Кобрата

10

Съдбата избра британската СВМС да залови първата жертва — въпрос на късмет е да си където трябва когато трябва.

Скоро след като Кобрата откри „ловния сезон“, „Сам“ засече далеч долу в океана тайнствен морски съд, който временно получи условното име „Бродяга 1“. Широкоспектърният ТВ скенер на „Сам“ беше стеснен по време на спускането му на височина 6000 метра, където той все още продължаваше да остава недостъпен за човешките сетива. Изображението на екрана се избистри и уплътни.

„Бродяга 1“ очевидно не беше достатъчно голям за лайнер или регистриран в „Лойдс“ товарен кораб. Беше много по-малък търговски кораб за крайбрежно плаване, но… се намираше далеч от всякакъв бряг. А можеше да е частна яхта или рибарски кораб. Но каквото и да бе, „бродягата“ бе подминал географска дължина 55 градуса и плаваше на изток към Африка. И на всичко отгоре се държеше странно.

Пътуваше през нощта, след което изчезваше. Това можеше да означава само едно — че преди изгрев-слънце спира на дрейф, екипажът хвърля върху корпуса морскосиньо покривало и корабът остава да се люшка на вълните практически незабележим отгоре. Само че такава маневра можеше да означава едно-единствено нещо. По залез-слънце платнището се прибираше и плаването на изток продължаваше. За нещастие на „Бродяга 1“ „Сам“ можеше да вижда и на тъмно.

На триста морски мили от Дакар „Балморал“ извърна на юг и с пълен напред пое в курс на прехващане. Един от двамата американски радисти застана на мостика до капитана, за да му дава показанията на компаса.

Високо над „бродягата“ „Сам“ предаваше данните за курса му в Невада, а ВВБ „Крийч“ ги препредаваше във Вашингтон. Призори „бродягата“ намали ход и се скри под „плаща“ си. „Сам“ се върна на остров Фернандо де Нороня, за да зареди с гориво, и още преди залез-слънце бе отново над района. „Балморал“ бе порил вълните през цялата нощ. „Бродягата“ бе заловен привечер на третия ден, доста на юг от Кабо Верде и все още на 500 морски мили от Гвинея-Бисау.

Корабът се готвеше отново да се скрие за предпоследния ден на пътуването си. Когато капитанът забеляза опасността, вече бе твърде късно да се разпъне покривалото или да го навият в опит нещата да изглеждат нормални.

Високо в небето „Сам“ включи заглушаващото си устройство и „бродягата“ бе обгърнат от конус на пълна „електронна тишина“. В първия момент капитанът дори не се опита да излъчи съобщение, защото просто не повярва на очите си. Срещу него в бръснещ полет над спокойното море летеше малък хеликоптер.

Причината да не повярва на очите си бе простата сметка за обсег на действие. Подобен „хеликоптер“ не можеше да се намира далеч от суша, а от друга страна, наоколо не се виждаше друг морски съд. Той не знаеше, че „Балморал“ е на двайсет и пет мили напред по курса му, невидим малко зад хоризонта. А когато разбра, че предстои да го прехванат, вече бе прекалено късно.

Действията му в такава ситуация бяха точно определени и добре запомнени: „Отначало ще те преследва военен кораб, не може да сбъркаш силуета му, който ще е по-бърз от теб. Ще те настигне и ще ти заповядат да спреш. Но докато са все още далеч, използвай като заслон корпуса на своя кораб и се отърви от балите кокаин, като ги хвърлиш в морето. Тях можем да възстановим. Преди да се качат на борда, ни информирай по компютъра с предварително записаното съобщение до Богота“.

Така че капитанът — макар да не виждаше никакъв боен кораб — постъпи както му бе заповядано. Натисна на екрана бутона за изпращане, но не бе изпратено никакво съобщение. Опита се да използва сателитния си телефон, но той не показваше признаци на живот. Остави един от хората си да прави непрестанно опити за свързване по радиото, качи се на мостика и загледа приближаващия „Литъл Бърд“. На петнайсет мили зад хеликоптера, все още невидими, но носещи се през вълните с четиридесет възела, бяха двете надуваеми атакуващи лодки с по десет души във всяка.

Малкият хеликоптер го обиколи веднъж, после застина във въздуха на трийсетина метра пред носа на кораба. Виждаше се насочена надолу къса антена, а зад нея твърд флаг. Изображението върху флага му бе познато. На носа на хеликоптера се четяха две думи: Royal Navy[15].

— Los ingleses — прошепна капитанът. Все още не му беше ясно къде се намира бойният кораб, но пък Кобрата бе дал пределно ясни инструкции: двата Q-кораба никога не трябваше да бъдат виждани.

Капитанът погледна пак към хеликоптера и видя пилота, сложил шлем с черно стъкло заради изгряващото слънце, а до него изнесен навън и привързан с ремъци… снайперист. Не можеше да разпознае карабината с оптически прицел G3, но ясно виждаше нещо опасно изглеждащо, насочено към главата му. Дадените му инструкции бяха пределно ясни: „Никога не влизай с престрелка с национален флот“. Така че той вдигна ръце в общоприетия жест на предаване. Въпреки отсъствието на лаптопа му на потвърждение за успешно предадено съобщение, се надяваше все пак съобщението да е стигнало адресата си. Не беше така.

От своята гледна точка пилотът на „Литъл Бърд“ вече можеше да разчете името на носа на кораба „бродяга“. Казваше се „Белеса дел Мар“ или „Красавицата на морето“ — доста оптимистично име за морски съд в океана. В действителност беше риболовен кораб, ръждясал, на петна, трийсетина метра дълъг и вонящ на риба. Точно в това бе и смисълът — един тон кокаин в овързани с въжета бали под смърдящата вече риба.

Капитанът се опита да прехване инициативата, като пусне двигателите, но хеликоптерът мигновено се спусна почти отстрани на няколко метра над повърхността на водата и на трийсет метра от борда на „Белеса дел Мар“. От това разстояние снайперистът можеше да откъсне с куршум което ухо на капитана реши.

— Par е los motores — изгърмя глас през външния високоговорител на хеликоптера. „Спрете двигателите“. Капитанът се подчини. Вече виждаше двете изхвърляни високо във въздуха струи от витлата на приближаващите атакуващи лодки.

Това също бе трудноразбираемо. Намираха се на голямо разстояние от сушата. Къде, по дяволите, бе бойният кораб? Но нямаше нищо трудно да разбере какви са онези, които след секунди хвърлиха куки за абордаж от двете лодки и се покатериха на палубата.

Бяха млади, с черни униформи, с маски, въоръжени и очевидно много здрави. А капитанът разполагаше с екипаж само от седем души. Думите „Не оказвай съпротива“ в инструкциите бяха много мъдри, защото моряците едва ли щяха да устоят и секунди. Двама от мъжете се приближиха до него, а останалите насочиха оръжията си към екипажа. Хората му благоразумно вдигнаха високо ръце. Един от мъжете явно командваше, но говореше само английски. Друг превеждаше. Никой от нападателите не свали маската си.

— Капитане, смятаме, че пренасяте забранени от закона вещества — наркотици и по-специално кокаин. Възнамеряваме да претърсим кораба ви.

— Това не е вярно, на борда ми има само риба. Освен това да претърсвате кораба ми… Това е нарушение на морските закони — пиратство.

Бяха го инструктирали да каже именно това. За нещастие указанията, дадени му във връзка с юридическата страна на възможната ситуация, не бяха така мъдри както относно неговото оцеляване. Той никога не беше чувал за ЗУП, а дори да бе чувал, едва ли щеше да разбере нещо.

Всъщност майор Бен Пикъринг изобщо не превишаваше правата си. Законът за углавното правосъдие (Международно сътрудничество) [16] от 1990 година, известен като ЗУП, съдържа няколко члена, отнасящи се до прехващането в открито море на морски съдове, за които се смята, че пренасят наркотици. Там са указани и правата на обвиняемите. Онова, което капитанът на „Белеса дел Мар“ не знаеше, бе, че той и неговият кораб мълчаливо са прекатегоризирани като заплаха за британската нация, подобно на всеки друг терорист.

Това на практика означаваше — за нещастие на Шкипера, — че книгата с правилата, в това число гражданските права, вече беше отишла там, където щеше да отиде и кокаинът, ако бе имало време за това — през борда.

Момчетата от СВМС бяха тренирали в продължение на две седмици и бяха свалили времето за операцията до няколко минути. Седмината от екипажа и капитана бяха бързо, но професионално обискирани за наличие на оръжие или средства за предаване на информация. Мобилните им телефони бяха конфискувани за анализ по-късно. Радиокабината бе разбита. Осемте колумбийци бяха оковани с белезници с ръцете отпред и им бяха сложени качулки. След това ги заведоха до кърмата и ги накараха да седнат на палубата.

Майор Пикъринг кимна и един от отряда извади ракетен пистолет. Ракетата излетя на сто и петдесет метра и избухна в огнена топка. Високо над тях датчиците на „Сам“ уловиха сигнала и операторът в Невада изключи заглушаващото устройство. Майорът съобщи на „Балморал“, че може да се приближи, и не след дълго Q-корабът изпълзя иззад хоризонта, приближи се и спря успоредно на борда.

Един командос с леководолазен костюм скочи във водата, за да провери подводната част на корпуса. Една от обичайните хитрости при превоз на нелегално карго е то да се скрие в заварен за дъното „блистер“ и дори балите да се провесят на найлонови въжета, достигащи 20–30 метра дълбочина, така че да не се видят при по-небрежен обиск.

Леководолазът нямаше нужда да облича целия си неопренов костюм, понеже водата бе топла като във вана. А и слънцето — вече доста над хоризонта — осветяваше водата като прожектор. Командосът прекара двайсетина минути сред водорасли и залепнали за отдавна непочиствания корпус ракообразни. Нямаше никакви блистери, никакви подводни люкове и никакви висящи въжета.

Всъщност майор Пикъринг знаеше къде е кокаинът.

Веднага щом заглушаващото устройство бе спряно, той даде на „Балморал“ името на прехванатия риболовен кораб. То фигурираше в списъка на Кортес и това бе един от по-малките кораби, никога невключвани в каквито и да било списъци за международно корабоплаване — някакъв мръсен рибарски кораб от никому неизвестно село. Но колкото и незначителен да изглеждаше корабът, той бе на седмото си пътуване до Западна Африка и превозваше товар, струващ десет хиляди пъти повече от него.

Казаха на майор Пикъринг къде да търси и той прошепна указанията си на двамата експерти по обиск от бреговата охрана. Човекът от митницата взе на ръце своя кокер шпаньол. Вдигнаха капаците на трюма и под тях се видяха тонове риба, отдавна умряла, но все още в мрежа. Лебедката на „Белеса дел Мар“ изтегли мрежата и я хвърли в морето. Раците щяха да са благодарни.

Щом дъното на трюма се показа, специалистите потърсиха описания от Кортес панел на тайника. Беше скрит гениално, а вонята на рибата щеше да обърка и кучето. Закачуленият екипаж не можеше да разбере какво правят, а и нямаше никакъв начин да види „Балморал“.

С помощта на лост за двайсет минути плочата бе свалена. Оставен на спокойствие, екипажът щеше да направи същото, без да бърза, на десетина мили от крайбрежните гори на островите Бижагош, готов да прехвърли каргото през борда в чакащите из речните ръкави канута. После щяха да вдигнат на борда варелите с гориво, щяха да заредят и да се отправят към дома.

Когато отвориха люковете към скулата, се разнесе още по-силна воня. Мъжете от бреговата охрана си сложиха маски и нарамиха резервоари с въздух. Всички останали се отдръпнаха максимално назад.

Единият от двамата се пъхна с главата напред и с фенерче в ръка. Другият го държеше за краката. След малко първият се извъртя, подаде глава през тесния отвор и вдигна палец. Бинго!

Една по една хората на палубата изтеглиха горе двайсет бали, всяка около петдесетина килограма.

Останалото им отне още час. Екипажът на „Белеса“, все така с качулки, бе отведен по разпъната стълба до палубата на „Балморал“, после някъде надолу.

Накрая свалиха белезниците и качулките на моряците и те видяха, че са затворници в карцер. Бяха в предния трюм на „Балморал“.

След две седмици, след като ги прехвърлеха на спомагателния кораб при второто зареждане с гориво, щяха да ги откарат в Гибралтар, където — отново с качулки — щяха да ги качат през нощта на американски „Старлифтър“ и да ги прехвърлят в Индийския океан. Там отново щяха да им свалят качулките. Този път ги очакваше тропически рай с инструкциите „Забавлявайте се, не говорете с никого и не се опитвайте да избягате“. Първото беше по избор, останалите две — невъзможни.

Тонът кокаин също бе качен на борда на „Балморал“, където щеше да бъде охраняван, докато не дойдеше моментът да бъде предаден в морето на грижите на американците. Последната задача по отношение на „Белеса дел Мар“ бе оставена на сапьора. Той слезе под палубата за петнайсетина минути, после излезе и скочи през борда във втората НБЛ.

Повечето му колеги вече се бяха върнали на „Балморал“. „Литъл Бърд“ се бе прибрал в своя трюм. Същото се отнасяше и до първата НБЛ. „Балморал“ пое бавно напред и зад кърмата му се появи ленивата следа на разбиваната от винта вода. Втората БНЛ го следваше. Когато между тях и ръждясалия стар рибарски кораб се отвориха двеста метра чисто море, сапьорът натисна бутона на детонатора.

Кумулативните заряди пластичен експлозив PETN, които бе поставил, само леко изпукаха, но направиха в корпуса дупка колкото врата на обор. За трийсет секунди корабът пое на дългото цяла миля последно пътуване към дъното на морето.

Втората НБЛ също бе прибрана. Никой в централната част на Атлантика не бе видял нищо. „Красавицата на морето“, екипажът и капитанът й се бяха изпарили.

Измина седмица, преди загубата на „Белеса дел Доар“ да бъде възприета безусловно в Картела, и дори тогава единствената реакция бе на пълно недоумение.

И по-рано бяха губени кораби, екипажи и пратки, но с изключение на абсолютното изчезване на подводниците-самоубийци по курс на север към Мексико, винаги бяха намирани поне някакви причини. Бури в океана бяха довеждали до потъването на няколко малки кораба. Тихият океан — получил името си от Васко Нунес де Балбоа, първия европеец, който го видял, понеже през въпросния ден бил много спокоен — понякога подивяваше. Прекрасните Кариби от туристическите брошури можеха да породят страхотни урагани. Но това се случваше рядко.

Загубването на карго в морето по правило бе след изхвърлянето му от екипажа, когато се разбереше, че залавянето е неизбежно.

Оставаха случаите на загуби, когато корабът биваше залавян от правоохранителни агенции или военноморските сили на различни страни. В такива случаи корабът се конфискуваше, а екипажът влизаше в затвора, но никой и нищо не бе незаменимо. Семействата се купуваха с щедри дарения. А и всички знаеха правилата.

Победителите даваха пресконференции и демонстрираха балирания кокаин на злорадстващите медии.

Но единственият случай на пълно изчезване на продукта бе след кражба.

Успешните картели, доминирали кокаиновата индустрия, винаги бяха страдали от един психиатричен дефект — безумната параноя. Способността за подозрение се проявява мигновено и не подлежи на контрол. Има две престъпления, които са непростими съгласно кодекса на престъпниците: да откраднеш стоката и да информираш властите. Крадецът и издайникът се преследват докрай и се наказват жестоко. Изключения няма.

Беше нужна цяла седмица, за да бъде осмислена загубата, понеже първо получателите в Гвинея-Бисау в лицето на оперативния шеф Игнасио Ромеро се оплакаха, че обявената пратка просто не е пристигнала. Ромеро беше чакал цяла нощ на уговореното място, но „Белеса дел Map“ — а той добре познаваше кораба — така и не бе стигнал до сушата.

Накараха го да потвърди съобщението два пъти и той го направи. След това трябваше да се провери възможността за евентуално объркване. Дали „Белеса“ не бе отпътувала за погрешно място? Но дори и така да беше, защо капитанът й не се бе обадил? Нали разполагаше с две безсмислено звучащи съобщения от по две думи, които трябваше да изпрати, ако имаше неприятности.

След това диспечерът Алфредо Суарес трябваше да провери какво е било времето. Оказа се, че океанът е бил гладък като тепсия от бряг до бряг. Пожар на борда? Но капитанът разполагаше с радио. Дори да се бе качил по спешност в спасителна лодка, имаше лаптоп и мобилен телефон и в края на краищата щеше да докладва за загубата на Дона.

Дон Диего обмисли ситуацията и внимателно анализира всички доказателства, донесени му от Суарес. Започваше да намирисва на кражба и начело на списъка от заподозрени стоеше името на капитана. Или той бе откраднал цялото карго и бе сключил сделка с вносител ренегат, или го бяха прехванали в открито море, далеч от крайбрежните гори, където го очакваха, и го бяха убили заедно с целия екипаж. Нито една от възможностите не можеше да се изключи, но нещата трябваше да следват своя ред.

Ако беше капитанът, той със сигурност или щеше да е казал на семейството си преди сделката, или щеше да им се е обадил след предателството си. Семейството му се състоеше от съпруга и три деца, живеещи в същото кално село, в което той държеше на котва стария си рибарски кораб, малко нагоре по една река източно от Баранкуила. Дона изпрати Животното да поговори със съпругата.

Децата не представляваха проблем. Погребаха ги. Естествено, живи. Пред очите на майка им. Но тя продължаваше да отказва да признае. Отне й няколко часа да умре, но тя продължаваше да държи на историята си, че съпругът й не й е казал нищо и не е направил нищо лошо. Накрая на Пако Валдес не му остана друг избор, освен да й повярва. Но и без това нямаше как да продължи разпита, защото тя бе мъртва.

Дона се изпълни със съжаление. Толкова неприятно. И както се оказа — напълно безплодно. Но и неизбежно. Само че това поставяше по-голям въпрос: ако не е бил капитанът, кой тогава?

Само че в Колумбия имаше един друг човек, който бе още по-разстроен от Диего Естебан.

Главореза бе упражнил уменията си, след като бе откарал с колата си семейството навътре в джунглата. Но джунглата никога не е съвсем празна. Един селянин, индианец, бе чул писъците и бе надникнал през листата. Когато Главореза и двамата му помощници си бяха тръгнали, пеонът бе отишъл в селото и бе разказал за видяното.

Селяните отидоха с волска каруца, докараха четирите трупа в селото и им организираха християнско погребение. Опелото бе отслужено от отец Еузебио от Обществото на Исус. Той бе отвратен от онова, което против желанието си успя да зърне, преди да затворят капака на грубия ковчег.

Когато се прибра в мисията си, отецът отвори чекмеджето на бюрото си и погледна устройството, раздадено им от местния провинциал преди месеци. При обикновени обстоятелства никога нямаше и да помисли да го използва, но сега беше гневен. Може би някой ден щеше да види нещо, незащитено от тайната на изповедта, и тогава… тогава може би щеше да използва американското устройство.

Вторият удар се падна на „тюлените“. Отново прищявка на съдбата. „Мишел“ патрулираше над големия район на Южните Кариби, който се извива в дъга от Колумбия до Юкатан. „Чесапийк“ в този момент се намираше в протока между Ямайка и Никарагуа.

Две бързоходки се измъкнаха от тресавищата покрай залива Ураба на колумбийския бряг и се устремиха не на юг към Колон и Панамския канал, а на север. Пътуването им бе дълго, почти до границата на обсега им, но и двете бяха натоварени с варели гориво в допълнение към балирания тон кокаин във всяка.

„Мишел“ ги засече на двайсет морски мили в открито море. Макар да не се носеха с максималните за тях 60 възела, лодките пореха вълните с 40 и това се оказа достатъчно да разкрие на радарите на „Мишел“ на 15000 метра височина, че това може да са само моторници. Безпилотният апарат започна да трасира курса и скоростта им и предупреди „Чесапийк“, че бързоходките се насочват към него. Q-корабът промени леко курса си, за да ги прехване.

На втория ден от пътуването си двата екипажа на бързоходките изживяха същото недоумение като капитана на „Белеса дел Мар“. Изневиделица се появи някакъв хеликоптер и увисна над тях в синьото небе. Това просто не бе възможно.

Гръмогласното предупреждение от високоговорителя да изгасят двигателите и да останат в дрейф просто бе игнорирано. И двата скутера — дълги източени алуминиеви тръби, окомплектовани с по четири двигателя „Ямаха“ от по 200 конски сили, — решиха, че могат да надбягат малкия „Литъл Бърд“, и ускориха до 60 възела. Понеже британците бяха открили „Бродяга 1“, тези два съда автоматично станаха „Бродяга 2“ и „Бродяга 3“.

Колумбийците бяха направили сериозна грешка да мислят, че е възможно да се измъкнат със скорост на хеликоптер. „Литъл Бърд“ увеличи оборотите и се впусна след тях. Със 120 възела — двойно по-висока от тяхната скорост.

До пилота от военноморската авиация, здраво стиснал снайперската си карабина М-14, седеше старшина Соренсън — асът снайперист на взвода. В това спокойно време и само от сто метра боецът беше абсолютно сигурен, че няма да пропусне нищо съществено.

Пилотът отново използва мегафона, като този път говореше на испански:

— Изгасете двигателите и останете в дрейф или ще стреляме.

Но бързоходките продължаваха да се носят на север, без да имат представа, че оттам насреща им се приближават три надуваеми лодки с общо 16-има „тюлени“. Капитан-лейтенант Кейси Диксън бе спуснал на вода голямата твърдокорпусна гумена лодка и двата по-малки „Зодиак“-а, но колкото и да бяха бързи, алуминиевите стрели на контрабандистите бяха по-бързи дори и от тях. Налагаше се „Литъл Бърд“ да ги позабави.

Старшина Соренсън бе израсъл във ферма в Уисконсин, възможно най-далеч от морето в целите Съединени щати. Точно това може би бе причината да постъпи не къде да е, а именно във флота — за да види морето. А талантът, който бе донесъл със себе си от селото, бе опит с ловна пушка, чиято продължителност бе съизмерима с възрастта на Соренсън.

Колумбийците си знаеха урока. Може и да не ги бяха прехващали досега с хеликоптер, но бяха инструктирани какво да правят, а това бе при всички положения да запазят двигателите — без тези ревящи чудовища щяха да са безпомощни.

Когато видяха насочената към тях карабина М-14 и оптическия прицел, по двама души от екипаж се проснаха върху кожусите на двигателите, за да ги предпазят от куршумите. Силите на закона и реда никога нямаше да си позволят да стрелят на месо.

Грешка. Така бе по старите правила. Някога във фермата старшина Соренсън бе просвал зайци от двеста крачки. Тази цел бе по-голяма и по-наблизо, а правилата за откриване на огън — пределно ясни. Първият му изстрел прониза единия жертвоготовен контрабандист, разби кожуха и пръсна на парчета целия блок на двигателя.

Другият контрабандист изкрещя изплашено и се хвърли назад в последната частица от секундата. Вторият бронебоен куршум разби втория двигател. Бързоходката не спря. Но вече не летеше напред — все пак бе претоварена.

Един от останалите трима живи извади отнякъде „Калашников АК-47“ и пилотът на „Литъл Бърд“ моментално отби встрани. От трийсетината метра височина, на която летеше, можеше да види черните точки на надуваемите лодки да съкращават дистанцията, понеже ефективната скорост на взаимно приближаващите се лодки наближаваше сто възела.

Неповредената моторница също ги видя. Рулевият нямаше време за чудене откъде пък са се взели те. Бяха тук, а той се опитваше да спаси товара и свободата си. Реши да продължи право срещу тях, да мине помежду им и да използва превъзходството си в скорост, за да се измъкне.

И почти успя. Повредената моторница изгаси останалите си два двигателя и се предаде. Но челната бързоходка продължи напред, без да намалява скоростта. Формацията на „тюлените“ се раздели, лодките направиха широки завои и се устремиха след измъкващата се моторница. Ако го нямаше хеликоптера, контрабандистите може би щяха да се изплъзнат.

