Кобрата

3

Поради съображения за сигурност Братството — суперкартелът, контролиращ цялата кокаинова индустрия — се събираше в пленарна сесия рядко. Преди години нещата бяха много по-лесни.

Настаняването в президентството на Колумбия на яростния противник на наркотиците Алваро Урибе бе променило това. Под негово ръководство бе извършено прочистване на някои елементи в националната полиция с последващо издигане на върха на генерал Фелипе Калдерон и забележителния началник на разузнаването в отдела за борба с наркотиците — полковник Дос Сантос.

И двамата бяха доказали, че може да се живее на полицейска заплата и да останеш неподкупен. Картелът не бе свикнал на това и бе направил няколко грешки, довели до загубата на ключови фигури, но накрая урокът бе научен. След което започна безмилостна война. Но Колумбия е огромна страна и има безброй места, където да се скриеш.

Неоспоримият шеф на Братството бе дон Диего Естебан. За разлика от бившия властелин на кокаина Пабло Ескобар, дон Диего не беше главорез-психопат, издигнал се от тъмните улички на предградията. Беше от старата аристокрация — образован, вежлив, с изискани маниери, истински испански възпитаник, наследник на няколко поколения идалго. Всичко го наричаха просто Дона.

Именно той, в този свят на убийци, бе събрал в един синдикат безнадеждно различните бандити в света на кокаина и бе започнал да го управлява като съвременна корпорация. Преди две години последният противопоставящ се на обединението отцепник беше екстрадиран във вериги за Щатите, за да не се завърне никога. Казваше се Диего Монтоя, шеф на Картел дел норте дел валле, и се гордееше, че е продължител на традициите и мрежата на Кали и Меделин.

Така и не се разбра кой точно бе направил телефонното обаждане до полковник Дос Сантос, довело до атаката срещу Монтоя, но след показването му в медиите с оковани ръце и крака опозицията срещу Дона престана да съществува.

Колумбия се разсича от североизток на югозапад от две високи планински вериги, разделени от провиращата се между тях река Магдалена. Всички реки на запад от веригата Оксидентал се вливат в Тихия океан или Карибско море, а реките източно от веригата Ориентал се втичат в Ориноко или Амазонка. Тази източна територия, обхващаща басейните на петдесетина реки, представлява хълмиста местност, „набодена“ тук-там от хасиенди с площта на държави. Дон Диего притежаваше поне пет, за които можеше да се докаже, че е собственик, и други десет, за които това не бе възможно. И всяка от тях разполагаше с няколко самолетни писти.

Срещата през есента на 2010 бе в Ранчо де ла Кукарача в покрайнините на Сан Хосе. Останалите седем членове на борда бяха привикани с лични емисари и пристигнаха с частни самолети, излетели сред десетки други, поели за различни заблуждаващи местоназначения. Макар използването на мобилни телефони за един-единствен разговор да се смяташе за изключително сигурно, Дона предпочиташе да изпраща съобщенията си с внимателно проверени куриери. Беше старомоден, но пък не беше залавян и никога не беше подслушван.

Тази слънчева утрин Дона лично приветства екипа си в господарската къща, в която вероятно спеше не повече от десетина пъти годишно, но която винаги се поддържаше за него като постоянна резиденция.

Сградата бе със староиспанска архитектура, подът беше теракотен, вътрешността прохладна в горещо време, във вътрешния двор бликаха фонтани, а под навесите дискретно сновяха сервитьори с бели униформи и разнасяха подноси с напитки.

Първият пристигнал от пистата бе Емилио Санчес. Като другите шефове на отдели, и той отговаряше за една-единствена функция — в неговия случай производството. Задачата му бе да контролира всеки аспект, свързан с работата на десетките хиляди крайно бедни селяни, кокалеросите, отглеждащи храсти в Колумбия, Боливия и Перу. Той изкупуваше пастата, проверяваше качеството й, разплащаше се с тях и доставяше до вратата на рафинерията тонове колумбийско „пуро“ — пакетирано и балирано.

Всичко това се нуждаеше от непрестанна охрана не само от силите на реда и закона, така наречените ПОО, но и от всевъзможни живеещи из джунглите бандити, винаги готови да откраднат продукцията и да се опитат да я препродадат от свое име. Частната армия се ръководеше от Родриго Перес — бивш терорист от ФАРК. Страховитата някога марксистка революционна група толкова често бе привиквана да въдворява ред, че на практика работеше за Братството.

Печалбата от кокаиновата индустрия бе толкова астрономическа, че самият океан от пари се превръщаше в проблем, който трябваше да се разрешава единствено чрез изпирането на доларите. Едва след това те можеха да се реинвестират в хилядите напълно законни компании навсякъде по света, но това ставаше след изваждане на разноските и специалната част лично за Дона, който вече разполагаше със стотици милиони.

Натовареният с „прането“ бе толкова бандит, колкото бе и самият Дон. Беше адвокат, специализирал финансово и банково право. Кантората му в Богота беше престижна и дори полковник Дос Сантос да имаше свое мнение по въпроса, съмненията му така и не бяха намерили някакво потвърждение. Сеньор Хулио Jlyc пристигна трети и Дона го приветства топло, докато от пистата приближаваше четвърти джип.

Хосе-Мария Ларго бе „супремо“ на пласмента. Неговата арена на действие бе светът на консуматорите на кокаин и стотиците банди и мафии, които бяха клиенти на доставяния от Братството бял прах. Той бе човекът, който сключваше сделки с бандите в Мексико, Щатите и Европа. Негова бе отговорността за преценката за платежоспособността на отдавна утвърдилите се банди и постоянния приток новодошли, които идваха, за да запълнят нишата, оставена след арестуването и затварянето на предшествениците им. Лично той бе решил да предостави европейския монопол на внушаващата ужас Ндрангета — италианската мафия в „пръстите“ на италианския ботуш Калабрия, притисната в сандвич между неаполитанската Камора и сицилианската Коза Ностра.

Понеже самолетите им бяха кацнали почти едновременно, Ларго бе споделил джипа си с Роберто Карденас — корав, нашарен с белези уличен боец от Картахена. Задържанията от митническите и полицейски власти в стотиците пристанища и летища на Щатите и Европа щяха да са поне пет пъти повече, ако не бе „подпомагащата“ работа на подкупени служители. Ролята им бе критично важна и той отговаряше за тях — вербуване и заплащане.

Последните двама се забавиха заради времето и разстоянията. Всъщност когато от поредния джип слезе извиняващият се Алфредо Суарес, вече сервираха обяда. Вежливостта на Дона обаче бе неизменна и той благодари на подчинения си, сякаш последният бе имал избор дали да дойде, или да откаже.

Суарес и уменията му бяха жизненоважни. Специалността му бе транспортът. Негов бе рискът в осигуряването на безопасното и незабележимо транзитно преминаване на всеки грам от вратата на рафинерията до точката на доставка. Всеки куриер, всяко „муле“, всеки търговски кораб, лайнер или яхта, всеки по-голям или по-малък самолет и всяка подводница му бяха подчинени, заедно с целия си екипаж, стюардеси, пилоти и така нататък.

От години се спореше коя от двете философии е по-правилна: превозване на кокаина в малки количества, но с участието на хиляди отделни куриери, или транспортиране на огромни пратки, много по-малко на брой.

Според някои Картелът трябваше да неутрализира защитата на двата големи континента с хиляди нищо незнаещи „мулета“ за еднократна употреба, пренасящи по 1–2 килограма в куфар или само по един в глътнат пакет. Да, някои щяха да бъдат заловени, но много щяха да преминат. И щяха да пометат преградите чрез този начин на пренос. Или поне такава бе теорията.

Суарес обаче бе привърженик на алтернативата. При годишна норма от 300 тона на континент той предпочиташе по стотина операции годишно срещу Щатите и пак толкова срещу Европа. Каргото бе между един и десет тона и това оправдаваше големите инвестиции и грижливото планиране. А ако получаващите банди, след като платяха стоката, имаха желание да я разпределят в малки пакетчета, това вече си бе тяхна работа.

Но станеше ли провал… загубата бе тежка. Преди две години английската фрегата „Железният херцог“, патрулираща из Карибите, бе прехванала търговски кораб и бяха конфискувани пет и половина тона чист кокаин. Оценката му беше за 400 милиона долара, при това не улична цена, защото това бе преди разреждането му 6:1.

Суарес не беше спокоен. Бяха се събрали да обсъдят друго голямо прехващане. Катерът „Далас“ на американската брегова охрана бе иззел два тона от риболовен кораб, опитал да се промъкне покрай него нагоре по тясно речно корито край Корпус Кристи, Тексас. Така че сега се налагаше Суарес да защити пред Дона своята философия възможно най-убедително.

Онзи, от когото Дона се държеше на хладна дистанция, бе седмият му гост — нисичкият, почти джудже Пако Валдес. Външността му може и да бе нелепа, но никой и не помисляше да се засмее. Нито тук, нито никъде. Никога. Защото Валдес беше Главореза.

Беше само метър и шейсет дори със специалните си кубинки с дебела подметка. Главата му бе несъразмерно голяма, а лицето му имаше бебешки черти. Черната му коса бе зализана по темето, устните му бяха вечно недоволно нацупени. Единствено празните му очи издаваха садистичния психопат, обитаващ това дребно тяло.

Дона го приветства с официално кимване и мила усмивка. Въздържа се от ръкостискане. Знаеше, че мъжът пред него, познат в подземния свят с прякора Ел Анимал, Животното, веднъж бе измъкнал със същата тази ръка червата на жив човек, за да ги хвърли на мангала. Дона не беше сигурен дали изобщо си е мил ръцете след това, а бе гнуслив.

Храната бе прекрасна, вината подбрани, а дискусията разгорещена. Алфредо Суарес надделя. Философията му на големи пратки правеше нещата по-лесни за пласмента, обслужващите лица и прането на пари. Гласовете на тримата, отговарящи за тези дейности, му спечелиха мнозинството. Така че напусна хасиендата жив. Главореза бе разочарован.

Британският министър-председател проведе съвещание със „съответните хора“ същия следобед, отново в Чекърс. Докладът на Бериган бе раздаден и прочетен в пълна тишина. Същото стана и с по-късия документ на Кобрата, излагащ неговите условия. Накрая дойде време за изказване на мнения.

Край масата в елегантната дневна, която се използваше и за заседания, седеше секретарят на кабинета и началник на администрацията, от когото не можеше да бъде скрита никаква инициатива. До него седеше директорът на Тайната разузнавателна служба, неправилно наричана от медиите МИ5 и по-позната сред работещите в нея и колегите като Фирмата.

След пенсионирането на сър Джон Скарлет, криминолог, прозвището Шефа (никога „генерален директор“) се падна на друг арабист — с перфектен арабски и пущу и с многогодишен стаж в Близкия изток и Централна Азия.

Присъстваха и трима представители на военните: министърът на отбраната, който по-късно щеше да информира, ако се наложеше, началника на генералния щаб (сухопътни войски), началника на военновъздушните сили и Първия лорд на адмиралтейството (флота). Останалите двама бяха директорът на военните операции и директорът на специалните сили. Всички присъстващи знаеха, че и тримата военни са прекарали част от кариерата си в Специалните сили. Премиерът, по-висш от тях по ранг, но по-млад, бе преценил, че ако тези тримата плюс Шефа не са в състояние да разиграят гаден номер на неприятен чужденец, значи работата е безнадеждна.

Обслужването в Чекърс винаги се извършва от Кралските ВВС. Когато сержантът сервира кафето и се оттегли, това бе знак за начало на дискусията. Секретарят на кабинета се спря на правните последици.

— Ако това лице, наричано Кобрата, желае да… — замълча, за да намери точната дума, — подпомогне кампанията срещу кокаиновата търговия, която вече е доста могъща, съществува опасността да поиска от нас да нарушим международното право.

— Доколкото разбирам, американците нямат проблем с това — отговори премиерът. — Те смятат да променят класифицирането на кокаина от „наркотик клас А“ в „национална заплаха“. Това прави терористи Картела и всичките им контрабандисти. В териториалните води на Съединените щати и Европа те си остават гангстери. Извън тях стават терористи. В този случай ние имаме правото да постъпваме, както правим в момента и както сме правили след 11 септември.

— Не можем ли и ние да го променим? — попита министърът на отбраната.

— Изглежда, ще се наложи — отговори секретарят на кабинета. — И отговорът е „да“ — това ще означава регламентиращ инструмент, а не нов закон. Ще мине тихомълком. Освен ако не надушат медиите. Или онези, дето се гушкат със зайчета или прегръщат дърветата.

— Поради това ще се придържаме към принципа за „нужда от информиране“, за да запазим минимална групата на запознатите със ситуацията — подчерта министърът. — И дори в този случай операцията ще трябва да бъде легендирана много убедително.

— Провели сме толкова черни операции срещу ИРА — намеси се директорът на специалните сили, — а след това и срещу Ал Кайда. Не знам дали някой е надушил дори върха на айсберга.

— А какво точно искат Братовчедите от нас? — попита министърът на отбраната.

— Доколкото ми е известно лично от президента: разузнаване, сведения и опит в тайните операции — отговори премиерът.

Дискусията продължи с много въпроси и малко отговори.

— Какво искате от нас, господин премиер? — Въпросът бе на министъра на отбраната.

— Съвет, господа. Може ли да се направи и трябва ли да се забъркваме?

Първи кимнаха тримата военни. После разузнаването. Накрая секретарят на кабинета, който мразеше този вид ситуации. Ако някога се разчуеше…

По-късно същия ден, след като Вашингтон бе известен, а премиерът предложи на гостите си печено говеждо, от Белия дом се получи отговор. В него се казваше: „Радвам се, че сте с нас“, и се предлагаше да бъде изпратен емисар, който да бъде приет в Лондон и да му бъде оказана първоначална помощ под формата на съвет… нищо повече на този етап. Беше приложена и снимка, като бе раздадена в допълнение на следобедния портвайн.

На снимката бе Кал Декстър, някогашен тунелен плъх.

Докато най-различни хора разговаряха в дебрите на Колумбия или сред овощните дръвчета в Бъкингамшир, мъжът с кодово име Кобра имаше проблем във Вашингтон. Подобно на директора на специалните сили от другата страна на Атлантика той също бе загрижен с измислянето на подходяща маскировка на операцията.

Вече бе регистрирал благотворителен фонд в помощ на бежанците от Третия свят и на негово име бе подписал дългосрочен договор за наемане на невзрачен паянтов склад в Анакостия, на няколко преки от Форт Макнеър. Тук, най-горе, над няколко етажа, задръстени с дрехи, брошури, брезентови тенти и одеяла, щеше да има офиси.

Не че в тях щеше да се разгръща някаква офис дейност от класически тип. Пол Деверо бе прекарал години в борба срещу трансформирането на ЦРУ от сериозно работеща шпионска организация в необятна бюрокрация. Ненавиждаше бюрокрацията, но онова, което му бе нужно и което бе твърдо решен да създаде, бе комуникационен център на невиждано ниво.

След Кал Декстър първият му служител беше Джереми Бишоп, който също бе пенсионер, но беше един от най-способните асове на компютрите и комуникацията, работил някога във Форт Мийд, Мериланд, Централата на Агенцията за национална сигурност — огромен комплекс за електронно подслушване, известен още като Замъка на загадките[5].

Бишоп започна с това да проектира комуникационен център, в който по силата на президентския указ да постъпва всяка дори привидно най-незначителна информация за Колумбия и кокаина, попаднала в която и да било от 13-те разузнавателни агенции на Съединените щати. За този център щеше да е нужно друго благовидно обяснение. На останалите агенции беше съобщено, че Овалният кабинет е разпоредил изготвянето на обобщаващ доклад върху кокаина и че сътрудничеството им е задължително. Агенциите изръмжаха недоволно, но се примириха. „Поредният двутомен доклад, който никой никога няма да прочете? Знаем как стават тия неща…“

След това идваше ред на парите. Докато работеше за отдел СИЕ (Съветите/Източна Европа) на ЦРУ, Деверо се бе запознал с Бенедикт Форбс — бивш банкер от Уолстрийт, кооптиран към ЦРУ уж само за една операция, но установил, че работата там е безкрайно по-интересна, отколкото да предупреждава хората за лица като Бърни Мейдоф[6], и останал. Беше по време на Студената война. Сега беше пенсионер, но не бе забравил нищо.

Тясната му специалност бяха тайните банкови сметки. Поддържането на агенти е скъпо удоволствие. Има разноски, заплати, премии, покупки, рушвети. За всичко това е нужно да се депозират пари, до които да имат достъп както собствените, така и вербуваните агенти. Достъпът до тези пари става чрез секретни кодове за идентифициране. И тук в работа влизаше геният на Бишоп. Никой никога не бе успял да надуши скътаните от него „златни яйца“, а от КГБ бяха положили специални усилия. Защото паричната следа обикновено води до предател.

Форбс започна да тегли отпуснатите долари от озадачената хазна и да ги разпределя по сметки, където да бъдат достъпни както и когато се наложи. В компютърната ера това означаваше „навсякъде и винаги“. Хартията бе отживелица. Няколко чуквания по клавиатурата можеха да донесат спокойни старини на всеки… стига да са натиснати правилните клавиши.

Докато щабът му все още се организираше, Деверо изпрати Кал Декстър в първата му трансконтинентална задача.

— Отиваш в Лондон и купуваш два кораба — нареди му той. — По всичко изглежда, че британците са в играта. Нека ги използваме. Те са добри в тези неща. В ход е регистриране на фиктивна компания. Ще й бъдат преведени пари. Тя ще стане собственик на корабите. После ще изчезне.

— Какви кораби по-точно? — поинтересува се Декстър.

Кобрата му подаде един-единствен лист, напечатан лично от него.

— Запомни и изгори. Остави британците да те съветват. На листа имаш името и личния телефонен номер на човека, с когото да се свържеш. Нищо няма да записваш, още по-малко да въвеждаш в компютър или в мобилен телефон. Всичко трябва да е само в главата ти. Това е единственото лично място, което ни е останало.

Нямаше начин Декстър да знае това, но позвъняването на дадения му номер щеше да стигне до голям блок, облицован със зелени плочи от пясъчник, на брега на Темза на място, наричано Воксхол Крос. Само че работещите вътре никога не го наричаха така — за тях то бе Офиса. Това бе централата на британската Тайна разузнавателна служба.

Името на листа, който трябваше да бъде изгорен, бе Медликот. Мъжът, който щеше да отговори на позвъняването, бе заместник-директор и изобщо не се казваше Медликот. Но използването на точно това име щеше да покаже на „Медликот“ кой му се обажда — един янки, който пък наистина се казваше Декстър.

А Медликот щеше да покани Декстър в клуб за джентълмени на улица „Сейнт Джеймс“ в компанията на колега на име Кранфорд, чието истинско име не беше Кранфорд. Тримата щяха да обядват, като третият щеше да знае всичко за корабите.

Тази „византийска“ процедура бе резултат от сутрешна оперативка в „офиса“ два дни по-рано. След изчерпване на служебните въпроси Шефа бе подметнал:

— Между другото след два дни ще дойде един американец. Премиерът ме помоли да му помогнем. Искал да купи кораби. Тайно. Някой от вас да разбира от кораби?

Пауза за размисъл.

— Познавам един човек, директор на голяма брокерска фирма за „Лойдс“ в Сити — обади се контролерът за Западното полукълбо.

— Добре ли го познаваш?

— Веднъж му счупих носа.

— Наистина доста близко познанство. Ядосал те е, предполагам?

— Не, играехме на „стена“.

Във въздуха повя хлад. Фразата означаваше, че двамата са учили в Итън Колидж — единственото място на света, където се играеше ексцентричната игра без правила, известна като „стена“.

— Добре де… покани го на обяд с твоя приятел и виж дали брокерската фирма може да му помогне да си купи корабите, без да се вдига много шум. Предполагам, че комисионата ще си заслужава труда. А и ще е компенсация за счупения нос.

И това сложи край на оперативката. След два дни Декстър се обади от стаята си в дискретния Монткалм Хотел. „Медликот“ прехвърли американеца на колегата си „Кранфорд“, който взе номера му и обеща да се обади. Така и направи един час по-късно, за да уговори обяд на следващия ден със сър Абхей Варма в Брукс Клъб.

— Там обаче държат на костюм и вратовръзка — извини се „Кранфорд“.

— Няма проблем — успокои го Декстър. — Мисля, че още не съм забравил как се връзва възел.

„Брукс“ е доста малък клуб на източната страна на Сейнт Джеймс. Като другите подобни на него, и той няма табела на входа. Логиката е, че ако сте член или сте поканени, ще знаете къде се намира, а ако не сте — местонахождението му е без значение за вас. Във всеки случай входът лесно се намира по саксиите с храсти от двете му страни. Като всички клубове на Сейнт Джеймс той има собствен стил и посетители и публиката му се състои основно от висши правителствени служители и по някой шпионин.

Оказа се, че сър Абхей Варма е директор на „Стейпълхърст къмпани“ — сериозна брокерска фирма, специализирана в корабен транспорт и намираща се на средновековна уличка недалеч от Олдгейт. И той като „Кранфорд“ бе 45-годишен, възпълен и общителен. Преди да качи килограмите благодарение на многобройните обяди с гилдията на Сити, беше играч на скоуш от шампионска класа.

Както си му е редът, мъжете сведоха разговора на масата до баналните теми — времето, „как мина полетът“ и т. н., - след което се изнесоха в библиотеката за кафето и портвайна. Далеч от чужди уши вече можеха да се отпуснат и да поговорят по същество.

— Искам да купя два кораба. Много тихо, много дискретно, като собственик ще стане фалшива компания в данъчен рай.

Сър Абхей изобщо не се смути. Това се случваше през цялото време. По данъчни съображения, естествено.

— Какви кораби по точно? — попита той. Самоличността на американеца бе извън съмнение. Не че го интересуваше — за него гарантираше „Кранфорд“ и това бе предостатъчно. В крайна сметка не бяха ли учили заедно?

— Не знам — чистосърдечно призна Декстър.

— Забавно — коментира сър Абхей. — Имам предвид, че не знаете. Защото има много видове и размери, нали разбирате?

— Нека бъда откровен с вас, сър. Искам да ги откарам в дискретна корабостроителница, където ще бъдат реконструирани.

— А-а… преоборудване. Няма проблем. Как ще изглеждат накрая?

— Това си остава между нас, сър Абхей, нали?

Брокерът недоумяващо погледна шпионина, сякаш го питаше: „Ама що за хора си мислите, че сме ние?“.

— Каквото се каже в „Брукс“, си остава в „Брукс“ — тихо напомни „Кранфорд“.

— Добре тогава… всеки кораб ще се превърне в плаваща база на американските „тюлени“. Безобиден на външен вид, не толкова отвътре.

Лицето на сър Абхей просветна.

— Аха, за това значи. Е, нещата се изясняват. Пълно преоборудване. Не бих съветвал да са танкери. Формата им не е подходяща, изчистването е почти невъзможно, да не говорим колко тръби има на борда. Същото се отнася и до рудовозите. Формата им е добра за тези цели, но обикновено са огромни, много по-големи, отколкото изисква вашите нужди. Бих предложил бълкери[7], превозвачи на зърно. Чисти, сухи, лесни за преоборудване, с подвижни палуби, които ще помогнат за бързото излизане или влизане на вашите момчета.

— Ще ми помогнете ли да купя два?

— Не през „Стейпълхърст“, защото се занимаваме със застраховка, но разбира се, ние познаваме всички на пазара… навсякъде по света, искам да кажа. Ще ви свържа с моя управителен директор Пол Егит. Млад, но безкрайно умен.

Стана и подаде визитната си картичка.

— Отбийте се утре в офиса. Пол ще ви приеме веднага. Гарантирам ви най-добрата консултация в Сити. За сметка на фирмата. Благодаря за обяда, Бари. Поздрави Шефа от мен.

Излязоха заедно на улицата и се разделиха.

Хуан Кортес свърши работата си и излезе от търбуха на 4000-тонния трампер[8], върху който прилагаше магията си. След тъмнината на долния трюм лятното слънце беше ослепително и той си сложи слънчевите очила.

Изцапаният му работен комбинезон беше залепнал за потното му тяло. Под него носеше само гащета. Жегата долу наистина бе жестока.

Излишно беше да чака. Онези, които го бяха наели, щяха да дойдат чак сутринта. Щеше да им покаже какво е направил и как да използват тайната врата. Кухината зад обшивката на вътрешния корпус беше неоткриваема. Щяха да му платят добре. Какъв вид контрабанда щяха да пренасят в тайното отделение, което бе направил, не го интересуваше, а ако тъпите гринго смятаха да натъпчат ноздрите си с бял прах, това също си бе тяхна работа.

Неговата работа бе да облече вярната си съпруга Ирина, да сложи на масата храна и да купи учебници за раничката на сина си Педро. Прибра оборудването си в отделеното му шкафче и тръгна към скромния «Форд Пинто“. В подреденото бунгало — гордост за работник като него — в красивия жилищен комплекс в полите на хълма Серо Ла Попа го очакваше дълъг освежаващ душ, целувка от Ирина, прегръдка от Педро, вкусен обяд и няколко бири пред плазмения телевизор. Щастлив от живота, най-добрият заварчик на Картахена тръгна към дома си.

Кал Декстър познаваше Лондон, макар и не особено добре, но търговският възел, наричан Сити или Квадратната миля, му бе напълно непознат. Черното такси обаче, шофирано от млад кокни, роден и израсъл само на миля източно от Олдгейт, нямаше никакви проблеми с адреса. В единайсет без пет колата спря пред вратата на брокерска фирма за морски застраховки, намираща се в сграда, по времето на Шекспир сигурно била манастир. Усмихната секретарка го съпроводи до втория етаж.

Пол Егит работеше в малък отрупан с папки кабинет. Стените бяха украсени с поставени в рамки снимки на товарни кораби. Беше трудно човек да си представи милионите от застрахователен бизнес, които минаваха през тази бърлога. Единствено екранът на съвсем съвременния компютър доказваше, че Чарлс Дикенс не си е тръгнал оттук преди малко.

По-късно Декстър щеше да осъзнае колко заблуждаващ е външният вид на този вековен пазар на пари, чийто ежедневен оборот от покупки, продажби и комисиони се измерваше с десетки милиарди. Егит бе към 40-годишен, с разкопчана на врата риза с къси ръкави. Излъчваше приветливост. Сър Абхей Варма го бе информирал, но само за най-основното. Беше му казал, че американецът представлява нова компания за рисково инвестиране, която търсела да купи два излишни някому бълкера, по възможност за превоз на зърно. Обясни, че не знаел за какво ще бъдат използвани. Не било нужно да знае. Но му обещал „Стейпълхърст“ да предложи консултация, препоръки и някакви контакти в света на търговските кораби. Американецът бил приятел на сър Абхей. Така че услугата нямало да се фактурира.

— Бълкери? — поиска да се увери Егит. — С които се е превозвало зърно? Е, улучили сте точния момент. При това състояние на световната икономика има доста свободен тонаж в момента, както в морето, така и по сухите докове. Но ще ви трябва брокер, за да не ви одерат жив. Познавате ли такъв?

— Не — призна Декстър. — Кого бихте ми препоръчали?

— Ами, това е малък свят, в който всички се познаваме. Само на половин миля оттук са „Кларксън“, „Бремер-Сийскоп“, „Голбрайт“ и „Гибсънс“. Всички те се занимават с покупко-продажби и чартиране. Срещу заплащане, естествено.

— Разбира се. — Неотдавна получено шифровано съобщение от Вашингтон го известяваше, че има новооткрита сметка на о-в Гърнзи, в Ламанша — дискретен данъчен рай, който Европейският съюз безуспешно се опитваше да закрие. Съобщението съдържаше също името на банковия служител, към когото следваше да се обърне, и кодовото число, нужно за освобождаване на средствата в сметката.

— От друга страна, добрият брокер вероятно ще спести на купувача на кораба повече, отколкото е таксата за услугата. Имам добър приятел в „Парксайд & Ко“. Да му се обадя ли?

— Да, ако обичате.

Егит проведе петминутен разговор по телефона.

— Вашият човек се казва Саймън Линли — каза той и написа адреса на едно листче. — На една крачка оттук е. Като излезете, завийте наляво. На Олдгейт отново наляво. После право напред и питайте за Джупитер Хаус — всички ще ви ориентират. Успех.

Декстър допи кафето си, стана, стисна ръката на Егит и си тръгна. Указанията бяха перфектни. Стигна за петнайсет минути. Джупитер Хаус беше пълна противоположност на „Стейпълхърст“ — свръхмодерна сграда от метал и стъкло. Безшумни асансьори.»Парксайд“ се намираше на 11-я етаж и от панорамните прозорци на три километра в западна посока се виждаше куполът на катедралата „Свети Павел“. Линли го посрещна при асансьора и го въведе в малка заседателна зала. Веднага им донесоха кафе и сладки.

— Искате да купите два бълкера, вероятно за превоз на зърно? — поиска да се увери Линли.

— Такова е желанието на моите началници — поправи го Декстър. — Те са базирани в Близкия изток. Изключително много държат на дискретността. Оттук и идеята с представителната компания, оглавявана от мен.

— Разбира се, разбира се — съгласи се Линли веднага. Арабски бизнесмени, издоили местния шейх, които не искат да свършат в някой от доста неприятните затвори в страните от Залива. До болка познато.

— От колко големи кораби се нуждаят вашите хора?

Декстър не знаеше много за тонажа на плавателните съдове, но му бе известно, че в основния трюм ще трябва да се побере малък хеликоптер с разтворен винт. Така че изрецитира списък на габаритите.

— Около 20000 брутен тонаж или 28000 тона водоизместване — резюмира Линли и започна да въвежда нещо в компютъра. В края на заседателната маса имаше голям екран, на който започнаха да се показват възможностите: Фриймантъл, Австралия… фарватерът на Сейнт Лорънс, Канада… Чесапийк Бей, Щатите.

— Най-голямо разнообразие има при COSCO. Това е „Чайна Оушън Шипинг Къмпани“, базирана в Шанхай, но ние работим с офиса им в Хонконг.

— Комунисти? — попита Декстър. Беше убил много комунисти в Железния триъгълник.

— О… това вече не ни тревожи — отговори Линли. — В наши дни те са най-големите капиталисти на света. Но са безупречни — кажат ли, че ще доставят нещо, доставят го. А, излезе Игъл Бълк, Щатите. По-близко ви е. Не че има някакво значение, разбира се. Или има…?

— Клиентите ми се интересуват само да се запази дискретност по отношение на истинския собственик — подчерта Декстър, — а самите кораби ще отидат в дискретна корабостроителница за реконструиране и обновяване.

„Банда мошеници — помисли Линли. — Вероятно искат да превозват много съмнително карго, за което им е необходимо корабите да се преконфигурират, да се преименуват и да се снабдят с нови документи, за да са неразпознаваеми. И какво от това? В Далечния изток е пълно с такива. Времената са трудни, а парите са си пари“.

Затова каза:

— Естествено. В Южна Индия има няколко много добри и изключително дискретни корабостроителници. Имаме контакт с тях чрез наш човек в Бомбай. Ако пожелаете да действаме от ваше име, ще трябва да подпишем споразумение за съгласие с авансово изплащане на част от комисионата. Предлагам следното: след като купите корабите, ги прехвърляме документално на управляващата компания „Тейм“ в Сингапур. В този момент и с новите си имена старите кораби практически изчезват. „Тейм“ никога не обсъждат клиентите си. Как да се свържа с вас, господин Декстър?

Съобщението от Деверо съдържаше още пощенския адрес, телефона и имейл адреса на новозакупена конспиративна квартира във Феърфакс, Вирджиния, която щеше да се използва като пощенска кутия и пункт за получаване на съобщения. Дело на самия Деверо, тя бе непроследима и можеше да престане да се използва само за шейсет секунди. Декстър даде адреса. В рамките на 48 часа споразумението бе подписано. „Парксайд“ можеше да започне търсенето.

