Кодът на Луцифер

26.

Жилищна сграда „Стоунгус“

Квартал Зейтин бурну

Истанбул, Турция

7 април 2010

Севки седеше пред компютъра си и наблюдаваше мониторите. На единия течаха репортажите от Саудитска Арабия. Американски и британски говорители и репортери съобщаваха за струпването на кораби и военно оборудване. Продължаваха да валят репортажи с вицепрезидент Уебстър. Този човек не пропускаше възможност да се снима.

— Тук ли си?

Гласът на Клийна върна Севки към комуникационните връзки, които беше установил.

— Да. — Ръцете му се стрелнаха към клавиатурата, докато различните му душещи програми търсеха пролука в киберзащитата на Саудитска Арабия.

— Къде си?

— Близо до брега.

Севки триангулира импулсния й сигнал и го проследи обратно до саудитското крайбрежие, северно от Икономическия град на крал Абдула.

— Виждам те.

— Да се надяваме, че само ти ме виждаш.

Стомахът на Севки се сви от напрежение. Беше сигурен, че в момента там няколко живота висят на косъм, въпреки че не разбираше всичко, което ставаше. И един от тях беше на Клийна. Беше му се доверила да помогне на кораба, който беше наела, да се провре незабелязано между саудитската и американската охрана.

— Само аз съм. — Севки огледа терена. — Всички бойни действия са южно от теб. — Той изпъна пръсти, за да си починат. — В момента си в безопасност. Но не разбирам как се надяваш да се придвижиш из града.

— Влезеш ли веднъж в страната, придвижването е по-лесно.

Севки се загледа в кадрите от битки по новините.

— Там изглежда като военна зона.

— То е военна зона.

Спокойствието й го изненада. После се замисли за факта, че сестра й беше пленена. Знаеше, че похитителите ги чака страшна разплата.

Гласът на Клийна го накара отново да се съсредоточи.

— Знаеш ли къде е Лурдс?

Севки насочи вниманието си обратно към компютрите и започна да чатка по клавиатурата. На един от мониторите се появи карта на Икономическия град на крал Абдула. Синя светлина пулсираше на екрана.

— Все още е на час и нещо от града. — Севки проследи сигнала на джипиеса и потвърди данните си. — Докато Екарт е с Лурдс, ще знаем къде е. Ако се разделят, нищо не гарантирам.

— Няма да се разделят. Екарт е един от доверените хора на Уебстър.

Уебстър. Севки още не можеше да приеме факта, че вицепрезидентът на Съединените щати стои зад сегашните безредици в Близкия изток. Израснал в Турция, където американското военно присъствие беше продължило с години, той беше свикнал с американската политика и начин на мислене. Не беше съгласен с голяма част от тях, но винаги беше вярвал, че американското правителство стои зад всичко случващо се.

Правителството, не един човек.

— Предполагаме, че Екарт е един от най-добрите му хора.

— Вярвам на предположенията ни.

А и в момента не разполагаха с нищо друго. Севки се почувства виновен от тази мисъл. Знаеше, че трябва да има вяра. Нали за това беше всичко? Отпъди тревогите и се съсредоточи върху ролята си.

— Да се надяваме също, че джипиес локаторът, който лепнахме на Екарт, не е даден на някой друг, за да ни отклони по фалшива следа.

— Засега проследяващото устройство се движи в правилната посока. Да видим докъде ще ни заведе.

— Добре. — Севки отново пресметна разстоянието. — Разполагаш вероятно с петдесет минути, преди професор Лурдс да се приземи.

— Тогава да ги използваме ефективно.

Севки мълчаливо наблюдаваше как мигащата светлинна бавно прекосява монитора.

Икономическият град на крал Абдула

Саудитска Арабия

Уебстър наблюдаваше кадрите от уличните сражения из целия град. Нови боеве избухваха по границата и се лееше все повече кръв.

— Изглежда войната ви всеки момент ще избухне, господин вицепрезидент. — Вики се приближи до него. Очите й горяха от възбуда. Слушалката с микрофона стигаше до устата й и тя си водеше бележки с една ръка на джобния компютър.

— Не е достатъчно голяма. — Уебстър крачеше из стаята и усещаше как вълнението напира в него. Беше чакал толкова дълго това да се случи. — Не още. Но скоро. Колко време е нужно на хората ти да започнат да предават на живо?

