакости на всяко живо същество. Не без основание, както виждате, паспортът го окачествяваше като „много опасен човек“.

Бавно и неизбежно душата му се изсушаваше от година на година. Сухо сърце, сухи очи.

ГЛАВА IXНОВИ ОГОРЧЕНИЯ

Когато дойде време да напусне каторгата, когато в ушите му прозвучаха невероятните думи: „Свободен си!“ това бе за него нечуван и небивал миг. Лъч ярка светлина внезапно озари душата му. Но този лъч скоро помръкна. Той си беше въобразявал, че ще заживее нов живот, но скоро разбра какво значи свобода за човек с жълт паспорт.

На другия ден след освобождението си видя в Грас пред входа на една фабрика мъже, които разтоварваха бали. Предложи услугите си. Беше съобразителен, як и не го мързеше. Собственикът изглеждаше доволен. Но мина един полицай и поиска документите му. Наложи се да покаже жълтия си паспорт. Когато се стъмни, помоли да му платят, защото трябваше да продължи пътя си. Без обяснения собственикът му даде двадесет и пет су вместо уговорените тридесет. Жан Валжан се опита да протестира. Отговориха му: „И това ти е много!“ Той настоя. Фабрикантът го погледна многозначително: „Ако много знаеш, ще се намериш пак в затвора.“ Почувствува се ограбен. Осъзна, че освобождаването от затвора не значеше свобода. Можеше да сложи кръст на каторгата, но не и на присъдата. Това му се бе случило в Грас. Видяхме как го приеха в Дин.

ГЛАВА XКАКВО ПРАВИ ТОЙ

Когато часовникът на катедралата отмери два часа след полунощ, Жан Валжан се събуди. Отвори очи и се вгледа в мрака. Всичките му мисли и представи бяха объркани. Какво ли не му минаваше през главата, но една мисъл се връщаше натрапчиво и прогонваше всички други: не беше пропуснал да забележи шестте сребърни прибора и супената лъжица, които госпожа Маглоар беше прибрала в долапчето над леглото на епископа. Тези шест прибора не му даваха мира. Бяха от масивно сребро. Заедно с лъжицата щеше да вземе за тях най-малко двеста франка. Два пъти повече от възнаграждението, което беше получил за деветнадесет години каторжна работа!

Цял час душата му се бореше с изкушението. Часовникът удари три часа. Жан Валжан седна на кревата. Изу обувките си, сложи ги на рогозката и пак застина неподвижно. Часовникът удари три и половина и сякаш го подкани. Той се изправи. Поколеба се още миг и се ослуша. Къщата тънеше в тишина. Нощта не беше много тъмна. Жан Валжан се приближи до прозореца. Нямаше решетка. Обходи градината със зорък поглед. Беше оградена с бяла, доста ниска стена, която лесно можеше да прескочи.

След този оглед Жан Валжан очевидно се реши. Взе раницата си и извади нещо от нея. Лост или топор? Чисто и просто миньорски клин. Взе клина в дясната си ръка и пристъпи към вратата на съседната стая. Тя се оказа открехната. Епископът не я беше затворил.

Жан Валжан я бутна. Тя се подаде безшумно, но отворът не беше достатъчен. Бутна я втори път и трепна. Вратата изкриптя дрезгаво и продължително в нощта. Жан Валжан загуби ума и дума. Нямаше да мине и четвърт час и целият град щеше да зашуми, полицията щеше да се вдигне на крак. За миг той се видя загубен. Закова се на мястото си. Вратата зееше широко. В къщата — никакво движение.

Първата опасност премина, но в него бушуваше страшен смут. Въпреки това не отстъпи назад. Едничката му мисъл сега беше да свърши по-бързо. Влезе в стаята.

В нея цареше дълбок покой. Внезапно Жан Валжан се спря пред леглото, облакът сякаш нарочно се разкъса и един лунен лъч се плъзна през високия прозорец и ненадейно освети бледото лице на епископа. Той спеше кротко. Цялото му лице беше озарено от неопределимо изражение. Не усмивка, а едва ли не сияние. Впрочем, светлината беше в него: чистата му съвест.

Неволно величав, старецът излъчваше нещо божествено. Жан Валжан стоеше в мрака с железния клин в ръка.

Никога досега не беше виждал нещо подобно. Доверчивото лице на стареца го изпълваше с ужас. Жан Валжан долавяше смътно, но властно колко величествен беше беззащитният старец, заспал кротко край човек като него.

Никой, а най-малко той можеше да каже какво точно ставаше в душата му. Той посегна бавно към каскета си, свали го и пак се притаи в съзерцание.

Епископът продължаваше да спи дълбоко и безметежно под страшния му поглед.

Изведнъж Жан Валжан нахлупи каскета, мина бързо край леглото и се приближи до долапчето. Ключът не беше изваден. Грабна панерката със сребърните вилици и лъжици и прекоси стаята с бързи и твърди крачки. Отвори прозореца, прескочи перваза, напъха приборите в раницата си, хвърли панерката, метна се като тигър отвъд стената и побягна.

ГЛАВА XIЕПИСКОПЪТ НА РАБОТА

На следващия ден при изгрев слънце монсеньор Биенвеню се разхождаше в градината си, когато госпожа Маглоар се втурна силно разтревожена към него.

— Ваше преосвещенство — извика тя. — Знаете ли къде е панерката със сребърните прибори?

— Да — отвърна епископът, който току-що я беше намерил в една леха.

— Празна естествено — завайка се тя.

След миг госпожа Маглоар, с цялата живост, на която бе способна се затича към молитвената и пак тичешком се върна при епископа.

— Ваше преосвещенство! Човекът го няма! Отмъкнал е сребърните прибори!

Епископът не й отговори веднага.

— Госпожа Маглоар — поде той бавно и сериозно, — всъщност аз отдавна задържам несправедливо това сребро. То принадлежеше на бедните. Кой беше нашият гостенин? Без съмнение окаян бедняк.

Няколко минути по-късно по време на закуската той шеговито убеждаваше сестра си и госпожа Маглоар, която мърмореше под носа си, че човек няма никаква нужда нито от вилица, нито от лъжица, за да натопи парче хляб в чаша с мляко.

Братът и сестрата се канеха да станат от масата, когато някой почука на вратата.

— Влезте — каза епископът.

Вратата се отвори и се показа необичайна, възбудена група: трима души държаха за яката четвърти човек. Тримата бяха полицаи, а четвъртият — Жан Валжан. Застаналият до вратата жандармерийски подофицер явно водеше групата. Той отдаде чест на епископа.

— Ваше преосвещенство…

Междувременно епископът се спусна към Жан Валжан толкова бързо, колкото му позволяваше напредналата възраст.

— А, ето ви и вас — провикна се той, вперил очи в него — Много ми е приятно да ви видя. Но защо не взехте и свещниците? Нали ви дадох и тях?

Жан Валжан широко отвори очи.

— В такъв случай, ваше преосвещенство, този човек не ни е излъгал. Стори ни се, че бяга. Спряхме го и намерихме среброто у него…

— И той ви каза, че му го е дало едно старо добродушно кюре, при което е прекарал нощта. Станало е недоразумение.

— Значи да го пуснем, така ли?

— Естествено — отговори епископът. Полицаите пуснаха Жан Валжан. Епископът се обърна към полицаите:

— Вие сте свободни, господа…

Полицаите се оттеглиха.

— Друже мой — поде епископът, — преди да си отидете, не забравяйте свещниците си.

Жан Валжан трепереше като лист. Той пое машинално свещниците. Двете жени гледаха епископа, без да се опитат дори с поглед да го спрат.

— А сега — рече той — идете си с мир и не забравяйте, никога не забравяйте, че ми обещахте да използвате тези пари, за да станете почтен човек.

Жан Валжан го гледаше слисан. Не си спомняше да е обещавал каквото й да е.

Епископът добави тържествено:

— Жан Валжан, братко мой, вие не принадлежите вече на злото, а на доброто. Аз откупвам душата ви.

ГЛАВА XIIМАЛКИЯ ЖЕРВЕ

Жан Валжан напусна града като подгонен. Той закрачи бързо през нивята; поемаше наслуки по първите срещнати пътища и пътеки без да забележи, че постоянно се връща по стъпките си. Цялата сутрин броди така, без да хапне нещо и без да усети глад.

Не би могъл да определи дали беше трогнат или оскърбен. От време на време го обхващаше странно разнежване, срещу което се бореше ожесточението, натрупано през дългите години в каторгата. Това душевно състояние го изнуряваше. Той наблюдаваше с тревога как се разклаща в душата му страшната апатия, породена от наложеното му несправедливо наказание. Питаше се какво ли ще се появи на нейно място.

Така през целия ден го преследваха мисли, които мъчно биха могли да се предадат с думи.

Когато слънцето почна да клони към заник, Жан Валжан седна зад един храст в съвършено безлюдното поле. На няколко крачки от него лъкатушеше пътечка. Той дочу сред мрачните си мисли весел глас.

Обърна се. По пътечката идваше малко около десетгодишно савойче. То пееше, метнало гъдулка през рамо, с кутия за съсели на гърба: едно от жизнерадостните и безобидни малчуганчета, които обикалят от село на село.

Без да престава да пее, то подхвърляше шепа петачета и ловко ги улавяше на гърба на дланта си. То не забеляза Жан Валжан. Спря се край него и продължи играта си. Този път една монета от четиридесет су му се изплъзна и се изтърколи към храста.

Жан Валжан я настъпи с крак. Но детето бе проследило монетата си и го видя. Мястото беше съвсем безлюдно. Докъдето поглед стига, не се виждаше никой нито по пътечката, нито в полето.

— Господине — обърна се към него момчето с обичайната детска доверчивост, изтъкана от невежество и невинност, — ами монетата ми?

— Как се казваш? — попита Жан Валжан.

— Малкия Жерве, господине.

— Махай се оттук! — изръмжа Жан Валжан.

— Господине, върнете монетата ми! — повтори детето. Жан Валжан наведе глава, без да отговори.

— Искам си монетата, господине! — настоя детето. Жан Валжан като че не го чуваше. Детето го хвана за дрехата и го разтърси. Същевременно то се мъчеше да отмести огромната подкована обувка, затиснала съкровището му.

— Искам си монетата! Моите четиридесет су!

То се разплака. Жан Валжан вдигна глава. Очите му бяха мътни. Той изгледа учудено детето, протегна ръка към тоягата си и извика със страшен глас:

— Кой е тук?

— Аз съм, господине, Малкия Жерве, аз! Отместете крака си, господине, моля ви се!

— А, ти още ли си тук? — извика Жан Валжан и се изправи рязко, без да отмести крака си от монетата. — Ще се махнеш ли най-после?

Детето се разтрепери от глава до пети и се спусна да бяга, без да посмее да извика.

Когато се поотдалечи, хлипанията му достигнаха до замислилия се дълбоко Жан Валжан.

След няколко минути Малкия Жерве не се виждаше вече.

Слънцето залезе. Мрак се спусна около Жан Валжан. Тресеше го. Не беше ял целия ден.

Нахлупи каскета си, загърна дрехата си и се наведе да вземе тоягата си. В същия миг съзря монетата от четиридесет су, наполовина забита в земята от обувката му.

Сякаш електрически ток го разтърси.

— Какво е това? — процеди през зъби той.

Отстъпи три крачки назад и се спря, без да може да откъсне поглед от лъскавото петънце, сякаш това светло кръгче в мрачевината беше отворено око, втренчено в него.

Той се наведе, сграбчи монетата и обходи с поглед равнината, тръпнещ като подплашен див звяр.

Не видя нищо. Нощта настъпваше. От прибулената равнина лъхаше хлад, гъсти виолетови мъгли се надигаха в здрача.

Той въздъхна дълбоко и закрачи в същата посока, в която бе изчезнало детето. След стотина крачки се спря, огледа се, но не видя нищо. Тогава завика с все гърло:

— Малък Жерве! Малък Жерве!

Млъкна и зачака. Никакъв отговор.

Полето пустееше мрачно. Околовръст — гола шир. Нищо освен мрак, в който се губеше погледът му, нищо освен тишина, в която потъваше гласът му.

Жан Валжан пак закрачи. После се затича, като се спираше от време на време и викаше в пустошта с неописуемо зловещ и отчаян глас:

— Малък Жерве! Малък Жерве!

Разбира се, дори и да го чуеше, детето не би посмяло да се покаже, но по всяка вероятност то беше вече далеч.

Най-сетне стигна до едно място, където се кръстосваха три пътеки и се спря. Луната изгря. Той извика за последен път:

— Малък Жерве!

Гласът му угасна в мъглата, без да събуди дори ехо. Той прошепна още веднъж: „Малък Жерве!“, но със слаб, почти неразбираем глас. Това беше последното му усилие. Краката му се подкосиха внезапно, сякаш невидима сила се стовари върху него с цялата тежест на нечистата му съвест. Той се отпусна изнемощял на един голям камък, зарови юмруци в косите си, спря лице в коленете си и простена:

— Аз съм окаяник!

Тогава сърцето му сякаш се отприщи и той заплака. Заплака за първи път след деветнадесет години.

Видяхме, че когато Жан Валжан излезе от дома на епископа, той не съзнаваше какво точно става него. Въставаше срещу благородната постъпка на епископа и срещу благите му думи. „Вие ми обещахте да станете почтен човек! Откупвам душата ви.“ Тези думи непрекъснато звучаха в паметта му. Той противопоставяше на неземното добросърдечие на епископа гордостта, която се издига у хората като твърдина на злото. Сега то трябваше да победи или да бъде победено. Започнала беше титаничната борба между насъбраното озлобление и добротата на този човек.

Той вървеше залитайки, опиянен от новата светлина. Като кукумявка, пред чийто взор блясва ненадейно слънчев изгрев, каторжникът беше зашеметен и почти ослепен от сиянието на добродетелта.

Едно беше сигурно — без сам да подозира, той не беше вече същият човек, всичко в него беше променено, не беше в негова власт да върне назад казаните от епископа думи, нито да им попречи да го вълнуват.

В такова състояние той срещна Малък Жерве и открадна неговите четиридесет су. Защо? Навярно и сам не би могъл да обясни. Не лично той, не човекът беше присвоил парите, а звярът беше стъпил безразсъдно, по навик, по инстинкт върху монетата, докато разумът му се бъхташе сред толкова нови и необичайни, натрапчиви мисли. Когато съзнанието му се проясни и видя постъпката на звяра, Жан Валжан се стъписа потресен и възкликна ужасен.

Защото — странно явление, възможно само при неговото душевно състояние, — открадвайки парите на детето, Жан Валжан извърши нещо, на което вече не беше способен.