Отне два месеца, но преди края на годината двата кораба за превоз на зърно бяха налице.

Единият дойде от Чесапийк Бей, Мериланд, а другият се оказа на котва в пристанището на Сингапур. Деверо нямаше никакво намерение да задържа екипажите, така че на хората беше платено щедро и бяха освободени.

Американската покупка мина лесно, може би защото наистина бе по-близо до дома. Нов екипаж от военноморския флот, представящ се за моряци на търговски кораб, се качи на борда, запозна се с особеностите на кораба и се отправи през Атлантика.

Екипаж от моряци на Кралския флот излетя за Сингапур, също така като моряци на търговски кораб, пое командването и се отправи през пролива Малака. Тяхното пътуване по море беше по-кратко. Но и двата кораба поеха към малка смърдяща корабостроителница на индийския бряг, южно от Гоа — място, използвано основно като корабно гробище, където морските съдове бавно се разфасоваха на съставните им части и където цареше престъпно пренебрежение към здраве, безопасност и опасност от непрекъснато изтичащите токсични химикали. Над мястото се стелеше непоносима воня, което бе причината тук да не идва никой, за да види какво се върши.

Щом влязоха в залива и хвърлиха котва, двата кораба на „Кобра“ практически престанаха да съществуват, но новите им имена с новите документи бяха дискретно регистрирани в списъка на „Лойдс“ за международно корабоплаване. Там бе отбелязано, че са зърновози под управлението на „Тейм“, Сингапур.

Според желанието на нацията-дарител церемонията се състоя в американското посолство на улица „Абилио Маседо“ в Прая, на остров Сантяго, република Кабо Верде. Нейно превъзходителство посланик Мариан Майлс председателстваше с обичайния си чар. Присъстваха кабовердските министри на природните ресурси и на отбраната.

За да се придаде тежест на събитието, със самолет долетя американски адмирал, който трябваше да подпише от името на Пентагона. Той нямаше ни най-малка представа за какво е тук, но блестящите чисто бели тропически униформи, в които двамата с адютанта му бяха наконтени, изглеждаха много впечатляващо.

Посланик Майлс предложи бюфет, а на заседателната маса бяха разстлани нужните документи. Присъстваше и военният аташе към посолството, както и гражданско лице, представляващо Държавния департамент, в чиито безукорни документи за самоличност пишеше, че се казва Калвин Декстър.

Министрите подписаха първи, след това адмиралът, накрая и посланикът. Върху всяко копие бяха положени печатите на република Кабо Верде и на Съединените щати, което бе последната формалност за влизане в сила на споразумението за помощ. Вече можеше да се започне работа по прилагането му.

Приключването на официалната част бе сигнал да се налее шампанско, след което се вдигнаха очакваните тостове. По-възрастният министър произнесе на португалски очакваната от него — така смяташе само той — реч. Речта се стори безкрайна на измъчения адмирал, още повече че той не разбра нито дума от нея. Затова само се усмихваше с флотската си усмивка и се чудеше за какъв дявол го бяха измъкнали от голф игрището край Неапол и го бяха пратили на тия бедни острови, заврени в Атлантическия океан на триста мили от африканското крайбрежие.

Причината, беше се опитал да му обясни неговият адютант, бе, че Съединените щати в акт на обичайната си щедрост към Третия свят бяха решили да помогнат точно на република Кабо Верде. Островите не разполагаха с никакви природни ресурси освен един: океанът наоколо гъмжеше от риба. Републиката притежаваше флот, състоящ се от един катер, но нямаше никакви военновъздушни сили.

С разрастването в световен мащаб на риболовното пиратство и покрай неутолимия апетит на Далечния изток за прясна риба кабовердското море в двестамилните териториални води, които по силата на всички закони принадлежаха на републиката, беше обект на нашествие от бракониери.

Съединените щати щяха да получат контрол над летището на отдалечения остров Фого, чиято писта съвсем наскоро бе удължена благодарение на финансова помощ от страна Европейския съюз. Там американският флот щеше да изгради център за обучение на пилоти, естествено под формата на дарение.

Когато това приключеше, екип бразилски (заради общия португалски език) военни инструктори щеше да се нанесе с дузина самолети за обучение „Тукано“ и щеше да създаде Въздушен контрол на риболовната зона, като обучи за пилоти подходящо избрани кабовердски кадети. С помощта на версията „Тукано“ с далечен обсег на действие момчетата щяха да патрулират океана, да засичат нарушителите и да насочват към тях катера на бреговата охрана.

Прекрасна идея, съгласи се адмиралът, макар да продължаваше да недоумява какво точно бе наложило да бъде отвлечен от голф игрището в момент, когато му оставаше един удар, за да вкара топката.

След поредица ръкостискания, адмиралът напусна посолството, като взе със себе си човека от Департамента в лимузината, която трябваше да го върне на летището.

— Можете да летите с мен и до Неапол, ако пожелаете, господин Декстър — вече в по-добро настроение предложи той.

— Много любезно от ваша страна, адмирале, но ще пътувам обратно до Вашингтон през Лисабон и Лондон.

Разделиха се на летището в Сантяго. Военният самолет на адмирала излетя за Италия. Декстър изчака излитащия по разписание полет на португалските авиолинии TAP.

Месец по-късно първият огромен кораб на спомагателните части към флота докара военни инженери на коничния изгаснал вулкан, обхващащ деветдесет процента от площта на Фого, наречен така, защото за португалците „Фого“ означава „огън“. Корабът се установи на дрейф, като плаваща база за инженерите — късче от Америка с всички домашни удобства.

Военноморските инженери се гордеят с това, че могат да построят всичко навсякъде, но е крайно неразумно да бъдат разделяни от прославените канзаски говежди пържоли от специално узряло месо, пържените картофки и бурканите горчица с обем по един галон. В крайна сметка всичко работи най-добре с правилното гориво.

Щеше да им отнеме шест месеца, но в края на този период съществуващото летище щеше да може да приема транспортни самолети „Херкулес С130“, което ликвидираше досадния проблем със зареждането с гориво и отпуските. От друга страна, по-малки снабдяващи кораби щяха да доставят фермени конструкции, греди, цимент и всичко нужно за построяването на сградите, плюс храна, сокове, безалкохолни напитки и дори вода.

Шепата живеещи на Фого креоли се събраха силно впечатлени да наблюдават как армията строители дебаркира и превзе малкото им летище. Веднъж дневно от Сантяго пристигаше „совалката“ и излиташе обратно, когато пистата се освободеше от строителните елементи.

Когато всичко приключеше, центърът за обучение на пилоти щеше да разполага — съвсем отделно от бараките за цивилни пасажери — с модулно сглобяеми общежития за кадетите, вили за инструкторите, работилници за ремонт и поддръжка, резервоари за авиационно гориво за турбовитловите „Тукано“ и комуникационна кабина.

Дори някой от инженерите да бе забелязал нещо странно, никой не си позволи да го коментира. Няколко други съоръжения бяха построени и приети от Цивилния представител на Пентагона, който се казваше Декстър и който пристигаше и си заминаваше със самолет на гражданската авиация. В каменната стена на вулкана бе издълбан допълнителен хангар с желязна врата, а освен него голям резервоар за гориво JP5 и оръжеен склад.

— Направо да си помисли човек — промърмори главен старшина О'Конър, докато проверяваше надеждността на желязната врата в тайния скален хангар, — че някой ще води война тук.

4

На Плаза де Боливар — площадът носи името на великия освободител — се издигат някои от най-старите сгради не само в Богота, но и в цяла Южна Америка. Това е центърът на Стария град.

Тук са били конквистадорите, довели със себе си в своята неистова страст към Бога и златото първите католически мисионери. Някои от тях — до един йезуити — през 1604 основали година училището „Свети Бартоломей“ в един от ъглите на площада, съвсем наблизо до църквата „Свети Игнатий“ в чест на техния основател Лойола. В друг ъгъл се издига оригиналният Национален провинциалат на Обществото на Исус.

От няколко години провинциалатът официално е преместен в съвременна сграда в по-новата част на града. Но в изпепеляващата жега, въпреки благата на модерната технология в лицето на климатиците, провинциалният епископ брат Карлос Руис продължаваше да предпочита студените камъни и подови плочи в старите сгради.

Точно тук бе избрал той да посрещне американския посетител в едно влажно декемврийско утро. Седнал зад дъбовото си писалище, докарано преди много години от Испания и вече почерняло от времето, отец Карлос отново отвори писмото, съдържащо молбата за тази среща. То идеше от неговия брат во Христе — директора на Бостънския колеж и беше невъзможно да се откаже, но любопитството не е грях. Какво би могъл да иска този човек?

Пол Деверо бе въведен от млад послушник. Провинциалът стана и прекоси стаята, за да го поздрави. Посетителят бе на възраст близка до неговата — библейските седемдесет години. Беше възслаб и изискано облечен: копринена риза, клубна вратовръзка и кремав ленен костюм. Никакви джинси или щръкнали изпод яката косми. Руис си помисли, че за първи път вижда американски шпионин, но писмото от Бостън казваше нещата пределно прямо.

— Отче, правя го с нежелание, но се налага да започна с една молба: възможно ли е да гледаме на всичко казано в тази стая като на изповед?

Брат Руис наклони глава и покани с жест госта си да седне на един от тапицираните изцяло с кожа кастилски столове. После се върна на мястото си зад писалището.

— С какво мога да ти помогна, синко?

— Помолен съм от не кой да е, а лично от моя президент, да се опитам да ликвидирам кокаиновата индустрия, която нанася тежки поражения на моята страна.

Нямаше нужда повече да обяснява защо е дошъл в Колумбия. Думата „кокаин“ бе предостатъчна.

— Това вече е опитвано многократно. Не преувеличавам. Но апетитът на страната ви е огромен. Ако не съществуваше този ненаситен и прискърбен апетит към белия прах, нямаше да има и производство.

— Така е — призна американецът, — търсенето винаги води до предлагане. Но е вярно и обратното: предлагането създава търсене. Ако не веднага, то след време. Ако предлагането замре, апетитът постепенно ще угасне.

— Не стана така по време на прохибиционизма.

Този финт бе познат на Деверо. Забраната на алкохола се бе оказала катастрофа. Тя просто бе създала огромен подземен свят, който след отмяната й се бе прехвърлил във всички останали престъпни дейности. И с годините за Съединените щати цената на това неразумно решение се измерваше с трилиони.

— Смятаме, че сравнението е неудачно, отче. В крайна сметка чаша вино или уиски могат да се налеят от хиляди бутилки.

Намекът беше: „Но кокаинът идва само оттук“.

— Синко, ние в Обществото на Исус се опитваме да бъдем сила на доброто. Но знаем от горчив личен опит, че забъркването в политиката или държавните дела обикновено води до катастрофални резултати.

Деверо бе прекарал целия си живот в шпионажа. И отдавна бе разбрал, че най-голямата разузнавателна агенция на света е Римокатолическата църква. Благодарение на вездесъщото си присъствие тя виждаше всичко, а чрез изповедите чуваше всичко. Самата идея, че в течение на хилядолетие и половина тя никога не е поддържала императори и принцове или не им се е противопоставяла, бе най-малкото забавна.

— Но видите ли някъде зло, се борите с него, нали така?

Провинциалът бе прекалено опитен, за да се хване.

— Какво очакваш да получиш от Обществото, синко?

— Вие сте навсякъде в Колумбия, отче. Младите ви служители са във всяко кътче на всеки град и село…

— И очаквате от тях да станат информатори? За вас? Които се намирате далече във Вашингтон? Да не забравяме, че и за тях тайната на изповедта е свята. Онова, което чуват в тясната стаичка, не може никога да бъде разкрито.

— Но ако отплава кораб с товар отрова, която ще унищожи безброй младежи и ще остави след себе си само нещастие, нима и това знание е твърде свято?

— И двамата знаем, че изповедта е свещена.

— Но един кораб не може да се изповяда, отче. Давам ви думата си, че нито един моряк няма да пострада. Залавянето и конфискацията са абсолютната граница, която няма да прекосим.

Той знаеше, че ще му се наложи да се изповяда, че е лъгал. Но този грях щеше да бъде признат пред друг свещенослужител. Не тук. И не сега.

— Това, което искате, е крайно рисковано. Хората зад тази отвратителна търговия са зли и не знаят милост.

Вместо отговор американецът извади от джоба си нещо: малък мобилен телефон.

— Отче, и двамата сме израсли дълго преди появата на тези неща. Сега вече ги притежават и млади, и стари. За да се изпрати късо съобщение, дори не се налага човек да говори…

— Знам за текстовите съобщения, синко.

— Вероятно знаете и за шифроването. С помощта на този апарат съобщенията се кодират по начин, изключващ прехващането им от Картела. Нужно ми е само името на кораба, пренасящ отровата към моята страна. С цел облага… за пари.

Провинциалът си позволи тънка усмивка.

— Добре защитавате тезата си, синко.

Кобрата имаше още един последен коз.

— В град Картахена има статуя на свети Петър Клавер от Обществото на Исус.

— Да. Той е сред най-почитаните ни светци.

— Преди стотици години той се е борил срещу робството. А търговците на роби са го направили мъченик. Отче, умолявам ви… Търговията с наркотици е зло, сравнимо с търговията с роби. И двете печелят от човешкото нещастие. Но онова, което поробва, не е задължително да е човек — то може да е и наркотик. Търговците на роби са вземали телата на младите хора и са злоупотребявали с тях. Наркотиците вземат душите им.

Провинциалният епископ се загледа през прозореца към площада на Симон Боливар, човека, освободил ближните си.

— Искам да се помоля, синко. Ела пак след два часа.

Деверо си поръча лек обяд под навеса в заведение на една от малките улички, започващи радиално от площада. Когато се върна, водачът на йезуитите в Колумбия бе взел решение.

— Не мога да разпоредя онова, което искаш. Но мога да обясня на енорийските свещеници какво ти е нужно. Стига да не се нарушава святата неприкосновеност на изповедта, нека преценяват сами. Можете да раздадете малките си машинки.

Измежду всичките си колеги в Картела онзи, с когото Алфредо Суарес трябваше да работи в най-тясно сътрудничество, бе Хосе-Мария Ларго, който отговаряше за пласмента. Ставаше дума за това да се държи отчетност за всяко карго, до последния килограм. Суарес можеше да изпраща стоката, но беше жизненоважно да се знае колко е пристигнало в точката на предаване на закупуващата мафия и каква част е била прехваната от органите на закона и реда.

За щастие всеки голям успех по залавяне се разтръбяваше незабавно по медиите от ПОО. Те искаха заслугите и очакваха похвали от правителствата си, като се възползваха от всичко това, за да си увеличат бюджета. Правилата на Ларго бяха прости и налагани с желязна неумолимост. На големите купувачи се позволяваше да заплатят 50 % от цената на доставката (това беше и цената на Картела) при самото й заявяване. Остатъкът се изплащаше при получаване и това бе моментът на смяна на собствеността. От друга страна, малките играчи трябваше да платят цялата стойност наведнъж.

Националните банди, групировки и мафии можеха да налагат астрономически цени на улицата и това си бе тяхна работа. Ако бъдеха небрежни, допуснеха сред хората им да бъдат внедрени информатори или загубеха по някакъв начин стоката… е, това също си беше лично техен проблем. Но конфискуването на товара след предаването му не ги освобождаваше от задължението да заплатят остатъка.

Имаше един преходен период, през който, след като чуждестранните банди все още дължаха 50-те процента, но по някаква причина загубеха стоката си в резултат на полицейска операция и откажеха да платят, се налагаше да се използва принуда. Дона беше непреклонен относно стойността на ужасните уроци, които трябваше да се дават заради другите. А и Картелът беше наистина параноичен по отношение на две неща: кражбите на активи и предателството от информатори. Това не се прощаваше, не се забравяше и цената на възмездието бе без значение. Такъв бе законът на Дона… и този закон работеше.

Суарес можеше да разбере с точност до килограм каква част от неговите доставки е прехваната преди пункта за предаване единствено от разговор с колегата си Ларго. Само това можеше да му подскаже кои методи на изпращане имат най-голям шанс да пробият и кои не.

По негова оценка към края на 2010 година прехващането успяваше в 10–15 % от случаите. Това се смяташе за приемливо, но той не спираше да мечтае да свали загубите от прехващане до едноцифрен процент. Ако кокаинът се прехващаше, докато все още бе собственост на Картела, загубата бе изцяло тяхна. И това никак не се нравеше на Дона.

След влизането в новото хилядолетие предшественикът на Суарес — отдавна разчленен и изгнил под основите на някой от по-новите жилищни блокове — бе заложил изцяло на подводниците. Действително оригиналната идея включваше построяването в скрити из джунглите речни докове на задвижвани от дизелови двигатели подводници, които можеха да поемат екипажи от по четирима и товар до десет тона, включително храна и гориво, след което се потапяха на перископна дълбочина.

Не се спускаха дълбоко. Не се налагаше. Над водата се показваше „мехурът“ на купол от перспекс, през който надничаше главата на капитана, водещ съда. Отделно стърчеше тръба за засмукване на въздух за екипажа и двигателя.

Идеята бе тези невидими подводници да се прокрадват бавно покрай крайбрежието до Северно Мексико и да доставят там огромни количества стока на мексиканските мафии, които довършваха работата чрез контрабандирането на стоката през границата с Щатите. И това бе работило прекрасно… известно време. След това се бе разразила катастрофата.

Геният зад проектирането и изработването им бе Енрике Портокареро, представящ се за дребен ловец на скариди по крайбрежието южно от Бонавентура. Но един ден полковник Дос Сантос се бе добрал до него.

Дали Портокареро бе „пропял“ под натиск, или обискът на жилището му бе довел до разкриването на някакви следи, така и не се разбра, но скоро след това бе разкрита основната база за строеж на подводниците и флотът нанесе удар по нея. Когато капитан Герман Бореро си свърши работата, от шейсетте корпуса в различна фаза на строеж бяха останали само димящи развалини. Загубата за Картела бе неизчислима.

Втората грешка на предшественика на Суарес бе в това, че изпращаше до Европа и Щатите изключително голям процент от общата продукция чрез единични „мулета“, пренасящи по 1–2 килограма всеки. Това означаваше използването на буквално хиляди хора, за да се транспортират някакви си два тона.

Само че ислямският фундаментализъм доведе до затягане на мерките за сигурност по границите, в резултат на което все повече куфари на пътници се подлагаха на сканиране с рентген и все по-често се разкриваше нелегалното им съдържание. Това доведе до превключване към „гълтачите“. Всевъзможни идиоти се подготвяха да поемат риска да парализират вътрешностите си с новокаин, за да могат да глътнат до стотина пликчета с по десет грама стока всяко.

При някои се случваха спуквания и нещастниците умираха на пода на различни летища в гърчове и с пяна на устата. Други биваха издавани от наблюдателни стюардеси, че отказват да пият или ядат по време на продължителни презокеански полети. Подобни пътници вежливо биваха изтегляни встрани, даваха им слабително и им предоставяха тоалетна с филтър на дъното. Американските и европейски затвори гъмжаха от тях. Дори и при това положение около 80 % преминаваха, защото ставаше дума за наистина огромен брой хора, а Западът бе наистина вманиачен на тема човешки права. Само че точно тогава късметът за втори път се бе извърнал от предшественика на Суарес.

Нововъведението бе изпробвано за пръв път в Манчестър, Англия, и се бе оказало много практично. Това бе нов виртуално „разсъбличащ“ рентген, който не само показваше пътника, все едно че е без дрехи, но и разкриваше всичко останало от импланти и предмети в ануса до съдържанието на червата. Машината бе безшумна и се монтираше под гишето на паспортния контрол, така че пасажерът да бъде огледан от гръдния кош до глезените от друг служител в съседна стая. Все повече и повече западни летища и терминали на пристанища инсталираха тази техника, в резултат на което броят на заловените „мулета“ скочи драстично.

Накрая на Дона му писна и той нареди смяна на отговарящия за тази дейност — окончателна смяна!

Суарес бе заклет привърженик на концепцията за големите пратки. Събраните статистически данни ясно показваха кои са най-добрите маршрути.

За Щатите това бе по суша или със самолет през Карибите до Северно Мексико или по южната напречна граница с Щатите, откъдето каргото през по-голямата част от пътя се превозваше основно с товарни кораби на търговския флот, а на финала се прехвърляше за кратко на морски съдове от онези, които кръстосват по двете крайбрежия — рибарски кораби, моторници и частни яхти.

За Европа Суарес отдаваше предпочитание на новите маршрути — не директно от Карибите до Западна и Северна Европа, където прехващанията достигаха до 20 %, а на изток през пръстена провалени държави по западноафриканското крайбрежие. Когато каргото там сменеше собственика си и Картелът получеше дължимото, вече бе грижа на новите собственици да дозират доставената им стока и да я прехвърлят на север в курортите на Средиземноморието и по-нататък в Южна Европа. А предпочитаната от него дестинация бе малката бивша португалска колония и пародия на държава, разкъсваната от гражданска война наркодупка Гвинея-Бисау.

Същата картина се оформяше и в главата на Кал Декстър, който беше във Виена на посещение при канадския нарколовец Уолтър Кемп, УНОДК — Бюрото за наркотиците и престъпността към ООН. Числата на УНОДК доста точно пасваха с онези на Тим Менхайър в Лисабон.

Само допреди няколко години през Западна Африка минаваха около 20 % от колумбийския кокаин, предназначен за Европа, но сега количеството надвишаваше 50 %. Онова, което и двамата мъже, седнали край масичка за кафе в Пратера, не подозираха, бе, че Алфредо Суарес е увеличил този дял на 70 %.

В Западна Африка имаше няколко републики с излаз на море, отговарящи на полицейската дефиниция за „заинтересувана страна“: Сенегал, Гамбия, Гвинея-Бисау, Гвинея-Конакри (бивша френска колония), Сиера Леоне, Либерия и Гана.

След като пристигнеше по въздух или по море през Атлантика, кокаинът поемаше на север по стотици различни пътища, като се използваха разнообразни хитрости. Някои го прекарваха с рибарски лодки нагоре покрай мароканското крайбрежие и после следваха стария път на канабиса. В други случаи товарът се прехвърляше със самолет през Сахара до северноафриканското крайбрежие и оттам стигаше с малки морски съдове до испанската мафия на другата страна на Херкулесовите стълбове или попадаше в ръцете на калабрийската ндрангета, чакаща в пристанището на Джоя.

А понякога товарът потегляше по най-изтощителния начин — с керван през Сахара от юг на север. Особен интерес представляваше либийската авиокомпания „Африкия“, свързваща дванайсет големи западноафрикански града с Триполи от другата страна на Средиземно море точно срещу Европа.

— Когато става дума за транспорт на север, към Европа — отбеляза Кемп, — не можем да правим сериозно разграничаване. Но за получаване на стоката след прекосяване на Атлантика Гвинея-Бисау е с едни гърди пред останалите.

— Дали да не се поразходя дотам да разгледам — замислено каза Декстър.

— Ако се решиш да го направиш — предупреди го канадецът, — бъди много предпазлив. Използвай добър претекст. И няма да е излишно да те съпровожда някой по-внушителен. Разбира се, най-добрата маскировка би била да е чернокож. Можеш ли да направиш нещо по въпроса?

— Не и от тази страна на Гьола.

Кемп надраска на една салфетка име и номер.

— Изпробвай го в Лондон. Мой приятел. Работи за АТОП. И късмет… Ще ти трябва.

До този момент Кал Декстър не беше чувал за британската Агенция за тежка и организирана престъпност, но му предстоеше да научи за нея.

Поради старите си колониални връзки португалската авиокомпания TAP беше единственият удобен превозвач. С виза с джоба, ваксиниран и инжектиран срещу всичко описано в учебниците по тропическа медицина, и най-сетне с акредитация от „Бърд Лайф Интернешънал“, представяща го за изтъкнат орнитолог, специализирал в изучаването на блатните и водоплаващи птици, зимуващи в Западна Африка, седмица по-късно „д-р“ Калвин Декстър излетя от Лисабон с нощен полет на TAP до Гвинея-Бисау.

Два реда седалки зад него седяха двама ефрейтори от британския парашутен полк. Междувременно му се бе изяснило, че АТОП обединява почти всички агенции, имащи някакво отношение към едрата престъпност и антитероризма. В социалната мрежа от познати на приятеля на Уолтър Кемп беше старши по ранг военен, прекарал по-голямата част от кариерата си в Трети батальон на полка — Трети пара. Именно той бе намерил Джери и Бил, базирани в щаба в Колчестър. Те на свой ред бяха дали съгласието си да участват.

Само че вече не бяха Джери и Бил. Сега бяха Кваме и Кофи. В паспортите им недвусмислено пишеше, че са ганайци, а имаха и допълнителни документи, в които се твърдеше, че работят в „Бърд Лайф Интернешънал“ в Акра. В действителност, разбира се, бяха толкова британци, колкото е и Уиндзърския дворец, но родителите им бяха емигрирали от Гранада. Ако някой не започнеше да ги разпитва на туй, ивей или ашанти, щяха да бъдат приети за местни. Не говореха и креолски или португалски, но определено изглеждаха като африканци.

Самолетът на TAP кацна на пистата в Бисау посред нощ. Повечето пасажери продължаваха за Сао Томе и Принсипи, така че само шепа хора подминаха залата за транзитни пътници в посока на паспортния контрол. Декстър вървеше най-отпред.

Паспортният служител сканира съвестно всяка страница на новия канадски паспорт, разгледа ганайската виза, ловко прибра банкнотата от двайсет евро и му кимна, че може да минава. Декстър махна към двамата си спътници и каза:

— Avec moi. — И допълни: — Con migo.

Френският не е португалски, испанският също, но смисълът беше пределно ясен. Освен това Декстър излъчваше добронамереност. Дружелюбността обикновено върши работа. Към тях се приближи по-старши служител и попита:

— Qu'est que vous faites en Guinee?

Декстър — престори се, че въпросът му доставя неимоверно удоволствие — бръкна в чантата, която носеше през рамо, и извади наръч брошури, изобразяващи чапли и какви ли не други представители на безбройните водоплаващи птици, зимуващи в огромните блата и водни площи на Гвинея-Бисау. Погледът на служителя се замъгли от скука и той им махна да си вървят.

Отвън нямаше таксита. Но имаше камион с шофьор, а банкнотата от 50 евро тук явно много се уважаваше.

— Хотел „Малайка“? — с надежда попита Декстър.

Шофьорът кимна.

Когато наближиха града, Декстър забеляза, че над него цари непрогледен мрак. Виждаха се само няколко светли точки. Комендантски час? Не — просто нямаше електричество. Само сградите със самостоятелни генератори можеха да се радват на светлина и електроенергия по всяко време. За щастие „Малайка“ бе сред тях. Тримата се регистрираха и легнаха да поспят през остатъка от нощта. А преди изгрев-слънце някой застреля президента.

Името бе забелязано от компютърния експерт на проект „Кобра“ Джереми Бишоп. Точно както маниаците на тема състезания със задаване на въпроси на общи теми с тривиален характер ровят из всякакви енциклопедични справочници, речници и атласи за факти, за които никой никога няма да попита, така и Бишоп, който не общуваше с никого, прекарваше времето си в киберпространството. Не сърфираше в интернет — това за него беше прекалено елементарно. Имаше навика да прониква незабелязано и без усилия в личните бази данни на други хора просто за да разбере какво има в тях.

Така че една съботна вечер, когато всички във Вашингтон бяха извън домовете си, за да се насладят на началото на културния сезон, той седеше пред монитора и разглеждаше списъците на пристигащите и заминаващите на летището в Богота. Направи му впечатление, че едно име се появява периодично. Който и да бе този човек, той редовно — на всеки две седмици — летеше между Богота и Мадрид.

Връщаше се след не повече от три дни, което му позволяваше да прекара в испанската столица по-малко от 50 часа. Крайно недостатъчно за туризъм, но и прекалено дълго за транзит към друго място.

Бишоп пусна името в базата данни, съдържаща информация за онези, за които бе известно, че имат някакво отношение към кокаина. Тази база данни бе предоставена от колумбийската полиция на УБН и впоследствие копирана за нуждите на „Кобра“. Но името не фигурираше в нея.

Затова той проникна в базата данни на авиокомпания „Иберия“, която мъжът използваше винаги. Този път името излезе като „често летящ“ със специални привилегии и приоритет при полети с дълги списъци на чакащите. Лицето винаги пътуваше в първа класа, а резервациите му за обратния полет се правеха автоматично, освен ако той лично не ги отменеше.

Бишоп използва специалния си статус, за да се свърже с хората на УБН в Богота и дори с екипа на британската АТОП в столицата. Никой не го познаваше лично, но от УБН услужливо му направиха справка от местни източници, че става дума за адвокат с престижна клиентела, който никога не се е явявал в съда по криминални дела. Това беше задънена улица и неудовлетвореният от проучванията си Бишоп се свърза с Деверо.

Кобрата прие информацията, но сметна, че не заслужава по-нататъшни усилия. Нищо не можеше да се изключи, разбира се, но вероятността изглеждаше минимална. И все пак едно запитване до Мадрид не можеше да навреди. Чрез екипа на УБН в Мадрид Деверо направи официална молба при следващата визита на човека той да бъде дискретно проследен. Той, Кобрата, щял да е благодарен, ако се разбере къде е отседнал, къде е ходил, какво е правил и с кого се е срещал. Макар и с явно неудоволствие американците в Мадрид се съгласиха да поискат тази услуга от испанските си колеги.

Борбата с наркотиците в Мадрид се води от Unidad de Drogas у Crimen Organizado или УДИКО. Заявката попадна на бюрото на инспектор Франсиско Ортега, наричан от приятелите и колегите си Пако.

Като всички полицаи и Ортега смяташе, че от него се иска много, а му се дава малко. Но знаеше, че когато американците искат проследяване на колумбиец, отказът е недопустим. Най-големият консуматор на кокаин в Европа може и да бяха англичаните, но Испания си оставаше основното място, където пристигаше стоката, при това не без помощта на огромен и жесток подземен свят. А американците, благодарение на неизчерпаемите си ресурси, понякога се натъкваха на истински късчета самородно злато, които охотно споделяха с УДИКО. Затова Пако парафира заявката с бележка, че след 10 дни, когато пристигне, колумбиецът дискретно трябва да бъде проследен.

Нито Бишоп, нито Деверо, а най-малко Ортега можеха да знаят, че Хулио Лyc бе единственият член на Братството, останал някак извън вниманието на колумбийската полиция. Полковник Дос Сантос знаеше отлично кои са всички останали, но не и адвоката и перача на пари.

Към пладне в деня след пристигането на Кал Декстър и екипа му в Бисау случаят с мъртвия президент бе разрешен и паниката поутихна. Оказа се, че не става дума за пореден държавен преврат.

Стрелецът беше любовник на много по-младата съпруга на стария тиран. Още сутринта и двамата бяха изчезнали в джунглата на север и повече никой нямаше да ги види. Племенната солидарност щеше да ги защитава, сякаш изобщо не са съществували на този свят.

Президентът бе от племето папел, а трофейната му жена и младият й приятел бяха баланта.

Армията също бе основно от баланта и нямаше никакво намерение да преследва свои хора. На всичко отгоре президентът не се бе радвал на особена популярност. Щяха да изберат нов. Какво толкова? Новият бе военен, при това началник-щаб, и имаше истинска власт.

Декстър нае бял джип от „Мавегро Трейдинг“, чийто услужлив холандски собственик го свърза с човек, даващ под наем малка яхта. Яхтата имаше извънбордови двигател и теглеше лодка и определено подхождаше за обикаляне из лабиринта на крайбрежния архипелаг Бижагош в търсене на водоплаващи птици.

Освен всичко това Декстър нае усамотено бунгало срещу спортния стадион, построен неотдавна от китайците, които методично реколонизираха африканската шир, и той и двамата му помощници се изнесоха от хотела в новата си резиденция.

