Кобрата

15

Дон Диего Естебан вярваше в три неща: в своя Бог, в своето право на огромно богатство и в страшното наказание за онзи, който поставя под съмнение първите две.

След конфискуването в Ногалес на балите кокаин, за които се бе смятало, че са изчезнали от неговите моторници в Карибите, той беше сигурен, че е бил измамен от един от основните си клиенти. Мотивът бе ясен — алчност.

За кой точно ставаше дума можеше да се прецени въз основа на мястото и естеството на залавянето. Ногалес е малко градче на самата граница и център на малка зона, чиято мексиканска страна е изцяло в територията на картела Синалоа. От другата страна на границата е домът на аризонска улична банда, наричаща себе си Умниците.

Дон Диего се бе убедил — каквото бе и намерението на Кобрата, — че Синалоа ограбва кокаина му по море и така удвоява печалбата си за негова сметка. Първата му реакция бе да нареди на Алфредо Суарес анулиране на всички поръчки на Синалоа и прекратяване на всички чакащи доставки за тях. Това предизвика криза в Мексико, сякаш тази нещастна страна не се бе настрадала достатъчно.

Босовете на Синалоа знаеха, че не са откраднали нищо от Дона. При други това би станало причина за недоумение, но кокаиновите банди познават само едно чувство освен самодоволството и то е ярост.

Най-сетне Кобрата чрез контактите си в УБН на територията на Северно Мексико пусна сред мексиканската полиция слуха, че Залива и съюзниците им от Ла Фамилия са издали преминаването при Ногалес на американските власти, което беше противоположното на истината — че всичко е измислено от Кобрата. Но понеже бандите плащаха на поне половината полиция, лъжата се прихвана.

За Синалоа това означаваше обявяване на война и те го направиха. Момчетата от Залива и другите от Ла Фамилия не знаеха каква е причината, понеже не бяха ограбвали никого, но нямаха друг избор, освен да се бият. И като истински екзекутори въвлякоха Зета — банда, която предлага услугите си, когато става дума за най-зловещите убийства.

Преди да е изтекъл януари, бандитите на Синалоа бяха изтребени до крак. Мексиканските власти, армия и полиция просто се оттеглиха и само събираха труповете.

— Какво точно правиш? — попита Кал Декстър.

— Демонстрирам — отговори Пол Деверо — силата на съзнателната дезинформация, което някои от нас научиха по възможно най-трудния начин през четиридесетте години на Студената война.

Всички разузнавателни агенции през онези години бяха осъзнали, че най-унищожителното оръжие срещу дадена вражеска агенция — като се изключи внедряването на „къртица“ — е да накараш врага да повярва, че има такъв предател. В продължение на дълги години маниакалната увереност на предшественика на Кобрата, Джеймс Енгълтън, че в ЦРУ има внедрен агент, едва не разкъса Управлението на парчета.

От другата страна на Атлантика британците прекараха години в безрезултатни напъни да идентифицират Петия (в групата на Бърджис, Филби, Маклийн и Блънт). Колко човешки съдби бяха пречупени, когато подозрението бе падало върху грешния човек.

В израстването си от колежанин до „мандарин“ в ЦРУ Деверо бе гледал и се бе учил. А онова, което бе научил предишната година, и единствената причина да прецени, че задачата за унищожаване на кокаиновата индустрия може да се осъществи, макар други като него бързо да се бяха отказвали, беше, че има подчертани сходства между картелите и бандите, от едната страна на закона, и шпионските агенции, от другата.

— И двете са като затворени братства — обясни той на Декстър. — Имат сложни тайни ритуали на посвещаване. Единствената им диета е подозрителност, граничеща с параноя. Лоялни са с лоялните, но са жестоки към предателите. Всички външни са под подозрение поради простия факт, че се намират отвън… Способни са да не споделят дори със собствените си жени и деца, а още по-малко с приятели, което ги обрича да общуват само един с друг. В резултат на това всички слухове се разпространяват със скоростта на горски пожар. Добрата информация е жизненоважна, случайната грешна информация е непростима, умелата дезинформация — смъртоносна.

Още през първите дни на своето изследване Кобрата осъзна, че ситуациите в Съединените щати и Европа се различават в едно много важно отношение: че входните точки за внос на наркотици в Европа са многобройни, а 90 % от американските точки за достъп са от Мексико — страна, която в действителност не произвежда нито грам наркотик.

И докато трите мексикански гиганта и най-различни по-малки картели се самоизяждаха в несекваща конкурентна битка на приливи и отливи за намалелите количества и заради разчистване на сметки, на северната страна на границата онова, което първоначално бе недостиг, постепенно се превърна в суша. До онази зима американците с надежда бяха очаквали безумието южно от границата да си остане там. Но през януари то я прескочи.

Всичко, което Кобрата трябваше да направи, за да дезинформира мексиканските банди, бе да пусне една лъжа в мексиканската полиция. Те сами щяха да довършат работата. Но северно от границата нещата не бяха толкова прости. Само че в Щатите има два други преносителя за разпространение на дезинформация. Единият е мрежата на хилядите радиостанции, някои съмнителни и в действителност обслужващи подземния свят, другите предлагащи трибуна за изява на по-младите и неистово амбициозни скандални водещи, отчаяно желаещи да станат известни и богати. Те не дават и пет пари за точността на информацията и имат неутолим апетит за сензационни ексклузивни интервюта.

Другият преносител е интернет и странното му чедо — блогът. Кобрата използва гениалните възможности на Джереми Бишоп и създаде блог, чийто източник беше непроследим. Блогърът се представяше за ветеран на куп банди, подвизаващи се из Щатите. Твърдеше, че имал активни контакти във всички тях и дори в силите на реда и закона.

Като използваше преминаващата благодарение на президентския указ през него информация за УБН, ЦРУ, ФБР и още дузина агенции, блогърът беше в състояние да разкрива истински късчета информация, чието съдържание бе предостатъчно, за да вцепени основните банди на континента. Някои от тези кратки информации бяха за самите тях, други — за техните съперници и врагове. Но с вярната информация се пускаха и лъжите, които провокираха една истинска втора гражданска война — между бандите в затворите, по улиците и сред рокерите, които вкупом контролираха кокаина от Рио Гранде до Канада.

Още преди да дойде краят на месеца, скандалните радиоводещи четяха гангстерския блог на ставане и на лягане, възвеличаваха новините в него до библейски истини и с упоение ги излъчваха.

В рядък за него пристъп на хумор Пол Деверо нарече блогъра Кобрата. И започна с най-голямата и най-жестока от всички улични банди — салвадорската MS-13.

Тази гигантска банда води началото си от останките от страшната гражданска война в Ел Салвадор. Млади терористи, имунизирани срещу съжаление и угризения на съвестта, се оказали безработни и без перспективи да намерят работа и наименували бандата си Ла Мара на една улица в столицата Сан Салвадор. Когато престъпленията им надвишили мащаба на малката страна, те се разпрострели и в съседния Хондурас, където набрали членска маса от 30000 души.

Когато в Хондурас приели драконовски закони и вкарали зад решетките хиляди, водачите отпратили за Мексико, а като установили, че и тази страна е прекалено населена за тях, се изнесли в Лос Анджелис и добавили името на 13-а улица към своето.

Кобрата ги бе изучил в големи подробности: татуировките по цялото тяло, обличането в бледосиньо и бяло по цветовете на салвадорския национален флаг, вкуса им да насичат жертвите си с мачете, репутацията им. А тя беше такава, че дори в пъстрата общност на американските банди MS-13 нямаха нито приятели, нито съюзници. Всички се страхуваха от тях и ги мразеха. Затова Кобрата започна именно с MS-13.

Върна се към конфискацията при Ногалес и каза на салвадорците, че каргото е било за тях, но било спряно от властите. След това вмъкна две истини и една неистина.

Първата истина беше, че на екипажа в камиона е позволено да избяга, а втората, че конфискуваният кокаин е изчезнал при транспортирането му от Ногалес и местната столица Флагстаф, където трябвало да бъде изгорен. Лъжата бе, че е бил „освободен“ от Латинокралете, които по този начин го откраднали от MS-13.

