Кодът на Луцифер

19.

Крипта на старейшините

Подземието на „Света София“

Истанбул, Турция

19 март 2010

Каменните стъпала имаха същите изтъркани вдлъбнати следи като прохода преди тях. В случая обаче стъпалата бяха по-стръмни и по-ниски. Лурдс се мъчеше да запази равновесие, докато се спускаше. Освен това стълбата се виеше спираловидно надолу и изпълваше главата му с мисли за преждевременно погребение. Насили се да се съсредоточи върху любопитството и увереността, които го бяха довели на това място.

— По-трудно ли става за дишане? — попита Клийна.

— Въздухът е по-влажен — обясни й Лурдс. — Вдишвай нормално и всичко ще е наред. — Но тясното пространство потискаше и него.

Най-сетне стигнаха до края на мъчителната спираловидна стълба и се озоваха в квадратна стая. Неприятното чувство, обзело Лурдс, изчезна в мига, в който той видя полиците, които покриваха стената. Прашни хроники изпълваха рафтовете в спретнати редици.

Обзет от вълнение, той се приближи до рафтовете. Освети с фенерчето гърбовете на книгите и видя красиво изографисани имена и дати. Връщаха се стотици години назад.

— Това са дневниците на старейшините, които са прекарали в това помещение целия си живот — рече Йоаким.

— Докъде стигат назад във времето? — попита Лурдс с дрезгав глас.

Йоаким застана до него.

— До началото.

— На църквата? — В такъв случай полиците съхраняваха най-малко хиляда и шестстотин години история.

— До заточението на Йоан на остров Патмос.

Това признание стъписа Лурдс за миг, защото разбра колко много сведения има буквално на ръка разстояние от него.

— Може ли? — Той посочи към рафтовете.

— Тези ръкописи не ни казват нищо за местонахождението на Свитъка на радостта.

Без да продума, Олимпия се приближи и свали една от книгите. Разгърна я предпазливо, сякаш можеше да се разпадне в ръцете й.

— Държал си ги тук през цялото време, Йоаким? — Гласът й беше приглушен и напрегнат от благоговение. — Знаеш ли какво бих дала, за да мога да ги изуча? Знаеш ли какви сведения вероятно се съдържат в тези ръкописи?

— Братята са писали само благословии към Господ — отвърна Йоаким. — Татко не искаше да стана библиотекар. Накара ме да пазя Свитъка на радостта. Монасите не са се занимавали с мирския свят.

— Това няма значение. — Олимпия внимателно прелистваше книгата. — Всеки досег с външния свят, който са имали извън това място, се е запечатал в тях. Независимо какво мислиш, отделни факти от някогашния живот са намерили отражение в някои пасажи от книгите. — Затова днес археолозите изучават литературата от миналото. — Лурдс се приближи и застана зад Олимпия. — Допреди няколко години изучаването на романи, поезия и други художествени произведения за исторически подробности не се признаваше за сериозна наука. — Виж това, Томас. — Олимпия продължаваше да разгръща страниците с все по-голямо възхищение.

Лурдс се чувстваше по същия начин и беше напълно захласнат по спретнатите ръкописни редове по страниците. Книгата в ръцете на Олимпия беше написана на старогръцки и описваше подробно еднодневно пътуване из остров Патмос на нов монах.

— Можеш ли да си представиш какво познание се крие в тези страници? — прошепна Олимпия.

— Мога. — Лурдс погледна през рамо към Йоаким. — Има ли хроники, написани от Йоан от Патмос?

— Не. — Гласът на Йоаким беше рязък. — Професор Лурдс, трябва да ви напомня, че дойдохме тук, за да открием Свитъка на радостта. Нямаме време за губене. Вече знаете, че и други хора го търсят.

Ядосан, Лурдс преглътна любопитството си.

— Може би сте пропуснали нещо в тези книги. Ако открием ръкописите на монасите от времето на Константин, може да научим повече за местонахождението на Свитъка.

Йоаким присви очи.

— Преди малко ми казахте, че можете да намерите Свитъка, като видите камъка, откъдето е взета натривката. Така ли беше?