По пътя към нея ги засече джип „Ранглър“ — профуча пред тях на едно кръстовище. През изтеклите два дни Декстър бе научил, че тук няма такова нещо като пътна полиция, а светофарите рядко работят.

Двете коли се разминаха на сантиметри. Пътникът на предната седалка в джипа изгледа Декстър отблизо през слънчевите си очила. Подобно на шофьора си той не бе нито африканец, нито европеец — мургав и чернокос, с хваната на опашка коса и кичозна златна верига на шията. Колумбиец.

Над кабината на джипа имаше хромирана рамка, върху която бяха монтирани четири мощни прожектора. Декстър знаеше защо. В много случаи кокаинът се пренасяше по море, без да стига до жалкото пристанище на Бисау: балите се прехвърляха в протоците между мангровите острови.

Или пък товарът идваше по въздух и го прехвърляха в морето близо до очакваща го рибарска лодка и по-рядко във вътрешността. Двайсетгодишната партизанска война за независимост на Гвинея-Бисау срещу Португалия беше довела до наследяването на петдесетина самолетни писти в „буша“. Понякога самолетите с кокаина кацаха направо там, преди да отлетят за презареждане с гориво към летището — празни и „чисти“.

Нощното кацане бе по-безопасно, но понеже никоя от тези писти в джунглата нямаше електрическа инсталация, нямаше и ориентиращи светлини. Затова посрещащата група от 4–5 пикапа и джипа включваше прожекторите над кабините си и осигуряваше ярко осветена пътека за кацане през няколкото критично важни минути.

Работата върху двата зърновоза в убийствената среда на корабостроителницата „Капур“, южно от Гоа, беше в разгара си. Ръководителят на всичко, канадецът от шотландски произход Дънкан Макгрегър, бе прекарал живота си в подобни места из тропиците, в резултат на което имаше кожа с цвета на летална жълтеница и очи, подхождащи на външния му вид. Ако блатната треска не го вкараше в гроба, един ден щеше да го направи уискито.

Кобрата обичаше да наема пенсионирани експерти. Такива хора имаха по четиридесет години трудов стаж, нямаха семейни връзки и не се нуждаеха отчаяно от пари. Макгрегър знаеше какво се иска от него, но не и защо. Но при парите, които му се плащаха, нямаше никакво намерение да тъне в догадки и определено не смяташе да пита.

Заварчиците и шлосерите бяха местни, монтажниците бяха докарани от Сингапур и Макрегър ги познаваше добре. Беше ги настанил в няколко наети каравани, защото знаеше, че никога не биха влезли в копторите на местните.

Беше получил инструкции външният облик на корабите да остане непроменен. Реконструирането трябваше да обхване само необятните трюмове. Най-отпред трябваше да има карцер за затворниците, но той не знаеше тази подробност. Пак тук бяха нужни още койки, тоалетни, камбуз, душкабини и каюткомпания с климатици и дори телевизор.

По-назад идваше друга зона за обитаване — подобна, но по-луксозна. Един ден тук щяха да се нанесат или британските командоси от СВМС, или американските „тюлени“.

Третият трюм трябваше да е по-малък за сметка на съседното помещение. Стоманената вътрешна преграда между трюмове три и четири трябваше да се изреже и премести. На това място трябваше да има окомплектована с всичко работилница с общо предназначение. Предпоследният трюм, опрян в кърмовата надстройка, оставаше празен. В него щяха да се скрият изключително бързите атакуващи НБЛ, задвижвани от грамадни двигатели. Над този трюм трябваше да се монтира единственият мачтов кран.

Най-голям обем работа имаше по най-големия трюм. На дъното му се монтираше стоманена плоча, която трябваше да се издига вертикално с четири хидравлични крика — по един във всеки ъгъл, — докато не се изравни с палубата горе. Това щеше да изнесе на открито обекта, фиксиран към плочата. Всъщност този обект щеше да е атакуващият хеликоптер на бойната група.

През цялата зима под все така изпепеляващото карнатаканско слънце оксижените съскаха, дрелките пробиваха, металът оглушително дрънчеше и малко по малко двата безобидни зърновоза се превръщаха в два смъртоносни плаващи капана. Далеч оттук имената на корабите бяха сменени с други при прехвърлянето на собствеността на невидима компания, управлявана от сингапурската „Тейм“. Малко преди приключване на реконструкцията тези имена щяха да се появят на кърмите, екипажите щяха да се качат на борда и корабите щяха да отплават по предназначение — каквото и да бе то — на другия край на света.

Преди да се качи на яхтата и да се отправи в сърцето на Бижагош, Кал Декстър прекара цяла седмица в аклиматизация. Облепи джипа с далновидно донесените стикери, рекламиращи Бърд Уърлд Интернешънал и Америкън Одюбон Сосайъти. „Захвърлени“ на задната седалка, така че всеки любопитко да може да ги види, лежаха копия от последните отчети на Гана Уайлдлайф Сосайъти и жизнено необходимият за всеки орнитолог справочник, приложение към „Птиците на Западна Африка“ от Бороу и Димей.

В действителност след почти сблъсъка с ранглера 110 двама мургави мъже дойдоха да слухтят в района на бунгалото, но в крайна сметка се върнаха да докладват на господарите си, че любителите на птици са безобидни идиоти. Само че на територията на врага „идиот“ е най-доброто прикритие.

Първата задача на Декстър бе да намери място за яхтата. Откара екипа си западно от Бисау Сити, дълбоко в буша в посока на Куинхамел — главен град на племето папел. След Куинхамел намери река Мансоа, която се спускаше към морето, а на брега на реката откриха хотел-ресторанта „Мар Азул“. Тук той скри яхтата в един от речните ръкави и закотви Джери в хотела със задачата да се грижи за нея. Преди двамата с Бил да потеглят нататък, групата си направи угощение с раци и разкошно португалско вино.

„Е, по-добре е от Колчестър през зимата“ — съгласиха се двамата командоси.

Шпионирането на офшорните острови започна на следващия ден.

Има четиринайсет основни Бижагош, но целият архипелаг се състои от 88 късчета суша, разположени на двайсет до трийсет морски мили от брега на Гвинея-Бисау. Агенциите за борба с кокаина ги бяха снимали от космоса, но до момента никой не бе стигал дотук с яхта.

Декстър установи, че всички островчета са блатисти, скрити под гъста тропическа гора, където човек можеше да се разболее от всички видове треска. И все пак четири-пет от най-отдалечените бяха украсени с луксозни снежнобели вили, окичени с големи „чинии“ на ТВ антени, окомплектовани с последната дума на технологията и с радиомачти за улавяне на сигнала на намиращия се далеч оттук доставчик на услуги за мобилни телефони Ем Ти Ен. Към всяка вила имаше частен пристан с швартована на него моторница. Това бяха резиденциите на „заточените“ тук колумбийци.

Останалите наброяваха двайсет и три махали на рибари, водещи съществуване на ръба на оцеляването, и из тях се надбягваха прасета и кози. Но имаше и къмпинги за риболовци, където идваха чужденци, за да осквернят гъмжащите от риба резервати на страната. Можеха да се видят двайсетметрови канута от Гвинея-Конакри, Сиера Леоне и Сенегал, заредени с храна и гориво за петнайсетдневни пътешествия по море.

Те обслужваха южнокорейски и китайски риболовни кораби бази, чиито хладилници можеха да замразят рибата и да я запазят, докато стигне далеч на изток. По над четиридесет канута обслужваха един кораб-майка.

Каргото, което интересуваше Декстър, пристигна чак на шестата вечер.

Яхтата беше закотвена в тесния речен ръкав, така че прекосиха острова пеша и се скриха сред мангровата растителност по брега. Американецът и двамата британски командоси легнаха под маскировъчната мрежа и извадиха мощни бинокли. Слънцето залязваше пред тях. От последните медночервени лъчи на залеза изплава товарен кораб, който определено не беше кораб-майка за по-малките риболовни съдове, плъзна се между два острова и те чуха издрънчаването на веригата на котвата. Появиха се канутата.

Бяха местни, а не с чужденци, и не бяха съоръжени за риболов. Пет на брой — всяко с екипаж от четирима местни, но в две от тях на руля стояха латино.

До перилата на товарния кораб се приближиха мъже с вързани на въжета бали. Бяха достатъчно тежки, за да изискват усилията на по четирима души, за да прехвърлят всяка бала през перилата и да я спуснат в очакващите я канута, които се разлюляха и потънаха по-дълбоко под тежестта.

Нямаше никаква нужда от криене. Екипажът се смееше, над водата се носеха думи на някакъв източен език. Един от латиносите се качи на борда, за да разговаря с капитана. Куфар, явно пълен с пари, смени собственика си — вътре беше таксата за превоза през Атлантика, само нищожна част от уличната цена в Европа.

По тежестта на балите и по броя им Декстър пресметна, че са разтоварени два тона чист кокаин. После се спусна мракът. На кораба включиха част от светлините. Когато цялата транзакция приключи, канутата форсираха двигателите си и изпърпориха в далечината. Товарният кораб вдигна котва и използва отлива, за да направи маневра за насочване в открито море.

Декстър видя червено-синия флаг на Южна Корея и успя да разчете името на кораба — „Хай Шин“. Даде им час, за да се изтеглят на спокойствие, после се върна в „Мар Азул“.

— Виждали ли сте някога сто милиона лири стерлинги, момчета?

— Не, шефе — отговори Бил.

— Е, сега видяхте. Това е цената на два тона кокаин.

Те го гледаха навъсено.

— Раци за вечеря — каза Декстър. — Последната тук.

Това им върна настроението. След двайсет и четири часа бяха върнали вилата, яхтата и джипа и дори бяха излетели обратно през Лисабон за Лондон. Същата нощ мъже с черни маски нападнаха вилата, разграбиха каквото имаше в нея, след което я подпалиха. Един от местните после каза, че бил видял белокож сред мангровите дървета.

Докладът на инспектор Ортега беше немногословен и съдържаше само фактите. В този смисъл заслужаваше отлична оценка. В него колумбийският адвокат Хулио Лус се наричаше „Обект“.

Обектът пристигна по разписание с дневния полет на „Иберия“, който кацна в 10:00. Беше идентифициран в ръкава за слизане от вратата на първа класа до совалката между „Терминал 4“ и основната зала. Един от моите хора в униформа на стюард на „Иберия“ го следеше през цялото време. Обектът не го забеляза и не взе никакви предпазни мерки. Носеше дипломатическо куфарче и пътна чанта. Нямаше основен багаж.

Мина през паспортния контрол, избра зеления изход на митническата проверка и не беше спрян. Чакаше го лимузина, като шофьорът бе на изхода с табела „Вия Реал“. Това е голям мадридски хотел, който изпраща лимузини за ВИП гостите си.

Мой колега в цивилни дрехи последва обекта с кола, която не се отдели от лимузината на хотела. Обектът не се срещна с никого и не говори с никого до пристигането си във „Вия Реал“ на Плаза де лае Кортес 10.

Посрещнаха го подчертано сърдечно. Той спомена „обичайната стая“ и го увериха, че е готова за него. Обектът отиде в стаята си, поръча на рум-сървиса лек обяд и доколкото може да се прецени, реши да компенсира разликата във времето със сън. Поръча си чай в кафето за гости „Ист 47“ и беше поздравен с добре дошъл от директора на хотела сеньор Феликс Гарсия.

Върна се в стаята си, където е чут да резервира маса за вечеря в гурме-ресторанта на първия етаж. Един от хората ми чул през вратата на стаята му звук от футболен мач, който той явно е гледал по телевизията. Понеже бяхме инструктирани по никакъв начин да не събуждаме подозренията му, не можехме да проследяваме телефонните му разговори — входящи и изходящи (бихме могли, разбира се, да получим списък, но това не можеше да остане в тайна от персонала).

В девет вечерта слезе за вечеря. Към него се присъедини млада жена на възраст малко над 20-те, на външен вид студентка. Можеше да се заподозре, че е момиче за забавление, но в отношенията между тях не се забеляза и намек за такова нещо. Той извади писмо от вътрешния си джоб. Кремава хартия от най-високо качество. Тя му благодари, прибра го в чантичката си и си тръгна. Той се върна в стаята си и прекара нощта сам.

Закусва в осем часа на вътрешната веранда, пак на първия етаж, отново в компанията на същата млада жена (вж. по-долу). Този път тя не се задържа, а само му връчи писмо, изпи едно кафе и си тръгна.

Бях отделил допълнителен човек и той проследи младата жена. Оказа се, че се казва Петиция Аренал, на 23 години, студентка по изобразително изкуство в Универсидад Комплутенсе. Собственик е на скромно студио в Монклоа, до кампуса, живее доста скромно сама и изглежда абсолютно почтено момиче.

Обектът напусна хотела с такси в 10 сутринта и бе откаран в Банко Гузман на Кале Серано. Това е малка частна банка, обслужваща заможни клиенти, и за нея няма никаква компрометираща информация. Обектът прекара там сутринта и както изглежда, е обядвал с директорите. Тръгна си в три часа, като на вратата бе съпроводен от банкови служители с два големи куфара „Самсонайт“ с твърд корпус. Не изглеждаше способен да ги носи сам, но не се и налагаше.

Появи се черен „Мерцедес“, вероятно извикан предварително, и от него слязоха двама души, които прибраха тежките куфари в багажника и отпътуваха. Обектът не ги придружи, а си поръча такси. Моят човек е успял да снима двамата с мобилния си телефон. Те са известни като гангстери. Не можахме да проследим мерцедеса, понеже колата на моя човек е била паркирана чак зад ъгъла. Затова той е предпочел да остане с обекта.

Обектът се върна в хотела, отново си поръча чай, отново гледа телевизия, отново обядва (този път сам, обслужван от салонния управител Франсиско Патон). Спа сам и в девет часа тръгна за летището с лимузина на хотела. В безмитния магазин си купи литър от възможно най-добрия коняк, качи се в самолета и излетя по разписание за Богота в 0:20.

С оглед появата на двамата главорези (членове на банда в Галисия) ние вече проявяваме интерес към следващото посещение на сеньор Лус. Повече от очевидно е, че куфарите могат да съдържат достатъчно количество банкноти от 500 евро и така това да бъде разплащането между Колумбия и някой от нашите основни вносители. Очакваме вашето мнение.

— Какво мислиш, Калвин? — попита Деверо при посрещането на Декстър от Западна Африка.

— Повече от сигурно е, че адвокатът е част от схемата на Картела по пране на пари, но както изглежда, само за Испания. От друга страна, възможно е другите европейски банди да се издължават, като носят на Серано остатъка от сумите. Все пак бих искал УДИКО да имат търпение и при следващото му посещение.

— Биха могли да заловят с една операция двамата гангстери, адвоката престъпник, парите и корумпираната банка. Защо да не го направят?

— Защото още не знаем всичко: писмото, момичето, защо точно той е пощальонът, за кого? — започна да изброява Декстър.

— Сигурно е нечия племенница. Услужва на приятел.

— Не, господин Деверо. Налице е поща, регистрация на доставка, ако трябва да прецизираме, имейли, факсове, текстови съобщения, телефонни обаждания. Има личен елемент, обгърнат в голяма потайност. Когато следващия път нашият приятел Лус кацне в Мадрид, бих искал и аз да съм там. Заедно с малък екип, разбира се.

— Значи да кажем на испанците да не предприемат нищо, докато не си готов? И какво цели цялата тази предпазливост?

— Никога не подплашвай страхливия дивеч — поясни бившият войник. — Убий животното с един изстрел в главата. Без усложнения. Без кръв. Без пропуснати изстрели. Без доубиване. Без безсмислени рани. Ако арестуваме Лус сега, така и няма да разберем кой и до кого изпраща кремавите пликове. А това няма да ми даде мира много дълго.

Пол Деверо замислено изгледа бившия тунелен плъх.

— Започвам да разбирам защо Виетконг така и не са те заловили в Железния триъгълник. Ти продължаваш да мислиш като животно в джунглата.

5

Гай Досън изправи самолета, плавно намали скоростта, огледа още веднъж блещукащия панел, хвърли поглед на блестящата под слънцето писта, направи заявка до кулата и зачака разрешение за излитане.

Когато го получи, плавно увеличи тягата. Зад него двата турбореактивни двигателя „Ролс-ройс Спей“ смениха тона от вой на рев и старият „Блекбърн Буканиър“ се понесе напред. Това беше моментът, който и досега носеше на ветерана пилот върховно наслаждение.

След отделянето си от пистата бившият лек военноморски бомбардировач стана податлив на командите, друсането от колелата изчезна и самолетът вдигна нос към безкрайното синьо африканско небе. Долу и назад се смаляваше Тъндър Сити — анклавът за частни самолети на „Кейп Таун Интернешънал“. Като продължаваше да набира височина, Досън пое курс към първата си дестинация — Виндхук, Намибия, късата и най-лесна отсечка по дългия път на север.

Досън бе само една година по-възрастен от бойната машина ветеран, на която летеше. Беше роден през 1961 — годината, през която „Буканиър“ бе само прототип. Началото на необичайната му кариера започна през следващата година, когато самолетът започна да се използва в оперативни задачи от Авиационната група на Британския флот. Създаден първоначално за противодействие на съветските кръстосвачи клас „Свердлов“, той се оказа толкова добър, че остана на въоръжение чак до 1994.

Авиационната група на Британския флот го използва на самолетоносачите си до 1978 година. Към 1969 инженерите разработиха версията, базирана на суша, която излезе от обращение през 1994. Междувременно Южна Африка бе закупила 16 машини, които се използваха до 1991. Онова, което малко експерти по история на авиацията знаят, е, че точно това беше самолетът, въоръжен с атомните бомби на ЮАР до навечерието на „разноцветната“ революция, когато страната унищожи и шестте си бомби (като остави три от тях изтърбушени за музеите), след което пенсионира и буканиъра. Машината, на която Гай Досън излетя в януарското утро на 2011 година, бе една от само трите спасени от ентусиастите на военната авиация, останали в обращение за туристически цели на разположение в Тъндър Сити.

Като все още набираше височина, Досън изви встрани от синия Южен Атлантик и се насочи почти право на север към голите охрени пясъци на Намакваленд и Намибия.

Някогашната бойна версия S.2 щеше да се издигне на височина над 10000 метра и да гълта жадно по 360 литра гориво на минута. Но горивото беше предостатъчно за късата отсечка, която предстоеше. Не само осемте набордни резервоара бяха пълни, но и резервоарът до вратата на някогашния бомбен отсек, както и двата външни резервоара под крилата. Пори това положение „Бук“ можеше да прелети с пълно натоварване от над 10 тона и при оптимален режим на полет цели 4200 километра, Докато Виндхук отстоеше на само 1800.

Гай Досън беше щастлив човек. Като млад пилот в южноафриканските военновъздушни сили, през 1985 година той бе разпределен в 24-та ескадрила — абсолютния каймак сред пилотите, макар на въоръжение да бяха и по-бързите френски „Мираж“. Но „Бук“ — ветеран с 20-годишна служба — си оставаше много специален.

Една от най-странните му характеристики бе изцяло изолираният бомбен отсек с въртяща врата. На лек бомбардировач със същите размери боеприпасите се носят под крилата. Но скриването на бомбите вътре подобряваше аеродинамиката и позволяваше по-висока скорост и по-далечен обсег на действие.

Южноафриканците обаче бяха разширили този бомбен отсек още повече, за да могат да вкарат в него изработените си с израелска помощ атомни бомби. Имаше вариант, при който в скрития бомбен отсек се монтираше огромен допълнителен резервоар, който даваше на „Бук“ ненадминат обсег. Именно обсегът и автономността, позволяващи на „Бук“ да се „шляе“ високо в небесата с часове, привлякоха вниманието на непривличащия вниманието жилав американец Декстър, който бе посетил Тъндър Сити през декември.

Досън изобщо не искаше да дава „детето“ под наем, но глобалната кредитна криза бе пресушила инвестициите му до нищожна част от очакванията му за безгрижно пенсиониране, а предложението на американеца се оказа адски примамливо. В резултат Досън сключи едногодишен лизингов договор за сума, която щеше да го измъкне от дупката.

Щеше да пилотира самолета си по целия път до Англия. Знаеше, че там има частна група „Бук“-ентусиасти, базирани в старо военно летище от времето на Втората световна война в Скамптън, Линкълншир. Те също възстановяваха два буканиъра, но още не бяха готови. Всичко това му бе известно, защото двете групи ентусиасти поддържаха връзка, а американецът знаеше и това.

Полетът щеше да е дълъг и изнурителен. Досън беше използвал някогашната кабина за навигатора за заможни туристи, но благодарение на джи пи ес технологията щеше да извърши полета сам над Южния Атлантик до малкия остров Асеншън — британска собственост в средата на нищото.

Щеше да пренощува и дозареди с гориво, след което щеше да продължи към летището на Сал, островите Кабо Верде, а после към испанския Гран Канария, за да кацне накрая в Скамптън, Великобритания.

Гай Досън знаеше, че американският му покровител е организирал на всяка спирка кредитни линии, които да покрият разноските за гориво и нощувка. Но не знаеше защо Декстър бе избрал бойния самолет на военноморските сили.

Всъщност причините бяха три.

Декстър бе търсил много и най-вече в родната си Америка, където съществуваше истинска култура на ентусиазъм към стари бойни самолети в готовност за полет. Беше се спрял на южноафриканския „Буканиър“, защото бе малко известен. Можеше да мине за изваден от обращение музеен експонат, който се прехвърля от едно място на друго за нуждите на някаква тематична експозиция.

Самолетът бе лесен за поддържане, а здравата му конструкция създаваше усещане за неунищожимост. Освен това можеше да остане във въздуха с часове.

Това, което знаеха само той и Кобрата, докато Гай Досън връщаше „детенцето“ си в неговата родина, бе, че буканиърът изобщо няма да е музеен експонат. Самолетът се връщаше за бой.

Когато на 11 февруари 2011 сеньор Хулио Лус кацна на Терминал 4, летище „Барахас“, Мадрид, групата посрещачи бе малко по-многочислена.

Кал Декстър вече бе там, чакаше в залата и в компанията на инспектор Пако Ортега спокойно наблюдаваше потока пътници през изхода на помещението за митнически контрол. И двамата стояха при стойките за вестници, като Декстър беше с гръб към пристигащия обект, а Ортега със скучаещо изражение прелистваше някакво списание.

Още преди години, след армията и след дипломирането си като правист, когато работеше в Ню Йорк като консултант по юридически въпроси, Кал Декстър бе установил, че испаноговорящите „клиенти“ са толкова много, че има смисъл да научи испански. И го беше направил. Дори Ортега бе впечатлен. Толкова рядко бе да попаднеш на янки, който говори сносен кастилски. Нямаше смисъл да изтезава английския си. Без да помръдва, той прошепна:

— Ето го.

Декстър нямаше никакъв проблем с идентифицирането. Колегата му Бишоп бе изтеглил снимката към молбата за членство от архива на адвокатската колегия в Богота.

Колумбиецът се придържаше към обичайната си процедура. Качи се в лимузината на хотела, като задържа дипломатическото куфарче, но позволи на шофьора да сложи пътната му чанта в багажника, след което се отпусна на задната седалка по пътя до „Плаза де лае Кортес“. Полицейската кола без отличителна маркировка изпревари лимузината и по този начин Декстър — той вече се бе регистрирал в хотела — пристигна първи.

Декстър бе довел в Мадрид екип от трима души, все взети „назаем“ от ФБР. Бюрото беше откровено любопитно, но всички техни въпроси и възражения нямаха никаква сила пред президентския указ. Единият от екипа преминаваше през всяка заключваща система без никакви проблеми. При това бързо. Декстър бе подчертал важността на бързината. Беше описал проблемите, на които може да се натъкнат, и разбивачът на ключалки бе свил пренебрежително рамене. Нещо друго?

Вторият можеше да разпечатва пликове, да сканира съдържанието за секунди и пак да запечатва пликове. Третият бе просто часови. Не бяха отседнали във „Вия Реал“, а двеста метра по-нататък, но бяха в състояние на постоянна готовност и чакаха обаждане по мобилния телефон.

Когато колумбиецът пристигна, Декстър бе във фоайето. Знаеше коя е стаята на адвоката и вече бе проверил начините за достъп до нея. Имаха късмет. Намираше се в края на дълъг коридор, възможно най-далече от асансьора, което намаляваше опасността от неочаквано и нежелано прекъсване.

Декстър отдавна бе разбрал, че когато става дума за наблюдение на обект, човекът с шлифер, който чете вестник в ъгъла или безцелно виси на входа, е точно толкова забележим, колкото носорог на църковна морава. Така че предпочиташе да се крие пред очите на всички.

Затова облече пъстра риза в ярки цветове, сгърби се над лаптопа си и подхвана разговор на висок глас с някой, когото наричаше „сладурче“. Лус го погледна преценяващо за момент и загуби всякакъв интерес.

Този човек беше като метроном. Регистрира се, поръча си лек обяд в стаята и остана там за дълга сиеста. В четири следобед се появи в кафето „Ист 47“, поръча си каничка „Ърл Грей“ и резервира масата за вечеря. Фактът, че в Мадрид има и други превъзходни ресторанти, изглежда, не го интересуваше.

След минути Декстър и екипът му бяха в коридора. Часовият остана при асансьора. Всеки път, когато кабината спреше и вратата се разтвореше, той показваше със знаци, че е за надолу. На партера театърът се повтаряше. Нямаше никакво достойно за съжаление връзване и развързване на връзките за обувки.

На ключаря му бяха нужни осемнайсет секунди и някакво много авангардно приспособление, за да се справи с електронната врата на апартамента. След като влязоха, тримата се развихриха. Пътната чанта вече бе грижливо разопакована и съдържанието й или висеше в гардероба, или бе сгънато в чекмеджетата. Куфарчето бе върху нисък шкаф.

Ключалката му бе комбинационна и се състоеше от пет колелца с цифри от 0 до 9. Ключарят опря върху нея слушалката на стетоскоп и започна внимателно да върти колелцата, като се вслушваше. Една по една позициите бяха разкрити и след малко ключалката се отвори.

Съдържанието бе предимно документи. Вторият от екипа включи скенера и започна да копира всичко на флашка. Вземаше и връщаше всеки лист с копринени ръкавици. Не се виждаше писмо. Декстър, който също си бе сложил ръкавици, прегледа страничните отделения. Но и в тях нямаше писмо. Той кимна към шкафчетата. В шкафа под плазмения телевизор бе личният сейф.

Сейфът бе добър, но не дотам, че да се опре на технологията, уменията и опита на експерта, който преподаваше теория и провеждаше практически упражнения по техники на взлома в лабораторията в Куонтико. Кодът се оказа, че са първите четири цифри на членската карта на Хулио Лус за Асоциацията на адвокатите в Богота. Писмото бе вътре — дълго, твърдо, в кремав плик.

Пликът беше залепен не само със собственото си лепило, а и с прозрачно тиксо. Експертът по документите гледа това предизвикателство няколко секунди, после извади от куфарчето си някакъв инструмент и разглади с него като с ютия ръба така, както се глади яката на риза. Когато свали инструмента, гърбът на плика се отвори самичък.

Белите ръкавици извадиха отвътре три сгънати листа. С лупа в ръка специалистът провери за наличието на косъм или свръхтънка памучна нишка, която можеше да е сложена за проверка. Нямаше нищо подозрително. Изпращачът явно разчиташе на куриера да предаде посланието му непокътнато в ръцете на сеньорита Летиция Аренал.

Писмото бе копирано и върнато в плика, който на свой ред бе запечатан с помощта на прозрачна течност без миризма, бе върнат в сейфа и оставен в него точно както го бяха намерили. Сейфът бе затворен, а ключалката върната в изходното й положение. Тримата прибраха инструментите си и излязоха.

Часовият при асансьора поклати глава. От обекта нямаше и следа. В този момент асансьорът се качи и спря на етажа. Четиримата бързо се вмъкнаха във вратата на стълбището и се спуснаха на партера пеша. Всичко бе свършено в последния момент, защото от асансьора слезе сеньор Лус — връщаше се в стаята си за вана с ароматни масла и малко телевизия преди вечерята.

Декстър и екипът му се качиха в неговата стая и прехвърлиха съдържанието от флашката на неговия лаптоп. Декстър щеше да даде на инспектор Ортега всичко без писмото, което се залови да прочете.

Не присъства на вечерята, но изпрати двама от екипа си на маса близо до масата на Лус. Те съобщиха, че момичето пристига, вечеря, получава писмото, благодари на куриера и си тръгва,

На следващата сутрин Декстър пое първа смяна. Проследи Лус да слиза на закуска и да избира маса за двама до стената. Момичето дойде, предаде му писмо и Лус го сложи във вътрешния си джоб. След бързо кафе момичето се усмихна благодарно и си тръгна.

Декстър изчака колумбиеца да стане и да се отдалечи, след което, преди обслужващият персонал да се залови с освободената маса, мина покрай нея, спъна се и събори на пода почти празната каничка с кафе на колумбиеца. Като проклинаше непохватността си, взе от масичката салфетка, за да попие петното. Появи се сервитьор и настоя, че това е негова работа. Щом младежът се наведе, Декстър хвана чашката, използвана от момичето със салфетката, и я пусна в джоба на сакото си.

Последваха нови извинения и след няколко уверения от рода на „де нада, сеньор“ той напусна салона за закуска.

— Бих искал — каза Пако Ортега, докато седяха в колата и наблюдаваха Лус да потъва в прохладата на „Ванко Гузман“, — да ни оставите да ги приберем.

— И това ще стане един ден, Пако — успокои го американецът. — Ще дойде и твоят час. Но не още. Това пране на пари е голяма операция. Много, много голяма. Има и други банки в други страни. Искаме да се доберем до тях. Нека координираме нещата и заловим всички.

Ортега изсумтя в знак на съгласие. Като всички детективи, и той бе прекарвал месеци в пасивно наблюдение, преди да се вземе решение за приключване. Търпението бе важно, но чувството за безсилие — влудяващо.

Декстър лъжеше. Не му бе известно за никакви други операции от рода на Лус — Гузман. Но не можеше да допусне отслабване на силата на удара, който „Проект Кобра“ щеше да стовари, когато мъжът с ледения поглед във Вашингтон решеше, че е готов.

А сега искаше да се прибере у дома. Беше прочел писмото в стаята си. То бе дълго, нежно, изразяваше загриженост за безопасността и благосъстоянието на младата жена и бе подписано с „Папа“.

Съмняваше се, че Хулио Лус ще се раздели с писмото през деня или нощта, които предстояха. Може би щеше да заспи в салона за първа класа по време на полета за Богота, но да се доберат до куфарчето в багажното отделение над главата му, пред погледите на стюардесите, беше немислимо.

Онова, което Декстър искаше да разбере преди нанасянето на каквито и да било удари, бе съвсем простичко: коя е Летиция Аренал и кой е „Папа“?

Беше началото на март и зимата отпускаше ледената си хватка над Вашингтон. Горите из Вирджиния и Мериланд около столицата бяха на път да се загърнат в зелени одежди.

От потящия се в отровна химическа мараня и маларийна жега Макгрегър в корабостроителницата „Капур“, южно от Гоа, бе пристигнало съобщение: двата зърновоза наближаваха края на трансформацията си и щяха да са готови да встъпят в новата си роля през май.

Макгрегър предполагаше, че въпросната им нова роля ще е съвсем различна от онова, което му бяха казали, а именно, че нов червив с пари американски консорциум имал желание да се залови с издирване на потънали съкровища и му трябвали два кораба, екипирани за дълбоководна работа и изваждане на находки на повърхността. Жилищните помещения били за водолазите и екипажа, работилниците за поддръжка на платформите, а големият трюм за малък хеликоптер, който щял да провежда търсене от въздуха. Всичко това изглеждаше доста правдоподобно, само дето нямаше нищо общо с истината.

