Клетниците

ГЛАВА IДЕТЕ

Париж си има дете, гората си има птиче. Птичето наричат врабче, детето — гамен.

Свържете тия две понятия, едното от които означава пещ, а другото зора, сблъскайте тия две искри, Париж и детето, и ще изникне малко създание. „Човече“ — би казал латинският комик Плавт.

Това малко създание е весело. Не яде всеки ден, но стига да му се прииска, ходи на театър всяка вечер. Няма риза на гърба си, няма обувки на краката си, нито покрив над главата. То е седем-осем, най-много тринадесетгодишно, живее с банда другари, скита по улиците, спи на открито, носи стар панталон от баща си с една единствена жълта презрамка, продънена шапка от друг нечий баща, тича, дебне, проси, пилее си времето, познава апашите, владее тарикатски език, пее непристойни куплети, а в сърцето му няма злост. Защото в него е скътан един бисер — невинността, а бисерите не се разтварят в калта.

Ако попитате големия град:

— Какво е това? Той ще ви отговори:

— Моето дете.

Парижкият гамен е дребосъче с майка-исполинка. Присъщи му са някои игри и дяволии, вдъхнати от омразата му към буржоата. Присъщи му са и някои метафори.

„Да хвърлиш топа“ означава на неговия език „да умреш“.

Парижкият гамен си има своя монета — всевъзможни късчета мед, която има твърдо обращение в света на децата-скитници. Колкото до духовитите забележки, парижкият гамен е много остроумен.

Минава погребение. Сред хората, изпращащи покойника, има и лекар.

— Я виж ти! — провиква се гаменът. — Откога лекарите почнаха да отнасят сами жертвите си на гробищата?

Вечер, благодарение на няколкото су, които винаги съумява да си набави, човечето влиза в някой театър. Щом пристъпи този вълшебен праг, то се преобразява. С грейналото си от щастие лице, със способността си да се възторгва и забавлява то превръща и най-зловонното и неугледно място в рай.

Гаменът притежава известен литературен усет, естествено не към класическата литература. Той се дере, подиграва, подражава, сражава. Намира готов отговор за всичко, знае и това, от което няма понятие, безразсъден дори в благоразумието, парижкият гамен е умален Рабле.

Рядко се учудва, още по-рядко се стряска, осмива суеверията, гаври се с тайнствата, плези се на призраците, изопачава надутия патетичен стил, замества всичко с шеговита фантасмагория.

Париж започва със зяпльото и свършва с гамена: две същества, каквито не може да създаде никой друг град. Безволно примиряване, което се задоволява с наблюдаване на събитията, и неизчерпаема предприемчивост. Само в парижкото естествознание се срещат такива екземпляри. Цялата монархия е въплътена в зяпльото. Цялата анархия е олицетворена от гамена.

Това бледо дете на парижките предградия, израснало в страдания и лишения, живее и се развива лице срещу лице със социалната действителност. Привидно безгрижно, то всъщност не е. Гледа, готово да се смее, но е готово и за друго. Все едно кой сте вие. Казвате ли се предразсъдък, произвол, насилие, несправедливост, деспотизъм, фанатизъм, тирания, пазете се от парижкия гамен. Той ще порасне.

ГЛАВА IIМАЛКО ИСТОРИЯ

В епохата, когато се развиваше действието на настоящата книга, нямаше както сега стражари по ъглите на улиците и Париж гъмжеше от безпризорни деца. Според статистиката из пустите землища, под сводовете на мостовете и в недостроените сгради намираха подслон стотици деца. Едно такова гнездо приютяваше „лястовичките от Арколския мост“.

Това явление е една от най-печалните прояви на обществените недостатъци. Повечето престъпления на възрастните се коренят в скитническото им детство. Трябва да направим обаче изключение за Париж. Докато във всеки друг голям град бездомното дете пропада и сякаш насила е тласнато към пороци, парижкият гамен, колкото и извратен да изглежда външно, остава почти непокътнат душевно. Забележително обстоятелство. Подобно на солта в океана, парижкият въздух е наситен с положителни идеи, които предпазват от загниване.

Въпреки това сърцето на минувача неволно се свива при всяка среща с тия деца, които влачат подире си нишките на разкъсано семейство.

Изоставянето на децата се насърчаваше едва ли не от монархията. Неприязненото отношение към образованието на децата от народа беше държавна политика. Пък и монархията се нуждаеше понякога от деца и ги обираше от улицата като пяна.

Луи ХIV искал да създаде флота. Не лоша идея, но да видим средството. Нужни били галери, нужни били и гребци. Затова Колбер принуждавал съдилищата да увеличават броя на каторжниците. Някой мъж не сваля шапка пред църковното шествие? Хайде на галерите. Някое дете не може да каже къде спи? Хайде и то на галерите. Велико царуване, велик век!

ГЛАВА IIIГАМЕНЪТ БИ НАМЕРИЛ МЯСТОТО СИ СРЕД ИНДИЙСКИТЕ КАСТИ

Парижките гамени съставляват едва ли не отделна каста. Бихме могли да кажем дори, че не всеки има свободен достъп в нея.

Елементите, от които е изградено взаимното уважение между гамените, са разнородни. Едно хлапе например се радваше на голяма почит, защото бе присъствало на падането на един човек от върха на кулата на „Парижката света Богородица“. Друго бе успяло „да гепи“ олово от двора на Дома на инвалидите.

Известна дързост по религиозните въпроси също повдига авторитета на гамена. Свободомислието се цени високо.

Един осъден на смърт слуша почтително в колата, която го води към ешафота, своя изповедник. Детето на Париж възкликва:

— Говори с попа! Ама че бъзльо!

За бездомните деца присъствието при екзекуции е основно задължение. Те си показват един на друг гилотината и й се плезят. Наричат я с гальовни имена: „последното папкане“, „небесната мамичка“ и пр. Никое забавление не може да се сравни с Гревския площад, където се издига ешафотът. Освиркват осъдения, за да го окуражат. Понякога му се възхищават. Двама осъдени се карали на път за ешафота.

— Не се карайте за затворническата кола — им извикал един гамен.

Юмрукът е също важен съставен елемент на уважението. А да си левак е завидно качество.

Понякога тази мушица знае да чете, но във всички случаи умее да рисува. По онова време кралят Луи Филип бил изобразяван от карикатуристите като круша. Една лятна вечер той вървял пеш и забелязал едно мъничко хлапе, което се надигало на пръсти, за да изрисува огромна круша върху един стълб. Кралят му помогнал, довършил крушата и дал на хлапето един луидор с думите:

— И на тази пара има круша.

Гаменът изпитва особена ненавист към поповете. Застанало веднъж пред пътната врата на една къща, някакво забавно хлапе се плезело усърдно.

— Защо се кривиш пред тази врата? — попитал го някой.

— Тук живее поп.

Там действително живеел един кардинал.

Опитният гамен познава на пръсти всички полицаи и знае от кого да се пази.

Парижкият гамен е едновременно почтителен, насмешлив и безочлив. Зъбите му са развалени, защото е недохранен, но очите му блестят, защото е умен. Податлив е на развитие във всяко направление. Играе в уличната канавка, но възмъжава в революциите. До вчера уличник, днес бързо става герой. Това дете на тинята е дете и на високите идеали.

Нека дадем още едно кратко определение: днешният парижки гамен е дар и недъг на нашата нация. Как трябва да се лекува този недъг? Чрез просвещение.

Просвещението лекува.

Просвещението въодушевява.

Всички благородни обществени начинания се коренят в науката, литературата, изкуствата, образованието. Създавайте човеци! Рано или късно проблемът за всеобщо образование ще се наложи.

Чуйте, философи! Изтичайте вън от убежищата си, побратимете се с площадите, разпространете надлъж и нашир букварите, провъзгласете човешките права, пейте марсилези, превърнете идеята в ураган. Тълпата може да бъде възвисена. Босите нозе, голите ръце, презряната сган могат да бъдат мобилизирани за завоюване на високия идеал. Нима революциите не са истински преображения?

ГЛАВА IVМАЛКИЯТ ГАВРОШ

Осем или девет години след описаните от нас събития във втората част на книгата, по булевард Тампл се мяркаше единадесет-дванадесетгодишно момченце, което би отговаряло напълно на нахвърления от нас портрет, ако ведно със смеха на устните в сърцето му не цареше мрачна пустота.

То наистина носеше мъжки панталон, но не бащин и беше навлякло женска блуза, но не майчина. Непознати хора го бяха облекли от съжаление в тези дрипи. А то си имаше и баща, и майка. Но баща му нехаеше, а майка му не милееше за него. При баща и майка то беше сираче. Паважът на улицата беше за него не толкова корав, колкото майчиното сърце.

Родителите му го бяха запокитили в живота. И то бе разперило крила.

То беше бледо, пъргаво, будно и закачливо момче с жив поглед и нездрав вид. Сновеше насам-натам, играеше на ашици, покрадваше малко като врабчетата, смееше се, когато го наричаха пакостник. Нямаше ни дом, ни огън, ни обич, но беше безгрижно, защото се чувстваше свободно.

Все пак веднъж на два три месеца му се случваше да каже:

— Ще ида да видя мама!

И то отиваше, къде мислите? Точно пред познатия вече на читателя плевник Горбо.

По това време той бе гъсто населен от наематели, спадащи всички към класата на бедняците. Старицата от времето на Жан Валжан беше умряла и друга я беше заместила, госпожа Бюргон.

Най-изпаднало беше едно четиричленно семейство, баща, майка и две доста големи дъщери, живеещи в една-единствена таванска стая. Наемайки я, бащата бе заявил, че се казва Жондрет.

Нашето босяче изхождаше именно от това семейство. Когато дойдеше тук, то намираше нищета, униние и нещо още по-тягостно: лица без усмивка. Студ в огнището, студ в сърцата. Едва влязло, го питаха:

— Откъде идваш?

То отговаряше:

— От улицата.

Наканеше ли се да си отива, го питаха:

— Къде отиваш? То отвръщаше: На улицата.

— За какво си дошъл? — казваше майка му.

То не страдаше от тяхното отношение. Не знаеше какви трябва да бъдат бащата и майката. Впрочем майка му обичаше сестрите му.

Забравихме да кажем, че на булевард Тампл детето бе познато под името Гаврош. Някои изпаднали семейства инстинктивно се стремят да разкъсат родствените връзки.

В съседната таванска стаичка живееше много беден младеж — господин Мариус.

Нека разкажем кой беше той.

ГЛАВА VДЕВЕТДЕСЕТ ЛАЗАРНИКА И ТРИДЕСЕТ И ДВА ЗЪБА

В квартала Маре живееше своеобразен старик, човек от друг век, истински надменен буржоа от осемнадесети век, презиращ леко аристокрацията. Надхвърлил беше деветдесет години, но вървеше изправен, говореше гръмогласно, виждаше хубаво и обичаше да си похапва и посръбва. Запазил беше всичките си тридесет и два зъба. Беше повърхностен и избухлив. Ценеше високо собствените си преценки и се смяташе за много прозорлив. Живееше в богато обзаведен апартамент и държеше на навиците си. Дрехите му бяха от епохата на Директорията. Обичаше да повтаря с нетърпящ възражение тон:

— Френската революция е дело на сбирщина негодници!

Той се прекланяше пред монархията и смъртно ненавиждаше 1789 година.

Често даваше да се подразбере, че възнамерява да доживее до сто години.

Беше се женил два пъти. От първата си жена имаше дъщеря, която бе останала мома. От втората — пак дъщеря, умряла рано. Тя се бе омъжила по любов за воин от императорската армия, награден с кръст в битката при Аустерлиц и произведен полковник и барон при Ватерло.

— Позорът на семейството ми — казваше господин Жилнорман.

Той живееше с по-голямата си дъщеря, благонравна и лицемерно набожна, страшно ограничена. Край стареца и старата мома в къщата живееше и едно момченце, вечно подплашено в присъствие на господин Жилнорман, който му говореше строго с вдигнат бастун. Той всъщност го обожаваше. Момченцето беше негов внук. То предизвикваше непременно сред познатите им сподавени възклицания:

— Ах, че е хубавичък! Бедното дете!

Наричаха го „бедното“, защото баща му беше според господин Жилнорман „лоарски разбойник“. Той наричаше така зет си, „позора на семейството“.

ГЛАВА VIЕДИН КЪРВАВ ПРИЗРАК ОТ ОНОВА ВРЕМЕ

Ако някой би се отбил през същата епоха в малкото градче Вернон и би минал по хубавия зидан мост, би съгледал, навеждайки се през парапета, петдесетинагодишен мъж с панталон и куртка от сиво сукно с пожълтяла нашивка, някога навярно червена лента, с дървени обувки, загорял от слънцето, с почти бели коси и с широк белег на челото. Той сновеше кажи-речи цял ден из градината си — един от терасовидните малки парцели край Сена, които приличат на букети цветя.

Живееше уединено, скромно и бедно с прислужницата си. Цветята бяха единственото му занимание и радост. Още от тъмни зори плевеше, подкастряше, разсаждаше, поливаше цветята си или се разхождаше замислен по пътечките сред тях. Пиеше по-често мляко, отколкото вино. Беше тих и стеснителен. Единственият му приятел беше старият абат Мабьоф.

