Клетниците

ГЛАВА IДОБРЕ СКРОЕНО

Двете непосредствено свързани с юлската революция години са едни от най-своеобразните и най-поразителните моменти във френската история. Те са наситени с революционно величие.

Реставрацията представляваше един от тия мъчно поддаващи се на определение междинни периоди, които бележат краткия престой пред нов етап по пътя на някоя велика нация. Те измамват политиците, които се опитват да извлекат полза от тях. В началото нацията иска само да си отдъхне. До гуша й е дошло от велики събития, от велики държавници. Хората са смазани от умора и се нуждаят от почивка.

Кралският род, който се върна във Франция след сгромолясването на Наполеон, прояви съдбоносна лековерност, като си въобрази, че прави подаяние на народа с политическите права, отстъпени с хартата на Луи XVIII. Въобрази си, че има дълбоки корени, защото въплътяваше миналото. Той се заблуждаваше. Корените на Франция не бяха в Бурбоните, а в нацията. Франция можеше да мине и без Бурбоните и тя доказа това. Това, което те наричаха „свои отстъпки“, бяха „наши завоевания“, наше законно право. Когато се сметна силна и непоклатима, Реставрацията се изправи една прекрасна сутрин пред Франция и оспори суверенитета на нацията и свободата на гражданина.

Реставрацията падна.

Франция изпрати Бурбоните без капка съжаление. Юлската революция си спечели тутакси приятели и врагове в цял свят. В очите на деспотичните правителства, юлската революция имаше само една вина: макар и страшна, тя не прояви грубост.

Юлската революция е тържество на правото, величествено събитие! Когато правото тържествува, то няма нужда от насилие.

Революцията в 1830 година завърши бързо-бързо, но…заседна на плитчина и тогава настъпи часът на хитреците. Революцията спря посред път, но логиката не признава, половинчатости. Кой спря юлската революция? Буржоазията. Защо? Защото тя представлява задоволените интереси. В желанието си за спокойствие буржоазията спира движението на човешкия род. Недоволството на народа обаче кипеше. Назряваха страшни събития. Кръчмите в предградието Сент-Антоан се бяха превърнали в трибуни, където се обсъждаше управлението на страната. Обсъждаше се открито въпросът дали да се бият или да запазят спокойствие. Четяха се подривни брошури, ругаеха правителството. В задните помещения на кръчмите работници полагаха клетва, че ще излязат на улицата при първия сигнал за тревога и ще се сражават, дори ако врагът ги превъзхожда числено.

Хората се въоръжаваха тайно. Мнозина лееха в домовете си куршуми.

Революционната треска се усилваше. Всяко кътче на Франция беше засегнато. Дружеството на приятелите на народа се беше размножило и от него се бяха породили няколко други с по-умерени или по-крайни убеждения: дружеството за правата на човека, дружеството на действието. Приятелите на ABC продължаваха да се събират било в кафене „Мюзен“, било в кръчмата „Коринт“. Някои събрания бяха тайни, други публични. И армията беше разколебана. Метежниците много разчитаха на това.

Предградието Сент-Антоан беше сърцето на недоволството. Населено гъсто като мравуняк, раздразнено като кошер, то тръпнеше от нетърпение и жадуваше за бунт. Там се чувствуваше отзвукът на търговските кризи и след всяка революция мизерията ставаше още по-жестока. Кръчмите в това предградие се ползват с историческа известност. То е един вид народно хранилище.

Приблизително по същото време Анжолрас проведе тайнствена проверка с оглед на възможни събития. Всички бяха свикани тайно в кафене „Мюзен“. Той каза:

— Налага се да знаем докъде сме стигнали и на кого можем да разчитаме. Ако искаме бойци, трябва да ги подготвим и да набавим онова, което е нужно за бой. Да преброим стадото. Колко души сме? Не бива да ни изненадат неподготвени. Ти, Курфейрак, иди да видиш студентите от политехниката. Днес е техният свободен ден. Вие, Фьойи, ще видите работниците в Гласиер, нали? Комбфер ми обеща да отиде в Пикпюс. Там всичко гъмжи. Баорел ще посети Естрапад, а Прувер ще види какво става с масоните. Изглеждат ми поохладнели. Жоли ще отиде в клиниката и ще опипа пулса на Медицинския факултет. Легл ще поговори със стажантите в Съдебната палата, а аз се наемам с Кукурдата (Кукурдата беше революционно дружество в Екс.) Остава само градската врата Мен. Там се събират скулптори, художници, помощник-ваятели. Възторжена компания, но напоследък не горят. По цял ден играят на домино. Трябва да се поговори сериозно с тях. Събират се у Ришфьо. Трябва ми някой за Градската врата Мен.

— Ами аз нали съм тук? — обади се Грантер.

— Ти ли ще възпламеняваш в името на нашите принципи охладнелите сърца? Направи ми една услуга. Не се бъркай в работата ни.

Грантер се засегна.

— Никой не ми отдава заслуженото, а ако река да се заловя, ставам страшен!

— Добре, съгласен съм да те изпитам.

— Бъди спокоен — заяви гордо Грантер.

След малко задната маса на кафене „Мюзен“ опустя. Анжолрас излезе последен. Привържениците на Кукурдата в Екс, които живееха в Париж, се събираха в една изоставена кариера в околностите на Париж. Анжолрас се запъти натам. Той реши пътем да се отбие при градската врата Мен, за да види как се справя Грантер. Приближи до кафенето. Някой викаше задавено в задименото помещение, прекъсван живо от друг. Грантер спореше с противника си.

Но поводът за спора нямаше нищо общо с бунта. Те се караха, играейки на домино.

ГЛАВА IIЧУЧУЛИГИНА ПОЛЯНА

Мариус стана свидетел на неочакваната развръзка. Но щом Жавер напусна плевника, като отведе пленниците си, и той се измъкна незабелязано. На другия ден уреди сметката с баба Бюргон и премести багажа си. Така че когато Жавер пристигна към обяд, за да го разпита за случилото се вечерта, бабата му заяви:

— Премести се оттук.

Тя беше убедена, че той е бил съучастник на злосторниците. Жавер предположи, че младежът се е уплашил и изобщо не се е прибрал в плевника. Положи усилия да го намери, но без успех.

Мариус отново бе изпаднал в плен на нищетата. По време на душевните си терзания беше прекъснал работата, а и загуби вкус към нея. Той мечтаеше по цял ден, а мечтите са отрова, а не храна. Веднъж стигна в разходките си до една ливада, която много му хареса.

— Как се казва това място? — попита той един минувач.

— Чучулигина поляна.

Чучулигата! Та нали това име беше заместило името Юрсюл в бленуванията на Мариус? „Виж ти! — каза си той. — Сигурно тук ще узная къде живее тя.“

Това хрумване беше лишено от смисъл, но той почна всеки ден да идва на Чучулигина поляна.

Бляскавият успех на Жавер в плевника Горбо не беше пълен. Той не бе успял да залови жертвата, а освен това и Монпарнас липсваше от знаменитата четворка. Най-неприятното беше, че на път за затвора и Грошаря беше потънал сякаш вдън земя.

Всички задържани бяха затворени в единични килии, освен Брюжон, който се стори много тъп и уплашен на следователя и затова той му разреши да се разхожда в двора на затвора, смятайки, че така може да му бъде по-полезен. Именно този Брюжон, всъщност много хитър и прикрит, се свърза с други престъпници и успя един ден да прати „пощальон“, тоест бележка, на която бяха написани само два реда:

„Бабе, на улица Плюме може да се направи нещо. Градина с решетка.“

Тази бележка по най-странни пътища успя да стигне до предназначението си и Епонин, която междувременно беше пусната на свобода, беше натоварена да проучи работата.

Епонин отиде на улица Плюме, намери решетката, огледа къщата, и след неколкодневно дебнене и следене занесе на посоченото й място един сухар. В символиката на затворите сухар означава: „Нищо не може да се направи“.

Така се сложи край на престъплението, замисляно от Брюжон.

ГЛАВА IIIВИДЕНИЕТО НА ДЯДО МАБЬОФ

Мариус не ходеше вече при никого, само от време на време срещаше господин Мабьоф.

Време е да запознаем по-отблизо читателя с настоятеля от църквата Сен-Сюлпис. В деня, в който той каза на Мариус: „Аз уважавам политическите убеждения“ дядо Мабьоф даде израз на истинското състояние на своя дух. Всъщност политическите му убеждения се свеждаха до любовта му към книгите и растенията. Той не можеше да разбере как хората стигат до въоръжени схватки заради монархия, република и прочие, когато има толкова разнообразни видове мъхове, треви и храсти на този свят, на които биха могли да се любуват, и толкова книги в голям и малък формат, които биха могли да прелистват. Беше ботаник и страстен читател. Обща страст го сближи с полковник Понмерси. Полковникът облагородяваше цветята, а господин Мабьоф — плодовете.

Живееше сам със старата си прислужница. Имаше ценна колекция от редки екземпляри, на която много държеше. Единствената украса на жилището му бяха книгите и хербариите. Видеше ли сабя или пушка, просто се вледеняваше. Цял живот не се беше доближил до оръжие, дори в музея. Прислужницата му беше добродушно създание. Знаеше да чете и господин Мабьоф я беше прекръстил „леля Плутарх“.

Мариус обичаше да ходи при дядо Мабьоф, който му разправяше за живота на баща му във Вернон. За него той беше не героят от Ватерло, а любителят на цветята.

Юлската революция се отрази гибелно на материалното състояние на дядо Мабьоф. Той се издържаше от продажбата на една своя книга, „Флората в околностите на Котре“. Но политическите събития отвлякоха хората от интереса към ботаниката. Юлската революция предизвика криза в търговията с книги. В такива моменти първото нещо, което престава да се търси, е някаква „Флора“.

Господин Мабьоф ограничи разходите си и заживя още по-уединено. Старецът все се надяваше да забогатее, като получи един рядък сорт растение, но всъщност все повече обедняваше.

Една вечер му се яви странно привидение. Тъкмо прелистваше една книга, когато чу нечий глас:

— Дядо Мабьоф, искате ли да полея градината ви?

Отдавна не беше валяло, а нито той, нито леля Плутарх имаха сили да поливат градината. Дядо Мабьоф се огледа: през живия плет се бе провряло високо слабо момиче, което го загледа дръзко. То приличаше повече на видение, отколкото на човешко същество. Преди дядо Мабьоф да отрони и звук, чудното създание откачи веригата на кладенеца, напълни ведрото, изля го в лейката и се затича босо по алеите, раздавайки живот около себе си.

То поля цялата градина. Когато свърши, дядо Мабьоф му каза:

— Бог да ви благослови! Вие сте ангел.

— Не, аз съм дявол, но все ми е едно! — отвърна привидението.

— Колко жалко, че съм толкова беден, че не мога да сторя нищо за вас.

— Напротив, можете. Кажете ми къде живее Мариус.

— Ах, да, барон Понмерси. Той живее… чакайте, вече не живее там… Уви, не зная. Чакайте, спомних си нещо. Много често отива на Чучулигина поляна. Сигурно ще го срещнете, ако отидете там. Отдавна не е идвал при мене.

Когато господин Мабьоф се изправи, в градината нямаше никого. Момичето беше изчезнало. Той наистина се поуплаши. Ако градината му не беше полята, сигурно щеше да го вземе за привидение.

ГЛАВА IVВИДЕНИЕТО НА МАРИУС

Мариус беше свикнал да пише в една тетрадка тъжните си мисли и бленувания. Той наричаше тези почти всекидневни бележки „Писма до нея“. Другият му неотменен навик беше станала Чучулигината поляна, където също отиваше всеки ден. Той живееше повече там, отколкото у Курфейрак.

Тази сутрин той седна на парапета на моста над реката и пак се унесе в мечти по нея. Чуваше шума от бухалките на перачките по реката и птичите песни. От една страна — песни на щастливо безгрижие, а от друга — ритмичните удари на труда. Направи му впечатление, че и двата вида звуци бяха еднакво жизнерадостни.

Изведнъж сред морния си унес чу познат глас.

— А-а! Ето къде сте били!

Мариус вдигна очи и разпозна злочестото момиче, което беше дошло една сутрин при него: по-голямата дъщеря на Жондрет. Сега знаеше името й. Чудно явление. Тя изглеждаше още по-дрипава, но и по-хубава. Двойно развитие, което мъчно можеше да се предвиди по-рано. Девойката стоеше пред него със сянка от радост в очите и бегла усмивка на устата.

— Значи пак ви срещнах! Дядо Мабьоф беше прав! Колко ви търсих! Да знаете само! Бяха ме прибрали на топло, но щом ме пуснаха, как ли не ви търсих! Не живеете ли вече там?

— Не.

— Разбирам. Заради онази работа. Къде живеете сега?

Мариус не й отговори.

Лицето на момичето постепенно помръкна.

— Не се ли радвате, че ме виждате?

Мариус продължаваше да мълчи.

— Знаете ли, само да поискам, ще ви накарам да се зарадвате!

— Какво искате да кажете?

Момичето прехапа устни. Явно то изживяваше вътрешна борба. Най-сетне се реши.

— Какво пък! Има ли значение? Изглеждате тъжен, а аз искам да сте доволен. Обещайте ми само, че ще се засмеете. Спомняте ли си, че ми бяхте обещали каквото поискам…

— Да, но говори по-бързо!

— Зная адреса.

Мариус побледня.

— Чий адрес?

— Който ми бяхте поръчали да открия, нали знаете… на госпожицата! — добави девойката и въздъхна дълбоко.

Мариус скочи от парапета и хвана като обезумял ръката й.

— Отлично! Води ме там! Искай от мене всичко!

— Елате с мене. Не зная улицата и номера, но ще ви заведа. Колко се зарадвахте само! — каза тя с глух глас.

По челото на Мариус мина облак. Той улови Епонин за ръка.

— Закълни ми се, че няма да кажеш този адрес на баща си! Обещай ми, Епонин!

— Епонин! Как сте узнали името ми?

— Обещай това, за което те моля!

— Колко мило! Нарекохте ме Епонин! — повтаряше тя, без да чува думите му.

— Но бъди така мила и ми обещай да не даваш адреса на баща ти.

— О! Бъдете спокоен, той е в килията. Пък и какво ме е грижа за баща ми?

— Но ти не ми обещаваш!

— Добре, де! Обещавам. Кълна се. Никому няма да кажа.

— А сега, заведи ме там.

— Веднага ли?

— Веднага.

Горкото момиче тръгна пред него със свито сърце. То си мислеше с болка: „Колко се зарадва!“ По едно време се обърна.

— Нали ми бяхте обещали нещо?

Мариус бръкна в джоба си и намери само пет франка. Извади ги и ги пъхна в ръката на Епонин, но тя разпери пръстите си и пусна монетата на земята, като го погледна мрачно:

— Не ми трябват парите ви!

ГЛАВА VТАЙНСТВЕНАТА КЪЩА

На улица Плюме имаше една странна къщичка с градина отпред, заградена с решетка. Но зад къщата имаше заден двор с ниска пристройка в дъното и от нея, по тесен, дълъг коридор между две съседни огради се излизаше на друга улица и едва ли не в друг квартал. Стратегическо жилище, чийто двоен вход никой не можеше да подозира.

През октомври 1832 година един възрастен мъж беше наел къщичката и беше сменил бравите на външните врати. Той се настани там е една девойка и с възрастната си прислужница.

Мъжът беше Жан Валжан, а девойката — Козет. Жан Валжан беше прекарал няколко напълно спокойни и щастливи години в манастира, но все пак го беше напуснал по своя воля, макар и с радост да бе готов да живее в него до последния си час заедно с Козет. Но той осъзна, че неговото желание е егоистично. Ако се задържеше още малко там, монахините щяха да покалугерят Козет, а той не искаше да обрича жизнерадостното момиче на такава безрадостна участ.

Използува като претекст смъртта на мнимия си брат Фошльован, каза на игуменката, че е получил малко наследство, което му позволява да преживява, без да работи и напусна убежището си заедно с Козет. Той откри случайно къщичката на улица Плюме и се залости в нея. Нае и два други скромни апартамента в отдалечени един от друг квартали, за да не бъде изненадан, както през нощта, когато по чудо се беше изплъзнал от Жавер. Той прекарваше известно време ту в единия, ту в другия. Така този толкова почтен и добродетелен човек имаше три жилища в Париж, за да може да убегне от окото на полицията.

Престоят му в Малкия Пикпюс бе узаконил съществуването му и той бе тачен като достойна личност. Предложиха му да постъпи в редовете на националната гвардия и той прие охотно, за да си осигури още едно прикритие. Излизаше винаги само от задната врата, като откъм улица Плюме къщата беше винаги затворена и изглеждаше едва ли не необитаема.

Изоставена от половин век, градината пред къщата беше занемарена, но възхитителна. Минувачите се спираха да й се любуват. Нито пътечки, нито подстригана морава. Бурени колкото щете, дървета, сведени към трънките, трънки, сплели се в дърветата, всичко се беше сляло и споило. Градината се беше превърнала в огромен гъстак, непроходим като гора, пърхащ като гнездо, мрачен като катедрала, оживен като човешко множество.

Едно сърце сред това уединение беше съвсем назряло за любов. Козет беше напуснала манастира почти дете. Беше на четиринадесет години, неблагодарна възраст за жените. Изглеждаше по-скоро грозна, отколкото хубава. Възпитанието й беше завършено. Когато наеха къщата, тя прерови всички гъстаци и си играеше по цял ден. Скоро щеше да почне да мечтае.

Козет си спомняше съвсем смътно детството си. Двамата Тенардие се мяркаха в съзнанието й като страшни призраци. Спомняше си, че веднъж нощем бе отишла за вода в гората. Струваше й се, че детството й е започнало в някаква бездна и Жан Валжан я бе измъкнал оттам. Тя истински живееше, откакто беше с него. Дълго време двамата си стигаха, за да бъдат щастливи.

Веднъж обаче Козет се погледна в огледалото и си каза: „Чудно нещо!“ Стори й се, че е станала красива. Тя изпита необикновено вълнение. Около нея често й бяха повтаряли, че е грозна. Само Жан Валжан казваше кротко:

— Нищо подобно…

Ала самата тя се мислеше за грозна. А ето че сега огледалото казваше друго. Тя не мигна цялата нощ.

Един ден се занимаваше с нещо в градината и чу, че старата им прислужница, Тусен, казва на баща й:

— Забелязвате ли, господине, колко се е разхубавила госпожицата?

Козет изтича в стаята си и се огледа. Цели три месеца не бе правила това. Тя нададе вик. Беше не само хубава, но ослепително красива.

Жан Валжан наблюдаваше с безпокойство разцъфването на Козет. Той чувствуваше, че това ще внесе промяна в щастливия му досега живот. Искаше само едно: Козет да продължава да го обича! Всичко, което можеше да промени сегашния им начин на живот, го изпълваше с тревога. Той си казваше неволно: „Колко е хубава! Какво ще стане с мене?“

Още в първия ден, когато се увери, че наистина е красива, Козет започна да обръща внимание на дрехите си. За по-малко от месец малката Козет се превърна в елегантна девойка. Тя се оказа страшно кокетна. По-рано предпочиташе да си стоят в къщи, а сега почна да настоява да излизат. Точно по това време Мариус я зърна отново в Люксембурската градина.

В мига, когато Козет, без да съзнава, беше хвърлила на Мариус погледа, който толкова го смути, и той я бе погледнал така. И тя изпита същата болка и същата наслада. Съзнала хубостта си, тя знаеше, че притежава силно оръжие и почна неусетно да си служи с него.

Читателят си спомня колебанията, трепета и вълненията на Мариус, който стоеше на пейката си и не смееше да се приближи до нея. Държането му дразнеше Козет. Тя каза на баща си:

— Да се поразходим натам, татко.

Странно явление, първият признак за истинско чувство у младежа е стеснителността, а у девойката — дързостта.

Козет не знаеше какво е любов и затова се влюби още по-силно. Очакваше с нетърпение часа за разходка и се чувствуваше щастлива, щом намереше Мариус в градината. Те не знаеха нищо един за друг. Не се познаваха, не си говореха, не се поздравяваха, само се виждаха, но бяха блажени. Жан Валжан не забелязваше никаква промяна и все пак долавяше инстинктивно, че нещо се руши. Мариус се стараеше да не попада под погледа му и все пак Жан Валжан го съглеждаше. Държането на младежа му се струваше неестествено. Той проявяваше съмнително благоразумие. Сядаше далеч, държеше книга, уж че чете. Но защо не четеше? По-рано идваше със старите си дрехи, а сега слагаше всеки ден новия си костюм. С една дума Жан Валжан го ненавиждаше от все сърце.

Козет с нищо не се издаваше, а и Жан Валжан не отваряше дума пред нея за непознатия младеж. Само веднъж не можа да се въздържи и възкликна:

— Колко важност си придава този младеж!

Козет отвърна невъзмутимо:

— Кой? Оня ли там? — сякаш го забелязваше за пръв път в живота си.

„Ех, че съм изкуфял! Сам й го наврях в очите!“ — помисли си Жан Валжан.