Последната фаза на трансформацията от зърновоз в Q-кораб[9] щеше да стане в открито море. Тогава тежковъоръжени командоси щяха да влязат в каютите, а работилниците и арсеналите щяха да се напълнят с опасно оборудване. Бяха му казали, че се справя прекрасно и че двата екипажа ще бъдат доставени по въздух по време на предаването.

Нужните документи отдавна бяха налице в случай, че някой поиска да ги види. Предишните кораби бяха изчезнали, а двата, които бяха на път да поемат из моретата, бяха реконструираните „Чесапийк“ и „Балморал“, притежание на регистрирана в Аруба компания и плаващи под флага на все същия малък остров. Те щяха да очакват чартъри за превоз на зърно от богатия север към гладуващия юг. Истинският им собственик и реалната им цел оставаха неизвестни за непосветените.

Лабораториите на ФБР бяха създали идеален ДНК профил на младата жена, докосвала чашата за кафе във „Вия Реал“ в Мадрид. Кал Декстър нито за миг не се бе съмнявал, че е колумбийка, което вече бе потвърдено от инспектор Ортега. Само че в Мадрид имаше стотици колумбийски студенти. На Декстър му трябваше самоличността зад ДНК профила.

На теория поне 50 % от ДНК материала се получава от бащата и както изглеждаше, „Папа“ се намираше в Колумбия. Кой ли бе човекът, който можеше да поиска от основен играч в света на кокаина, макар и само като „техническо“ лице, да му стане пощальон? И защо този човек не се доверяваше на обикновената поща? Беше си изстрел в тъмното, но Декстър отправи молба до полковник Дос Сантос, началник на разузнаването към отдела за борба с наркотиците на Полисия Худисиал. А докато чакаше отговора, направи две бързи пътувания.

Край североизточния бряг на Бразилия има малко известен архипелаг от 21 малки острова, основният от които е дал името си на цялата група — Фернандо де Нороня. Размерите му са десет на три и половина километра, с обща площ 26 квадратни километра. Единственият град на острова е Вила дос Ремедиос.

Някога бил остров-затвор, като прословутия френски Дяволски остров, и гъстите му гори били изсечени, за да се попречи на затворниците да построят салове, с които да избягат. На мястото на дърветата израсли храсти и шубраци. Неколцина свръхбогати бразилци имат тук вили за абсолютно уединение, но Декстър бе заинтригуван най-вече от самолетната писта. Построена през 1942 година от корпуса за авиотранспорт на американската армия, пистата правеше от това място идеална база за специалния отдел на ВВС, който използва безпилотните самолети „Предатор“ или „Глобал Хок“ с удивителната им способност да се реят часове наред и да оглеждат терена под тях с помощта на камери, радари и топлинни датчици. Декстър долетя тук като канадец, интересуващ се от разработването на нови туристически дестинации, огледа мястото, увери се, че подозренията му са правилни, и отлетя. Втората му визита бе в Колумбия.

Към 2009 година президентът Урибе по същество бе смазал терористичното движение ФАРК, специализирало се в отвличания за откуп. Но усилията му в борбата срещу кокаина бяха неутрализирани от дон Диего Естебан и могъщия Картел, създаден от него.

През същата година президентът бе оскърбил дълбоко крайно левите правителства на двете си съседки Венесуела и Боливия, като бе поканил в Колумбия американски войски, които да му помогнат с авангардната си технология. Американците се бяха настанили в седем колумбийски военни бази. Една от базите се намираше в Маламбо, на северното крайбрежие до Баранкуила. Декстър пристигна тук като нает с одобрението на Пентагона журналист, специализирал във военната тематика.

Понеже се намираше в провинцията, той се възползва от първата възможност да отлети до Богота и да се запознае със забележителния полковник Дос Сантос. Американските военни го откараха до летището в Баранкуила, откъдето взе совалка до столицата. Между все още горещото тропическо крайбрежие и града в планината температурата спадна с поне двайсет градуса.

Нито ръководителят на отряда на американското УБН, нито командирът на британския екип на АТОП в Богота имаха представа кой е той и какво подготвя Кобрата, но и двамата бяха инструктирани от съответните им централи на Арми Нейви Драйв и Албърт Имбанкмънт да сътрудничат в максимална степен. Всички говореха перфектно испански, а английският на Дос Сантос бе превъзходен. Той обаче се изненада, когато именно чужденецът отвори дума за ДНК пробата, която бяха получили преди две седмици.

— Странно е, че се появихте точно в този момент — каза младият и неуморим колумбийски детектив. — Получих резултат точно тази сутрин.

Обяснението му бе по-странно от появата на Декстър, която си бе най-обикновена случайност. ДНК технологията бе нова за Колумбия „благодарение“ на скъперничеството на правителствата преди това на Алваро Урибе. Той обаче бе увеличил бюджета.

Но Дос Сантос жадно бе прочел всичко имащо отношение към съвременните методи на криминологията. И бе осъзнал по-рано от колегите си, че един ден ДНК ще се превърне в могъщо оръжие при идентифицирането на тела, било то живи или мъртви — а последните ставаха все повече. Така че още преди лабораториите да развият този капацитет за анализ, той бе започнал да трупа проби при всяка открила се възможност.

Преди пет години член на наказателните отряди на наркобосовете бе попаднал в катастрофа с кола. Човекът никога не беше обвиняван, осъждан или лежал в затвора. И всеки нюйоркски адвокат, защитник на гражданските права, щеше да постигне отнемане на значката на Дос Сантос за стореното от него.

Той и колегите му, много преди Дона да основе Картела, бяха убедени, че този човек е голяма фигура в престъпния свят. Никой не го беше виждал от години и определено никой не бе чувал за него през последните две години. Ако беше толкова високо в йерархията, колкото подозираха, този човек със сигурност щеше да е постоянно в движение и щеше да сменя самоличностите си като носни кърпички. Щеше да комуникира само с мобилни телефони за еднократна употреба и непрекъснато щеше да подновява запасите си от същите.

Така че Дос Сантос отиде в болницата и открадна натривките, взети от счупения нос на жертвата на катастрофата. Когато технологията най-сетне се появи и тук, ДНК материалът бе идентифициран и вкаран в базата данни. Петдесет процента от същия материал се намираше в мострата, изпратена им от Вашингтон с молба за помощ. Той отвори папката и сложи на масата снимка.

Лицето бе грубо и с белези, а изражението — жестоко. Счупен нос, малки очички, побеляла коса, модна прическа. Снимката беше направена преди десет години, но изображението бе „състарено“, за да покаже как би могъл да изглежда днес този мъж.

— Убедени сме, че той е част от най-близкото обкръжение на Дона — онзи, чиито агенти плащат на подкупните служебни лица, които помагат на Картела да прекара стоката си през пристанищата и летищата на Европа и Америка. Онези, които вие наричате „плъхове“.

— Можем ли да го открием? — поинтересува се човекът от АТОП.

— Не. Ако можеше, вече щях да съм го заловил. Дошъл е от Картахена и вече е „старо куче“. А старите кучета не обичат да се отдалечават прекалено от местата, където са се устроили и им е удобно. Сега живее под дълбоко прикритие и е невидим. — Погледна Декстър, източника на мистериозната ДНК проба на много близък роднина, в очите. — Никога няма да го намерите, сеньор. А ако случайно го намерите, той вероятно ще ви убие. Дори да го заловите, никога няма да го пречупите. Твърд е като кремък и е два пъти по-остър. Не пътува, а изпраща агентите си да вършат работата. И доколкото ни е известно, Дона му вярва абсолютно. Опасявам се, че колкото и да е интересна пробата ви, тя няма да ни отведе доникъде.

Кал Декстър се взря в непроницаемото лице на Роберто Карденас, човека, който контролираше списъка на „плъховете“. Обичният „папа“ на момичето в Мадрид.

Крайният североизток на Бразилия е необятна територия: хълмове и долини, няколко високи планини и много джунгла. Но там има също и огромни имения от по два милиона декара площ и пасища, добре напоявани от безбройни потоци, спускащи се по склоновете на планините. Поради размерите и отдалечеността им единственият достъп до тези места е само по въздух. В резултат на това всяко имение има по една самолетна писта, а няколко и по повече.

Докато Кал Декстър се качваше на редовния полет от Богота през Маями за Вашингтон, на една от тези писти се зареждаше самолет — „Бийч Кинг Еър“ с двама пилоти, двама помпаджии и един метричен тон кокаин.

Докато екипът за зареждане пълнеше основния и двата допълнителни резервоара до ръба, екипажът дремеше под сянката на палмов навес. Чакаше ги дълга нощ. Вече бяха предали дипломатическото куфарче, натъпкано с пачки със стодоларови банкноти, които трябваше да покрият цената на горивото и таксата за спирането тук.

Дори да имаха някакви съмнения за ранчото Боависта — на триста километра навътре в сушата спрямо пристанищния град Форталеза, — бразилските власти не можеха да направят практически нищо. Самата отдалеченост на имението от света означаваше, че няма никакъв шанс тук да се появи непознат и да остане незабелязан. Да се организира засада около комплекса сгради беше напълно безсмислено — с помощта на джи пи ес система превозващият наркотика самолет можеше да зареди на десетки километри оттук и изобщо да не го усетят.

За собствениците таксите, плащани за зареждане, надминаваха многократно доходите им от фермерска дейност. За Картела тези спирки бяха жизненоважни по пътя за Африка.

„Бийч С12“, известен с придобилото популярност „Кинг Еър“, беше проектиран и произвеждан от „Бийчкрафт“ като 18-местен двумоторен турбовитлов минилайнер с общо предназначение. Радваше се на голям пазар по света. В по-късните версии имаше машини със свалени седалки, което превръщаше този самолет в товарен… пак с общо предназначение. Но версията, чакаща под следобедното слънце в Боависта, беше още по-специална.

Тя изобщо не бе предназначена да прелети над Атлантика. При обща горивовместимост от 2500 литра двата двигателя „Прат енд Уитни, Канада“ можеха да отнесат машината на точно 1311 километра. И то без вятър, при пълно зареждане, в режим на икономичен полет с отчитане на запускане на двигателите, рулиране, набиране на височина и спускане. Да се опиташ да излетиш от Бразилия към Африка си беше рецепта за смърт в центъра на океана.

В тайните работилници на Картела, скрити покрай пистите из джунглата в Колумбия, кокаиновите самолети се модифицираха. Умни хора монтираха допълнителни резервоари за гориво не под крилата, а под фюзелажа. Обикновено бяха два, по един от двете страни на товарния отсек, с тесен проход, позволяващ на екипажа да се вмъкне в пилотската кабина.

Технологията е скъпа, но човешкият труд е евтин. Вместо допълнителното гориво да се прехвърля от вътрешните резервоари към основния с помпи, които черпят енергия от генератора, на борда се качваха двама „пеони“. Когато основният резервоар се изпразнеше — високо в тъмносиньото небе, — те започваха да помпат ръчно.

Маршрутът беше прост. Първата отсечка бе от скрита писта в колумбийската джунгла, която постоянно се сменяше, за да се избегне нежеланото внимание на полковник Дос Сантос. Първата нощ пилотите покриваха разстоянието около 2500 километра до Боависта, като се летеше само над Бразилия. На 500 метра височина в тъмнината над гъстата растителност на Мато Гросо те бяха практически невидими.

Призори екипажът закусваше здраво и преспиваше дневната жега. Към залез-слънце „Кинг Еър“ отново се дозареждаше, за да прелети нови 2000 километра, разделящи Новия свят от Стария в най-тясното място.

Въпросната вечер — последните лъчи на слънцето гаснеха в небето над Боависта — пилотът обърна срещу лекия вятър, направи последна проверка на уредите и започна да набира скорост. Нужни му бяха 1200 метра, за да излети, а имаше над 1500 метра добре валирана ливада. Той се издигна над Боависта, а тропическата тъмнина се спусна над света като театрална завеса.

Казват, че има стари пилоти и има смели пилоти, но няма смели стари пилоти. Франсиско Понс беше петдесетгодишен и дълги години бе излитал и кацал от и на писти, които отсъстваха от всички справочни издания. И бе оцелял, защото бе внимателен.

Курсът му бе внимателно начертан, без да бъдат пропуснати никакви подробности. Той нямаше да се съгласи да лети в лошо време, но тази нощ прогнозата бе за добър попътен вятър с двайсет възела през цялото време. Понс знаеше много добре, че на другия край не го чака модерно летище, а по-скоро нова писта, изсечена в джунглата и осветена от прожекторите на шест офроуд джипа, паркирани в редица.

Помнеше сигнала (къс-къс-дълъг), с който при захода щяха да го уверят, че долу, в топлото кадифе на африканската нощ, не го чака засада. Щеше да лети както обикновено на височина между 1500 и 3000 метра, в зависимост от облачната покривка, достатъчно ниско, за да няма нужда от кислородни маски. Разбира се, че можеше да лети и през облаците, ако се наложеше, но беше много по-приятно да се плъзне над облачния слой под лунната светлина.

След шест часа полет на изток и като се добавеха три часа от смяна на часовите пояси и още два за ново дозареждане от станция в буша, той щеше да излети пак, този път един тон по-лек, още преди африканската зора да е нещо повече от слабо розово сияние над източния хоризонт.

И заплащането… Двамата помпаджии отзад щяха да получат по 5000 долара за три дни и нощи — цяло състояние за тях. Капитан Понс — така предпочиташе да се обръщат към него — щеше да прибере десетократно повече и съвсем скоро щеше да се пенсионира като много богат човек. Но не можеше да е иначе, след като превозваше товар, чиято улична стойност в градовете на Европа достигаше сто милиона долара. Той изобщо не мислеше за себе си като за лош човек. Той просто си вършеше работата.

Видя под дясното крило светлините на Форталеза, а после тъмнината на джунглата се смени от непрогледния мрак над океана. Час по-късно под лявото му крило се плъзна Фернандо де Нороня и той погледна часовника и провери курса. При 250 възела — оптималната скорост за далечен полет — се движеше по график и по курс. После дойдоха облаците. Самолетът се издигна на 3000 метра и продължи. Двамата пеони започнаха да помпят.

Дестинацията му бе пистата Куфар — площадка за кацане в Гвинея-Бисау, изсечена в буша по време на войната за независимост, водена преди много години от Амилкар Кабрал срещу португалците. Часовникът показваше 23:00 бразилско време. Още един час полет. Звездите блестяха над тях, а облачният слой отдолу започваше да изтънява. Идеално. Пеоните продължаваха да помпят.

Отново провери позицията си. Слава на господ за глобалната система за позициониране, помощник на навигатора за определяне на местоположението по четири спътника, създадена от американците и предоставена на света за безплатно ползване. Благодарение на нея откриването на самолетна писта в мрака на буша бе толкова елементарно, колкото да намериш Лac Вегас в пустинята на Невада. Продължаваше да поддържа курс 040° от излитането от Бразилия чак дотук. Сега коригира няколко градуса надясно, спусна се на 900 метра и забеляза отражението на луната във водите на река Мансоа.

Отляво видя слаби светлинки в иначе пълния мрак там долу — летището. Явно очакваха полета от Лисабон, иначе нямаше да прахосват гориво за генератора. Намали на 150 възела и погледна напред, търсейки Куфар. В тъмнината долу трябваше да го чакат колумбийците, напрегнали слух за монотонното бучене на двата „Прат енд Уитни“ — звук, който сигурно можеше да се чуе отдалече над квакането на жаби и звънтенето на комари.

И наистина, ярка бяла колона се стрелна нагоре от прожектор „Маглайт“ с мощност един милион свещи. Капитан Понс беше близко. Примигна няколко пъти със своите светлини и направи вираж, за да заходи обратно. От личен опит знаеше, че пистата е ориентирана в посока изток — запад. Безветрието му позволяваше да кацне в която посока пожелае, но уговорката бе джиповете да го чакат в западния край. Трябваше да се спусне над тях.

Със спуснати колела и отворени задкрилки скоростта му падаше и той внимателно коригира захода. Пред него светлините блестяха като живи. Самолетът изрева със скорост сто възела на 3 метра височина над джиповете, после кацна с обичайните 84 възела. Двигателите още работеха, когато няколко ранглера изравниха скорост с неговата от двете му страни. Отзад двамата плувнали в пот пеони отпуснаха треперещи ръце. Бяха помпали непрестанно през последните три часа. В допълнителния резервоар се плискаха последните 200 литра гориво.

Франсиско Понс не позволяваше на борда да се пуши. Други пилоти бяха по-толерантни, но пък рискуваха да превърнат пълните си с бензинови пари машини в огнени топки заради само една случайна искра. Всички слязоха и побързаха да запалят.

Колумбийците бяха четирима, оглавявани от Игнасио Ромеро — шеф на всички операции на Картела на територията на Гвинея-Бисау. Каргото беше голямо, затова присъствието му се налагаше. Местни помощници натовариха двайсетте бали, съставляващи един тон чист кокаин, на пикап с гуми за трактор и един от колумбийците го откара.

Върху балите седнаха шестима гвинейци — войници, осигурени от генерал Диало, който управляваше страната в отсъствието на поне номинален президент. Никой не искаше да става президент, заради свързаната с този пост скъсена продължителност на живота. Номерът беше, ако е възможно, да награбиш голямо състояние и да се оттеглиш на португалския курорт Алгарве в компанията на няколко млади жени. Проблемът бе именно в уточнението „ако е възможно“.

Шофьорът на цистерната за зареждане свърза маркучите и започна да помпи гориво. Ромеро предложи на Понс кафе от личната си паласка. Понс го подуши — беше колумбийско, възможно най-доброто — и кимна. В четири без десет местно време всичко бе приключило. Педро и Пабло, вмирисани на пот и евтин тютюн, се качиха отзад. Имаха още три часа почивка, докато основният резервоар се изпразнеше. После им предстоеше помпане чак до Бразилия. Понс и по-младият му помощник-пилот, който все още усвояваше занаята, се сбогуваха с Ромеро и се качиха в кабината.

Ранглерите се разместиха така, че когато прожекторите светнаха, капитан Понс трябваше само да направи обратен завой и да ускори в посока запад. В четири без пет по-лекият с един тон самолет излетя. Когато стигна океана, долу все още цареше тъмнина.

Някъде в буша зад него тонът кокаин щеше да бъде складиран в малко депо и внимателно разпределен на по-малки партиди. По-голямата част от тях щеше да поеме на север по някой от двайсетте възможни метода и с участието на някой от петдесетте налични куриери. Точно това пакетиране на малки количества бе убедило Кобрата, че търговията не може да бъде спряна след доставката на наркотика.

Из цяла Африка на местните по всички нива, включително президентско, се заплащаше в натура, т. е. с кокаин. Как щяха да го превърнат в пари си бе техен проблем. Това създаваше вторичен паралелен трафик, който също отиваше на север, но беше под изключителния контрол на африканци. Тук се намесваха нигерийците. Те доминираха във вътрешноафриканската търговия и пласираха своя дял почти изцяло с помощта на стотиците нигерийски общности, нароили се в цяла Европа.

Към 2009 година се бе появил проблем, който един ден щеше да вбеси Дона. Някои от африканските сътрудници не желаеха да работят само за комисиона, а искаха да израснат като големи играчи, да купуват директно от източника и да превърнат скромната си печалба в масивен дял от пазара на белите. Само че Дона вече си имаше европейски клиенти и беше отказал да издигне африканците от слуги в равноправни партньори. Това беше потенциален източник на вражда, който Кобрата смяташе да използва.

Вече няколко часа отец Исидро се бореше със съвестта си и се молеше. Би се обърнал към провинциала, ако той вече не бе дал заключението си: решението си оставаше лично и всеки енорийски свещеник беше „свободен агент“. Само че отец Исидро съвсем не се чувстваше свободен агент. По-скоро се чувстваше в капан. Имаше малък шифрован мобилен телефон. Този телефон можеше да се свързва с един-единствен номер. На този номер имаше записано съобщение на безукорен испански, но с американски акцент. Разбира се, можеше да изпрати ес ем ес. Или да запази мълчание. Да стигне до решение в крайна сметка му помогна юношата в болницата на Картахена.

Той бе кръстил момчето и пак той му бе дал първо причастие. Беше едно от децата в бедната енория край доковете, където живееха основно работници. Когато го повикаха да даде и последно причастие, той седна до леглото, развълнувано запремята мънистата на броеницата и се разплака.

— Ego te absolvo ab omnibus peccatis tuis — прошепна. — In nomine Patris, et Filii et Spiritu Sancti[10]. — Направи кръстен знак във въздуха и младежът умря сгърчен. Чакащата наблизо сестра тихо придърпа белия чаршаф над вече безжизненото лице. Беше само четиринайсетгодишен, но жертва на свръхдоза кокаин.

— Но какви грехове е извършил той? — попита отец Исидро мълчащия си Бог, докато мислеше за опрощението по обратния път из тъмните улички на предградието. И същата нощ позвъни на номера.

Не смяташе, че предава доверието на сеньора Кортес. Тя все още бе една от неговите енориаши, родена и израсла в гетото край доковете, макар вече да живееше в красива вила на частно имение в прохладната сянка на планината Серо ла Попа. Съпругът й Хуан бе свободомислещ и не посещаваше проповедите. Но жена му идваше и бе довела детето им — приятно момче, жизнено и палаво, каквито трябва да са момчетата, но с добро сърце и набожно. Онова, което му каза сеньората, не бе в изповедалнята и представляваше молба за помощ. Поради това не можеше да се каже, че отец Исидро нарушава светостта на изповедта. Затова позвъни и остави късо съобщение.

Кал Декстър изслуша съобщението 24 часа по-късно. После се видя с Пол Деверо.

— В Картахена има един човек, заварчик. Описват го като гениален в занаята. Работи за Картела. Прави тайници в железните корпуси, толкова умело скрити, че са практически неоткриваеми. Мисля, че трябва да посетя този Хуан Кортес.

— Съгласен съм — каза Кобрата.

6

Къщата бе малка, подредена и спретната — от онези, които те карат да вярваш в твърдението, че хората, живеещи на подобни места, са горди, че са се издигнали от прости работници до опитни майстори.

Заварчикът бе открит от местния представител на британската АТОП. Тайният агент в действителност бе новозеландец, прекарал дълги години в Централна и Южна Америка, вследствие на което испанският му бе като майчин език. Работеше под дълбоко прикритие като преподавател по математика във Военноморската академия за кадети. Длъжността му даваше достъп до цялата администрация в Картахена. Точно негов приятел в кметството бе открил къщата на базата на данъците върху парцелите земя.

Отговорът му на запитването на Кал Декстър бе похвално къс: Хуан Кортес, занаятчия на свободна практика, наеман в корабостроителницата. Беше добавено и уверението, че не съществува друг Хуан Кортес, живущ наблизо до частните имения, обсипали склоновете на хълма Серо ла Попа.

След три дни Кал Декстър пристигна в града, легендиран като турист средна ръка, отседнал в евтин хотел. Нае скутер — един от десетината хиляди в града. Картата на града му помогна лесно да открие уличката в предградието Лac Флорес. Запомни мястото и мина със скутера покрай него.

На следващата сутрин още преди зазоряване отново бе на улицата, клекнал до спряната машина, чиито изтърбушени вътрешности лежаха пръснати на тротоара пред него. Светлините в къщите наоколо светваха една след друга — хората се събуждаха за поредния работен ден. Това включваше и номер седемнайсет. Картахена е южнокарибски курорт и времето е тропическо през цялата година. Тази ранна мартенска сутрин беше меко. По-късно щеше да стане горещо. Работещите най-далече вече излизаха за работа. От мястото си Декстър можеше да види паркирания на запазеното място пред къщата „Форд Пинто“, над който през щорите се виждаха светлините в кухнята — семейството закусваше. В седем без десет заварчикът излезе.

Декстър не помръдна. Нямаше смисъл — скутерът му бе разглобен на части. Този ден не беше за проследяване, а само за отбелязване часа на тръгване. Надяваше се Хуан Кортес да тръгне за работа по същото време и на следващия ден. Проследи с поглед отдалечаващия се към главната улица форд. На следващия ден щеше да го чака на онзи ъгъл, този път с каска и яке, яхнал скутера. Фордът зави на ъгъла и изчезна. Декстър оправи „повредата“ и се върна в хотела.

Бе видял колумбиеца достатъчно отблизо, за да може да го разпознае. Знаеше колата му и регистрационния й номер.

Следващата сутрин бе копие на предишната. Лампата в кухнята светна, семейството закуси, размениха се целувки. Декстър беше на ъгъла още в шест и половина, моторът мъркаше на празен ход, а той се преструваше, че говори по мобилния си телефон, за да не се чудят малцината пешеходци защо е спрял. Не че някой му обърна внимание. Фордът с Хуан Кортес зад волана мина покрай него в седем без петнайсет. Той му даде сто метра аванс и го последва.

Заварчикът мина през квартал Ла Куинта и пое на юг по крайбрежния път Каретера Тронкал. Почти всички докове бяха тук, на брега на океана. Трафикът се засилваше, но за да се застрахова, в случай че Кортес бе подозрителен, Декстър на два пъти спира зад камиони, когато чакаха на червен светофар.

Първия път излезе иззад камиона, обърнал якето си наопаки — от яркочервено сега то бе станало небесносиньо. Втория път остана само по бялата си риза. Беше си един от мнозината скутеристи на път за работа.

Пътуването изглеждаше безкрайно. Трафикът оредяваше. Останалите участници в движението се насочваха към доковете в Каретера де Мамонал. Декстър смени дегизировката си още веднъж, като този път свали каската и я стисна между краката си, а на главата си сложи бяла вълнена шапка. Мъжът пред него като че ли не обръщаше внимание на нищо, но заради оредялото движение Декстър трябваше да изостане на стотина метра. Накрая заварчикът най-сетне отби. Бяха на двайсет и пет километра южно от града, подминали доковете за танкери и нефтения терминал, където се обслужваха товарните кораби с общо предназначение. Декстър запомни големия рекламен знак на входа на алеята, водеща към корабостроителницата „Сандовал“.

Остатъка от деня прекара в път обратно до града и търсене на място, където да стане отвличането. Намери го късно следобед — самотна отсечка, където пътят беше само двулентов и от него тръгваха пътеки към гъста крайбрежна горичка. Пътят продължаваше с прави отсечки от по 500 метра в двете посоки, после следваха завои.

Вечерта Декстър изчака на разклона, където пътят за Сандовал излизаше на магистралата. Фордът се появи малко след 6 часа. Вече се здрачаваше. Фордът беше една от десетките коли и скутери, които бързаха към дома.

На третия ден Декстър влезе със скутера в корабостроителницата. Не се виждаше охрана и той тръгна на обиколка. Намери служебния паркинг и видя там форда, чийто собственик явно се трудеше с оксижен в ръка нейде из сухия док.

На следващата сутрин Кал Декстър се върна в Маями, за да наеме помощници и да планира това-онова.

Пристигна във военната база в Маламбо, където американците поддържат съвместно присъствие в трите рода войски. Кацна с „Херкулес С130“, излетял от военновъздушна база „Елгин“ във Флорида. Толкова много черни операции се провеждат от Елгин, че базата е известна като Шпионската централа.

Нужното му оборудване се намираше в херкулеса заедно с шест зелени барети. Макар да бяха дошли от Форт Луис, щата Вашингтон, това бяха хора, с които вече бе работил, така че бе удовлетворен. Форт Луис е дом на Първа група на специалните сили, известна като Оперативна група (ОГ) Алфа 143. Шестимата бяха специалисти по планински операции, макар в Картахена да нямаше планини.

Имаше късмет да ги намери в базата, дошли от Афганистан и вече доста скучаещи. Когато чуха, че се предлага участие в кратка черна операция, всички изявиха желание, но му трябваха само шестима. Двама от тях, по негово настояване, бяха латино и с перфектен испански. Никой нямаше представа за какво става дума и като се изключеха някои най-общи неща, не беше нужно да знаят нищо — щяха да им кажат нужното само за мисията. Нищо повече.

За краткото време, което бе дал на екипа за доставки на „Проект Кобра“, Декстър бе повече от доволен от постигнатото. Черният ван без прозорци беше произведен в Америка, но същото се отнасяше за половината коли по пътищата на Колумбия. Документите му бяха наред, а регистрационният номер нормален за Колумбия. От двете му страни имаше стикери, които гласяха: „Лавандерия де Картахена” — вановете, с които се разнася пране, рядко будят подозрение.

Той провери трите полицейски униформи, каквито използваха в Картахена, нагласените да светят на червено преносими светофарни стойки и замразеното тяло, заровено в сух лед и сложено в ковчег с автономно охлаждане. Това щеше да остане на борда на херкулеса, докато не им потрябва.

Колумбийската армия бе много гостоприемна, но не се налагаше да се злоупотребява с готовността й да прави услуги.

Кал Декстър прегледа набързо трупа: нужната височина, желаното телосложение, нужната възраст. Нещастник, пожелал да живее без удобства в горите на Вашингтон, намерен умрял от измръзване и докаран преди два дни в моргата в Келсо от рейнджърите на Сейнт Хелън.

Декстър позволи на екипа да проведе две „сухи“ тренировки. Момчетата огледаха през деня и през нощта избраната от него 500-метрова отсечка, където пътят се стесняваше.

На третата нощ проведоха операцията. Всички знаеха, че най-важното е простотата и бързината на действие, така че следобед Декстър паркира вана по средата на дългия прав участък, където имаше пътека, водеща в крайбрежната тропическа гора. Декстър скри вана на петдесет метра по нея.

С докарания с оборудването мотопед в четири следобед отиде на служебния паркинг и като внимаваше да не го забележат, изпусна въздух от две от гумите на форда — едната задна и резервната в багажника. В четири и петнайсет бе обратно при екипа.

На паркинга на Сандовал Хуан Кортес се приближи към колата си, видя спадналата гума, изруга и отвори багажника за резервната. Когато установи, че и тя е омекнала, изруга още по-ядосано и взе помпа от близкия склад. Когато най-сетне седна зад волана, беше минал час и половина и нощта се бе спуснала. Всичките му колеги отдавна се бяха прибрали по домовете си.

На пет километра от корабостроителницата един човек стоеше скрит сред крайпътната зеленина. Носеше очила за нощно виждане. Понеже колегите на Кортес вече се бяха разотишли, трафикът по пътя беше незначителен. Човекът в зеленината бе американец, но говореше перфектно испански и беше облечен в униформа на картахенската пътна полиция. Знаеше как изглежда фордът „Пинто“ от направените от Декстър снимки. Колата мина покрай него в седем и пет. Той извади фенерче и направи с него три къси примигвания в посока на движение на колата.

По средата на пътя Декстър извади червената предупредителна светлина, размаха я ветрилообразно срещу приближаващите фарове и Кортес намали.

Останалият отзад мъж, който бе чакал в зеленината на дърветата, измъкна и постави насред пътя стойка с червена светлина, включи светофара и през следващите две минути задържа две други коли, движещи се към града. Един от шофьорите раздразнено подаде глава през прозореца:

— Que pasa?

— Dos momentos, nada mas — отговори „полицаят“. Две минути, не повече.

На 500 метра по-нататък в посока към града друга зелена барета с полицейска униформа блокира движението със своята червена светлина и през следващите две минути спря три идващи откъм града коли. Това осигури спокойствие в заградената централна част, защото възможните свидетели не можеха да видят нищо, скрити зад завоите.

Хуан Кортес намали и спря. Дружелюбно усмихнат полицай се приближи до сваления поради задушливата влага на нощта прозорец.

— Моля, слезте от колата, сеньор — каза Декстър я отвори вратата. Кортес се намръщи, но слезе. След това всичко се разви прекалено бързо за него. По-къснo си спомняше само двама мъже, материализирали се в мрака… силни ръце… напоена с хлороформ кърпа… кратка борба… избледняващо съзнание… мрак.

Двамата мъже хванаха Кортес за рамената и краката и го сложиха във вана за по-малко от трийсет секунди. Декстър седна зад волана на форда и го скри в същата отбивка, в която чакаше ванът. После изтича обратно до шосето.

