Кобрата

1

Хлапето умираше… само. Никой не знаеше за това, но и никой не би се развълнувал. Лежеше като покрит с кожа скелет, унищожен от наркотиците, отпуснат върху вонящ сламеник в ъгъла на мръсна стая в изоставен блок. Порутената сграда бе част от поредния провалил се строителен проект в Анакостия — част от столицата Вашингтон, с която градът не се гордееше, а туристите отбягваха.

Дори момчето да знаеше, че смъртта му ще сложи началото на война, то едва ли щеше да разбере, а още по-малко щеше да го е грижа. Това причиняват наркотиците на младия мозък — унищожават го.

Късната лятна вечеря в Белия дом бе малка според стандартите на президентското гостоприемство. Само двайсет гости, поканени като десет двойки, седяха в приемната на по питие преди вечерята и осемнайсет от тях бяха страшно впечатлени от обстановката.

Деветима от дошлите бяха видни доброволци, работещи за Администрацията на ветераните — национален орган, поставил си за цел грижата за благосъстоянието на онези, които са носили униформата на който и да било род американски въоръжени сили.

Деветте години, предхождащи 2010, бяха дали на света голям брой мъже и жени, завърнали се ранени или травматизирани от Ирак и Афганистан.

Като върховен главнокомандващ президентът изказваше своята благодарност за онова, което деветимата от АВ бяха успели да сторят. Израз на тази благодарност бе поканата до тези достойни мъже и съпругите им да вечерят в компанията му там, където някога бе се бе хранил Ейбрахам Линкълн. Вече бяха приключили с обиколката из апартаментите със самата Първа дама в ролята на екскурзовод. Сега седяха под зоркия поглед на салонния управител в очакване да бъде поднесена супата. И затова бе малко притеснително, когато сервитьорката се разплака.

Не издаде звук, но ръцете й се разтрепериха. Масата беше кръгла и Първата дама се намираше откъм далечната страна. Тя вдигна поглед от чинията на госта, когото обслужваха в момента, и видя сълзите, стичащи се по бузите на възрастната жена.

Салонният управител, който не пропускаше нищо, което би могло по някакъв начин да подразни президента, проследи погледа й и без да проговори, тръгна бързо да заобикаля масата. Кимна настойчиво на най-близкия сервитьор да вземе супника, преди да е станало невъобразимото, и внимателно, но с твърда ръка поведе жената покрай масата и към вратата за кухнята. Щом двамата излязоха, Първата дама попи деликатно устните си, извини се шепнешком на генерала от запаса, който седеше вляво от нея, и ги последва.

Жената седеше на един стол в помещението пред кухнята, раменете й се тресяха и не спираше да повтаря:

— Съжалявам… страшно съжалявам…

Изражението на салонния управител издаваше, че не е в настроение да прощава. Недопустимо е да си изпуснеш нервите пред държавния глава.

Първата дама му направи знак да се върне при гостите, след това се наведе над ридаещата жена, която попиваше сълзите си с края на сервитьорската си престилчица и не спираше да се извинява.

След няколко тихи подпитвания Мейбъл обясни причината за необичайното си прегрешение. Полицията бе намерила тялото на единствения й внук — била го отгледала след смъртта на баща му в руините на Световния търговски център преди девет години, тогава детето било само на шест.

Бяха й обяснили причината за смъртта, както бе установена от патолога, и я бяха информирали, че трупът е в моргата и може да го вземе.

И така Първата дама на Съединените щати и една възрастна сервитьорка, и двете произлезли от робите, седяха една до друга и се утешаваха взаимно, докато на метри от тях дейците на АВ водеха скован разговор на супа с кротони.

Нищо повече не се каза по време на вечерята и едва два часа по-късно, докато събличаше фрака си в частния апартамент, президентът зададе очевидния въпрос.

Пет часа по-късно, в почти пълния мрак на спалнята, нарушаван само от слабата светлина от сиянието над Вашингтон, която се процеждаше през непробиваемото стъкло и намираше път през процепа на пердето, Първата дама усети, че съпругът й не спи.

Президентът бе отгледан най-вече от баба си, така че връзката между внук и баба му беше позната и за него бе много важна. И макар по природа да беше ранобуден и да имаше навика да прави енергична утринна гимнастика, този път не успя да заспи. Лежеше в мрака и мислеше.

Вече бе решил, че петнайсетгодишното момче, което и да бе то, няма да свърши в гроб за просяци, а по по-достоен за човешко същество начин в прилично гробище. Но бе заинтригуван как подобна смърт е споходила младеж, израсъл в може би бедно, но свястно семейство.

Така че малко след три сутринта той измъкна дългите си тънки крака изпод завивката и посегна за халата си.

— Къде отиваш? — попита сънено Първата дама.

— Ей сега идвам — отговори той, завърза колана на халата и тръгна към дневната.

Реакцията последва само две секунди след като вдигна слушалката. Дори да беше изморена в този час на денонощието, когато човешкият организъм е в най-ниската точка от цикъла си, операторката с нищо не го издаде. Гласът й беше жизнен и бодър.

— Да, господин президент?

Индикаторът на таблото пред нея й казваше кой се обажда. Дори след две години живот в тази забележителна сграда мъжът от Чикаго трябваше да си напомня, че може да има всичко, което пожелае, по всяко време на деня или нощта, стига само да го поиска.

— Събуди, ако обичаш, директора на УБН[1] в дома му или където и да се намира — каза той.

Операторката не се изненада. Когато си Шефа, дори да ти се прииска да размениш няколко любезни приказки с президента на Монголия, това може да се уреди.

— Веднага — отвърна младата жена в стаята за свръзка и бързо въведе нещо на компютъра пред себе си. Електронните схеми свършиха работата си мигновено и на екрана се изписа десетцифреният частен телефонен номер в елегантен дом в Джорджтаун. Операторката направи връзката и зачака. На десетото позвъняване се чу сънен глас.

— Търси ви президентът, сър — каза тя и сънливостта на висшия държавен служител на средна възраст мигновено изчезна. Операторката прехвърли шефа на онова, което официално бе известно като Управление за борба с наркотиците, към линията в стаята на горния етаж. Не остана да слуша. Индикаторът щеше да й покаже кога разговорът е свършил, за да изключи.

— Съжалявам, че те безпокоя в този час — започна президентът и веднага получи уверение, че не може да става дума за никакво безпокойство. — Имам нужда от информация… може би съвет. Би ли дошъл в девет часа при мен в Западното крило с каквото си успял да намериш?

Въпросът беше само от учтивост. Президентите издават заповеди. Директорът на УБН щеше да е в Овалния кабинет точно в девет. Президентът затвори и се върна в леглото. И най-сетне заспа.

Но в елегантната тухлена къща някъде из Джорджтаун светлините в спалнята не угаснаха и вместо това директорът риторично попита нищо неразбиращата си жена с ролки за къдрене в косата какво по дяволите означава всичко това. Когато бъдат събудени в три сутринта лично от Върховния, висшите служители в администрацията нямат друг избор, освен да предположат, че е станала някаква издънка. Голяма при това. Така че директорът изобщо не се върна в леглото си, а слезе в кухнята да си направи кафе и да започне да се безпокои за най-лошите варианти.

От другата страна на Атлантика се развиделяваше. В неприветливото, сиво и разкъсвано от дъжда море северно от германското пристанище Куксхавен на борда на търговския кораб „Сан Кристобал“ се качи лоцман. На руля застана шкиперът, капитан Хосе-Мария Варгас, а лоцманът до него тихо го напътстваше. Говореха на английски — общоприетия език във въздуха и морето. „Сан Кристобал“ завъртя нос и навлезе в едно от външните трасета в естуара на Елба. След шейсет мили щеше да стигне Хамбург — най-олямото речно пристанище на Европа.

Трийсет хиляди тонният „Сан Кристобал“ бе търговски кораб с общо предназначение, плаващ под панамски флаг. Пред мостика, откъдето двамата мъже се взираха в мрака, за да различат маркиращите канала шамандури, имаше редици стоманени контейнери.

Под палубата, на която се намираха, имаше осем нива, а над нея — четири. По дължина имаше място за 14 редици, като се започнеше от носа и се стигнеше до мостика, а ширината бе достатъчна, за да поеме по осем контейнера от борд до борд.

В документите съвсем правилно бе вписано, че корабът е тръгнал от Маракаибо, Венесуела, после е продължил на изток, за да добави към каргото си още осемдесет контейнера банани в Парамарибо — столица и единствено пристанище на Суринам. Онова, което документите не казваха, бе, че един от тези последни контейнери е по-специален, понеже съдържаше и друга стока освен бананите.

Допълнителното карго бе докарано със стар товарен самолет „Трансол“, купен втора ръка някъде в Южна Африка, излетял от отдалечена хасиенда в Северна Колумбия и прелетял над Венесуела и Гаяна, за да кацне в също така уединена бананова плантация в Суринам.

Товарът в стария самолет бе струпан „тухла“ по „тухла“ в най-задния край на един от стоманените контейнери. Тухлите бяха подредени плътно от стена до стена и от пода до тавана. Когато се получиха седем слоя в дълбочина, отделението бе запечатано със заварена фалшива задна стена, която после бе шлайфана и боядисана така, че да не се отличава от останалите. Едва след това идваше ред на твърдите, висящи на куки още неузрели, охладени, но не замразени банани, за да издържат дългото плаване до Европа.

Мощни товарни платформи бяха ръмжали през джунглата, за да докарат стоката за експортиране до брега, където „Сан Кристобал“ я бе приел на борда си, за да попълни празните места, а след това бе отплавал за Европа.

Капитан Варгас, честен до мозъка на костите си моряк, който нямаше представа за естеството на допълнителното карго, което бе приел, беше идвал в Хамбург и преди, но винаги се удивляваше на размера и ефективността на града. Старото ханзейско пристанище сякаш бе не един, а два отделни града. Единият бе самият град, където хората живееха по протежение на двата плавателни канала Външен и Вътрешен Алстер, а другият бе разпрострелият се във всички посоки пристанищен град, дом на най-голямото в Европа съоръжение за обработка на контейнери.