Това последно злодеяние оказа решаващо въздействие върху него. В момента, когато възкликна: „Аз съм окаяник!“, той се видя такъв, какъвто беше, само, че отърсил се вече от себе си, той сякаш виждаше противния Жан Валжан, с тояга в ръка, изправен пред него. Застанал лице срещу лице със самия себе си, Жан Валжан се съзерцаваше.

Той плака дълго. Плака с горещи сълзи, по-безпомощен от дете. Докато плачеше, съзнанието му постепенно се проясняваше. Чувствуваше се озарен от необикновена, чародейна и същевременно страшна светлина.

Колко часа плака така? Какво направи, когато се успокои? Къде отиде? Никой никога не разбра.

ГЛАВА XIIIЕДНА ВЕСЕЛА ШЕГА

По същото време в Париж една млада работничка изживяваше своята първа илюзия. Тя беше от тия създания, които разцъфват сред недрата на народа. Дошла от бездънните дълбини на социалния мрак, тя носеше на челото си печата на беззименност и неизвестност. Наричаше се Фантин. Защо Фантин? Нямаше фамилно име, защото нямаше фамилия. Взе името, дадено й от първия случаен минувач. Никой не знаеше нищо друго за нея. До петнадесет години живя в родното си село Монтрьой-сюр-мер. После дойде в Париж, „за да си опита късмета“. Фантин беше хубава и остана непорочна толкова дълго, колкото можа. Беше красива блондинка с ослепително бели зъби. Злато и перли бяха зестрата й, само че златото беше на главата й, а перлите — в устата.

Започна да работи, за да живее. А после, пак за да живее, защото и сърцето има нужда от храна, се влюби.

Влюби се в Толомиес.

Обикновено похождение за него, страстно увлечение за нея. Улиците на Латинския квартал, гъмжащи от студенти и красиви работнички, бяха свидетели на разцъфването на нейния любовен сън. В лабиринтите на хълма на Пантеона, където се зараждат и умират толкова подобни любовни връзки, започна тяхната идилия.

Нашето общество разрешава такива незаконни бракове, при които заможните студенти си осигуряват приятно съжителство, докато следват, без да поемат никакви отговорности спрямо бедната девойка, когато я изоставят.

Толомиес беше верен представител на някогашните вечни студенти. Беше от Тулуза. Разполагаше с голяма рента — четири хиляди франка, същинско състояние за Латинския квартал. Тридесетгодишен, гуляйджия, порядъчно разсипан, преждевременно оплешивял, той се отличаваше с голяма жизнерадост и беше неизчерпаем в остроумието си. Затова беше желан компаньон.

Цяла година вече живееше с Фантин, която го обичаше предано. Тя олицетворяваше радостта. Създадена беше сякаш само за смях. Розовите й устни бъбреха чаровно. Цялата й външност извикваше представа за песен и пламък. Обличаше се с вкус. Лека лилава рокля, мънички тъмночервени обувки с кръстосани върху белите ажурени чорапи панделки, корсаж от муселин.

Ослепително хубава, с изящен профил, тъмносини очи, със стройни крака, с прелестно изваяни китки и глезени, със свежи юношески бузи и гъвкава шия, тя беше сякаш статуя на Куст, само че в статуята трепкаше нежна душа.

Тя беше същевременно олицетворение на свенливост. Макар че не беше в състояние да откаже нищо на Толомиес — скоро ще се убедим в това, — лицето й в минути на отдих имаше съвсем девствено изражение.

Любовта е прегрешение, не отричам, но Фантин въплътяваше невинността, оцеляла в прегрешението.

Въпреки цялото й очарование Толомиес й се беше вече наситил. Родителите му го подканваха да се върне в Тулуза. Роден шегаджия, той реши да устрои преди заминаването си една „знаменита шега“.

Тяхната компания се състоеше от четири двойки, подобни на тяхната. И четиримата младежи, все синове на заможни семейства, бяха решили да скъсат с любимите си — красиви, но бедни работнички. Но Толомиес искаше да направи това блестящо. Той устрои излет в околностите на Париж, по време на който четирите влюбени двойки се забавляваха отлично. Вечерта отидоха в скъпа кръчма. След като ядоха и пиха на воля, младежите се оттеглиха за малко, обещавайки сюрприз на девойките. Изненадата се оказа следното писмо:

„О, възлюбени!

Знайте, че имаме родители. На вас едва ли ви е известно какво значи родители. Та тези старци се оплакват и ни викат при себе си, наричат ни блудни синове и жадуват за нашето връщане. Понеже сме добродетелни, ние им се покоряваме. Дилижансът за Тулуза ни спасява от пропаст, а пропастта сте вие, мили хубавици! Ние се възвръщаме към обществото, към дълга, към порядъчния живот. Отечеството изисква от нас да станем префекти, бащи на семейства или държавни съветници. Ние се принасяме в жертва. Оплачете ни бързо и ни намерете час по-скоро заместници. Ако това писмо разкъсва сърцата ви, върнете му същото. Сбогом. Вечерята е платена.“

Четирите девойки се спогледаха. Най-възрастната първа се опомни.

— Няма що! Чудна шега!

— Страшно забавно — потвърди друга една. — Сигурно Толомиес го е измислил.

— Да живее Толомиес! — викнаха трите и избухнаха в смях.

Фантин се смя заедно с тях.

Но един час по-късно, когато се прибра в стаята си, тя избухна в плач. Това беше, както вече казахме, първата й любов. Злочестата девойка се беше отдала на Толомиес като на съпруг и имаше дете от него.

ГЛАВА XIVСРЕЩА НА ДВЕ МАЙКИ

В началото на нашето столетие в Монфермей, близо до Париж, имаше малко долнопробно ханче, което вече не съществува. Държаха го мъж и жена, наречени Тенардие. Над вратата беше закована дъска, на която бе нарисувано нещо като мъж, носещ на гърба си друг мъж с големи златни генералски еполети и сребърен кръст. Под картината се четеше следният надпис: „На сержанта от Ватерло“.

Нищо по-обичайно от гальота или каруца пред вратата на странноприемницата. Но превозното средство, или по-право отломка от превозно средство, която задръстваше улицата пред ханчето, беше предната част на кола за греди и трупи, каквато се използува в гористите местности. На веригата под оста, превърната временно в люлка, се бяха прегънали две пленителни момиченца, голямото на две и половина годинки, а малкото — на година и половина. Те бяха розови, лъчезарни, гиздави и явно много се забавляваха.

На няколко крачки, приклекнала пред прага на ханчето, майката, жена с недотам приветливо лице, завързала дълга връв за веригата, люлееше децата, без да сваля очи от тях, за да не би да паднат. Тя беше така погълната от песента, която тананикаше, и от съзерцанието на дъщеричките си, че не виждаше и не чуваше какво става на улицата.

А някой се беше приближил до нея и един глас каза съвсем близо до ухото й:

— Какви хубави дечица имате, госпожо!

На няколко крачки от нея се беше спряла млада жена, с детенце на ръце. Тя носеше голяма бохча.

Мъчно бихте могли да си представите по-красиво детенце. То беше възхитително румено и здравичко. Бузките му бяха като ябълки. За очите му не можеше да се каже нищо, то спеше, но миглите му бяха възхитителни.

Колкото до майката, тя изглеждаше бледна и печална. Облечена беше като работничка. Беше млада. Може би и красива, но хубостта й не личеше в тези дрехи. Изглеждаше уморена и болнава. Тази жена беше Фантин. Тя беше неузнаваема. Тъжна бръчка пресичаше челото й. Минали бяха десет месеца от „знаменитата шега“ на Толомиес. Какво се беше случило през тях? Не е мъчно да се отгатне.

След изоставянето дойде несретата. Връзката, прекъсната от мъжете, се скъса и между жените. Фантин остана сама. След като замина бащата на детето й, тя се озова съвсем сама, загубила навик за труд и придобила влечение към лек живот. Никакви средства за препитание. Едва знаеше да чете, а не знаеше да пише. Плати на един писар, за да напише писмо на Толомиес. После второ, трето. Той не отговори нито на едно. „Че кой взема на сериозно такива деца?“ — подхвърли й една клюкарка. Сърцето й изстина към мъжа, който нехаеше за нейното дете. Тя смътно почувствува, че е на прага на отчаянието и падението. Намери в себе си мъжество и твърдост. Намисли да се върне в родния си край и да си потърси работа. Само че трябваше да скрие греха си. Трябваше да се раздели с детенцето си. Сърцето й се сви, но тя не отстъпи от решението си.

Фантин продаде всичко, което притежаваше, разплати дребните си дългове и задянала детето на гърба си, напусна Париж.

Когато минаваше пред ханчето на Тенардие, видът на двете лъчезарни момиченца я заслепи и тя се спря да ги погледа. Двете момиченца сякаш я омагьосаха. Стори й се, че вижда над кръчмата тайнственото слово тук, написано от провидението.

Ласкавите думи за децата им обезоръжават и най-коравосърдечните хора. Майката вдигна очи и благодари за комплимента, после покани пътничката да седне на пейката пред входа. Двете жени заговориха.

— Казвам се Тенардие — каза майката на момиченцата. — Ние държим тази кръчма.

Фантин разказа своята история, леко видоизменена. Била работничка. Мъжът й починал. Не можела да си намери работа в Париж и отивала в родния си край. Стрина Тенардие развърза момиченцата, свали ги от люлката и им каза:

— Поиграйте си с това момиченце.

Дъщеричката на Фантин току-що се бе събудила. Тя разтвори широко големите си сини като на майка си очички и се засмя.

Малките деца лесно се сближават. Само след минутка и трите дълбаеха дупки в земята.

Двете жени продължиха разговора си.

— Как се казва детенцето ви?

— Козет.

— На колко години е?

— Скоро ще навърши три.

— Също като голямата ми дъщеря. Междувременно трите момиченца бяха събрали главички в дълбока тревога и блаженство: един огромен червей беше изпълзял от пръстта.

— Колко бързо се опознават децата! — възкликна Тенардиерица. — Човек би се заклел, че са три сестри.

Другата майка очакваше може би точно тази дума. Тя хвана ханджийката за ръка, погледна я в очите и промълви:

— Бихте ли желали да гледате детето ми? Тенардиерица трепна изненадано, но в жеста й не пролича нито съгласие, нито отказ.

Фантин продължи:

— Нали разбирате, не мога да отведа дъщеря си там. Няма да намеря място с дете на ръце. Няма да отсъствам дълго. Бихте ли го гледали?

— Ще трябва да си помисля.

— Ще ви давам по шест франка месечно.

От вътрешността на ханчето се обади мъжки глас:

— Не по-малко от седем франка и първите шест месеца в предплата.

— Ще ги дам — съгласи се майката.

— И петнадесет франка допълнително, за да се посрещнат първите разноски — добави мъжкият глас.

— Общо петдесет и седем франка — каза Тенардиерица.

— Ще ви ги дам. Имам осемдесет франка. Все ще ми останат малко пари, за да стигна до родния си край. А там ще спечеля и ще дойда да си прибера скъпото пиленце.

Мъжкият глас се обади наново:

— Има ли си дрешки малката?

— Разбира се, че си има, милото ми детенце. Не можете дори да си представите какви и все по дванадесет.

— Ще трябва да ги оставите.

— Разбира се — възкликна майката. — И таз добра, нима ще го оставя голо?

Едва сега собственикът подаде глава навън.

— В такъв случай, дадено.

Пазарлъкът беше приключен. Майката пренощува в ханчето, остави детето си и си тръгна, възнамерявайки да се върне скоро. Човек уговаря хладнокръвно такива раздели, но те разкъсват сърцето.

Щом Фантин си отиде, Тенардие каза на жена си:

— Тъкмо ще си платя полицата. Чудех се отде да намеря петдесет франка. Чудесен капан устрои с дъщерите си.

— Без през ум да ми мине — отвърна му тя.

ГЛАВА XVНАБЪРЗО СКИЦИРАН ПОРТРЕТ НА ДВЕ СЪМНИТЕЛНИ ЛИЧНОСТИ

Уловената мишка беше доста мършава, но котката се радва и на хилавите мишки.

Какво представляваха съпрузите Тенардие?

Нека кажем една-две думи за тях. А по-късно ще допълним портрета им.

Тези две същества спадаха към съмнителната класа на преуспели неуки хора, които не притежават нито благородния устрем на работника, нито порядъчността на буржоата.

Невзрачни натури, които лесно се превръщат в чудовища, ако в тях случайно се разгори някоя пъклена страст. У жената се таеше животинското начало, а мъжът беше изтъкан от низост. Податливи и двамата до най-висша степен за усъвършенстване в мерзостта и злото. Мъжът по-специално би озадачил всеки физиономист. Достатъчно е само да погледнете някои хора, за да ви вдъхнат тутакси недоверие и за да почувствувате, че са съмнителни във всяко отношение. Те крият неизвестност.

Ако трябва да вярваме на думите му, този Тенардие бил войник и дори сержант на Наполеон, както твърдеше. Участвал бил във войната през 1815 година и даже проявил не малко храброст. По-късно ще видим как точно стоеше работата. Фирмата на ханчето му намекваше за един от бойните му подвизи. Той я беше нарисувал собственоръчно, защото умееше да прави от всичко по малко. И то лошо.

Жена му беше с дванадесет или петнадесет години по-млада от него. На младини се беше натъпкала с глупавите сантиментални романи, модни по онова време. Когато романтично разпуснатите й коси почнаха да посивяват, тя се превърна в зла дебелана, но четенето на щуротии не остава безнаказано. В резултат на него първата дъщеря носеше предвзетото име Епонин, а втората — Азелма.

Но в тази интересна епоха цареше страшна анархия на кръщелните имена. Покрай романтичния елемент, налице беше и социалният показател. Плебеят вземаше аристократично име, а аристократът — селско. Под привидното несъответствие се крие дълбока и величествена причина — Френската революция.

ГЛАВА XVIЧУЧУЛИГАТА

Не е достатъчно да си зъл, за да преуспееш. Ханчето западаше. Благодарение на петдесет и седемте франка на нещастната майка, Тенардие можа да изплати навреме полицата, но на следващия месец изпадна пак в затруднение. Жената отиде в Париж и остави в заложна къща дрешките на Козет срещу шестдесет франка. Щом похарчиха и тази сума, двамата Тенардие почнаха да гледат на детето като на прибрано по милост. Облякоха го в дрипи, хранеха го с остатъци, малко по-добре от кучето и по-зле от котката. Кучето и котката впрочем бяха обичайните му сътрапезници, понеже ядеше под масата в дървена гаванка като тях.

Майката плащаше, за да пишат по едно писмо на месец и й отговаряха, че Козет е много добре. Не мина и година, когато Тенардие заяви:

— Да не сме просяци? Какво си въобразява тя, че можем да направим с нейните седем франка?

И той писа, че иска дванадесет. Майката се подчини.