„Литъл Бърд“ обаче излезе пред моторницата, зави на деветдесет градуса и изхвърли стотина метра синьо найлоново въже. Малка памучна шамандура в края попречи на въжето да потъне, а цветът му го правеше невидимо във водата. Моторницата изви и почти успя да го избегне, но последните двайсетина метра на въжето се плъзнаха под корпуса й и се оплетоха около четирите винта. Ямахите изкашляха, задавиха се и спряха.

По-нататъшната съпротива бе безпредметна. Изправени пред наказателна рота с насочени към тях автомати МР5, контрабандистите се оставиха да ги прехвърлят в голямата HЛTK, където им сложиха белезници и качулки. Това бе последният им лъч дневна светлина до стоварването им на остров Игъл в архипелага Чагос като „гости“ на Нейно величество.

Час по-късно пристигна „Чесапийк“ и качи седмина затворници. Смелият мъртвец получи благословия и парче верига на краката, за да потъне по-бързо. Прехвърлени бяха и два тона двутактово гориво (то можеше да се използва), различни оръжия и мобилни телефони (за анализ на направените с тях обаждания), както, разбира се, и два тона балирано колумбийско пуро.

После двете моторници бяха разстреляни отблизо, след което дупките и тежките ямахи ги повлякоха надолу. Беше жалко да се губят шест отлични мощни двигателя, но инструкциите на Кобрата — за чието съществуване „тюлените“ дори не подозираха — бяха прецизни и ясни: да не остава нищо проследимо. Трябваше да бъдат взети само хората и кокаинът, при това само временно. Всичко останало изчезваше завинаги.

„Литъл Бърд“ кацна при предния люк, изгаси двигателя и беше спуснат в дома си под палубата. Трите надуваеми лодки бяха вдигнати с крана и прибрани в техния трюм за измиване и техническо обслужване. Хората слязоха в помещенията си за душ и смяна на облеклото. „Чесапийк“ потегли. Морето отново опустя.

Далече от това място по курса на моторниците товарният кораб „Стела Марис IV“ чакаше и чакаше. Накрая трябваше да поднови плаването си към Ротердам… само че без допълнителното карго. Първият помощник на капитана можа само да изпрати озадачено текстово съобщение на „приятелката“ си в Картахена. Текстът беше невинен — нещо в смисъл, че не е успял за срещата им, защото не му докарали колата.

Но дори то беше прехванато от АНС в огромната им централа във Форт Мийд, Мериланд, където бе разшифровано и предадено на Кобрата. Той тънко се усмихна — съобщението издаваше дестинацията на моторниците, „Стела Марис IV“. А корабът беше в списъка. Нищо, следващия път…

Седмица след като Кобрата откри „ловния“ сезон, майор Мендоса получи първата си поръчка за полет. „Сам“ беше открил малък двувитлов транспортен самолет, излетял от ранчото Боависта, напуснал крайбрежието при Форталеза и поел през Атлантика по курс 045°, който щеше да го изведе до сушата някъде между Либерия и Гамбия.

Компютърните изображения го идентифицираха като „Трансол“ — продукт на някогашна френско-германска компания, — купен от Южна Африка, а в края на активната му служба като военен транспортен самолет продаден на втора ръка на гражданския пазар в Южна Америка.

Не беше голям, но беше надежден. Обсегът му обаче в никакъв случай не можеше да му позволи прелитане на Атлантика, та дори в най-тясното му място. Следователно му бяха добавени вътрешни резервоари. Цели три часа самолетът летеше на североизток в почти пълния мрак на тропическата нощ на 2400 метра височина над равна облачна покривка.

Майор Мендоса насочи носа на своя „Буканиър“ по дължина на пистата и завърши предполетната проверка. Не чуваше бърборенето на португалски от кулата, защото диспечерите отдавна се бяха прибрали да нощуват. Чу топлия глас на американка. Двамата американски радисти на Фого, които трябваше да го обслужват, бяха получили съобщението й преди час и го бяха предупредили да се подготви за полет. Сега тя бе прехвърлена направо в слушалките му. Той не знаеше, че тя е капитан от американските ВВС и седи пред екран в „Крийч“, Невада. Нямаше и представа, че в момента на екрана пред нея се вижда петно, представляващо транспортния самолет „Трансол“, и че съвсем скоро и той ще се превърне в петно на екрана й, а тя ще трябва да събере двете петна заедно.

Мендоса погледна навън към наземния екипаж, стоящ в тъмнината на пистата, видя примигването на сигнала за разрешение да излети и вдигна десния си палец в знак, че е разбрал.

Двата двигателя „Спей“ засилиха воя си и „Бук“- ът потрепери срещу спирачките, готов да се освободи. Мендоса щракна ключа за РПИ и отпусна спирачките. Самолетът се хвърли напред, излезе от сянката на вулканичната планина и пилотът видя пред себе си блестящото под луната море.

Ракетният ускорител го подпираше здраво в гърба. Скоростта скочи, бързо премина границата за отделяне, друсането на колелата спря и Мендоса излетя.

Издигане на 4500 метра по курс едно-девет-нула — инструктира го топлият глас. Той провери компаса, насочи се по курс 190° и продължи да набира указаната височина.

След около час беше на триста мили южно от Кабо Верде и бавно летеше в кръг. Чакаше.

Луната изплува над облачното плато, освети сцената с бледа светлина и той видя стрелкаща се сянка вдясно под себе си, на „един часа“. Насочваше се на североизток, а той все още бе по средата на започнатия пореден кръг. Завърши обиколката и излезе зад жертвата.

— Целта е на пет мили пред и на 1800 метра под теб — чу в слушалките.

Разбрано, виждам я — каза той. — Контакт.

— Контактът потвърден. Разрешение за атака.

Мендоса се спусна, докато силуетът на „Трансол“ пред него не се изчисти. Имаше албум на самолетите, които бе вероятно да транспортират кокаин, и нямаше никакво съмнение, че става дума именно за „Трансол“. Просто нямаше как в небето да има невинен самолет като този.

Щракна предпазителя на оръдието „Адън“, сложи палец върху бутона „Огън“ и погледна през модифицирания в Скамптън прицел. Знаеше, че двете дула са настроени да съберат в една точка концентрирания си огън на 400 метра пред него.

За миг се поколеба. Все пак в самолета имаше хора. Но след това се сети за друг човек — за мъртвеца в моргата на Сан Пауло. За брат си. И стреля…

Оръдията бяха заредени със смес от трасиращи, запалителни и осколочни снаряди. Ярките трасиращи щяха да му покажат посоката на стрелбата. Останалите два вида щяха да унищожат целта.

Две червени линии излетяха изпод него и се събраха на четиристотин метра отпред. И двете поразиха корпуса на „Трансол“ отляво на задната врата. За част от секундата транспортният самолет като че ли потрепери в небето. После имплодира.

Мендоса дори не го видя да се разчупва и да пада. Изглежда, екипажът бе започнал да черпи гориво от вътрешните резервоари съвсем преди малко, защото те все още бяха пълни. Нажежените запалителни снаряди попаднаха в тях и самолетът буквално започна да се топи. Дъжд от пламтящи отломки се посипа върху облачната покривка и това бе всичко. Самолетът просто изчезна. Един самолет, четирима души и два тона кокаин.

Майор Мендоса не бе убивал никого досега. Остана загледан няколко секунди в дупката в небето, където само допреди малко бе летял „Трансол“. Дни наред се бе чудил как ще се чувства. Сега знаеше. Чувстваше се празен. Никакво опиянение и никакво съжаление. Беше си казвал много пъти: мисли само за Маноло в моргата — за шестнайсетгодишното момче, на което не бе даден шанс да живее. Когато проговори, гласът му съвсем спокоен:

— Целта е свалена.

— Знам — отвърна му гласът от Невада. Беше видяла от двете петна да остава едно. — Поддържай височината, курс три-пет-пет към базата.

След час и десет минути Мендоса видя светлините на пистата на Фого да пламват заради него и да изгасват в мига, в който започна да рулира. „Бродяга 4“ бе престанал да съществува.

На триста мили оттам в Африка група мъже чакаха до писта в джунглата. Чакаха и чакаха… Призори се качиха по джиповете си и заминаха. Един от тях щеше да изпрати шифрован имейл до Богота.

Алфредо Суарес, който отговаряше за доставките от Колумбия до клиентите, се страхуваше за живота си. Засега бяха загубени само пет тона. Беше гарантирал пред Дона да достави по триста тона на всеки континент и бе обещал не повече от двеста тона загуби по време на транспорта. Но не ставаше дума за това.

Хермандад, както Дона сега му обясняваше лично и със смразяващо спокойствие, имал два проблема. Единият бе, че четири отделни пратки, заминали по три различни начина за транспорт, очевидно бяха заловени или унищожени, но по-озадачаващото — а Дона ненавиждаше да бъде озадачаван — бе, че нямаше и намек къде е провалът.

Капитанът на „Белеса дел Мар“ би трябвало да докладва, че има някакъв проблем. Не го бе направил. Двете моторници трябваше да използват мобилните си телефони в случай на нещо съмнително. Не го бяха направили. „Трансол“ бе излетял напълно зареден и в пълна изправност, но бе изчезнал от лицето на земята без SOS сигнал.

— Доста мистериозно, нали така, скъпи ми Алфредо? — Когато говореше с такива гальовни думи, Дона бе най-ужасяващ.

— Да, дон Диего.

— И какво обяснение рисува може би твоето въображение?

— Не знам. Всички преносители разполагаха с достатъчни средства за комуникация — компютри, мобилни телефони, радиостанция на кораба. И имаше уговорени къси кодирани съобщения, за да ни уведомят, ако нещо не е наред. Бяха тествали оборудването и помнеха съобщенията.

— Но изобщо не се обадиха — замислено каза Дона.

Беше изслушал отчета на Главореза и бе заключил, че е крайно невероятно капитанът на „Белеса дел Мар“ да стои зад собственото си изчезване.

Знаеше се, че обича семейството си, и нямаше съмнение, че е напълно наясно каква съдба ги очаква, ако предаде Картела, а на всичко отгоре имаше и шест успешни плавания до Западна Африка зад гърба.

Имаше един общ знаменател под две от трите мистерии: и рибарският кораб, и „Трансол“ имаха за дестинация Гвинея-Бисау. Макар двете моторници при залива Ураба също да оставаха пълна загадка, търсенето на нещо нередно явно трябваше да започне с Гвинея.

— Имаш ли наскоро друга пратка за Западна Африка, Алфредо?

— Да, дон Диего. Следващата седмица. Пет тона по море за Либерия.

— Смени я на Гвинея-Бисау. И нали имаше един твой много умен заместник?

— Алваро… Алваро Фуентес. Баща му беше много високо в стария картел Кали. Роден е за тази работа. Много лоялен.

— Нека тогава придружи това карго. И искам да поддържате връзка на всеки три часа… денонощно — без прекъсване… по целия път. С предварително подготвени съобщения както от лаптопа, така и по мобилния телефон. Нищо по-сложно от обикновено натискане на бутон. А при нас искам денонощно слушане. Разбираш ли — на смени.

— Разбирам, дон Диего. Ще бъде направено.

Отец Еузебио никога не бе виждал нищо подобно. Енорията му бе голяма и в селски район, обхващаше много села, но хората бяха смирени, трудолюбиви и много, много бедни. Не бяха за него ярките светлини и луксозните пристанища на Баранкуила и Картахена. Онова, което бе акостирало пред устието на реката, провираща се през тресавищата към морето, просто нямаше нищо общо с това място.

Цялото село се изсипа на паянтовия дъсчен пристан, за да гледа. Яхтата бе дълга над 50 метра, ослепително бяла, с луксозни каюти на три палуби и излъскан до блясък метален обков. Никой не знаеше кой я притежава, а и никой от екипажа не бе слязъл на брега. И защо да го правят? В селото имаше само един черен път, по който кълвяха кокошки, и една-единствена кръчма.

Онова, което добрият отец и примерен йезуит не знаеше, бе, че акостиралата след два завоя на реката от устието, за да не се вижда от океана, изключително луксозна и способна на океански преходи яхта разполага с шест разточително разкошни каюткомпании, предназначени за собственика и гостите му, и екипаж от десетима души. Яхтата беше построена преди три години в холандска корабостроителница по специална поръчка на собственика и едва ли щеше да се появи в каталога „Едмъндсън“ за продажба (наистина я нямаше) за по-малко от 20 милиона долара…

Изглежда малко странно, че повечето хора се раждат нощем и умират нощем. Отец Еузебио бе събуден в три през нощта от чукане на вратата. Беше момиченцето на едно познато му семейство. Дядо кашлял кръв и мама се тревожела, че може да не дочака сутринта.

Брат Еузебио познаваше този човек. Беше 60-годишен, но изглеждаше на деветдесет, и петдесет години беше пушил възможно най-гадния тютюн. Последните две от тях беше кашлял слуз и кръв. Отецът облече расото, взе си нещата и забърза след момиченцето.

Семейството живееше в една от последните къщи, съвсем до реката. Старецът наистина умираше. Брат Еузебио му даде последно причастие и остана да седи до него, докато той се унесе в сън, от който вероятно нямаше да се събуди. Преди това обаче поиска цигара. Отецът сви рамене и дъщеря му му даде. Нямаше нищо повече, което можеше да се направи. Ако не утре, вдругиден щеше да го погребе. А сега трябваше да си доспи.

На тръгване погледна към морето. Във водата между пристана и акостиралата яхта се виждаше голяма открита лодка. На борда й имаше трима мъже — и няколко бали между седалките. Луксозната яхта бе осветена при кърмата, където няколко души от екипажа чакаха да качат товара. Брат Еузебио се сети за семейството, което бе погребал само преди няколко дни.

Прибра се и се съблече да си легне пак. Но спря, отиде при чекмеджето и извади телефона. Нямаше представа как се набира текст на съобщение, понеже никога не бе имал мобилен телефон. Но имаше листче, на което бе написано кои бутони и в какъв ред да натисне, когато иска да използва малката машинка. Направи го старателно. И устройството проговори с женски глас:

— Oiga?

— Той изгледа мобилния телефон и попита:

— Se habla espanol?

— Claro, Padre — отговори жената. — Que quiere?

Затрудняваше се как да го каже.

— В селото ми е хвърлила котва много голяма яхта. Мисля, че товари голямо количество бял прах.

— Има ли име, отче?

— Да, видях го отзад. Със златни букви. Казва се „Дамата на Орион“.

После се изплаши от това, което правеше, и затвори, за да не може никой да го проследи. Но на компютъра му трябваха само пет секунди, за да идентифицира телефона, собственика и точното му местоположение. А след още десет беше идентифицирал и „Дамата на Орион“.

Яхтата бе собственост на Нелсън Бринко от Никарагуа — мултимилионер, плейбой, поло играч и купонджия. Не бе в списъка на морските съдове, по които бе работил заварчикът Хуан Кортес. Но корабостроителите предоставиха плана на палубата й и той бе въведен в паметта на „Мишел“, който я откри призори, на излизане от устието на реката, точно когато се насочваше към открито море.

По-нататъшните проучвания, направени още сутринта, в това число консултация с хрониката на светските събития, разкриха, че сеньор Бланко се очаква да пристигне във Форт Лодърдейл за поло турнир.

И докато „Дамата на Орион“ поемаше на север-северозапад, за да заобиколи Куба през Юкатанския канал, Q-корабът „Чесапийк“ се насочи да й пресече пътя.

11

В списъка на „плъховете“ имаше 117 имена. Имена на служебни лица на официална заплата в 18 страни. Две от страните бяха САЩ и Канада, а останалите бяха европейски.

Преди да одобри освобождаването на г-ца Летиция Аренал от нюйоркския арест, Кобрата настоя за поне един „лакмусов“ тест на списъка, извършен на случаен принцип. Избра хер Еберхарт Милк — старши митничен инспектор в хамбургското пристанище. Кал Декстър излетя за Германия, за да съобщи лошите новини.

Проведено бе озадачаващо за германците съвещание, свикано по настояване на американците в дирекцията на хамбургската митница на Рьодингсмаркт.

До Декстър седеше старшият представител на УБН в Германия, който вече бе добре известен на германската делегация. И той на свой ред бе мистифициран от статута на мъжа от Вашингтон, за когото досега не бе чувал. Но инструкциите от Арми Нейви Драйв, където се намираше централата на УБН, бяха къси и недвусмислени — важна личност, просто му съдействай.

Двама бяха дошли с полет от Берлин, единият от ЦКА, германската федерална митница, другият от Отдела за организирана престъпност на БКА, германската федерална полиция. Петият и шестият бяха местни хамбургчани, от митницата и полицията в града. Първият беше техен домакин — срещата бе в неговия кабинет. Най-старият от всички, Йоахим Циглер от Отдела за митнически престъпления, седеше точно срещу Декстър.

Декстър беше лаконичен. Нямаше нужда от обяснения — всички присъстващи бяха професионалисти, а четиримата германци знаеха, че срещата с двамата американци нямаше да се състои, ако не ставаше дума за нещо много сериозно. Преводачите бяха излишни.

Всичко, което Декстър можеше да каже, и то бе прекрасно разбрано, бе, че до УБН в Колумбия е достигнала определена информация. Думата „къртица“ висеше във въздуха, но не бе изречена. Имаше кафе, но никой не си наля.

Декстър плъзна няколко листа хартия по масата към хер Циглер, който внимателно ги прегледа и ги предаде на колегите си. Хамбургският служител на ЦКА тихо подсвирна и прошепна:

— Познавам го.

— И? — осведоми се Циглер. Чувстваше се дълбоко унизен. Германия много се гордееше с огромния суперсъвременен Хамбург. И това, че американци бяха донесли тази информация, бе… просто ужасно.

Хамбургчанинът сви рамене.

— В „Кадри“ ще имат всички подробности, естествено. Но доколкото си спомням… цялата му кариера е в службата и му остават няколко години до пенсиониране. Нито петънце на някакво съмнение досега.

Циглер почука с пръст листата пред себе си.

— Дали не сте зле информирани? Или дезинформирани?

Отговорът на Декстър беше да плъзне през масата още няколко листа. Доубиващите. Йоахим Циглер ги прегледа. Банкови извлечения. От малка частна банка на Голям Кайман. Възможно най-секретни. Ако и те бяха истински, разбира се. Защото всеки може да създаде всякакви банкови „документи“, стига да не може да бъдат проверени. Декстър обясни:

— Господа, мисля, всички разбираме смисъла на понятието „необходимост да се знае“. Не сме новаци в нашия странен занаят. Трябва да ви е ясно, че разполагаме с източник. Източник, който на всяка цена трябва да бъде защитен. Ясно е, че не можете да арестувате въпросното лице просто така и да установите, че всичките ви улики се основават на непотвърждаеми обвинения, които никой германски съд не би приел. Мога ли да предложа стратегия?

Онова, което им предложи, бе тайна операция. Милк щеше да бъде тайно следен, докато не опиташе лично да пробута някакъв пристигнал контейнер или друг вид карго през бюрократичната машина. Тогава щеше да се извърши проверка на място под благовидния претекст на случаен избор от младши инспектор.

Ако информацията от Кобрата бе вярна, Милк щеше да се намеси, за да отмени избора на по-младшия си колега. Препирнята им щеше, все така „случайно“, да бъде прекъсната от минаващ служител на ЦКА. Думата на криминалния инспектор щеше да бъде решаваща. Пратката щеше да бъде разпечатана. Ако не се откриеше нищо, значи американците бъркаха. Дълбоки извинения и т. н. Но нямаше да се е случило нищо лошо. Домашният и мобилният телефон на Милк обаче щяха да продължат да се подслушват още няколко седмици.

Организирането на всичко това отне седмица, след което измина още една седмица, преди замисълът да може да се използва. Морският контейнер бе един от стотиците, „повърнати“ от огромен контейнеровоз, пристигнал от Венесуела. Само един човек забеляза двете малки концентрични окръжности и малтийския кръст, вписан във вътрешната. Главен инспектор Милк лично освободи контейнера за товарене на платформата за едрогабаритни товари, чакаща да вземе контейнера и да изчезне във вътрешността на страната.

Шофьорът се оказа албанец и беше на последната бариера, която първо се вдигна, после бързо се спусна. Той се подчини и веднага позвъни по мобилния си телефон. Говореше от кабината си и никой не го чу, когато каза няколко изречения на албански.

Хамбургската митница обикновено има две нива за проверка на място на камиони и товара им. Бързата е само с рентген. Другата е отваряне. Младият служител всъщност бе агент на ЦКА и поради това добре играеше ролята си на новак в службата. Направи знак на шофьора да откара платформата към зоната за основна проверка. Но го прекъсна много по-старши по ранг от него инспектор, който забързано излезе от централния офис.

Един нов, много млад и много неопитен инспектор никога не спори с ветеран оберинспектор. Но този си позволи това. И не се отказа от решението си. По-възрастният му колега го сгълча. Вече бил правил проверка на място. Нямало нужда това да се повтаря. Губели си времето. Милк изобщо не видя как зад тях спира малка кола. Но от нея слязоха двама цивилни агенти на ЦКА и показаха значките си.

— Vas ist los da? — любезно попита единият.

Думата „ранг“ е свещена в германската бюрокрация. Служителите от ЦКА бяха равни по ранг на Милк, но това, че идваха от Криминалния отдел, натежаваше. Контейнерът бе отворен. Докараха обучени кучета. Започна разтоварване на съдържанието. Кучетата игнорираха товара, но започнаха да душат и да скимтят до задната стена на контейнера. Направиха измервания и се установи, че вътрешността е по-къса от външната стена. Камионът бе откаран в оборудван с всичко необходимо автосервиз. Дойде и екипът от митницата. Тримата агенти на ЦКА — двамата „случайно“ замесени и младият агент под прикритие, за когото това беше първото му истинско „ужилване“ — невинно продължаваха да разиграват театъра на случайната проверка.

Оксиженистът изряза фалшивата преграда. Когато извадиха пакетите и ги премериха, се оказа, че става дума за два тона колумбийско пуро. Албанецът вече бе в белезници. Сега се разиграваше сценка на радост от истинския удар, успех и за четиримата, като грешката на Милк се приемаше за нещо съвсем разбираемо и извинимо. Седнаха на кафе, но Милк се извини, отиде в мъжката тоалетна и се обади по телефона.

Грешка. Подслушваха го. Всяка негова дума бе чута във ван на километър от мястото. Телефонът на един от мъжете край масата иззвъня и той изслуша онова, което му казаха. На излизане от тоалетната Милк бе арестуван.

Когато го въведоха в стаята за разпит, той избухна в гневен протест. Никой не спомена нищо за банковата сметка на Голям Кайман. Декстър беше обяснил, че това ще разкрие информатора им в Колумбия. Само че по този начин Милк имаше отлична защита. Можеше да пледира, че „всички правим грешки“. Щеше да е много трудно да се докаже, че прави това от две години. Един добър адвокат щеше да го извади под гаранция още същия ден и без проблем щеше да го оневини по време на процеса, ако изобщо се стигнеше до процес. Думите по време на подслушания разговор бяха кодирани — невинно споменаване, че ще закъснее с прибирането у дома. Вярно, набраният номер не беше на жена му, а до мобилен телефон, който бе за еднократно използване и сигурно вече не съществуваше. Но кой не е набирал грешен номер?

Главен инспектор Циглер, който освен митническата си кариера имаше и диплома на правист, добре съзнаваше слабостите в тяхното положение. Но искаше да спре влизането на тези два тона кокаин в Германия и бе успял.

Албанецът, твърд като стомана, не казваше нито дума, освен да повтаря, че е прост шофьор. Дюселдорфската полиция провеждаше обиск на склада за кафе, където обучените кучета изпаднаха в истерия от миризмата на кокаин, която бяха тренирани да отличават от тази на кафето, често използвано за маскиране.

И в този момент Циглер, който бе първокласен полицай, реши да импровизира. Милк едва ли говореше албански. Кой, по дяволите, говори албански освен самите албанци? Така че той накара Милк да седне зад огледално стъкло, но с включен звук от стаята за разпити, за да вижда и чува разпита на албанския шофьор.

Преводачът от албански задаваше на шофьора въпросите на германския полицай и превеждаше отговорите му. Въпросите бяха предсказуеми, Милк ги разбираше, те бяха на неговия език, но трябваше да разчита на преводача за отговорите. Макар албанецът в действителност да твърдеше, че е невинен, онова, което се чуваше през високоговорителите зад огледалото, бе изчерпателно признание, че ако шофьорът някога попадне в затруднение на хамбургското пристанище, трябвало да се обади някой си оберинспектор Еберхарт Милк, който щял да уреди всичко и да го изпрати по пътя му без оглед на товара.

