Клетниците

ГЛАВА IУГОМОН

Миналата година един пътник самият разказвач — крачеше пеш към Ла Юлп през прекрасна майска утрин. Той излезе на билото на хълма и видя малка кръчмичка. Прочете фирмата. „Среща на ветровете. Ешабо, частно кафене“.

Той измина още четвърт левга и навлезе в долчинка, в дъното на която течеше ручейче. Зави по една пътека с неравна каменна настилка. Като извървя стотина крачки и отмина старинна стена от петнадесети век, той се озова пред врата под каменен свод с два плоски герба от двете страни. Вратата беше затворена. Пътникът се наведе и се загледа в камъка до подпорния стълб. В него зееше широка дупка, напомняща кухо кълбо.

Точно в този миг вратата се открехна и излезе млада селянка. Тя проследи погледа на непознатия.

— Издълба я френски снаряд. А дупката отгоре, на вратата, е от гюле. Не могло да пробие дървото.

— Как се казва това място? — попита пътникът.

— Угомон.

Пътникът се изправи и над плетищата съзря могилка, а върху нея нещо, което отдалеч приличаше на лъв.

Намираше се на бойното поле при Ватерло.

— Угомон — злокобно място, първата пречка, която срещна във Ватерло великият дървар на Европа, носещ името Наполеон. Първият чеп, който се опря на неговата секира.

Някога замък, сега обикновен чифлик, този неправилен четириъгълник, чието завземане остана блян за Наполеон, беше сега куп развалини. Ако беше успял да го завладее, той може би щеше да му донесе в дар целия свят.

Англичаните проявиха тук изумителна храброст. Четирите гвардейски роти на Кук удържаха в продължение на осем часа ожесточения напор на цяла армия. Наполеон изпрати срещу Угомон брат си Жером. Тук удариха на камък трите дивизии на Гиймино, Фоа и Башлю. Почти целият корпус на Рей бе въвлечен в боя и загина. Келерман изхаби всичките си снаряди по тази героическа стена. Цялата бригада на Бодюен едва смогна да проникне откъм север в Угомон, а бригадата на Соа извърши пробив откъм южната страна, но не можа да го превземе.

Бурята на битката още отеква в този двор. Ръкопашната схватка сякаш е застинала в своя разгар. Стените агонизират, камъните се рушат, пролуките стенат. Наведените дървета като че ли се опитват да избягат.

Замъкът е бил използван като крепост. Безпощадно взаимно изтребление. Французите били обстрелвани през всеки отвор и отдушник, през всяка цепнатина на камъните.

В параклиса е станало жестоко клане. Французите, овладели го за малко, го запалили, когато били принудени да го напуснат. Стените са покрити с надписи. Нациите се оскърбяват взаимно в тях.

Вляво се вижда кладенец. Защо няма ведро и черпак? Защо никой не черпи вода от него? Защото е пълен със скелети.

След сражението трябвало да погребат мъртвите, за да не избухне епидемия. Кладенецът бил дълбок. Хвърлили в него триста мъртъвци. Легендата гласи, че някои били живи и от него долитали задавени гласове.

Вляво от чифликчийската къща, единствената, оцеляла сграда, има градина. Тя навява ужас. В нея са се развили трите действия на драмата. Там проникнали шестима френски стрелци и вече не могли да излязат от нея. Приели сражението с две хановерски роти, шестима срещу двеста и издържали половин час.

Малко над цветната градина, където се разиграла тази кратка епопея, се намира овощната градина. В нея за по-малко от час загинали хиляда и петстотин души. Французите се приближили откъм южната страна, където стената е прикрита с жив плет. Те смятали, че ще прехвърлят само него, но се натъкнали на стена, из чиито тридесет и седем бойници стреляли укрепените отвъд английски гвардейци. Така бригадата на Соа бива разбита и така започва Ватерло. Двадесет батальона от корпуса на Рей биват обезглавени само заради този порутен Угомон.

ГЛАВА II18 ЮНИ 1815 ГОДИНА

Нека се върнем назад. Това е право на всеки разказвач.

Ако през нощта на 17 срещу 18 юни не беше валяло, бъдещето на Европа можеше да бъде друго. Няколко капки вода в повече и Наполеон се видя принуден да се преклони. Един облак се появи на небето и превърна Ватерло в завършек на Аустерлиц.

Битката при Ватерло можа да започне едва в единадесет и половина часа и през тия ценни часове Блюхер успя да се придвижи. За да пуснат в ход артилерията, французите трябваше да чакат земята за поизсъхне.

Наполеон беше артилерийски офицер. Всички негови военни планове бяха нагодени за артилерията. Ключът към победата за него беше съсредоточаването на действието на оръдията в една точка. Стратегията на вражеския генерал беше за него крепост и той извършваше пробив в нея. Започваше и завършваше сраженията си с артилерия.

На 18 юни той разчиташе повече от когато и да било на артилерията си, която имаше числено превъзходство над врага. Уелингтън имаше само сто петдесет и девет оръдия, а Наполеон — двеста и четиридесет.

Ако земята беше суха, битката щеше да започне в шест часа сутринта и в два щеше да бъде завършена и спечелена: цели три часа преди намесата на прусаците.

Нима Наполеон беше загубил верния усет за победата? Престанал ли беше да съзнава опасността? Не предусещаше ли катастрофата? Нима на четиридесет и шест години бе поразен от върховно умопомрачение?

Ние съвсем не сме на това мнение.

Общопризнато е, че планът на Наполеон за това сражение е бил същински шедьовър. Да се вреже право в центъра на съюзническите войски, да разкъса неприятелските редици на две, да изтика англичаните към Хал, а прусаците към Тонгр, да обезвреди Уелингтън и Блюхер, като ги раздели, да натика немеца в Рейн, а англичанина в морето, ето какво очакваше Наполеон от тази битка.

ГЛАВА IIIБУКВАТА „A“

Ако искате да си представите битката при Ватерло, достатъчно ще бъде да начертаете мислено върху земята едно главно А. Лявата наведена чертичка е пътят към Нивел, дясната — пътят към Женап. Хоризонталната чертичка е вдлъбнатия път между Оен и Брен-л’Альо. Върхът на буквата А е Мон-Сен-Жан. Там е заел позиция Уелингтън. Лявата долна точка е Угомон, там се намира Рей с Жером Бонапарт. Дясната долна точка е Бел-Алианс, там е Наполеон. Точно в средата на хоризонталната чертичка се е решило сражението. Там именно са издигнали лъва, неволен символ на върховния героизъм на императорската гвардия.

Триъгълникът включен в буквата А е платото Мон-Сен-Жан. За него главно се е водило сражението.

За двубоя на 18 юни Уелингтън имаше изгодна позиция, английската армия беше горе. Наполеон имаше неизгодна позиция, защото армията му беше долу.

Всеки вижда мислено Наполеон на кон, застанал на височината Росом с далекоглед в ръка в утрото на 18 юни 1815 година.

Доскоро той беше обкръжен с ореол. Но историята си каза думата: тя е безпощадна и често хвърля сянка там, където сме виждали само светлина. Опожареният Вавилон засенчва славата на Александър, окованият във вериги Рим засенчва славата на Цезар, разрушеният Ерусалим засенчва славата на Тит. Тиранията надживява тиранина.

На всички е известна първата фаза на сражението. Неясно колебливо начало. Цялата нощ беше валяло. Обозните коли бяха затънали чак до осите. Сражението започна късно. Слънцето не се яви на уговорената среща. Левият фланг нападна Угомон, Наполеон нападна центъра, а Ней насочи десния фланг срещу левия английски фланг.

Нападението на Угомон преследваше вероломната цел да привлече там Уелингтън и този план щеше да успее, ако четирите английски роти не бяха удържали нападението на французите. Атаката на десния фланг беше успешна. Ней завзе Паплот. Везните се наклониха в полза на французите.

Във всяка битка има известна доза стихийност. Не всичко може да се предвиди. Тя напомня ураган. И все пак следобед изходът беше вече ясен.

ГЛАВА IVЧЕТИРИ ЧАСА СЛЕДОБЕД

Към четири часа следобед положението на английската армия беше сериозно.

За Уелингтън сражението имаше две опорни точки: Угомон и Ла Е-Сент. Угомон още се държеше, но Ла Е-Сент беше завзета от Ней. Само една твърдина все още се крепеше — центърът. Уелингтън го подсили. Центърът на английската армия заемаше платото Мон-Сен-Жан. Зад него оставаше селото, а пред него се разгъваше хълмистата равнина.

Към четири часа английската войска се огъна назад. На гребена на платото останаха само артилерията и стрелците. Бойният фронт се прикри. Уелингтън отстъпи.

— Отстъплението започна! — извика Наполеон.

ГЛАВА VНАПОЛЕОН В ДОБРО НАСТРОЕНИЕ

Макар неразположен и с мъка крепящ се на седлото, Наполеон никога не бе изпадал в толкова добро настроение, както този ден. Още от сутринта на лицето му, обикновено непроницаемо, грееше усмивка. Мрачен при Аустерлиц, той бе весел при Ватерло. И най-великите избраници на съдбата изпадат в заслепение.

Предната вечер, смятайки, че съдбата, призована на среща от него при Ватерло, е дошла навреме, императорът отрони следните загадъчни думи:

— Все още сме сговорни.

Но Наполеон се лъжеше. Не бяха вече сговорни. Той не бе мигнал нито секунда. Подиграваше се на Уелингтън.

— Трябва да дадем хубав урок на този дребничък англичанин!

Когато сутринта разгъна картата на бойното поле, той каза на Султ:

— Каква чудесна шахматна дъска!

Въпреки лошото време и забавянето, той заяви на Ней:

— Деветдесет на сто от шансовете са на наша страна!

ГЛАВА VIИМПЕРАТОРЪТ ПИТА НЕЩО ВОДАЧА ЛАКОСТ

И така Наполеон беше доволен. Когато Уелингтън се отдръпна от платото, Наполеон забеляза, че платото опустява. Английската армия всъщност се прикриваше, прибирайки се към центъра.

Императорът се привдигна на стремената. В очите му проблесна победна светкавица. Заставеше ли Уелингтън да отстъпи в Соасонската гора, Франция щеше окончателно да разгроми Англия. Обмисляйки страхотния удар, той за последен път проучи с бинокъла си всички точки на бойното поле. Забеляза параклиса, който се намира на пресечката на пътя за л’Альо. Наведе се и запита нещо полугласно водача си Лакост. Водачът поклати отрицателно глава, може би с коварен умисъл.

Императорът се вглъби в себе си, после се извърна рязко и изпрати нарочен куриер, който да препусне с пълна скорост и да извести в Париж, че битката е спечелена.

Наполеон беше гений-гръмовержец.

Този път запрати мълнията по себе си.

Заповяда на кирасирите1 да превземат платото Мон-Сен-Жан. То бе обградено от вдлъбнатия път от Оен за л’Альо, който не се виждаше отдолу и който беше още повече издълбан от проливния дъжд.

ГЛАВА VIIИЗНЕВИДЕЛИЦА НЕСЛУКА

Кирасирите бяха три хиляди и петстотин конници, разгърнати на фронт, широк четвърт левга. Мъже-исполини на исполински коне. Двадесет и шест ескадрона. Цялата армия им се любуваше сутринта. Ней изтегли сабята си и застана начело. Многочислените ескадрони се люшнаха напред.

Цялата кавалерия се устреми наведнъж като един единствен човек, потъна в страшния дол и се появи на другия му склон, изкачваща в силен тръс сред град от снаряди опасната разкаляна стръмнина на платото. Тя напредваше невъзмутима, застрашителна и в промеждутъците между пушечната и оръдейна стрелба се чуваше исполинското тъпчене на копитата. Два огромни стоманени гущера пълзяха към гребена на платото.

Странно числено съвпадение: двадесет и шест артилерийски батареи щяха да посрещнат двадесет и шестте ескадрона. Строена зад гребена на платото, английската пехота чакаше с пръст на спусъка. Тя чуваше само равномерното чаткане на три хиляди коне, звъна на сабите, дрънченето на броните. Настъпи за миг тишина, после над гребена изникна дългата редица кирасири и три хиляди гърла извикаха едновременно:

— Да живее императорът!

Но изведнъж — трагична минута — конете от челната колона се изправиха на задните си крака сред ужасяващи вопли. Кирасирите се стъписаха, съзрели в краката си между себе си и англичаните някакъв ров — вдлъбнатия път за Оен.

Ровът се раззина непредвидено. Втората редица бутна първата, третата бутна втората. Никаква възможност за отдръпване, колоната се беше превърнала в снаряд. Безпощадният ров не можеше да се преодолее, без да се запълни. Засилени да смажат англичаните, французите смазваха сънародниците си. Една трета от бригадата на Дюбоа беше погълната от тази паст.