Годишно тук акостираха 13000 кораба, на които се товареха и от които се разтоварваха 140 милиона тона товари; а имаше място за 320 котвени стоянки. Самото пристанище за контейнери разполагаше с четири терминала и „Сан Кристобал“ бе насочен към Алтенвердер.

Търговският кораб минаваше бавно — само с пет възела — покрай Харбург. Градът на западния бряг постепенно се събуждаше. Донесоха им силно колумбийско кафе. Лоцманът вдъхна аромата му и кимна одобрително. Дъждът бе спрял, слънцето се мъчеше да пробие облаците, екипажът с нетърпение чакаше да слезе в отпуск на брега.

Малко преди пладне „Сан Кристобал“ се швартова в отредената му стоянка и без никакво забавяне един от петнайсетте подемни крана на Алтенвердер започна да пренася до кея контейнерите от палубата.

Капитан Варгас се сбогува с лоцмана и той тръгна за дома си в Алтона, понеже смяната му бе изтекла. С изгасени двигатели, на генератор за поддържане само на минималните необходими функции и с екипаж с паспорти в ръка, готов да нападне баровете по Репербан, „Сан Кристобал“ изглеждаше омиротворен — точно както най-много харесваше на капитан Варгас, за когото корабът бе не само кариера, но и дом.

Той, разбира се, изобщо не подозираше, че четири редици пред мостика, два слоя надолу и три колони от щирборда има контейнер с необичайно карго. Човек трябваше специално да го търси, за да го открие сред морето контейнери, изподраскани, изпоцапани и маркирани с всевъзможни кодове и имена на собственици. Конкретното лого беше с формата на два концентрични кръга, във вътрешния имаше изрисуван малтийски кръст. Това бе тайният идентификационен код на Хермандад или Братството — отговорната за деветдесет процента от колумбийския кокаин банда. А на кея имаше само едни очи, способни да разпознаят този знак.

Кранът пренасяше контейнерите от палубата до цяла армия компютърно управлявани колесни машини — робокар. Насочваните от издигащата се над кея контролна кула робокари откарваха грамадните стоманени сандъци по складовете. Един служител, който незабелязано слаломираше между робокарите, забеляза логото с двата концентрични кръга, извади мобилния си телефон, обади се и побърза да се прибере в офиса си. Една намираща се далеч от Хамбург товарна платформа пое към кея.

Именно в този час директорът на УБН бе въведен в Овалния кабинет. Беше идвал тук няколко пъти, но необятното едновремешно писалище, окачените знамена и Печатът на републиката продължаваха да го впечатляват. Той уважаваше властта, а това място сякаш излъчваше чиста проба власт.

Президентът бе приветлив, разкършен след гимнастиката си, избръснат, закусил и неофициално облечен. Посочи му един от диваните и също седна.

— Кокаин — започна президентът. — Искам да знам всичко за кокаина. Сигурно имаш много материал за него.

— Огромно количество, господин президент. Положително ще мога да ви предложа цял метър висока купчина папки.

— Е, това е прекалено много — каза президентът. — Трябват ми десет хиляди думи. И не искам статистика на много страници. Само фактите. Синтезирано. Какво представлява, откъде идва — сякаш не знам, — кой го прави, кой го транспортира, кой го купува, кой го използва, колко струва, къде отива печалбата, как се разделя, кой губи и какво правим ние по въпроса.

— Само кокаинът ли, господин президент? Нищо друго? А хероин, РСР[2], ангелски прах, метиламфетамин и вездесъщият канабис?

— Само кокаин. Само за мен. За еднократно прочитане. Трябва да знам основните факти.

— Ще възложа нов доклад, сър. Десет хиляди думи. Без разните му там термини. Строго поверително. Шест дни, господин президент?

Върховният главнокомандващ стана, усмихна се и му протегна ръка. Срещата бе приключила. Вратата вече бе отворена.

— Знаех, че мога да разчитам на теб. Три дни.

Колата му — „Краун Виктория“ — вече идваше към входа на Западното крило. След четиридесет минути той вече бе в Арлингтън и се качи в мансардния си офис на Арми Нейви Драйв номер 700.

Възложи задачата на заместника си, завеждащия оперативния отдел Боб Бериган. Доста по-младият мъж, чиято кариера до неотдавна се бе развивала на терен, а не зад бюро, кимна, но измърмори:

— Три дни?

— Да. Няма да ядеш и няма да спиш. Минаваш на кафе. И, Боб… не спестявай нищо. Покажи нещата толкова черни, колкото са. Току-виж зад всичко това се крие увеличение на бюджета.

Бившият оперативен агент тръгна по коридора, за да каже на секретарката си да отмени всичките му срещи, интервюта и ангажименти за следващите три дни. „Бюрократи нещастни — помисли си. — Прехвърли работата, поискай невъзможното, после излез на вечеря и плачи за пари“.

Към залез каргото на „Сан Кристобал“ беше на брега, но все още в периметъра на пристанището. Тежки платформи задръстваха трите моста, по които трябваше да минат, за да се доберат до товарите си. В колоната по Нийдерфелде Брюке чакаше реда си платформа с регистрационен номер от Дармщат. Зад волана седеше мургав мъж. Ако някой погледнеше документите му, щеше да разбере от тях, че е германец от турски произход. Турците са едно от най-многобройните малцинства в Германия. Това, което документите нямаше да покажат, бе, че мъжът е член на турската мафия.

В очертанията на периметъра нямаше да има опашки и колони камиони. Освобождаването от митница на някакъв си контейнер с банани от Суринам не можеше да създаде никакъв проблем.

Толкова огромно е количеството товари, които влизат в Европа през Хамбург, че изчерпателният оглед на всеки контейнер е абсурден. Германската митница, съкратено ЦКА, прави каквото е по силите й. Около пет процента от пристигащите контейнери се подлагат на щателна проверка. Част от тези огледи са вследствие на случаен подбор, но повечето са в резултат на сигнал, нещо странно в описанието на каргото и пристанището, от което е отплавал корабът (например бананите не идват от Мавритания), или просто калпаво оформени документи.

Проверката може да се състои в разпечатване на контейнера, измерване на габаритите му, за да се открият скрити отделения, химически изследвания в лабораторията на пристанището, оглед със следово куче, обучено да открива наркотици, и дори инспекция на приемащия камион с рентгенови лъчи. Всеки ден на такъв преглед се подлагат около 240 камиона. Но един контейнер с банани не може да предизвика такова внимание.

Контейнерът не бе откаран в хладилния склад, защото беше маркиран за незабавно вземане, което обезсмисляше складирането му. Освобождаването на товар в Хамбург се осъществява от компютъризираната система „Атлас“. Някой бе въвел 21-цифровия регистрационен номер на контейнера в компютъра на ЦКА и го бе освободил за вземане още преди „Сан Кристобал“ да бе заобиколил последния завой на Елба.

Когато турският шофьор най-сетне изпълзя в началото на колоната пред портала на кея, контейнерът вече бе обработен и го очакваше. Той представи документите си, служителят на ЦКА в будката до портала въведе данните в компютъра, видя, че става дума за малък внос на банани, осъществен от скромна малка фирма в Дармщат, търгуваща с плодове, и му кимна да действа. След трийсет минути турчинът беше отново на моста, но в обратна посока към гъстата мрежа германски аутобани.

Зад него бе натоварен един метричен тон чист колумбийски кокаин. Преди да попадне в ръцете на онези, за които бе предназначен, той щеше да бъде „разреден“ с примеси, които щяха да увеличат обема му 6–7 пъти. Използваха се най-различни вещества, като бензокаин, креатин, ефедрин и дори конският транквилизатор кетамин. Идеята бе консуматорът да се убеди, че получава по-голяма тръпка от онази, която може да очаква от инхалираното през носа количество кокаин. По-нататъшното увеличение на обема се постигаше с прости, но безвредни бели прахообразни вещества като сода бикарбонат и пудра захар.

Всеки килограм от хиляда грама се превръща в седем хиляди и тъй като клиентите „кихат“ по 10 американски долара на грам, това прави 70000 долара за един килограм чист кокаин. Шофьорът превозваше хиляда такива килограма, чиято улична цена съответно бе седемдесет милиона долара. Селяните в колумбийската джунгла продават изходната „паста“ за 1000 долара килограма, което оставя предостатъчно, за да се плати на транспортния самолет до Суринам, за таксата на банановата плантация, нищожната цена за превоза на контейнера от „Сан Кристобал“ и петдесетте хиляди долара, внасяни по сметката на Голям Кайман на името на корумпирания митнически служител в Хамбург.

Европейските гангстери поемат цената за превръщането на твърдите „тухли“ във фин като талк прах, дозирането на целия обем и пласирането му по улици и барове. Но понеже разходите от джунглата до Хамбург са пет процента и разходите в Европа нови пет процента, това оставя цели деветдесет процента печалба, която се разпределя между картела, мафиите и гангстерите в Европа и Щатите.

Американският президент щеше да научи всичко това от „Доклада Бериган“, който щеше да бъде поставен на писалището му след три дни, както бе поискал.

Докато той четеше доклада, нови два тона чист колумбийски кокаин в пикап щяха да се промъкнат през тексаската граница недалеч от градчето Нуево Лapeдо, за да изчезнат в необятното сърце на Америка.

Г-н Президент,

Имам честта да Ви представя доклад за наркотика кокаин, както бе поискано от Вас.

ПРОИЗХОД: Кокаинът се произвежда единствено от растението кока — невзрачен, подобен на плевел храст, — растящо от незапомнени времена по хълмовете и в джунглата на северозападната дъга на Южна Америка.

Никой не знае откога то се дъвче от местните племена, които случайно са открили, че това приглушава постоянния им глад и стимулира настроението им. Растението рядко цъфти или дава плодове, стъблото и клоните му не стават за нищо. Наркотикът се съдържа единствено в листата.

Даже и така наркотикът съставлява доста под един процент от теглото на листната маса. Нужни са 375 килограма събрани листа — количество, достатъчно да напълни каросерията на пикап, — за да се получат 2,5 килограма „паста“ — междинната фаза, — от която на свой ред може да се получи един килограм чист кокаин в познатата ни бяла прахообразна форма.

ГЕОГРАФИЯ: В глобален мащаб 10 процента от производството идва от Боливия, 29 процента от Перу и 61 процента от Колумбия.