Тъй като MS-13 имат клонове, наричани от самите тях „клики“, в стотици градове из двайсетина щата, беше невъзможно това да не стигне до тях, макар да беше излъчено само в Аризона. Не бе минала и седмица и MS-13 бяха обявили война на другата огромна латинобанда в Съединените щати.

Към началото на февруари рокерските банди сложиха край на дългогодишното си примирие — Ангелите на Ада се опълчиха срещу Бандидос и техните съюзници Разбойниците.

Седмица по-късно кръвопролитието и хаосът станаха ежедневие за Атланта — новата кокаинова столица на Щатите. Атланта се контролира от Мексиканците; Кубинците и Пуерториканците работят редом с тях, но са им подчинени.

Цяла мрежа магистрали тръгва от американо-мексиканската граница на североизток към Атланта, а друга мрежа се разпростира на юг към Флорида, където достъпът през морето е блокиран от постоянното присъствие на УБН в Кий Уест, и на север към Балтимор, Вашингтон, Ню Йорк и Детройт.

Захранвани с дезинформация, Кубинците се нахвърлиха срещу Мексиканците, защото бяха убедени, че те ги мамят и ги лишават от намаляващите доставки, процеждащи се през граничната зона.

Ангелите на Ада, след големи загуби, нанесени им от Разбойниците и Бандидос, се обърнаха за помощ към своите приятели от състоящото се изцяло от белокожи Арийско братство, което отприщи вълна от убийства из затворите в страна, където Арийците държат контрола. Това вкара в играта Кървавите и Откачалките, които пък са с изцяло чернокожа членска маса.

Кал Декстър бе виждал кръвопролития, така че не беше от гнусливите. Но когато броят на убитите ескалира, той постави под съмнение действията на Кобрата. Понеже уважаваше основния изпълнител на плановете си, Пол Деверо, който рядко споделяше каквото и да било с когото и да било, го покани на вечеря в Александрия.

— Калвин, в нашата страна има около четиристотин големи и малки града. И в поне триста от тях има сериозен проблем с наркотиците. Част от този проблем са марихуаната, канабисът, хероинът, метамфетамините или кристалният мет и кокаинът. От мен бе поискано да унищожа търговията с кокаин, понеже този порок се разпространи в мащаб, който го изважда извън контрол. В по-голямата си част проблемът произтича от факта, че само в нашата страна кокаинът носи печалба от четиридесет милиарда долара годишно, а в световен мащаб сумата е двойно по-голяма.

— Чел съм справката — промърмори Декстър.

— Чудесно, но ти ми поиска обяснение.

Пол Деверо се хранеше, както правеше всичко останало — икономично, а любимата му кухня бе италианската. Вечерята бе тънка като лист хартия picata al limone, полята със зехтин салата и чиния маслини. За по-лесно преглъщане имаше бутилка ледено „Фраскати“. Декстър си помисли, че на връщане няма да е зле да се отбие в някое заведение и да си вземе нещо варено в комбинация с нещо пържено.

— Така че тези главозамайващи пари привличат акули от всякакъв вид и калибър. Затова имаме около хиляда банди, разпространяващи този вид наркотик, и обща численост на бандите в национален мащаб около 750000, половината от тях наркомани. Та, значи, да се върнем на първоначалния ти въпрос: какво правя и как го правя? — Той доля двете чаши с бледожълтото вино и отпи, докато търсеше точните думи: — В страната има само една сила, способна да отхвърли двойната тирания на бандите и наркотиците. Не си ти, не съм аз, не е УБН, нито ФБР, а още по-малко някоя от другите ни многобройни и баснословно скъпо струващи агенции. Дори не е и самият президент. А най-малко от всичко е местната полиция, която прилича на онова холандско дете, което мушнало пръст в дигата, за да спре прилива.

— И коя е тази единствена сила?

— Самите те. Едни други. Калвин, какво мислиш правехме през последната година? Първо, създадохме с цената на значителни разходи кокаинова суша. Постигнахме го, но е невъзможно да го удържим за дълго. Онзи пилот изтребител в Кабо Верде. Двата Q-кораба в морето. Това не може да продължава вечно, а в действителност дори не и още дълго… В мига, в който отпуснем натиска, потокът на търговията ще се възобнови. Нищо не може да се изпречи успешно на тази норма на печалбата. Това, което успяхме да постигнем, е да съкратим доставките наполовина и да създадем у клиентите неистов глад. А когато хищниците умират от глад, те се нахвърлят едни върху други… На второ място, установихме фалшив поток от доставки, който сега използваме, за да провокираме зверовете да упражнят жестокостта си не срещу невинните граждани, а срещу себеподобните си.

— Но кръвопускането деформира страната. Заприличваме на Северно Мексико. Колко дълго трябва да продължават гангстерските войни?

— Калвин, насилието никога не е спирало. То само е било скрито. Залъгвали сме се, че е само по телевизията или на киноекрана. Е, сега излезе на открито. За известно време. Ако ме оставят да провокирам бандите да се самоунищожат, тяхната власт ще бъда съкрушена за поне едно поколение.

— А в краткосрочен план?

— Уви, ще трябва да се случат още много лоши неща. Знаем го от опита ни в Ирак и Афганистан. Дали онези, които ни управляват, и нашият народ ще имат куража да го приемат и тук?

Кал Декстър се замисли за онова, което бе видял да се стоварва върху Виетнам преди 40 години.

— Съмнявам се — каза той. — Чужбина е много по-удобно място за насилие.

Навсякъде из Щатите членовете на Латинокралете биваха безмилостно избивани от местните клики на MS-13, убедени, че са атакувани самите те, и настървени да завземат запасите и клиентелата на Кралете за себе си. Но след възстановяването от първоначалния шок Кралете отговориха по единствения начин, който им бе известен.

Разчистването на сметки между Бандидос и Разбойниците, от една страна, и Ангелите на Ада и расисткото Арийско братство, от друга, остави огромен брой трупове от бряг до бряг.

И четирите банди имаха огромно представителство в най-тежките американски затвори и треската да се убива подпали и тези места.

А в Европа отмъщението на Дона тепърва започваше.

Колумбийците изпратиха в Европа 40 подбрани убийци. Претекстът уж беше визита на добра воля при галисийците, но когато пристигнаха, те поискаха да бъдат въоръжени с най-различни оръжия от складовете на Лос Канеос. Желанието им бе изпълнено.

Колумбийците бяха пристигнали по въздух с различни полети в интервал от три дни, а една малка дошла предварително тук група им предостави достатъчно каравани. Екипирани по този начин, отмъстителите поеха на север към Галисия, която през този сезон бе брулена от бури и заливана от поройни дъждове.

Наближаваше Св. Валентин и срещата между емисарите на Дона и нещо неподозиращите им домакини се състоя в един склад в красивия исторически град Ферол. Новодошлите одобрително огледаха донесения им арсенал, сложиха пълнителите, обърнаха се и откриха огън.

Когато ехото от пукотевицата заглъхна, повечето галисийски бандити бяха избити. Дребният водач с бебешко лице, известен в родината си като Ел Анимал — Животното — се изправи над един от все още дишащите галисийци и го погледна.

— Нищо лично — каза му. — Просто никой не може да се отнася с Дона по този начин… — И му пръсна мозъка.

Нямаше нужда да остават тук. Наказателният отряд се качи по колите и отпраши през границата с Франция при Андай. Франция и Испания са членки на Шенгенското споразумение, което осигурява отворени граници без контрол по тях.

Като се сменяха на волана, колумбийците се придвижиха на изток покрай полите на Пиренеите, по Лангедокската равнина и през френската Ривиера, за да влязат в Италия. Колите им имаха испанска регистрация и никой не ги спираше. Отне им 36 часа усилено шофиране, за да стигнат в Милано.

След като бе видял с очите си партидните номера на кокаина, изпратен през Атлантика с „Белеса дел Мар“, но озовал се някак си в тресавищата на Есекс, дон Диего бързо бе научил, че цялото карго е стигнало до Есекс през Холандия, но чрез ндрангета, които снабдяваха есекската шайка. По този начин калабрийците, на които той лично бе дал ролята на основен снабдител за Европа, също се бяха опълчили срещу него. Възмездието просто беше неизбежно.