Наполеон беше разгледал внимателно терена, преди да даде заповед за атака, но не бе успял да различи вдлъбнатия път. Усъмнил се навярно поради бялото параклисче, разположено на пресечката с нивелския път, той бе запитал водача Лакост да не би да се натъкнат на препятствие. Водачът бе отговорил отрицателно.

И други съдбоносни случайности щяха да се намесят впоследствие. Скрижалите на деветнадесети век не предвиждаха Наполеон да излезе победител при Ватерло. Време беше да падне този исполин. Беше натежал прекомерно в съдбините на народите. Димящата кръв, препълнените гробища, разплаканите майки са страшни обвинители.

Ватерло не е сражение, а кръговрат на вселената.

ГЛАВА VIIIПЛАТОТО МОН-СЕН-ЖАН

Едновременно с рова и вражеската артилерия издаде присъствието си. Кирасирите не се спряха нито за миг. Бедствието при вдлъбнатия път обезглави много техни редици, но не понижи духа им. Те спадаха към воините, чийто дух нараства с намаляването на броя.

Само едната колона беше пострадала. Другата, отклонена вляво от Ней, който сякаш предчувстваше клопката, се изкачи горе незасегната.

Кирасирите се спуснаха върху английската пехота.

В сраженията настъпват минути, когато душата става така сурова, че превръща войника в статуя, а войнишката кръв в гранит. Английските батальони не трепнаха пред вихреното настъпление.

Тогава стана нещо небивало.

Цялата челна страна на английската пехота беше атакувана наведнъж. Бясна хала налетя върху редовете й. Каретата на пехотата се смаляваха, но не отстъпваха от мястото си. Каретата бяха кратери, които бълваха картечи. Кирасирите не бяха кавалерия, а ураган. Лавата се сражаваше с мълнията.

Кирасирите, малко на брой след злополучния ров, сякаш се умножаваха. Всеки един струваше колкото десет. Няколко карета се огънаха. Уелингтън забеляза и се сети за кавалерията си. Ако Наполеон в същото време се беше сетил за пехотата си, той щеше да спечели сражението. Съдбоносната му грешка беше, че я забрави. Изведнъж от нападатели кирасирите се оказаха нападнати. Английската кавалерия се озова в тила им. Само при подобни условия подобни мъже можеха да бъдат ранени в гръб. Тази невероятна кавалерия стъписа англичаните. Уелингтън им се любуваше като истински воин. Той казваше полугласно: „Величествено!“

Борбата за платото продължаваше.

И двете армии бяха омаломощени, но английската беше понесла повече загуби. В пет часа Уелингтън извади часовника си и прошепна мрачно:

— Блюхер или нощта!

Почти по същото време на височините откъм Фришмон блеснаха редица щикове.

Именно това доведе обрата в тази исполинска драма.

ГЛАВА IXЛОШ ВОДАЧ НА НАПОЛЕОН, ДОБЪР ВОДАЧ НА БЛЮХЕР

На всички е известно печалното заблуждение на Наполеон: той очакваше Груши, а пристигна Блюхер — смърт вместо живот.

На съдбата са присъщи такива резки завои. Да се надяваш на световния трон, а да се озовеш на остров Света Елена.

Ако говедарчето, което бе водач на Блюхер, го бе посъветвал да излезе от гората над Фришмон, а не под Пласноа, Наполеон щеше да спечели битката при Ватерло. По който и друг път да бе вървяла пруската армия, тя щеше да стигне до едно дере, откъдето артилерията нямаше да може да мине и Бюлов нямаше да дойде. Само час по-късно Блюхер щеше да намери Уелингтън повален.

Още по пладне императорът беше забелязал с далекогледа си нещо далеч на хоризонта, подобно на облак.

— Султ, какво виждате?

— Четири-пет хиляди души, ваше величество. Навярно Груши.

Но тъмните точки изглеждаха неподвижни.

— Войскови колони, които си почиват.

Бюлов действително се беше спрял. Чакаше главните сили. Но в пет часа, виждайки опасността, застрашаваща Уелингтън, Блюхер заповяда на Бюлов да атакува, произнасяйки историческите думи:

— Трябва да вкараме малко кислород на английската армия.

ГЛАВА XГВАРДИЯТА

Останалото е известно. Намесата в боя на една трета армия, изместването на сражението, осемдесет и шестте внезапно блъвнали оръдейни гърла, новият пристъп, развихрен на свечеряване срещу нашите оголени полкове, минаването в офанзива на цялата английска армия, разгромът на нашия фронт и вливането на императорската гвардия в разгара на погрома.

Уверена, че отива на смърт, гвардията извика:

— Да живее императорът!

Историята не познава по-вълнуваща минута от тези приветствия пред прага на смъртта.

За трагичната развръзка начело на всеки гвардейски батальон застана генерал. Двадесет богини на победата нахлуха на бойното поле с разперени криле и победителите, почувствували се внезапно победени, отстъпиха. Но Уелингтън извика:

— На крак гвардейци и точна стрелба!

Червеният полк на английските гвардейци, залегнал зад живия плет, се изправи. Никой от френските гвардейци не се поколеба. Еднакво героични и войникът, и генералът. До един отидоха на явна смърт. Ней, изпаднал в изстъпление, се излагаше на най-опасните места. Пети кон падна убит под него.

ГЛАВА XIКАТАСТРОФАТА

В тила на гвардията започна главоломно отстъпление. Войската се огъна внезапно от всички страни. Разпръскващата се армия напомня разтопяването на ледовете. Всичко се огъва, пращи, напуква, разцепва, устремява се бързо. Ней се опита да задържи отстъпващите. Войниците се дърпат от него и викат:

— Да живее маршал Ней!

В Женап френските войски се опитаха да се спрат и да дадат отпор на врага. Лобау събра към триста души. Преградиха входа към селото. Но при първия залп на пруската артилерия всичко живо отново удари на бяг и Лобау беше пленен. Преследването на отстъпващата армия взе чудовищни размери. Блюхер даде заповед французите да бъдат избити до човек. Победата завърши с клане на победените. Старият Блюхер покри с позор името си. Великата армия спря едва на границата. В този ден се измени бъдещето на деветнадесети век. Ватерло е оста, около която се завъртя историята му. Необходимо беше да изчезне един велик човек, за да настъпи едно велико столетие.

По здрач в една нива край Женап, Бернар и Бертран уловиха за полите на редингота му един злокобен призрак, който, довлечен дотук от потока на отстъпващите, беше слязъл от коня си и крачеше назад към Ватерло. Този човек беше Наполеон, опитващ се все още да върви напред, величав исполин, воден от рухналия си блян.

ГЛАВА XIIБОЙНОТО ПОЛЕ НОЩЕМ

Нека се върнем на съдбоносното бойно поле.

На 18 юни имаше пълнолуние и то подпомогна Блюхер в жестокото избиване на бегълците. Понякога нощта е трагична съучастничка на бедствията.

След последния оръдеен залп полето опустя. Уелингтън отседна в селището Ватерло, което остана вън от битката.

Войната притежава някаква чудовищна красота, не и я отричаме, но в нея има и много уродливост. Една от най-невероятните прояви на тази уродливост е незабавното ограбване на мъртъвците след победата. Зората след битката изгрява винаги над голи трупове.

Кой осквернява по този начин героите? Обикновено след победителите се появяват крадците. Всяка армия си има опашка. Хора-прилепи, нощни птици, рожби на мрака, мними болни, съмнителни лавкаджии, които сноват навсякъде, понякога с жените си и после препродават откраднатото. С една дума мародери.

Тъй или иначе през нощта на 18 срещу 19 юни мъртвите бяха разсъблечени. Уелингтън беше суров. Издаде заповед да се разстрелват мародерите. Но крадливостта е неизкоренима. Мародерите грабеха на единия край на бойното поле, докато на другия ги разстрелваха.

Към полунощ някакъв човек бродеше или по-право пълзеше край вдлъбнатия път за Оен. Той спадаше към гореописаната порода. Вампир, привлечен от мириса на умряло, той бе дошъл да обере Ватерло. Връхната му дреха приличаше на шинел. Беше неспокоен и дързък. Нямаше раница, но навярно под шинела имаше дълбоки джобове. А на нивелския път, прикрит зад една грозна сграда беше спрял малък фургон на лавкаджия. Върху сандъците и вързопите във фургона беше седнала жена. Може би фургонът имаше известна връзка с мародера.

Нощният скитник тършуваше в безкрайния гроб, в какъвто се беше превърнал вдлъбнатият път за Оен. Краката му затъваха в кръвта. Изведнъж той се спря. Изпод грамадата мъртъвци се подаваше една разперена ръка.

На един от пръстите й блестеше златен пръстен.

Мъжът приклекна и когато се изправи, на ръката нямаше вече пръстен.

В същия миг той трепна. Някой го беше хванал отзад. Обърна се. Разперената ръка се беше вкопчила в шинела му.

— Виж ти, дали пък не е още жив?

Той освободи главата, измъкна трупа и го повлече в сянката под изкопа. Тялото изглеждаше бездушно. Беше кирасир със златни еполети. Върху ризницата му блестеше голям сребърен кръст. Мародерът го откачи и го пъхна под шинела си. След това напипа часовника на офицера и кесията му и пъхна и тях в джоба си.

Точно тогава офицерът отвори очи. Резките движения на мъжа, който го претърсваше, и чистият въздух го бяха съживили.

— Кой спечели сражението? — попита той със замиращ глас.

— Англичаните.

— Претърсете джобовете ми и вземете часовника и кесията ми.

Скитникът се престори, че търси.

— Няма нищо.

— Съжалявам. Обрали са ме. Щяха да бъдат ваши. Вие ми спасихте живота. Как се казвате?

— Сержант Тенардие.

— Няма да забравя това име. А вие запомнете моето. Казвам се Понмерси.

ГЛАВА XIIIНОМЕР 24601 СТАВА НОМЕР 9430

Жан Валжан беше арестуван отново. Читателят няма да ни се сърди, ако отминем скръбните подробности около арестуването му. Той смени предишния си номер в каторгата. Стана номер 9430.

Към края на месец октомври същата година след силна буря жителите на Тулон наблюдаваха кораба „Орион“ при прибирането му в пристанището. Големият морски съд направи силно впечатление. Появяването на военен кораб винаги предизвиква голямо любопитство.

Една сутрин тълпата стана свидетелка на необикновено произшествие. Матросът, който трябваше да хване горния край на голямото марсово платно вдясно, загуби равновесие. Той се олюля, завъртя се около реята, разпери ръце над бездната. Падайки, той се улови за въжената стълба под реята и увисна на нея. Морето шумеше под него на шеметна дълбочина.

Страшно рисковано беше да му се притекат на помощ. Нито един от моряците не се осмеляваше. Нещастният матрос почна да отмалява. Всички очакваха мига, когато ще изпусне въжето и се извръщаха, за да не видят падащото му тяло.

Изведнъж някакъв мъж се покатери по въжетата, ловък като пантера. Носеше червена риза, значи беше каторжник. Имаше зелено кепе, значи беше осъден до живот. Действително един каторжник бе поискал от офицера разрешение да жертва живота си, за да спаси матроса. После с един удар на чука бе счупил звеното на веригата си и се бе спуснал към мачтите с въже в ръка.

Озова се с главозамайваща бързина на реята. Измина я тичешком. Когато стигна до края, завърза единия край на въжето и се плъзна надолу по него. Сега над бездната висяха двама души вместо един. Каторжникът напомняше паяк, който се готви да улови муха. Само че този паяк носеше живот, а не смърт.

Каторжникът ловко омота въжето около моряка, като бе държеше само с една ръка. После се покатери по въжето и издърпа моряка върху реята. Закрепи го за малко, за да се съвземе и го понесе на ръце по реята до мачтите, където го остави в ръцете на другарите му.

Тълпата започна за ръкопляска.

— Да се помилва! Да се помилва! — раздаде се единодушен трогнат вик.

А каторжникът реши да се завърне незабавно на работа. Плъзна се между въжата и се затича по долната рея. Всички го следяха с очи. Било от умора или виене на свят, походката му стана колеблива. Изведнъж тълпата нададе вопъл. Каторжникът се подхлъзна и падна в морето.

Четирима души скочиха бързо в една лодка. Каторжникът не се показа на повърхността. Изследваха дъното, гмуркаха се. Не намериха и трупа му. Оповестиха смъртта му с няколко реда в тулонския ежедневник.

ГЛАВА XIVПРОБЛЕМЪТ ЗА ВОДАТА В МОНФЕРМЕЙ

Монфермей се намира на високо плато. Там се живееше сред селско изобилие и простота, само водата не достигаше, защото платото беше безводно. Ходеха за нея доста надалеч. Единият край на селцето черпеше вода от бистрите езерца в гората, а другият — от малко изворче близо до пътя за Шел, на четвърт час от Монфермей.