Петата зелена барета беше на волана на вана, а шестата дойде с него. Щом стигнаха до шосето, Декстър прошепна уговорената фраза в ръчната си радиостанция и първите двама я чуха, прибраха светофарите от пътя и махнаха на спрелите коли да продължават.

Две коли приближиха Декстър откъм корабостроителницата, три — откъм града. Любопитните шофьори видяха на банкета полицай, изправен до спрял мотопед и изглеждащ замаян мъж, стиснал главата си с ръце — това бе шестият от екипа, по дънки, маратонки и пилотско яке. Полицаят нетърпеливо им махна да продължават. „Какво толкова сте зяпнали, пиян е“.

Колите продължиха и обичайният трафик се възстанови. За следващите шофьори вече нямаше нищо интересно. Шестимата мъже, двете аварийни червени светлини и мотопедът вече бяха изтеглени в отбивката и натоварени във вана. Изпадналият в безсъзнание Кортес бе сложен в плетен кош. От друг подобен кош беше изваден трупът в специален чувал. Тялото бе омекнало и вече понамирисваше.

Ванът и колата си размениха местата и излязоха на заден ход до шосето. Изпадналият в несвяст Кортес остана без портфейла си, без мобилния си телефон, пръстена с монограм, часовника и медальона с Лика на светеца, негов покровител. Трупът, вече изяден от чувала, беше предварително облечен в същия като на Кортес сив памучен работен комбинезон.

Тялото бе „окомплектовано“ с личните вещи на Кортес. Портфейлът бе натикан под задника на трупа зад волана на форда. После четирима от яките барети засилиха колата отзад и я забиха в едно крайпътно дърво.

Другите две зелени барети свалиха от вана две туби бензин и поляха форда. Десетина литра стигнаха. Резервоарът на колата щеше да експлодира и да оформи огненото кълбо.

Щом свършиха работата си, шестимата се качиха във вана. Щяха да изчакат Декстър на три километра по-нататък по пътя. Минаха две коли. След това настъпи затишие. Черният ван изскочи от отбивката и пое към града. Декстър го изчака да се скрие от поглед, извади напоен с бензин парцал, увит около камък, запали го със запалка „Зипо“ и го хвърли. Пламъкът лумна с глух звук и фордът се запали. Декстър яхна мотопеда и бързо се отдалечи.

След два часа, през които не се случи нищо интересно, ванът мина през портала на военната база в Маламбо, зави към разтворените врати на товарното отделение на чакащия „Херкулес“ и се качи по рампата. Уведоменият с обаждане по мобилен телефон екипаж беше извършил предполетните формалности и двигателите вече работеха. Вратите на товарния отсек се затвориха, пилотът увеличи тягата, рулира до точката за излитане, ускори по пистата, издигна се във въздуха и полетя към Флорида.

Напрежението вече преминаваше в широки доволни усмивки, ръкостискания и дружеско удряне на юмруци. Омекналият Хуан Кортес бе изваден от коша за пране и внимателно положен на матрак. Инжектираха му препарат, който щеше да му гарантира няколко часа сън без сънища.

Към десет вечерта сеньора Кортес не беше на себе си от тревога. Телефонът беше записал съобщение от съпруга й, получено, докато тя беше навън. Хуан обясняваше, че има спукана гума и че ще закъснее с около час. Синът им се бе върнал от училище и дори вече ей беше написал домашното. После бе поиграл на геймбоя, но след това и той бе започнал да се тревожи и се бе опитал да успокои майка си. Тя бе опитала няколко пъти да се свърже с Хуан на мобилния му телефон, но никой не отговаряше. По-късно, след като пламъците го бяха унищожили, телефонът изобщо бе спрял да звъни. В десет и половина тя се обади в полицията.

Чак в два и половина след полунощ някой в управлението на полицията в Картахена направи връзка между катастрофиралата и изгоряла на шосето за Мамонал кола и паникьосаната жена в Лac Флорес, съобщила, че съпругът й не се е прибрал от работа на дока. Мамонал — сети се младият полицай, застъпил нощна смяна — бе мястото, където се намираха кораборемонтните докове. Полицаят прояви инициативата да позвъни в моргата на градчето.

Тази вечер и нощ имаше четири смъртни случая: убийство след свада между две гангстерски банди в района на червените фенери, две тежки пътни катастрофи и сърдечен удар в кино.

Патологоанатомът, който продължаваше да реже и в три сутринта, потвърди получаването на тежко обгоряло тяло, докарано от една от катастрофите. Състоянието не позволявало разпознаване по лицето, но някои от извадените от останките лични вещи били все още използваеми за нуждите на идентификацията. Обеща да бъдат опаковани в пликове за веществени доказателства и изпратени на сутринта в управлението.

В шест сутринта веществените доказателства от нощните инциденти бяха в полицейското управление. При останалите три смъртни случая не бе имало изгаряне. Една купчинка останки продължаваше да вони на пушек и изгорял бензин. В нея се виждаха мобилен телефон, пръстен с монограм, медальон с лика на светец, часовник, по верижката на който можеха да се различат късчета плът, и портфейл. Последният, изглежда, бе оцелял само благодарение на факта, че загиналият шофьор бе седял върху него. Шофьорската книжка в портфейла ясно показваше, че лицето е някой си Хуан Кортес. А обезумялата от тревога дама, която бе позвънила през нощта от Лае Флорес, беше сеньора Кортес.

В десет сутринта на входната врата на къщата на Кортес застанаха полицейски служител и униформен сержант. Лицата и на двамата бяха мрачни. Служителят започна:

— Сеньора Кортес, lo siento muchissimo… — Дълбоко съжалявам.

Сеньора Кортес припадна.

Официалното идентифициране в момента бе изключено. На следващия ден, придружавана и подкрепяна от двама съпричастни съседи, сеньора Ирина Кортес посети моргата. Онова, което до вчера бе съпругът й, представляваше овъглена и опушена купчина кости и обгоряла плът, в която се различаваха безумно ухилени зъби. Със съгласието на мълчаливо присъстващия полицай дежурният патологоанатом се извини за гледката, която се налагаше да види сеньора Кортес.

Но със сълзи в очите тя разпозна часовника, пръстена с монограм, разтопения мобилен телефон и шофьорската книжка. Патологоанатомът щеше да подпише декларация, удостоверяваща, че именно тези лични вещи са били свалени от трупа, а пътната полиция щеше да удостовери, че трупът е именно онзи, който е бил изваден от смачканата кола, за която не бе проблем да се докаже, че е била притежавана и шофирана от Хуан Кортес предната вечер. Това бе предостатъчно — неумолимите изисквания на бюрокрацията бяха задоволени.

След три дни неизвестният американски планинар бе погребан в гробището на Картахена като Хуан Кортес, заварчик, съпруг и баща. Ирина бе безутешна, а Педро тихо подсмърчаше. Опелото бе изнесено от отец Исидро, който имаше лични терзания.

Телефонното му обаждане ли бе довело до всичко това, не спираше да се пита той. Американците ли се бяха намесили? Предадено ли бе доверието му? Надушил ли бе нещо Картелът? Дали не бе сметнал, че Кортес ще ги издаде, за да се спаси? Как можеше янките да са толкова тъпи?

Или всичко бе само игра на случайността? Истинска, но ужасна случайност. Той знаеше как постъпва Картелът с онези, които подозира, колкото и нищожно да е подозрението. Но как бе възможно да заподозрат, че Кортес не е лоялен към тях, след като той бе именно такъв до последната минута на живота си? Затова, след като опелото свърши и почнаха да заравят гроба, отец Исидро се опита да утеши вдовицата и сирака, като им обясни, че Бог ги обича истински, колкото и труд но да им е да осъзнаят това в момента. После се върна в спартанското си жилище, за да се моли и моли, и моли за прошка.

Летиция Аренал бе на седмото небе. Дори хладният априлски ден в Мадрид не можеше да й развали настроението. Не помнеше някога да се е чувствала толкова щастлива и да й е било толкова топло. Единственият начин да й стане още по-топло бе, ако се намираше в обятията му.

Бяха се срещнали на терасата на едно кафене преди две седмици. И преди го бе виждала там — винаги сам, вечно зачетен в нещо. В деня, когато ледът се бе разчупил, тя бе с група колеги. Всички се шегуваха и се смееха, а той бе на съседната маса. Понеже още бе ранна пролет, терасата бе остъклена. В един момент вратата се отвори, вятърът нахлу и разпиля записките й по пода. Той стана да ги събере. Тя също се наведе и погледите им се срещнаха. И в този момент тя се запита как досега не е забелязала, че е убийствено симпатичен!

— Гоя — каза той. Тя си помисли, че й се представя. После забеляза, че гледа един от листовете, репродукция на маслено платно. — „Деца берат плодове“ — продължи той. — Гоя. Да не следвате изобразително изкуство?

Тя кимна. После й се стори съвсем естествено да я придружи до дома й и по пътя да говорят за Зубарбан, Веласкес, Гоя. Още по-естествено изглеждаше, когато той нежно целуна измръзналите й от вятъра устни. Тя едва не си изпусна секретния ключ.

— Доминго — каза той. Сега вече й казваше името си. — Доминго де Вега,

— Летиция — отговори тя. — Летиция Аренал.

— Госпожице Аренал — почти прошепна той. — Мисля да ви поканя на вечеря. Безсмислено е да се съпротивлявате. Вече знам къде живеете. Ако ми откажете, просто ще се свия като куче на кълбо пред вратата ви и ще умра.

— Не бива да го правите, сеньор де Вега. И за да го предотвратя, ще приема поканата ви.

Той я заведе в стар ресторант, където сигурно бяха сервирали храна, когато конквистадорите са идвали тук от именията си в пустошта на Естремадура, за да измолят от краля да ги прати да откриват Новия свят.

Разказа й, че е от Пуерто Рико, че е млад дипломат в ООН и че е решил един ден да стане посланик. Че бил взел три месеца творчески отпуск — със съгласието на шефа на мисията, — за да научи повече за своята истинска любов: испанската класическа школа в изобразителното изкуство в музея „Прадо“, Мадрид.

И това вече направи съвсем естествено да го приеме в леглото си и да се люби с мъж, когото практически не познаваше, макар до този момент да бе познавала по този начин само трима мъже.

Кал Декстър бе корав мъж, но имаше и съвест, така че вероятно би му се сторило прекалено да използва професионален жиголо. Но Кобрата нямаше подобни скрупули. За него нещата опираха до това дали печелиш, или губиш — а да губиш бе просто непоносимо.

Кобрата изпитваше възхищение и страхопочитание към коравосърдечния шпионин Маркус Волф[11], години наред оглавявал източногерманската шпионска мрежа, която била неуловима за западногерманския контрашпионаж. Волф обичал да използва „медения капан“, но го правел по обратен на нормалния начин.

Нормалният начин бил лековерни западняци с високо положение в обществото да се оплетат с изумително красиви момичета на повикване, да ги снимат в компрометиращи ситуации и впоследствие да ги изнудват със снимките. Волф използвал красиви съблазнители, но не за гей дипломати (макар да не би се погнусил да прави и това), а за отрудените, забравени от любовта стари моми, често вземани за секретарки от високопоставени западногерманци.

Фактът, че когато били разкривани като върховни наивнички и когато научавали за неизчислимите щети, нанесени от изнасянето на секретни документи и предаването им на техните любовници, те свършвали живота си в бедност и немилост, ако не и зад решетките, изобщо не притеснявал Маркус Волф. Той играел Голямата игра, за да печели — и печелел.

Дори след колапса на Източна Германия съдът в Западна Германия трябвало да оправдае Волф, понеже той не бил предал своята страна. Така че докато други шпиони свършили в затвора, той се наслаждавал безметежно на пенсията си, докато не починал от старост. В деня, в който научи тази новина, Пол Деверо свали наум шапка пред него и каза пак наум молитва в памет на заклетия атеист Волар. Така че не бе имал никакви угризения да прати в Мадрид красивия жиголо Доминго де Вега.

Хуан Кортес се измъкваше от прегръдката на съня на бавни стъпки и когато отвори очи, през първите няколко секунди мислеше, че е попаднал в рая. В действителност се намираше в стая, каквато не бе виждал никога. Беше голяма — също като двойното легло, в което лежеше, — стените бяха в пастелен цвят, а щорите спуснати, макар да се виждаше, че навън грее слънце. Всъщност беше във ВИП апартамента на офицерския клуб към ВВБ „Хоумстед“ във Флорида.

Докато мъглата в съзнанието му бавно се вдигаше, той забеляза хавлия, преметната през облегалката на стол до леглото. Стъпи с омекналите си крака на пода, осъзна, че е чисто гол, и облече хавлията. На масичката до леглото имаше телефон. Той вдигна слушалката, изграчи в нея „ало“, но никой не му отговори.

Отиде до прозорците, дръпна щората и надникна навън. Видя грижливо поддържана морава и пилон, на който се вееше американското знаме. Не, не беше в рая — за него по-скоро бе обратното. Бе отвлечен и се намираше в ръцете на американците.

Бе чувал ужасни разкази за откарване в самолети без опознавателни знаци в чужди земи, за изтезания в Близкия изток и Централна Азия, за години, прекарани в Гуантанамо.

Макар никой да не му бе отговорил по телефона, явно някой беше регистрирал събуждането му, защото вратата се отвори и влезе стюард с бяло сако и поднос. На подноса имаше храна — добра храна, — а Хуан Кортес не бе хапвал, откакто бе изял пакетирания си обяд в дока на Сандовал преди цели 72 часа. Разбира се, той не знаеше, че са минали три дни.

Стюардът остави подноса на масичката, усмихна се и му посочи банята. Хуан надникна в нея. Мраморна баня за римски император, каквито бе виждал по телевизията. Стюардът му обясни с жест, че всичко е изцяло на негово разположение — душ, тоалетна, комплект за бръснене, всичко. После излезе.

Заварчикът изгледа шунката с яйца, сока, препечените филийки, конфитюра и кафето. Ароматът им напълни устата му със слюнка. Сети се, че сигурно са го държали упоен, може би… отровен. И какво от това? И без това можеха да правят с него каквото ей искат.

Седна и започна да яде. Извика в съзнанието си последния си спомен — как полицаят му каза да слезе от колата, железните ръце около гръдния му кош, задушаващата кърпа, натисната върху носа и устата му, усещането, че пропада в небитието. Нямаше никакви съмнения защо е всичко това. Нали работеше за Картела. Но как бяха разбрали?

Когато свърши с яденето, отиде в банята, използва тоалетната, взе душ и се избръсна. Чисто нови кърпи, скъп афтършейв… Беше израсъл с мисълта, че всички американци са червиви с пари. Май беше вярна.

Когато се върна в спалнята, там го чакаше мъж: възрастен, побелял, среден на ръст, жилав. Усмихна му се приятелски — американски приятелски — и каза на испански:

— Hola, Juan. Que tal? — Здравей, Хуан. Как си? — Ме llamo Cal. Hablamos un ratito. — Аз съм Кал. Да поговорим.

Номера, естествено. Чакаше го изтезание. И все пак седнаха удобно и американецът му обясни какво се е случило. Разказа му подробно за отвличането, за запаления форд, за трупа зад волана. Обясни му за идентифицирането на трупа по портфейла, ръчния часовник, пръстена и медальона.

— А жена ми и синът ми? — попита намръщено Кортес.

— Ами… съкрушени са. Смятат, че са погребали теб. Искаме да ги доведем, за да се съберете.

— Да се съберем? Тук?

— Хуан, приятелю, приеми действителността. Не можеш да се върнеш. Картелът няма да повярва на нито една твоя дума. Сигурен съм, че знаеш как постъпват с хората, които смятат, че са минали на наша страна. И със семействата им. В тези неща те са като животни.

Кортес потрепери. Знаеше прекрасно. Не беше виждал с очите си резултата, но бе чувал. Беше чувал и беше треперил. Отрязаните езици, бавната смърт, ликвидирането на цялото семейство. Разтрепери се при мисълта за Ирина и Педро. Американецът се наведе напред.

— Приеми реалността. Сега си тук. Дали сме постъпили правилно, или неправилно — вероятно неправилно, — вече е без значение. Тук си и си жив. А Картелът е сигурен, че си мъртъв. Дори са изпратили свой човек на погребението.

Декстър извади от джоба си DVD, включи плазмения телевизор, вкара диска и натисна бутона на дистанционното. Филмът явно бе заснет от оператор на покрива на някой от високите жилищни блокове на километър от гробището, но разделителната способност бе отлична. Дори с варио.

И Хуан Кортес стана свидетел на собственото си погребение. Снимащият се бе съсредоточил върху лицето на ридаещата Ирина, придържана от един съсед. И на сина му Педро. На отец Исидро. На мъжа отзад — мъж с черен костюм, вратовръзка и очила, — изпратения по заповед на Дона наблюдател. Филмът свърши.

— Сам виждаш — каза американецът и хвърли дистанционното на леглото. — Не можеш да се върнеш. Но и те не могат да дойдат. Хуан Кортес умря в онази пламтяща кола. Това е важният факт. Сега трябва да останеш при нас, тук в Щатите. И ние ще се погрижим за теб. Няма да ти направим нищо лошо. Имаш думата ми, а аз държа на думата си. Естествено, ще трябва да ти сменим името, а в бъдеще може да се наложат и някои други малки промени. При нас има нещо, което се нарича Програма за защита на свидетелите. Ти ще влезеш в тази програма… Ще станеш нов човек, Хуан Кортес, с нов живот на ново място, с нова работа, нов дом, нови приятели. Всичко около теб ще е ново.

— Но аз не искам да е ново! — отчаяно извика Кортес. — Искам си стария живот.

— Не може, Хуан. Старият ти живот приключи.

— А жена ми и синът ми?

— Защо не ги приемеш в новия си живот? В тази страна има много места, където слънцето грее точно както в Картахена. Тук има стотици и хиляди колумбийци, законни имигранти, които вече са се адаптирали и са щастливи.

— Но как могат те да…?

— Ние ще ги доведем. Педро ще порасне тук. Какъв би станал в Картахена? Заварчик като теб? Да ходи всеки ден да се поти на дока? Тук, след двайсет години, може да стане всякакъв. Доктор, адвокат, защо не и сенатор?

Колумбийският заварчик го гледаше зяпнал.

— Педро… синът ми… сенатор?

— Защо не? Тук всеки може да стане всякакъв. Наричаме го американската мечта. Само че за да стане това възможно, ни е нужна помощта ти.

— Но аз нямам какво да предложа.

— О, имаш, приятелю. Тук, в моята страна, онзи бял прах унищожава живота на млади хора като твоя Педро. Пристига в кораби, скрит на такива места, които не сме в състояние да открием. Знаеш какви кораби, Хуан — кораби, на които си работил ти… Виж, сега трябва да тръгвам. — Кал Декстър стана и потупа Кортес по рамото. — Обмисли нещата. Пусни пак филма. Ирина тъгува за теб. Педро плаче за татко си. Всичко може да се развие прекрасно за теб, ако ги доведем и се съберете. И това срещу няколко имена. Е, ще се върна след двайсет и четири часа. Ти, за жалост, трябва да останеш тук. Заради собствената ти безопасност. Да не те види някой, който не трябва. Малко вероятно е, но не е изключено. Така че стой тук и мисли. Хората ми ще се грижат за теб.

Трамперът „Сиди Абас“ никога нямаше да спечели никакви награди за красота, но пък и цялата му стойност като търговски морски съд беше нищо в сравнение с осемте бали в трюма му.

Беше излязъл от либийския залив Сирт и се насочваше към италианската провинция Калабрия. Противно на онова, което си мислят туристите, Средиземно море често е доста бурно. Огромните вълни на мощна буря заблъскаха ръждясалия кораб, който с мъка си проби път източно от Малта към „пръстите“ на италианския полуостров.

Осемте бали бяха карго, разтоварено преди месец с пълното съгласие на пристанищните власти в Конакри, столицата на другата Гвинея, от по-голям товарен кораб, дошъл от Венесуела. От тропическа Африка каргото бе извозено с камиони на север, беше прекосило саваната и бе преминало през нажежените пясъци на Сахара. Пътуването бе непосилно за обикновен шофьор, но коравите типове, които шофираха тези автовлакове, бяха свикнали на всякакви несгоди.

Те прекарваха огромни платформи и ТИР-ове час след час и ден след ден по осеяни с дупки пътища и по пясъчни коловози. На всяка граница и митница имаше протегнати за пари ръце и спуснати бариери, които се вдигаха едва когато подкупните служители извръщаха поглед, та задните им джобове да се издуят от навити на рула едри банкноти в евро.

Отне цял месец, но с всеки метър приближаване към Европа стойността на всеки килограм в осемте бали нарастваше все по-близко до астрономическите цени по улиците. И в крайна сметка автовлаковете спряха със скърцане на спирачките до прашна крайпътна закусвалня в покрайнините на големия град, който беше истинската им дестинация.

По-малки камиони и стари пикапи поеха балите и ги откараха до шумно рибарско селище, състоящо се от няколко сгушени една в друга кирпичени къщи на брега на море, в което рибата почти бе изчезнала и където край порутен кей чакаше трампер като „Сиди Абас“.

Беше април. Трамперът щеше да потегли по последната отсечка на дългия път до калабрийското пристанище Джоя, намиращо се изцяло под контрола на ндрангета. В тази точка собствеността щеше да се смени. Алфредо Суарес в далечната Богота щеше да е свършил работата си и оттук нататък самобитното „почтено общество“ щеше да поеме нещата. Дългът от 50 % щеше да се изплати, а огромната печалба щеше да се изпере през италианската версия на „Банко Гузман“.

От Джоя, само на няколко километра от офиса на държавния прокурор в столицата Реджо ди Калабрия, осемте бали, разпределени вече на много по-малки пакети, щяха да поемат на север към италианската столица на кокаина Милано.

Но капитанът на „Сиди Абас“ нито знаеше това, нито се интересуваше. Той просто бе много доволен, когато подмина мола на Джоя и неспокойното море се намести между кърмата и пристанището. Нови четири тона кокаин бяха стигнали до Европа и на хиляди мили оттук Дона щеше да е много доволен.

В своя удобен, но самотен затвор Хуан Кортес бе изгледал записа неколкократно и се разплакваше всеки път, щом видеше измъчените лица на жена си и сина си. Копнееше да ги зърне отново, да прегърне сина си, да си легне при Ирина. Но знаеше, че янкито е прав — нямаше начин да се върне там. Дори да откажеше да сътрудничи и да им изпратеше само съобщение, че е жив, това щеше да означава подписване на смъртната им присъда… или още по-лошо.

Така че когато Кал Декстър дойде, заварчикът се огласи.

— Само че имам условия — добави. — Ще си спомня кои са корабите, когато целуна жена си и прегърна сина си. Дотогава няма да кажа нито дума.

Декстър се усмихна.

— Не съм искал нищо друго. Сега обаче ни чака работа.

Дойде специалист по звукозапис и направиха запис. Технологията не беше нова, но и Кал Декстър не бе новак, както понякога се шегуваше. Предпочиташе стария „Пърлкордър“ — малък, надежден и с толкова миниатюрен микрофон, че можеше да бъде скрит почти навсякъде. Направиха и снимки: Кортес с лице към камерата, държащ брой на в-к „Маями Хералд“ с ясно видима дата, после снимаха родилното петно на заварчика на дясното му бедро — петното приличаше на светлорозов гущер. Щом събра нужните му доказателства, Декстър си тръгна.

Джонатан Силвър започваше да губи търпение. Беше поискал отчет за текущото състояние, но Деверо бе проявил вбесяваща уклончивост, въпреки че началникът на кабинета неуморно го бомбардираше с искания.

Иначе официалните органи на реда и закона продължаваха работата си както обикновено. Огромни средства на данъкоплатците бяха заделени за справяне с проблема, но нещата се бяха влошили.

Непрестанно някой някъде биваше залавян и пресата гърмеше с тонове и цени — винаги уличната цена, а не тази по време на транспорта, понеже беше много по-висока.

Но в Третия свят задържаните кораби чудотворно вдигаха котва и изчезваха в морето; обвинените екипажи плащаха гаранциите си и повече никой не ги виждаше; а най-лошо от всичко — конфискуваният кокаин се „изпаряваше“ необяснимо още в охраняваните складове и търговията продължаваше с пълна сила. На обезсърчените „пчелички“ в УБН им се струваше, че всички са подкупени. Тъкмо това беше същността в оплакването на Силвър.

Мъжът, който вдигна телефона в дома си в Александрия, докато нацията се подготвяше за великденската ваканция, остана ледено учтив и отказа да отстъпи дори и сантиметър.

— Приех задачата миналия октомври — напомни той. — Казах, че ми трябват девет месеца за подготовка. Когато му дойде времето, нещата ще се променят. Весели празници. — И затвори.

Силвър бе вбесен. Никой не си позволяваше да се държи с него така. Никой… изглежда, с изключение на Кобрата.

Кал Декстър се върна в Колумбия отново през ВВБ в Маламбо, като този път, с помощта на Деверо, използва самолета за шефовете на ЦРУ. Не ставаше дума за някакъв по-голям комфорт, а за бързина. Нае кола в съседния град и отпътува за Картахена. Сега беше без поддържащ екип. Има моменти и места, когато и където успехът идва само с потайност и бързина. Потрябваха ли му мускули и огнева мощ, значи щеше да се е провалил.

Макар Кал да бе виждал сеньора Кортес на прага на дома им да целува съпруга си, когато го изпращаше на работа, тя никога не го бе виждала. Беше Семана Санта[12] и квартал Лае Флорес бе в трескави приготовления за Великден. Освен номер 17.

Кал мина през района няколко пъти в очакване да се стъмни. Не искаше да паркира до тротоара от страх да не привлече вниманието на някой бдителен съсед, който да съобщи в полицията за подозрителна кола. Но искаше да види светването на лампите преди пускането на пердетата.

В алеята пред дома нямаше кола, което означаваше, че няма гости. Щом лампите светнаха, можа да види какво става вътре. Сеньора Кортес и момчето бяха сами.

Кал Декстър позвъни. Отвори му синът — мургав юноша, когото познаваше от филма с погребението. Не се усмихваше. Дори се беше намръщил.

Декстър извади полицейска значка, показа я за момент и я прибра.

— Teniente Delgado, Policia Municipal — представи се той на момчето. Значката всъщност бе копие на значка на полицията в Маями, но хлапето нямаше как да знае това. — Мога ли да говоря с майка ти?

И му спести колебанията, като се вмъкна покрай него в антрето.

— Маmа, esta un oficial de la policia.

Сеньора Кортес излезе от кухнята, бършеше ръцете си с кърпа. Лицето й бе подпухнало от плач. Декстър се усмихна състрадателно и посочи към дневната. Държеше контрола над ситуацията толкова здраво, че тя без замисляне го покани да влезе. Когато седнаха и синът й защитнически се изправи до нея, Декстър се наведе напред и й показа паспорта си. Американски паспорт.

Посочи орела на корицата и герба на Съединените щати.

— Не съм колумбийски полицай, сеньора. Както виждате, американец съм. Сега искам да се подготвите за шок. И синът ви също. Става дума за съпруга ви — Хуан. Той не е мъртъв и в момента се намира във Флорида.

Жената го гледаше, сякаш не разбираше смисъла на думите му. После вдигна ръцете към устата си и ахна.

— No se puede! — Не може да бъде. — Видях трупа му…

— Не, сеньора, видели сте трупа на друг човек. Обгорял до неузнаваемост. И сте видели часовника на Хуан, портфейла му, медальона му и пръстена му с монограм. Личните му вещи. Но тялото не е неговото, а на беден скитник. Хуан е при нас във Флорида. Изпрати ме да ви взема. И двамата. Ето…

И извади три снимки от вътрешния си джоб. От тях, съвсем жив, гледаше Хуан Кортес. Втората снимка го показваше да държи брой на „Маями Хералд“ с ясно различима дата. Третата показваше родилното му петно. И тя беше най-убедителната, защото никой друг не можеше да знае за него.

Сеньора Кортес отново заплака.

Момчето първо дойде на себе си. И се разсмя.

— Papa esta en vida. — Тате е жив.

Декстър извади касетофона, натисна копчето и в малката стая се разнесе гласът на „мъртвеца“:

— Моя най-скъпа Ирина, мила моя. Педро, сине. Това наистина съм аз…

Записът завършваше с лична молба Ирина и Педро да съберат по един куфар с най-скъпите си неща, да се сбогуват с номер 17 и да тръгнат с американеца.

Последва час на пълен хаос, на тичане през плач и сълзи насам-натам, на събиране на вещи, на избиране, отхвърляне и подреждане. Сеньората написа под диктовка писмо и го остави за съседите, затиснато с ваза на масата в трапезарията. В него обясняваше, че с Педро са решили да емигрират и да започнат нов живот.

В самолета на път за Флорида Декстър й обясни, че близките им съседи ще получават от нея писма, изпратени от Флорида, в които ще пише, че си е намерила работа като чистачка, че е добре и в безопасност. Ако някой дойдеше да се поинтересува лично, щяха да му покажат писмата. На тях щеше да има валиден пощенски щемпел, но щяха да са без обратен адрес. Никога нямаше да я открият. После кацнаха в „Хоумстед“.

Срещата във ВИП апартамента беше бурна и отново се проляха сълзи. После, верен на думата си, Хуан Кортес започна да пише. Може и да нямаше кой знае какво образование, но за сметка на това се радваше на феноменална памет. Затваряше очи, припомняше си конкретна година и написваше име. И следващо. И ново…

Когато свърши и увери Декстър, че не съществува нито един друг кораб, на който да е работил, списъкът му се състоеше от 78 имена. И поради факта, че на всеки от тях бе изработил свръхтайно отделение, всеки от тези кораби контрабандираше кокаин.

7

Кал Декстър имаше късмет, че социалният живот на Джереми Бишоп бе сравним с оживлението сред бомбардировка. Бишоп беше прекарал Великден в имитация на веселие в провинциален хотел, така че когато Декстър извинително спомена, че има спешна задача, изискваща компютърният гений да си седне на едното място, за него това прозвуча като лъч светлина в дъждовен ден.

— Разполагам с имената на няколко кораба — обясни Декстър, — всъщност доста повече, цели седемдесет и осем. Трябва да знам всичко за тях. Колко са големи, какво пренасят, кой е собственикът им — ако е възможно, защото може да е фиктивна компания. Трябват ми и транспортните им агенти, текущият им чартър и — най-важно от всичко — местонахождението им в момента. Опитай да се представиш за транспортна компания или поне виртуална такава, която разполага с карго за спешно транспортиране. Поинтересувай се с кой транспортен агент да се свържеш. Щом проследиш някой от корабите, се отказваш под някакъв претекст: неподходящ тонаж, неподходящо място, невъзможност за незабавно наемане — каквото и да е. Само ми кажи къде се намират и как изглеждат.

— Мога да направя нещо по-добро — увери го щастливият Бишоп. — Вероятно ще мога да ти дам снимка на всеки кораб.

— Снимка отвисоко?

— Отвисоко… това отгоре ли означава?

— Аха.

— Това не е ъгълът, под който обикновено се изобразяват корабите.

— Пробвай все пак. И се съсредоточи върху установените маршрути между Западните и Южните Кариби и пристанищата в Щатите и Европа.

През следващите два дни Джереми Бишоп не откъсна поглед от екраните, в резултат на което откри 12 от корабите в списъка на Хуан Кортес и предаде на Декстър установеното до момента. Всички кораби се намираха в Карибския басейн и или го напускаха, или навлизаха в него.

Декстър знаеше, че някои от интересуващите го кораби никога няма да излязат в никакъв списък на търговското мореплаване. Това бяха очукани стари рибарски шхуни или трампери под тонажа, който интересуваше търговските кораби. Намирането на корабите именно в тези две категории бе трудната, но критично важна задача.

Големите търговски кораби можеха да бъдат оставени на митниците. Напълно възможно бе те да вземат товари кокаин в открито море, като не бе изключено и да се освобождават от него по същия начин. Но те нямаше да се изплъзнат, ако специално обучените кучета надушеха следи от кокаин в тайните скривалища на бордовете им, което вероятно щеше да се случи.

