Клетниците

ГЛАВА IРАЗВИДЕЛЯВА СЕ, НО БАРИКАДАТА ПОМРЪКВА

Под зоркия поглед на Анжолрас въстаниците употребиха полезно нощта. Те не само възстановиха, но и разшириха барикадата. Повдигнаха я с две стъпки. Подредиха всичко. Опразниха долната зала и я превърнаха в амбулатория. Превързаха всички ранени, прибраха отпадъците, изнесоха труповете. Между мъртъвците лежаха и четирима гвардейци от предградията. Анжолрас заповяда да съблекат униформите им. След това посъветва бойците да поспят малко, но почти никой не го послуша: Бяха премного възбудени.

Нямаха вече нищо за ядене. За шестнадесетте часа, откакто бяха тук, въстаниците бързо бяха изчерпали скромните запаси на кръчмата. Бяха ранните часове на суровия спартански 6 юни, когато на барикадата „Сеп-Мери“ водачът на въстаниците, Жан, отвръща на възклика им: „Дайте ни хляб!“ със следните исторически думи:

— Има ли смисъл? Сега е три часът. В четири ще бъдем мъртви.

Анжолрас отиде на разузнаване. Той излезе на улица Мондетур, плъзгайки се край стените.

Продължаваше да се чува тревожният звън на „Сен-Мери“, доказателство, че другата барикада още се държеше.

Въстаниците, барикадирали се в „Коринт“, бяха много обнадеждени. Лекотата, с която бяха отблъснали нощната атака, ги караше да се отнасят едва ли не с пренебрежение към предстоящата призори атака. Очакваха я с усмивка. Не се съмняваха нито в правотата на каузата си, нито в успеха си: в шест часа сутринта полкът, осъзнал, че въстаниците са прави, щеше да мине на тяхна страна; по пладне щеше да въстане цял Париж, а на залез слънце щеше да избухне революция.

Анжолрас се върна от мрачната си самотна разходка. Послуша радостната глъчка и след малко каза:

— Цялата армия на Париж е вдигната на крак. Една трета от нея е съсредоточена срещу барикадата, която защищавате вие. След един час ще ни нападнат. Колкото до народа, вчера той кипеше, но днес се спотайва. Не можем да очакваме нищо, нито да се надяваме на каквото и да било.

Неизразима тревога обзе за миг барикадата. Сякаш смъртта размаха над нея криле. Но само за кратък миг. Нечий глас извика:

— И така да е! Няма да мърдаме оттук! Граждани, да се закълнем с клетвата на мъртъвците! Да докажем, че ако народът изоставя републиканците, републиканците не изоставят народа!

Тези думи разпръснаха мъчителния облак от съзнанието на всички въстаници. Никога не узнаха името на човека, който ги бе произнесъл.

Това непреклонно решение до такава степен беше овладяло духовете на бойците на 6 юни 1832 година, че почти в същия час и защитниците на барикадата „Сен-Мери“ нададоха паметния възглас, увековечен в протоколите на съдебното следствие:

— И да дойдат на помощ, и да не дойдат, не е ли все едно? Да умрем тук до последния човек!

Макар и отделени физически, двете барикади бяха свързани духовно.

ГЛАВА IIПЕТИМА ПО-МАЛКО СРЕЩУ ЕДИН ПОВЕЧЕ

След думите на непознатия въстаник, който произнесе клетвата на мъртъвците и изрази общото настроение, всички уста нададоха страшен възглас:

— Да живее смъртта! Всички оставаме тук!

Като истински водач Анжолрас прецени, че тридесет защитника на барикадата са достатъчни и някои трябва да си отидат, за да не се дават излишни жертви. Колкото и да го уважаваха, никой не искаше да напусне барикадата. Анжолрас показа четирите гвардейски униформи.

— Ще облечете тези униформи, ще се смесите с войската и ще се спасите. Хайде.

Никой не помръдна.

— Хайде, смилете се над вашите жени, майки, сестри и деца. Нека този от вас, който има тежко семейство, да излезе напред. Помислете си за русите главички, за белите коси. Знаем, че всички искате да умрете славно и доблестно, но повечето от вас не са сами в света. Те са длъжни да мислят за беззащитните същества, които оставят след себе си.

Тогава започна невиждан спор. Всеки се дърпаше да не го отстранят от гроба.

След няколко минути въстаниците сами посочиха петима. Униформите бяха четири. В същия миг още една униформа падна като че ли от небето до другите четири. Мариус вдигна очи и разпозна господин Фошльован.

Жан Валжан се беше вмъкнал малко преди това в барикадата. Никой не видя как и кога. Бяха толкова улисани!

— Кой е този човек? — попита Легл.

— Човек, който спасява другите — отвърна Комбфер.

— Аз го познавам — добави сериозно Мариус.

Анжолрас се обърна към Жан Валжан:

— Бъдете добре дошъл, гражданино. Знаете нали, че трябва да се мре.

Без да отговори, Жан Валжан помогна на въстаника, когото спасяваше да облече униформата му.

ГЛАВА IIIПОЛОЖЕНИЕТО СЕ УСЛОЖНЯВА

Развиделяваше се бързо, но нито един прозорец не се отваряше, нито една врата не се открехваше. Нито едно живо същество не се мяркаше по улица Шанврьори, но затова пък ухото долавяше странен шум, тайнствено придвижване.

Опасявайки се да не ги изненадат откъм улица Мондетур, Анжолрас заповяда да преградят изхода. Така барикадата беше почти непревземаема, но защитниците й бяха зазидани в нея.

— И крепост, но и капан — каза със смях Курфейрак.

Раздадоха на всеки по малко ракия. Командирът заповяда бойна готовност и всеки зае мястото си. Сухи щракания огласиха стената от павета: бойците пълнеха пушките си.

Впрочем те се държаха гордо и твърдо. Върховната жертва вдъхва смелост. Отчаянието е последното оръжие, което понякога води до победа.

Внезапно чуха обезпокоително трополене, което възвестяваше приближаването на зловеща военна машина: появи се оръдие.

— Огън! — заповяда Анжолрас.

Барикадата даде залп. Но когато димът се пръсна, въстаниците с ужас видяха, че никой от артилеристите не беше улучен. Те се готвеха за стрелба. Как барикадата щеше да издържи снаряда? Щеше ли той да я пробие?

Снарядът профуча, чу се гръм.

— Тук съм! — извика весел глас.

И ведно със снаряда, който се разби в барикадата, вътре в нея скочи Гаврош. Той предизвика по-голяма сензация, отколкото снаряда, който потъна сред разнородните отломки на строежа.

ГЛАВА IVАРТИЛЕРИСТИТЕ ПОКАЗВАТ, ЧЕ С ТЯХ ШЕГА НЕ БИВА

Въстаниците наобиколиха Гаврош. Той ги предупреди, че барикадата е обградена от всички страни. Той се бе промъкнал с голяма мъка. След като даде всички сведения, Гаврош добави:

— Разрешавам ви да ги бъхтате, както им се полага.

Топчиите пак започнаха да пълнят оръдието. Снарядът бе насочен към пролуката на барикадата. Чу се ужасен трясък. Парчета картеч попаднаха сред въстаниците и убиха двама.

— Да попречим поне на втория удар — каза Анжолрас, прицели се в командира на оръдието и натисна спусъка. Артилеристът падна ничком върху оръдието и повече не помръдна.

Барикадата спечели няколко минути.

— Трябва да запушим пролуката с един дюшек — заповяда Анжолрас.

— Ранените лежат върху дюшеците — отвърна Комбфер.

До този миг Жан Валжан седеше на един крайпътен камък, безучастен към всичко. При думите на Анжолрас той се изправи.

Читателят навярно си спомня, че една бабичка беше запушила прозореца си с дюшек. Подпрян на прътите за простиране на дрехи, дюшекът висеше върху две въжета.

— Може ли някой да ми даде двуцевна карабина? — попита Жан Валжан.

Анжолрас му подаде своята. Жан Валжан се прицели. Едното въже бе мигом прерязано. Жан Валжан изстреля и втория куршум: дюшекът се плъзна между двата пръта и тупна на земята, само че извън барикадата.

— Ето ви дюшек, но кой ще го вземе? — завикаха въстаниците.

Докато оръдието кротуваше, войниците откриха огън срещу барикадата и беше много опасно да се излезе на улицата. Жан Валжан обаче се провря през пролуката под дъжда от куршуми, метна дюшека на гръб и се прибра в барикадата. Той сам го напъха в пролуката. Така го закрепи, че артилеристите да не могат да го видят.

После барикадата зачака артилерийския залп.

Той не закъсня. Топът избълва с рев заряда си, но предвиденият ефект бе постигнат.

— Гражданино — каза Анжолрас на Жан Валжан, — републиката ви благодари.

— Чак неприлично е — смееше се Легл — един нищо и никакъв дюшек да притежава такава сила! Слава на меката постеля, която притъпява действието на цял топ!

ГЛАВА VИЗСТРЕЛ, КОЙТО ПОПАДА ВИНАГИ В ЦЕЛТА, НО НЕ УБИВА НИКОГО

Една от тактиките при атакуване на барикадите е продължителното обстрелване с цел да се изчерпат мунициите на обсадените, ако имат неблагоразумието да отговарят на стрелбата. Разбере ли се по разредената им стрелба, че нямат вече нито куршуми, нито барут, минава се в настъпление. Анжолрас не се беше поддал на клопката. Барикадата мълчеше.

При всеки зали на войската, Гаврош се подиграваше:

— Гласът ви съвсем прегракна! Все едно, че дерете чаршафи! Тъкмо имаме нужда от превръзки!

А Курфейрак викаше на оръдието:

— Защо биеш нахалос? Разчекна си устата, старче!

Внезапно въстаниците съгледаха върху един съседен покрив блеснала каска.

Врагът бе пратил съгледвач.

— Ето един досаден наблюдател — каза Анжолрас.

Без да каже нищо, Жан Валжан се прицели в него и миг след това каската тупна на улицата. Уплашеният войник побърза да се скрие.

Втори наблюдател зае мястото му. Той беше офицер.

Жан Валжан се прицели втори път и прати каската му при другата.

Този път предупреждението беше разбрано. Отказаха се да шпионират барикадата.

— Защо не го убихте? — попита Легл.

Жан Валжан не отговори.

— Раздава благотворителни изстрели — пошегува се Комбфер.

В хаоса на чувствата и страстите на защитниците на една барикада има от всичко по малко: и младост, и смелост, и чест, и въодушевление, и идеали, и убеждение, и главно резки преходи от отчаяние към надежда.

Такъв проблясък на надежда бегло трепна най-неочаквано на барикадата на Шанврьори.

— Чуйте — извика внезапно Анжолрас. — Струва ми се, че Париж се пробужда.

И действително сутринта на 6 юни въстанието като че ли се разрасна за няколко часа. Тук-таме се наблюдаваха единични прояви, за съжаление бързо потушавани.

Пред Порт Сен Мартен един младеж, въоръжен с карабина, нападна сам цял кавалерийски ескадрон. Той уби командира му и извика:

— Този поне няма да пакости повече на народа!

Съсякоха младежа.

На улица Сен-Дьони една жена стреляше по националната гвардия иззад спуснатите си щори. На друга улица една бабичка хвърли от таванското си прозорче глинени съдове.

Надеждата се оказа краткотрайна. Светлината бързо помръкна. Само след няколко часа всичко утихна. Народът отново изостави упорстващите мъже на произвола на съдбата.

Въпреки всичко те не губеха самообладание и продължаваха да се шегуват. Вместо с храна и напитки Курфейрак и Легл угощаваха другарите си с добро настроение. Тяхната веселост нарастваше успоредно с опасността. Курфейрак внезапно възкликна:

— Ха, ето ви сега нещо ново! Негово сиятелство Осемкалибреното!

Действително на сцената се бе появило едно ново лице: второ огнестрелно оръдие. То щеше да ускори развръзката.

Само след няколко минути двете оръдия, зареждани чевръсто, забълваха едновременно огън срещу укреплението. Малко по-далеч се чуваше друга канонада. Други две оръдия обсипваха с картеч барикадата Сен-Мери. Четирите оръдия си откликваха зловещо.

Новата маневра целеше да отстрани бойците от барикадата, тъй като оръдието ронеше със снарядите си паветата от горния ръб на барикадата. С други думи тя предвещаваше атака.

— Трябва на всяка цена да обезвредим тези зли военни псета — каза Анжолрас. — Огън по артилеристите!

Барикадата, която толкова дълго не се обаждаше, започна ликуващо да стреля по артилеристите и скоро две трети от тях лежаха под колелата на оръдията си.

— Отлично! Успех! — извика Легл.

— Още четвърт час такъв успех и в барикадата няма да останат и десет патрона! — каза Анжолрас.

Гаврош чу думите му.

ГЛАВА VIГАВРОШ НА УЛИЦАТА

Внезапно Курфейрак забеляза някого вън под куршумите. Гаврош бе взел една кошница за бутилки от кръчмата, проврял се бе през пролуката и спокойно изпразваше паласките на убитите при първия пристъп на гвардейците.

— Какво правиш там? — попита го Курфейрак.

— Пълня си кошницата, гражданино!

— Не виждаш ли картеча?

— Добре де, вали. Квоутуй? — отвърна Гаврош.

— Прибирай се!

— Ей сега.

И с един скок момченцето се озова посред улицата. Двадесетина мъртъвци лежаха по платното. Двадесетина паласки за Гаврош. Значителен запас патрони за барикадата.

Пушечният дим се стелеше над улицата като мъгла. Тя се оказа изгодна известно време за Гаврош. Под димната завеса и благодарение на дребния си ръст той се придвижи доста навътре по улицата, без да го забележат.

Хлапакът пълзеше по корем, пробягваше на четири крака, уловил кошницата със зъби, лъкатушеше, плъзгаше се от мъртвец на мъртвец и изпразваше паласката или патрондаша му, както маймуна разчупва орех, за да вземе ядката.

От барикадата не смееха да му извикат, за да не привлекат вниманието върху него.

Момчето намери у един труп кратунка с барут.

— Някой може да ожаднее — каза то и я пъхна в джоба си.

Излязъл много напред, Гаврош стигна до мястото, където пушечният дим беше по-рядък и стрелците от пехотата, залегнали срещу барикадата, го съгледаха.

Точно когато момченцето вадеше патроните на сержанта, проснат до един стълб, в трупа се заби куршум.

— Да му се не види! — възкликна Гаврош. — Взеха да ми убиват мъртъвците!

Втори куршум плесна до него и от камъка изскочи искра. Трети прекатури кошницата му.

Гаврош се огледа и разбра, че гвардейците стрелят по него. Той се изправи в цял ръст, с развени от вятъра коси и ръце на хълбоците, загледа дръзко гвардейците и запя:

После вдигна кошницата си, събра нападалите патрони, без да остава нито един на улицата, пристъпи право срещу куршумите и се наведе да обере и следващата паласка. Четвъртият куршум изсвистя досами него, без да го улучи. Той изпя по този повод:

Пети куршум го вдъхнови да изпее трети куплет:

Това продължи известно време.

Страшно, вълнуващо зрелище. Гаврош, под обстрел, се шегуваше със стрелбата. Изглежда, че му беше много забавно. Врабчето кълвеше ловджиите. Отговаряше с куплет на всеки изстрел. Непрекъснато се целеха в него и все не го улучваха. Националните гвардейци и войниците се смееха, докато го вземаха на мушка. А той залягаше, изправяше се, притичваше зад някоя врата, изчезваше, пак се появяваше, плезеше се на оръдията, без да престава да опразва патрондаши и паласки и да пълни кошницата си. Примрели от тревога, въстаниците го следяха с поглед. Барикадата трепереше, а той пееше. Не дете, а създание от приказките. Неуязвимото мъниче на исполинската схватка. Куршумите го гонеха, но Гаврош бе по-бърз от тях. Детето играеше на зловеща криеница със смъртта. Всеки път, когато призракът й се доближаваше до него, то го чукваше подигравателно по носа.

Един куршум обаче, по-добре насочен или по-вероломен от другите, улучи най-сетне детето-блуждаещо огънче. Гаврош се олюля и се строполи на земята. Барикадата ахна. Но в пигмея се таеше Антей18. Съприкосновението на детето на улицата с нейната настилка е равносилно на съприкосновението на митологичния гигант със земята. Гаврош отново се надигна, само че остана седнал. Дълга струйка кръв се стичаше по лицето му. Той вдигна нагоре ръце, погледна към стрелящите и пак запя:

Гаврош не довърши. Втори куршум от същия стрелец прекъсна завинаги песента му. Този път той се свлече по лице върху паважа и не помръдна вече. Мъничката му възвишена душа отлетя.

ГЛАВА VIIКАК БРАТЧЕТО СТАВА БАЩА

В същото време в Люксембурската градина — не бива да пропускаме нищо от този драматичен разказ — две дечица вървяха, уловени за ръка. Едното трябва да беше седемгодишно, другото — пет. Бяха дрипави и бледи. Същински птиченца.