Но колумбийските банди изземат продукцията на малките производители на кока паста, което означава, че са отговорни за практически 100 процента от рафинирането и пласмента.

ХИМИЯ: Нужни са само два химически процеса, за да се превърнат събраните листа в завършения продукт, и тези два процеса са изключително евтини. Това е обяснението защо въпреки отчайващата бедност на фермерите от джунглата, които се препитават с някакъв жилав дървесен плевел, изкореняването на източника до момента се е оказало невъзможно.

Суровите листа се накисват в стари варели от нефт в киселина — може да се използва дори евтина киселина за акумулатори, — която извлича кокаина. След това самите листа се изгребват и изхвърлят, а на тяхно място остава кафеникава „супа“. Тя енергично се разбърква с алкохол или дори бензин, което извлича алкалоидите.

Те на свой ред се обират както каймака от млякото и се обработват със силна основа, напр. натриев бикарбонат. Смесването произвежда белезникава пяна, която представлява основата за пастата. Кокаинът в Южна Америка се търгува под формата на паста. Точно нея купуват гангстерите от селяните. Около 150 кг листа се превръщат в 1 кг паста. Химикалите са леснодостъпни, а продуктът е лесен за транспортиране от джунглата до рафинерията.

ЗАВЪРШВАНЕ: В тайни рафинерии, обикновено скрити дълбоко в джунглата, пастата се превръща в прахообразен снежнобял кокаинов хидрохлорид (химическото наименование) чрез добавяне на нови химикали като солна киселина, калиев перманганат, ацетон, етер, амоняк, калциев карбонат, натриев карбонат, сярна киселина и още бензин. Сместа се редуцира, остатъкът се изсушава и онова, което остава, е прахът. Всички използвани химикали са евтини и леснодостъпни, защото има множество съвсем законни начини на тяхната употреба.

СЕБЕСТОЙНОСТТА: Ако един отглеждащ кока селянин — наричат ги „кокалеро“ — работи като вол целогодишно, може да получи до шест реколти от своето парче джунгла, като всяка реколта се състои от около 125 кг листа на кока. Общата му продукция от 750 кг листа ще позволи произвеждането на 5 кг паста. След приспадане на незначителните му собствени разходи той може да спечели до 5000 долара годишно. След рафиниране до прах един килограм може да струва около 4000 долара.

ПЕЧАЛБАТА: Тя е най-високата за каквато и да било стока по света. Същият един килограм чист колумбийски кокаин повишава стойността си от 4000 до 60000-70000 долара след транспортирането му на 5 хиляди километра от брега на Колумбия до Съединените щати или на 8 хиляди километра до Европа. Но дори и това не е всичко. При купувача килограмът се разрежда, като теглото и обемът му се увеличават 6–7 пъти, без това да намалява цената му. Потребителите плащат на последния във веригата доставчици 70000 долара за скромния пакет кокаин, напуснал брега на Колумбия на цена 4000 долара.

РЕЗУЛТАТИТЕ: Гореописаната печалба гарантира на операторите възможността да си позволят най-добрата технология, оборудване, оръжие, знания. Те могат да наемат най-умните, да подкупят бюрократите — в някои случаи става дума до нивото на президенти на страни — и просто се чудят как да отказват на пълчищата желаещи да им помогнат в транспортирането и пласмента на продукцията, за да си гарантират дозата. Без значение колко на брой „мулета“ биват заловени и тикнати в затворите, винаги се намират хиляди мизерстващи и/или достатъчно глупави доброволци, готови да поемат рисковете.

СТРУКТУРИТЕ: След ликвидирането на Пабло Ескобар от Меделинския картел и оттеглянето от бизнеса на братята Очоа от Кали, гангстерите в Колумбия се разцепиха в стотици миникартели. Но през последните три години започва да се оформя нов гигантски картел, които доминира над всички и ги обединява. Независимите, опитали се да устоят на натиска, биват откривани мъртви с явни следи от жестоки изтезания. Малко по малко съпротивата срещу „обединителите“ угасва. Мегакартелът се нарича Хермандад (в превод Братството) и действа по подобие на голяма индустриална корпорация, използваща частна армия, за да охранява собствеността си, и отряд за психологически травмиращи наказания, налагащ дисциплина.

Братството не произвежда кокаин. То изкупува цялата продукция на всички миникартели под формата на завършен бял прах. Предлага „справедлива“ (по неговите критерии) цена на база не „Ако искаш“, а „Приемаш или умираш“. След това Хермандад пласира продукцията си по света.

КОЛИЧЕСТВО: Общата продукция е около 600 тона годишно и се разпределя на два пъти по 300 тона за Европа и Съединените щати — може да се каже единствените два континента, използващи този наркотик. При споменатата по-горе норма на печалба става дума за десетки милиарди долара.

ТРУДНОСТИТЕ: Поради огромната печалба е възможно да има до двайсетина посредника между картела и крайните потребители. Става дума за превозвачи, пласмент на едро и улични пласьори. Това силно затруднява ПОО (правоохранителните органи) на всяка страна да се доберат до големите играчи. Те са добре защитени, използват крайни форми на насилие с възпираща цел и никога не докосват продукта лично. „Дребните риби“ биват залавяни, съдени и вкарвани в затвора, но рядко „пропяват“ и веднага им се намират заместници.

ПРЕХВАЩАНЕ: Американските и европейските ПОО са в постоянно състояние на война с кокаиновата индустрия, вследствие на което има непрестанни залавяния на карго в момент на транспортиране или на стока на склад. Но ПОО и на двата континента могат да контролират само IQ-15 процента от кокаиновия пазар, което при съществуващата печалба изобщо не е достатъчно. Трябва да се повиши нивото на прехващане и конфискация до 80 процента, за да се удари индустрията в корен. Ако загубят 90 процента, картелите ще имплодират и кокаиновата индустрия най-сетне ще бъде унищожена.

ЗАКЛЮЧЕНИЯ: само преди 30 години на кокаина се гледаше като на „бонбонки за нос“, ползвани от хайлайфа, брокерите и музикантите. Днес това е повсеместно бедствие, което дълбоко наранява обществото. Според ПОО на двата континента около 70 процента от уличната престъпност (кражби на коли, грабежи, нападения) се извършват с цел набавяне на средства за поддържане на навика. А ако извършителят е под влияние на опасната странична форма на кокаина, известна като крек, към грабежа може да се прибави невъздържано насилие.

Освен това, след изпиране, печалбата от кокаина се използва за финансиране на други форми на престъпление, в частност трафик на оръжие (също използвано за насилие и тероризъм) и на хора, особено нелегални имигранти и отвлечени девойки, които стават сексробини.

РЕЗЮМЕ: Страната ни пострада тежко след унищожението през есента на 2001 година на Световния търговски център и атаката срещу Пентагона. Това ни струва 3000 човешки живота. Оттогава нито един американец на родна земя не е загинал от някаква форма на чуждестранен тероризъм, но войната срещу тероризма продължава и трябва да продължава. Дори една консервативна оценка би показала, че през изтеклото десетилетие сме загубили от наркотиците десетократно повече от онова, което в крайна сметка ни струваше 11 септември, а поне половината от тази загуба се дължи на кокаина.

Имам честта да остана искрено Ваш, г-н Президент,

Робърт Бериган

Заместник-директор (Специални операции)

Управление за борба с наркотиците

Горе-долу по времето, когато „Докладът Бериган“ се доставяше със специален куриер в Белия дом, един бивш британски митнически служител гледаше с нарастващо чувство на безпомощност снимката на очукан стар траулер.

Тим Менхайър бе прекарал целия си живот на зрял мъж като служител на акцизните служби — вярно, невинаги най-популярната професия, но абсолютно необходима според него. Събирането на средства от алчното правителство за сметка на безпомощния турист може и да не беше най-възбуждащото нещо на света, но неговата работа по мръсните задни улички в района на лисабонските докове бе форма на реализация и това щеше да е вярно в още по-голяма степен, ако не бяха разочарованията от стария враг — липсата на ресурси.

Малката агенция, която оглавяваше, се наричаше ОАМЦ-Н — поредното съкращение в света на закона и реда. На човешки език това означаваше Оперативно аналитичен морски център за наркотици и в него работеха експерти от седем различни страни. Шестте партньора на Великобритания бяха Португалия, Испания, Ирландия, Франция, Италия и Холандия. Португалия бе домакин, а директорът беше британец, прехвърлен от ДУНВ (Данъчното управление на Нейно величество) в АТОП (Агенция за тежка и организирана престъпност), за да поеме работата.

Работата на ОАМЦ бе да се опитва да координира усилията на европейските ПОО и военноморските им сили да попречат на контрабандата на кокаин от Карибския басейн до западните брегове на Европа и Африка.

Причината за чувството на безпомощност на Тим Менхайър в тази слънчева утрин бе, че той виждаше още една риба с голямо и ценно карго, върху която да се хвърли мрежата.

Снимката бе направена от въздуха, но освен да прави красиви снимки патрулният самолет бе безпомощен. Така че просто бе изпратил веднага снимката до намиращия се далече от мястото ОАМЦ.

Снимката показваше доста занемарен траулер, върху чийто нос беше изписано „Есмералда-Г“. Засичането му бе въпрос на чист късмет в призрачната светлина на развиделяването, а отсъствието на кил-ватерна следа подсказваше, че корабът е спрял, след като е плавал невидян от никого през нощта. Разделителната способност на снимката бе добра и Менхайър, който я разглеждаше под увеличително стъкло, без проблем забеляза, че екипажът се готви да „драпира“ траулера от носа до кърмата със синьо покривало. Това беше стандартната практика на контрабандистите на кокаин в морето, за да избегнат засичането, доколкото е възможно.

Пътуваха през нощта, а деня прекарваха, подскачайки по вълните под покривалото, чийто цвят се сливаше със заобикалящото ги море и правеше невъзможно забелязването им отвисоко. След залез екипажът събираше покривалото, сгъваше го и продължаваше по пътя си. Отнема време, но пък носи безопасност. Да бъдат хванати в момент на разпъване на покривалото беше много издайническо. Не можеше да става и дума, че това е риболовен кораб. Каргото се намираше в трюма му — вероятно около тон бял прах, опакован в няколко защитни слоя и балиран, за да се избегне повредата от солта и влагата — и без съмнение се намираше там от момента на натоварването му на някой прогнил пристан някъде из Венесуела.