Лурдс кимна неохотно.

— Камъкът е ето там. — Йоаким насочи фенерчето към ъгъла на стаята.

Въпреки яркия халогенен лъч Лурдс трябваше да се напрегне, за да забележи издълбаното върху камъка. Резбата беше умела и прецизна, дело на истински майстор. Ако Йоаким не му беше показал камъка и ако светлината не падаше точно под такъв ъгъл, никога нямаше да го забележи.

Любопитството да провери хипотезата си го откъсна от рафтовете с ръкописи, изпълнени с мислите на мъжете, които бяха следвали последните заръки на Йоан от Патмос.

Съдбата на света, напомни си Лурдс и се стегна да продължи. В края на краищата не мислеше, че ситуацията ще се окаже толкова важна, но вероятността да открие документ, написан от един от дванайсетте апостоли на Христос беше вълшебен еликсир, който караше кръвта му да пее. Прекоси стаята, свали раницата си, сложи я до стената и коленичи пред камъка.

Прокара пръсти по издълбания надпис. Дълбочината не беше повече от милиметър. Бръкна в раницата си и извади подложка с листове и пособия за писане.

Майстор каменоделец беше строил стената. Камъните бяха различни по големина, но умело зазидани един до друг. Лурдс прокара ръка по стената. Беше много гладка, майсторът явно бе полирал камъка. Нямаше нито една грапавина.

— Много време е отишло за построяването на това място — рече Лурдс.

— След като се заклели да пазят Свитъка на радостта, братята не го напуснали повече. — Йоаким коленичи до него.

— Това е много голяма цена.

— Знам.

— Замислял ли си се какво ще правиш, ако — когато намерим Свитъка на радостта?

— Ще го пазя.

— Дори това да значи, че ще прекараш остатъка от живота си, заключен в помещение като това?

Йоаким не се поколеба.

— Дори и така да е.

Лурдс нагласи един празен лист върху камъка.

— Какво правите? — попита Йоаким.

— Свалям натривка. — Лурдс избра парче въглен от кутията и започна внимателно да търка върху хартията. Издълбаният върху камъка надпис взе да се появява.

— Защо?

За да го съпоставя с този в книгата. Правили ли сте го?

Йоаким замълча за миг, после поклати глава.

— Не сме. Вече имаме копие от натривката и тя не ни казва нищо.

— Кайин знае ли къде се намира камъкът?

— Не, не знае. А и да знае, какво значение има?

Лурдс взе новата натривка и я сравни с тази в книгата, която беше взел от Кайин.

— Би ли подържал книгата?

Йоаким я хвана.

— Дръж я така, че страницата с натривката да увисне сама надолу — инструктира го Лурдс. Йоаким го направи и останалите се събраха около него, за да видят какво прави.

Лурдс сгъна новата натривка, така че да покрие тази в книгата. После насочи фенерчето си зад листовете, за да ги освети. Когато ги наложи, те паснаха точно.

Той се ухили.

— Изглежда, че е същият камък.

— Това не беше необходимо.

Лурдс започна да рови в раницата си за цифровата камера.

— Разбира се, че е. Емпиричното доказателство винаги е важно. Особено щом ще спасява света.

— Вие още не вярвате.

— Не ти ли е хрумвало, че може би съм в състояние да прочета този език именно защото не вярвам? Не търсим едно и също. Нямам предразсъдъци относно това, което трябва да открием, и как би трябвало да го открием. Поне предубеден съм за това, което търсим.

Йоаким не каза нищо.

— Вярвам обаче, че ще ти дам отговорите, които търсите от над осемстотин години. Вземи фенера и го насочи към камъка.

— Още емпирични доказателства?

— Не — отвърна Олимпия с многозначителна усмивка. — Томас обича да снима за спомен.

След като приключи с камерата, Лурдс я прибра обратно в раницата.

— Сега трябва да използваш вярата, която с такава готовност заявяваш, че имаш. — Той извади малък лост от външния джоб на раницата.

— Какво ще правите? — попита Йоаким.

Лурдс посочи с лоста.