— Осемнайсет или деветнайсет минути?

— Сигурна ли си, че мога да привлека вниманието, което искам?

Вики му се усмихна и го потупа по бузата.

— Всички погледи са насочени към вас, господин вицепрезидент. Пленник на вражеска територия, когато светът е на ръба на катастрофа. Всички искат да говорят с вас. Най-трудната част е да решим на кого да оставим петнайсетте секунди слава с вас.

— Само петнайсет секунди. — Уебстър беше категоричен за това. Това беше неговото шоу, неговата игра и той щеше да ръководи нещата.

— Разбира се, господин вицепрезидент. Вие ще бъдете човекът, който знае всички отговори. Наредили сме известни лица и религиозни лидери.

— Без политици?

— Без политици. Ще говорите пред хора, известни на публиката по целия свят. Актьори, наградени с „Оскар“. Няколко телевизионни проповедници.

— Все хора, които знаят как да привличат внимание.

Вики се усмихна.

— Разбира се. И все поддръжници на тезата, че напрежението в Близкия изток опасно нараства. — Тя го погледна. — Сигурен ли сте, че когато отправите молбата си за помощ, ще се измъкнем оттук? Ако принц Халид не е искал да ни задържи като заложници дотогава, после със сигурност ще реши да го направи.

— Разчитам младият ни принц да постъпи точно така. — Уебстър замълча, гледаше как саудитски танк прегазва тълпа хора. — Затова те помолих да осигуриш екип, който да предава „бягството“ на живо. Екарт ще се погрижи за нас тогава.

— Къде е Екарт?

Уебстър си погледна часовника.

— Самолетът му трябва да се приземи всеки момент. Ще ми се обади веднага щом слезе.

— И ще доведе професор Лурдс?

— Да. — Уебстър нямаше търпение. Щом Свитъкът на радостта попаднеше в ръцете му, нямаше да има връщане назад. Всичко щеше да е под негова власт.

— Така и не ми каза каква е ролята на професора във всичко това?

Уебстър се усмихна.

— Малка и много трагична.

— Той ще участва ли в „бягството“.

Уебстър поклати глава.

— Не. Боя се, че професор Лурдс ще е загубил всякакъв евентуален интерес към нещата, преди да стигнем дотам.

В интерес на истината, вицепрезидентът щеше да се погрижи за това.

След като се сдобиеше с проклетия свитък.

Лурдс се возеше в багажното отделение на голям хеликоптер „Чинук“ и се опитваше да подреди мислите си. Беше под наблюдение, пазеха го шестима въоръжени мъже, включително Екарт. Всичките изглеждаха много страшни. Лурдс не вярваше, че може да надвие дори и най-слабия от тях в честен двубой. Да го пазят шестима такива мъже беше само допълнителна обида.

Дори му бяха сложили пластмасови белезници като по филмите. Поне се бяха смилили и бяха закопчали ръцете му отпред, а не зад гърба. Можеше да си почеше носа, който ужасно го сърбеше. Хеликоптерът се тресеше ужасно, докато наближаваха града.

Противовъздушни ракети избухваха с ярка светлина в нощното небе. Лурдс сви крака, сякаш противовъздушните оръдия можеха да го уцелят.

— Има ли шанс да ни свалят? — попита уплашено Лурдс.

— Има — отвърна Екарт, — но това сладурче е добре бронирано. Само директно попадение може да го повали.

На Лурдс му се искаше да повярва в това, все пак Екарт си познаваше техниката. Но само стисна зъби и се помоли да оцелеят.

След няколко минути хеликоптерът промени посоката, наклони се под ъгъл и започна да се спуска. Нови ракети разтърсваха въздуха наоколо.

— Стават по-добри, сър — обади се един от войниците.

Екарт се ухили.

— Колкото и добри да станат, чакайте да се изправят пред момчетата от американските спецчасти. Мен ако питате, местните нямат никакъв шанс.

Мъжете се разсмяха и Лурдс не за пръв път се запита дали решението му да се подчини на искането на Уебстър бе най-умният начин на действие.

„Не се тревожи — беше му казала Клийна, когато реши да иде на срещата. — Аз ще съм там“.