Групата, изпратена да накаже виновните, бе прекарала часовете по време на пътуването, за да изучи географията на Милано и бележките, изпратени от живеещата там малка група от Богота за връзка с местните клиенти.

Така че хората на Дона знаеха как точно да намерят южните предградия Бучинаско, Корсико и Асаго, които калабрийците бяха колонизирали. За дошлите тук от дълбокия юг на Италия тези предградия бяха като нюйоркския Брайтън Бийч за руснаците — дом далече от дома.

А имигрантите бяха донесли със себе си Калабрия. Магазините, баровете, ресторантите, кафенетата — почти всичко тук носеше южняшки имена и предлагаше южняшка храна. По оценка на държавната комисия „Антимафия“ 80 % от колумбийския кокаин влизат в Европа през Калабрия, но разпределителният център е в Милано, а „пунктът за управление“ са тези три квартала.

Убийците пристигнаха през нощта.

Никой от тях не хранеше никакви илюзии за жестокостта на калабрийците. Никой никога не ги бе нападал. Когато се биеха, беше само помежду си. Така наречената Война на ндрангета между 1985 и 1999 беше оставила след себе си стотици трупове по улиците на Калабрия и Милано.

Италианската история е поменик от войни и кръвопролития и зад кухнята и културата уличната настилка бе почервенявала много пъти. Италианците смятат Черната ръка от Неапол и сицилианската мафия за страховити, но никой не спори с калабрийците. До нощта, когато пристигнаха колумбийците.

Те разполагаха със седемнайсет частни адреса. Заповедта беше да отрежат главата на змията и да се изнесат извън страната, преди да бъдат мобилизирани стотици войници.

На сутринта водата в канала Навилио беше червена. Петнайсетима от седемнайсетте боса бяха заловени в домовете им и убити на място. Шестима колумбийци отидоха на Ортомеркато, където се намира „Кинг“ — любимият на младежите нощен клуб. Спокойно заобиколиха паркираните около входа ферарита и ламборджинита, ликвидираха четиримата пазачи при вратата, влязоха и откриха огън с къси откоси, които повалиха всички пиещи на бара и седналите да вечерят край четирите маси.

Колумбийците дадоха само една жертва. Барманът, в самопожертвувателен акт, извади изпод бара пушка и стреля, преди да умре. Прицели се в дребния мъж, който, изглежда, ръководеше нападението, и успя да го прониже с куршум в смешно присвитата уста. След това умря от четирите улучили го куршума от картечен пистолет МАС-10.

Още преди изгрев-слънце беше вдигната по тревога групата за специални операции на карабинерите на улица „Виа Ламармора“ и гражданите на италианската столица на модата и търговията се събудиха от писъка на линейки и воя на сирените на полицейски коли.

Съгласно закона на джунглата и на подземния свят, ако кралят умре, всички застават зад новия крал. Почтеното общество съвсем не беше умряло и когато му дойдеше времето, щеше да отмъсти жестоко на колумбийците, без да се съобразява кой е виновен и кой невинен. Но Картелът от Богота имаше един много силен коз: кокаиновите наличности може и да се бяха свили до тънка струйка, но ръката върху кранчето на тази струйка беше на дон Диего Естебан.

Американските, мексиканските и европейските босове все още можеха да се опитат да разработят нови източници в Перу или Боливия, но западно от Венесуела Дона бе единственият, с когото можеше да се върши работа. Само онзи, когото той лично определеше да получава продукта след възстановяването на доставките, щеше да го получава. И всяка банда в Европа и Щатите искаше да бъде този избраник. А единственият начин да докажеш, че ставаш за нов монарх, е да унищожиш другите принцове.

Шестте други гиганта бяха руснаците, сърбите, турците, албанците, неполитанците и сициалианците. Латвийците, литовците, ямайците и нигерийците бяха готови, имаха желание и можеха да бъдат жестоки, но бяха малки. Щеше да им се наложи да чакат установяването на отношения с новия монарх. Местните германски, френски, холандски и британски банди бяха клиенти, а не гиганти.

Дори след миланското клане останалите европейски кокаинови трафиканти можеха да се въздържат от активни действия, ако не беше фактът, че интернет е международно достъпен и се използва по целия свят. Неидентифицираният и непроследим източник на като че ли верни новини за кокаиновия свят, създаден от Кобрата, публикува новината за възможно изтичане на информация от Колумбия.

Споменаваше се вътрешен източник от самия разузнавателен отдел на Полисия Худисиал. Информаторът твърдеше, че дон Диего на частна среща е споделил, че бъдещият му фаворит ще е ясният победител след разчистването на сметките в европейския подземен свят. Това, разбира се, беше абсолютна дезинформация. Дона изобщо не беше казвал такова нещо. Но новината сложи началото на гангстерска война, която обхвана целия континент.

Славяните под формата на трите основни руски банди и сърбите сформираха съюз. Но те бяха мразени от балтийците от Латвия и Литва, които се обединиха, за да помогнат съвместно на враговете на руснаците.

Албанците, които бяха мюсюлмани, се съюзиха с Обшина (чеченците) и турците. Ямайските Ярдбърдс и нигерийците като чернокожи решиха, че могат да работят заедно. В Италия сицилианци и неаполитанци, които по правило са врагове, сформираха временно партньорство срещу всякакви натрапници и кръвопролитието започна.

И заля Европа така, както вече бе заляло Щатите. Нито една страна в Европейския съюз не правеше изключение, дори най-големите сред тях, и по този начин ударът бе понесен от най-богатите пазари.

Медиите се мъчеха да обяснят на своите читатели, слушатели и зрители какво става. Но вълната от гангстерски убийства продължаваше да са разгръща от Дъблин до Варшава. Туристи се хвърляха с писъци на подовете в барове и ресторанти, за да се спасят от автоматните откоси, които разчистваха сметки със седящите край масите.

В Лондон детегледачката на министъра на вътрешните работи намери труп в храстите, докато разхождаше малките си повереници. Трупът беше обезглавен. По улиците на Хамбург, Франкфурт и Дармщат всяка нощ цяла седмица се появяваха трупове. Четиринайсет трупа бяха извадени от френските реки само за една сутрин. Два от тях бяха на чернокожи, а анализът на зъбния статус установи, че останалите не са французи, а са от Изтока.

Но не всички участници в престрелките загиваха. Линейките на бърза помощ едва смогваха. От челните страници на вестниците изчезнаха всякакви новини за Афганистан, сомалийските пирати, глобалното затопляне и ненаситните банкери — заглавията „крещяха“ в изблик на безсилно възмущение.

Навсякъде властите привикваха полицейските началници, кастреха ги, после ги пращаха да се накарат на своите подчинени. Политици от двайсет и седем парламента в Европа, от Конгреса във Вашингтон и от петдесетте щата се опитаха да изразят решителност, но не убедиха никого, защото безсилието им ставаше все по-ясно за избирателите.

Политическата реакция започна в Щатите, но бързо последва и в Европа. Телефонните линии на всеки кмет, представител или сенатор в Съединените щати прегряха от обаждания, които изразяваха страх или възмущение. Медиите по двайсет пъти на ден използваха всезнаещи експерти, но всички те изразяваха различни мнения.

Навъсените полицейски шефове даваха пресконференции, макар че биха предпочели да се скрият. Полицейските сили бяха безпомощни и това се отнасяше също до бърза помощ, моргите и съдебните лекари. В три града се наложи да се използват хладилни складове за месо, за да се приберат в тях труповете по улиците и от ледените води на реките.

Като че ли никой не бе предполагал способността на подземния свят да шокира, ужасява и отвращава обикновените хора от два континента, почти забравили какво значи истинско насилие.

Средният брой на жертвите надмина 500 души за всеки от континентите. Никой не скърбеше за гангстерите освен техните близки и роднини, но за нещастие в престрелките падаха и съвсем безобидни граждани. Най-лошото бе, че това включваше и деца, което принуди пишещите в таблоидите да отворят речниците в търсене на още по-експресивни думи, за да изразят възмущението си.

Един тихо говорещ учен и криминолог обясни по телевизията причинно-следствената връзка зад гражданската война, която бе вкарала в потрес трийсет нации. Без излишни емоции той заяви, че е налице драстичен недостиг на кокаин и че вълците се бият за нищожните все още налични количества.