Това пречупи вече разтърсения Милк. Пълните му самопризнания отнеха два дни и създадоха работа на цял екип стенографи.

„Дамата на Орион“ се намираше в Карибския басейн южно от Ямайка и източно от Никарагуа. Внезапно капитанът й, облечен в безукорно изгладената си бяла тропическа униформа, видя от мостика нещо, което го накара да примигне невярващо.

Бързо провери радара. От хоризонт до хоризонт нямаше никакъв кораб. Но хеликоптерът определено си беше хеликоптер. И се носеше право срещу тях, ниско над синята вода.

Капитанът отлично знаеше какво пренася, защото само преди трийсет часа беше помагал да го натоварят. В душата му се размърда змиорката на страха. Хеликоптерът беше малък и на пръв поглед само за наблюдение, но когато мина покрай левия им борд и бързо зави, за да ги ескортира, капитанът ясно прочете думите US Navy[17] на носа му и веднага изтича в каюткомопанията, за да уведоми собственика.

Бързо се качиха на мостика. Плейбоят Нелсън Бианко беше с хавайска риза на цветя, широки шорти и бос. Черните му кичури както обикновено бяха идеално боядисани и напръскани с лак, а зъбите му стискаха любимата му „Кохиба“. Необичайно за него и само заради естеството на каргото от Колумбия на борда му нямаше поне 5–6 красиви момичета.

„Литъл Бърд“ се изравни с яхтата, ниско над океана, и двамата видяха в отвора на вратата пристегнат с ремъци „тюлен“ с черна униформа. Държеше карабина М-14, насочена право към тях. От малкия хеликоптер избумтя оглушително:

— „Дамата на Орион“, „Дамата на Орион“, тук е военноморската служба на Съединените щати. Моля, изгасете двигателите. Качваме се на борда.

Бианко не можеше да разбере как смятат да го направят. Вярно, че на кърмата имаше хеликоптерна площадка, но на нея беше собственият му покрит с платнище „Сикорски“. В този момент капитанът го побутна с рамо и му кимна напред. Там във водата се виждаха три черни точки — едната по-голяма, другите две по-малки. Приближаваха се.

— Пълен напред — отсече Бианко. — Пълен напред!

Реакцията му бе глупава и капитанът веднага го разбра.

— Шефе, не можем да им избягаме. Опитаме ли, само ще се издадем.

Бианко последна увисналия редом с тях „Литъл Бърд“, уголемяващите се с всяка секунда силуети на лодките и карабината, насочена към главата му от шейсет метра. Нямаха избор, освен да опитат да се измъкнат с наглост. Така че той кимна и каза:

Стоп машини. И излезе от кабината на мостика. Вятърът разроши косата му и изведнъж стихна. На лицето му разцъфна широка усмивка и той махна с ръка, все едно канеше скъпи гости.

„Тюлените“ бяха на борда след пет минути.

Капитан-лейтенант Кейси Диксън бе подчертано вежлив. Беше му казано, че обектът „пренася“, и това му бе достатъчно. Той отклони предложението за шампанско за себе си и хората си и нареди собственикът и екипажът да бъдат отведени на кърмата и държани на прицел. „Чесапийк“ все още не се виждаше на хоризонта. Леководолазът му облече костюма си „Дрегер“ и се спусна зад борда. Задържа се долу около половин час. Когато се качи, докладва, че на дъното на корпуса няма тайни люкове, няма блистери и няма висящи найлонови въжета.

Двамата специалисти по преглед на багажа се заловиха да търсят. Знаеха само, че късото и изплашено обаждане на свещеника е просто за „голямо количество“. Но какво означаваше това?

В крайна сметка кокер шпаньолът надуши кокаина и се оказа, че става дума за тон. „Дамата на Орион“ не беше в списъка кораби, на които Хуан Кортес бе правил практически неоткриваем тайник. Бианко се бе надявал да се отърве благодарение на арогантността си. В неговото съзнание толкова луксозна яхта, така добре позната в най-скъпите и известни места за напиване по света, като се започне от Монте Карло и се стигне до Форт Лодърдейл, щеше да е извън подозрение, и той също. И ако не бе един стар йезуит, погребал четири изтерзани тела в гроб в джунглата, можеше да се окаже прав.

Отново, както при британските СВМС, точно свръхчувствителността на кокер шпаньола към промените на миризмите във въздуха стана причина той да заскимти пред един панел в пода на машинното отделение. Въздухът тук бе прекалено свеж, значи капакът бе вдиган наскоро. Отворът водеше до скулата.

И пак, както с британците в Атлантика, двамата специалисти по претърсване си сложиха маски и се провряха през тесния отвор. Дори и на луксозна яхта в скулата винаги вони. Една по една балите бяха изтеглени навън и „тюлените“, които не охраняваха арестуваните, ги пренесоха на палубата и ги натрупаха между каюткомпанията и площадката за хеликоптера. Бианко протестира шумно, че няма представа какво е това… че са му скроили номер… че е станала някаква грешка… че познава губернатора на Флорида. Виковете му затихнаха в неясно бърборене, когато му сложиха качулката. Капитан-лейтенант Диксън изстреля сигналната ракета и обикалящият над тях „Мишел“ изключи заглушаващото си устройство. В действителност от „Дамата на Орион“ дори не се бяха опитали да предадат някакъв сигнал. Когато комуникациите се възобновиха, Диксън извика „Чесапийк“.

Два часа по-късно Нелсън Бианко, капитанът и екипажът се намираха в карцера на предния трюм в компанията на седмината оцелели от двете моторници. Плейбоят милионер обикновено не попадаше в подобна компания и срещата никак не му хареса. Но тези хора щяха да се окажат негови спътници и сътрапезници за дълго време и вкусът му към тропиците щеше да бъде напълно удовлетворен, макар и посред Индийския океан. А момичетата за забавление изобщо не влизаха в менюто.

Този път дори специалистът по експлозивите изпита съжаление.

— Наистина ли ще я похарчим, сър? Такава красавица!

— Заповед — късо отговори командирът му. — Без изключение.

„Тюлените“ се строиха на борда на „Чесапийк“ и проследиха взривяването и потъването на „Дамата на Орион“. А когато морето отново опустя, „Чесапийк“ пое по пътя си. Час по-късно друг товарен кораб се размина с него, но шкиперът му видя през бинокъла си само обикновен зърновоз и изобщо не му обърна внимание.

В Германия ПОО имаха повод да празнуват. В обстойните си самопризнания Еберхарт Милк, сега държан в условия на максимална секретност, за да бъде опазен жив, бе наименувал десетина основни вносители, чието карго бе обработвал лично за лесно напускане на пристанището на Хамбург. Офисите им бяха атакувани и затворени.

Федералната и провинциална полиция нанасяха удари срещу складове, пицарии (любим параван за калабрийската ндрангета), магазини за храна и за сувенири, специализирани в етническа дърворезба от Южна Америка. Отваряха се пратки с консервирани тропически плодове, за да намерят пакет с бял прах във всяка консерва, разбиваха се маянски идоли от Гватемала. Благодарение на един-единствен човек на присъствието на Дона в Германия бе сложен край.

Но Кобрата добре знаеше, че ако кокаинът мине през точката на предаване, загубата е за сметка на европейските банди. Единствено преди този момент загубата се понасяше от Картела. Това включваше контейнера с тайното отделение в Хамбург, който така и не бе успял да излезе от пристанището, и товара на „Дамата на Орион“, предназначен за кубинската мафия в Южна Флорида. За яхтата се предполагаше, че още се намира някъде в открито море. Непристигането й във Форт Лодърдейл още не бе забелязано. Засега.

Списъкът на „плъховете“ се оказваше безценен. Кобрата бе избрал Хамбург напълно случайно, името бе едно от 117-те, а вероятността, че всичко е измислица, се бе сринала до нулата.

— Да пуснем ли момичето? — попита Декстър.

Кобрата кимна. Беше му безразлично. Лично той бе неспособен да изпитва състрадание. Но момичето бе изиграло ролята си.

Декстър задейства механизма. След дискретна намеса инспектор Пако Ортега от УДИКО в Мадрид бе повишен в главен инспектор. Обещаха му скоро да получи Хулио Лус и банката „Гузман“.

При посещение в Щатите той изслуша Кал Декстър и разработи своята част на операцията. Млад полицай под прикритие изигра ролята на служителя в багажното отделение. Беше шумно и публично арестуван в някакъв бар и някой извести медиите. Репортерите интервюираха бармана и двама редовни посетители, които потвърдиха случилото се.

„Ел Паис“ реагира на информация от анонимен източник и пусна голям материал за разбиването на банда, опитваща се да използва служителите в багажното отделение, за да внася контрабандно наркотици в багажа на неподозиращи пътници за летище „Кенеди“, Ню Йорк. Един от замесените служители бил заловен и вече давал показания за това как е отварял куфари след обичайната рентгенова проверка, за да сложи в тях кокаин.

В няколко случая „задържаният“ можа дори да опише използваните куфари.

Г-н Боузман Бароу не обичаше хазарта и облозите. Не си падаше по казина, зарове, карти или коне като претекст да се хвърлят пари на вятъра. Но ако му бяха предложили — призна си той, — щеше да заложи голяма сума, че сеньорита Летиция Аренал ще бъде затворена за дълги години. И щеше да загуби.

Папката от Мадрид пристигна в УБН във Вашингтон и така и не се разбра кой предложи да се изпрати копие от фрагментите, отнасящи се до клиентката на г-н Бароу, до офиса на областната прокуратура в Бруклин. След получаването на папката прокуратурата трябваше да предприеме нещо. Колкото и да е непопулярна тази гледна точка, адвокатите не са непременно лоши. От прокуратурата уведомиха Боузман Бароу за новините от Мадрид и той веднага внесе искане за снемане на всички обвинения. Дори невиновността да не бе безусловно доказана, в тезата на обвинението сега имаше пробойна с размера на врата на хангар.

Състоя се закрито заседание със съдия, бил някога състудент в юридическия факултет с Боузман Бароу, и искането бе удовлетворено. Съдбата на Летиция Аренал бе предадена от офиса на прокурора на Службата за имиграцията и натурализацията. Оттам отсъдиха, че макар повече да не е подсъдима, колумбийката не може да остане в страната. Попитаха я къде иска да я депортират и тя избра Испания. Двама служители на службата я закараха до летище „Кенеди“.

Пол Деверо разбираше, че първото му прикритие е на път да се стопи. Това прикритие беше несъществуването му. Беше изучил и най-дребната информация, до която бе успял да се добере, за някой си дон Диего Естебан, смятан за — без това някога да е било доказано — върховен ръководител на Картела.

Този безжалостен идалго, този следимперски аристократ от испански произход, бе останал недосегаем вследствие на няколко фактора.

Единият бе абсолютният отказ на всички да свидетелстват срещу него. Друг бе удобното изчезване на всеки дръзнал да му се противопостави. Но дори това едва ли щеше да е възможно без огромното му политическо влияние. Думата на този човек се чуваше из коридорите на властта и имаше тежест.

Беше неуморим благодетел за благородни каузи, до една широко отразени из медиите. Правеше дарения на училища и болници, даваше стипендии и редовно помагаше на бедните в предградията.

Беше направил дарения — много по-дискретно, разбира се — не на една политическа партия, а на всички, в това число на тази на президента Алваро Урибе, заклел се да смаже кокаиновата индустрия. И във всеки отделен случай се бе погрижил даренията да станат известни на тези, на които трябва. Дори беше платил за отглеждането на сираци на убити полицаи и митничари, макар колегите им да подозираха кой е разпоредил убийствата.

Но най-много от всичко държеше да се харесва на католическата църква. Само да научеше, че някой манастир е западнал или е в затруднено положение, веднага даваше пари, за да помогне. Това, разбира се, ставаше широко известно, както и редовното му ходене със селяните и работниците в неговото имение в енорийската църква, намираща се в съседство с резиденцията му — официалната му резиденция в провинцията, а не някоя от многобройните ферми, притежавани под фалшиви имена, където се срещаше с другите членове на Братството, което бе създал, за да произвежда и пласира до 800 тона кокаин всяка година.

— Той е маестро — с възхита прошепна Деверо. Но се надяваше Дона да не е чел като него „Изкуството на войната“.

Кобрата знаеше, че поменикът от загубени пратки, арестувани помощници и разбити мрежи на пласмент няма дълго да бъде приписван на лошия късмет. Един умен човек има предел на броя на случайностите, които е склонен да приеме, и колкото е по-високо нивото на параноя на този умен човек, толкова е по-малък този брой. Първото прикритие — несъществуването — скоро щеше да бъде отхвърлено и Дона щеше да приеме, че е изправен срещу нов и много опасен враг, който не играе по правилата.

Тоест идваше редът на прикритие номер две — невидимостта. Сун Дзъ твърдеше, че човек не може да победи невидим враг. Китайският мъдрец бе живял много преди появата на свръхтехнологиите в света на Кобрата. Но имаше нови оръжия, които щяха да запазят невидимостта на Кобрата дълго след като Дона осъзнаеше, че неизвестно къде има нов враг.

Основният фактор за разкриване на неговото съществуване щеше да стане списъкът на „плъховете“. Да пометеш 117 корумпирани служители след серия удари на два континента в рамките на една-единствена кампания е твърде много. Той щеше да подава имената на „плъховете“ в мелачаката на ПОО много бавно, докато на някой в Колумбия не му прещракаше нещо в главата. Рано или късно неизбежно щеше да има изтичане на информация.

Но онази августовска седмица той изпрати Кал Декстър да съобщи тъжните новини пред три правителствени институции при условие — такава поне бе надеждата — за абсолютна дискретност.

След тежка седмица на пътуване и заседания Кал Декстър уведоми Съединените щати, че имат „гнила ябълка“ в доковете на Сан Франсиско, италианците научиха за съществуването на корумпиран старши митнически инспектор в Остия, а испанците трябваме да започнат да следят началника на пристанището в Сантандер.

Във всеки отделен отделни случай молбата на Декстър бе да се организира случайно „натъкване“ на пратка кокаин, което можеше да доведе до необходимост от арест. И получи уверения, че ще се действа точно така.

На Кобрата не му пукаше за американските и европейски улични банди. Тези боклуци не бяха негов проблем. Но всяко напускане на сцената от някой дребен помощник на Картела увеличаваше по експоненциален закон темпото на прехващанията. А загубата преди предаването пред портала на кея се поемаше от Картела. Само че поръчките трябваше да се изпълнят отново. А това нямаше да е възможно.

Алваро Фуентес определено не смяташе да пресича Атлантика чак до Африка във вмирисано старо рибарско корито подобно на „Белеса дел Мар“. Като първи заместник на Алфредо Суарес той избра 6000-тонния товарен кораб с общо предназначение „Арко Соледад“.

Корабът бе достатъчно голям, за да има каюта за капитана, не кой знае колко голяма, но лична, и тя беше взета от Фуентес. Нещастният капитан трябваше да спи на койка в каютата на първия си помощник, но той си знаеше мястото и не повдигна въпрос.

Както бе пожелал Дона, „Арко Соледад“ бе пренасочен от Монровия, Либерия, за Гвинея-Бисау, където като че ли се коренеше проблемът. Но корабът все пак превозваше цели пет тона чист кокаин.

Беше един от корабите, минали през Хуан Карлос. Под ватерлинията имаше два стабилизатора, заварени за корпуса. Но те играеха двойна роля. Освен че стабилизираха корпуса и повишаваха обтекаемостта, както и подобряваха условията за екипажа в бурно море, те бяха кухи и всеки съдържаше по два и половина тона много добре опаковани бали.

Основният проблем с тези подводни тайници беше, че можеха да се пълнят и изпразват само когато корабът е извън водата. Това предполагаше или големи усложнения с използването на сух док с всички опасности да се появи нежелан свидетел, или оставането на съвсем плитко по време на отлив, което пък означаваше часове чакане.

Но Кортес бе монтирал практически невидими ключалки, чрез които един леководолаз можеше бързо да освободи големи панели на всеки стабилизатор. След свалянето на панелите балите, а те бяха херметически опаковани и вързани една за друга, можеха да се изтеглят и да изплуват на повърхността, за да бъдат прибрани на борда на посрещача.

„Арко Соледад“ носеше в трюмовете си напълно законен товар кафе и всички необходими документи, за да докаже, че каргото е платено и очаквано от търговска компания в Бисау Сити. С това добрите новини свършваха.

Лошите новини бяха, че „Арко Соледад“ отдавна бе засечен благодарение на описанието на Хуан Кортес и фотографиран отгоре. Докато пресичаше 34-тия меридиан географска дължина, обикалящият из небето „Сам“ го бе снимал, бе направил сравнението, бе идентифицирал кораба и бе информирал ВВБ „Крийч“ в Невада.

Невада съобщи на Вашингтон, а запуснатият склад в Анакостия извести „Балморал“, който потегли за прехващане. Майор Пикъринг и леководолазите му знаеха какво търсят, къде се намира и как да задействат скритите ключалки.

През първите три дни в морето Алваро Фуентес се придържаше стриктно към дадените му указания. На всеки три часа, денем и нощем, пунктуално изпращаше имейли до очакващата го съпруга в Баранкуила. Тези съобщения по правило са толкова обичайни и с толкова банално съдържание, че АНС във Форт Мийд едва ли щеше да се главоболи с тях, ако не бяха предупредени. При това положение те съвестно ги извлякоха от киберпространството и ги изпратиха в Анакостия.

Когато патрулиращият на 12000 метра височина „Сам“ видя, че „Арко Соледад“ и „Балморал“ са на 40 морски мили един от друг, програмата му задейства заглушаването и търговският кораб попадна в мъртва зона. Когато видя откъм хоризонта да се задава хеликоптер и да се насочва към тях, Фуентес направи извънредно обаждане. Или по-скоро опит за такова, понеже съобщението не можа да бъде излъчено.

Нямаше никакъв смисъл „Арко Соледад“ да оказва съпротива на облечените в черно командоси, които се прехвърлиха през перилата. Капитанът разигра сценка на възмущение, като размахваше документите на кораба и копията на поръчката за кафе от Бисау. Само че мъжете в черно не му обърнаха внимание.

На крещящите: „Пиратство!“ капитан, членове на екипажа и Алваро Фуентес бяха сложени белезници и качулки, а после ги отведоха на кърмата. В мига, в който майор Пикъринг се увери, че те не виждат нищо, заглушаването бе прекратено и той извика „Балморал“. Докато корабът се приближаваше, двамата леководолази се заловиха за работа. Работата отне около час. Знаеше се, че кокер шпаньолите няма да са нужни, и този път ги бяха оставили на кораба-майка.

Още преди „Балморал“ да спре, във водата вече плуваха две гирлянди навързани бали. Бяха толкова тежки, че се наложи да използват лебедката на „Арко Соледад“, за да ги качат на борда. После „Балморал“ пое грижата за тях, като ги взе от палубата със своя кран.

Фуентес, капитанът и екипажът отдавна бяха млъкнали: нали чуваха скърцането на лебедката и тежките тупвания на мокри предмети по палубата. Знаеха какво е това. Оплакванията в пиратство бяха секнали.

Колумбийците последваха балите на борда на „Балморал“. Усещаха, че са на много по-голям кораб, но нямаха никаква представа какъв е, а още по-малко как се казва. От палубата бяха отведени направо в карцера, където най-сетне им свалиха качулките и ги преместиха там, където до неотдавна бе пребивавал екипажът на „Белеса дел Мар“.

Досега всички леководолази, посрещали „Арко Соледад“ в предишните му курсове, бяха връщали свалените подводни панели на местата им, но като се имаше предвид какво следва, днешните не го направиха.

Последен на борда на „Балморал“ се качи специалистът по експлозивите и когато корабите се раздалечиха на миля и половина, натисна бутона на детонатора.

— Надушвате ли кафето? Наистина екстра качество — пошегува се той, когато „Арко Соледад“ потрепери, започна бързо да се пълни с вода и потъна.

И наистина морският бриз донесе слаба миризма на кафе, когато експлозивът PETN за наносекунди стигна температура 5000°. А после и миризмата изчезна.

Едната НБЛ, оставена на вода, се върна на мястото и хората в нея събраха отломките, които някой внимателен наблюдател може би щеше да забележи. Събраха ги в мрежа, привързаха й тежест и ги пратиха на дъното. А океанът, син и спокоен в края на август, остана какъвто си е обикновено — пуст.

Далеч оттук Алфредо Суарес не можеше да повярва на стигналите до него новини, нито можеше да измисли начин да ги предаде на дон Диего и да остане жив. Съобразителният му млад помощник бе престанал да изпраща съобщения преди 12 часа. Това беше неподчинение и имаше само две възможни обяснения: лудост или катастрофа.

Клиентите му — кубинци, контролиращи почти цялата търговия с кокаин в Южна Флорида — се бяха обадили да съобщят, че „Дамата на Орион“ не е стигнал във Форт Лодърдейл. Очакваше го и началникът на пристанището, който пазеше специална котвена стоянка. Дискретни запитвания бяха разкрили, че и той се е опитал да влезе във връзка с кораба, но също не е успял. Корабът закъсняваше с вече три дни и беше изчезнал.

Имаше някои успешни доставки, но поредицата провали по въздух и море и тежкият удар по митницата в Германия бяха свели дела на доставките спрямо изпратените на 50 % по тегло. А той бе обещал на Дона съотношение от 75 %. За първи път започна да се страхува, че стратегията му на по-големи, но по-малко на брой доставки — обратна на напусналия този свят негов предшественик — може и да не работи. Не беше вярващ, но в душата си се молеше да не се случи нещо още по-лошо — доказателство, че молитвите не помагат. Защото най-лошото тепърва предстоеше.

Далеч оттук, в историческия град Александрия на брега на Потомак, човекът, който смяташе да създаде това „най-лошо“ нещо, правеше равносметка на досегашната си кампания.

Беше планирал и вкарал в действие три стратегии за нанасяне на удари. Едната бе да се използва познаването на всички кораби, на които бе работил Хуан Карлос, за да се даде на силите на закона и реда — ВМС, митница и брегова охрана — възможност да прехващат големите кораби в открито море, „случайно“ да откриват тайниците и по този начин да могат едновременно да конфискуват кокаина и да задържат съдовете.

Това се налагаше, понеже повечето от вписаните в регистрите на „Лойдс“ търговски кораби бяха прекалено големи, за да бъдат потопени, без да оставят следи, тъй като това щеше да доведе до сътресения в света на морския транспорт и до непреодолима намеса на правителствено ниво. Застрахователи и корабособственици можеха да се отърват от корумпираните екипажи и да платят глоби, декларирайки пълна невинност за случващото се, но загубата на цели кораби щеше да ги тласне към отчаяни стъпки.

Прехващането по море на официално ниво също възпрепятстваше обичайната тактика да се взема кокаин на борда от един рибарски кораб и да се прехвърля на друг в извънтериториални води. Това не можеше да продължава вечно, нито дори много дълго. Макар Хуан Кортес уж да беше обгорял труп в гроб в Картахена, скоро щеше да се изясни, че някой знае твърде много за неговите изобретателно конструирани тайници. Каквито и усилия да се полагаха тяхното откриване да изглежда като обикновен късмет, с течение на времето подобен „късмет“ щеше да изглежда все по-неправдоподобен.

Във всеки случай тези триумфи на официалните власти не се криеха, бързо ставаха публично достояние и така стигаха обратно до Картела.

Втората стратегия представляваше поредица от привидно случайни и взаимно несвързани инциденти по пристанища и летища, по време на които „нещастно“ стечение на обстоятелствата водеше до разкриване на внасяни пратки кокаин и дори ставаше причина за арестуването на подкупен служител, който бе действал като помагач. Скоро и на тези „инциденти“ никой нямаше повече да вярва.

Като стар контраразузнавач Кобрата мислено свали шапка на Кал Декстър за това, че бе успял да се добере до списъка на „плъховете“. Така и не се бе поинтересувал кой е издайникът в Картела, макар историята с натопената в Ню Йорк колумбийска девойка явно да имаше отношение към това.