Лурдс не попита как. Не искаше да знае, защото се страхуваше, че само щеше да критикува всеки план, който двамата с Йоаким му изложат. Йоаким и останалите монаси идваха с нея като малка ударна група.

Хеликоптерът се приземи грубо. Още противовъздушен огън озари небето над главите им. Лурдс се заизвива на мястото си и се опита да откопчае предпазния колан.

— Побързай! — рече Екарт. — Тук сме явна мишена. — Той се пресегна и освободи колана му.

— Благодаря — отвърна Лурдс машинално, като за миг забрави, че е пленник.

— Няма за какво — рече Екарт, после го сграбчи за рамото и го изхвърли през вратата. — Вкарайте го в сградата.

Един от войниците хвана Лурдс за белезниците и го повлече бързо по покрива.

— Пази се! — извика някой.

Войникът, който дърпаше Лурдс, рязко се извъртя, натисна го по главата и го събори по лице на покрива. Професорът се удари при падането и дъхът му изскочи от дробовете. Докато се съвземаше, видя как хеликоптерът се вдига от покрива като тлъста гъска.

Саудитски боен хеликоптер се появи над улицата и откри огън. В следващия миг другата машина се превърна във вихрушка от пламъци и отломки.

Остри като бръснач парчета метал се забиха в покрива около Лурдс, но за щастие нито едно не го засегна. Горчилка се надигна в гърлото му.

— Ранен съм! Ранен съм! — извика някой.

— Ставай! — Войникът скочи на крака и го дръпна грубо за пластмасовите белезници.

Струйка кръв потече по китките на Лурдс, докато той с мъка се изправяше.

Екарт и хората му откриха огън по вражеския хеликоптер. Пилотът опита да се измъкне, но реагира прекалено късно.

Вече неуправляем, вертолетът се наклони настрани, удари се в съседната сграда и избухна на хиляди огнени парчета.

Войникът повлече Лурдс към вратата на покрива.

Клийна видя през бинокъла си как американският хеликоптер избухна. Изглеждаше така, сякаш целият покрив гори. Неколцина мъже се пръснаха по сградата с пожарогасители в ръце, за да потушат десетките пожари, подпалили се от взривения хеликоптер.

— Лурдс? — Йоаким стоеше до Клийна. Гласът му беше тих, но напрегнат.

— Той е добре. — Клийна гледаше как професорът тича по покрива и влиза през вратата. Екарт го последва и тя въздъхна облекчено. — Севки, имаш ли местоположението?

— Да, това е сградата, в която се намира вицепрезидентът.

— Уебстър още ли е там? — Клийна и Йоаким не бяха слушали новини, докато се придвижваха към града. Слава богу, успяха да се доберат до мястото само с няколко драскотини и без жертви.

— Да. Закъснява с отговора си обаче. Някои от новинарите започват да се притесняват.

— Засилва напрежението като дресьор в цирка — възмути се Йоаким.

Клийна кимна и каза:

— Но не знае, че ние сме тук. — Все пак щеше да се чувства по-добре, ако Лурдс беше успял да преведе Свитъка. Без него нямаха никакъв шанс срещу противника си.

Лурдс се опита да си поеме дъх, докато войниците го водеха по коридора. Не можа да обърне внимание на подробностите около него. Минаха покрай асансьора и се спуснаха шест етажа надолу по стълбите.

Вече си мислеше, че ще припадне или повърне, когато войникът го вкара през една врата. Прекосиха лабиринт от коридори и стигнаха до апартамент.

Охранители с черни костюми стояха на стража пред вратите. Те познаха Екарт и екипа му и ги пуснаха да влязат. В стаята имаше още хора, чиито лица Лурдс беше виждал по новините.

Уебстър се усмихна лукаво.

— Добре дошли, професор Лурдс. За мен е удоволствие да ви видя.

Студени тръпки побиха Лурдс. Не беше сигурен дали това чувство се появява естествено при среща с Уебстър, или е породено от факта, че знаеше кой всъщност е той. Стоеше като вкаменен.

Най-близкият войник го препъна и той се просна на земята с вързани отпред ръце. Стовари се пред Уебстър, без да успее да предпази лицето си от удара в пода. Изстена от болка и застана на колене пред врага си.