Алтернативите — скунк[22], кристален мет и хероин — не можеха да запълнят празнината. Кокаинът бил прекалено леснодостъпен прекалено дълго време, обясни възрастният учен. Бил се превърнал не в удоволствие, а в необходимост за твърде широки слоеве на обществото. Бил направил прекалено много хора твърде богати и обещавал много повече. Ученият обясни, че в момента умира индустрия за 50 милиарда долара годишно на всеки от двата континента, така че всички ние наблюдаваме гигантските предсмъртни гърчове на едно чудовище, живяло необезпокоявано сред нас твърде дълго. Поразеният водещ едва се сети да благодари на професора, когато той стана, за да си тръгне от студиото.

Това обаче помогна да се избистри посланието от населението към управляващите. Сега то бе по-ясно: оправете нещата или се махайте.

Кризите възникват в обществата на различни нива, но никоя не е по-катастрофална от онази, когато политиците се почувстват застрашени да напуснат добре платените си работни места.

— Не ми затваряйте! — кресна началникът на кабинета в Белия дом.

— Изобщо не би ми хрумнало, господин Силвър — успокои го Пол Деверо.

И двамата бяха останали верни на старото официално обръщение — нещо нечувано в съвременен Вашингтон. Но никой от двамата не притежаваше таланта да е добросърдечен, така че и двамата бяха решили да не се преструват.

— Бихте ли… — към всеки друг подчинен Джонатан Силвър би продължил „домъкнали жалкия си задник“, но този път почти плавно продължи с: — … дошли в Белия дом в шест тази вечер? Говоря от името на... знаете кой.

— За мен ще е удоволствие, господин Силвър — каза Кобрата.

И прекъсна връзката. Нямаше да е удоволствие. Не хранеше илюзии по този въпрос. Но знаеше, че подобна среща е неизбежна.

16

Джонатан Силвър имаше репутацията на може би най-големия заядливец, обитавал някога коридорите на Западното крило. И още с влизането на Пол Деверо ясно даде да се разбере, че няма намерение да я опровергава.

Държеше брой на в-к „Лос Анджелис Таймс“ и го размаха пред лицето на по-възрастния мъж.

— Вие ли сте отговорен за това?

Деверо разгледа вестника с безстрастността на ентомолог, който изучава умерено интересна ларва. Първа страница бе заета от снимка със заглавие „Ад по Родео Драйв“[23]. Снимката бе на ресторант, напълно опустошен от куршуми.

Сред седмината мъртви, казваше се в текста, имало четирима, идентифицирани като основни фигури от подземния свят, пешеходец, случайно минаващ в момента на стрелбата, и двама сервитьори.

— Не лично — отговори Деверо.

— Искам да ви осведомя, че в този град има много хора, които мислят иначе.

— Какво искате да ми кажете, господин Силвър?

— Искам да ви кажа, господин Деверо, че вашият проклет проект „Кобра“ донесе в подземния свят гражданска война, която превърна тази страна в костница, каквито през последното десетилетие сме виждали само в Северно Мексико. И това трябва да спре.

— Може ли да говорим по същество?

— Ако обичате.

— Преди година и половина нашият общ главнокомандващ ме попита, съвсем недвусмислено при това, дали би било възможно да се унищожи кокаиновата индустрия и търговия, които съвсем ясно бяха излезли от контрол и се бяха превърнали в национално бедствие. Отговорих му — нека напомня, след обстойно проучване, — че това би било възможно на определена цена, ако бъдат изпълнени определени условия… дай боже, в краткосрочен план.

— Но изобщо не споменахте, че по улиците на триста града ще потече кръв. Поискахте два милиарда долара и те ви бяха дадени.

— Това беше само финансовата цена на операцията.

— Не сте споменавали за цената, свързана с гражданското възмущение.

— Защото не сте ме питали. Вижте… тази страна харчи четиринайсет милиарда долара годишно за над десет официално съществуващи агенции и какво ни донесе това? Нищо. Защо? Защото кокаиновата индустрия само в Щатите — да не споменаваме Европа — струва четири пъти повече от тази сума. Наистина ли сте смятали, че производителите на кокаина ще се разтреперят от ужас, ако им кажем да спрат? Наистина ли сте допускали, че американските банди — нека напомня, че те са сред най-жестоките на света — ще се заловят с търговия на сладкиши, без да им мине мисълта да се бият?

— Това не означава, че страната ни трябва да се превръща във фронтова зона.

— Напротив, означава точно това. Деветдесет процента от убитите са откачени до степен да бъдат клинично освидетелствани. Няколкото трагични невинни жертви са по-малко на брой от жертвите по пътищата през уикенда.

— Но вижте какво постигнахте, по дяволите! Ние винаги сме държали нашите ненормалници натикани в гетата, далече от другите. А вие ги извадихте на главните улици. Там, където живее обикновеният гражданин, избирателят. А тази година има избори. След осем месеца човекът в дъното на този коридор ще се обърне към хората да му гласуват доверие за още четири години. И аз не искам, господин Деверо, това доверие да му бъде отказано просто защото хората не смеят да напуснат домовете си.

Както обикновено гласът му се повиши до крясък. Минаващите зад вратата служители напрягаха слух, за да разберат какво става. В кабинета само гостът запазваше леденостудено и презрително спокойствие.

— Няма да се стигне дотам — каза той. — В момента сме на около месец от практическото самоунищожение на американския бандитизъм или поне от разбиването му за поне едно поколение. Когато това се изясни, мисля, че народът ще разбере какво бреме е паднало от гърба му.

Пол Деверо не беше политик. Джонатан Силвър обаче беше. И знаеше, че в политиката не е важно какво е реално съществуващото. Важно е онова, което изглежда реално на лековерните. Защото онова, което изглежда реално, се разпространява от медиите и се купува от баламите. Той поклати глава и заби пръст в страницата.

— Това не може да продължава! Без значение каква ще е ползата в крайна сметка. То трябва да спре, без значение на каква цена.

Взе един лист от писалището си и го подаде на пенсионирания шпионин.

— Знаете ли какво е това?

— Не се съмнявам, че ще ви достави удоволствие да ми съобщите.

— Президентски указ. Ще му се противопоставите ли?

— За разлика от вас, господин Силвър, аз съм служил на няколко главнокомандващи и досега не съм си позволявал да не изпълнявам заповедите им.

Забележката накара началника на кабинета да почервенее като домат.

— Много добре тогава. Защото този указ ви заповядва да прекратите операцията. Проект „Кобра“ приключи. Преустановен е. Спрян е. Считано от този час. Върнете се в щабквартирата си и направете нужното, за да спрете работата. Ясен ли съм?

— Кристално ясен.

Пол Деверо, Кобрата, сгъна листа, сложи го в джоба си, обърна се и излезе от кабинета. Нареди на шофьора си да го откара до изоставения склад в Анакостия и показа дадения му ПУ на смаяния Кал Декстър.

— Но ние бяхме толкова близко.

— Недостатъчно обаче. Ти беше прав. Нашата велика иначе нация може да убие един милион чужденци, но не дори един процент от този брой наши гангстери, без да й прилошее… Както обикновено ще оставя подробностите на теб. Изтегли двата Q-кораба. Предай като дарение „Балморал“ на британския флот, а „Чесапийк“ на нашите „тюлени“. Приземете двата „ястреба“ и ги върнете на американските ВВС. С моите благодарности, разбира се. Нямам никакво съмнение, че тяхната удивителна технология е поглед в бъдещето. Но не и нашето. На нас ни беше платено. Мога ли да оставя всичко това в твоите ръце? Не забравяй за дрехите на долните етажи. Сега те може да се дадат на бездомните, нали?

— А ти? Ще мога ли да се свържа с теб в дома ти?

Кобрата се замисли.

— За около седмица, може би. След това може да ми се наложи да попътувам. Някои недовършени неща. Нищо съществено.

Дон Диего Естебан обичаше да се самозаблуждава, че макар да има частна църква в собственото си имение в ранчото в Кордилиерите, предпочита да се наслаждава на службата в църквата на най-близкото градче.