О, старческо простодушие! О, детска проницателност!

Така Жан Валжан реши, че младежът е влюбен в Козет, а тя дори не подозира съществуването му.

Когато Мариус почна да се държи безразсъдно, в погледа на Жан Валжан пламваше мрачен огън. Поглед на враг.

Когато Мариус разпита портиера, той не премълча и сподели с Жан Валжан.

Една седмица по-късно Жан Валжан смени квартирата си. Закле се никога да не стъпва в Люксембурската градина.

Козет не каза нищо, но стана печална. Веднъж той й предложи:

— Искаш ли да отидем в Люксембурската градина?

Тя светна. Отидоха в парка, но не видяха Мариус. Бяха минали три месеца. Той беше престанал да ходи там.

На другия ден Жан Валжан отново й предложи да отидат там. Козет тъжно отказа. Жан Валжан се измъчваше от скръбното й лице, но нищо не казваше. А Козет от своя страна линееше.

— Какво ти е? — питаше я той.

— Нищо ми няма — отвръщаше тя и го запитваше на свой ред, отгатвайки, че и той е печален: — А вие, татко, да не би да не сте добре?

— Аз ли? Нищо ми няма.

Така тези две същества, които се бяха обичали така трогателно, страдаха едно до друго, без да го кажат, без да се упрекнат, разменяйки кротки усмивки.

ГЛАВА VIВЪНШНА РАНА, ВЪТРЕШНО ИЗЦЕЛЕНИЕ

Така техният живот постепенно се помрачаваше.

Останало им беше едно единствено развлечение: да занесат хляб на гладните и дрехи на студуващите. По време на тия посещения при сиромасите Жан Валжан и Козет, която обикновено го придружаваше, чувстваха, че се възражда някогашната им близост. Тъкмо в този период от живота си те посетиха бърлогата на Тенардие.

Сутринта след това паметно посещение Жан Валжан се появи пред нея с голяма силно възпалена рана, която приличаше на опасно изгаряне. Не особено убедително обясни произхода й. Цял месец го тресе и не можа да излезе от къщи. Не пожела да се посъветва с лекар.

Козет го превързваше сутрин и вечер с неземна доброта и изглеждаше така щастлива, че може да направи нещо за него, че Жан Валжан се почувствува обзет от предишната си радост. Опасенията му се разпръснаха. Той се любуваше на Козет и си повтаряше: „О, благословена рана! Благословено боледуване!“

Дойде пролетта. Градината беше така привлекателна през този сезон, че Жан Валжан каза на Козет:

— Ти престана да излизаш в градината. Иди се поразходи.

— Добре, татко.

И тя почна да се разхожда в градината пред къщата, най-често сама, защото Жан Валжан избягваше да се показва там.

Козет беше премного млада, за да не се поддаде на радостния април, на когото самата тя приличаше. Неусетно черните мисли отлетяха. Тя час по час избухваше в смях и пееше. Жан Валжан, светнал, не можеше да се нарадва на отново порозовялото й личице.

Когато раната му оздравя, той поднови самотните си разходки по здрач.

Заблуждава се онзи, който мисли, че може да се разхожда сам из безлюдните предградия на Париж, без да налети на някое приключение.

ГЛАВА VIIЛЕЛЯ ПЛУТАРХ ОБЯСНЯВА БЕЗ ЗАТРУДНЕНИЕ ВСЯКО ЯВЛЕНИЕ

Свечеряваше се, а малкият Гаврош не беше хапвал нищо. Той се спомни, че и предният ден не беше турял залък в устата си. Досадна работа. Реши да се погрижи поне за вечеря. Запъти се към пустите покрайнини. Само там можеше да му падне изневиделица нещо.

През една от по-раншните си разходки беше зърнал стара градина, в която се мяркаха само дядо и баба, а в градината — ябълка, не съвсем за изхвърляне. Ябълката е готова вечеря. Ябълката е живот. Плодът, който погуби Адам, можеше да се окаже спасителен за него. Само обикновен плет отделяше градината от улицата.

Гаврош се канеше вече да се прехвърли през плета, но изведнъж се сепна. Някой говореше в градината. Гаврош надзърна през една пролука в плета. Дядото от градината седеше на голям камък, превърнат в скамейка, а бабата мърмореше недоволно, изправена до него.

— Господин Мабьоф!

„Ама че смешно име!“ — помисли си Гаврош.

— Господин Мабьоф! — повтори старицата.

— Какво има, лельо Плутарх?

„И това именце си го бива!“ — учуди се Гаврош.

— Собственикът е недоволен, дължим му за три тримесечия.

— След още едно ще му дължим за четири.

— Казва, че щял да ни изхвърли.

— Ще си идем.

— Зарзаватчийката не дава вече подпалки. Иска си парите.

— Затова пък има слънце.

— И месарят вече не дава на вересия.

— И без това мъчно смилам месото. Става ми тежко от него.

— А какво ще ядем?

— Хляб.

— Да, ама и хлебарят вика, че ако няма пари, няма да има и хляб.

— Нали имаме ябълки.

— Но, господине, не може все пак да се живее съвсем без пари.

— Отде да ги взема?

Бабичката си отиде. Старецът се замисли. И Гаврош се замисли. Вместо да прескочи плета, той приклекна и откри в него същинска колибка, защото долните клони се раздалечаваха. Той се сгуши в нея.

Внезапно на осветената от здрачното небе улица се появиха две сенки. Едната вървеше напред, а другата я следваше на известно разстояние.

Първата сянка напомняше стар буржоа, прегърбен и замислен. Втората беше стройна и енергична. Под скъпата шапка се очертаваше юношески профил. Гаврош позна Монпарнас. Явно беше, че замисля нещо против другия. Монпарнас на лов в подобен час и на подобно място наистина вещаеше заплаха. Момчето се изпълни с жалост към непознатия.

В същия миг Монпарнас скочи върху жертвата и я стисна за шията. Гаврош едва сдържа вика си: единият мъж лежеше под другия и се бъхтеше безпомощно. Само че поваленият на земята беше Монпарнас. Безобидният буржоа го беше притиснал с каменното си коляно.

„Бива си го дъртака!“ — помисли си Гаврош.

Цялата сцена се беше разиграла в пълна тишина. Непознатият се изправи и Гаврош чу следната дума:

— Стани!

Монпарнас се надигна, засрамен и озлобен. Гаврош слушаше и гледаше, цял уши и очи. Забавляваше се от все сърце.

— На колко години си?

— Деветнадесет.

— Ти си здрав и силен. Защо не работиш?

— Защото не ми се ще.

— С какво се занимаваш?

— Безделнича.

— Говори сериозно. Какъв искаш да станеш?

— Джебчия.

Възрастният мъж се замисли дълбоко. После произнесе в мрака тържествена реч, от която Гаврош не пропусна нито дума.

— Мое дете, ти избираш поради мързела си най-трудното съществуване. Спри се, докато е време, и се спаси. Желязната ръка на неумолим труд ще те сграбчи; знай, че който се отказва доброволно от труда, го получава под форма на наказание. Не искаш да работиш? Ще станеш роб. Откажеш ли се от почтената умора на хората, ще споделиш потта на прокълнатите. Ще облажаваш орача, жетваря, ковача. Животът ти ще стане чудовищен. Всеки, ако рече да излезе, бутва вратата си и е навън. А ти, ако поискаш да излезеш, ще трябва да пробиеш стена. Или да изплетеш от чаршафите си въже, да излезеш през тъмничното прозорче и да увиснеш над бездната, за да паднеш неизвестно къде. Уловят ли те, карцер и нова присъда. Ето бъдещето ти. Тежко томува, който е решил да бъде паразит! Ах, бедно дете, тръгнал си по неверен път. Кражбата е най-тежката професия. Върви си сега и помисли над думите ми. Какво впрочем искаше от мен? Кесията ми? На ти я! — и старецът пъхна в ръцете на младежа кесията си.

Монпарнас я задържа за миг, за да провери тежестта й и я пъхна машинално в джоба си, както ако я беше откраднал.

Непознатият продължи разходката си.

— Празен дърдорко! — измърмори Монпарнас.

Кой беше този мъж? Читателят навярно се е досетил. Монпарнас го загледа разсеяно. В същия миг Гаврош допълзя до него, посегна безшумно и измъкна кесията. После я метна през плета в краката на дядото и си плю на петите.

Дядо Мабьоф се сепна. Наведе се и вдигна кесията. Вътре имаше няколко наполеона. Той я отнесе на леля Плутарх.

— От небето ще да е паднала — заключи тя.

ГЛАВА VIIIСТРАХОВЕТЕ НА КОЗЕТ

Жан Валжан замина за няколко дни. Това му се случваше от време на време, макар и рядко. Къде отиваше? Никой не знаеше, дори и Козет. Той предприемаше тези кратки пътувания, когато парите в къщи се привършваха. Каза, че ще се върне след три дни.

Козет остана сама с баба Тусен. За да се разсее, вечерта тя отвори пианото си и започна да пее, акомпанирайки си сама. Когато свърши, остана замислена. Внезапно й се стори, че някой ходи в градината. Не можеше да бъде Тусен. Тя си беше вече легнала. Беше десет часа вечерта. Козет долепи ухо до затворените капаци на прозореца и й се стори, че долавя предпазливи мъжки стъпки. Качи се на първия етаж и отвори шпионката, изрязана в капака. Имаше пълнолуние. В градината не се виждаше никой.

Девойката престана да мисли за случилото се. По природа не беше страхлива. Беше необщителна, но смела. На другия ден се разхождаше по сумрак. Пак й се стори, че долавя шумолене, но нищо не се виждаше. Тя излезе от храсталака и понечи да прекоси малката морава пред входната площадка. Точно в този миг луната изгря и открои сянката й върху моравата. Редом с нея луната бе очертала и друга сянка, необикновено страшна и зловеща, с кръгла шапка на главата. Сякаш някакъв мъж бе застанал досам храсталака, на няколко крачки от нея.

Известно време Козет не беше в състояние нито да извика, нито да помръдне или да извърне глава. Най-сетне събра цялата си смелост и се обърна. Нямаше никого. Погледна към земята. Сянката беше изчезнала.

Тя претърси безстрашно храстите, стигна чак до решетката. Никой.

Този път се вледени. Пак ли халюцинация? Два дни поред? Сянката едва ли беше призрак. Призраците не носят кръгли шапки.

Щом баща й се върна, тя му разказа какво й се бе случило или привидяло. Вместо да вдигне рамене и да каже: „Ех, че си ми глупавичка!“, баща й се угрижи.

— Има нещо в тази работа — промълви той.

После отиде в градината и внимателно огледа решетката. През нощта Козет се събуди. Този път нямаше съмнение. Тя чуваше ясно стъпки под прозореца си. Изтича и отвори шпионката. В градината действително стоеше мъж с дебела тояга. Тъкмо щеше да извика, луната освети профила му. Беше баща й.

Жан Валжан прекара в градината цялата нощ, както и следващите две. На третата нощ Козет чу силен смях. Баща й я извика:

— Козет, ела да видиш твоята кръгла шапка!

И той й посочи върху моравата ясно очертана сянка с кръгла капа, напомняща наистина мъж с шапка. Беше сянката на един кюнец с кръгъл похлупак от съседния покрив.

Козет се разсмя и всички мрачни предчувствия се разсеяха, а и Жан Валжан се успокои напълно. Козет дори не се замисли за странното поведение на кюнеца, който се отдръпваше, щом съзрат сянката му, защото сянката беше изчезнала, когато Козет се бе обърнала.

Няколко дни по-късно се случи нещо ново.

ГЛАВА IXСЪРЦЕТО ПОД КАМЪКА

До решетката на градината имаше каменна пейка, скрита от погледите зад жив плет, но ако някой минувач желаеше, можеше да я стигне с ръка през решетките и клонките.

Една вечер Жан Валжан беше излязъл, а Козет беше седнала след залез слънце на пейката. В душата й постепенно нахлу печал, непреодолима и безпричинна. Тя стана и се заразхожда из градината. После се върна на пейката.

Там, където бе седяла допреди малко, сега лежеше доста голям камък. Какво ли означаваше това? Той не можеше да дойде от само себе си върху пейката. Нечия ръка се е провряла през решетката. Този път Козет се уплаши не на шега. Тя не докосна камъка и без да се осмели да погледне назад, се скри в къщата и затвори капаците на прозорците. Накара Тусен да залости грижливо всички врати и прозорци, да провери цялата къща от мазето до тавана, затвори се в стаята си, бутна резетата и си легна, но спа много лошо. Цяла нощ й се присънваше камъкът, голям колкото планина. Когато слънцето изгря — изгряващото слънце разсейва мигом страховете — Козет се събуди и си каза: „Какво ме е прихванало? Ама че бъзла съм станала!“

Тя до такава степен се успокои, че дори камъкът й се стори нереален. „Толкова е имало камък, колкото и мъж в градината!“ — помисли си тя и изтича долу. Обля я студена пот. Камъкът си стоеше върху пейката. Уплахата й беше краткотрайна.

— Чудо голямо! — промълви тя. — Да видим какво има тук!

Тя повдигна камъка и намери бял плик. Без адрес, без печат. Отвори го. Той съдържаше малка тетрадка с номерирани страници, на всяка от които бе изписано по едно изречение с красив почерк. Липсваше подпис, а и обръщение.

Зачете. Всяка страница съдържаше една любовна мисъл. На едно место прочете:

„Любовта е ненаситна. Постигнеш ли щастието, копнееш за рая; постигнеш ли рая, копнееш за небето.“

— Дали тя идва още в Люксембурската градина?

— Не, господине.

— В тази ли черква се моли?

— Не идва вече тук.

— Нали тук живее?

— Премести се.

— Къде отиде?

— Не каза адреса си.

„Колко е тежко да не знаеш къде живее душата ти!“

Другаде беше написано:

„Срещнах на улицата един много беден младеж. Шапката му — вехта, дрехата — износена, обувките — прогизнали, а душата му — пълна със звездни лъчи.“

На последната страница стоеше следното изречение:

„Слънцето би угаснало, ако на света нямаше поне един влюбен.“

Докато четеше това странно послание, Козет постепенно се унесе в мечти. Една човешка мисъл се беше изляла в тази тетрадка: въздишка след въздишка, без ред, без цел, наслуки. Тетрадката беше писмо. Писмо без адрес и без подпис. От кого? Козет не се поколеба нито за миг. Можеше да бъде само Той.

В душата й отново просветна. Той пишеше! Той беше тук! Неговата ръка се бе провряла през решетката! Той я бе намерил.

Избяга в къщи, затвори се в стаята си и неколкократно прочете ръкописа, докато го научи наизуст. После го целуна и го скри до гърдите си. Целия ден беше като замаяна. Тя не се съмняваше нито миг, че писмото бе адресирано до нея.

Когато се свечери, Жан Валжан излезе. Козет се облече много грижливо. Облече най-хубавата си рокля. Нима очакваше нечие посещение или се канеше да излезе? Не.

Щом здрачът се сгъсти, тя слезе в градината и се насочи към пейката. Камъкът стоеше все още там. Тя седна и сложи ръка върху него, сякаш да му благодари.

Изведнъж изпита неясното чувство, че някой стои зад нея. Обърна глава и се изправи. Беше той. Гологлав, блед, отслабнал. Черните му дрехи едва се открояваха в мрака. Здрачът хвърляше синкава светлина върху челото му и скриваше очите му. Той не беше още призрак, но сякаш не беше и живо същество. Козет едва сдържа вика си. Той не помръдваше. Козет отстъпи назад и се облегна на едно дърво, за да не падне. Тогава чу гласа му.

— Простете, аз дойдох. Не можех да живея повече така и затова дойдох. Прочетохте ли писмото? Спомняхте ли си за мен? Много време изтече от деня, когато ме погледнахте в Люксембурската градина. Скоро ще стане година оттогава. Вие внезапно изчезнахте. Разпитвах за вас. Бяхте се преместили. Не се бойте. Нали не ви пречи, че ви слушам като пеете и ви гледам, като се разхождате в градината? Оставете ме да идвам от време на време при вас. Иначе ще умра. Простете ми! О, ако знаехте само! Сърдите ли ми се?

— О, майко! — промълви Козет и се отпусна примряла. Той я улови, когато залитна и я взе в прегръдките си.

Съзнанието му се замъгли. Сам той се олюляваше.

— Нима ме обичате? — попита той задавено.

— Мълчи! Нима не знаеш! — прошепна тя така тихо, че думите й се отрониха като въздишка.

Седнаха на пейката. Не усещаха нито хладната нощ, нито ледения камък, нито мократа трева. Уловени несъзнателно за ръце, те се гледаха ненаситно.

Постепенно се отпуснаха. Двете млади чисти сърца си разказаха всичко. И мечтите, и възторзите, и отчаянието си. Как се бяха обичали безмълвно, как бяха страдали, когато не можеха да се виждат. Повериха си най-затаените чувства, опознаха се взаимно, заплениха се.

Когато си споделиха всичко, тя облегна глава на рамото му и попита:

— Как се казвате?

— Мариус. А вие?

— Козет.

ГЛАВА XЛОШАТА ШЕГА НА ВЯТЪРА

Когато ханчето на Монфермей започна да запада, съпрузите Тенардие се бяха сдобили с още две деца, и двете момчета. Така им станаха прекалено много. Тенардиерица се беше отървала от последните две и то с рядко удоволствие. Както видяхте, нейните майчини чувства не се разпростираха отвъд дъщерите й.

— Притрябвали са ми тия пискуни! — казваше тя за последните две.

Съпрузите се освободиха от тях и то не без изгода. Харизаха ги на една изтънчена престъпница Маньон, която се задължи да плаща на родителите по десет франка на месец.

Тя именно бе връчила на Епонин записката относно улица Плюме. Маньон дълго бе оставала в сянка, без никой да я безпокои, но един прекрасен ден полицията довтаса в жилището й и я арестува. Двете момченца играеха в нечий заден двор и съвсем не подозираха какво ги е сполетяло. Когато поискаха да се приберат, намериха вратата затворена. Кърпачът от дюкянчето насреща ги извика и им даде парче хартия, на което майка им бе написала един адрес. Кърпачът им каза:

— Идете там. Съвсем близо е. Покажете листчето и там ще ви оправят.

Двете деца тръгнаха. По-голямото водеше за ръка по-малкото и държеше в ръчичка листчето. Студено му беше. Премръзналите му пръстчета не държаха здраво листчето. На пресечката духна вятър и го изтръгна от ръката му. Смрачаваше се и момченцето не можа да го намери.

Тогава двете деца заскитаха наслуки по улиците.

Напролет остър, студен вятър често пронизва Париж. Като че ли някой е забравил полуотворена тъмната врата на зимата и сега духа от нея.

Тази вечер севернякът духаше така безмилостно, сякаш се беше завърнал януари. Гражданите бяха навлекли отново зимните си палта. Малкият Гаврош, винаги весел и зъзнещ под дрипите си, се беше прехласнал пред дюкянчето на един бръснар. Той се бе пременил с един женски шал, който бе омотал около врата си. Привидно се любуваше на една младоженка от восък, която се въртеше зад стъклото на витрината. Но всъщност разглеждаше дюкянчето, за да види дали не може да задигне някой калъп сапун и после да го продаде. Често си изкарваше обеда с такива сапуни. Той наричаше този вид работа „бръснене на бръснарите“.

Бръснарят се въртеше около клиента си в затопленото дюкянче и поглеждаше изпод вежди врага — зъзнещото безочливо гаменче, което беше пъхнало премръзналите си ръце в джобовете, но умът му явно не стоеше мирно. В това време две по-малки деца, едното като че ли седем, а другото петгодишно, влязоха в дюкянчето, искайки нещо с плачлив глас. Те говореха едно през друго и нищо не се разбираше. Зъбите им тракаха от студ. Бръснарят се извърна разярен и ги изтласка на улицата.

Гаврош изтича след децата и ги заговори:

— Какво има, сополанковци?

— Не знаем къде да нощуваме — отвърна по-голямото.

— Само това ли било? Чудо голямо! Плаче ли се за такова нещо? — и той добави с покровителствен тон: — Елате с мен, малчуганчета!

Двете деца тръгнаха след него. Те не плачеха вече.

Гаврош пое с тях към Бастилията. Грубият бръснар го беше настроил нападателно и когато видя една портиерка, влачеща метлата подире си, той й извика:

— С коня си ли излизате, госпожо?

В същото време опръска с кал лачените ботуши на един минувач.

— Ах, ти обеснико! — ядоса се минувачът.

— Оплаквате ли се от някого? — попита Гаврош, подавайки нос от шала.

— От тебе — изсумтя минувачът.

— Гишето е затворено. Не приемам вече оплаквания.

Малко по-нататък Гаврош съгледа под един вход тринадесетгодишно просякинче с толкова къса рокличка, че се виждаха коленете му. Бързото растене играе понякога такива номера.

— Горкото момиче! На, дръж поне това!

И като отви топлия шал от врата си, той наметна мършавите посинели рамене на момичето. Така шалът си възвърна своето първоначално предназначение.

След като стори това, Гаврош се разтресе от студ.

— Бр-р!