Този именно мъж беше лоарският разбойник.

Ако същевременно някой би прочел военните мемоари на великата армия или вестник „Монитьор“, едно име навярно би привлякло вниманието му, защото се среща доста често: Жорж Понмерси. Отначало прост войник, Жорж Понмерси беше участвал във всички сражения на Наполеон и постепенно беше израствал по чии и достойнство.

При Ватерло отне собственоръчно знамето на един вражески батальон и го хвърли в краката на императора. Нечия сабя бе разсякла лицето му. Императорът му извика доволен:

— Дерзай, полковнико, бароне, кавалер на „Почетния легион“!

— Благодаря от името на вдовицата си, ваше величество! — отвърна Понмерси.

След един час се строполи във вдлъбнатия път за Оен.

Читателят навярно си спомня как и от кого бе измъкнат оттам.

Реставрацията го прати в запаса и го въдвори на местожителство, тоест под надзор, във Вернон. Крал Луи XVIII не призна нито званието му кавалер на ордена „Почетния легион“, нито титлата му на барон, нито ранга му на полковник. Кралският прокурор го заплаши, че ще го съди, ако носи кръста си за храброст.

— А разрешавате ли ми, господин прокурор, да нося белега от раната си? — попита го полковникът, когато случайно го срещна.

Той впрочем се беше отказал от всичко и нито се бунтуваше, нито се занимаваше с подмолна дейност. Господин Жилнорман не поддържаше никакви, връзки с него. Полковникът беше за него „разбойник.“ Изрично бе уговорено, че полковникът няма да се опита да види сина си, защото иначе ще му го върнат, лишен от наследство. Детето се наричаше Мариус. Полковникът се беше съгласил в интерес на детето. Докато то растеше, веднъж на два-три месеца полковникът се измъкваше тайно от Вернон, идваше в Париж и заставаше пред църквата „Сен-Сюлпис“’, скрит зад някоя колона, за да види детето си. Лелята го водеше редовно в тази църква.

По този повод възникна връзката му с вернонския свещеник, чийто брат бе църковен настоятел на църквата „Сен-Сюлпис“. Непознатият мъж, който плачеше, наблюдавайки детето, беше направил силно впечатление на настоятеля. При едно свое посещение във Вернон, той го позна и сподели с брат си това, което знаеше за него. Двамата братя, изпълнени със състрадание към нещастния баща, намериха повод да го посетят и постепенно се сприятелиха с него. Те разбраха, че Понмерси бе пожертвувал личното си щастие заради бъдещето на своя син.

Мариус знаеше, че има баща и толкова. Два пъти годишно му пишеше официални писма под диктовката на леля си. Бащата отговаряше с много нежни писма, които господин Жилнорман унищожаваше, без да прочете.

В 1827 година Мариус навърши седемнадесет години. Когато се прибираше една вечер, дядо му го посрещна с писмо в ръка.

— Мариус, утре ще заминеш за Вернон, трябва да видиш баща си.

Мариус потреперя. Предстоящата среща бе мъчителна тегоба за него, защото той беше убеден, че баща му не държи на него. Дядо му добави:

— Изглежда, че е болен и иска да те види.

Мариус можеше да замине същата вечер с дилижанса и да бъде при баща си на другата сутрин. Но нито той, нито дядо му се осведомиха за разписанието.

Той пристигна във Вернон едва на другия ден привечер. Попита първия срещнат:

— Къде живее господин Понмерси?

Показаха му къщичката. Той позвъни. Отвори му възрастна жена с лампа в ръка.

— Господин Понмерси?

Тя кимна утвърдително.

— Мога ли да говоря, с него?

Жената поклати отрицателно глава.

— Аз съм негов син. Той ме чака.

— Той не ви чака вече — отговори жената.

Едва тогава Мариус забеляза, че лицето й е обляно в сълзи.

В осветената от лоена свещ стая имаше трима мъже: единият прав, другият коленичил, третият проснат на земята, по риза. Проснатият беше Жорж Понмерси. Лекарят и свещеникът бяха другите двама.

Полковникът имаше мозъчно възпаление. Обзет от мрачни предчувствия, той бе писал в началото на заболяването си на господин Жилнорман с молба да види сина си. Когато Мариус пристигна във Вернон, той бе почнал да бълнува. Станал беше от леглото си и се бе спуснал навън с вика:

— Синът ми още не идва! Ще отида да го посрещна!

После се беше строполил, преди да стигне до прага.

Лекарят пристигна много късно. Свещеникът пристигна много късно. И синът пристигна много късно.

Мариус се загледа в гордото, мъжествено лице на баща си, но не изпита никакво вълнение. Стана му неудобно от присъстващите, които явно бяха разстроени. Той имаше угризения, но нима беше виновен? Какво да прави, като не обичаше баща си?

Полковникът не беше оставил нищо освен едно листче за сина си. Прислужницата го даде на Мариус.

„За моя син. Императорът ме направи барон на бойното поле при Ватерло. Понеже Реставрацията ми оспорва тази титла, която съм заплатил с кръвта си, нека моят син я вземе и носи. Той безспорно ще се окаже достоен за нея.“

На гърба на същото листче полковникът беше добавил:

„В същата битка при Ватерло един сержант спаси живота ми. Той се казва Тенардие и напоследък държеше малко ханче в Монфермей. Ако синът ми го срещне, нека направи за него всичко, каквото може.“

Мариус прибра листчето от неопределено чувство на почит към смъртта и веднага след погребението на полковника се върна в Париж, без повече да се сети за баща си.

ГЛАВА VIIКАК ЕДНА СУТРЕШНА ЛИТУРГИЯ МОЖЕ ДА ВИ НАПРАВИ РЕВОЛЮЦИОНЕР

Мариус беше запазил набожните привички от детството си и ходеше понякога в църквата Сен-Сюлпис. Един ден той коленичи разсеяно на едно молитвено столче, на чието облегало се четеше името „господин Мабьоф, църковен настоятел“.

След малко един старец му каза:

— Извинете, това е моето място, господине.

Мариус побърза да му го отстъпи. Когато службата свърши, старецът се приближи до Мариус.

— Не бих желал да си съставите лошо мнение за мене. Но аз много държа на това място. Години наред точно тук идваше един злочест баща, който поради семейни съображения можеше само тук да види детето си. То и не подозираше присъствието на баща си! Клетият човек! Той обожаваше детето си. Пожертвувал се бе, за да може един ден синът му да бъде богат. Откъснали бяха баща от дете, заради политически убеждения. Боже мой! Та нима само защото си се сражавал при Ватерло, имат основание да те смятат за чудовище? Той беше полковник на Бонапарт. Живееше във Вернон. Умря, доколкото ми е известно. Казваше се Понмари, Монперси…

— Понмерси! — промълви Мариус пребледнял.

— Точно така. Здравата го бяха клъцнали със сабя! Да не би да го познавате?

— Господине, този човек беше мой баща.

— Ах, значи вие сте онова дете! Е, вие с право можете да кажете, че баща ви много ви е обичал.

На другия ден Мариус каза на господин Жилнорман, че отива на лов с неколцина приятели.

— Върви и приятно прекарване — каза му господин Жилнорман, като прошепна на дъщеря си:

— Любовно увлечение!

ГЛАВА VIIIПОСЛЕДИЦИ ОТ СРЕЩАТА С ЕДИН ЦЪРКОВЕН НАСТОЯТЕЛ

Мариус замина за три дни, а когато се върна в Париж, отиде право в библиотеката на юридическия факултет, в който се беше записал, и поиска всички годишнини на вестник „Монитьор“.

Прочете от край до край всичко, което се отнасяше до войните на императора. Когато за пръв път срещна името на баща си, цяла седмица се чувствуваше трескав. Срещна се с генералите, при които бе служил полковникът и опозна редкия и възвишен човек, който беше негов баща.

Зает с тия проучвания, той почти не се мяркаше в салона на дядо си. Лелята мърмореше недоволно, а дядо му се усмихваше благосклонно:

— Голяма работа! Дойде време на девойчетата! Мислех, че е краткотрайно увлечение, а то излезе бурна страст.

Действително беше страст. Мариус боготвореше баща си.

Успоредно с това във възгледите му се извършваше коренен прелом. Надникнал бегло в историята, той съвсем се обърка. Дотогава република, империя бяха за него чудовищни думи. Републиката — изправена в здрача гилотина, империята — блеснала в нощта сабя. Той беше погледнал отблизо и беше съзрял искрящи светила — Мирабо, Сен-Жюст, Робеспиер, Дантон. И едно изгряващо слънце — Наполеон. Не можеше да се опомни. Всичко се сведе за него до два факта с огромно значение: републиката — възвръщане правата на народа, империя — установяване в Европа на господство на френската мисъл. И Мариус реши, че в това няма нищо престъпно.

Беше изпълнен със съжаления и угризения. О, ако баща му беше още жив, с каква радост би изтичал при него и би извикал:

— Татко! Ето ме! Твоето сърце бие в гърдите ми! Аз съм твой син!

Оправдавайки собствения си баща, той естествено стигна и до реабилитиране на Наполеон, макар че това не му се удаде много лесно, защото от дете беше настроен против него. Реставрацията се стараеше всякак да изопачи неговия образ. Сега той съзря пред себе си исполин и прилив на умиление се надигаше в гърдите му. Една нощ изпадна в такъв възторг, докато четеше бюлетините на победната армия, че скочи, простря ръце, устремен към безмълвната нощ, и извика:

— Да живее императорът!

Като всеки новопокръстен, опиянен от новата си вяра, Мариус стигаше до крайности и приемаше безкритично всичко. Не виждаше нито грешките, нито недостатъците на Наполеон. Минал от една крайност към друга, той се бунтуваше срещу жестокия си дядо, който го беше лишил от баща, и обичайки полковника, възненавиди господин Жилнорман.

Той вече почти не се задържаше в къщи. Леля му се безпокоеше, а дядото упорстваше в своята преценка:

— Влюбен е и го е ударил на живот.

Забелязаха, че носи на гърдите си някакъв предмет, окачен на шията му с черна панделка.

ГЛАВА IXМРАМОР И ГРАНИТ

А Мариус ходеше във Вернон при всяко свое отсъствие. Веднъж се върна много уморен и пожела да поплува, за да се освежи. Той се качи набързо в стаята си, смени пътническите си дрехи и отиде на баня. Господин Жилнорман чу стъпките му и побърза да се качи в стаята му, за да го целуне и поразпита.

Но младежът беше вече изхвръкнал, захвърлил доверчиво върху леглото редингота си и черната панделка.

Старецът слезе в салона с победоносно изражение, държейки в ръка редингота и черната панделка.

— Победа! Най-сетне ще разкрием тайната! Романът е в ръцете ни! Ето и портрета!

На панделката действително висеше кутийка, напомняща медальон.

Старецът я отвори. Вътре имаше само едно сгънато листче.

— От нея до него! Отлично ми е познато! Любовно писъмце.

— Хайде да го прочетем! — предложи лелята и си сложи очилата.

Читателят знае съдържанието на завещанието на полковника до неговия син.

Невъзможно е да се опише състоянието на бащата и дъщерята. Бяха вледенени. Господин Жилнорман прошепна само:

— Почеркът на оня кръвник!

В същия миг от джоба на редингота падна пакетче, завито в хартия. Мариус си беше напечатал нови визитни картички. Лелята подаде една от тях на стареца и той прочете: „Барон Мариус Понмерси“.

Няколко минути след това се появи Мариус. Още от прага той видя, че господин Жилнорман държи една негова визитна картичка в ръцете си.

— Значи сега си барон? Моите поздравления! Какво означава това?

— Това означава, че съм син на баща си.

— Аз съм твой баща!

— Моят баща беше скромен и смел воин, проявил величие в най-величавата история, който е отнел две знамена и е получил двадесет рани, умрял е забравен и изоставен и е обичал прекалено много двама неблагодарници: отечеството си и мене.

— Барон като господина и буржоа като мене не могат да останат под един покрив — каза старецът, блед като смъртник. После простря ръка и извика: — Махай се оттук!

Мариус напусна къщата.

На другия ден господин Жилнорман каза на дъщеря си:

— Ще изпращате два пъти в годината по шестдесет пи-стола на този кръвопиец и никога няма да ми споменавате за него.

Мариус напусна дома възмутен, без да каже къде отива, с тридесет франка и часовника в джоба си, както и малко дрехи в една пътна чанта. Нае файтон и тръгна наслуки към Латинския квартал.

Какво щеше да стане с него?

ГЛАВА XДРУЖЕСТВО, КОЕТО ЕДВА НЕ СТАНА ИСТОРИЧЕСКО

В тази епоха, привидно напълно безучастна, пробягваше неуловим революционен трепет. Във въздуха се носеха отново повеи от дълбините на 1789 година. Младежта си менеше гласа и перушината. Всеки неизбежно правеше стъпка напред. Съвременниците се прекланяха едновременно и пред Наполеон, и пред свободата. Тайна заплаха застрашаваше установения ред и властта беше станала крайно мнителна. В Париж се появи дружеството на приятелите на ABC2 Привидната му цел беше образованието на децата, а истинската — осъзнаването на възрастните.