Това му даваше възможност да приема с мрачна учтивост поздравите на пеоните и техните загърнати с шалове жени. Можеше да се усмихва на изпълнените с благоговение босоноги деца. Можеше да слага на дискоса щедри дарения.

След като се съгласи да говори с мъжа от Америка, който бе пожелал да се види с него, той избра църквата, но пристигна сериозно охраняван. Всъщност тъкмо американецът бе предложил да се видят в божи храм, понеже и двамата се прекланяли пред един бог съгласно католическите ритуали. Това беше определено най-странното искане, стигало някога до Дона, и самата му оригиналност го заинтригува.

Колумбийският идалго пристигна пръв. Сградата вече бе проверена от охраната му, а свещеникът бе пратен да си върви. Диего Естебан топна два пръста в съда за светена вода, прекръсти се и се приближи до олтара. Седна на първата редица пейки, сведе глава и се помоли.

Когато се изправи, чу избелялата от слънцето врата зад него да изскърцва, усети притока на горещ въздух отвън и после чу глухия плътен шум на затварянето й. Знаеше, че неговите хора са скрити в сенките наоколо с готово оръжие. Беше светотатство, но той можеше да се изповяда и да получи опрощение. Мъртвият не може да се изповядва.

Посетителят се приближи и седна също на първата редица, на шест седалки от дон Диего. И той се прекръсти. Дона погледна косо встрани. Американец… строен… на подобна възраст… аскетично облечен в безукорен кремав костюм.

— Сеньор?

— Дон Диего Естебан?

— Да, аз съм.

— Пол Деверо от Вашингтон. Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете.

— Чувал съм това-онова. Общи приказки, нищо конкретно. Но настоятелни. Слухове за човек, когото наричат Кобрата.

— Глупаво прозвище. Но да си призная, съм му задължен.

— Говорите испански перфектно. Позволете ми един въпрос.

— Разбира се.

— Защо да не наредя да ви убият? Имам стотина мъже навън.

— Аз пък мога да разчитам само на хеликоптерния си пилот. Но мисля, че притежавам нещо, което някога бе ваше и което може би съм в състояние да ви върна. Ако стигнем до споразумение. Което не бих могъл да направя, ако съм мъртъв.

— Зная какво ми направихте, сеньор Кобра. Нанесохте ми сериозни щети. Без да съм ви направил лично нищо лошо. Защо го направихте?

— Защото страната ми поиска това от мен.

— И сега?

— През целия си живот съм служил на двама господари — на Бог и на моята Родина. Бог никога не ме предаде.

— А родината ви го стори?

— Да.

— Защо?

— Защото това повече не е родината, пред която дадох клетва за вярност като младеж. Тя стана корумпирана и користолюбива, слаба, но въпреки това арогантна, посветена на затлъстелите и глупавите. Връзката се прекъсна, предаността изчезна.

— Аз никога не съм се заклевал във вярност пред никоя страна. Дори пред родината си. Защото държавите се управляват от хора и най-често това са най-малко заслужаващите да го правят. И аз имам двама господари — Бог и Богатството. Моето богатство…

— И за второто, дон Диего, вие сте убивали много пъти.

Деверо нямаше никакво съмнение, че под лустрото на благородния външен вид и добрите обноски човекът на няколко крачки от него е психопат и крайно опасен.

— А вие, сеньор Кобра, не сте ли убивали за своята страна? Много пъти?

— Разбира се. Значи може би ние донякъде си приличаме.

Психопатите трябва да чуват комплименти. Деверо знаеше, че сравнението ще поласкае кокаиновия повелител. Сравняването на алчността за пари с патриотизма не може да обиди никого.

— Възможно е да е така, сеньор. Каква част от моята собственост се намира във ваше притежание?

— Около сто и петдесет тона.

— Липсващото количество е три пъти по-голямо.

— По-голямата част от разликата е конфискувана от митници, брегова охрана и така нататък и вече е изгорена. Друга част е на дъното на морето. Последната четвърт е у мен.

— На отговорно пазене?

— Много отговорно и надеждно. А войната срещу вас приключи.

— Хм… това е предателство.

— Нищо не ви убягва, дон Диего.

Дона се замисли за оцелелия кокаин. При увеличено производство в джунглата, сведени до минимум прехващания по море, възможност за възобновяване на транспортирането по въздух… да, той можеше да започне отново. Трябваше му готов продукт, с който да запълни пропастта, да умилостиви вълците и да сложи край на войната. Сто и петдесет тона изглеждаха достатъчни за тази краткосрочна цел.

— А цената ви, сеньор?

— Дойде и моят ред да се пенсионирам. Но далеч оттук. Вила на слънчево място. С моите книги. Официално мъртъв, разбира се. Това не може да е евтино. Един милиард долара, ако обичате.

— Моята собственост се намира на кораб, предполагам?

— Да.

— И ще ми дадете номерата на банковите сметки?

— Естествено. А вие ще ми кажете в кое пристанище искате кораба.

— Разбира се.

— И какъв е отговорът ви, сеньор?

— Мисля, сеньор, че можем да се споразумеем. Ще си тръгнете, без да ви се случи нищо. Уточнете подробностите със секретаря ми отвън. А сега искам да се помоля насаме. Vaya con Dios[24], сеньор.

Пол Деверо стана, прекръсти се и излезе от църквата. След час беше във военновъздушната база в Маламбо, където чакащият го „Груман“ го върна във Вашингтон. В изградения хангар на стотина метра от мястото, където частният самолет рулира и застана на пистата за излитане, операторите на безпилотния самолет, известен като „Мишел“, бяха научили, че до седмица ще прекратят участието си в операцията и ще се върнат в Невада, натоварени с цялото по-съществено оборудване на два тежки С-5.

Кал Декстър нямаше представа къде е началникът му, но не попита. Вършеше каквото му бе възложено и елемент по елемент унищожаваше сложната структура на проекта.

Двата Q-кораба вече бяха на път — „Балморал“ за Лайм Бей в Дорсет, а „Чесапийк“ за Нюпорт Нюз. Британците бяха изказали благодарността си за даряването на „Балморал“, който щеше да им свърши отлична работа в действията срещу сомалийските пирати.

Двете бази за контрол на безпилотните самолети приземиха своите „ястреби“ за връщане в Съединените щати, но запазиха огромната база данни, създадена в резултат на многомесечното ШИНАМОТ — тя определено щеше да играе роля в бъдеще при използване на по-скъпите, управлявани от хора шпионски самолети.

Затворниците — 187 души — бяха върнати от остров Игъл, архипелага Чагос, с пригоден за далечно действие товарен самолет „Херкулес С130“ на американските ВВС. На всеки бе позволено да изпрати късо съобщение до своите загубили надежда близки.

Банковите сметки, вече почти изпразнени, бяха консолидирани в една, за да се покрият разходи, появили се в последната минута, а комуникационната мрежа, управлявана от склада в Анакостия, бе редуцирана за вътрешна употреба от останалия при своите компютри Джереми Бишоп.

И тогава един ден се появи Пол Деверо. Каза, че е доволен, и дръпна Кал Декстър встрани.

— Чувал ли си някога за Спиндрифт Кей? Както и да е, това е малък остров, едва-едва по-голям от коралов атол. Намира се в Бахамите. Един от така наречените „външни“ острови. Не е населен, ако не броим малко поделение американски пехотинци, закарани на острова за тренировка по оцеляване в екстремни условия. В центъра на Кей има палмова горичка, под която са струпани безкрайни редици бали. Можеш и сам да се сетиш какво има в тях. Трябва да се унищожат… всичките сто и петдесет тона. Поверявам ти тази задача. Имаш ли някаква представа каква е стойността на тези бали?

— Мисля, че мога да предположа… Няколко милиарда долара?

— Прав си. Трябва ми човек, на когото имам абсолютно доверие. Тубите с бензин са закарани там отдавна. Най-добрият начин да се добереш до това място е с хидроплан от Насау. Тръгвай, моля те, и направи каквото трябва да се направи.

Кал Декстър бе виждал какво ли не през живота си, но никога не бе виждал хълм на стойност милиарди долари, нито бе унищожавал такъв. Дори една-единствена бала, скътана в нечий куфар, означаваше доживотна обезпеченост. Излетя с редовен граждански полет от Вашингтон за Насау и се регистрира в хотел „Парадайз Айланд“. Попита на рецепцията и след кратък телефонен разговор успя да резервира хидроплан за следващата сутрин.