Дъждът се ожесточи като че ли още повече от неговото „бр-р“. Лошото небе така наказва добрите постъпки!

— Все едно! — додаде Гаврош, поглеждайки просякинчето, което се беше свило на кълбо под топлия шал. — Тая поне сега си има знаменито кожено палто!

Минаха покрай витрина с гъста желязна мрежа, отличителен белег на хлебарниците. Хлябът се крие като злато зад железни решетки!

— Ей, хлапета, вечеряли ли сте?

— От сутринта не сме хапвали нищо, господине — отвърна по-голямото.

— Че нямате ли си баща и майка?

— Имаме, господине, но не знаем къде са.

— Понякога е по-добре да не знаеш къде са, отколкото да знаеш — заяви философски Гаврош.

— Колко чудесно все пак! Мама ни беше казала, че ще ни води да си вземем върба за Цветница!

— Бабина ти трънкина! — забеляза Гаврош.

— Мама е истинска госпожа.

— Тинтири-минтири! — отвърна Гаврош.

Той се беше спрял пред хлебарницата и от няколко минути опипваше и пребъркваше всички скривалища на дрипите си.

— Спокойно, малчугани! Ще има вечеря за трима ни. И той измъкна едно су от джоба си. После бутна и двете в хлебарницата и сложи монетата върху тезгяха.

— Момче, хляб за пет сантима! На три парчета! Хлебарят изгледа тримата си клиенти и посегна към черния хляб. Гаврош кресна възмутено:

— Квойтуй?

Предупреждаваме читателите, че тази дума замества изречението: „Какво е това?“ Хлебарят го разбра.

— Много хубав второкачествен хляб.

— Искаш да кажеш просеник! — отвърна Гаврош презрително. — Бял хляб, момче! Черпя!

Хлебарят прибра парите, а Гаврош каза на децата:

— Гризкайте!

Те го погледнаха озадачени.

— Ах, вярно, те не разбират още. Яжте! Напъхайте това в човките си!

И той им даде по едно парче, като остави най-малкото за себе си. След като получи парите, хлебарят ги гледаше недоволно.

— Да си идем на улицата — предложи Гаврош.

И те поеха към Бастилията.

Когато минаха по една тъмна уличка, Гаврош се натъкна на Монпарнас.

— У, че си елегантен! И със сини очила! Не ти липсва вкус, честна апашка дума!

— Не кряскай толкова — предупреди го Монпарнас. —-Отивам да търся Бабе.

— Аз мислех, че е в пандиза.

— Отпандизи се.

— Майстор и половина!

Гаврош хвана несъзнателно дръжката на бастунчето, което Монпарнас държеше в ръка и измъкна остра кама.

— Охо! — възкликна той. — Ти си си взел и жандара, само че в цивилни дрехи. С фантета ли възнамеряваш да се биеш.

— Нищо не се знае. Не е лошо да имаш карфица у себе си. Накъде си се запътил?

Гаврош посочи двете си протежета.

— Да ги сложа да нанкат.

— Къде ще спят?

— У мене.

— Нима имаш квартира? Къде е?

— В слона. Квоотуй?

Това е пак говорим израз, който никой не пише, но всеки произнася и значи: „Какво от това?“

— Всъщност защо не. Добре ли си там?

— Отлично. Само че не казвай никому. Вмъквам се през една дупка между предните крака на слона. Е, хайде, лека нощ. Ако ти потрябвам за нещо, там съм. Няма портиер. Търси господин Гаврош.

Монпарнас се запъти към Гревския площад, а Гаврош продължи с децата към Бастилията.

По онова време в югоизточния край на площад Бастилия стърчеше все още странен макет, изграден от зидария и дърво, който представляваше слон с куличка. Могъщ осезаем призрак, изправен до невидимия призрак на Бастилията. Никой не хвърляше поглед към него. Беше изоставен и неприветлив. Този грубоват, но безспорно величествен паметник служеше за убежище на Гаврош.

— Не се бойте, сополанковци — каза той на децата, когато се приближиха. До стобора бе прикрепена стълбата на работниците от съседния дървен склад. Гаврош я изправи и опря горния й край до зеещата тъмна дупка в корема на колоса.

— Качвайте се и влизайте!

Децата не се решаваха. Те се спогледаха ужасени. Той се качи горе, без да използва стълбата и им подвикна да го последват.

— Ето, видяхте ли? Хайде, бебчета! Качи се първо ти! — обърна се той към по-голямото. — Ще ти подам ръка.

Голямото дете се престраши. По-малкото, останало само между огромните лапи на слона, се разрева.

Когато голямото момченце се изкачи достатъчно, Гаврош се присегна и го издърпа горе.

— Чакай тука — каза му той.

После скочи върху тревата, сграбчи петгодишното момченце и се заизкачва с него. Той го подаде на братчето му и каза:

— Аз ще го бутам отдолу, а ти го тегли отгоре. След миг и тримата се озоваха в търбуха на слона.

— Сега сте мои гости, хлапенца!

Празнично облечените буржоа, които се разхождаха в неделя край слона, често подхвърляха самодоволно:

— За какво ли пък служи това?

А то служеше, за да спаси от студ, мраз, град и дъжд, да предпази от зимната хала, от спането в калта и в снега едно малко създанийце без баща и майка, без хляб, без дреха, без покрив. То служеше да приюти невинното, отхвърлено от обществото дете. Да намали поне отчасти обществената вина. За това служеше слонът при Бастилията.

Гаврош потъна уверено в мрака, като собственик, който познава добре жилището си и запуши с една дъска отвора. После драсна клечка кибрит и запали върха на натопен в смола фитил, носещ името „Зимничен плъх“. Двете гостенчета се огледаха. Те сигурно изпитаха същото, което се изпитва в утробата на огромен кит. Над тях се издигаше внушителен скелет.

Малкото момченце се сгуши до братчето си и каза полугласно:

— Тъмно е като в рог.

— Какво ви прихваща? — сопна се Гаврош. — Да не би да искате двореца Тюйлери? Я ги виж, като че са расли в златен кафез! Вънка е тъмно като в рог, глупчо. Вън вали, а тука не. Вън е студено, а тук няма и следа от вятър.

Децата почнаха по-спокойно да разглеждат „апартамента“.

Той ги бутна към дъното на туловището, където се намираше постелята му — дюшек, одеяло и ниша със завеси.

Дюшекът беше сламена рогозка, одеалото — почти ново парче грубо сукно. А сега да видим какво представляваше нищата.

Три дълги пръта, забити в корема на слона, съединени и омотани с въже в горния край, образуваха нещо като пирамида. Тя крепеше мрежа от медна жица, изкусно прикрепена така, че да обвие плътно трите пръта. Долу беше притисната като в обръч от големи камъни. Мрежата напомняше птичите клетки в зоологическата градина. Тази мрежа заместваше завесите.

Гаврош поотмести камъните, повдигна малко мрежата и каза:

— Изпълзете вътре, малчугани!

После се вмъкна и той, и грижливо нареди отново камъните, за да затвори плътно отвора.

И тримата се проснаха върху рогозката.

Гаврош все още държеше в ръка „Зимничния плъх“.

— А сега да къртим — заповяда той. — Ще угася свещника.

— Господине — попита по-малкото братче, като посочи мрежата, — какво е това?

— Това пази от плъховете. Взето е от зоологическата градина.

Докато говореше, той завиваше с края на одеалото малкото момченце, което прошепна:

— Ах, колко е приятно! Колко е топло!

Гаврош изгледа със задоволство одеалото.

— Пак от зоологическата градина. Взех го от маймуните, а рогозката е от жирафа.

Двете деца наблюдаваха смаяни и почтителни това необикновено и изобретателно същество, бездомно като тях, слабо като тях, което не се боеше от нищо.

— А не ви ли е страх от градските сержанти? — попита по-голямото.

— Не се казва сержанти, а фантета. Ами я ми кажете, защо ревяхте одеве?

— Защото нямаме вече жилище.

— Не се казва жилище, а соба.

— И после, страх ни беше да останем сами нощем.

— Не се казва нощем, а по мръкнало.

— Благодаря, господине — каза детето.

— Няма вече да хленчите. Аз ще се грижа за вас. Ще видите колко хубаво ще си живеем. През лятото ще се къпем в реката, а през зимата ще ходим на театър. Брей, фитилът догаря. Внимание! Нямам пари за повече осветление.

— Освен това някоя искра може да падне върху рогозката и да подпали къщата.

— Казва се „да опърли комина“.

После той зави за последен път децата, духна кандилцето и каза: — Къртете!

— Много ми е добре — промърмори по-голямото — като че ли имам пухена възглавница под главата.

— Не се казва глава, а чутура.

Едва изгаснала светлината, мрежата, под която лежаха децата, се разтърси силно. Чу се глухо триене, съпроводено с металически звук, като че ли в медната жица се впиваха стотици зъби и нокти.

Смразено от ужас, петгодишното момченце бутна братчето си, но то вече „къртеше“, както му бе заповядал Гаврош. Тогава, примряло от страх, детето се осмели да се обърне към Гаврош, сдържайки дъха си:

— Господине! Какво е това?

— Плъхове.

И действително плъховете, гъмжащи в утробата на слона които стояха на почтително разстояние, докато светеше свещта, се втурнаха към палатката на Гаврош, подушили „прясно месо“.

Малкото момченце не можеше да заспи.

— Господине! — обади се повторно то. — Какво е това плъхове.

— Мишки.

Това обяснение поуспокои детето, защото то беше виждало бели мишки на панаира.

— А защо не си вземете котка?

— Имах, но те я изядоха.

Детето цяло се разтрепери.

— Кой изяде котката? Мишките ли?

— Да, плъховете.

— А могат ли да изядат и нас?

— Като нищо.

Ужасът на детето достигна краен предел, но Гаврош добави:

— Не се бой. Те не могат да влязат при нас. А и аз нали съм тук? Не се бой. Ето, хвани ръката ми. Нанкай.

Детето притисна ръката му до гърдите си и се почувствува в безопасност.

Нощните часове изтекоха. Изправен неподвижно, с вперени в мрака очи, огромният слон стоеше замислен и сякаш доволен от своето добро дело, охранявайки от небето и хората три злочести заспали дечица.

За да разберете по-добре следващата случка, трябва да поясним, че полицейският пост се намираше на другия край на площада и не можеше нито да види, нито да чуе какво ставаше около слона.

Малко преди разсъмване някакъв мъж прекоси площада и се озова под търбуха на слона. Той нададе странен вик, който би могъл да бъде възпроизведен само от папагал:

— Кирикикиу!

Когато викна втори път, от вътрешността на слона му се обади звънък и весел детски глас:

— Да.

Почти незабавно дъската, която затуляше отвора, се отмести и едно дете тупна до мъжа. Детето беше Гаврош, а мъжът — Монпарнас.

— Имаме нужда от теб, ела да помагаш.

Момчето не поиска повече обяснения.

— Идвам.

Двамата закривуличиха между зарзаватчийските колички, които в този час се придвижваха към халите. Сгушени в ямурлуците си поради силния дъжд, зарзаватчиите дори не поглеждаха двамата странни минувачи.

ГЛАВА XIПЕРИПЕТИИТЕ НА БЯГСТВОТО

Ето какво се бе случило същата нощ в затвора Форс. Бабе, Брюжон, Устатия и Тенардие се бяха нагласили да избягат, макар че Тенардие беше в единична килия. Бабе беше успял да се измъкне още през деня. Уговорили се бяха Монпарнас да им помогне отвън.

Независимо от слабото си телосложение и умишлено глупавия си вид, Брюжон беше много хитър, ловък и опасен крадец. Първите му опити в апашкото изкуство имаха за обект покривите и той се бе усъвършенствал да ходи по тях. Моментът беше много удобен за бягство, защото поправяха покрива на затвора и горе имаше стълби, тоест мостове към свободата.

Устатия и Брюжон бяха настанени в същата спалня, а Тенардие — точно над тях.

Леглата им по една случайност опираха до комина.

Таванът на затвора беше разделен на килии, преградени с тройни решетки и обковани с ламарина врати, отрупани с огромни гвоздеи. В една такава единична килия беше затворен Тенардие.

В много затвори има продажни служители, съучастници в бягствата на престъпниците.

С доставен по тъмен начин гвоздей Брюжон и Устатия издълбаха дупка в комина, покатериха се по него и се озоваха на покрива. Бурята бушуваше. Пропаст ги делеше от зида, ограждащ караулния път. В дъното проблясваше пушката на часовоя. Те вързаха единия край на въжето, което носеха със себе си за комина, метнаха другия върху зида и скочиха смело над пропастта. Вкопчиха се в гредата върху зида и по въжето се прехвърлиха върху друг, по-нисък покрив, оттам е някакъв двор и се намериха след миг на улицата. Едва ли беше минало и час, откакто се бяха на дигнали от постелята си с гвоздей в ръка и план за бягство в глава.

Няколко мига по-късно срещнаха Бабе и Монпарнас, които обикаляха около затвора.

Тенардие беше предупреден — не можа да се разбере как — и остана буден. Той зърна две сенки, които пълзяха по покрива под дъжда. Едната спря пред прозорчето му. Той я позна: беше Брюжон. Това му беше достатъчно.

Смятан за опасен разбойник, Тенардие беше поставен под зорка охрана. Всеки два часа сменяха часовоя пред килията му. Краката на затворника бяха оковани във вериги. Всеки ден в четири часа тъмничар, придружен от два огромни песа, влизаше в килията му и слагаше до леглото му стомна вода, паница постна чорба и черен хляб. Той проверяваше веригите и решетките, като ги почукваше. Същият пазач го посещаваше заедно с кучетата и два пъти през нощта.

Тенардие си беше изпросил един железен клин, за да втиква с него хляба си в една пукнатина на стената, та да го пази от плъховете.

В два часа през нощта смениха дежурния и го заместиха новобранец. След това мина надзирателят с кучетата. Когато в четири часа дойдоха да сменят часовоя, намериха го заспал като труп пред килията на Тенардие. Колкото до Тенардие, от него нямаше и следа. Счупените му окови лежаха на пода. В тавана на килията му зееше широка дупка. Една дъска от одъра му беше откована. Сигурно я бе отмъкнал със себе си. Намериха полуизпразнената бутилка с чудното вино, което бе приспало войничето, чийто щик беше изчезнал безследно.

Когато откриха бягството на Тенардие, всички смятаха, че той вече е вън от опасност. Всъщност той още не беше осъществил окончателно бягството си. Той намери въжето, вързано за комина, но то се бе скъсало при спускането на Устатия и на Брюжон и затова не можеше с него да скочи на зида. Тръгна по покривите и към три часа сутринта се намери на гребена на една порутина, която завършваше с висок калкан. Никой не би могъл да каже как се бе добрал до нея. Може би беше използвал стълбите на покривчиите. Никога не можа да се узнае как бе изминал сравнително голямото разстояние от затвора до тази руина. Бягащият е обзет от вдъхновение. Тъй или иначе той лежеше, мокър до кости, изнемощял и изподран върху отвесния зид, висок колкото съседните триетажни къщи. Въжето, което носеше у себе си, беше много късо. Той чакаше блед, загубил всяка надежда и съзнаващ с ужас, че скоро ще се развидели и ще го открият. Часовникът изби четири часа. Тенардие долови далечен шум от отваряне и затваряне на врати, суетене на караули, пресипнали гласове на ключари. Факел прекоси бързо тавана на затвора, където беше неговата килия. Нещастникът виждаше добре затвора от наблюдателния си пункт. По покривите заблещукаха светлини. А на изток, откъм Бастилията небето зловещо побледняваше.

Той продължаваше да лежи върху тясната стена, обзет от шемет, че може да падне и от ужас, че ще го арестуват, ако остане горе. Внезапно видя под себе си двама мъже. Чу, че разговарят на апашки жаргон и пред очите му просветна. Първият каза тихо, но отчетливо:

— Хайде да офейкваме! Какво още се мотаем тъдява?

Вторият отвърна:

— Но там пази един аскер. Ще ни пипнат туканка.

По двете думи „тъдява“ и „туканка“ Тенардие разпозна Брюжон и Бабе. В това време към тях се присъединиха още двама и единият от тях каза:

— А какво ни гарантира, че той не се нуждае от нас?

При тези думи, изречени на литературен френски език, Тенардие разпозна Монпарнас, който не си служеше е жаргон, макар че го владееше отлично.

Четвъртият не бе казал нито дума, но широките му рамене го издаваха. Беше Устатия.

Брюжон каза почти заповеднически:

— Кръчмарят не е успял да офейка. Той е нов в занаята.

Бабе добави:

— Твоят кръчмар ще да са го спипали на местопрестъплението. За тая работа трябва да си майстор. Той е чирак. Чуваш ли глъчката в затвора? Виждаш ли светлините? Спипали са го, казвам ти. Да вървим.

— Приятел в нужда не се оставя — измърмори Монпарнас.

— Аз пък ти казвам: сбарали са го. Да се омитаме. Ей сега някое фанте ще ни мерне.

Монпарнас възразяваше все по-слабо. Обезпокоителната глъчка, която идеше от затвора, ги подтикваше да се отдалечат колкото се може по-скоро от това опасно място.

Тенардие се задъхваше върху стената. Не се осмеляваше да се обади на другарите си, за да не би някой друг да го чуе и всичко да пропадне. Мина му обаче една спасителна мисъл. Извади от джоба си въжето на Брюжон и го хвърли в дворчето под себе си.

— Вдовичка — каза Бабе. На апашки език, въже.

— Моят сиджим — заяви Брюжон.

— Кръчмарят е някъде тук — каза Монпарнас.

Вдигнаха очи. Тенардие се подаде иззад зида.

— Бързо. У теб ли е другият край на въжето? Ще му го хвърлим, той ще го върже за зида и ще се спусне — прошепна Монпарнас.

— Премръзнали са ми ръцете — осмели се да каже Тенардие. — Няма да мога.

— Тогава един от нас трябва да се покатери — предложи Монпарнас.

Стар комин беше долепен до стената близо до мястото, където се беше вкопчил Тенардие.

— Трябва да се покатерим по комина — каза пак Монпарнас.

— По кюнеца? — възкликна Бабе. — Мъж никога. Само дете може да се покатери.

— Откъде да вземем дете? — обади се Устатия.

— Почакайте малко. Сетих се откъде — каза Монпарнас и се втурна към Бастилията.

Изминаха седем-осем минути, осем века за Тенардие. Четиримата му другари не промълвяха нито дума. Най-сетне в дворчето се вмъкна Монпарнас, водещ със себе си Гаврош.

— Юнак ли си, малчугане? — попита го Устатия.

— Малчуган като мене е мъж, а мъже като вас са малчугани.

— Брех, че дълъг език — удиви се Бабе.

— Детето на Париж не е вчерашно — каза Брюжон.

Обясняха му какво трябва да направи. Момчето цъкна неподражаемо с език, сякаш искаше да каже: „Само толкова ли?“

— Горе има един човек, когото трябва да спасиш — поде Монпарнас.

— Съгласен ли си? — попита го Брюжон.

— Глупак — отвърна Гаврош, като че ли въпросът му се стори излишен. Той свали обувките си. Устатия го сграбчи и го сложи на покрива на барачката, от която излизаше комина. Детето захапа въжето и се заизкачва решително. По едно време повдигна глава и съгледа Тенардие.

— Охо! Това било баща ми!… Нищо, няма значение — каза то и продължи да се катери.

Гаврош стигна до върха на зида, завърза здраво въжето за напречната греда и миг по-късно Тенардие беше на улицата.

Щом усети паважа под краката си, жестоката му жизненост тутакси се възвърна и първият възклик на нашия стар познайник беше:

— Кого ще изядем сега?

— Да се измитаме по-бързо — предложи Брюжон. — На улица Плюме имаше една работа, която изглеждаше удобна: безлюдна улица, усамотена къща, стара, ръждясала решетка и две сами жени.

— Много добре. Защо не?

— Твоята щерка Епонин проучи мястото — отвърна Бабе.

— И донесе сухар — добави Устатия. — Там изглежда не може да се направи нищо.

— Щерката има пипе, но все пак ще трябва да проверим и ние.

Нито един от мъжете като че ли не забелязваше вече Гаврош. Той почака няколко минути, надявайки се, че баща му ще се обърне към него, после обу обувките си и каза:

— Нали нямате вече нужда от мене? Аз си отивам. Трябва да събудя дечицата си.

И той си отиде. Петимата мъже излязоха един след друг от двора. Когато Гаврош изчезна от погледите им, Бабе дръпна Тенардие настрана и му каза:

— Видя ли детето?

— Кое дете?

— Което се покатери по стената да ти донесе въжето.

— Не го разгледах добре.

— Мисля, че беше синът ти.

— Ами! Така ти се е сторило — каза Тенардие и се отдалечи.

ГЛАВА XIIБЕЗОБЛАЧНО ЩАСТИЕ

Читателят е разбрал навярно, че след като позна през решетката обитателката на къщата на улица Плюме, Епонин най-напред отстрани злодеите от този дом, а после заведе там Мариус. След няколко дни, прекарани в захлас пред решетъчната ограда, Мариус се беше вмъкнал много лесно в градината: достатъчно беше да изкърти една пръчка от старата решетка, която се клатеше в ръждясалото си гнездо като старчески зъб. Мариус беше тънък и се провря лесно.