„Есмералда-Г“ несъмнено се насочваше към Западна Африка, вероятно към наркодържавата Гвинея-Бисау. „Защо — простена наум Менхайър — не е малко по на север, край испанските Канарски острови, португалската Мадейра или Азорските острови?“ Всяка от тези страни можеше да изпрати крайбрежен катер в открито море и да прехванат трафиканта.

Но… корабът си плаваше много, много по на юг, на стотина мили северно от островите Кабо Верде, които не можеха да помогнат по никакъв начин. Защото нямаха оборудване. А нямаше никакъв смисъл да се молят провалилите се държави по брега от Сенегал до Либерия. Те бяха част от проблема, а не неговото решение.

Затова Тим Менхайър се бе обърнал към шестте европейски флотилии и Щатите, но никоя от тях нямаше наблизо фрегата, разрушител или кръстосвач. На „Есмералда-Г“ несъмнено бяха забелязали снимащия ги самолет, щяха да се досетят, че са разкрити, и щяха да зарежат номера с покривалото, за да се доберат колкото може по-бързо до суша. Имаха да изминат само двеста морски мили и дори влачейки се с 10 възела, щяха да се мушнат в мангровите блата по крайбрежието на Гвинея.

Но дори и залавянето насред морето не слагаше край на разочарованията. При друго случайно засичане една френска фрегата бе откликнала на апела му и бе открила на подадените от ОАМЦ координати пренасящ кока търговски кораб на четиристотин мили в открито море. Само че французите се оказаха маниаци на тема юридически тънкости. Според техния закон капитанът на контрабандистите трябваше да бъде изтеглен на буксир до най-близкото „приятелско“ пристанище. То обаче се оказа в друга провалена държава — Гвинея-Конакри.

След това се разбра, че трябва да се транспортира по въздух френски магистрат от Париж на борда на заловения кораб за les formalites. Нещо свързано с правата на човека — les droits de l’homme.

„Droits de mon cul“, ядосал се бе Жан-Луи, колега на Менхайър от френска страна. Дори англичанин можеше да си преведе това като „правата на задника ми“.

Така че търговският кораб бе взет на отговорно пазене, екипажът — задържан, а кокаинът — конфискуван. Само че не изтече и седмица и корабът се измъкна и отплава. На борда му беше целият екипаж, освободен под гаранция от съдия, сменил ръждясалото си пежо за нов мерцедес, а конфискуваните бали се бяха изпарили.

Затова директорът на ОАМЦ въздъхна, заведе нова папка на името на „Есмералда-Г“ и сложи снимката в нея. Ако корабът някога бъдеше засечен отново…. Което едва ли щеше да стане. Прелетелият над него самолет щеше да ги накара да го префасонират като риболовен кораб и да го преименуват, преди пак да излезе в Атлантика. А дори и да излезеше, едва ли пак щеше да се намери удобно летящ наоколо самолет, принадлежащ на европейска флотилия, който да улучи момента, когато покривалото се развява от бриза. Хиляда към едно.

„Това — каза си Менхайър — е големият ми проблем. Нищожни ресурси и никакво наказание за контрабандистите. Дори ако бъдат заловени“.

Седмица по-късно американският президент седеше с директора на Националната сигурност — суперагенцията, обединила тринайсетте основни разузнавателни агенции на САЩ. Директорът изумено изгледа своя върховен главнокомандващ.

— Сериозно ли говорите, господин президент?

— Мисля, че да. Какво ще ме посъветвате?

— Ами… ако искате да се опитате да унищожите кокаиновата индустрия, това означава да се изправите срещу най-злите, най-яростните и най-безжалостните хора на света.

— В такъв случай ни трябва някой по-добър от тях.

— Искате да кажете по-лош, сър?

— Имаме ли такъв човек?

— Хм… хрумва ми едно име или по-скоро една репутация. Бил е години наред шеф на контраразузнаването в ЦРУ. Помогнал е да се постави капан на Олдрич Еймс[3], когато най-сетне му разрешили да го направи. След това оглавил Специални операции. Едва не ликвидирал Осама бен Ладен, при това още преди 11 септември. Освободен е преди две години.

— Освободен?

— Уволнен.

— Защо?

— Твърде безжалостен.

— Към колегите си?

— Не, сър. Мисля, че по отношение на нашите врагове.

— Няма такова нещо. Искам да го върнете обратно. Как се казва?

— Не помня, сър. В Лангли е известен най-вече с прякора си — Кобрата.

2

Търсеният от президента човек се казваше Пол Деверо и когато най-сетне го откриха, беше на молитва. За него молитвата бе изключително важно нещо.

Деверо бе потомък на цяла поредица фамилии, олицетворявали аристокрацията на щата Масачузетс още от 1776 година. От младини разполагаше с предостатъчно средства, но онова, което го отличаваше още тогава, бе интелектът му.

Беше учил в гимназията на Бостънския колеж — стъпалото за един от водещите йезуитски университети в Щатите — и още там го бяха набелязали като младеж с големи заложби. Беше колкото набожен, толкова и отдаден на науката и сериозно бе обмислял да стане на йезуитски духовник. Вместо това прие поканата да се присъедини към друго затворено общество — ЦРУ.

За двайсетгодишния младеж, издържал достойно всеки изпит, който му бяха измислили възпитателите му, и който научаваше по един чужд език годишно, въпросът опираше до това по какъв начин да служи на страната си: като се бори с комунизма или с атеизма. И той бе предпочел светския път пред църковния.

Във Фирмата напредна бързо, защото беше неудържим, и макар дистанцираният му интелектуализъм да не го правеше най-популярната личност в Лангли, това му бе дълбоко безразлично. Мина и през трите основни дирекции: Операции (Опс), Разузнаване (Анализ) и Контраразузнаване (Вътрешна сигурност). Видя края на Студената война през 1991 с рухването на Съветския съюз — цел, на която бе посветил 20 трудни години от живота си — и остана на работа до 1998, когато Ал Кайда взриви две американски посолства — в Найроби и Дар ес Салам.

Междувременно Деверо вече бе станал опитен арабист — резултат на вътрешната му убеденост, че в Съветския отдел има твърде много хора и нещата там се вършат прекалено открито. Зае се да усъвършенства арабския в няколко диалекта и в крайна сметка се оказа точният човек за задачата, когато Фирмата сформира към Специални операции група, която да се съсредоточи върху новата заплаха — ислямския фундаментализъм и глобалния тероризъм, който щеше да се пръкне от него.

Оставката, която подаде през 2008 година, бе олицетворение на класическата гатанка: сам ли си бе тръгнал, или го бяха притиснали да го направи? Той, естествено, би заявил първото. По-снизходителният наблюдател би казал, че е по взаимно съгласие. Деверо бе от старата школа. Можеше да рецитира Корана по-добре от мнозина изследователи на исляма, а бе усвоил и поне хиляда от най-важните коментари. Но бе заобиколен от умни младежи, чиито уши бяха залепени за смартфоните им, а „Блекбери“ бе дума, която той презираше.

Ненавиждаше т. н. „политическа коректност“ и предпочиташе добрите обноски, които прилагаше спрямо всички, стига да не бяха врагове на единствения истински Бог и/или на Съединените щати. Тези хора той унищожаваше без задръжки. Напускането му от Лангли съвпадна с изказването на новия директор на централното разузнаване, че в съвременния свят задръжките са задължителни.

Така че си тръгна след тихо и фалшиво парти — поредната условност, която не можеше да понася — и се прибра в елегантната си къща в историческия град Александрия. Където потъна в забележителната си библиотека и сбирката си от редки творби на ислямското изкуство.

Не беше нито гей, нито семеен — тема за спекулации в раздумките край охладителите за вода и по коридорите на Старата сграда в Лангли (той категорично бе отказал да се пренесе в Новата сграда). В крайна сметка клюкарите се видяха принудени да се примирят с очевидното. Йезуитският интелектуалец и бостънски брамин просто не се интересуваше. По това време някакъв остроумен бърборко, изглежда, бе подметнал, че Деверо има чара на кобра. И прякорът му се лепна.

Младият служител на Белия дом първо се отби в дома му на кръстовището на Саут Лий и Саут Феърфакс. Икономката — лъчезарната Мейси — му каза, че господинът е на църква, и му обясни къде да отиде. Младежът се върна при колата си и преди да потегли, се огледа. Стори му се, че се е върнал два века в миналото.

И наистина можеше да е точно така. Основаната от английски търговци през 1749 г. Александрия си беше предвоенна не само в смисъл, че е съществувала преди Гражданската война — не, тя предхождаше и Войната за независимостта. Някога речно пристанище на Потомак, градът бе процъфтявал от търговията със захар и роби. В корабите със захар, пълзящи срещу течението от залива Чесапийк, с облекчение оставили бурния Атлантик зад кърмата си, за баласт се използвали стари английски строителни тухли и търговците използвали точно тези тухли, за да вдигнат красивите си домове. Ефектът напомняше повече за Старата Европа, отколкото за Новия свят.

Служителят на Белия дом се качи в колата, седна до шофьора и му обясни как да отиде до Саут Роял Стрийт и къде да намери католическата църква „Света Мария“. Когато пристигнаха, отвори тихо вратата, остави зад себе си шума на улиците, за да го смени с тихото спокойствие на нефа, огледа се и видя един-единствен човек, коленичил пред олтара.

Тръгна по централната пътека покрай осемте стъклописа, предлагащи единственото осветление тук. Беше баптист и носът му долови слабата миризма на тамян и топлия аромат от нагрятия восък на запалените свещи, докато приближаваше среброкосия мъж, който се молеше пред покрития с бяла тъкан олтар, над който се издигаше прост златен кръст.

Мислеше, че не е издал никакъв звук, но мъжът предупредително вдигна ръка — знак да не нарушава тишината. Когато свърши молитвата си, мъжът стана, сведе глава, прекръсти се и чак тогава се обърна. Дошлият от Пенсилвания Авеню понечи да отвори уста, но отново видя вдигната ръка и я затвори. Двамата заедно минаха през нефа и чак когато стигнаха до вратата, по-възрастният мъж го погледна и му се усмихна. Отвори тежката врата и веднага забеляза лимузината от другата страна на улицата.