— Надявам се, че пътуването не е било много тежко — рече Уебстър, но безстрастният му тон говореше, че въобще не му пука.

— Не беше по-лошо от последната седмица — призна Лурдс. Изненада се, че отговори толкова спокойно.

— Така и предполагам. Всичките тези места и всичките тези съкровища. Сигурно е било вълнуващо.

— При по-добри обстоятелства — отвърна Лурдс — и ако разполагахме с повече време, щях да сметна прекараното време за приятно.

Уебстър се усмихна.

— Не сте изгубили чувството си за хумор.

Лурдс не отговори.

— Това е едно от качествата ви, на които искрено се възхищавам — допълни Уебстър. — Много се наслаждавах на книгите ви. Особено на „Будоарни занимания“. Макар че е малко сдържана за вкуса ми.

— Радвам се, че съм успял да ви разсея.

— Знаете ли, откакто ви залових, в главата ми се върти идеята да ви направя свой хронист.

— Хронист ли?

— Разбира се. Щом се възкача на власт, ще се прочуя. Хората с удоволствие ще четат за мен, а вие вече имате цял легион литературни почитатели. — Уебстър замълча и повдигна рамене. — Трябва да призная, че вече съм известен, но ставащото тук — а в скоро време и по целия свят — ще ме направи още по-прочут. — Срещна погледа на Лурдс. — И вие ще бъдете част от всичко това.

— Ще помогна с каквото мога. — Лурдс огледа хората наоколо и се почуди защо не реагират на казаното от Уебстър.

— Те не чуват точно какво ви казвам — отвърна Уебстър. — Това е една от дарбите ми. Когато говоря, мога да накарам слушателя да чува каквото си поискам.

— Сигурно е бил страхотен номер в училище.

— Представа си нямате. — Уебстър протегна ръка и се втренчи в нея. — Когато за пръв път реших да се върна по този начин на света, идеята ме накара да се замисля. Да се родя в нормално тяло, да се оправям със слабостите и мъките на плътта за мен беше анатема. Но сега посвикнах. Змийското тяло е по-елегантно, по-безопасно, но в човешкото — удоволствията се увеличават многократно.

Лурдс остана на колене. Огледа се наоколо и забеляза жена и трима мъже. Единият седеше с лаптоп на коленете и от време на време удряше по някой клавиш.

— Мозъчният ми тръст — рече Уебстър. — Без възможностите и контактите им нямаше да стигна толкова далече.

— Хубаво е да имаш приятели — рече Лурдс. — Особено когато искаш да завладееш света.

— Голяма работа е.

— Предполагам.

— И вие нямаше да стигнете толкова далече без вашите приятели. Свитъкът на радостта щеше още да си стои непокътнат. Така че и двамата успяхме в начинанията си.

— Лошото е, че са взаимно изключващи се, а не взаимноизгодни.

— За това трябва да се разбереш с господ — отвърна Уебстър. — Аз не играя по правилата. Ако зависеше от мен, нямаше да създам оръжие, което врагът ми да може да използва срещу мен.

— Май е бил прекалено снизходителен, като е оставил най-големия си враг жив.

Уебстър се ухили.

— О, нямаше друг избор, след като създаде светлината и мрака. Просто не можеш да имаш едното без другото. И се опита да ви опази, вас, човеците, да не разберете, че съществуват неща като добро и зло.

Стомахът на Лурдс се обърна и заплаши да се изпразни. Макар че знаеше с кого разговаря, част от него не искаше да приеме, че това наистина се случва.

— Точно така — рече Уебстър и се приближи към него. — Можеш да ме видиш, чуеш, знаеш кой съм и първият ти порив е да отречеш съществуването ми. Вие, хората се прехласвате пред един господ, когото не можете да докоснете, и се мъчите да вярвате в него, но мен отричате. — Той се усмихна. — Разбира се, това не ви пречи да ме обвинявате за всичко лошо в живота си.

— Мисля, че повечето хора винят господ за това.

Уебстър го цапардоса с опакото на ръката си толкова бързо, че Лурдс не усети удара, докато главата му не политна назад и болка не изпълни дясното му слепоочие. Той разтърка челюстта си, помисли си, че е счупена.