След първата вечер, когато свързаха навеки душите си, Мариус идваше всеки ден. През целия месец май всяка нощ в дивата занемарена градина, под уханните гъсти храсти две невинни същества, чисти и благородни, се държаха за ръце, гледаха се, разговаряха и живееха в дивно блаженство. Нищо повече не им трябваше. Разговорите им бяха съвсем невинни и често пъти наивни.

Козет казваше на Мариус:

— Знаеш ли? Аз се казвам Евфразия, но ми викат Козет.

— Да…, но и Козет не е лошо.

— Нима предпочиташ Козет пред Евфразия?

— Да!

— Тогава и аз го предпочитам. Наричай ме така.

Друг път тя го поглеждаше втренчено и възкликваше:

— Господине, вие сте прекрасен, хубав, находчив, сигурно по-начетен от мене, но по едно нещо аз безспорно ви превъзхождам: „Обичам те!“

Мариус беше на седмото небе.

Веднъж той каза на Козет:

— Представи си, по едно време мислех, че се казваш Юрсюл.

И двамата се смяха цялата вечер на това.

Мариус си представяше живота си с Козет просто така: да идва всяка вечер, да отмества старата услужлива пречка на решетката, да сядат двамата един до друг на пейката, да гледат звездния свод, да гали върха на пръстите на Козет и така до края на живота им. А през това време над главите им минаваха облаци.

ГЛАВА XIIIПЪРВИ СЕНКИ

Жан Валжан не подозираше защо Козет беше весела и това му стигаше, за да се чувствува щастлив. Козет никога не му възразяваше. Той пожелаеше да се разходят? Добре, татенце. Искаше да останат в къщи? Още по-добре. Да прекарат заедно вечерта? Тя изглеждаше очарована. Тъй като той винаги си отиваше в десет часа вечерта, в такива случаи Мариус се вмъкваше по-късно, когато чуеше, че Козет отваря вратата към външната площадка. Жан Валжан беше забравил съществуването на младежа.

Мариус никога не се мяркаше денем към тях. Нито стъпваше в къщата. Те се спотаяваха в чупката до площадката, за да не ги видят или чуят от улицата и често само си стискаха ръцете, без да говорят. През този сладостен месец май те изпитаха неповторимо щастие. В какво се състоеше то?

За Мариус да слуша Козетините приказки за дрехи.

За Козет — да слуша Мариусовите приказки за политика.

Да съзерцават една и съща планета в небето.

Да мълчат заедно и пр., все в същия дух.

Но се появиха усложнения.

Една вечер Мариус отиваше на среща. Тъкмо когато завиваше по улица Плюме, чу нечий глас съвсем близо до себе си:

— Добър вечер, господин Мариус!

Той вдигна глава и разпозна Епонин. Тази среща му оказа странно въздействие. Откакто девойката го бе завела на улица Плюме, той нито веднъж не се беше сетил за нея и напълно я бе забравил. Можеше да й бъде само признателен, защото дължеше на нея сегашното си щастие, но все пак изпита неприятно чувство, когато я видя. Той възкликна, леко смутен:

— А, вие ли сте, Епонин.

— Защо ми говорите на „вие“? Да не би да съм ви сторила нещо?

Естествено Мариус нямаше нищо против нея. Но след като говореше на „ти“ с Козет, можеше да се обърне само на „вие“ към Епонин.

Понеже той не казваше нищо, тя възкликна:

— Я кажете…

Но гласът й пресекна. Това така безгрижно и дръзко момиче като че ли не можеше да намери подходящи думи.

— Е?… — поде тя отново. После млъкна и остана с наведени очи.

— Лека нощ, господин Мариус — каза внезапно тя и се отдалечи.

ГЛАВА XIV„КАБ“ ЗНАЧИ НА ЖАРГОН „ЛАЯ“

На другия ден беше 3 юни, 3 юни 1832 година, дата, която трябва да отбележим поради сериозните събития, надвиснали през това време над Париж. Нощта се спускаше и Мариус вървеше по същия път, изпълнен със същите мисли и същото очарование. Той забеляза, че Епонин идва срещу него. Два дни поред! Наистина това беше вече прекалено. Той се обърна рязко и отиде на улица Плюме откъм другата страна.

Това принуди Епонин да го проследи чак до улица Плюме, нещо, което досега не бе правила.

Тя видя как той отмести пречката и влезе в градината.

„Охо! Той влиза в къщата!“ — каза си тя. — „Само такива да ги нямаме!“ — прошепна мрачно девойката.

После седна на оградата до изкъртената пречка. Стоя така повече от час, без да помръдне. Към десет часа вечерта един закъснял буржоа мина край оградата и чу нечий задавен, заплашителен глас:

— Не ми е чудно, че се мъкне тука всяка вечер!

Минувачът се огледа, не видя никой и много се уплаши. Той ускори крачка. И добре стори, че побърза, защото няколко секунди по-късно по улица Плюме се зададоха шестима мъже, които вървяха поотделно край стените, на известно разстояние един от друг.

Щом стигна до решетката, първият се спря и зачака другите. Заговориха полугласно.

— Туканачка е — каза единият.

— Има ли каб? — попита вторият.

— Не зная. Сбарал съм за всеки случай едно топче и ще му дам да джвака.

— Решетката е стара.

— Още по-добре. Няма да скрибуца много и лесно ще я престържем.

Шестият започна да опипва решетката, както беше сторила малко преди това Епонин. Така стигна до откъртената от Мариус пречка. Нечия ръка се подаде внезапно от сянката, хвана го за рамото, а после го удари грубо по гърдите. Пресипнал глас пошепна на ухото му:

— Има каб.

Мъжът се сепна уплашено.

— Коя ли е пък тази хубостница?

— Щерка ви.

Действително беше Епонин, а мъжът беше Тенардие. Когато Епонин излезе от сянката, петимата други мъже се приближиха безшумно със зловещата походка, свойствена на нощни птици като тях. В ръцете им се виждаха грозни сечива.

— Ей ти! Какво търсиш тук? Да не си полудяла! — извика задавено Тенардие. — Защо ни пречиш да си вършим работата?

Епонин се засмя и се хвърли на врата му.

— Аз съм тук, татенце, ей така, но вие не би трябвало да идвате. Защо сте тук, щом пратих сухар? Тука няма какво да се прави. Прегърни ме де, любими татко! Значи вече сте свободен?

Тенардие се опита да се освободи от ръцете й.

— Добре, добре. Да, свободен съм. А сега, дим да те няма!

Но Епонин не го пущаше и удвояваше ласките си.

— Миличкият ми татко! Страшно ви сече акълът, щом сте успели да дуфтите. Разкажете ми как стана цялата работа? Ами мама? Какво става с майка ми?

— Отде да я зная, остави ме, казвам ти, махай се оттук!

Епонин почна да се глези като малко дете.

— Пъдите ме, а аз четири месеца не съм ви виждала и едва имах време да ви прегърна.

— Е, стига толкова, става глупаво! — обади се Бабе.

— Да побързаме! — намеси се Устатия. — Могат да минат фантетата. Остави ни на мира.

— Не виждаш ли, че ни чака работа? — сопна й се Бабе.

— Защо нямате доверие в мене? Нали съм родна дъщеря на моя баща? Нали аз бях натоварена да проуча работата? Помагала съм ви неведнъж. Нали ви предупредих? Излишно се излагате.

— Вътре има две сами жени.

— Няма ги. Преместиха се.

— Но свещите са си на мястото — забеляза Бабе.

— Разберете, това са бедни хора и в тази барачка няма да намерите нито грош.

— Върви по дяволите! — кресна Тенардие — когато претърсим къщата и я обърнем наопаки, ще ти кажем какво сме намерили! Махай се и остави мъжете да си гледат работата!

Тогава тя се облегна на решетката.

— Чуйте добре, приятели. Ако докоснете решетката, ще се развикам, ще разбудя всичко живо, ще накарам да ви арестуват и шестимата.

— В състояние е да го направи —- обясни Тенардие на другарите си.

— Ще издам най-напред баща си!

Тенардие пристъпи към нея.

— Стой по-далече, старче!

— Ако се приближите, ще се разлая. Нали ви казах? Има каб. Това съм аз. Пет пари не давам за вас. Вървете си по пътя, до гуша ми дойдохте. Мен не ме е страх от нищо! Пет пари не давам дали утре ще ме намерят намушкана с нож от баща ми върху паветата на улица Плюме!

Тя прекъсна изблика си, защото се закашля. Тесните й гърди хриптяха.

— Нали трябва да живеем, да ядем…

— Пукайте!

Шестимата апаши се оттеглиха за миг и започнаха да се съвещават.

— Става й нещо. Дали не е влюбена в стопанина? Иначе бива си я работата. Виж какви скъпи пердета по прозорците.

— В такъв случай влизайте и си вършете работата — предложи Монпарнас. — Аз ще остана с момата, а ако се опре…

Той показа острието на ножа си. Тенардие мълчеше. Брюжон, който беше замислил удара и се ползваше с уважение сред другарите си, изглеждаше угрижен. Бабе се обърна към него:

— Няма ли да кажеш нещо, Брюжон?

Брюжон беше суеверен. Той помълча и най-сетне каза:

— Тази сутрин видях две врабчета, които се боричкаха. Вечерта попадам на жена, която я избива на кавга. Това е лош знак. Да се махаме оттук.

И те си отидоха.

— Можех да й светя маслото — измърмори Монпарнас.

— Аз пък не посягам на дами —- каза Бабе.

На ъгъла на улицата те се спряха.

— Къде ще спим?

— Под Париж.

— У тебе ли е ключът на решетката?

— Разбира се.

Епонин ги проследи чак до булеварда. Шестимата мъже се разделиха и потънаха в мрака, сякаш се стопиха в него.

ГЛАВА XVМАРИУС СТЪПВА НА ЗЕМЯТА И ДАВА АДРЕСА СИ НА КОЗЕТ

Докато кучето на пост стоеше край градинската решетка и шестимата злодеи не можаха да сломят съпротивата на една девойка, Мариус стоеше до Козет. Той я намери тъжна. Тя беше плакала.

Първият облак в техния дивен блян.

Първата дума на Мариус бе:

— Какво ти е?

Тя отвърна:

— Ще ти кажа.

После седна на пейката до площадката и когато Мариус се настани до нея, тя продължи:

— Баща ми каза тази сутрин да се приготвя. Имал работа. Щели сме да заминем.

Мариус потрепера от главата до краката.

Когато човек се намира на края на живота, смъртта е равносилна на заминаване. Когато се намира в началото му, заминаването е равносилно на смърт.

През тези шест седмици той бе свикнал с мисълта, че Козет е негова. Струваше му се, че те до такава степен са слели душите си, че ако пожелаят да си ги вземат обратно, ще им бъде невъзможно да ги разграничат. И изведнъж суровият глас на действителността му извика: „Козет не е твоя!“

От шест седмици той живееше извън реалната действителност. Сега се събуди. Думите „ще заминем“ го върнаха грубо на земята.

Ток не можа да каже каквото и да било, Козет усети само, че ръката му се вледени. Тя на свой ред се обезпокои:

— Какво ти е?

— Не разбирам какво казваш — промълви той така тихо, че тя едва го чу.

— Тази сутрин баща ми каза да приготвя багажа си. В срок от една седмица ще заминем може би за Англия.

— Но това е чудовищно! — възкликна Мариус. — И кога ще се върнеш?

— Той не каза това.

Мариус стана и запита хладно:

— Ще заминете ли е него, Козет?

Козет обърна към него пълните си с тревога очи и попита на свой ред:

— Къде?

— В Англия. Ще отидете ли?

— Но защо ми говориш на „вие“?

— Питам ви, ще отидете ли?

— Но щом баща ми отива.

— Добре, в такъв случай и аз ще замина.

Козет отгатна смисъла на думите му, преди да го разбее. Тя побледня като мъртвец и прошепна сподавено:

— Какво искаш да кажеш?

Мариус вдигна очи към небето и отвърна:

— Нищо.

— Колко сме глупави — разведри се Козет. — Имам една идея. Щом ние заминем, замини и ти. Ела и ти там, където ще бъдем ние.

Сега вече Мариус стъпи здраво на земята.

— Да замина с вас? Луда ли си? Но нали за това трябват пари, а аз нямам. Да отида в Англия! Та аз дължа над десет луидора на Курфейрак, един мой приятел. От шест седмици бях забравил за тия несгоди и не съм ти говорил за тях. О, Козет, ти ме виждаш само нощем и ми даряваш любовта си. Ако ме видиш денем, би ми предложила милостиня. Да отида в Англия! Та аз нямам пари дори за паспорт!

Той подпря отчаян глава на близкото дърво. Дълго стоя така. Най-сетне се обърна. Чу задавен плач. Козет хълцаше. Тя плачеше вече два часа до замисления дълбоко Мариус.

Той падна на колене пред нея.

— Не плачи!

— Как да не плача, щом ние ще заминем, а ти не можеш да дойдеш с нас?

— Козет, не ме чакай утре.

— Защо?

— Чакай ме други ден.

— Цял ден без да те видя!

— Нека пожертвуваме един ден, за да спечелим може би цял живот!

— Това ли е желанието ти?

— Да. Добре че се сетих — поде Мариус — Ти трябва да знаеш адреса ми, може да се случи нещо. Аз живея при моя приятел Курфейрак, на улица Верьори № 16.

Той бръкна в джоба си, извади ножче и издълба с острието в мазилката на стената: улица Верьори № 16.

— Ти си намислил нещо, Мариус.

— Ето какво съм намислил. Невъзможно е да се разделим!

Когато се сбогуваха, Мариус бе взел едно крайно решение.

ГЛАВА XVIСТАРЧЕСКО СЪРЦЕ В СТЪЛКНОВЕНИЕ С МЛАДЕЖКО

По това време дядо Жилнорман беше навършил деветдесет и една година. Продължаваше да живее е дъщеря си в старата къща. Читателят навярно си спомня, че той спадаше към старците, които дочакват изправени смъртта, без да се превият под тежестта на годините, нито под бремето на скръбта. Но той се чувствуваше душевно отпаднал. Казваше, че ако Мариус още известно време не се обади…

Беше накарал да закачат в спалнята му, точно срещу леглото, портрета на по-малката му дъщеря. Непрекъснато го гледаше.

Веднъж забеляза:

— Струва ми се, че той прилича на нея.

Същата вечер си каза, че вече няма никаква надежда Мариус да се върне, че трябва да престане да го чака. Но цялото му същество се бунтуваше. „Как, нима никога вече няма да го видя?“

Господин Жилнорман обори скръбно глава и се замисли дълбоко.

В този миг влезе старият му прислужник и запита:

— Господарю, ще можете ли да приемете господин Мариус?

Старецът се повдигна от креслото смъртно блед. Кръвта се отдръпна към сърцето му.

— Кой господин Мариус?

— Не зная. Не съм го видял. Николет ми каза: „Вън чака един младеж. Кажете, че е господин Мариус.“

Господин Жилнорман промълви едва чуто:

— Въведете го.

Мариус спря до вратата.

Дядо Жилнорман, стъписан от изненада и радост, остана за миг едва ли не заслепен от сияйно видение. За малко не загуби съзнание. Най-сетне! След цели четири години! Намери го красив, изтънчен, вече мъж, прекрасен. Изпита желание да разтвори обятията си, да се втурне към него. Топли думи нахлуха в гърдите му, готови да бликнат навън. Цялата му обич стигна до устните му и по силата на противоречието, което беше негова основна черта, се превърна в грубост.

— За какво сте дошли?

— Господине…

Господин Жилнорман беше недоволен и от себе си, и от Мариус. Той беше толкова студен!

— Смилете се над мен, господине!

— Да се смиля над вас? Младежът иска милост от деветдесетгодишния старец, така ли? Вие встъпвате в живота, аз го напускам. Вие имате пред себе си цялото озарено бъдеще, а аз съм вече навлязъл в нощта и вие искате да се смиля над вас! Ще ми кажете ли какво искате от мен?

— Господине, зная, че присъствието ми ви дразни, но аз съм дошъл да ви поискам нещо и веднага ще си отида.

— Вие сте глупак! Кой ви е казал да си отивате?

— Господине, дошъл съм да ви поискам разрешение да се оженя.

— Да се жените! На двадесет и една година! Добре сте уредили работата! Остава само да поискате разрешение! Дребна формалност! Я ми кажете, имате ли състояние? Натрупахте ли пари? Какво печелите с вашето адвокатство?

— Нищо.

— Нищо? Значи девойката е богата, така ли?

— Колкото мене.

— Как? Няма зестра? Може би очаква нещо в бъдеще?

— Не вярвам.

— Гола-голеничка! А какво представлява баща й?

— Не зная.

— Как се казва тя.

— Госпожица Фошльован.

— Тфу! — процеди през зъби старецът. — Не, господине, никога! Никога!

— Татко!

— Никога!

Това „никога“ бе произнесено с такъв тон, че Мариус загуби всяка надежда. Той прекоси стаята с бавни крачки, олюляващ се, напомнящ по-скоро на човек, който умира, отколкото човек, който си отива. Господин Жилнорман го следеше с очи. Тъкмо когато Мариус се накани да излезе, старецът се спусна със свойствената на властните и капризни натури живост, сграбчи младежа за яката и го върна енергично в стаята.

— Хайде, разкажи ми всичко! — каза му той. Едничката дума „татко“, изплъзнала се на Мариус в последния миг, бе предизвикала този рядък обрат.

— Хайде, говори! Разкажи ми любовните си увлечения. Колко глупави са младите!

— Татко! — повтори Мариус.

— Ето, така, наричай ме татко и ще видиш!

В резкия му глас се прокрадваше сега толкова нежност и бащинска обич, че Мариус, минал внезапно от отчаянието към надеждата, стоеше замаян.

— Добре, татко — каза той.

— Дръж, ето ти сто луидора. Облечен си като бродяга.

— Татко, мило татенце, да знаехте само колко я обичам. Вие дори не можете да си представите. Бях много нещастен, но сега я виждам всеки ден. Баща й не знае нищо, но представете си, те заминават, баща й иска да я заведе в Англия и тогава аз си казах: „Ще отида при дядо, ще му разкажа всичко. Иначе ще полудея, ще се хвърля в реката. Трябва непременно да се оженя за нея.“ Ето, това е всичко. Тя живее в градина, заградена с решетка, на улица Плюме.

Дядо Жилнорман седеше, грейнал от щастие.

— Плюме ли? Хубаво. Това подхожда на възрастта ти. Предпочитам те влюбен, отколкото якобинец. Предпочитам да тичаш подир фуста, отколкото подир господин Робеспиер! Значи малката те приема скришом от татко си. И това е в реда на нещата. И аз съм имал такива приключения. И не едно. Знаеш ли какво се прави в такива случаи? Това не се взема много навътре. Не се разиграват трагедии, нито се стига до венчило. Човек постъпва чисто и просто разумно. Ето ти двеста пистола. Позабавлявай се! Какво по-хубаво от това? Човек не се жени, но това нищо не пречи. Нали разбираш?

Вкаменен и неспособен да промълви нито дума, Мариус поклати отрицателно глава.

— Ех, глупчо! Направи я своя любовница!

Мариус побледня. Той не бе разбрал нито дума от приказките на дядо си. Старецът бълнуваше. Но бълнуването му завърши с дума, която смъртно обиди Козет. Думите: „Направи я своя любовница!“ се впиха като кама в сърцето на честния младеж.

Той стана, взе си шапката и се отправи към вратата. Там се обърна, поклони се дълбоко и каза:

— Преди пет години вие оскърбихте баща ми. Днес оскърбявате жена ми. Не искам нищо друго от вас, господине. Сбогом.

Дядо Жилнорман раззина смаян уста, разпери ръце, но преди да се изправи, вратата се беше затворила и Мариус беше изчезнал.

Старецът остана няколко мига неподвижен, като поразен от мълния. Най-сетне успя да се изскубне от креслото, изтича към вратата и завика:

— Тичайте след него! Настигнете го! Какво съм му сторил? Той е луд! Отива си! Ах, Господи! Този път няма да се върне никога!

Приближи се до прозореца, отвори го, подаде се почти цял навън и извика:

— Мариус! Мариус!

Но Мариус не можеше да го чуе.

Старецът стисна чело с ръцете си, отстъпи и се строполи в едно кресло без глас, без сълзи, с безжизнен поглед и пусто сърце.

ГЛАВА XVIIЖАН ВАЛЖАН

Същия ден в четири часа следобед Жан Валжан седеше сам върху усамотения насип на Марсово поле. Било от благоразумие, било от желание да се съсредоточи, било чисто и просто вследствие неусетните промени в навиците, сега той излизаше много рядко с Козет. Беше облечен с работническата си дреха и със сив памучен панталон. Лицето му се губеше под голямата козирка на каскета. Чувствуваше се спокоен и щастлив по отношение на Козет. Тревогите и съмненията му се разсеяха. Но от една-две седмици, го бяха налегнали други опасения. Той зърна веднъж по булеварда Тенардие. Тъй като беше преоблечен, Тенардие не го позна. Но оттогава насам Жан Валжан на няколко пъти го забеляза, че обикаля из квартала им и вече беше сигурен, че престъпникът замисля нещо. Неговото присъствие тук означаваше всевъзможни опасности, събрани наедно.