Обявили се бяха приятели на ABC, тоест на унижените, на народа. Тази игрословица беше многозначителна. Те бяха малобройни. Събираха се най-често в кафене „Мюзен“. Повечето бяха студенти, установили сърдечно разбирателство с неколцина работници. Ето имената на ръководителите, които до известна степен принадлежат на историята: Анжолрас, Комбфер, Жан Прувер, Фьойи, Курфейрак, Баорел, Легл, Жоли, Грантер.

Свързани с тясна дружба, младежите образуваха сякаш едно семейство.

Анжолрас беше очарователен младеж, способен да се превърне и в страшилище. Познаваше в най-малки подробности революцията. Беше жрец и воин по природа. Воин за демокрация, жрец на свещен идеал. Единствената му страст беше правдата. В древния Рим би бил Гракх. Беше влюбен в мраморната статуя на свободата.

Ако Анжолрас въплътяваше логиката на революцията, Комбфер представляваше нейната философия. Логиката на революцията може да доведе до война, но философията й — само до мир. Комбфер допълваше и смекчаваше Анжолрас. Анжолрас беше по-мъжествен, Комбфер беше по-човечен. Беше в течение на всичко ново, разсъждаваше. Той заявяваше, че бъдещето е в ръцете на учителя и смяташе, че науката ще преобрази коренно обществения порядък.

Жан Прувер беше още по-мек и от Комбфер. Беше вечно влюбен, отглеждаше саксии с цветя, свиреше на флейта, пишеше стихове, обичаше народа, жалеше жената, оплакваше децата и се занимаваше със социални проблеми. Беше страшно начетен и знаеше много езици. Изчервяваше се лесно и беше крайно стеснителен, но това не му пречеше да бъде неустрашим.

Фьойи беше работник, кръгъл сирак и живееше с една мисъл: да освободи света. Стана защитник на правдата, а тя в замяна го направи велик, защото в правдата винаги се корени безсмъртие.

Курфейрак беше син на заможен баща и бихме могли да дадем вместо характеристика само следното указание за него: виж Толомиес. Само че не беше безсъвестен като него. Той беше притегателният център на кръжока. Отличаваше се с непринуденост и очарование.

Баорел беше вечен студент, славен хлапак с добро настроение и лошо поведение. Винаги готов да чупи като начало стъкла, после да изкърти паветата, за да строи барикада, и най-сетне да смъкне правителството. Лекциите бяха за него само повод за шеговити песни, а професорите — за карикатури. Прахосваше големи суми, защото родителите му бяха богати селяни.

Легл беше весел момък, но без късмет. Истински специалист по постоянните неудачи. Едва двадесет и пет годишен беше смогнал вече да оплешивее. Всичките му начинания се сгромолясаха. Обичаше да казва:

— Живея под покрив с падащи керемиди!

Свикнал беше с неприятностите и ги предвиждаше. Казваше гальовно:

— Добър ден, Несгодичко!

Жоли, студент по медицина, беше мнимия болен. Вместо да стане лекар, беше се превърнал във вечен болник. Това бе за него печалбата от медицината. Иначе беше най-весел от всички.

Тези толкова различни младежи изповядваха една обща религия — прогреса.

Между тях имаше и един скептик. Как се беше озовал сред тях? По силата на контраста. Наричаше се Грантер. Не вярваше в нищо. Право, революция, цивилизация, религия, напредък бяха думи, лишени от всякакъв смисъл за него.

— Само едно е достоверно — пълната ми чаша — казваше той.

Комарджия, гуляйджия и женкар, той често се провикваше:

— Обичам мометата, винцето и мезетата!

Но и този скептик си имаше едно увлечение. Той боготвореше Анжолрас. Този анархистичен дух се беше свързал с най-непримиримия, с фанатично вярващия в идеала, победен не от идеите му, а от праволинейността, чистотата и твърдостта на Анжолрас. Инстинктивно се възхищаваше от своя антипод. Беше неотлъчно в младежкия кръжок. Търпяха го заради шегите му. Анжолрас презираше Грантер заради скептицизма и заради пиянството му и грубо го отблъскваше. Грантер казваше за него:

— Не човек, а мрамор.

ГЛАВА XIНАДГРОБНО СЛОВО ОТ ЛЕГЛ НАД ПРОФЕСОР БЛОНДО

Един следобед Легл стоеше облегнат на вратата на кафене „Мюзен“ и си мислеше за малката неприятност, която му се бе случила предния ден в юридическия факултет и която изменяше плановете му за бъдещето. Това не му попречи да забележи седналия до кочияша Мариус, който търсеше квартира. Той прочете името му върху пътната чанта и тутакси го заговори.

— Нали сте господин Мариус Понмерси?

— Да, какво обичате?

— Точно вас търся.

На Мариус не му беше до шеги. Той се намръщи, но Легл продължи невъзмутимо:

— Нали не бяхте онзи ден във факултета? Аз пък случайно отидох там. Професорът тъкмо проверяваше присъстващите по списъка. Известно ви е, вярвам, колко смешни стават професорите в такива моменти. Не се ли обадите при третото извикване, няма да ви признаят семестъра. Шестдесет франка за тоя, дето духа.

Мариус го заслуша внимателно.

— Блондо проверяваше отсъствията. Нали знаете какъв остър нос и тънък нюх има? Коварно започна с буквата „П“. Не слушах, защото не ме засягаше. Проверката вървеше като по вода. Никакво зачеркване, всичко живо беше налице. Блондо се опечали, а пък аз си помислих: „Явно няма да можеш да екзекутираш никого днес, гълъбче.“ Изведнъж Блондо извика: „Мариус Понмерси!“ Никой не отговаря. Той повтаря обнадежден името и посяга към перото си. Аз не съм безсърдечен, господине. Казах си: „Ето че едно добро момче ще бъде зачеркнато. Истински човек, щом не е редовен. Заслужаващ уважение лентяй, който се шляе без работа, ухажва хубавиците и сега е може би при своята приятелка. Да го спасим!“ В този миг Блондо потопи перото си в мастилницата и извика за трети път: „Мариус Понмерси!“ Аз отвърнах: „Тук!“ И не ви зачеркнаха.

— Господине! — възкликна Мариус развълнуван.

— Но затова пък задраскаха мен!

— Не разбирам…

— Много просто. Бях застанал близо до катедрата, за да мога да се обадя и после да се измъкна. Професорът ме гледаше особено втренчено. Внезапно скочи на буквата „Л“ и извика: „Легл!“ Аз отговарям: „Тук!“ Той ме поглежда благо с хищническите си очи и ми казва с усмивка: „Ако сте Понмерси, не можете да сте Легл!“ и ме задраска.

— Страшно ми е неприятно, господине!

— Най-напред ми позволете да кажа няколко думи за Блондо. Ето: „Тук почива Блондо Дългоносов, псето, охраняващо списъците, архангелът на проверките, който беше непреклонен, тъпоумен и омразен. Зачерквам го от числото на живите, както той мене от числото на студентите!“

— Много ми е съвестно…

— Младежо — заяви наставнически Легл, — нека този случай ви послужи за урок. Бъдете точен в бъдеще.

Той избухна в смях.

— Едва не станах адвокат, но сега съм избавен от тази кариера. Възнамерявам да ви направя официално посещение, за да ви изкажа благодарността си. Къде живеете?

— В този файтон.

— Признак на охолство. Това прави девет хиляди франка годишен наем.

В този миг от кафенето излезе Курфейрак.

— Аз съм от два часа в тази квартира и копнея да я напусна, но не зная къде да отида.

— Елате у дома, господине — покани го Курфейрак.

— Щях да се ползвам с предимство — обади се Легл, — но самият аз нямам квартира.

Курфейрак се качи във файтона.

— Кочияш, хотелът Порт-Сен-Жак!

И още същата вечер Мариус се настани в стаята на Курфейрак.

ГЛАВА XIIИЗНЕНАДИ ЗА МАРИУС

Още първите дни Мариус се сприятели с Курфейрак. Младостта е възраст на бързи спойки. Близо до Курфейрак той дишаше свободно — съвсем ново за него усещане. Курфейрак и не помисли да го разпитва. Лицето на Мариус говореше достатъчно ясно за него. И все пак една сутрин го попита:

— Имате ли някакви политически убеждения?

— Естествено! — отвърна Мариус, едва ли не засегнат от въпроса му.

— Какъв сте?

— Демократ-бонапартист.

— Доста безцветна мишка — забеляза Курфейрак и на другия ден го въведе в кафене „Мюзен“.

Мариус попадна в същото гнездо от остроумни оси. Впрочем въпреки сдържаността и сериозността му, и неговият ум бе крилат и злъчен. Отначало той се смути от наобиколилите го младежи. Те говореха за философия, изкуство, литература, история, религия по съвсем нов начин. След като бе изоставил възгледите на дядо си, за да прегърне убежденията на баща си, той си въобразяваше, че си е изработил устойчив мироглед. Сега предугаждаше със смътна тревога, че това съвсем не е така. За тия младежи сякаш нямаше нищо свято. Подиграваха се с античната трагедия, както и с Жан-Жак Русо. Нито един от тях не произнасяше думата „Императора“.

Мариус бе изненадан и озадачен.

Сред общата врява, Легл неочаквано подхвърли следната дата:

— 18 юни 1815 година, Ватерло.

При думата „Ватерло“ Мариус трепна и загледа внимателно присъстващите.

— Цифрата 18 ми се струва фатална за Наполеон. На 18 Брюмер става консул, на 18 юни бива сразен и Луи ХVIII идва след него.

— Престъпление и изкушение — намеси се в разговора Анжолрас.

Мариус не можеше да понесе тази дума. Той стана, приближи се до окачената на стената карта на Франция и посочи в долната й част един самотен остров.

— Корсика. Малък остров, който направи Франция много велика — каза той.

От думите му лъхна сякаш леден вятър. Всички се смълчаха.

— Франция не се нуждае от Корсика, за да бъде велика — отвърна Анжолрас с устремени пред себе си очи, без да погледне Мариус.

Мариус заговори с потреперващ от сдържано вълнение глас, обърнат към Анжолрас:

— Не подценявам величието на Франция. Но какво губи тя, ако се прибави Наполеон? Да поговорим откровено. На какви позиции стоим? Кои сте вие? Кой съм аз? От кого се възхищавате, щом не се възхищавате от Наполеон? Той въплътяваше всичко. Беше съвършен. Не е ли възвишено да превърнеш Франция в приемник на Римската империя, да покориш света с щика и с цивилизацията си, има ли нещо по-велико от това?

— Свободата — отвърна Комбфер.

Мариус наведе глава. Когато вдигна очи, около него нямаше почти никой. Останал сам с Мариус, Анжолрас го гледаше строго.

Комбфер пееше, слизайки по стълбата на кафенето:

Мариус повтори машинално:

— Майка с тях не се…

Анжолрас сложи ръка на рамото му.

— Гражданино — каза му той, — моята майка е републиката!

ГЛАВА XIIIВ ЗАТРУДНЕНИЕ

Тази вечер изпълни душата на Мариус със смут. Той изпита същото, което навярно изпитва земята, когато железният палешник се вреже в нея, за да я подготви за зърното. Тя усеща само нараняването. Едва по-късно идва трепетът от покълването и радостта от плода.

Той беше мрачен. Съвсем наскоро беше повярвал в нещо. Нима вече трябваше да се отрече от него? Почувствува се още по-самотен. Престана да посещава кафене „Мюзен“.

Изцяло погълнат от душевното си състояние, той бе забравил действителността и нейните нужди. Но тя не позволява да я забравят и внезапно му напомни съществуването си.

Една сутрин собственикът на хотела влезе в стаята и поиска наема.

Едва тогава Мариус сподели с Курфейрак отчаяното си материално положение.

— Какво ще стане с вас? — попита го Курфейрак. — Какво ще правите?

— Нямам представа.

— Имате ли пари?

— Петнадесет франка.

— Нещо друго?

— Златния си часовник и още един редингот.

— Ще продадем редингота на вехтошаря и часовника на часовникаря, а какво ще правите после?

— Ще се заловя с някаква работа.

— Знаете ли английски и немски? Един мой приятел книжар се нуждае от преводач. Не плаща много, но все пак може да се преживее.

— Ще науча английски и немски.

— А дотогава?

— Ще изям редингота и часовника си.

Междувременно леля Жилнорман беше успяла да открие убежището на Мариус и му изпрати тридесет пистола, тоест шестотин франка. Мариус ги върна с почтително писмо, в което я уверяваше, че няма нужда от нищо. В момента разполагаше само с три франка.

Той напусна хотела, защото не искаше да задлъжнява.

ГЛАВА XIVМАРИУС В НИЩЕТА

За Мариус започна суров живот. Той вкуси от нищетата. Вкуси горчилката й — дни без хляб, нощи без сън, вечери без свещ, огнище без огън, седмици без работа, бъдеще без надежда, безочието на портиера и гостилничаря, униженията, огорчението, покрусата. Той служеше за посмешище с окъсаните си дрехи. Съдбоносно изпитание, от което слабите излизат смазани, а силните благородни.