— Ще изкъртя камъка от стената. — Думите още не бяха излезли от устата му, когато Йоаким го фрасна по лицето с юмрук. Болка взриви главата на Лурдс и той политна назад.

Навлязъл вече навътре в прохода, полковник Антъни Екарт стоеше неподвижно и изучаваше терена през очилата за нощно виждане. Дотук нямаше никаква следа от Лурдс и останалите.

Стомахът на Екарт се беше свил и го болеше от превъзбуда. Нямаше търпение да се срещне отблизо с червенокосата жена. Хората, които беше загубил в университета, бяха добри мъже, в никакъв случай приятели, но добри войници трудно се намираха.

— Мейфийлд имаш ли координатите на нашата позиция? — попита Екарт.

— Тъй вярно, сър. Пренасочих наземните отряди. Подкреплението е почти директно над вас.

— Близо до църквата?

— Тъй вярно. Определям координатите на точната ви позиция под църквата сега.

Екарт се загледа в голите стени.

— Какво има отдолу?

— Тунели. Много тунели. Съдейки по картите, които успях да сваля от градските служби за геоложки проучвания, долу е същинско свърталище на плъхове.

— Така е. Имаш ли представа накъде се е запътил обектът ни?

— Нямам. Както казах, отдолу е пълно с тунели. И то на няколко нива. Някои минават под останалите, без да ги пресичат.

Екарт се замисли за това. Някога по време на война тунелите били важни отбранителни съоръжения. Позволявали на големи военни отряди да изчезват или да се появят някъде другаде на бойното поле. Сапьорите били специално обучени да прокопават тунели под стените на замъците и други укрепления или да взривяват стени. Отдолу се простираха и пътища за доставка на продоволствие и за отстъпление.

— Трябва да е свързано с църквата — рече Мейфийлд. — В нея някога е имало съкровища. Може да има нещо ценно отдолу.

— Добре — отвърна Екарт, — джипиесът отчита координатите ни идеално?

— Тъй вярно. Държа под око и задната ви врата.

Екарт даде знак и отрядът му тръгна като добре смазана машина.

Само след няколко минути тунелът се разклони на три. Екарт махна на един от мъжете отпред и той използва скрит термографски скенер, за да улови следите от топлината, оставена от мъжа, когото преследваха. Телесната температура на групата беше погълната от камъка, но оставаше достатъчно силна, макар и едва забележима следа. Ако изостанеха прекалено много, следата щеше да изстине и щяха да ги изгубят.

След кратко разстояние стигнаха до ново разклонение. Този път скенерът не улови следата.

— Какво става? — попита Екарт, когато войникът се завъртя и отново провери показанията.

— Няма никакви показания, сър.

— Каза, че на практика сме върху тях.

— Да, сър. Бяхме. Всъщност още сме: — Войникът погледна стената до тях. — Показанията сочат, че са влезли право в тази стена.

Екарт бутна стената, но тя изглеждаше солидна.

— Мейфийлд.

— Да, сър.

— Още ли имаш координатите ни?

— Тъй вярно.

— Виждаш ли тунел покрай северната стена?

Известно време се чуваше само пукане.

— Не, сър. Според картите там няма нищо.

— Картите явно грешат, защото тези хора не са изчезнали просто така — Екарт освети пода с фенерчето си.

Нямаше нито драскотини, нито следи от изтриване по пода, нищо, което да свидетелства за наличието на врата, която се отваря навън.

Щом като не е навън, значи е навътре, реши той. Бръкна в комплекта за първа помощ на гърдите си и извади два аспирина. Стри хапчетата между пръстите си и изсипа финия бял прашец върху другата си длан. Легна на пода, измете мястото пред стената, после лекичко издуха прашеца към нея.

Част от белия прашец се плъзна изящно през внимателно замазана, почти невидима пукнатина. На ярка слънчева светлина можеше и да я види, но не и във вечния мрак на прохода. Отново разгледа стената. Нищо не показваше наличието на скрита врата.

Изправи се и повика спеца по експлозивите. Може и да не знаеха тайния механизъм за отваряне на вратата, но винаги имаше и друг начин да се направи вход.