А и Париж беше неспокоен. Политическите смутове не са удобни за хора, които искат да скрият нещо от живота си: полицията става недоверчива и мнителна. Тръгнала по следите на някой бунтовник, тя лесно би могла да се натъкне на избягал каторжник.

Поради всички тия съображения той беше угрижен.

Най-сетне едно необяснимо и съвсем прясно събитие допринесе за засилване на бдителността му. Тази сутрин, станал пръв в къщата, той забеляза, разхождайки се в градината, един адрес, издълбан вероятно с гвоздей в стената: „Улица Верьори № 16“.

Надписът беше издълбан съвсем наскоро, буквите се белееха върху стария почернял хоросан, а върху копривата в подножието на стената се беше посипала мазилка. Очевидно беше написан през нощта.

Какво означаваше? Адрес? Знак за някого? Предупреждение за него самия? Във всеки случай явно беше, че някой непознат се беше вмъкнал в градината. Той си спомни странните приключения, които неотдавна бяха разтревожили обитателите на къщата. Въздържа се обаче да спомене пред Козет за надписа, за да не я уплаши.

Като обмисли и прецени всичко, той реши да напусне Париж, а даже и Франция и да замине за Англия. Предупреди Козет. Смяташе да заминат най-късно след една седмица.

Той седеше сега замислен върху насипа, като в главата му се въртяха тревожни мисли — Тенардие, полицията, издълбаният в стената надпис, трудностите по снабдяване с паспорт за чужбина. Изведнъж забеляза до себе си нечия сянка. Преди да се обърне, на коленете му падна листче, сгънато на четири, хвърлено като че ли през главата му. Той го разгъна и прочете следните думи, написани едро с молив: „Преместете се.“

Жан Валжан се изправи бързо. Върху насипа нямаше никого. Огледа се и забеляза някакво същество, по-голямо от дете и по-малко от мъж, със сива дреха и кадифен панталон, което прекрачваше парапета и се свличаше в рова на Марсово поле.

Той се прибра начаса, дълбоко угрижен.

ГЛАВА XVIIIМАРИУС

Мариус си излезе съкрушен от дома на господин Жилнорман. Той се беше отправил натам със съвсем малка надежда, но го бе напуснал с огромно отчаяние.

Тръгна наслуки из улиците: единствена разтуха за страдащите. Едва ли би могъл да си спомни за какво мислеше. В два часа сутринта се прибра у Курфейрак и се хвърли облечен върху леглото си. Слънцето отдавна беше изгряло, когато заспа тежък, мъчителен сън, по време на който мислите продължаваха да се блъскат в безпорядък в главата му. Когато се събуди, видя прави в стаята, с шапки на глава, готвещи се да излязат и доста улисани Курфейрак, Анжолрас, Фьойи и Комбфер.

— Ще дойдеш ли на погребението на генерал Лафайет? — попита го Курфейрак.

Стори му се, че му говорят на китайски.

Излезе малко след тях. Мушна в джоба си пистолетите, които му беше поверил Жавер по време на произшествието с господин Льоблан. Бяха пълни. Мъчно бихме могли да кажем каква тъмна мисъл го накара да ги вземе със себе си.

През целия ден той скита, без сам да знае къде. От време на време преваляваше дъжд, но той не го усещаше. Купи за обед едно дълго хлебче, пъхна го в джоба си и го забрави. Окъпа се като че ли в Сена, също без да съзнава напълно какво върши. Не се надяваше на нищо, не се боеше от нищо. Чакаше настъпването на нощта с трескаво нетърпение. В главата му имаше само едно ясно петно: в девет часа да види Козет. В това последно щастие се заключаваше цялото му бъдеще. След това — пълен мрак. Докато скиташе из безлюдните булеварди, му се струваше, че откъм града долитат необичайни шумове. Той се сепваше сред бленуванията си и се питаше: „Бият ли се там?“

Когато се стъмни, точно в девет часа, се озова пред решетката на улица Плюме. Бяха изминали четиридесет и осем часа, без да види Козет. Всяка друга мисъл се заличи и той изпита нечувана радост при мисълта, че след миг ще бъде с нея.

Мариус отмести желязната пречка и се втурна в градината. Козет не беше на мястото, където го чакаше обикновено. Той прекоси гъсталака и стигна до ъгълчето край площадката. Нямаше я и там. Вдигна очи и видя, че капаците на къщата бяха затворени. Обиколи градината. Беше пуста. Върна се към къщата и обезумял от любов, забравил всяка предпазливост, той зачука по капаците като собственик, завърнал се в къщи в неудобен час.

После повиши глас и извика:

— Козет!

Повтори повелително:

— Козет!

Никой не му отговори. Свършено беше. Никой в градината. Никой в дома.

Мариус впери очи в злокобната къща, черна и безмълвна като гробница, но още по-пуста. Погледна каменната пейка, върху която беше прекарал толкова часове с Козет. После седна на стъпалата на къщата, благослови мислено любимата и си каза решително, че щом тя е заминала, не му остава нищо друго, освен да умре.

Изведнъж дочу глас откъм улицата, който го викаше през дърветата:

— Господин Мариус!

Той се изправи.

— Какво има?

— Господин Мариус, там ли сте?

— Да.

— Господин Мариус — поде гласът, — приятелите ви чакат при барикадата на улица Шанврьори.

Гласът не му беше съвсем непознат. Напомняше пресипналия глас на Епонин. Мариус изтича към решетката, провря глава и различи дребна фигура на младеж, която потъна тичешком в нощта.

ГЛАВА XIXГОСПОДИН МАБЬОФ

Кесията на Жан Валжан не донесе никаква облага на господин Мабьоф. Наивно добросъвестен, той не прие подаръка на звездите. Нито за миг не допусна, че звезда може да се раздроби на златни луидори, а нямаше как да отгатне, че падналите от небето пари бяха дар от Гаврош. Затова отнесе кесията в полицейския участък като загубена вещ и този път тя действително се загуби, защото никой не я потърси.

Господин Мабьоф продължаваше да запада все повече и повече. Разпродаваше всичките си мебели, после дойде ред на чаршафите, завивките, дрехите, без които можеше да мине. Най-сетне продаде хербариите си и ценните щампи. Но все още пазеше някои от най-милите си книги. Те бяха редки екземпляри и представляваха особена библиографска ценност. Най-много държеше на един Диоген Лаерц, отпечатан през 1644 година. Не палеше вече огън в стаята се и си лягаше е кокошките, за да не хаби свещ. Като че ли нямаше съседи. Всички го избягваха. Нищетата на дете вълнува всяка майка, нищетата на младеж затрогва всяка девойка, нищетата на старец не извиква ничие съчувствие. Околните, я посрещат с пълна студенина.

Въпреки това дядо Мабьоф не беше загубил душевната си ведрина. Зениците му се оживяваха, когато спреше поглед на книгите си. С особена радост се любуваше на толкова редкия и скъп екземпляр — своя Диоген Лаерц.

Един ден леля Плутарх му заяви:

— Нямам пари за вечеря.

— Вземете назаем.

— Нали знаете, че не ми дават вече.

Господин Мабьоф отвори библиотечния шкаф и заоглежда една след друга книгите си като баща, принуден да подложи на заколение едно от децата си. Измъкна бързо една, мушна я под мишница и излезе.

Върна се два часа по-късно без книгата и сложи тридесет су на масата.

— Ето ви за вечеря.

От този миг върху лицето на стареца легна тъмна сянка, която не се вдигна никога вече.

Всеки следващ ден господин Мабьоф трябваше да прави нови жертви. Излизаше с книга под мишница и се връщаше с някоя дребна монета. Антикварите виждаха, че е принуден да продава и му предлагаха двадесет су за книга, която бе купил от тях за двадесет франка.

Томче по томче си отиваше цялата му любима библиотека. Той мълвеше от време на време:

— Добре поне, че ми остава малко да живея!

Надяваше се тайно, че дните му ще свършат, преди да се свършат книгите му.

Някой, осведоми за положението му министъра на земеделието.

— Как е възможно! — възкликна министърът. — Напълно съм съгласен с вас. Трябва да се направи нещо. Не можем да оставим в нищета един стар учен, забележителен ботаник.

На следващия ден господин Мабьоф получи покана за вечеря у министъра. Той я показа на леля Плутарх, разтреперан от радост.

— Спасени сме!

Отиде у министъра. Даде си сметка, че жалкото му облекло предизвика учудване у лакеите на входа. Никой не го заговори, дори и министърът. Чу, че жената на министъра, хубава елегантна дама, попита:

— Кой е този старик?

След като напразно чака някой да се сети за него, той се прибра у дома си в полунощ, пеш, а над него се лееше проливен дъжд.

Единствената му утеха беше да си почете малко от своя Диоген Лаерц, преди да заспи.

Внезапно леля Плутарх се разболя. Лекарят предписа много скъпо лекарство. Болестта се влоши, нужна беше болногледачка. Дядо Мабьоф отвори библиотечния шкаф: той беше празен. Останал беше само Диоген Лаерц.

Той взе редкия екземпляр под мишница и излезе. Беше 4 юни 1832 година. Върна се със сто франка. Сложи купчината монети върху нощната масичка на вярната си прислужничка и се прибра в стаята си, без да каже нито дума.

На другия ден седна още от зори в градината си. Вперил безжизнен поглед в увехналите цветя. Следобед в Париж се вдигна необичайна глъч. Прогърмяваха и пушки сегиз-тогиз. Долитаха крясъци на множество хора.

Дядо Мабьоф вдигна глава. Забеляза един градинар, който минаваше по улицата и го попита:

— Какво става?

— Как какво, ами такова, бият се!

— Защо се бият?

— Отде да знам?

— Но къде?

— Към Арсенала.

Дядо Мабьоф влезе в къщата, взе шапката си, посегна несъзнателно за някоя книга, прошепна: „Ах, вярно!“ и тръгна като замаян.

ГЛАВА XXВЪНШНАТА СТРАНА НА ВЪПРОСА

От какво се заражда въстанието? От нищо и от всичко. От постепенно натрупване на електричество, от блуждаеща сила, от случаен повей. Повей, който облъхна по пътя си мислещи глави, бленуващи мозъци, страдащи души, крещяща нищета и ги отнася със себе си.

Накъде?

Пряко обществения строй, пряко съществуващите закони, пряко безочливото благоденствие на другите.

Превърналите се в озлобление възторзи, накипялото негодувание, благородното младежко дръзновение, жаждата за промяна в обществения порядък, споменът за претърпените огорчения, несбъднатите мечти, надеждата, че в крушението ще се намери изход —- ето ви съставните елементи на метежа.

Всеки, който носи в душата си таен бунт срещу каквато и да е неправда на обществото, живота или съдбата, е сроден с метежа и щом той се развихри, се оставя да бъде увлечен от него.

Метежът прилича на циклон в социалната атмосфера, който възниква внезапно при дадени температурни условия. Сграбчи ли някого, метежът му придава невероятна мощ. Той влива в първия срещнат силата на събитията. Превръща всичко в снаряд. Павето става ядро, а работникът — генерал.

Метежът затваря дюкянчетата, спира търговията, ускорява разоряването на много частни собственици. Изчислено е, че тридневен метеж струва сто и двадесет милиона.

От историческо гледище той не е лишен от известна красота. Уличният бой не е по-малко грандиозен и патетичен от партизанската борба. Ако при нея се чувства душата на гората, при него тупти сърцето на градовете. Метежите озаряват най-своеобразните черти на характера на парижанина — благородство, самоотверженост, бурна жизнерадост. По време на тях ще видите неустрашимите студенти, непоколебимата национална гвардия, постове от малчугани, презрение към смъртта у всеки минувач. Бойците имат една и съща закалка, различават се само по възраст. Метежите възпитават народа в мъжество.

„Добре, но дали това оправдава пролятата кръв на раните, които революцията си нанася сама? Париж може би израства, но Франция се омаломощава. Ами кланетата, които толкова често позорят победата? Изобщо метежите са гибелни.“

Така говори лъжеблагоразумието, с което драговолно се задоволява буржоазията, този лъженарод.

Колкото до нас, ние правим разграничение между различните видове народни вълнения.

Има ли значение, че 14 юли е струвал сто и двадесет милиона? Възцаряването на Филип V в Испания коства на Франция два милиарда. Дори ако щетите бяха равни, ние бихме предпочели 14 юли. Когато едно малцинство заграби властта, народът се вдига да защити правата си, макар и с оръжие. Борбата на цялото против една малка негова част е справедливо въстание, а нападението на малката част срещу него е размирица. Според това дали дворецът Тюйлери подслонява краля или Конвента, нападението срещу него е справедливо или несправедливо. Едно и също оръдие, насочено срещу бунтовниците, е виновно на 10 август5, и има право на 14 вандемиер6. Външно сходство, но различна същност.

Нередни и размирни прояви са трошенето на машините, унищожаването на културните придобивки, отричането на прогреса. Но когато Париж тръгва срещу Бастилията, това е справедливо въстание.

Вълнението на моряците на Колумб е несправедлив бунт, защото с помощта на компаса той подарява цял свят на цивилизацията. Вартоломеевата нощ, терористичните роялистки банди — всичко това е католически метеж, но истинското въстание е винаги движение напред, докато всяка ожесточена стъпка назад е вредна. Всяко отстъпление е престъпление срещу човешкия род. Въстанието е яростен изблик на истината. Когато въстаналият народ кърти уличните павета, за да строи барикади, от тях изскача искрата на правото. Понякога въстанието е равносилно на възраждане.

Най-често размирицата се поражда от материални причини, докато въстанието има винаги нравствени подбуди. Въстанието граничи с духа, а размирицата — с търбуха.

Нека се запитаме какво представляват събитията през юни 1832 година. Размирица или въстание?

Въстание. При възкресяване на това страшно събитие ние може би ще си послужим и с други думи, за да обрисуваме външните му прояви, но по съдържание то е въстание. То беше величаво и със стремителното си избухване, и със зловещото потушаване, затова дори и враговете му говорят за него с уважение.

Повечето действащи лица на тези титанически сцени са изчезнали. Те замлъкнаха още на следващия ден. Но ние сме били очевидци на това, което ще предадем. Ще изменим само имената, но описаните случки са истински. Ние ще разкажем само един епизод, сигурно най-малко известния от паметните 5 и 6 юни 1832 година. Но ще се постараем читателят да долови действителните размери на тази страшна и дръзновена обществена проява.

ГЛАВА XXIЕДНО ПОГРЕБЕНИЕ — ПОВОД ЗА ВЪЗРАЖДАНЕ

През пролетта на 1832 година, както вече казахме, Париж беше назрял за бунт. Той приличаше на огромно оръдие. Когато то е заредено, достатъчно е само една случайно отхвръкнала искра, за да гръмне. През юни 1832 година такава искра се оказа погребението на генерал Ламарк.

Ламарк беше много известен. По време на Империята и Реставрацията беше проявил двата вида мъжественост, необходими за двете епохи: неустрашимост на бойното поле и доблест на трибуната. Показа се толкова красноречив, колкото се бе показал и храбър. Думите му бяха остри като меч. След като беше държал високо знамето на командването, той бе издигнал високо знамето на свободата. Продължаваше да се чувства дълбоко в себе си маршал на Наполеон. Ненавиждаше Уелингтън и жалеше за Ватерло. Беше умрял с думата „Отечество“ на уста.

За народа смъртта му бе скъпа загуба, а за правителството — надвиснала опасност от метеж. Тя беше истински народен траур, а всяко горчиво чувство лесно може да се превърне в бунт. Така стана и в този случай.

В навечерието и сутринта на 5 юни, ден, определен за погребението на Ламарк, предградието Сен-Антоан, покрай което щеше да мине шествието, придоби застрашителен изглед. Заплетената му мрежа от улички се изпълни с глух ропот. Всеки се въоръжаваше с каквото може. Дърводелците отмъкваха стягите от тезгяхите си, „за да издънват вратите“.

Някои по-известни народни водачи се бяха превърнали в куриери. Те сновяха непрекъснато, за да съберат хората си. В кръчмите, сборен пункт на недоволните, клиентите се поздравяваха сериозно. Разменяха следните диалози:

— Къде си държиш пистолета?

— Под блузата. А ти?

— Под ризата.

Паролата за въстанието се подаваше един другиму едва ли не открито.

И така, на 5 юни погребалното шествие на генерал Ламарк прекоси Париж с подобаващата военна тържественост, подсилена от бдителност. Два батальона с обвити в черен креп барабани, със свалени пушки, десет хиляди национални гвардейци и артилерийските батареи на националната гвардия съпровождаха ковчега. Младежи теглеха катафалката. Непосредствено зад нея вървяха офицери от запаса, а после идваше безчисленото множество: приятелите на народа, факултетите, стачкуващите по това време каменоделци и дърводелци, печатари с книжни кепета. Всяка група си беше избрала предводител: мъж, въоръжен с чифт пистолети, които не се опитваше да прикрие.

Страничните алеи на булевардите, клоните на ограждащите ги дървета, балконите и прозорците гъмжаха от глави на мъже, жени и деца. В очите на всички се четеше тревога. Едното множество дефилираше въоръжено, другото гледаше уплашено.

И правителството от своя страна наблюдаваше. Наблюдаваше с ръка върху дръжката на меча. На площад Луи XIV можеха да се видят четири ескадрона карабинери в пълна бойна готовност. В Латинския квартал беше построена националната гвардия. На Гревския площад — дванадесети кавалерийски полк. Дворът на Лувъра беше пълен с оръдия. Двадесет и четири хиляди войника в града и тридесет хиляди в предградията дебнеха под заповедите на разтревоженото правителство заплашителното множество.

Сред шествието се носеха всевъзможни слухове. По лицата на повечето участници се четеше въодушевление, примесено с отчаяние.

Шествието се придвижваше бавно, но трескаво, от дома на Лафайет по булевардите на Бастилията. Пръскаше дъжд, но той не прогонваше тълпата. Няколко произшествия белязаха пътя на погребалната процесия. Един офицер от дванадесети полк на леката кавалерия извика високо: „Аз съм републиканец!“ Политехническото, училище, държано под ключ, се освободи и се втурна в процесията с викове: „Да живее републиката!“ При Бастилията откъм предградието Сент-Антоан се вляха застрашителни редици и в тълпата започна страшен кипеж.

Един мъж каза на съседа си:

— Виждаш ли оня там с червената брадичка? Той ще каже кога трябва да се стреля.

Катафалката отмина Бастилията и тръгна към Аустерлицкия мост. Там спря. Около катафалката се очерта кръг.

Огромната навалица се смълча. Лафайет взе думата и се прости с Ламарк. Трогателен и величав миг. Мощен вик се понесе като вълна и разтърси множеството:

— Ламарк в Пантеона! Лафайет в кметството!

Под одобрителните възгласи на тълпата младежите повлякоха катафалката на Ламарк през Аустерлицкия мост, а файтона на Лафайет по кея.

През това време кавалерията на левия бряг се раздвижи и препречи изхода на моста. По кея се разгънаха драгуните, притаили се на десния бряг на Сена.

Тълпата, която влачеше Лафайет, ги съгледа внезапно на завоя на кея и се развика:

— Драгуните! Драгуните!

Драгуните се приближиха безмълвни, в мрачно очакване, с пистолети в кобурите и саби в ножниците. Спряха се на двеста крачки от малкия мост. Файтонът с Лафайет стигна до тях, те му направиха път и после пак сгъстиха редиците си. В този миг тълпата и драгуните влязоха в допир. Жените се разбягаха ужасени.

Какво се случи в тази съдбоносна минута? Никой не би могъл да каже. Сблъскаха се два облака. Едни разказват, че откъм Арсенала се чула тръба за атака, други, че дете замахнало със сабя по един драгун. Истината е, че внезапно се раздадоха три изстрела: първият уби командира на ескадрона Шобле, вторият — една глуха бабичка, която тъкмо затваряла прозореца си на улица Контрьоскарп, третият опърли еполета на един офицер. Някаква жена се провикна:

— Много рано почвате!

И внезапно от другия край на кея се зададе в галоп драгунският ескадрон, който беше останал в казармата. Той връхлетя с извадени саби и помете всичко по пътя си.

Свършено е. Бурята избухва, започват да валят камъни, еква пушечна стрелба. Дървените складове на островчето Лувие, готова крепост, загъмжават от бойци. Изтръгват коловете, стрелят с пистолети, издигат мигом барикада.

Младежите с катафалката, отблъснати назад, минават тичешком по Аустерлицкия мост и обстрелват градската гвардия. Появяват се карабинерите, драгуните секат със саби, тълпата се пръсва във всички посоки, боен ропот оглася от край до край Париж, чуват се възгласи:

— На оръжие!