— Идвам от Белия дом, сър — обясни служителят.

— Много неща се променят, млади приятелю, само не прическите и колите — каза Деверо. Ако служителят бе смятал, че думите „Белия дом“, които обожаваше, щяха да имат обичайния си ефект, трябваше да се разочарова.

— И какво има да каже Белият дом на един пенсиониран старец?

Това озадачи служителя. В днешното вманиачено на тема младост общество никой не наричаше себе си старец, та дори да е на седемдесет. Той, разбира се, нямаше представа, че в арабския свят възрастта се почита.

— Сър, президентът на Съединените щати иска да ви види.

Деверо мълчеше, сякаш обмисляше чутото.

— Веднага, сър.

— В такъв случай, предполагам, е уместно да облека тъмен костюм с вратовръзка, ако можем да спрем при дома ми. А понеже не шофирам, нямам кола. Да смятам ли, че ще ме откарате дотам и ще ме върнете?

— Да, сър. Естествено.

— В такъв случай да вървим. Шофьорът ви знае къде живея. Явно вече сте разговаряли с Мейси…

Срещата в Белия дом бе кратка и се състоя в офиса на началника на кабинета — обръгнал на всякакви интриги илинойски конгресмен, близък с президента от години.

Президентът се здрависа и представи най-доверения си съюзник в целия Вашингтон.

— Имам едно предложение за вас, господин Деверо — каза върховният представител на изпълнителната власт. — Може да се каже дори молба. Да, определено настойчива молба. За съжаление в момента ме чака заседание, от което не мога да отсъствам. Но това няма значение. Джонатан Силвър ще ви обясни всичко. Ще съм много благодарен, ако ми отговорите, когато ви бъде възможно.

Усмивка, ново стискане на ръката и президентът излезе. Господин Силвър не се усмихваше. Нямаше подобен навик. Всъщност правеше го изключително рядко и само когато научеше, че противник на президента сериозно е загазил. Извади от бюрото си папка и я предложи на госта.

— Президентът би бил благодарен, ако първо прочетете това. Тук. Сега. — И направи знак към едно от дълбоките кожени кресла в дъното на стаята.

Пол Деверо взе папката, седна, кръстоса обутите си в елегантен панталон крака и се вглъби в „Доклада Бериган“. След десет минути свърши и вдигна поглед.

Джонатан Силвър — работеше над някакъв документ — долови погледа на стария таен агент и остави химикалката.

— Какво мислите?

— Интересно, но нищо ново. Какво искате от мен?

— Президентът се интересува от следното… Би ли било възможно с помощта на цялата ни съвременна технология и специалните ни сили да се унищожи кокаиновата индустрия?

Деверо вдигна поглед към тавана.

— Отговор след пет секунди би бил безполезен. Надявам се, че това е очевидно и за двама ни. Трябва ми време да направя онова, което французите наричат projet d’etude.

— Пет пари не давам как го наричат французите — бе отговорът. Джонатан Силвър рядко напускаше Щатите освен в посока на любимия си Израел, а когато му се наложеше да замине, мразеше всяка минута от отсъствието си, особено ако ставаше дума за Европа и най-вече за Франция. — Време за анализ значи? Колко време?

— Минимум две седмици. Освен това ще ми трябва упълномощаващо писмо, което да задължава всички държавни органи или институции да отговарят на въпросите ми откровено и без преиначаване на истината. Предполагам, че нито вие, нито президентът бихте желали да губите време и да прахосвате пари за обречен на провал проект.

Началникът на кабинета го гледа втренчено няколко секунди, после стана и излезе. След пет минути се върна с исканото писмо. Деверо го прочете и бавно кимна. Държеше в ръцете си таран срещу всяка мислима бюрократична бариера в страната. Началникът на кабинета му подаде и визитната си картичка.

— Частните ми номера — у дома, в кабинета и мобилния. Шифровани. Абсолютно надеждни. Можете да ми се обаждате по всяко време, но само ако има сериозна причина. От този момент нататък президентът няма нищо общо с това. Искате ли да задържите „Доклада Бериган“?

— Не — отговори Деверо. — Запомних го. Както и трите ви номера.

И му върна картичката. Вътре в себе си се отнасяше с насмешка към фрази от рода на „абсолютно надеждни“. Само преди няколко години британски компютърен маниак с лека форма на аутизъм бе пробил всички защити на НАСА и бе проникнал в базите данни на Пентагона като горещ нож в масло. При това с помощта на евтина техника от спалнята си в Северен Лондон. Кобрата знаеше какво означава истинска тайна — трима души могат да опазят тайна само ако двама от тях са мъртви. Номерът беше да влезеш и излезеш, преди лошите да са се усетили.

Седмица след срещата Деверо — Силвър президентът беше в Лондон. Не беше държавно посещение, а следващото по значение — официално. Въпреки това той и Първата дама бяха приети от кралицата в Уиндзорския замък, което опресни старото им и искрено приятелство.

Освен тази среща имаше няколко работни дискусии, на които бе обърнато по-специално внимание на Афганистан, икономиките на двете страни, ЕС, глобалното затопляне и изобщо промяната на климата, и естествено — търговията. Президентът и съпругата му се съгласиха да прекарат уикенда в компанията на премиера в официалната правителствена резиденция — величествено имение, наричано просто Чекърс. Съботната вечер завари двете двойки на кафе след вечерята в Дългата галерия. Камината беше напалена с дебели цепеници и светлината от пламъците на огъня играеше по гърбовете на подвързаните в марокен стари томове.

Дали двама правителствени глави някога ще се сближат като хора и дали между тях ще се развие емпатията на искрено приятелство е абсолютно непредсказуемо. При някои това се случва, при други — не. Историята помни, че Франклин Д. Рузвелт и Уинстън Чърчил, за които не може да се каже, че не са имали различния, са се харесвали. Роналд Рейгън и Маргарет Тачър също били искрени приятели въпреки пропастта, разделяща твърдите убеждения на англичанката и простодушния хумор на калифорниеца.

Между британци и европейци на това ниво рядко се получава нещо повече от официална учтивост, а често дори и до това не се стига. Помни се обаче как веднъж германският канцлер Хелмут Кол довел със себе си съпругата си, която била толкова ослепителна, че Харолд Уилсън, докато слизал по стълбището за вечеря, в рядък за него изблик на хумор съобщил на събралите се съветници: „Е, размяната на съпруги е изключена“.

Харолд Макмилан не можел да понася Шарл дьо Гол (впрочем, чувството било взаимно), но изпитвал бащинска обич към много по-младия Джон Ф. Кенеди. Причината — съвсем незадължително — може да е била общият език.

Предвид пропастта в биографиите на двамата мъже, споделящи топлината на огъня в камината тази есенна вечер, докато сенките навън се издължаваха, а американската Сикрет Сървис патрулираше в имението съвместно с английската САС, сигурно трябваше да се приеме за изненадващо, че за три срещи — една във Вашингтон, една в ООН и сега в Чекърс — между тях се бе създало приятелство на лична основа.

Американецът имаше обременено минало — баща кениец, майка родом от Канзас, детство в Хавай и Индонезия, борба от ранна възраст с расовия фанатизъм. Англичанинът произхождаше от семейство на борсов агент, женен за областен съдия, като малък бе имал детегледачка, а после се бе радвал на образование в двете най-скъпи и престижни училища в страната. Подобна съдба на младини може да се развие до непосредствен чар, маскиращ желязна непоколебимост. При някои това се случва, при други — не.

Привидно двамата имаха много общи неща: и двамата бяха все още под 50-те, бяха женени за красиви съпруги, имаха деца все още далеч от дипломиране в училище, гордееха се с престижно висше образование и бяха прекарали целия си съзнателен живот в политиката. Освен това и двамата бяха сериозно загрижени за климатичните промени, бедността на Третия свят, националната сигурност и тежката орис на онези, които Франц Фанон бе нарекъл „клетниците на света“.

Докато съпругата на министър-председателя показваше на Първата дама някои от най-старите книги в колекцията, президентът прошепна на премиера:

— Намери ли време да прегледаш доклада, който ти дадох?

— Разбира се. Много впечатляващ… и обезпокоителен. При нас проблемът е жесток. Страната ни е най-големият потребител на кокаин в Европа. Преди два месеца АТОП — това са нашите хора, които се занимават с тежката престъпност — ме информира за съпътстващите консумацията на кокаин престъпления. Защо?

Президентът се загледа в огъня. Трябваше внимателно да подбере думите си.

— Имам един човек, който в момента се занимава с осъществимостта на една идея: възможно ли е с помощта на цялата ни технология и поддръжката на специалните ни сили тази индустрия да се унищожи?

Премиерът бе явно озадачен. Изгледа американеца и попита:

— И този човек… стигна ли до някакво заключение?

— Не засега. Но всеки момент трябва да ми съобщи мнението си.

— И ще приемеш ли съвета му?

— Мисля, че да.

— Дори ако прецени, че е изпълнимо?

— Предполагам, че в този случай страната ни ще трябва да приеме предизвикателството.

— И двамата даваме ужасно много пари за борба с наркотиците. Всичките ми експерти са единодушни, че пълното унищожение е невъзможно. Да, залавяме пратки, хващаме контрабандисти и гангстери, хвърляме ги в затвора задълго. И толкова… Нищо не се променя. Наркотиците продължават да ни наводняват. На местата на затворниците се появяват доброволци. А апетитът на хората расте.

— И все пак, ако моят човек каже, че може да се направи, ще застане ли Великобритания до нас?

Няма политик, който да харесва удари под пояса, дори нанесени от приятел. Та ако ще този приятел да е президентът на САЩ. Министър-председателят реши да отложи вземането на окончателно решение.

— Трябва да има реален план. Подкрепен финансово.

— Ако преценим, че ще действаме, план ще има. Както и средства. Онова, което ще ми е нужно, са вашите специални сили. Агенциите ви за борба с престъпността. Опитът ви в разузнаването.

— Ще трябва да се консултирам със съответните хора — каза премиерът.

— Добре — съгласи се президентът. — Аз пък ще те уведомя какво е казал моят човек и дали ще има развитие.