— Искам да ям! — повтаряше по-малкото.

Децата бяха сами. Полицията беше затворила парка поради въстанието. Как децата бяха попаднали вътре? Не се знае. Безспорно е само едно — те се шляеха вътре и явно бяха бездомни.

Те бяха същите хлапенца, за които Гаврош се бе погрижил, а после се чудеше къде ли пропаднаха.

Спадаха вече към графата „Изоставени деца“, които полицията прибира, загубва и пак намира по парижките улици. Благодарение на суматохата в този размирен ден клетите дечица бяха в градината. Ако пазачите ги бяха забелязали, начаса щяха да ги изгонят. Децата на бедняците не могат да влизат в обществените градини. А би трябвало да се помисли, че като деца и те имат право да се порадват на цветята.

Така че те се бяха вмъкнали в градината именно защото тя беше затворена! Заразени от общата тревога, пазачите бяха по-загрижени за това, което ставаше на улицата, а не в парка.

На този 6 юни към единадесет часа сутринта този парк беше пленителен. Кадънки пееха оглушително в яворите, врабчета ликуваха, носеше се упоителен дъх на най-различни цветя.

Двете дечица стигнаха до големия басейн. Те инстинктивно се опитаха да се потулят някъде, заслепени, от пищния блясък на природата. Затова застанаха зад барачката на лебедите.

От време на време долитаха смътни крясъци и врява, далечна стрелба и глухи топовни изстрели. Над покривите край халите се виеше дим. Някаква камбана биеше и сякаш призоваваше на помощ.

Почти едновременно с двете дечица до басейна се приближиха и други две лица: петдесетгодишен дебеланко водеше за ръка шестгодишен дебеланко. Вероятно баща и син. По онова време някои богати буржоа имаха ключове от Люксембургската градина. Бащата и синът като че ли спадаха към тази категория. Малкият дебеланко държеше в ръка голяма едва що начената кифла. Той внезапно се разплака.

— Защо плачеш?

— Не ми се яде.

— Не е необходимо да си гладен, за да изядеш една кифла.

— Втръсна ми. Баята е.

— Хвърли я тогава на лебедите.

Детето се поколеба. Не му се ядеше, но не му се и даваше кифлата.

— Хайде. Бъди човечен. Трябва да жалиш животните.

И той взе от сина си кифлата и я хвърли в басейна.

Тя падна близо до брега, а лебедите бяха чак на другия край на басейна. За да не пропадне кифлата, буржоата започна да ръкомаха отчаяно и успя да привлече вниманието на лебедите. Те обърнаха нос като кораби и заплуваха към кифлата със спокойно величие.

— Лебедите разбират от морски сигнали — заяви доволно гражданинът. В същия миг далечната врява в града внезапно се засили. Дочуха се ясно биене на барабани, пушечна стрелба и зловещият екот на камбана.

— Да се прибираме — каза бащата. — Изглежда че нападат Тюйлери, а от Тюйлери до Люксамбур не е далеч!

— Искам да видя как лебедите ще изядат кифлата.

— Би било неблагоразумно.

И големият буржоа отведе малкия буржоа.

Но заедно с лебедите и двете скитничета се бяха приближили до кифлата. Щом бащата и синът се изгубиха от погледа му, голямото братче легна пъргаво по корем до ръба на басейна, наведе се над водата и посегна с една пръчка към кифлата. Когато видяха врага, лебедите се разбързаха, врязвайки гръд във водата, само че това се оказа изгодно за малкия рибар. Водата се развълнува и концентричните кръгчета тласнаха кифлата към пръчката му. Лебедите вече бяха наближили. Детето замахна чевръсто, привлече кифлата, подплаши лебедите, сграбчи плячката си и се изправи. Кифлата беше мокра, но децата бяха и гладни, и жадни. Голямото братче я разчупи на две неравни парчета, взе по-малкото за себе си, подаде по-голямото на братчето си и му каза, както им беше казал някога Гаврош:

— Напъхай това в човката си!

ГЛАВА VIIIХИЩНИК, ПРЕВЪРНАТ В ЖЕРТВА

Мариус се спусна извън барикадата. Комбфер го последва. Но беше вече много късно. Гаврош беше мъртъв. Комбфер донесе кошницата с куршуми, а Мариус — детето.

„Уви!“ — мислеше си той, връщайки на сина онова, което Тенардие бе сторил за неговия баща. Само че кръчмарят бе изнесъл баща му жив от боя, а той изнасяше детето мъртво.

Положиха Гаврош върху същата маса, където лежеше дядо Мабьоф и покриха двете тела с черния шал. Той стигна и за стареца, и за детето.

Комбфер разпредели куршумите от кошницата на Гаврош. Паднаха се всекиму по петнадесет куршума. Както вече казахме, барикадата изглеждаше доста спокойна вътре. Скоро всички фази на борбата щяха да бъдат приключени. Позицията им, засега застрашителна, не след дълго щеше да стане безнадеждна. Но колкото по-отчаяно ставаше положението им, толкова по-ярък героизъм обгаряше сърцата им. Анжолрас се възправяше над всички, суров и непоколебим като млад спартанец.

— Скоро ще вземем дилижанса за друга планета — каза шеговито Легл.

Анжолрас заповяда да качат павета на първия етаж и да зазидат до половина прозорците, превръщайки ги така в бойници. Той даде също две брадви, за да пресекат стълбата, щом всички бойци се качат горе. Очакваше нападение и предвиждаше, че кръчмата ще бъде последното им убежище и крепост.

— И теб не съм те забравил — каза той на Жавер. — Последният, който напусне залата, ще пръсне главата ти.

В този миг самият Жавер беше по-невъзмутим и от Анжолрас.

Тогава се появи Жан Валжан.

— Преди малко ми благодарихте — каза той на Анжолрас.

— От името на републиката.

— Ако заслужавам награда, искам в замяна да пръсна лично аз черепа на този човек.

Жавер вдигна глава, позна Жан Валжан, трепна неуловимо и каза:

— Това е справедливо.

Анжолрас се обърна към Жан Валжан:

— Отведете шпионина.

В същия миг прозвучаха тръби.

— Тревога! — извика Мариус от върха на барикадата.

Жавер се изсмя със свойствения си беззвучен смях и каза на въстаниците:

— И вас не ви чака по-хубаво!

ГЛАВА IXОТМЪЩЕНИЕТО НА ЖАН ВАЛЖАН

Когато остана сам с Жавер, Жан Валжан развърза краката му и го поведе за ремъка на амуницията му като добиче. Така прекосиха вътрешния трапец на барикадата. Покатериха се по ниското укрепление на улица Мондетур и се озоваха в уличката, където никой вече не можеше да ги види.

Жан Валжан извади от джоба на жилетката си ножче и го отвори.

— Кама ли? — извика Жавер. — Правилно. Това ти подхожда повече!

Жан Валжан сряза мартенгала, омотан около шията на Жавер, преряза и въжетата, които стягаха китките му и му каза:

— Свободен сте.

Жавер мъчно се учудваше. Но колкото и да се владееше, сега застина, зинал от удивление. Жан Валжан добави:

— Не вярвам да изляза жив оттук. Но ако случайно оцелея, аз живея под името Фошльован на улица Ом Арме №7.

Жавер смръщи лице като тигър, полуотвори уста и процеди през зъби:

— Пази се!

— Идете си — повтори Жан Валжан.

Жавер закопча сюртука си, повтори адреса на Жан Валжан, обърна се кръгом и закрачи към халите. Като измина няколко крачки обаче, той се спря и извика:

— До гуша ми дойдохте! По-добре ме убийте!

Без да съзнава, той за пръв път го заговори на „вие“.

— Идете си!

Жавер закрачи бавно. Щом зави зад ъгъла на улицата, Жан Валжан изпразни във въздуха пистолета си, после се върна на барикадата и докладва:

— Задачата е изпълнена.

ГЛАВА XГЕРОИТЕ

Мъртвите имат право, макар че и живите не са виновни. Още от предната вечер двете редици къщи по улица Шанврьори се бяха превърнали в стени. Жестоки стени. Затворени врати, затворени капаци на прозорците.

В други времена, когато е назрял часът и народът пожелае да сложи край на съществуващия обществен ред, когато въздухът е наситен с всеобщо негодувание и градът е готов да изкърти паветата си, всеки мирен жител става съюзник на боеца, а домът се побратимява с опряната на него барикада.

Но когато въстанието не е добре подготвено, когато не е получило съгласието на народа, бойците са загубени. Не може току-така да се накара народа да крачи по-бързо, отколкото иска. В такива случаи той изоставя въстанието на собствените му сили. Всяка къща е хладен зид. Той вижда и чува, но не желае да окаже помощ. Той би могъл да се открехне и да спаси въстаналите, но съзнателно се прави на сляп и глух. Страхът извинява жестокото му негостоприемство. Страхът сковава врати, прозорци и сърца. Кой е виновен?

Несъвършената епоха, в която живеем. За съжаление, в някои епохи челните отреди на човечеството срещат дълбоко равнодушие. Но независимо от изхода на тяхната борба, ние не можем да не се възхищаваме от славните борци за по-светло бъдеще. Те са величави дори когато са сразени, защото безкористно жертват живота си за прогреса на човечеството. Тяхното дело е свещено.

Внезапно барабанът заби за настъпление. Щурмът беше вихрен. Предната вечер обсаждащите се бяха промъкнали коварно до барикадата. Сега посред бял ден цялата им жива сила излезе наяве. Топовете зареваха, мощна колона пехотинци се изсипа бегом на улицата с насочени напред щикове. Начело вървяха сапьорите. Множеството се носеше към барикадата, невъзмутимо под града от куршуми, плътно като бронзова стенобойна греда.

Барикадата удържа напора, гребенът й заприлича на огнена грива от бясната стрелба на защитниците.

Колоната бе принудена да се отдръпне, но тя остана посред улицата и отвърна със страшен залп. Войската бе решила да сложи край на боя.

Анжолрас беше застанал в единия край на барикадата, Мариус — на другия. Докато Анжолрас се засланяше от куршумите, със съзнанието за отговорността си като водач, Мариус се биеше открито. Беше се превърнал в жив мишен, излязъл почти до пояс извън барикадата. Приличаше на призрак, който стреля.

Пристъп след пристъп. Напорът беше неудържим.

Тогава върху купчината павета на улица Шанврьори се завърза бой, достоен за стените на Троя. Тези изтощени и изпити мъже, не хапвали нищо повече от двадесет и четири часа, ранени почти всички, зле въоръжени, останали с по няколко патрона, се преобразиха в титани. Десет пъти войниците щурмуваха и изкачваха барикадата, без да успеят да я превземат.

Биеха се гръд до гръд с пистолети, със саби, с юмруци.

Легл, Жоли, Курфейрак, Фьойи, Комбфер паднаха един след друг.

Мариус продължаваше да се бие, но беше получил толкова рани, че лицето му беше потънало в кръв.

Единствен Анжолрас беше останал невредим. Счупил беше четири саби.

Войската предприе тогава отчаян щурм и този път успя. Анжолрас разтвори вратата на кръчмата и прикривайки с тялото си останалите живи въстаници им заповяда да влязат вътре. После залости енергично вратата.

Мариус беше останал навън. Един куршум прониза ключицата му и той загуби съзнание. Политна, но нечия ръка го сграбчи и докато мрак покриваше съзнанието му, една мисъл му се мярна, преплетена с мисълта за Козет: „Пленен съм. Ще ме разстрелят.“

И Анжолрас си помисли същото, като не го видя с другите в кръчмата. Но всеки имаше време да мисли само за собствената си смърт.

Той залости здраво вратата, обърна се към другарите си и извика:

— Да продадем скъпо живота си!

Когато нападателите изкъртиха вратата и се втурнаха в кръчмата, тя беше празна. Витата стълба, прерязана с брадвите, лежеше посред долното помещение. Всички оцелели се бяха качили на другия етаж и през дупката на тавана откриха страшен огън. Те изстрелваха последните си куршуми. Гъст парлив дим обвиваше зловещата неравна битка.

Най-сетне, катерейки се един върху друг и използвайки прерязаната стълба, нападателите се качиха в горното помещение. Там беше останал само един още жив и по чудо оцелял невредим въстаник — Анжолрас.

Отстъпил в ъгъла на салона, с горд поглед и вдигната глава, той като че ли все още вдъхваше страх на нападателите, защото никой не смееше да го приближи.

— Този е командирът им! — извика някой. — Той уби артилериста. Нека си стои там. Тъкмо е готов за разстрел.

— Застреляйте ме! — отвърна Анжолрас.

Той захвърли ненужната си счупена карабина и изложи гърди на куршумите.

Смелостта на красивата смърт е винаги вълнуваща. Щом Анжолрас скръсти ръце, готов да приеме смъртта, оглушителната врява на боя стихна, хаосът в залата се замени с гробовна тишина. Спокойният поглед на този надменен, прекрасен, сякаш неуязвим младеж принуди освирепялата войнишка тълпа да го убие с подобаващото уважение.

Един свидетел заяви по-късно пред, военния съд.

— Нарекоха един въстаник Аполон.

Един национален гвардеец свали пушката си.

— Имам чувството, че ще разстреляте цвете.

Дванадесет мъже се строиха срещу Анжолрас и заредиха безмълвно оръжията си.

Сержантът изкомандува:

— Готови!

Офицерът запита Анжолрас:

— Не искате ли да превържем очите ви?

— Не.

От няколко секунди Грантер се беше събудил. Както си спомняте, той бе заспал още предната вечер мъртво пиян. Шумът не бе успял да го събуди. Събуди го внезапно настъпилата тишина. Съзнанието му мигом се проясни и той разбра всичко.

— Да живее републиката! — извика гръмко и се изправи.

— И аз съм с тях.

После прекоси салона с твърди крачки и застана пред дулата на пушките, до Анжолрас.

— Убийте и двама ни с един и същи залп — каза той и като се обърна към Анжолрас, попита смирено: — Позволяваш ли?

Анжолрас се усмихна и стисна ръката му.

Усмивката стоеше още на устата му, когато пушките изгърмяха. Пронизан от осем куршума, Анжолрас остана облегнат на стената, сякаш прикован на нея. Грантер, убит на място, се строполи в краката, му…

ГЛАВА XIПЛЕННИК

Мариус действително беше пленен. Пленен от Жан Валжан. Десницата която го беше грабнала през кръста, когато той залиташе, и чийто допир бе усетил, преди да загуби съзнание, беше ръката на Жан Валжан.

Участието на Жан Валжан в боя се свеждаше до безстрашното му излагане на куршумите. Ако не беше той, никой не би помислил за ранените в този върховен предсмъртен час. Той грабваше падналите, отнасяше ги в долното помещение и ги превръзваше. Но не вдигаше ръка за удар, нападение или самоотбрана. Само подпомагаше безмълвно другите. Куршумите сякаш го отбягваха: беше се отървал само с няколко драскотини.

Сред гъстия дим той като че ли не гледаше Мариус, но всъщност не го изпускаше от очи. Когато един изстрел го улучи, той се спусна ловък като тигър, метна го на гърба си и се скри зад ъгъла на „Коринт“.

В този момент вратата беше обект на вихрената атака на войската и никой не му обърна внимание. Както читателят си спомня навярно, този ъгъл се издаваше като нос посред улицата и предпазваше не само от картеча, но и от погледите едно малко пространство. Там именно Жан Валжан се спря, остави Мариус на земята и се огледа. Положението беше отчаяно. Какво да стори? Само птичка би могла да се измъкне. А трябваше незабавно да намери изход. Ако на някой войник хрумнеше да заобиколи къщата, всичко беше загубено.

Пред него се издигаше неумолимата и глуха шестетажна къща. Вдясно тъмнееше невисоката барикада, но отвъд гребена й пробляскваха щикове.

Жан Валжан погледна още веднъж къщата, барикадата и плъзна обезнадежден поглед по земята, сякаш искаше да я пробие.

Внезапно той разграничи в краката си полузатрупана от паветата желязна решетка. Паветата около нея бяха изкъртени и тя едва се крепеше. През пречките й личеше цилиндрично отверстие. Жан Валжан не се поколеба нито миг. Отстрани паветата, повдигна решетката, натовари на раменете си безжизнения труп на Мариус и с това бреме на плещите, помагайки си с колене и лакти, се вмъкна за щастие в недълбока шахта и захлупи отново над главата си тежкия капак, върху който отново се сринаха няколко павета.

Всичко това му отне само няколко минути.

Жан Валжан се озова в дълъг подземен коридор. Дълбоко спокойствие, пълна тишина, нощен мрак. Над главата му едва долиташе ужасната врява в превзетата с щурм кръчма.

ГЛАВА XIIПАРИЖКАТА КЛОАКА И НЕЙНИТЕ ИЗНЕНАДИ

Жан Валжан се намираше в клоаката на Париж. Главоломен преход. В самото сърце на града Жан Валжан внезапно се бе озовал извън него. Само за миг мина от ярка дневна светлина в пълен мрак, от трясък и врява — в гробна тишина и от смъртна опасност — в съвършена сигурност.