Но се надяваше „къртицата“ да може да се скрие в наистина дълбока дупка, защото нямаше начин да се спира още дълго арестуването на помагачите за внос на кокаина. А и умножаването на случаите на разкриване на преносителите при влизането им в Щатите и Европа щеше да направи ясно за сведущите, че някой е издал имената и длъжностите.

Добрата новина — за човек, който знаеше това-онова за разпитите и който бе пречупил Олдрич Еймс — бе, че въпросните длъжностни лица, макар и алчни и продажни, съвсем не бяха корави пичове, свикнали със законите на престъпния подземен свят. Вече разкритият германец бълбукаше като планински ручей. Така щеше да е и с повечето от останалите. Само че сълзливите признания щяха да причинят верижна реакция от арести и затваряния. А бъдещите прехващания — без никаква официална помощ — щяха да се превърнат в лавина. Това бе част от плана му.

Но асът в колодата му беше третата стратегия, на която бе посветил през разрешения подготвителен период много време и усилия, както и по-голямата част от бюджета.

Наричаше я „факторът дезориентация“ — нещо, което бе използвал години наред в шпионажа, а Джеймс Енгълтън[18] — предшественикът му в ЦРУ — го бе нарекъл веднъж „пустинята на огледалата“. Това бе абсолютно необяснимото изчезване на карго след карго.

Междувременно без много шум щеше да предаде имената и подробностите за още четири „плъха“. През втората седмица на септември Кал Декстър пътува до Атина, Лисабон, Париж и Амстердам. Всяка негова командировка предизвика шок и ужас, но и в четирите случая той получи уверения, че всеки арест ще бъде предшестван от внимателно оркестриран „инцидент“ около пристигащата пратка кокаин. Декстър описваше на всички хамбургската операция и я предлагаше като модел за действие.

Онова, което можеше да каже на европейците, бе, че в атинското пристанище Пирея има корумпиран митнически служител, че португалците имат подкупно служебно лице в доста малкото, но оживено пристанище Фаро на Алгарве, че Франция е подслонила доста едър „гризач“ в Марсилия, а холандците имат проблем в най-значителната карго дестинация на Европа — Ротердам.

Франсиско Понс излизаше в пенсия и беше адски доволен от този факт. Беше се помирил с възпълната си невзрачна съпруга Виктория и дори бе намерил купувач за своя „Бийч Кинг Еър“. Беше обяснил подробностите на онзи, заради когото бе прелетял безброй пъти през Атлантика — някой си сеньор Суарес, който на свой ред бе приел извинението за възрастта и вдървяването на крайниците и най-важното — беше се съгласил септемврийският полет да е последният му за Картела. Понс беше успокоил сеньор Суарес, че нещата не стоят чак толкова зле, защото младият му помощник-пилот буквално драска да стане капитан и най-вече да получава хонорара на капитана. А по-новият и по-добър самолет изобщо не беше първи приоритет. Така че пилотът стъпи на пистата в Боависта и излетя. Високо, много високо над него малката движеща се точка бе засечена от широкоъгълния радарен скенер на „Сам“ и бе съпоставена в базата данни.

Бяха нужни само няколко секунди, за да се идентифицира движещата се точка като излетял от Боависта „Кинг Еър“, чиято модификация „Бийч Кинг Еър“ не може да пресече Атлантика без допълнителен резервоар гориво, и че курсът е на североизток към географска дължина 35°. По-нататък нямаше нищо друго освен Африка. Някой в Невада инструктира майор Жоао Мендоса и наземния му екипаж да се подготвят за полет.

Напредващият в полета си „Бийч“ имаше два часа във въздуха зад гърба си, гълташе последните капки гориво от основните си резервоари в крилата, а междувременно го водеше помощник-пилотът. Някъде долу и малко напред по курса буканиърът подскочи под удара на РПИ, стрелна се по пистата и изрева над тъмното море. Нощта бе безлунна.

Шейсет минути по-късно бразилецът бе в точката на прехващане и обикаляше с ленивите 300 възела. Някъде югозападно спрямо него, невидим в тъмнината, „Кинг Еър“ се влачеше във въздуха вече на резервните резервоари благодарение на двамата помпаджии, които се бъхтеха зад пилотската кабина.

— Издигане на 12 хиляди, продължи в кръг — обади се топлият глас от Невада. Подобно на Лорелай, гласът бе достатъчно изкусителен, за да подмами мъжете в смъртна опасност. Но зад инструкциите стоеше „Сам“, който бе съобщил, че „Кинг Еър“-ът се е издигнал над облачната покривка.

Дори без луна звездите над Африка са изгарящо ярки, а облачният „пейзаж“ е като бял чаршаф, отразяващ светлината сред набор от сенки в бялата си повърхност. Буканиърът бе насочен на позиция пет мили зад „Кинг Еър“ и 300 метра над него. Мендоса огледа бледото „плато“ пред себе си. Не беше съвсем равно — тук-там от него стърчаха възлите на високи купести облаци. Намали скоростта, защото му се стори, че настига целта си прекалено бързо.

И тогава я видя — сянка между два облачни „хълма“, нарушаваща линията на стратуса. За миг изчезна, после изникна пак.

— Виждам го — съобщи той. — Нали няма грешка?

— Няма грешка — успокои го гласът в ушите му. — Просто в небето няма нищо друго.

— Разбрано. Искам контакт.

— Контактът потвърден при първа възможност.

Той отне от тягата, но дистанцията продължи да се скъсява. Свали предпазителя. Целта леко помръдваше в прицела на оръдието и образът се увеличаваше. Четиристотин метра.

Двата потока снаряди се възпламениха при опашката на „Бийч“-а. Тя се натроши на парчета, но снарядите продължиха да нахлуват навътре във фюзелажа, напред към допълнителните резервоари за гориво и пилотската кабина. Помпаджиите загинаха, преди да разберат какво става, разкъсани на парчета. Двамата пилоти щяха да последват съдбата им, но експлозията на горивото ги довърши по-бързо. Както и при „Трансол“, самолетът имплодира, пръсна се на пламтящи парчета и те полетяха през облачната пелена.

— Целта е свалена — съобщи Мендоса. Още един тон кокаин нямаше да стигне до Европа.

— Прибирай се — обади се гласът. — Курсът ти е…

Алфредо Суарес не можеше да избира дали да предаде на Дона поредицата лоши новини, или да му ги спести. Но пък господарят на Картела не бе оцелял толкова дълго в едно от най-опасните обкръжения на земята без силно развито шесто чувство за опасност.

Малко по малко той принуди своя директор на пласмента да му разкаже всичко: двата кораба и сега вече двата самолета, загубени, преди да стигнат до Гвинея-Бисау; двете моторници в Карибите, които така и не бяха стигнали до срещата в морето и оттогава никой не ги бе виждал, включително осемте им души екипаж; плейбоят, изчезнал с цял тон пуро, предназначен за ценни кубински клиенти в Южна Флорида. И катастрофата в Хамбург.

Суарес очакваше дон Диего да се вбеси. Но се случи точно обратното. Още като малък Дона бе научил, че учтивостта не бива да се забравя дори когато човек е раздразнен за някоя дреболия и че наистина големите катастрофи изискват джентълменско спокойствие. Така че помоли Суарес да остане в стаята, а самият той запали една от любимите си черни пурети и излезе да се разходи из градината.

Разбира се, че вътрешно едва сдържаше чудовищния си гняв. Закле се, че ще се лее кръв. Че ще има раздиращи ушите писъци. Че ще посее смърт. Но на първо място идваше анализът.

Не можеше да има никакви доказателства срещу Роберто Карденас. Разкриването на един негов платен агент в Хамбург бе вероятно лош късмет. Игра на случайността. Но не и останалото. Не и пет кораба в морето и два самолета в небето. Това не можеше да е дело на силите на реда и закона — те щяха да дадат пресконференции, щяха да се пъчат и да се снимат до конфискуваните бали. Беше свикнал с това. Позволяваше им да злорадстват за дреболиите. Цялата кокаинова индустрия струваше триста милиарда долара годишно — повече от националните бюджети на повечето страни извън G30 на най-богатите.

Печалбата беше толкова голяма, че никакви арести не можеха да спрат армията доброволци, които със зъби и нокти драпаха да заемат местата на мъртвите и затворените. Печалбата бе такава, че дори Бил Гейтс и Уорън Бъфет изглеждаха като дребни пласьори. Кокаинът ежегодно създаваше богатство, еквивалентно на всичко притежавано от тях двамата съвместно и натрупано за целия им живот. Година след година…

Но провалът на доставките бе опасен. Звярът трябваше да бъде редовно хранен. Картелът може и да бе отмъстителен и склонен към насилие, но такива бяха и мексиканците, италианците, кубинците, турците, албанците, испанците и всички останали, чиито организирани банди убиваха дори за една неволно изпусната дума.

Затова, щом не беше случайност — а подобна възможност вече не можеше да се приеме като обяснение, — кой тогава крадеше неговия продукт, убиваше неговите хора и като фокусник правеше пратките му да изчезват във въздуха?

За Дона нещата опираха до предателство или кражба, която бе просто друга форма на предателство. А за предателството имаше само един възможен отговор. Да се открият виновните и да се накажат с потресаваща жестокост. Които и да бяха, урокът трябваше да се даде. Нищо лично, но никой не можеше да се отнася с Дона по този начин.

Взел решение, той се върна при треперещия гост и нареди:

— Изпрати ми Главореза.

12

Пако Валдес и двамата му помощници кацнаха в Гвинея-Бисау. Дона нямаше желание да рискува нови изчезвания в открито море. И нямаше намерение да достави удоволствие на американското УБН, като изпрати хората си с обикновен граждански полет.

Към края на първото десетилетие на третото хилядолетие наблюдението и контролът над пасажерите по междуконтиненталните полети бяха станали толкова всеобхватни, че беше невероятно човек с необичайната външност на Валдес да не бъде забелязан и проследен. Затова те излетяха с частния „Груман G-4“ на Дона.

Дон Диего, разбира се, беше абсолютно прав… донякъде. Но двумоторният луксозен самолет все пак трябваше да лети по практически права линия от Богота до Гвинея-Бисау и това привлече към него вниманието на патрулиращия по широка окръжност „Сам“. Така „Груман“-ът бе засечен, идентифициран и регистриран. Когато чу новината, Кобрата доволно се усмихна.

Главореза бе посрещнат на летището в Бисау от шефа на операциите за Картела в страната Игнацио Ромеро. Въпреки високата си позиция Ромеро бе подчертано почтителен. От една страна, Валдес бе личен емисар на Дона, от друга, репутацията му всяваше страх в цялата кокаинова индустрия, от трета, Ромеро се бе оказал принуден да докладва за непристигането на 4 големи пратки — две по море и две по въздух.

В подобен бизнес загубата на карго се приема като елемент на неотстранимия риск. На много фази в кокаиновата търговия, особено директните маршрути до Северна Америка и Европа, тези загуби достигат до 15 процента, което щеше да бъде прието от Дона, ако обясненията за тях бяха логични и убедителни. Но загубите по пътя до Западна Африка по време на цялата досегашна служба на Ромеро се бяха оказали близки до нула, което бе основната причина за увеличаване от 20 на 70 процента от цялото количество на доставките през Африка за Западна Европа.

И Ромеро бе много горд от практически стопроцентовата си успеваемост. Имаше на свое разположение в Бижагош цяла флотилия канута и няколко псевдорибарски лодки, всички екипирани с джи пи ес локатори, за да се осигурят надеждни срещи в морето с цел прехвърляне на кокаина.

Към това следваше да се прибави и обстоятелството, че Ромеро държеше местните военни в джоба си. Войниците на генерал Гомес вършеха хамалската работа по разтоварването, а генералът само прибираше тлъстия си пай под формата на дял от кокаина, след което въртеше собствена мрежа за доставки на север към Европа в сътрудничество с нигерийците. Платен с посредничеството на западноафриканската армия от ливански брокери на парични сделки, генералът вече беше много богат човек по стандартите на Цивилизования свят, а по местните беше истински африкански Крез.

И изведнъж да му се натресе всичко това! Не просто четири доставки, а пълно изчезване без намек за обяснение. Сътрудничеството му с емисаря на Дона нямаше алтернатива и той просто бе доволен, че човекът с прозвище Животното е така сърдечен и добронамерен с него. Защо ли си бе представял по-различна картина?

Както винаги, показването на колумбийски паспорт на летището бе знак за край на всякакви формалности. На тримата от екипажа бе наредено да останат на борда на самолета, като използват удобствата на ВИП апартамента, и под никакъв претекст да не слизат, без да оставят поне един на борда през цялото време. После Ромеро откара гостите си със скъпия си джип през изтърбушения от войната център и покрайнините до резиденцията си на десет мили извън града.

Валдес взе двамата си помощници. Единият беше нисък, но несъразмерно широкоплещест. Другият бе висок, кльощав и с обезобразено от шарка лице. И двамата носеха чанти, на които бе спестен митническия контрол. В крайна сметка всички експерти се нуждаят от работните си инструменти.

Главореза изглеждаше непретенциозен гост. Поиска самостоятелна кола и се поинтересува за добър ресторант извън града. Ромеро му предложи „Мар Азул“ на брега на Мансоа зад Куинхамел, заради пресния омар, който бе емблема на заведението. После предложи сам да откара гостите си дотам, но Валдес отклони идеята, взе карта и напусна с едната горила зад волана. Отсъстваха почти до края на деня.

Ромеро бе заинтригуван. Тези хора, изглежда, не се интересуваха от неговите безотказни процедури за приемане на карго и изпращането му по трасетата към Северна Африка и Европа.

На следващия ден Валдес заяви, че обядът край реката бил толкова великолепен, че искал този път да го повторят четиримата. После се качи на джипа до горилата, който, изглежда, щеше да замести трайно редовния шофьор на Ромеро. Ромеро и кльощата седнаха отзад.

Новодошлите като че ли познаваха маршрута добре, защото без да правят справки с картата, безпогрешно се провираха през Куинхамел — неофициалната столица на племето папел. Папел бяха загубили влиянието си след като предната година президентът Вейра — един от тях — бе насечен с мачете на парчета от армията. След това диктатор бе станал генерал Гомес, той пък баланта.

След града обозначеният с табели път за ресторанта се отклоняваше от основното шосе и поемаше по пясъчна алея в продължение на десетина километра. Някъде по средата на разстоянието Валдес кимна встрани и горилата зави по почти несъществуваща пътека към явно изоставена ферма за кашу. В този момент Ромеро започна да ги умолява.

— Тихо, сеньор — спокойно нареди Главореза. Но понеже Ромеро не спря, кльощавият извади нож с тънко острие и опря върха под брадичката му. Ромеро се разплака.

Фермата беше най-обикновена барака, но в нея имаше стол. Ромеро бе прекалено разстроен, за да забележи, че някой е завинтил краката на стола за пода, за да не може да се клати.

Разпитваните бяха много делови и безстрастни. Валдес не правеше нищо освен да разглежда с ангелското си малко личице дърветата кашу наоколо — бяха буренясали, а плодовете необрани. Помощниците му измъкнаха Ромеро от джипа, вкараха го в бараката, съблякоха го до кръста и го вързаха за стола. Онова, което последва, отне час.

Започна Животното, защото за него удоволствието продължаваше до момента, когато разпитваният губеше съзнание — тогава той предаваше щафетата. Помощниците му използваха амоняк за свестяване и след това Валдес просто задаваше въпроса. Въпросът беше само един. Какво е направил Ромеро с откраднатото карго?

След около час нещата отиваха към приключване. Човекът на стола вече беше престанал да крещи и от разбитите му устни се процеждаше тихо стенание. След кратка пауза двамата мъчители започнаха отново. Якият отговаряше за удрянето, слабият — за рязането. Това си им бяха специалностите.

Към края Ромеро бе станал неразпознаваем. Вече нямаше уши, очи и нос. Всичките му стави бяха счупени, а ноктите изтръгнати. Краката на стола бяха стъпили в локва кръв.

Валдес забеляза нещо в краката си, наведе се, взе го и го изхвърли през отворената врата в огнената пещ навън. Към парчето веднага се приближи краставо куче. По муцуната му се стичаше бяла пяна — беше бясно.

Главореза извади автоматичен пистолет, прицели се и стреля. Куршумът мина през задницата на животното. То остро изквича и се свлече, предните му лапи задраскаха безпомощно, защото задните му крака вече бяха безполезни. Валдес се извърна, прибра пистолета и меко нареди:

— Довършете го. Не го е направил.

Останките на Ромеро умряха след мушване с острия нож в сърцето.

Тримата от Богота дори не опитаха да скрият онова, което бяха направили. Тази задача можеше да се остави на заместника на Ромеро Карлос Сонора, който щеше да поеме нещата. Почистването щеше да е полезно за делото, а едновременно с това щеше да е и гаранция за бъдеща лоялност.

Тримата съблякоха изплесканите си с кръв пластмасови дъждобрани и ги навиха. Всички бяха плувнали в пот. Когато си тръгнаха, бяха особено внимателни да стъпват далече от окървавената муцуна на умиращото куче. То лежеше и щракаше с челюсти във въздуха, но до хвърленото парче, което го бе подлъгало да излезе от бърлогата си, оставаше цял метър. Парчето бе човешки нос.

Съпроводен от Сонора, Пако Валдес направи визита на учтивост при генерал Диало Гомес, който ги прие в кабинета си в щаба на армията. Като обясни, че спазва обичай на своя народ, Валдес извади личен подарък от дон Диего Естебан за уважавания му африкански колега. Беше красива ваза за цветя, фина изработка от керамика, красиво оцветена на ръка.

— За цветя — поясни Валдес, — така че щом ги погледнете, да си спомняте за нашето доходоносно и дружеско начинание.

Сонора преведе на португалски. Кльощавият донесе вода от банята към кабинета. Горилата беше дошъл с букет цветя и двамата грижливо ги подредиха във вазата. Генералът гледаше щастливо усмихнат. Никой не обърна внимание, че вазата пое доста малко вода и че дръжките на цветята са необичайно къси. Валдес обаче запомни номера на телефона върху бюрото — един от малкото в града, които работеха.

Следващият ден бе неделя. Групата от Богота се готвеше да замине. Сонора щеше да ги откара на летището. На около километър от щабквартирата на армията Валдес заповяда да спрат и с мобилния си телефон, свързан към Ем Ти Ен — единствения местен доставчик на услуги, използван само от елита, белите и китайците тук — набра стационарния телефон в кабинета на генерал Гомес.

На генерала му трябваха няколко минути да измине разстоянието от съседния апартамент, в който живееше, до кабинета си. Когато гласът му се разнесе в слушалката, той се намираше на около метър от вазата. Валдес натисна бутона на детонатора.

Експлозията срути по-голямата част от сградата и изличи кабинета от лицето на земята. Впоследствие от диктатора бяха намерени само няколко окървавени парчета, които бяха занесени на територията на баланта за ритуално погребение сред духовете на предците.

— Ще ти трябва нов бизнес партньор — обясни Валдес на Сонора, когато продължиха за летището. — Честен. Дона не харесва крадците. Така че се погрижи.

„Груман“-ът беше готов за излитане, напълно зареден с гориво. Прелетя северно от бразилския остров Фернандо де Нороня, където „Сам“ го забеляза и докладва за него. Превратът в Западна Африка бе излъчен като водеща новина по Би Би Си, но не беше съпроводен с видеоматериал и не стана сензация.

Преди това имаше друг материал, който също не повдигна ничии вежди, но той бе на Си Ен Ен от Ню Йорк. Обикновено депортирането от „Кенеди“ на млада колумбийска студентка обратно в Мадрид към учението в университета след оттегляне на всички обвинения срещу нея в Бруклин нямаше да бъде сметнато за заслужаващо излъчване. Но някой се бе обадил тук-там и бе изпратен екип, който да отрази събитието.

Самият материал бе дълъг две минути и бе излъчен във вечерната емисия. Към 21:00 часа излъчването му бе спряно от редакторите. Но докато беше включен, обектът показваше приближаването на кола до терминала за заминаване, а след това двама шерифи, придружаващи видимо потисната симпатична млада жена през залата до бариерата за проверка, където групата бе пропусната без задържане.

Саундтракът обясняваше без навлизане в подробности, че преди няколко седмици г-ца Аренал е станала жертва на опит от престъпник в багажното отделение на мадридското летище да използва куфара й по време на пътуване до Ню Йорк за пренасянето на килограм кокаин, който впоследствие бил открит при случайна проверка на „Джон Ф. Кенеди“. Арестът и направеното впоследствие признание в Испания бяха оневинили колумбийската студентка, която бе освободена да се върне към занятията си по изобразително изкуство в Мадрид.

Материалът в никакъв случай не предизвика сътресение в обществото, но бе видян и записан в Колумбия.

Подобно на много други във висшия ешелон на кокаиновата търговия Карденас не бе развил вкус към показност и лукс. Беше изпълзял от гетото и се бе борил със старите картели за всяка крачка нагоре. Беше един от първите забелязали изгряващата звезда на дон Диего и бе разбрал ползата от централизацията и концентрацията. Точно затова и Дона го бе взел още в началото в новосформирания Хермандад.

Карденас имаше животинските инстинкти на плашлив дивеч — познаваше „гората“, подушваше опасността, но никога не пропускаше да се разправи с противника. Имаше само едно слабо място и един адвокат, чиито прекалено редовни командировки до Мадрид бяха засечени от компютър някъде във Вашингтон, го бе направил достъпно за атака. Когато Кончита, която след раздялата им бе отгледала Летиция сама, почина от рак, той измъкна дъщеря си от гнездото на пепелянки, в което беше обречен да живее, понеже нямаше избор.

Трябваше да избяга в безопасност след залавянето на Еберхарт Милк в Хамбург. Знаеше го — антените му отново не го бяха подвели. Но просто отказа да послуша инстинктите си. Мразеше онова място, наречено „чужбина“ — управляваше армията си от подкупни чуждестранни длъжностни лица посредством млади хора, които се движеха там като риби във вода. Той не можеше да го прави и отлично съзнаваше това.

Като животно в джунглата се преместваше от едно укритие в друго, та макар и в собствената си гора. Имаше 50 убежища, повечето в района около Картахена, купуваше предплатени мобилни телефони за еднократна употреба, както хората купуват бонбонки, и никога не правеше повече от едно обаждане от един и същи телефон, а го хвърляше в някоя река. Беше толкова неуловим, че понякога на Картела му трябваше цял ден, за да го открие. Нещо, което изобщо не бе по силите на свръхефективния полковник Дос Сантос — началника на разузнаването към Полисия Худисиал.

Убежищата му бяха по правило извънградски вили, които използваше за работа — уединени, частично мебелирани, практически спартански. Имаше обаче нещо, в което си угаждаше — телевизията. Притежаваше най-новия модел с плазмен екран и най-чувствителната сателитна антена и навсякъде пътуваше с тях.

Обичаше да сяда на стекче бира, да прескача набързо през сателитните канали или да гледа нещо на DVD плейъра. Обичаше анимационни филми, защото Уили Койота го караше да се смее, а той по природа не беше весел човек. Харесваше полицейските драми на „Холмарк“, защото можеше да се надсмива над некомпетентността на престъпниците, които винаги биваха залавяни, и над безпомощността на детективите, които никога нямаше да заловят Роберто Карденас.

Но днес най-много му харесваше записаният репортаж и той го пускаше отново и отново и гледаше красивата, макар и измъчена млада жена на тротоара пред летище „Кенеди“. Понякога натискаше бутона за стопкадър и оставаше загледан за половин час в дъщеря си — не я бе виждал от години и му напомняше за майка си, Кончита, която наистина му бе останала вярна.

Карденас знаеше, че след онова, което беше направил, за да стане този видеоклип факт, рано или късно някой ще допусне грешка.

Грешката стана в Ротердам. Този древен холандски град едва ли щеше да бъде разпознат не само от търговците, живели в него преди стотина години, но и от британските войници, марширували по улиците сред море от цветя и порой от целувки в началото на 1945-а година. Само малкият Стар град все още бе съхранил елегантните имения от 18-и век, а гигантският „Юропоорт“ беше напълно съвременно съоръжение — втори град от стомана, стъкло, бетон, хром, вода и кораби.