Дребните всекидневни борби са изпълнени с безмълвни подвизи, с истинско геройство. Нищетата е своеобразно бойно поле, където израстват силни натури. В повечето случаи мащеха, понякога нищетата се оказва и майка. Тя засилва гордостта и поражда духовно величие.

Междувременно стана адвокат и уведоми за това дядо си със студено, но вежливо писмо. Дядото го пое с разтреперана ръка, прочете го и го накъса на късчета, без да каже нито дума.

С много труд, мъжество, упорство и воля Мариус беше излязъл от най-трудния период на живота си. Научи английски и немски и благодарение на Курфейрак работеше в книжарницата на неговия приятел. Доходът му беше скромен, но той беше свикнал да живее в оскъдица и се задоволяваше с него. Ядеше само сутрин и вечер. Колкото до отоплението, тъй като нямаше камина, беше съкратил този разход.

Но докато стигне до това положение бяха необходими години. Сурови и трудни за преодоляване. Той не прояви нито веднъж малодушие и излезе с чест от тях.

Само едно му тежеше: все още не беше успял да издири сержанта от Ватерло, въпреки многократните си опити. Тенардие беше фалирал, ханчето беше затворено и ханджията беше пропаднал безследно, за да избяга от кредиторите си.

Мариус би дал едната си ръка, за да го намери и да го изтръгне от нищетата. Най-скъпата му мечта беше да го срещне, да му помогне и да му каже: „Вие не ме познавате, но аз ви познавам. Разполагайте с мен.“

ГЛАВА XVМАРИУС ИЗРАСНАЛ

По това време Мариус беше двадесетгодишен. От три години вече беше напуснал дядо си. Отношенията им бяха останали все същите, без опит за сближение и среща. Мариус се лъжеше относно чувствата на дядо си. Той си въобразяваше, че господин Жилнорман никога не бе го обичал. Всъщност вече казахме: старецът беше луд за своя внук. След като го изгони, той се надяваше, че този терорист и бонапартист ще се завърне. Но за голямо негово огорчение годините минаваха, а внукът не се връщаше. Той изпадаше в униние. Мариус му липсваше. Старите хора се нуждаят от обич, както от слънце. Но за нищо на света не би направил крачка към него. Никога не питаше за внука си, макар мисълта му да беше неотлъчно при него. Беше станал още по-избухлив и груб.

Докато старецът се измъчваше от съжаления, Мариус беше доволен от постъпката си. Той вече не му се сърдеше, но упорстваше в нежеланието да получи нещо от човека, който бе оскърбил баща му. Освен това суровият начин на живот му допадаше. Бедността има едно голямо предимство: тя насочва волята към усилие, а душата — към стремление. Бедността разкрива грозните страни на материалния живот и събужда неудържим порив към духовен живот. Бедният младеж изкарва с труд прехраната си, но може да мечтае и сърцето му е чисто, докато богатият в охолството си се насочва към все по-низки развлечения и мисли.

Мариус благославяше съдбата си, че го е дарила с две съкровища, които често липсват на мнозина богаташи: труд, чрез който извоюва свободата си, и мисъл, чрез която извоюва достойнството си.

Той имаше само двама приятели: Курфейрак и господин Мабьоф. Мариус обичаше дългите самотни разходки из отдалечените булеварди и така бе открил плевника Горбо, привлечен от усамотението и ниската цена.

Към средата на същата година старицата, която прислужваше на Мариус, сподели с него, че ще изхвърлят сиромашкото домакинство Жондрет, защото не били платили наема си.

— Колко дължат? — попита той.

— Двадесет франка.

Мариус бе отделил тридесет франка за извънредни нужди.

— Ето ви двадесет и пет франка — каза той на бабичката. — Платете наема вместо тях и им дайте останалите пет, без да им казвате от кого са.

ГЛАВА XVIСРЕЩА НА ДВЕ ЗВЕЗДИ

По това време Мариус беше красив младеж със среден ръст, гъсти съвсем черни коси, високо, умно чело и чудна уста.

Дори в дните на голяма несрета девойките се извръщаха след него. Мислеше, че оглеждат оръфаните му дрехи и се подиграват, а всъщност те се заглеждаха в миловидното му лице.

Курфейрак се шегуваше с неговата невинност и му подхвърляше:

— Светец ли ще ставаш?

Мариус действително избягваше жените. Беше страшно стеснителен. Само от две жени не странеше, но и не им обръщаше внимание. Едва ли ги считаше за жени. Първата беше бабичката от плевника Горбо. Втората — едно момиченце, което виждаше много често, без никога да спре поглед на него.

Повече от година в безлюдната алея на Люксембурската градина, където обичаше да се разхожда, той виждаше на една и съща пейка един мъж с малко момиченце. Мъжът беше шестдесетинагодишен и имаше тъжно и сериозно изражение. Правеше впечатление на необщителен човек. Косите му бяха съвсем бели. Първия път, когато ги видя, момичето беше тринадесет-четиринадесетгодишно, грозно, слабо, незначително, само очите му обещаваха да станат хубави. Беше облечено в зле скроена униформа на пансионерка от манастир. По всяка вероятност бяха баща и дъщеря.

В първите два-три дни те привлякоха вниманието на Мариус. После престанаха да съществуват за него. А те като че ли изобщо не го забелязваха. Момичето през цялото време бъбреше весело, а мъжът говореше малко, но от време на време го поглеждаше с неизразима бащинска обич.

Понеже само роклята на момичето и косите на мъжа бяха направили впечатление на Мариус, той беше нарекъл мислено дъщерята госпожица Ланоар3, а бащата — господин Льоблан4.

И ние ще си послужил с това име за улеснение на разказа ни.

По едно време Мариус прекрати разходките си в градината, без сам да знае защо и близо шест месеца не се мярна по алеята. Най-сетне в една ведра лятна утрин той се появи отново. Беше в чудесно настроение и му се струваше, че сърцето му е побрало всички птичи песни и цялото синьо небе.

Той зърна познатата девойка в дъното на алеята, но когато наближи, забеляза, че старецът си бе останал същият, а момичето като че ли беше друго. Девойката, която виждаше сега, беше красиво, стройно създание с всички женски прелести, съчетани с детска миловидност. Пленителна възраст, която се изразява с две думи: петнадесет години. Чудни кестеняви коси, изваяно сякаш от мрамор чело, бузи, напомнящи листца от роза.

Когато Мариус мина край нея, той не можа да види очите й, защото бяха наведени. Той я взе за друга дъщеря на господин Льоблан, по-голяма от първата. Но когато по навик мина втори път покрай пейката и разгледа внимателно момичето, той разпозна в него предишното. За шест месеца момиченцето се беше превърнало в девойка. Това беше разгадката. Най-обикновено явление. Настъпва ден, когато момичетата неусетно разцъфват. Вчера дете, днес вълнуващо създание. Познайницата на Мариус не само бе порасла, но се бе разхубавила. Настъпила бе нейната пролет. Нямаше ни помен от пансионерката с грозна вълнена рокля. Заедно с красотата беше дошъл и вкусът. Тя беше облечена просто, но изящно. Рокля от черна дамаска с пелеринка, шапка с бял воал и бели ръкавици, всичко подчертаваше тънката й талия.

Когато за втори път мина край нея, девойката повдигна клепачи. Очите й бяха дълбоки, небесносини, леко премрежени. Очи на дете. Тя го погледна равнодушно, а и той продължи разходката си, мислейки за друго.

ГЛАВА XVIIВЪЗДЕЙСТВИЕТО НА ПРОЛЕТТА

Въздухът беше топъл, градината беше заляна от слънце и сянка, Мариус беше разтворил душата си за природата. Той пак мина край пейката. Какво имаше този път в погледа на девойката? Мариус не би могъл да определи. Това бе поглед-светкавица.

Този ден той не бе срещнал наивен детски поглед, а пред него се бе открехнала за миг тайнствена бездна и тутакси се бе затворила.

Когато вечерта се завърна в стаичката си, Мариус погледна дрехите си и за пръв път си даде сметка, че беше неимоверно глупаво да се разхожда в Люксембурската градина с всекидневните си дрехи — смачкана шапка, груби ботуши и протрит на лактите сюртук.

ГЛАВА XVIIIНАЧАЛОТО НА ТЕЖКА БОЛЕСТ

На другия ден в обичайния час Мариус извади новия сюртук, новия панталон, новите ботуши и новата шапка. Навлече тия бойни доспехи, сложи си ръкавици — невероятен разкош! — и отиде в градината.

Срещна Курфейрак и се престори, че не го е видял. Курфейрак каза на другарите си:

— Току-що срещнах новата шапка и новия сюртук на Мариус със самия него в притурка. Имаше страшно тъп вид. Сигурно отиваше на изпит.

Когато влезе в алеята, мигом зърна стареца и девойката на тяхната пейка. Закопча сюртука си, огледа панталоните си и доволен се отправи към пейката, както бихме казали: „Анибал се отправи към Рим.“

Колкото повече наближаваше пейката, той постепенно забавяше крачка. Още беше доста далеч, но внезапно се обърна и тръгна в обратна посока. Девойката едва ли смогна да види колко хубаво изглеждаше в новите си дрехи.

Той стигна противоположния край на алеята и се върна. Този път се приближи малко повече до пейката. Внезапно му се стори, че е невъзможно да направи нито крачка и се спря разколебан. Стори му се, че девойката го гледа. Той надви нерешителността си и с твърди крачки и вирната глава, изчервен до уши, без да погледне нито наляво, нито надясно мина пред нея. Тя беше ослепително хубава. Мариус чувствуваше красотата й, макар и да не се опита да я погледне.

Когато се върна, залиташе от смущение. Беше смъртно блед.

Този ден той забрави да отиде да вечеря. Сети се късно вечерта и изяде парче хляб.

На следващия ден бабичката от плевника Горбо видя смаяна, че Мариус излиза повторно с новия си сюртук.

Този път Мариус не мръдна от пейката си. Само гледаше отдалеч бялата шапка и черната рокля. Прибра се, когато затвориха вратите на градината.

На третия ден бабичката беше като ударена от гръм.

— Три дни поред с новия сюртук! — възкликна тя.

Опита се да го проследи, но Мариус вървеше бързо.

Той отиде пак в градината. Девойката седеше вече там с баща си. Така изминаха петнадесет дни. Мариус вече не се разхождаше, а седеше на пейката си, без сам да знае защо. Девойката беше чудно красива. Към края на втората седмица той пак седеше на пейката с книга в ръка, без да е обърнал нито една страница. Внезапно трепна. Необикновено събитие! Господин Льоблан и дъщеря му се приближаваха към него! Той затвори книгата и цял се разтрепера. „Защо ли идват насам? — питаше се той. — Нима наистина тя ще мине на две крачки от мен?“

Той се смути страшно много. Искаше му се да има кръст за храброст на гърдите. Девойката го погледна мимоходом. Дълбок замислен поглед. Прочете в него упрек, че толкова време не се е доближавал до нея. Като че ли тя му казваше: „Виждате ли, аз идвам!“

Лъчезарните й очи го заслепиха. Стори му се по-красива от всеки друг път. Той я проследи с очи, докато изчезна. После се заразхожда като обезумял из градината.

Беше влюбен до уши.

Срещна Курфейрак и се държа така, че Курфейрак реши: „Започва да става смешно.“

Напротив, ставаше сериозно. Мариус изживяваше началото на красива и голяма страст.

ГЛАВА IXЗАТЪМНЕНИЕ

Така измина почти цял месец. Ден след ден той ходеше в Люксембурската градина все по същия час.

— Дежурство — закачаше го Курфейрак.

А Мариус живееше в блаженство. Девойката безспорно го гледаше също. Той се бе осмелил да стигне до нейната пейка в разходката си, но от благоразумие, за да не привлича вниманието на бащата, се спираше зад някое дърво или статуя, за да може да го вижда само тя и стоеше понякога по цял час, търсейки я с очи. А тя, докато разговаряше най-естествено с мъжа с побелелите коси, спираше на Мариус чистия си поглед, натежал от мечти. Устата й говореше с единия мъж, а погледът — с другия.

Изглежда, че все пак господин Льоблан беше забелязал нещичко, защото смени мястото си, навярно за да види дали и Мариус ще ги последва. Мариус не разбра неговия ход и това беше голяма грешка.

Понякога старецът идваше сам. Мариус бързо си отиваше. И това беше грешка.

Една вечер той намери на пейката им, след като те си бяха тръгнали една носна кърпичка. Грабна я замаян. Кърпата носеше инициалите „ЮФ“. Тези две букви бяха първото нещо, което Мариус научи за девойката. Почна да прави догадки. „Ю“ беше вероятно малкото й име. „Юрсюл! — помисли си той. — Какво прекрасно име!“

Мариус скри кърпичката на гърдите си и когато заспиваше, долепи устни до нея.

— Долавям в нея цялата й душа! —- прошепна той. Кърпичката беше паднала всъщност от джоба на стария господин.