Гневът разгаря метежа, както вятърът раздухва огъня.

ГЛАВА XXIIНЯКОГАШНИТЕ СМУТОВЕ

Нищо по-изумително от първото кипване, Предвидено ли е било? Да. Подготвено? Не. Откъде започва? От уличните павета. Откъде пада? От облаците. Тук въстанието има характер на заговор. Там — непринуден изблик. Изпълнено с ужас начало, примесено със заплашителна веселост. Отначало само крясъци, магазините се затварят, сергиите опустяват. После единични изстрели, хората се разбягват. А след час двадесет и седем барикади изникваха като че ли изпод земята само в квартала при халите. Въстаниците разграбиха военната фабрика и няколко оръжейни магазина. За няколко минути хиляди ръце в тълпата се снабдиха с двуцевки пушки, саби и патрони.

Млад рус момък без връзка сновеше от барикада на барикада и разнасяше паролите. Друг разпределяше караулите. Кръчмите и портиерските помещения зад барикадите бяха превърнати в караулни постове. Тесните, криволичещи улички бяха избрани най-удачно.

Дружеството на Приятелите на народа беше поело ръководството на въстанието в квартала Сент-Антоан.

Във въздуха, се носеше невиждана необузданост. Издигайки мигновено барикади с едната ръка, въстанието бе завзело с другата почти всички караулни постове на- парижкия гарнизон. Не се бяха минали и три часа, а подобно съскащия пламък на запален фитил въстаниците нападнаха и завзеха Арсенала, кметството и кралския площад, целия квартал Mapе, водната кула и всички улици в съседство с халите. Една трета от Париж беше в ръцете им.

Въстанието беше превърнало центъра на града с лабиринта от улички в огромна непристъпна крепост.

Там беше огнището. Останалото бяха дребни схватки. Обстоятелството, че там още не се биеха, доказваше, че всичко щеше да се реши именно на това място.

Правителството, държащо цялата армия в ръцете си, се колебаеше. Скоро щеше да се стъмни и камбанарията на Сент-Mари биеше тревога. Тогавашният министър на войната, маршал Султ, който бе участвал в битката при Аустерлиц, наблюдаваше мрачно развоя на събитията.

ГЛАВА ХХIIIОСОБЕНОСТ НА ПАРИЖ

От две години насам Париж беше свидетел на не едно въстание. Едва ли има нещо по-удивително спокойно от Париж по време на метеж, като се изключат разбунтуваните квартали. Париж свиква с всичко. Метеж ли? Голямо чудо! Не си струва да се безпокои за такава дреболия. Когато прозвучи барабанът, сигнал за сбор и обща тревога, бакалинът забелязва:

— На улица Сен-Мартен сякаш има бъркотия.

Често той прибавя нехайно:

—- Тъдява трябва да е.

По-късно, когато започне ясно да се долавя зловещият трясък на престрелката, бакалинът заявява:

— Бият се не на шега.

Ако бурята се приближава и разпростира, той затваря набързо дюкянчето си и навлича припряно униформата си или с други думи казано — поставя в безопасност стоката си и излага на опасност живота си.

На две крачки от улиците, където се води бой, разговарят зяпльовци и се шегуват. Театрите са отворени и представят водевили. Файтоните си вървят. През 1831 година преустановиха за малко стрелбата, за да пропуснат едно сватбено шествие.

Това явление едва ли се среща в друга столица. Две условия са необходими: величието на Париж и неговата жизнерадост.

Този път обаче, когато се вдигна на оръжие на 5 юни 1832 година, големият град почувствува нещо, по-силно може би от самия него: той се уплаши. Дори в най-отдалечените и „най-безучастни“ квартали посред бял ден се затвориха врати, кепенци и прозорци. Смелите грабнаха оръжие, страхливците се изпокриха. Улиците бяха пусти като в четири часа сутринта. Предаваха се тревожни подробности, носеха се злокобни слухове. Нерешителността на маршал Султ тревожеше хората. Защо не нападне тутакси? Явно той беше дълбоко смутен. Старият лъв подушваше в мрака непознато чудовище.

Вечерта настъпи. Театрите не се отвориха. Обискирваха минувачите. Полицейското управление и затворите бяха претъпкани е арестувани.

Парижаните се барикадираха в домовете си. Те залостваха вратите си, питайки се: „Как ще свърши всичко това?“

ГЛАВА XXIVМАЛКО ПОЯСНЕНИЕ ОТНОСНО ПРОИЗХОДА НА ПОЕЗИЯТА НА ГАВРОШ

В мига, когато народът и войската влязоха в стълкновение пред Арсенала, по улица Менилмонтан се зададе дрипаво хлапе с клонче цъфнал глог в ръка. Беше го откършило от Белвилските възвишения. То съгледа върху сергията на една вехтошарка стар кавалерийски пистолет. Хвърли клончето на улицата и извика:

— Бабо не знам коя си, ще ви задигна ей това тук!

И побягна с пистолета.

Две минути след това вълната подплашени буржоа, които бягаха, срещнаха детето. То размахваше пистолета си и пееше:

Малкият Гаврош отиваше на война. Чак на булеварда забеляза, че пистолетът му няма спусък.

Кой бе съчинил стихчето в крак, с което крачеше? Кой бе съчинил и другите песнички, които той така охотно пееше при случай? Не знаем. Той знаеше всички популярни песнички и прибавяше към тях собственото си чуруликане. Съчетаваше репертоара на птичките с репертоара на парижките художнически ателиета. Беше образован гамен.

Впрочем на него и през ум не му минаваше, че когато през онази студена дъждовна нощ бе предложил гостоприемно своя слон на двете малчуганчета, беше изиграл роля на провидение за собствените си братчета. Вечерта за братчетата си, а рано сутринта за баща си. Така бе прекарал тази нощ. Когато се върна при слона, той измъкна изкусно момченцата, раздели с тях случайната закуска, изнамерена кой знае откъде, и си отиде, като ги повери на добрата майка, улицата, която го беше отгледала кажи-речи и него самия. Определи им среща на същото място и вместо сбогом произнесе следната назидателна реч:

— А сега се чупя или другояче казано офейквам. Ако не намерите татко и мама, елате пак тук довечера, мъничета. Ще ви нагостя за вечеря и ще ви сложа да нанкате.

Двете дечица не дойдоха вечерта. Може би някой градски сержант ги бе отвел в участъка или чисто и просто се бяха изгубили в огромната парижка джунгла. Гаврош не ги видя вече. От онази нощ бяха изминали десет или дванадесет седмици. Неведнъж му се случваше да се почеше по темето и да си каже: „Къде ли пропаднаха дечицата ми?“

Междувременно той стигна с пистолет в ръка до улица Понт-о-Шу. Там имаше само едно отворено дюкянче и при това баничарница. Благословен случай да си хапне ябълкова пита, преди да потъне в неизвестността. Гаврош опипа джобовете си, обърна и джобчето на жилетката си, но не намери нищо, нито едно петаче.

— На помощ! — развика се той.

Тежко е да загубиш последната ябълкова пита в живота си.

Но все пак той продължи пътя си.

Почувствува нужда да замени с нещо непостижимата ябълкова пита и си достави неповторимо наслаждение, като разкъса посред бял ден афишите на театралните представления.

Малко по-далеч видя група цветущи личности, които му се сториха едри собственици. Той повдигна рамене и изплю по техен адрес следната жлъчна забележка:

— Колко са тлъсти, пустите му рентиери! Тъпчат се като свини. Не вдигат глава от яденето. Попитайте ги къде си дяват паричките. И те не знаят. Изпапват ги и толкова. Плюскат колкото им побира търбухът!

ГЛАВА XXVГАВРОШ НА ПОХОД

Да размахваш посред улицата пистолет без спусък е такава обществена проява, че с всяка измината крачка Гаврош все повече се разпалваше. Той пееше откъси от „Марсилезата“ и сегиз-тогиз се провикваше бодро:

— Всичко е наред. Боли ме лявата лапа. Изкълчил съм си ревматизма, но съм доволен, буржуи. А вие кротувайте, че сега ще ви изпея страшно бунтовни куплетчета. Какво представляват ченгетата? Кучешка порода. Но по-добре да не оскърбявам кучетата. Ех, защо си нямах едно7 на пистолета! Идвам от булеварда, приятелчета. Там взе да припарва, там ври и кипи! Време е да се обере пяната. Напред, другари! „Нека нечистата кръв да напои браздите“!8 Да се бием, пусто да остане! До гуша ми дойде тиранията!

В тихия и бездушен богаташки квартал Маре Гаврош се натъкна на три бабички, които бъбреха за какво ли не и на първо място за поскъпването на живота.

— Какво сте се разбъбрили за политика, бабки? — закачи ги той.

Посрещна го залп от ругатни.

— Още един злодей!

— Какво стиска в лапата си? Пистолет?

— Няма да миряса, докато не катурне властта!

Изпълнен с презрение, Гаврош само им се изплези.

— Проклето босоного!

— Обеснико, сигурно ще те видя на гилотината!

— Сополът ти виси, старо! Обърши си чушката — отвърна й Гаврош.

Той отмина, но малко по-нататък се сети за вехтошарката, която го бе проклела и произнесе следния монолог:

— Грешиш, че оскърбяваш революцията, вехтошарке! Пистолетът, който виждаш, е за твое добро. За да живееш по-леко.

Внезапно го налегна горчива печал. Той погледна укорително пистолета си и въздъхна:

— Тръгнал съм да стрелям, но ти не стреляш.

ГЛАВА XXVIСПРАВЕДЛИВОТО ВЪЗМУЩЕНИЕ НА ЕДИН БРЪСНАР

Достопочтеният бръснар, който беше изгонил двете момченца, приютени от Гаврош в утробата на слона, беше в дюкянчето си и бръснеше стар войник, легионер от запаса, служил на времето при Наполеон. Бръснарят говореше естествено за метежа, за генерал Ламарк и разговорът премина на императора.

— Как яздеше императорът?

— Лошо. Не умееше да пада. Затова никога не падаше.

— Императорът е бил раняван само веднъж, нали?

— В петата, при Ратисбон. Никога не съм го виждал по-докаран оттогава. Лъщеше като нова монета.

— Ами вас, господин ветеран, сигурно често са ви ранявали?

— Мене ли? Нищо особено. При Маренго ме рязнаха два пъти със сабя по тила, при Аустерлиц един куршум се заби в дясната ми ръка, а при Йена — и лявото бедро. При Москва-река ме намушкаха с копие, а при Ватерло един куршум заседна в крака ми. Това е всичко.

— Прекрасно е да умреш на бойното поле! — възкликна бръснарят с въодушевление. — Бих предпочел, честна дума, да ми пръснат корема със снаряд, отколкото да пукна на одъра от някоя болест с лекарства, лапи и доктори!

Още недовършил думите си, страшен трясък разтърси бръснарницата. Стъклото на витрината се пропука звездообразно.

Бръснарят побледня като смъртник.

— Божичко, това е сигурно…

— Какво?

— Оръдейният снаряд!

— Ето го — каза войникът и вдигна от земята нещо. Беше камъче.

Бръснарят изтича навън и видя Гаврош, който бягаше колкото му държаха краката. Минавайки пред бръснарницата на бездушния бръснар, той не можа да устои на изкушението да му каже добър ден и да запрати камък във витрината му.

— Виждате ли? То прави зло заради самото зло. Да не би да съм му сторил нещо на това сополанче!

ГЛАВА XXVIIДЕТЕТО СЕ УЧУДВА НА СТАРЕЦА

Междувременно на пазара Сен-Жан, където полицейският пост беше обезоръжен от въстаниците, Гаврош се присъедини към дружината, водена от Анжолрас, Курфейрак, Комбфер и Фьойи. Почти всички бяха въоръжени, кой с ловджийско чифте, кой с пушка на гвардеец или със стар мушкетон. Курфейрак размахваше гола сабя.

Без връзки, без шапки, задъхани, измокрени от дъжда, с искрящи очи, те стигнаха до кея.

— Накъде? — обърна се Гаврош към тях.

— Ела — каза Курфейрак.

Зад тях вървеше Баорел, който се чувствуваше като риба във вода по време на метеж. Беше си сложил червена жилетка и устата му сипеше гръм и мълния. Жилетката му уплаши един минувач, който завика, загубил ума и дума:

— Червените идат!

— Глупав страх, гражданино — скастри го Баорел. — Аз пък не треперя от аления мак, нито от Червената шапчица. Слушайте, гражданино, оставете рогатия добитък да се плаши от червеното!

После той съгледа някаква обява на стената — послание на архиепископа до „паството“ му и я разкъса.

— Паство! Вежливо название за стадо гъски!

Тази постъпка на Баорел спечели тутакси Гаврош.

— Баорел — забеляза Анжолрас, — не бива да се гърми нахалос нито с пушка, нито със сърцето.

— Кой както разбира, Анжолрас. Поповете ме дразнят.

Следваше ги шумно шествие — студенти, артисти, работници, всеки въоръжен кой с каквото намерил. Сред навалицата вървеше и един старец. Той нямаше оръжие, но гледаше да не изостава назад, макар че имаше занесен вид. Гаврош го забеляза.

— Квойтуй? — попита той Курфейрак.

— Един дядо.

Старецът беше господин Мабьоф.

ГЛАВА XXVIIIСТАРЕЦЪТ

Нека разкажем какво се бе случило. Анжолрас и приятелите му минаваха по булеварда с житните складове, когато драгуните нападнаха множеството. Анжолрас, Курфейрак и Комбфер тръгнаха с хората, които свиха по улица Басомпиер, викайки:

— На барикадите!

Те срещнаха по пътя си някакъв старец.

Вниманието им бе привлечено от походката на стареца. Той вървеше на зигзаг, сякаш беше пиян. Освен това държеше шапката си в ръка, макар че валеше като из ведро. Курфейрак позна дядо Мабьоф. Той го знаеше, защото не веднъж беше придружавал Мариус до неговия дом. Известни му бяха миролюбивите и плахи привички на стария библиофил, затова се изненада, че го среща сред суматохата, на две крачки от обстрелващите кавалеристи. Двадесет и пет годишният метежник и осемдесетгодишният старец размениха следния диалог:

— Приберете се в дома си, господин Мабьоф.

— Защо?

— Почват размирици.

— Много добре.

— Ще има сеч и пушечна стрелба.

— Отлично. А къде отивате вие?

— Да събаряме правителството.

— Великолепно!

И той тръгна с тях. От този миг старецът не промълви вече нито дума, но стъпките му станаха внезапно твърди. Работници му предложиха ръка, но той отказа. Вървеше почти в първата редица на колоната.

— Какво запалено старче! — шепнеха студентите.

Сред тълпата се понесе слух, че бил бивш конвентист9 и цареубиец. Групата пое по улица Верьори. Малкият Гаврош вървеше най-отпред и пееше с все гърло, изпълнявайки ролята на тръбач.

Въстаниците отиваха към Сен-Мери.

Тълпата растеше с всяка измината минута. По едно време снажен, непознат мъж с леко прошарена коса, чието сурово и дръзко изражение направи впечатление на Курфейрак и Анжолрас, се присъедини към тях. Увлечен в пеене, свирене с уста, вдигане врява и блъскане по затворените капаци на магазините, Гаврош не го забеляза.

Тълпата мина точно пред вратата на Курфейрак.

— Добре стана — каза Курфейрак, — защото съм си забравил кесията, а си загубих и шапката.

Той се изкачи тичешком по стълбите. Грабна кесията и шапката си, взе и един празен куфар. Портиерката го спря.

— Господин Курфейрак, един младеж иска да говори с вас.

— Къде е?

— В моята стаичка. Повече от час ви чака.

— По дяволите! — възкликна Курфейрак.

В същото време дребничък млад работник, който приличаше на момиче, с обсипано с лунички лице, скъсана блуза и кадифен панталон, каза с дрезгав глас от прага на портиерската стаичка:

— Извинете, мога ли да видя господин Мариус?

— Няма го.

— Ще се прибере ли тази вечер?

— Нямам представа. Аз например няма да се прибера.

Младежът го погледна втренчено.

— Защо? Къде отивате?

— Какво ти влиза в работата?

— Искате ли да нося сандъка ви?

— Аз отивам на барикадите.

— Позволявате ли да дойда с вас?

— Стига да искаш! Паветата са на всички!

И Курфейрак изтича навън, за да догони приятелите си. Тълпата рядко отива там, където желае. Множеството отмина „Сен-Мери“ и се озова на улица Сен-Дьони.

ГЛАВА XXIXИСТОРИЯ НА „КОРИНТ“ ОТ ОСНОВАВАНЕТО МУ

В квартала на халите по онова време се намираше улица Шанврьори с прочутото кафене „Коринт“. Тук именно през 1832 година бе издигната барикада. Тя бе затъмнена от барикадата Сен-Мери, но ние ще хвърлим малко светлина върху нея.

Ще си позволим отново да прибегнем до простото средство, с което си послужихме вече при описанието на Ватерло. Ако искате да си представите точно как изглеждаше тогава купчината къщи при североизточния ъгъл на парижките хали, начертайте мислено едно главно N. Горният му край се опира на улица Сен-Дьони, а долния — на халите. Двете му вертикални чертички ще бъдат улица Гранд-Трюандри и улица Шанврьори, а наклонената чертичка — улица Птит Трюандри. Някогашната уличка Мондетур пресичаше тези улици под най-различни ъгли. Така се образуваха седем островчета от къщи с най-причудливи очертания и големина. Тъмните улички, оградени с вехти осеметажни сгради, приличаха по-скоро на пролуки. Улица Шанврьори се стесняваше толкова към края си, че изглеждаше заприщена от високите къщи. Всъщност човек можеше да се измъкне вдясно и вляво през два тъмни прохода и това именно беше криволичещата уличка Мондетур. Точно там, в дъното на мнимата сляпа улица Шанврьори, имаше една по-ниска къща, издадена като нос на улицата.

Там се помещаваше безгрижно в продължение на три столетия едно прочуто заведение, предавано в наследство от баща на син.

Един художник много пъти се беше напивал в него и за благодарност беше изрисувал върху розовия стълб пред къщата чепка коринтско грозде.

Оттам и името „Коринт“. Последният собственик беше чичо Юшлу. Той беше може би роден химик, но прекара живота си като кръчмар и готвач. „Коринт“ бе станал сборен пункт на студенти, художници и артисти, защото там можеше да се яде и пие, като се плаща малко и даже като не се плаща. Те бяха винаги добре дошли при чичо Юшлу. Жена му беше грозна и брадата. През 1830 година чичо Юшлу умря и виното, и кухнята станаха много лоши, но приятелите продължаваха да бъдат верни на „Коринт“.

Имаше два етажа — долу беше залата с масите, а по вита стълба се качваха на втория етаж, където живееше собственицата с две прислужници — Матлот10 и Жиблот11. Никой не знаеше истинските им имена. Матлот беше четвъртита и креслива, а Жиблот — нежна и мила.

Курфейрак беше написал с тебешир над вратата на залата следния стих:

Ако успееш — наслади се, ако посмееш — яж!

ГЛАВА XXXИГРАЧКА-ПЛАЧКА

Както знаем, Легл живееше най-вече у Жоли. Те бяха като близнаци —- деляха всичко помежду си. Сутринта на 5 юни отидоха да закусят в „Коринт“.

Посрещнаха ги Матлот и Жиблот. Кръчмата беше празна. Те си поръчаха стриди, сирене и шунка. Тъй като добре ги познаваше, Жиблот им донесе и една бутилка вино, без да й го поръчват.

Още не бяха посегнали към стридите и в заведението влезе Грантер.

Когато го видя, Жиблот донесе още две бутилки. Докато другите двама започнаха с яденето, той започна направо с пиенето.

— Видях челната колона на шествието. Чудесна гледка! — каза Легл. —- Колко е тихо тук! Кой би подозрял, че на две крачки всичко се е обърнало наопаки?

— По повод революцията — забеляза Жоли — по всичко личи, че Мариус е влюбен.

— Знае ли се в кого? — попита Легл.

— Любовните приключения на Мариус! — изсмя се Грантер. — Предварително ми е ясно всичко. Мариус е мъгла и сигурно е срещнал някое изпарение. Той е поет и е срещнал муза.

В този миг в заведението влезе дрипаво хлапе. Без да се колебае, то се обърна към Легл:

— Вие ли сте Легл?

— Точно така. Какво искаш от мене?

— Един висок рус младеж ме попита: „Знаеш ли леля Юшлу?“ и ме помоли да намеря, господин Легл и да му кажа от негово име: „ABC“. Някакъв номер ли ви погаждат? Той ми даде десет су.

Легл поиска назаем десет су от Жоли.

— Благодаря, господине. —- Как се казваш?

— Наве, приятелят на Гаврош.

— Седни да закусиш с нас.

— Не мога. Аз участвам в шествието и викам: „Долу правителството!“

Легл се замисли. „ABC“ беше парола и означаваше погребението на Ламарк.

— Високият рус младеж е навярно Анжолрас — забеляза Грантер.

— Ще отидем ли? — попита Легл.

— Вали — забеляза Жоли. — Аз се заклех да се хвърля в огъня, но не във водата. Ще хванем хрема.