Попадна в подземие. Напусна улицата, където се ширеше смърт, заради гроба, където трептеше искра живот. Ослуша се замаян. Спасителният капан се раззина пред него. Вероломно скривалище. Благословена засада, но все пак засада!

Само че раненият не помръдваше и Жан Валжан не знаеше дали носи жив човек или мъртвец.

Първото му усещане беше пълна слепота. Почувствува твърда почва под нозете си. Това бе важното. То му стигаше. Простря напред едната си ръка и докосна стена. Разбра, че коридорът е тесен. След няколко секунди очите му свикнаха с тъмнината и той долови под бледата светлина на отдушника очертанията на подземния канал. Но тази светлина угасваше на няколко метра от него и там се издигаше зловеща стена от мрак. Тя можеше да го погълне навеки. Но той трябваше да си проправи път през нея и то незабавно. Както той бе забелязал решетката, и войниците можеха да я видят и да претърсят шахтата. Беше оставил Мариус на земята. Вдигна го решително и навлезе в тъмнината.

Всъщност не бяха толкова близо до спасението, както той се надяваше. Очакваха ги други премеждия, далеч не по-малки. Жан Валжан беше паднал от единия кръг на ада в друг.

Преди всичко, налагаше се някак да се ориентира в подземната мрежа от канали. Едва изминал петдесетина крачки, той се натъкна на напречен коридор. Кой път да избере? Надясно или наляво? Той си каза, че вероятно се намира под халите и ако тръгне наляво, следвайки наклона на канала, скоро ще излезе на Сена и то в най-оживения квартал на Париж. Двама окървавени мъже не можеха да минат незабелязани и щяха да го уловят, преди да е излязъл.

Жан Валжан зави надясно. С една ръка държеше китките на Мариус, с другата опипваше влажната стена. Топлият дъх до ухото му, където бе долепена устата на Мариус свидетелстваше, че той е още жив. Жан Валжан беше принуден да напредва много бавно. Каменният под под него беше хлъзгав, защото по средата течеше вада с нечистотии. Тук-таме бледите проблясъци, идващи от отдушниците, осветяваха пътя му. Но ставаше все по-мъчно да се ориентира. В тогавашен Париж имаше хиляди преплетени улици и каналната мрежа следваше техните извивки и чупки. Тя представляваше необикновено заплетен и непроходим лабиринт.

Но той се придвижваше напред, изпълнен с тревога, без да има представа къде се намира, изцяло на произвола на случайността. Постепенно го обземаше ужас. Как ще се измъкне оттук? Ще намери ли изход? Дали няма да умрат и двамата и да се превърнат в два скелета в някой ъгъл под непрогледната нощ? Утробата на Париж беше истинска бездна.

Внезапно забеляза, че вече не се изкачва, а слиза. Помисли си, че отново отива към Сена. Той се лъжеше. Теренът върху десния бряг на Сена е изгърбен и водите на единия скат се вливат в Сена, а на другия — в големия околовръстен канал. Той беше на правилен път, без сам да подозира.

По едно време си даде сметка, че напуска парализираните от въстанието квартали, защото дочу над главата си продължителен грохот: трополяха коли.

Внезапно видя пред себе си червеникаво отражение и сянката му се очерта върху мокрия плочник. Обърна се смаян. Зад него, в края на коридора, на огромно разстояние, гореше зловеща звезда.

В клоаката беше изгряла мрачна звезда — окото на полицията.

Седем-осем черни сенки се клатушкаха зад тази звезда.

ГЛАВА XIIIПОЯСНЕНИЕ

През деня на 6 юни бе издадена заповед да се претърсят водосточните канали. Опасяваха се да не би победените въстаници да са намерили убежище в тях и докато генерал Бюжо прочистваше надземния Париж, префектът на полицията трябваше да прерови подземния Париж. Двойна съгласувана операция, двойна стратегия на властта, представена горе от войската, а долу — от полицията.

Светлината, която Жан Валжан беше забелязал, идваше от фенера на патрула, обхождащ каналите на десния бряг на Сена. Полицаите, като че ли чуха шум в галерията в посока на околовръстния канал и се спряха. Те наистина бяха чули стъпките на Жан Валжан. Неизразимо страшен миг за него!

За щастие той виждаше ясно фенера, но беше лошо осветен самият той и се сливаше с околния мрак. Беглецът се притисна до стената и застина неподвижно.

Патрулът се ослушваше. Вече не се чуваше нищо. Започна съвещание. Не им се щеше да губят напразно време и предпочитаха да свият към „Сен-Мери“, тъй като именно там можеше да им се отвори работа и да спипат някой „смутител“. Ако се бяха разделили на две групи, сигурно щяха да заловят Жан Валжан. Но те имаха заповед да не се разпокъсват.

Патрулът продължи пътя си, обръщайки гръб на Жан Валжан. Червеното кръгче на фенера постепенно намаля и съвсем изчезна. Несмеещ още да мръдне, Жан Валжан дълго стоя долепен до стената, наострил ухо, с разширени зеници, взрян в призрачния патрул.

ГЛАВА XIVНЕОТЛЪЧНО СЛЕДЕН

Трябва да признаем, че по онова време полицията беше добросъвестна и дори при най-сложна политическа обстановка изпълняваше невъзмутимо своите задължения по надзора и уличното движение. В разгара на въстанието или на две крачки от барикадата полицейският агент продължаваше да следи крадеца, на чиито дири бе попаднал.

Точно такова нещо можеше да се наблюдава на десния бряг на Сена отвъд Моста на инвалидите. Двама мъже вървяха на известно разстояние един от друг и явно се наблюдаваха взаимно, макар и да се избягваха. Вървяха умишлено бавно, за да не събудят подозрение. Гладен хищник, който преследва плячката си уж не нарочно. Само че плячката беше хитра и стоеше нащрек. Бялка и куче, като и съотношението в обемите беше спазено: преследваният беше хилав на вид, а преследвачът беше едър мъжага.

Читателят може би щеше да познае и двамата, ако ги видеше отблизо.

Какво целеше вторият?

Навярно да прибере на топло първия.

Когато лице в държавна униформа преследва лице в дрипи, то има за цел да облече и него в държавна униформа. Разликата е само в десена на униформата.

За голямо учудване на преследвача, който познаваше добре брега на това място, вместо да тръгне по кея, жертвата му продължи да върви долу, по самия бряг на реката. Положението му ставаше критично. Нима искаше да се хвърли в Сена?

На това място нямаше възможност да се качи вече горе, а брегът скоро щеше да свърши със стръмен откос. И там дрипльото щеше да се окаже заклещен между отвесна стена, река и властта по петите му.

Малко преди края на пътечката на брега имаше куп отпадъци, но нима той можеше да се скрие успешно зад него?

Следеният мъж стигна до купчината, отмина я и… изчезна от погледа на преследвача. Полицаят ускори крачка. Щом стигна до купчината, спря смаян. Мъжът, когото преследваше, беше потънал вдън земя. Ако се беше хвърлил в Сена или се беше покатерил по отвесния откос, щеше да го забележи. Къде се бе дянал?

Мъжът със закопчания догоре сюртук зашари с поглед наоколо. Изведнъж се удари по челото. Точно където свършваше брегът, той забеляза широка ниска решетка с груба ключалка и масивни, панти. Мътен ручей течеше под нея, а отвъд железните й пръти се виждаше сводест коридор.

Мъжът разтърси решетката, но тя не се поддаде. Това означаваше, че човекът, който се беше скрил вътре, имаше ключ.

— Това вече минава, всяка мярка! Да разполага с държавен ключ!

След това, надявайки се било да дочака мъжа, било да изненада други обитатели на канала при излизането или влизането им, той направи знак на един минаващ по кея файтон да спре и застана на пост зад купчината отпадъци, вбесен, но търпелив като ловджийски пес.

Файтонът спря на парапета на Йенския мост. Редките минувачи по моста се извръщаха, за да погледат тези две неподвижни подробности на пейзажа: мъжа на брега и файтона на кея.

ГЛАВА XVПРОПАДАНЕТО

Жан Валжан отново тръгна и вече не се спря. Той пристъпваше все по-трудно. Височината на свода беше променлива и той постоянно трябваше да се снишава, за да не удря Мариус в свода. Хлъзгавият плочник беше лоша опора и той час по час залиташе. Изпитваше смъртна умора. Плъхове пробягваха между краката му. Сегиз-тогиз от входните отверстия го лъхваше свеж въздух, който го ободряваше, защото смрадта на клоаката го задушаваше. Към три часа следобед стигна до околовръстния канал. Верният му усет го водеше. Той избираше по-широките коридори, за да не се забута в някой сляп канал. Логично предполагаше, че най-широкият ще го изведе към реката, но по-далеч от центъра на града.

По едно време мина под широк отдушник, който ярко освети подземието. Той положи нежно Мариус на земята и го разгледа. Затворени очи, залепнала от съсирена кръв коси, безжизнено отпуснати ръце. Жан Валжан сложи ръка на гърдите му. Сърцето туптеше. Той разкъса ризата на младежа и превърза раните му. Докато го опипваше, намери в джоба му парче хляб и го изяде. Намери и бележника му с адреса на дядо му.

Той стана и наново пое злокобния си път. Внезапно почувствува, че пропада и под краката си усети не вече плочи, а тиня.

Подземната канална мрежа в стария Париж бе изложена на внезапни срутвания. Основната каменна настилка пропадаше на известно разстояние. Какво представлява пропадането? Все едно подвижен пясък, но не на крайбрежието, а под земята.

Да затънеш на открито на морския бряг е ужасно, но представяте ли си подобна смърт в клоака? Навън винаги има известна надежда, че ще те видят, ще ти помогнат. Тук — непрогледна нощ и бавно задушаване в мръсотиите. Смрад и тиня вместо пясък.

Жан Валжан се беше натъкнал на такова пропадане. То бе причинено от проливния дъжд предната вечер. Той навлезе в тинята. Невъзможно беше да се върне назад. Мариус издъхваше, а и сам той беше на края на силите си. А и къде да отиде? Продължи да джапа в калта. Но колкото по-напред се придвижваше, толкова по-дълбоко затъваше. Скоро тинята стигна до прасците му, а водата заля коленете му. Затъваше все повече и гъстата тиня затрудняваше придвижването му.

Водата стигна до мишниците му. Той чувствуваше, че затъва. С неимоверни усилия успяваше да крепи Мариус над водата. Направи отчаяно усилие и отметна крак напред. Удари се в нещо твърдо. Опора. Крайно време беше. Той се изопна, наведе се напред и се вкопчи безумно в тази опорна точка. Това беше насрещният бряг на основната настилка, която само беше хлътнала, без да се разруши.

Когато излезе от коварната яма, той се почувствува така отпаднал, че на всеки три-четири крачки се спираше да си поеме дъх. Но ако физическите му сили бяха пресекнали, духът му все още не се предаваше. Закрачи едва ли не бързо и внезапно се блъсна в стена. Беше стигнал до завоя. Далеч, много далеч забеляза някаква светлина. Благословена бяла светлина. Жан Валжан виждаше изхода!

Скоро той стигна до него, но спря, беше действително изход, но той не можеше да излезе през него. Здрава решетка го затваряше, снабдена със солидна брава. Затворническа ключалка, каквато Париж тогава нерядко употребяваше.

Отвъд решетката — простор, река, дневна светлина, свобода. Виждаше се Мостът на инвалидите. Удобно място да изчака нощта и да се изплъзне: денят и без това си отиваше.

Какво да стори? Опипа пречките на решетката една по една. Всички бяха здраво споени. Нямаше нито лост, нито някаква тежест под ръка, за да се опита да избие някоя от тях. Никаква възможност да отвори вратата.

Нима щеше да свърши тук, пред прага на свободата?

Той се обърна гърбом към решетката, отпусна се на плочите до все още безжизнения Мариус и обори глава. За какво мислеше? Нито за себе си, нито за Мариус. Той мислеше за Козет.

ГЛАВА XVIПАРЧЕ ОТ СКЪСАНАТА ДРЕХА

Една ръка докосна рамото му и нечий глас му прошепна:

— Да делим наполовина!

Човек в този мрак? Жан Валжан помисли, че бълнува.

Пред него действително се беше изправил човек с окъсани работнически дрехи. Жан Валжан тутакси го позна, но кален в неочакваните неприятности, веднага възвърна хладнокръвието си. Пред него стоеше Тенардие. За щастие самият той беше гърбом към светлината, а и целият бе изкалян и окървавен. На тази среща Жан Валжан беше дегизиран, а Тенардие беше без маска.

— Как смяташ да се измъкнеш оттук? — попита бившият кръчмар.

Жан Валжан не отговори.

— Трябва да се измъкнеш, нали? Да делим на две.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Ти си убил човек. Много добре. Аз пък имам ключ. Искам да ти помогна. Трябва да си наш човек.

Жан Валжан започна да проумява.

— Слушай, приятелче, не вярвам да си пречукал, тоя, без да пребъркаш джобовете му. Да делим на две и ще ти отворя вратата.

После той щракна с пръсти, като че ли внезапно се сети за нещо.

— Слушай бе, братче, как успя да се измъкнеш от пропадането? Аз не посмях да се забутам вътре, а ти си го прегазил, както виждам. Пфу! Как вониш!

Жан Валжан продължаваше да мълчи.

— Всъщност може би си постъпил разумно. Утре като дойдат да запълнят ямата, виж че намерили трупа. Ще открият следите и ще те спипат. Реката виж, това е по-чиста работа.

Колкото повече се разбъбряше Тенардие, толкова по-безмълвен ставаше Жан Валжан. Изненадваше го държането на Тенардие. Той беше неспокоен, недоверчив, но общо взето дружелюбен. Като че ли се притесняваше от нещо. От време на време снишаваше глас с пръст на устните. А бяха съвсем сами. Жан Валжан си помисли, че наблизо се крият други злодеи и Тенардие не иска да дели плячката с тях.

— По-бързо — каза Тенардие. — Колко пари имаше тази мърша?

Жан Валжан изпразни съдържанието на джобовете си. При несигурния живот, който бе принуден да води, той бе свикнал да носи повече пари у себе си. Но този път, погълнат от мрачни мисли, докато навличаше униформата си предната вечер, не беше взел портфейла си. Имаше само малко дребни пари в жилетката си. Едва тридесет франка.

Тенардие направи презрителна гримаса.

— Убил си го за тоя дето духа!

После опипа на свой ред джобовете на Жан Валжан и на Мариус като опитен джебчия. Междувременно успя да откъсне едно парче от сюртука на Мариус и да го пъхне в джоба си. Може би някой ден щеше да му потрябва.

— Вярно, това ви са парите — каза той и като забрави условието „да делим по равно“, прибра всичките монети.

След това извади ключа, изпод дрехата си и каза:

— А сега, приятелче, на добър час. Понеже си плати, можеш да излезеш.

И той се захили.

Тенардие открехна вратата, колкото да се провре Жан Валжан, заключи след него и потъна в непрогледната тъмнина.

ГЛАВА XVIIЕДИН ПОЗНАВАЧ СМЯТА МАРИУС ЗА МЪРТЪВ

Жан Валжан отпусна Мариус на брега. Най-сетне на открито! Смрадните изпарения, мракът и ужасът бяха вече зад тях. Свежият животворен въздух изпълни гърдите му. Здрачаваше се. Около него бе тихо. Небето изливаше умиротворение. Наближаваше нощта, велика освободителка, приятелка на всички, които се нуждаят от тъмен плащ, за да се избавят от тревогите си.

Той загреба от реката вода и напръска леко лицето на Мариус. Клепките на младежа си оставаха затворени, но през полуотворените му уста се долавяше лекото му дишане. Жан Валжан се канеше да загребе втори път вода от реката, когато внезапно изпита неясно безпокойство. Имаше чувството, че някой неусетно се е спрял зад него. Той се обърна.

Снажен мъж, загърнат в дълъг редингот, със скръстени ръце и дебел бастун под мишница беше застанал на няколко крачки. Благодарение на полумрака той изглеждаше като привидение. Жан Валжан позна Жавер.

Читателят навярно е отгатнал, че преследвачът на Тенардие не беше никой друг, а Жавер. След като излезе невредим от барикадата, Жавер отиде в префектурата, докладва лично на префекта и незабавно пое службата си — специално наблюдение на десния бряг. Знаете останалото.

Лесно разбираемо е, че така любезно отворената пред Жан Валжан решетка беше всъщност ловкост от страна на Тенардие. Той предполагаше, че Жавер го чака. Требваше да залъже тази хрътка с някой кокал. Убиец, нима това е малка находка? Тенардие разчиташе не без основание, че Жавер ще се заеме с убиеца и ще забрави за известно време него самия.

От един капан Жан Валжан се натъкна на друг. Две срещи една след друга — след Тенардие, Жавер, наистина беше прекалено!

Жавер не позна Жан Валжан. Той попита рязко:

— Кой сте вие?

— Жан Валжан.

Жавер впи като клещи ръце в раменете на Жан Валжан, погледна го внимателно и го позна.