Затова снабдяването с вода беше тежък проблем за всяко домакинство. Аристокрацията, към която спадаше и ханчето на Тенардие, плащаше по един лиар на старчето, което доставяше вода. Но то работеше само денем и мръкнеше ли се, ако някой останеше без вода, трябваше да ходи чак до изворчето.

Ходенето за вода беше постоянният кошмар за клетото създание, малката Козет, която читателят навярно не е забравил.

Спомняте си, че Тенардие използваха двояко Козет — караха майката да им плаща скъпо и прескъпо, а детето да им слугува. Затова когато майката престана да плаща, те не изпъдиха детето. То им заместваше всяка прислуга. И понеже настръхваше от ужас при мисълта да отиде нощем до извора, то зорко бдеше в къщата да има винаги вода.

Тази година Коледа беше отпразнувана много тържествено в Монфермей. Зимата беше мека. По главната улица бяха издигнати сергии и весело оживление изпълни селото. Имаше фокусници, а даже и менажерия.

В навечерието на Коледа няколко колари пиеха в кръчмата на Тенардие. Тенардиерица наглеждаше вечерята, а мъжът й бистреше политика с посетителите. Козет стоеше на обичайното си място: под масата. Обула на бос крак дървени обувки, тя плетеше на светлината на огнището. От съседната стая долиташе весело детско чуруликане: смееха се Епонин и Азелма. От време на време проплакваше дете вътре в къщата. Момченцето на Тенардие. Майката не го обичаше. Тенардие измърморваше:

— Синчето ти врещи. Иди виж какво иска.

— Ами — отвръщаше тя, — до гуша ми е дошло.

Изоставеното момченце продължаваше да се дере в нощта.

ГЛАВА XVДВА ЗАВЪРШЕНИ ПОРТРЕТА

Досега нашият читател зърна двамата Тенардие само в профил. Дойде час да огледаме тази двойка от всички страни.

Той бе прехвърлил петдесетте, а тя наближаваше четиридесет години. Тя въртеше цялото домакинство и беше всичко в този дом — и слънце, и буря, и дявол. Единствената й прислужница беше Козет. Мишле на служба при слон. При гласа на Тенардиерица всичко трепереше — стъкла, мебели и хора. Хамалин във фуста. Чуеха ли я как говори, казваха:

— Стражар.

Видеха ли я как пие, решаваха:

— Колар.

Забележеха ли как се отнася с Козет, заключаваха:

— Палач.

Когато спеше, един зъб стърчеше извън устата й. Тенардие беше дребен, мършав, хилав, кокаляв, с остри черти и плешива глава. На вид болнав, но с цветущо здраве. Измамничеството му започваше с външността му. Усмихваше се за всеки случай и винаги се държеше вежливо. Гледаше като невестулка. Никога не се напиваше. Често произнасяше имената на Волтер, Ренал Парни и беше с една дума философ-любоджоб. Съществува и такава пасмина. Разкрасявайки случката при Ватерло, разказваше, че като сержант от кавалерийски полк сам срещу цял ескадрон хусари прикрил със собственото си тяло и спасил под картеча опасно ранен генерал. Затова беше окачил над вратата си ярката фирма. Местните жители наричаха заведението му „кръчма на сержанта от Ватерло“.

Забъркана съвест, безреден живот.

Малкият капиталец, състоящ се от чужди кесии, часовници, златни пръстени и сребърни кръстове, прибрани от засетите с мъртъвци бразди, му помогна да отвори ханчето, но не беше неизчерпаем.

Имаше само един стремеж — да забогатее, но не му се удаде. Липсваше достоен театър за неговата дарба. В Швейцария или в Пиринеите би станал милионер, но съдбата го бе вързала в Монфермей.

Двамата заедно, мъжът и жената, представляваха грозен и страшен впряг: коварство и бяс, свързан за цял живот.

И между тези, две същества — Козет, обект на двойния им гнет. Търпеше жестоки побоища по вина на жената и ходеше боса зиме по вина на мъжа. Нито капка жалост отникъде. Свирепа господарка, зъл господар. Ханчето на Тенардие беше паяжина, омотала треперещата Козет. Нейното зловещо слугуване даваше идеална представа за подтисничество. Тя напомняше муха в служба на паяци.

ГЛАВА XVIВИНО ЗА ХОРАТА, ВОДА ЗА КОНЕТЕ

Пристигнаха още четирима пътници. Козет беше потънала в тъжни мисли. Вече беше тъмна нощ. Наложило се бе да напълнят непредвидените кани и шишета в стаите на новодошлите и водата в казанчето се беше привършила.

Едно я успокояваше. В ханчето не се консумираше много вода.

Козет броеше минутите. Какво не би дала да се съмне по-скоро.

Внезапно в кръчмата влезе един от търговците и каза сърдито:

— Не сте напоили коня ми!

— Не може да бъде, напоен е — отвърна Тенардиерица.

— Аз пък ви казвам, че не е, стопанке.

Козет се измъкна изпод масата.

— Разбира се, господине. Конят ви е напоен. Той изпи цялата кофа.

Козет лъжеше.

— Я го виж това дребосъче! Устата му на мляко мирише, а лъже като дърто. Той пръхти по особен начин, когато е жаден.

Козет добави едва чуто с прегракнал от уплаха глас:

— Дори много хубаво се напи.

— Хайде, хайде! Без дрънкане. Дайте вода на коня ми и толкова!

— Няма що, човекът си е прав — съгласи се Тенардиерица. — Щом конят е жаден, трябва да се напои.

После се огледа наоколо.

— Ами къде се дяна онази гадина? Я излизай оттам!

Козет изпълзя от убежището си.

— Госпожица куча щерко, веднага да напоиш коня!

— Няма вода, госпожо — промълви детето.

— Какво още чакаш — кресна жената и разтвори широко вратата. — Иди да налееш! На извора нали има?

Козет наведе глава и взе празното ведро, по-голямо от нея.

— На ти, госпожица жабо, петнадесет су да вземеш на връщане хляб от фурната.

Козет пъхна монетата в джобчето на престилката си и излезе.

Сергиите се проточваха чак до ханчето на Тенардие. В последната барачка, издигната точно срещу кръчмата, продаваха играчки. Тя цялата искреше от станиол и евтини блестящи дрънкулки. Съвсем отпред търговецът беше изложил голяма кукла с розова рокля, истинска коса и очи от емайл. В цял Монфермей не се бе намерила толкова богата и щедра майка, която да я купи за детето си.

Колкото и печална да беше, Козет не можа да не се полюбува на „дамата“, както я наричаше тя вътре в себе си. Горкото дете застина от възхищение. Барачката му се стори дворец, а куклата видение. Колкото повече гледаше, толкова повече се прехласваше. Струваше й се, че вижда рая.

Тя забрави всичко, дори поръчението на Тенардиерица. Груб глас я върна към действителността.

— Още ли се помайваш тук, заплесийо? Сега ще те науча! Изчадие проклето!

Детето повлече ведрото и забърза към извора.

ГЛАВА XVIIСЪВСЕМ САМА

То не погледна вече нито една сергия. Щом отмина барачките, навлезе в мрака. Дрънченето на ведрото му беше дружина. То нарочно го клатеше по-силно. Мракът се сгъстяваше. По улиците не се мяркаше жива душа. Срещна само една жена, която се извърна след него…

— Къде ли отива това дете? Я гледай, нашата Чучулига била!

Когато отмина ъгъла на последната къща, Козет се спря. Беше излязла от Монфермей и пред нея се разстилаше черна безлюдна шир. Страхът й вдъхна смелост.

„Какво пък! — помисли тя. — Ще кажа, че няма вода!“

И решително закрачи назад към селото. Но ненаправила и сто крачки, пак се спря. Сега пък й се привидя Тенардиерица с уста на хиена и гневно пламнали очи. Какво да прави? Накъде? Пред нея призракът на Тенардиерица, зад нея — всички сенки на нощта и на гората. Отстъпи пред призрака на Тенардиерица. Излезе тичешком от селото, влезе тичешком в гората. Докато тичаше, едва сдържаше хълцанията си.

Необятната нощ се възправи пред крехкото създание. От една страна насъбран целият мрак, от другата — мъничка прашинка.

Козет стигна до извора. Той представляваше тясно коритце, издълбано от водата в глинестата почва, заобиколено от мъхове и треви. Една вадичка излизаше от него с тихо ромолене.

Козет дори не си пое дъх. Опря се на дървото край извора и загреба вода с ведрото. Не усети, че монетата се изтъркули от джоба й и падна в извора. Изтегли почти пълното ведро и го остави на тревата. Едва тогава се почувствува съвсем отмаляла. Принуди се да седне.

Небето тъмнееше над нея, покрито с черни облаци. Леден вятър духаше откъм равнината. Страшно стърчаха голи клони. Козет трепереше като лист. Очите й гледаха диво. Ръцете й вкочанясаха от студ. Стана. Отново я обзе страх, непреодолим страх. И една единствена мисъл: да избяга оттук. Хвана с две ръце тежкото ведро. С голяма мъка го повдигна. Направи двадесетина крачки и пак се принуди да спре! Така вървеше, привела телце, с напрегнати слаби ръчички. Вървеше съвсем бавно и час по час си почиваше. Мислеше си тревожно, че ще й трябва цял час, за да стигне до кръчмата и Тенардиерица ще я бие. Клетото сираче не можа да сдържи един вопъл.

— О! Боже мой! Боже мой!

В същия миг почувствува, че ведрото олеква. Нечия ръка, която й се стори огромна, беше хванала дръжката и го беше поела решително. Някакъв мъж я беше настигнал, без тя да го усети.

Необясним вътрешен усет ни предупреждава при случайните срещи в живота ни. Детето не се уплаши.

Мъжът я заговори. Гласът му беше тих и тъжен.

— Много тежко е за тебе това ведро, дете.

— Да, господине — отвърна Козет и повдигна глава.

— Дай ми го. Аз ще ти нося. На колко години си?

— На осем, господине.

— А отдалеч ли идваш така натоварена?

— От извора в гората.

— И надалеч ли отиваш?

— Най-малко на четвърт час оттук.

Мъжът помълча малко, после попита внезапно:

— Нима нямаш майка?

— Не зная — прошепна детето.

И преди мъжът да я попита нещо друго, добави:

— Не ми се вярва. Другите си имат. Аз си нямам. И мисля, че никога не съм имала.

Мъжът се спря, остави ведрото на земята, наведе се и улови с две ръце рамената на момиченцето, мъчейки се да различи чертите на лицето му в мрака.

Мършавото изпито лице на Козет изпъкваше смътно под белезникавата светлина на небето.

— Как се казваш? — попита пътникът.

— Козет.

Мъжът трепна, пронизан сякаш от електрически ток. Той се вгледа още веднъж в нея, после вдигна ведрото и закрачи.

— Къде живееш, моето момиче?

— В Монфермей, ако го знаете.

— Там ли отиваме?

— Да, господине.

Човекът замълча отново и после продължи:

— А кой те изпрати в този късен час за вода в гората?

— Госпожа Тенардие.

Мъчейки се да направи гласа си равнодушен, но без да успее да скрие издайническия му трепет, мъжът запита:

— А с какво се занимава твоята госпожа Тенардие?

— Тя е моята господарка — отговори детето. — Държи хан.

— Хан ли? Тогава аз ще преспя там тази нощ.

Мъжът вървеше доста бързо. Козет го следваше без умора. Тя вдигаше сегиз-тогиз очи към непознатия с неизразимо доверие и спокойствие.

Изминаха няколко минути. Човекът пак попита:

— Госпожа Тенардие няма ли слугиня?

— Не, господине.

— Само ти ли си?

— Да, господине. Но има още две момиченца, Понин и Зелма.

— Кои са те?

— Госпожичките на госпожа Тенардие.

— А какво правят те?

— О! — въздъхна детето. — Те си имат хубави кукли, всякакви лъскави играчки. Играят си, забавляват се.

— Целия ден ли?

— Да, господине.

— Ами ти?

— Аз работя.

— Целия ден?

Детето вдигна големите си очи, в които беше назряла една сълза, невидима в нощта и отвърна тихо:

— Да, господине.

После помълча малко и додаде:

— Понякога, когато нямам работа и ако ми позволят, и аз си играя.

— На какво?

— Както мога. Само че си нямам играчки. Имам само една оловна сабя, голяма ей толкова — и детето показа малкото си пръстче.

— Сигурно никак не реже?

— Как не, господине. Реже салата и главите на мухите.

Стигнаха до селото. Когато наближиха кръчмата, детето плахо докосна ръката му.