Има хора, които не могат да обичат никого, без да мразят другиго. Тенардиерица обичаше до полуда дъщерите си и навярно затова намрази смъртно пришелката. Колкото и малко място да заемаше в дома й чуждото дете, на нея все й се струваше, че то ощетява нейните деца, че отнема едва ли не въздуха, който те дишат. Каквото и да направеше Козет, тя навличаше върху главата си градушка от незаслужени и груби наказания.

Тъй като майка им беше зла с Козет, и Епонин и Азелма станаха зли с нея. Децата на тази възраст са копие на майките си.

Мина година, после още една. А междувременно Тенардие, научил по тъмни пътища, че детето е незаконородено, и майката не може да признае открито съществуването му, увеличи месечната вноска на петнадесет франка.

Детето растеше, а с него растеше и неволята му. Щом навърши пет години, то стана слугинчето в къщата.

На пет години. Не може да бъде, ще кажете. Уви, това е истината. Социалното тегло започва независимо от възрастта.

Пращаха Козет да купи едно-друго, караха я да мете стаите, двора, улицата, да мие съдовете, даже да носи тежести. Майката междувременно беше започнала да плаща нередовно. Ако тя бе дошла в Монфермей, мъчно би познала детето си. Толкова свежа и хубава при пристигането си, Козет беше сега слаба и бледа. Несретата я беше загрозила. Само очите й бяха хубави, но правеха мъчително впечатление: необикновено големи, те побираха, още повече мъка.

Зиме клетото дете, ненавършило още шест години, представляваше покъртителна гледка, когато метеше призори улицата пред кръчмата с огромна метла в премръзналите си ръчички и плувнали в сълзи големи очи, зъзнещо под вехтите памучни дрипи.

В селцето го наричаха Чучулигата. Народът, който обича образния език, беше кръстил така малкото като птиче създание, вечно треперещо и сплашено, което се събуждаше първо не само в кръчмата, но и в селото и още от ранни зори беше на улицата или в полето.

Само че горката Чучулига никога не пееше.

ГЛАВА XVIIКАК ПРЕУСПЯ ПРОИЗВОДСТВОТО НА ИЗДЕЛИЯ ОТ ЧЕРНО СТЪКЛО

Какво бе станало с майката?

След като повери Козет на Тенардие, тя продължи пътя си и пристигна в Монтрьой-сюр-мер.

Фантин беше напуснала родния си край преди десетина години. Градчето коренно се беше преобразило. Докато Фантин бе слизала надолу от несгода към несгода, то бе процъфтявало.

От около две години промишлеността беше преустроена — крупно събитие за всяко малко селище. От незапомнени времена там беше развит един отрасъл — имитация на английските ахати и на немските изкуствени скъпоценни камъни от черно стъкло. Точно когато Фантин се завърна, в производството на „черните мъниста“ беше направено коренно преустройство. Някакъв непознат човек, дошъл преди две години в градчето, беше наумил да направи нововъведение, което намали рязко цената на суровините, като същевременно повиши надниците, подобри производството и утрои печалбата. Три положителни резултата от едно единствено хрумване.

Разправяха, че изобретателят дошъл в града само с няколкостотин франка. Този незначителен капитал разумно оползотворен, беше създал собственото му богатство и заможността на целия край. Говореше се, че в деня на пристигането му в градчето, избухнал пожар. Непознатият се хвърлил в огъня и спасил две деца, които се оказали децата на жандармерийския капитан. Затова изобщо не се сетили да поискат паспорта му. По-късно узнали името му. И оттогава го наричаха просто чичо Мадлен.

ГЛАВА XVIIIЧИЧО МАДЛЕН

Той беше около петдесетгодишен мъж с угрижено лице и отзивчиво сърце. Това беше всичко, което можеше да се каже за него.

Печалбите на чичо Мадлен от изобретението му бяха големи и още втората година той построи голяма фабрика с два цеха — за мъже и за жени. Всеки гладен можеше да се яви там, сигурен, че ще получи работа и къшей хляб. Чичо Мадлен изискваше от мъжете добросъвестна работа, от жените — добро поведение и от всички главно честност. Само в това отношение проявяваше нетърпимост. Неговото идване се оказа благотворно за морала на градчето. Безработицата и нищетата бяха забравени. Преди неговото идване целият край изнемогваше, а сега всички живееха здрав, трудов живот.

Чичо Мадлен забогатяваше, но забогатяването явно не беше главната му грижа. Той като че ли мислеше повече за другите. Имаше шестотин и тридесет хиляди франка, внесени на негово име в банката, но беше похарчил повече от милион за града и за бедните.

Пое издръжката на десет легла в болницата, построи две училища, основа приют на свои разноски, както и спомагателна каса за бедните. Префектът го представи да бъде назначен за кмет, но той се отказа от този пост. Беше награден с орден заради нововъведението си. Той се отказа и от него.

Задоволяваше се с уважението и обичта на всички жители на градчето и особено на работниците.

Постепенно той стана „господин Мадлен“, но децата и работниците продължаваха да му викат „чичо Мадлен“.

Пет години след пристигането му, той беше така единодушно желан от населението, че кралят повторно го назначи за кмет на града.

Този път той прие, защото си даде сметка, че ще бъде по-полезен на хората, ако заеме този пост.

Така чичо Мадлен стана господин кмета.

ГЛАВА XIXГОСПОДИН КМЕТА

Той си беше останал все така скромен, както преди. Същото скромно облекло, същия уединен живот. Обичаше книгите. Те са верни и безстрастни приятели. Използваше всяко свободно време, за да развие ума си. Беше изпълнен с ценни съвети, които драговолно раздаваше. Личеше си, че познава добре селския живот. Препоръчваше да използват копривата, като изтъкваше ползата й.

— Запомнете, драги приятели — казваше той, — няма вредни треви, както няма и вредни хора. Има само лоши стопани.

Господин Мадлен беше приветлив, но печален. Някои продължаваха да го смятат за загадъчна личност. Твърдяха, че спалнята му била отшелническа килия с пясъчен часовник. Няколко млади жени го помолиха шеговито да им покаже пещерата си. Те бяха наказани за любопитството си. В спалнята на кмета нямаше нищо странно: най-обикновени грозни и скромни мебели. Направиха им впечатление само два масивни сребърни свещника.

В началото на 1821 г. вестниците съобщиха за смъртта на динския епископ монсеньор Биенвеню. На следния ден господин Мадлен се появи целия в черно, с траурна лента на шапката си. Всички решиха, че е роднина на епископа и престижът му стана още по-голям. Но той не се радваше на нищо измамно.

Една старица го попита:

— Господин кметът е навярно братовчед на динския епископ?

— Не, госпожо.

— Но вие носите траур за него.

— Да, на младини бях негов прислужник.

Бяха забелязали още нещо: всеки път когато в градчето се появеше някое савойче, което обикаля друмищата, кметът поръчваше да го извикат, питаше го за името му и му даваше пари.

ГЛАВА XXБЛЕДИ СВЕТКАВИЦИ НА НЕБОСКЛОНА

С течение на времето той си спечели искрената и единодушна обич на градчето и произнасяха името му, както някога произнасяха в Дин името на епископа. Той уреждаше спорове, осуетяваше процеси, сдобряваше врагове. Всеки прибягваше до него, за да докаже правотата си. Като че ли в душата му се съхраняваха скрижалите на неписаните природни закони.

Само един човек в града устоя на тази обща почит и не й се подаде. Сякаш някакъв вроден усет го държеше на щрек и не му даваше покой. Често когато господин Мадлен минаваше по улицата спокоен и приветлив, обсипан с благословии, един висок мъж, облечен в тъмносив костюм, с дебел бастун и ниско сведена периферия на шапката, се обръщаше рязко след него и го проследяваше с поглед.

Казваше се Жавер и служеше в полицията. Той изпълняваше неприятната, но сигурно полезна длъжност на полицейски инспектор.

Ние сме убедени, че на всеки човешки индивид съответства дадена животинска порода и ако вие сте съгласни с нас, лесно ще определим породата на полицейския инспектор Жавер: той беше родено от вълчица куче.

Жавер беше роден в затвора от една гледачка на карти, чийто мъж беше каторжник. Когато порасна, разбра, че стои вън от обществото и никога няма да проникне в него. Обществото не допуска в своите редове две класи хора: тези, които го нападат, и тези, които го охраняват. Той можеше да избира между тези две класи. Тъй като у него имаше вродена суровост и своего рода честност и невероятна ненавист към безпризорните, от които сам произлизаше, той постъпи на служба в полицията и преуспя. На четиридесет години беше вече инспектор.

Жавер приличаше на пес, но засмееше ли се, се превръщаше в тигър.

Този човек се ръководеше от две чувства, които бе довел до крайност и бе превърнал в едва ли не отрицателни черти: зачитане на властта и ненавист към непокорството. Кражба, убийство, всички престъпления бяха за него различни форми на непокорство. Той тачеше дълбоко всяко длъжностно лице и презираше всеки, който макар веднъж бе престъпил закона. За него такъв човек бе безнадеждно пропаднал. Беше твърд, сериозен и суров. Целият му живот се свеждаше до две думи: бди и следи!

Жавер шпионираше и тачеше благоговейно функциите си, сякаш свещенодействаше.

Тежко на нещастника, попаднал в лапите му! Той би арестувал собствения си баща, ако избягаше от каторгата, би издал собствената си майка, ако напуснеше самоволно мястото, където е била въдворена на местожителство. И би го сторил с удовлетворението, което доставя добродетелната постъпка.

Естествено той всяваше страх у всички „скитници“ й хора извън закона. Зърнеха ли го, занемяваха от ужас.

Такъв беше този страшен човек. Зорко око, неотлъчно вперено в господин Мадлен. Подозрително око, изпълнено с догадки.

Напълно непринуденото и спокойно държане на господин Мадлен явно го озадачаваше. Един ден обаче странното поведение на инспектора привлече вниманието на господин Мадлен.

ГЛАВА XXIДЯДО ФОШЛЬОВАН

Една сутрин господин Мадлен минаваше по непавирана улица на градчето. Чу шум и видя струпани хора на известно разстояние от него. Приближи се: Конят на стария Фошльован беше паднал, като го беше затиснал под каруцата. Конят си беше счупил двете ребра и не можеше да се помръдне. Фошльован се беше заклещил между колелата. Беше паднал така лошо, че цялата тежест на каруцата притискаше гърдите му, а колата беше доста натоварена. Старецът стенеше жално. Имаше само един начин да го измъкнат: като повдигнат колата отдолу.

Жавер, който се беше появил по време на произшествието, беше изпратил да донесат лост.

Господин Мадлен се приближи. Хората се отдръпнаха почтително.

— Помощ! — викаше бедният старец. — Няма ли да се намери някой добър човек да ме спаси?

— Няма ли лост? — попита господин Мадлен.

— Отидоха да вземат от най-близкия налбантин, но все ще се забавят поне четвърт час.

— Много е! — възкликна господин Мадлен.

През нощта беше валяло, почвата беше прогизнала, колата постепенно затъваше все повече и притискаше по-силно гърдите на стария колар. Още пет минути и ребрата му щяха да изпращят.

— Невъзможно е да се чака четвърт час — каза господин Мадлен.

— Няма как!

— Чуйте, под колата все още има място да се пъхне още един човек и да я повдигне с гръб. Само за миг, докато измъкнем стареца. Няма ли между вас юначага със здрав кръст и добро сърце?

Никой от струпаните не помръдна.

— Давам десет луидора — каза господин Мадлен.

— Иска се дяволска сила — промълви някой. — Може и той да остане под колата.

— Хайде, давам двадесет луидора.

— Едва ли им липсва желание? — обади се нечий глас. Господин Мадлен се обърна и видя Жавер.

— Не им достига сила — продължи той; — аз, господин Мадлен, съм срещал в живота си само един човек, способен да извърши това, което предлагате.

Мадлен изтръпна.

Жавер прибави привидно безразлично, но без да сваля погледа от него:

— Той беше каторжник.

— Така ли? — промълви Мадлен.

— От каторгата в Тулон.

Господин Мадлен пребледня.

Междувременно каруцата продължаваше да затъва бавно. Чичо Фошльован хъркаше и стенеше.

— Задушавам се! Трошат ми се ребрата! Направете нещо! Ох!

Никой не помръдна.

Мадлен вдигна очи и срещна втренчения в него ястребов поглед на Жавер. После, без да каже нито дума, коленичи и се провря под колата. Настъпи ужасен миг на безмълвно очакване.

Колелата бяха затънали още повече и беше невъзможно вече Мадлен да изпълзи изпод колата. Внезапно грамадата над него се разклати, каруцата бавно се надигна, чу се задавен глас:

— Побързайте! Помогнете!

Викаше Мадлен, напрегнал последни сили. Самоотвержеността на този човек вдъхна сили и у другите. Протегнаха се двадесет ръце и повдигнаха колата. Старият Фошльован беше спасен.

Господин Мадлен се изправи. Беше блед, макар и облян в пот. Дрехите му бяха разкъсани и окаляни. Дядо Фошльован целуваше коленете му и плачеше. По лицето на господин Мадлен беше изписано странно мъченическо и неземно изражение. Той погледна спокойно Жавер, все още вперил очи в него.

Дядо Фошльован оздравя, но коляното му остана схванато. Каруцата му беше разбита, конят — мъртъв. Господин Мадлен успя да го настани като градинар в един женски манастир в Париж.

ГЛАВА XXIIГОСПОЖА ВИКТОРЕН ИЗРАЗХОДВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТ ФРАНКА В ЗАЩИТА НА МОРАЛА

Такова беше положението в този край, когато Фантин се завърна в Монтрьой-сюр-мер. Никой не си спомняше за нея, но вратите на фабриката бяха отворени и тя бе приета в женския цех.

Да живее честно от собствения си труд? Каква милост от небето! Охотата за работа й се възвърна напълно, тя си нае стаичка и я мебелира на кредит: остатък от привичките й на лекомислена жена.

Пазеше се грижливо да не научат, че има дъщеря. Понеже не знаеше да пише, плащаше на писар и с това привлече хорското внимание. В женския цех почнаха да шушукат, че Фантин има съмнително поведение, щом пише писма. Фантин стана прицел за наблюдение. Не бива да се забравя, че не една жена й завиждаше заради русите буйни коси и белите зъби.

Успяха да се доберат до писаря и да научат повече подробности. Фантин пишеше на някой си Тенардие в Монфермей. Напиха една вечер старчето, което пишеше писмата й, и разбраха, че Фантин има дете. Една сплетница се замъкна чак в Монфермей и като се върна, заяви победоносно:

— Изхарчих тридесет и пет франка, но сега съм наясно. Видях с очите си детето.