Четиримата се приготвиха да си лягат. На сутринта щяха да посетят службата в местната норманска църква. Цяла нощ охраната щеше да патрулира, да наблюдава, да проверява, да оглежда и пак да проверява. Хората бяха въоръжени и защитени със специално облекло, носеха очила за нощно виждане, бяха екипирани с инфрачервени скенери, датчици на движение и детектори на човешка топлина. Щеше да е много нездравословно за всяко живо същество, решило да влезе точно сега в охранявания периметър. Дори специално докараните американски лимузини щяха да останат под наблюдение и никой нямаше да може да се доближи до тях.

Американската двойка — както се полагаше на всички държавни глави — щеше да се усамоти в стаята на Лий, носеща името на филантропа, дарил на нацията Чекърс след пълната му реставрация през 1917 година. В спалнята все още се намираше огромното легло с балдахин, датиращо може би не много дипломатично от времето на Джордж III. По време на Втората световна война съветският външен министър Молотов бе спал в него с пистолет под възглавницата. Но тази нощ през 2010 под възглавницата нямаше пистолет.

На двайсетина мили южно от колумбийския пристанищен град Картахена се намира заливът Ураба, чийто бряг е осеян от непроходими маларични затлачени с тропическа растителност блата. Докато „Еър Форс 1“ захождаше за кацане след полета от Лондон, два странни плавателни съда се измъкнаха от практически невидим залив и поеха курс на юг.

Бяха алуминиеви, дълги почти двайсет метра и приличаха на плаващи във водата игли. На кърмата на всеки имаше монтирани един до друг четири извънбордови мотора „Ямаха 200“. В кокаиновата общност ги наричаха „бързоходки“, защото и конструкцията им, и инсталираната на тях мощност имаха една-единствена цел — да оставят зад себе си всеки друг плавателен съд.

Въпреки дължината им на тях беше тясно. Грамадните резервоари за допълнително гориво заемаха почти всичкото свободно място. И все пак всеки от тях превозваше още и по 600 килограма кокаин, разпределен в 10 големи бели пластмасови варела, запечатани херметично, за да се избегне повредата на стоката от морската вода. За по-лесна работа с варелите всеки бе обвит в мрежа от синьо полиетиленово влакно.

Екипажите — от по четирима души — клечаха неудобно между варелите и резервоарите. Но пък те не бяха тук, за да им е удобно. По един на лодка беше кормчията — изключително опитен моряк, способен да маневрира с бързоходката при скорост от 40 възела и готов да изтръгне от нея максималната възможна скорост от 60 — стига условията в морето да позволяват това, — ако някой помисли да ги преследва. Останалите трима бяха „мускули“ и по техния стандарт щяха да получат цяло състояние за 72 часа неудобство и риск. В действителност общото възнаграждение на четиримата бе нищожна част от процента на цената на онова, което се пренасяше в двайсетте варела.

След като напуснаха плитчините, капитаните поеха в дългото плаване из спокойното море с 40 възела. Дестинацията им бе точка в океана на 70 морски мили от Колон, Панама. Там имаха среща с товарния кораб „Вирген де Валме“, който щеше да заходи западно от Карибите в посока към Панамския канал.

Бързоходките трябваше да изминат 300 морски мили до мястото на срещата и дори с 40 възела това означаваше, че е невъзможно да стигнат преди изгрев-слънце. Така че следващия ден щяха да прекарат в дрейф, тоест да подскачат под сини покривала по вълните в изпепеляващата жега в очакване да падне нощта. Тогава можеха да продължат и да извършат прехвърлянето на каргото към полунощ. Това бе крайният срок…

Товарният кораб ги очакваше: показваше правилната последователност от бордови светлини в очакваната подредба. Идентификацията завърши с размяната на извикани в тъмнината предварително договорени безсмислено звучащи изречения. Едва тогава бързоходките се приближиха и спряха успоредно на борда. Силни ръце бързо издърпаха двайсетте варела нагоре в тъмнината. Последваха ги празните резервоари за гориво, които след малко бяха спуснати обратно пълни догоре. След няколко разменени на испански прощални фрази „Вирген де Валме“ продължи към Колон, а бързоходките обърнаха към дома. Очакваше ги още един ден невидимо подскачане по вълните, но още преди зората на третия ден, някакви си 60 часа след потеглянето си, те щяха да се скрият в мангровите блата.

Всеки член на екипажа щеше да получи по 5000 Долара, а всеки капитан — по 10000 долара и това за тях бе царско възнаграждение. Но онова, което бяха пренесли, щеше да се продаде на крайните клиенти в Щатите за около 84 милиона долара.

Когато навлезеше в Панамския канал, „Вирген де Валме“ щеше да е един от многото, очакващи реда си, освен ако някой не се спуснеше в скулата под пода на най-долния трюм. Никой не го направи. Беше невъзможно човек да оцелее там без леководолазно оборудване, а екипажът показваше своето оборудване като противопожарно.

След като излезе от Панамския канал в Тихия океан, товарният кораб пое на север. Мина покрай Централна Америка, Мексико и Калифорния. Накрая, пред крайбрежието на Орегон, двайсетте варела бяха изнесени на палубата и скрити под брезентови покривала. „Вирген де Валме“ заобиколи Кейп Флатери в безлунната нощ и се насочи в пролива Хуан де Фука: по документи превозваше бразилско кафе за изтънчените ценители в американската столица на кафето.

Преди корабът да обърне, екипажът разтовари двайсетте варела зад борда, като коригира плаваемостта им с вериги, достатъчно тежки, за да ги спуснат плавно на дъното, на шейсет метра дълбочина. След това капитанът направи едно-единствено обаждане по мобилния си телефон. Дори техниката на Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериланд, да слушаше в момента (а беше точно така), изречените думи бяха напълно безобидни и лишени от особен смисъл. Нещо за самотен моряк, който щял да намери приятелката си след няколко часа.

Двайсетте варела бяха маркирани с малки, но ярко оцветени шамандури, които подскачаха в сивата вода на утринта. Точно там ги намериха четиримата мъже на кораба за улов на раци и в това нямаше нищо подозрително, понеже те търсеха точно маркери на кошове за раци. Разбира се, никой не ги видя да изтеглят варелите от дъното. Ако радарът им бе засякъл друг морски съд наблизо, те изобщо нямаше да се приближат до това място. Но джи пи ес позицията на кокаина бе точна до няколко метра, така че те можеха да изберат най-подходящия момент.

От пролива Фука контрабандистите се отправиха в лабиринта от островчета северно от Сиатъл и акостираха на място, където до самия кей стигаше дъсчена пътека. Там ги очакваше камион за превоз на бира. С него варелите щяха да поемат към вътрешността и да станат част от стотиците тонове бира, внасяни ежегодно в Щатите. На всички щеше да бъде платена по сметка предварително договорената сума. Ловците на раци никога нямаше да узнаят името на кораба или на собственика на камиона за бира. Не че се интересуваха.

С достигане на американска земя обаче собствеността върху наркотика се променяше. До този момент той бе принадлежал на Картела и на всички замесени дотук се плащаше от Картела. След натоварването му на камиона за бира собственик ставаше американският „вносител“, който от този момент нататък дължеше на Картела огромна сума, която трябваше да се плати.

Цената бе договорена за 1,2 метрични тона чист кокаин още преди доставката. Дребната риба щеше да плаща по 100 % от стойността на поръчката. Купувачите на едро плащаха 50 %, като дължаха остатъка при доставка. Вносителят щеше да продаде кокаина на чувствителна печалба от натоварването му на камиона до достигането му в човешките ноздри от Спокейн до Милуоки.

Щеше да се наложи да се разплати с няколко йерархични нива на разпространители и пласьори, които го изолираха от хватката на ФБР или УБН. И всичко щеше да бъде в налични. Но даже след като Картелът получеше дължимите му 50 % от цената на купуване, американският гангстер щеше да разполага с огромна сума, която трябваше да се изпере. И тя щеше да поеме към стотици други незаконни начинания.

А в Америка безброй нови нещастници щяха да бъдат похабени от смятания за безобиден бял прашец.

Пол Деверо установи, че му трябват четири седмици за възложеното му проучване. Джонатан Силвър му се обажда два пъти, но Пол не допусна да го припират. Когато бе готов, отново се срещна в Западното крило с началника на кабинета на президента. Носеше тъничка папка. Той презираше компютрите — за него те бяха връх на несигурността — и помнеше всичко, а когато му се налагаше да общува с по-нискокачествен мозък, подготвяше писмени доклади, написани в сдържан английски стил.

— Е? — осведоми се Силвър, който се гордееше с праволинейния си подход и безкомпромисното си отношение, намирани от другите за чиста проба грубост. — Стигнахте ли до извод?

— Да — отговори Деверо. — Ако бъдат стриктно спазени някои задължителни условия, кокаиновата индустрия може да бъде унищожена като индустрия за масово пласиране на наркотици.

— Как?

— Най-напред, как няма да стане. В самия източник производителите са недосегаеми. Хиляди така наричани кокалероси, които са обикновени селяни, по-бедни и от църковни мишки, отглеждат плевела на малки парчета земя — някои с площ под четири-пет декара — под покрова на джунглата. И докато съществува картел, готов да изкупува отвратителната им „паста“, те ще я произвеждат и ще я носят на купувачите в Колумбия.

— Значи смазването на селяните се изключва?

— Колкото и да се опитва това, а настоящото колумбийско правителство наистина полага усилия, за разлика от предшествениците си и почти всичките съседни държави. Но Виетнам ни преподаде няколко скъпо струващи елементарни истини за джунглите и хората, които ги обитават. Да се опитваме да смажем мравките с навит на руло вестник не е опция.

— Значи рафинериите? Картелите?

— И те не са опция. Това е като да измъкнеш с голи ръце мурена от собствената й дупка. Това си е тяхна територия, не наша. В Латинска Америка те са господарите, не ние.

— Окей — съгласи се Силвър, вече на края на нищожните си запаси от търпение. — Тогава в Щатите, след като стоварят боклука си на наша земя? Имате ли представа какви пари, колко долари на данъкоплатците харчим в национален мащаб за обезпечаване на закона? Петдесет щата плюс федералния окръг! Говорим за националния дълг, по дяволите!