Мариус беше извършил вече две грешки, Извърши и трета. Непростима. Проследи Юрсюл. Тя живееше в най-затънтения край на улица Уест в нова триетажна къща.

Любопитството му растеше. Знаеше малкото й име, знаеше къде живее, пожела да узнае коя е.

След като ги проследи една вечер, той влезе дръзко и попита вратарят:

— Господинът от първия етаж ли се прибра преди малко?

— Не, господинът от третия.

— А с какво се занимава той?

— Рентиер е. Много добър човек. Макар сам да не е богат, помага на бедните.

— Как се казва?

— Да не би да сте агент?

Мариус си отиде посрамен, но очарован.

На следния ден бащата и дъщерята само се мернаха в градината. Мариус ги проследи. Преди да прекрачи прага на къщата, господин Льоблан се обърна и продължително изгледа Мариус.

На следния ден той напразно ги очаква в градината. Те не дойдоха.

Така измина цяла седмица. Мариус се губеше в скръбни догадки. Не смееше да дебне пред вратата им. Най-сетне се стъмни и той се осмели да влезе в къщата им; попита вратаря:

— В къщи ли е господинът от третия етаж?

— Премести се другаде.

Мариус залитна и запита със задавен глас:

— Кога?

— Вчера.

— Не остави ли новият си адрес?

Портиерът вдигна глава и позна Мариус.

— А, вие ли сте? Значи наистина сте бил шпионин.

ГЛАВА XXРУДНИЦИ И РУДОКОПАЧИ

Всички човешки общества имат долен, трети трюм, както се казва в театрите. Обществената почва е подровена надлъж и нашир било за добро, било за зло. Тези подземни галерии са една над друга. Понякога под цивилизацията стават срутвания, а ние си вървим безгрижно по повърхността. Енциклопедията през XVIII век беше такъв рудник. Вулканите са пълни с лава, която всеки миг може да запламти.

В тези подземни галерии се простират философският, политическият, икономическият и революционният рудник. Един копае с идеята, друг с цифрата, трети с гнева. Някаква невидима верига ги свързва помежду им, без те да подозират, тези подземни разузнавачи на бъдещето, които почти винаги си въобразяват, че са сами. Те всички имат нещо общо помежду си: безкористието. Те всички забравят себе си, пренебрегват собствената си личност, виждат нещо друго, а не своето „аз“. Зениците им са звезди.

Но има и други зеници, черни като нощта. Общественият ред познава и престъпни рудокопачи. Спуснете ли се под известна граница в тия подземни входове, светлината угасва. Под всички рудници, за които говорихме, се намира последният. Него именно наричат третия трюм. Шахтата, на мрака. Адът. Той се намира на дъното.

Там вече няма безкористие. Там цари законът: всеки за себе си. Хищните същества, които бродят там, полузверове, полупризраци, не се интересуват от човешкия напредък, те са почти лишени от съзнание и в тях зее страшна пустота. Имат един водач: нуждата, един стремеж: алчността. Тези червеи минават от страданието към престъплението. Гладът и жаждата са изходната точка.

Преди малко, говорейки за приятелите на ABC, ние ви показахме едно отделение на големия революционен, политически и философски рудник. Там, както казахме, всичко е благородно, чисто и достойно. Естествено и там хората могат да се заблуждават и често се заблуждават, но тяхното заблуждение е достойно за уважение, защото се съпътства от героизъм и се вдъхновява от стремеж към напредък.

Но нека надзърнем по-дълбоко. Огромната пещера на злото се шири под обществото. Тя ще продължава да се шири, докато не бъде разпръснато невежеството. Тази пещера мрази сляпо всички философи и идеалисти. Тук ножът никога не се използува за подостряне на перо. Нейният мрак няма нищо общо с благородния черен цвят на мастилото. Пещерата има единствена цел: сгромолясването на всичко. Тя подравя не само обществения ред, но и философията, науката, правото, човешката мисъл, революцията, напредъка. Тя се нарича кражба, убийство, престъпление. Сама мрак, тя желае хаос. Галериите над нея имат също една единствена цел: да я унищожат, защото тъмата е най-голямата заплаха за човечеството.

Всички хора са замесени от една и съща глина. Няма разлика в предопределението. Същият мрак, преди да се появим, същата плът, докато живеем, същата пепел след смъртта ни. Но човешкото тесто почернява, когато се смеси с невежеството. Тази неизлечима чернилка се промъква в душата на човека и от нея покълва злото.

ГЛАВА XXIБАБЕ, УСТАТИЯ, ГРОШАРЯ И МОНПАРНАС

Бандитският квартет Грошаря, Устатия, Бабе и Монпарнас управляваше от 1830 до 1835 третия трюм в Париж.

Устатия беше изпаднал Херкулес. За пещера му служеше каналът при Арш-Марион. Великан с челичени мишци, с туловище на колос и птичи мозък. Би могъл да укротява чудовища, но сам се бе превърнал от мързел в чудовище. Мускулите му жадуваха за работа, но тъпата му глава се опъваше. Огромна ленива сила. Убиец от безделие.

Безплътният Бабе беше пълна противоположност на Устатия. Бабе беше мършав, но умен. Притежаваше всички сръчности и упражняваше различни съмнителни занаяти. Беше по едно време шут и палячо, продаваше гипсови бюстове, вадеше зъби, показваше уроди по панаирите. Изпечен мошеник. Четеше вестници — невероятно изключение за тъмния свят, към който принадлежеше. Веднъж прочете, че някаква жена родила дете с телешка муцуна.

— Ех че късмет! — възкликна той. — Как и моята жена не ми роди такова!

Имаше жена и деца, но не знаеше какво са станали Просто ги беше загубил.

Кой беше Грошаря? Нощта. За да се покаже, той чакаше небето да почернее. Излизаше от леговището си вечер и се прибираше призори. Къде се намираше леговището му? Никой не знаеше. Ако някой запалеше свещ, той си слагаше маска.

Той бродеше страшен и неуловим. Не бяха сигурни дали има име, защото Грошаря беше прякорът му. Не бяха сигурни дали има глас, защото можеше да говори и с корема си. Не бяха сигурни дали има лице, защото бяха виждали само маската му. Той изчезваше като видение и изникваше от земята.

Монпарнас беше зловеща личност. Той беше още юноша. Хубаво лице, сочни устни, прекрасни коси, блестящи очи. Но притежаваше всевъзможни пороци и жадуваше за всевъзможни престъпления. Почнал бе като гамен, превърнал се бе в уличник, а уличникът беше станал професионален крадец. Причина за всички негови престъпления беше силното му желание да бъде елегантен. Първата проява на елегантност е безделието, а безделието на бедняка неизбежно води до престъпление. На осемнадесет години беше оставил вече доста трупове зад себе си. Той се разхождаше с цвете на бутониерата и с бокс в джоба.

Тази четворка действаше като един единствен четириглав загадъчен крадец. Бяха известни под името Котешки час, навярно защото трудовата им дейност се приключваше ведно с пукването на зората.

Ето кои бяха главните съучастници на Котешки час: Паншо, наричан още Пролетняка.

Брюжон, потомък на цяла династия Брюжоновци, добре познати на полицията,

Булатрюел, работник по пътищата;

Удушвача,

Бияча,

Петачето или още Двата милиарда

и много други, с които може би ще се срещнем.

Какво е нужно, за да се пръснат тия зли духове? Светлина. Потоци светлина. Нито един прилеп не може да издържи на утринните зари. Залейте със светлина мрачните подземия на обществото!

ГЛАВА XXIIНАХОДКА

Мина лятото, а след него и есента. Настана зима. Нито старият господин, нито дъщеря му стъпиха вече в Люксембурската градина. Мариус живееше с една единствена мисъл: как да види отново нежното, любимо лице. Не беше вече предишният решителен, пламенен и твърд младеж. Изпаднал беше в безпросветна печал. Работата не го привличаше, самотата му тегнеше, разходките го изморяваха. Природата му изглеждаше пуста.

Обсипваше се с упреци. „Защо я проследих? Не бях ли щастлив, докато се гледахме отдалеч? Какво исках повече? Пада ми се…“

Започна да живее още по-уединено и почти не се срещаше с приятелите си. По същото време една среща много го развълнува. Една вечер се размина с някакъв мъж в работни дрехи с нахлупен каскет, под който се подаваха снежнобели коси. Странно, стори му се, че позна господин Льоблан. Но какво означаваха тия работнически дрехи. Мариус беше озадачен. Преди да се сети да го проследи, мъжът изчезна.

Мариус все още живееше в плевника Горбо. По това време нямаше други наематели освен него и семейство Жондрет, чийто наем веднъж беше платил.

Един ден той се разхождаше с наведена глава по булеварда, потънал в нерадостните си мисли. Внезапно някой то докосна в мъглата. Две дрипави момичета вървяха бързо, задъхани, като че ли бяха тичали. Те разговаряха шепнешком. По-голямата шепнеше задавено:

— Фантетата довтасаха. Едва не ме натикаха в дрънголника.

— Аз пък ги мярнах навреме — отвърна другата. — Че като фъснах!…

Мариус разбра от жалкия им жаргон, че полицията едва що не ги е уловила. Двете момичета потънаха в мрака. Внезапно Мариус забеляза в краката си някакъв пакет. Навярно момичетата го бяха изпуснали. Той извика подире им, но никой не му отговори. Мариус пъхна пакета в джоба си и отиде да вечеря.

Когато се събличаше вечерта, го напипа. Реши, че може би съдържанието ще го осветли за притежателя и ще може да му го върне. Вътре имаше четири незапечатани писма. И четирите миришеха на долнокачествен тютюн. Бяха адресирани до различни лица, но безспорно бяха написани от една и съща ръка, макар че бяха подписани с различни имена.

Приличаха си по съдържание: и в четирите се отправяше отчаян зов за помощ. Първото беше до испанска маркиза от испански емигрант, роялист. Второто до една графиня от стрина Бализар, изоставена от мъжа си, с шест невръстни деца. Третото беше отправено до един известен покровител на писателите от името на драматичния писател Жанфло, който излагаше бедното си положение и молеше за скромно дарение, срещу което ще му посвети пиесата си. Най-сетне четвъртото беше до анонимен получател: благотворителя от църквата „Сен-Жак-дю-О-Па“. В него драматичният артист Фабанту молеше благотворителя, известен изглежда с великодушието си, да го посети и като види крайната нищета на семейството му, да му се притече на помощ.

Кой можеше да ги е написал? Той не беше сигурен също, че пакетът бе изпуснат от двете момичета. Беше много печален, за да се заеме с тази загадка, която му предлагаше улицата.

На вратата се потропа. Помисли, че е бабичката.

— Влезте, лельо Бюргон.

— Извинете, господине — отвърна му непознат глас, пресипнал от ракия, хриплив и дрезгав старчески глас.

Мариус се извърна рязко и съгледа една девойка.

ГЛАВА XXIIIРОЗА В НИЩЕТАТА

В рамката на полуотворената врата беше застанало съвсем младо момиче. Прозорчето на таванската стаичка, което се намираше точно срещу вратата, го заливаше с бледа светлина. Изпито, хилаво създание само по риза и фуста върху вледененото си тяло. Връв на кръста, връв в косите, остри рамене, анемично лице под руси коси, посърнали очи с дръзко и покварено изражение.

Мариус разглеждаше смаян това призрачно създание, излязло сякаш от някакъв кошмарен сън.

Най-покъртителното беше, че момичето не беше грозно. Младежката миловидност все още се бореше с преждевременното грозно състаряване, причинено от покварата и мизерията. Това лице не беше съвсем непознато на Мариус. Струваше му се, че го е виждал някъде.

— Какво обичате, госпожице?

— Нося ви едно писмо, господин Мариус.

Коя можеше да бъде тя? Откъде знаеше името му? Той отвори писмото и прочете:

Писмото изигра роля на свещ, внесена в тъмен зимник по отношение на загадката с четирите писма. Същият почерк, същият стил, същият правопис, същата хартия, същата миризма на евтин тютюн. Налице бяха пет послания, пет подписа, но само един подател. Испанският капитан, злочестата стрина, драматичният автор и артистът се наричаха и четиримата Жондрет, ако, разбира се, самият Жондрет се наричаше така. Макар и да обитаваше отдавна плевника, Мариус дори бегло не бе зърнал съседите си. Накъдето са насочени мислите ни, натам са насочени и погледите ни. Той им обръщаше толкова малко внимание, че нито предната вечер, нито преди малко беше познал дъщерята.

Всичко му стана ясно. Разбра, че съседът му бе станал в окаяното си положение професионален изнудвач на жалостиви хора, че си набавяше адреси на заможни лица и пращаше дъщерите си със своите послания. Мариус се досещаше, че той използваше дъщерите си и за по-съмнителни форми на просия.

Докато Мариус гледаше със състрадание девойката, тя шареше из таванската стаичка, дръзка и безочлива. Разбутваше тоалетните принадлежности на Мариус, пипаше дрехите му.

— Охо! — възкликна внезапно тя. — Вие сте имали и огледало!