Тази сплетница беше едно плашило, на име госпожа Викториен, блюстителка на морала и отговорничка за всеобщата добродетел. Беше суха, куха старица, устата, ръбата, зъбата. Завещала бе имота си на едно духовно дружество и се ползваше с много добро име в епархията.

Всичките тия нейни ходове отнеха не малко време.

Фантин беше вече от една година във фабриката, когато един ден надзирателката й връчи от името на кмета петдесет франка и й заяви, че вече не се числи към работничките. Беше точно през месеца, когато съпрузите Тенардие бяха увеличили вноската от дванадесет на петнадесет франка.

Тази вест смаза Фантин. Тя дължеше за наема и мебелите. Покрусена се прибра в стаичката си. Не намери сили да се оплаче, нито посмя да говори с господин кмета.

А той изобщо не беше в течение на случилото се. Той почти не влизаше в женския цех. Имаше пълно доверие в надзирателката, наистина честна жена, достойна за уважение. Изпълнена с милосърдие, което се изразява в подаяния, но не и с милосърдие, което се изразява в разбиране и прощаване. Господин Мадлен се осланяше на нея. Убедена, че отсъжда правилно, надзирателката изгони Фантин от негово име.

Фантин се опита да постъпи като прислужничка в някое семейство. Никъде не я искаха. Хазяинът и вехтошарят, от когото беше купила мебелите, почнаха да я преследват.

Тя шиеше прости войнишки ризи и изкарваше по дванадесет су на ден. Козет й струваше десет. Живееше съвсем оскъдно, без отопление, без осветление, само с къшей хляб.

Непосилната зле платена работа я изтощаваше. Почна да кашля. Ръцете й вечно пареха.

Изгониха я в края на зимата. През втората зима положението й стана неудържимо. Тенардие й пишеха час по час тревожни писма за мними боледувания на Козет, които я хвърляха в отчаяние. Излъгаха я, че детето й е съвсем оголяло и има нужда от вълнена пола.

Фантин влезе при един бръснар и разпусна чудните си, дълги до кръста коси.

— Колко ще ми дадете за тях?

— Десет франка.

— Острижете ги.

Полата вбеси съпрузите Тенардие. Те очакваха пари. Дадоха полата на Епонин, а клетата Чучулига продължи да зъзне.

В сърцето на Фантин покълваха наченки на мрачен прелом. Тя започна да ненавижда всичко около себе си. Дълго бе споделяла общата почит към господин Мадлен. Но понеже постоянно си повтаряше, че именно той я бе изгонил, тя намрази него най-много.

Един ден получи следното писмо от Тенардие:

„Козет е болна от сипаница. Необходими са скъпи лекарства, които ни разоряват. Ако до една седмица не изпратите четиридесет франка, момиченцето ви ще умре.“

Фантин избухна в истеричен смях и каза на старата си съседка:

— Те с ума ли са си? Четиридесет франка! Ами че това са два наполеона! Отде да им ги взема?

После изкочи силно възбудена на улицата.

Когато пресичаше площада, тя видя много народ, насъбран около чудновата кола, върху която бе застанал облечен в червени дрехи мъж. Той говореше гръмко. Зъболекар-шарлатанин, който обикаля от град на град и предлага изкуствени челюсти и чародейни елексири.

— Ей ти там, зъбите ти са чудесни. Ако се съгласиш да ми дадеш двата си предни резци, ще ти броя за всеки по един златен наполеон.

— Какво значи резци? — запита Фантин.

— Предни зъби — обясни й някой.

— Какъв ужас! — възкликна Фантин.

Фантин побягна и запуши уши да не чува пресипналия глас на шарлатанина, който викаше след нея:

— Помислете си, хубавице, два наполеона! Ако се решите, елате довечера в кръчмата „Сребърната палуба“.

Фантин се прибра разярена в къщи и разказа случката на добродушната си съседка.

— Можете ли да си представите какъв отвратителен човек? Да ми извади двата предни зъба! Ами че аз ще стана истинско плашило! Какво чудовище! По-скоро ще се хвърля от петия етаж с главата надолу.

— И колко ти предложи в замяна?

— Два наполеона.

— Точно четиридесет франка.

— Да, четиридесет франка — повтори Фантин и се замисли.

След четвърт час прекъсна шиенето и отиде да препрочете писмото на Тенардие на стълбището. Когато се върна, попита:

— Какво значи сипаница?

— Това е една болест.

— Трябват ли лекарства за нея?

— О, страхотни лекарства!

— Умира ли се от нея?

— Като нищо.

Фантин пак излезе и препрочете писмото.

Вечерта тя тръгна към странноприемницата.

На другата сутрин съседката й влезе при нея. Фантин седеше като вцепенена в леглото си. Не беше си лягала. Свещта й бе горяла цялата нощ и се беше стопила цялата.

— Господи! Какво се е случило, Фантин?

— Нищо ми няма. Всичко е наред. Детето ми няма да умре от тази ужасна болест.

И при тези думи тя показа на масата два златни наполеона.

— Ами че това е цяло състояние! Откъде ги имате?

— Ето така, имам ги — отвърна Фантин и се усмихна. Усмивката й беше кървава. Двата предни зъба липсваха. Тя изпрати четиридесетте франка на Тенардие. Всъщност това беше малка хитрина от тях, за да измъкнат от нея пари. Козет не беше болна.

Фантин затъваше все повече в нищетата. Отвред я преследваха кредитори. Какво искаха от нея? Тя се чувствуваше подгонена. Тенардие писа, че трябвало да му изпрати незабавно сто франка, иначе щял да изхвърли Козет на улицата, на студа, ако ще да пукне дори.

— Няма що? — каза си клетата майка. — Ще продам и останалото.

И стана проститутка.

ГЛАВА XXIIIБЕЗДЕЛИЕТО НА ГОСПОДИН БАМАТАБОА

Какво представлява историята на Фантин? Обществото си купува робиня.

От кого? От нищетата.

От глада, от студа, от самотата, от изоставеността, от оскъдицата. Скръбна сделка. Човешка душа за парче хляб. Нищетата предлага, обществото купува.

Казват, че европейската цивилизация не познавала робството. Това е заблуждение. Робството съществува, но то тегне само над жената и носи името проституция.

То тегне над жената, тоест над прелестта, над безпомощността, над красотата, над майчинството. Това е една от най-позорните прояви на мъжа.

В този етап от нашето повествувание от предишната Фантин не бе останало и следа. Съприкосновението с калта я превърна в мрамор. Докоснете ли я, усещате хлад. Тя изживя всичко, което й бе съдено да изживее. Вкуси всички чувства, всички унижения, всички изпитания, всички страдания, всички загуби. Животът и общественият строй си казаха своята последна дума. Тя вече не се гнусеше от нищо. И не се плашеше от нищо.

Така поне й се струваше. Ние хората се лъжем, като си въобразяваме, че сме изчерпали всичко, което ни готви съдбата, че сме достигнали до дъното на каквото и да било.

Във всяко малко градче има известна категория мъже, които изпапват годишната си рента, подобно на парижките си събратя, които прахосват много повече. Те спадат към безчислената бездарна паплач от циници, паразити, нищожества, които притежават малко земя, малко глупост и малко ум и си въобразяват, че са благородници.

Ако никога не беше помирисал Париж, Толомиес щеше да бъде един от тях.

Някои от тия безделници досаждат, други скучаят, трети се забавляват.

В началото на януари 1823 година в една снежна вечер едно такова конте и безделник, благонадежден, защото бе добре облечен, се забавляваше, като дразнеше жената, разхождаща се пред офицерското кафене. Всеки път, когато тя минеше край него, той й подхвърляше по някоя забележка, въобразявайки си, че е остроумен.

— У, че грозотия! Я по-добре се прибери! Охо, ти си била и щърба! — и така нататък в същия дух.

Господинът се казваше Баматабоа. Жената беше Фантин. Пълното й безразличие към задявките му явно го засегна. Той сграбчи шепа сняг и я пъхна внезапно в гърба на жената между голите й рамене. Тя диво изпищя, спусна се към него и впи нокти в лицето му, обсипвайки го с най-грозни ругатни.

Глъчката привлече офицерите. Те наизлязоха. Мъжът се мъчеше да се отскубне, а жената го риташе и удряше с юмруци. Посиняла от злоба, страшна, тя крещеше диво.

Внезапно един висок мъж излезе от тълпата, сграбчи жената за окаляната рокля и й каза:

— Тръгвай след мене!

Тя вдигна очи. Яростните й крясъци секнаха мигновено. Очите й се изцъклиха. Лицето й се покри с мъртвешка бледност и тя се разтрепери ужасена. Беше познала Жавер.

Контето се възползва от суматохата, за да се измъкне.

ГЛАВА XXIVРАЗРЕШАВАНЕ НА НЯКОЛКО ВЪПРОСА ОТ ОБСЕГА НА ГРАДСКАТА ПОЛИЦИЯ

Когато стигна до охранявания от дежурния полицай пост, Жавер отвори вратата, бутна вътре Фантин и тутакси затвори след себе си за голямо неудоволствие на любопитните, които се надигаха на пръсти, опитвайки се да надзърнат вътре през мътното стъкло. За някои хора зрелището е равносилно на храна.

Щом влязоха, Фантин се отпусна неподвижна и безмълвна в един ъгъл, сгушена като подплашено псе.

Жавер седна, извади обгербена хартия и почна да пише.

Нашите закони предоставят уличните жени изцяло във властта на полицията. Тя постъпва с тях както намери за добре, наказва ги, както й хрумне и им отнема по свое усмотрение двете жалки неща, които се наричат професия и свобода. Жавер изглеждаше безразличен, но всъщност бе дълбоко развълнуван. Настъпил бе миг, когато той упражняваше своята страшна неограничена власт, като повече от всеки друг път се вслушваше, в гласа на своята взискателна съвест. Той съзнаваше, че в този миг участъкът се превръща в съдилище. Колкото повече вникваше в постъпката на уличницата, толкова по-силно възмущение го обземаше. За него нямаше никакво съмнение, че тя е виновна. Обществото, в лицето на един свой представител бе нападнато и обругано от една нищожна твар и то пред очите му. Една проститутка бе посегнала на пълноправен гражданин.

Когато свърши, той сложи подписа си, сгъна листа и го подаде на дежурния полицай:

— Вземете трима души и отведете тази никаквица в затвора.

После се обърна към Фантин:

— Сама си докара на главата шест месеца затвор! Нещастницата се разтрепери.

— Шест месеца! Шест месеца затвор! Да изкарвам по седем су на ден! Ами какво ще стане с Козет, с момиченцето ми? Аз дължа над сто франка на Тенардие, господин инспекторе!

Тя се свлече, сключила ръце и по колене запълзя към него.

— Господин Жавер, смилете се, моля ви се! Уверявам ви, че не бях виновна. Господин гражданинът, когото не познавам, ми пъхна шепа сняг в гърба. Просто ми причерня. Пък и не съм здрава. А преди това ми подхвърляше оскърбителни приказки. „Грозна си, щърба си!“ Знам, че останах без зъби от беднотия! Аз не отвръщах, държах се прилично, не го заговарях. И точно тогава, ненадейно той ми пъхна сняг в гърба. Сигурно сгреших, че избухнах. Но в първия миг не можах да се овладея. Чуйте, вие навярно не знаете, в затворите се изкарва по седем су, а аз плащам на Тенардие по десет. Не ме пращайте в затвора, добрички ми господин Жавер. Ще я изхвърлят на пътя, а тя е още мъничка. Всъщност аз не съм толкова лоша и не от разврат, или от лакомия съм стигнала дотук. Смилете се над мен, господин Жавер.

Тя нареждаше така, превита надве, с тих, замиращ глас. Голямата горест преобразява клетниците. В този миг Фантин бе отново хубава. Би могла да смекчи и гранитно сърце. Но дървеното сърце не се поддава на разнежване.

— Хайде! — отсече Жавер. — Изслушах те. Каза ли всичко, което имаш да казваш? Марш оттук! Ще си излежиш шестте месеца и толкоз!

Фантин разбра, че присъдата е произнесена. Тя се просна на земята и простена:

— Милост!

Жавер й обърна гръб.

От няколко минути в участъка беше влязъл един мъж, без някой да му обърне внимание.

Когато войниците хванаха нещастницата, той каза:

— Почакайте малко, моля.

Жавер позна господин Мадлен. Той го поздрави принудено и каза леко раздразнено:

— Извинете, господин кмете…

Думите „господин кмете“ странно въздействаха върху Фантин. Тя скочи тутакси на крака. Втренчи блуждаещия си поглед в него и изкрещя неистово:

— Аха! Значи ти си бил господин кметът!

И като избухна в истеричен смях, тя го заплю в лицето. Господин Мадлен изтри лицето си и каза:

— Инспектор Жавер, пуснете на свобода тази жена.

Жавер помисли, че полудява. Той изпитваше едно след друго най-силните вълнения в живота си. Улична жена да заплюе кмета! А той да иска да я пуснат на свобода! Жавер загуби способност да мисли и да говори.

Думите на кмета оказаха странно въздействие и върху Фантин. Зави й се свят.

— Да ме пуснат на свобода! Няма да лежа шест месеца в затвора? Наистина ли някой каза това? Не е възможно това чудовище кметът да го е казал. Вие ли, добрички ми Жавер, заповядахте да ме пуснат на свобода? Ах, ще ви разкажа всичко и вие ще ме пуснете! Тоя изверг кметът е виновен за всичко. Представете си, той ме изгони! Заради разни никаквици, които клюкарстваха в работилницата. Да изпъдиш едно нещастно момиче, което си гледа честно работата! Цялото зло дойде оттам. Почнах да шия ризи и си докарвах по дванадесет су, като шиех седемнадесет часа на ден. Изведнъж смъкнаха надницата ми на девет и вече нямаше живот. А трябваше да изхранвам и мъничката си Козет. Ща не ща, станах уличница. Ясно ли ви е сега, че кметът е причина за всичко?

Господин Мадлен я слушаше най-внимателно.

— Колко пари казахте, че дължите?

— Аз не говоря с тебе — сопна му се тя; после се обърна към войниците. — Видяхте ли, момчета, как го заплюх в лицето? Дошъл е да ме плаши, но пет пари не давам за него! Мене ме е страх само от добричкия ми господин Жавер.

Фантин не плачеше вече. Гласът й звучеше гальовно. Изведнъж тя оправи раздърпаните си дрехи и кимна дружелюбно на войниците:

— Момчета, господин инспекторът каза да ме пуснете и аз си отивам.

Щракването на резето сепна Жавер. Той вдигна глава с израз на човек, разполагащ с неограничена власт, толкова по-страшна, колкото по-ниско стои съществото, което я упражнява — свирепа у дивия звяр, безсърдечна у тесногръдия човек.

— Сержант, не виждате ли, че тази негодница си отива? Кой ви е казал да я пуснете?