Никой от хората в помещението не реагира на удара.

— Няма да търпя безочието ви — рече Уебстър с тих заплашителен глас. — Нито по-нататъшното ви съществуване, ако продължавате с грубото държание.

Лурдс се надяваше, че Клийна и Йоаким са намерили начин да влязат в сградата. Планът им беше отчаян, но нямаше друг начин той да се приближи до Уебстър. Нещата щяха да са по-добри, ако вече беше превел Свитъка. Тайните на ръкописа обаче продължаваха да му убягват. Но беше сигурен, че е близо. Символите се въртяха в ума му. Трябваше му само ключът за подредбата им.

— Вие, хората, се нуждаете от мен — рече Уебстър. — Господ, на когото се кланяте, е оставил празнина в живота ви. Той не влиза в досег с вас всеки ден. Аз ще го правя.

— Контрол, искате да кажете?

— Управление.

— Робство под друго название.

Уебстър въздъхна.

— Знаете ли колко изгубени хора има по света? Колко не знаят как да продължат живота си?

Лурдс не отговори.

— Всички до един — отвърна Уебстър и сви юмрук пред лицето му — искат бог, който да ги води всеки ден. Който да им даде смисъл и цел. Който да утвърждава делата им. Затова хората ще се обърнат към мен.

— Аз няма да се обърна. — Думите излязоха от устата на Лурдс, преди да се усети. — Не всички ще го направят.

— Тези, които не го направят, ще умрат. Ще ги смажа и ще оставя труповете им да гният по улиците.

— Може да си надарен, но това не значи, че всички ще те последват. Има хора, които познават истинската ти същност.

Уебстър поклати глава.

— Те са ходещи мъртъвци. Вече са престанали да съществуват, но още не го знаят.

— Това е проблемът със свободната воля — тихо отвърна Лурдс. — Нещо толкова малко и на пръв поглед незначително. И в същото време толкова силно.

— Удивително нещо. Най-голямата свобода на човечеството и най-голямото му заробване. Ако питаш мен, аз предлагам много по-добра сделка.

— Няма значение. Накрая ще бъдеш сразен.

— Само ако вярваш в празна риторика.

— На Йоан от Патмос не му е изглеждало празна риторика.

— Йоан от Патмос е бил обезумял старец. Дори римокатолическата църква е съгласна по този въпрос с мен.

— Предсказал е, че ще дойдеш.

— Разбира се, че го е предсказал. Тук съм от началото на човечеството?

— И още не си успял да го завладееш. — Лурдс поклати глава. — Сигурно е много отчайващо.

— Покоряване. Унищожение. — Уебстър сви рамене. — Все ми е едно. Вече съм оставил трайна диря на този свят. Хората открай време говорят за мен и се боят от мен. — Той се усмихна. — Мога да го преживея.

Лурдс усети как го побиват все по-силни тръпки от злото, вселило се в този човек. Такова нещо не беше преживявал. Беше ужасен и целият трепереше.

Уебстър си погледна часовника.

— Не ми остава много време. — Запъти се към съседната врата. — Телевизионен екип чака, за да чуе горещата ми молба за помощ към президента. Обещавам, че ще бъде пламенно. После, разбира се, ще излъчат „бягството от Саудитска Арабия и злия принц Халид“, както съм го запланувал.

— Пламенно? Знаех си, че ще има огън.

Уебстър се изсмя.

— Забавно е, когато сте наблизо, професор Лурдс. Но сте прекалено опасен за мен. След като Братството на Свитъка така и не използва последния ръкопис на Йоан от Патмос, особено след като беше разделен на части и скрит…

— Знаел си за това?

— Разбира се, че знаех. Кой мислиш, че дирижираше цялата работа?

Лурдс се замисли, не можеше да повярва. Но все пак имаше логика.

— Преследвах тези хора — похвали се Уебстър. — И понякога откривах някой по-слаб и го използвах. С течение на годините все по-малко от тях знаеха за какво служи Свитъкът и как да го разчетат. — Той замълча. — Помислих си, че най-сетне е изгубен завинаги по време на Четвъртия кръстоносен поход, когато успях да разцепя Църквата.

— Ти ли го направи?

Уебстър леко се поклони.