В по-голямата си част разтоварването на огромните количества петрол, нужни, за да поддържат живота в Европа, се извършва на морски острови от терминали, тръби и помпи, но втората специалност на ротердамското пристанище е обработката на контейнери. Мащабът не е чак като в Хамбург, но техниката е също толкова съвременна.

Холандската митница в сътрудничество с полицията и придържайки се към утвърдената от времето максима да се действа въз основа на всяка получена информация, бе разкрила и арестувала старшия митнически инспектор Петер Хоогстратен.

Той беше умен, изобретателен и решен да обори обвиненията. Знаеше какво е направил и къде са парите, тоест къде Картелът ги превежда по негова сметка. Възнамеряваше да се пенсионира и да се наслади до последния грош на натрупаното. Нямаше никакво намерение да признава каквото и да било. Напротив, смяташе да отстоява „гражданските“ и „човешките“ си права до последната карта на масата. Единственото, което донякъде го притесняваше, бе откъде властите знаят толкова много. Някой някъде го бе предал — в това вече бе сигурен.

Холандия може да се гордее със своя ултралиберализъм, но е подслонила огромен подземен свят и може би заради нейната търпимост голяма част от този подземен свят е в ръцете на чужденци от Европа и извън нея.

Хоогстратен работеше частно за една от тези банди, чиито членове бяха турци. Знаеше правилата на кокаиновата търговия. Продуктът принадлежеше на Картела, докато не излезеше от пристанището за контейнери на шосетата на Европейския съюз. Там вече ставаше собственост на турската мафия, предплатила 50 % от товара, като останалите 50 % бяха дължими при предаване на доставката. По този начин залавянето на товар в митницата беше в ущърб и на двете страни.

Турците щяха да повторят поръчката си и да откажат да плащат пак. Само че турците имаха клиенти, които също бяха направили поръчки при тях и си искаха стоката. Уменията на Хоогстратен при освобождаване на контейнери и друг вид карго бяха безценни и съответно много скъпо платени. Макар да бе само едно звено във веригата на процедурата, в която между колумбийската джунгла и вечерното парти в нечий холандски дом можеше да има до двайсет слоя най-различни участници, като всички очакваха своя дял, Хоогстратен беше ключовото звено в тази верига.

Грешката се получи поради личен проблем на главен инспектор Ван дер Мерве. Той беше прекарал целия си трудов живот в Кралската холандска митница. Беше постъпил в отдела за криминално разследване само три години след започване на работа и през годините бе заловил истинска планина от контрабанда. Но и годините бяха оставили своя отпечатък. Простатата му беше уголемена, а пиеше твърде много кафе, което поставяше на изпитания и без това слабия му пикочен мехур. Това на свой ред бе повод за скрити усмивки у колегите му, но той като потърпевш не виждаше нищо смешно. Така че по средата на шестия разпит на Петер Хоогстратен просто му се наложи да излезе.

Това не би трябвало да се превръща в проблем. Ван дер Мерве кимна на колегата до себе си в знак, че няма да е зле всички да си починат малко, колегата каза „Разпитът се прекъсва в…“ и изключи цифровото записващо устройство. Хоогстратен настоя за цигара, а това означаваше, че се налага да отиде до зоната за пушене.

Политическата коректност го забраняваше, но гражданските права го разрешаваха. Ван дер Мерве бленуваше за пенсионирането и усамотяването си в извънградската си вила край Грьонинген. Там, в любимите си градини — зеленчукова и овощна, до края на живота си щеше да прави каквото, по дяволите, си иска. И тримата станаха.

Ван дер Мерве се извърна и забърса с гърба на сакото си дебелата папка, която бе лежала пред него на масата. Тя се завъртя на 90° и от нея се подаде един лист. На листа имаше колона числа. Секунда по-късно листът бе обратно в папката, но тази секунда бе достатъчна Хоогстратен да види каквото не трябваше. Той веднага позна числата — това беше извлечение от банковата му сметка на островите Търкс и Кайкос[19].

Лицето му не издаде нищо, но в главата му светна лампичка. Тези свине разполагаха с конфиденциална информация от банката. Освен него имаше само два други източника, които можеха да знаят тези числа и коя е банката — част от името й се бе показала за съвсем малко. Единият източник беше самата банка, другият бе Картелът, който правеше преводите. Съмнително бе да е банката, освен ако американското УБН не беше разбило компютрите, които защитаваха сметките.

Последното не бе невъзможно. На този свят вече имаше малко недосегаеми тайни и фактите бяха доказали, че дори защитните стени на АНС и Пентагона не са непробиваеми. Така или иначе Картелът трябваше да бъде уведомен за съществуването на изтичане на информация, при това на критично важна информация. Ван дер Мерве нямаше никаква представа как да се свърже с колумбийския Картел, за чието съществуване бе прочел в дълга статия за кокаина в „Де Телеграф“. Но турците щяха да знаят.

Два дни по-късно съдбата за втори път изигра лоша шега на холандската митница по време на слушане на искане за пускане под гаранция. Съдията се оказа фанатик на тема граждански права, който на всичко отгоре вътре в себе си одобряваше легализирането на кокаина, понеже го използваше. Така че разреши пускане под гаранция, Хоогстратен излезе на бял свят и първата му работа бе да се обади по телефона.

В Мадрид главен инспектор Пако Ортега най-сетне нанесе своя удар с пълната благословия на Кал Декстър. Перачът на пари Хулио Лyc вече не му беше нужен. Проверка на резервациите на летището в Богота показа, че той отново е взел полета до Мадрид.

Ортега го изчака да излезе от банката и двамата яки служители да му предадат двата обичайни тежки куфара „Самсонайт“ с твърд корпус. В следващия момент улицата се задръсти от въоръжени полицаи на Гуардия Сивил, ръководени от цивилни служители на УДИКО.

В уличката зад банката екип, насочван по радиото от наблюдател на УДИКО на позиция върху покрив на 500 метра от центъра на събитията, задържа служителите на банката с куфарите, плюс двама души, за които по-късно бе доказано, че са наети биячи, работещи за галисийските банди. В самите куфари бе двуседмичният баланс на сметките между целия подземен свят в Испания и колумбийския Картел.

Общата сума бе над 10 милиона евро в банкноти по 500, опаковани на „тухли“. В еврозоната такава банкнота рядко може да се види, понеже стойността зад нея е толкова голяма, че я прави практически неизползваема в брой. Има някакъв смисъл при големи разплащания в наличност и има само един вид бизнес, който постоянно се нуждае от нея.

Хулио Лyc бе арестуван пред входа на банката, а братята Гузман и главният им банкер — вътре. Разполагащият със съдебна заповед екип на УДИКО конфискува всички счетоводни документи. Доказването на съучастие в международно пране на пари щеше да отнеме на екип от петима експерт-счетоводители месеци работа, но двата иззети куфара бяха предостатъчни за мярка за задържане. Нямаше никакъв начин да се обясни законното им предаване в ръцете на известни гангстери. И все пак нещата щяха значително да се опростят, ако някой признаеше нещо.

На път за килиите преведоха галисийците покрай отворена врата. Вътре се виждаше разстроеният Хулио Лус. Широко усмихнатият Пако Ортега му предлагаше кафе и сладки.

Един от униформените злорадо се усмихна на арестанта, когото придружаваше, и подметна:

— Ето го тоя, дето ще те вкара до живот в толедския.

В стаята колумбийският адвокат се обърна към вратата и за секунда погледна в очите озъбения гангстер. Още не беше имал време дори да протестира. Пазачът блъсна гангстера по коридора… След два дни той успя да избяга при прехвърлянето му от центъра на Мадрид до сградата на временния арест някъде из покрайнините.

Случилото се се оказа резултат от ужасен пропуск в мерките за сигурност и Ортега се извини многословно на началниците си. Разбра се, че белезниците на арестанта били лошо заключени и той всъщност бил с една свободна ръка във вана. На всичко отгоре колата не влязла в двора на ареста, а спряла на тротоара. Докато сваляли двамата на тротоара, единият се отскубнал и в суматохата успял да се измъкне.

Два дни по-късно Пако Ортега влезе в килията на Лyc и заяви, че не е успял да удължи мярката за задържане срещу него. Така че той можел да си върви. Нещо повече, щели да го откарат до летището за сутрешния полет на „Иберия“ за Богота и да изчакат да се качи на самолета.

Хулио Лус лежа буден цяла нощ. Обмисляше положението. Нямаше жена и деца и сега беше благодарен на това. Родителите му бяха починали. Нищо не го връзваше за Богота, а дон Диего го ужасяваше.

Клюкарската мрежа в затвора се нажежи от новините за бягството на галисийския бандит и неспособността на властите да го заловят. Но никой не се съмняваше, че земляците му северозападно от Мадрид, някои от които бяха част от подземния свят, ще му дадат убежище.

Хулио Лус обмисли купчината лъжи, доловени в откъслечните думи между полицаите в коридора. И на сутринта отказа да напусне. Защитаващият го адвокат не знаеше какво да мисли. Но Лус твърдо не желаеше да си тръгва.

— Нямате избор, сеньор — каза му главен инспектор Ортега. — Както изглежда, не можем да изградим обвинение срещу вас. Адвокатът ви тук е прекалено умен за мен. Налага се да се върнете в Богота.

— Но ако си призная…?

В килията се възцари тишина. Адвокатът вдигна безпомощно ръце във въздуха и гневно напусна. Беше направил каквото бе по силите му. И бе успял. Но дори той не можеше да защити глупак. Пако Ортега заведе Лус в стая за разпити.

— А сега — почна Пако, — сега да поговорим. Но ще говорим сериозно. Това е условието да получите убежище тук.

И Лус започна да говори. Знаеше много, и то не само за „Банко Гузман“, но и за останалите. Също като Еберхарт Милк, и той не бе роден да се занимава с тези неща.

Третият удар на Жоао Мендоса бе срещу някогашен френски „Норатлас“, който просто не можеше да бъде сбъркан под лунната светлина заради двойния си опашен стабилизатор и отварящата се отзад товарна врата. И дори не беше по курс за Гвинея-Бисау.

Морето край Дакар, столицата на Сенегал, гъмжи от едра риба и привлича спортисти от цял свят. Навътре в открито море, на 50 морски мили в Атлантика, чакаше голяма лодка за спортен риболов модел „Хатерас“. Беше идеалният „параван“, защото гледката на бързия бял морски съд с балансиращи поплавъци и наклонените под ъгъл през борда при кърмата му рибарски пръти разсейва всякакви подозрения.

„Синият марлин“ се поклащаше леко в нощното вълнение и сякаш чакаше рибата да започне да кълве призори. Благодарение на удобствата на джи пи ес технологията позицията на лодката бе известна с точност до 100 метра. А екипажът й чакаше с мощни фенери в ръка, за да излъчи нагоре уговорения код, когато чуят приближаването на самолета. Само че не се приближи никакъв самолет.

„Норатлас“ — или по-точно парчетата от него — лежеше на морското дъно на 500 морски мили югозападно от това място. На разсъмване екипажът на „Синият марлин“, който изобщо не се интересуваше от риболов, спортен или какъвто и да било, пое обратно за Дакар, откъдето изпрати кодиран имейл, че не е имало среща в морето и че в тайника под машинния отсек няма никакъв тон скрит кокаин.

Септември премина в октомври и дон Диего свика извънредно заседание. Ставаше дума не за анализ, а по-скоро за аутопсия.

Двама от борда не се явиха. За ареста на Хулио Лyc в Мадрид вече се знаеше, макар не и за факта, че е минал на другата страна.

А Роберто Карденас просто не можа да бъде открит. Дона смяташе най-сетне да загуби търпение относно навика на картахенеца да изчезва в джунглата и да не се обажда дори на мобилния си телефон. Но така или иначе основната цел на съвещанието бе обсъждането, на някои числа и тук облаците се сгъстяваха над главата на Алфредо Суарес.

Новините определено бяха лоши и ставаха все по-лоши. Направените вече поръчки изискваха най-малко 300 тона чист кокаин да стигат до Съединените щати и Европа всяка година. Към тази дата поне 200 тона вече трябваше да са преминали безопасно. Но всъщност бяха успели да го направят само 100 тона.

Катастрофите се разгръщаха едновременно на три фронта. В пристанища по границите на Щатите и Европа все повече контейнери биваха подлагани на случайни проверки, но честотата на тези проверки беше достигнала такова ниво, че те вече не можеха да се разглеждат като „случайни“. На Дона отдавна му бе станало кристално ясно, че е под атака. Черният облак на подозрението бе паднал върху Експедитора, Суарес. Той единствен знаеше кои точно контейнери пренасят и кокаин.

Защитата му бе, че от над 100 пристанища на два континента, където се получаваха контейнери, само в четири митниците правеха поредица от успешни удари. Онова, което Суарес още не знаеше, бе, че реда си чакаха още седем други пристанища, за които Кобрата бе дал данни, че там оперират корумпирани длъжностни лица.

Вторият фронт бе с участието на търговските кораби в открито море. Забелязваше се пик в броя на големите кораби, спирани и претърсвани насред океана. Не можеше да има никакво съмнение, че целта са именно те. В някои случаи кокаинът беше скрит на борда още на пристанището, от което се тръгваше, и оставаше на мястото си до акостирането на кораба в пристанището на дестинацията му.

Но Суарес съществено беше разширил практиката корабите да напускат пристанищата чисти и да получават кокаина в открито море при среща с моторница или рибарска яхта. Такова карго се разтоварваше по същия начин преди пристигането на кораба на мястото на дестинацията му, тоест корабът можеше да пристигне в пристанището чист подобно на „Вирген де Валме“ в Сиатъл.

Недостатъкът на този метод бе, че по този начин целият екипаж ставаше свидетел и на двете прехвърляния. Понякога претърсваните кораби наистина се оказваха чисти и екипите трябваше да ги напуснат с извинения и с празни ръце. Но делът на разкриване на тайници, в които имаше кокаин, бе недопустимо висок. Още повече, че никой не очакваше тайниците изобщо да бъдат открити.

В западния сектор в открито море кръстосваха флотилиите на три страни — Канада, САЩ и Мексико — в сътрудничество с митниците и бреговите охрани на страните. На изток четири европейски флота проявяваха нарастваща активност.

Ако се вярваше на официалната западна пропаганда, откриването на кокаина било в резултат на съвършено нова технология, разработена на базата на уред, който можел да открива трупове под бетон и който се използвал от криминалните полицейски отдели по света. Разработката — заявяваше се официално — позволявала проникването през стомана, както рентгеновите лъчи проникват през меките човешки тъкани, което показвало балите и пакетите, държани в тайните кухини. Това не беше принципно невъзможно, но засега си оставаше пълна глупост.

Но конфискуваният кораб е кораб, който не може да носи печалба, така че дори малката част търговски кораби, готови да поемат рисковете от превоз на контрабанда, сега се обръщаха срещу Картела въпреки съблазнителното възнаграждение.

Дона обаче се безпокоеше най-много от третия фронт. Дори за провалите има причина, а за катастрофите — обяснение. Онова, което го влудяваше, бяха безследните изчезвания.

Той не знаеше за двата „Глобал Хок“, които извършваха ШИНАМОТ. Не знаеше за идентифицирането на облика на палубата, което „Мишел“ и „Сам“ можеха да извършат за секунди и да предадат във ВВБ „Крийч“, Невада. Не знаеше за списъка на Хуан Кортес, който сега се използваше в един склад във Вашингтон. Не знаеше за способността на безпилотните самолети да заглушават всякакви електромагнитни сигнали в радиус десет морски мили за избрана координата в морето. И разбира се, не знаеше за двата Q-кораба, маскирани като зърновози в Карибите и Атлантика.

А най-вече не знаеше, че правилата на играта са променени и че корабите и екипажите му се изваждат от играта без никаква публичност и без никаква процедура. Единственото, което знаеше, бе, че изчезват кораб след кораб и самолет след самолет. Не знаеше, че той и картелът му сега се разглеждат като чуждестранни терористи, попаднали под ударите на закона.

И всичко това имаше ефект. Не само ставаше все по-трудно да се намери голям търговски кораб, готов да поеме риска, но и екипажите на свръхбързите моторници не бяха някакви наемници по пристанищата, а хора с много специални умения, които все по-често отказваха да приемат предложения. А пилотите със собствени самолети все по-често се оправдаваха, че самолетите им са в ремонт и точно в този момент не могат да летят.

Дон Диего беше едновременно способен на логично мислене и крайна параноя. Тези две неща обясняваха факта, че е жив и богат. Така че той беше напълно убеден, че има предател и че този предател е в Картела, Братството, неговия Хермандад. Много безсънни нощи наред той бе разигравал във фантазиите си картината на онова, което щеше да направи на жалкия нещастник, когато го разкриеше.

Отляво на него някой дискретно се прокашля. Беше Хосе-Мария Ларго, директорът на пласмента.

— Дон Диего, съжалявам, че трябва да го кажа, но се налага. Клиентите ни на територията на цели два континента започват да губят търпение, особено мексиканците и италианската ндрангета, която доминира в голяма част от Европа. Ние спечелихме двата конкордата с Ла Фамилия в Мексико и с калабрийците, които сега държат лъвския дял на нашата продукция в Европа… Сега обаче те се оплакват от недостиг на продукта, неизпълнение на поръчките и от качване на цените заради задаващия се дефицит.

Дон Диего едва се сдържа да не го удари. Вместо това кимна сериозно и отвърна:

— Хосе-Мария, скъпи приятелю, мисля, че трябва да направиш обиколка. Посети десетте ни най-големи клиенти. Кажи им, че е имало местен и временен проблем, който е в процес на отстраняване. — После се обърна към Суарес. — И ние ще го отстраним, нали така, Алфредо?

Заплахата се усещаше във въздуха и бе отправена към всички. Трябваше да се увеличи производството, за да се компенсира недостигът. Трябваше да се открият и наемат нови рибарски лодки и малки търговски кораби, които досега не са били използвани. Трябваше да се намерят нови пилоти, на които да бъде предложен неустоим хонорар, за да поемат риска на полетите за Африка и Мексико.

И трябваше — дон Диего се закле наум, че ще го направи — да се ускори откриването на ренегата. А после с него щеше да бъде постъпено по начин, който щеше да е всичко останало, но не и приятен.

В началото на октомври „Мишел“ видя от джунглите на Колумбия да излиза точка и да се отправя на север през морето. Увеличението разкри, че става дума за „Чесна 441“. Вниманието към точно този самолет бе привлечено, защото той излетя от малка писта в средата на нищото, откъдето обикновено не излитаха самолети по международни дестинации, т. е. това не можеше да е самолет на частна фирма, пълен с изпълнителни директори. А курсът 32,5° означаваше посока към Мексико.

„Мишел“ започна да преследва точката. Минаха над бреговете на Никарагуа и Хондурас, където, ако нямаше допълнителни резервоари, самолетът трябваше да кацне и да дозареди. Но това не се случи — той премина над Белийз и после прелетя над Юкатан. В този момент ВВБ „Крийч“ предложи на мексиканските ВВС да извършат прехващане и те с готовност приеха. Който и да беше този глупак, той летеше денем, без да съзнава, че е наблюдаван и че наблюдателят му знае, че горивото му трябва да е свършило.

Чесната бе прехваната от два мексикански изтребителя, които се опитаха да се свържат с нея по радиото. Отговор нямаше. Махнаха с ръка на пилота да се отклони и да кацне в Мерида. В този момент наближаваха голяма облачна формация и чесната внезапно пикира към облака в опит да се измъкне. Пилотът сигурно беше един от новаците на Дона — явно не много опитен. Само че пилотите на изтребителите бяха лишени от всякакво чувство за хумор.

Чесната полетя надолу, обхваната от пламъци, и се заби в морето край Кампече. Самолетът се бе опитал да пренесе кокаин до писта във ферма за говеда в околностите на Нуево Ларедо, до границата с Тексас. Оцелели нямаше. Местните рибари извадиха от плитчините в океана бали с общо тегло към 500 кг. Част бе предадена на властите, но не беше голяма.

През октомври и двата Q-кораба трябваше да се преокомплектоват. „Чесапийк“ се срещна със своя спомагателен кораб за зареждане в океана южно от Ямайка. Резервоарите му бяха напълнени до ръба, прехвърлена бе храна, сменени бяха „тюлените“. Този път беше ред на Екип-3 от Коронадо, Калифорния. По-важното бе, че го напуснаха всички арестанти.

Изведени от карцера на палубата, с качулки на главите, арестуваните разбираха по гласовете, че са в ръцете на американци, но нямаха представа нито къде се намират, нито на кой кораб са. В крайна сметка щяха да слязат на брега — все така с качулки — и да бъдат транспортирани със специален автобус без прозорци до ВВБ „Еглин“, където щяха да се качат на борда на товарен самолет С-5 за дълъг полет до островите Чагос, а там най-сетне щяха да видят дневна светлина и да изчакат края на войната.

„Балморал“ също презареди в морето. Неговият екип на СВМС остана на борда, понеже се състоеше от два взвода, дошли от Афганистан. Арестантите на борда заминаха за Гибралтар, където същият С-5 взе и тях. Британският улов от 18 тона кокаин беше предаден на американците в Гибралтар.

Всъщност конфискуваният кокаин — 23 тона от „Чесапийк“ и 18 тона от „Балморал“ — беше прехвърлен на друг морски съд, много по-малък товарен кораб, използван от Кобрата.

Кокаинът, залавян в различните входни точки по териториите на САЩ и Европа, се унищожава от местните полицейски власти. Каргото, иззето по море от флотите или бреговите охрани, се разтоварва на брега и се унищожава там. Онова, което пада с останките на самолетите в морето, е загубено завинаги. Но заловеното в рамките на проекта „Кобра“ по разпореждане на Пол Деверо се складираше под охрана на нает малък остров — един от Бахамските.

Струпаните в редици бали се подреждаха под камуфлажна мрежа между палмите и малко подразделение на морската пехота. Пехотинците живееха в каравани, паркирани на сянка край плажа до пристана. Единственият им посетител беше малък товарен кораб, който носеше пресни продукти. Никой от пехотинците нямаше представа, че след първите успешни удари именно този малък кораб се бе срещнал в открито море с Q-корабите, за да ги освободи от грижата за балите.

В средата на октомври съобщението на Хоогстратен стигна до Дона. Той не можеше да повярва, че банките са разкрили най-съкровените си тайни пред властите. Веднъж… може би, но два пъти? Никога! Така че оставаше само един човек, който знаеше номерата на банковите сметки, в които се превеждаха подкупите, гарантиращи безпрепятственото освобождаване на кокаиновото карго по пристанищата на Щатите и Европа. Дона беше открил своя предател.

Роберто Карденас гледаше видеоклипа, на който дъщеря му пресичаше тротоара пред летище „Кенеди“, когато вратата му се стовари в стаята.

Успя да убие един от хората на Главореза и да прониже с куршум ръката на Ел Анимал, но после го събориха на пода. Численото превъзходство винаги е решаващо, а Пако Валдес — понеже знаеше срещу какво се изправя — беше взел достатъчно хора.

Живият Роберто Карденас беше груб, твърд, лош човек. В смъртта си бе просто поредният труп. На пет парчета, когато верижният трион спря да стърже.

Беше имал една дъщеря. И я бе обичал безкрайно.

13

През целия октомври атаката на Кобрата срещу кокаиновата империя на Дона продължаваше неумолимо и в крайна сметка това започна да дава отражение. Позицията на Картела сред многобройните му и склонни към крайно насилие клиенти започваше сериозно — макар и не още фатално — да се влошава.

Дон Диего отдавна бе осъзнал, че дори ако го бе предал Роберто Карденас, човекът, в чиито ръце се намираше списъкът на „плъховете“, не може да е единственият му враг. Нямаше начин Карденас да знае за умело конструираните от Хуан Кортес тайници на корабите. Не можеше да знае имената на корабите и пристанищата, от които потегляха. Не можеше да има представа за нощните полети до Западна Африка и използваните самолети. Но имаше един човек, който знаеше тези подробности.

И параноята на Дона започна да клони към онзи, който знаеше всичко това — Алфредо Суарес. Суарес пък отлично знаеше какво се бе случило на Карденас и започна да се страхува за живота си.