— Аз — заяви Мадлен.

Чувайки гласа на Жавер, Фантин се разтрепери като уловен на местопрестъплението крадец. При гласа на Мадлен, тя се обърна и от този миг погледът й зашари между двамата мъже.

Полицейският инспектор Жавер се обърна към кмета, смъртно бледен, ледено студен, и му каза — нечувано нещо! — с наведена глава, но твърд глас:

— Това е невъзможно, господин кмете!

— Защо?

— Тая окаяница оскърби един гражданин.

— Изслушайте ме, инспектор Жавер. Вие сте честен човек и лесно ще се разберем. Аз минавах оттам, когато отведохте жената и разпитах хората, които са били свидетели на инцидента. Гражданинът е бил виновен и той е трябвало да бъде арестуван, ако полицията си е на мястото.

— Но тази никаквица преди малко оскърби и господин кмета!

— Това вече е само моя работа.

— Моля да ме извините, но тора оскърбление засяга и правосъдието.

— Господин Жавер — възрази Мадлен, — съвестта е върховният съдник.

— Моят дълг ми налага тази жена да изтърпи шест месеца затвор.

— Чуйте ме добре. Тя няма да прекара в затвора нито един ден!

— Това престъпление е от компетентността на полицията и затова аз задържам именуваната Фантин.

— Според параграф девети и единадесети от углавния кодекс, случката е подсъдна на мен. Заповядвам ви да пуснете на свобода тази жена.

— И все пак…

— Нито дума повече.

— Обаче…

— Излезте!

Жавер получи удара право в гърдите. Той се поклони дълбоко и излезе.

Фантин беше в плен на невъобразим душевен смут. Пред очите й се беше разразил двубой между две сили, които си я оспорваха. Едната я дърпаше към мрака, другата я връщаше към светлината. Ангелът беше победил демона, но ангелът-хранител се беше оказал човека, когото така силно бе ненавиждала, когото толкова дълго бе смятала за първоизточник на всичките си злочестини. При всяка дума на господин Мадлен омразата й се стопяваше и неизказано хубави чувства трепваха в душата й — радост, доверие, любов.

Когато Жавер излезе, господин Мадлен й каза кротко:

— Никой нищо не ми е казал за вашия случай. Не са ме уведомили, че напускате работилницата. Но да оставим този въпрос. Ще платя дълговете ви. Ще изпратя да доведат детето ви, или вие ще отидете да си го вземете. Поемам издръжката ви. Ще станете отново добродетелна, щом излезете от мизерията. Нещо повече, не се съмнявам, че вие никога не сте преставала да бъдете добродетелна и невинна дълбоко в душата си! О, злочеста жена!

Това беше повече, отколкото можеше да понесе изтерзаната клетница. Да скъса с този гнусен живот! Да живее честно и свободно заедно с Козет! Тя изхлипа няколко пъти: „О! О! О!“, краката й се подкосиха и загуби съзнание.

ГЛАВА XXVКРАТЪК ОТДИХ

Господин Мадлен заповяда да пренесат Фантин в болницата, която бе уредил в собствения си дом. Той я повери на сестрите. Фантин вдигна висока температура. Прекара част от нощта в бълнуване. Най-сетне заспа.

Събуди се на другия ден към пладне и видя до себе си господин Мадлен. В очите му се четеше безпокойство и жалост. Той беше дошъл преди един час. Чакаше Фантин да се събуди. Взе ръката й, измери пулса й и я попита:

— Как сте?

— Наспах се и ми се струва, че съм по-добре. Ще мине.

Господин Мадлен беше събрал сведения за нея. Познаваше историята на Фантин с всичките й покъртителни подробности. Той поде:

— Вие много сте изстрадала, клета майчице. С безчовечната си жестокост хората ни превръщат в ангели.

Той въздъхна дълбоко.

През същата нощ Жавер написа писмо до господин Шабуйе, секретар на префекта. А господин Мадлен побърза да пише на Тенардие. Фантин им дължеше сто и двадесет франка. Той им прати триста, като им поръча да доведат незабавно детето, защото болната майка иска да го види.

Тенардие се смая.

— Дума да не става! — каза той на жена си. — Няма да изпускам детето. Ето че нашата Чучулига ще се превърне в дойна крава. Сигурно някой хапльо се е влюбил в майката.

Той отговори с умело нагласена сметка за петстотин и няколко франка.

Господин Мадлен незабавно прати още триста франка и писа: „По-скоро доведете Козет.“

— Да има да взема! — възкликна Тенардие. — Това дете не е за изпускане.

А между това състоянието на Фантин не се подобряваше. Тя все още беше в болницата.

Господин Мадлен я навестяваше два пъти дневно и при всяко негово посещение тя го питаше:

— Скоро ли ще видя Козет?

— Не е чудно още утре сутринта. Тя може да пристигне всеки миг. Аз я чакам — отговаряше той.

И бледото лице на майката просияваше.

— Ах, колко щастлива ще бъда!

Болестта, която Фантин влачеше отдавна, се разрази бурно. По онова време туберкулозата все още вземаше много жертви. Лекарят прислуша Фантин и поклати глава.

— Е, какво ще кажете? — попита господин Мадлен.

— Нали има дете, което иска да види? — каза в отговор лекарят.

— Да.

— В такъв случай побързайте да й го доведете. Господин Мадлен изтръпна.

— Какво каза лекарят? — попита Фантин. Господин Мадлен се опита да се усмихне.

— Каза да доведем бързо детето ви, защото това ще ви излекува.

— О! — възкликна Фантин. — Той е прав! Но какво ги прихваща тия Тенардие, та не пращат Козет? О, тя ще дойде! Щастието е вече съвсем близко!

Тенардие обаче „не изпускаше“ детето. Той привеждаше хиляди неоснователни доводи.

— Ще изпратя някого да доведе детето — реши чичо Мадлен. — А ако се наложи, сам ще отида.

Той накара Фантин да подпише следното писмо:

Междувременно се случи важно събитие. Колкото и старателно да издялваме тайнствения каменен блок, който представлява нашия живот, черната жилка на съдбата винаги излиза на повърхността му.

ГЛАВА XXVIКАК ЖАН СТАВА ШАН

Господин Мадлен се занимаваше една сутрин в кабинета си с някои спешни административни въпроси, които искаше да уреди преди да замине за Монфермей. Уведомиха го, че инспекторът Жавер иска да говори с него. При споменаването на това име господин Мадлен не можа да подтисне известно неприятно чувство.

— Да дойде — каза той.

Жавер влезе. Господин Мадлен продължаваше да прелиства някаква папка. Той и не помисли да поздрави Жавер при влизането му и леденото му държане беше обяснимо, защото не можеше да не мисли за горката Фантин.

Жавер поздрави почтително господин кмета, който не го и погледна. Жавер направи две-три крачки и спря. Ако някой го видеше в този миг, би си казал: „Какво ли е станало с него?“

За всеки, който познаваше праволинейната, строга и безпощадна съвест на Жавер, би било очевидно, че той току-що излиза от дълбока душевна криза. Без да промълви нито дума, без да помръдне, с израз на смирение и безропотно подчинение той стоеше като провинен пред съдия. Върху безизразното и непроницаемо като гранит лице се четеше само мрачна печал.

Най-сетне кметът остави перото и се обърна към него.

— Какво се е случило, Жавер?

— Господин кмете, извършено е престъпно деяние.

— Какво?

— Един низш чиновник е проявил най-грубо незачитане към високопоставено длъжностно лице.

— Кой е този низш чиновник?

— Аз.

— А кое длъжностно лице има според вас основание да се оплаче от него?

— Вие.

Господин Мадлен се повдигна от креслото си. Жавер все още не вдигаше поглед от земята.

— Господин кмете, моля ви да поискате от префекта уволнението ми.

— И таз добра! Защо? Каква вина имате спрямо мене?

— Ще разберете, господин кмете.

Жавер въздъхна дълбоко и продължи с печален глас:

— След спречкването ни заради онази уличница бях вбесен и направих донесение против вас.

— Че като кмет съм посегнал на правата на полицията?

— Че сте бивш каторжник. Кметът стана смъртно блед.

Жавер продължи, като все още не вдигаше поглед:

— Бях си въобразил, че е така. Известна физическа прилика, сведенията, които бяхте поискали от Фаврол, огромната ви физическа сила, лекото понакуцване, знам ли и самият аз? Щуротии! Тъй или иначе бях ви взел за един каторжник, който се казваше Жан Валжан. Бях го виждал преди двадесет години, когато служех помощник-надзирател в каторгата в Тулон.

Господин Мадлен, който се беше овладял, го попита с безразличен глас:

— И какво ви отговориха?

— Че съм бил луд.

— Така ли?

— Няма как, щом е намерен истинският Жан Валжан. Господин Мадлен възкликна с неподдаващ се на описание глас:

— Така ли?

— Ето как стои работата. Някакъв старик, на име Шанматийо бил задържан за кражба на ябълки, както прескачал един зид. Тикнали го в дранголника, но понеже затворът бил разнебитен, пратили го в Арас. Не щеш ли в араския затвор се намирал бивш каторжник Брьове, който служел сега там като ключар. Щом зърнал Шанматийо, Брьове възкликнал: „Ами че аз го познавам! Това е Жан Валжан!“ Шанматийо се преструва на учуден. „Я не се прави на щур!“ — вика му Брьове. Шанматийо отрича. То се знае, да не е луд. Разчепкват случая и се установява, че същият Шанматийо преди тридесетина години обикалял селата и по-специално Фаврол, като кастрач. После следите му се губят. А какъв е бил Жан Валжан преди каторгата? Кастрач. Къде? Във Фаврол. Още една важна улика. Майчиното име на Жан Валжан било Матийо. Какво по-ясно. За да укрие следите си, щом излязъл от каторгата, почнал да се нарича Шанматийо. Още двама каторжника, осъдени на доживотен затвор го разпознали — Кошпай и Шьонилдийо. Устроили им очна ставка. Точно тогава аз пращам донесението си. Отговарят ми, че съм луд. Следователят ме извика в Арас, доведоха ми този Шанматийо…

— Е, и какво? — прекъсна го господин Мадлен.

На неподкупното лице на Жавер се изписа искрено огорчение.

— Истината си е истина. Колкото и да не ми се иска да призная, онзи човек е Жан Валжан.

— Сигурен ли сте? — попита го тихо Мадлен.

— Напълно! Нещо повече: след като го видях, не мога да се начудя как съм могъл да допусна другото. Извинете ме, господин кмете.

Мадлен го попита неочаквано:

— А онзи човек какво казва?

— Какво има да казва работата му е спукана. Ако е Жан Валжан, налице е рецидив. Очаква го доживотна каторга. Има за какво да се вайка. Но той е подмолен. Прави се, че не разбира и само едно си знае: аз съм Шанматийо, не съм бил в каторгата. Само че няма да мине. Делото ще се гледа утре в Арас и аз съм призован като свидетел.

Господин Мадлен взе пак досието и го запрелиства с вид на много зает човек.

— Достатъчно, Жавер. Всъщност тези подробности не ме засягат. Предстои ми срочна работа.

— Трябва да ви припомня нещо, господин кмете:

— А именно?

— Трябва да бъда уволнен.

— Преувеличавате вината си. Държа да останете на своя пост.

— Господин кмете, в интерес на службата е да дадете пример. Аз ви моля да уволните инспектора Жавер.

— Ще видим.

— В такъв случай ще остана на поста си, докато ми намерите заместник.

Господин Мадлен остана умислен, заслушан в твърдите и самоуверени крачки на отдалечаващия се Жавер.

ГЛАВА XXVIIПРОЗОРЛИВОСТТА НА ЧИЧО СКОФЛЕР

Не всички събития, за които след малко ще четете, са известни в Монтрьой-сюр-мер, но и малкото, което излезе наяве, остави потресаващ спомен в градчето.

След посещението на Жавер, господин Мадлен, както обикновено, отиде следобед при Фантин. Той извика настрана сестра Симплиция и с развълнуван глас я помоли да се грижи за Фантин. По-късно сестрата си припомни тази подробност. Сестра Симплиция беше тиха, сериозна и сдържана монахиня, която се отличаваше с необикновена физическа и душевна изтънченост. Другата й отличителна черта беше, че тя никога в живота си не беше лъгала, никога волно или неволно не бе казала нещо, което да не е истина. Това ярко подчертаваше нейната добродетел.

Господин Мадлен поговори малко с нея и се приближи до Фантин.

Болната очакваше всеки ден неговото появяваме, както се очаква слънчев лъч, носещ радост и топлина. Тя казваше на сестрите:

— Аз живея истински само когато господин кметът е тук. Този ден тя имаше много силна треска. Щом видя господин Мадлен, попита:

— А Козет?

— Скоро — отвърна й той усмихнат.

Господин Мадлен остана при нея цял час. Забелязаха, че по едно време лицето му съвсем помръкна. Може би защото лекарят се наведе до ухото му и прошепна: „Тя много отпада“.

После господин Мадлен се прибра в кметството и внимателно заразглежда картата на пътищата във Франция, закачена в кабинета му. Той надраска с молив няколко цифри на едно листче.

От кметството отиде чак на другия край на града при един фламандец, чичо Скофлер, който даваше под наем коне и кабриолети.

Завари го да кърпи едно седло.

— Чичо Скофлер, имате ли добър кон? — попита го господин Мадлен.

— Какво разбирате вие под добър кон?

— Да може да извърви двадесет левги за един ден.

— Охо! Впрегнат в кабриолет?

— Да. Като извърви и обратния път.

— Без почивка?

— Ако се наложи, трябва да тръгнем на следващия ден.

— Имам точно това, което ви е нужно. Бялото конче. Дребна местна порода. Огън и пламък. Само че не търпи седло. Всеки с нрава си. Виж да тегли, може, но да носи, не ще и не ще.

— А ще измине ли разстоянието?

— За по-малко от осем часа, но при известни условия.

— Кажете.

— Трябва да го оставите да си почине един час по средата на пътя. Да стоите до него, докато си изяде зоба, за да не би прислужникът да му го открадне.

— Бъдете спокоен, ще стоя до него.

— Ще ми платите по тридесет франка на ден и ще пътувате в открита двуколка, за да не изморите много кончето!

— Съгласен съм.

— Размислили ли сте, че е още зима?

Господин Мадлен не отговори.

— Че може да завали?

Господин Мадлен каза:

— Колата и конят да бъдат утре пред вратата ми в четири и половина часа сутринта.

— Разбрано. Добре че се сетих, докъде ще пътува господин кметът?

Чичо Скофлер мислеше за това още от самото начало, но не беше удобно да любопитства.

— Здрави ли са предните крака на кончето? — попита господин Мадлен.

— Да, но трябва да го придържате по нанадолнищата. Ще има ли нанадолнища там, където отивате?