— Разбира се. Изпробвах си силите. Събери двама души заедно, където искаш по света, и аз ще се озова при тях. Аз съм параноята, която преследва свободната воля. Аз съм висящото съмнение и злонамереното предателство. — Той замълча. — Дай сега да видим Свитъка!

Екарт пристъпи напред и подаде на Уебстър дървения цилиндър. Вицепрезидентът то отвори и внимателно изсипа съдържанието му върху дланта си. Свитъкът се плъзна и той умело го хвана. Отвори го за миг, после го захвърли гневно и се втренчи в Лурдс.

— Предупредих те да не си играеш с мен. Къде е Свитъкът на радостта?

Протегнала напред пистолет със заглушител, Клийна почти тичаше през подземния тунел, водещ към сградата, където бяха отвели Лурдс. Проходът бе по-дълъг от очакваното.

— Сигурни ли сме, че това е пътят?

— Да — отвърна Севки без колебание. — Беше голям подвиг да открия плановете на сградата. Не мога да ти опиша колко много си ми задължена.

— След като помогна за спасяването на света, може да обсъдим колко голям е дългът ми.

— Да, добре.

Севки звучеше така, сякаш не вярваше в онова, което ставаше. Клийна не го винеше. Дори и след всичко, което беше видяла, и на нея самата й беше трудно да повярва. Това бе една от силите на Уебстър, напомни си тя. Йоаким и Братството ги бяха предупредили.

Тунелът рязко свърши във фоайе с няколко асансьора.

— Тук. — Йоаким продължи надясно и откри вратата към стълбището. Понечи да я отвори.

— Не! — спря го Севки. — Вратата е с аларма.

Йоаким отдръпна ръка.

— Можеш ли да обезвредиш алармата оттам? — Клийна се приближи и огледа алармената система.

— Не, опитах. Ако пробвам, мога да я задействам и тогава с вас е свършено.

Клийна прибра пистолета си и извади калъфа с инструменти от джоба на якето си. Беше с бронежилетка, както и монасите. Огледа напрегнато ключалката.

— Мога ли да направя нещо? — Йоаким стоеше наблизо.

— Ще се оправя. — Пот се стичаше по челото й. — Севки, имаш ли достъп до охранителните камери на сградата.

Той звучеше разсеяно, когато отговори:

— Ще имам. Вероятно преди да си се справила с ключалката. Някой вътре вече е повишил нивото на киберсигурността в сградата. — Той замълча, после рече със задоволство: — Пичът си го бива.

— Свърши ли? — Клийна се оправи с първата ключалка и мина на втората.

— Досега не съм те провалял.

— Може да си запазим хвалебствията за след смъртта — рече тя и веднага си даде сметка колко неподходящи са тези думи.

— Нека да го сметнем за успешно изпълнена мисия, а?

Клийна не му обърна внимание, защото и последната електронна ключалка се предаде. Като сдържаше дъха си, тя сложи ръка на вратата и я бутна.

Вратата се отвори и Клийна поведе монасите по стъпалата.

Лурдс се уплаши, когато осъзна напълно в каква опасност се намира. Не беше сигурен дали Уебстър ще различи свитъците, но явно имаше нещо, което ги свързва.

— Няма да позволя да ме разиграват — изрева Уебстър.

— Ще наредя да убият момичето. — Извади телефона от джоба си.

— Добре. — Лурдс си свали шапката, както беше с вързани ръце, и бръкна вътре. Извади от подплатата найлоновия плик със Свитъка на радостта. Беше удивен, че документ, който имаше силата да спаси света, може да се побере в шапката му.

Уебстър се приближи и протегна ръка, но нещо сякаш го възпря. Той махна на Екарт и нареди:

— Вземи го!

Екарт дръпна Свитъка от вързаните ръце на Лурдс.

— Искате ли да го проверите?

— Не. — Уебстър изтри ръце в панталоните си. — Не. Това е Свитъкът. Просто го пази.

Екарт пъхна документа в якето си.

— Е, професор Лурдс — рече Уебстър, — добре дошли на свършека на света такъв, какъвто го познавате. През следващите няколко минути ходът на човешката история драматично ще се промени. — Той погледна към Екарт. — Доведи го. — После се отправи към съседната стая.