— Съвсем близо сме до нас, няма ли да ми дадете ведрото?

— Защо?

— Госпожата ще ме бие, ако види, че друг ми го носи. След миг те се озоваха пред вратата на ханчето.

ГЛАВА XVIIIКОЛКО НЕПРИЯТНО Е ДА ПУСНЕШ В КЪЩАТА СИ ГОЛТАК, КОЙТО МОЖЕ ДА СЕ ОКАЖЕ БОГАТАШ

— А, ти ли си — кресна Тенардиерица, като видя Козет. — Къде се губиш досега?

— Госпожо, един господин иска да пренощува у нас.

Мимолетна метаморфоза, присъща на всеки ханджия: Тенардиерица тутакси смени сърдитата си гримаса с любезна усмивка. Тя алчно огледа новодошлия.

— Вие ли, господине?

— Да, госпожо.

Учтивият му поздрав, малкото багаж и скромното облекло заличиха мигом усмивката й.

— Влезте, старче.

Тя се допита с поглед до мъжа си. Той й отговори с гримаса, която означаваше: голтак и половина. Тенардиерица възкликна:

— Много съжалявам, старче, но нямаме вече място.

— Подслонете ме където обичате. Ще си платя като за стая.

— Четиридесет су.

— Прието.

— Ами че нали стаите ви струват по двадесет су? — прошепна един колар на Тенардиерица.

— За бедни толкова — отвърна му полугласно тя. — Подбиват реномето на заведението.

Междувременно мъжът сложи пакета и тоягата си и седна. Той наблюдаваше детето с необяснимо внимание.

Козет беше грозна. Ако беше щастлива, може би щеше да бъде хубава. Вечно тревожното й личице беше сбръчкано. Беше неимоверно мършава. Дрехите й, жалки дрипи, будеха ужас зиме. На места прозираше кожата й, осеяна със сини петна, следи от съприкосновението й с Тенардиерица. Целият външен вид на детето издаваше само едно — страх. Дълбоко в зениците й тлееше затаен ужас.

Внезапно Тенардиерица извика:

— Добре че се сетих! Ами хляба?

Козет се измъкна изпод масата. Прибягна до обичайния изход на вечно изплашените деца: излъга.

— Фурната беше затворена.

— Ще разбера дали е вярно. Ако лъжеш, мисли му, а сега върни ми петнадесетте су.

Козет пъхна ръчичка в джоба, вътре нямаше нищо.

— Ей, оглуша ли? — сопна й се Тенардиерица. Горкото момиченце се вкамени.

— Да не си изгубила парите? Или си наумила да ми ги задигнеш? — и тя посегна към камшика, закачен до огнището.

Този жест опомни Козет и тя намери сили да извика:

— Милост, госпожо! Няма вече да правя така!

Тенардиерица откачи камшика.

Но през това време мъжът неусетно бръкна в джоба си и пусна една монета на пода.

— Извинете госпожо — намеси се той. — Преди малко една монета се изтърколи от джоба на момиченцето. Ето ви я.

Монетата не беше същата, защото беше от двадесет су, но замяната беше изгодна и затова Тенардиерица каза:

— Да, тази е.

В това време в кръчмата влязоха Епонин и Азелма, прелестни момиченца с лъскави плитки, чисти, пълнички, сочни и здрави, да ти е мило да ги гледаш. Бяха облечени топло и с вкус. Държаха се господарски. Майката ги посрещна с гордост и обожание.

Децата се настаниха до огнището и заиграха с куклата си. Козет вдигаше сегиз-тогиз очи от плетката и се заглеждаше мрачно в тях. Куклата беше извехтяла и олющена, но тя се струваше възхитителна на Козет, която никога не бе имала „истинска“ кукла. Тенардиерица забеляза, че детето зяпа момиченцата, вместо да работи и кресна:

— Ах, пипнах ли те! Така ли ми работиш? Ще те оправя аз тебе!

Чужденецът се обърна към нея:

— Какво толкова е станало? Нека се позабавлява.

Един голтак да дръзне да изразява волята си! Тя възрази остро:

— Трябва да работи, щом яде. Не я храня, за да се помайва.

— Колко може да струват тия чорапи, когато бъдат готови?

— Тридесет су.

— Ще ми ги дадете ли за пет франка?

Тенардие сметна, че е дошъл момент да се намеси.

— Да, господине. — Ние не отказваме нищо на клиентите си.

— Купувам чорапите и ги плащам. Сега работиш за мене, моето момиче. Играй си — каза мъжът и извади една пет франкова монета.

Тенардиерица прехапа устни и изкриви лице от злоба.

— Вярно ли е, госпожо — запита плахо Козет — мога ли да си поиграя?

— Играй! — кресна със страшен глас господарката й.

— Що за човек е този жълт обесник? — прошепна тя на мъжа си, намеквайки за жълтия редингот на пътника.

— Срещал съм и милионери с такива рединготи — отвърна й той.

Козет взе няколко стари парцалчета и оловната си сабя и почна да си играе. От няколко минути Епонин и Азелма бяха захвърлили куклата си и играеха с котката, повивайки я в разноцветни парцали.

Куклата е един от най-пленителните инстинкти на момиченцето. Козет си беше направила кукла от малката сабя и я люшкаше, пеейки й тихичко, за да я приспи.

А Тенардиерица се приближи до „жълтия“ човек. Кой знае, може да излезе и банкер! Тя се опита да завърже разговор с него.

— Как да ви кажа, господине, и на мен ми се ще детето да си играе, само че то си няма нийде никого и трябва да работи, за да си изкара прехраната.

— Значи то не е ваше?

— Разбира се че не! То е едно бедно момиченце, което сме прибрали от милост.

— Така ли?

— То и майка му не беше стока. Изостави си детето. А и навярно е умряла.

Козет инстинктивно почувствува, че се говори за нея, долавяйки само откъслечни думи. Тя люшкаше невзрачното си пеленаче и пееше тихичко: „Майка ми умря. Майка ми умря!“ Изведнъж тя съгледа куклата на малките Тенардие. Остави повитата сабя, която мъчно можеше да създаде илюзия за кукла, увери се, че не я дебнат, изпълзя изпод масата и грабна куклата. Миг след това беше пак на мястото си, обърнала се така, че да закрива куклата. Никой не я бе видял освен странника. Радостта й трая почти четвърт час.

— Майко, я виж там! — обади се по едно време Епонин.

Погълната цяла в играта, Козет не виждаше и не чуваше нищо.

Тенардиерица тутакси си възвърна изражението на вещица. Този път бе наранена гордостта й. Козет бе минала всички граници. Беше посегнала на куклата на нейните „госпожички“. Ханджийката изкряка с пресипнал от негодувание глас:

— Козет!

Козет се разтрепера така силно, сякаш земята под нея се разтресе. Сложи куклата на земята със смесица от отчаяние и страхопочитание. После, без да откъсва очи от нея, тя сключи ръце и — колко е страшен този жест за осемгодишно дете — почна да ги кърши. После се заля в сълзи. Нито едно от вълненията през този ден не бяха изтръгнали сълзи от очите й. Но сега тя избухна в ридания. Пътникът стана.

— Какво има? — попита той.

— Тая окаяница си позволи да пипне куклата на децата ми!

— Толкова шум за такава дреболия! Какво страшно има, ако си поиграе.

— Да я пипа с мръсните си ръчища, с гадните си ръчища!

При тези нейни думи Козет се разрида още по-сърцераздирателно.

Мъжът се запъти към вратата и излезе. Тенардиерица се възползва от отсъствието му и ритна детето под масата. То простена високо.

Вратата се отвори отново и мъжът влезе. Той носеше приказната кукла, пред която се захласваха цял ден децата от селото. Той я изправи пред Козет и каза:

— Вземи, твоя е.

Козет вдигна очи, стори й се, че слънцето идва към нея, чу невероятните думи: „Тя е твоя“, погледна мъжа, после се сгуши в своя ъгъл. Не плачеше и като че ли не смееше да диша. Тенардиерица, Епонин, Азелма стояха като истукани. И пиячите се стъписаха. В кръчмата се възцари тържествена тишина.

— Какво стоиш, Козет — каза Тенардиерица с престорено благ глас. — Защо не вземеш куклата си?

— Козет, гълъбче, господинът ти подарява тази кукла — намеси се гальовно и Тенардие. — Вземи я. Тя е твоя.

Козет изпълзя из скривалището си и загледа едва ли не с уплаха дивната кукла. Лицето й беше още обляно в сълзи, но в очите й заблестяха чудните зари на радостта. Тя пристъпи най-сетне и промълви плахо:

— Може ли, госпожо?

— То се знае, щом е твоя!

— Вярно ли, господине? Наистина ли дамата е моя?

Очите на странника бяха пълни със сълзи. Само кимна утвърдително.

— Ще я наричам Катрин — каза Козет и прегърна буйно куклата.

Сега беше ред на Епонин и Азелма да гледат със завист Козет. А детето сложи куклата на един стол, отпусна се на земята пред нея и застина в безмълвно съзерцание.

— Защо не си играеш, Козет? — попита непознатият.

— Но аз си играя — отвърна детето.

Странникът беше в този миг най-омразният човек на Тенардиерица. Тя не беше в състояние да се преструва като мъжа си. Побърза да прати децата да си легнат и с майчинска загриженост се обърна към жълтия човек:

— Тя днес много се умори. Трябва да си легне.

Козет отнесе Катрин в прегръдките си.

Непознатият беше потънал в мислите си. Останалите посетители се умълчаха. Той им вдъхваше почтителна боязън. От време на време ханджийката отиваше при мъжа си, за да си излее душата.

— Дърто говедо! Какво са го прихванали? Защо се домъкна само да ни тормози? Отде му хрумна да иска това грозилище да си играе, та пък и кукли седна да му купува. Да подарява кукли от четиридесет франка на тая кучка, която бих харизала за четиридесет су! Чавка ли му е изпила ума? Пощръклял ли е този шантав старик?

— Защо се вълнуваш? — успокояваше я мъжът й. — В цялата работа няма нищо необикновено. На теб ти е приятно детето да работи, а на него му се ще то да играе. Има ли право? Има. Пътникът може да прави каквото пожелае, стига да плаща. Какво ти става на тебе? Дори малоумен да е, не ти влиза в работата. Защо се пениш, когато той има пари?

Господарски тон и кръчмарски довод, нетърпящи възражение.

Клиентите се разотидоха. Кръчмата опустя. Огънят угасна, но пришелецът продължаваше да стои на мястото си в една и съща поза. Откакто я нямаше Козет, не беше промълвил нито дума.

— Така ли смята да прекара нощта? — мърмореше недоволно жената.

Когато часовникът отзвъни два часа след полунощ, тя се призна за победена и каза на мъжа си:

— Прави каквото щеш. Аз си лягам.

Мъжът й седна на една маса и се зачете във вестника си. Измина още един час така. Гостът не мръдна. Тенардие се изкашля и стана. Той се приближи до непознатия и се осмели да попита:

— Няма ли да си отдъхнете, господине?

„Да си легнете“ му се стори много фамилиарно и недостатъчно любезно. „Да си отдъхнете“ изразяваше уважение. Освен това подобни думи притежават тайнственото свойство да раздуват на сутринта сметката на клиента. Стая, в която „си лягаш“ струва двадесет су, цената на стая, в която „си отдъхваш“ може да се качи и до двадесет франка.

— Да, да. Къде е конюшнята ви?

— Господине, ще ви отведа в стаята ви.

Тенардие го заведе в една стая на първия етаж, наредена разкошно с мебели от акажу, креват като лодка и завеси от червено хасе.

— Какво е това? — попита пътникът.

— Сватбената ни спалня. Пазим я за редки гости. Ние спим оттатък.

— В конюшнята щеше да ми е по-добре — каза студено пътникът.

Тенардие се престори, че не е чул нелюбезната му забележка.

Той запали две нови свещи върху камината, в която гореше буен огън. Под стъклен похлупак върху камината, беше поставена сребърна диадема и портокалови цветчета.

— А това какво е? — попита пришелецът.

— Сватбеният накит на жена ми.

Непознатият огледа накита с поглед, който сякаш казваше: „Нима това чудовище е било някога невинна девойка?“

Впрочем Тенардие не казваше истината. Той бе наел къщата мобелирана и бе купил на безценица сватбения накит, защото бе сметнал, че придава изтънченост на съпругата му и порядъчен изглед на заведението.

Тенардие се оттегли в стаята си. Жена му не беше заспала.

— Да знаеш, че утре изхвърлям Козет!

— Много си се засилила — отвърна й хладно Тенардие.