Корабите, довели до отчаяние Тим Менхайър и неговите аналитици в Лисабон, бяха по-дребните контрабандисти, измъкващи се от скритите в гъста растителност устия и хвърлящи котва на дървените кейове по западноафриканското крайбрежие. Оказа се, че 25 от корабите в списъка на Кортес са регистрирани в „Лойдс“. Останалите обаче бяха „под радара“.

— И все пак изваждането от обращение на 25 кораба щеше да отвори голяма пробойна в транспортния резерв на Картела. Но все още не. Кобрата не беше готов.

TR-1 обаче вече бяха готови.

Майорът от бразилските военновъздушни сили Жoao Мендоса кацна на „Хийтроу“ в началото на май. Кал Декстър го посрещна на митническия контрол, Терминал 3. Разпознаването не бе проблем — Кал бе запомнил лицето на бившия летец изтребител.

Майор Мендоса бе резултат на дълго и изчерпателно търсене, проведено преди половин година. В един момент Декстър бе на обяд в Лондон с бившия началник-щаб на Кралските военновъздушни сили, който сериозно се замисли над зададения му основен въпрос.

— Не мисля — каза накрая. — Просто ей така? Изневиделица? Без предупреждение? Според мен на нашите няма да им допадне особено. Ще имат проблем със съвестта. Не мисля, че мога да ви препоръчам някого.

Подобен отговор Декстър вече бе получил от един генерал-лейтенант от запаса на американските ВВС, който бе летял на „F-15 Орел“ по време на Първата война в Залива.

— Но имайте предвид — подхвърли на раздяла англичанинът, — че има едни военновъздушни сили, чиито пилоти ще свалят в небето контрабандист на кокаин, без да им мигне окото. Бразилските.

Декстър бе проучил общността на бразилските пилоти от запаса в Сао Пауло и се бе натъкнал на Жоао Мендоса. Мендоса беше 45-годишен и бе летял на „F5E Тигър“, преди да излезе в запас, за да помогне на бизнеса на застаряващия си баща. Но усилията му се бяха оказали напразни — икономическата криза, развихрила се през 2009 година, бе помела компанията.

Липсата на търсени на пазара умения бе накарала Жоао Мендоса да приеме работа в офис и да съжали за решението си да престане да пилотира. Освен това той още страдаше за по-младия си брат, когото сам бе отгледал след смъртта на майка им и поради дългия работен ден на баща им. Докато пилотът бе живял в базата си на север, младежът бе попаднал в лоша компания и бе умрял от свръхдоза. Жоао не бе забравил това и в никакъв случай не се бе примирил с него. А и предложеното му заплащане бе фантастично.

Декстър взе кола под наем и откара бразилеца на север към равнините край Северно море, които през Втората световна война бяха особено подходящи за бази на бомбардировачи поради липсата на хълмове и близостта до източния бряг. Скамптън бе една от тези бази. По време на Студената война тук бе домът на поне част от ескадрилата V-форс, пренасяща атомните бомби на Великобритания.

Към 2011 година тук се бяха настанили няколко нямащи нищо общо с армията фирми, сред които и група ентусиасти, заели се бавно да реставрират два самолета „Блекбърн Буканиър“. Бяха докарали самолетите до състояние да ускоряват по пистата, но все още не можеха да ги издигнат във въздуха. Срещу възнаграждение, решаващо всичките им други проблеми, ентусиастите се бяха съгласили да зарежат работата си и да се заловят с трансформирането на южноафриканския „Бук“, на който Гай Досън бе долетял от Тъндър Сити преди четири месеца.

Повечето хора в групата никога не бяха припарвали до бързолетящи реактивни самолети, защото бяха основно монтьори, механици, електротехници и инженери, поддържали буканиърите по времето, когато тези самолети продължаваха да са на въоръжение във флота и в Кралските ВВС. Повечето бяха местни хора, пожертвали уикенди и вечери, за да върнат във въздуха двата запазени ветерана.

Декстър и Мендоса преспаха в едновремешна странноприемница, стара крайпътна пивница за почивка на преминаващи междуградски рейсове, с тъмни стаи с нисък гредоред и бумтящи в камината пънове, с окачени по стените сбруи и репродукции на ловни сцени, които очароваха бразилеца. На сутринта отидоха до Скамптън, за да се запознаят с екипа — 14 души, наети до един от Декстър с парите на Кобрата, които с гордост показаха на новия пилот какво са направили.

Основната промяна бе монтирането на оръдията. През Студената война буканиърът бе носил на борда си муниции, подходящи за лек бомбардировач или за атакуване на кораби. Макар да си оставаше боен самолет, полезният товар представляваше страховит арсенал от бомби и ракети, в това число и тактически атомни бомби.

Във версията, която Мендоса огледа онзи пролетен ден в пронизвания от студено течение хангар в Линкълншир, целият този полезен товар бе превърнат в резервоари за гориво, което даваше на самолета невъзможен до този момент за него обсег. С едно изключение.

Макар по замисъл самолетите „Буканиър“ да не бяха изтребители прехващачи, екипът бе получил недвусмислени инструкции — на него трябваше да се монтират оръдия.

Под всяко крило, на пилоните, които някога поддържаха подвесните контейнери с ракети, бяха занитени оръдейни блокове. Всяко крило бе въоръжено с две 30-милиметрови оръдия „Адън“, чиято огнева мощ бе достатъчна, за да унищожи всичко, срещу което стрелят.

Задната кабина още не бе преоборудвана. Скоро там щеше да бъде монтиран още един допълнителен резервоар и свръхмодерен комуникационен комплекс. Пилотът на този „Бук“ никога нямаше да има зад себе си радио оператор и вместо това щеше да чува в ушите си достигащ от хиляди километри глас, който да му нашепва къде точно да открие своята цел. Но първо тук щеше да се качи инструкторът.

— Красив е — прошепна Мендоса.

— Радвам се, че ви харесва — разнесе се глас зад него. Той се обърна и видя слаба четирийсетинагодишна жена. Тя му подаде ръка. — Аз съм Колийн, вашият инструктор във връзка с модификацията.

Капитан трети ранг Колийн Кек никога не се бе качвала на „Бук“- във времената на буканиърите във флотската авиация не бе имало жени пилоти. Тя бе постъпила във флота по принуда и оттам я бяха прехвърлили във ВВС. След като бе придобила права за хеликоптерен пилот, най-сетне бе постигнала мечтата на живота си — да лети на изтребители. След 20 години служба се бе уволнила и сега й бе хрумнало да се присъедини към ентусиастите. Бивш пилот на „Буканиър“ й бе помогнал да се преквалифицира за този тип самолет, преди да е остарял до степен да не може да лети.

— Очаквам го с нетърпение — отвърна Мендоса и се усмихна.

Върнаха се в странноприемницата и обядваха — плащаше Декстър. Обучението започваше на следващия ден. Майор Мендоса и шестчленният му екип по поддръжката, който щеше да го съпроводи до остров Фого, бяха нужни на Декстър за последния ден на юни, така че той замина за Вашингтон навреме за следващата група идентификации от Джереми Бишоп.

TR-1 рядко се споменава и още по-рядко може да се види. Това е невидимият наследник на прословутия шпионски самолет U-2, на който Гари Пауърс е свален над Сибир през 1960 година, но който въпреки това впоследствие е използван, за да се открият съветските ракетни бази, построени в Куба през 1962 година.

По време на Войната в Залива от 1990/91 година TR-1 е основният шпионски самолет на Америка, способен да лети по-високо и по-бързо от всички други и да носи камери, които могат да предават изображение в реално време. Декстър бе поискал да заеме един TR-1, който да оперира от американската база в Пенсакола, и той току-що бе пристигнал. Започна работа през първата седмица на май.

С помощта на неуморния Бишоп Декстър бе открил корабен конструктор, притежаващ таланта да идентифицира почти всеки кораб от почти всякакъв ъгъл. Конструкторът почна работа с Бишоп на последния етаж на склада в Анакостия, докато под краката им се трупаха одеяла за страдащите в Третия свят.

Обсегът на TR-1 достигаше Карибския басейн с презареждане при необходимост в Маламбо, Колумбия, или някоя от американските бази в Пуерто Рико. Шпионският самолет изпращаше снимки с висока разделителна способност на пристанища и заливи, задръстени с търговски кораби, както и снимки на кораби в открито море.

Въоръженият с лупа корабен експерт се взираше в изтегляните от Бишоп снимки и ги сравняваше с вече научените подробности за корабите от списъка на заварчика.

— Този — казваше от време на време и посочваше някой от десетките кораби в някое карибско пристанище — трябва да е „Селена“. — Или: — Ето го. Няма съмнение. Същите размери и без кранове. — И после поясняваше на объркания Бишоп: — Среден тонаж, една товарна стрела, монтирана на носа. Това е „Вирген де Валме“. Базиран в Маракаибо.

И двамата бяха експерти и като всички експерти не бяха способни да вникнат в специалността на другия. Но заедно постепенно идентифицираха половината от флотилията на Картела.

Никой не ходи на островите Чагос. Забранено е. Това са малка група коралови атоли в центъра на Индийския океан на две хиляди километра южно от полуостров Индостан.

Ако достъпът до архипелага беше разрешен, на островите — също като на Малдивите — можеше да има хотели, които да се възползват от тихите лагуни, целогодишното слънце и недокоснатите от човешка ръка коралови рифове. Вместо това на тях има бомбардировачи. И по-специално американски В-52.

Най-големият атол на групата се казва Диего Гарсия. Също като останалите, той е собственост на Великобритания, но е отдаден дългосрочно под наем на САЩ заедно с голямата ВВБ и станцията за зареждане на кораби с гориво. Това място е толкова забулено в секретност, че дори местните островитяни — напълно безобидни рибари — са преместени на другите острови и им е забранено да се връщат.

Онова, което се случи през зимата и пролетта на 2011 година на остров Игъл, беше британска операция, макар и платена частично от бюджета на Кобрата.

В крайбрежните води последователно хвърлиха котва четири кораба на РФА, натоварени с тонове оборудване. Военноморските инженери го използваха, за да построят малка колония.

Тя никога нямаше да стане курорт, но беше напълно обитаема. Имаше редици сглобяеми за ден бунгала. Изкопаха външни тоалетни. Сглобиха столова, към която имаше кухни, хладилници и инсталация за прясна вода чрез обезсоляване на морска. Всичко се захранваше от генератор.

Когато всичко бе завършено и готово за нанасяне, колонията можеше да подслони над 200 души, стига сред тях да имаше достатъчно инженери, готвачи и поддържащ персонал. Мислещите за всичко военни дори оставиха навес със спортни съоръжения, сред които маски, шнорхели и плавници. На когото и да предстоеше да бъде заточен тук, щеше поне да се гмурка из рифовете. На всичко отгоре имаше библиотека с книги на испански и английски.

За моряците и инженерите мисията в никакъв случай не можеше да се нарече изпитание. На хоризонта се виждаше Диего Гарсия — една мини-Америка в тропиците, където можеше да се намери очакваното от американските военнослужещи зад граница, т. е. всичко. Британските матроси пък бяха добре дошли и те с радост се възползваха от това. Единственото, което нарушаваше идилията на тропическия рай, беше постоянният рев на излитащите и кацащи в непрекъснати тренировъчни мисии бомбардировачи.

Остров Игъл имаше още една характеристика — намираше се на хиляда морски мили от най-близката континентална суша, насред гъмжащо от акули море, което го правеше невъзможно за бягство място.

Островите Кабо Верде са друго място, благословено с непрестанно слънце. Новото училище за летци на остров Фого бе официално открито в средата на май. Това отново стана с церемония. Министърът на отбраната пристигна със самолет от остров Сантяго, за да изиграе главната роля. За щастие на всички се говореше само на португалски.

След щателен подбор правителството бе избрало 24-ма млади кабовердци за кадети. Не всички от тях щяха да завършат с криле на петлиците, но трябваше все пак да има някакъв критерий за качествата им. Дузина инструктори за летене с „Тукано“ бяха пристигнали от Бразилия и дори се бяха строили в доста права редица. Друга дузина взети назаем от бразилските военновъздушни сили инструктори стояха изпънати в стойка „мирно“. Единственият отсъстващ беше командирът на школата, някой си майор Жоао Мендоса. Оказа се, че бил задържан някъде по служба и щял да се присъедини към подчинените си в рамките на месец.

Не че това имаше особено значение. Първите трийсетина дни така или иначе щяха да бъдат прекарани в класните стаи и в опознаване на машината. Информираният за тези подробности министър кимна ясно и одобрително. Нямаше нужда да му се обяснява, че майор Мендоса ще кацне със собствения си самолет — разкош, който той вече можеше да си позволи.

Ако бе научил за самолета — което не стана, — министърът може би щеше да разбере защо резервоарът за гориво JP8, използвано в тренировъчните полети, се намира на разстояние от резервоара за много по-лесно възпламенимото и нестабилно гориво JP5, нужно за полетите на по-бързите самолети на морската авиация. Но той дори не надникна в допълнителния хангар, издълбан в скалната твърд и скрит зад желязна врата. Казаха му, че е склад, и той загуби интерес.

В крайна сметка кадетите се нанесоха в общежитията, официалната делегация отлетя от острова, а на следващия ден започна учебният процес.

В действителност липсващият командир се намираше на 7000 метра височина над сивото Северно море, източно от английския бряг, в рутинен тренировъчен полет заедно със своя инструктор. Капитан Кек бе в задната кабина. Там нямаше дублиращи уреди, така че инструкторът бе поставен в ситуация на „пълно доверие“. Но пък можеше да следи точността на прихващане на въображаемите цели. И това, което виждаше, напълно я удовлетворяваше.

Следващият ден бе свободен, защото важният нощен полет бе планиран за следващата нощ. След което идваше ред на излитане с ракетен ускорител и стрелкова тренировка, целите за която щяха да бъдат ярко оцветени варели, плаващи в морето, хвърлени на предварително уговорени места от един от членовете на групата, който притежаваше рибарска лодка. Капитан Кек нямаше никакви съмнения, че „ученикът“ й ще издържи с отличие. Не й беше нужно много време, за да забележи, че пилотирането е в кръвта му и че в неговите ръце старият „Бук“ е като гмурец във вода.

— Излитал ли си някога с ракетен ускорител? — попита го тя след седмица в бунгалото за екипажа.

— Не, Бразилия е много голяма — пошегува се той. — При нас има предостатъчно място, за да си построим дълги писти.

— На твоя S2 никога не е бил монтиран ракетен ускорител, понеже самолетоносачите ни бяха достатъчно дълги — обясни тя. — Но в тропиците въздухът често е много горещ. Това води до загуба на мощност. А и този самолет е бил в Южна Африка, Трябва му малко помощ. Така че нямаме избор и трябва да монтираме ускорител. Уверявам те, че ще ти спре дъхът.

Така и стана. Механиците решиха, че безкрайно дългата писта на Скамптън е твърде къса за неподпомогнато излитане, и инсталираха малките ракети под опашната пета. Колийн Кек инструктира Мендоса за последователността при излитане.

Жоао Мендоса спря самолета в самото начало на пистата и изтегли ръчната спирачка до упор. Вдигна оборотите на двигателите „Спей“ на спирачки. В момента, когато усети, че спирачките започват да изпускат, ги освободи, подаде мощност на максимум и завъртя ключа на ракетите. В следващия миг помисли, че е ударен от влак в гърба. Буканиърът вирна нос като пришпорен жребец и се хвърли напред по пистата. Тя се стрелна под него и преди да се усети, Мендоса установи, че самолетът вече е във въздуха.

Без Кек да разбере, майор Мендоса прекарваше нощите си в изучаване на пачката снимки, изпратени му в странноприемницата от Кал Декстър. Те показваха пистата на Фого, конфигурацията на светлините при заход, дълбочината на навлизане над пистата при кацане откъм морето. Бразилецът вече нямаше никакви съмнения. Щеше да е фасулска работа.

Кал Декстър крайно внимателно бе разгледал трите модела безпилотни самолети, произвеждани от американците. Тяхната роля щеше да е критично важна в надвисналата война на Кобрата. В крайна сметка отхвърли „Рийпър“ и „Предатор“ и избра невъоръжения „Глобал Хок“. Все пак работата се състоеше в наблюдение и само наблюдение,

Като използва президентските пълномощия, дадени на Пол Деверо, той проведе дълги преговори с „Нортроп Груман“ — производителя на RQ-4. Вече му бе известно, че през 2006 година е разработена версия за ШИНАМОТ (широкообхватно наблюдение над морска територия) и че американският флот е направил много голяма поръчка.

Нужни му бяха две допълнителни функционални възможности и получи уверения, че няма да има проблеми. Технологията съществуваше.

На първо място му трябваше бордови компютър с голям обем памет за запис на изображенията, изпращани от шпионските самолети TR-1 в резултат на наблюдението на над 40 кораба в морето. Разделителната способност на изображенията трябваше да е 5 сантиметра на пиксел. После компютърът трябваше да сравни онова, което се виждаше долу, със записаното в паметта и да информира операторите — а те щяха да се намират далече в базата — при намиране на съответствие.

На второ място му трябваше средство за заглушаване на комуникациите, позволяващо на „ястреба“[13] да обгърне кораба под него със зона с диаметър десет морски мили, в която не биваше да има никакви електронни комуникации.

Макар да не бе съоръжен с ракета, „RQ-4“ притежаваше всичко останало, от което Декстър се нуждаеше. Можеше да лети на 20000 метра височина, незабележим и безшумен за целта, която наблюдаваше. В слънце, дъжд, облаци и нощ можеше да огледа 100000 квадратни километра дневно, а икономичният разход на гориво му позволяваше да остава във въздуха до 33 часа. И за разлика от другите два модела можеше да лети със скорост 340 възела, много по-бързо от целите си.

Към края на май две от тези чудеса на технологията бяха изработени и предадени за нуждите на Проект „Кобра“. Единият бе конфигуриран да действа с център колумбийската крайбрежна база Маламбо, североизточно от Картахена.

Другият бе на остров Фернандо де Нороня край североизточния бряг на Бразилия. Всеки апарат бе скрит в съответната военновъздушна база далеч от любопитни погледи. По указание на Кобрата апаратите започнаха да дебнат от небето веднага щом бяха получени.

Макар да бяха под контрола на оператори във военновъздушните бази, сканирането се извършваше далеч от тях в пустинята Невада и по-конкретно в американската ВВБ „Крийч“. Тук непрестанно имаше хора, които следяха ставащото на екраните. Някои оператори в тихите климатизирани контролни зали в „Крийч“ управляваха работата на „Предатор“-ите над Афганистан и планините по границата с Пакистан. Други се грижеха за „Рийпър“-ите над Персийския залив.

Всеки имаше гарнитура със слушалки и микрофон на гърлото, винаги готов да получи указания и да информира висшестоящите за появата на желана цел в зрителното поле. Концентрацията на тези хора бе абсолютна и затова смените им бяха къси.

Контролната зала в „Крийч“ олицетворява бъдещите войни.

Със сухия си хумор Кал Декстър даде на всеки патрулиращ „ястреб“ отличително име. Източният беше наречен „Мишел“ по името на Първата дама, а другият стана „Сам“ по името на съпругата на британския министър-председател.

Всеки от безпилотните самолети имаше своята задача. Тази на „Мишел“ бе да гледа надолу, да идентифицира и проследява всички търговски морски съдове, изброени от Хуан Кортес, а впоследствие открити и фотографирани от TR-1. „Сам“ трябваше да открива и съобщава за всичко напускащо по въздух или море брега на Бразилия между Натал и Белем, както и насочено на изток през Атлантика след пресичане на географска дължина 40° на курс към Африка.

И двата наблюдаващи екипа в „Крийч“, отговорни за двата „ястреба“, бяха в непрекъснат пряк контакт със запуснатия склад във вашингтонското предградие.

Летиция Аренал знаеше, че онова, което прави, не е хубаво и е в нарушение на стриктните указания на баща й, но просто не можеше да се спре. Той й бе наредил никога да не напуска Испания, но тя беше влюбена, а любовта не признава такова нещо като „нареждания“.

Доминго де Вега и бе направил предложение и тя го бе приела. Вече носеше на пръста си годежен пръстен. Но той или трябваше да се върне на работа в Ню Йорк, или щеше да я загуби, а рожденият му ден бе през последната седмица на май. Беше й изпратил отворен билет с „Иберия“ до летище „Кенеди“ и я бе помолил да отиде при него, за да го отпразнуват.

Формалностите в американското посолство бяха нищожни, така че тя без проблем получи виза и разрешение от министерството на националната сигурност.

Билетът й беше за бизнес класа и тя се чекира на Терминал 4 практически без чакане. Пътната й чанта получи етикет за „Кенеди“, Ню Йорк, и замина по конвейера за багажното отделение. Момичето изобщо не обърна внимание на мъжа с издута пътна чанта зад себе си.

Не знаеше, че чантата е пълна с вестници, нито допускаше, че той ще се изтегли веднага след като я видя да се насочва към проверката на пътниците и паспортния контрол. Не бе виждала инспектор Пако Ортега досега и никога повече нямаше да го види. Но той бе запомнил всички подробности в облика на багажа й, както и дрехите, които тя носеше. Бяха я снимали с телеобектив от разстояние още когато бе слязла от таксито на идване в летището. И подробното й описание щеше да бъде в Ню Йорк, преди да е излетяла.

И все пак, за да се избегнат евентуални изненади, Пако Ортега остана зад прозореца и изчака самолетът на „Иберия“ да се насочи срещу вятъра, да поспре за малко, а после с рев да се понесе по пистата към заснежените върхове на Сиера де Гуадарама и оттам над Атлантика. След това се обади в Ню Йорк на Кал Декстър.

Полетът мина без проблеми. На летището „посрещач“ в униформа на служител на летището следеше потока излизащи пътници. Прошепна две думи в мобилния си телефон, но никой не му обърна внимание. Хората непрекъснато говорят по телефоните си.

Летиция Аренал мина през паспортния контрол с дребната формалност по даване на пръстови отпечатъци и гледане в обектива на малка камера за разпознаване по ириса.

Щом я пуснаха, имиграционният служител се обърна и мълчаливо погледна един мъж в коридора, по който всички пътници отиваха към залата за митнически контрол. Мъжът му кимна и тръгна зад младата жена.

В този час трафикът бе натоварен, така че изнасянето на багажа се забави с двайсетина минути. В крайна сметка конвейерът за багаж се събуди за живот с изръмжаване и лентата започна да бълва куфари. Нейният не беше нито сред първите, нито сред последните, а някъде по средата. Видя го да се преобръща през отвора и разпозна яркожълтия етикет с името и адреса си — беше го сложила, за да й е по-лесно да го открие.

Куфарът беше от моделите с твърд корпус и с колелца, така че тя метна чантата си през рамо и го задърпа към зеления канал. Беше преполовила разстоянието до изхода, когато един от лениво наблюдаващите митничари я привика с пръст. Случайна проверка. Никакви основания за безпокойство. Доминго щеше да я чака в залата за посрещане от другата страна на близката врата. Можеше да почака малко по-дълго.

Тя придърпа куфара си до масата, която й посочи служителят, и го постави на нея. Ключалките бяха от нейната страна.

— Бихте ли отворили куфара си, мадам? — Подчертано вежлив. Тези хора винаги са крайно вежливи и никога не се усмихват или шегуват. Тя отключи двете ключалки и ги вдигна нагоре. Служителят завъртя куфара към себе си и повдигна капака. Видя дрехите й отгоре и с ръка в ръкавица отметна най-горните. После спря. В този момент тя осъзна, че я гледа над ръба на вдигнатия капак. Предположи, че се готви да го затвори и да я пусне да си върви. Вместо това той я изгледа и каза с много студен глас: — Бихте ли ме последвали, мадам…

Но това не беше въпрос. Зад нея се материализираха едър мъж и набита жена със същите униформи. Ситуацията беше унизителна — останалите пасажери ги поглеждаха крадешком, докато се шмугваха покрай тях.

Първият митничар затвори капака, щракна ключалките, вдигна куфара за дръжката и тръгна пред нея. Без да продумат, другите двама я последваха. Първият мина през врата в ъгъла. Зад вратата имаше стая с маса в центъра и няколко съвсем обикновени стола до стените, по които нямаше картини. В два срещуположни ъгъла на тавана висяха камери. Митничарят сложи куфара на масата и нареди:

— Отворете отново куфара си, мадам.

Едва в този момент Летиция Аренал почувства, че нещо може да не е наред, но нямаше представа какво може да е. Отвори куфара и видя грижливо нагънатите си дрехи.

— Извадете дрехите си, ако обичате.

Проблемът се намираше под лененото яке, двете памучни поли и няколкото нагънати блузки. Не беше голям, може би с размера на еднокилограмов пакет захар в магазина. Беше пълен с нещо, което приличаше на талк. И тогава тя осъзна случилото се като вълна на прилошаване, удар в слънчевия сплит, безмълвен глас в главата й, който изкрещя: „Не, не съм аз, това не е мое, някой го е сложил тук…“.

Яката жена я задържа на краката й, но не беше от съчувствие, а заради камерите. Толкова придирчиви са нюйоркските съдилища към правата на обвиняемите и толкова зорко следят адвокатите на обвиняемите за дори нищожно отклонение от процедурата като основание за снемане на всякакви обвинения, че от бюрократична гледна точка не може да се пренебрегне дори най-нищожната формалност.

След отварянето на куфара и откриването на онова, което в този момент представляваше неидентифициран бял прах, Летиция Аренал попадна — какъвто е официалният жаргон — в „системата“. По-късно всичко това щеше да й изглежда като размит в съзнанието й кошмар.

Отведоха я в друга, по-добре обзаведена стая в комплекса на терминала. Там имаше цифрови записващи устройства. Дойдоха други хора. Тя не ги познаваше, но те бяха от УБН и ИМК — Имиграционния и митнически контрол на САЩ. Заедно с Митническата служба на САЩ това бяха трите институции, които я задържаха на различни основания.

Макар английският й да беше добър, бе повикан преводач на испански. Прочетоха й правата, така наречените права „Миранда“, за които никога досега не бе чувала. След всяко изречение я питаха: „Разбрахте ли, мадам?“. Въпреки вежливото обръщение израженията им ясно показваха, че я презират.

Междувременно паспортът й бе взет, изнесен от стаята и много подробно изследван. Куфарът и пътната й чанта получиха същото внимание. Пакетът бял прах бе изпратен за анализ, който бе извършен извън сградата на летището, във външна химическа лаборатория. Никой не се изненада, когато се оказа, че прахът е чист кокаин.

Фактът, че беше „чист“, бе от особена важност. Малко количество „смесен“ прах може да бъде обяснено като „за лични нужди“. За килограм чист кокаин подобно извинение е невъзможно.

Поискаха от нея да се съблече чисто гола в присъствието на две жени. Взеха дрехите й за изследване и й дадоха да облече нещо като хартиен комбинезон. Квалифициран доктор — жена — извърши обстоен преглед на всичките й телесни отвори, включително ушите. Към този момент Летиция вече плачеше неутешимо. Но попаднеш ли веднъж в „системата“, излизане от нея няма. И всичко бе запечатано от камери, за да може да се използва като доказателство. Дори и най-арогантният адвокат нямаше да може да измъкне тази кучка.

Накрая старши служител на УБН я информира, че има правото да поиска адвокат. И подчерта, че още не е била разпитвана, значи правата й по „Миранда“ не са били нарушени. Разплакана, тя каза, че не познава адвокати в Ню Йорк, и той й обясни, че при това положение ще й бъде назначен служебен адвокат, но това ще направи съдът.

Няколко пъти тя им каза, че годеникът й я чака отвън. Казаха й, че това е много важно, защото онзи, който я чака, би могъл да й бъде съучастник. Малко по-късно й казаха, че документите на всички посрещачи са били прегледани, но сред тях нямало Доминго де Вега. Така че или тя си го е измислила, или той е надушил нещо нередно и е избягал. На сутринта щели да проверят има ли изобщо пуерторикански дипломат с подобно име към мисията в ООН.

Тя настоя да им обясни всичко и се отказа от правото си да присъства адвокат. След това им разказа каквото й бе известно, т. е. практически нищо. Не й повярваха. Тогава й хрумна една идея.

— Аз съм колумбийка. Искам да видя някой от колумбийското посолство.

— Сигурно имате предвид консулството, мадам. Само че сега е десет вечерта. Ще се опитаме да уведомим някого на сутринта.

Уточнението бе на агента от ФБР, макар тя да не знаеше това. Контрабандното внасяне на наркотици в Съединените щати е федерално, а не щатско престъпление, затова случаят бе поет от федералните власти.

Летище „Джон Ф. Кенеди“ е в източната част на Ню Йорк и по-конкретно в района Бруклин. Така че накрая, някъде към полунощ, Летиция Аренал бе преместена в арест на този район, за да изчака съдебно заседание на следващата сутрин.

На сутринта федералните се свързаха с колумбийското консулство. Но ако задържаната бе очаквала някакво съчувствие, я чакаше разочарование. Представителката на консулския отдел — жена със строг делови костюм — бе намръщена. Случаят бе от онези, които дипломатите ненавиждат.

Жената изслуша обяснението абсолютно безстрастно и не повярва на нито дума от чутото. Но нямаше избор, освен да се свърже с Богота и да поиска от външното министерство да се опита да издири адвокат на име Хулио Лyc. Това бе единственото име, за което г-ца Аренал можа да се сети.

После се проведе първо слушане в съдебната палата, но неговата цел бе да се продължи мярката за задържане. Когато научи, че обвиняемата не е правно представена, съдията нареди да й бъде намерен служебен защитник. Издирен бе едва дипломирал се младеж и на двамата бяха дадени няколко минути уединение в килията, преди да се върнат в съдебната зала.

Защитникът направи безнадеждно искане за освобождаване под гаранция. Искането бе безнадеждно, защото обвиняемата бе чуждестранно лице, без средства и без семейство, а престъплението, в което се обвиняваше, бе изключително тежко, така че прокурорът изясни, че са нужни следствени действия, с цел да се установи дали обвиняемата не действа в съучастие с много по-голяма верига контрабандисти на кокаин.

Защитникът пледира, че съществува годеник, който е дипломат в ООН. Един от федералните подаде на прокурора бележка, той я прочете и отново стана, този път за да обясни, че в пуерториканската мисия към ООН няма и никога не е имало дипломат на име Доминго де Вега.

— Оставате го за мемоарите си, господин Дженкинс — изръмжа съдията. — Обвиняемата остава под арест. Следващият случай.

И стовари чукчето си. Летиция Аренал бе отведена разплакана. Така нареченият й годеник, мъжът, когото обичаше, я бе предал.

Преди да я върнат в затвора, където се намираха килиите на предварителния арест, тя има последна среща с адвоката си, господин Дженкинс. Той й предложи визитната си картичка.

— Можете да ми се обадите по всяко време, сеньорита. Имате това право. Не се налага да плащате нищо. Служебният защитник е безплатен за хора без средства.

— Не разбирате, господин Дженкинс. Скоро от Богота ще пристигне сеньор Лус. Той ще ме спаси.

Когато се върна с обществен транспорт в мизерния си офис в Службата за обществена защита, Дженкинс си помисли, че момичето има неизтощимо въображение — първо си измисля несъществуващия Доминго де Вега, а сега този Хулио Лус.

Но за втория бъркаше. Същата сутрин сеньор Лус получи от колумбийското министерство на външните работи обаждане, от което едва не получи сърдечен удар.

8

Хулио Лyc, адвокатът от Богота, кацна в Ню Йорк външно невъзмутим, но вътрешно крайно изплашен. След ареста на Летиция Аренал преди три дни той бе провел две дълги и вледеняващи кръвта срещи с един от най-жестоките мъже, които бе виждал.

Макар и преди да бе участвал с Роберто Карденас в заседания на Картела, те винаги се провеждаха под председателството на дон Диего, чиято дума беше закон и който изискваше от другите ниво на достойнство, съпоставимо с неговото.