— Аз оставам — заяви Грантер. — Предпочитам закуска пред катафалка.

— Ще изпуснем погребението, но ще участваме в метежа — заключи Легл.

— А! В метежа и аз съм с теб! — извика Жали.

— А на мене тази ваша революция ми е безразлична — каза Грантер. — Сегашният ни крал Луи Филип е все едно корона, пристегната с нощна шапчица. Скиптър, който завършва с чадър. А Анжолрас ме презира. Ако беше пратил Наве при мен, щях да го последвам. Толкова по-зле за него! Няма да отида на омразното му погребение!

Легл седеше замислен до отворения прозорец. Изведнъж той чу врява, бързи стъпки, викове: „На оръжие!“ и съгледа на улицата Анжолрас с пушка в ръка, Гаврош с пистолета му и другите, всеки въоръжен както може.

— Курфейрак! Курфейрак! — завика той. — Къде отивате?

— Ще строим барикада! — извика Курфейрак.

— Защо не тук? Мястото е удобно!

— Вярно, Орльо12 — отвърна Курфейрак. И множеството изпълни уличката.

ГЛАВА XXXIОПИТ ДА СЕ УТЕШИ ВДОВИЦАТА ЮШЛУ

Мястото беше наистина много сполучливо избрано. Улицата беше широка в началото, а в дъното се стесняваше почти без изход. Лесно можеха да преградят улица Мондетур. Възможно беше нападение само отпред, тоест челно и открито. Полупияният Легл беше проявил проницателност на трезв пълководец.

Ужас обзе цялата улица, когато метежниците нахлуха в нея. Всичко живо се изпокри. Дюкянчета, сергии, входни врати, прозорци, всичко се затръшна светкавично. Уплашена бабичка закрепи пред прозореца си един дюшек върху прътите за простиране на пране, за да притъпи силата на куршумите. Само кръчмата остана отворена, защото цялата дружина се юрна вътре.

— Божичко! Божичко! — въздишаше леля Юшлу.

Само за няколко минути изкъртиха двадесетина железни пречки от фасадата на къщата и извадиха част от уличните павета. Гаврош и Баорел спряха и обърнаха колата на някакъв производител на вар. Анжолрас извади всички празни бъчви и бурета от избата на леля Юшлу. С нежните си пръсти, свикнали да боядисват тънки ветрила, Фьойи запъна бъчвите и колата с купища павета. Откъртиха греди от съседната къща и ги препречиха отгоре. Едва ли има нещо по-чевръсто от ръката на народа, когато се строи барикада.

Матлот и Жиблот се смесиха с работещите. Сновяха и поднасяха павета, както биха поднасяли вино.

По улицата се зададе омнибус, запрегнат в два бели коня. Свалиха пътниците, разпрегнаха конете и отпратиха кондуктора. Колкото до прекатурения омнибус, той довърши преграждането на улицата.

— Свършекът на света! — вайкаше се смъртно уплашена леля Юшлу.

Жоли я целуна по сбръчканата шия за утешение.

Грантер, напълно пиян, бръщолевеше глупости. Анжолрас му извика гневно:

— Върви другаде да преживяш виното си! Тук е място за опиянение, но не и за пиянство! Не позори барикадата!

Тези гневни думи оказаха странно въздействие върху Грантер. Той сякаш изтрезня за миг. Погледна Анжолрас с неизразима покорност и му каза:

— Остави ме да поспя тук, докато умра.

Анжолрас го изгледа презрително.

— Ти си неспособен да вярваш, да живееш и дори да умреш!

Междувременно Курфейрак се опитваше да утеши вдовицата Юшлу:

— Нали онзи ден се оплаквахте, че ви наложили глоба, лельо Юшлу? Ето ние ще отмъстим за вас.

Леля Юшлу не виждаше много ясно каква изгода би имало подобно отмъщение в сравнение с очакващите я щети.

Дъждът престана. Работниците донесоха буренце с барут, няколко бутилки сярна киселина и две-три факли, останали от неотдавнашния кралски празник. Всички фенери по близките улички бяха изпочупени. Строяха се две барикади; опрени под прав ъгъл на „Коринт“. Едната преграждаше уличката Мондетур.

В кухнята на заведението бяха запалили огън и топяха всички оловни и калаени прибори. В билярдната зала леля Юшлу, Матлот и Жиблот, разкъсваха стари чаршафи и приготвяха превръзки. Високият мъж, който се беше присъединил към метежниците, също се стараеше да бъде полезен. Колкото до младежа, който чакаше Курфейрак в дома му, той беше изчезнал, когато обърнаха омнибуса.

Гаврош, на върха на щастието, с грейнало лице, се беше нагърбил със задачата да въодушевява строителите на барикадите. Кой го подтикваше? Несретата му. Какво му даваше крила? Жизнерадостта му. Той бе сякаш яхнал огромната барикада и я пришпорваше. Слабите му ръчички бяха в постоянно движение, а хлътналите гърди — в непрекъснато напрежение.

— По-живо! Още павета! Дайте насам една кошница вар да затъкнем тази дупка! Барикадата ви е много ниска! Разрушете къщата! Ето ви една стъклена врата!

— За какво ни е притрябвала твоята стъклена врата мъниче? — развикаха се работещите.

— Стъклената врата ще среже краката на националните гвардейци, ако рекат да се покатерят по барикадата? Не сте ли крали ябълки през зид, върху който са набити стъкла от бутилки? Не може да се каже, че имате въображение, другарчета!

Пистолетът без спусък го вбесяваше. Той отиваше ту при един, ту при друг и се молеше:

— Дайте ми една пушка!

— Когато намерим достатъчно за мъжете, ще дадем и на децата — отвърна строго Анжолрас.

— Ако те убият преди мен, ще взема твоята — закани му се Гаврош.

— Хлапак! — отвърна Анжолрас.

— Младок! — не преглътна обидата Гаврош.

В същия миг той съзря някакво конте, объркало пътя, което пресече тичешком улицата.

— Елате при нас, млади човече! — подвикна му Гаврош. — Няма ли да се притечете на помощ на вашето старо отечество?

Контето мигновено се изпари.

ГЛАВА XXXIIПОДГОТОВКА

Вестниците от онази епоха, които писаха, че барикадата на улица Шанврьори била непревзимаема, се лъжеха. Тя само изглеждаше така. Всъщност средната й височина беше шест-седем стъпки, но гледана отвън, със затъкнатите греди и дъски, тя беше като че ли настръхнала. Паветата бяха наредени като стъпала от вътрешната страна и бойците можеха или да се затулят зад нея, или да се изкачат дори на върха й. Процепът на омнибуса стърчеше нагоре и на върха му бе закрепено червено знаме.

Анжолрас остави непреградена улица Мондетур от едната страна, за да запазят връзка с града и евентуален изход.

Вътрешността на барикадата представляваше неправилен четириъгълник, затворен от всички страни, в който се вдаваше кръчмата. Всички къщи около нея бяха обитавани, но плътно залостени от мазето до тавана.

След като построиха барикадите, въстаниците изнесоха една маса. Курфейрак се качи на нея. Анжолрас донесе едно сандъче и Курфейрак започна да раздава на всеки по тридесет патрона. Тревожният звън на камбаната на Сен-Мери все още кънтеше. Напълниха пушките и карабините, без да бързат, строги и тържествени. Анжолрас постави три патрула извън барикадата.

После, след като определиха местата на всеки, сами в страшните, занемели улици, обгърнати от нарастващите сенки на припадналия здрач, трагично уединени и изпълнени с решителност, те зачакаха с оръжие в ръка.

ГЛАВА XXXIIIПРИСЪЕДИНИЛИЯТ СЕ ПО ПЪТЯ МЪЖ

Нощта се спусна, а още нищо не се случваше. Този отдих, който траеше вече прекалено дълго, предвещаваше, че правителството се бави нарочно, за да организира силите си. Петдесетината защитници на барикадата очакваха шестдесет хиляди души.

В това време Гаврош беше много зает, но с нещо съвсем друго. Присъединилият се по пътя към шествието мъж беше влязъл преди малко в кръчмата и беше седнал на най-тъмната маса. При разпределянето на оръжието му се беше паднала войнишка пушка голям калибър, която той държеше между коленете си. Улисан досега в толкова „забавни“ неща, Гаврош не го беше забелязал. Но сега той почна замислено да обикаля около него и по детското му лице се сменяха гримаси на възрастен мъж, които означаваха: „Ами! Не може да бъде! Бълнувам… Дали пък наистина това е…“

Той беше едно след друго изненадан, колебаещ се, сигурен и смаян. Инстинктът му душеше, умът му работеше. Анжолрас го заговори в разгара на колебанията му.

— Ти си дребничък. Няма да те забележат. Излез от барикадата, пообиколи улиците и се върни да ми кажеш какво става.

Гаврош се изпъчи.

— Както виждаш, и малките ги бива за нещо! Веднага отивам. А между другото доверявайте се повече на дребните, отколкото на едрите. Виждаш ли оня там дългун?

— Е, какво?

— Той е ченге.

— Сигурен ли си?

— Преди две седмици ме смъкна за ухото от парапета на Кралския мост, където се бях качил да подишам чист въздух.

Анжолрас бързо се отдалечи от детето и прошепна нещо на един работник. Той излезе от кръчмата и почти веднага се върна с още трима други. Те застанаха зад непознатия мъж. Тогава Анжолрас се приближи до него и го попита:

— Кой сте вие?

Мъжът трепна.

— Полицай ли сте?

— Аз съм представител на властта — отвърна той с високомерен и важен тон, без сянка от уплаха.

— Името ви?

— Жавер.

Четиримата мъже го сграбчиха, повалиха го на земята и го претърсиха. Наистина намериха у него червено картонче с герба на Франция и надписа: „Надзор и бдителност“ от едната страна и името на приносителя от другата: „Жавер, полицейски инспектор, петдесет и две годишен,“

Гаврош, който изчака развоя на драмата, се приближи до Жавер и му каза:

— Ето как котката улови мишката.

Привързаха Жавер за стълба пред къщата.

— Шпионин — каза Анжолрас на другите, а после се обърна към него: — Ще ви разстреляме две минути, преди да падне барикадата.

— Защо не веднага?

— Защото пестим барута.

— Тогава довършете ме с нож!

— Шпионино — отвърна Анжолрас, — ние сме съдници, не убийци.

Преди да отиде да изпълни задачата си, Гаврош каза на Анжолрас:

— Добре, че се сетих. Трябва да ми дадете пушката му. Музикантът за вас, а кларинетът за мене.

Момченцето отдаде чест и весело се провря през пролуката на голямата барикада.

ГЛАВА XXXIVОТ УЛИЦА ПЛЮМЕ ДО КВАРТАЛ СЕН-ДЬОНИ

Гласът, който ’призова Мариус да отиде на барикадата на улица Шаврьори, му се стори глас на съдбата. Той искаше да умре и ето че му се представяше удобен случай.

Той закрачи бързо, Беше въоръжен по случайност, защото двата пистолета на Жавер бяха у него. Той прекоси богатите квартали на града. Магазините бяха отворени, в сладкарниците поднасяха сладолед, сновяха минувачи, търговците разговаряха по тротоарите, минаваха пощенски коли. На площада пред Пале Роял имаше кавалеристи.

Колкото повече се отдалечаваше от Пале Роял, толкова по-рядко виждаше осветени прозорци. Магазините плътно затворени, улиците тъмни, но по тях се движеха на тълпи мълчаливи хора. Мариус вървеше като човек, загубил всяка надежда. Викаха го да умре, беше длъжен да отиде. Провря се през тълпата, прекоси бивака на войската, изплъзна се от зоркото око на патрулите, без сам да знае как. Запъти се към халите. Озова се сред нещо страшно: нито един минувач, нито един войник, никаква светлина. Самота, тишина, нощ. Прониза го особен студ. Продължи да върви напред.

Ако над Париж в този миг се бе понесло същество, снабдено с крила на прилеп или кукумявка, то щеше да види под себе си мрачен пейзаж. Целият старинен квартал на халите щеше да му се стори огромна черна яма, издълбана в сърцето на Париж. Пълно мъртвило. Окото би доловило може би в мрака бледи блуждаещи светлинки и странни начупени линии, силуети на необикновени строежи: барикадите. Всичко останало беше обвито в тъмна мъгла, над която стърчаха кулата Сен-Жак, камбанарията на „Сен-Мери“ и две-три високи сгради, напомнящи призраци.

Около този пуст и вдъхващ тревога лабиринт проблясваха саби и щикове, глухо тътнеше приближаващата се артилерия. Страхотен пояс се сключваше и бавно се затягаше около метежниците. Обграденият квартал приличаше на чутовна пещера, в която всичко сякаш беше застинало неподвижно.

Мрак, изпълнен със засади; зад всеки ъгъл — затаени бойци. Свършено беше. Не можеха вече да се надяват на друга светлина освен на огъня от пушките, на друга среща освен внезапното появяване на смъртта. В това белязано място щяха да кръстосат пипнешком оръжията си правителството и въстанието, буржоазията и народът.

Впрочем едно и също ожесточение и решителност владееха и двете страни. Да се хвърлят в атака означаваше за едните да умрат, но никой не мислеше за бягство.

Както често се случва, и природата беше в съзвучие с това, което възнамеряваха да правят хората. Нищо не нарушаваше злокобната хармония на небето и земята. Звездите се бяха скрили. Тежки облаци пъплеха по целия хоризонт. Над мъртвите улици като огромен погребален саван бе надвиснало черно небе.

ГЛАВА XXXVПОСЛЕДНИЯТ ПРЕДЕЛ

Мариус стигна до халите. Там всичко беше като че ли още по-мрачно. Само високите покриви на къщите, които заграждат улица Шанврьори, се очертаваха леко обагрени в червено на черния фон на небето: отражение от факлата, която гореше на барикадата пред „Коринт“. Така се добра до завоя на улица Мондетур, единствената връзка с външния свят, оставена, както си спомняте, от Анжолрас.

Оставаше му да направи само една крачка. Тогава го побиха тръпки. Той, синът на полковник Понмерси, щеше да участвува в гражданска война! Не беше ли това измяна към паметта на баща му?

Гражданска война! Има ли всъщност война с чужденци? Нима всяка война не е война между братя? Целта единствено окачествява дадена война. Има справедливи и несправедливи войни. До деня, когато бъде сключено великото човешко съглашение, войната уви! ще бъде необходима. Тя е позор, когато е насочена срещу правото, прогреса, разума и истината! Има ли по-справедлива война от тази, която има за цел да утвърди социалната правда, да възцари свободата, да възвиси човечеството? Справедливата война изгражда мира. Над света още стърчи ненавистната крепост на предразсъдъците, суеверията, произволите, насилията и мрака. Да я сринем из основи! Да съборим тази чудовищна грамада! Нима превземането на Бастилията не е велик подвиг?

Такива мисли вълнуваха Мариус, преди да се присъедини към метежниците.

ГЛАВА XXXVIЗНАМЕТО. ДЕЙСТВИЕ ПЪРВО

Все още не се мяркаше никой. Часовникът на „Сен-Мери“ изби десет часа. Анжолрас и Комбфер седнаха с карабини в ръка край пролуката на голямата барикада. Те не разговаряха. Ослушваха се, стараейки се да доловят дори и най-глухия, най-отдалечен шум от стъпки.

Внезапно в зловещата тишина екна ясен и весел момчешки глас, който като че ли идеше откъм улица Сен-Дьони. Момчето пееше следните стихове по една старинна мелодия и накрая завърши с провикване, напомнящо кукуригане:

Приятелите си стиснаха ръце.

— Това е Гаврош! Предупреждава ни — каза Анжолрас.

Из безлюдната улица прокънтяха стъпки, едно създание, по-ловко от клоун, се покатери по прекатурения омнибус и Гаврош скочи задъхан посред барикадата.

— Пушката ми! Идат!

Електрическа искра пробягна по барикадата, ръцете шумно посегнаха към оръжието.

— Искаш ли моята карабина? — попита Анжолрас момчето.

— Не, голямата пушка! — отвърна Гаврош.

И взе пушката на Жавер.

Часовоите се прибраха в барикадата. Гледана откъм улица Шанврьори приличаше на огромна порта, зинала към неизвестното. Всеки зае бойното си място.

Четиридесет и трима въстаници приклекнаха зад голямата барикада и закрепиха цевите на пушките и карабините си върху паветата като в бойници. Шестима застанаха по прозорците на „Коринт“ с насочени пушки. Изминаха няколко секунди. После се чу ясно отмереното и страшно трополене на множество крака. Този шум, отначало едва доловим, после все по-ясен и по-тежък, се приближаваше бавно, спокоен, застрашителен. Откъм другия край на улицата сякаш долетя диханието на стотици мъже. Но все още не се виждаше нищо. Само далеч в дъното блещукаха металически жички — щиковете и цевите на пушките, върху които падаше далечното отражение на факлата.

Настана затишие. Внезапно в дъното на тъмната улица прокънтя глас, необикновено зловещ, защото не се виждаше никой; говореше като че ли самият мрак.

— Кой е там?

— Френската революция — отвърна Анжолрас с горд и развълнуван глас.

— Огън! — изкомандува гласът отсреща.

Светкавица обагри фасадите на къщите и страшна пукотевица разтърси барикадата. Червеното знаме падна. Залпът беше така плътен, че пречупи дръжката му. Този първи залп вледени барикадата. Очевидно имаха работа с цял полк.

— Другари! — извика Курфейрак. — Да пестим барута! Нека навлязат в улицата, тогава ще отвърнем.

— Но преди това — провикна се Анжолрас, — да вдигнем знамето! Кой е най-сърцатият измежду вас?

Никой не отговори. И най-смелият се поколеба, преди да се осъди на явна гибел.

ГЛАВА XXXVIIЗНАМЕТО. ДЕЙСТВИЕ ВТОРО

Откакто бяха започнали да строят барикадата, никой вече не обръщаше внимание на дядо Мабьоф. Той обаче не напусна групата. Влезе в кръчмата и седна зад тезгяха, изпаднал в безжизнено вцепенение. Няколко пъти го предупреждаваха за опасността и го подканяха да си отиде, но той като че ли не ги чуваше.

Но когато атаката започна, той се сепна, изправи се, прекоси залата и при призива на Анжолрас се появи на прага на кръчмата.

Неговото присъствие развълнува всички. Чу се вик:

— Това е човекът, който е гласувал за смъртта на краля! Конвентистът! Представителят на народа!

Не можем да твърдим със сигурност, че господин Мабьоф чуваше това.

Той се запъти право към Анжолрас. Въстаниците му правеха път с благоговейна почит. Старецът изтръгна от ръцете му знамето и докато младежът отстъпваше вкаменен, без никой да посмее да го спре или да му помогне, осемдесетгодишният дядо с клатушкаща се глава, но с твърда стъпка бавно заизкачва стъпалата от павета от вътрешната страна на барикадата. Този жест беше така трагичен и така величествен, че всички около него се развикаха:

— Свалете шапки!

След всяко стъпало ставаше все по-страшно. Високото плешиво чело, хлътналите очи, треперещата ръка, вдигнала червеното знаме, изплуваха от сянката и се възправиха в червената светлина на факлата. Всички сякаш видяха призракът на деветдесет и трета година, изникващ от земята, със знамето на терора в ръка.

Когато това страшно и треперещо привидение изкачи и последното стъпало и се изправи върху отрупаната грамада пред дулата на хиляда и двеста невидими пушки, пред лицето на смъртта и по-силно сякаш от нея, цялата барикада придоби свръхестествен, грандиозен изглед.

И сред настъпилата тишина старецът развя червеното знаме и извика:

— Да живее революцията! Да живее републиката! Братство! Равенство! И смърт!

Същият гръмък глас, който бе извикал „Кой е там“, сега извика:

— Махнете се!

Блед, извън себе си, господин Мабьоф вдигна знамето над главата си и повтори:

— Да живее републиката!

— Огън! — викна гласът.

Втори залп се разби в барикадата.

Старецът огъна колене, изпусна знамето и падна възнак върху паважа, безчувствен, с разперени ръце.

— Граждани! — възкликна Анжолрас. — Такъв пример дават старите на младите. Ние се колебаехме, той излезе напред. Ние отстъпвахме, той отиде на смърт. Нека всеки от нас защити трупа му, както би защитил трупа на собствения си баща! Нека мисълта, че той е между нас, направи барикадата непревземаема!

Анжолрас се наведе, целуна нежно стареца по челото, свали предпазливо дрехата му, надупчена от куршуми и обагрена от кръв и каза:

— Ето занапред нашето знаме!

ГЛАВА XXXVIIIБУРЕНЦЕТО С БАРУТ

Покриха стареца с черния шал на вдовицата Юшлу и го отнесоха върху голямата маса в залата. Изцяло погълнати от тази скръбна задача, мъжете забравиха опасното положение, в което се намираха.

Гаврош единствен не беше напуснал поста си. Той забеляза някакви хора, които с котешки стъпки се прокрадваха към барикадата.

— Пазете се! — викна той.