Останал сам, пътникът сложи в един ъгъл на стаята пакета и бастуна си. После свали обувките си, взе една свещ и излезе. Пресече коридора и стигна до стълбището. До ушите му долетя слаб шум, който приличаше на детско дишане. Той тръгна по посока на шума и дойде до триъгълната дупка под стълбата. Там сред всевъзможни издънени кошници и счупени гърнета, в праха и паяжините имаше постеля. Ако изобщо може да се нарече така изтърбушеният сламеник и изпокъсаното одеало. Ни помен от чаршафи. Сламеникът беше сложен направо върху каменните плочи. На такова легло спеше Козет.

Тя бе заспала дълбоко, както си беше облечена. Зиме не се събличаше, за да мръзне по-малко. Тя притискаше до себе си куклата.

През отворената врата до жалката й спалня се виждаше доста обширна тъмна стая. В дъното зад стъклената врата се белееха креватчетата на Епонин и Азелма, а до тях се забелязваше кошчето на момченцето, което се беше драло цялата вечер.

Непознатият се канеше да се оттегли, когато погледът му попадна на камината. В нея нямаше огън, но нещо друго привлече вниманието му: две прелестни детски обувки. Мъжът си припомни останалия от памтивека обичаи децата да слагат в навечерието на Коледа обувката си в камината, надявайки се, че добрата фея ще пусне в нея някакъв подарък.

Пътникът се наведе. Добрата фея, майката, ги беше вече посетила и във всяка обувка блестеше по една новичка монета от десет су. Мъжът зърна в дъното на огнището още нещо. Взря се и различи груба дървена обувка, с полепнала по нея кал. С трогателната доверчивост на децата, които, макар и постоянно разочаровани, никога не престават да се надяват, и Козет беше сложила обувката си в камината.

В дървената обувка нямаше нищо.

Чужденецът бръкна в джоба на жилетката си, наведе се и пусна в обувката на Козет един златен луидор. После безшумно се прибра в стаята си.

ГЛАВА XIXТЕНАРДИЕ НА РАБОТА

На другата сутрин, два часа преди да се съмне, Тенардие съставяше сметката на пътника с жълтия редингот.

Полунаведена над него, жена му следеше перото с очи. Не разговаряха. Дълбоко размишление от едната страна, благоговейна възхита — от другата. От къщата долиташе трополене. Чучулигата метеше стълбата.

След четвърт час усилия Тенардие съчини следния шедьовър:

Сметка на господина от стая № 1

Вечеря……….3 фр.

Стая………..10 фр.

Свещ…………5 фр.

Огън…………4 фр.

Прислугъ……..1 фр.

Всичко………23 фр.

Прислуга беше написано прислугъ.

— Двадесет и три франка! — извика жена му възторжено.

— Нищо не са! — изсумтя мъжът й.

— Прав си, наистина ни дължи толкова — прошепна жената, като си спомни за куклата, подарена на Козет в присъствие на нейните дъщери. — Пада му се, но е множко. Ще откаже да ги плати.

— Ще плати като поп! Ами, че аз имам хиляда и петстотин франка дълг! Ще представиш сметката на негова милост.

И той излезе.

Едва затворил вратата, чужденецът влезе в кръчмата.

Тенардие тутакси изникна зад него и застана така, че да го вижда само жена му.

— Нима господинът ни напуска вече? — попита го Тенардиерица, като въртеше в ръка листчето със сметката. Неудобно й беше да я представи на човек, който наистина имаше вид на голтак.

— Да, госпожо, заминавам си. Колко ви дължа?

Тя му подаде сметката. Той хвърли разсеян поглед, но явно мисълта му беше другаде.

— Как върви работата ви в Монфермей, госпожо?

— О, господине! Наистина тежки времена. Нали виждате, само дребни клиенти. Добре че от време на време подслоняваме такива щедри и богати пътници като ваша милост! Отрупани сме с данъци, а и това момиченце ни струва скъпо и прескъпо.

— Кое момиченце?

— Ами онуй, не се ли сещате? Козет.

— Така ли?

— Как да ви кажа, господине, ние не искаме милостиня, но не можем и да даваме милостиня. Пък и си имаме наши деца. Нямаме нужда да храним хорските.

Пътникът попита с леко треперещ глас, мъчейки се да му придаде равнодушен тон:

— Ами ако някой ви отърве от нея?

— От Козет ли?

Престъпна радост озари грубото червендалесто лице на ханджийката.

— Ах, господине, добри ми господине! Вземете я. Харизвам ви я. Отведете я със себе си, правете с нея каквото искате.

— Ще я взема.

— Веднага ли?

— Веднага. Извикайте детето. Колко беше сметката?

Той погледна листчето и не можа да сдържи изненадата си.

— Двадесет и три франка?

Тенардиерица се беше подготвила за удара и отвърна самоуверено:

— Точно така, господине. Непознатият сложи пет монети от по пет франка на масата.

— Доведете момичето — каза той.

В този миг Тенардие се изпречи сред стаята и заяви:

— Вие дължите двадесет и шест су, господине. Двадесет за стаята и шест за вечерята. Колкото до момичето, искам да поприказвам малко с господина. Остави ни сами, жено.

Тенардиерица се прехласна — обичайно въздействие на всеки изблик на гениалност. Тя почувствува, че великият актьор излиза на сцената и се оттегли, без да възрази.

— Чуйте какво ще ви кажа, господине — каза ханджията, като се усмихваше приветливо, — аз обожавам това дете.

Пътникът го изгледа втренчено.

— Кое дете?

— Ами че нашата мъничка Козет. Странно как се привързва човек. Трябва да ви кажа искрено и честно, че не мога да се съглася на такова нещо. Детето ще ми липсва. Вярно е, че ни струва скъпо. Но то си няма баща, ни майка, аз съм го отгледал. Такъв съм си, с меко сърце. Жена ми е малко сприхава, но и тя го обича. И после извинявайте, но човек не дава току-така детето си на първия срещнат. Да допуснем, че я оставя да си отиде, но трябва да знам поне къде отива, у кого живее, за да я спохождам от време на време. Та аз не зная дори името ви!

Без да сваля от него погледа си, чужденецът отговори твърдо:

— Господин Тенардие, ако взема Козет, никога няма да узнаете нито името ми, нито ще научите адреса ми и моето намерение е никога повече тя да не ви среща в живота си. Съгласен ли сте? Да или не?

Тенардие разбра, че има работа със силен човек. Прозря го с бързия си проницателен ум. Той го бе наблюдавал цялата вечер, още преди старецът да изяви интереса си към Козет. Уловил беше дълбокия му поглед, който час по час се спираше на детето. На какво се дължеше този интерес? Кой беше този човек? Защо беше облечен така дрипаво, а имаше толкова пари в джоба си? Цяла нощ Тенардие беше предъвквал тези въпроси, без да им отговори. Не можеше да бъде баща на Козет. Дали не беше неин дядо? Но в такъв случай защо не каже веднага, кой е? Той очевидно нямаше никакви права над Козет. Само в едно беше уверен: че в тази история има нещо мътно и затова се чувствуваше силен при започване на разговора, но ясният и твърд отговор на пришелеца го накара да се почувствува внезапно слаб. Той бързо прецени отново положението. Сметна, че е настъпил моментът да отиде направо към целта. Постъпи като великите пълководци в решителните мигове на сражението: внезапно смъкна прикритието пред батареята си.

— Трябват ми хиляда и петстотин франка, господине. Чужденецът извади стар портфейл и отброи три банкноти.

— Доведете Козет.

А какво правеше в това време тя?

Щом се събуди, изтича при обувката си. При вида на златната монета й се зави свят. Почувствува се опиянена от странната си съдба. Досещаше се откъде й е дошъл скъпият подарък и радост, примесена с уплаха, изпълваше сърцето й. Великолепните неща, които й се случваха, й се струваха недействителни. И куклата, и златната монета я плашеха. Само непознатият й вдъхваше сигурност. Откакто го бе срещнала, цялото й съществуване се бе променило. По-нещастна от коя да е самотна чучулига в небето, Козет никога не бе изпитала сладостта на майчината закрила. От пет години насам, откакто се помнеше, все трепереше от студ, или от страх. Сега й се струваше, че е на завет. Някой бе застанал до нея. Тя бързо се залови с всекидневната си работа. Пъхна монетата в джобчето си, но докато метеше стълбата, час по час се спираше да й се любува.

Тенардиерица я завари така. Нечувано събитие! Нито я плесна, нито я изруга.

— Ела веднага, Козет — й каза тя едва ли не кротко.

Чужденецът развърза пакета. В него имаше вълнена рокличка, престилка, плюшено елече, фуста, кърпа, вълнени чорапи и обувки, всичко необходимо, за да се облече осемгодишно момиченце. Всички дрешки бяха черни.

— Вземи това, моето момиче, и иди да се преоблечеш. Развиделяваше се, когато монфермейските жители, които отваряха вратите си, видяха по улицата, водеща към Париж, бедно облечен старец, уловил за ръка момиченце, цялото в черно, което стискаше до гърдите си голяма розова кукла.

Бяха нашият познайник и Козет.

Козет си отиваше. С кого? Не знаеше. Къде? Нямаше представа. Тя разбираше само едно: че оставя зад себе си омразното ханче. Струваше й се, че крачи редом е добрия дядо Господ.

Жан Валжан не беше умрял. Когато падна привидно в морето, той доплува до една лодка, скри се в нея и остана потулен до вечерта. През нощта се хвърли в морето и плува дълго, за да се отдалечи от Тулон. Понеже не му липсваха пари, успя да се снабди с други дрехи. После, подобно на всички бегълци, тръгна по сложен, зигзаговиден маршрут. Тревожно бягане слепешком, придвижване на къртица, чиито подземни ходове остават неизвестни. Стигна в Париж, където се погрижи да си намери квартира. А наскоро го срещнахме в Монфермей.

В Париж му попадна един вестник, който съобщаваше за смъртта му. Това го успокои.

Прибра се отново в Париж заедно с Козет късно вечерта. Един кабриолет го отведе към покрайнините на града. Разплати се с кочияша и тръгна пеш с детето из кривите улички към булеварда „Опитал“

Денят беше необикновен и изпълнен с вълнения за Козет. Тя не се оплакваше, но беше страшно уморена и едва се влачеше. Жан Валжан я взе на ръце. Тя сложи доверчиво глава на рамото му и заспа.

ГЛАВА XXПЛЕВНИКЪТ НА ГОРБО

Ако преди четиридесетина години някой самотен минувач се зарееше из затънтените покрайнини, той стигаше до места, където нямаше и помен от Париж. Не беше напълно пусто, защото се срещаха минувачи; не беше поле, защото имаше улици и къщи; не беше град, защото улиците бяха издълбани от коловози и обрасли с трева; не беше и село, защото къщите бяха високи. Чисто и просто парижка улица от покрайнините, нощем по-страшна от лес, денем по-мрачна от гробище.

Там до една фабрика и между два градински зида стърчеше съборетина, от която се виждаше само врата и прозорец. Вратата беше скована от груби дъски, а прозорецът би могъл да краси всеки дом. Над вратата бе изрязан триъгълен отвор, едновременно прозорче и шпионка, а прозорецът се намираше високо над улицата. Стълбата водеше в нещо като плевник, приспособен за жилище. Сградата беше известна под името „плевника на Горбо“.

Жан Валжан се спря точно пред нея. Подобно на дивите птици, беше избрал най-безлюдното място, за да свие гнездото си.

Стаята, в която влезе, беше просторно помещение, чиято мобилировка се състоеше от проснат на земята дюшек, няколко стола и маса. В ъгъла — запалена печка. В дъното — ниша, а в нея сгъваемо легло. Жан Валжан занесе детето до леглото и го положи на него, без то да се събуди.

После се наведе над детето. Безкрайна топлота и умиление бликаха от погледа му. Той целуна ръчичката му. Девет месеца преди това беше целувал ръката на майката, която беше също заспала, навеки. Същото покъртително чувство изпълваше сърцето му.

Отдавна беше съмнало, но детето още спеше. — Внезапно по улицата мина тежко натоварена каруца и разтърси сградата от покрива до основите.

— Да, госпожо! — извика Козет, стресната в съня си. — Ей сегичка ида!

И скочи от леглото със залепнали от съня клепачи.

— Боже мой! Къде ли е метлата ми?

После отвори очи и видя усмихнатия Жан Валжан.

— Ох, вярно! —възкликна то. — Добър ден, господине.

Децата приемат толкова бързо и непринудено щастието и радостта! Та нали самите те са изтъкани от щастие и радост! Козет зърна близо до леглото си Катрин и я сграбчи. Тя отрупа Жан Валжан с въпроси. Къде са, голям ли е Париж и дали наистина госпожа Тенардие е много далеч от тях.

После изведнъж се провикна:

— Колко хубаво е тук!