Спиндрифт Кей се намираше на сто и петдесетина километра и полетът продължи около час. През март времето вече се стопля и морето придобива обичайния си невъзможен син цвят между островите, като леко избледнява над пясъчните плитчини. Дестинацията бе толкова необичайна, че пилотът трябваше да направи два пъти справка с джи пи ес системата, за да е сигурен, че лети към правилния атол.

Около час след изгрев-слънце направи вираж, посочи и извика над рева на двигателя:

— Ето го, господине!

Декстър погледна надолу. Гледката заслужаваше да е на пощенска картичка. По-малко от един квадратен километър площ с риф, обграждащ бледосиня лагуна, в която се влизаше пред единствен процеп в корала. Тъмна група палми в центъра, която по никакъв начин не издаваше смъртоносното съкровище под клоните.

В единия от плажовете стърчеше като забит паянтов пристан — явно там разтоварваше корабът за доставки. Докато Декстър гледаше, двама души излязоха изпод скрития под камуфлажна мрежа лагер до палмите и се загледаха нагоре. Хидропланът започна да се спуска към водата.

— Оставете ме на пристана — каза Дестър.

— Не искате ли да си накиснете краката? — усмихнато каза пилотът.

— Може би по-късно.

Декстър слезе, стъпи на плавника и прекрачи на пристана. Наведе се, за да мине под крилото, и се озова очи в очи с главен сержант с изпъната по военному стойка. Зад него стоеше морски пехотинец. И двамата носеха пистолети.

— С каква цел сте тук, сър?

Учтивостта бе безупречна, но намекът прозрачен. „По-добре е да имаш основателна причина да си тук, защото иначе няма да направиш и крачка напред“. Вместо отговор Декстър му подаде писмо, което извади от вътрешния джоб на сакото си.

— Прочетете това много внимателно, главен сержант, и обърнете специално внимание на подписа.

Ветеранът зачете и се вцепени; единствено годините самодисциплина му позволиха да не изрази по видим начин удивлението си. Безброй пъти беше виждал портрета на главнокомандващия, но никога досега не му се бе случвало да види саморъчния подпис на президента на Съединените щати. Декстър протегна ръка за писмото.

— И така, главен сержант, и двамата служим на един господар. Казвам се Декстър и съм от Пентагона. Но това няма значение. Писмото дава по-голяма власт от онази, която обикновен имам, от вашата, дори от тази на министъра на отбраната. И изисква вашето сътрудничество. Ще ми го дадете ли?

Пехотинецът застана в стойка „мирно“ и заби поглед над главата на Декстър към хоризонта.

— Тъй вярно, сър.

Пилотът — бе нает за целия ден — намери сенчесто място и седна, готов да остане колкото е нужно. Декстър и морският пехотинец отидоха по пристана до плажа. Там чакаха дванайсет загорели от слънцето млади мъже, които седмици наред бяха ходили за риба, бяха плували, бяха слушали радио, бяха чели евтини книжлета и бяха поддържали физическата си форма чрез изтощителни ежедневни упражнения.

Декстър забеляза тубите бензин, складирани на сянка, и тръгна към палмите. Горичката покриваше има-няма десетина декара и в нея беше изсечена пътека, водеща до центъра. От двете страни на пътеката, в сянката на палмите, бяха струпани балите. Бяха подредени в кубични купове, по стотина във всеки, по тон и половина на куп. Това беше резултатът от обикалянето от девет месеца по море и дейността на два тайни кораба.

— Знаете ли какво е това? — попита Декстър.

— Не, сър — отговори главният сержант. Не беше негова работа да знае, а и да знаеше, нямаше да каже.

— Документи. Стари досиета. Но свръхсекретни. Поради тази причина президентът не иска да попаднат в ръцете на врагове на страната. Овалният кабинет взе решение да бъдат унищожени. Затова е и бензинът. Моля, наредете на хората си да донесат тубите и да залеят всяка купчина.

Самото споменаване на враговете на страната беше предостатъчно за главния сержант.

— Слушам, сър! — отсечено каза той и с широка крачка се отправи обратно към плажа.

Декстър бавно продължи по пътеката между балите. Беше видял предостатъчно бали от юли предишната година досега, но нищо подобно на това струпване. Зад него се появиха морските пехотинци, всеки помъкнал голяма туба с бензин. Момчетата започнаха да изливат бензина върху купчините. Декстър никога не бе виждал как гори кокаинът, но му бяха казали, че гори бързо, ако на запалването се помогне с нещо.

От много години носеше на ключодържателя си малко швейцарско ножче и понеже бе дошъл тук с официален служебен паспорт, не му го бяха взели на международно летище „Дълес“ във Вашингтон. От любопитство отвори широкото острие и го заби в най-близката бала. Какво толкова, помисли си. Никога не бе опитвал кокаин и със сигурност никога повече нямаше да се докосне до него.

Късото острие мина през опаковката и потъна. Той го изтегли. На върха имаше малко бял прах. Кал Декстър беше с гръб към морските пехотинци в началото на пътеката. Те така и нямаше да видят за какви „документи“ става дума.

Облиза върха на ножа. Завъртя език в устата си, изчака слюнката му да разтвори праха и да стигне до вкусовите му брадавички. Изненада се… този вкус му бе познат.

Отиде при друга бала и повтори операцията, този път с по-голям разрез и по-голяма мостра. И пак… и пак. Като младеж в армията, след завръщането си от Виетнам, беше изплащал таксите за следването на право във Фордам, Ню Йорк, с работа „на парче“. Веднъж бе прекарал близо месец в сладкарница. И оттогава знаеше много добре вкуса на содата за хляб.

Направи поне още десет разреза в различни бали, преди да ги залеят и над всичко да се разнесе тежката миризма на бензин. После замислено се върна на плажа. Дръпна една вече празна туба, седна на нея и се загледа към морето. След половин час се приближи главният сержант и се изправи до него.

— Работата е свършена, сър.

— Запалете ги — нареди Декстър.

Чу командата „Отдръпни се!“ и приглушеното „уумп“, с което парите поеха искрата. После над горичката се издигна облак дим. Морският бриз бързо превърна първите пламъци в огнен ад.

Декстър се обърна към палмите и видя и те, и скритото под тях да изчезват. На пристана пилотът бе скочил на крака и гледаше изумено. Морските пехотинци също се взираха в пожара.

— Кажете ми, главен сержант…

— Сър…?

— Как пристигнаха тук балите с документи?

— С кораб, сър.

— Всичко наведнъж?

— О, не, сър. Поне на десетина курса. През седмиците, откакто сме тук.

— С един и същи кораб? Винаги?

— Тъй вярно, сър. Един и същи.

Естествено. Трябваше да има и друг кораб. Спомагателните кораби, които бяха зареждали „тюлените“ и британските СВМС в открито море, бяха вземали със себе си боклука и затворниците. И бяха носили храна и гориво. Но конфискуваното карго не бе отишло в Гибралтар или Вирджиния. Кобрата се нуждаеше от етикетите, партидните номера и идентификационните кодове, за да заблуди Картела. Тези трофеи той бе запазил. Явно тук.

— Как изглеждаше корабът?

— Малък, сър. Трампер.

— Националност?

— Не мога да кажа, сър. На кърмата му имаше флаг. Нещо подобно на две запетаи. Едната червена, другата синя. А екипажът беше от жълти.

— Име?

Главният сержант смръщи вежди в напън да си спомни. После се обърна.

— Анджело!

Наложи се да извика, за да се чуе над рева на пламъците. Един от морските пехотинци се обърна и се приближи на бегом.

— Как се казваше трамперът, който докарваше балите?

— „Морски дух“, сър. Видях името на кърмата. С нова бяла боя.

— А отдолу?

— Отдолу, сър…?

— Пристанището на регистрация обикновено се изписва под името на кърмата.

— О, да… Пу… нещо си, сър.

— Пусан?

— Тъй вярно, сър. Пусан. Има ли още нещо, сър?