Тъжна гледка представляваше тази девойка, която подхвърчаше из стаята като птица с прекършено крило или като подплашена от дневната светлина сова. Чувствуваше се, че израсла при други условия, тя щеше да бъде очарователна. Сред животните никога не се случва родена за гълъбица птица да се превърне в сврака. Това може да се срещне само при хората.

Девойката се приближи до масата.

— Колко много книги!

В помръкналите й очи блесна пламък.

— Аз мога да чета! — похвали му се тя и посегна към разтворената на масата книга. — „Генерал Бодуен получи заповед да превземе замъка Угомон, разположен в равнината при Ватерло…“ — зачете свободно тя. — Ватерло ли? Това име ми е познато. Баща ми е служил в армията на императора. При Ватерло сме се били против англичаните.

Тя остави книгата, взе перото на Мариус и се провикна:

— Мога и да пиша! Ето ще напиша нещо за вас. И тя написа на един бял лист:

„Фантетата довтасаха.“

— И сестра ми, и аз сме ходили на училище. Не винаги сме били такива…

Тя не довърши. После с тон, в който се долавяше подтисната горест, тя завърши:

— Не е болка за умиралка!

И тутакси затананика весело някаква песничка. После тя се загледа в Мариус и с особено изражение му каза:

— Знаете ли, че вие сте много хубав младеж, господин Мариус?

Мариус се изчерви.

— Вие не ме поглеждате, но аз ви познавам. Срещала съм ви по стълбите, виждала съм ви, като отивате при един старик, дядо Мабьоф, или да се разхождате.

— Госпожице — каза й Мариус, — струва ми се, че тук има един пакет за вас.

Той й подаде пакета с четирите писма. Момичето плесна с ръце.

— Къде ли не го търсихме! На булеварда ли го намерихте? Тази мухла, сестра ми, го е изпуснала. Понеже не сме преритали за бой, казахме на нашите, че сме предали писмата. Как разбрахте, че са мои? Ах, да, по почерка. Всъщност сега е точно време за стареца, който ходи на черква. Ще му го занеса. Може би ще даде нещо, за да можем да хапнем. Знаете ли какво значи да ядем днес? Това значи наведнъж да изядем онзиденшния обед, онзиденшната вечеря, вчерашния обед и вчерашната вечеря. Как ви харесва?

Мариус пребърка джобовете си и успя да намери пет франка и шестнадесет су. Даде петте франка на девойката и задържа шестнадесетте су. „Все ще ми стигнат за вечеря“ — каза си той.

Тя сграбчи монетата.

— Отлично! И за нас изгря слънце! Ей че аванта! Брей че сте шик! Тупкалото ми ви принадлежи! Два дни плюсканица! Ще лапаме и ще къркаме до насита!

Тя махна дружески с ръка на Мариус и тръгна към вратата с думите:

— Довиждане, господине. Все пак ще отида да потърся моето старче.

ГЛАВА XXIVБЛАГОСЛОВЕНАТА ШПИОНКА

Мариус живееше от пет години в бедност и оскъдица, но за пръв път разбра, че не беше изпитвал истинска мизерия. Преди малко се сблъска с нея. Жалкото създание я въплътяваше. Който е познал нищетата на мъжа, не е видял нищо, докато не види нищетата на жената. Когато някой мъж стигне до крайна несрета, той прибягва до крайни средства. Горко на беззащитните създания край него! Той насилва тогава грубо жената и децата да вършат безчестия. Здраве, младост, свян биват трагично потъпкани.

Тази девойка разкри пред Мариус нова грозна страница на нощта.

За пръв път се замисли за съседите си и се загледа в стената, която го делеше от тях. Тя беше изградена от летви и греди, замазани с тънък пласт хоросан. С изненада съзря близо до тавана триъгълна дупка. Хоросанът на това място се бе откъртил. Любопитството е свойствено на състрадателните хора. Той стъпи върху скрина си и надникна през своеобразната шпионка. Позволено е да надникнем в хорската несрета, когато искаме да я облекчим.

ГЛАВА XXVЧОВЕКЪТ-ХИЩНИК В БЪРЛОГАТА СИ

Градовете, както и горите, си имат пещери, в които се спотайват техните най-зли и най-страшни зверове. Само че в градовете се крият свирепи и жалки уроди, а в горите — диви и величави животни. Пещерите безспорно са за предпочитане пред бордеите.

В такъв бордей бе надникнал Мариус.

Мръсна, воняща, неприветлива обширна стая с много чупки и тъмни ъгли и с жалка мебелировка. Два одъра, покрити с парцали, разклатена маса, един единствен стол и няколко ощърбени глинени съдове. Стените боледуваха сякаш от проказа. Тук-таме бе избила влага и личаха непристойни рисунки. По неравния под — виждал всичко друго, но не и метла — се търкаляха скъсани терлици, чехли и парцали. Имаше и камина с две унило димящи главни в нея.

Пред масата седеше дребен хилав мъж с вид на мошеник, облечен в женска риза и окалян панталон. Дебела жена беше приклекнала край огнището, облечена само с риза и плетена фуста с разноцветни кръпки. На единия одър седеше бледо, почти голо момиченце. То бе казало предната вечер:

— Че като фъснах!…

Подтиснат от гледката, Мариус се канеше да слезе от наблюдателницата си, когато вратата на съседната бърлога се отвори и се показа по-голямата дъщеря. Тя изкрещя, цяла сияеща от радостно възбуждение:

— Той идва!

— Благотворителят от черквата?

— Идва след мен с файтон.

— Ами че той е милионер!

— Обясни ли му къде точно живеем? В църквата ли го намери? Какво ти каза, като прочете писмото?

— Дъра-бъра, дъра-бъра! — сопна се дъщерята. —Много бързаш, бе човече! Дадох му писмото, а той ми каза: „Ще взема файтон и ще дойда у вас.“ Когато му казах адреса, той, като че ли се изненада и се поколеба за миг, после добави: „Няма значение!“ Зърнах преди малко файтона, като завиваше по нашата улица. Затова си плюх на петите.

Мъжът се изправи. Лицето му светна.

— Угаси огъня! — кресна той на жена си.

Майката не помръдна. Тя го гледаше слисана.

Той грабна едно гърне и плисна вода върху главните. После се обърна към голямата си дъщеря:

— Издъни стола!

Момичето нищо не проумяваше.

Той с един ритник изтърбуши сламата. Съгледа малкото момиче и викна гръмогласно:

— Скачай от леглото, мързелано! Счупи стъклото! Не чуваш ли?

Смъртно уплашено, детето удари стъклото с юмрук.

— Отлично! — заяви бащата с тържествуващ вид. Той приличаше на генерал, който прави последни приготовления преди сражението. Очите му шареха из всички ъгълчета на стаята.

— Какво смяташ да правиш, миличък?

— Легни в леглото — заповяда мъжът й. От ъгъла долитаха хълцания.

— Какво има? — изкрещя бащата.

Без да излезе от тъмната ниша, в която се бе сгушила, малката дъщеря показа окървавената си ръка.

— Виждаш ли какви глупости вършиш! — кресна, сега пък майката. — Порязала си ръката, за да счупи пустото ти стъкло!

— Още по-хубаво! Точно това исках.

Той раздра женската риза, която носеше и уви чевръсто с парцала китката на момичето.

— Сега и ризата е както трябва. Готови сме за посещението на благодетеля.

ГЛАВА XXVIЛЪЧ В БЪРЛОГАТА

За миг в бърлогата стана тихо. Голямата дъщеря чистеше калта от шала си, а малката продължаваше да хлипа тихичко.

— Напротив, реви високо! — извика баща й. — Това прави добро впечатление.

Той се обърна към голямата:

— Никакъв го няма! Само дето загасих огъня, продъних стола и строших стъклото за тоя дето духа!

— И нарани детето — добави майката.

— Има си хас оня хубостник да не дойде! Ах, с каква радост бих издушил всички тия богаташи! Дето идват в домовете ни да ни унижават, като ни носят разни дрипели или хляб. Да не съм приритал за хляба ви, мошеници! Пари ли? Никога! Щели сме да ги изпием, били сме пияници. Ами те какви са? Обирници. Щяха ли иначе да забогатеят? Сигурно е забравил адреса животното му с животно! Бас държа, че това дърто говедо…

В този миг на вратата се потропа лекичко. Мъжът се втурна да отвори с раболепна усмивка.

На прага се появиха мъж на зряла възраст и младо момиче.

Човешкият език е безсилен да изрази какво изпита Мариус в този миг. Беше влязла ТЯ. Все същата, може би само малко по-бледа. Нежното й лице се открояваше под шапка от теменужно кадифе. Талията й се губеше под наметка от черен сатен. Тя остави голям пакет на масата. Голямата дъщеря на Жондрет се бе отдръпнала зад вратата и гледаше мрачно красивото елегантно създание.

Господин Льоблан каза благо:

— Господине, в този пакет има нови вълнени дрехи, чорапи и одеала.

— Благодетелю наш, вие ни отрупахте с милосърдието си.

Той се наведе към ухото на дъщеря си: — Казах ли ти? Само дрипели! От кого беше подписано писмото до него?

— Фабанту — прошепна дъщерята.

— Виждам, че действително положението ви е окаяно, господин…

— Фабанту — отговори бързо Жондрет.

— Драматичен артист, господине и то какъв! Някога щастието ми се усмихваше. Но сега! Вижте! — и с красноречив жест той посочи мизерната си бърлога.

— Горката жена — въздъхна господин Льоблан. Жондрет ощипа малката си дъщеря по ранената ръка.

Тя нададе остри писъци.

— Клетото дете! — възкликна девойката. — Какво му е?

— Нещастие се случи, хубава госпожице, както работеше под една машина, за да изкара шест су на ден. Няма да е чудно, ако се наложи да й отрежат ръката.

— Нима! — извика старият господин развълнувано.

— Уви да, благодетелю мой!

Смятайки, че баща му говори сериозно, момиченцето започна да ридае още по-силно.

От няколко мига Жондрет наблюдаваше внимателно „благодетеля“ и сякаш се ровеше в спомените си. Той се доближи до жена си и й прошепна бързо:

— Погледни хубавичко тази особа!

После се обърна към господин Льоблан с плачевен глас:

— Знаете ли, добри ми господине, какво ще стане утре? Утре е последният срок, който ми е дал собственикът на къщата. Ако не му платя тази вечер, утре той ще ни изхвърли на улицата, без подслон, под снега. Дължа цели четири тримесечия. Шестдесет франка.

Жондрет лъжеше. Той не дължеше наема за цяла година, защото както знаем, Мариус беше платил за първите две тримесечия.

Господин Льоблан остави пет франка на масата, съблече топлия си редингот и каза:

— Съжалявам, но имам само пет франка у себе си. Ще заведа дъщеря си в къщи и в шест часа ще ви донеса шестдесетте франка.

— Благодетелю мой! — извика Жондрет, замаян от радост и още веднъж пошепна на жена си:

— Разгледай го добре, жено!

— Ако излизате, облечете тази дреха. Навън е много студено — каза господин Льоблан.

Жондрет навлече бързо редингота и тръгна да изпрати посетителите.

ГЛАВА XXVIIНИЩЕТАТА ПОДАВА РЪКА НА СКРЪБТА

Макар че цялата сцена се беше разиграла пред очите му, Мариус не беше видял почти нищо. Той не беше откъснал поглед от девойката. Когато тя излезе, младежът бе обзет от една едничка мисъл — да я проследи, за да не загуби следите й, да узнае къде живее, за да не изчезне повторно от живота му, след като по такъв чуден начин я беше намерил! Скочи от скрина, но се сети, че Жондрет ще го види, а може би господин Льоблан и дъщеря му са още на стълбата и разговарят с него. Когато излезе в коридора, нямаше вече никой. Излезе на булеварда, но успя да зърне само файтонът, който бързо се отдалечаваше. Мариус се върна към къщата. Изведнъж той забеляза от другата страна на улицата Жондрет, който разговаряше с един съмнителен тип. Той само изгледа разсеяно двамата мъже. Все пак успя да забележи, че скитникът, с когото разговаряше Жондрет, приличаше на един човек на име Паншо, когото Курфейрак му бе показал веднъж. Той минаваше за опасен скитник.

Тъкмо когато се канеше да влезе в стаичката си, забеляза голямата дъщеря на Жондрет, която явно го следеше. Понечи да затвори вратата, но нечия ръка я задържа.

— Какво става? Кой е там? — попита той.

Когато видя момичето, Мариус възкликна недоволно:

— Защо сте дошла? Какво още искате?

Девойката беше загубила сутрешната си самоувереност. Не влезе в стаята и вдигна скръбно очи към него.

— Господин Мариус, защо сте тъжен?

— Оставете ме на мира!

— Не бива да се държите така. Макар че не сте богат, тази сутрин бяхте добър към мен. Ясно, че ви е мъчно. Не мога ли да ви помогна с нещо? Не ми разкривайте тайните си. Просто ми кажете какво мога да направя за вас.

Една мисъл се мярна в главата на Мариус. Нима човек не се улавя и за сламката, когато усеща, че се дави?

— Слушай… — започна той. Тя го прекъсна със светнали очи.

— Чудесно, говорете ми на „ти“. Така ми е по-приятно.