— Бъдете пред вратата ми точно в четири и половина — каза в отговор чичо Мадлен.

Фламандецът остана с пръст в устата, както се казва. Господин Мадлен беше забравил върху камината му листчето с цифрите. Фламандецът го проучи внимателно.

— Пет, шест и осем и половина. Напомня спирките на пощенската кола — каза той на жена си. — Струва ми се, че отгатнах.

— Как така?

— Оттук до Един — пет левги, от Един до Сен-Пол — шест, а оттам до Арас — осем и половина. Той отива в Арас.

Така прозорливият чичо Скофлер задоволи любопитството си.

ГЛАВА XXVIIIТРЕВОЖНА СЪВЕСТ

Читателят навярно е отгатнал, че господин Мадлен не беше никой друг, а Жан Валжан.

Ние надзърнахме вече веднъж в дълбините на неговата съвест. Дойде време да погледнем още веднъж в нея. Не без трепет правим това. Има само една гледка, по-величествена от морето — небесната вис; има само една гледка, по-величествена от небето — дебрите на човешката съвест. Мрачно зрелище представлява безкраят, който човек носи в себе си, като съпоставя отчаян стремежите си и действителните си дела.

Остава ни да добавим малко към онова, което знаем след срещата му с Малкия Жерве. Видяхме, че стана друг човек.

В него се извърши не само коренна промяна, но истинско преображение.

Той успя да заличи следите си, продаде сребърните прибори, като запази свещниците, прекоси цяла Франция и дойде в Монтрьой-сюр-мер, надявайки се, че втората половина на живота му ще изкупи първата. И заживя спокойно, без опасения, загрижен само за две неща: да запази в тайна името си и да прекара в благочестие живота си. Тези две стремления се сливаха в едно за него и ръководеха всичките му постъпки. Понякога те бяха в разногласие. Така например, противно на всяко благоразумие беше запазил свещниците на епископа и сложи траур за него, интересуваше се от малките савойчета и спаси живота на стария Фошльован, въпреки намеците на Жавер. Когато възникнеше такова противоречие между двата му ръководни принципа, той без колебание жертваше личната си сигурност в името на добродетелността.

Но никога досега тези два принципа не се бяха вкопчили в толкова жестока схватка. В мига, когато прозвуча отново името, което беше погребал под толкова гъст мрак, той се стъписа, зашеметен от зловещата прищявка на съдбата и се наведе като дъб под напора на приближаваща буря. Черни облаци, натежали от светкавици и мълнии, надвиснаха над него. Докато слушаше Жавер, първата му мисъл беше да изтича незабавно, да освободи невинния Шанматийо и да влезе в затвора на негово място. Изпита остра болка, както при рязане на жива плът. Скоро обаче той подтисна този великодушен порив и отстъпи малодушно.

В първите минути победи инстинктът за самосъхранение. Той събра набързо мислите си, заглуши чувствата си, съобрази се с опасното присъствие на Жавер, отложи всяко решение и си възвърна самообладанието като воин, който се навежда да вземе щита си.

Целият ден остана в това състояние: в душата му вихър, на лицето — дълбоко безстрастие. Взе само някои „предохранителни мерки“. Съзнаваше смътно, че може би ще трябва да отиде в Арас. Макар и да не беше решил още дали ще пътува или не, каза си, че понеже е вън от подозрение може безпрепятствено да проследи лично развоя на събитията. Затова задържа двуколката на Скофлер, та да бъде готов за всеки случай.

Вечеря с доста голяма охота. Едва когато се прибра в стаята си, се вглъби в мислите си.

Разгледа положението и то му се стори толкова чудовищно и невероятно, че стана и воден от необяснима тревога, заключи с резето вратата си. Залостваше я срещу ударите на съдбата.

Малко след това духна свещта. Тя го смущаваше. Някой можеше да го види.

Уви! Този, когото искаше да прогони, беше влязъл; този, когото искаше да заслепи, го гледаше. Призракът на неговата съвест.

И все пак в първия миг се почувствува сигурен и сам. Овладя се и се замисли.

„Какво ме връхлетя? Кой може да бъде този Шанматийо и наистина ли толкова ми прилича? Колко спокоен си бях вчера, колко далеч от всяко съмнение! Какво да правя?“

Буря бушуваше в него. Мозъкът му не побираше мислите му: те се плискаха като вълни и той стискаше с две ръце челото си, за да ги задържи.

Независимо от дълбоко нравственото си съществуване през последните години, всичките му постъпки се свеждаха до трапа, който бе изкопал, за да зарови в него името си. През безсънните си нощи се беше стряскал само от едно — да не би да чуе някога отново това име. Съзнаваше, че това би означавало край на всичко, че то ще пръсне като дим новия му живот, а може би и новата му душа вътре в него. Какъв кошмар! Струваше му се, че е на ръба на бездната и вижда в мрака друг човек, когото съдбата тласка вместо него в пропастта. За да се затвори тази раззинала паст, някой трябваше да падне в нея. Или той, или другият.

Достатъчно беше да не се намесва и щеше да падне другият. Стига само да остави хората да запечатат над главата на Шанматийо камъка на безчестието, който се спуска като надгробна плоча, за да не се вдигне никога, самият той ще запази мястото си в обществото и няма да бъде застрашен вече от нищо.

„От какво се боя? Нали съм спасен? Край на всички тревоги! Този Жавер, който беше подушил кой съм, погна друг дивеч и загуби напълно следите ми! И всичко стана без моя намеса! Какво трагично има тук? Провидението е пожелало така. Такава е явно волята му. Колелото на съдбата е завъртяно, нека се върти! Провидението си знае работата.“

Така се допитваше той, наведен над бездната на собствената си душа. Закрачи из стаята. Каза си още веднъж: „Хайде, няма какво да му мисля повече. Жребият е хвърлен!“

Но не изпита никакво облекчение. Напротив.

Както не можем да попречим на морето да се връща към брега, така не можем да попречим и на мисълта да се връща към един и същ натрапчив въпрос. Морякът нарича това прилив, виновният — угризение.

И той пак поднови мрачния диалог, в който беше и говорещ, и слушател. Призна пред себе си, че доводите, които беше привел мислено, бяха чудовищни. Изводът му, че колелото на съдбата е завъртяно, бе направо недопустим. Та нали ако се разсее това заблуждение, би извършил най-отвратително престъпление? Той плю от погнуса. Каква цел бе преследвал досега? Да заблуди полицията като скрие името си или да стане отново честен и добродетелен? Та нали именно това, второто, му бе повелил епископът? Да затвори вратата на миналото си. А нямаше ли да я разтвори широко, извършвайки мерзка постъпка? Да ограби съществуването на друг човек! Да го превърне в жив мъртвец, да го хвърли в преизподнята, която носеше името каторга? Само предавайки се в ръцете на правосъдието и спасявайки човека, станал жертва на трагично недоразумение, той щеше да завърши истински духовното си възраждане и завинаги да затвори вратите на миналото. Падайки привидно в него, всъщност щеше да го напусне завинаги. Беше длъжен да стори това. Макар монсеньор Биенвеню да не беше вече между живите, той чувствуваше втренчения му поглед и съзнаваше, че занапред кметът Мадлен с всичките си добродетели ще му вдъхва отвращение, а каторжникът Жан Валжан ще се издига чист и достоен за възхищение пред неговия взор.

Уви! Той трябваше да отиде в Арас и да разкрие истинския Жан Валжан, като освободи мнимия! Това беше възможно най-голямата жертва, най-трудната победа, но тя се налагаше. Горчива участ! За да бъде истински добродетелен, трябваше да бъде опозорен в очите на хората!

За пръв път си даде сметка, че двата принципа, ръководили досега живота му, бяха всъщност много различни. Единият беше неизменно положителен, но другият беше податлив на опорочаване. Единият означаваше себеотрицание, а другият — себелюбие.

Стремежът към лична сигурност, като държи в тайна името си, се бореше със стремежа към истинска добродетелност. И той чувствуваше, че благородното начало взема връх.

Съзнаваше, че е настъпил решителен час. Епископът беше белязал първата фаза на прелома в живота му. Шанматийо бележеше втората. След съдбоносното превръщение — съдбоносно изпитание.

Хрумна му, че когато сам разкрие кой е, може би заради благородната му постъпка и заради седемгодишния му добродетелен живот, както и заради заслугите му към този край ще го помилват.

Но скоро си спомни с горчива усмивка, че случаят с Малкия Жерве го прави рецидивист и че обществото зорко охранява собствеността и безпощадно наказва посегателството срещу нея. Законите на това общество го обричаха на доживотна каторга.

После изведнъж се сети за Фантин.

„Ами какво ще стане с тази клетница?“

И отново го обзеха колебания. Стори му се, че цялото положение коренно се промени.

„Отлично! През цялото време мисля само за себе си. Дали да се укрия, или да спася душата си, дали да бъда уважаван кмет, достоен всъщност за презрение, или презрян каторжник, достоен за уважение. Но само за себе си! Егоизъм! Не трябва ли да помисля малко и за другите? Предавам се на правосъдието. Ами после? Какви ще бъдат последиците тук? Ако ме няма, градът ще замре. Ще затворят фабриката и толкова много хора ще останат без работа. Ами тази нещастна жена, за чиято участ неволно съм виновен аз? Ами детенцето, което обещах да й доведа. Майката умира, детето остава на произвола на съдбата. Ето какво ще стане, ако се предам.“

После той поде мислено диалога със себе си:

„А какво ще стане, ако не се предам? Вярно, онзи човек ще отиде в каторгата, но нима е толкова страшно? Той все пак е крадец. Нима само защото ми харесва ролята на великодушен, нима само за да спася някакъв нехранимайко, трябва да загине цяла област? Да издъхне в болницата една злочеста майка, без да види детенцето си? Бедната Козет, която навярно зъзне и чезне в бордея на Тенардие! Да извърша небивалата глупост да се предам на правосъдието и да изменя на дълга си към всички тези клети създания? Най-сетне съм на прав път. Жребият е хвърлен. Аз вече не съм Жан Валжан. Ако това съдбоносно име блуждае в мрака, тежко на главата, върху която връхлети!“

Той извади от кесията си едно малко ключе и го пъхна в дупчицата, която едва личеше сред шарките на тапетите по стената. Оказа се скривалище. Вътре имаше само няколко дрипи: синя памучна риза, стар панталон, раница и чепата тояга. Ако някой бе видял Жан Валжан, когато прекосяваше Дин в 1815 година, лесно би разпознал в тези дрипи тогавашното му облекло.

След няколко секунди в стаята заиграха червени треперливи отблясъци. Всичко гореше. Чепатата тояга пращеше. От раницата, която се превръщаше в пепел, се изтърколи нещо лъскаво: откраднатите от савойчето четиридесет су.

Внезапно той съзря двата свещника.

„Ами че Жан Валжан е и в тях. Трябва да ги унищожа!“

Миг по-късно и двата се намериха в огъня.

— Жан Валжан! Жан Валжан! — извика нечий глас дълбоко в него.

Косите му настръхнаха.

— Много добре! Доведи докрай делото си! Заличи спомена! Забрави епископа! Погуби Шанматийо! Можеш да се поздравиш! Остани си господин кмета, живей си в чест. И докато ти добруваш тук, друг ще навлече червената рубашка, друг ще носи опозореното ти име и ще влачи твоята верига в каторгата. Отлично го нагласи!

О, окаянико!

ГЛАВА XXIXПРЕВЪПЛЪЩЕНИЯ НА СТРАДАНИЯТА В СЪНЯ НИ

Часовникът изби три часа след полунощ. Пет часа вече той се бъхташе сред тревожните си колебания. Отпусна се капнал на стола. Заспа и му се присъни сън.

Този кошмар така го порази, че по-късно той го записа. Смятаме за необходимо да го цитираме дословно.

„Намирах се в поле. Обширно, безрадостно поле без трева. Не можех да си дам сметка дали е ден, или нощ.

В полето нямаше дървета. Край мене мина мъж. Пепеляво-сив, яхнал кон с пръстен цвят.

Влязох в първото срещнато село.

Първата улица, по която тръгнах, беше безлюдна. Завих по втора. Зад ъгъла зърнах човек, изправен до стената. Попитах го: «Кое е това селище?» Човекът не отговори. Видях една отворена врата и влязох в къщата.

Първата стая беше празна. Влязох във втората. Зад вратата съзрях човек, изправен до стената. Попитах го: «Чия е тази къща? Къде се намирам?» Човекът не отговори. Зад къщата имаше градина.

Влязох в градината. Тя беше пуста. Зад първото дърво стоеше прав един човек. Попитах го: «Чия е тази градина? Къде съм?» Човекът не ми отговори.

Излязох от селището и поех през полето.

След известно време се обърнах и видях, че след мен върви многочислена тълпа. Вгледах се и разпознах всички мъже, които бях видял. Имаха странно изражение. Уж не бързаха, а вървяха по-бързо от мен. За миг това пълчище ме настигна и заобиколи. Лицата на всички бяха пръстеносиви.

Тогава първият мъж, когото бях заговорил, ми каза: «Къде отивате? Не знаете ли, че отдавна сте мъртъв?»

Отворих уста да му отговоря, но видях, че около мене не беше останал никой.“

Когато се събуди, беше се вледенил. Огънят беше угаснал. Навън беше още черна нощ.

В същия миг на вратата на стаята му тихичко се почука.

— Кой е? — извика със страшен глас той, като цял се разтрепери.

— Господин кмете, скоро ще стане пет часът — обади се старата му вратарка.

— Че какво от това?

— Дойде кабриолетът, господине!

— Какъв кабриолет?

— Двуколката на господин Скофлер.

Настана продължително мълчание. Старицата чакаше. Тя се осмели да попита още веднъж:

— Какво да му кажа, господин кмете?

— Кажете му, че съм готов и ей сега ще сляза.

ГЛАВА XXXЛИСИЦА МУ МИНАВА ПЪТ

По онова време пощенските съобщения в Монтрьой-сюр-мер ставаха посредством малки коли от епохата на империята. Те имаха две места — за пощальона и за един пътник. Сандъкът с пощата беше прикрепен отзад, така че колата приличаше на насекомо с крехка предна част и огромно туловище. Тъкмо когато влизаше в града, такава пощенска кола закачи малка двуколка, теглена от бяло конче и много силно удари колелото й. Пощальонът извика на пътника да спре, но той не го чу и профуча в пълен тръс.

Това беше същият човек, който допреди малко се бъхташе сред духовни страдания. Къде отиваше той? Защо бързаше? И сам не знаеше. Потапяше се в нощта като в морска бездна.

Впрочем още нищо не беше решил. Съвестта му продължаваше да се лута, без да намери пристан. Защо отиваше в Арас?