Курфейрак, Анжолрас, Жан Прувер, всички се втурнаха вън от кръчмата. Беше крайно време. Зад барикадата се люшкаха плътно щик до щик. Още една секунда и барикадата щеше да бъде превзета.

Баорел се спусна към първия градски гвардеец, който проникна в барикадата и го уби от упор с един изстрел на карабината си. Втори гвардеец обаче уби Баорел с щика си. Друг успя да повали Курфейрак, който извика:

— Помощ!

Най-едрият от всички пристъпваше към Гаврош с насочен към него щик. Детето взе в малките си ръчички, огромната пушка на Жавер, прицели се решително в исполина и дръпна спусъка. Изстрел не последва. Жавер не беше напълнил пушката си. Градският гвардеец избухна в смях и замахна с щика си.

Но преди острието да докосне Гаврош, гвардеецът изпусна пушката си — един куршум прониза челото му и той се просна по гръб. Втори куршум плесна право в гърдите гвардееца, който беше повалил Курфейрак.

На барикадата се беше появил Мариус.

Пред смъртта на господин Мабьоф, която за него остана загадка, пред трупа на Баорел, при вика за помощ на Курфейрак, при вида на застрашеното дете всякакво колебание у него се разпръсна и той се втурна в схватката с двата пистолета в ръце. С първия изстрел спаси Гаврош, а с втория — Курфейрак.

Но в това време нападателите, чувайки виковете на простреляните си другари, изкачиха укреплението и вече се показаха до кръста. Светлината на факлата осветяваше кожените им калпаци и гневните лица.

Мариус беше останал без оръжие, защото бе хвърлил празните пистолети, но съгледа буренцето с барут до вратата на кръчмата. Докато гледаше натам, един войник се прицели в него. Но нечия ръка посегна към дулото на пушката му и го запуши: младият работник с кадифените панталони се беше спуснал стремително. Раздаде се изстрел, куршумът прониза ръката, а може би и работника, но не улучи Мариус. Мариус почти не разбра какво става. Той видя насоченото към него дуло, видя и ръката, която го запуши, чу и изстрела, но в подобни минути възприятията са бегли и нетрайни.

Един офицер протегна напред сабята си и извика:

— Предайте се!

— Огън! — заповяда в отговор Анжолрас.

Два залпа проехтяха едновременно и всичко потъна в дим. Когато той се разсея, бойците, оредели, но по местата си, пълнеха оръжията си.

Изведнъж прозвуча гръмък глас:

— Махайте се или ще хвърля барикадата във въздуха!

Мариус се беше възползувал от гъстия дим и мъглата, грабнал бе буренцето с барут, и го бе наместил на мястото на факлата. Нападателите го гледаха занемели от ужас, а той, стъпил върху паветата с факла в ръка, с отчаяно, но решително изражение наведе пламъка към бурето с барут и повтори страшно:

— Махайте се или ще вдигна във въздуха барикадата!

Покачил се на барикадата след осемдесетгодишния старец, Мариус беше сякаш духът на младата революция след призрака на старата.

— Ами самият ти къде ще идеш? — каза един сержант.

— И аз ведно с барикадата — отвърна Мариус.

И той доближи факлата до опасното буре.

Но на барикадата не остана никой. Нападателите се отдръпнаха в суматоха към другия край на улицата. Всеки гледаше да спаси кожата си.

Барикадата бе освободена.

Горчива болка обаче помрачи радостта им. Направиха проверка. Един от въстаниците липсваше. И то кой? Един от най-любимите — Жан Прувер, поетът. Потърсиха го между ранените, нямаше го; потърсиха го между убитите, нямаше го и там. Явно беше пленен.

— Да завържем бяла кърпа и да преговаряме е тях. Да им предложим техния човек срещу нашия.

В този миг от другия край на улицата долетя мъжествен глас:

— Да живее Франция! Да живее бъдещето!

Познаха гласа на Прувер.

Блесна светкавица и проехтя залп.

— Твоите хора току-що те застреляха — каза Анжолрас на Жавер.

ГЛАВА XXXIXАГОНИЯТА НА СМЪРТТА СЛЕД АГОНИЯТА НА ЖИВОТА

Цялото внимание на въстаниците беше съсредоточено върху голямата барикада, защото тя беше постоянно застрашена. Мариус реши да провери какво става при малката барикада на улица Мондетур. Тя беше пуста. Тъкмо се канеше да се отдалечи, нечий глас тихо го повика в тъмнината:

— Господин Мариус!

Той трепна, защото позна гласа, който два часа по-рано го бе извикал през решетката на улица Плюме.

Само че сега този глас се беше превърнал в дихание. Огледа се, но не видя никого.

— Господин Мариус! — повторно се обади гласът. Пак се взря, но не забеляза нищо.

— В краката ви съм — каза гласът.

Той се наведе и различи в мрака едно същество, което пълзеше към него.

— Не ме ли познахте?

— Не.

— Епонин.

Той се наведе бързо. Беше действително злочестото момиче.

— Ранена ли сте? Почакайте! Сега ще ви пренеса и ще ви превържат. Къде ви боли? Но какво търсите тук?

Той се опита да пъхне ръка под нея, за да я повдигне. Тя изхока тихо.

— Заболя ли ви? Но аз докоснах само ръката ви.

Тя вдигна ръка към очите му и той видя на дланта й черна дупка.

— Но какво е станало?

— Пронизана е. Не видяхте ли пушката, насочена към вас?

— Видях и една ръка, която запуши дулото й.

— Това беше моята ръка.

Мариус потреперя.

— Каква лудост! Клето дете! Но толкова по-добре, ако е само това, такава рана не е смъртоносна.

— Куршумът прониза ръката ми, но излезе през гърба ми. Излишно е да ме превързвате. Седнете до мен на този камък.

Мариус се подчини. Тя сложи глава на коленете му и промълви:

— Колко ми е хубаво! Ето, вече нищо не ме боли!

Девойката замълча за миг, после добави:

— Да ви кажа ли, господин Мариус? Дразнех се, че влизате в онази градина. Глупаво е, защото сама ви показах къщата… Изглеждах ви грозна, нали? Виждате ли, никой няма да излезе жив от тази барикада, затова ви и доведох тук. И все пак, когато видях, че се целят във вас, запуших с ръка дулото на пушката. Исках да умра преди вас. Надявах се, че ще дойдете тук. Чаках ви… Сега ми е добре… Спомняте ли си деня, когато влязох в стаята ви? Ами когато ви срещнах на булеварда? Как хубаво пееха птичките! О, колко съм щастлива!

Мариус гледаше злочестото създание с дълбоко съчувствие.

— О! — простена внезапно тя. — Задушавам се!

В този миг на барикадата екна звънкият глас на Гаврош. Детето пълнеше пушката, си и пееше весело:

Епонин се надигна и прошепна:

— Братчето ми е. Не бива да ме види.

— Вашето братче ли? — попита Мариус, спомняйки си с горест за дълга си към семейство Тенардие.

— Да, момченцето, което пее.

Тя приближи лицето си до лицето на Мариус и промълви със странно изражение:

— Чуйте. В джоба ми има писмо за вас. Още от вчера. Казаха ми да го пусна в пощата, но аз го задържах. Не исках да го получите. Ето го.

Тя улови ръката на Мариус и я пъхна в джоба на блузата си.

— А сега срещу това обещайте ми…

— Какво?

— Обещайте ми най-напред.

— Обещавам ви.

— Обещайте ми да ме целунете по челото, когато умра.

Тя отпусна глава върху коленете му и клепачите й се склопиха. Той си помисли, че нещастната й душа е отлетяла, но Епонин бавно отвори очи, които потъваха в мрачните дълбини на смъртта и му каза с нежен глас:

— Още нещо, господин Мариус, знаете ли, струва ми се, че бях малко влюбена във вас.

Тя се опита да му се усмихне и издъхна.

ГЛАВА XLГАВРОШ ИЗЧИСЛЯВА ДЪЛБОКОМИСЛЕНО РАЗСТОЯНИЯТА

Мариус удържа обещанието си. Той положи целувка върху бледото лице на девойката. После не без трепет взе писмото. Предчувстваше, че то съдържа важно известие. Той сложи внимателно мъртвата девойка върху паважа и се отдалечи. Приближи се до запалената свещ в долната зала на кръчмата и зачете.

„Любими мой! Баща ми настоява да тръгнем веднага. Тази вечер ще бъдем на улица Ом Арме №7, а след една седмица заминаваме за Англия. Козет, 4 юни.“

Любовта им беше толкова невинна, че Мариус не познаваше дори почерка на Козет.

Нека обясним с няколко думи. Всичко бе дело на Епонин. След случилото се на 3 юни на улица Плюме, тя си бе поставила двойна цел: да осуети плановете на баща си и другите злодеи и да раздели Мариус и Козет. Смени дрипите си с първия срещнат шегаджия и преоблечена като работник подхвърли на Жан Валжан на Марсово поле зловещото предупреждение. Жан Валжан реши да напусне незабавно къщата на улица Плюме. Козет беше отчаяна. Как да се обади на любимия? Надраска набързо два реда, но как да ги пусне в пощата? Тя не излизаше сама. В тревогата си девойката забеляза Епонин, която се навърташе около къщата им и я помоли да пусне в пощата писмото й. Загубила всяка надежда, Епонин намисли да умре самата тя на барикадата, но да извика там и Мариус. Щом не можеше да бъде неин, поне да не бъде на никоя друга.

Мариус обсипа с целувки писмото на Козет. Пред него стояха две неотложни задължения: да уведоми Козет къде се намира и да спаси сина на Тенардие. Откъсна един лист от бележника, който носеше винаги със себе си и написа:

„Нашата женитба е невъзможна. Поисках позволение от дядо си, той отказа. Изтичах у вас, но не те намерих. Спомняш си какво ти казах. Сега го изпълнявам. Умирам. Обичам те.“

Той постоя замислен няколко секунди, после извади повторно бележника си и написа в него:

„Казвам се Мариус Понмерси. Трупът ми да се занесе у дядо ми, господин Жилнорман, улица Фий дьо Калвер №6.“

Мариус извика Гаврош. Като чу гласа на спасителя си, Гаврош изтича към него с обичайното си весело и предано изражение.

— Искаш ли да направиш нещо за мен?

— Всичко. Та нали без вас работата ми беше спукана?

— Вземи това писмо. Излез веднага от барикадата и утре сутринта го предай на посочения тук адрес: улица Ом Арме № 7 на госпожица Козет Фошльован.

Малкият герой отвърна:

— Но през това време ще превземат барикадата и мен няма да ме има тука.

— Бъди спокоен. Сигурно ще я атакуват призори и няма да падне преди пладне.

Гаврош пръхна като птиче и пое тичешком по улица Мондетур. Хрумна му една мисъл: „Сега е едва полунощ. Ако успея да отнеса писмото бързо, ще се върна навреме.“

ГЛАВА ХLIПОПИВКА-БЪБРИВКА

Какво представлява вълнението на един град в сравнение с душевната буря? Отделният човек е не по-малка бездна от цял народ. В този миг Жан Валжан беше в плен на страшна възбуда. В навечерието на същия този ден, 5 юни, Жан Валжан, придружен от Козет и Тусен се беше преместил на улица Ом Арме. Там го чакаше премеждие.

Козет напусна улица Плюме не без известна съпротива. За първи път, откакто живееха заедно, тя бе възразила и между тях се бе появило разединение. Козет трябваше да отстъпи, но те пристигнаха на улица Ом Арме без да отворят уста. Взеха много малко багаж, а Козет — само папката си с хартия за писма и попивателната си.

Когато дойдоха в новата си квартира, беше вече нощ. Легнаха си, без да разговарят.

Жан Валжан веднага се почувства разведрен. Безпокойството му бързо се разсея. Има места, които действат успокоително. Такава беше тази тъмна и тиха улица. Той си отдъхна. Кой би могъл да го открие тук?

Той спа добре. На сутринта се събуди едва ли не весел. Козет се показа едва привечер. Оплака се от главоболие и почти не яде. Жан Валжан напротив яде с апетит. После започна да се разхожда из стаята. Внезапно погледът му попадна на огледалото над бюфета и той прочете ясно следните три реда:

„Любими мой! Баща ми настоява да тръгнем веднага. Тази вечер ще бъдем на улица Ом Арме №7. След една седмица заминаваме за Англия. Козет, 4 юни.“

Жан Валжан се спря изумен.

Когато пристигнаха, Козет бе оставила папката с попивателната върху бюфета и погълната от мислите си не бе забелязала, че листът попивателна беше разгънат точно там, където бе попила трите реда до Мариус. Огледалото отразяваше написаното. Обърнатите върху попивката букви се виждаха в нормален вид в огледалото и добиваха истинския си смисъл. Така че Жан Валжан имаше пред очите си писмото, написано предната вечер от Козет до Мариус.

Жан Валжан разбра. Той се олюля. Каза си, че Козет бе написала тези редове на някой мъж, че светлината на живота му завинаги ще изчезне. До този ден Жан Валжан беше приемал с готовност най-тежките превратности на съдбата. Съвестта му беше издържала всички изпитания и не се бе огънала. Но най-силното изпитание е загубата на любимо същество.

Козет беше всичко за него и когато разбра, че може да я загуби, че тя му се изплъзва, болката, която го прониза, беше нетърпима. Такъв облак затули душата му, че в нея сякаш всичко рухна.

Когато реши, че главният виновник на всичко случило се е този младеж и че всичко бе дошло от него, Жан Валжан, възроденият човек, който толкова дълго се бе борил да възвиси душата си, се вгледа в себе си и съзря един призрак — ненавистта.

Тусен му каза, че никъде се бият. Под влияние на неосъзнат подтик, той излезе на улицата и седна на един крайпътен камък.

ГЛАВА XLIIГАВРОШ — ВРАГ НА СВЕТЛИНАТА

Ако никой го наблюдаваше, едва ли би го взел за жив човек. Той седеше на камъка като призрак. Чуваше се тревожен камбанен звън и далечен ропот. Той не помръдна. Но приблизително по същото време откъм халите долетя пушечен залп, последван от втори, още по-оглушителен. Вероятно нападението на барикадата на Шанврьори, отблъснато от Мариус. При втория залп Жан Валжан се изправи. После пак се отпусна на камъка и бавно наведе глава.

Внезапно вдигна очи. Някой вървеше по улицата. Огледа се и на светлината на фенера съгледа едно бледо и лъчезарно момчешко лице.

Гаврош беше дошъл на улица Ом Арме.

— Какво искаш, момченце?

— Баба ви е момченце! — отвърна Гаврош.

Жан Валжан извади от джоба си една петфранкова монета, но в този миг Гаврош беше съгледал фенера.

— Я гледай, при вас още свети! Не спазвате правилата, приятели! Това е безредие. Чакай да го счупим!

И той замери с камък фенера. Стъклото се разби с такъв трясък, че буржоата, сгушени зад спуснатите завеси в отсрещната къща, извикаха:

— Настава деветдесет и трета година!

Фенерът се заклати и угасна. Улицата потъна в мрак.

Жан Валжан пъхна в ръката на детето монетата, но Гаврош му каза:

— Гражданино, предпочитам да си троша фенерите. Не се подкупвам.

— Вземи тия пари за майка си. Имаш ли майка?

Тези думи развълнуваха Гаврош.

— Нали не ми ги давате, за да не чупя фенери?

— Чупи каквото искаш.

— Вие сте славен човек.

Гаврош пъхна монетата в джоба си и вече по-доверчиво към непознатия, попита:

— На тази ли улица живеете? Можете ли да ми покажете № 7?

— Защо ти е притрябвало точно №7?

Детето замълча.

Жан Валжан бе осенен в тревогата си от внезапна прозорливост.

— Да не би да ми носиш писмото, което очаквам?

— На вас ли? Та вие не сте жена!

— Нали писмото е за госпожица Козет?

— Май че такова чудато име беше.

— Точно така, аз трябва да й го предам. Дай ми го.

— В такъв случай навярно знаете, че са ме изпратили от барикадата.

— Естествено. На „Сен-Мери“ ли трябва да се занесе отговорът?

— Там ще се натъкнете на такова чудо, че умът ще ви зайде. Това писмо е изпратено от барикадата на улица Шанврьори. Сбогом, гражданино!

След тия думи Гаврош направо хвръкна към мястото, откъдето беше излетял като птиче. Само след миг необикновеното дете се шмугна между тъмните къщи и изчезна като дим. Шумното сгромолясване на някой фенер бележеше пъти му.

ГЛАВА XLIIIДОКАТО ТУСЕН И КОЗЕТ СПЯТ

Жан Валжан се прибра в къщи с писмото на Мариус. При силни вълнения човек не чете, а просто се нахвърля върху листа, спуска се към края, скача на началото, разбира само най-главното. Жан Валжан видя само тези думи в писмото на Мариус до Козет:

Умирам. Обичам те.

Вперил поглед в тези думи Жан Валжан беше обзет от лудо тържество. Пред очите му се разкриваше чудна възможност: смъртта на ненавистното същество. Човекът, който пречеше на щастието му, изчезваше от пътя му и то по своя воля. Без Жан Валжан да е сторил абсолютно нищо.

„Трябва просто да оставя нещата да се развиват сами. Този мъж няма да убегне от смъртта, щом е отишъл там. Дори ако още не е мъртъв, безспорно ще умре. Какво щастие!“

След като премисли всичко това, Жан Валжан помръкна.

После слезе и събуди портиера. Около един час след това той излезе в пълна униформа на национален гвардеец. Носеше на рамо заредена пушка и патрондаш с патрони.

Отправи се към халите.

ГЛАВА XLIVГАВРОШ СЕ ПPECTAPABA

Междувременно Гаврош изживя едно приключение.

След като обстреля поредния фенер, той реши да изпее всички песни, които знаеше. Докато пееше, той жестикулираше, а лицето му беше неизчерпаема съкровищница от гримаси. За съжаление понеже беше сам, никой не го видя. Така пропадат много шедьоври на изкуството. Внезапно той се спря и заяви:

— Край на романса!

Котешките му очи бяха съзрели ръчна количка със сгушен в нея въглищар. С житейската си опитност хлапакът разбра, че има пред себе си пияница.

Момчето реши в себе си: „Вземаш количката за републиката, а пияницата оставяш на монархията!“ Беше му хрумнало, че количката отлично ще подхожда на барикадата.

Той изтегли собственика за краката и го плъзна върху паважа. Количката беше свободна. Той извади от джоба си къс хартия и малък червен молив, написа с едри букви: „Френската република. Количката получена.“ Подписа се отдолу: „Гаврош“ и пъхна бележката в джоба на спящия въглищар.

После улови ръчките на количката и търти да бяга, тикайки я пред себе си. Това беше опасно. Количката трополеше шумно, а наблизо имаше полицейски пост. Счупените фенери, изпетите с пълно гърло песни, а сега и това силно трополене разтревожиха стария сержант. „Сигурно са цяла банда! — помисли си той. — Да вървим внимателно!“

Както си тикаше количката, Гаврош се сблъска с една униформа.

— Я виж ти! Той бил тук! Добър ден, обществен порядък!

— Къде отиваш, обеснико?

— Гражданино, аз още не съм ви казал буржоа, защо ме оскърбявате?

— Къде си се запътил, хубостнико?

— Господине, вчера може би сте бил умен човек, но днес очевидно не може да се каже същото.

— Питам те къде отиваш, проклетнико?

— У-у! Какви грозни думи!

— Ще ми кажеш, ли най-сетне къде отиваш, разбойнико?

— Господин генерал, отивам да извикам доктор за жена ми.

— На оръжие! — кресна сержантът.

Да се спасиш посредством това, което те е погубило, е най-тънкото постижение на силните личности. Гаврош прецени с поглед положението. Количката му беше навлякла тази беля, тя трябваше да му помогне.

Тъкмо когато сержантът се готвеше да се нахвърли върху Гаврош, количката, запратена като снаряд, се изтърколи върху него, блъсна го право в корема и сержантът се строполи в канавката, като пушката му изгърмя във въздуха.

При вика на сержанти всички от поста се спуснаха в безпорядък. Изстрелът предизвика обща стрелба. После пак напълниха пушките и пак гръмнаха. Така стреляха напосоки цял четвърт час.

Междувременно Гаврош се беше спуснал стремглаво назад и се спря пет-шест улици по-далеч. Ослуша се. Обърна се в посока към, поста, откъдето долиташе ожесточената стрелба, разпери с изразителен жест ръка пред носа си и чумоса три пъти пукотевицата. Беше в отлично настроение. Но внезапно помръкна, щом се сети за нещо.

„Превивам се от смях, а ето че се обърках и сега трябва да направя голям завой, за да стигна до барикадата! Само дано не закъснея!“ И той се спусна напред, подемайки наново песента си. Докато се шмугваше в уличките, куплетите замираха постепенно зад него:

Все пак вдигането на крак на полицейския пост не остана съвсем безрезултатно: количката бе заловена, а пияницата арестуван. Приключението на Гаврош, което се запази в преданията на квартал Тампл, е един от най-страшните спомени на старите буржоа, запечатан е паметта им под следното име: „Нощното нападение на поста при Кралската печатница.“