Жилището беше жалък коптор, но в него детето се чувствуваше свободно.

ГЛАВА XXIОТ ДВЕ СЛЕТИ ЗЛОЧЕСТИНИ СЕ РАЖДА ЩАСТИЕ

На следващия ден, щом се развидели, Жан Валжан пак седна край постелята на Козет и застинал в съзерцание, зачака събуждането й. Нещо неизпитано досега се прокрадваше в душата му.

Жан Валжан не беше обичал никога никого. Двадесет и пет години вече живееше съвсем самотен в света. Не беше му се удало да бъде нито баща, нито любим, нито съпруг, нито приятел. Сърцето на бившия каторжник беше останало непокътнато. Смътният и далечен спомен за сестра му и нейните деца се беше заличил почти напълно. Беше положил усилия да ги намери, но когато не успя, постепенно ги забрави. Човешката природа е устроена така.

Когато видя Козет, когато я взе със себе си, изтръгвайки я от Тенардие, душата му сякаш се отприщи. Цялата страст и нежност, така дълго сдържана, се събуди и устреми към това дете. Колко сладостно загадъчни и неповторими са трепетите на сърце, в което за пръв път се събужда любовта.

Клето старо, неопитно сърце!

Това беше второто светло видение в живота му. С епископа на хоризонта му изгря зората на добродетелта. Благодарение на Козет той позна зората на любовта.

И Козет се преобразяваше неусетно. Горкото сираче! То беше съвсем мъничко, когато майка му го остави и изобщо не си спомняше за нея. Подобно на млад филиз на лоза, който се увива около всичко, и то се бе опитало да обича! Всички го бяха отблъснали: Тенардие и жена му, децата им, другите деца. Затова още от първия ден с все душа, със сърцето и разума си тя обикна добрия чичо. Изживяваше нещо неизпитано: струваше й се, че цялото й същество разцъфва.

Мъжът до нея не й се виждаше нито стар, нито беден. Тя го виждаше хубав, както мрачният бордей й се струваше приветлив.

Природата беше издълбала дълбока пропаст между Жан Валжан и Козет — петдесет години разлика във възрастта. Сродна властна потребност запълни тази пропаст: Козет инстинктивно търсеше баща, както Жан Валжан инстинктивно търсеше дете. Жан Валжан олицетворяваше самотника, Козет олицетворяваше сирачето, отделени и двамата от всичко живо. Затова, като че ли по волята на небето Жан Валжан стана баща на Козет.

Впрочем той бе избрал добре убежището си. Тук се намираше едва ли не в абсолютна безопасност. Никой съсед не можеше да ги наблюдава. Приземният етаж беше по-скоро изоставен навес и изобщо не се свързваше с първия етаж. Освен неговата стая на първия етаж имаше още няколко стаички и килерчета, в едно от които живееше бабичката, от която бе наел жилището. Тя му прислужваше.

Занизаха се седмица след седмица. Мъжът и детето живееха щастливо в мизерното си жилище.

От ранни зори Козет почваше да се смее, да бъбри и да пее. Децата са като птичките — щом се събудят, почват да чуруликат.

Жан Валжан се зае да я научи да чете. Почти, цялото му съществуване сега беше сведено до две грижи: да я учи да чете и да я оставя да си играе. Козет му казваше „татко“ и не знаеше друго име. Той й се любуваше по цели часове и животът му се струваше осмислен, а хората добри и справедливи, щом това дете го обича.

Жан Валжан просто се нуждаеше от подобно чувство, за да не се отклони от пътя към добродетелта. Той отново бе върнат в каторгата, този път, защото беше извършил едно добро дело. Душата му беше наситена от нови огорчения. Отново бе в плен на умора и отвращение от живота. Кой знае дали не се намираше в навечерието на пълно отчаяние и нравствено падение? Сърцето му заобича и той се почувствува силен. Уви! Той не по-малко от Козет се нуждаеше от опора! Той окрили детето, а то укрепи душевно него.

ГЛАВА XXIIНАБЛЮДЕНИЯТА НА БАБИЧКАТА

Жан Валжан беше благоразумен и не излизаше никога денем. Разхождаше се само по здрач, като избираше страничните безлюдни алеи на булеварда. Най-често излизаше с Козет. Тя се оказа много жизнерадостно дете.

Бабичката готвеше, пазаруваше и оправяше стаята им.

Живееха скромно, като притеснени материално хора, макар че задоволяваха насъщните си нужди. Той все още носеше жълтия си редингот и старата си шапка. По улиците го вземаха за бедняк. Но срещнеше ли просяк, той скришом му пъхваше милостиня. Така се прочу в квартала като „милосърдния бедняк“.

Старицата, която му бе наела стаята, озлобена твар, чието главно занимание бе да дебне завистливо другите, наблюдаваше Жан Валжан, без той да подозира. Една сутрин любопитната сплетница забеляза, че Жан Валжан влиза в едно от необитаваните помещения. Тя го проследи и видя, че той разпори хастара на редингота си и измъкна оттам жълтеникава хартия. Бабичката с удивление различи банкнота от хиляда франка. Тя побегна силно уплашена.

Малко по-късно Жан Валжан я помоли, да развали банкнотата, като й обясни, че това било рентата му за шест месеца.

„Кога я получи? — помисли си бабичката. — Та нали излезе в шест часа вечерта, а банката по това време е затворена.“

Тя отиде да развали банкнотата и сподели наблюденията си с бакалина. Тази злополучна банкнота, умножена няколкократно от клюкарките в квартала, даде повод на какви ли не предположения.

През един от следващите дни, докато Жан Валжан режеше дърва в коридора по риза, а Козет го наблюдаваше, бабичката, сама в стаята, опипа редингота и й се стори, че вътре шумят сгънати хартии. Освен това в джобовете му тя откри голям портфейл, нож и — съмнителна подробност — няколко разноцветни перуки.

ГЛАВА XXIIIИЗТЪРКУЛЕНАТА ПЕТФРАНКОВА МОНЕТА

Жан Валжан беше свикнал да дава милостиня на един просяк, който седеше върху плочата на изоставения кладенец близо до черквата „Сен-Медар“. Понякога дори го заговорваше.

Една вечер, когато минаваше оттам с Козет, той се приближи до него и пусна в ръката му обичайното петаче. Просякът внезапно вдигна глава, погледна Жан Валжан и тутакси сведе очи. Това стана светкавично бързо. Жан Валжан изтръпна. Той отстъпи ужасен. Сторило му се бе, че зърва не безстрастното лице на просяка, а друга, ужасна и добре позната физиономия.

„Не може да бъде! Полудявам ли?“ — помисли си Жан Валжан, но се прибра много смутен.

На другия ден отиде там, заговори просяка и установи, че си беше той, а не някой друг.

Жан Валжан се успокои. „Как можах да видя в него Жавер! Трябва да не съм в ред!“

Няколко дни по-късно, трябва да беше осем часа вечерта, той тъкмо караше Козет да срича, когато някой внезапно отвори и затвори вратата на плевника. Необяснимо събитие. Старицата си лягаше, щом се стъмнеше. Той направи знак на Козет да мълчи. Духна свещта и застана нащрек в тъмното.

Стъпките изтрополиха по стълбата, после се спряха пред стаята му. Дупката на ключалката беше осветена. Минаха няколко минути. Светлината се отдалечи, но стъпки не се чуха. Човекът, който бе подслушвал, беше събул обувките си.

Жан Валжан не можа да мигне цялата нощ. Призори трепна от изскърцването на врата в коридора. После долови същите мъжки стъпки. Скочи и долепи око до дупката на ключалката. Действително мина някакъв мъж. Лицето му не се различаваше, но когато стигна до стълбата, снопът лъчи, проникващ през шпионката, го открои и Жан Валжан го видя ясно в гръб. Мъжът беше висок, облечен в дълъг редингот, с дебел бастун под мишница. Жан Валжан разпозна застрашителните плещи на Жавер.

Когато старицата дойде да разтреби сутринта, той нарочно не й зададе никакъв въпрос, но тя сама подхвърли:

— Господинът може би е чул снощи новия наемател.

— Как се казва той?

— Не си спомням добре името му.

— Какво работи?

Старицата го изгледа с малките си очи на невестулка.

— Ами че рентиер, като вас.

Може би не влагаше никаква умисъл, но на Жан Валжан му се стори, че тя не казва това току-така.

Когато тя си отиде, той зави на руло стотината франка, които държеше в шкафа и ги пъхна в джоба си. Макар и да внимаваше да не вдига шум, една монета се изтърколи шумно по плочите на пода.

По здрач той слезе и огледа внимателно булеварда на всички страни. Не видя никого. Булевардът изглеждаше безлюден. Вярно е, че някой можеше да се е скрил зад дърветата, засадени от двете му страни.

Жан Валжан се качи в стаята.

— Ела — каза той на Козет.

После я улови за ръка и двамата излязоха.

ГЛАВА XXIVСТРАТЕГИЧЕСКИ КРИВОЛИЧЕНИЯ

Жан Валжан напусна веднага булеварда и пое по страничните улички, като завиваше непрекъснато в различни посоки и често се връщаше назад, за да се увери, че никой не го следи. Държане на подгонен елен.

Тази нощ имаше пълнолуние. Това беше изгодно за Жан Валжан. Улиците бяха разделени на тъмни и светли ивици и той можеше да се шмугва край къщите и зидовете откъм засенчената страна и да наблюдава светлата. Може би не се замисляше, че по този начин тъмната страна на улиците се изплъзваше от наблюдението му. Така или иначе той беше убеден, че никой не върви по следите му.

Козет крачеше, без да задава въпроси. Тя беше вече привикнала към своеобразните прояви на добрия чичко, както и със странните приумици на съдбата. Пък и до него се чувствуваше в безопасност.

Самият Жан Валжан не знаеше къде отива. Той нямаше определена цел, нито определен проект. Не беше дори напълно сигурен, че оня мъж беше Жавер. И все пак от няколко дни ставаше нещо и това му стигаше. Той реши никога да не се връща в плевника Горбо. Като див звяр, прокуден от леговището си, клетникът търсеше дупка, в която да се свре временно, докато намери друга, в която да се настани за по-постоянно.

Той описа няколко лабиринта в заспалия вече квартал. Когато часовникът отзвъни единадесет часа, той пресичаше улица Понтоаз точно там, където се намира полицейският участък. Малко след това остро развитият му усет го накара да се обърне. Той ясно видя под издайническата светлина на уличния фенер трима мъже, които го следяха. Мъжът, който вървеше начело на групата му се стори подозрителен.

— Ела насам, дете — каза той и побърза да излезе от улица Понтоаз.

Беглецът направи голям завой и потъна в друга улица, която излизаше на кръстопът. Кръстовището беше ярко осветено. Жан Валжан се прислони до една врата, съобразявайки, че ако е преследван, преследвачите му ще се появят на кръстопътя. И действително само след три минути той ги видя. Сега бяха четирима. Четири зловещи призраци. Спряха се накуп и като че ли се съвещаваха. Единият се обърна и Жан Валжан разпозна без никакво колебание Жавер.

От този миг Жан Валжан беше съвсем наясно. Благоприятно бе за него, че не можеше да се каже същото за преследвачите му. Той се възползува от тяхната нерешителност. Загубени мигове за тях, спечелени за него. Спусна се към Ботаническата градина. Козет бе започнала да се уморява. Той я взе на ръце. Стигна до кея на Сена. Беше безлюден. Отдъхна си. Приближи се до Аустерлицкия мост. По онова време все още се плащаше такса за преминаването му. Жан Валжан застана пред будката и извади едно су.

— Две су — каза инвалидът, който събираше таксата. Носите дете и трябва да платите за двама.

Жан Валжан съжали, че минаването му през моста даде повод за забележка. Предпочиташе да се промъкне незабелязано. За щастие тежко натоварена каруца скрибуцаше по моста редом с него и той измина целия мост в сянката на колата.

Отвъд моста се намираха дървени складове, но, за да стигне дотам, трябваше да прекоси открито пространство, осветено от луната. Между два склада се виждаше тъмна уличка, създадена сякаш само за него. Преди да притича до нея, той погледна назад. Четири сенки бяха стъпили на Аустерлицкия мост. Той потрепера като уловен звяр. Стори му се, че може да се довери на тъмната уличка и свърна по нея.

Като измина триста крачки, стигна до разклонение. Той не се двоуми дълго и сви надясно. Защо? Защото то водеше към полето, към безлюдните площи. От време на време се обръщаше и поглеждаше назад. Ненадейно в мрака зад него се мярна нещо, което се движеше.

Той се втурна напред, но стигна до стена. Пак се наложи да завие надясно или наляво. Погледна надясно: ясно личеше дъното на сляпа уличка.