— Инспектор Жавер — каза Жан Валжан, — аз съм във ваша власт.

Жавер като че не го чу.

— Какво търсите тук и кой е този човек?

— Заради него именно ви моля. Правете с мене каквото щете, но помогнете ми да го занесем първо в дома му.

Жавер не каза „не“.

— Този човек беше на барикадата — каза той полугласно. — Нарекоха го Мариус.

— Ранен е — каза Жан Валжан.

— Мъртъв е — заяви Жавер. — Значи вие сте го донесли от барикадата дотук?

— Той живее в квартал Маре — обясни Жан Валжан, — у дядо си, не си спомням вече името му.

Той извади бележника на Мариус и го подаде на инспектора.

Жавер извика:

— Кочияш!

Спомняте си, че беше задържал един файтон за всеки случай.

Файтонът потегли в посока към Бастилията. Навлязоха в града. Във файтона — ледена тишина. Мариус, неподвижен, с отпусната на гърдите глава, сякаш чакаше само ковчега. Жан Валжан напомняше сянка, а Жавер бе сякаш камък. Случайността беше събрала злокобно трите трагични символи на неподвижност: труп, призрак и статуя.

ГЛАВА XVIIIЗАВРЪЩАНЕТО НА БЛУДНИЯ СИН

При всяко разтърсване на файтона от уличната настилка от косите на Мариус се сцеждаше капка кръв.

Беше вече дълбока нощ, когато файтонът спря пред дома на дядо Жилнорман. Всички в къщата спяха. В Маре си лягат рано. Особено в дни на метеж. Наплашен от революциите, този буржоазен квартал търси убежище в съня, както малките деца крият главички под юргана, когато се плашат от баба Меца.

Жан Валжан, Жавер и кочияшът свалиха Мариус.

Жавер попита сънения вратар:

— Тук ли живее някой си Жилнорман?

— Тука. Какво искате от него?

— Носим сина му. Бил се е на барикадата и ето как се е наредил.

— На барикадата ли? — възкликна портиерът.

— Убили са го там. Събудете баща му.

Портиерът не помръдна от смайване.

— Вървете де! Утре тук ще има погребение.

Жавер делеше обичайните произшествия на улицата на категории. За него на улицата можеше да има само шум, метеж, карнавал, сватба или погребение.

Портиерът събуди стария прислужник Баск, а той — госпожица Жилнорман. Оставиха дядото да спи. Все щеше да има време да научи лошата вест.

Качиха Мариус на първия етаж и изтичаха за лекар.

През това време Жавер и Жан Валжан пак се качиха във файтона.

— Инспектор Жавер — каза Жан Валжан, — имам още една молба към вас. Разрешете ми да се отбия за миг у дома. После можете да правите с мен каквото искате.

Жавер замълча за миг, сгушил глава в яката на редингота си. После смъкна предното стъкло и извика на кочияша:

— Карай на улица Ом Арме номер седем!

ГЛАВА XIXНЕПОКОЛЕБИМИЯТ РАЗКОЛЕБАН

Не си проговориха вече по целия път.

Какво искаше Жан Валжан?

Да довърши започнатото. Да предупреди Козет къде се намира Мариус и да й даде някои последни наставления. Колкото до него самия, той се подчиняваше безропотно на съдбата си.

Когато стигнаха, Жан Валжан се качи сам, а Жавер каза за голяма негова изненада, че ще го чака долу. Подобно поведение съвсем не отговаряше на привичките на този безупречен и неумолим полицай, но Жан Валжан нямаше време да се занимава с него. Когато се качваше по стълбата, той спря на първата площадка. Било за да поеме глътка чист въздух или съвсем несъзнателно, той подаде глава от прозореца. Уличката беше малка и фенерът я осветяваше открай докрай. Жан Валжан се стъписа. Долу нямаше никого! Жавер си беше отишъл!

ГЛАВА XXДЯДОТО

Баск и портиерът настаниха Мариус върху канапето в салона. Лекарят беше дошъл бързо. Той установи, че няма сериозна рана в гърдите, но затова пък дългото подземно пътешествие беше увредило счупената ключица. Той проми и превърза множеството повърхностни за щастие рани. Безпокоеше го само един опасен симптом: раненият все още не идваше в съзнание. Когато бършеше внимателно лицето му, в дъното на салона се появи висока фигура в бяла нощница. Дядото.

Метежът много бе развълнувал господин Жилнорман. Беше си легнал рано и бе заръчал да не го будят. Но сънят на старците е лек и колкото и предпазливо да се движеха, шумът го събуди. Той стоеше учуден на прага, подобен на призрак. Забеляза проснатия окървавен младеж с восъчно бледо лице и цял се разтрепера. Лицето му се покри със смъртна бледност. Той разпери старческите си пръсти и прошепна:

— Мариус!

— Господине — каза Баск, — той е бил на барикадата и току-що го донесоха…

— Той е мъртъв! Ах, кръвопиецът!…

Внезапно стогодишният старец се изправи като младеж.

— Господине, вие сте лекарят, нали? Кажете ми, мъртъв ли е?

Лекарят, и той самият силно обезпокоен, не отговори. Господин Жилнорман закърши ръце и избухна яростно:

— Той е мъртъв! Мъртъв! Отишъл е да го убият на барикадите! От омраза към мене! Направил го е напук на мене! Ах, кръвопиецо! Така ли ми се връщаш? Ах, горко ми! Той е мъртъв! Пронизан от куршуми, изпосечен, унищожен! Вижте го само негодника! Той знаеше отлично, че го чакам че бях приготвил стаята му! Ах, Мариус! От теб се искаше само да се прибереш и да кажеш: „Татко, ето ме!“ И щеше да бъдеш господар в къщата! Ти знаеше, но си си казал: „Не, той е роялист, няма да отида при него!“ И отиде на барикадите. Остави да те убият от проклетия! За да си отмъстиш за думите ми!

Лекарят се бе навел повторно над ранения. Дядото се наведе също над младежа. Старческите му устни пропущаха несвързани думи, примесени с хриптения:

— Ах, безсърдечнико! Ах, якобинецо! Ах, престъпнико!

Безпомощни укори на умиращ към труп. В същия миг Мариус бавно повдигна клепачи и замъгленият му още поглед се спря с удивление на господин Жилнорман.

— Мариус! — извика старецът. — Мариус! Мой мъничък Мариус! Моето дете! Любими синко! Ти отваряш очи, ти ме гледаш, ти си жив! Благодаря ти!

И той падна в несвяст.

ГЛАВА XXIЖАВЕР ИЗЛИЗА ОТ РЕЛСИТЕ

Жавер се отдалечи с бавни стъпки от улица Ом Арме.

За първи път в живота си вървеше с наведена глава. У него се беше извършил странен прелом. Цялата му външност носеше печата на душевна тревога.

Той потъна в смълчаните улички. Но все пак не вървеше без посока. Тръгна по най-късия път към Сена. Спря се близо до моста Нотр-Дам. На това място Сена образува опасен водовъртеж, от който се плашат всички моряци. Водата се устремява със страшна сила под сводовете на моста, пени се и клокочи. Ако някой попадне там, не може вече да се покаже на повърхността. И най-добрите плувци се удавят.

Жавер се облакъти на парапета и се замисли дълбоко.

Преломът, който ставаше в душата му, го терзаеше жестоко. Той бе объркан. Понятието за дълг, досега пределно ясно у него, сега сякаш се бе раздвоило. Когато срещна неочаквано Жан Валжан на брега на Сена, у него заговориха едновременно два инстинкта: вълкът намери отново плячката, а кучето — намери отново господаря си.

Да дължи живота си на престъпник и да му се отплати със същото, да застане на равна нога с каторжника! Да допусне той да му каже: „Върви си!“ и сам той на свой ред да каже: „Свободен си!“ За да остане верен на съвестта си, трябваше да измени на дълга си към обществото.

Случило се беше нещо удивително: Жан Валжан го бе пощадил. Но се бе случило и нещо още по-удивително: Жавер бе пощадил Жан Валжан.

Грозно беше да издаде Жан Валжан. Грозно беше и да го остави на свобода. И в двата случая честният Жавер се опозоряваше. И в двата случая го очакваше падение!

Така мислеше този нещастен тесногръд служител на закона.

Той продължаваше да се бъхта в неразрешимия проблем: един рецидивист да остане неуловен и ненаказан и то по негова вина! Нима Жан Валжан ще се окаже по-силен от обществения ред?

Този човек го озадачаваше. Пред него рухваха всички догми, на които бе служил цял живот. Великодушието на Жан Валжан към него самия, който му бе причинил само зло, го смазваше. Жавер чувствуваше, че в душата му се прокрадва едно ужасно чувство: възхищение пред каторжник, уважение към престъпник. Нима подобно нещо беше възможно?

Този каторжник, отвръщащ на злото с добро, предпочитащ състраданието пред отмъщението, собствената си гибел пред гибелта на смъртния си враг, приличаше повече на ангел, отколкото на човек.

После мисълта му се връщаше към него самия и редом до възвисилия се Жан Валжан той виждаше себе си, Жавер, жалък и унижен.

Каторжникът беше станал негов благодетел!

Защо той, Жавер, позволи на Жан Валжан да му подари живота? Негово право беше да умре на барикадата. Защо не извика другите въстаници на помощ срещу Жан Валжан, защо не ги застави да го разстрелят насила? Така щеше да бъде много по-достойно за него.

Жавер се считаше малодушен подлец. Той се ужасяваше от себе си. Неговият идеал бе не да бъде човечен и благороден, а да бъде безупречен. Как бе стигнал до такова падение?

Той бе дълбоко развълнуван. Ново, непознато и непоносимо състояние за него.

Загледа се в страшния спираловиден водовъртеж под себе си.

Реката долу тъмнееше. Не се различаваше нищо. Чуваше се само клокоченето на вълните. Не вода, а бездна. От нея лъхаше враждебен хлад и блудкав мирис на влажни камъни.

Жавер постоя няколко минути неподвижен, загледан в дверите на вечната нощ. Водата бучеше. Внезапно той свали шапката си, остави я на парапета на моста. Миг след това върху парапета се появи висок, тъмен силует, наведе се към Сена и скочи в мрака. Чу се глух плясък и тъмната бездна бе единствен свидетел на предсмъртните гърчове на злочестата сянка, изчезнала под водата.

ГЛАВА XXIIЕДВА ИЗЛЯЗЪЛ ОТ ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА, МАРИУС СЕ ГОТВИ ЗА ДОМАШНА ВОЙНА

Мариус дълго се бори между живота и смъртта. Няколко седмици имаше треска с бълнувания и сериозни мозъчни смутения, причинени по-скоро от сътресението при получените рани, отколкото от самите тях.

По цели нощи повтаряше името на Козет с упорство на агонизиращ.

„Да се избягва главно всяко вълнение!“ — препоръчваше постоянно лекарят.

Превръзките бяха сложни и трудни. Докато имаше опасност за живота на Мариус, господин Жилнорман, загубил ума и дума, седеше край леглото на своя внук и също като него беше ни жив, ни умрял.

Всеки ден, а понякога и два пъти дневно, един много добре облечен мъж с бели коси — така го описваше портиерът — идваше да пита как е раненият и предаваше голям пакет кърпи за превръзки.

Започна оздравителният период, но Мариус трябваше повече от два месеца да остане проснат на шезлонг поради незарастващата счупена ключица. Впрочем продължителното боледуване го бе спасило от преследване. Трябва да прибавим, че жестоката заповед на префекта до лекарите да предават ранените, беше предизвикала възмущение дори у самите врагове на народа. Освен пленените в разгара на боя, военните съдилища не посмяха да безпокоят никого другиго. Така Мариус бе оставен на мира.

Господин Жилнорман мина през всичките фази на отчаянието, за да мине след това през всички стадии на радостта.

В деня, когато лекарят му каза, че Мариус е вън от опасност, старецът бе вън от себе си от щастие. Той изтанцува един гавот и изпя една модна на времето песничка. Направо бе полудял от щастие.

Колкото до Мариус, той покорно се оставяше да го превръзват и да се грижат за него, но неотстъпно мислеше само за Козет. Откакто треската и бълнуването бяха минали, той не произнасяше името й, но цялата му душа беше при нея.

Не знаеше какво е станало с любимата му. Всичко, случило се на улица Шанврьори, беше като че прибулено с облак в спомените му. Неясни сенки, злокобно обвити в дима на барикадата, се мяркаха в съзнанието му — Епонин, Гаврош, дядо Мабьоф, приятелите му. Странното появяване на господин Фошльован там му се струваше загадка. Не проумяваше също как самият той бе останал жив и кой го бе изнесъл от барикадата.

В замъгленото му съзнание имаше само една ясна точка — твърдото решение да намери отново Козет.

Въпреки нежните грижи на дядото; Мариус не се доверяваше. Той се държеше хладно. Дядото напразно пилееше жалките си старчески усмивки. Мариус си казваше, че станеше ли дума за Козет, дядото веднага щеше да разкрие другото си лице и да покаже истинската си природа. Повторно щяха да излязат на сцената всички семейни въпроси, повторно щяха да се сблъскат и дядо му щеше да го обсипе с град от сарказми. И в заключение — отказ. Мариус се ожесточаваше предварително.

Колкото повече се възстановяваше, старите рани се разтваряха в паметта му и той се настройваше все по-неприязнено към дядо си. Старецът безмълвно страдаше от това. Страдаше също, че откакто бе дошъл в съзнание, Мариус нито веднъж не му бе казал „татко“.

Очевидно наближаваше буря.

Мариус реши в случай на отказ да махне шината, да изкълчи отново ключицата си, да откаже всякаква храна. Раните бяха неговите бойни припаси. Ще получи Козет или ще умре.

И той зачака благоприятния момент с подмолно търпение.

Този момент не закъсня.

ГЛАВА XXIIIМАРИУС ЩУРМУВА

Веднъж, докато дъщеря му подреждаше скрина, Жилнорман се наведе над Мариус и му каза нежно:

— На твое място, Мариус, бих ял повече месо, а не риба. Пърженият калкан е добра храна за болен, но за да се вдигнеш на крака, е нужен сочен котлет.

Мариус, който се чувствуваше съвсем добре, седна в леглото, погледна дядо си право в очите и заяви със страшно изражение:

— Трябва да ви кажа нещо по този повод.

— Какво именно?

— Че искам да се оженя.

— Ами че това е вече предвидено! — отвърна дядото и избухна в смях.

— Как така предвидено?

— Така. Предвидено. Момичето ще бъде твое.

Изненадан и омаломощен от радостно вълнение, Мариус цял се разтрепера.

— Точно така. Хубавото момиче ще бъде твое. То идва всеки ден да пита как си в лицето на един беловлас господин. Живее на улица Ом Арме номер седем и по цял ден плаче, приготвяйки карпия. А, отвори ли най-сетне дума за това? Беше намислил цял заговор, така ли? Искаше да се пребориш с мене? Разчиташе, че ще се скараме? Пропадна речта, която възнамеряваше да ми държиш, господин адвокат, ядосвай се на воля! Запуших ли ти устата, глупчо? Аз не съм вчерашен. Осведомих се. Тя е истинско съкровище и те обожава. Ако беше умрял, щяха да погребат и трима ни — нейният ковчег щеше да следва моя. Бях си наумил, щом се съвземеш да ти я домъкна току-така, но само в романите въвеждат безцеремонно млади момичета до леглото на ранени красавци. Какво щеше да каже леля ти? А и какво щеше да каже лекарят? Хубавите жени не лекуват треската. Виждаш ли, аз си давах сметка, че не ме обичаш и си мислех: „Какво да сторя, та пак да ме обикне?“ И тогава си рекох: „Чакай, нали си имам под ръка мъничката Козет?“ Искаш да се ожениш? Бъди щастлив, мило момче!

Старецът се разрида.

— Татко! — извика Мариус.

— Значи ме обичаш?

— Татко, сега съм добре, струва ми се, че бих могъл да я видя.

— И това е предвидено, ще я видиш утре.

— Татко?

— Какво има?

— А защо не днес?

— Че какво, може и днес. Заслужи си го — каза ми три пъти „татко“!

ГЛАВА XXIVГОСПОЖИЦА ЖИЛНОРМАН НЕ ВИЖДА НИЩО ЛОШО В ТОВА, ЧЕ ГОСПОДИН ФОШЛЬОВАН ВЛИЗА С ПАКЕТ ПОД МИШНИЦА

Козет и Мариус най-сетне се видяха.

Отказваме се от описанието на срещата им. Не бива да се опитваме да нарисуваме някои неща, включително и слънцето.

Цялото семейство се беше събрало в стаята на Мариус, когато Козет влезе, обкръжена сякаш от сияние.

— Възхитителна! — възкликна господин Жилнорман. Козет беше очарована, трепетна, неземно щастлива. Ту смъртно бледа, ту аленочервена, тя жадуваше да се хвърли в обятията на Мариус, а стоеше нерешително. Свенеше се да даде израз на любовта си пред толкова хора. Колко са безмилостни другите към влюбените! Стоят при тях тъкмо когато младите имат най-много нужда да останат сами!