Декстър го освободи с кимване, стана и отиде в края на пристана, където можеше да остане сам и може би да влезе в обхват на телефона. Беше доволен, че го бе оставил да се зарежда през цялата нощ. За негово облекчение верният Джереми Бишоп както обикновено бе прекарал нощта пред стената с компютри — може би единственото притежание на проекта, което още не бяха сдали.

— Може ли някоя от консервните ти кутии да превежда на корейски? — попита Декстър.

Отговорът дойде ясен като звън на църковна камбана.

— На всеки език, ако пусна нужната програма. Къде се намираш?

— Няма значение. Единственият ми начин за комуникация е с този мобилен телефон. Как ще е на корейски „Морски дух“ или „Духът на морето“? И не ми изтощавай батерията.

— Добре. Затвори, ще ти се обадя.

След две минути телефонът иззвъня.

— Имаш ли лист и молив? — попита Бишоп.

— Не ми трябват. Просто ми кажи.

— Окей. Произнася се „Хай Шин“. По букви…

— Ясно как е по букви. Сега искам да ми откриеш един трампер. Малък. Името му е или „Хай Шин“, или „Морски дух“. Южнокорейски, регистриран в пристанището на Пусан.

— Дай ми две минути.

Бишоп си знаеше работата. След две минути пак му позвъни.

— Намерих го. Пет хиляди тона, товарен с общо предназначение. Име „Морски дух“. Името е регистрирано тази година. Какво те интересува за него?

— Къде се намира в момента?

— Задръж…

Някъде в Анакостия Джереми Бишоп яростно затрака по клавиатурата. После гласът му отново се разнесе в слушалката:

— Няма корабен агент и не регистрира курсове. Може да е навсякъде. Момент така… Капитанът е дал имейл адрес.

— Свържи се с него и го попитай къде се намира. С координати на картата. Курс и скорост.

Поредното чакане. Батерията му спадаше.

— Пратих му имейл. Зададох му въпроса. Той отказва да отговори. Пита кой си.

— Кажи му, че е Кобрата.

Пауза.

— Беше много учтив, но настоява да чуе „овластяващата дума“.

— Иска да каже „паролата“. Кажи му „Хай Шин“.

След малко Бишоп се обади явно впечатлен.

— Как се сети? Вече имам каквото ти трябва. Искаш ли да си запишеш?

— Не разполагам тук с никакви карти. Просто ми кажи къде се намира, по дяволите!

— Спокойно де. На сто морски мили източно от Барбадос, курс 270°, скорост десет възела. Да благодаря ли на капитана на „Морски дух“?

— Да. После провери разполагаме ли с военен кораб между Барбадос и Колумбия.

— Ще ти се обадя пак.

Източно от Барбадос, курс точно на запад. През веригата острови Уиндуърд[25], покрай Холандските Антили и направо в колумбийски води. Толкова далече на юг нямаше никакъв начин корейски трафикант да се върне на Бахамите. Беше взел последното си карго от „Балморал“ и после беше получил заповед къде да го закара. Триста морски мили означават трийсет часа. Утре следобед. Джереми Бишоп му се обади пак.

— Не става. Няма нищо в Карибите.

— Онзи бразилски майор още ли е в Кабо Верде?

— Мисля, че да. Учениците му се дипломират след два дни и той се съгласил да вземе участие в церемонията, после щял да се пенсионира и да си замине със самолета. Но двамата американски радисти вече са откомандировани. Доколкото знам, пристигнаха в Щатите.

— Можеш ли да ме свържеш с него? И по какъв начин?

— Мога да му пратя имейл или текстово съобщение на телефона.

— Направи и двете. Искам телефонния му номер и искам да ми отговори на позвъняването след точно два часа. Сега трябва да вървя. Ще ти се обадя от хотелската си стая след сто минути. Просто ми намери номера му. Чао…

И се върна при хидроплана. Пламъците вече угасваха. Повечето палми представляваха овъглени пънове. Екологически погледнато това бе катастрофа. Той отдаде чест на строените на пясъка морски пехотинци и се качи.

— Пристанището на Насау. Колкото може по-бързо.

След деветдесет минути вече се намираше в хотелската си стая и изчака десет минути, за да се обади на Бишоп.

— Имам го — радостно съобщи гласът от Вашингтон и му продиктува номера. Декстър се обади веднага.

— Майор Жоао Мендоса?

— Да.

— Познаваме се от Скамптън, Англия. Аз съм човекът, контролирал вашите мисии през последните няколко месеца. Първо, искам да ви благодаря най-искрено и да ви поздравя. На второ място бих желал да ви задам един въпрос.

— Давайте.

— Помните ли какво направиха копелетата на малкия ви брат?

Настъпи дълга пауза. Ако го беше засегнал, можеше просто да му затвори. След малко плътният глас отново се разнесе в слушалката.

— Помня отлично. Защо?

— Имате ли представа колко грама са били нужни, за да бъде убито момчето?

— Няколко. Десетина, знам ли. И отново — защо?

— Има една цел, до която не мога да се добера. Но вие можете. Тя пренася сто и петдесет тона пуро. Достатъчни, за да бъде убит брат ви сто милиона пъти. Говоря за кораб. Ще ми направите ли услугата да го потопите?

— Местоположение и отстояние от Фого?

— Вече не разполагаме с безпилотни самолети. В базата ви няма американци. Нямаме насочване от Невада. Ще трябва сам да го откриете.

— Когато летях за Бразилия, изтребителите ни бяха с кабина с една седалка. Така го правехме. Дайте ми местоположението на целта.

Беше пладне в Насау. Пладне и в Барбадос. Щеше да се лети на запад със слънцето. Излитане и 2100 мили, значи… четири часа. Почти със скоростта на звука. В четири следобед е все още ден. Шест часа при десет възела за „Хай Шин“.

— Четиридесет морски мили източно от Барбадос.

— Няма да мога да се върна.

— Приземете се някъде там. Например в Бриджтаун, Барбадос, или Санта Лусия, Тринидад. Ще уредя формалностите.

— Дайте ми точните координати — градуси, минути, секунди, северно от екватора, западно от Гринуич.

Декстър му даде името и описанието на кораба, флага, под който плаваше, и координатите по карта, коригирани за шест часа плаване право на запад.

— Ще можете ли да го направите? — попита обезпокоено. — Без навигатор, без водене по радиото, на максимален обсег. Възможно ли е?

Изглежда, този път успя да засегне бразилеца.

— Сеньор, имам самолет, имам джи пи ес, имам очи и имам слънце. Аз съм пилот. Това ми е работата.

И това сложи край на разговора.

17

Трябваше да изтече половин час след като майор Мендоса прекъсна разговора по мобилния си телефон до тръпката от РПИ и усещането на тласъка в гърба от възпламеняването на последните две ракети в склада. Старият „Буканиър“ щеше да излети в небето в последната си мисия.

Мендоса нямаше никакво желание да претупва предполетната подготовка, за да си спести няколко мили полет. Така че спокойно изгледа как британският му наземен екип зарежда „Бука“ с максимално възможните 10300 литра гориво, което му даваше 2200 морски мили или 4050 километра обсег на полета.

Оръдието бе заредено само с бронебойни снаряди. Нямаше никаква нужда от трасиране, защото щеше да стреля при дневни условия, нито от запалителни снаряди, понеже целта беше от желязо.

Майорът поработи над картите и отбеляза височината, скоростта и времето за стигане до целта по старомодния начин — с карта и далтънов компютър[26]. Сгъна картата по широчина и я прихвана с ластик за дясното си бедро.

По прищявка на съдбата о-в Фого лежи на почти същата географска широчина от 15° като Барбадос. Така че курсът му също щеше да е 270°, т. е. точно на запад. Имаше точните координати на позицията на целта, както бяха съобщени на американеца преди точно два часа. След четири часа полет на екрана на неговия джи пи ес щяха да се изпишат същите тези координати. След това трябваше да отчете шестте часа плаване, да се спусне ниско и да тръгне на лов с последните си литри гориво. Накрая трябваше да се добере до Бриджтаун, Барбадос, сигурно летейки само на останалите в резервоара изпарения. Елементарно.

Събра малкото си лични вещи, взе си паспорта и малко долари, натъпка всичко в чанта, сложи я в краката си, облегна се и излетя.