Погледна наляво. Улицата беше отворена и малко по-далеч се сливаше с друга. Явно спасението беше натам. Но тъкмо когато се канеше да свие наляво, той различи на пресечката тъмна неподвижна фигура. Очевидно там стоеше на пост човек, който му преграждаше пътя. Жан Валжан се дръпна назад.

Намираше се в квартала Малкия Пикпюс. Градини, манастири, складове, блата. Раздалечени една от друга къщи и дълги зидове, високи колкото тях. Така изглеждаше този квартал през миналия век. Днес той изобщо не фигурира на картата на Париж. Малкият Пикпюс включваше две улички във форма на „V“ — улица Пикпюс и улица Полонсо. В двата си края те бяха съединени с хоризонтална пречка — улица Дроа-Мюр. Тази улица от едната си страна продължаваше без изход и се наричаше задънената уличка Жанро. Точно там се намираше Жан Валжан. Черният силует, който бе забелязал, стоеше на ъгъла на улица Дроа-Мюр и малката улица Пикпюс.

Какво да стори?

Нямаше време да се върне назад. Жавер явно познаваше лабиринта от улички в този квартал и беше завардил изхода им. Жан Валжан разгледа сляпата уличка. В дъното й — стена. Погледна и малката уличка Пикпюс. Накрая й — охрана. Върнеше ли се назад, щеше да се натъкне на движещите се сенки, които безспорно бяха Жавер и придружаващите го полицаи. Той погледна отчаян небето.

За да разбере читателят следващите страници, той трябва да си представи добре улица Дроа-Мюр. От дясната си страна тя беше заградена с бедняшки къщи чак до малката улица Пикпюс, а отляво имаше само едно здание със строги очертания, с няколко пристройки, които постепенно се извишаваха откъм малката улица Пикпюс. Така че сградата беше по-ниска откъм улица Полонсо. На ъгъла тя се снишаваше до самия зид. Зидът образуваше дълбока вдатина, чиито два ъгъла бяха скрити от погледите, независимо дали се гледа откъм улица Дроа-Мюр или откъм улица Полонсо. Над вдатината се подаваха клоните на липа. Мрачната сграда, която изглеждаше самотна и необитаема, страшно изкушаваше Жан Валжан. Той си помисли, че успее ли да проникне в нея, сигурно ще намери спасение.

Минутите течаха. Трябваше да побърза.

ГЛАВА XXVНАЧИНАНИЕ, НЕОСЪЩЕСТВИМО ПРИ ГАЗОВО ОСВЕТЛЕНИЕ

В този миг той чу в далечината глух, отмерен тропот. Осмели се да погледне иззад улицата. Седем-осем войници, строени във взвод, завиваха по улица Полонсо. Напредваха бавно и предпазливо. Начело на групата той различи Жавер. Явно беше, че претърсват бавно и внимателно всички входове и чупки по стените; след най-много четвърт час щяха да бъдат при него. Ужасен миг. Само няколко минути го деляха от бездната, която за трети път щеше да се раззине за него. При това го застрашаваше не само каторга. Щеше завинаги да загуби Козет.

Имаше само един изход. Между другите си средства за самозащита, той се бе усъвършенствал, както може би читателят си спомня, в невероятното изкуство да се покатери по ъгъла на някоя стена без стълба, без куки, само с мускулите си, облягайки се на тила, раменете, хълбоците и петите чак до шестия етаж, ако се наложеше. Стената беше висока около осемнадесет стъпки. Единствената трудност беше Козет: Да я вземе на гръб беше немислимо. И през ум не му минаваше да я изостави.

Трябваше му въже. Но откъде да го намери посред нощ на улицата?

Отчаяният му поглед се спря на стълба на фенера в задънената уличка. В онази епоха светилният газ не беше още въведен в уличното осветление на Париж. Щом се мръкнеше, запалваха тук-там фенери, които изкачваха и сваляха с помощта на въжета; макарата с въжето се намираше в малко долапче под фенера.

В напрежението на борбата на живот и смърт Жан Валжан пресече тичешком улицата, изкърти с ножа си долапчето и се върна при Козет с въже в ръка.

— Татко — промълви тихичко детето, — страх ме е. Кой идва оттам.

— Шт! — отвърна нещастникът. — Тенардиерица.

Козет се разтрепера.

— Остави всичко на мене. Не издавай нито звук, за да не те чуе.

След това с отмерени, чевръсти и сигурни движения той развърза връзката си, омота я около телцето на детето, върза я за единия край на въжето, захапа другия, събу обувките и чорапите си, преметна ги през стената и почна да се изкачва по чупката на зданието така спокойно и уверено, както ако имаше стъпала под петите и лактите си. Едва беше изтекла половин минута и той беше върху стената. Козет го наблюдаваше смаяна. Той прошепна:

— Облегни се на стената, не говори и не се страхувай!

Тя се подчини. Скоро почувствува, че се откъсна от земята. Преди да се опомни, се оказа горе при него.

Жан Валжан я прегърна, метна я на гърба си, улови двете й ръчички, легна по корем и запълзя по стената до другата чупка. Както беше отгатнал, там имаше сграда, чийто леко наклонен покрив почваше от горния край на стената и се спускаше доста ниско над земята. Тъкмо когато стигна до наведения покрив, силна врява възвести приближаването на патрула. Чу се гръмкият глас на Жавер:

— Претърсете сляпата уличка Жанро! Дроа-Мюр е завардена, Пикпюс — също. Аз отговарям, ако не е тук! Войниците се втурнаха в задънената уличка. Жан Валжан се плъзна по покрива, стигна до липата и скочи на земята. Козет не издаде нито звук. Ръчичките й бяха леко одраскани.

ГЛАВА XXVIЗАГАДКА

Жан Валжан беше попаднал в обширна и доста странна градина. Продълговата, с високи гъстаци по ъглите и широка открита площ по средата, където погледът различаваше няколко овощни дървета, лехи със зеленчуци и бостан със стъклени похлупаци. Тук-там каменни пейки, обрасли в черен мъх. Постройката, от чийто покрив бе скочил, изглеждаше съвсем порутена. Две разнебитени стаи, които явно служеха за навес. Голямото здание по протежение на улица Дроа-Мюр разгръщаше към градината под прав ъгъл двете си фасади. От вътрешната си страна то изглеждаше още по-мрачно. Всички прозорци имаха решетки. Никаква светлинка не блещукаше в тях. Сянката им приличаше на траурен плащ.

Жан Валжан намери обувките си и се обу, после се прислони с детето под навеса. Козет трепереше и се притискаше до него. Чуваха се шумните викове на патрула и подвикванията и проклятията на Жавер. След четвърт час бурният грохот като че ли отмина. Жан Валжан беше притаил дъх.

Внезапно сред настъпилата дълбока тишина се раздадоха неизразимо нежни звуци, толкова пленителни, колкото предишните бяха страшни. В мрака се възнасяше химн. Женски гласове, девствено чисти и детски простодушни галеха слуха. Най-странно беше, че въпреки гласовете сградата продължаваше да изглежда пуста. Пеенето затихна. Всичко потъна отново в тишина.

Задуха студен вятър. Трябва да беше един или два часа през нощта. Козет, горкичката, не проронваше нито дума. Жан Валжан помисли, че спи. Наведе се над нея. Детето бе отворило широко очи и тяхното замислено изражение дълбоко го развълнува.

— Спи ли ти се?

— Много ми е студено. Още ли е тук?

— Кой? — сепна се Жан Валжан.

— Госпожа Тенардие.

— О, не! Отиде си! Не се бой от нищо.

Земята беше влажна, навесът зееше от всички страни, вятърът ставаше все по-силен.

Жан Валжан съблече редингота си и зави с него Козет.

— По-топло ли ти е сега?

— Да, татко.

— Почакай ме малко. Ей сега ще дойда.

Той излезе от порутената сграда. Огледа се. Къде ли се намира?

Когато се върна при Козет, тя спеше, подпряла главичка на един камък. Внезапно необикновен шум го изтръгна от мислите му. Някой като че ли дрънкаше със звънче. Шумът идваше от градината.

Жан Валжан се обърна, привлечен от шума. Огледа се и забеляза някакъв силует в градината. Човешко същество вървеше из градината, изправяше се, навеждаше се, сякаш влачеше или простираше нещо. Като че ли понакуцваше.

Трепет премина по тялото на Жан Валжан. Миг преди това се плашеше от самотността на градината. Сега трепереше, защото в нея имаше някой.

По всичко личеше, че звънчето беше закачено за човека. Що за човек беше той, с провесена хлопатарка като овен?

Докато тия въпроси се въртяха в главата му, той попипа ръцете на Козет. Те бяха ледени.

— Ах, божичко! Козет! — повика я тихо той.

Тя не отвори очи.

„Ами ако е умряла!“ — мина му през ум и той цял се разтрепера. Жан Валжан си спомни, че спането под открито небе в студена нощ може да причини смърт. Долепи ухо до гърдите на детето: то дишаше, но така слабо, сякаш диханието й всеки миг можеше да секне. Как да я затопли? Обезумял от тревога, той изскочи от порутената сграда.

ГЛАВА XXVIIЧОВЕКЪТ С ХЛОПАТАРКАТА

Запъти се право към мъжа в градината, като извади от джоба си увитите на руло пари. Стигна до мъжа и му извика:

— Сто франка!

Мъжът се стресна и вдигна очи.

— Ще спечелите сто франка, ако ме подслоните тази нощ!

— Гледай ти, вие ли сте, господин Мадлен! — възкликна мъжът.

Това име, произнесено в късния нощен час, в това непознато място от непознат човек, накара Жан Валжан да отстъпи крачка назад. Очакваше всичко друго, само това не. Мъжът беше куц старец, облечен като селянин. На кожена превръзка около коляното му висеше голям звънец. Лицето му се губеше в сянка.

Междувременно непознатият мъж свали шапката си и се провикна развълнувано:

— Ах, боже мой! Как сте попаднали тук, чичо Мадлен? Откъде влязохте, прави боже? Да не би да сте паднали от небето? И как изглеждате само! Без връзка, без шапка, без горна дреха!

Думите му се лееха една след друга. Гласът му изразяваше само смесица от удивление и чистосърдечие.

— Но кой сте вие и каква е тази сграда?

— И таз добра! Само това липсваше! — извика старецът. — Ами че аз съм същият, когото вие настанихте тук, и домът е същият, в който ме настанихте. Възможно ли е да не ме познаете?

— Нямам представа, кой сте? Откъде ме познавате вие?

— Та нали вие ми спасихте живота! — каза мъжът.

В този миг той се обърна. Сноп лунни лъчи осветиха профила му и Жан Валжан разпозна стария Фошльован.

— Ах, вие ли сте! Едва сега ви познах! Но какво правите тук?

— Нали виждате, покривам пъпешите.

И наистина дядо Фошльован държеше края на една рогозка, която разстилаше върху пъпешите.

— Помислих си: „Небето се е изцъклило — ще падне слана. Да покрия пъпешите.“ Но и вие трябва да си наметнете нещо.

Жан Валжан го отрупа с въпроси.

— А защо носите това звънче?

— Зарад жените. Да бягат от мене. Звънчето ги предупреждава.

— Но каква е всъщност тази сграда?

— Ама че въпрос, та вие знаете по-добре от мене! Това е манастирът Малкия Пикпюс.

Жан Валжан постепенно си припомни.

— Дядо Фошльован — каза му сериозно той, — днес ви се удава случай да сторите за мене същото, което аз направих някога за вас.

Фошльован улови с набръчканите си старчески ръце силните ръце на Жан Валжан и няколко минути не можа да проговори от вълнение.

— За мене би било истинска благодат, ако мога поне с малко да ви се отблагодаря. Разполагайте с мене.

— Първо, не казвайте никому това, което знаете за мене. Второ, не се опитвайте и вие да научите нещо повече.

— Ваша воля. Това си е ваша работа. Аз съм на ваше разположение.

— А сега да вземем детето.

— И дете ли има? — смая се старецът.

Но той не каза нито дума повече.

Не беше минал и половин час и Козет, порозовяла отново край буйния огън, спеше в леглото на стария градинар. Двамата мъже вечеряха с парче сирене, сухар и бутилка вино. После си легнаха на един сламеник, но и двамата не можаха да заспят.

ГЛАВА XXVIIIКАК МОЖЕ ДА СЕ ВЛЕЗЕ В МАНАСТИРА

Жан Валжан беше паднал от небето в манастир на бенедиктинки, отличаващ се с много строг устав. Химнът долетял до ушите му през нощта, беше хорът на монахините.

Преди да си легнат, Жан Валжан промълви:

— Налага се да остана тук за постоянно.

Тези думи не дадоха мира на дядо Фошльован цялата нощ.