Първият проблем обаче бе производството. След всичките прехващания, унищожения, загуби и изчезвания успешно пристигналите доставки бяха към 50 % от изпратените, поради което Дона бе разпоредил на Емилио Санчес да форсира продукцията в джунглата до нечувани досега нива. А увеличените разноски започваха да топят дори смайващото богатство на Картела. И тогава Кобрата научи за Карденас.

Обезобразеното му тяло бе намерено от селяните. Главата я нямаше — тя така и не беше намерена, — но на полковник Дос Сантос използването на верижния трион казваше: „Картела“, затова той поиска моргата в Картахена да направи ДНК анализ. И точно ДНК анализът идентифицира стария гангстер.

Дос Сантос съобщи на главния резидент на УБН в Богота, а американецът уведоми Арми Нейви Драйв в Арлингтън. Кобрата видя новината в сводката на съобщенията, стигащи до централата на УБН.

До този момент в опит да бъде спасен животът на източника бяха заловени само 12 корумпирани длъжностни лица и във всичките случаи бяха положени специални грижи това да изглежда като игра на случайността. След смъртта на Карденас целият този театър ставаше излишен.

Кал Декстър, придружен от главния ловец на УБН Боб Бериган, направи обиколка из Европа и в крайна сметка информира директорите на митниците в 12 страни. Директорът на УБН направи същото за Северна Америка — Мексико, Щатите и Канада. Във всички случаи шефовете на митниците бяха посъветвани да разиграят „вариант Хамбург“: вместо да извършат незабавен арест, от тях се искаше да използват новата информация, за да заловят както корумпираното длъжностно лице, така и пристигналото карго, което лицето се опитваше да защити.

Някои се съгласиха, други не. Но преди да бъде вкаран в ареста и последният в списъка на плъховете, бяха заловени и конфискувани над 40 тона кокаин. И нещата не спряха дотук.

Карденас бе използвал за разплащанията банки в шест „данъчни рая“ и тези банки, под огромен натиск, неохотно започнаха да изплюват златните яйца. Бяха възстановени над половин милиард долара и повечето от тази сума отиде за подпомагане на различни агенции за борба с наркотиците.

Но даже и това не беше краят. В по-голямата си част държавните служители в килиите на предварителните арести не бяха корави типове. Изправени пред гарантирано разобличаване и възможна доживотна присъда, повечето от тях потърсиха начин да подобрят нещата за себе си чрез сътрудничество. Макар във всяка отделна страна мафиотите да платиха за ликвидирането им, заплахата в повечето случаи изиграваше обратна роля: тя правеше перспективата от бързото излизане на свобода дори по-страшна. Ако за да оцелеят бе нужен охраняван денонощно свръхсекретен затвор и цената на това бе сътрудничество, за повечето хора дилема не съществуваше.

Арестуваните, които до един бяха мъже, си спомниха подставените фирми собственици на товарните платформи, с които се прибираха контейнерите след освобождаването им от митницата. Митница и полиция атакуваха складове и депа, докато бандите се мъчеха възможно най-бързо да пренесат стоката си. Но значителна част от нея бе конфискувана.

В по-голямата си част това, разбира се, не касаеше Картела пряко, понеже собствеността вече бе прехвърлена, но означаваше, че националните банди губят приходи и трябва да възлагат нови поръчки и да успокояват недоволните си агенти и пласьори. На тях им бе подхвърлено, че информацията, в резултат на която претърпяват загубите си, е дошла от Колумбия, и това не им беше приятно.

Кобрата отдавна бе предвидил, че ще има пробив в сигурността на проекта, и се оказа прав. Случи се през декември. Колумбийски войник, командирован в Маламбо, бил в отпуск и се похвалил в някакъв бар, че в базата бил част от охраната на американско поделение. Разказал на впечатлената си приятелка — но и на още по-впечатления слушател в края на бара, — че янките имали странен самолет и го криели в сериозно охраняваната зона. Високи стени пречели да се види отвън как го зареждат и обслужват технически, но се виждал, когато излитал. Макар излитанията и кацанията да се извършвали само нощем, войникът можел да вижда всичко на лунната светлина.

Бил като модел от магазин за играчки, разказал войникът, с витло и двигател отзад. Още по-странното било, че нямал пилот, но в столовата се говорело, че имал удивителни видеокамери, които виждали надалече в нощта, през облаци и мъгла.

Когато стигнаха до Картела, брътвежите на войника бяха интерпретирани еднозначно: американците използват Маламбо като база за безпилотни самолети, с които шпионират корабите, напускащи карибското крайбрежие на Колумбия.

Седмица по-късно срещу Маламбо бе проведена атака. Този път Дона не използва Главореза, който още не бе излекувал поразената си от куршума лява ръка. Опря се на личната си армия от бивши партизани на терористичната група ФАРК, все още командвани от ветерана Родриго Перес.

Атаката бе проведена през нощта, като групата мина през главния портал и се насочи право към американския лагер в средата на базата. Петима колумбийци загинаха в престрелката при портала, но изстрелите предупредиха навреме американските пехотинци, охраняващи светая светих.

В самоубийствена атака партизаните се прехвърлиха през високата стена, но бяха покосени, преди да се доберат до укрепения хангар, където уж се пазеше безпилотната машина. Двамата от ФАРК, които все пак успяха да проникнат вътре, малко преди да бъдат застреляни, бяха разочаровани. „Мишел“ бе на двеста мили над морето и бавно кръжеше, докато заглушаваше района около две моторници, превземани в момента от „тюлените“ на „Чесапийк“.

С изключение на следите от куршуми в бетона не пострада нито хангарът, нито работилницата. Не загинаха американски морски пехотинци, а само шестима колумбийски войници. На сутринта идентифицираха над седемдесет трупа на бойци от ФАРК. От двете моторници в морето вече нямаше и следа, екипажите им бяха натоварени в карцера под ватерлинията, а четирите тона кокаин бяха конфискувани.

Но едно денонощие по-късно Кобрата разбра, че Картелът е научил за „Мишел“. Онова, което дон Диего не знаеше обаче, бе съществуването на втори безпилотен самолет, базиран на малко известен бразилски остров.

Благодарение на него майор Мендоса свали във въздуха още четирима трафиканти на кокаин. Това се случи въпреки смяната от Картела на пистата в Боависта с друга, още по-затънтена в джунглата. Четирима от персонала в Боависта бяха продължително изтезавани от Ел Анимал и хората му, когато се реши, че е възможно те да са източникът на информацията за полетните планове.

Малко по-късно един бразилски финансист, отишъл на почивка на Фернандо де Нороня, сподели по телефона с брат си за странното самолетче, което американците използвали в другия край на летището. След два дни в ежедневника „О Глобо“ се появи статия и по този начин се разбра и за втория самолет.

Само че островът се намираше извън обсега на действие дори на такива като партизаните на ФАРК, а базата в Малабмо бе допълнително укрепена и така и двата безпилотни самолета продължиха да летят. В съседна Венесуела левият хардлайнер и президент Уго Чавес, който въпреки морализаторския си тон бе допуснал северния край на страната му да се превърне в основна точка за разпращане на кокаин, изрази яростта си в безкрайна реч, но не можеше да направи нищо повече.

Решили, че над Гвинея-Бисау тежи някакво проклятие, съгласилите се да прелитат над Атлантика пилоти настояха за други дестинации. Четиримата свалени през декември бяха на път за Гвинея-Конакри, Либерия и Сиера Леоне, където беше уговорено да хвърлят товара си от въздуха, като прелетят ниско над очакващите ги рибарски лодки. Това, разбира се, не промени нещата, защото самолетите така и не пристигнаха.

Когато смяната на пункта за презареждане от Боависта с ново ранчо и промяната на дестинациите с други не донесе успех, източникът на кандидат-пилоти просто пресъхна, независимо от предлаганото възнаграждение. По местата, посещавани от пилотите на Колумбия и Венесуела, атлантическият маршрут стана известен като los vuelos de la muerte- „полетите на смъртта“.

Работата на детективите в Европа, подпомогната от Еберхарт Милк, бе разкрила нанасяния с шаблон малък знак с двете окръжности и малтийския кръст, който се слагаше на контейнерите. Те бяха проследени до столицата на Суринам Парамарибо и оттам до една бананова плантация, откъдето бяха дошли всичките. С американска помощ и финансиране плантацията бе нападната и затворена.

Алфредо Суарес, който трескаво търсеше начин да омилостиви Дона, осъзна, че не е имало залавяне на търговски кораб в Тихия океан, и понеже Колумбия има излаз и на двата океана, прехвърли голяма част от доставките от карибската страна на западния бряг.

„Мишел“ разкри промяната, когато трампер с данни в компютъра — един от малкото останали в скъсяващия се списък на Кортес — се насочи на север, покрай западното крайбрежие на Панама. Беше късно, за да бъде прехванат, но бе установено, че е излязъл от колумбийското тихоокеанско пристанище Тумако.

В средата на декември дон Диего Естебан се съгласи да приеме емисар на един от най-големите и затова най-надеждни европейски партньори на Картела. Правеше изключение, понеже изключително рядко приемаше лично някой извън малкия кръг колумбийски приятели, но шефът на пласмента Хосе-Мария Ларго, отговорен за връзките с клиенти по целия свят, успя да го убеди.

Бяха предприети изключителни мерки за сигурност, за да не научат двамата европейци — а нямаше никакво съмнение в техния ВИП статут — точното място на хасиендата, където се провеждаше срещата. Езиков проблем не съществуваше — и двамата бяха испанци и от Галисия.

Тази брулена от бурите северозападна провинция на Испания отдавна е най-големият контрабандист на старото европейско кралство. Там е запазена традицията да се отглеждат и възпитават моряци, които не се плашат и от най-бурния океан. Разправят, че кръвта на жителите на дивия, насечен от хиляди потоци и заливчета бряг от Ферол до Виго, била наполовина морска вода.

Друга традиция е кавалерското отношение към нежеланото внимание на митничари и данъчни. Често и от отдавна контрабандистите се представят в романтична светлина, но няма нищо забавно в жестокостта, с която те се бият с властта и наказват издайниците. Така че напълно естествено с възхода на наркотиците в Европа Галисия се бе превърнала в един от основните центрове.

В продължение на години кокаиновата индустрия на Галисия се доминираше от две банди — Шарлинс и Лос Канеос. Някогашни съюзници, през 90-те години те бяха минали през период на вражда и кърваво уреждане на сметки, за да сключат отново съюз. В Колумбия бяха дошли представители на двете крила, за да протестират пред дон Диего. Той пък се бе съгласил да ги приеме заради отдавнашните и здрави връзки между Латинска Америка и Галисия, наследени от многото галисийски моряци, преселили се в Новия свят преди много години. Второто му съображение за приемане на срещата бяха традиционно големите поръчки на галисийците.

Посетителите не бяха щастливи. Главен инспектор Пако Ортега бе заловил точно двама от техните хора с куфари, натъпкани с десет милиона евро в банкноти от по 500 евро. Тази катастрофа, твърдяха галисийците, била предизвикана от издънка на адвоката Хулио Лус, който пред заплахата от двайсетгодишна присъда вече пеел като канарче в опит да сключи сделка със съда.

Дон Диего изслуша казаното в ледено мълчание. От всичко на света най-много мразеше да бъде унижаван, а сега трябваше да седи и да слуша лекцията на тези двама пеони от Коруня. Но най-лошото бе, че бяха прави. Провалът тръгваше от Лус. Ако глупакът имаше семейство, вече всички щяха да са платили по най-болезнен начин за измяната на предателя. Но галисийците не бяха свършили.

Основните им клиенти бяха британски банди, внасящи кокаина в Обединеното кралство. Четиридесет процента от британския кокаин идваха през Галисия, а доставките там бяха от Западна Африка и изцяло по море. Преди да стигне до Европа, делът от Западна Африка, който пристигаше по суша до брега между Мароко и Либия, се разпределяше между другите банди. Галисийците единствени зависеха от доставките по море, а те бяха пресъхнали тотално.

Подразбиращият се въпрос беше: какво ще направиш, за да се променят нещата? Дона предложи на гостите да изпият по чаша вино на терасата, а сам влезе вътре, за да се консултира.

— Колко струват галисийците? — попита той Хосе-Мария Ларго.

— Твърде много — отговори Ларго.

От приблизително 300-те тона, стигащи до Европа всяка година, испанците — а това означаваше галисийците — вземаха 20 %, т. е. шейсет тона. Единственият по-голям от тях клиент беше италианската ндрангета, по-голяма от неаполитанската камора или сицилианската коза ностра.

— Трябват ни, дон Диего. Суарес трябва да положи специални усилия, за да са доволни.

Преди обединяването на миникартелите с гигантското Братство галисийците си осигуряваха доставките от картела Вая дел Норте, управляван от Монтоя, сега в американски затвор. Вая дел Норте последни от независимите се поддадоха на сливането, но продължаваха да имат собствено производство. Ако могъщите галисийци се върнеха към някогашните си доставчици, примерът им можеше да бъде последван и от други, а това застрашаваше да провокира разпадане на империята. Дон Диего се върна на терасата и заяви:

— Сеньори. Имате думата на дон Диего Естебан: доставките ще бъдат възобновени.

Само че беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Изоставянето от Суарес на метода на хилядите „мулета“, гълтащи по килограм или пренасящи в куфари по 2–3 килограма и надяващи се да преминат през летищата, навремето бе изглеждало разумно. Само че новите невидими рентгенови апарати, способни да проникват през дрехи и телесни мазнини, наистина бяха направили „гълтането“ загубена кауза. На всичко отгоре засилените мерки за сигурност при обработката на багажите заради мюсюлманите фундаменталисти, които дон Диего не спираше да ругае всеки ден от живота си, бе повишило до неприемливо ниво разкриването на кокаин в багажа. „Повече и нарядко“ бе изглеждало разумна смяна на посоката. Но от юли ги бе заляла вълна от прехващания и изчезвания, като сега всяка загуба беше между 1 и 12 тона.

Беше загубил перача си на пари, контролиращият списъка на „плъховете“ го бе предал и над сто служебни лица, които до неотдавна бяха работили тайно за него, сега гледаха през решетки. Прехващанията в открито море на пренасящи кокаин големи търговски кораби вече надминаваха 50, осем двойки моторници плюс петнайсет малки трампера бяха изчезнали безследно, а въздушният мост до Западна Африка беше история.

Дон Диего знаеше, че има враг, и то много, много сериозен враг. Разкриването на двата безпилотни самолета, непрестанно патрулиращи в небето и засичащи не само кораби, но може би и неговите самолети, би могло да обясни част от загубите.

Но къде бяха американските и британски военни кораби, които би трябвало да извършват прехващанията? Къде се намираха заловените кораби? Къде бяха екипажите? Защо не ги показваха пред камерите както винаги досега? Защо нямаше митнически инспектори, злорадстващи пред бали с кокаин, както им беше навик?

Които и да бяха враговете му, нямаше начин тайно да държат екипажите му в ареста. Това беше нарушение на техните човешки права. Невъзможно бе да потапят корабите му. Това беше нарушение на морските закони, на ЗУП. И нямаше начин да свалят самолетите му — дори най-лошите му врагове, американското УБН и британската АТОП, трябваше да спазват собствените си закони. И накрая, как така нито един от контрабандистите му не бе успял да изпрати поне веднъж сигнала за бедствие, предварително програмиран в паметта на средствата за комуникация?

Дона подозираше, че зад всичко това има повече от един човешки мозък, и беше прав. Докато изпращаше своите галисийски гости до джипа, който щеше да ги откара на пистата, Кобрата се намираше в елегантния си дом в Александрия и се наслаждаваше на концерт от Моцарт по аудиосистемата си.

През първата седмица на 2012 година един безобидно изглеждащ зърновоз на име „Чесапийк“ премина в южна посока през Панамския канал и излезе в Тихия океан. Ако някой се бе поинтересувал — или още по-малко вероятно, ако имаше властта да провери документите му — капитанът можеше да докаже, че продължава на юг към Чили с товар канадска пшеница.

И корабът наистина обърна на юг, но само за да се съобрази със заповедта да чака в дрейф на петдесет мили от колумбийското крайбрежие, за да приеме пасажер.

Въпросният пасажер кацна в Маламбо, колумбийската база на карибското крайбрежие. Пристигаше от Съединените щати. Нямаше митнически формалности, а дори някой да бе проявил желание за такива, американецът разполагаше с дипломатически паспорт, който забраняваше огледа на багажа му.

Самият багаж беше една тежка войнишка торба, с която той вежливо отказваше да се раздели, макар яките американски морски пехотинци да му предложиха помощта си. Не че остана в базата дълго — имаше заповед да го чака хеликоптер „Блекхок“, готов за незабавно отлитане.

Пилотът познаваше Кал Декстър и усмихнато го поздрави.

— Накъде този път, сър? — Беше същият пилот, който бе изтеглил Декстър от балкона на хотела „Санта Клара“ след опасната среща с Карденас. Провери полетния си план, когато хеликоптерът се издигна над пистата, и пое на югозапад над залив Дариен.

От 1500 метра височина пилотът и пасажерът на предната седалка до него можеха да виждат джунглата под тях и блещукането на Тихия океан в далечината. Декстър бе видял джунгла за първи път, когато още като младеж го бяха транспортирали до Железния триъгълник във Виетнам. Беше загубил всякакви илюзии за тропическите гори още тогава и завинаги.

От въздуха джунглата винаги изглежда пищна и рехава, удобна, дори… гостоприемна. В действителност обаче е смъртоносна за кацане в нея. Заливът Дариен изчезна зад тях и те пресякоха провлака южно от границата с Панама.

Когато полетяха над морето, пилотът се свърза по радиото, провери курса си и го коригира с няколко градуса. Три минути по-късно иззад хоризонта изплува точката на чакащия ги „Чесапийк“. С изключение на няколко рибарски лодки близо до сушата морето беше празно, така че никой нямаше да види прехвърлянето.

Хеликоптерът се снижи и от борда му се видяха хората, застанали върху капаците на трюмовете, в готовност да приемат своя гост. Зад Декстър отговарящият за товаро-разтоварните работи издърпа вратата назад и в кабината нахлу топъл въздух, натискан надолу от винта над главите им. Понеже на палубата на „Чесапийк“ имаше кран, а размахът на винта на „Блекхок“ е особено голям, беше решено Декстър да се спусне в люлка.

Първо спуснаха войнишката му торба на тънко стоманено въже. Тя се разлюля, но силни ръце я уловиха и я откачиха. Лебедката изтегли въжето обратно. Човекът до вратата кимна на Декстър и той стана и пристъпи до него. Закопчаха двете двойни карабини за ремъците на люлката и той стъпи в празното пространство.

Пилотът държеше блекхока фиксиран на 15 метра над палубата, морето бе като езеро в парк, а очакващите ръце уловиха Декстър. Щом стъпи на палубата, откопчаха карабините, блекхокът издърпа въжето и полетя към базата.

Посрещнаха го четирима: капитанът на кораба, играещ търпеливо ролята на търговски моряк, един от двамата радисти, които през цялото време поддържаха връзката на „Чесапийк“ с проект „Кобра“, капитан трети ранг Бул Чадуик, командир на Екип-3 на „тюлените“, и един як млад „тюлен“, дошъл да носи торбата. Това беше първият път, когато Декстър се разделяше с нея.

Корабът се насочи навътре в морето.

Чакането отне 24 часа. Двамата радисти се сменяха. На следващия следобед ВВБ „Крийч“ в Невада съобщи, че вижда на екрана нещо, излъчвано от „Мишел“.

Когато две седмици по-рано екипът на Кобрата във Вашингтон беше забелязал, че Картелът превключва трафика от Карибите на Тихия океан, програмата за патрулиране на „Мишел“ също бе променена. Сега самолетът се рееше на 18000 метра височина в режим на минимален разход на гориво и камерите му наблюдаваха брега от Тумако в дълбокия юг на Колумбия нагоре чак до Коста Рика и на двеста морски мили навътре в океана. И най-сетне бе засякъл нещо.

„Крийч“ прехвърли изображението в Анакостия, Вашингтон, където Джереми Бишоп, който като че ли никога не спеше и живееше само на смъртно опасна храна от денонощни закусвални, го прекара през базата данни. Морският съд, който от височина 18000 метра можеше да изглежда като незначителна чертичка, беше увеличен на цял екран.

Оказа се, че е един от последните кораби, на които Хуан Кортес бе упражнил магьосническите си умения с оксижена. За последен път го бяха виждали и фотографирали в някакво венесуелско пристанище преди месеци, но присъствието му в Пасифика потвърждаваше смяната на тактиката.

Корабът бе прекалено малък, за да има регистрация в „Лойдс“ — 6000-тонен ръждясал трампер, по-използваем за карибското крайбрежие или за обслужване на множеството малки острови, до които пътуваха само такива кораби. Току-що бе напуснал Буенавентура и се казваше „Мария Линда“. На „Мишел“ бе изпратена команда да продължи да го следва на север, а чакащият „Чесапийк“ се изнесе на позиция.

Благодарение на няколкото успешни прехващания „тюлените“ вече бяха натрупали практика. „Чесапийк“ се разположи на 25 морски мили по курса на трампера и малко след свечеряване на третия ден „Литъл Бърд“ бе издигнат на палубата.

Хеликоптерът излетя вертикално. Голямата надуваема лодка с твърд корпус на капитан Чадуик и двата по-малки атакуващи зодиака бяха вече на вода, така че когато „Литъл Бърд“ се устреми напред, те го последваха към скрития зад хоризонта товарен кораб. На кърмата на голямата НБЛ заедно с двамата специалисти по претърсване и човека с кокер шпаньола седеше Кал Декстър, стиснал здраво войнишката торба. Морето бе като тепсия и малката флотилия летеше с 40 възела.

Хеликоптерът, естествено, стигна „Мария Линда“ първи, прелетя покрай мостика, за да покаже на капитана надписа „US Navy“ и историята с недвусмислено насочената снайперска карабина се повтори за пореден път. По мегафона прозвуча заповед да спрат двигателите и капитанът се подчини.

Знаеше обаче какво трябва да направи. Кимна на помощника си и той се опита да изпрати предупредителното съобщение до слушащия оператор на Картела. Но нищо не работеше. Опита и мобилния телефон с предварително готовото текстово съобщение, после изпробва лаптопа и накрая — в пълно отчаяние — опита най-старомодното обаждане по радиостанцията. Високо над тях, напълно невидим, „Мишел“ заглушаваше всичко. И тогава капитанът видя носещите се на скорост атакуващи надуваеми лодки.

„Тюлените“ се прехвърлиха през борда и екипажът побърза да вдигне ръце. Капитанът, разбира се, протестира, а капитан Чадуик се държа много официално, но вежливо.

Екипажът има време да види на борда екипа по претърсване и водача с кокера, а после им нахлузиха черните качулки и ги избутаха на кърмата.

Капитанът отлично знаеше какво пренася и се молеше нападателите да не го намерят. Докато тръпнеше в очакване, се питаше колко ли години от живота си ще прекара в затвора на янките. Намираха се в международни води, правилата бяха на страната на американците, а най-близката суша бе Панама, чиито власти щяха да сътрудничат на Вашингтон и щяха да ги екстрадират на север през ужасната граница. Всички служители на Картела, от най-високопоставения до най-ниския по ранг, изпитваха панически ужас от мисълта за екстрадиция в Съединените щати. Това означаваше дълга присъда без никакъв шанс за лесно освобождаване след даване на подкуп.

Онова, което капитанът не видя, бе един по-възрастен и малко по-схванат в движенията си човек, който се качи на борда с тежка торба в ръце.

Благодарение на признанието на Хуан Кортес Декстър знаеше какво точно да търси и къде се намира то. И докато останалите участници в операцията се преструваха, че претърсват „Мария Линда“ сантиметър по сантиметър, Декстър отиде направо в каютата на капитана.

Койката беше завинтена за стената с четири месингови винта. Главите им бяха зацапани с мръсотия, която подсказваше, че не са били използвани отдавна. Декстър избърса мръсотията и ги разви, свали леглото и огледа стената. Екипажът можеше и щеше да свърши тази работа само час преди предаването на каргото.

Стоманата на корпуса изглеждаше недокосвана. Декстър плъзна ръка надолу за ключалката, напипа я и я завъртя. Разнесе се тихо щракване и стоманеният панел се разхлаби. Но през пролуките не нахлу морска вода. На това място корпусът бе двоен. Декстър внимателно отмести панела и видя под него балите.