— Йоаким! Какво правиш?

Сащисан и обзет от болка, Лурдс видя как Олимпия сграбчва брат си за ръката и го дърпа назад.

— Аз пазя това място — изръмжа Йоаким, разкривеното му от ярост лице се мержелееше в мрака. — Обещах на баща ни, че ще го направя.

— Не можеш просто така да го удряш — възрази Олимпия.

Всъщност Лурдс си мислеше, че Йоаким може да го удря, когато си пожелае, и не изгаряше от желание това да се повтори. Изправи се предпазливо и разтърка челюстта си. Усети вкус на кръв.

— Май хич те няма с доверието — рече Лурдс.

Олимпия се извъртя към него.

— А ти! Защо му каза, че ще откъртиш камъка от стената?

— Ами — отвърна Лурдс, — така както сме се натъпкали тук като сардини, нямаше голяма вероятност да го изкъртя от стената, без той да ме види. Реших, че е по-добре да му кажа какво се каня да направя.

Защо искаш да изкъртиш камъка?

— Недопустимо е — възрази Йоаким. — Това е криптата на старейшините. Тук тези мъже са платили с живота си, за да запазят тайната, която Йоан от Патмос поверил на ордена ни.

— Да предпази света от гибел — обади се Лурдс с отегчен тон. Йоаким направи крачка към него и Лурдс отстъпи назад, като се блъсна в стената.

— Неверник! — извика Йоаким.

— Ти имаш проблем с вярата, не аз. Аз вярвам, че Свитъкът на радостта е скрит зад този камък.

Тишина изпълни криптата.

Чак сега Лурдс забеляза, че Клийна се е приближила до него. Ръката й беше на хълбока, но той знаеше, че е само на сантиметри от пистолета, който носеше.

— Йоаким — рече един от монасите. — Може би трябва да се вслушаме в професора. В края на краищата той успя да разчете текста, който ние не можахме.

— Може да е номер — възрази Йоаким. — Не разбирате ли? Не знаем дали изобщо има нещо вярно в думите му.

Лурдс побърза да се обади:

— Прочетох за Свитъка на радостта. Разгадах езика.

— Кайин също знае за Свитъка на радостта. Той ти е казал за него, докато те е държал като пленник.

— Няма такова нещо — отвърна Клийна. — Там не съм се отделяла от него нито за минутка. Кайин изобщо не спомена за Свитъка на радостта.

— Ти си го отвлякла — ядосано отвърна Йоаким.

Клийна безгрижно сви рамене.

— Бях една от многото. И доколкото си спомням, ти ужасно бързо ни намери, след като Кайин ни плени.

— Тази крипта трябва да остане непокътната — отвърна Йоаким. — Гробовете на старейшините трябва да бъдат почитани.

— Гробове ли? — повтори Лурдс.

Йоаким посочи към пода. За пръв път Лурдс забеляза деветте правоъгълника, направени от различни на цвят камъни.

— След смъртта им — продължи Йоаким, — когато станало по-безопасно да се влезе на това място, братята дошли и погребали старейшините.

— В пода.

— Да. Светците се погребват в църкви. Това е свята земя.

— Къде са погребани останалите монаси?

— В гробищата. Но тези мъже са различни. Кончината им не би могла да остане неотбелязана.

Лурдс избърса окървавените си устни в ръкава на ризата.

— Няма да оскверня криптата. Просто ще извадя камъка и ще погледна зад него. Щом свърша, ще го върна обратно.

— Преди нищо не спомена за махането на камъка.

Лурдс кимна и отвърна:

— Не споменах, защото предполагах каква ще бъде реакцията ти. — И внимателно докосна подутото си лице.

— Защо мислиш, че зад камъка има нещо? — попита другият монах.

— Според вас само старейшините са знаели къде е скрит Свитъкът на радостта — рече Лурдс.

Монахът кимна.