Той си повтаряше мислено съображенията, които го бяха накарали да ангажира тилбюрито на чичо Скофлер: какъвто и да бъдеше изходът, нищо не му пречеше да види със собствените си очи и лично да прецени положението. Отдалеч човек е склонен да преувеличава. В края на краищата все още е господар на съдбата си. Той се вкопчваше жадно в тази мисъл.

Всъщност, ако искаме да кажем цялата истина, той би предпочел да не отива в Арас, но въпреки това отиваше там.

Колкото по-напред го отнасяше двуколката, толкова по-силно нещо вътре в него го теглеше назад.

Когато пристигна в Един, се беше съвсем съмнало. Той спря пред един хан, за да отмори и нахрани кончето.

Прислужникът, който донесе овеса, се наведе, загледа се в колелото и попита:

— Далеч ли ще ходите?

— Защо питате?

— Защото това колело може би е извървяло много път, но няма да измине и четвърт левга повече.

— Какво казвате?

— Истинско чудо е, че не сте се обърнали в някоя канавка.

Колелото действително беше пострадало сериозно.

— Няма ли наблизо майстор-колар?

Коларят видя колелото и се начумери като хирург, който установява, че кракът е счупен.

— Можете ли да го поправите веднага?

— Да, господине.

— Кога ще мога да потегля?

— Утре.

— Трябва да тръгна най-късно след един час.

— Изключено.

— Не може ли вместо да поправяте колелото, да го смените?

— Нямам такова. Колелата се правят по две и не съвпадат току-така.

— Не можете ли да ми дадете под наем някой кабриолет?

— Много хубаво стопанисвате кабриолетите, които ви дават под наем. И да имах, не бих ви дал.

— Нямате ли каква да е каручка, която да ми продадете?

— Нямам.

— Няма що. Ще отида на кон. Разпрегнете моля кабриолета. Вярвам ще се намери седло.

— Разбира се, стига само кончето да търпи седло.

— Вярно, добре, че ме подсетихте. То не търпи седло.

— Никой ли не дава тук кон или кола под наем?

— Никой.

— Няма ли друг колар?

— Не.

Пътникът изпита буйна радост. Очевидно провидението се намесваше в негова полза. Ако не можеше да продължи пътя си, това нямаше да бъде по негова вина. Той си отдъхна. За първи път след посещението на Жавер дишаше свободно и дълбоко.

Каза си, че е сторил всичко, което е по силите му и сега не му остава нищо друго, освен да се върне спокойно назад.

Точно когато реши да се върне, се зададе една старица, придружена от малко момче.

— Господине — обърна се тя към пътника, — това момче ми каза, че сте търсили кабриолет под наем.

— Да, стрино, само че тук няма.

— Как да няма, аз имам — възрази старицата. Мъжът изтръпна. Съдбоносната ръка го стисна отново. Старицата действително имаше под навеса си една тръстикова каручка. Той плати колкото му поискаха, остави своята двуколка на поправка до връщането си и пое по пътя. Беше загубил много време в Един и искаше да го навакса. Кончето си го биваше и теглеше, колкото две, но пътищата бяха лоши и отгоре на всичко все нагорнища. Измина пет левги за четири часа.

В Сен-Пол той разпрегна кончето и стоя до яслата, докато то се назобе. Беше ужасно гладен. Нахвърли се върху яденето, но едва отхапал един залък, остави хляба. Стори му се горчив. Повече не посегна към нищо. Един час по-късно напусна Сен-Пол и се отправи към Тенк на пет левги от Арас.

За какво мислеше по време на пътуването? Сменящите се гледки, които виждаше за пръв и последен път, му навяваха печални мисли. Когато човек пътува, той непрекъснато се ражда и умира. Редуват се светлини и сенки. След всеки проблясък — затъмнение. Гледаш, бързаш, протягаш ръце, за да уловиш мимолетното. Всяко събитие е все едно завой по пътя. И едва опомнил се, ето те стар. Сепваш се: пред тебе мрак. Черният кон на живота е спрял внезапно своя бяг.

Здрач се спускаше, когато влезе в Тенк. Той не се спря. Когато напускаше селото, един кантонер на пътя му каза:

— Конят ви е здравата уморен. Няма да издържи седем левги!

— Как така седем? В разписанието са отбелязани пет!

— Сигурно не знаете, че пътят е в поправка. Трябва да вземете друг, черен път.

— Може би ще се объркам. Не съм от този край.

— Тогава идете в хана и наемете още един кон. А конярчето ще ви преведе.

Пътникът последва съвета му. Половин час по-късно мина през същото място, но вече с два коня. Конярчето седеше на капрата.

— Карай все в тръс и ще получиш двойно по-голям бакшиш! — каза му мъжът.

Но при едно силно тръсване, кобилицата се счупи.

— Да се върнем в Тенк, утре ще продължим — предложи момчето.

— Имаш ли връв и нож? — запита в отговор мъжът. Той отряза един клон и направи нова кобилица. Загубиха още двадесет минути. Часовникът на далечна камбанария прозвъни.

— Колко е часът?

— Седем господине. В осем ще бъдем в Арас.

В този миг нашият пътник за пръв път си помисли, че може би целият този труд е напразен. Та той не знаеше кога се гледа делото! Може би вече е минало. Щеше да пристигне много късно в Арас.

Момчето шибаше конете. Нощта ставаше все по-тъмна.

Най-сетне каручката влезе през широката порта на един хан в Арас. Първата грижа на пътника беше да се погрижи за връщането си. Конярят го увери, че кончето му е много уморено и не би могло да извърви същия път на другия ден. Тогава той се осведоми, дали не може да се върне с пощенската кола, която тръгваше в полунощ.

Мястото на пощальона се оказа свободно и той го предплати.

После тръгна из града. Мина някакъв човек с фенер. Макар и да не му се искаше, той се обърна към минувача с молба да му каже къде се намира съдът.

Като повървяха малко, непознатият му каза:

— Виждате ли тези осветени прозорци? Върви ви. Обикновено заседанията се вдигат в шест часа, но щом свети, значи делото се е проточило.

Пътникът взе под внимание указанията на минувача и скоро се озова в доста обширна зала, която служеше за чакалня. Двукрила врата, в момента затворена, я делеше от голямата зала, където заседаваше углавният съд.

Беше толкова тъмно, че пътникът не се поколеба да попита първия срещнат адвокат:

— Господине, докъде стигна делото?

— Свърши се.

— Осъдиха ли обвиняемия?

— Друго не можеше да се очаква.

— На каторжна работа?

— Доживотна.

— Значи установиха самоличността?

— Каква самоличност. Случаят беше много ясен. Жената беше убила детето си.

— Но щом делото е свършено, защо залата е още осветена?

— За следващото, което започна преди два часа.

— Кое е то?

— И то е много просто. Някакъв си дрипльо, рецидивист, бивш каторжник, който извършил кражба.

— Може ли да се влезе в залата?

— Едва ли, препълнено е, но питайте разсилния. Разсилният каза нелюбезно, че в залата няма място. Той добави:

— Има две-три места за длъжностни лица.

Мъжът извади бележника си, написа няколко думи и даде листчето на разсилния.

— Предайте тази бележка на председателя на съда.

Без да подозира, кметът на Монтрьой-сюр-мер си беше спечелил известност. Името му бе познато и на председателя на съда. Затова когато разсилният му подаде листчето, той тутакси кимна, взе бързо перото и написа нещо в долния край на листчето, като заповяда на разсилния:

— Въведете господина.

Клетникът не беше мръднал. Когато разсилният, кланяйки се дълбоко му каза:

— Ще благоволите ли да ме последвате? — той тръгна след него.

След миг се озова в заседателната зала.

ГЛАВА XXXIМЯСТО, КЪДЕТО СЕ ОФОРМЯТ УБЕЖДЕНИЯ

В дъното на залата, където се намираше и той, — съдии с разсеяни погледи и изтъркани роби гризяха ноктите си или премижаваха с клепачи. На другия край — дрипава тълпа. Освен тях, адвокати във всевъзможни пози, и войници с честни и сурови лица. Тъмно, неугледно, безрадостно. Но цялата обстановка излъчваше все пак строгост и величественост: в нея се чувствуваше присъствието на висшата човешка повеля, наречена закон.

Никой сред тълпата не му обърна внимание. Всички погледи бяха насочени към подсъдимата скамейка, на която седеше между двама полицаи някакъв мъж.

Оня мъж.

Нашият познайник нямаше нужда да го търси с поглед. Той сам се натрапи на взора му. Стори му се, че вижда себе си, остарял, но почти същият какъвто беше, когато влезе в Дин — същия неспокоен поглед, същата къса синя дрешка, същата омраза, наслоена в гърдите в продължение на деветнадесет години върху каменния под на каторгата.

Той си каза, потрепервайки: „Господи! Нима пак ще стана такъв?“

Съдии, писари, сбирщина любопитни, та той бе виждал всичко това преди двадесет и седем години. Тези призраци не бяха плод на напрегнатата му памет, не бяха мираж, не. Те съществуваха. Свършено беше, миналото отново бе раззинало паст пред него.

Поради кой знае каква прищявка на съдбата някакво негово второ „аз“ беше седнало на подсъдимата скамейка. И всички наричаха този подсъдим Жан Валжан.

Пред очите му — небивало зрелище! — се разиграваше повторно най-страшният час от живота му, а собственият му призрак бе взел неговата роля!

Когато влезе, защитникът тъкмо завършваше пледоарията си. Присъстващите бяха възбудени до крайна степен. Следствието беше завършено. Показанията на свидетелите бяха единодушни. Можеше да се очаква и смъртна присъда, ако получеше допълнително наказание за обира на малкия Жерве.

Що за човек беше обвиняемият? Дали си даваше сметка за положението си? Той изглеждаше по-скоро учуден от обвинението и от показанията на свидетелите. Изглеждаше чужд на обществото, което го беше сграбчило в лапите си. Защитникът говори доста добре, като в заключение помоли заседателите и съдиите в случай, че самоличността на Жан Валжан бъде потвърдена, да не му се налага ужасното наказание, което грози каторжника-рецидивист.

Прокурорът отговори. Той поиска най-сурова присъда за този закоравял престъпник. Исканото наказание в момента беше, както видяхме, доживотна каторжна работа.

ГЛАВА XXXIIСИСТЕМАТА НА ОТРИЧАНЕ

Председателят заповяда на подсъдимия да стане и му зададе обичайния въпрос:

— Имате ли да прибавите нещо във ваша защита?

Мъжът стана, мачкайки мръсното си кепе и като че ли не чу въпроса.

Председателят го запита повторно.

Този път обвиняемият сякаш разбра. Трепна, огледа се и заговори. Същинско изригване. Думите излитаха от устата му несвързано, спонтанно, буйно, като че ли искаха да излязат всичките наведнъж.

— Имам да кажа това, че бях майстор-колар и работех при господин Балу в Париж. Тежък занаят. Все на открито. Бързо се разсипваш. А като остарееш, никой не те ще. Изкарвах само тридесет су на ден. Вярно, имах дъщеря. Тя переше на реката, но изкарваше съвсем малко. Много се мъчеше горката, но стигаше колкото за двама ни. Тя умря. Никак не ни провървя. Добро момиче беше, не скитореше. Това е то. Казвам ви истината. Питайте господин Балу. А колкото за другото, не разбирам какво искате от мен.

Той млъкна. Слушателите избухнаха в смях. Като видя, че всички се смеят, а не му беше ясно защо, и той се захили.

Зловеща гледка.

Председателят, настроен явно благосклонно и съчувствено, припомни на съдебните заседатели, че господин Балу е бил призован, но не се е явил. Той пак се обърна към обвиняемия:

— Във ваш интерес ви питам за последен път. Отговорете ясно с „да“ или „не“ на тези два въпроса: извършили ли сте кражба с прескачане на зид и вие ли сте освободеният каторжник Жан Валжан?

Обвиняемият отвори уста и започна:

— Най-напред…

После се загледа в кепето си и млъкна.

— Обвиняеми, внимавайте — заговори прокурорът строго. Вашето мълчание ви осъжда. Явно е, че не се казвате Шанматийо, а сте каторжникът Жан Валжан. Безспорно е, че сте бил в Оверн, че сте роден във Фаврол. Ясно е, че сте откраднал, прескачайки зида, ябълки от градината на Пиерон.

Щом той свърши, подсъдимият скочи.

— Лош човек сте вие и толкова! Нищо не съм откраднал. Вървях из къра. Намерих на земята един откършен клон и го взех. Де да съм знаел, че ще ми навлече такава беда! Споменавате Жан Валжан, Жан Матийо, не ги познавам. Казвам се Шанматийо. Много ви сече акълът, щом знаете къде съм роден. Самият аз не го знам! Не всеки има дом, за да се роди в него. Ако щете вярвайте, ако не щете, недейте. Бил съм в Оверн, бил съм и във Фаврол. Мигар не може да съм бил там, без да съм бил в каторгата? Казвам ви, че не съм откраднал нищо и че съм Шанматийо. Защо всичко живо се е юрнало така против мене?

Прокурорът се обърна към председателя:

— При неясните, но доста ловки отричания на обвиняемия, който иска да мине за малоумен, моля да призовете отново арестантите Брьове, Шьонилдийо и Кошпай, както и полицейския инспектор Жавер, за да установят за последен път, че подсъдимият и каторжникът Жан Валжан са едно и също лице.

Председателят на съда припомни, че Жавер, поради служебни задължения е напуснал града, след като е дал показанията си.

Прокурорът сметна за уместно да ги повтори.

— Жавер е уважаван полицай, известен със своята честност и неподкупност. Чуйте още веднъж показанията му: „Познавам го отлично. Този човек не се казва Шанматийо. Той е бившият много опасен и зъл каторжник на име Жан Валжан. Той изтърпя деветнадесет години каторжна работа, заради кражба с взлом. Пет-шест пъти направи опити за бягство. Освен обира на Малкия Жерве и обира в градината, аз го подозирам и в още една кражба, извършена в дома на покойния дински епископ. Често го виждах, когато бях надзирател в Тулон. Повтарям, че ми е напълно познат.“

Това така уверено и точно изявление като че ли оказа силно въздействие върху публиката и заседателите. Прокурорът настоя да бъдат призовани повторно тримата каторжници.

— Брьове — обърна се председателят към първия от тях, — напрегнете паметта си и ни кажете по съвест дали продължавате да твърдите, че този човек е Жан Валжан?

— Да, господин председателю. Този човек е Жан Валжан. Той постъпи в тулонската каторга през 1796 година и излезе оттам в 1815. Познавам го без сянка от съмнение.

— И тоя си го бива! — промълви Шанматийо. Въведоха Шьонилдийо и председателят се обърна към него с почти същите думи. Шьонилдийо се разсмя:

— Има си хас! Остава и да не го познавам! Та нали пет години бяхме приковани към една и съща верига? Цупиш ли ми се, старче?