Грубата ръка на Екарт хвана Лурдс за врата и той трябваше да последва Уебстър.

Съседната стая имаше вид на същински пъкъл. Стените бяха омазани с кръв, а по изящната ламперия имаше дупки от куршуми. На пода имаше половин дузина трупове.

Уебстър махна театрално.

— Достатъчно убедително ли ти изглежда? — Ритна едно от телата. — По улиците има много хора, които чакат да станат жертви.

Без да вярва на очите си, Лурдс огледа останалите хора в стаята. Никой не изглеждаше изненадан или ужасен. Не знаеше дали е заради уменията на Луцифер, или пък бяха инвестирали толкова много в изхода на машинациите му, че не ги беше грижа.

Уебстър се пресегна, топна пръсти в топлата кръв на един от мъртъвците и внимателно я размаза по лицето си. Усмихна се като дете в нощта на Вси светии.

— Ефектно, нали? И всички ще повярват, че това е моята кръв.

Лурдс не каза нищо.

— Хайде, професоре. При всички тези лекции и цялото внимание, няма как да не си развил чувство за театралност.

— Към това не бих могъл да развия нищо друго, освен отвращение — отвърна Лурдс.

Уебстър се изсмя и намаза с кръв опакото на едната си ръка.

— Дяволът е в подробностите, професоре. Не си ли чувал тази приказка?

Лурдс замълча.

— Сега трябва да отправя молба. И то такава, че да докара американски военни части в тази страна, по невиждан досега начин, и то абсолютно неприемлив за принц Халид и за целия Близък изток — Уебстър кимна към една жена. — Да го направим!

Телевизионен екип се приближи към Уебстър и светлините се включиха.

Лурдс наблюдаваше мълчаливо и се надяваше, че Клийна и Йоаким са някъде наблизо.

— Вътре съм.

Клийна стоеше пред вратата на стълбището и гледаше надолу по коридора. Охраната стоеше на пост.

— Добре, сега ми намери Лурдс. — Държеше пистолета си с две ръце.

— Намерих го — отвърна Севки. — През две стаи. Хей, по телевизията прекъснаха за специално обръщение на живо от вицепрезидент Уебстър.

Клийна влезе през вратата, вдигна пистолета и застреля първия мъж в лицето, преди той да вдигне пушката си. Йоаким и монасите я последваха.

— Сънародници мои — каза сладкодумно Уебстър пред микрофона, — обръщам се към вас в тежък момент. Както знаете, дойдох в Саудитска Арабия на миротворческа мисия. За съжаление нещата се развиха зле и не успях да постигна това, на което се надявах.

Лурдс стисна зъби и преглътна с мъка.

— Сега се намирам в опасност, от която се надявам да ви спася — продължи Уебстър. — Неколкократно опитах да преговарям за прекратяване на огъня, но се озовах в безизходица. — Той размаха ръце, за да покаже труповете наоколо. — Както виждате, няколко души от спецотрядите платиха с живота си, за да ми помогнат.

Лурдс се огледа и с изненада откри, че неколцина от журналистите плачат. Сигурен беше, че не познават никого от мъртъвците.

— В този момент — продължи Уебстър — не ми остава друго, освен да помоля президента да издаде заповед…

Вратата се отвори с трясък и Клийна, Йоаким и останалите монаси влетяха в стаята. Автоматична стрелба изпълни помещението. Лурдс се хвърли на пода и Екарт направи същото.

Три куршума се забиха в гърдите на Уебстър. Изненадан, той погледна надолу и видя кръв да избива през ризата му.

Помещението се превърна в истински ад — куршуми свистяха, а монасите хвърляха зашеметяващи гранати. Няколко от телевизионните камери станаха жертва на куршумите, а журналистите се пръснаха да се крият.

— Хванете Лурдс! — изкрещя Уебстър. Беше се изгубил някъде сред мъглата и проблясванията на гранатите. — Хванете Лурдс веднага!

Екарт сграбчи професора и го изправи на крака. Уебстър побягна към вратата в дъното на помещението и Екарт повлече Лурдс по петите му.

Чуха се още изстрели.

В отчаянието си да не изгуби ръкописа Лурдс спъна Екарт, той се олюля и падна пред него. Професорът започна да го рита яростно в лицето. Екарт се отбраняваше, но един от ритниците го улучи в слепоочието и го просна в безсъзнание.