— По време на разграбването на Константинопол през 1204 година монасите са знаели, че могат да ги разкрият и да откраднат тайната им — продължи Лурдс. — Били са наясно, че никой друг не знае къде се намира Свитъкът на радостта. Затова е трябвало да оставят послание. В тази крипта.

— Камъкът — обади се Олимпия.

— Точно така. — Лурдс избърса още кръв от устата си.

— Един от монасите издълбал върху камъка посланието, което не сте могли да разчетете.

— Твоят превод беше: „Трябва чужденец да прочете посланието, което оставихме след нас“, — рече Олимпия.

— Точно така. Какво ви говори всичко това? — Лурдс ги изгледа.

— Няма никакъв смисъл, казах го и преди — отвърна Йоаким.

— Защото нямаш вяра — отвърна Лурдс и побърза да продължи: — Защо чужденец? Защо някой извън Братството? Защо са написали посланието на език, създаден от самите тях, а не на такъв, който лесно би могъл да се разбере.

— Последното, от което се нуждаем, са още въпроси — намеси се Клийна.

Въпреки болката Лурдс не можа да се сдържи и се ухили.

— Това е логическа задача. Не става дума за вяра. Това място е тайно. Чужденци не идват тук. Не им е разрешено. — Той замълча. — Защо тогава би довел чужденец тук?

— За да види нещо, което човек, запознат с мястото, няма да види — отвърна Олимпия.

— Почти — отвърна й Лурдс. — Но се плъзгаш по допирателната.

— Говори смислено — заповяда нетърпеливо Йоаким.

— Добре, всичко е съвсем просто. — Лурдс ги погледна.

— Какво трябва да те е страх, че ще направи един чужденец?

Никой не отговори.

— Чужденецът няма да почита ценните за теб неща.

— Лурдс посочи стената. — Като този камък. Ти виждаш ценна реликва, свързана с много тъжна, много ужасяваща история. Може би така е изглеждала дори на деветимата мъже, отдали живота си, за да я опазят. Но знаеш ли аз какво виждам?

Въпросът му отново беше посрещнат с мълчание.

— Това, което аз виждам — заяви Лурдс с драматичен тембър, — е просто първото послание. Или може би второто. Зависи дали смяташ изкуствения език за първото послание, оставено от старейшините.

— Твърдиш, че старейшините са извадили този камък от стената и са сложили Свитъка на радостта зад него, така ли? — попита Клийна.

— Не, не твърдя.

Раздразнение изостри чертите на Олимпия. Тя кръстоса ръце и изгледа професора.

— Томас, нищо не разбирам.

— Добре, ще повторя — рече Лурдс и започна да отбелязва на пръсти. — Първо, старейшините е трябвало да използват това, което е имало в помещението, и се нуждаели от нещо, което нямало да бъде закачано, но се надявали да бъде забелязано. Трябвало да оставят послание къде може да бъде намерен Свитъкът на радостта. Затова избрали камъка. Посланието за чужденеца било нужно, защото никой от вас нямало да дръзне да оскверни това място.

— В това има смисъл — съгласи се другият монах.

— Второ, изкуственият език сигурно е свързан със Свитъка на радостта. Може би целият е написан на изкуствен език, създаден от Йоан от Патмос. Вероятно надписът е нещо като розетски камък. Ключ, който да ни помогне за превода.

— Малко вероятно е — отвърна Олимпия.

— Те са били отчаяни и са разполагали само с това, което е било вътре в помещението. Оставили са две следи, събрани в едно, и двете трябвало да отведат до третата.

— Томас е прав, Йоаким — тихо рече Олимпия. — Никой от вас не би докоснал камъка.

— Защо да не използват друг камък? — попита Йоаким. — Защо си толкова сигурен, че заради глупостта ти няма да съборим цялото помещение?

— Защото и те не са искали да съборят цялото помещение — отвърна Лурдс. — И не са искали следата да бъде премахната от Братството. Сигурен съм, че не са възнамерявали Свитъкът на радостта да остане изгубен толкова дълго.

Йоаким огледа камъка и стената, като удряше с лоста по бедрото си. Накрая го подаде на Лурдс.

— Когато всичко приключи и откриеш грешката си, ще върнеш камъка обратно.