Ракетите на РПИ се възпламениха зад него, ускорението го ритна в гърба като магаре, но той удържа контрола, докато не видя под себе си сините разпенени вълни. После отне малко от тягата и полетя

След няколко минути вече беше на 15-ия паралел и нагласи режима на максимален обсег при минимален разход. Когато набра височината, зададе скоростта и видя как джи пи ес системата започна да отброява изминатите мили.

Между Фого и Барбадос няма нищо интересно. Бразилският ас гледаше къдравите бели високи облаци под себе си. От време на време в пролуките между тях се виждаше тъмната синева на Атлантика.

След около три часа осъзна, че е малко по-назад, отколкото бе очаквал, и по това разбра, че насрещният вятър е по-силен. Когато системата му съобщи, че е на 200 мили зад целта и предполагаемата й позиция, той отне малко от тягата и започна спускане към океана. Искаше да е на 150 метра на 10 мили зад „Хай Шин“.

На 300 метра изравни, намали скоростта и зададе най-икономичен разход на гориво. Скоростта вече не бе важна, сега му трябваше време за търсене, защото морето беше празно, а поради насрещния вятър бе изразходвал повече гориво, отколкото бе очаквал. И тогава видя малък трампер. Беше ляво на борд спрямо него, на шейсет мили от Барбадос. Наклони крило, наведе нос и започна вираж покрай кърмата, за да види името и флага.

На трийсет метра височина и при скорост от 500 км/час видя първо флага. Не го разпозна. В действителност това бе „флаг за удобство“ на Бонеър[27] от Холандските Антили. От палубата го гледаха обърнати нагоре лица. Забеляза струпано карго — дървен материал, после зърна името. „Принс Вилем“. Изглежда, бе холандски кораб, натоварен с трупи за Кюрасао. Издигна се на височина 300 метра и провери оставащото му гориво. Нещата не изглеждаха добре.

Позицията, съобщавана от джи пи ес системата му „Гармин“, почти съвпадаше с нанесената на картата позиция на „Хай Шин“ отпреди шест часа. Само че с изключение на холандеца, изостанал и смаляващ се встрани от него, не се виждаше никакъв друг трампер. От друга страна, не можеше да се изключи възможността корабът да се е отклонил от курса. Нямаше смисъл да пита сигурно гризящия ноктите си в Насау в този момент американец. Реши да рискува и да приеме, че корабът с кокаина е все още пред него, и да продължи по курс 270°. И се оказа прав.

За разлика от реактивния самолет, който на 10000 метра височина бе трябвало да се бори с насрещен вятър, „Хай Шин“ бе намерил попътно течение и се движеше с 12 възела, а не с очакваните 10. Откри го на 30 морски мили от един карибски курорт. Вираж покрай кърмата му показа двете капки — синя и червена — на южнокорейския държавен флаг и новото му име „Морски дух“. И отново на палубата изтичаха дребни фигурки да го проследят.

Майор Мендоса не искаше да избива екипажа. Затова избра да разкъса носа и кърмата на кораба. Изтегли се на разстояние, издигна буканиъра по-високо и реши да заходи към целта странично по широка дъга. Превключи оръдието от „Предпазител“ на „Огън“, направи вираж и спусна носа като за хвърляне на бомби. Нямаше бомби, но оръдието трябваше да свърши същата работа.

В края на 50-те години на миналия век Кралският флот бе поискал нов реактивен морски бомбардировач от нисък клас, който да се грижи за заплахата на някогашните кръстосвачи клас „Свердлов“ на СССР. Нещата стигнаха до търг, а резултатът щеше да се съобрази с предложения проект. „Блекбърн Еъркрафт“ предложи „Буканиър“ и бе направена малка поръчка. Първият полет бе през 1962 година и на самолета се гледаше като на временен заместител. През 1991 година обаче самолетът още бе на въоръжение и го използваха срещу Саддам Хюсеин, само че над суша като подкрепление за Кралските ВВС.

При създаването си компанията „Блекбърн“ едва бе свързвала двата края и в един момент бе стигнала дотам, че да произвежда метални кутии за съхранение на хляб. Така че ретроспективно погледнато „Буканиър“ бе почти гениално творение. Не беше красавец, но бе издръжлив и можеше да се адаптира. А най-важното бе, че беше много надежден, защото двата двигателя „Спей“ просто не се повреждаха.

Девет месеца майор Мендоса го бе използвал като прехващач на средни височини, за да свали в небето 17 превозвача на кокаин и да изпрати на дъното на океана 20 тона бял прах. Но сега, когато Мендоса се насочи за атака към целта в морето, ветеранът „Буканиър“ се върна към основното си предназначение — убиец на кораби.

На разстояние 700 метра Мендоса натисна бутона за стрелба и проследи как следата от 30-милиметровите снаряди АР полита към носа на „Хай Шин“. Преди да вдигне пръста си и да прелети над трампера, видя снарядите да разкъсват носа му на парчета.

Корабът спря, сякаш се бе натъкнал на стена. В предните му трюмове нахлу огромно количество вода. Малките фигурки панически се втурнаха към спасителната лодка и безцеремонно смъкнаха брезентовото й покривало. Буканиърът се издигна и направи вираж по нова широка дъга. Пилотът преценяващо гледаше жертвата си.

Вторият удар бе по кърмата. Майор Мендоса се надяваше инженерът да е напуснал машинния отсек, понеже целта бе право в прицела му. Вторият откос снаряди раздра кърмата, унищожи руля, винтовете, двата вала и двигателя и за броени секунди ги превърна в скрап.

Фигурките на борда бяха успели да спуснат спасителната лодка в морето и сега се изсипваха в нея. От 300 метра височина ясно се виждаше как „Хай Шин“ потъва едновременно с кърмата и носа. Сигурен, че корабът е невъзвратимо загубен и че „Принс Вилем“ ще спаси екипажа му, майор Мендоса пое курс към Барбадос. И тогава единият от безотказните „Спей“, който при второто пикиране бе останал само на пари, угасна.

Бърз поглед към индикаторите за гориво му показа, че и вторият е на пари. Използва последните остатъци от гориво, за да се издигне, така че когато угасна и вторият двигател, вече беше на 1000 метра височина. Тишината, както винаги след стрелба, бе неестествена и тревожна.

Виждаше острова пред себе си, но бе извън обсег. Дори планер не можеше да стигне толкова далече.

Под носа му се виждаше малко бяло перо, оставящо след себе си пенеста диря. Рибарска лодка. Той пикира към нея, превръщайки височината в скорост, насочи се към гледащите го лица, след това изтегли лоста назад, отново превръщайки скоростта във височина, дръпна ръчката за катапултиране и се изстреля през капака на кабината.

Господата Мартин-Бейкър си бяха разбирали от работата. Седалката го издигна встрани от умиращия бомбардировач. Задействана от въздушното налягане система го отдели от стоманената седалка, която безобидно цопна във водата и го остави увиснал на парашута под топлото слънце. Няколко минути по-късно го извадиха от водата, кашлящ и плюещ.

На две мили от тях в морето изригна гейзер — буканиърът се бе забил с носа напред в Атлантика. Пилотът лежеше между три вече умрели уаху и една риба меч. Двамата американци, наели лодката за еднодневен риболов, се наведоха над него.

— Добре ли си, приятел? — попита единият.

— Да, благодаря. Отлично. Но трябва да се обадя на един човек на Бахамите.

— Няма проблем — каза по-възрастният риболовец, сякаш нямаше нищо необичайно в това върху него да се сипят пилоти на морски бомбардировачи. — Ето ти телефона ми.

В Бриджтаун майор Мендоса бе арестуван. Служител на американското посолство издейства освобождаването му още преди залез и му донесе дрехи да се преоблече. Барбадоските власти приеха разказаната им история за уж тренировъчен полет от американски самолетоносач далеч в открито море, по време на който един от двигателите катастрофално отказал. Пилотът, макар и бразилец, бил командирован в американския флот. Дипломатът, леко озадачен от дадената му заповед, отлично разбираше, че това са пълни глупости, но пък дипломатите са научени да лъжат убедително. Барбадос не създаде усложнения и позволи на бразилския пилот да отлети за дома си на следващия ден.