— Именно — потвърди Деверо, невпечатлен от раздразнителността на Силвър. — Доколкото ми е известно, само федералното правителство харчи 14 милиарда долара годишно, за да води войната с наркотиците. И тази сума дори не докосва дупките в щатските бюджети, при това и петдесетте. Това е причината, поради която решението по суша също е невъзможно.

— Къде тогава е ключът?

— Ахилесовата им пета е водата.

— Водата? Искате да сложите вода в кокаина?

— Не, водата под кокаина. Морската вода. Като се изключи единственият сухопътен маршрут от Колумбия до Мексико по извития гръбнак на Централна Америка, който е толкова лесен за контролиране, че картелите не го използват, всеки грам кокаин, изпращан за Съединените щати или Европа…

— Забравете Европа, те не играят — отсече Силвър.

— … трябва да премине над, по или под морето. Дори от Колумбия до Мексико се минава по море. Това е сънната артерия на Картела. Прережем ли я, пациентът умира.

Силвър изсумтя и втренчи поглед в пенсионирания шпионин. Мъжът спокойно отвърна на погледа му. Беше повече от очевидно, че изобщо не го вълнува ще бъдат ли приети изводите му, или не.

— Значи мога да предам на президента, че проектът стартира и сте готов да се включите?

— Не съвсем. Има някои условия, които, опасявам се не подлежат на преговаряне.

— Това звучи като заплаха. Никой не може да заплашва Овалния кабинет. Внимавайте, господине!

— Не става дума за заплаха, а за предупреждение. Ако условията не бъдат изпълнени, проектът просто ще се провали по скъпо струващ и злепоставящ ви начин. Ето какви са условията…

И Деверо плъзна тънката папка по бюрото. Началникът на кабинета я отвори. Две страници, които изглеждаха напечатани на пишеща машина. Пет абзаца. Номерирани. Той прочете първия.

1. Ще се нуждая от абсолютна независимост на моите действия при спазването на абсолютна секретност. Никой друг освен възможно най-малка група хора от най-близкото обкръжение на Главнокомандващия не трябва да знае какво се случва и защо, без значение чия гордост е накърнена и чий нос е разбит. Всеки под нивото на Овалния кабинет трябва да знае само онова, което пряко се отнася до него, а ще му се съобщава минимално необходимото за извършване на изискваната от това лице задача.

— При федералните и военните няма изтичане на информация — отсече Силвър.

— Има — невъзмутимо възрази Деверо. — Прекарал съм половината си живот в опити да предотвратя именно това или да закърпя щетите вследствие на такова изтичане.

2. Ще ми бъде нужно пълномощно от името на Президента, даващо ми неограничена власт да изисквам и получавам без колебание пълното сътрудничество на всяка друга агенция или военна единица, чието сътрудничество сметна за жизненоважно. Това трябва да започне с безусловното подаване на всяка информация, достигаща до всяка агенция в течение на кампанията, до Централата на онова, което искам да назова „Проект Кобра“.

— Ще подскочат — изръмжа Силвър, който отлично знаеше, че информацията е сила и че никой не се разделя доброволно дори с частица от своята сила. И това се отнасяше до ЦРУ, УБН, ФБР, АНС и естествено, военните.

— Това всичко е предмет на Закона за борба с тероризма — отбеляза Деверо. — И те ще се подчинят на президента.

— Законът за борба с тероризма има за обект тероризма — сряза го Силвър. — Контрабандата на наркотици е престъпление от общ характер.

— Четете нататък — тихо го подкани ветеранът от ЦРУ.

3. Ще трябва да вербувам свой екип. Нужни са ми малко на брой хора, но те трябва безусловно и без забавяне да бъдат зачислени към проекта.

Началникът на кабинета не възрази, но следваше точка 4.

4. Нужен ми е бюджет от два милиарда долара, които да бъдат разходвани без проверка и проучване. След това ще ми трябват девет месеца, за да подготвя атаката, и още девет месеца за унищожаване на кокаиновата индустрия.

И преди бе имало секретни проекти със секретно финансиране, но този път сумата бе огромна. Началникът на кабинета още отсега виждаше запалени червени светлини. И за сметка на чий бюджет щеше да стане това? ФБР? ЦРУ? УБН? Или от хазната щеше да бъде поискано да се бръкне за извънбюджетни пари?

— Ще трябва да има контрол на разходите — каза той. — Хората, които отговарят за отчетността, няма как да понесат изпаряването в чистото синьо небе на два милиарда долара просто защото искаш да напазаруваш.

— В такъв случай няма да стане — спокойно констатира Деверо. — Цялата идея е, когато дойде моментът да се предприеме нещо срещу Картела и индустрията, те да нямат представа какво ги чака. Да предупредиш някого е все едно да го въоръжиш. Самото естество на закупеното оборудване и наетия персонал ще издаде замисъла, а няма никакво съмнение, че планът ще излезе наяве и ще стигне до някой разследващ журналист или блогър в мига, в който контрол над нещата поемат счетоводители и деловодители.

— Нищо няма да поемат, само ще наблюдават,

— И каква е разликата, господин Силвър? Вкараме ли ги, не може да става дума за никакво прикритие. А гръмне ли прикритието, това е смъртна присъда за преките участници. Повярвайте ми. Знам го от личен опит.

Това беше област, в която бившият конгресмен не се чувстваше в свои води, така че той премина на петото условие.

5. Ще е необходимо да се прекатегоризира кокаинът от наркотик клас А, чийто внос е престъпление по смисъла на гражданското право, в национална заплаха, чийто внос или възнамерявай внос е терористичен акт.

Джонатан Силвър скочи от стола си.

— Вие луд ли сте?! Това е промяна на закон!

— Не, изисква се само наредба на Конгреса. Става дума за промяна на категорията на химическо съединение. Това може да стане с инструментите на изпълнителната власт.

— Какво химическо съединение?

— Кокаиновият хидрохлорид е химикал. По стечение на обстоятелствата той е забранен химикал, чийто внос противоречи на Наказателния кодекс на Съединените щати. Антраксът също е химикал, както и нервнопаралитичният газ VX. Но първият е категоризиран като бактериологично оръжие за масово поразяване, a VX е химическо оръжие. Ние нападнахме Ирак, защото пародията на онова, което се нарича национално разузнаване, след като напуснах службите, позволи да бъде убедено, че нещастната страна ги притежава.

— Беше различно.

— Не, съвсем същото е. Прекатегоризирайте кокаиновия хидрохлорид в национална заплаха и всички плочки на доминото рухват последователно. Ежегодното изсипване на хиляди тонове върху главите ни вече не е престъпление от общ характер, а терористична заплаха. А това ни развързва ръцете да реагираме адекватно по законен начин. При това разполагаме с всички нужни ни закони.

— Няма да ни трябва нищо допълнително?

— Имаме си всичко. С разликата, че ще го прилагаме извън териториалните ни води и въздушното ни пространство. Невидимо за останалите.

— Ще третираме Картела по същия начин, по който гледаме на Ал Кайда?

— Грубо казано, но по същество напълно вярно — съгласи се Деверо.

— Какво в такъв случай се очаква да….

Побелелият бостънчанин стана.

— Онова, което трябва да направите, господин Силвър, е да решите колко сте гнуслив и още по-важно — колко гнуслив е човекът в дъното на коридора. След като решите това, няма какво повече да говорим. Вярвам, че задачата е решима, но ви дадох условията, без чието изпълнение работата не може да се свърши. Или поне не от мен.

И си тръгна, без да се сбогува. На прага спря.

— Уведомете ме в разумен срок за решението на главнокомандващия. Ще си бъда у дома.

Джонатан Силвър не бе свикнал да стои и да зяпа затворената си врата.

В Съединените щати върховният административен декрет е Президентският указ. Тези заповеди по правило се правят публично достояние, защото няма как хората да им се подчиняват, ако не знаят за тях, но има ПУ, които остават съвършено секретни и в юридически смисъл представляват „основание“.

Макар да не можеше да го знае, отшелникът от Александрия бе успял да убеди раздразнителния началник на кабинета, който на свой ред убеди президента. След консултация с един изключително изненадан професор по конституционно право кокаинът тихомълком бе прекатегоризиран като токсин и национална заплаха. И така влезе в обхвата на войната срещу заплахите за безопасността на нацията.

Доста на запад от португалското крайбрежие и почти срещу испанската граница товарният кораб „Балтазар“ пореше вълните по курс на север с обявено карго от общ характер, предназначено за ротердамското пристанище. Корабът не беше голям, с товароподемност някакви си 6000 тона, капитан и екипаж от осем души… до един контрабандисти. Криминалната страна на онова, с което се занимаваха тези хора, бе толкова изкусителна, че капитанът се готвеше да се пенсионира до две години в родната си Венесуела като много богат човек.

Изслуша прогнозата за времето в района на Кап Финистер, който се издаваше в морето на петдесетина морски мили пред тях. Очакваше се вятър със сила 4 бала и неспокойно море, но капитанът знаеше, че испанските рибари, с които имаше среща, са корави моряци и могат да работят при много по-сурови условия от някакво си вълнение.

Когато подминаха португалския град Опорто — испанският Виго оставаше скрит на изток, — капитанът заповяда на хората си да изнесат четирите големи бали от трети трюм, където ги бяха натоварили от кораб за улов на скариди на сто мили в морето от Каракас.

Капитан Гонкалвес бе предпазлив. Беше отказал да влиза или напуска пристанище с контрабанда на борда, особено такава, каквато пренасяше в момента. Съгласен бе само да товари и разтоварва в открито море и по един и същи начин. Ако не го издадеше информатор, подобна предпазливост практически изключваше уличаването му. Шест успешни прекосявания на Атлантика му бяха дали хубава къща, възможност да отгледа две дъщери и осигурена издръжка за сина му Енрике в колежа.

Двата испански риболовни кораба се появиха малко след Виго. Капитанът настоя на безобидно звучащите, но жизненоважни поздрави-пароли, защото бе напълно възможно в екипажите да са се внедрили испански митничари. Реалистично погледнато, ако бе така, те в момента щяха да превземат кораба му на абордаж, но мъжете се оказаха точно онези, с които бе дошъл да се срещне.