— Знаеш ли адреса на стария господин и дъщеря му?

— Не.

— Намери ми го.

Лицето на девойката помръкна.

— Това ли искате? Познавате ли девойката?

— Не.

— С други думи искате да се запознаете с нея.

— Ще успееш ли?

— А какво ще ми дадете в замяна?

— Всичко, каквото пожелаеш.

— Тогава ще получите адреса.

Тя наведе глава, дръпна вратата и излезе.

Мариус се отпусна на един стол. Виеше му се свят. Изведнъж той грубо бе изтръгнат от унеса си. До него долетя гръмкият глас на Жондрет:

— Казвам ти, че съм сигурен. Познах го.

За кого говореше Жондрет? Кого беше познал? Господин Льоблан? Бащата на „неговата Юрсюл“? Нима Жондрет го познава? Значи Мариус внезапно щеше да се сдобие със сведенията, без които животът му беше станал безсмислен! Дошло ли беше времето да се разкъса гъстият мрак, който обвиваше бащата и дъщерята?

Той не се качи, а скочи върху скрина и отново зае поста си пред наблюдателницата в стената.

Леговището на Жондрет беше същото, само че жената и дъщерите бяха преровили съдържанието на пакета и бяха навлекли вълнени чорапи и камизоли. Леглата бяха застлани с новите одеала.

По всичко личеше, че Жондрет се беше прибрал преди малко. Още се задъхваше от студа.

— Сигурен ли си? Не се ли лъжеш? — осмели се да му отвърне майката.

— Напълно съм сигурен. Осем години са минали оттогава, но аз го познах.

Изведнъж той прекъсна думите си и кресна на дъщерите си:

— Марш оттук! Заминавайте! И точно в пет да сте тук. Ще ми трябвате.

Мариус заслуша двойно по-внимателно. Жондрет се заразхожда из стаята. Внезапно той се обърна към Жондретица, скръсти ръце и се провикна:

— И да ти кажа ли още нещо? Госпожицата…

— Не може да бъде!

— Тя е.

— Оная?

— Оная.

Не може да се опише с какъв глас майката произнесе думата „оная“. В зловещата й интонация се долавяше изненада, ярост и ненавист, слети в едно.

— Не е възможно! Като си помисля, че собствените ми дъщери ходят боси и нямат какво да облекат! Сатенена наметка, кадифена шапка, изящни обувки и какво ли не още! Пък и оная беше една грозотия, а тая е хубавица. Не може да бъде!

— А пък аз ти казвам, че е същата.

— Как? Тази хубава госпожица, която гледаше със съжаление дъщерите ми, да е оная никаквица? Бих й изтърбушила корема!

— А да ти кажа ли още нещо? Забогатяването ми е в кърпа вързано.

Жондретица го погледна с недоумение: „С ума ли си е той?“

— Слушай сега хубавичко…

— Шт! Не говори толкова високо, ако не е за пред хорски уши!

— Кой ще чуе? Съседът ли? Преди малко го видях като излезе. А и да чуе какво ли ще разбере този будала!

Все пак Жондрет сниши глас по вроден усет, но все пак достатъчно високо и Мариус можа да чуе целия разговор.

— Слушай хубавичко: нашият Крез падна в клопката. Работата е опечена. Всичко е подготвено. Срещнах се с моите хора. Оня ще дойде пак тая вечер, за да донесе шестдесетте франка. Ама че глупак! Ще даде като поп.

— Ами ако не даде?

— Тогава ние ще му дадем един по кратуната. Сега излизам. Няма да се бавя. Добре че оня не ме позна, иначе щеше да офейка.

Той се разсмя с беззвучен, студен смях, от който можеха да ви побият тръпки. Преди да излезе, подхвърли:

— Напълни мангала с въглища чак догоре.

ГЛАВА XXVIIIСРЕЩНАТ ЛИ СЕ ДВАМА НАСАМЕ В ЗАТЪНТЕНО МЯСТО, ЕДВА ЛИ ВОДЯТ БЕЗОБИДЕН РАЗГОВОР

Колкото и да беше мечтателен по природа Мариус, видяхме, че не му липсваха нито твърдост, нито решителност. Жалеше невинната мравка, но беше готов да смаже усойницата. А ето че току-що бе надзърнал в истинско гнездо на усойници.

— Трябва да унищожа тия окаяници! — каза едва ли не гласно той.

Независимо от ужаса, който му вдъхваха Жондретови, той изпитваше радост, че може би ще окаже такава съдбоносна услуга на любимата си.

Но как да постъпи? Не можеше да предупреди застрашените лица, защото не знаеше адреса им. Часовникът преди малко бе избил един часа. Клопката щеше да бъде устроена в шест. Разполагаше с цели пет часа. Имаше само една възможност.

Той зави по съседната тясна улица, но не бе стигнал и до половината й, когато дочу току до себе си възбудени гласове. Обърна се, улицата беше пуста. Гласовете идваха иззад зида. Повдигна се на пръсти и погледна. Двама души бяха клекнали в снега от другата страна на стената и разговаряха. Бяха дрипави и рошави.

Единият казваше:

— Щом Котешки час е вътре, не може да стане провал. Ще пипнем всеки по пет стотака или най-многото по десет години.

— Виж това е едно на ръка — отговори му другият. — От това не можем се отърва.

Мариус продължи пътя си. Стори му се, че неясните думи на двамата мъже имаха някаква връзка с пъклените кроежи на Жондрет. Той попита къде се намира полицейският участък и се запъти към улица Понтоаз.

ГЛАВА XXIXПОЛИЦАЙ ДАВА ПИСТОЛЕТ НА АДВОКАТ

Когато влезе в участъка, Мариус пожела да говори с комисаря. Него го нямаше и го въведоха при инспектора.

Мариус видя пред себе си четвъртито лице с проницателен поглед, който изглеждаше почти толкова страшен, колкото и погледа на Жондрет. Овчарският пес понякога е също така опасен, както и вълкът.

— Какво обичате?

— Търся комисаря по много спешна и поверителна работа.

— Тогава казвайте бързо.

Мариус му разказа случилото се, като завърши, че сигурно вечерта на булевард Опитал номер 50 ще се извърши престъпление.

Като чу номера и улицата, инспекторът повдигна глава.

— Знаете ли къщата?

— Като че ли.

Инспекторът се замисли, после процеди през зъби:

— Сигурно е замесен Котешки час.

— Котешки час ли? — промълви Мариус. — Струва ми се чух да се споменава такова име.

И той предаде на инспектора краткия разговор, който беше дочул през стената.

— Видяхте ли някой друг скитник?

— Струва ми се, че Жондрет говореше с Паншо.

— Не ви ли е страх от тия типове?

— Не повече, отколкото от вас — отвърна Мариус.

— Говорите като смел и честен човек. Смелият не се плаши от престъпника, а честният не се бои от властта. Имате ли ключ от външната врата? Дайте ми го.

Мариус му даде ключа си, а инспекторът му даде два пистолета и му каза:

— Когато престъпниците дойдат, изчакайте малко и в никакъв случай не давайте сигнала преждевременно. Стреляйте във въздуха, но само, когато сметнете, че се налага. Останалото е моя работа.

Мариус взе пистолетите и ги пъхна в джобовете на жилетката си.

— Ако ви потрябвам междувременно, елате тук или изпратете някого. Търсете инспектора Жавер.

Мариус се запъти с бързи крачки към плевника Горбо. Успя да се прибере в стаята си съвсем безшумно и не запали свещта. Седна на леглото. Трябва да беше пет и половина. В бърлогата на Жондрет светеше червеникава, зловеща светлина. Изминаха няколко минути. Нечии бързи и тежки стъпки разтърсиха стълбата, прекосиха коридора и мандалото на съседната стая хлопна. Жондрет се прибираше.

— Всичко върви по мед и масло — заяви той. — Добре си се докарала, — обърна се той към жена си, която беше сложила на главата си голяма шапка и се бе загърнала със стар шал. — Трябва да будиш доверие. Нали няма да забравиш нищо? Ще се справиш ли?

— Бъди спокоен.

— Ядохте ли нещо?

— Имаше три големи картофа.

— Утре ще вечеряте патици с гарнитури. Всичко е наред! Сигурна ли си, че в стаята на съседа няма никого?

— Не се прибра през деня.

— Все пак не е зле да се провери. Вземи свещта, щерко, и иди да видиш.

Мариус коленичи и изпълзя под кревата.

Вратата се отвори и той съзря голямата дъщеря на Жондрет със свещ в ръка. Тя се отправи към леглото и Мариус изтръпна, но девойката всъщност се оглеждаше в огледалото над кревата.

— Защо се бавиш? — извика баща й.

— Гледам под леглото и под мебелите — извика тя. — Няма никого.

— Идвай веднага! Нямам време за губене!

— А сега марш на улицата и добре да си отваряте зъркелите! Забележите ли нещо, светкавично тук!

— Как се стои бос в снега — измърмори недоволно по-голямата.

— Утре ще имате копринени ботинки! — обеща бащата.

В къщата останаха само Жондретови и Мариус, както и четирима загадъчни посетители, притаени в здрача на коридора, които той не бе съзрял.

Бърлогата на Жондретови беше отлично нагодена, за-да служи за арена на престъпление. Тя беше най-вътрешното помещение, няколко необитаеми стаи я деляха от булеварда, а единственият й прозорец гледаше към пусти парцели, заградени със зидове. Мариус зае наблюдателния си пост. В камината пламтеше мангал с дървени въглища. В него бе забучено дълго длето, цялото нажежено от жаравата. В ъгъла зад вратата бяха струпани съмнителни железарии. В стаята цареше злокобно спокойствие. По едно време Жондрет издърпа чекмеджето на масата, извади дълъг кухненски нож, опита острието му и пак го пъхна обратно. Мариус от своя страна извади пистолета.

Жондретица излезе да чака стария господин пред вратата.

— Има си хас да не дойде! — измърмори Жондрет, когато часовникът изби шест часа.

Но почти в същия миг вратата се отвори и се появи Жондретица с фенер в ръка. Тя светеше на посетителя.

— Заповядайте, благодетелю мой — извика Жондрет и скочи да го посрещне.

Господин Льоблан влезе в стаята. Спокойното му доверчиво изражение вдъхваше почит. Той остави на масата четири наполеона.

— Господин Фабанту — каза той, ето за наема и за най-насъщните ви нужди.

— Господ да ви възнагради стократно, благодетелю мой! — възкликна Жондрет.

А сега нека читателят си представи ледената нощ, усамотеното предградие, мрачния булевард, из който не се мяркаше нито един минувач, плевника Горбо в най-затънтената му част, а в плевника осветената със свещ бърлога, двамата мъже от двете страни на масата, неподозиращия нищо господин Льоблан и зловещо усмихнатия Жондрет, приклекналата в ъгъла Жондретица и невидимия Мариус, изправен неподвижно със зареден пистолет, непропускащ нито една дума, нито един жест. Той не беше изплашен, а дълбоко отвратен.

Между другото той се надяваше, че при сблъскването между Жондрет и господин Льоблан ще блесне искра и ще освети макар и малко тайната, която жадуваше да узнае.

ГЛАВА XXXНЕ Е ЗЛЕ ДА СЕ НАБЛЮДАВАТ ТЪМНИТЕ ЪГЛИ

Жондрет плещеше, каквото му хрумне, за да печели време.

— Толкова сме злочести, уважаеми господине! Имаме ръце, но защо ни са, когато нямаме работа. Горим от желание да вършим нещо, а работа няма. Нищо не ни остана от предишното благополучие. Нищо! Само една картина на която много държа, но все пак съм готов да се разделя с нея, защото трябва да се живее.

Докато Жондрет бъбреше, в стаята безшумно се вмъкна още един посетител и седна безмълвно на най-близкото легло.

Господин Льоблан инстинктивно се обърна и трепна.

— Какъв е този човек?

— Съсед. Не му обръщайте внимание.

Съседът имаше съвсем необикновен вид.

— Та ви казвах, скъпи благодетелю, че имам една картина за продан.

Откъм вратата долетя леко шумолене. Втори човек се вмъкна и седна до първия. Макар че се плъзна безшумно в стаята, и той не убягна от погледа на господин Льоблан.

— Не му обръщайте внимание. Те са от къщата. Та казвах ви, че ми е останала една много ценна картина… Ето, вижте, господине.

Той стана, приближи се до една рамка, обърната към стената и показа лицевата й страна.

— Какво представлява това? — попита господин Льоблан.

— Картина от голям художник, благодетелю мой, която ми е извънредно скъпа…

Било случайно, било защото в сърцето му се бе прокраднало безпокойство, господин Льоблан плъзна поглед към дъното на стаята. Мъжете бяха станали четирима. И четиримата застанали неподвижно с голи ръце и начернени лица. Никой нямаше обувки на краката си.

— Наши приятели. Съседи — обясни господин Жондрет. — Коминочистачи. Не им обръщайте внимание, благодетелю мой, ами купете тази картина. На колко я оценявате?

— Това е обикновена фирма на кръчма и струва най-много три франка.

— Носите ли си портфейла? — отговори Жондрет кротко. — Ще се задоволя с хиляда екю.