Заедно с Козет беше влязъл и „господин Фошльован“, Жан Валжан.

На портиера и през ум не му мина да свърже този изрядно облечен господин с ужасния носач на трупове, който бе изникнал пред вратата му през онази страшна нощ. Все пак с будния си портиерски нюх той долови нещичко и каза на жена си:

— Струва ми се, че съм виждал някъде това лице.

Господин Фошльован се спря до вратата и остана там, с пакет под мишница.

— Дали този господин все носи книги под мишницата си? Толкова ли обича да чете? — каза шепнешком госпожица Жилнорман, която беше скарана с книгите.

— Че какво от това? Може да е учен — отвърна също тъй шепнешком господин Жилнорман.

Той се поклони и каза високо:

— Господин Траншльован, имам чест да ви поискам ръката на вашата дъщеря за моя внук, господин барон Мариус Понмерси.

„Господин Траншльован“ се поклони.

— Решено — заяви дядото. После се обърна към Мариус и Козет с протегнати ръце и им извика, благославяйки ги: — Разрешава ви се да се обожавате!

Те не чакаха да им го повтарят. Веднага зачуруликаха. Говореха си полугласно и изливаха насъбраната мъка от раздялата и буйната радост от срещата.

Старецът се настани до тях, накара Козет да седне и улови ръцете на двамата в старите си сбръчкани длани.

— Ах, тя е наистина пленителна, тази мъничка Козет! Момиченце и същевременно изискана дама! Жалко, че ще бъде само баронеса! Само че, какво нещастие! Едва сега се сетих! Повече от половината ми състояние е вложено в пожизнената ми рента! Докато съм жив, все някак ще карате, но като умра, клети мои деца, няма да имате и пукнат петак!

В този миг прозвуча дълбок, спокоен глас, който каза:

— Госпожица Евфразия Фошльован притежава шестстотин хиляди франка.

Говореше Жан Валжан. Досега той не беше казал нито дума и като че ли никой не обръщаше внимание, че още е там, защото стоеше изправен неподвижно зад тия щастливи хора.

— За каква Евфразия става дума? — запита смаяно дядо Жилнорман.

— За мен — каза Козет.

— Шестстотин хиляди франка! — удиви се дядото.

— Без четиринадесет или петнадесет хиляди франка може би — уточни Жан Валжан.

И той остави върху масата пакета, който лелята бе взела за книга.

Жан Валжан разви сам пакета. Вътре имаше снопчета банкноти; преброиха ги. Всичко петстотин осемдесет и четири хиляди франка.

— Това се казва книга! — забеляза господин Жилнорман.

— Я го виж ти тоя Мариус! — засмя се дядото. — Студентчетата изнамират момиченца с по шестстотин хиляди франка! Завеян мечтател, пък уловил под дървото на мечтите птичка-милионерка!

Колкото до Мариус и Козет, те продължаваха да се гледат в очите и едва ли обърнаха внимание на тази подробност.

ГЛАВА XXVВЛОЖЕТЕ СИ ПО-ДОБРЕ ПАРИТЕ В ГОРАТА, ОТКОЛКОТО У НЯКОЙ НОТАРИУС

Читателят навярно се е досетил, че след делото Шанматийо Жан Валжан бе успял през първото си неколкодневно бягство да изтегли навреме от Лафит спечелената от него сума под името на господин Мадлен в Монтрьой-сюр-Мер. Опасявайки се да не би да го уловят повторно, както впрочем и стана, той скри и зарови тази сума в гората край Монфермей. Цялата сума шестстотин и тридесет хиляди франка в банкноти не беше особено обемиста и се смести в една кутия, но за да я предпази от влагата, той я постави в дъбово сандъче. В същото сандъче скри и свещниците на епископа.

Когато видя, че Мариус се съвзема и почувствува, че наближава часът, когато тези пари ще потрябват, той отиде да ги вземе. Бяха останали петстотин осемдесет и четири-хиляди и петстотин франка. През десетте години, които беше прекарал с Козет, беше изхарчил както виждаме доста скромна сума.

Жан Валжан постави двата сребърни свещника върху камината и те заблестяха за голямо удивление на Тусен.

Впрочем Жан Валжан вече знаеше, че веднъж завинаги се е отървал от Жавер. Сам прочете съобщението във „Монитьор“, че полицейският инспектор Жавер бил намерен удавен между Понт-о Шанж и Пон-Ньоф вероятно в момент на умопомрачение.

„Всъщност — помисли си Жан Валжан — щом ме пусна на свобода, след като ме бе уловил, сигурно не е бил вече на себе си.“

Приготвиха всичко за сватбата. Лекарят заяви, че тя може да стане през февруари. Изминаха няколко прелестни седмици на съвършено щастие.

Дядото беше едва ли не най-щастлив от всички. Той ненаситно се любуваше на Козет.

— Каква прекрасна девойка! Честна дума, това е най-очарователното момиче, което съм виждал през целия си живот! Самата грация!

Мариус и Козет се озоваха от гроба право в рая. Преходът беше много рязък и ако не бяха замаяни от щастие, сигурно щяха да изпитат сътресение.

— Разбираш ли как стана всичко това? — питаше я Мариус.

— Не — отвръщаше Козет, — но ми се струва, че е дар от небето.

Жан Валжан уреди всичко, изглади всички пречки, отстрани всички трудности. Привидно той бързаше да обезпечи щастието на Козет с такова нетърпение и радост, както и самата тя.

Понеже беше бивш кмет, съумя да разреши един извънредно деликатен въпрос, в който беше посветен единствено той: гражданското състояние на Козет. Ако беше разкрил тайната на произхода й, кой знае, може би това щеше да осуети женитбата й — едно незаконородено дете мъчно прониква в буржоазните кръгове. Той спаси Козет от всички евентуални затруднения. Измисли й цяло семейство от покойници — единственият сигурен начин да не бъде изобличена. Така Козет се оказа потомка на изчезнал род. Не негова дъщеря, а дъщеря на друг Фошльован, градинар в манастира Малкия Пикпюс. Направиха справка и монахините дадоха най-ласкави отзиви за стария Фошльован и брат му. Съставен бе нотариален акт и Козет стана и пред закона госпожица Евфразия Фошльован. Бе обявена за пълно сираче, а Жан Валжан, под името Фошльован, и господин Жилнорман бяха определени за настойници.

Колкото до парите, той заяви, че те били завещани на Козет от едно лице, което желаело да остане неизвестно. Това завещание трябвало да бъде предадено на Козет, когато стане пълнолетна или встъпи в брак. Измислицата беше приемлива, особено както беше скрепена с половин милион зестра. Очите на Мариус бяха превързани от любовта, а на другите от шестстотинте хиляди франка, затова никой не разчопли тази история.

Козет научи, че не е дъщеря на стареца, когото толкова дълго бе наричала „татко“. При други обстоятелства това разкритие би я потопило в дълбока скръб, но в тия неизказано щастливи минути то хвърли само мимолетна сянка, развали настроението й за съвсем кратко време. Беше толкова радостна, че облакът се разпръсна бързо. Нали си имаше Мариус? Младежът идва, старецът остава на заден план.

Освен това от дълги години тя бе свикнала да живее сред загадки. Всеки, който е имал забулено в тайна детство, е склонен да приема какви ли не изненади. Тя обаче продължи да казва на Жан Валжан „татко“.

Девойката беше във възторг от дядо Жилнорман. Докато Жан Валжан бе загрижен да й уреди нормално положение в обществото и да й осигури завидно материално състояние, дядо Жилнорман я отрупваше с ласкателства и подаръци. Той изпразваше старите скринове и изваждаше от тях китайски коприни, скъпа дамаска, кадифе и златоткани кърпи, старинни накити и щедро ги даваше на Козет. Всяка сутрин нов дар я караше да изпада в блаженство.

Отношенията между Мариус и господин Фошльован си оставаха сдържани. Той неизбежно придружаваше Козет и Мариус го приемаше като необходимо условие да вижда годеницата си. Но той го ограждаше дълбоко в себе си с много въпросителни. Не можеше да отрече, че господин Фошльован говори добре и с известна изисканост, но все пак нещо му липсваше. Липсваха му качества на истински светски човек, макар и да притежаваше други, много по-ценни човешки качества. Но необяснимото държане на господин Фошльован в бърлогата Жондрет, както и странното му присъствие на барикадата, където се бе нагърбил доброволно с изпълнението на присъдата над Жавер, го изпълваше с недоверие към него. Само веднъж той опита почвата. Вмъкна уж случайно в разговора улица Шанврьори и се обърна към господин Фошльован:

— Позната ви е тази улица, нали?

— Никога не съм чувал улица с такова име — отвърна с най-естествен тон господин Фошльован.

„Сигурно съм бълнувал! — реши Мариус. — Навярно там е бил някой, който му е приличал!“

ГЛАВА XXVIДВАМА ДУШИ, ПРОПАДНАЛИ ВДЪН ЗЕМЯ

Колкото и силно да бе любовното му опиянение, то все пак не можа да заличи всичките грижи на Мариус.

Докато траеха приготовленията за сватбата, в очакване на определената дата, Мариус предприе трудни и добросъвестни проучвания, свързани с миналото.

Бе задължен по две линии: и за баща си, и за самия себе си.

От една страна — Тенардие, от друга — непознатият, който го бе донесъл в дома на господин Жилнорман.

Мариус държеше да издири тези двама души; той съвсем не смяташе, че може да ги забрави, като се ожени и бъде щастлив. Напротив, опасяваше се, че ако не изплати тези две задължения от миналото, те ще хвърлят сянка върху живота му, който занапред се очертаваше така безоблачен. Той жадуваше да се разплати с миналото, преди да встъпи радостно в бъдещето.

Обстоятелството, че Тенардие беше злодей, не намаляваше заслугата му спрямо полковник Понмерси. Тенардие беше престъпник за всички, но не и за Мариус.

Понеже не му беше известно какво точно се бе случило при Ватерло, Мариус не знаеше, че поради странното стечение на обстоятелствата, баща му наистина дължеше живота си на Тенардие, по не му дължеше благодарност.

Нито един от агентите, наети от Мариус, не можа да открие следите на Тенардие. Той беше сякаш безвъзвратно пропаднал. Тенардиерица беше умряла в затвора. Тенардие и дъщеря му Азелма, единствените оцелели от това жалко семейство, бяха потънали в неизвестността. Социалната бездна се бе затворила безмълвно над тия две същества.

След бягството му от затвора, Тенардие, организатор и инициатор на клопката в плевника Горбо, бе осъден задочно на смърт. Тази присъда допринасяше за сгъстяване на мрака около този човек, като го принуждаваше да се спусне на самото дъно на обществото, за да не го уловят.

Колкото до непознатия, който беше спасил Мариус, издирванията също удариха на камък. Успяха да намерят файтона, който го бе докарал полумъртъв от кея на Сена на шести юни. Кочияшът заяви, че към девет часа вечерта решетката на канала, която извежда към реката, се отворила и от нея излязъл човек, носещ на плещите си друг човек, който изглеждал мъртъв. Един агент охранявал изхода. Той арестувал живия и взел под свое разпореждане мъртвия. По заповед на полицая кочияшът качил всички във файтона си. Най-напред оставили мъртвеца. Другите двама продължили с файтона до Архива, там слезли и полицаят отвел другия човек. Кочияшът не знаеше нищо повече.

Самият Мариус не си спомняше абсолютно нищо. Помнеше само, че преди да угасне съзнанието му, нечия силна ръка го бе сграбчила през кръста. Дошъл бе на себе си едва у господин Жилнорман. Как, след като бе паднал на улица Шанврьори, е излязъл чак при Моста на Инвалидите? Значи някой го бе пренесъл през клоаката на такова дълго разстояние. Невероятна саможертва!

Кой беше този човек? Кой?

Именно него търсеше Мариус.

Защо полицаят не бе обадил за случилото се? Дали спасителя на Мариус бе успял да му се изплъзне? Дали не бе подкупил агента? Но защо не се явяваше при Мариус, който му беше така задължен? Защо се отказваше не само от парично възнаграждение, но и от дължимата му признателност? Що за човек беше?

Портиерът единствен беше забелязал този човек. Той заяви:

— Човекът беше ужасен.

Надявайки се, че кървавите му дрехи ще помогнат при издирването, Мариус ги запази. Разглеждайки ги, забеляза, че едно парче от сюртука липсваше.

Една вечер Мариус заговори за това странно приключение пред Жан Валжан и Козет. Студеното лице на господин Фошльован го раздразни и той извика възбудено:

— Какъвто и да е бил този човек, той прояви високо благородство. Притече ми се на помощ като ангел —хранител. Хвърлил се в разгара на боя, грабнал ме е, отворил клоаката и ме е влачил през нея! Изминал е над левга и половина в ужасните подземни галерии. Над левга и половина в смрадната клоака, при това с труп на гърба! И с каква цел? За да спаси един умиращ. Той си е казал: „В него все още мъждука искрица живот. Ще рискувам собственото си съществуване заради тази искрица!“ И той не веднъж, а двадесет пъти е изложил на опасност собствения си живот. Всяка крачка е била премеждие. Ах, ако тези шестстотин хиляди франка бяха мои…

— Те са ваши — прекъсна го Жан Валжан.

— Бих ги дал всичките, за да открия този човек!

Жан Валжан не отрони нито дума.

ГЛАВА XXVII16 ФЕВРУАРИ 1833 ГОДИНА

Нощта на 16 срещу 17 февруари беше благословена нощ. Небето се беше разтворило дружелюбно над мрака. Беше сватбената нощ на Мариус и Козет.

Сватбените обичаи през 1833 година се отличаваха от днешните. По онова време, колкото и да ви се вижда странно, хората смятаха, че сватбата е патриархално тържество и сливането на двете младежки съдби трябва да стане под домашния покрив. Затова хората се женеха по домовете си.

И тъй, съгласно тази остаряла мода, сватбата стана в дома на господин Жилнорман.

16 февруари се падна точно в последния ден на карнавала. Колебания и скрупули от страна на леля Жилнорман.

— В последния ден на карнавала! — възкликна дядото. — Че какво по-хубаво от това? Една поговорка гласи:

Няколко дни преди деня, определен за женитбата, с Жан Валжан се случи неприятност. Премаза палеца на дясната си ръка. Раната не беше сериозна и той не позволи на никого да се занимава с нея, но се принуди да я бинтова и да закрепи неподвижно ръката си, така че не можа да сложи подписа си под брачното свидетелство. Господин Жилнорман като втори настойник на Козет изпълни вместо него това задължение.

След церемонията в кметството сватбените карети се насочиха към църквата. Булевардът беше задръстен от коли с маскирани хора. В първата карета бяха седнали госпожица и господин Жилнорман, Козет и Жан Валжан. Съгласно обичая, Мариус беше все още разделен от Козет и седеше във втората карета.

По едно време сватбената карета с Козет и Жан Валжан се случи точно срещу една кола, отрупана с маски. Рояк Арлекиновци и Колумбини, натруфени с перуки и шутовски очила, безформен грозд от маскирани мъже и жени се спря от лявата страна на булеварда, докато сватбената карета се спря за малко вдясно, тъй като движението беше задръстено.

— Я, гледай, сватба! — каза една маска.

Започна страшна престрелка с шеги и закачки между маските и тълпата, струпала се от двете страни на булеварда.

Междувременно двама маскирани от същата кола поведоха тихо разговор. Думите им се губеха в общата врява. Бяха облечени като стар испанец и млада търговка от халите.

Ще ви предам диалога им.

— Виждаш ли оня старик?

— Кой старик?

— Оня там в първата сватбарска таратайка.

— Дето си е вързал ръката с черна превръзка?

— Точно той. Сигурен съм, че го познавам.

— Въобразяваш си.

— Да ми изсъхне езикът и да ми отрежат главата, ако не познавам този дъртак. Можеш ли да зърнеш младоженката, ако се наведеш?

— Не.

— Постарай се да видиш младоженката. Но какво ли търси този дядка на сватбата?

— Каквото и ние.

— Слушай! Ще слезеш от колата и ще проследиш сватбарите.

— Не мога да сляза, нали съм наета за целия ден.

— Тю да се не види!

— Ако сляза, първият срещнат инспектор ще ме арестува. Днес съм на служба при фараоните.

— Все едно. Този старик ми дойде до гуша. Трябва да знам къде отиват и що за стока са. Щом се вози в първата кола, значи е бащата на младоженката.

— Какво ми влиза в работата?

— Трябва да разбереш къде ще отидат сватбарите.

— Много лесно ти се вижда. Да намериш сватбари, минали в последния ден на карнавала! Все едно игла в купа сено! Търси, ако си нямаш работа.

— Тъй или иначе трябва да го направиш, разбираш ли, Азелма?