Лурдс срещна погледа му, без да трепне.

— Когато всичко свърши и открия, че съм прав, ще върна камъка обратно и никой няма да разбере, че съм го вадил.

Йоаким прекоси стаята и напъха ръце в джобовете на панталоните си. Приличаше на осъден на смърт.

Лурдс събра цялата си смелост и се съсредоточи върху камъка на стената.

Клийна наблюдаваше с все по-нарастващ интерес как Лурдс изстъргва хоросана около камъка. Парченцата се събираха на купчинки на пода пред професора.

— Можеш ли да говориш? — прошепна Севки в ухото й.

Клийна сложи ръка пред устата си и прошепна:

— Не.

— Чувам разговора през слушалката ти. Иска ми се да имахме видеовръзка. Това е адски готино.

„Ако обичаш стари неща и тъмни места“, помисли си Клийна. Едва овладяваше клаустрофобията, която я обхващаше. Всеки нерв от тялото й крещеше да се маха оттам.

— Знаеше ли нещо за това? — попита Севки.

— Не.

Един от стоящите наблизо монаси явно я чу да говори, защото се извърна да я погледне. Клийна се закашля леко и се потупа по гърдите.

— Прах — рече тя.

Монахът кимна и се извърна.

— Уф! — обади се Севки. — Извинявай. Отнесох се.

По-голямата част от хоросана лежеше на пода в краката на Лурдс. Всички фенерчета осветяваха мястото на действието. Лурдс спря и бръкна в отверстията, които беше издълбал, за да хване камъка.

— Не чувам удари вече — обади се Севки. — Свитъкът там ли е?

Клийна не му отговори, изпитваше същата смесица от вълнение и любопитство, обзела и него. За миг тя надделя над страха й от затворени пространства.

Лурдс се помъчи да освободи камъка, но той не помръдна. Залови се отново на работа с лоста. Единственият звук, който се чуваше в помещението, беше стърженето на лоста по камъка и тежкото дишане на Лурдс. Всички останали явно сдържаха дъха си. Професорът опря лоста в камъка над този с надписа и го напъна.

Пукането прозвуча като пистолетен изстрел в криптата.

— Да знаеш — обади се Севки, — че в този момент във филмите на ужасите мъртвите се надигат, за да защитят съкровището си.

Клийна погледна към деветте гроба в пода на помещението. Нищо не помръдваше. „Благодаря ти за идеята, Севки. Сякаш не е достатъчно страшно да те преследват убийци от плът и кръв“.

Лурдс остави лоста, опря коляно в стената и сграбчи камъка с две ръце.

— Успя ли? — попита Олимпия.

— Мисля, че да. Не можах да стигна до хоросана отзад. Камъкът е по-дълъг, отколкото предполагах. — Мускулите на ръцете му се изопнаха от усилието.

Камъкът се отдели от стената със стържене. Никой не продума. Лурдс внимателно постави камъка на пода и надникна в тъмната кухина.

— Трябва ми фенерче, моля!

Олимпия му подаде своето.

Легнал по корем, Лурдс прокара лъча на фенерчето по дупката в стената.

— Какво правиш? — попита Йоаким.

— Искам да се уверя, че старейшините не са оставили гадни изненади отзад.

— Не биха го направили.

— Може и да са го направили, ако са смятали, че някой би могъл да ни изпревари. — Доволен, той бръкна в дупката, но Клийна видя, че тялото му още е напрегнато. Ръката му потъна много по-навътре от мястото, запълнено от камъка.

— Откри ли го? — попита Севки.

Клийна наблюдаваше Лурдс и не му отговори.

— Предполагах, че ще има радостни възгласи — обади се пак Севки.

В този миг Лурдс невъзмутимо извади ръка от дупката. Стискаше кожен тубус със светлосив кръгъл восъчен печат.

Йоаким незабавно пристъпи напред и внезапното му раздвижване накара Клийна да посегне към пистолета на гърба си.

— Лурдс намери ли Свитъка? — попита Севки.

Йоаким протегна ръка към професора и попита:

— Може ли?