Знаеше, че кухината се простира наляво и надясно от отвора, но също така нагоре и надолу. Балите бяха оформени като блокчета за стена и бяха само двайсетина сантиметра, защото такава бе дълбочината на пространството. Натрупани една върху друга, те създаваха впечатление за стена. Всяко блокче съдържаше 20 брикета, запечатани заедно с няколко слоя подсилено полиетиленово платно, опаковано в чувал от юта, пристегнат кръстосано с канап за по-лесно носене. Пресметна, че става дума за два тона колумбийско пуро, т. е. над сто милиона долара при разреждане 6:1 и по надутите цени на дребно в Щатите.

Много внимателно Декстър започна да разопакова едно от блокчетата. Както бе очаквал, всяко опаковано в полиетилен блокче имаше код — номер на партидата.

Той върна брикетите на местата им и ги пристегна така, както бяха изглеждали. Плъзна железния капак на мястото му и щракна ключалката.

Последната му задача бе да монтира койката и да я пристегне с винтовете. Дори възстанови „замърсяването“ с прах и грес по главите им. Накрая разхвърля каютата по начина, по който би изглеждала, ако е била неуспешно претърсвана, и се качи горе.

Понеже колумбийците бяха с качулки, „тюлените“ бяха свалили маските си. Капитан Чадуик погледна Декстър и повдигна въпросително вежда. Декстър кимна, прехвърли се през борда в НБЛ и си сложи маската. „Тюлените“ направиха същото. Качулките и белезниците на екипажа бяха свалени.

Чадуик не говореше испански, но един от бойците му беше латино. С негова помощ командирът на „тюлените“ се извини учтиво на капитана на „Мария Линда“:

— Очевидно сме били информирани неправилно, капитане. Моля, приемете извиненията на американския флот. Свободни сте да продължите. Приятно плаване.

Когато чу buen viaje, колумбийският контрабандист не повярва на късмета си. Изпита такова облекчение, че дори не разигра възмущение, още повече че янките можеха да се ядосат, да започнат отново и този път да намерят нещо. Така че продължи да излъчва гостоприемство, докато наблюдаваше шестнайсетте маскирани мъже и кучето им да се прехвърлят в лодките си и да отпрашват неизвестно накъде.

Изчака ги да се скрият зад хоризонта, увери се, че „Мария Линда“ отново следва курс на север, предаде руля на помощника си и слезе долу. Винтовете изглеждаха недоскосвани, но за да е напълно сигурен, той ги разви и издърпа койката встрани.

Тайникът също изглеждаше непокътнат, но отново за всеки случай той го отвори и прегледа балите вътре. И те не бяха докосвани. Благодари в себе си на онзи, който бе измислил този толкова гениално маскиран тайник.

Три нощи по-късно „Мария Линда“ стигна до сушата.

В Мексико има три гигантски кокаинови картела и няколко по-малки. Големите са Ла Фамилия и Гълф Картел, които действат основно на изток в района на Мексиканския залив, а Синалоа е окупирал тихоокеанското крайбрежие. „Мария Линда“ направи среща по море с един миризлив рибарски кораб, който бе във водите край Мацатлан в сърцето на Синалоа.

Капитанът и екипажът му получиха огромния си (по техните представи) хонорар и дори премия за успеха — нововъведение на Дона, имащо за цел да привлече нови доброволци. Капитанът прецени, че няма смисъл да споменава за премеждието край Панама. Имаше ли смисъл да усложняват нещата след късметлийското измъкване? Екипажът му беше единодушно съгласен с него.

Седмица по-късно нещо доста подобно се случи в Атлантика. Самолет на ЦРУ ненатрапчиво кацна на летището на остров Сол — най-североизточния от островите Кабо Верде. Единственият му пасажер имаше дипломатически статут, така че просто му махнаха да минава през паспортния и митнически контрол. Тежката му войнишка торба не събуди никакво любопитство и не бе прегледана.

Като излезе от сградата на летището, пасажерът не се качи на автобуса, отиващ на юг към единствения туристически комплекс в Санта Мария, а взе такси и попита къде може да наеме кола.

Шофьорът нямаше представа, затова изминаха трите километра до Еспаргос и там пътникът отново се поинтересува. В крайна сметка стигнаха до фериботното пристанище на Палмейра и там местен собственик на автосервиз му даде под наем малко „Рено“. Декстър възнагради щедро шофьора на таксито и отпътува.

Името на острова не е Сол случайно. Той е равнинен и на него няма нищо, върху което окото да се спре, с изключение на безкрайни солници, някогашен източник на отдавна забравен просперитет. Сега на острова има две шосета и пътека. Едното шосе минава в посока изток — запад от Педра Луме през летището до Палмейра. Другото отива на юг до Санта Мария. Декстър избра пътеката.

Пътеката тръгва на север и продължава през нищото до фара на нос Фиура. Декстър изостави колата, защипа с чистачката бележка, информираща онзи, който можеше да полюбопитства, че възнамерява да се върне, нарами войнишката торба и извървя разстоянието до брега край фара. Вече се смрачаваше и фарът бе започнал да се върти. Декстър се обади по мобилния си телефон.

„Литъл Бърд“ се зададе откъм морето почти по тъмно. Декстър примигна с фенерчето кода за разпознаване и малкият хеликоптер леко се спусна на пясъка до него. Вратата от страната на пасажера беше просто отворен овал. Декстър се качи, напъха торбата между краката си и се пристегна с колана. Пилотът до него беше с шлем и му подаде също такъв, с монтирани слушалки.

Декстър сложи шлема и в ушите му се разнесе глас с подчертано британски акцент:

— Как беше полетът, сър?

„Защо винаги решават, че съм по-старши офицер?“, помисли Декстър. Пагоните до него показваха, че разговаря с младши лейтенант. Той самият някога бе стигнал до сержант. Обяснението сигурно беше побелялата коса. Но пилотът беше млад и му допадаше, така че той отговори:

— Без проблеми.

— Чака ни двайсетминутен полет до базата. Момчетата сигурно вече са сложили чая.

„Умирам за чаша хубав чай“ — помисли Декстър.

Този път кацнаха на палубата и нямаше нужда да се прави на въжеиграч. „Литъл Бърд“ беше толкова по-малък от „Блекхок“, че кранът го вдигна и леко го спусна в трюма, чийто капак без забавяне се плъзна върху отвора. Пилотът тръгна напред и мина през желязна врата към столовата на Специалните сили. Декстър бе отведен в обратна посока, към кърмовата надстройка, където се запозна с шкипера на кораба и майор Пикъринг, командира на екипа от СВМС. По време на вечерята се запозна и с двамата си сънародници — радистите, които осигуряваха връзката на „Балморал“ с Вашингтон, Невада и по този начин със „Сам“, който кръжеше невидим някъде в тъмнината над главите им.

Трябваше да изчакат три дни южно от островите Кабо Верде, докато „Сам“ засече цел. Оказа се поредният рибарски кораб, подобен на „Белеса дел Мар“, само че този носеше името „Бонита“. Нямаше как външен наблюдател да се досети за това, но корабът плаваше към среща в морето в мангровите блата на Гвинея-Конакри — поредната провалена държава, управлявана от брутална диктатура. Също като „Белеса“ и „Бонита“ вонеше — това целеше да маскира миризмата на кокаина.

Корабът вече имаше седем плавания от Южна Америка до Западна Африка и макар на два пъти да бе засичан от Тим Менхайър и неговия ОАМЦ-Н в Лисабон, и двата пъти се бе изплъзвал, понеже наблизо не бе имало боен кораб на НАТО. Този път имаше, макар да не изглеждаше като такъв, и дори ОАМЦ не знаеше истината за зърновоза „Балморал“.

Хуан Кортес бе работил на „Бонита“ — в действителност това бе един от първите му кораби — и бе направил тайника в най-задната част на кърмата, до машинното, където към останалата воня се добавяше острата миризма на нагорещено машинно масло.

Процедурата бе почти идентична на тази в Тихия океан. Когато командосите напуснаха „Бонита“, нейният доста озадачен, но безкрайно благодарен капитан получи пространно извинение от името на Нейно величество за неприятностите и забавянето. Щом двете НБЛ и „Литъл Бърд“ се скриха зад хоризонта, капитанът отвинти дъските зад двигателя, издърпа встрани фалшивия панел на корпуса и провери съдържанието на тайника. Изглеждаше недокосван. Нямаше абсолютно никаква следа от човешка намеса. Нещастните гринго с цялото им самочувствие и кучета не бяха намерили тайното карго.

„Бонита“ осъществи срещата, предаде товара, а приелите го го откараха на север по протежение на африканското крайбрежие, покрай Херкулесовите стълбове и Португалия, за да го доставят на галисийците. Така, както бе обещал Дона. Цели три тона. Но… леко променени.

„Литъл Бърд“ върна Декстър на безлюдното място край фара Фиура и той с облекчение видя, че никой не е докосвал реното. Върна се на летището, прати съобщение на собственика на колата да отиде да си я прибере (придружено с щедър бакшиш), после седна в ресторанта и си поръча кафе. Час по-късно самолетът на ЦРУ (беше уведомен от радистите на борда на „Балморал“) го взе.

По време на вечерята капитанът на „Балморал“ прояви любопитство.

— Сигурни ли сте — попита той майор Пикъринг, — че на рибарския кораб наистина нямаше нищо?

— Така каза американецът. Слезе в машинното и остана там цял час. Качи се омазан с грес и нетърпимо вонящ. Каза, че огледал много внимателно всяко възможно място за криене и че корабът се оказал чист. Явно става дума за грешна информация. Случва се.

— Но защо тогава си тръгна?

— Нямам представа.

— Вярваш ли му?

— Ти за какъв ме смяташ? — Майорът го погледна присмехулно.

— Какво става в такъв случай? Мислех, че трябва да задържим екипажа, да потопим старото корито и да конфискуваме кокаина. Какви ги върши тоя?

— Нямам представа. А и не е наша работа. Ние изпълняваме заповеди.

Десет километра в тъмнината над тях „Сам“ отново обърна курса и се насочи към бразилския остров за зареждане с гориво.

А един двумоторен самолет, взет назаем от все по-раздразненото ЦРУ, се носеше на северозапад. На единствения му пасажер бе предложено шампанско, но той предпочете бира… без чаша. Най-сетне знаеше защо Кобрата бе настоял да не предават конфискувания кокаин за изгаряне. Трябваше му опаковката.

14

Операцията трябваше да се проведе от британската АТОП и лондонската полиция. Двете институции разработиха план, чийто обект беше занимаваща се с внос на наркотици гангстерска банда, известна като Есекската шайка.

От известно време групата „Специални проекти“ към Скотланд Ярд знаеше, че Есекската шайка, предвождана от прословутия лондонски гангстер Бени Даниълс, е основен вносител и дистрибутор на канабис, хероин и кокаин, с репутация за склонност към крайно насилие, ако някой й се изпречи на пътя. Единствената причина за името на бандата бе, че Даниълс бе използвал печалбата от престъпната си дейност, за да си построи голямо и много бляскаво имение в Есекс, източно от Лондон, северно от устието на Темза и в покрайнините на безобидния град Епинг, известен със своя пазар.

Още като млад хулиган в лондонския Ист Енд Даниълс си бе изградил репутация на жесток тип и я бе подплатил с дълъг списък престъпления. Но с успеха бе дошъл и краят на успешните дела срещу него. Беше станал прекалено едра риба, за да докосва с ръката си наркотиците, а свидетелите и без това не бяха много. По-плашливите сред тях бързо променяха показанията си, а по-смелите просто изчезваха, за да бъдат открити по-късно съвсем мъртви в крайречните тресавища или да не бъдат видени никога повече.

Бени Даниълс бе „белязана“ цел и в челото на списъка на най-желаните за залавяне престъпници в Лондон. Трябваше само да бъде намерен начин. Чаканата от Скотланд Ярд информация бе получена на база на списъка на „плъховете“, даден от вече покойния Роберто Карденас.

Великобритания бе имала късмета в този списък да попадне само едно британско служебно лице — митнически служител в пристанището Лоустофт, на източния бряг. Това означаваше, че директорите на митническата и акцизна служба бяха запознати със случая на най-ранна фаза.

Без много шум и в условия на пълна тайна бе сформирана работна група, екипирана с най-съвременна технология за подслушване и проследяване.

Службата на сигурност, повече известна със съкращението МИ5, един от партньорите на АТОП, се включи с екип за проследяване, известен като Наблюдателите — смятаха ги за абсолютно най-добрите в страната.

Понеже вносът на едро на наркотици вече се смяташе за акт на тероризъм, на разположение бе предоставена и С019 на Скотланд Ярд — група за боравене със специално огнестрелно оръжие. Целият екип беше под командването на капитан Питър Рейнолдс от Скотланд Ярд, но най-близко до подкупния служител бяха колегите му в митницата. Малцината, които знаеха за неговите престъпления, изпитваха към него скрита, но откровена неприязън и тъкмо те бяха хората, които можеха най-добре да наблюдават всеки ход на въпросното лице, което се казваше Краудър.

Един от старшите служители в Лоустофт получи язвена криза и трябваше да излезе в отпуск по болест. Това позволи да бъде „заместен“ от специалист по електронно проследяване. Капитън Рейнолдс не искаше да се задоволи с ареста на само един подкупен служител и конфискуването на само един камион с кокаин — той искаше да използва Краудър, за да сложи край на цялата дейност по внасянето на наркотика. За тази цел бе готов да прояви търпение, дори на цената на съзнателното пропускане на няколко доставки.

Поради географското разположение на Лоустофт — на Съфъкското крайбрежие, северно от Есекс — той подозираше, че Бени Даниълс може да има някакъв пръст някъде, защото не вярваше, че ще пропусне да се облажи, и се оказа прав. Част от извършваната в Лоустофт дейност бе обслужване на грамадни RoRo[20] контейнери, идващи през Северно море, и Краудър бе забелязан да проявява активен интерес в освобождаването без проверка на точно няколко такива контейнера. Само че през декември Краудър допусна грешка.

С ферибот от Холандия бе пристигнал камион с карго от холандско сирене, предназначено за известна верига супермаркети. Един от младшите митничари се готвеше да разпореди инспекция на товара, когато Краудър се появи запъхтян, използва старшинството си и пусна камиона по бързата писта за освобождаване.

Младшият митничар не беше сред посветените, но заместникът наблюдаваше и успя да сложи малко джи пи ес проследяващо устройство отзад под бронята на камиона, докато той излизаше пред портала на дока. След това побърза да се обади по телефона. Три коли без отличителни знаци започнаха преследване, като се сменяха една друга, за да не привлекат вниманието на шофьора, които впрочем изглеждаше съвсем безгрижен.

Камионът прекоси половината Съфък и спря в една крайпътна отбивка. Там го посрещнаха хора, изсипали се от черен мерцедес. Една от проследяващите коли подмина мястото, без да спира, но взе номера. Секунди по-късно мерцедесът бе идентифициран. Принадлежеше на фиктивна компания, но преди две седмици беше регистриран да влиза в имението на Бени Даниълс.

Шофьорът холандец беше заведен по възможно най-приятелски начин в кафето зад отбивката. Двама от групата останаха с него през двата часа, през които камионът му бе взет. Когато го върнаха, дадоха на шофьора дебела пачка банкноти и той продължи по пътя си към рампата за разтоварване на супермаркета. Цялата процедура бе повторение на онази, която се използваше за прехвърляне на нелегални имигранти в Англия, поради което работната група се страхуваше да не се окаже накрая „спасител“ на неколцина объркани иракчани.

Докато холандецът пиеше кафе, другите двама от мерцедеса откараха камиона недалеч, за да разтоварят истинското съкровище — не търсещи нов живот иракчани, а един тон висококачествен колумбийски кокаин.

Камионът бе проследен на юг до навлизането в Есекс. Този път шофьорът и спътникът му внимаваха през цялото време, което принуди преследващите го коли да вложат цялото си умение в размяна на местата, изоставане и изпреварване, само и само да не събудят подозрение. Когато групата прекоси границата на графството, есекската полиция осигури още две коли без отличителни знаци, които да подпомогнат колегите им.

Накрая стигнаха крайната дестинация — стар и привидно изоставен хангар за самолети сред солните тресавища покрай естуара на река Блекуотър.

Околността бе толкова равнинна и пейзажът толкова безлюден, че Наблюдателите не посмяха да последват камиона. Наложи се да извикат хеликоптера на пътната полиция, от който докладваха, че виждат вратите на хангара да се затварят. Камионът остана в хангара четиридесет минути, преди да излезе от него и да се върне при чакащия в кафенето холандски шофьор.

Към този момент камионът вече не представляваше интерес, но сред тръстиките на блатата се бяха скрили четирима въоръжени с мощни бинокли експерти по проследяване в извънградски условия. После от склада бе извършено телефонно обаждане, записано от АТОП и Правителствената щабквартира по комуникациите в Челтнам. На позвъняването отговори някой в имението на Бени Даниълс на трийсетина километра от това място. В разговора стана дума за вземане на „стоката“ на следващата сутрин и оставен без избор, Рейнолдс нареди атаката да бъде извършена същата нощ.

В съответствие с предишните искания на Вашингтон бе решено атаката да се проведе с реверанс към публичността, затова бе поканен ТВ екип на програмата „Краймуоч“.

Дон Диего Естебан също имаше проблем с връзките с обществеността, при това съвсем сериозен. Само че неговата „общественост“ бе ограничена до двайсетте му основни клиенти: по десет в Щатите и Европа. Той нареди на Хосе-Мария Ларго да направи обиколка из Северна Америка и да увери десетте най-големи купувачи там, че проблемите, преследвали дейността на Картела от лятото насам, ще бъдат преодолени, а доставките — възобновени. Само че клиентите бяха истински ядосани.

Като десетте най-големи, те бяха и сред най-привилегированите и от тях се изискваше само 50 % предплата. Но това означаваше по десетки милиони долари на банда. От друга страна, те трябваше да доплащат само половината от стоката при приемане на каргото.

Така че всяко прехващане, загубване или изчезване по пътя между Колумбия и някоя точка за доставка представляваше загуба за Картела. Благодарение на пораженията, нанесени от списъка на „плъховете“, американската митническа служба и щатската и градска полиция бяха извършили десетки успешни операции срещу депа и складове, а загубите вече започваха да болят.

Но имаше и друго. Всяка банда вносител разполага с огромна мрежа по-малки клиенти, чиито нужди трябва да бъдат задоволени. В този бизнес няма такова нещо като лоялност. Ако обичайният доставчик не може да осигури стока, а друг може, по-малкият дилър просто сменя навика си.

Най-сетне при само 50 % удовлетворяване на търсенето беше напълно естествено да се оформи недостиг в национален мащаб. По чисто пазарни причини цените започнаха да се качват. Вносителите започнаха да разреждат пурото не шест или дори седем към едно, а десет към едно, за да увеличат изкуствено запасите си и да запазят клиентите си. Някои клиенти вече смъркаха едва седемпроцентова смес. Материалите за разреждане ставаха все повече и повече, а химици от всякакъв калибър започваха да добавят безумни количества заместващи наркотици като кетамин, за да заблудят глупаците, че са друсат с висококачествена дрога, вместо с голяма доза конски транквилизатор, който само по една случайност изглежда и мирише като кокаина.

Недостигът доведе до още едно опасно развитие. Сред професионалните престъпници като зараза плъзна опасна параноя, която така или иначе си беше част от занаята. Големите банди започнаха да се подозират взаимно, че другите получават преференциално обслужване. Самата възможност, че тайното депо на някоя от бандите може да бъде нападнато от съперниците, създаде предпоставките за избухване на изключително жестока война в подземния свят.

Задачата на Ларго беше да успокои басейна с развилнели се акули чрез уверения за бързо възобновяване на нормалното обслужване. Трябваше да започне с Мексико.

Макар в Щатите да влизат какви ли не леки самолети, моторници, частни яхти, пътнически еърлайнери и „мулета“ с пълни стомаси — всички пренасящи контрабандно кокаин, — голямата болка е 5000-километровата извиваща се граница с Мексико. Тя се простира от тихоокеанския юг на Сан Диего и стига до Мексиканския залив. Минава по границите на Калифорния, Аризона, Ню Мексико и Тексас.

Южно от границата Северно Мексико от години практически е военна зона, като враждуващите банди се бият за върховенство или поне за място под слънцето. Безброй трупове на измъчвани и екзекутирани хора се хвърлят по улиците или в пустинята, защото шефовете на картели и водачите на банди използват абсолютно откачени главорези, за да унищожават съперниците, а хиляди невинни минувачи стават жертва на кръстосания огън.

Задачата на Ларго беше да поговори с шефовете на картелите като Синалоа, Залива и Ла Фамилия — всички силно разгневени от неизпълнението на поръчките им. Щеше да започне със Синалоа и с това да покрие по-голямата част от тихоокеанския регион. За негово нещастие, макар „Мария Линда“ да бе преминал, в деня, в който емисарят излетя на север, следващият кораб просто изчезна без следа.

Европа бе поверена на заместника на Ларго, завършилия университет Хорхе Калзадо, който освен родния си испански говореше и перфектен английски, а можеше да общува и на италиански. Той пристигна в Мадрид в нощта, когато АТОП нападна стария хангар в тресавищата на Есекс.

Операцията бе добре подготвена и щеше да е още по-успешна, ако бяха заварили там цялата есекска шайка или поне Бени Даниълс. Само че гангстерът бе прекалено умен, за да се намира наблизо до дрогата, която бе внесъл в Южна Англия. За тази цел той си имаше подчинени.

В прехванатото телефонно обаждане се споменаваше вземане и прехвърляне на съдържанието на хангара „на сутринта“. Облечен в черно и без използване на светлини, малко преди полунощ екипът тихо се изнесе на позиция и зачака. Имаше пълна забрана върху говоренето, фенерчетата, дори пиенето на кафе. Малко преди 4 часа сутринта по черния път към тъмната сграда се приближи камион с включени фарове.

Наблюдателите чуха громоленето на издърпваните плъзгащи се врати, после някой запали осветлението вътре, ако се съдеше по мъждивата светлина, виждана отвън. Понеже не се чуваше приближаване на друга кола, екипът се приближи. Стрелците на С019 трябваше да обезопасят склада. След това идеше ред на мегафоните, през които се разнесоха заплашителни команди, после на дърпащите се на каишките кучета, отзад снайперисти присвиваха очи в търсене на въоръжена съпротива, а най-отзад мощни прожектори обляха целта с ослепителна бяла светлина.

Изненадата бе тотална, особено при наличието на петдесет мъже и жени, клечащи сред тръстиката, отрупани с оръжие. Уловът беше удовлетворителен, ако се броеше дрогата, но разочароващ в броя на престъпниците.

Те бяха само трима. Двама бяха дошли с камиона. Веднага се виждаше, че са дребна риба — момчета за всичко от най-ниско ниво, членове на мидландската банда, за която бе предназначена част от дрогата. Останалата част трябваше да бъде пласирана от Бени Даниълс.

Нощният пазач бе единственият член на Есекската шайка, заловен от мрежата. Казваше се Джъстин Кокър, гонеше трийсетте, мургав хубавец с дълго криминално досие. Но в никакъв случай не бе основен играч.

Онова, което беше дошъл да вземе камионът, бе струпано на голия циментов под, където някога бяха обслужвали леките самолети на отдавна несъществуващия авиоклуб. Дрогата беше около тон и все още бе опакована в пристегнатите с канап чувалчета от юта.

Камерите бяха допуснати вътре — една за телевизията и една за голяма новинарска агенция. Операторите заснеха квадратната купчина бали и проследиха как маскираният, за да запази анонимността си, старши митнически инспектор разрязва канапа и ютения чувал, под който се разкриха опакованите в полиетиленово фолио блокчета кокаин. Върху едно от блокчетата имаше дори хартиен етикет с номер. Всичко бе заснето, включително тримата арестувани с метнати връз главите им одеяла. Виждаха се само ръцете им в белезници. Но това беше повече от достатъчно, за да стане водещата новина по телевизията и да заеме челните страници на вестниците. Над есекските тресавища изгряваше розова зора. За полицаите и митничарите настъпваше един дълъг ден.