Надмогвайки изненадата си, Лурдс го пребърка и откри командоски нож в жилетката му. Измъчи се, докато пререже пластмасовите белезници, но успя.

Уебстър видя какво става и се спусна обратно към него.

— Не! — Уебстър звучеше отчаяно, почти истерично.

Лурдс извади Свитъка на радостта и се помоли да се получи. Гледаше символите, а умът му превърташе последните пермутации към решението на загадката. В крайна сметка пръстените не се завъртаха един върху друг. Подреждаха се под формата на кръст. Щом го разбра, преводът — макар и още невероятно труден — стана възможен.

Докато четеше, символите върху свитъка станаха леденосини и пергаментът се вледени.

— „Наричам те Луцифер — рече Лурдс. — Наричам те осквернител и разрушител“.

С яростен вик Уебстър се втурна към него през алената мъгла от гранатите. Лурдс инстинктивно направи крачка назад, но беше прекалено късно. Изведнъж пред вицепрезидента сякаш изникна невидима стена и го задържа. Той заблъска по нея с викове и пяна на устата.

— Престани! — ревеше Уебстър. — Престани!

Лурдс побърза да продължи:

— „Наричам те измамник и узурпатор. Наричам те измамник и повелител на лъжите. Наричам те изкусител и горделивец“.

— Искаш ли да узнаеш къде е изгубената Александрийска библиотека? — молеше се Уебстър. Очите му изглеждаха празни и жълти, като на побесняло животно.

Лурдс се поколеба.

— Мога да изпълня най-съкровеното ти желание — обеща Уебстър. — Толкова години я търсиш? Мога да ти помогна да откриеш книгите. Всичко, което си пожелаеш, е твое, само кажи.

За миг Лурдс си представи какво ли е да се разхождаш из залите на огромната библиотека. Хареса му, когато откри Атлантида. Дори беше запазил няколко книги от това събитие. Някои още непреведени.

— Мога да ти дам Александрия — крещеше Уебстър.

Това беше най-голямото изкушение, пред което Лурдс се бе изправял. Усети как решителността му отслабва, но после се съвзе. Не искаше някой да му даде изгубената Александрийска библиотека. След като толкова време я беше търсил, искаше сам да я открие. Мечтата се състоеше именно в търсенето.

— „Наричам те — продължи Лурдс, — за да могат останалите също да разберат неискреността ти. Нека всеки, който се е сприятелил с теб, да не те смята вече за приятел. Нека тези, които мислят, че са познали любовта ти, да видят, че само си се възползвал от тях. В името на всемогъщия бог, прогонвам те от фалшивия лик, който си изтъкал за себе си!“

Щом спря да чете, Лурдс не знаеше какво да очаква. Уебстър продължаваше да стои пред него, но изглеждаше смазан, напълно сразен. Безсилието беше изсмукало гнева и страха от лицето му.

После димът от гранатите го обви и го скри от поглед. Уплашен, с разтуптяно сърце, Лурдс чакаше Уебстър да се нахвърли върху него през димната завеса. После алената мъгла се разсея и когато всичко се проясни, Уебстър беше изчезнал.

— Недей да стоиш така — рече Клийна и застана до него. — Ще те застрелят.

Лурдс нави Свитъка и залегна зад едно бюро. Стрелбата беше почти заглъхнала.

— Къде е Уебстър? — Клийна презареди оръжието си.

— Не знам.

— Отиде ли си?

— Прочетох му Свитъка.

Клийна го погледна.

— Преведе ли го?

— Да.

— А Уебстър?

Лурдс поклати глава.

— Изчезна.

Клийна застреля един от охранителите, който се приближаваше към тях, и поведе Лурдс към изхода.

Съвсем бавно, ужасен, че може да го застрелят, Лурдс се измъкна от стаята. Йоаким и монасите — оцелели по чудо и убедени в божията намеса — ги последваха. Всички бяха зашеметени и не знаеха точно какво се беше случило. Никой друг не беше видял Уебстър да изчезва.

След броени минути стигнаха до лобито, успяха да си пробият път и да напуснат сградата.

Никой не ги подгони и американски части така и не бяха изпратени.