ГЛАВА XXVIIIЖАН ВАЛЖАН Е ВСЕ ОЩЕ С ПРЕВЪРЗАНА РЪКА

Козет беше блестяща и затрогваща в кметството и църквата. Над фуста от бяла тафта се диплеше роклята й от белгийска дантела. Тя носеше огърлица от перли, а на главата — традиционното портокалово венче. Сияйна невинност и чистота. Дядото я водеше, тъй като Жан Валжан не можеше да стори това с превързаната си ръка.

Когато всички формалности свършиха, когато казаха пред кмета и свещеника всички полагаеми се „да“ и размениха пръстените си, на връщане в къщи двамата млади се качиха в първата карета.

— Вярно ли е? Вече нося твоето име! — прошепна Козет.

Двете млади същества бяха извън себе си от радост. Цялата изживяна мъка се беше превърнала в опиянение. Струваше им се, че безсънните нощи, тревогите, сълзите правеха още по-чаровен този дивен час. Миналата горест окръжаваше като с ореол сегашното им щастие.

Те си шепнеха тихичко:

— Ще отидем да видим нашата градина на улица Плюме.

После се прибраха в дома на господин Жилнорман. Навсякъде цветя. Поканили бяха много стари приятели на семейство Жилнорман. Всички ухажваха Козет и се надпреварваха да я наричат „госпожа баронесо“.

Козет никога не се беше държала така нежно с Жан Валжан. Когато се обръщаше към него, в гласа й звучаха гальовните нотки от детските й години. Трапезата искреше с празничната си наредба. Три цигулки и една флейта свиреха в преддверието.

— Доволен ли сте, татко? — попита Козет.

— Естествено, доволен съм — отвърна Жан Валжан.

— Усмихнете се тогава!

Жан Валжан се усмихна.

След няколко минути съобщиха, че вечерята е готова. Поканените, начело с господин Жилнорман, който беше уловил Козет подръка, се наредиха около масата. Вдясно и вляво от младоженката бяха поставени две големи кресла — едното за господин Жилнорман, другото — за Жан Валжан. То остана празно.

Потърсиха с очи „господин Фошльован“. Никъде не се виждаше. Попитаха прислужника.

Той отговори, че господин Фошльован го помолил да го извини. Тъй като ръката го боляла, нямало да може да вечеря с младоженците. Щял да дойде при тях на другата сутрин.

Празното кресло помрачи за миг сватбеното пиршество. Но дядото беше в такова настроение, че стигаше и за двама. Той заяви, че господин Фошльован е сторил добре, че се е оттеглил да си почине, но раната не е сериозна и няма нищо страшно. Това изявление беше достатъчно. Козет и Мариус изживяваха сега егоистичните мигове, когато човек е чувствителен само за собственото си щастие. Пък и господин Жилнорман има едно щастливо хрумване. Той накара Мариус да седне в празното кресло до Козет:

— Няма нищо нередно: Щастливец до Щастливка.

Цялата маса започна да ръкопляска. Мариус седна до Козет и в края на краищата тя се оказа по-доволна, че е станало тъй. Можеше ли да съжалява за Жан Валжан, щом Мариус го замести?

ГЛАВА XXIXНЕРАЗДЕЛНОТО

Къде изчезна Жан Валжан?

Почти веднага след като се бе усмихнал по заповед на Козет, той стана и излезе в антрето, без да го забележат, защото никой не се занимаваше с него. Жан Валжан показа на прислужника превързаната си ръка, обясни му какво да каже и напусна дома.

Той постоя малко на улицата под ярко осветените прозорци, заслушан в неясната радостна глъчка. Сред веселия шум до него долетя нежният гласец на Козет.

Мина бавно по улиците, по които бе минавал с Козет, идвайки у Мариус. Прибра се у дома си. Апартаментът беше празен. Тусен се бе заселила при Козет като камериерка. Влезе в стаята на Козет. Тя беше отнесла със себе си всички пленителни момински дреболии. Бяха останали само тежките мебели и четирите голи стени.

Жан Валжан обходи стаите. Той махна превръзката от ръката си. Тя сякаш не го болеше вече. Приближи се до своето легло и очите му се спряха на малкото куфарче върху нотната му масичка. Извади едно ключе от джоба си и го отвори. Бавно раздипли дрехите, с които Козет бе напуснала Монфермей преди десет години. Малката черна рокличка, черната забрадка, здравите детски обувки, топлото плюшено елече, престилката с джобчета, вълнените чорапи. Жан Валжан беше занесъл за нея тия дрешки в Монфермей. Той ги нареди една по една върху леглото. Дълбоко замислен, клетникът се връщаше към миналото. Спомняше си Монфермейската гора. Прекосили я бяха заедно с Козет. Спомняше си ясно зимния ден, голите дървета, храстите без птички, небето без слънце. Но въпреки всичко, колко хубаво беше тогава! Тя беше ей такава мъничка и държеше голямата си кукла в ръце. Нямаше никого другиго на света освен него.

Жан Валжан отпусна благородната си побеляла глава на леглото, старото му твърдо сърце трепна, той зарови лице в дрешките на Козет и ако някой минеше по стълбите в този миг, щеше да чуе бурните му ридания.

ГЛАВА XXXБУДНА СЪВЕСТ

И пак се поднови някогашната жестока борба, на която бяхме свидетели неведнъж. Колко пъти видяхме Жан Валжан в отчаяна схватка със собствената си съвест, борещ се до изнемога!

Нечуван двубой! Колко пъти неговата жадуваща за правда съвест го бе поваляла на земята! Колко пъти неумолимата истина беше притискала с коляно гърдите му! Колко пъти, сломен от нейната светлина, бе молил за пощада! Колко пъти след някой съмнителен довод, подсказан му от себелюбието, той бе чувал в ухото си гневния глас на своята съвест. Колко пъти се бе изправял окървавен, изранен, смазан, но просветлен, с отчаяно сърце, но спокойна съвест и макар победен, се чувствуваше победител!

Тази нощ обаче Жан Валжан чувствуваше, че му предстои последният, най-страшен двубой. Той трябваше да разреши един мъчителен проблем. Беше стигнал до последното съдбоносно пресичане на доброто и злото. Гибелен кръстопът! Кой път да поеме?

Жан Валжан още веднъж трябваше да избира между страшното пристанище и примамливата подводна скала.

Ето какво се питаше той: какво трябваше да бъде отношението му към щастливите Мариус и Козет?

Той сам бе желал тяхното щастие, сам го бе извоювал. Но сега, когато това щастие беше действителност, как трябваше да се държи той? Да се разпорежда ли с него като със своя собственост? Имаше ли право да запази за себе си колкото може по-голяма част от любовта на Козет? Трябваше ли да се вмъкне в дома на Козет като един вид баща, почитан дълбоко? Да наложи своето минало на нейното бъдеще? Ще седне ли обвит в мрак до светлото й огнище? Ще направи ли своята тежка орис спътница на техните щастливи съдби? С една дума трябваше ли той, ням обреченик на съдбата, да остане край тия две честити създания?

Жан Валжан разгледа от всички страни неумолимия въпрос. Козет беше спасителният сал за него, корабокрушенеца. Да се вкопчи ли в него или да го остави да отплува? Страшна е борбата между самолюбието и чувството за дълг.

Той прецени трезво двете възможности, които стояха пред него. Да наложи своята каторга на тези две сияйни деца или да се обрече сам на неминуемо изчезване. В един случай щеше да принесе в жертва Козет, в другия — себе си.

На какво решение се спря? Кой път избра? Какъв бе последният му отговор на безпристрастния разпит на съдбата? Той остана така до сутринта, превит надве под непосилната тежест на своята орис. Дванадесет часа, цели дванадесет часа през дългата зимна нощ лежа той, така вледенен, без да повдигне глава, без да промълви нито дума. Само от време на време потръпваше конвулсивно и залепил устни до дрешките на Козет, ги обсипваше с целувки.

ГЛАВА XXXIПОСЛЕДНАТА ГЛЪТКА ОТ ГОРЧИВАТА ЧАША

На другата сутрин Жан Валжан отиде в дома на Жилнорман и пожела да говори с Мариус. Той го зачака неподвижен в салона. Очите му бяха помръкнали от безсънната нощ. Беше страшно бледен.

Мариус влезе усмихнат и го поздрави по-сърдечно от друг път.

— Вие ли сте, татко? Защо толкова рано? Козет още спи.

Жан Валжан почувства, че стената между тях двамата се стопява. Уви, той сам щеше да я издигне отново!

— Колко се радвам да ви видя! — говореше весело Мариус. — Козет толкова ви обича! Не забравяйте, че вашата стая е тук. Не искаме и да чуем вече за улица Ом Арме! Още днес ще се настаните у нас. Вие ще участвате в нашето щастие. Нали ще обядвате с нас днес?

— Господине — каза Жан Валжан, — трябва да ви съобщя нещо. Аз съм бивш каторжник.

Това беше така неочаквано и абсурдно, че Мариус не разбра. Зави му се свят. Едва тогава погледна говорещия с него човек и си даде сметка за изражението му.

Жан Валжан развърза бинтованата си ръка.

— На ръката ми нямаше нищо. Не биваше да присъствам на вашата сватба. Измислих нараняването, за да не извърша фалшификация, за да не дам повод да анулират брака ви, за да не бъда принуден да го подпиша.

— Какво означава това?

— Това означава, че съм бил на каторга. Деветнадесет години. За кражба. В настоящия час аз съм избягал каторжник.

Колкото и да искаше да не вярва на този факт, Мариус трябваше да повярва. Той изтръпна от страшно подозрение.

— Кажете ми всичко! Вие ли сте баща на Козет?

— Трябва да ми вярвате по този въпрос, господине. Бог ми е свидетел, че не съм. Аз съм селянин от Фаврол. Наричам се Жан Валжан. Не съм никакъв на Козет, успокойте се.

— Кой може да ми го докаже?

— Аз, щом ви давам думата си.

— Вярвам ви — промълви Мариус.

— Какво съм аз за Козет? — продължи Жан Валжан. — Случаен минувач. Преди десет години не знаех, че тя съществува. Обичам я, не отричам. Тя беше сираче. Без баща и без майка. Имаше нужда от мене. Децата са така беззащитни, че първият срещнат им става закрилник. Днес Козет излиза от моя живот. Аз не мога да сторя повече нищо за нея. Колкото до парите, не се съмнявайте. Те ми бяха оставени на съхранение. Връщам повереното. Не ме разпитвайте. В желанието си да бъда почтен докрай, разкривам ви кой съм.

Мариус беше толкова смаян, че едва ли не го упрекна за искреността му.

— Но защо ми казвате всичко това? Защо не запазихте тайната за себе си? Нито сте изобличен, нито ви гонят. Защо направихте с толкова леко сърце подобно признание? Поради каква друга причина?

— Поради каква причина ли? — поде Жан Валжан с глух глас. — Защо наистина каторжникът идва и казва: „Аз съм каторжник!“ Причината може да ви изглежда необяснима. Просто от почтеност. Моето нещастие е, че сърцето ми е омотано в здрави нишки. Ако можех да ги разкъсам, достатъчно беше да замина. Виждам ви щастливи и си отивам. Но аз не мога да живея далеч от Козет. Тогава си казах: „Аз съм клетник, изхвърлен от обществото. Излишен съм във всяко семейство. Козет има дом, изпълнен с радост. Нямам право да вляза в него.“ Можех, вярно, да излъжа всички ви, да премълча, да си остана господин Фошльован. Докато беше за нейно добро, мълчах и лъгах, но сега ще бъде само за мое добро и затова не бива да го правя. Питате какво ме принуждава да говоря. Съвестта ми. А колко бе лесно да си мълча! Ако бях скрил истинското си аз, всичко щеше да бъде наред, освен душата ми. Щях да бъда тъма сред вашия светъл ден, да въведа каторгата във вашето огнище, да сядам на масата с мисълта, че бихте ме изгонили, ако знаехте кой съм. Не ви ли побиват тръпки? Тогава щях да бъда най-престъпният човек, докато сега съм само най-злочестият. Всеки ден щях да бъда принуден да лъжа! Всеки ден моите най-любими същества щяха да участвуват в моя позор! Лесно ли ви се вижда? И защо? За да бъда щастлив? Нима имам право? Аз съм изхвърлен от живота, господине.

Жан Валжан млъкна. Мариус беше поразен.

След малко Жан Валжан добави с покъртителен тон:

— Колкото и странно да ви изглежда, аз съм честен човек. Очерняйки се във вашите очи, аз се издигам в моите собствени. Ето защо дойдох да ви разкрия всичко това. С леко сърце, както казахте вие.

Той си пое с мъка дъх и завърши:

— Някога, за да живея, откраднах един хляб. Не желая, за да живея днес, да открадна едно име. Сега вече изпитвам огромно облекчение. Представете си за миг обратното. Аз не казвам нищо, ставам член от семейството ви, придружавам жена ви в разходките й и един прекрасен ден, както си стоим заедно, чувате вик: „Жан Валжан!“ и зловещата ръка на полицията се подава от сянката и сваля внезапно моята маска.

Мариус стана, изтръпнал от ужас.

Жан Валжан продължи:

— Виждате, че бях прав. Пред вас стои истински клетник, господине.

Мариус прекоси салона и стисна ръката на Жан Валжан. Тя беше ледена и висеше безводно.

— Дядо ми има приятели, ще ви издействува помилване.

— Аз имам нужда само от едно помилване, което изхожда от моята съвест.

— Бедната Козет! — възкликна Мариус. — Когато узнае…

При тези думи Жан Валжан се разтрепера цял.

— Как не се сетих! Вие естествено ще кажете на Козет. Силите на човека стигат за едно, а не му стигат за друго. Заклевам ви, господине, умолявам ви от все сърце, дайте ми най-святата си дума, че няма да й кажете нищо. Не стига ли, че го знаете вие? Аз ви признах всичко по свой личен почин, без никой да ме принуждава. В състояние съм да кажа на цял свят, на всичко живо, все ми е едно. Но тя, тя няма представа за тия работи, ще се ужаси. Каторжник! Ще трябва да й се обяснява, да й се каже: „Това е човек, който е бил осъден на каторжна работа.“ Тя видя веднъж, като минаваха оковани затворници. „О, боже!“

И Жан Валжан се строполи върху едно кресло и скри лице в дланите си. Раменете му се тресяха и макар че не се чуваха ридания, явно беше, че плаче. Беззвучни, страшни ридания.

После обърна към Мариус заляното си в сълзи лице и прошепна така тихо, сякаш гласът му идеше от бездънни дълбини:

— О, как бих желал да умра!

— Успокойте се — каза Мариус, — ще запазя тайната ви само за себе си.

Той не беше толкова разстроен, колкото би могло да се очаква. Принуден в продължение само на един час да свикне с неочакваната истина, той постепенно започна да вижда господин Фошльован като каторжник и осъзнавайки тази жестока действителност, си даде сметка, без особено сътресение колко дълбока пропаст го дели от този човек.

— Не мога да не заговоря за повереното ви имущество, което вие така достойно и добросъвестно предадохте. Това е проява на честност. Справедливо е да получите известно възнаграждение. Определете сам сумата.

— Благодаря ви, господине — отвърна Жан Валжан кротко.

Той се замисли и добави:

— Сега, след като знаете всичко, смятате ли, господине, че не трябва повече да я виждам?

— Така би било най-добре — отвърна Мариус.

— Да не я видя вече! — промълви задавено Жан Валжан и се запъти към вратата.

Той я открехна, после се обърна отново към младежа. Беше вече не само блед, но пръстеносив. В сухите му очи гореше трагичен пламък.

— Вижте, господине, ако нямате нищо против, ще идвам да я виждам. Ако не държех на това, бих заминал и нямаше да ви призная всичко това. Понеже желаех да остана там, където е Козет, и да продължавам да я виждам, ви казах честно всичко. Нали следите мисълта ми? Девет години живях непрекъснато с нея. Бях като неин баща, а тя бе моето дете. Ако не ви се зловиди, ще идвам от време на време да я виждам. Няма да оставам дълго. Кажете да ме приемат в долната стая. Ще идвам например вечер, на здрачаване.

— Ще идвате всяка вечер и Козет ще ви чака — заяви студено Мариус.

ГЛАВА XXXIIВЪПРОСИТЕЛНИ В РАЗКРИТАТА ТАЙНА

Мариус беше дълбоко разстроен. Едва сега си обясняваше отчуждението, което винаги беше изпитвал към човека, с когото живееше Козет. Той криеше нещо загадъчно. Загадката се беше оказала най-срамно петно: каторга.

Да откриеш внезапно такава тайна, тъкмо когато си най-щастлив все едно да зърнеш скорпион в гнездо на гургулици.

Нима щастието му щеше занапред да бъде обречено на това съседство? Нима той неизбежно трябваше да приеме този човек? Нима оженвайки се за Козет, той се бе свързал и с каторжника?

Старата му отчужденост към господин Фошльован, превърнал се в Жан Валжан, сега беше примесена с отвращение.

Но трябва да признаем, че в това отвращение се криеше възхищение. Какво представляваше всъщност този непонятен човек? Независимо от всичко, неговата изключителна будна съвест свидетелстваше за духовно величие.