Контактът бе осъществен, паролите изречени и рибарите се наместиха в килватера му. Минути по-късно балите цопнаха през тафарела в морето. За разлика от онези при Сиатъл, тези бяха предназначени да плават. Така че заподскачаха във вълните зад отправилия се на север „Балтазар“. Рибарите ги изтеглиха на борда — по две на кораб — и ги скриха в трюмовете за риба. Изсипаха върху тях по десет тона скумрия и корабите поеха за дома, към малкия рибарски град Мурос на галисийския бряг, където бяха регистрирани. Когато влязоха в сумрака във вътрешното пристанище, двата кораба пак бяха „чисти“: пред пристанището други мъже бяха изтеглили балите от морето на брега, където ги чакаше трактор с ремарке. От ремаркето балите попаднаха в затворен пикап, рекламиращ атлантически скариди, който пое за Мадрид.

Представителят на мадридската гангстерска бригада се разплати с всички в наличност, след което отиде в пристанището, за да плати и на рибарите. Поредният тон колумбийски кокаин бе пристигнал в Европа.

Телефонното обаждане на началника на кабинета донесе новината, а специален куриер донесе и самия документ. Указът упълномощаваше Пол Деверо с повече власт, отколкото бе имал от десетилетия човек извън Овалния кабинет. Паричният превод щеше да бъде направен по-късно, когато той ги уведомеше къде иска да бъдат внесени парите.

Сред първите неща, които направи, бе да изрови един телефонен номер, който пазеше от години, но така и не бе използвал. Сега го използва. Позвъняването отекна в малко бунгало на странична уличка в скромния градец Пенингтън, Ню Джързи. Имаше късмет. Някой отговори на третия сигнал.

— Господин Декстър?

— Кой се обажда?

— Глас от миналото. Казвам се Пол Деверо. Мисля, че ще си спомните.

Дълга пауза, като замълчаване на човек, ударен с все сила в слънчевия сплит.

— Чувате ли ме, господин Декстър?

— Да, чувам ви. Добре помня името ви. Откъде взехте номера ми?

— Не е важно. Както сигурно също помните, дискретната информация е сред моите инструменти.

Мъжът в Ню Джързи помнеше много добре. Преди девет години той бе най-успешният ловец на глави, появявал се в Съединените щати. Без да знае това, беше ядосал „Бостънския брамин“, който работеше от Централата на ЦРУ в Лангли, Вирджиния, и Деверо се бе опитал да го убие.

Двамата се различаваха като сирене и тебешир. Кал Декстър, жилав, сламенорус, дружелюбен, усмихнат адвокат в дълбоко провинциалния Пенингтън, бе роден през 1950 година в гъмжащо от хлебарки предградие на Нюарк. Баща му бе строителен работник, прекарал на пълен работен ден Втората световна и Корейската война в строеж на хиляди нови фабрики, депа и административни офиси все по крайбрежието на Джързи.

Но с края на Корейската война работата бе попресъхнала. Кал беше на пет, когато майка му напусна лишения от всякаква любов брачен съюз и остави момчето на грижите на баща му. Той бе корав мъж, и бърз с юмруците — те бяха единственият закон в неговата среда. Но не беше лош човек и се опитваше да живее по правилата и макар и в лишения да отгледа син, който да обича родината си и бейзболиста Джо Димаджо.

За две години Декстър-старши успя да събере пари за каравана и вече можеше да ходи там, където се предлагаше работа. Така бе отгледано момчето — в пътуване от една строителна площадка на друга, в десетки различни училища. Това бе епохата на Елвис Пресли, Дел Шанън, Рой Орбисън и „Бийтълс“ — последните от страна, за която Кал дотогава не бе чувал. Беше още епохата на Кенеди, Студената война и Виетнам.

Образованието му бе толкова фрагментарно, че не беше сигурно дали изобщо съществува, но той помъдря в други отношения: научи закона на улицата и как да се бие. Беше се метнал на заминалата си майка, не порасна висок и не наследи тежкото мускулесто телосложение на баща си, но в слабото му тяло се криеше изненадваща издръжливост, а юмруците му можеха да убият.

На седемнайсет изглеждаше, сякаш животът му ще повтори този на баща му и ще премине в копаене на канавки и събиране на боклука от строителните площадки. Освен ако…

През януари 1968 навърши осемнайсет, а Виетконг започна офанзивата Тет. Веднъж момчето гледаше телевизора в един бар в Камдън. Показваха документален филм, обясняващ как се кандидатства в армията. Във филма се споменаваше, че ако се запишеш доброволец, армията ще ти даде образование. На другия ден Кал осъмна пред пункта за набиране на доброволци.

Сержантът скучаеше — писнало му беше да изслушва житейските истории на младежи, съчинени с единствената цел да ги спасят от заминаване за Виетнам.

— Искам да се запиша доброволец — каза младежът пред него.

Сержантът му побутна формуляра, без да го изпуска от поглед, както порът не иска да изпусне заека да избяга. После — опитваше се да говори дружелюбно — предложи на момчето да се съгласи на тригодишна вместо двегодишна служба.

— Така ще имаш по-добър шанс за откомандироване на хубаво място — обясни му. — По-добър избор на кариера. Ако избереш три години, можеш дори да избегнеш заминаване за Виетнам.

— Но аз искам да отида във Виетнам — увери го хлапето с мръсните дънки.

Желанието му бе изпълнено. След тренировъчния лагер отчетоха на опита му в каране на булдозери и го изпратиха в инженерния батальон на Голямата червена — Първа пехотна дивизия, базирана в самия Железен триъгълник. Там Кал кандидатства за тунелен плъх и така опозна страховитата мрежа от черни като нощта смъртно опасни тунели, изкопани от Виетконг под Ку-чи.

След две години почти самоубийствени мисии в адските дупки той се върна в Щатите с пълна с медали шапка и Чичо Сам удържа на обещанието си. Кал избра правото и получи диплома във Фордам, Ню Йорк.

Нямаше нито връзките, нито лустрото, а най-малко от всичко парите, нужни за постъпване в големите фирми по Уол Стрийт. Стана член на Правна помощ и започна да отстоява правата на обречените да заемат най-ниските стъпала в американската правна система. Много от клиентите му бяха латиноамериканци, от които научи перфектно испански. Ожени се и му се роди дъщеря, която боготвореше.

Можеше да прекара целия си трудов живот сред онеправданите, но точно когато навърши четиридесет, дъщеря му бе отвлечена, вкарана насила в проституцията и по-късно садистично убита от сводника гангстер. Трябваше да разпознае изтерзаното й тяло върху мраморната плоча в моргата във Вирджиния Бийч. Изживяното събуди в него спомена за тунелния плъх — за убиеца, който действа изненадващо.

Той използва старите си умения, проследи двамата сводници, отговорни за смъртта на дъщеря му, и ги разстреля заедно с телохранителите им на един тротоар в Панама Сити. Когато се върна в Ню Йорк, разбра, че жена му е поела по свой път.

Кал Декстър заряза съдилищата и подаде молба за напускане, с цел да стане защитник по гражданските дела в малкия град Пенингтън, Ню Джързи. На практика това се оказа началото на третата му кариера. Той се превърна в ловец на глави, но за разлика от почти всички други, практикуващи този занаят, оперираше предимно извън страната. Специализира се в проследяването, залавянето и изправянето пред правосъдието на Съединените щати на извършилите зловещи престъпления, които мислеха, че са се измъкнали от закона чрез търсене на убежище в страни, с които Щатите нямаха подписан договор за екстрадиране. Започна да рекламира услугите си дискретно под псевдонима Отмъстителя[4].

През 2001 година един канадски милиардер го нае да издири садистичен сръбски наемник, убил някъде в Босна неговия внук, работещ за хуманитарна организация. Онова, което Декстър не знаеше, бе, че Пол Деверо използваше убиеца Зоран Жилич, в онзи момент търговец на оръжие на свободна практика, като примамка да измъкне Осам бен Ладен на среща, където терористът щеше да бъде ликвидиран с ракета „Круз“.

Но Декстър отиде там пръв. Намери Жилич, окопал се в някакво подобие на отвратителна южноамериканска диктатура, промъкна се, отвлече го убиеца, за да върне със собствения си самолет в Кий Уест, Флорида. Деверо, който междувременно бе опитал да ликвидира намесилия се ловец на глави, се изправи пред две унищожени години грижливо планиране. Скоро, разбира се, всичко това щеше да стане без значение — 11 септември щеше да направи ясно за всички, че Бен Ладен няма да рискува да напусне пещерите си за нищо на света.

А Декстър отново изчезна, превъплътил се в ролята на безобиден дребен адвокат от Пенингтън. По-късно Деверо се пенсионира. Вече разполагаше с много време и го използва, за да издири ловеца на глави, наричан Отмъстителя.

Оказа се, че и двамата са в пенсия: бившият тунелен плъх и аристократът-денди от Бостън. Декстър погледна слушалката в ръката си и попита:

— Какво искате, господин Деверо?

— Извадиха ме от пенсия, господин Декстър. Лично върховният главнокомандващ. Възлага ми една задача. Става дума за нещо, което сериозно застрашава страната. Както казах, помоли ме да се заема. Нуждая се от първи заместник и старши помощник. Ще съм ви изключително признателен, ако обмислите възможността да приемете поста.

Декстър не пропусна да забележи използвания речник. Не „искам“ или „предлагам ви“, а „ще съм ви изключително признателен“.

— Трябва да знам повече. Много повече.

— Естествено. Ако ме посетите във Вашингтон, с удоволствие ще ви обясня почти всичко.

Декстър се премести на предния прозорец в скромната си къща в Пенингтън, загледа се в окапалите листа и обмисли предложението. Беше на шейсет и една. Поддържаше се във форма и въпреки няколко съвсем прозрачни намека беше отказал да се ожени повторно. Общо взето животът му бе удобен, лишен от стрес, кротък и провинциално буржоазен.

— Ще дойда и ще ви изслушам, господин Деверо. Само ще ви изслушам. Тогава ще реша.

— Много мъдро, господин Декстър. Ето адреса ми в Александрия. Да ви очаквам ли утре?

И му издиктува адреса си. Преди да затвори, Кал Декстър имаше един последен въпрос.

— Като имам предвид общото ни минало, защо избрахте точно мен?

— Много просто. Вие сте единственият, който някога ме е изигравал.