Лурдс се поколеба.

— Разбира се, — и с явна неохота постави тубуса в ръката му. — Моля те, внимавай!

Без да каже нито дума, Йоаким извади малко джобно ножче и пъхна върха му под печата.

— Внимателно — предупреди го Лурдс. — Не знаем как е увито. Восъчният печат може да е върху самия свитък!

Йоаким успя да отлепи печата, напъна леко и го отдели от мястото му. Обърна тубуса наопаки и изсипа съдържанието му върху дланта си.

Един-единствен свитък се плъзна в ръката му.

Лурдс се приближи, явно повече не можеше да стои настрани. Направи снимки на свитъка и от внезапните светкавици на фотоапарата Клийна я заболяха очите.

— Познаваш ли печата? — попита Лурдс.

— Да — прошепна Йоаким. — Отпечатъкът е от един от пръстените печати, които принадлежат на Братството на Свитъка на радостта.

— У вас ли е още пръстенът?

— Да.

— И това съвпада.

Йоаким кимна.

— Каква е емблемата? — попита Лурдс. — Четиримата конници ли?

— Да. Символизира края на света.

Останалите членове на Братството се събраха в кръг и започнаха да си шепнат. Клийна остана с впечатление, че много от тях са изненадани, че Свитъкът действително е намерен и че е това, което са очаквали да бъде.

— Дай да снимам печата — настоя Лурдс.

Йоаким държеше печата, докато професорът го заснемаше.

После всички дружно си поеха дъх.

Йоаким внимателно плъзна нокът под ръба на свитъка и сряза червената восъчна капка, с която беше запечатан. Разгъна пергамента и дълго се взира в написаното.

Клийна се приближи и също надникна. Не можа да разчете красиво изписаните думи. Най-отдолу бяха изредени девет имена.

— Какво пише? — попита Олимпия.

Йоаким неохотно поклати глава.

— Не знам. Не мога да го прочета. — Раменете му увиснаха леко.

Лурдс понечи да каже нещо, но се отказа и замълча. Облиза устни и без да отделя очи от свитъка, попита:

— Може ли?

Йоаким въздъхна отчаяно.

— Разбира се. — И подаде свитъка на Лурдс.

Клийна се приближи до професора, привлечена от неумолимата загадка. Почуди се какво ли ще правят, ако Лурдс каже, че и той не може да разчете документа. Гласът на Севки прозвуча напрегнато:

— Имате проблеми?

— Какви проблеми? — попита Клийна.

— Вече не сте сами в подземията.

Жилищна сграда „Стоунгус“

Квартал Зейтин бурну

Истанбул, Турция

19 март 2010

— Какво искаш да кажеш?

Адреналинът на Севки се покачи, докато гледаше монитора пред себе си. Беше „хакнал“ охранителните камери около „Света София“ още щом разбра, че Клийна и останалите се запътват натам. Направи го по рефлекс.

Незаконното проникване в охранителната система изпълняваше две цели. Първо, осигуряваше му зрително присъствие в района. Второ, така можеше да разбере, ако някой друг опита да влезе в системата. И в двата случая щеше да има време да ги предупреди.

На екрана три джипа стояха встрани от главния път. Камерите не бяха върхът на техниката, но бяха достатъчно добри, за да следи движенията на мъжете. Един от тях обхождаше периметъра и се връщаше на същото място отново и отново.

Явно бяха обучени за това.

— Мисля, че пичовете, на които се натъкна в университета, пак са тук — каза Севки на Клийна.

— Къде са?

— В околността на църквата.

— Значи не са долу — отвърна Клийна.

Севки видя как от устройството, което държеше един от мъжете, проблесна светлина.

— Не бих се обзаложил за това — отвърна той. — Разнасят разни апаратури и обикалят по определен начин. Сякаш търсят нещо.

— Нас ли?

— Или друг отряд, който е слязъл в подземието. — Безпокойството му растеше. — Взехте свитъка. Ако питате мен, време е да се омитате оттам.

Преди Клийна да успее да отговори, гръмна тътен на мощна подземна експлозия.