Пореден самолет бе свален източно от меридиана, съответстващ на 35° източна дължина. Придържайки се към дадените му инструкции, отчаяният млад пилот, непослушал съвета на по-старите от него да не лети натам, беше издавал къси и неразбираеми звуци по радиото като своеобразен „знак за живот“. Беше го правил на всеки петнайсет минути след напускане на бразилското крайбрежие. После бе спрял. Дестинацията му бе самолетна писта в неконтролиран от полицията район на Либерия, но той така и не бе пристигнал там.

Картелът разполагаше с приблизителни координати на мястото, където би трябвало да е свален, и изпрати самолет за наблюдение, който трябваше да прелети по същия курс, но през деня и ниско над водата, за да потърси някакви следи. Не бе открито нищо.

Когато даден самолет се забие в морето, но е цял или на няколко големи парчета, по повърхността могат да се видят малки отломки, които след време потъват, напоени с вода. Това може да са облегалки на седалки, дрехи, книги с меки корици, пердета, изобщо всичко по-леко от водата, но когато самолетът се превърне в една голяма огнена топка от експлодирало на 3000 метра височина гориво, всичко горящо изгаря много бързо. В морето пада само металът, а металът потъва. Така че разузнавателният самолет не откри нищо. И това стана последният опит да се прелети над Атлантика.

Хосе-Мария Ларго излетя от Мексико за Щатите с частен чартърен самолет — ставаше дума за кратък полет от Монтерей до Корпус Кристи в Тексас. Паспортът му беше испански и изглеждаше доста истински, носеше неговото име и беше получен с посредничеството на вече несъществуващата „Банко Гузман“. Трябваше да му свърши добра работа, но в действителност банката му направи лоша услуга.

Същият паспорт някога бе принадлежал на истински испанец, който доста приличаше на Ларго. Обикновеното сравнение на снимката с лицето на притежателя сигурно щеше да заблуди имиграционния служител на летището в Тексас. Само че бившият собственик на паспорта вече бе посещавал Щатите и бе поглеждал в обектива на камерата за разпознаване по ирис. Ларго направи същото. Ирисът на човешкото око е като ДНК пробата. Не може да излъже.

Нито мускул не помръдна по лицето на служителя. Той погледна екрана, прочете информацията на него и помоли бизнесмена да влезе в съседната стая. Последвалите процедури отнеха половин час. След това Ларго получи извинение и бе пуснат да си върви. Топката в стомаха му се отпусна. Беше преминал, без да бъде разпознат.

Но бъркаше.

Скоростта на комуникациите по компютърните мрежи е такава, че всички данни за посетителя бяха изпратени в ИМК[21], ФБР, ЦРУ и, като се имаше предвид откъде идваха, в УБН. Обектът вече беше скрито фотографиран и образът му се показа на един от екраните на Арми Нейви Драйв, Арлингтън, Вирджиния.

Неизменно услужливият полковник Дос Сантос в Богота бе предоставил снимки на всички високопоставени членове на Картела, за които беше сигурен, и Хосе-Мария Ларго бе един от тях. Макар лицето от архива в Арлингтън да бе по-младо и по-слабо от това на посетителя, който обикаляше из Южен Тексас, технологията за лицево разпознаване го идентифицира за секунди.

Южен Тексас, определено най-оживената зона в борбата срещу кокаина в Щатите, е буквално пренаселен с агенти на УБН. Когато Ларго излезе от сградата на летището, влезе в наетата кола и напусна паркинга, зад него се намърда двуместна кола без надписи с двама агенти на УБН. Той така и не ги забеляза до края на престоя си, но колата го следваше по местата на всичките му срещи.

Беше инструктиран да установи връзка и да успокои трите най-големи изцяло съставени от бели рокерски банди, внасящи кокаин в Щатите: Ангелите на ада, Разбойниците и Бандидос. Знаеше, че макар и трите да са склонни към психопатно насилие и взаимно да се мразят, никоя от бандите няма да е толкова глупава, че да направи нещо лошо на емисар на колумбийския картел, ако искат някога да видят още един грам кокаин от Дона.

Трябваше да се свърже и с двете изцяло чернокожи банди: Кървавите и Откачалките. Останалите пет в списъка му бяха испаноговорящи латино: Латинокралете, Кубинците, сънародниците му Колумбийците, Пуерториканците и определено най-опасните от всички — Салвадорците, известни още и като MS-13 и обитаващи основно Калифорния.

Прекара две седмици в разговори, спорове, убеждаване, успокояване и обилно потене, преди най-сетне да му позволят да избяга от Сан Диего и се върне в убежището на родната Колумбия. „При нас също има много жестоки хора — успокояваше се той, — но поне са на наша страна“. Посланието до Картела от клиентите му в Щатите бе пределно ясно: печалбата пада и са отговорни колумбийците.

Личната му преценка, която също сподели с Дона, бе, че ако вълците не бъдат удовлетворени с успешно пристигащи доставки, между бандите ще избухне война, която ще направи съседно Мексико да изглежда като селска вечеринка. И беше много доволен, че не се казва Алфредо Суарес.

Заключението на Дона бе малко по-различно. Може и да се наложеше да се раздели със Суарес, но не това беше решението. Важното бе, че някой крадеше огромни количества от неговия продукт — непростим грях. Трябваше да открие крадците и да ги унищожи, защото иначе те щяха да унищожат него.

Предявяването на обвиненията срещу Джъстин Кокър пред съда в Челмсфорд не продължи дълго. Обвинението бе притежание с намерение да се продава наркотик клас А, за разлика от… и т. н. и пр.

Юрисконсултът към магистратурата изчете обвинението и поиска мярка „задържане под стража“, защото „както ваша чест добре разбира, в ход е полицейско разследване…“ и т. н и пр. Всички разбираха, че това е само формалност, но адвокатът на обвиняемия стана и поиска освобождаване под гаранция.

Докато слушаше, мировият съдия — тя нямаше диплома — прелистваше „Закон за освобождаване под гаранция“ изд. 1976 г. Преди да се съгласи да стане съдия, тя в продължение на години беше директорка на голямо девическо училище и бе чувала почти всички възможни извинения, известни на човешката раса.

Кокър, също като своя работодател, беше роден в лондонския Ист Енд. Беше започнал като малолетен дребен престъпник, бе се издигнал до „печен пич“ и бе привлякъл вниманието на Бени Даниълс. Предводителят на бандата го бе взел в ролята на момче за всичко. Нямаше талант за бияч — Даниълс разполагаше в антуража си с няколко типа с телосложението на булдозери за тази цел, — но беше израсъл на улицата и ставаше за изпълнение на по-невинни задачи. Точно това бе причината да му бъде поверен за една нощ цял тон кокаин.

Адвокатът на защитата завърши безнадеждната си молба за гаранция и съдията му предложи бърза окуражителна усмивка.

— Връщане под арест за седем дни — каза тя. Кокър бе измъкнат от скамейката и избутан надолу по стълбите към килиите. Оттам бе отведен до бял ван без прозорци, съпровождан от четирима мотоциклетисти от групата за специален ескорт, просто като предпазна мярка, ако на Есекската шайка й хрумнат идеи за измъкването му по време на транспортиране.

Но изглежда, Даниълс и хората му бяха уверени, че Джъстин Кокър ще си мълчи, защото бяха изчезнали без следа. Всички се бяха изпокрили.

В миналото беше правило британските гангстери да търсят убежище в Южна Испания, като си купуват вили в Коста дел Сол. Но след подписването на договора за бързо екстрадиране между Испания и Обединеното кралство Коста дел Сол загуби от притегателната си сила. Вени Даниълс си беше построил планинска хижа в Северен Кипър — една непризната минидържава, която нямаше договор с Великобритания. Имаше основателни подозрения, че е отлетял тъкмо там след операцията срещу хангара, за да остави нажежената ситуация да се охлади.

Скотланд Ярд обаче искаше Кокър по-наблизо в Лондон. Есекс нямаха възражения, така че от Челмсфорд той бе откаран в лондонския затвор Белмарш.

Историята за конфискуването на цял тон кокаин в склад из тресавищата беше добре приета от националната преса, а в местната стана направо сензация. „Есекс Кроникъл“ помести на цялата си челна страница снимка на купчината кокаин. До брикетите стоеше Джъстин Кокър с компютърно размазани очертания на лицето, за да се запази анонимността му, както изискваше законът. Разрязаните чували от юта също се виждаха, както и бледите „тухли“ под тях, а също и опаковъчната хартия с етикета, на който бе изписан номерът на партидата.

Обиколката на Хорхе Калзадо из Европа не бе по-приятна от тази на Хосе-Мария Ларго из Северна Америка. Отвсякъде го бомбардираха с гневни укори и настоявания за възстановяване на редовните доставки. Наличността беше нищожна, цените се качваха, клиентите се прехвърляха на други наркотици, а онова, което бе останало в ръцете на европейските банди, се разреждаше десет към едно и едва се усещаше.

Калзадо не трябваше да посещава галисийските банди, защото те вече бяха получили лични уверения от самия Дон, но имаше други важни клиенти и вносители, които бяха също толкова важни.

Макар в европейското пространство от Ирландия до границата на Русия да има над сто банди, доставящи и търгуващи с кокаин, повечето се запасяват от десетина гиганти, които имат преки отношения с Колумбия и разпределят между по-дребните доставчици стоката, след като тя безопасно пристигне на европейска почва.

Калзадо се свърза с руснаците, сърбите и литовците на изток, с нигерийските и ямайски „ярдита“, с турците, които макар териториално да се намираха на югоизток, доминираха в Германия, с албанците, от които косата му настръхна, и с трите най-големи престъпни групировки в Европа: сицилианската мафия, неаполитанската камора и калабрийската ндрангета.

Калабрия е на върха на ботуша, южно от Неапол, разделяна от Сицилия от Месинския пролив. Някога по тези изгорени от слънцето земи е имало гръцки и финикийски колонии, а местният език — почти чужд за другите италианци, има доловими гръцки корени. Името „ндрангета“ означава „почтено общество“. За разлика от широко популярната мафия от Сицилия или известната от по-нови времена камора от Неапол, калабрийците се гордеят с практическата си неизвестност по света.

Само че това е най-многобройната и с най-голямо международно присъствие групировка. А и както италианската държава е установила на свой гръб, тя е най-трудна за внедряване, а също такава, в която клетвата за абсолютно мълчание, известна като омерта, остава ненарушена.

За разлика от сицилианците, в ндрангета няма „дон на всички донове“ и структурата й изобщо не е пирамидална. Тя не е йерархична и членството е изцяло на семеен и кръвен принцип. Инфилтрирането от чужденец е абсолютно невъзможно, ренегатството — неизвестно, а успешните осъждания на членове — изключение. Това е вечният кошмар на римската комисия „Антимафия“.

Нейният дом, навътре в сушата зад провинциалната столица на областта Реджо ди Калабрия и основното крайбрежно шосе, е затворената за чужди погледи земя, осеяна със селца и малки градчета, опираща в планинската верига Аспромонте. В пещерите й до неотдавна са държани заложници в очакване на плащането на откуп или смъртта и пак тук се намира неофициалната столица Плати. Всеки приближил се насам с кола чужденец бива засечен от километри и към него се отнасят много негостоприемно. Това място в никакъв случай не е магнит за туристите.

Но не тук пристигна Калзадо да се срещне с босовете, защото почтеното общество е превзело целия подземен свят на най-големия град на Италия, индустриалния гигант и финансов двигател Милано. Истинската ндрангета е мигрирала на север и е създала в Милано кокаиновия център на страната и може би за континента.

Няма бос на ндрангета, който да помисли да заведе дори най-важния емисар в дома си. Та за какво друго са ресторантите и баровете, ако не за това? Три от южните предградия на Милано са населени с калабрийци и точно в Лайънс Бар в Бучинаско стана срещата с човека от Колумбия.

Да изслушат извиненията и уверенията на Калзадо дойдоха капо локале и двама служители, единият от които бе контабиле — счетоводителят, чиито сметки нагледно показваха, че нещата отиват на зле.

Една от причините, поради които дон Диего Естебан бе дал на почтеното общество честта да е негов основен европейски колега, бяха особените му характеристики, сред които потайността и безпощадната жестокост при налагане на ред. Именно благодарение на тези специални взаимоотношения обществото бе станало най-големият вносител и дистрибутор на континента.

Като се изключеше пристанището на Джоя, което ндрангета смяташе едва ли не за своя собственост голяма част от доставките идваха по суша с автоколоните от Западна Африка през пустините до север, ноафриканския бряг срещу южното крайбрежие на Европа и от галисийците. На Калзадо бе обяснено, че и двата канала са силно засегнати, и му бе дадено много ясно да разбере, че калабрийците очакват колумбийците да направят нещо по въпроса.

Хорхе Калзадо се бе срещнал с единствените донове в Европа, осмеляващи се да разговарят с главата на Хермандад като с равен. Той се прибра в хотела си и също като по-старшия си колега Ларго очакваше с нетърпение да се завърне в Колумбия.

Полковник Дос Сантос рядко канеше на обяд журналисти, та дори да бяха главни редактори. В крайна сметка именно редакторите бяха онези с дебелите портфейли. Но сметката за обяда обикновено се озовава в ръцете на онзи, който очаква услугата. Този път това бе началникът на разузнаването към Полисия Худисиал. Нищо че го правеше за приятел.

Полковник Дос Сантос имаше добри работни отношения с ръководителите на американското УБН и английската АТОП в града. Сътрудничеството — станало много по-леко при управлението на президента Алваро Урибе — носеше дивиденти на всички. Макар Кобрата да бе запазил за себе си привилегията да борави със списъка на „плъховете“ — в крайна сметка той не засягаше пряко Колумбия, — имаше други находки, открити от камерите на вечно кръжащия в небето „Мишел“, които се бяха оказали адски полезни. Но тази услуга бе за английската АТОП.

— Историята е добра — настоя полицаят, сякаш редакторът на „Ел Еспектадор“ не бе способен да различи добрата история, когато му попадне. Редакторът отпи от виното си и погледна листа с новината, която му беше предложена. Като журналист той имаше своите съмнения, но като редактор ясно виждаше ответна услуга, ако помогне.

Самата новина се отнасяше до полицейска операция в Англия, проведена срещу стар склад, където била открита партида новодоставен кокаин. Да, количеството бе голямо — цял тон, — но напоследък подобни прехващания бяха зачестили и постепенно бяха станали прекалено „ежедневни“, за да правят новините. А и всички толкова си приличаха. Балираните пакети, широко усмихнатите митничари, навъсените арестувани в белезници. Какво правеше по-добра новината от Есекс, да не говорим, че самото име не му говореше нищо? Полковник Дос Сантос знаеше, но не смееше да каже.

— В този град има един определен сенатор — прошепна полицаят, — който често посещава един дискретен… да го наречем дом на удоволствието.

Редакторът се бе надявал на нещо в замяна, но това просто бе нелепо.

— Сенаторите обичат момичетата — възрази той. — Кажи ми сега, че слънцето изгрява на изток.

— Кой спомена „момичета“? — попита Дос Сантос.

Редакторът с наслаждение пое въздух през носа.

Това вече миришеше на по-сериозна компенсация.

— Добре, историята на твоя гринго излиза утре на втора страница.

— На първа — настоя полицаят.

— Благодаря за обяда. Бях забравил колко е приятно да не плащам сметката.

Редакторът знаеше, че неговият приятел крие нещо, но не можеше да си представи какво би могло да е то. Снимката и надписът под нея идваха от голяма лондонска агенция. Тя показваше млад бандит на име Кокър, застанал до купчина бали с кокаин, една от които бе разкъсана така, че хартиената опаковка се виждаше. И какво? Но все пак снимката излезе следващия ден на първа страница.

Емилио Санчес не си купуваше „Ел Еспектадор“, а и по принцип прекарваше по-голямата част от времето си в джунглата — занимаваше се с рафиниране в различните си лаборатории и опаковане за транспорт. Но два дни след публикацията, на връщане от Венесуела, мина с колата си покрай стойка с вестници. Картелът беше изградил големи лаборатории във Венесуела, защото лошите отношения между Колумбия и превърнатата във феодално имение на Уго Чавес държава бяха най-добрата протекция срещу вниманието на полковник Дос Сантос и неговата полиция.

Санчес каза на шофьора да спре край малък хотел в граничния град Кукута, за да ползва тоалетната и да изпие едно кафе. Във фоайето имаше стойка с вече остарелия брой на „Ел Еспектадор“. Нещо в снимката го накара да се закове на място. Купи единствения останал брой и не престана да е угрижен по целия път до анонимния си дом в родния си Меделин.

Малко са хората, които помнят всичко, но Емилио Санчес обичаше работата си и се гордееше с методичния си подход и манията си да поддържа безукорна отчетност. Само той знаеше къде се съхранява документацията и по съображения за сигурност му отне цял ден да отиде там и да направи справка. Взе със себе си лупа и след дълго взиране в снимката и собствените си документи в един момент се изправи бледен като платно.

За пореден път стриктните условия за безопасност на Дона забавиха срещата, която бе поискана. Минаха три дни в изплъзване от преследвачите — реални или измислени, — преди двамата да се срещнат. Когато Санчес свърши да разказва, Дона остана необичайно притихнал. Накрая взе лупата на Санчес и лично разгледа снимката във вестника.

— И няма никакви съмнения в това? — попита с неестествено спокойствие.

— Никакви, дон Диего. Тази маркировка се отнася само до карго, което е било изпратено преди месеци на галисийците с венесуелския рибарски кораб „Белеса дел Мар“. Само че каргото така и не пристигна. Изчезна безследно в Атлантика. А сега се оказва, че все пак е пристигнало. Няма съмнение — каргото е същото.

Този път дон Диего Естебан замълча за дълго. Когато Емилио Санчес отваряше уста да каже нещо, знак с вдигната ръка го принуждаваше да замълчи. Главата на колумбийския Картел най-сетне знаеше със сигурност, че някой краде кокаина му при транспортиране и го лъже, че не е пристигнал. Но за да действа решително, трябваше да знае още много неща.

Трябваше да е наясно колко време продължава всичко това, кой точно от клиентите му прехваща транспортния канал и се преструва, че товарът не е пристигнал. Нямаше никакво съмнение, че корабите му се потопяват, а кокаинът му се краде. Но трябваше да разбере колко широка е мрежата на конспирацията.

— Искам от теб — каза накрая той на Санчес — да ми изготвиш два списъка. Единият да съдържа всички номера на изпратените партиди, които са били транспортирани с кораб, който е изчезнал и повече не е виждан: трампери, моторници, яхти, рибарски кораби… всичко, което не е пристигнало. И втори списък на всичко, което е пристигнало, с изброени партидните номера на балите.

Най-сетне боговете сякаш му се бяха усмихнали. Случили се бяха две неща в негова полза. На мексиканско-американската граница американската митница в Ногалес, Аризона, бе заловила камион, преминал границата в мрака на нощта. Стоката беше конфискувана и оставена в охраняван склад в очакване на унищожаване. Събитието бе направено достояние по всички медии. Но охраната бе калпава.

Наложи се дон Диего да плати огромен подкуп но в крайна сметка продажно длъжностно лице успя да вземе партидните номера на задържания кокаин. Някои от тях бяха транспортирани на борда на „Мария Линда“, който беше пристигнал непокътнат и екипажът бе предал балите на картела Синалоа. Други бали се бяха намирали на две моторници, изчезнали още преди месеци в Карибите. И те бяха предназначени за Синалоа. А сега се бяха оказали в ръцете на митничарите след залавянето при Ногалес.

Другото удачно за Дона стечение на обстоятелствата бе станало на територията на Италия. Този път ставаше дума за ТИР, пътувал през Алпите през Франция за Лондон, с италиански ризи от модна линия на известен милански дизайнер.

За нещастие камионът бе спукал гума в един алпийски проход и бе предизвикал гигантско задръстване. Карабинерите бяха настояли ремаркето да бъде изтеглено встрани, но това означаваше частично разтоварване. Само че един от кашоните се бе скъсал и от него се бяха посипали пакети, увити в чували от юта, които никак не изглеждаха като нещо, достойно да украси гърбовете на младите брокери от Ломбард Стрийт.

Контрабандата бе незабавно конфискувана, а понеже ТИР-ът бе тръгнал от Милано, не беше нужно карабинерите да се допитват до Айнщайн, за да стигнат до името „ндрангета“. Местният склад бе посетен още през нощта и от него не бе взето нищо, но номерата на партидите бяха записани и изпратени в Богота. Част от каргото се бе намирала на борда на „Бонита“, т. е. бе стигнала успешно до галисийския бряг. Други бали се бяха намирали в корпуса на „Арко Соледад“, който явно бе заловен с целия екипаж и Алваро Фуентес на път за Гвинея-Бисау. И двете доставки бяха предназначени за галисийците и ндрангета.

Дон Диего бе разкрил крадците и беше готов да ги накаже.

Нито американската митница в Ногалес, нито карабинерите в алпийския проход бяха обърнали голямо внимание на един тихо говорещ американец, чиито документи го бяха идентифицирали като служител на УБН и който се бе появил удивително бързо на двете места. Човекът говореше отличен испански и едва разбираем италиански. Беше слаб, жилест, във видимо добра физическа форма и с посребрели коси. Стойката му бе на ветеран от армията. Този човек си записа номерата на всички партиди в заловените бали. Никой не се поинтересува какво смята да прави с тях. Любопитен агент на УБН, по една случайност също озовал се в Ногалес, бе позвънил в Централата в Арлингтън, но никой там не бе чувал за въпросния Декстър. Не че това изглеждаше подозрително. Агентите под прикритие никога не се казват както пише на картите им.

Човекът на УБН в Ногалес не направи нищо повече, а в Алпите карабинерите бяха много щастливи да приемат като знак на приятелство кутия скъпи и трудни за намиране хавански пури и да позволят на своя съюзник и колега да влезе в склада с конфискуваната стока.

Във Вашингтон Пол Деверо изслуша доклада много внимателно и попита:

— Значи и двата пъти всичко мина без засечка?

— Така мисля. Тримата така наречени мексиканци в Ногалес ще трябва да полежат малко в аризонския затвор, но мисля, че ще ги извадим бързо оттам. Италианският шофьор от американски произход на ТИР-а в Алпите ще бъде оправдан, понеже нищо не може да го свърже с товара, който е превозвал. Мисля, че всичките ни хора до две седмици ще са при семействата си с добро възнаграждение в джоба.

— Чел ли си за живота на Юлий Цезар? — попита Кобрата.

— Не бих казал, че много. Моето училище премина отчасти в каравана, отчасти по строителни площадки. Защо питаш?

— Веднъж той се сражавал с варварски племена в Германия. Заобиколил лагера си с големи трапове, върху които нахвърлял клони. По стените и дъната на ямите набил колове с насочени нагоре остри върхове. Когато враговете атакували, много от тях свършили с доста остър връх на кол между бузите. Задните имам предвид.

— Болезнено и ефективно — отбеляза Декстър, който бе виждал подобни капани, подготвени от Виетконг.

— Да, така е. Но знаеш ли как нарекъл тези колове?

— Нямам представа.

— Нарекъл ги „стимули“. Не мислиш ли, че Цезар е имал доста мрачно чувство за хумор?

— И какво?

— Да се надяваме, че нашите стимули ще стигнат до дон Диего Естебан, където и да се намира той.

А дон Диего се намираше в ранчо в провинцията, източно от Кордилиерите, и въпреки отдалечеността на мястото дезинформацията наистина бе стигнала до него.

Вратата на килията в затвора „Белмарш“ се отвори и Джъстин Кокър вдигна поглед от боклука, в който се бе зачел. Понеже се намираше в единична килия, той и посетителят му нямаше как да бъдат подслушвани.

— Време е да си ходиш — каза капитан Питър Рейнолдс. — Обвиненията са оттеглени. Не питай. Но имай предвид, че ще си като шпионин, освободен от плен. Когато историята се раздуха, с прикритието ти е свършено. Отлична работа, Дани, наистина се справи много добре. И знай, че тази оценка е не само от мен, а от самия връх!

След шест години работа под прикритие в лондонска банда за разпространение на наркотици детектив-сержант Дани Ломакс излезе „на светло“ и получи повишение като детектив-инспектор.