Само че в стаята в някаква ферма на километри от други човешки същества Карденас бе забравил за всякакви задръжки. Изпаднал в бяс, той сипеше заплахи. Също като Лус, той нямаше никакви съмнения, че в багажа на дъщеря му е бъркано, и бе убеден, че поставянето на кокаина е дело на някое нищожество в товарното отделение на летище „Барахас“ в Мадрид.

Започна най-подробно да описва какво ще се случи на въпросния нещастник, когато го хване, и на Хулио Лус буквално му призля. Накрая двамата съчиниха историята, която щяха да представят на властите в Ню Йорк. И двамата не бяха чували за никакъв Доминго де Вега и съответно не можеха да си представят какво я е прихванало да лети за Америка.

Изходящата поща на затворниците в Щатите се цензурира и Летиция се бе въздържала да пише писмо. Единственото, което Лус знаеше, бе онова, което му бяха казали от външното министерство.

Обяснението на адвоката щеше да бъде, че младата жена е сирак и той й е настойник. Бяха изработени документи, потвърждаващи това. Беше недопустимо да се използват пари, които можеха да се проследят до Карденас, затова Лус щеше да изтегли пари от сметката на собствената си фирма, а Карденас щеше впоследствие да му ги върне. Идеята бе Лус да пристигне в Ню Йорк, без да се безпокои за финансовата страна, да се срещне с повереницата си в затвора и да наеме най-добрия криминален адвокат, достъпен срещу пари.

Лус го направи, при това в същия ред. Очи в очи със своя сънародник, макар в ъгъла на стаята да седеше испаноговоряща служителка на УБН, Летиция Аренал изля историята си пред човека, когото бе срещала само на вечеря и закуска в хотел „Вия Реал“.

Лус се ужаси, но не от разказа за изкусително красивия псевдодипломат от Пуерто Рико, нито от невероятно тъпото й решение да пренебрегне забраната на баща си да лети някога през Атлантика, а от предстоящия изблик на вулканична ярост, когато бащата чуеше всичко това от него — а той щеше да го чуе.

Адвокатът можеше да събере две и две и да получи четири. Фалшивият любител на изкуството „Де Вега“ явно бе част от базирана в Мадрид банда контрабандисти, използващи таланта му на жиголо, за да вербуват нищо неподозиращата млада жена да стане „муле“ и да внесе кокаин в Щатите. Лус изобщо не се съмняваше, че скоро след връщането му в Колумбия в Мадрид ще се изсипе цяла армия от испански и колумбийски главорези с единствената задача да намерят изчезналия „Де Вега“.

Глупакът щеше да бъде заловен, откаран в Колумбия, предаден на Карденас и оттам нататък дори Бог нямаше да може да му помогне. Летиция бе споделила, че в чантичката й има снимка на годеника й, а в апартамента си в Монклоа пази дори и по-голяма. Едно от първите неща, които Лус щеше да направи, бе да поиска връщане на чантичката и да организира вземането на по-голямата снимка от мадридския апартамент. Това щеше да подпомогне издирването на подбудителя на тази катастрофа. Лус смяташе, че младият контрабандист едва ли ще се крие от човешки поглед, защото не можеше да има представа какво иде по петите му, а само щеше да предполага, че е загубил един от товарите си.

Но изтезанията щяха да развържат езика му и той щеше да издаде името на онзи служител в багажното отделение на летището в Мадрид, който бе поставил пакета в куфара. Пълните му самопризнания щяха да принудят Ню Йорк да свали обвинението. Така смяташе Лус.

Само че по-късно в конфискуваната на летище „Кенеди“ чантичка нямаше да се намери никаква снимка, а онази в Мадрид отдавна бе изчезнала. Пако Ортега се бе погрижил за това. Но преди това бе ред на други неща. Лус нае услугите на г-н Боузман Бароу от „Мансън Бароу“, смятан за най-добрия сред асоциацията на криминалните адвокати в Манхатън. Сумата, срещу която г-н Бароу се съгласи да зареже текущите си ангажименти и да прекоси реката, за да отиде в Бруклин, бе наистина впечатляваща.

Но когато на следващия ден двамата мъже поеха от затвора обратно към Манхатън, лицето на нюйоркчанина бе мрачно. Вътре в себе си той изобщо не бе мрачен, защото виждаше месеци наред работа на астрономичен хонорар.

— Сеньор Лус, ще съм брутално прям. Нещата не изглеждат добре. За себе си нямам никакви съмнения, че повереницата ви е била подмамена в катастрофална ситуация от контрабандист на кокаин, нарекъл се Доминго де Вега, и че изобщо не е съзнавала какво прави. Била е подлъгана. Случва се открай време.

— Това не е ли добре? — прекъсна го колумбиецът.

— Добре е, доколкото аз вярвам в това. И след като сте ме наели да я представлявам, ще го направя. Проблемът е, че не съм нито журито, нито съдията, а още по-малко съм УБН, ФБР или окръжната прокуратура. Много по-големият проблем е, че този Де Вега не само се е изпарил, а няма и намек от доказателство, че изобщо е съществувал.

Лимузината на адвокатската кантора минаваше по моста над Ист Ривър и Лус навъсено се бе загледал в сивата вода.

— Но не Де Вега е обработил багажа й — протестира той. — Трябва да има друг човек, онзи в Мадрид, който е отворил куфара й и е сложил в него пакета.

— Уви, това не ни е известно със сигурност — въздъхна манхатънският адвокат. — Може той да е манипулирал и багажа й. Или да е имал по някакъв начин достъп до багажното отделение, например като се е представил за служител на „Иберия“ или митничар с право на достъп. Нищо не пречи да е бил едно от двете. Следва да се запитаме колко присърце ще вземат мадридските власти задачата да откъснат от скъпоценните си ресурси, с цел да се постигне освобождаването на лице, на което те несъмнено гледат като на контрабандист на наркотици.

Завиха по Ист Ривър Драйв в посока на зоната на комфорт на Боузман, а именно деловото сърце на Манхатън.

— Разполагам със средства — напомни Хулио Лус. — Мога да наема частни детективи от двете страни на Атлантика. Не съществуват финансови ограничения.

Г-н Бароу изгледа събеседника си с лъчезарна усмивка. Съзнанието му вече рисуваше картината на новото крило на имението му в Хамптън. Да, нещата определено вървяха към проточване с месеци.

— На наша страна е мощен аргумент, сеньор Лус: напълно ясно е, че техниката за преглед на багажа на мадридското летище се е издънила.

— Издънила?

— Провалила се е, сработила е неправилно. В нашето параноично време целият багаж за Щатите следва да бъде прегледан с рентген още на летището, от което самолетът излита. Това е валидно с особена сила за Европа. Има сключени двустранни споразумения. Очертанията на подозрителния пакет е трябвало да бъдат забелязани още в Мадрид. На всичко отгоре там използват обучени кучета. Къде са били кучетата? Защо не са били по всички точки на възможна манипулация на багажа след чекирането му?

— Значи можем да поискаме обвиненията да паднат?

— По-скоро да пледираме бюрократична грешка. Опасявам се, че отпадането на обвинението е немислимо. Шансовете ни в съда, ако не изникне някое ново веществено доказателство в нейна полза, не изглеждат добри. Никое нюйоркско жури няма просто да повярва на твърдение, че испанците са оплескали нещата на летището в Мадрид. Те ще гледат съществуващите доказателства, а не възраженията на защитата: пасажер от не къде да е, а от Колумбия, опит за промъкване през зеления канал, килограм чист колумбийски кокаин, море от сълзи. Опасявам се, че това е много, много често срещано. И на нюйоркчани вече започва да им писва от него.

Г-н Бароу предпочете да не споменава, че и неговото лично участие няма да изглежда много добре. Средните нюйоркчани са склонни да свързват олимпийските количества пари с кокаиновата търговия. Обикновено невинно „муле“ би било изоставено на грижите на службата за обществена защита. Но Бароу не искаше сам да предизвиква отстраняването си от случая.

— Какво следва? — поинтересува се Лус. Вътрешностите му отново започваха спазматично да се свиват при мисълта, че ще трябва лично да съобщи подобни новини на Роберто Карденас.

— Ами тя скоро ще се изправи пред федералния областен бруклински съд. Съдията няма да я освободи под гаранция. Това е сигурно. Ще бъде прехвърлена под арест във федерален съд на север в очакване на процеса. Не бих казал, че тези места са особено комфортни. Казахте ми, че е израсла не на улицата, а в лицей. Господи… Ще се сблъска с много агресивни лесбийки. Съжалявам, че трябва да го кажа, но се съмнявам, че в Колумбия е много по-различно.

— Dios mio — прошепна Лус. — И колко ще трябва да изтърпи там?

— Ами… не по-малко от шест месеца, опасявам се. Това време е нужно на кабинета на прокурора да подготви обвинението… все пак това е само един от многото случаи, които им висят на главата. Същото се отнася и до нас. А и вашите частни детективи ще трябва да се потрудят да изровят нещо.

Хулио Лус също предпочете да не бъде откровен. Той нямаше никакви съмнения, че неколцината частни детективи ще бъдат като невинни скаутчета в сравнение с армията корави мъже, които Роберто Карденас щеше да прати да открият унищожителя на дъщеря му. Но бъркаше. Кадренас нямаше да направи нищо подобно, защото дон Диего щеше да надуши. Дона не знаеше за тайната дъщеря, а Дона държеше да знае всичко. Дори Хулио Лус бе смятал, че се среща с приятелка на гангстера, а в пликовете носи издръжката й. Имаше само един плах въпрос. Лимузината се носеше със свистене на гумите през дъжда и най-сетне спря пред луксозната административна сграда, в чийто мансарден офис се бе подслонила скъпата адвокатска кантора „Мансън Бароу“.

— Ако бъде намерена за виновна, сеньор Бароу… каква може да бъде присъдата?

— Трудно е да се каже, наистина. Зависи от уличаващите доказателства, ако бъдат представени такива, от качеството на моята адвокатска защита, от съдията. Но се опасявам, че обществената нагласа в момента е да се даде урок. Да се създаде възпиращ пример. Предполагам, че говорим за двайсетина години във федерален затвор. Слава богу, че няма родители, които да видят това!

Хулио Лус простена. Бароу го съжали.

— Разбира се, картината може коренно да се промени, ако тя се съгласи да стане информатор. Тук наричаме това „съдебно споразумение“. УБН има практиката да сключва сделка срещу информация, която води до залавянето на по-едра риба. Ако разгледаме тази…

— Не може — изпъшка Лус. — Тя нищо не знае и е напълно невинна.

— Е, в такъв случай… много жалко.

Лус беше съвсем откровен. Единствен той знаеше с какво се занимава бащата на младата арестантка, но дори не можеше да си представи, че може да й каже истината.

Май се изниза в юни. „Мишел“ безшумно се рееше в методична схема на контролиране на Източните и Южни Кариби, подобно на истински ястреб, използващ възходящите термални потоци във вечно търсене на жертва. И не му беше за пръв път.

През пролетта на 2006 година съвместна програма на военновъздушните сили и УБН изпрати един „Глобал Хок“ над Карибско море с база във Флорида. Това беше краткосрочна програма за демонстрация на възможностите за контрол над морското пространство. През краткото време на провеждането й безпилотният самолет успя да прехване стотици морски цели. Резултатите бяха достатъчни да убедят флота, че ШИНАМОТ има бъдеще, след което бе направена голяма поръчка.

Но военноморските сили си представяха цели като руския флот, иранските канонерки и севернокорейските шпионски кораби. А УБН си мислеше за контрабандистите на кокаин. Проблемът беше, че през 2006 година „ястребът“ показа каквото можа, но никой не беше способен да разграничи виновните от невинните. Благодарение на талантливия заварчик Хуан Кортес сега властите разполагаха с имената и тонажите на регистрирани в „Лойдс“ товарни кораби. И то не няколко, а близо 40 на брой.

Във ВВБ „Крийч“, Невада, смени мъже и жени наблюдаваха екрана на „Мишел“ и на всеки 2–3 дни малкият й бордови компютър правеше разпознаване чрез установяване на съответствието на предоставеното от Джереми Бишоп подреждане на палуба с истинската палуба на нещо движещо се там долу.

В такъв случай „Крийч“ се обаждаше в запуснатия склад в Анакостия и съобщаваше нещо от рода на:

— До „Кобра“: имаме кораб „Марипоса“, който излиза от Панамския канал в Карибско море.

Бишоп потвърждаваше и въвеждаше в компютъра подробностите за текущия курс на „Марипоса“. Карго за Балтимор. Възможно бе да е взел товар кокаин в Гватемала или в открито море. Или още не бе го получил. Можеше да откара кокаина направо в Балтимор или да го прехвърли нощем на моторница някъде из необятния мрак на залива Чесапийк. А можеше този път изобщо да не прекарва кокаин.

— Да уведомим ли митницата на Балтимор? Или крайбрежната охрана на Мериланд?

— Не още — беше отговорът.

Пол Деверо нямаше навик да обяснява на подчинените си. Запазваше логиката за себе си. Ако търсещите попаднеха веднага на тайника или дори се престореха, че го откриват благодарение на кучетата, два-три поредни подобни успеха щяха да се сторят твърде много на Картела, за да се примири с тях като игра на случайността.

Той не искаше да залавя карго или да предава на други готова информация за подобна операция, след като товарът достигнеше суша. Беше готов да остави на местните власти американските и европейски банди, занимаващи се с внос на кокаин. Целта му бе Братството, а тях ги „болеше“ само ако прехващането бе по море, преди смяната на собственика.

По навик, който си бе създал от времето на борбата срещу КГБ и наемните им убийци от сателитните държави, той изучи врага си крайно внимателно. Вярваше в мъдростта на Сун Дзъ, изразена в „Пин Фа“ — „Изкуството на войната“. Боготвореше древния китайски мъдрец, чийто многократно повтарян съвет бе „изучи врага си“.

Деверо знаеше кой оглавява Братството и бе изучил дон Диего Естебан — собственик на земя, джентълмен, католически учен, филантроп, властелин на кокаина и убиец. Знаеше за Дона, но Дона не знаеше нищо за Кобрата.

На другия край на Южна Америка, точно над бразилското крайбрежие, „Сам“ също патрулираше в стратосферата. Всичко, което виждаха камерите му, се изпращаше на екран в Невада и оттам се препредаваше до компютрите в Анакостия. Търговските кораби бяха много по-малко. Търговията с помощта на големи морски съдове, кръстосващи между Южна Америка и право на изток до Западна Африка, бе нищожна. Всичко се фотографираше и макар имената на корабите да оставаха неразличими от височина 18000 метра, изображенията им се сравняваха с файловете на ОАМЦ в Лисабон, БНП към ООН във Виена и британската АТОП в Акра, Гана.

На пет съвпадения можеха да бъдат дадени имена от списъка на Кортес. Кобрата се вгледа в екраните на Бишоп и си обеща, че и тяхното време ще дойде.

Но имаше още нещо, което „Сам“ бе забелязал и записал.

Самолетите, напускащи бразилското крайбрежие, се насочваха на изток или североизток към Африка. Товарните сред тях не бяха много и не представляваха проблем. Но всеки профил се изпращаше в „Крийч“ и стигаше до Анакостия. Джереми Бишоп бързо ги идентифицираше по типа им и скоро започна да се оформя картина.

Много от тях нямаха обсег. И не можеха да прелетят разстоянието. Освен ако не бяха вътрешно модифицирани. Така че „Сам“ получи нови инструкции. Презаредиха го в базата на Фернандо де Нороня, след което той излетя, за да се съсредоточи върху по-малките самолети.

Наблюдавайки в обратна посока — все едно по спиците на велосипедно колело към главината, — „Сам“ установи, че почти всички такива самолети излитат от голяма естанция, навътре в страната спрямо град Форталеза. Карти на Бразилия от космоса, изпратените от „Сам“ изображения и дискретни запитвания в нотариалната агенция в Белем позволиха ранчото да бъде идентифицирано. Казваше се Боависта.

Американците пристигнаха първи, понеже ги чакаше най-дълъг курс. Дванайсет души се изсипаха в средата на юни на международното летище в Гоа, облечени като туристи. Ако някой се бе поровил из багажа им — а никой не прояви такова желание, — щеше да открие, че в резултат на забележително съвпадение и дванайсетимата бяха напълно правоспособни търговски моряци. В действителност това бе все същият екипаж от американския флот, докарал тук първоначално зърновоза, който сега бе преобразен в „Чесапийк“. Нает от Макгрегър рейс ги докара на брега, където се намираше корабостроителницата „Капур“.

„Чесапийк“ ги очакваше и понеже към корабостроителницата нямаше хотел, мъжете се качиха на кораба, за да си отспят. На следващата сутрин започнаха двудневното запознаване с техниката.

Старшият офицер — а той бе и новият капитан — бе флотски капитан трети ранг, а първият му помощник — един ранг под него. Имаше двама лейтенанти, а останалите бяха от главен старшина надолу. Всеки специалист се съсредоточи в своята конкретна област: командния мостик, машинното отделение, камбуза, радиокабината, капаците на трюмовете.

Когато попаднаха в петте огромни трюма за зърно, моряците застинаха изумени. Долу имаше изцяло оборудвана казарма за специалните сили, разбира се, без илюминатори и дневна светлина, но за сметка на това напълно невидима отвън. Обясниха им, че по време на плаване в открито море нищо няма да налага излизането им на палубата. „Тюлените“ щяха да си готвят сами и пак сами щяха да се грижат за себе си.

Екипажът щеше да се настани в обичайните за всеки кораб помещения, които бяха по-просторни и по-комфортни, отколкото например на ескадрен миноносец.

Имаше каюта за гости с две койки, чието предназначение засега оставаше неизвестно. Ако командирите на „тюлените“ пожелаеха да разговарят с мостика, можеха да го направят, като се придвижат под палубата през четирите разделящи трюмовете врати и едва тогава се качат в залата на командния мостик.

Не им казаха, понеже не се налагаше да го знаят — поне не засега, — защо трюмът при носа прилича на затвор. Но определено им бе показано как да свалят капаците над два от петте трюма, за да освободят достъпа до съдържанието им. Това упражнение щяха да провеждат многократно по време на дългия курс — отчасти, за да мине времето, отчасти, за да могат да го правят колкото може по-бързо дори и насън.

На третия ден Макгрегър — кожата му бе заприличала на древен пергамент — ги изпрати в морето. Беше застанал на най-издадения край на вълнолома, докато „Чесапийк“ се плъзгаше покрай него, с чаша кехлибарена течност в ръка. Беше готов да живее в жега и малария, пот и воня, но никога без поне няколко бутилки запас от дестилата на родните му Хебридски острови.

Най-краткият път до дестинацията би бил през Арабско море и Суецкия канал. Но за да се избегне евентуален неприятен контакт със сомалийските пирати, действащи в района на Африканския рог, и понеже имаше време, се взе решение корабът да поеме на югозапад към нос Добра надежда и после на северозапад към срещата в морето край бреговете на Пуерто Рико.

Три дни по-късно пристигнаха и британците, за да приемат „Балморал“. Бяха четиринайсет души, всички от Кралския флот, и под ръководството на Макгрегър също преминаха през двудневния процес на запознаване. Тъй като американския флот е „сух“ в алкохолен смисъл, американците не бяха донесли със себе си евтин безмитен алкохол от летището. Наследниците на Нелсън обаче не са принудени да търпят подобни ограничения, така че отбелязаха срещата си с Макгрегър, като му донесоха няколко бутилки малцово уиски от Айлей — любимата му спиртоварна.

Накрая и „Балморал“ излезе в открито море. За него мястото на срещата беше по-наблизо — покрай нос Добра надежда и на северозапад към остров Асеншън, където далеч от сушата щеше да се присъедини към РФА, които щяха да докарат допълнението към екипажа, състоящо се от десантните части на СВМС, както и необходимото допълнително оборудване.

Когато „Балморал“ се скри зад хоризонта, Макгрегър събра малкото останало. Механиците и монтажниците отдавна си бяха отишли, а караваните им бяха прибрани от компанията, която ги бе отдала под наем. Старият шотландец живееше в последната оставена и беше на диета от уиски и хинин. На братята Капур беше платено още в началото от непроследима банкова сметка и те моментално бяха загубили всякакъв интерес към двата зърновоза, модифицирани в бази за водолазна работа. Корабостроителницата се бе върнала към обичайната си дейност, състояща се в разчленяване на кораби, пълни с токсични отпадъци и азбест.

Колийн Кек приклекна върху крилото на буканиъра и присви очи срещу вятъра. Голите равнини на Линкълншир не можеха да се стоплят дори през юни. Беше дошла да се сбогува с бразилеца, към когото се бе привързала.

До нея, в предната кабина на изтребителя-бомбардировач, седеше майор Жоао Мендоса и приключваше проверката по показанията на таблото. Седалката в задната кабина, където тя бе седяла в процеса на обучението му, вече беше демонтирана. На нейно място имаше още един допълнителен резервоар и радио, чийто сигнал се подаваше направо в слушалките на пилота. Зад тях двата двигателя „Спей“ ръмжаха в режим на подгряване.

Когато вече нямаше смисъл да се чака повече, тя се наведе напред и го целуна бързо по бузата.

— Лек полет, Жоао — извика му. Той видя устните й да се мърдат и се сети какво му е казала. Усмихна й се и вдигна дясната си ръка в юмрук с изпънат палец. Свистящият вятър, ревящите двигатели и гласът от кулата в ушите му не позволява да чуе нищо.

Капитан Кек се плъзна от крилото и скочи на пистата.

Прозрачният капак от перспекс се плъзна напред и заключи пилота в неговия свят — света на щурвалната колона, лоста за управление на двигателя, уредите, прицела за стрелба, индикаторите за нивото на гориво и тактическия авионавигатор — ТАКАН.

Мендоса поиска и получи последно разрешение, рулира към пистата, спря пак, провери спирачките, освободи ги и се понесе напред. Секунди по-късно екипът във вана до пистата, дошъл да проследи излитането му, видя как 10-те тона реактивна тяга от двата „Спей“ издигнаха буканиъра в небето.

Поради направените модификации беше решено майор Мендоса да стигне до средата на Атлантика по различен маршрут. На португалските Азорски острови се намира американската ВВБ „Лажес“, дом на 64-та ескадрила, и Пентагонът — задействан по невидими канали — се бе съгласил да дозареди с гориво „музейния експонат“, който очевидно се връщаше в Южна Африка. Прелитането на 1395 морски мили до базата явно нямаше да е проблем.

Мендоса пренощува в офицерския клуб в Лажес, за да може да излети към новия си дом на разсъмване. Излетя призори. Втората отсечка беше от 1439 морски мили до Фого, т. е. доста под обсега от 2200 мили.

Небето над Кабо Верде бе ясно. Той се спусна от височина 10000 метра и видя островите под себе си като на пощенска картичка. От 3000 метра височина килватерите на няколкото моторници в морето изглеждаха като бели пера, потопени в синята вода. В южния край на групата, западно от Сантяго, различи стърчащия кратер на угасналия вулкан и свършващата в северозападната страна на скалата сребриста ивица на самолетната писта.

Спусна се още малко, като направи плавен заход над океана, така че вулканът да се вижда от лявата му страна. Знаеше, че има собствена радиопозивна и честота, както и че езикът няма да е португалски, а английски. Той беше „Пилигрим“, а кулата на Фого — „Прогрес“. Натисна бутона за предаване и се обади.

— „Пилигрим“, „Пилигрим“ вика „Прогрес“, чувате ли ме?

Отговори му глас, който познаваше. Гласът на един от шестимата от Скамптън, които щяха да са негов екип за техническа поддръжка. Приятелят му седеше в кулата за контрол на въздушното движение до кабовердския диспечер.

— Чуваме те на пет, „Пилигрим“.

Ентусиастът от Скамптън, друг запасняк, вербуван от Кал Декстър с парите на Кобрата, погледна през дебелото стъкло на ниската контролна кула, различи захождащия откъм морето „Буканиър“ и изрецитира указанията за кацане: ориентация на пистата, сила и посока на вятъра.

На триста метра Жоао Мендоса свали колесника, спусна задкрилките в положение за кацане и започна да следи спадането на скоростта и височината. При такава идеална видимост нямаше особена нужда от помощта на технологията — това беше летене, както бяха летели някога. На три километра от пистата изравни. Пяната на разбиващия се прибой се стрелна под него, колесникът докосна с леко чукване пистата при самия маркер — тя беше двойно по-къса от тези в Скамптън — и той плавно натисна спирачките. Не беше тежък с гориво и беше невъоръжен. Нямаше никакъв проблем.

Спря с двеста метра резерв и пред него се настани малък пикап: човекът в него му направи знак да го следва. Мендоса рулира встрани от терминала в посока на комплекса на училището за пилоти и най-сетне спря.

Заобиколиха го петимата от Скамптън, които бяха дошли тук преди него. Докато слизаше по стълбата, се разнесоха приветствени възгласи. Шестият идваше откъм кулата с нает скутер. Всички бяха дошли преди два дни с британски „Херкулес С130“. Бяха донесли ракетите за подпомогнатото излитане с ускорител, всички мислими инструменти, нужни за поддръжката на „Бука“, и крайно важните муниции за оръдието „Адън“. Сред шестимата — вече сигурни в своите много по-солидни отколкото преди шест месеца пенсии — имаше монтажник, механик, механик по въоръжението („каналджия“), експерт по авиационна електроника и по въздушни комуникации, план-шетист — плюс авиодиспечера, който вече го бе насочвал за кацането.

Повечето от предстоящите мисии щяха да се провеждат в тъмнина, както при излитане, така и при кацане, но имаха цели две седмици за тренировъчни полети. Сега просто го отведоха до жилищното му помещение, където вече бе разстлана екипировката му. После Мендоса отиде в столовата, за да се запознае с колегите си бразилски инструктори и говорещите само португалски кадети. Новият командир и личният му „музеен експонат“ бяха пристигнали. Младежите с нетърпение очакваха предстоящото, защото след четири седмици стоене в класните стаи и запознаване със самолетите на следващата сутрин най-сетне щяха да започнат полети с инструктор.

В сравнение с простичките малки „Тукано“ бившият убиец на кораби изглеждаше направо впечатляващо. Но той скоро бе изтеглен на буксир в хангара с желязна врата, далеч от любопитните им погледи. Същия следобед самолетът бе зареден с гориво, монтираха ракетите на ускорителя и заредиха с муниции оръдейните блокове. Предстоеше нощен тренировъчен полет, но това щеше да стане след два дни. Няколкото пасажери, слезли от совалката от Сантяго в терминала на летището, не видяха нищо.

Същата вечер Кал Декстър проведе по телефона разговор с майор Мендоса и в отговор на очевидния въпрос му каза да има още малко търпение. Наистина нямало да се наложи да чака дълго.

Хулио Лус се опитваше да се държи нормално. Роберто Карденас го бе заклел да пази тайна, но самата мисъл, че мами Дона, та дори и чрез неразкриване на нещо, го изпълваше с ужас. Всъщност и двамата го ужасяваха.

Беше подновил двуседмичните си посещения в Мадрид сякаш нищо не се бе случило. При това пътуване — първото след отиването му до Ню Йорк и след поредния отвратителен едночасов отчет пред Карденас — той отново бе деликатно проследен. Нямаше никаква представа, че е обект на операция, така както нямаше представа и отличната управа на хотел „Вия Реал“, че в стаята му има подслушващо устройство, монтирано от двама души от ФБР под указанията на Кал Декстър. Всеки издаден в стаята звук се чуваше от друг клиент на хотела, настанен в стая два етажа над неговата.

Човекът седеше търпеливо със слушалки на ушите и благославяше бившия тунелен плъх, който му бе запазил удобна стая вместо обичайното в такива случаи — тесен ван на паркинга с ужасно кафе и никакви „удобства“. Когато обектът беше навън в банката, на обяд или на закуска, агентът можеше да се отпусне пред телевизора или със забавните истории в „Интернешънал Хералд Трибюн“, взет от стойката във фоайето. Но тази конкретна сутрин, в деня на връщането на обекта до аерогарата за обратния полет, той слушаше напрегнато с мобилен телефон в лявата си ръка.

Личният лекар на адвоката можеше лесно да разбере хроничния проблем на пациента си: той все пак беше на средна възраст и постоянните полети през Атлантика в никакъв случай не се отразяваха добре на физиологическите му функции. Така че сеньор Лус винаги носеше със себе си обичайния сироп от смокини. Това бе установено при огледа на стаята му, докато се намираше в банката.

След като си поръча каничка „Ърл Грей“ в леглото, сеньор Лус влезе в мраморната си баня, а след това и в тоалетната, както правеше винаги. Там търпеливо изчака облекчение на естествените си нужди, нещо, което отне десетина минути. През това време, зад затворената врата, той не можеше да чуе нищо от спалнята. Именно тогава подслушващият позвъни по телефона.

Въпросната сутрин отново бе осъществено влизане в стаята. Кодът, разбира се, беше различен от онзи при предишното посещение — в действителност той се сменяше за всеки нов гост в тази стая, — но това не можа да затрудни специалиста по ключалки, доведен пак от Кал Декстър. Дебелият мокет заглушаваше всякакви стъпки. Декстър веднага отиде до скрина, където лежеше дипломатическото куфарче. Кодът за него продължаваше да е номерът на членската карта за адвокатската асоциация. Вдигна капака, свърши си работата и отново го затвори. После върна колелцата на ключалката в първоначалното им положение и излезе. Зад вратата на банята сеньор Лус седеше и се напъваше.

Може би щеше да стигне до чакалнята за пътниците в бизнес класа на летище „Барахас“, без да отвори куфарчето си, ако бе оставил самолетния билет в нагръдния си джоб. Само че го бе оставил в папката с документи за пътуването, сложена в страничната преграда на куфарчето. Така че докато на рецепцията разпечатваха сметката му от престоя, той отвори куфарчето си, за да приготви билета.

Ако преживеният преди десетина дни шок след обаждането от колумбийското министерство на външните работи беше тежък, този бе направо унищожителен. Обхвана го такава слабост, че едва не получи сърдечен удар. Без да обръща внимание на подадената му сметка, той се отдръпна и седна на едно кресло във фоайето, с куфарче в скута и невярващ поглед, забит в пода. Пиколото трябваше да му каже три пъти, че лимузината го чака пред вратата. Накрая той стана, слезе залитайки по стълбите и се качи в колата. Тя потегли и той погледна назад. Дали го следяха? Щяха ли да го спрат, да го замъкнат в килия и да го подложат на разпит трета степен?

В действителност се намираше в пълна безопасност. Следен във всяка минута след кацането му, той сега все така незабележимо беше ескортиран до летището. Когато лимузината напусна и предградията, той отново отвори куфарчето, за да се увери, че не му се е привидяло. Но не, нямаше оптическа илюзия. Беше си там, най-отгоре. Кремав плик. Адресиран до „Папа“.

„Балморал“ се срещна с нейния РФА на 50 морски мили от Асеншън. Както повечето от по-старите РФА, корабът бе наименуван на един от рицарите на кръглата маса, в този случай „Сър Гауейн“, и наближавате края на дългата си кариера, а именно зареждане с гориво.

Далеч от всякакви любопитни погледи двата кораба направиха прехвърлянето и екипът на СВМС се качи на борда.

Специалната военноморска служба, много дискретно базирана на брега на Дорсет, Англия, е много по-малка от еквивалентната й американска служба, известна като „тюлените“. При англичаните рядко има на щат повече от 200 души. Макар деветдесет процента от персонала да се набират сред морските пехотинци, те действат също като американските си „братовчеди“ на суша, по море или във въздуха. Провеждат операции в планини, пустини, джунгли, реки или в открития океан. В случая отрядът се състоеше от шестнайсет души.