— Много добре — измърмори обвиняемият.

— Това е Жан Валжан — потвърди и третият каторжник, на име Кошпай. — Наричахме го още Жан Крика, защото беше много як.

— Знаменито! — възкликна подсъдимият.

Председателят се обърна към него:

— Изслушахте свидетелите. Какво ще кажете?

— Нали ви казвам, знаменито!

— Приключвам разискванията — извика високо председателят.

В същия миг някой зад него се раздвижи. Чу се нечий глас:

— Брьове, Шьонилдийо, Кошпай, погледнете насам!

Всички присъстващи се вледениха от този скръбен и страшен глас. Един мъж, седнал зад съдиите, беше бутнал вратичката, която разделя съдийската трибуна от публиката и беше застанал посред залата. Председателят, прокурорът и още двадесетина души го познаха и възкликнаха едновременно:

— Господин Мадлен!

ГЛАВА XXXIIIШАНМАТИЙО НЕ ЗНАЕ ВЕЧЕ НА КАКВО ДА СЕ ЧУДИ

Това беше действително той. Лампата на писаря осветяваше смъртно бледото му лице. Той леко трепереше. Косите, посивели, при пристигането му в Арас, сега бяха съвсем бели. Побелели бяха за един час, откакто се намираше в залата.

Неописуема сензация. Преди някой да успее да каже нещо, човекът, когото всички наричаха още господин Мадлен, се приближи до свидетелите.

— Не ме ли познавате?

И тримата го гледаха изумени, поклащайки отрицателно глава.

— Господа съдебни заседатели — каза тихо господин Мадлен, — заповядайте да пуснат обвиняемия. Господин председателю, наредете да ме задържат. Човекът, когото търсите, съм аз. Аз съм Жан Валжан.

Всички замряха. В залата пробягна онзи едва ли не благоговеен трепет, който обхваща тълпата, когато тя стане свидетелка на възвишена постъпка.

По лицето на председателя се изписа съчувствие.

— Няма ли лекар тук? — попита той. Прокурорът повтори въпроса му.

Господин Мадлен го прекъсна с нетърпящ възражение глас.

— Благодаря Ви, но съм напълно с ума си. Пуснете този човек, аз изпълнявам дълга си. Аз съм тоя окаян каторжник. Арестувайте ме, нали съм в ръцете ви. Сторих всичко, което беше по силите ми. Пожелах да си намеря място сред почтените хора. Изглежда не е било възможно. Вярно е, че обрах епископа, вярно е, че обрах Малкия Жерве. Ненапразно ви казаха, че Жан Валжан е опасен злодей. Но може би не само той е виновен за това. Чуйте, господа съдии, безчестието, от което аз се опитах да се изтръгна, е пагубно. Каторгата създава каторжника. Размислете малко върху това. Каторгата ме промени. Бях тъп, станах зъл, бях дърво, станах главня. По-късно добросърдечието спаси душата ми, както жестокостта я бе погубила.

После той се обърна към каторжниците и им припомни подробности, които несъмнено доказваха, че ги познава отблизо.

В залата нямаше вече нито съдии, нито обвинители, нито полицаи. Имаше прехласнати погледи и развълнувани сърца. Никой не си спомняше вече задълженията си. Никой не зададе нито един въпрос, никой не изяви правото си на власт.

Явно беше, че пред тях стои Жан Валжан. Всички присъстващи разбраха простата и възхитителна история на този човек, който се предаваше на правосъдието, за да не бъде осъден друг човек вместо него.

— Не искам повече да безпокоя съда — поде Жан Валжан. — Щом не ме арестувате, ще си отида. И без това имам много неща за уреждане. Знаете къде съм, ако пожелаете да ме арестувате.

И той се отправи към изхода. Никой не вдигна глас, никой не протегна ръка, за да го спре.

ГЛАВА XXXIVВ КАКВО ОГЛЕДАЛО ВИЖДА КОСИТЕ СИ ГОСПОДИН МАДЛЕН

Разсъмваше се. Фантин беше прекарала трескава безсънна нощ, но изпълнена с радостни картини. Призори заспа. Сестра Симплиция бдеше над нея. Изведнъж тя извърна глава и възкликна тихо. Пред нея бе застанал господин Мадлен. Той беше влязъл съвсем безшумно:

Тя му каза, че Фантин е заспала с илюзията, че господин кметът е отишъл в Монфермей да доведе детето й.

— Добре сте сторили, че не сте я разбудили — каза господин Мадлен, но по изражението му сестра Симплиция разбра, че той не идва оттам.

Междувременно в стаята се развидели напълно. Сестрата вдигна очи към лицето на господин Мадлен.

— Боже мой! — възкликна тя. — Какво ви се е случило, господине? Косите ви са съвсем бели!

— Гледай ти! — промълви той съвсем безразлично.

— Мога ли да видя Фантин?

— Няма ли да доведете детето й?

— Непременно, но ще ми са нужни два, три дни.

— Ако не й се покажете през това време, тя няма да знае, че сте се върнали…

— Не, сестро, трябва да я видя. Може би няма да имам много време.

Господин Мадлен постоя неподвижен край леглото на Фантин. Тя внезапно отвори очи и го попита спокойно усмихната:

— Ами Козет?

ГЛАВА XXXVФАНТИН ЩАСТЛИВА

Непринуденото й запитване издаваше такова дълбоко доверие и сигурност, такава пълна липса на съмнение, че той не намери думи да й отговори. Тя беше самата радост.

— Знаех, че сте тук — продължи клетата майка. — Спях, но ви виждах. Но къде е Козет? Защо не я сложихте на леглото ми, за да я видя, щом се събудя?

За щастие в същия миг влезе лекарят и той се притече на помощ на господин Мадлен.

— Мило дете — успокойте се — каза й той. — Козет е тук.

Очите на Фантин се изпълниха със светлина. Тя сключи ръце в най-пламенна и покорна молба и извика:

— О, донесете ми я!

Трогателно майчино заблуждение! За нея Козет беше още детенце, което носят на ръце!

— Не веднага — прекъсна я лекарят. — Видът на детето ще ви развълнува и ще влоши състоянието ви.

Тя го прекъсна буйно:

— Вече съм здрава! Наистина, има ли ум тоя доктор! И таз добра! Искам да видя детенцето си!

— Виждате ли как се горещите. Докато състоянието ви е такова, няма да разреша да доведат детето ви. Не е достатъчно да го видите, трябва да живеете с него.

Майката наведе глава.

— Извинете, докторе. Никога по-рано не бих си позволила да говоря с такъв тон, но изживях толкова горчивини, че от време на време не зная какво говоря. Кълна ви се, няма да ми навреди, ако я видя. Не е ли естествено, че настоявам да ми я доведете? Ето, ще си лежа съвсем мирно и ще ми я доведете, нали?

После тя се обърна към господин Мадлен:

— Колко сте добър, че ми я доведохте. Кажете ми само как изглежда. Уви! Тя няма да ме познае! Сигурно ме е забравила през всичките тия години! Хареса ли ви дъщеричката ми, господин кмете? Нали е голяма хубавица? Не може ли да я зърна за миг? Нали сте кмет, само ако заповядате…

Той взе ръцете й в своите и й заговори кротко:

— Козет е хубава. Тя е много добре. Скоро ще я видите, само се успокойте. Вижте, пак се разкашляхте.

Фантин действително избухваше в конвулсивна кашлица почти при всяка дума.

Лекарят се оттегли. Фантин внезапно възкликна сред настъпилото мълчание:

— Чувам я! Божичко, чувам я!

И тя се заслуша очарована, притаила дъх.

Нечие дете играеше на двора. Подобни съвпадения се случват често. Те са сякаш част от тайнствените и злокобни драми, които разиграва съдбата.

— Ах! Козет е! Познавам я по гласа!

Детето се отдалечи така бързо, както бе дошло. Гласчето му заглъхна. Фантин помръкна. Но радостните мисли наново изплуваха в съзнанието й и тя започна да си мечтае гласно за бъдещите щастливи дни.

Внезапно млъкна и господин Мадлен вдигна глава към нея. Видът й го уплаши. Приповдигнала се леко, мъртвешки бледа, тя сякаш виждаше нещо чудовищно на другия край на стаята.

Той се обърна и видя Жавер.

ГЛАВА XXXVIЖАВЕР ДОВОЛЕН

Ето как се бяха развили събитията.

Господин Мадлен излезе от съда и се прибра в хана точно навреме, за да може да си замине с пощенската кола. Пристигна в Монтрьой-сюр-мер малко преди шест часа сутринта и първата му грижа беше да се отбие при Фантин.

Междувременно Шанматийо беше обявен за невинен и тъй като на прокурора му беше необходим някакъв Жан Валжан, той се хвана за Мадлен. Той се затвори с председателя на съда и набързо обмислиха и решиха да задържат въпреки всичко кмета на Монтрьой-сюр-мер. Прокурорът изпрати заповедта за арестуването му на Жавер с нарочен пратеник.

Ако някой познаваше основно Жавер и би се взрял в него, би потръпнал. Токичката на кожената му яка се беше изместила, а при коректен и неизменно взискателен към себе си човек като него, това издаваше крайна възбуда. Трябва да беше изживял вълнение, равносилно на душевно земетресение, за да си позволи такова нещо.

Той влезе безшумно в стаята на болната и постоя една минута така, вперил злорад поглед в жертвата си. Лицето му вдъхваше ужас. Демон, който се готви да сграбчи отново отскубналия му се грешник. При сигурността, че държи Жан Валжан в ръцете си, той изпитваше грозно тържество и чудовищно самодоволство. Намираше се на седмото небе. Въобразяваше си, че олицетворява правосъдието и обществената мъст, че е свещен унищожител на злото. Той поразяваше с мълнията на закона. Струваше му се, че е обкръжен от ореол. Ликуващ, той се гордееше със свръхчовешката си безпощадност.

Всъщност този чудовищен отмъстител на престъпността не беше лишен от известно величие, защото в него нямаше нищо долно.

Понякога представата за дълг, честността и наивността избиват в отвратителни крайности, но все пак запазват величието на човешката съвест. Жавер беше заблуден фанатик, достоен за съжаление. Страшна гледка беше неговото лице в този миг, върху което беше изписано всичкото зло, което се крие в доброто.

ГЛАВА XXXVIIВЛАСТТА ВСТЪПВА НАНОВО В ЗАКОННИТЕ СИ ПРАВА

Фантин не беше виждала Жавер от деня, когато господин Мадлен я беше изтръгнал от лапите му. Болният й мозък не можеше да проумее присъствието му и тя нито за миг не се усъмни, че Жавер може да идва за другиго, а не за нея. Почувствува, че й прималява, скри лице в ръцете си и нададе тревожен вик:

— Господин Мадлен, спасете ме!

Жан Валжан — вече ще го наричаме така — стана.

— Успокойте се. Той не идва за вас — й каза нежно той.

— Хайде без бавене! — кресна Жавер.

Той изрече тия думи в диво изстъпление й те прозвучаха като „Хайбезбаене!“ Никой правопис не би могъл да предаде тия звуци. Не човешка членоразделна реч, а животински вой.

Той не счете за нужно да покаже заповедта за арестуване, нито да каже защо е дошъл. За него Жан Валжан беше тайнственият и неуловим враг, загадъчният борец, който от пет години му се изплъзваше. Задържането му беше завършек на дългия двубой.

Той пристъпи към средата на стаята и извика:

— Е, какво? Тръгваш ли най-сетне!

Нещастницата се огледа. В стаята нямаше никого другиго освен монахинята и кмета. Към кого можеше да се отнася това презрително второ лице? Само към нея. Тя се разтрепери.

Тогава пред очите й се разигра невероятна сцена, пред която и най-страшните кошмари на треската избледняха.

Жавер сграбчи за яката господин Мадлен, а той покорно наведе глава. Стори й се, че целият свят рухва.

— Господин кмете! — извика тя.

— Няма вече никакъв господин кмет тук! — изсмя се сатанински Жавер.

— Господине — поде Жан Валжан, — бих искал да ви кажа няколко думи насаме…

— Само високо! С мен се говори високо!

— Искам да ви помоля за нещо…

— Не ме интересува! Не желая да слушам!

Жан Валжан се обърна към него и му заговори шепнешком:

— Дайте ми три дни! Само три дни, за да доведа детето на тази нещастница. Придружете ме, ако искате. Ще платя, колкото трябва.

— Ти шегуваш ли се с мене? — изкрещя Жавер. — Я го гледай! Да ти дам три дни, за да офейкаш, така ли? А ще ми разправяш, че си щял да отидеш да доведеш детето на тази никаквица!

Фантин трепна:

— Да доведе детето ми? Нима то не е тук? Господин Мадлен! Господин Мадлен!

Жавер тропна с крак.

— Сега пък с тая трябва да се разправям. Ще млъкнеш ли, мръснице! Що за гаден град, където каторжниците са представители на властта, а за уличниците се грижат като за графини! На всичко това ще се тури край!

Той сграбчи още по-здраво Жан Валжан за яката и прибави натъртено:

— Тук няма никакъв господин Мадлен. Има само един крадец и каторжник на име Жан Валжан, ей този тук. Разбра ли?

Фантин се изправи рязко, подпирайки се на изтръпналите си ръце. Отвори уста, понечи да каже нещо, простря отчаяно ръце и се строполи на възглавницата. Беше мъртва.

Жан Валжан разтвори пръстите на Жавер, както би разтворил детско юмруче.

— Вие убихте тази жена!

— Стига приказки! — изкрещя Жавер вбесен. — Не съм дошъл да слушам нравоучения. Тръгвай начаса, ако не искаш да ти сложа белезници!

В ъгъла имаше незаето разнебитено легло. Жан Валжан разглоби с един замах горната част, сграбчи железния прът и се обърна към Жавер.

— Не ви съветвам да ме безпокоите в тази минута — му каза той с едва доловим глас.

Жавер и без това цял се тресеше от страх. Мина му през ум да повика стражата, която бе оставил долу, но си помисли, че Жан Валжан може да избяга. Затова остана в стаята.

Жан Валжан се загледа в проснатата неподвижно Фантин. Лицето му изразяваше безпределно състрадание. После се наведе над нея и й зашепна тихичко. Какво каза прокълнатият мъж на мъртвата жена? Никой смъртен не чу думите му. Дали мъртвата ги чу? Сестра Симплиция, единствената свидетелка на тази сцена, разказваше впоследствие, че докато Жан Валжан е шепнел, на бледите устни и в замъглените зеници на Фантин трепнала чудна усмивка.

Жан Валжан подреди мъртвата, както майка подрежда, детето си, затвори очите й и прибра косите й под шапчицата. После се изправи.

— Сега съм на ваше разположение.