Отношението на Мариус към него се беше странно променило. Какво му вдъхваше господин Фошльован? Недоверие. Какво му вдъхваше каторжникът? Доверие. Защото той безспорно беше искрен. Той най-сетне съзираше отговора на загадката, която го мъчеше. Защо в бърлогата на Жондрет този човек бе изчезнал при идването на полицията? Защото беше избягал каторжник. Какво търсеше на барикадата? Защо беше дошъл там? Мариус си спомняше смътно, че Жан Валжан бе отвел в уличката зад барикадата Жавер и малко след това бе прокънтял изстрел. Жан Валжан бе дошъл на барикадата, за да отмъсти на полицая.

Той не можеше да намери отговор само на последния въпрос, който най-жестоко го измъчваше: как Жан Валжан бе живял толкова дълго с Козет? Каква беше тази мрачна игра на съдбата, поставила сиротното дете в съприкосновение именно с този човек? Как така тя бе оковала ангела, редом с демона? Нима е възможно да съжителстват престъплението и невинността? Как този стар грешник е могъл да възпита това неземно създание? Какво представляваше всъщност този непонятен човек?

Но каквото и да си казваше и както и да се успокояваше, Мариус с ужас се връщаше на безспорния факт. Жан Валжан беше каторжник. Макар и с прогресивни убеждения, Мариус не беше дорасъл дотам, че да различи закона от правото. Той беше все още назадничав в това отношение и се придържаше към безпощадните наказания на тогавашното правосъдие.

Той се упрекваше, че се беше показал мек, че бе отстъпил, че не бе отстранил решително Жан Валжан от Козет и от семейството си. Трябваше да приеме жертвата му и да го отдалечи от дома си. Сърдеше се, че се бе трогнал от изповедта му.

ГЛАВА XXXIIIДОЛНАТА СТАЯ

На следващия ден привечер Жан Валжан потропа на пътната врата на жилището на Жилнорман. Отвори му прислужникът Баск. Той се оказа в двора точно в уреченото време, като че ли беше получил специално нареждане. Баск отвори вратата на долната стая и каза:

— Ще съобщя на госпожата.

Стаята беше сводеста и влажна. Гледаше към улицата и се осветяваше зле от единствения прозорец с железни пръчки. Стените — олющени, ъглите — замрежени от паяци. В камината гореше огън, а от двете й страни бяха поставени две кресла.

Жан Валжан се чувствуваше отпаднал. От няколко дни той нито спеше, нито ядеше. Отпусна се в едното кресло. Баск влезе повторно, постави една запалена свещ на камината и се оттегли. Навел глава, Жан Валжан изобщо не го забеляза. Изведнъж той се изправи: Козет беше застанала зад него. Не бе я видял да влиза, но беше, почувствувал присъствието й. Тя беше дивно хубава.

— И таз добра! Що за хрумване, татко? Зная, че сте чудак, но никога не бих могла да очаквам такова нещо! Мариус ми каза, че вие сте пожелали да ви приемам тук!

— Точно така.

— Предупреждавам ви, че ще направя сцена. Но най-напред ме целунете.

Жан Валжан не помръдна.

— Започва да става сериозно. Какво съм ви сторила? Обещайте ми, че ще вечеряте с нас.

— Вече вечерях.

— Не е вярно. Качвайте се с мене в салона.

— Невъзможно.

Козет се смути.

— Но защо? И как сте могли да изберете за срещите ни най-грозната стая?

— Нали знаете, госпожо, аз си имам мании.

Козет плесна е ръце.

— Ето ти ново двайсет! Госпожо! Това пък какво означава?

— Нали искахте да бъдете госпожа…

— Но не и за вас, татко!

— Не ми казвайте вече татко. Казвайте ми господин Жан, ако обичате.

— Вие не сте вече мой татко? Аз не съм вече за вас Козет? Какво съм ви сторила? Да не би да се е случило нещо?

— Всичко си е по старому.

— А защо сменяте името си?

Жан Валжан се усмихна жално.

— Тъй като вие станахте госпожа Понмерси, защо пък аз да не бъда господин Жан?

— Нищо не проумявам. Нямате право да бъдете толкова лош.

Жан Валжан не отговори. Тя взе ръцете му, вдигна ги към лицето си и ги притисна в знак на нежна обич.

— Хайде, бъдете добричък. Елате да живеете при нас. Ще подновим нашите разходки. Ще обядвате и вечеряте с нас, ще си бъдете пак мой татко.

— Нямате вече нужда от баща, нали си имате мъж?

— Ах, какъв мечок! Вие сте особняк, но все пак човек дава малко отдих на хората, поне когато се женят. Защо ме наскърбявате? Нима ми се сърдите, че съм щастлива?

Този наивен въпрос на Козет, изпълнен с толкова дълбок смисъл за Жан Валжан, разкъса сърцето му, Той пребледня. Не можа да намери веднага отговор и прошепна, говорейки сякаш на себе си:

— Нейното щастие беше целта на живота ми. Козет, ти си щастлива. Моето време изтече.

— Ах, най-сетне ми проговорихте на „ти“! — извика Козет и буйно се хвърли на шията му.

Зашеметен от вълнение, Жан Валжан я притисна буйно до гърдите си.

— Благодаря, татко.

Той се освободи нежно от прегръдката й и посегна към шапката си.

— Отивам си, госпожо, очакват ви.

Жан Валжан излезе, като остави Козет смаяна от загадъчното му държане.

ГЛАВА XXXIVОЩЕ НЯКОЛКО СТЪПКИ НА ОТДАЛЕЧЕНИЕ

На другия ден по същото време Жан Валжан отново дойде.

Козет не му зададе вече никакви въпроси, не се изненада от нито, не се възпротиви, когато той я заговори на „вие“, не го нарече „татко“, макар че не се обърна към него и с противното й „господин Жан“. Само радостта й беше малко помръкнала. Явно, бе водила с мъжа си един от тия разговори, по време на които любимият мъж казва, каквото му хрумне, но успокоява любимата жена. Ниската стая изглеждаше по-подредена, по-приветлива.

През всички следващи дни Жан Валжан се появяваше все по същото време. Семейството свикна с новите порядки, въведени от него. И Тусен помогна за това.

— Господинът си е бил винаги такъв — каза тя.

— Оригинал — отсече дядото и с това всичко бе приключено. Всъщност старите хора не обичат да променят навиците си и той нямаше нищо против да бъде освободен от присъствието на господин Траншльован, както го наричаше.

— Какви ли не особняци има — добави той. — Маркиз Канапл беше още по-завеян. Купи цял замък, а се завря да живее на тавана. Всеки с чудатостите си.

Никой не отгатна мрачната причина на това „хрумване“.

Така изминаха няколко седмици. Новият живот завладя Козет. Нейните забавления всъщност не бяха скъпи. Те се свеждаха винаги до едно: да бъде с Мариус. След като изчезна задушевното „ти“ и се въведоха новите хладни обръщения, Жан Валжан като че ли стана друг човек за Козет. Тя продължаваше да го обича, но се държеше по-хладно с него. Усилията на Жан Валжан да я откъсне от себе си се увенчаваха с успех.

В първите дни той отиваше при нея само за няколко минути. Малко по малко свикна да удължава посещенията си. Възползуваше се сякаш от порасналия ден. Идваше по-рано и си отиваше по-късно.

Един ден тя неволно му каза „татко“. Радост озари тъжното му лице, но той кротко я поправи:

— Казвайте ми „господин Жан“.

— Ах, вярно — съгласи се тя, заливайки се в радостен смях. — Господин Жан!

— Точно така — отвърна Жан Валжан и се обърна, за да не би тя да види плувналите му в сълзи очи.

ГЛАВА XXXVТЕ СИ СПОМНЯТ ЗА ГРАДИНАТА НА УЛИЦА ПЛЮМЕ

Това вече не се повтори. След този последен лъч всичко угасна. Никаква задушевност, никаква целувка при срещите им, нито веднъж не прозвуча повече нежното „татко“. Жан Валжан сам се лиши от всичките си радости.

Той свикна да се задоволява с всекидневното появяване на Козет и не искаше нищо друго от живота. Той се съсредоточаваше за него в тия броени мигове.

В един от първите априлски дни, когато слънцето ликува от радост и природата се събужда с цветя и пеперуди, Мариус каза на Козет:

— Хайде да отидем да видим нашата градина на улица Плюме! Не бива да бъдем неблагодарни.

И те литнаха като лястовички към пролетта. Къщичката беше наета за дълъг срок и още принадлежеше на Козет. Те обиколиха всяко любимо кътче, изпълнено със скъпи спомени. Вечерта Жан Валжан дойде в уречения час, но Козет я нямаше. Той седна в студената стаичка, но Козет не се прибра. Той наведе глава и си отиде.

Козет беше така опиянена от разходката, толкова радостна, че „е живяла цял ден с миналото“, че на следния ден говореше само за това на Жан Валжан. Дори не се сети, че не го бе видяла предната вечер.

Жан Валжан изнамери едно хитро средство, за да продължи посещенията си при Козет, без да й дотегне. Започваше да хвали Мариус. Темата „Мариус“ беше неизчерпаема. По този начин той успяваше да остане малко повече с Козет.

Това облекчаваше раната му.

Няколко пъти Баск подканваше Козет, че я чакат за вечеря.

В подобни дни Жан Валжан се връщаше замислен у дома си.

Веднъж той остана повече от друг път.

На следния ден забеляза, че в камината не гори огън, макар че беше още студено.

„Гледай ти! — каза си той. — Не са запалили огън.“

— Б-р-р! Какъв студ! — каза Козет още с влизането си. — Да не би вие да сте наредили на Баск да не пали огън?

— Нали сме вече пролет?

— Но ние палим чак до юни, а в това мазе трябва да се пали цяла година.

— Стори ми се, че огънят е излишен — промълви Жан Валжан.

На следния ден бяха запалили огън, но двете кресла бяха поставени чак на другия край на стаята, близо до вратата.

„Какво ли означава това?“ —- помисли си Жан Валжан, но премести креслата на обичайните им места. Запаленият огън все пак го обнадежди, но той чувствуваше, че присъствието му не е желано.

На третия ден, влизайки в стаята, той цял изтръпна. Креслата ги нямаше. Нямаше дори стол.

— И таз добра! Няма вече кресла? Къде са?

— Няма ги…

— Това е вече прекалено! — извика Козет.

— Аз казах на Баск да ги махне.

— И защо, ако мога да попитам?

— Ще остана само няколко минути днес.

— Това не е основание.

— Струва ми се, че Баск имаше нужда от креслата, може би ще имате гости довечера.

— Не чакаме никого.

Жан Валжан не можа да измисли нищо друго.

— Сбогом — каза той. Не каза „сбогом Козет“, но нямаше сила да изрече и „сбогом, госпожо“. Излезе смазан. Този път бе разбрал.

На следващия ден не дойде. Козет си даде сметка едва късно вечерта.

„Чудна работа! Господин Жан не дойде!“ — каза си тя и сърцето й леко се сви, но една целувка на Мариус я отвлече от тъжните мисли.

На другия ден Жан Валжан пак не дойде. Козет не обърна внимание и се сети за него едва когато се събуди сутринта. Изпрати бързо прислужницата да пита как е. Тя донесе отговора му: не бил болен. Щял да замине за малко, да не го мисли.

ГЛАВА XXXVIПРИВЛИЧАНЕ И ОТБЛЪСКВАНЕ

В началото на лятото 1833 година редките минувачи в квартала Маре забелязваха спретнато облечен в черно старец, който всеки ден в един и същи час излизаше от улица Ом Арме и стигаше до улица Сен-Луи. Там тръгваше бавно, издал напред глава, без да вижда или чува нищо, втренчил неизменно поглед в една и съща точка, която беше сякаш негова пътеводна звезда — ъгъла на улица Фий-дю-Калвер, където живееше дядо Жилнорман.

Той се приближаваше до този ъгъл, очите му се проясняваха, зениците му грейваха, озарени от вътрешна радост, мъжът изглеждаше силно развълнуван, устните му се движеха безшумно, той забавяше още повече крачките си. Сякаш жадуваше да стигне желаната улица и същевременно се боеше от това. Все пак, колкото и да забавяше стъпките си, най-сетне стигаше до ъгъла. Там той спираше, подаваше глава иззад последната къща и поглеждаше улицата. В трагичния му поглед блестеше обаянието на загубения рай. Едра сълза се плъзгаше по бузата му и се спираше до крайчеца на устните му. Старецът усещаше горчилката й. Той постояваше няколко минути като вкаменен. После се връщаше обратно и погледът му постепенно угасваше.

Скоро той престана да отива чак до ъгъла. Спираше посред пътя, на улица Сен-Луи. Един ден не отиде и дотам. Загледа се отдалеч в тази посока, после поклати глава, сякаш си отказваше нещо и се върна бавно назад.

Всеки ден излизаше от дома си, но отиваше все по-наблизо, все повече скъсяваше разходката си. Цялото му лице изразяваше една единствена мисъл: „За какво ли?“ Угаснали очи, пресъхнали сълзи. Съседките мълвяха: „Не е на себе си!“ А децата го сподиряха с присмех.

ГЛАВА XXXVIIМИЛОСТ КЪМ НЕЩАСТНИТЕ, СНИЗХОЖДЕНИЕ КЪМ ЩАСТЛИВИТЕ

Страшно е да си щастлив! Въобразяваш си, че нямаш нужда от нищо друго! Овладял измамната цел на живота, щастието, забравяш лесно истинската цел — дълга!

Несправедливо би било да съдим много строго Мариус. Както казахме, той съжаляваше, че лекомислено бе обещал на Жан Валжан да вижда Козет. Затова се опита да го отдалечи постепенно от дома си и да го заличи от съзнанието на Козет. Непрекъснато се изпречваше между нея и стареца, смятайки, че постъпва справедливо. Той си бе внушил, след като бе направил справка в банката, че Жан Валжан е присвоил незаконно шестстотинте хиляди франка, които бе подарил на Козет и се въздържаше да посяга на тях.

Колкото до Козет, не бива и нея да осъждаме прекалено строго. Мариус упражняваше над нея страшно обаяние и тя несъзнателно правеше това, което той искаше. Чувствуваше инстинктивно, че той не обича „господин Жан“ и без никакво усилие забравяше това, което той не помнеше. Мариус не говореше никога за господин Жан и той постепенно избледняваше в съзнанието й. Всъщност тя беше по-скоро безгрижна, отколкото неблагодарна. Продължаваше да обича човека, който я беше отгледал, но обичаше много повече мъжа си. Заговореше ли случайно за Жан Валжан и изкажеше ли изненадата си, че все още не се връща, Мариус побързваше да я успокои. Тя прати два-три пъти прислужницата да провери дали се е върнал, но й отговаряха винаги, че още го няма.

Козет се задоволи с това, понеже само едно същество на земята й беше истински нужно — Мариус.

Така постепенно Мариус отстрани от съзнанието на Козет Жан Валжан, без тя да се възпротиви.

Това, което често наричаме неблагодарност на децата е всъщност неблагодарност на природата. Природата гледа пред себе си. Тя разделя живите същества на „пристигащи и заминаващи“. Заминаващите са обърнати към мрака, а пристигащите — към светлината. Това поражда отчуждение, гибелно за старите и неволно от страна на младите. Както при дървото: новите клонки, без да се откъсват от стъблото, все повече се отдалечават от него. Не по тяхна вина. Младостта търси радост, забави, светлина. А старостта крачи към края. Не са вече крепко прегърнати, макар и да не се загубват от погледа си.

ГЛАВА XXXVIIIПОСЛЕДНИ МЪЖДУКАНИЯ НА ОСТАНАЛАТА БЕЗ МАСЛО ЛАМПА

Един ден Жан Валжан слезе по стълбата, направи няколко крачки и седна на крайпътния камък, същия на който го бе заварил малкия Гаврош в онази съдбоносна нощ. Това беше последното му излизане. На другия ден не напусна дома, на по-другия — леглото.

Портиерката, която му прислужваше, гледаше пълната чиния, до която той не се докосваше и клатеше укоризнено глава:

— Но вие нищо не ядете, клети ми господине!

— Не е вярно — отвърна й той — погледнете канчето с вода. То е празно.

— Това показва, че сте пили, без да ядете. Значи имате треска.

Жан Валжан не виждаше друго човешко същество освен тази добра старица. Мина цяла седмица. Той все лежеше. Портиерката срещна кварталния лекар и го извика при него.

Лекарят прегледа Жан Валжан и поговори с него. На отиване каза на портиерката:

— Вашият болник е сериозно болен. Той изглежда е загубил скъпо същество. Понякога се умира от тъга.

— Ще дойдете ли пак?

— Ще дойда, но по-добре да дойде някой друг, а не аз.

ГЛАВА XXXIXБУТИЛКА ЧЕРНИЛО, КОЯТО СЛУЖИ САМО ЗА ИЗБЕЛВАНЕ

Същия ден, когато Мариус стана от масата, Баск му връчи едно писмо с думите:

— Лицето, което ми даде писмото, чака в антрето.