Командирът майор Бен Пикъринг, ветеран с двайсетгодишна служба, бе участвал в малкия екип, станал свидетел на избиването на затворниците от Северния Алианс в крепостта Кала-и-Джанги, Северен Афганистан, през 1991 година. Тогава още бе тийнейджър. Лежаха върху ръба на стената на крепостта и гледаха надолу към кървавата баня, докато узбеките на генерал Достум колеха затворниците след талибанското въстание.

Затворниците талибани вече бяха убили един от командированите там специални агенти на ЦРУ, Джони Спан, известен като „Майк“, а колегата му Дейв Тайсън беше отвлечен.

Бен Пикъринг и още двама слязоха в адската дупка, „неутрализираха“ тримата талибани, задържащи американеца, и измъкнаха Тайсън.

Майор Пикъринг беше служил в Ирак, в Афганистан (пак) и Сиера Леоне. Имаше голям опит в прехващане на незаконно карго в море, но досега не бе командвал отряд на борда на тайно действащ Q-кораб поради простата причина, че след Втората световна война такова нещо не бе правено.

Когато Кал Декстър, представил се за слуга на Пентагона, бе обяснил естеството на мисията в базата на СВМС, майор Пикъринг се бе усамотил в обсъждане на въпроса със своя началник и оръжейниците, за да установят какво им е нужно.

За прехващането в море той бе избрал две 8,5-метрови надуваеми бойни лодки с твърд корпус, наричани за кратко HBЛ, като се бе спрял на „арктическата“ им версия. Щяха да са нужни осмина гребци, седящи по двойки зад командира, и кормчия, за да бъде задвижена лодката. Но той щеше да приеме на борда си още заловен контрабандист на кокаин, двама експерти по обиск на багаж от Кралската митница и две кучета, обучени за откриване на наркотици. Те щяха да следват атакуващата HBЛ, но по-бавно, за да не се разтревожат кучетата.

Специалистите по обиск имаха огромен опит в откриването на тайници, вмъкването във възможно най-тесни помещения и откриването на всякакви остроумни методи за скриване на незаконен товар. Кучетата бяха кокер шпаньоли, обучени не само да надушват миризмата на кокаинов хидрохлорид през няколко прикриващи слоя, а да откриват промяната в миризмата на въздуха. Скула[14], отваряна наскоро, мирише различно от скула, неотваряна с месеци.

Майор Пикъринг стоеше до капитана на откритото крило на мостика на „Балморал“ и наблюдаваше плавното спускане с крана на неговите НБЛ в заделения за тях трюм.

От четирите ескадри на СВМС майорът имаше отряд от ескадра М, специализирана в морски антитероризъм или МАТ. Това бяха мъже, които намираха тръпка, като скачаха във въздуха след спусканата НБЛ, а върху тях се изсипваше хвърлената екипировка.

А екипировката включваше какво ли не, например: карабини в снайперска версия, леководолазно оборудване, водонепроницаеми дрехи, куки за захващане, стълби за изкачване и маса муниции. В това число и двама американски радисти за връзка с Вашингтон.

Поддържащият персонал се състоеше от оръжейници, техници с единственото задължение двете НБЛ да бъдат винаги в идеално състояние и двама хеликоптерни пилоти от армейската авиация със собствени инженери по поддръжката. Обект на техните грижи бе малкият хеликоптер, който беше прехвърлен последен — американски „Литъл Бърд“.

Кралският флот със сигурност би предпочел „Сий Кинг“ или поне „Линкс“, но проблемът бе в размера на трюма.

С разтворен винт големите хеликоптери просто нямаше да минат през отвора за капака на трюма, за да се издигнат във въздуха. Но при общ размах на винта под 9 метра „Литъл Бърд“ на „Боинг“ можеше лесно да мине през широкия 12 метра отвор.

Хеликоптерът бе единствен от цялата екипировка, който не можеше да се прехвърли с кран през междината, разделяща двата кораба, полюшващи се от лекото вълнение. Освободен от маскировъчното покривало, под което бе пътувал, той излетя от бака на „Сър Гауейн“, направи два кръга и кацна на затворения преден трюм на „Балморал“. Щом двата му винта — основен и опашен — спряха да се въртят, кранът го вдигна и внимателно го спусна в уголемения трюм, където го фиксираха за пода.

След като не остана нищо повече за прехвърляне и резервоарите за гориво на „Балморал“ бяха напълнени, двата кораба се разделиха. РФА щеше да отплава обратно на север за Европа, а вече крайно опасният Q-кораб щеше да се насочи към първата си патрулна станция, северно от Кабо Верде, по средата на Атлантика между Бразилия и провалените държави по западноафриканското крайбрежие.

Кобрата бе разделил Атлантика на две с линия, започваща от Тобаго в посока север-северозапад и свършваща източно от Антилските острови, в Исландия.

Западно от тази линия се намираше според неговата терминология „Оперативна зона САЩ“, а източно се простираше „Оперативна зона Европа“. „Балморал“ имаше грижа за Атлантика. „Чесапийк“ — на него му предстоеше среща с кораба за зареждане край брега на Пуерто Рико — поемаше Карибите.

Роберто Карденас гледаше писмото с яростен поглед. Беше го прочел поне десет пъти. Хулио Лyc трепереше в ъгъла.

— Това е онзи… Де Вега — неспокойно се обади той. Вече се питаше съвсем сериозно има ли някакъв шанс да излезе от тази стая жив.

— Няма нищо общо с Де Вега.

Писмото поне обясняваше какво се бе случило с дъщеря му. Разправата с Де Вега се отменяше. Нямаше Де Вега. Никога не бе имало Де Вега. Нямаше и никакъв мръсник в багажното отделение на летище „Барахас“, който бе сбъркал куфара, където да сложи пакета с кокаина. И никога не бе имало. Единственото реално нещо бяха двайсетте години американски затвор за Летиция. Посланието в кремавия плик, подобен на онези, в които той бе изпращал писмата си до нея, бе простичко. То казваше:

Мисля, че трябва да поговорим за дъщеря ти Летиция. Следващата неделя, в 4 часа следобед, ще бъда в апартамент, нает на името на Смит в хотел „Санта Клара“, Картахена. Ще бъда сам и невъоръжен. И ще чакам точно един час. Ела, ако обичаш.

9

Американските „тюлени“ се качиха на борда на Q-кораба на сто морски мили северно от Пуерто Рико, а доставящият кораб беше на свой ред зареден в Рузвелт Роудс — американската база на острова.

„Тюлените“ общо бяха поне четирикратно повече от британската СВМС. Бяха част от подразделението Военноморска команда за специални операции с персонал от 2500 души, от които 1000 бяха на оперативна работа, а останалите — поддръжка.

Онези, които носеха мечтаната емблема с тризъбец на „тюлен“, бяха допълнително разделени в осем екипа, всеки от по три отряда с по 40 бойци. Рота с численост половин отряд беше командирована на борда на „Чесапийк“, като момчетата идваха от Втори екип на „тюлените“, базиран на Източното крайбрежие в Литъл Крийк, на брега на Вирджиния.

Командир им беше капитан-лейтенант Кейси Диксън. Подобно на британския си колега, който вече бе в Атлантика, той също беше ветеран. Още като обикновен матрос бе участвал в „Операция Анаконда“. Докато британецът от СВМС се бе намирал в Северен Афганистан и бе наблюдавал клането при Кала-И-Джанги, матрос Диксън бе преследвал Ал Кайда из планините Тора-Бора, когато късметът ги изостави. Диксън бе един от отряда, който се спускаше за кацане на равно място в планината, когато техния „Чинук“ попадна под картечен огън от огнево гнездо, скрито някъде сред скалите. Огромният хеликоптер бе фатално поразен и диво се разлюля във въздуха, докато пилотът се мъчеше да го овладее. Един от екипажа се подхлъзна на хидравличната течност, стичаща се по пода, и изхвръкна в мрака навън през отворения заден люк. Спаси се от падане само благодарение на осигурителното въже.

Един от „тюлените“ зад него, вахтен боцман Нийл Робъртс, се опита да го спре, обаче също се подхлъзна и излетя навън. Само че нямаше осигурително въже и падна върху скалите от няколко метра височина. Кейси Диксън се пресегна да го улови за ремъците на екипировката, но не му стигнаха няколко сантиметра и само проследи падането му с поглед.

Пилотът все пак овладя машината, не дотолкова, че да я спаси, но поне успя да се отдалечи на четири-пет километра от обстрела и да кацне в относителна безопасност. Само че Робъртс остана сам върху скалите в обкръжението на двайсетина убийци на Ал Кайда. „Тюлените“ се славят с това, че никога не изоставят своите, независимо дали са живи, или мъртви. Отрядът — Диксън и останалите — взе със себе си група зелени барети, прехвърли се на друг „Чинук“, взе по пътя и няколко бойци на британските САС и се върна за Робъртс. Последвалото е изписано със златни букви в историята на „тюлените“.

Нийл Робъртс беше активирал насочващия си маяк, за да извести своите, че е жив. Беше разбрал също, че картечното гнездо още е активно и готово да разстреля евентуалните му спасители още в небето. Беше използвал ръчните си гранати, за да взриви гнездото, но така бе издал позицията си и Ал Кайда бе тръгнала към него. Беше продал живота си много скъпо: бе се сражавал до последния си патрон и бе умрял с бойния си нож в ръка.

Когато спасителите му успяха да се доберат до него, за Робъртс вече бе много късно, но хората на Ал Кайда още бяха там. Сред скалите се разрази осемчасова престрелка, понеже стотици джихадисти дойдоха на помощ на шейсетимата, атакували хеликоптера. Загинаха шестима американци, а двама британци бяха тежко ранени. Но на сутринта преброиха триста трупа на Ал Кайда. Убитите американци бяха откарани у дома, включително тялото на Нийл Робъртс.

Кейси Диксън лично пренесе трупа му до спасителния хеликоптер и понеже междувременно го бяха простреляли в бедрото, се върна в Щатите и седмица по-късно присъства на опелото в параклиса на базата на Литъл Крийк. След това, винаги когато погледнеше назъбения белег на бедрото си, в съзнанието му изплуваше онези безумна нощ сред скалите на Тора-Бора.

Сега, девет години по-късно, той стоеше в топлата нощ източно от островите Търкс и Кайкос и наблюдаваше прехвърлянето на отряда и екипировката от кораба-майка в новия им дом, бившия зърновоз, вече „Чесапийк“. Патрулиращият високо в небето ЕР-3, изпратен от базата в Рузвелт Роудс, съобщаваше, че морето е чисто. Никой не ги наблюдаваше.

За атака по вода Диксън бе взел една голяма 11-метрова надуваема лодка с твърд корпус, или НЛТК. Тя можеше да побере целия му взвод и да се носи по морето с четиридесет възела. Имаше и две по-малки бойни гумени надуваеми лодки тип „Зодиак“, известни като БГНЛ. Те бяха дълги само по 4,5 метра, но бяха пак толкова бързи и можеха да поемат без проблем четирима напълно въоръжени бойци.

Сред прехвърлящите се бяха и двама експерти по издирване на кораби от американската брегова охрана, двама водачи на кучета от митническата служба, двама радисти от щаба и двама пилоти от флота, които в момента чакаха на хеликоптерната площадка при кърмата на кораба-майка. Момчетата вече седяха в кабината на своя „Литъл Бърд“ — нещо, което „тюлените“ рядко бяха виждали и не бяха използвали досега.

Ако им се бе налагало досега да излизат в мисии с хеликоптер — а това определено бе така, — това винаги бе ставало с новия „Найт Хок“ на „Боинг“. Но „птичката“ за откриване на кораби бе единствената летяща машина, чиито винтове можеха да минат през отвора на трюма на „Чесапийк“.

В прехвърляната екипировка можеха да се видят обичайните германски автомати „Хеклер и Кох МР 5А“ — любимото оръжие на „тюлените“ за бой отблизо, леководолазно оборудване „Дрегер“, карабините на четиримата снайперисти и огромно количество муниции.

Небето притъмняваше. ЕР-3 над тях продължаваше да съобщава, че морето е чисто. „Литъл Бърд“ излетя, обиколи като разгневена оса и кацна на „Чесапийк“. Двата винта спряха и бордовият кран вдигна малкия хеликоптер и го спусна в определения за него трюм. Капаците на трюма плавно се плъзнаха по релсите си върху отвора, а уплътненията го запечатаха срещу дъжд и пръски от вълните.

Двата кораба се разделиха и корабът майка се скри в спускащия се здрач. На мостика му някакъв шегобиец примигна съобщение с лампа „Алдис“ — технология отпреди век. Но капитанът на мостика на „Чесапийк“ го разчете без затруднение: „На добър път“.

През нощта „Чесапийк“ се промуши между островите в зоната си за патрулиране, а именно Карибския басейн и Мексиканския залив. Ако някой бе полюбопитствал в интернет, щеше да научи, че това си е най-нормален зърновоз, превозващ пшеница от залива на Сейнт Лорънс за гладните гърла за Южна Америка.

Под палубата „тюлените“ чистеха и проверяваха оръжието си, инженерите привеждаха лодките и хеликоптера в бойна готовност, готвачите скалъпваха нещо за ядене и междувременно зареждаха хладилниците с припаси, а радистите настройваха за денонощно подслушване честотата на секретния шифрован канал за връзка с неугледния склад в Анакостия, Вашингтон.

Повикването, което им бе казано да очакват, можеше да дойде след десет седмици, десет дни или десет минути. Но когато дойдеше, те трябваше да са готови за битка.

„Санта Клара“ е луксозно място за живот в историческия център на Картахена и е резултат от превръщането в хотел на женски манастир на стотици години. Пълните подробности за него бяха препратени на Кал Декстър от агента на АТОП, който живееше под прикритие като преподавател в школата за флотски кадети. Декстър бе огледал строителния план и бе настоял за един конкретен апартамент.

Регистрира се като г-н Смит по обед в уречената неделя. Съзнавайки отлично, че петима яки като канари гангстери седят край маса във вътрешния двор, без да са си поръчали нищо за пиене и дори без да се преструват, че четат историческите бележки по табелите на стените във фоайето, той обядва леко в атриума под дърветата. Докато се хранеше, изпод листата изпърха тукан, настани се на отсрещния стол и го загледа.

— Приятелю, подозирам, че си в много по-голяма безопасност тук от мен — прошепна му г-н Смит. После приключи с обяда, подписа чек на номера на стаята и взе асансьора до най-горния етаж. Всичко това целеше да демонстрира, че е дошъл и е сам.

Деверо, в рядка проява на загриженост, му бе предложил да вземе подкрепление под формата на вече „осиновените“ от него зелени барети от Форт Кларк. Той отказа.

— Колкото и да са добри — обясни Декстър, — те не са невидими, а ако Карденас види нещо, което не му хареса, няма да се покаже. Ще си помисли, че сме отишли да го ликвидираме или да го отвлечем.

Слезе от асансьора на петия и последен етаж и тръгна по отворения от едната страна коридор към апартамента си. Знаеше, че е спазил съвета на Сун Дзъ: винаги оставяй да те подценят.

Стигна до стаята си и видя по-нататък в коридора мъж с кофа и бърсалка за под. Не беше много хитро. В Картахена подовете ги миеха жени. Влезе в стаята си. Знаеше какво ще намери в нея. Беше видял снимки на интериора. Голяма стая с климатик, теракотен под, мебелировка от тъмен дъб, широка двукрила врата, извеждаща на терасата. Минаваше три и половина.

Той спря климатика, дръпна завесите, отвори стъклената врата и излезе на балкона. Над всичко се простираше чистата синева на колумбийския летен ден. Зад главата му и само метър по-нагоре имаше улук, а над него охреночервен керемиден покрив. Напред и пет етажа надолу блещукаше плувен басейн. Ако опиташе скок „лястовица“, можеше и да стигне до плиткия край на басейна, но по-вероятно щеше да свърши на каменните плочи на пътеката. Но нямаше такова намерение.

Върна се в стаята и премести креслото така, че от едната му страна оставаше отворената балконска врата, а в другата посока имаше ясна видимост към вратата на стаята. Поседя, после стана, мина през стаята, отвори вратата, която като всички хотелски врати беше на автомат и можеше да се самозатваря, остави я открехната един сантиметър и се върна на мястото си. Зачака, без да отделя поглед от вратата. В четири часа някой я бутна навътре. В отвора, със силует, очертан на фона на синьото небе навън, стоеше Роберто Карденас, гангстер от кариерата и убиец на много хора.

— Сеньор Карденас, заповядайте… Разполагайте се.

Бащата на задържаната в нюйоркски затвор млада жена направи крачка напред. Вратата зад него се затвори и резето на бронзовата ключалка щракна. Сега, за да бъде отворена отвън, беше необходима пластмасова карта с правилен код или таран за разбиване.

Карденас приличаше на боен танк с крака. Беше набит и широкоплещест и излъчваше усещане за непреместваемост. Може и да беше прехвърлил 50-те, но представляваше планина от мускули с лице на жаден за кръв ацтекски бог.

Бяха му казали, че човекът, който бе прехванал мадридския му куриер и му бе изпратил лично писмо, ще е сам и невъоръжен, но той, естествено, не бе повярвал на това. Собствените му хора бяха държаха хотела и околностите му под наблюдение още от сутринта. Самият той носеше 9-милиметров „Глок“, пъхнат под колана на кръста, и остър нож в калъф на десния глезен. Очите му огледаха стаята за скрит капан, например чакащ в засада отряд американци.

Декстър нарочно бе оставил вратата на банята отворена, но Карденас не му се довери и все пак надникна за миг в нея. Беше празна. Изгледа ядно Декстър като бик на арена. Явно не можеше да проумее защо този човек е дошъл тук без подкрепа. Декстър направи знак към другото кресло, същото като неговото. И заговори на испански:

— И двамата знаем добре, че има случаи, когато насилието върши работа. Този случай не е такъв. Да поговорим. Моля, седнете.

Без да сваля очи от американеца, Карденас се отпусна в тапицираното кресло. Пистолетът на кръста му го караше да седи леко изнесен напред. Декстър не пропусна да забележи това.

— Хванал си дъщеря ми. — Явно не обичаше празните приказки.

— Дъщеря ви е задържана от нюйоркските власти.

— За теб ще е най-добре, ако тя е наред.

Почти напипаният от страх Хулио Лyc му беше споменал какво бе казал Боузман Бароу за затворите за жени в северната част на щата.

— Тя е добре, сеньор. Разстроена е, разбира се, но никой не я малтретира. Задържана е в Бруклин, където условията са съвсем прилични. В действителност е под наблюдение поради опасения от опит за самоубийство… — Той вдигна ръка, за да спре Карденас, който бе готов да скочи с рев от креслото си. — Само проформа, уверявам ви. Означава, че разполага със стая в болничното крило. Не се налага да се смесва с другите затворнички… сганта, така да се каже.

Човекът, който бе излязъл от мизерията на бариото, за да се издигне до положението на ключов член на Братството — Картела, контролиращ световната търговия с кокаин, — изгледа Декстър. Все още не разбираше що за птица е той.

— Ти си глупак, гринго. Това е моят град. Мога да се разправя с теб тук и сега. С лекота. Няколко часа с мен и ще ме молиш да се обадиш по телефона. За да разменят дъщеря ми за теб.

— Напълно вярно. Можеш да го направиш и аз ще се обадя. Проблемът е, че хората от другата страна няма да се съгласят. Защото им е наредено. Мисля, че ти си човек, който е съвсем наясно с правилата за абсолютно подчинение. Аз съм дребна риба. Размяна няма да има. Единственият резултат ще е, че Летиция ще отпътува на север.

Изпълненият с омраза поглед в черните очи не трепна, но посланието явно бе прието.

Самата идея, че изтупаният сивокос американец може да е нещо повече от дребна риба, бе непостижима за Карденас. Самият той никога не би стъпил на вражеска територия сам и невъоръжен, така че защо би го направил янкито? Дори да го отвлечаха, пак същото — какъв бе смисълът?

Карденас се замисли за доклада на Лус относно съветите на Бароу. Двайсет години като урок за останалите. Невъзможна защита, кристално ясен случай и никакъв Доминго де Вега, който да си признае, че идеята е била негова.

Докато мислеше, Кал Декстър се почеса по гърдите с дясната си ръка. За част от секундата пръстите му се плъзнаха зад ревера на сакото. Карденас мигновено се наведе напред и посегна готов да извади скрития глок. „Г-н Смит“ се усмихна извинително и обясни:

— Комари. Много ме обичат.

Карденас не се интересуваше от глупости. Отпусна се и го загледа. Нямаше да си позволи такова отпускане, ако знаеше, че пръстите са включили тънкия като марка предавател, закрепен на вътрешния джоб на „г-н Смит“.

— Какво искаш, гринго?

— Ами… — проточи Декстър, без да обръща внимание на грубостта му. — Ако няма намеса, хората зад мен няма да могат да спрат машината на правосъдието. Не и в Ню Йорк. Не може да се купи и не може да се отклони. Скоро дори и закрилата над Летиция в Бруклин ще трябва да се снеме.

— Тя е невинна. Знаеш много добре. Пари ли искаш? Мога да те направя богат за цял живот. Изкарай я оттам. Искам си я.

— Сигурен съм. Само че, както подчертах, аз съм пионка. И все пак… може и да се намери начин.

— Как?

— Ако УДИКО в Мадрид успеят да открият служителя в багажното отделение и той направи пред свидетели пълно самопризнание, че е избрал по случаен начин куфар и е сложил в него кокаин, който по замисъл е трябвало да бъде изваден от негов колега в Ню Йорк, вашият адвокат ще има основание да настоява за извънредно слушане. А на съдията в Ню Йорк ще му е доста трудно да не прекрати процеса. Защото да го продължи би означавало отказ да се повярва на нашите испански приятели от другата страна на Атлантика. Според мен това е единственият начин.

Навън небето притъмняваше, разнесе се приглушеният тътен на далечна гръмотевица.

— Този… служител в багажното. Може ли да бъде открит и принуден да си признае?

— Би могло. Зависи от вас, сеньор Карденас.

Громоленето навън се засилваше и след малко се разпадна на отделни тътнежи. Карденас повтори въпроса си:

— Какво искаш, гринго?

— Мисля, че и двамата знаем какво. Искате размяна? Така да бъде. Онова, което имате, срещу Лeтиция.

Стана, хвърли на мокета малка картонена картичка, отиде до балконската врата и зави наляво. От покрива на хотела се спусна изплетена от стоманено въже стълба, извиваше се във въздушното течение.

Декстър скочи на перилата, помисли си: „Вече съм стар за тази акробатика“, и се хвърли към стълбата. Чу през рева на винтовете Карденас да излиза на терасата зад него. Изчака свит изстрела, но той така и не дойде. Всъщност ако Карденас стреляше, той така и нямаше да го чуе. Стисна стълбата, усети как въжетата остъргват дланите му, после черният „Блекхок“ излетя нагоре като ракета.

След няколко секунди го спуснаха на пясъчния плаж до стените на „Санта Клара“. Хеликоптерът кацна пред зяпналите от изумление двама-трима собственици на кучета, Декстър скочи в кабината и хеликоптерът се издигна отново. След двайсет минути беше в базата.

Дон Диего Естебан се гордееше, че управлява Хермандад — върховния кокаинов картел — като най-успешната корпорация на планетата. Дори си позволяваше да се самозаблуждава, че управляващото тяло е бордът на директорите, а не самият той, макар за всички да бе очевидно, че това изобщо не е така. И въпреки големите неудобства, които причиняваше на своите колеги, които трябваше да полагат огромни усилия, за да се изплъзнат на следващите ги навсякъде агенти на полковник Дос Сантос, дон Диего настояваше на тримесечните заседания.

Имаше обичая да известява хората си чрез личен куриер в коя от петнайсетте му хасиенди ще се събере конклавът и предупреждаваше, че очаква поканените да дойдат непроследени. Дните на Пабло Ескобар, когато половината полиция бе в джоба на Картела, отдавна бяха минали. Полковник Дос Сантос бе неподкупно полицейско куче и Дона едновременно го уважаваше и ненавиждаше за това.

Летните срещи винаги се провеждаха в края на юни. Днес Дона беше извикал шестимата си колеги, без главореза Пако Валдес, Животното: неговото присъствие се налагаше само когато имаше проблеми с вътрешната дисциплина. Този път нямаше.

Дона изслуша с одобрение отчетите за увеличението на продукцията от селяните без съответно увеличение и на заплащането им. Отговарящият за производството, Емилио Санчес, го увери, че може да се отгледа и изкупи достатъчно паста за задоволяване на всякакви нужди от други клонове на Картела.

Родриго Перес го увери, че вътрешните кражби преди експорта са намалени благодарение на няколкото показни наказания, имащи за цел да демонстрират какво се случва на онези, които смятат, че могат да мамят Картела. Частната армия, вербувана основно от обитаващите джунглата остатъци от някогашната терористична група, известна като ФАРК, беше в добро състояние.

Дон Диего, вживял се в ролята на галантен домакин, лично доля вино на Перес — многозначителен знак.

Хулио Лус — адвокатът-банкер, който така и не събра кураж да погледне Роберто Карденас в очите — съобщи, че десетте банки по всички краища на света, които му помагаха в прането на милиарди евро и долари, били доволни и съгласни да продължат съвместната дейност и че в тях не само няма инфилтрирани шпиони на правителствата в съответните страни, но че те дори не будят подозрение у органите за банкова регулация.

Хосе-Мария Ларго имаше още по-добри новини за фронта на пласмента. Апетитът в двете целеви зони, Европа и Щатите, нарастваше до безпрецедентни нива. Четиридесетте гангстерски банди и различните им мафиотски клонове, които бяха клиенти на Картела, правеха все по-големи поръчки.

Две големи групировки — в Испания и Англия — бяха заловени и арестувани накуп, съдени и осъдени, и в резултат бяха изоставили пазара. Но на тяхно място безпроблемно се бяха наместили жадни за печалба новаци. Следващата година вещаеше рекордни нива на търсенето. Той извади таблици в потвърждение на прогнозата и присъстващите се наведоха да ги разгледат. Оформяше се необходимост от минимум по триста тона чист кокаин на континент, доставен без залавяне на пратките.

Това поставяше фокуса върху двамата, в чиито задължения влизаше гарантирането на тези доставки. Вероятно беше грешка да се уязви точно Роберто Карденас, чиято международна мрежа от платени служители по аерогари, пристанища и халета на митниците из двата континента бе от ключово значение, но Дона просто не харесваше този човек. Така че той отреди главната роля на Алфредо Суарес — маестрото на транспорта от източниците в Колумбия до купувача на север. Суарес се изпъчи като петел и не скри сервилността си пред Дона.

— На фона на всичко това, което чухме, аз нямам съмнение, че целевият обем от 600 тона може да бъде постигнат. Ако нашият приятел Емилио произведе 800 тона, това ще ни даде 25 % запас при загуби от прехващане, конфискуване, кражби и загуби в морето. А аз никога не съм имал загуби в такова съотношение… Разполагаме с над 100 кораба, обслужвани от повече от 1000 лодки и яхти. Някои от специализираните ни кораби са големи товарни съдове, които приемат нашето карго в море и го предават, преди да стигнат до дестинациите си. Други пренасят от кей до кей, като и в двете крайни точки им помагат служебни лица на заплата при нашия приятел тук — Роберто… В някои от случаите корабите превозват контейнери, които вече се използват повсеместно за товари от всякакъв вид, включително нашите. Други в същата група използват тайници, създадени от изобретателния ни заварчик в Картахена, който почина преди месец… Не мога да се сетя името му.

— Кортес — изръмжа Карденас, който беше пристигнал от точно този град. — Казваше се Кортес.

— Именно. Няма значение. Освен това имаме по-малки морски съдове, трампери, рибарски лодки, лични яхти. Те пренасят и изкарват на сушата почти сто тона годишно. Най-сетне разполагаме с нашите над петдесет пилоти на свободна практика, които летят и кацат или летят и пускат от небето. Някои прелитат до Мексико и предават каргото на мексиканските ни приятели, които после го прекарват през границата на север. Други отиват направо до някое от милионите устия и заливи по южното крайбрежие на Щатите. А има и трета категория, които летят до Западна Африка.

— И какви са нововъведенията от миналата година? — поинтересува се дон Диего. — Защото не намираме съдбата на флотилията ни от подводници за особено забавна. Огромни разходи… и всичко загубено.

Суарес преглътна. Отлично помнеше какво бе сполетяло неговия предшественик, който бе подкрепил политиката на превоз чрез подводници и армията „мулета“ за еднократно използване. Само че колумбийският флот бе проследил и унищожил подводниците, а новите рентгенови апарати, разположени по всички входни точки на двата континента, бяха намалили успешните пратки с „гълтане“ на под 50 %.

— Дон Диего, онази тактика е практически забравена. Както знаете, една подводница, която бе в открито море по време на морската операция, по-късно бе прехваната, принудена да изплува и арестувана край Гватемала. Тогава загубихме дванайсет тона. От друга страна, по мое лично нареждане намалихме на един килограм количеството, пренасяно от всяко „муле“… Аз си поставям целта от сто превоза на континент годишно от по три тона на карго. Гарантирам, ще мога да доставя безопасно триста тона на континент след нищожни загуби от по десет процента в резултат на прехващане и конфискация, плюс още пет процента като загуби по море. Това е много под двайсет и петте процента разлика, получаваща се от осемстотинте тона на Емилио и шестстотинте тона доставен кокаин.

— Гарантираш го значи? — Дона го изгледа въпросително.

— Да, дон Диего. Мисля, че мога да го гарантирам.

— Да го запомним в такъв случай — прошепна Дона. В стаята сякаш повя леден вятър. Благодарение на собственото си бомбастично изхвърляне Алфредо Суарес беше с единия крак в гроба. Дона не толерираше провалите. Дон Диего стана и се усмихна лъчезарно.

— А сега, приятели, ни чака обядът.

Малкият плик с предпазно уплътнение не изглеждаше особено впечатляващ. Пристигна с препоръчана поща в наетата за еднократна употреба конспиративна квартира, чийто адрес бе изписан на картичката, пусната от Кал Декстър на пода в хотелската стая. В него имаше флашка. Той я занесе на Джереми Бишоп.

— Какво има на нея? — попита компютърният експерт.

— Нямаше да ти я донеса, ако имах представа.

Бишоп смръщи вежди.

— Искаш да кажеш, че не си могъл да я поставиш в слота на лаптопа си?

Декстър малко се притесни. Той можеше да направи много неща, след които Бишоп щеше да се свести в интензивното отделение на болницата, но знанията му в компютърните технологии можеха да разсмеят и дете. Така че само изгледа елементарната процедура по поставянето на флашката в USB слота на компютъра.

— Имена — каза след малко Бишоп. — Колони имена, повечето чуждестранно звучащи. И градове… летища, пристанища, кейове. Аха, и длъжности… изглежда, става дума за някакви служители. Охо… и банкови сметки. Номера на сметки и депозитни касети. Кои са тези хора?

— Просто ми разпечатай каквото има. Да, в черно-бяло. На хартия. Угоди на стареца.

Отиде до един от телефоните, използващи секретна кодирана връзка, и набра номер в Стария град на Александрия. Вдигна му Кобрата.

— Имам списъка на плъховете — късо съобщи Декстър.

Същата вечер Джонатан Силвър се обади на Пол Деверо. Началникът на кабинета не беше в най-доброто възможно настроение, но никой никога не го беше виждал особено благоразположен.

— Деветте ти месеца изтекоха — отсече той. — Кога можем да очакваме и малко екшън?

— Наистина любезно от ваша страна да се обадите — отговори му гласът от Александрия. — И съвсем навреме. Всъщност започваме следващия понеделник.

— И какво ще видим да се случва?

— Първоначално нищо — невъзмутимо обясни Кобрата.

— А по-късно?

— Скъпи колега, за нищо на света ни искам да ви разваля изненадата.

И прекъсна разговора.

В Западното крило на Белия дом началникът на кабинета на президента установи, че гледа невярващо бръмчащата слушалка в ръката си.

— Затвори ми… — каза невярващо. — Пак ме отряза!