Господин Льоблан се изправи, облегна се на стената и се огледа. Жондрет продължаваше да хленчи:

— Ако не купите картината ми, оставам без средства за препитание и не ми остава нищо друго освен да се хвърля в реката.

Внезапно в угасналия му поглед блесна дива омраза, той се изправи, лицето му стана страшно и той кресна гръмогласно:

— Всичко това са празни приказки! Не ме ли познахте?

В същия миг вратата на стаята отново се отвори и в стаята влязоха още трима мъже с маски от черна хартия на лицата. Жондрет сякаш очакваше тяхното идване.

— Готово ли е всичко? — попита той.

— Да — отвърна най-мършавият от тях.

— Чака ли долу файтон?

— Да.

— Ами каручката впрегната ли е?

— Тя чака там, където казахме.

— Много добре.

Господин Льоблан беше силно побледнял. Той оглеждаше бърлогата и явно най-сетне си беше дал сметка къде е попаднал. Но в изражението му нямаше и сянка от уплаха. Внезапно се беше преобразил от безобиден старик едва ли не в атлет. Мариус се почувствува горд с бащата на любимата си.

— Значи не можете да ме познаете?

— Не.

— Не се казвам Фабанту, нито Жондрет! Името ми е Тенардие. Кръчмарят от Монфермей! Разбрахте ли сега?

— И сега толкова, колкото и по-рано — отвърна невъзмутимо старецът.

Когато Жондрет каза: „Името ми е Тенардие“ Мариус се разтрепера от главата до краката. Дясната му ръка, готова да даде уречения изстрел, се отпусна бавно. Разкривайки самоличността си, Жондрет не успя да развълнува господин Льоблан, но хвърли в страшен смут Мариус. Той бе носил до сърцето си това име, вписано в бащиното му завещание! То бе станало светиня за него. Нима това беше Тенардие, когото бе търсил безуспешно? Какво се оказваше? Спасителят на баща му беше най-опасен злодей! И на кого се канеше да посегне този човек? Какво съдбоносно съвпадение! Най-сетне му се удаваше да се разплати със спасителя на баща си, но как? Като го прати на ешафода! Какво щеше да види баща му от своя гроб? Тенардие щеше да бъде екзекутиран и то по вина на сина му. Но от друга страна можеше ли да стане свидетел на такава гнусна клопка и да не я осуети? Кой път да избере? Да измени на обета, който си бе дал, или да допусне да бъде извършено престъпление? Едва не падна в несвяст.

Междувременно Тенардие беше изпаднал в неистова радост. Той изрева:

— Изиграх ли те? Пипнах ли те? Падна ли ми най-сетне? Дърт хапльо! Не ме познаваш, така ли, ти, който дойде в Монфермей на връх Коледа в кръчмата ми и отмъкна Чучулигата, детето на Фантин! Значи не си ти дрипльото с жълтия сюртук? И да не мислиш, че си уредил въпроса, стар дрипльо, като си донесъл един куп парцали и две болнични одеала? Крадец на деца!

После удари с юмрук по масата и кресна:

— А най-противното от всичко е тази му добродушна мутра! Ти си причина, за всичките ми нещастия. Ти взе от кръчмата ми момичето, което ми беше вече докарало много пари и можеше да ме храни цял живот. Признай си: нали ме смяташе за голям будала, когато си отиде с Чучулигата?

Тенардие млъкна. Едва тогава господин Льоблан каза:

— Не разбирам какво приказвате. Заблуждавате се. Аз съм беден човек. Не ви познавам.

— Едно си баба знае, едно си бае! Не виждате ли кой съм?

— Извинете, господине, виждам добре, че сте разбойник.

При тези думи Тенардие пристъпи към мъжете и каза, цял треперещ:

— И има дързостта да ми говори с този тон!

После пак се обърна към господин Льоблан:

— Да ви кажа още нещо, господин благодетелю! Аз не съм човек, който си крие името и задига деца от къщята. Аз съм бивш френски войник и заслужавам орден! Участвал съм в битката при Ватерло и спасих живота на един генерал, забравих му вече името. Знаете ли кого изобразява тази картина? Мене. Великият Давид пожела да обезсмърти моя подвиг. Но да приключим разговора. Трябват ми пари. Много пари или вие няма да излезете жив оттук.

От известно време господин Льоблан като че ли следеше всяко движение на Тенардие, който сновеше в яростта си из бърлогата без сянка от безпокойство, защото знаеше, че вратата е завардена и че са девет срещу един? Господин Льоблан се възползва от мига, когато той му обърна гръб, събори с юмрук масата, бутна прозореца, стъпи на перваза и преметна единия си крак навън. Беше полуизлязъл, но шест яки ръце го сграбчиха и върнаха в стаята. Паншо замахна над главата на нещастника с някаква желязна пръчка.

Мариус не можа да издържи тази гледка и пръстът му потърси спусъка.

— Не го закачайте! — извика Тенардие. Вързаха пленника за единия одър.

Тенардие се почувствува господар на положението.

— Отстранете се всички и ме оставете да поговоря насаме с господина — каза той.

Разбойниците се отдръпнаха към вратата.

— Господине — обърна се той съвсем кротко към пленника, — позволете ми да споделя с вас нещо, което ми направи впечатление. Вие нито веднъж не извикахте. Защо не извикахте: „Обраха ме!“ Можехте да извикате и „Убиха ме!“ Естествено е да извика човек при такива обстоятелства. Но кой идва, когато се вика? Полицията. А след полицията? Правосъдието. Вие не извикахте, защото и вие нямате никакъв интерес от намесата на полицията и правосъдието. Следователно можем да се спогодим.

Мариус призна, че доводите на Тенардие бяха правилни. Той изпадна в мъчително недоумение. Това сгъстяваше още повече тайнствения мрак около този загадъчен човек. Но който и да беше той, Мариус неволно се възхищаваше от неговия дух.

— Сега вие ще напишете под моя диктовка едно писмо.

— Как искате да пиша? Нали съм вързан!

— Вярно! Отвържете дясната ръка на господина! А сега благоволете да напишете каквото ви продиктувам.

— Мила дъще, ела веднага… На „ти“ й говорите, нали?

— На кого?

— И таз добра! На момичето, на Чучулигата!

— Не разбирам за кого говорите, но както и да е.

— Продължете: „Ела веднага. Имам неотложна нужда от теб. Лицето, което ще ти предаде това писмо, ще те доведе при мене.“ А сега пишете адреса.

Пленникът се замисли за миг, после написа: „Госпожица Юрбен Фабр, улица. Сен-Доминик-д’Анфер №17.“

Тенардие сграбчи писмото.

— Жено, ето ти писмото. Знаеш си работата. Долу има файтон. Тръгвай веднага. Нали знаеш къде ще чака каручката?

Тенардиерица излезе с един от мъжете.

В бърлогата настана тишина. Мариус продължаваше да наблюдава, все по-объркан. Само едно бе станало очевидно. Двете начални букви ЮФ. Юрсюл съвсем не беше Юрсюл. „Тъй или иначе — казваше си той, — Тенардиерица ще доведе тука момичето и ще видя дали тя е Чучулигата. В такъв случай няма да има място за колебание. Ще дам и живота си, но ще я спася.“

Внезапно Тенардие заговори жертвата си:

— Чуйте, господин Фабр, по-добре да ви кажа отсега. Жена ми ще отиде при Чучулигата с вашето писмо и тя ще я последва, без да се усъмни в нищо. Те ще се качат на файтона и ще отведат дъщеря ви до една каручка при градските врата. Приятелят ми ще се качи с нея в каручката, а жена ми ще се върне. Накарате ли да ни арестуват, приятелят ми ще свети маслото на Чучулигата. Толкоз. Дадете ли ни парите, ще ви я върнем здрава и читава.

Пленникът остана безмълвен. Ужасни картини се мярнаха в съзнанието на Мариус. Как? Един от тия изроди щеше да я отмъкне в нощта? Какво да стори? Ако даде уречения дигнал, оня отвратителен тип ще остане насаме с девойката и арестуват ли приятелите му ще…

Нетърпимото положение, което траеше вече повече от час, постоянно навлизаше в нови фази. Външната врата се отвори и веднага след това се затвори. Тенардиерица се втурна разярена в стаята и изкрещя:

— Адресът е лъжлив!

— Лъжлив ли? — повтори Тенардие.

— Там няма никого. Не са и чували за господин Фабр! Този дядка те прати за зелен хайвер, господин Тенардие!

Мариус си отдъхна. Юрсюл или Чучулигата, тази, която вече не знаеше как да нарича, беше вън от опасност.

Тенардие гледаше мангала, обзет от жестоки мисли.

— На какво си се надявал? — кресна най-сетне той.

— Да печеля време! — отвърна пленникът и в същия миг отхвърли въжата. Бяха прерязани. Преди седмината мъже да се опомнят, той се наведе към мангала и грабна длетото.

При извършения по-късно обиск полицията намери в бърлогата съвсем малко трионче, с което каторжниците могат да прережат дори вериги. С това трионче пленникът, след като бяха развързали дясната му ръка, бе успял неусетно да пререже въжата си.

— Вие всички сте окаяници — повиши той глас. — Моят живот съвсем не заслужава да го пазя толкова. Но никой не може да ме накара да кажа или да напиша нещо, което не желая. Вижте — и той запретна ръкава си.

После изопна ръка и допря до кожата нажеженото желязо. В бърлогата се разнесе мирис на опърлено месо. Мариус залитна ужасен, дори разбойниците изтръпнаха.

— Окаяници! — извика още веднъж пленникът. — Не се плашете от мен, както аз не се плаша от вас — и той запрати длетото през прозореца. — А сега, правете каквото искате с мен!

— Хванете го! — кресна Тенардие.

Двама разбойника хванаха мъжа, а маскираният мъж вдигна едно желязо над главата му, готов да я разбие.

Мариус долови следния диалог между двамата съпрузи, които се съвещаваха:

— Остава само едно…

— Да му светим маслото.

Мариус стискаше нервно пистолета. Нечувана нерешителност! Внезапно той трепна. Погледът му съгледа върху осветената от луната маса лист хартия с думите, написани сутринта от дъщерята на Тенардие: „Фантетата довтасаха.“ В главата му проблесна едно хрумване. Той зави парче мазилка в листчето и го хвърли през дупката. То тупна посред стаята.

— Нещо падна — забеляза Тенардиерица. — Сигурно през прозореца.

Тенардие разгъна бързо листчето и прочете.

— По дяволите! Това е почеркът на Епонин! Бързо! Стълбата!

— Няма ли да прережем гръкляна на тоя?

— Нямаме време.

Закрепиха стълбата на прозореца.

— Ела, жено! — извика Тенардие и се втурна към прозореца.

— А, само това няма да го бъде, стари палячо! След нас — извикаха другите разбойници.

— Не ставайте деца! Да не искате да теглим жребий?

— Да си напишем имената и да ги пуснем в нечия шапка… — възрази Тенардие.

— Предлагам ви моята — извика някой от прага на стаята.

Всички се обърнаха. Беше Жавер.

Беше свалил шапка и им я подаваше усмихнат.

ГЛАВА XXXIВИНАГИ ТРЯБВА НАЙ-НАПРЕД ДА СЕ ЗАДЪРЖАТ ПОСТРАДАВШИТЕ

Когато се стъмни, Жавер разположи хората, а сам той се притаи срещу входа на плевника Горбо. Най-напред успя да „пипне“ двете момичета, натоварени с охраната на вертепа. После зачака. Най-сетне загуби търпение и реши да се качи, без да дочака сигнала на Мариус. Той пристигна точно навреме. Взвод от сержанти с голи саби нахлуха в стаята и вързаха злодеите.

— На всички белезници! — извика Жавер.

— Само да посмеете да се приближите! — кресна Тенардиерица, стиснала високо над главата си огромно паве. Мъжът й се беше почти скрил в полата й. Всички отстъпиха. Тенардиерица погледна разбойниците, които се бяха оставили да ги вържат, и измърмори:

— Страхопъзльовци!

Жавер пристъпи към нея.

— Не се приближавай, ще те смажа!

— Истински гренадир — засмя се Жавер и направи още крачка напред.

Разрошена, страховита, Тенардиерица се разкрачи, изпъна се назад и запрати павето. Жавер се наведе и то прелетя над главата му.

— Белезници и на двамата! — заповяда той.

Той съгледа пленника и седна да пише протокола. След като написа първите редове — няколко общоприети фрази, — той каза:

— Доведете господина, когото бяха вързали.

Полицаите се огледаха.

— Какво има, къде е той? — попита Жавер.

Пленникът на злодеите, господин Льоблан, бащата на Чучулигата, беше изчезнал.

Вратата беше завардена, но прозорецът — не. Щом отвързаха крака му, докато Жавер съставяше протокола, възползувайки се от общата бъркотия и разбрал, че никой вече не му обръща внимание, той се бе измъкнал през прозореца.

Жавер изтича натам. Не се виждаше никой, но въжената стълба още се клатушкаше.

— Дявол да го вземе! — процеди през зъби той. — Сигурно този беше най-ценният.