Писмото миришеше на тютюн. Нищо не съживява така лесно спомените, както някоя миризма. Мариус разпозна този тютюн. Разпозна и почерка. Бърлогата Жондрет оживя пред паметта му.

По странна прищявка на съдбата едната от двете така дълго търсени следи сама идваше при него.

Той жадно разпечата писмото и го прочете на един дъх:

Подписът този път не беше измислен, а само леко съкратен. Нямаше място за съмнение. Мариус се развълнува дълбоко. Ако можеше да намери и спасителя си, нямаше да има по-щастлив човек от него. Той извади от писалището си няколко банкноти, пъхна ги в джоба си и позвъни на Баск да въведе лицето.

Очакваше го изненада: влезлият му беше съвършено непознат. Огромен нос, дълга брада, пригладени коси като перука на английски кочияш и зелени очила с двойна рамка. Сюртукът му явно не бе шит за него.

Тук се налага кратко отклонение. По онова време близо до Арсенала живееше един изобретателен евреин, който срещу тридесет су на ден превръщаше негодниците в почтени люде. Наричаха го Менителя и той бе добре познат на парижките мошеници. Но Мариус не беше чувал за него. Разочарован, че вижда съвсем друг човек, той попита хладно:

— Какво обичате?

Човекът започна да сипе изтъркани любезности с носово произношение, което още повече обърка Мариус.

— Да говорим делово — прекъсна го той. — Какво обичате?

Особата се заклани още по-ниско.

— Господин барон, аз съм уморен бивш дипломат, искам да се заселя в Америка, недалеч от Панама, в едно селце, което се състои от една единствена триетажна къща, в която живеят осемстотин души. Тя е същинска крепост, защото мястото е опасно. Пълно с човекоядци. Защо хората се заселват там? Защото този дивен край е, пълен със злато.

— Какво целите с цялата тази реч?

— Бих желал да се установя с жена ми и дъщеря ми там. Пътуването е дълго и скъпо. Ще ми трябват малко пари.

— Какво ми влиза в работата всичко това?

— Нима господин баронът не прочете писмото ми?

— Говорете по-ясно.

— Така да бъде. Разполагам с тайна, която мога да ви продам.

— И каква е тя?

— Началото ще бъде безплатно. Вие имате в дома си крадец и убиец!

Мариус изтръпна.

— Да, крадец и убиец и при това не говоря за стари, забравени престъпления, а за съвсем пресни, известни само на мен. Ще ви кажа даром и истинското му име.

— Слушам ви.

— Той се казва Жан Валжан.

— Известно ми е.

— Ще ви кажа пак даром кой е той.

— Кажете.

— Бивш каторжник.

— И това ми е известно.

Леденият тон на Мариус предизвика глух гняв у непознатия. Той метна яростен поглед към него, който не убегна на младежа.

— Не мога да си позволя да ви опровергая, господин барон, но сам виждате, че съм добре осведомен. Другото, което обаче съм в състояние да ви съобщя, е известно само на мен. То се отнася до богатството на госпожа баронесата. Това е вече важна тайна и тя е за продан. Продавам я евтино. Само двадесет хиляди франка.

— Известна ми е и тя.

Особата почувствува нужда да понамали малко цената.

— Дайте десет хиляди франка и ще проговоря.

— Повтарям, че не сте в състояние да ми кажете нищо ново.

Непознатият възкликна:

— Но аз трябва да вечерям днес! Повтарям ви, че тайната е изключително важна. Дайте ми поне двадесет франка!

— Добре ми е известна изключителната ви тайна, както ми е известно и името ви.

— Моето име?

— Да.

— Естествено, то не е загадка, нали ви го написах… Тенар — …дие.

— Какво?

— Тенардие. Вие сте и работникът Жондрет, артистът Фабанту, поетът Жанфло, испанецът дон Алварес и дори леля Бализар и сте имали хан в Монфермей.

— Отричам.

— И сте жалък просяк. На, дръжте! — и той запрати в лицето му една петстотинфранкова банкнота.

— Благодаря! Извинете! Петстотин франка! — заекна лицето. После със свойствената му способност да се приспособява към всяко положение мъжът каза:

— Така е. Да не се притесняваме повече.

И с дяволска сръчност смъкна непознатото си лице, както се сваля шапка. Очите му пламнаха и пак се появи острият му профил на хищник. Тенардие беше страшно изненадан. Читателят си спомня, че макар и негов съсед, Тенардие никога не беше виждал Мариус, само беше чувал от дъщерите си за него. Що за човек беше този младеж, който изобличаваше мошениците като съдия и им плащаше като жертва?

Името Понмерси също не му говореше нищо, защото при Ватерло той бе чул само последните срички: „мерси“, а той изпитваше презрение към всяка признателност, особено когато не е подплатена с пари.

Между другото, както читателят навярно се досеща, той се бе добрал до някои факти, а благодарение на проницателността си се бе догадил кой можеше да бъде човекът, когото бе срещнал в Големия канал. Бе уверен, че разговорът му с Мариус още не беше започнал.

Мариус стоеше замислен. Чувствуваше се унижен, че героичният му баща е задължен на такъв жалък мошеник. Но все пак беше доволен, че най-сетне щеше да се разплати със спасителя на баща си. А може би щеше да узнае нещо за богатството на Козет, въпрос, който истински го вълнуваше. Тенардие може би все пак знаеше нещо.

— Казах името ви — започна младежът, — а сега ще кажа и знаменитата ви тайна. Жан Валжан наистина е крадец и убиец. Крадец, защото е обрал богатия индустриалец господин Мадлен и убиец, защото уби полицейският инспектор Жавер. Уби го с пистолет и аз лично присъствах на това.

Тенардие го изгледа тържествуващ, но скоро на лицето му пак се появи раболепна усмивка. Той се задоволи само да каже:

— На погрешен път сте, господин барон.

— Как? Нима можете да оспорите тези факти?

— Това са измислици. Не обичам да обвиняват несправедливо хората. Жан Валжан съвсем не е обрал господин Мадлен, нито е убил инспектора Жавер.

— Как така?

— Поради две причини.

— Но кои? Говорете!

— Ето първата. Той не е обрал господин Мадлен, защото самият той, Жан Валжан, е господин Мадлен.

— Какви ги дрънкате?

— Второ, той не е убил Жавер, понеже самият Жавер е убил Жавер.

— Какво искате да кажете?

— Че Жавер се е самоубил.

— Докажете! — извика извън себе си Мариус.

— Веднага. Аз си нося винаги доказателствата.

И той измъкна от джоба си два вестника. Читателят си спомня, че случаят с кмета на Монтрьой-сюр-Мер беше на времето голяма сензация. „Драпо блан“ от 25 юли 1823 година недвусмислено установяваше, че Жан Валжан и господин Мадлен са едно и също лице. Във втория вестник бе поместено съобщението за самоубийството на инспектора Жавер, намерен удавен във Сена. В съобщението се добавяше, че доблестният полицай се бил вмъкнал в барикадата на улица Шанврьори, бил пленен там и дължал живота си на никакъв въстаник, който вместо да пръсне черена му, стрелял във въздуха.

Мариус прочете двете съобщения и неволно възкликна радостно:

— Но в такъв случай този клетник е възхитителен! Цялото това състояние е било негово! Та той е бил провидение за цяла местност! Спасител на Жавер! Та той е герой! Светец!

— Нито е светец, нито е герой — заяви Тенардие, — а крадец и убиец.

Тези две отвратителни думи заляха Мариус като студен душ.

— Жан Валжан не е обрал господин Мадлен, но все пак е крадец и не е убил Жавер, но все пак е убиец.

— Да не би да говорите за онази жалка кражба преди четиридесет години, изкупена с цял живот самоотрицание и добродетел?

— Казах убийство и кражба и повтарям, че става дума за съвсем пресни престъпления. Ще ви кажа всичко и предоставям възнаграждението на вашата щедрост. Трябва да отида в Америка и затова се обръщам към вас, който имате всичко, а не към него, който няма нищо. Разрешете да седна, уморен съм.

Мариус му кимна.

Тенардие преметна удобно крак въз крак и започна:

— На 6 юни 1832 година в деня на метежа някакъв човек се намираше в Главния канал, на мястото, където той се излива в Сена близо до Моста на Инвалидите.

Мариус наостри уши.

— Този човек беше превърнал клоаката в свой дом, защото бе принуден да се крие и се беше снабдил с ключа на решетката при отвора. Към осем часа вечерта той долови шум в канала. При бледата светлина, която струеше от решетката той забеляза бившия каторжник, който влачеше на гърба си труп. Мъчно можеш да бъдеш уловен по-неопровержимо на местопрестъплението. Каторжникът се канеше да хвърли трупа в реката. Само се чудя как се бе измъкнал жив от едно пропадане, където аз щях да се удавя. Каторжникът беше мъж с чудовищна сила. Притежателят на ключа не можеше да му откаже да го пусне, но без убиецът да разбере, той успя да откъсне от сюртука на убития въстаник едно парче. Веществено доказателство, нали разбирате? Притежателят на ключа, ви говори в този момент, Жан Валжан носеше трупа, а парчето от сюртука…

Тенардие измъкна от джоба си къс черно сукно, цялото в тъмни петна от кръв.

Мариус се изправи блед, задъхан, вперил очи в парчето плат. Той отстъпи няколко крачки, отвори стенния долап зад себе си и извика:

— Младежът бях аз, а ето ви и сюртука!

Парчето прилепна точно на съдраното място. Мариус се изправи цял тръпнещ, но сияещ. Той бръкна в джоба си, извади шепа банкноти и ги навря в ръцете на Тенардие.

— Вие сте подлец, лъжец и клеветник, дойдохте да очерните този човек, а го оправдахте! Вие сте крадец и убиец! Аз лично ви видях в бърлогата ви. Ето ви десет хиляди франка, мошенико! Ах, мръсен нехранимайко! Ватерло ви покровителства! Махайте се! Изпарявайте се! Заминете още утре с дъщеря си в Америка! Жена ви е мъртва, отвратителни лъжецо! Идете да безчинствате другаде!

Тенардие беше поразен от гръм, но безкрайно доволен. Нямаше да му е приятно, ако разполагаше с гръмоотвод срещу подобна гръмотевица.

Нека приключим с тази тъмна особа. Той наистина замина с дъщеря си за Америка, но и там си остана същият, какъвто бе в Европа. С парите на Мариус стана търговец на роби.

Щом мошеникът излезе, Мариус изтича в градината при Козет.

— Козет! Ела бързо! Баск, извикайте файтон! Боже мой! Той ми спасил живота! Да не губим нито минута!

Козет помисли, че Мариус е полудял, но се подчини.

— Ах, Козет, аз съм окаяник!

Мариус не беше на себе си. Той почваше да отгатва неизразимото мрачно величие на Жан Валжан. Пред него се възправяше невиждана добродетел. Каторжникът се преобразяваше в светец.

Файтонът спря пред вратата км.

— Кочияш, карайте бързо на улица Ом Арме номер седем! — извика Мариус и се метна в него заедно с Козет.

— Ах, какво щастие! — извика Козет. — Не смеех вече да ти заговоря. Ще отидем при господин Жан, нали?

— При баща ти, Козет. Сега повече от когато и да било той е твой баща. Ти ми бе казала, че изобщо не си получавала писмото, което ти пратих по Гаврош. То е попаднало в ръцете на баща ти. Той е дошъл на барикадата, за да спаси мене, неблагодарника! О, Козет, след като години наред е бил твой покровител, той е станал и мой спасител. Сега ще го приберем, ще го вземем с нас и никога вече няма да се разделяме с него!

ГЛАВА XLНОЩ, ЗАД КОЯТО ПРОСВЕТВА ДЕН

При потропването на вратата Жан Валжан трепна.

— Влезте — едва чуто каза той.

На прага застанаха Мариус и Козет. Козет се втурна в стаята. Мариус остана на вратата.

— Козет! — извика Жан Валжан и се изправи мъртвешки блед с озарени от луда радост очи.

Задавена от вълнение, Козет падна в прегръдките му.

— Татко!

Дълбоко покъртен Жан Валжан се запъна:

— Козет! Вие! Ти ли си? Боже, нима е възможно? Нима ми прощаваш?

Задавен от ридания, Мариус пристъпи напред и промълви:

— Татко!

— И вие ли ми прощавате? Благодаря ви — промълви Жан Валжан.

Козет приседна до стареца, отметна белите му коси и го целуна по челото. Жан Валжан не се противеше, загубил ума и дума от радостно вълнение. Козет го галеше двойно по-нежно, сякаш за да изкупи вината на Мариус.

— Колко глупави сме ние хората — шепнеше клетникът. — Въобразявах си, че никога повече няма да я видя. Тъкмо когато влизахте, си казвах: „Край. Ето рокличката й, никога вече няма да видя Козет. Аз съм злочестник!“ Какъв безумец съм бил! Ето старецът вижда отново своята мъничка Козет. Ах, колко бях нещастен!

А Козет го мъмреше на свой ред:

— Колко беше лошо от ваша страна да ни изоставите! Къде бяхте изчезнали? Защо отсъствахте така дълго? Защо не ни се обадихте?

— Важното е, че сте при мене. Значи ми прощавате, господин Понмерси?

— Чуваш ли, Козет, той ми иска прошка! А нали знаеш какво е сторил за мене? Спасил е живота ми! Дари ми тебе! А какво направи със себе си? Пожертвува се, за да не помрачи щастието ни! Ето какъв човек е той. Барикадата, вонящият канал, опасното пропадане, той е минал през всичко това заради тебе, Козет! Заради мене, неблагодарника! Този човек е светец!

— Тихо! Тихо! — прошепна Жан Валжан. — Има ли нужда да се казват тия неща?

— Но защо не ни казахте всичко това? Защо под предлог, че казвате истината, само се очернихте, а не я казахте открай докрай? Защо премълчахте, че сте бил господин Мадлен, че сте спасили живота на Жавер, че сте спасили мене?

— Защото мислех, че трябва да си отида от живота ви. Ако знаехте историята с клоаката, щяхте да ме задържите край себе си. Затова премълчах.

— Господи! Като си помисля, че по една случайност научих всичко това! Но сега край. Вземаме ви с нас. Вие сте неин и мой баща. Утре няма да бъдете вече в тази къща.

— Утре наистина няма да бъда тук, но няма да бъда и с вас.

— Какво искате да кажете? — извика Мариус.

— Този път колата чака долу — добави Козет. — Отмъквам ви — и тя понечи да вдигне стареца на ръце. — Ще дойдете с нас! Колко хубаво ще бъде! Аз ще правя каквото кажете, но и вие ще ми се покорявате напълно.

Жан Валжан я слушаше, без да чува думите й. Долавяше само музиката, а не смисъла им.

— Вярно, че няма нищо по-хубаво от това да живеем заедно. Ще се разхождам с Козет, ще я виждам още от зори, само че…

Козет взе ръцете му в своите и възкликна:

— Но ръцете ви са още по-студени! Да не сте болен? Боли ли ви нещо?

— Нищо ми няма, само че…

— Само че какво?

— Няма да ме бъде за дълго…

— Какво искате да кажете?

— Това няма значение. Говори ми, Козет, искам да чувам гласа ти.

Мариус гледаше стареца, вкаменен от ужас. Козет изпищя:

— Татко! Скъпи татко! Искам да живеете! Искам, чувате ли?

— Да, да, не ми позволявай да умра… Може би ще ти се подчиня. Чувствах се в предсмъртния си час, но сега ми се струва, че се възраждам. Но не е страшно да умреш. Страшно е да не живееш.

Гърдите му внезапно хлътнаха, главата му клюмна. Козет хълцаше и напразно се мъчеше да му каже нещо.

— Татко, не ни напускайте! Възможно ли е да ви намерим, за да ви загубим отново?

Жан Валжан западаше с всеки изминат миг. Все повече се приближаваше до черния хоризонт. Дишаше на пресекулки и сегиз-тогиз хъркаше. Краката му се бяха вцепенили напълно, но докато тялото му чезнеше, душевното му величие все по-ярко се изписваше на челото му. Той се усмихваше. Животът му замираше, но погледът му сияеше. Той им кимна да се доближат.

— О, колко е хубаво да умреш така! Обичам ви много! Знаех, ти също обичаш стария си татко, Козет. Живейте щастливо, деца. Поплачете за мене, но не много. Сега настъпи момента, мила Козет, да ти кажа името на майка ти. Тя се казваше Фантин. Много изстрада. Беше толкова нещастна, колкото ти си щастлива и лудо те обичаше. Произнасяй името й на колене. Отивам си. Сещайте се понякога за мен, клетника. Не по моя вина не те виждах напоследък, Козет. Напротив, сърцето ми се късаше. Подайте ми милите си главици.

Мариус и Козет паднаха слисани на колене, задавени от ридания, опрели глави на ръцете му. Те бяха вече сковани от царствения покой на смъртта.

Когато се изправиха, той беше паднал по гръб, осветен от двата свещника, обърнал лице към небето. То бе беззвездно.