Жан Валжан си даваше сметка, че щом Жавер го е открил, той и Козет щяха да бъдат загубени, ако се мярнат в града. За клетник като него манастирът беше едновременно най-опасното и най-безопасното място в света. Най-опасното, понеже никакъв мъж нямаше право да прекрачи прага му и ако го откриеха, го чакаше непременно затвор. Най-безопасното, защото ако успееше да издейства да бъде приет, никой не би се сетил да го дири там.

И Фошльован си блъскаше главата над същия проблем. Едно нещо оставаше необяснимо за него: как чичо Мадлен беше попаднал в манастира и при това с детето. Същевременно беше наясно, че трябва да му помогне. „Господин Мадлен не му мисли толкова, когато се пъхна под колата, заради мене.“

Призори, след като цяла нощ си беше блъскал главата, дядо Фошльован му каза:

— Ама сега, след като сте се намърдали веднъж в манастира, как ще направим да влезете още веднъж?

Този негов въпрос обобщи положението и напълно разсъни Жан Валжан.

— Първо, няма да се мяркате извън стаята, нито вие, нито детето. Вие попаднахте тук в много подходящ момент. Една монахиня, истинска светица, бере душа. Всички са залисани около нея. Днес никой няма да ни закача.

— Но нали барачката е зад стената и сигурно не се вижда от манастира.

— Вярно, монахините никога не идват насам.

— Тогава каква опасност има?

— Момиченцата. Бързо-бързо ще ви открият. Достатъчно е през междучасието топката им да се изтърколи насам. Току виж се разкрещели: „Хей, тука има мъж!“

— Ах, разбирам, тук има девически пансион! — каза Жан Валжан и в същия миг си помисли: „Ето че и образованието на Козет ще бъде осигурено.“

— Най-мъчното е да излезете оттук, защото за да влезете, както е прието, трябва най-първо да излезете. Не може да ви намерят току-така.

Жан Валжан побледня. При мисълта да излезе на зловещата уличка той цял изтръпна.

— Въпросът е никой да не ме види. — Само това е важното.

Камбаната на манастира прозвъня.

— Умряла е — каза Фошльован. — Трябва да вървя. Не мърдайте оттук и ме чакайте.

Дядо Фошльован забърза с хромия си крак.

ГЛАВА XXIXДЯДО ФОШЛЬОВАН ЗАТРУДНЕН

Игуменката беше смутена. Дядо Фошльован беше свой човек, но тя трябваше да иска нещо нередно. Починалата монахиня държеше да бъде погребана в свой ковчег в гробницата на манастира, а властите строго забраняваха това. От няколко години се спазваше определен ритуал. Общината отпускаше ковчег и умрелите монахини биваха погребвани в гробището Вожирар, придружени само от дядо Фошльован и свещеника. На игуменката предстоеше да отправи към дядо Фошльован своята необикновена молба. Тя стори това много тактично, а той успя, с вродения си хитър ум, да й намекне, че е готов да услужи на манастира, но и той има молба — тъй като вече остарява и мъчно се справя с работата, да вземат брат му за помощник.

Игуменката не бързаше да даде обещанието си. Безпокоеше я още един проблем — празния общински ковчег.

— Ще го закопаем в гробището и толкова! — каза дядо Фошльован.

— Но дали гробарите няма да усетят, че е празен?

— Ще сложа пръст в него.

— Значи вие ще се заемете с празния ковчег?

— Оставете на мене.

Лицето на игуменката се разведри. Тя повиши благо глас.

— Дядо Фован, много съм доволна от вас (монахините го наричаха така). Доведете ми утре след погребението брат си и момиченцето му.

ГЛАВА XXXВСЕКИ БИ КАЗАЛ, ЧЕ ЖАН ВАЛЖАН Е ЧЕЛ ОСТИН КАСТИЛЕХО

— Може да се каже, че подредих всичко и нищо — каза дядо Фошльован, когато се върна в барачката. — Разрешиха ми да ви вкарам с малката, но първо трябва да ви изкарам. За малката — лесно. Ще я сложа в коша и ще я заведа при една моя позната цветарка. Тя ще я пази, докато се върнем. Но вас! Вас какво да ви правя? Освен това, казах, че ще сложа пръст в ковчега, но пръстта се изсулва насам-натам и носачите ще разберат.

— Какъв ковчег, каква пръст? — изненада се Жан Валжан, напълно недоумяващ.

Дядо Фошльован му обясни всичко.

— Ами, че сложете друго в ковчега — каза Жан Валжан.

— Нямам друг мъртвец.

— Защо мъртвец, сложете жив човек.

— Жив човек?

— Ами да, мене например. Нали трябва да изляза някак оттук?

— Но това е невъзможно!

Жан Валжан беше минал през какви ли не премеждия и за него нямаше нищо невъзможно, когато се касаеше да спаси свободата си. Впрочем ковчег с жив човек в него е идеално средство за бягство, използвано дори от императорите. Ако вярваме на думите на монаха Остин Кастилехо, точно такова средство използвал Карл V, когато пожелал след абдикацията си да види още веднъж госпожа Пломб. Той така я въвел и извел от манастира Сен-Жюст.

— Ами как ще дишате?

— Ще пробиете няколко дупки над главата ми със свредел.

Хладнокръвието на Жан Валжан зарази и дядо Фошльован.

— Работата е там, че не виждам друг изход.

— Само едно ме тревожи — обади се Жан Валжан. — Какво ще стане на гробището.

— Мен пък това хич не ме тревожи — възкликна Фошльован. Гробарят е мой приятел, пияница. Само с мен ще се оправяте; лесно ще го отпратя.

— Уговорено, дядо Фошльован. — Всичко ще мине, както трябва.

ГЛАВА XXXIНЕ Е ДОСТАТЪЧНО ДА СИ ПИЯНИЦА, ЗА ДА СЕ ИЗПЛЪЗНЕШ ОТ СМЪРТТА

В гробището Вожирар погребваха бенедиктинките от Малкия Пикпюс привечер в едно кътче, което някога беше собственост на манастира. Щом слънцето се скриеше, вратите на гробището се затваряха и само гробарите можеха да влизат и излизат с пропуските си. Слънцето не беше залязло, когато катафалката с белия саван навлезе в централната алея на гробищата. Зад нея накуцваше нашият познайник дядо Фошльован.

Той беше в отлично настроение. Досега и двете му начинания му се бяха удали отлично. Останалото беше просто дреболия. През тия две години той бе напивал поне десет пъти горкия дядо Метиен, гробаря. Правеше с него каквото си щеше. Затова беше съвършено спокоен. Той погледна доволен катафалката, потри ръце и каза полугласно:

— Славен номер!

В това време един непознат се нареди зад катафалката. Фошльован го изгледа изненадан.

— Кой сте вие, ваша милост?

— Гробарят — отвърна непознатият.

— Дядо Метиен е гробарят.

— Беше. Сега съм аз. Той умря.

— Не е възможно!

— Обаче е факт.

Смъртно блед, дядо Фошльован впери очи в новия гробар. Висок, мършав мъж с мрачно изражение.

— Чудни работи стават по тоя свят. Ех, отишъл си дядо Метиен! Славен веселяк беше. Но сигурно и вие, друже, не падате по-долу от него. Хайде да идем да изпием но чашка. Как се казвате?

— Казвам се Грибие, но първо службата. Аз трябва да храня седем детски гърла и понеже децата ми трябва да ядат, аз не трябва да пия. Техният глад е враг на моята жажда! — добави той, доволен, че е изразил сполучливо мисълта си.

Фошльован забавяше крачки, но не можеше да забави катафалката.

— Елате да се почерпим за запознанството — покани го още веднъж той.

Гробарят не отговори.

Катафалката спря.

Жан Валжан беше легнал така в ковчега, че можеше да диша. Четирите дъски на ковчега излъчваха странно умиротворение. Внезапно усети, че нечии ръце вдигат ковчега и нещо грапаво се трие о него. Връзваха ковчега с въже, за да го пуснат в гроба.

Зави му се свят.

Опомни се, когато почувствува, че лежи в хоризонтално положение. Прониза го хлад. Над него проехтя тържествен глас и се заредиха бавно латински думи.

Заупокойната молитва свърши. Свещеникът се отдалечи. Жан Валжан си помисли: „Сега съм сам.“ Но в същия миг над капака изтрополи лопата пръст. После втора.

Има неща по-силни и от най-силните мъже. Жан Валжан загуби съзнание.

Какво бе станало?

Въпреки отчаяните настоявания на дядо Фошльован, Грибие държеше да си свърши първо работата. Докато загребваше за трети път с лопатата, гробарят са наведе и джобът на дрехата му се открехна. Разтревоженият поглед на дядо Фошльован попадна машинално там и мигом се прикова. В джоба на гробаря се белееше пропускът му.

Фошльован бе осенен от щастливо хрумване. Той мина зад гробаря и измъкна безшумно картончето. Гробарят запрати в гроба и четвъртата лопата.

Фошльован го погледна най-невинно и го попита:

— Добре, че се сетих, новака, нали си носите пропуска?

— Ах, вярно, пропуска! — сети се гробарят и затършува из джобовете си. — Сигурно съм го забравил.

— Петнадесет франка глоба — подхвърли Фошльован.

Гробарят позеленя.

— Три звонкови по сто су! — уточни Фошльован. Гробарят изпусна лопатата си. Дядо Фошльован беше господар на положението.

— Хайде, хайде, не се отчайвайте. Ще ви дам един приятелски съвет. Изтичайте у вас. Още не са затворили вратата на гробището. Вземете си пропуска, върнете се, а през това време аз ще пазя мъртвата да не избяга.

— Живота ми спасявате, селяко!

— Обирай си крушите!

Щом остана сам, дядо Фошльован се наведе над гроба и повика полугласно:

— Чичо Мадлен!

Никой не му се обади. Той се свлече в гроба, разкова сандъка и се вгледа в бледото лице и затворените очи на Жан Валжан.

— Хубаво го спасих — прошепна той и си заскуба косите.

Дядо Фован отново се наведе над него, но изведнъж подскочи и се отдръпна. Жан Валжан беше отворил очи и го гледаше.

— Бях задрямал — каза той и седна в ковчега.

— Олеле! Как ме уплашихте! — възкликна дядо Фошльован.

Жан Валжан беше чисто и просто припаднал. Чистият въздух възвърна съзнанието му.

— Да се махаме бързо оттук — предложи дядо Фошльован.

Двамата заедно погребаха празния ковчег. Нощта се спускаше. Те минаха с двата пропуска през вратата на гробището.

— Колко хубаво се нареди всичко, чичо Мадлен! Чудно го измислихте!

Един час по-късно двама мъже и едно дете стояха в непрогледната нощ пред голямата порта на улица Пикпюс. По-старият вдигна чукчето и потропа. Така намери разрешение двойният проблем — извеждането и въвеждането на Жан Валжан.

На другия ден в градината се чуваха две звънчета. Жан Валжан встъпи съвсем законно в длъжност. Носеше кожен наколенник и звънче. Наричаше се Юлтим Фошльован. Решаващо значение за приемането му беше забележката на игуменката, когато видя Козет: „Няма да стане хубава.“

Това съображение на игуменката е напълно логично. Девойките, които съзнават, че са красиви, мъчно остават в манастира, а игуменките обикновено ги възпитават с тази цел. Затова те предпочитат по-грозните.

ГЛАВА XXXIIОТШЕЛНИЧЕСТВО

Козет продължаваше да мълчи и в манастира. Тя се мислеше за дъщеря на Жан Валжан и не се интересуваше от други подробности около него. Свикна бързо с манастира. Носеше дрехи на пансионерка, но Жан Валжан беше прибрал в малко куфарче старите й черни дрешки.

Манастирът беше за Жан Валжан остров, ограден от океански бездни. Неговите четири стени представляваха занапред вселената му. За него започна извънредно приятен живот. Живееше със стария Фошльован в бараката, трудеше се по цял ден в градината и вършеше много полезна работа, защото обичаше да се занимава с градинарство. Дръвчетата в градината бяха дивачки. Той ги присади и те почнаха да дават прекрасни плодове.

Козет имаше разрешение всеки ден да прекарва по един час с него. Понеже той бе винаги усмихнат, а монахините бяха мрачни, детето го обожаваше и с радост изтичваше при него. То беше все още грозничко, но мрачното изражение беше изчезнало. Все се смееше и му чуруликаше.

Това беше второто място на пленничество, което Жан Валжан опознаваше. Той съпоставяше мислено двете места, дълбоко развълнуван. От едната страна всякакъв вид престъпност, от другата — съвършена непорочност. Две места на пленничество, коренно различни едно от друго.

Така изминаха в пълно спокойствие и безметежност няколко години. Козет растеше.